Евлоги Станчев, Творчеството на д-р Ганчо Ценов - академичен национализъм или квазинаучен автохтонизъм

ТВОРЧЕСТВОТО НА Д-Р ГАНЧО ЦЕНОВ – АКАДЕМИЧЕН НАЦИОНАЛИЗЪМ ИЛИ КВАЗИНАУЧЕН АВТОХТОНИЗЪМ

 

 

Евлоги Станчев

 

Д-р Ганчо Ценов (1870-1949) е без съмнение интересно явление в българската историческа наука. Неговото творчество предизвиква сериозен резонанс както в академичните среди, така и сред публичната общественост в България. Основният акцент в работата на автора пада върху късноантичната и ранносредновековната българска история и по-конкретно върху проблемите за произхода на българския етнически елемент, образуването на българската държава и покръстването на българския народ. Голяма част от научните съчинения на д-р Ценов се вписват в категорията на „прабългаристиката” – дисциплина, която е особено уязвима в началото на XX в., когато динамиката на външния свят се отразява върху българското обществено съзнание под формата на това, което Патрик Гери нарича криза на идентичностите[1]. Неуспехът в Междусъюзническата война, пасивността на Русия, участието на България в Първата световна война на страната на Централните сили са фактори, които ясно очертават дискредитирането на славянството като доминираща доктрина в изследванията върху етногенезиса на българския народ и характера на ранносредновековната българска държава. Тези процеси в българското общество отварят пространство за разработването на нови и различни теории изразител, на каквато е именно д-р Ганчо Ценов. Разбира се, тези обстоятелства позволяват появата също така на квазинаучни теории и текстове, които далеч не се вписват в категорията на академичната наука. Условно този тип исторически изследвания могат да бъдат формулирани като „параистория”[2].

Научното творчество на д-р Ганчо Ценов е интересен обект на проучване, поради това, че представлява фундаментален пример за параисторичния дискурс в българската историческа наука в началото на XX в. Появата на подобна квазинаука нагледно илюстрира необходимостта от намирането на „истината за българския народ”, чийто яростен защитник се обявява д-р Ценов. В творчеството си той задава провокативни въпроси, насочени открито срещу официално поддържани от историографията факти, оспорвайки изцяло валидността на академичната наука. Авторът ясно осъзнава общественото желание за „величие” в българската история, породено от провала в опита за разрешаване на националния въпрос. Той придава „научност” на лансираните от него тези и изводи и по този начин се превръща в привлекателна алтернатива на официалната историография, вписваща се изцяло в контекста на своето време.

Съчиненията на д-р Ценов често са обект на критика от неговите съвременници и от по-късни критици. Ст. Младенов отбелязва теорията на Ганчо Ценов като „карикатурна”[3]. В някакъв смисъл трудовете на Ценов са изключени от категорията на академичната наука и причислени именно към параисторичния дискурс с особено силното му проявление в сферата на прабългаристиката. Тези обстоятелства налагат условното формулиране на две категории – „академичен национализъм” и „квазинаучен автохтонизъм”, което поставя казус към коя от тях може да се отнесе научното творчество на д-р Ценов. В настоящето изследване ще се направи опит да бъде даден отговор на този въпрос, опирайки се на задълбочен анализ върху основните тенденции в методологията на автора, върху неговите главни тези и аргументативна част.

В своята научна кариера д-р Ганчо Ценов открито се обявява за застъпник на т. нар. „Автохтонна” теория за произхода на българския етнически елемент. В исторически план първостроител на тази теза е Г. С. Раковски, чийто възгледи и теории до голяма степен са доразвити от д-р Ценов. Раковски става привърженик на индоевропейската тенденция, която най-общо може да се категоризира като мощна реакция на част от обществото срещу идеите на панславизма, който в средата на XIX в. е без съмнение водеща доктрина в териториите, намиращи се под пряко влияние на руската имперска доктрина. В този смисъл Раковски търси връзката на българите с древната индоевропейска общност доказването, на която автоматично приобщава българската народност към една имагинерна общност[4], която се възприема от съвременниците на Раковски като голяма етническа категория с блестяща култура и цивилизация. В качеството си на член на българската възрожденска интелигенция, Раковски търси уникалност в българската средновековна и антична история, търси начин да покаже изконното величие на българското, за което намира своите исторически и културологически аргументи. Раковски пръв дава идеята, че българите не са покръстени през 864 г., а са покръстени много по-рано, от апостол Павел – теза, която д-р Ценов ще преповтори, намирайки своите аргументи за това. Раковски открито обвинява древните автори в тенденциозност и етнически егоцентризъм, но в същото време използва удобните за него техни сведения, върху които конструира своите теории и чрез които неговите твърдения добиват „научен” характер. Същото през следващото столетие прави и д-р Ценов. Добре известно е, че Раковски не възприема идеите на тюркската теория за произхода на българския народ. Нещо повече, той открито оспорва възгледите на застъпниците на тази теория, което по-късно ще бъде забелязано и в творчеството на Ганчо Ценов.[5] В този смисъл д-р Ценов може да бъде определен като принципен последовател на идеите на Г. С. Раковски, като разбира се той засяга повече теми, лансира повече твърдения и намира повече историческа аргументация от своя предшественик.

Д-р Ганчо Ценов се ползва с привилегиите на лектор в Берлинския университет и на член на академичната общност в Германия, където прекарва голяма част от своята научна кариера. Алтернативното историческо мислене на автора обаче не намира подкрепа от тогавашната официална историческа наука в България, която не възприема постигнатите от него заключения и го обвинява в „ненаучност”. Част от западноевропейската историческа наука също не приема тезите на Ценов, гледайки на него като на маргинално явление в категорията на „прабългаристиката”. Например Е. Минс в рецензията си върху Ценов дебело подчертава погрешното локализиране на географски обекти, което българският историк прави. Рецензентът изтъква грешката на автора, че Кимерийски и Тракийски Босфор са едно и също, че планинската верига Кавказ се намира на Балканите и др. Друг рецензент, Уилям Милър, отбелязва, че според Ганчо Ценов етнонимът „българи” е използван за пръв път от Йоан Антиохийски. Милър констатира, че в Ценовите съчинения националистическият патос е широко застъпен, като дава пример с твърдението, че Крум бил „добър християнин и миролюбив човек” и че щял да помогне на Източна Европа, ако бил превзел Константинопол. Неуспешното превземане на Константинопол е представено като нещастие. Милър също така отчита факта, че Ценов погрешно чете гръцките текстове.[6]

Разбира се, някои западноевропейски изследователи като проф. д-р Антонио Балдачи и проф. Майер говорят за творчеството на Ганчо Ценов с подчертано уважение, поставяйки го в категорията на безспорната академична наука. Въпросните автори отбелязват, че д-р Ценов предизвиква революция в изследванията върху произхода на българския народ и че неговите съчинения почиват върху добре изложена историческа аргументация.[7] Подобни мнения очевидно са резултат от вниманието, което Ценов получава в Германия като лектор и защитил докторска дисертация на тема „Произход и история на българския народ” в Берлинския университет, откъдето придобива известно академично лоби. Изрично трябва да се отбележи, че за въпросните изследователи прабългаристиката е периферна тема на занимания и интерес и в този контекст изследванията на Ценов предизвикват чисто любителски интерес. Те не отчитат много от грешките на автора както в аргументативната му част, така и в научната му методология.

В някакъв смисъл годините, в които работи д-р Ганчо Ценов, тенденциозно са натоварени с наличието на аналогични представители, спадащи към квазинаучния дискурс. Междувоенния период е време на обществена, социална и идентичностна криза. Появата на подобни параисторични текстове в такова време биха били възприети по различен начин в сравнение с друг период. Добре известно е, че след Първата световна война в много европейски държави историческата наука се опитва по подобен на Ценовия начин да доказва автохтонност, древност и величие на конкретната нация. Удобен паралел може да се направи с налагането на особено популярната през 30-те и 40-те години на XX век готска теория за произхода на хърватския народ като политическа и пропагандна алтернатива на славянската идея в хърватската историческа наука. Готската теория за етногенезиса на хърватите е широко застъпена в междувоенния период от учени като словенеца Якоб Келемина и хърватина Петър Шевгич, а в по-нови времена от хърватина Иван Мужич.[8]

От друга гледна точка, годините, в които Ценов пише своите трудове, могат до голяма степен да обяснят засиления интерес на автора към доказване принадлежността на Македония и македонския народ към българската етническа диаспора в исторически контекст. Добре известен факт е, че след Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. темата „Македония” се превръща в основен двигател на външната политика на българска държава и до голяма степен този казус заема голяма част от общественото съзнание по това време. В своята книга „Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните” Ценов споменава за автономия на Македония, което потвърждава описаните по-горе авторови подбуди да легитимира българските национални интереси в Македония. В същото произведение авторът алюзира представата, че сърби и гърци тенденциозно пречат на българщината в Македония. Авторът дава и лично обяснение за провалите в Македония, споделяйки виждането, че до такива негативни за българската национална кауза събития е нямало да се стигне, ако в България науката като фактор, който единствен може да обяснява подобни процеси и тенденции, се е зачитала по съответния начин.[9]

В своите съчинения д-р Ценов открито излага съответните аргументи за своите теории, като същевременно претендира за безспорна научност. Авторът дебело подчертава, че науката почива на „положителни” факти, което от своя страна е в пълно противоречие с академичната история. Устройващите данни се приемат буквално и безалтернативно в Ценовото творчество, което може да се забележи ясно в множеството статии и монографии на автора, сред които „Праотечеството и праезикът на българите. Историко-филологически издирвания” (1907), „Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници” (1908), „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква” (1910) „Кой е Климент Охридски?” (1915), „Произходът на хуните” (1915), „Народността на старите македонци” (1938), „Хуните, които основаха българската държава. Техният произход и тяхното християнство” (1940).[10] Тези заглавия предизвикват известни дискусии в българската академична общност, но са категорично отхвърлени от официалната историческа наука. Ганчо Ценов се превръща в маргинален персонаж, в квазинаучен историк, неспособен да обясни адекватно историческите процеси и явления, свързани с българската история. В настоящето изследване ще бъдат разгледани основните авторови тези и доказателства, вписващи се едновременно в националистическия и параисторическия дискурс в българската история.

Както вече бе отбелязано, основната теза на Ганчо Ценов е, че българите са автохтонно трако-илирийско население на Балканския полуостров. Това твърдение от своя страна изисква от автора изкуствено разширяване на етническата българска диаспора, което се вписва изцяло в контекста на национализмите от началото на XX в. В „Народността на старите македонци” националистическият патос съпровожда цялата аргументативна част на текста. Във въпросното изследване д-р Ценов се опитва да докаже изконната принадлежност на македонците към българската етническа група. На базата на погрешно четене на историческите извори, авторът прави генерално заключение за етническия състав на късноантична и ранносредновековна Македония – тя е населявана от българи. Ценов дебело подчертава, че славяните са по-късни пришълци и се обявява категорично против гръцкия етнически характер на античните македонци. Основните изводи във въпросното проучване са, че древните македонци етнически принадлежат към категорията на българите и че Илирия има осезаем български етнически характер още от Античността.[11] Опирайки се на античните автори, Ценов се опитва да направи етническа карта на Балканите през Античността, но поради невярното тълкуване на изворите, стига до подчертано грешни изводи. Във въпросната монография изследователят се обявява против гръцкия етнически характер на античните македонци, търсейки „научни” аргументи за своите твърдения, което е показателно за неговите подбуди да обезпечи фактологично българските претенции относно македонската история. Д-р Ценов дори успява да стигне до извода, че античният македонски език всъщност представлява някаква форма на български език и категорично няма нищо общо с гръцкия език.[12]

Д-р Ценов тотално отхвърля възможното славянско участие във формирането на българската народност, а също и миграционните процеси на древните протобългари. Във връзка с това, че българите не са дошли по-късно от славяните на Балканите, Ценов използва казаното от Йордан, че българи, славяни и анти, заедно нападали Римската империя.[13] Стремежът на автора да разграничи българското от славянското може да се обясни нагледно с промените в българското общество и в Европа като цяло. Както вече стана дума, в първата половина на XX в. идеите на автохтонизма са особено силни в европейската историческа наука. От друга страна славянството и панславизмът са тотално компрометирани в българското съзнание след Първата световна война, което отваря пространство за „редактиране” на славянската роля в българската история. Тази тенденция ще се запази до края на Втората световна война и по-конкретно до политическите промени в България през 1944 г., след които славянството ще вземе своя „реванш” в българската историческа наука.[14]

Прави впечатление, че в своето творчество д-р Ганчо Ценов нееднократно вкарва в своя научен апарат термина „раса”. Авторът постоянно говори за българската народност в различни исторически периоди като за категория от расов тип, поради което често съвременните нему историци и критици го обвиняват в ултранационализъм. Понятия като „тракийска раса”, които авторът употребява в своите съчинения, обаче поставят казуса дали авторът може да се обоснове научно за категоризирането на траките като раса. Науката е установила, че расата представлява своеобразна класификация на хората в различен тип групи от население или групи от фактори като например наследствено фенотипни характеристики или географско потекло, често колерираща се с признаци като външен вид, култура, етнос и социално-икономически статус.[15] Работата на д-р Ценов върху античната история не дава основания да се смята, че изследователят е запознат с фенотипните характеристики или биологическите признаци при траките, с което използваната от него категория „тракийска раса” се лишава от научна стойност.

Ценов обединява на расов принцип българите със старите мизи, гети, скити, траки.[16] Подобни етноидентификационни вериги могат да бъдат разгледани и в други изследвания на Ценов. В „Произходът на българите и начало на българската държава” авторът идентифицира етническите категории на готите и хуните с тази на българите[17]. В капиталния му труд „Кроватова България и покръстването на българите” пък авторовите етнически идентификации обединяват скити, траки, хуни, готи, славяни и българи под общ знаменател като един и същ народ, обитаващ Балканския полуостров от дълбока древност.[18] Авторът очевидно не взема предвид т. нар. архаизация на етнонимите, много разпространена у средновековните писатели, върху които той работи.

Националистическият патос е водещ фактор в голяма част от трудовете на д-р Ганчо Ценов. В „Кроватова България и покръстването на българите” например авторът постига някои заключения, чрез които тенденциозно се увеличават териториалните рамки на българската държава, хронологическите граници на българската история и българската роля в световната история. Авторът открито заявява, че в териториално отношение Стара България е стигала до Константинопол и Златния рог, че българите са най-старите християни в Европа, покръстени още от апостолите Павел и Андрей, че през 864 г. те изоставят арианството и се присъединяват към ортодоксалния християнски свят, че византийските императори Юстин и Юстиниан Велики[19] са всъщност българи по своята етническа принадлежност, че Александър Велики също е българин.[20] Авторът разглежда Първа Юстиниана като първата българска архиепископия.[21] Д-р Ценов идентифицира Улфила като основоположник на българската църква, а писмото на папа Николай до император Михаил всъщност е било адресирано до кан Михаил (Борис).[22] Троянската война е представена като сблъсък между елини и мизи (които той тенденциозно идентифицира с българите, както беше вече отбелязано). Тази война е представена от автора като сблъсък между две различни раси. Според Ценов, въстанията от времето на император Анастасий в Сердика (дн. София) и Пауталия (дн. Кюстендил) са с подчертано български характер.[23] Друго заключение за етническата доминация на българите още в Античността е това, че балканските територии на Източната Римска империя са били с предимно български етнически характер.[24]

Както вече бе отбелязано, д-р Ганчо Ценов пропуска основни моменти в четенето на исторически извори и оттам следват очевидни неточности в защитаваните от него тези. В този аспект творчеството на автора изобилства от нагледни примери, като тук ще бъдат изложени най-дискусионните от тях. Опирайки се на ранносредновековни автори (като Константин Багренородни), д-р Ценов стига до заключението, че България е била римска провинция.[25] В друго свое изследване авторът отбелязва, че Теофан описва околностите на Константинопол като Стара Голяма България. Ценов също смята, че Анастасий Библиотекар идентифицира българското и готското нахлуване като едно и също явление. Също така, работейки с текста на Анастасий Библиотекар, Ценов стига до заключението, че българите са станали господари на горните провинции още в IV в., след ерозията на Римската империя.[26] Отново ще бъде разгледана една от основните тези на Ценов, че мизите са еквивалентно понятие на българите в късната Античност и оттам, че Мизия е еквивалент на България. Като силен аргумент за своята теория, авторът посочва картата на Св. Йероним от IV в. и написаното в нея “Mesia hec est Vulgaria”.[27] Авторът обаче не допуска, че е твърде възможно картата с въпросния надпис да е късен средновековен препис и съответно да няма никаква топонимна стойност по отношение на Античността. Тук става ясно, че авторът освен грешен прочит на изворите не умее да работи с късноантични и ранносредновековни етнически категории, поради което предлага подчертано неточна етническа карта на Балканите.

По-рано стана дума за грешното локализиране на географски обекти, което прави д-р Ценов. Авторът прави очевидни грешки в историческата география, което може да бъде забелязано в неговата монография „Кроватова България и покръстването на българите”. Например изследователят идентифицира планина Рила с планинската верига Кавказ, а също така не прави разлика между Тракийски и Кимерийски Босфор.[28] В „Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните” д-р Ценов пък включва в границите на българската държава по времето на кан Аспарух териториите на Мизия, Скития, Тракия и Илирия. В същата монография изследователят открито заявява, че по времето на кан Омуртаг границата на България е опирала до границата на Франкската държава. От цитирани откъси, Ценов стига до заключението, че България е стигала до тогавашна Франция, която всъщност представлява днешна Германия. Ценов стига до извода, че българите към 892 г. са заемали цялото маджарско пространство до Моравия. Българите владеели Галиция, Седмоградско, владеели също така Хърватска и Славония.[29] Неточностите в работата на автора са повече от очевидни, но по-важното е, че те са продиктувани от грешна и подчертано ненаучна методология. Оттам повечето изследвания на д-р Ценов са натоварени с подобен националистически патос, но нямат сериозна стойност от академична гледна точка. Трудно е да се стигне до заключението дали грешките на автора са продиктувани от незнаене или неправилен подход или са допуснати съвсем съзнателно с цел постигането на „положителни” факти в българската история.

При задълбочена работа с монографията „Кроватова България и покръстването на българите”, освен гореспоменатите чисто методологични грешки, авторът прави и други ненаучни изтъквания. Например, когато говори относно тюркската теория за произхода на българите, съвсем ясно си личи, че д-р Ценов не прави разлика между понятията „турци” и „тюрки”. Това е категорично свидетелство за липса на историческа компетентност. Проблемът обаче се състои в това, че д-р Ценов използва термина „турци” в явен пейоративен контекст. Етно-идентификационните разминавания са тенденция в творчеството на д-р Ценов, което е свидетелство за ненаучността на автора. Научността изисква при работа с проблеми от подобно многоаспектно естество и натоварени с потенциална конфликтност умереност при изложението на фактите и най-вече необходимата историческа аргументация. Поради своята неосведоменост, авторът постига абсурдни заключения в сферата на въпроса за етногенезиса на българите, който в първата половина на XX в. има изключително широк отзвук в българското обществено пространство, предлагайки неясни и очевидно грешни аргументи. В този смисъл по-прецизният отговор на казуса дали авторът е академичен националист или параучен би следвало да отнесе д-р Ганчо Ценов към втората категория.

Интересно е да се отбележи отношението на д-р Ганчо Ценов към съвременната нему официална историческа наука. Особено сериозна е критиката на Ценов към проф. В. Златарски и неговата теория за произхода на българите. Чрез В. Златарски, Ганчо Ценов практически заклеймява възгледите на цялата българска историческа школа от края на XIX в. и началото на XX в. по отношение етногенезиса на българите. Ценов нарича тази школа „школа на чуждия произход на българите”. Той открито обвинява Златарски във фрагментарно и дори в погрешно четене и тълкуване на изворите. При задълбочена работа с творчеството на д-р Ценов обаче се постига впечатлението, че авторът прави точно това, в което яростно обвинява опонентите си. Във връзка с етническия характер на Македония, Ценов отбелязва становищата на проф. Йован Цвиич и проф. А. Иширков като напълно погрешни.[30]

Необходимо е да се спомене, че творчеството на д-р Ганчо Ценов освен академично неодобрение, предизвиква и известни симпатии сред конкретен кръг от читатели. Нужно е да се отбележи, че годините, в които твори разглеждания автор, са тенденциозно натоварени с наличието на националистично настроени параисторици, показателен пример, за което са Николай Станишев и Димитър Съсълов, които основават през 1938 г. интелектуалния кръжок „Българска орда” и чийто духовни наследници днес издават списание „Ави-тохол”[31]. Д-р Ценов печели известна популярност сред симпатизантите на българския национализъм, но неговата личност е дискредитирана пред българското общество след политическите промени през 1944 г., когато е обявен за „фашист” и „великобългарски шовинист”. Авторът е реабилитиран отново след края на комунистическия режим в България, като неговите съчинения намират известни симпатии сред поддръжниците на крайните националистически възгледи за историята на България.

Фашист, шовинист или параисторик, д-р Ганчо Ценов може да бъде разгледан като интересно и подчертано дискусионно име в българската историческа наука в началото на XX в. Въпреки че неговите тези не намират сериозна подкрепа и биват разкритикувани и отхвърлени от официалната българска наука, д-р Ганчо Ценов притежава своеобразна „националистическа харизма”, която е изключително удобна за употреба от новите съвременни носители на националистическия патос в българското общество. Това са маргинални елементи в общественото пространство, целящи радикализирането на официалната българска история именно в насока, подобна на предложената в творчеството на д-р Ценов. Задачата пред съвременната академична историческа наука е да определи с какви методи може да се подходи към въпросните носители на националистически настроения в България – с диалог, с контра-аргументация или с тотално отхвърляне на възприетите от тях метаисторични тези.

Библиография:


1. Аретов, Н. Българското Възраждане и Европа. Индоевропейската тенденция. http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=38&WorkID=4538&Level=3 (Посетено на 10-09-2011).

2. Николов, А. Параисторията като феномен на прехода: „Преоткриването” на древните българи.

3. Пенчев, Б. За честта на фамилията Дуло. Тъгите на краевековието, Словото, 1998. http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=113&WorkID=8612&Level=3 (Посетено на 10-09-2011).

4. Рогинский А. А., Левин Н. Г. Антропология: Учебник для студентов ун-тов. З-е изд., перераб.и доп. М., Высшая школа, 1978.

5. Ценов, Г. Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници. Военен журнал, С., 1908. http://ziezi.net/cenov/bulgarite/1.htm (Посетено на 30-10-2011).

6. Ценов, Г. Кроватова България и покръстването на българите. Хелиопол, С., 2004. (Първо издание 1937).

7. Ценов, Г. Народността на старите македонци. П. Глушков. С., 1938. http://ziezi.net/cenov/makedonci/gif/make1.htm (Посетено на 26-10-2011).

8. Ценов, Г. Праотечеството и праезикът на българите: историческофилологически издирвания. Хелиопол, С., 2005. (Първо издание 1907).

9. Ценов, Г. Произходът на българите и начало на българската държава. Хелиопол, С., 2005. (Първо издание 1910).

10. Anderson, B. Imagined communities: reflections on the origin and spread of nationalism. London, Verso, 2006. (First edition 1983).

11. Geary, P. The Myth of Nations: The Medieval Origins of . Princeton: Press, 2002.

12. Mužić, Slaveni, Goti i Hrvati na teritoriju rimske provincije Dalmacije. , , 1997. (Prvo izdanje, 1996).

13.http://www.bgpatriot.com/web/bg/topics/bulgaria/history/cenov/cenov_about.php (Посетено на 19-10-2011)

14. http://samoistina.com/2/gancho-cenov.htm (Посетено на 19-10-2011)

15.http://www.vestnikataka.com/?module=displaystory&story_id=6311&edition_id=88&format=html (Посетено на 19-10-2011)




[1] Geary, P. The Myth of Nations: The Medieval Origins of Europe. Princeton: Princeton University Press, 2002. p. 1-14.

[2] Николов, А. Параисторията като феномен на прехода: „Преоткриването” на древните българи.

[3] Николов, А. Параисторията като феномен на прехода: „Преоткриването” на древните българи.

[4] Anderson, B. Imagined communities: reflections on the origin and spread of nationalism. London, Verso, 2006. (First edition 1983). pp. 224.

[5] Аретов, Н. Българското Възраждане и Европа. Индоевропейската тенденция. http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=38&WorkID=4538&Level=3 (Посетено на 10-09-2011).

[6] http://samoistina.com/2/gancho-cenov.htm (Посетено на 19-10-2011).

[8] Mužić, I. Slaveni, Goti i Hrvati na teritoriju rimske provincije Dalmacije. Iberia, Split, 1997. (Prvo izdanje, 1996). s. 51-89.

[9] Ценов, Г. Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници. Военен журнал, С., 1908. http://ziezi.net/cenov/bulgarite/1.htm (Посетено на 30-10-2011).

[11] Ценов, Г. Народността на старите македонци. П. Глушков. С., 1938. http://ziezi.net/cenov/makedonci/gif/make1.htm (Посетено на 26-10-2011).

[12] Пак там.

[13] Ценов, Г. Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници. Военен журнал, С., 1908. http://ziezi.net/cenov/bulgarite/1.htm (Посетено на 30-10-2011).

[14] Николов, А. Параисторията като феномен на прехода: „Преоткриването” на древните българи.

[15] Рогинский А. А., Левин Н. Г. Антропология: Учебник для студентов ун-тов. З-е изд., перераб.и доп. М., Высшая школа, 1978. с.341.

[16] Ценов, Г. Народността на старите македонци. П. Глушков. С., 1938. http://ziezi.net/cenov/makedonci/gif/make1.htm (Посетено на 26-10-2011).

[17] Ценов, Г. Произходът на българите и начало на българската държава. Хелиопол, С., 2005. (Първо издание 1910).

[18] Ценов, Г. Кроватова България и покръстването на българите. Хелиопол, С., 2004. (Първо издание 1937).

[19] Ценов, Г. Кроватова България и покръстването на българите. Хелиопол, С., 2004. (Първо издание 1937).

[20] Ценов, Г. Народността на старите македонци. П. Глушков. С., 1938. http://ziezi.net/cenov/makedonci/gif/make1.htm (Посетено на 26-10-2011).

[21] Пак там.

[22] Ценов, Г. Кроватова България и покръстването на българите.

[23] Ценов, Г. Народността на старите македонци.

[24] Ценов, Г. Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници. Военен журнал, С., 1908. http://ziezi.net/cenov/bulgarite/1.htm (Посетено на 30-10-2011).

[25] Ценов, Г. Народността на старите македонци. П. Глушков. С., 1938. http://ziezi.net/cenov/makedonci/gif/make1.htm (Посетено на 26-10-2011).

[26] Ценов, Г. Произходът на българите и начало на българската държава. Хелиопол, С., 2005. (Първо издание 1910).

[27] Ценов, Г. Кроватова България и покръстването на българите. Хелиопол, С., 2004. (Първо издание 1937).

[28] Пак там.

[29] Ценов, Г. Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници. Военен журнал, С., 1908. http://ziezi.net/cenov/bulgarite/1.htm (Посетено на 30-10-2011).

[30] Ценов, Г. Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници. Военен журнал, С., 1908. http://ziezi.net/cenov/bulgarite/1.htm (Посетено на 30-10-2011).

[31] Пенчев, Б. За честта на фамилията Дуло. Тъгите на краевековието, Словото, 1998. http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=113&WorkID=8612&Level=3 (Посетено на 10-09-2011).

AttachmentРазмер
Evlogi_Stanchev_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.pdf136.78 KB
Evlogi_Stanchev_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.doc109.5 KB
Evlogi_Stanchev_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.odt45.39 KB