Последиците от Възродителния процес

Интервюта

А. К., "Аз лично го възприемам другия строй като по-удачен" (интервю, Дулово, 11. 2012 г., автор Виктория Митрова, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ВИКТОРИЯ МИТРОВА С А.К., МЕХАНИК, ПАРТИЕН СЕКРЕТАР В ТКЗС ДУЛОВО, ПОЖЕЛАЛ ДА ОСТАНЕ АНОНИМЕН, 2012 г.

 

Кои за вас са най-важните събития от последните 20 години на ХХ век?

 

Промените за нас бяха много важни. Ние живяхме толкова години в другия строй и сме възпитани по другия строй. И аз лично го възприемам другия строй като по-удачен.

 

Какво ви харесваше повече тогава?

 

Имаше дисциплина, а от нея зависи и заплащането на хората. Тогава нямаше безработни хора. Ако го хванат без работа на улицата, 15 дена отива да работи в МВР-то или на друго място.

 

А вие какво работехте?

 

Аз съм механик и съм работел като такъв, а после се занимавах и с организационна дейност. Тогава имаше комплексни бригади и аз бях ръководител на такава бригада. При мен е идвал Вълкан Шопов, министърът. Идвал е Кърдашев. Бригадата вървеше много добре, произведохме 750 кг. царевица от декар. Набрахме толкова, че нямаше къде да я слагаме. Площадки, кошове, всичко беше пълно. Организацията беше по-добра просто в това време. Осем години бях и партиен секретар. Имах много фалшиви работи там и не можах да ги изтрая. Задължително трябваше по едно събрание на месец. Като има нужда добре, ама иначе трябва да го измислям. После и отчетна карта да представям. Имаше нередни работи много. Имаше и фалшиви чиновници. Идва веднъж да ни изнася някаква информация един член на партийния комитет. Направи ме на нищо, градския комитет занимава с мене, че не съм си вършел добре работата като секретар. После като стана превратът, той излезе най-големият демократ. Те всички преди са били комунисти, пък после станаха демократи. Всички се уредиха. Имат кланици, работилници. Само директорът на фуражния завод не успя, Васил Неделчев, лека му пръст. Аз му бях заместник и го смъкнаха, нямаше кой да им напипе доклада за окръжната конференция, защото само можеха да лаят. Написа им доклада и го шатнаха. Стана инструктор някакъв, после се разболя и това е.

 

Какво си спомнята от началото на промените?

 

Първо започнаха да плюят Тодор Живков, вярвам сте го чували. Плюеха го, че е остарял, че е изкуфял и т.н. В един момент казаха, че той си е дал оставката, а то малко не беше така. Но както и да е. Премина вече, минахме към демокрацията.

 

Вие как реагирахте като разбрахте, че Живков е паднал?

 

Тука не е имало някаква особена реакция. Синът ми е с висше образование, дъщеря ми е доктор на науките и те смятаха, че сме се отървали от бай Тошо. Отървахме се, ама и сега още хората го споменават. Неговият режим беше наистина строг, той може да е бъркал някъде, но той беше се насочил към демокрацията. Както и да е. Ние от тези неща сме били далеч. За нас беше интересно производството, работата и това е.

 

Да ви върна малко по-назад, до т.нар. „възродителен процес“?

 

„Възродителният процес“ ли? Ами, ние сме компактни с турското население и въобще не сме имали проблеми с турското население, въобще. Но в един момент казаха, че ще им сменяме имената. Аз бях в една комисия за смяната на имената. Беше много неприятно. Появи се омраза. Аз съм от едно съседно село, Пройно, там ме познават и малките деца. Аз също ги познавам. И се наложи аз да отида да им сменям имената. Неприятно. Грешка беше туй нещо, голямо нещо.

 

После заминаха ли много ваши познати?

 

Заминаха, някои се върнаха, но не всички. Някои останаха и сега се връщат още. Децата им вече не знаят български. Трудно се получава, тука децата трябва да говорят и български, навсякъде тука това е официалният език. Това е „възродителният процес“... Братът на жена ми беше запасняк. Закачили му един автомат на врата, без пълнители, но да плашат хората. Но сега добре живеем заедно българи и турци. Слушаме в Кърджали някакви работи, но не знам дали не е само медийно така. Често ми идват на гости от Турция, бивши подчинени, приятели. Те са толерантни хора, не са завистливи като нашите българи.

 

Какво си спомнята от първите години след 89-та?

 

Най ни беше мъчно от това, че тук сме свикнали с много животни, а те започнаха да ги колят. Това беше голяма трагедия, разрушаването на ТКЗС-тата. Започнаха да разрушават всичко. Туй беше голяма грешка. Всичко друго може да е по-добро, но това беше голяма грешка. В него момент аз бях началник на работилница и председателят на ликвидационния съвет идва в работилницата: „Какво правиш, бе?“- ме пита. „Е, тука стягам нещо“. „Пусни го да падне, бе, аз ще се дръпна настрани,“ вика той. Защо трябваше да се разтурва всичко, което беше направено? Можеше постепенно да си мине съвсем добре преходът. Но ние го направихме така, особено в селското стопанство. Ние имахме много мощно селско стопанство тука и се наложи да се раздели имуществото на кооперациите. В Черковна например, едно село тука, разделяли, вземали стругове, оксижени, а нямат понятие как се ползва. Първо за него трябва да има отделна лека сграда. На всеки седем дни трябва да се подменят някои работи. Те нито превоз имат, нито ги знаят тези неща. Ей такива дреболии.

 

След тези промени с какво започнахте да се занимавате?

 

Гледаме си нивите, сеем домати, пипер. Пенсионери сме вече. За младите е по-трудно, за тях няма работа. Дъщеря ми е в Норвегия, внуците ми единият е в Англия, другият в Италия; синът е във Варна. Идват за 10-тина дена и това е. Но то и там е същото – безработни, просто явно международно е така. Дъщеря ми е  доктор на микробиологични науки, но и за нея няма работа, свърши й проектът в Норвегия и сега никой не смее да я назначи, защото трябва да й плащат по ценза. Трудно се получава. Ние сме свикнали съвсем на друго. Едно време нямаше такива работи, наркомани, алкохолици. Сега – масово. Не можем да го приемем, не знам. Трябва да си има ред за всичко. Аз съм 77 годишен, излизам рядко по центъра да чета вестник или да видя някого. Възрастните хора ме поздравяват, макар че аз повечето вече не ги познавам, понеже не се движа много между хората.  Младите обаче минават като коне покрай тебе, не поздравяват. Всеки има собствено мнение. Сега явно трябва да си нахален, за да успееш. Преди възпитанието беше много важно, децата да се учат, да са скромни, с много труд.

 

Иначе сме добре, получаваме пенсия и ни стига. Дъщерята ни помага, за да си подсигурим дърва и въглища. Доволни сме от сегашния живот, получаваме си, макар и малко. Справяме се, пък за бъдеще не знам.

AttachmentРазмер
Intervyu_A_K_Viktoriya_Mitrova_Dulovo_2012.doc35.5 KB

Ангел Ангелов, "Историята ни е отсъдила да живеем заедно!" (интервю, Кърджали, 06.2012 г., автор Мартин Петров, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА МАРТИН ПЕТРОВ С АНГЕЛ АНГЕЛОВ, ПЕНСИОНИРАН УЧИЛИЩЕН ДИРЕКТОР, ПРЕДСЕДАТЕЛ НА КВАРТАЛНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ НА БСП В КВАРТАЛ БАЙКАЛ, КЪРДЖАЛИ, 06. 2012 г.

 

Р: Насочете ме, така, въпроси, които ще ме питате, за да мога малко да се...

 

И: Ами, Вие споменахте за "Възродителния процес", ако искате, разкажете ми за това!

 

Р: Записва ли вече?

И: Записва.

 

Р: Ами, вижте, януари месец тъзи година се прие в Народното събрание декларация за тези събития. Явно, авторите бяха ГЕРБ, политическа партия ГЕРБ. Тя е озаглавена опит, неуспешен опит за насилствена асимилация и прогонване на, на българските турци от България, нали, така е озаглавена. Четох аз и разговорите в комисията, когато се е обсъждал този проблем, той ми ги дава, Назми Мюмюн, тука. Мойта позиция, да, и с речниците направих справка какво значи "асимилация." Уподобяване, да го направиш подобен на себе си, нали, точно първата трактовка на думата "асимилация" е такава - уподобяване, нали, сменяш му името. Сега най-напред със смесени бракове започнаха, започнахме, после и, почнахме ги подред (смее се), подред. Да, откровено казано, със полиция ставаше всичко, двама полицаи, милиционери тогава, един такива, там... активисти. По улици, по апартаменти. Хартийка, "Ето ти новото име!", нали, те си го избират, вземат им личните, паспортите тогава. И така стана имената 84-та и 5-та. Бях директор на гимназия, класни ръководители ме викаха, смесени паралелки - българчета и български турчета, реват, плачат, момичета, момчета. Това беше декември 84-та. Идват и ми викат: "Идвайте, чудим се какво да правим!" Успокоявах ги тогава: "Политиката такава!", нали. 84-та и 5-та свършихме с преименуването, поуспокоиха се нещата. Тука имаше много... напрежение голямо, в града, в града, едни митинги, на две разделени - българи, български турци. Пред общината - българи, от другата страна, към паметника на Георги Димитров, някогашния, той стои още там, колоните стоят. Настръхнали едни срещу други и едни лозунги тогава издигаха, аз не съм бил привърженик никога на тия, "Турците - в Турция", нали.

 

И: Това още 84-та година?

 

Р: Да, и 9-та. 

 

И: И 9-та?

 

Р: И 4-та, и 4-та още, а и 9-та, и 9-та година имаше, нали, екскурзията, така наречената "Голяма екскурзия." Така тука лозунгите ни бяха... крайни, направо националистически, как ше му, тук роден, прадядо му, дядо му, баща му, къща има, ниви има, тук се е родил, тук сме ги учили, нали, и студенти, с предимство влизаха, де, ситуацията беше такава, че имаха предимство при влизането във ВУЗ, с тройки туй-онуй, нали, но да има кадри и от тях, правилна политика, за това време, нали. Но лозунгите ни бяха много крайни, тука речи на разни оратори от Отечествената партия на труда, ОКЗНИ там имаше, отечествена каква беше и местни, местни оратори, обикновен един преподавател от института Митко Арнаудов, едни лозунги, които не ни правеха чест. И така. Ножове много хора (смее се) в палтата си, но кръв не се проля.

 

И: От българите?  Ь

 

Р: И българи, и от тях, и от турците, нали, но и българи, направо така познати хора, отстранява едната страна на сакото и се вижда ножа, нали, много напргната обстановка. Нали,бронетранспортьори на автогарата и тука на кръстовището, нали, напрежение голямо, голямо напрежение, но не се стигна до сблъсък, даже и сбиване е нямало, нали. Явно и двете страни проявиха разум, че, от човешка, от морална гледна точка, от чисто човешка гледна точка, нали. И поотихнаха нещата. Сега, за "Голямата екскурзия." За смяната на имената, нали, декларацията в тази си част я приемам: опит за насилствена, неуспешен опит за насилствена асимилация. Нали, опита не успя, нали, в крайна сметка след 89-та, там, Народното събрание реши "Връщаме имената!" Така. Насилствена, насилствен, неуспешен опит. Но за прогонването, нали, нещо, което се твърди от много български турци, нали, предполагам не от всики, нали, включително и от Назми Мюмюн. Познавате ли го Вие?

 

И: Да, да.

 

Р: Познавате ли го?

 

И: Да, да, запознахме се.

 

Р: Ние много добре се познаваме с него. Аз от 8-9 години го познавам този човек. Нали, голям социалист, позволявам си да го, директно така да, така, но и той: "А!" Няма! Милицията тогава, те ЖЕЛАЕХА да отидат в Турция. Явно след смяната на имената в това са виждали изход. Вероятно. И така е, аз представям си да си в подобна ситуация, нали, да ти сменят името и след това ще има и други, за религия не ги пипахме, остават си мюсюлмани, нали, така, не християни, туй, но стрес голям. Така. Но никой насила никого не е карал: "Хайде, вземай си багажа, товари каквото можеш!" Нали, таксиметрови коли, шофьорите тогава направиха хубави пари, таксиметрови и товарни коли. Обърнат колата, товарят шкафове, гардероби там, всичко - жени , деца, сакати. И колони, колони и милицията, така, много, много усилия положи колоните, в колоните да има ред, да не се струпват на Свиленград страшно много хора, нали,страшно много хора, храна, тоалетни, проблеми, веднага. Тука имаше, в Широко поле ги спираха ей тука, нали, ги задържаха, задържаха ги и ги пущаха така на колони, колони, групи, групи. Върбово, едно Харманлийско село, тука един по-пряк път за Свиленград, така. Никой, категорично казвам, никой насила не ги е прогонвал, въпреки че и нашия Назми тука (смее се) казва: "На мен ми беше казано "За три дена да те няма!" "Да те няма!" Такива неща не са казвани. Аз точно тогава бях в градския на Партията и на съвещание всичко устно, нали, никой не ни е казвал "Казвайте им, че тука за 2-3 дена трябва да изчезнат от България!" Нали, такова нещо нямаше и в тази част декларацията не я приемам, не я приемам. Да, интересен момент е тука нашият народен представител Димчо Михайлевски, ако Ви говори нещо това име.

 

И: Да.

 

Р: Той от чисто зрели, отговорни съображения гласува за декларацията, въпреки че официално нашата група на БСП излязоха от залата, не гласуваха. Той живее и работи в смесени райони, нали, имал е съображения вероятно как обикаля и в чисто тур, всички села в общината ни са български турци. Всички села! Нямаме ни едно българско село в общината! В града сме 50 на 50 процента. Те много от селата дойдоха да живеят в града и малко повече може да са, но в селата, бяха 94 села едно време си спомням, те някои затриха ги от географията, малки такива селца, но 50-60 села има, но той не може да стъпи в селата, ако не приеме това, че е било опит за асимилация. Нали, те веднага ще му кажат: „Идваш, да ни агитираш, да гласуваме за, за твоята партия (смее се) като ти не признаваш, че това е било опит за асимилация.” Така, това е, така, друг въпрос, въпроси да питате, ако имате въпроси.

 

И: Ами, а този период да речем между 85-та, 89-та, между сменянето на имената и „Голямата екскурзия”?

 

Р: Ами, то колко време. Те замълчаха, свиха се, нали, размисъл, нали, много, много размисъл, нали имаше, да, точно тогава, те искаха да идват в Турция, Турция не ги приемаше, нали, имаше един такъв момент. И нашето правителство, Тодор Живков, нали, вика: „А, пущаме ги, приемайте ги!” И те отвориха границата по едно време. В един момент я затвориха, щото много, нали, те пък се чудеха кво да ги правят там, нали, иска транспорт, иска храна, иска жилище, нали, спряха. И те реагиреха така, тихомълком, мълчаливо реагираха: „Кака така! „Идвайте!”, пък в един момент спряха!” И накрая всички, които искаха отидоха, някои се върнаха. Нали, с багаж отидоха, с багажа се върнаха. Нали. Но останаха много, много останаха там и така, поне по техни думи, се устроиха и в голяма степен е истина това. Аз е тука съм директор на училище, имам към 1300 ученика, 85 учители, 376 лева ми е пенсията. Колеги учители от нашето училище, български турци, отидоха там, имат над 1500 лева пенсия, наши пари. Над 1500! Моята е 376. Те от тука взеха малко, колкото стаж има, нали в България правителството морално постъпи, нали, стажа в България, каквото ти се полага за 10 години стаж в България, плаща му данъци, осигуровки, вземат и там са много, работници, имам информация, така, няма да лъжат, много хубави заплати. Но, Вие знаете, турската икономика стъпи здраво на краката си. Икономическата криза мнооого малко се почувства там, 6-7 процента брутен продукт всяка година се увеличава, за разлика от Европа, дето паднаха всички на, Грмания, Франция, на един, на нула, седем, мръднаха напред малко, пък за нас да не говорим, българаската икономика. Тъ така, без, да, по време смяна на имената палеха гори, нали българските турци. На много места пожари. Просто протест, нали. Мълчалив протест, че не са съгласни с това, което се прави с тях. На много места повари. Борови гори, да, изгоряха, ей тука съвсем, на 500 метра от града (засмива се), борови гори ги запалиха, още си личат стеблата, обгорели, на боровете.

(Влиза Н.М.)

Н.М.: Как върви?

И: Добре.

Р: Върви, бе.

Н.М.: Всичко е наред, нали?

И: Да.

Р: Върви.

Н.М.: Добре!

(Излиза.)

Р: И, да, върнаха се после. 89-та година си спомням, промяната като настана у нас, парлама (?). Лилов, Алаксандър Лилов, така, си спомням в парламента беше. Професор Иван Ангелов, икономиста, беше говорител на БСП. След заседание в парламенте се взе официално решение - връщане на имената. Много добре си спомням, Иван Ангелов излезе на стълбите там на Народното събрание, имаше, очакваха, те очакваха решението какво ще бъде, „Докат си идете във къщи, имената ви, всичко ще Ви бъде сменено.” И успокоиха се нещата, няма напрежение между нас и тях. Крайни има! И от двете страни! Сега! И сега! Крайни, крайни националисти и от българите и, нали, айде – симпатизанти на Волен Сидеров, нали крайни, е, още, „турското робство.” Те пък казват: „Ами, добре, дай турско робство така, ами възродителния процес като е бил преди 23 години, преди 30 години?”, нали, съвсем скоро и те са участници във него, в тоя „Възродителен процес”, но напрежение между нас и обикновените хора няма. Нали, няма, ние се поздравяваме, на една маса се сяда и се черпим, и си вършим услуги, разговаряме най-спокойно. Но има крайности, нали, и от нашите някои псуват, псуват ей така, не в очите да те напсува, ама „Абе, стига сте им вярвали, не им вярвайте?” Ми, хора като нас, историята ни е отсъдила да живеем заедно. Историята ни е отсъдила да живеем заедно! Тъ сега ситуацията е съвсем друга. България е член на Европейския съюз. Няма, граници не могат да се променят, въпрки, ето сега една седмица, последните 20-ина дена една карта в Турция, дет се появи, нали, Кърджали, там Ямбол, североизточна България в картата. Но те пък отговарят: „Официално никой не е приел тази карта като официален документ.” Но неоосманизма си има привърженици в Турция сега. И Ахмед Даватоглу никак не е случаен и слаб дипломат, професора, министъра им на външните работи. Едни теории негови, дълбочинна стратегия – нулеви проблеми със съседите от Балканските страни. Значи нямаме проблеми, нямаме, но има – Ангорския договор от 25-та година, аз съм бежанец от, майка ми, 12-та година родена, 13-та година, след Балканската война бягат насам. Нали, да, от майка ми знам, майка й й е разказвала, моята баба, нали и те така – войниците дошли: „Айде, вземайте, каквото вземате, тръгвайте за България!” И с овцете си заедно дядо ми е дошъл в България, нали. Докато западна Тракия, чел съм исторически романи, така, военните, турските военни са били по-лоши. И се е стигало до убийства, разстрели, палежи, деца, жени. Източна Тракия, турска Тракия както е сега, Бунархисар, майка ми е там родена, нали, по-мирно са си, са се прехвърлили насам, но са оставили всичко и Ангорския договор е записано, нали, тогава е направена сметката – турците какво са оставили тука, защото и турци пък от България отиват в Турция, но по-малко тогава, те 20-та, 30-та година и 70-та година турци от тука отиваха във, се изселваха, брат, сестра, ако имаш, там имаше едни наши закони, събиране на роднини, нали, ако дъщерята е там, бащата има право да се изсели. Така. И в Ангорския договор е записано – 10 милиарда долара ни дължи Турция затова, от това, че, сега не мога да кажа колко, колко хиляди, стотици хиляди тракийци от там са дошли в България и са оставили къщи, ниви и турската държава е разполагала с тях и още нищо не са платили. Има междуправителствена комисия, десетилетия работи. Президентите, министър-председателите нашите като идат в Турция поставят така, този въпрос, така и така, онея се опъват – „Ама трябва да сложим в сметката и 50-та година изселването от тука, и 70-та година, 72-ра имаше по, най-голямо изселване и сегашния, и сегашната „екскурзия”, а сегашната „екскурзия” нямат никакво основание, нито правно, нито морално да, да я слагат в сметката. Те са си български граждани, нали гражданството не им е отнето, нивите му са ей там в селото ниви, къщата му е къща, негова си е, ключа си го държи, когато си иска идва тука, сменят си паспортите там на пет години ли как е, плащат си, нищо не му е отнето, нали, държавата не му е отнела нивите, без негово съгласие никой не може да ги даде на някого да ги работи, нали, и затуй нямат основание. За 72-ра и 3-та... имаха право да си продават къщите, аз съм от, селско момче съм, 30 години съм живял в мойто си село, знам, че си продаваха къщите, така, познати, нали, продаде си къщата, заминава за Турция. По закон там, когото го хващаше спогодбата, перодочни спогодби имаше между правителствата. Спомням си Иван Башев. Това име говори ли Ви нещо?

И: Да.

Р: Да, Иван Башев, голям дипломат, нашите много умен ход! Аз съм 77-годишен, така, ги помня нещата, Иван Башев. Те настояваха, Турция: „Пуснете ги да се изселват, пуснете ги!” И все ни критикуваха, що не ги пущаме. Така. И нашите веднъж, нали, Иван Башев отива и казва: „Готови сме да ви пуснем всичките!” Турци, български турци. Така. И ония казаха: „А, не, не ги искаме!” (смее се) Като пискаха, реагираха, тръбяха по Европа, по света: „Ето, България не ги пуща да се изселват!” Нали, с един такъв ход и ги поставиха в шах, нали, те отказаха да ги приемат. Кой беше тоя Кенан, не Кенан Еврен, един турски президент, Кенан Еврен ли беше, той военен ли беше тоя Кенан Еврен? Военен преврат.

И: Не познавам добре историята.

Р: Да, да имаше един преди 30 гоини. С Тодор Живков били подписали някаква декларация, че те, Турция няма никакви претенции към нас. По отношение на българските турци. Нали там, свобода на личност, вероизповедание, нали, право на учение, на всичко. За един такъв документ си спомням, че бяха подписали. И 84-та и 5-та наша грешка, грешка. Русия официално много пъти съм чел, че нашите, Тодор Живков, де, се е съветвал с Москва: „Кажете какво да правим.” Нашите са казали идеята, която е озряла в ничия, нечия глава да им сменяме имената. Онез, Москва, казали: „Ваш проблем. Каквото искате, правете.” Тъй че поне за това не можем да виним Москва, че ни е наредила, нали, „Айде, сменяйте им имената, побългарявайте ги, асимилирайте ги!” Асимилация е съвсем друго. Асимилация е едно, геноцид е съвсем друго, нали геноцид е насилствено там убиване.

И: Мисля, че за геноцид никой не говори.

Р: Да, да, за геноцид не, и те нямат. Е, говорят го, нали, говорят го, нали, да, айде да не казвам неговото име пак, ние спорим много с него, нали, викам: „Геноцид е физическо изтребление, геноцид е арменците в Турция 15-та година милион и половина.”, нали, ножа и насилствено прогонване, но и ножа, кръв се лее. Това е нали геноцид и смяна на име на религия там, насила. Тука нашето беше опит за асимилация.

И: А някои хора твърдят, че в този период между 84-та променянето на имената и „Голямата екскурзия” от страна на турците тук е имало някакви провокации, имало е турски знамена, които са били издигани.

Р: Да, да, имаше ги тез неща, имаше ги. Ей тука в Черноочене има една община, тя е от сравнително малките общини, нали, знам го, на съвещание тука са ни казвали, в Черноочене, не знам ти кое село турското знаме. В училище! Нали. В училището, там джамия, кметство турското знаме сърпа и чука и полумесеца.

И: А бяха ли открити виновниците?

Р: Откриваха някои, но повечето, те не се издаваха. Идат там двама-трима, закачат го.

И: Тоест тогава в този период все пак е имало напрежение.

Р: Имаше. Обстановката, не само така месеци, когато сменяха имената беше най-голяма. Те бяха стресирани, оплашение, нали, бронетранспортьори, сега откровено казано, нали бронетранспортьори по улиците, войска, имаше поделение тука, сега няма, милиция, от други области идваха, да не са наши милиционери, да не се запомнят образи, нали, кой какво е правил, говорил. Да, от други райони дойдоха милиционери, когато сменяха имената. Цели автобуси, сменяха ги така на две седмици, де да знам колко МВР. Имаше, да, знамена се развяваха. По селата. В града не мога да си спомня, то минаха много години, де да знам в града... Имаше май един-два случая. Имаше. Но отделни така... Е, изпращаха някой в Белене в затвора, български турци и...

И: За какво?

Р: Дето бяха крайни националисти, турци обаче, български турци, дето организираха протести, пожарите примерно, нали, така инициаторите на, на всичко МВР ги откриваше. Сега как са ги откривали, това си е тяхна работа, „Айде в Белене!” Нали, джипките, в Белене. Лежаха по година-две, месеци, мина 89-та, нали, освободиха ги, върнаха се, и познати, познати. И получават пенсия за тази работа (смее се). Като активните борци след 9-ти, нали. Същото сега има активни антикомунисти (смее се) от тях и получават. Получиха обезщетение. И то в пари. Нали, дали им вървят парите сега не знам, това не мога да Ви, Намзи сигурно го знае.

И: А от страна на българите в този период какво беше отношението към тях.

Р: Вижте, ние, да, не се признавахме за виновно, все им напомняхме за Турското робство и Чърчиловата мисъл „Който иска да съди миналото, не може да спечели бъдещето.” Никой не се съобразява с нея, нали, няма. Не да забравяме робството, далеч съм от мисълта, че българският народ трябва да забрави 500-те години, нали, въпреки че нещата сега, е на наши тържества тука за 3-ти март, Левски, тържества официално по държавна линия, които си вървят, нали, кмета изнася слово, винаги много хубава, добра PR-ка има, много хубави докладчета му пише за такива тържества, нали, никога не се споменава вече в техните доклади и много българи реагират, „освобождаване”, 3-ти март, думата „освобождение от Турско робство” не се споменава в доклада.

И: А как се, за какво се говори?

Р: Говори се за... чакай, да видиш как го въртят, усукват го така и българите скачат (смее се) някои от крайните, от крайните националисти, националистите. Как го казват, не за свобода, да признателност там към руски войни, финландци, румънци има го това и за Левски, нали като, Левски не се е борил против „турските поробители”, няма такива изрази в доклада, нали, няма национално-освободително движение, свобода, нали, повече се акцентува на това - „да, грешки е имало, обвинения, но в името на доброто е било” и... което на практика като цяло си го е имало тука, нали, никога тука убийство не е станало на, на основата българи-турци, нали, никога. Циганин с циганин може да се намушкат с ножове, но никога, или турчин с българин, нали, това го е нямало никога. Но те и нашите политици и държавници така много предпазливо употребяват думата „турско иго”, „поробители”, да, за „свобода”, за „национално”, „национален суверенитет”, нали, те ей такива изрази, така, се използват.

И: А Вие казвате, че сега сте си приятел с турци, по това време...

Р: Да, да, колкото щете приятели турци имам. Разбираш ли, с тях пак сме си разговаряли много спокойно, много спокойно, нокога лично аз, да, директор на училище съм бил, имаме 5-6 учители турци, туркини, нали, така. Дет се казва аз им сменях имената. Свърши зимната ваканция и 4-та и 5-та, така, с учениците свършихме до ваканцията и ми казаха: ”След ваканцията като първия, там втория работен ден, ако някой от учителите не си е сменил името, извикайте го с партийния секретар (смее се) в дирекцията и му казвате... „Името трябва да се смени.” Нали, и съм извиквал, нали, и си спомням една Б, руски, руска филология, тя начална учителка и после руска филология, руски преподаваше, просто ми каза в дирекцията:

-         Грешите - нали, нена мен, като цяло – грешите в това, което правите.

 И аз чак след година, две се размислих, нали, върху това, тази нейна, нали най-така тихо, кротко, не заядливо, не да ме заплюва там примерно „Грешите – казва – с това, което правите.”

И: А тогава Вие мислехте ли така, как, как го приемахте тогава?

Р: Ами, вижте, да, ние, нали 45 години, нали, друга идеология, наша идеология, приемахме го щом е отгоре размислено, обмислено, считахме го за правилно, нали, откровено Ви казвам, явно сме били заблудени. И никой от, ей от тука, често така кафе пием 7-8 човека 10 години на едно место, сменяме се там кой почине, друг идва, да, и викам:

-         Айде, бе в МВР – там и от МВР имаме, такова – някой от нас има ли куража да се обади тогава?

Нали, официално на съвещание в градския и в окръжния комитет на партията: „Грешим.” Нали, кажеш го това и на другия ден няма ни да си директор, ни учител. Нали, откровено ти казвам. И ей така от страх па и много не сме се замисляли, нали, направо, виновни сме, нали, и със това сме виновни за, за „Възродителния процес”. Никой, нали, много събирания официални такива в комитета съм участвал, никой от нас, слушателите не се е обадил: „Абе, другари, недейте, бе, бъркаме, хората ги боли, реват, плачат.” Да, покъртителни сцени, нали. Ей тука една наша ученичка, ей тоя магазин е нейн, ей тука стеничката, наша ученичка е била, моето училище, (не се разбира) ми разправя, тя е била там пети, шести клас тогава, вика:

-         Бронетранспортьори, ма те по-малки, нали, така, вика – треперехме, мълчахме!

Нали, никак не им е било лесно. И на децата, деца подрастващи, например 13-годишни, 15. Но разговаряли сме си, нали, така, но беше труден момент за тях, много труден. Ание, просто, ами така бяхме навикнали всички, почти всички, безкритично да приемаме постановките отгоре.

И: А нужно ли беше това насили, нужни ли бяха бронетранспортьорите, военните?

Р: Ами, вижте, те бронетранспортьори, с оглед вероятно, да, да ги сплашим, да не вземе някой да, щото имаха, някои са имали и оръжие, радиостанции имаше даже, е 73-та година бяха хванали една група турци ей тука в селата, радиостанция и ги съдиха. Много хубаво си спомням, така ни за дължиха да идем на делото даже. И те бронетранспортьори, за да ги сплашим, много да нямат, да не мислят, че ще допусне армията и милицията, милицията тогава, да, да има сблъсък, да има кръв, да има кръв, нали, и те са ги респектирали тия бронетранспортьори, върти се там, ей тука по главната, един тука се върти в центъра, пред кино „Орфей” и пред театъра или намясто стои, или такова. Да, ситуацията тука, в райони като нашия, тежичка, тажка и то не тежичка, а тежка.

И: А след това по „Голямата екскурзия” Вие вероятно сте имал учители, които са напуснали, съседи, приятели.

Р: Напуснаха, отидоха, отидоха, да, съседи, натовариха си багажа, „Довиждане.”, нали, аз ей тука Байкал има един квартал, 40 години в къща живея, продадох я сега, да, съседи мои натовариха се (не се разбира), след две години двама-трима се върнаха. Не ги дразним, нали, така, не ги питаме „Що се връащате?” Явно не са могли да се устроят. А те си признават – там не ги приемат за истински турци, нали, те самите, много от тях: „Не ни приемат.” Нали, бракове, ако щете, бракове не правят, трябва да е някоя много симпатична девойка вероятно. Е, сега са се променили нещата, нали, но казва: „Няма.”, те обособени в отделни райончета. Е, помагали са си, направили къщи, те се хвалеха повече, отколкото трябва – за втора, трета година триетажна къща издигнал, друг път ще издигнеш, откъде ще имаш толкоз пари да издигнеш триетажна къща. Но са си помагали цели квартали, Бурса, той ги знае къде колко български турци има, цели квартали, ги има в много градове и градчета на Турция. Да, в Бурса много има. И в Истанбул, един наш учител в Истанбул. Даже, да, спечелил хубави пари и казва тука, европейската част на Турция получил къщата, към Люлебургас.

(влиза Н.М.)

Н.М.: Всичко е наред, нали?

Р: Наред, бе, наред, бе. Критикуваме тебе.

Н.М.: А?

Р: Критикуваме тебе, бе!

Н.М.: Ще ме критикуваш, как, ти си ми другар!

(излиза)

Р: Големи приятели сме с него. Той много ме уважава. И аз го уважавам. Работим, да, това е друг въпрос обаче, така. Друго?

И: Значи, в смисъл те не са си, тръгвайки си не са си продали примерно вашите съседи къщите или такива?

Р: Не, всички, не, чакай сега, някои продадоха...

И: Просто врътнаха ключа повечето?

Р: Да, да, да, и роднини, които остават тука, съседи там. Някои продадоха, продадоха и то много евтино, много евтино, нали, гледа да се освободи, да има пари там да направи нещо, нали така. След като, то не им беше и забранено да се връщат, нали така, като се върнаха закона позволи да си вземат къщите и апартаментите, да си вземат. Много добре си спомням, един циганин даже, много симпатичен такъв, Насър му викаха, Гамал абд ел Насър помните ли кой беше?

И: Не.

Р: На Египет президента.

И: Аха, да, да.

Р: Един така, дето по време на Израелско-Египетската война, седемдневната, той получи криза, един 6-милионен, 5-милионен Израел, те 30 милиона и Израел смачка Египет. И той не можа да преживее този, привърженик със, нали, Русия, със Съветския съюз беше тогава, сътресение и почина. И тоз му викаха Насър. Много хубав апартамент, аз съм влизал в апартамента му, върна се Насър след, така, всички му викаха Насър, много симпатичен, тенекеджия, и много опитен тенекеджия, върна се и закона им позволяваше да накарат купувача да освободи апартамента и да си го вземе собственика. Нали, това са вече детайли, подробности, но правителството е отреагирало там по начин, по който е считало за необходимо. И много се върнаха. Но и много останаха. Ей сега, тука в окръга, то в страната са 300 – 400 хиляди, официално така, Назмито вика един милион, със циганите (смее се). Викам: „Нямате един милон, бе!” Назмито. Но там останаха, сигурно 300 – 400 хиляди пък отидоха от тука там, нали, от България, не само областта. Но ние имаме и един друг труден район тука, граничен, Кирково, Чорбаджийско, Ардино. Българомохамедани. Те, да някои, и цигани се промъкнаха с турците, се изселиха и цигани (смее се), хитреци такива, то на паспорта им какво е пишело, „турчин” или де да знам какво, па приятели в МВР с корупция как се вземат паспорти. Но отидоха и се върнаха. Българомохамедани не се изселиха, не се изселиха в Турция. Те нямаше да ги приемат, тях пък хич нямаше да ги приемат, те не знаят турски, българомохамеданите, само имат самочувстие, че са като мюсюлмани, ама са разделени сега на две – християни и мюсюлмани. И даже ДПС-то по-успешно от нас съумя да ги придърпа към себе си. С назначения по общини – кметове, чистачки, нали, учители там в общината, служители, и по-малки градчета станаха обшински центрове, и, да, българомохамеданите, за нас, за моята партия са много труден проблем, една Кирково община едно време всички бяха с нас, не едно време, тука 95-та и 7-ма. И сега много малко гласове имаме от там. Вървят към ДПС. И към другите партии политически, това вече е политика тука.

И: А след това вече 10-ти ноември, след това? Как се развиха за Вас нещата?

Р: Да, след 89-та, абе нещата така се поуспокояваха, нали, така нямаше. Е, нещата се усложниха от това, че ние вече от колко години, от 15 години нямаме българин кмет в Кърджали. Че и повече. Нали, все ДПС-то печели кметската надпревара. Е, един Пламен Иванов, седесар, имаше кмет, ама той беше 90-та година. И оттогава, досега колко, двама, трима, тоя трети мандат е кмет. Трети мандат, преди него, такова, двама други – Саралийски и как беше името му, колега учител... Да, 15-17 години нямаме кмет и не можем да спечелим кметска, кметската кандидатура. Съветници, да, различни коалиции правим, сега имаме 7 съветника, нали, ГЕРБ имат 9 и двама независими, другите 17-18 болшинство са от ДПС, какъвто, каквото решение искат, го прекарват, си го гласуват. И спорове има тука, ние ги атакуваме, и ГЕРБ ги атакува, разбира се, но като имаш болшинство, гласуват, решението се приема. Назначения, нали, много недоволство има кого, нали, аре то, по-голям процент от гражданите на общината, на общината, на общината, нали, и селата, са български турци и така логично е от една гледна точка да има и много турци служители в общината, нали, и ги има, но попрекалиха – слабо подготвени, никакво висше образование, взето тука от, в Кърджалийски ВУЗ-ове, Минногеоложкия, един никаъв институт, никакъв институт. Те я ходят на занятия, я не ходят, изядат две печени агнета, на ти диплома за инженер-геолог. Паркове и градини един, той в Белене лежа (смее се), инженер стана, паркове и градини 10 години, служебна кола, паркове и градини в Кърджали. Да, и реагираха и основателно реагираха нашите хора и се сърдеха на нас: „Ей, стига, бе, стига сте...” Тъ, говоренето на български език в общината, и на турски, нали, проблем, по който така се спори, но си разговарят на турски. Какво да им се сърдим сега, в канцеларията трима – четири, ама влезе българин (смее се), нали, на турски се разговаря между тях, неприятно е, нали, неприятно е. Редно е в държавно заведение да се говори на официалния език. Е сега 2-3 дена, 5 дена, нали виждаш Лютви Местан и Доган в парламента - на митинги предизборни по закон само на български трябва да се говори. И сега намерили там някаква пролука в конституцията и се хващат (не се разбира) на предизборни митинги за това, че някои възрастни турци не знаели български, да им говорят на турски. В закона било, трябвало да има и преводач, българин, който да превежда и на български, като, примерно Лютви Местан или Доган каже нещо на, на турски. Защото сега само на български. Но някога си позволяват и на турски. Е, едно детенце мъничко по време на смяна на имената, един рикушет, така поне пише официално, патрон, се и стреляше, имаше убити, убити имаше по време на смяна на имената. Ще кажа 2-3 случая, но, кое село беше, де да го знам, няма значение, едно моиченце мъничко майката ли бабата го държала и рикушет куршум го уби. Тюркян момичнцето. И сега има много хубава чешма направена. Аз не съм я виждал, но винаги правят на годишнината на убийството тържества, събират сеи на турски език говорят тогава. Ей тука едно Груево има, на 10-15 километра от Кърджали, един от МВР-то, познавам го, отиват за смяна на имената с автобуси там полиция, пищови, автомати и турци срещу тях с брадви, нали, бунтовни, едно бунтовно село, и направили опит да му вземат автомата. И даже са го взели. Вади пистолета и убива, или обратно ли там, взели му нещо или направили опита да му вземата така и двама-трима ги уби. Другаде къде, да, малко. Там двама-трима. Другаде нямаше убийства. И това момиченце Тюркян. Така всички, да де повечето хора помнят това име. В Джебел така е имало, сблъсъци имаше малки, но без кръв. Само тука тоз, един от МВР, познавам го, дето уби... Щото са направили опит да му вземат оръжието. Те са имали команда при такъв, при такава ситуация, да стреля на живо. Иначе, иначе него ще убият. Да, иначе него ще убият. И нищо не му направиха. И си е тука сега. Аз се чудя как така не му навредиха на тоз човек (смее се), нали. И разхожда си се из града. Колко е спокоен не знам. Но то мина много време вече, двайсе и, къде 84-та, 16, двайсе и, и седем години, от смяна на имената. Тъ така.

И: А след това, когато БСП взима това решение за връщане на българските им, на турските имена, много, много, някои хора тук...

Р: Това беше веднага... Някои си останаха с българските, някой си остана, да, не Назмито, например един професор, в София, жив е, здрав е, да, ляв по убеждение, Шукри Тахиров му е турското име, бивш секретар на окръжния съвет, преподавател по философия, той е философ, и добър философ, нали, в института дълги години, нашият Георги Петров тогава, 18 години първи секретар на окръжния комитет на партията, секретар на общината, е, с генерала тука на МВР под ръка се водеха, добър лектор, много чете, и знаеше много, нали, преподавател по професия като нас, но къде, къде над нас, чете много, той си запази българското име, Романов ама малкото му забравих как е, Романов. И сега си излиза със статии в Дума, с българското (тропва по масата) име. Една Наиде Ферхадова имахме, една, секретар на окръжния комитет на партията по идеология, тя и в държавния съвет работи накрая там, 88-ма и 9-та, Надя Аспарухова, и тя си остава с българското име – Надя Аспарухова. И е в София сега, мъжа й – лекар, той май нещо в Турция, да, това не е от значение, но някои си, малко обаче, много малко, си оставиха, те остана, то и други, и обикновени останаха, щото по-лесно в Европа ги приемат, нали, като прочетат име Ахмед Хасан, те и там знаят вече, че... „Абе, ти български гажданин, ама не си българин!” (смее се), нали. И те от тез съображения си останаха с български имена. И още има такива. Щото имат полза от това, лична полза, нали, те и другите, нали, български гражданин кат си, ей сега из Европейския съюз си ходиш, въпреки че си турчин, български турчин. Ние много държим на това, особено Назмито и е много прав, нали, никога не се обръщаме и не трябва да се обръщаме към тях „турци!”, „български турци” трябва, така е редно, нали, така е много по-приемливо, „български турци”, не „турци” изобщо. И така, включително и нашия, изпълнителното бюро на БСП тука проведе едно заседание, Назми и други там взеха отношение и те просто ги осъзнаха тез неща. По-напред - далече от проблемите на смесените, тъй наречените „смесени райони”ни водят нас, смесени райони и от, включително и Станишев, и други, други – „турци”, няма „турци”, обидно е да ги наричаме турци, те се обиждат, „български турци.” Нали, те са български, родината им това, тук родени, тук израснали, децата им тука, нали, тъгуват си за нея, нали, които живеят в Турция всяка година идват в България, в село, вкъщи, при приятели. Ей сега е пълно с турци от Турция, български турци от Турция. Там живеят, децата им там, идват, ей тука по цели месеци стоят. Щото живели са тука, нали, живота им преминал тука. Такива, такива...

И: А това, това решение на партията след това много хора...

Р: Бе, то на Народното събрание беше.

И: Така, де, да, първо на БКП, след това и на Народното събрание.

Р: Да, да, да.

И: Много хора не го приемат.

Р: Е... българи ли?

И: Да.

Р: Е... не, вероятно да, не са го приемали затова, че има отказване от „Възродителния процес”, (смее се) нали, „Трябваше да си останат, примерно, български имена.” Европа ни осъждаше яко за тез неща, яко ни осъжда, нали, че не им даваме право. Името и религията, знаеш, знаете... личен избор, нали. Личен избор! Въпроса за религия и име – личен избор. И националност. Нали, при преброяването, последното, 11-та ли беше, 10-та ли там беше... Бе, да, наскоро беше.

И: Да, там някъде. Да, наскоро беше.

Р: Там на 10 години го правят, нали, така и в пресата четох, преброители разни, нали, народност, какъвто, каквото каже, това пишеш. Циганина каквото каже, това пишеш – „българин”, „българин” ще го пишеш, нали, и така, „циганин” – „циганин”, там „ром”, циганин, „турчин” – „турчин”, нали. Религия, такова... Така стоят нещата.

У нас битува едно такова виждане, че в низините ние много добре се разбираме, но горе, в парламента престрелки много често стават. И те дават отражение и в низините. Ние тука сме си спокойни. Те като кажат горе някога: „О, напрежение има!” Няма напрежение, нали, сега, последните години. Никакво напрежение няма между нас. Е, има някакви изяви, да кажем, че назначили двама-трима турчина наводещи места, но какво да се прави. Ако кмета е наш, щяха да са наши (смее се). И така е, кмета, ако е наш, наши ще назначим.

И: А тогава, след това решение на Народното събрание, тук имаше ли напрежение?

Р: Не, нямаше, реакция такава видима, остра, нали, повече от нормалното аз не усетих, не виждах „Бре, що им върнаха?” И ние ги преосмислихме нещата. Нали, аз лично и други, други. Ами, това е, насила им сменихме имената.

И: А от страна на българските турци?

Р: Е, те, те с голямо желание, те с голямо желание. Нали, спомням си в Народното събрание, там „Ура!”, ръкопляскаха, радостни, нали, много радостни. И тука, нали, коментарите бяха „Ето, правдата...” нали, една правда, нали, едно грешно решение се коригира и е добре, нали, бяха, е сега благодарни, да не кажем сега благодарни, но все пак с положително виждане на, положително прие, като положително приеха това решение, нали, за връщане на, връщане на имената. И си ги върнаха, паспорти, лични, картон, паспорти тогава, без пари им ги издаваха, имаше такива подробности чак, да не харчат, такова. Да, то не може, за мен например един много интересен момент има. Български турци, които са в Турция. Но са и български граждани. Сега се роди дете, тяхно, в Турция, става български гражданин. Нали, е и български гражданин, идват му вадят лична карта от България, и от България. Нали, ето, двайсе и, 84-та, 16, 27 години, нали така, 27 години. И това ще върви до не знам кога. Нали, така, аз не мога, замислял съм се, но ей така не мога да кажа в момента сега „Абе, бива да спрем това!” Роди се там ето сега, сега се роди и да бъде и български гражданин. Америка, нали, ако се родиш там, американски гражданин.

И: Да.

Р: Нали така. Знам го, това съм го чувал. Няма турчин, китаец, българин, като се родиш там – американски гражданин. И името му...

И: И не е само Америка.

Р: Да, да, и други страни, разбира се, да, да, нали. Така. И това двойно гражданство, нали, по време на избори, те сега ги отрязаха, нали, да, ний всички не приемахме и още не приемаме, но той закона излезе сега, изселил се в Турция, 20 години живял в Турция, идва избира кмет тука. Нали, идва, нито данъци плаща, айде данък сгради плаща, нали, ма други осигуровки там, туй-онуй, нищо не плаща. Щот не живее тука, нали така. Така. Идва на изборите, нали, автобусите, знаете от вестни, от пресата, от медиите. По 30, по 50 автобуса идваха на общински избори тука. И ти гласуват за кмет. И ний затуй не можехме да, имаше моменти, когато можехме, но без тях. Ама сега ги отрязаха, нали, нямат право. На общински избори нямат право да гласуват за кмет и за съветници, само за президент имат, щот са български граждани. На президентски избори и за депутати в европейския парламент майче гласуват. Да, сигурно гласуват, това не съм категоричен, но за община, отрязаха ги, нямат право.

И: Да, да. Е, то това мисля, че се направи заради изборния туризъм в такива общини, където има голям, примерно има силен туризъм и разни хора с интереси в туризма си вкарват хора отвънка, да им гласуват за тях.

Р: Да, де, да, де, смесените райони, идват и ти решават проблема кой да е кмет. Да, идват, идват и, да, да, де, така е. Да, да, да, да. Нали, безплатно транспорт, ги транспортират дотам, по за пет дена ето ти пари за дневни там, да ядеш, да пиеш 3 дена, 4 дена и гости и си ги връщаха обратно без пари. Само и само да гласуват за кмет български турчин.

И: А след това 90-те години, 90-та и след това? Как тръгнаха нещата? С падането на режима.

Р: Как, нали 89-та...

И: Въобще, нали...

Р: Прелома?

И: Да.

Р: Прехода като започна, нали?

И: Да.

Р: И те като нас, нали, като всички други.

И: Не, имам предвид не само с турците, въобще, примерно за Вас какво се случи тогава? Как се промени живота?

Р: Е, ами, вижте прехода знаете, виждате, едно обедняване има на всички. Обедняване на всички. Това е, това е. Едно 5-10 процента олигарси да кажем и... не милонери всички, разбира се, но обикновените хора, и много млади хора, знаете го по-добре от мен, нали, нямат работа, ей сега, нямат работа. Няма работа! Имахме едно ОЦЗ, ОЦК сега, знаете, следите събитията, ОЦК, 54-та година е открито, до, до прехода, нали, но и след прехода, олово и цинк на световно равнище, с 99 и четири 9-ки чистота, на английската борса въобще не го проверяват, се търгуваше и печелеше държавата страшно много. Нали, страшно, заплати много хубави, пенсии, нали, отчисления за града, нали, общината, там пари отиват, държавния бюджет колкото щеш, след прехода, както много други предприятия, просто източване. Един Захариев, Валентин, го купи, нали, от, да, от 7-8 години. Той нищо не влага ново, всичко се амортизира и физически, и морално (не се разбира) и пещите само стоят, те още ги топлят, за да могат, ако истинат пещите, месеци трябва да ги подгряват, за да започне наново производство. От 7 месеца нямат заплати, нали, завчера пак стачкуваха. Дойде Бойко Борисов тука, аз сега не Ви знам и неме, не искам да ми казвате какъв сте по убеждение...

И: Никакъв не съм.

Р: Нали, на коя страна сте, но Бойко Борисов...

И: Не го харесвам Бойко Борисов.

Р: Да, ами да, щото не е достоен за харесване, щото не е достоен за харесване! Като култура, като, като всичко, като такова. Ей тука, нали, знаеше се, че Бойко Борисов и социалния министър ще дойдат, там една събота ли беше или неделя, работниците тука ги чакаха, ей тука на 20 метра пред стария Окръжен съвет е това, работници, ей ний тука седяхме си пиехме кафе наши, активист наши, така Бойко с там, нали, катаджийски коли, туй, онуй, за 15 минути слезе, каза онез приказки, които станаха, ги научи цяла България:

-         Аз съм прост, и вие сте прости, ще се разберем.

„Аз съм прост”! Нали, това аз лично не го чух, но хора, които бяха там дойдоха на минутата и ни го казаха: „Аз съм прост и вие сте прости, ще се разберем.” На ви по 325 лева от социалните помощи, нали, не от някакви други пари. Е, Тотю Младенов е намерил пари, нали, те имат за социални помощи, за извънредни ситуации там, нали, ако стане голяма, там земетресение, какво да е, айде по 325 лева и, джипката, той я кара, на 15-тата минута изчезна, отиде си, до една седмица завода ще го купи някой. Някой. Минаха 2-3 месеца, никой не го купува, щото като дойдат и като го видят, че просто е всичко отишло по дяволите, сега, завчера Първа инвестиционна банка, намерила някакъв инвеститор, банката щяла да му даде пари и работниците доволни, нали, по тяхно настояване тая банка казала „Ще ви платим.” Даже един наш активист, работник там, инженер вика: „Добре.” Банката казала: „Ще ви платим всичките заплати, нали, с тоя нов инвеститор и за 2-3 седмици да започне производството на цинк. А то олово май не се произвежда сега, цинк само. Едни поляци тука щяха да го купуват, един месец въртяха министъра, отказаха се. И сега уж тия, някаква, някакъв инвеститор щял да дойде. Да, пещите (не се разбира), те напущат вече. Седем – осем месеца без заплати, без заплати.

И: А нещо за тези, за това време, тея 90-те години, нещо промени ли се към по-добро? Споменахте обедняването, нещо положително имаше ли?

Р: Вижте... Абе, вижте положителното е, нали, онова, което на теория звучи добре, и на практика е добре – свобода на слово, на печат, нали така, аз не съм неграмотен човек, нали, добре, може да говориш каквото си искаш сега, нали така. Преса, ей вестникарите в София си вадят хляба от... какво ли не пишат! Нали, жълта преса, нали, жълта преса! Нали, какво не се изплю по, по много кадри. Аз не казвам, че само по нашите кадри, нали, Емилия Масларова Цветан Цветанов пет пъти го заяви като, нали, спечелиха изборите и 9-та година, нали, 5-та и 9-та, да, Сергей, и 9-та те, пети пъти по телевизията пред цяла България, Емилия Масларова е преценила – думата „присвоила” – 11 милиона лева там от един ремонт там на един дом в Стара Загора. Нали, не знам дали си спомняте това?

И: Да, да, да, да.

Р: Единадесет милиона „присвоила”, не, така, нанесла щети на България, нали, едно е да нанесеш щети – могат да те накажат, но това присвояване, това значи да идеш в затвора, и то непременно в затвора, нали така, 2, 3, 5 години – нищо. Нашето водно огледало, прословутото водно огледало в Кърджали, 100 пъти повтаряха и Цецо ,и Бойко Борисов: от 7-8 милиона там по проект, първоначален нарастнали разходите на 78 милиона, нали, от 7-8 на 70, „престъпност”, това, „присвояване на пари”, туй, онуй. Проверки, проверки, проверки, проверки, двама шефове на МВР-то, на регионалното МВР освободиха затова, че не можели да открият нарушение, нали, проверяват всички, те имат икономисти, нали така, МВР-то – икономическа полиция, проверяват, нали, проекти, изпълнение, платено – няма нарушение, нали, двама шефове си отидоха. Така. Нашия Димчо Михайлевски, народния представител, той е смолянски, ама е наш, от Кърджали е. Познавате ли го така? От екрана.

И: От екрана, да.

Р: От екрана, да, от екрана.

И: Не го познавам лично.

Р: Да, от екрана, разбира се. Всяка събота и неделя е и тука с малки изключения, когато в Смолян няма работа. Но е смолянски народен представител тоз мандат, следващия няма да е в Смолян, щото КК сигурно ще е водач на листата. Нали, и неговото име, Димчо Михайлевски - тъ-тъ-тъ-тъ-тъ, присвояване на пари. Така. Проверки, проверки, проверки – никакво нарушение, нали, разходите – толкоз, не ги... И строителите имаха да вземат 20 милиона още, нали, нашето правителство, нашето като казвам – Сергей Станишев, нали, 50-70, 50-60 милиона плати и нещо е останало недоплатено, недовършено, неплатено, щото ние му рязахме лентата, открихме го официално. Преди изборите 2005-та. Така. Видяха, че няма икономически нарушениа, финансови, финансови, всичко чисто, хванаха се за качеството на изпълнението. Там, щото има шлюзи, бетона трябвало да бъде нещо супер марка, не така обикновен цимент, нали, не го знам, Димчо е нашия строителен инженер, той ги знае там марка не знам каква, не знам какво. Кат се хванаха: „Бе, бетона – некачествен!” Нали така, кат се хванаха за това! Така. Нашите – Димчо, строителите, той един софиянец, името му го забравих, няма значение това, той главен строител и има подизпълнители тука, нали, кърджалийски фирми, две големи строителни фирми. Така.

(Разговорът се провежда в клуба на БСП. След края му Ангел Ангелов и Назми Мюмюн влязоха в открит, но дружески спор по въпроса дали изселването на българските турци през лятото на 1989 г. е било насилствено.)

AttachmentРазмер
Intervyu_A_Angelov_Martin_Petrov_Kardzali_06_2012.doc126.5 KB

Атидже Ризова, „Ние като Мохамед и като Али няма да се качим на муле. Дай Боже хеликоптер да измислят за всички“ (интервю, Дулово, 11.2012 г., автор Мартин Петров, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА МАРТИН ПЕТРОВ С АТИДЖЕ РИЗОВА[1], ГР. ДУЛОВО, 2012 г.

 

Това, което аз ще кажа... Допаднахте ми, Мартине, и аз нямам какво да крия, но не всичко, което аз съм преживяла може да Ви свърши работа. Затуй съгласна съм каквото отрежете – отрязвате, каквото не съм казала когато разказвам ме питайте, ако нещо важно, нали, Ви интересува. Разбрах целта и Софийския университет приветствам, че битието и житието на различните региони на хората, как живеят, преживяват... Хубаво е, идеята ми харесва, защото затворени в Университета и в града няма как да имате реалната информация за живота на хората.

        45-ти набор съм, зодия овен съм. Три деца сме в семейството. Имах, той вече е покойник, брат. Семейството ми е средностатистическо, но и тримата се изучихме. Брат ми завърши без родителите ми да познават София. Той сам отиде. Ветеринарен лекар завърши, това работеше, но преди 5 години почина. Сестра ми акушерка тогава завърши и по разпределение, нали тия времена така изпращаха, в едно село отиде. Там се омъжи, там си създаде семейство. Аз като завърших средното си образование, втори випуск съм в медицинско-стопански техникум, татко така е преценил, че със земеделие ще се занимава нашето семейство. Аз съм от Севар, до Кубрат едно село. Пратиха ме в селскостопанския, защото сме три деца, за пет години. А те са селскостопански труженици мама и тати, а брат ми студент в София, мене на друго място не може да ме пратят, при едни роднини в Завет на квартира ме оставиха, там да завърша. И наистина животновъдство завърших там. Добра ученичка бях. Учителката ми по химия ме подготви за Софийския университет. Тати като дойде на връчването на дипломите каза, че една година трябва да изчакам, за да завърши брат ми, сестра ми във Варна завърши училище. Добре де, но аз почнах работа в едно съседно село до Кубрат – Съден, като младши бригадир на овцеферма. Това съм завършила. И етърва ми... виж съдбата. Ние сме вярващи. Моят чичо беше водещ на алианите в Севар. На баща ми брат му. Ние сме така възпитани, въпреки че през времето на социализма, атеисти, нали, трябваше да бъдем. Но аз в душата си... В къщи такова възпитание сме получили. Ние сме алиани. Първо за нас е науката. Формата за нас, последователите на Али не е важна. Да отидеш непременно на джамия, непременно на коленете си да седнеш, непременно ходжата – за нас не важи. Може да си полулегнал, може да си на стол или на земята. Тука, чистотата на сърцето и вярата в бога за нас е важно. Ние така сме възпитани. И религия, която иска да остане за вековете, трябва първо да се отвори към науката. Така сме възпитани и какво виждаш колкото може толкова се изучихме. Моята братовчедка се омъжи първо, моят мъж да двама братя, за по-големия брат. И тя ми е първа братовчедка. Заедно с брат си идваха в моето село на гости. От Дулово, те са местни дуловчани като мъжа ми. Той ме харесал. Ама ‘62-ра, ‘64-та любовта не се състоеше в други увлечения, но да ме хареса, да ме докосне, да си приказваме, да му допадам. Но мен пък родителите ми за едни хора са ме сватосали и аз имам демек приятел. Наистина той не ме обичаше и аз не го обичах, но родителите ни така са казали. Аз ще се женя ли за този дето не го искам, нито той? Разправям му да каже на неговите като мъж, че ние сме само приятели, не може нещо интимно да има. Той не смее и аз не смея. Пък сегашният ми мъж като идва и заминава, се влюбил в мене, харесал ме. Ама като казал: „Оооо, тя си има приятел, не може там да се бъркам”. Но понеже идва и в нас, не смее да каже на никой. И като чул, че ние се разделихме с него, веднага дойде да ме вземе. И така се оженихме с моя мъж в Дулово през ‘64-та година, ноември месец.  И така животът ми започна. Той беше ветеринарен техник. Беше казвам, защото преди петнайсет години, ’97-ма той почина.

        Имам две деца – дъщеря и син. Свекър ми и свекърва ми също бяха интелигентни за времето си хора. Свекър ми е завършил... Понеже до ’40-та тук нали е било румънско. Той е учил в Букурещ личеу, гимназия все едно. И така интелигентен човек, възпитан човек. И тука попаднах в такава среда. Никога не са ме ограничавали. Те имат двама сина, нямат дъщеря. Но аз ги заобичах. Понеже уважението към възрастните го имам от къщи, от моята майка и то татко. И от чичо, който беше религиозен водач там на алианите от село. И така много хубав живот. Доволна съм от това, което съм живяла.

        Започнах работа. На 30-ти ноември се омъжих, 5-ти януари ме назначиха на работа тук в Черник. Там имаше овцеферма и кравеферма, телета като младши завеждаш ферма. Една година там работих по специалността си. Животновъдство завърших в селскостопанския техникум в Завет. Там забременях и когато се наложи да раждам първото си дете ме взеха в управлението. Защото тогава майчинството беше 45 дена. Няма как да кърмя детето си и да пътувам до Черник. Тогава нямаше градски автобуси и не можех пълноценно и ме взеха в управлението. И останах вече в Дулово. Харесаха ме. Третата година ме назначиха за ръководител кравекомплекс. То сега няма как да го видите, защото всичко събориха, птицеферма май направиха. Но аз с желание за работа, защото баща ми е работохолик, също съм поела неговия характер. Докато не си свърша работата, за мене работно време няма. За мене работата подсказва времето – колко часа ще бъда на работа.

        Назначиха ме на работа ръководител на кравекомплекс с 500 крави. Седемнайсет години работих към АПК-то, към ТКЗС-то, каквито формации минаха от едно време. Седемнайсет години. Може би най-хубавите си седемнайсет младежки години бях във фермата. В четири часа съм била на работа, когато почват да доят, защото животните не знаят 1-ви май, или 9-ти септември или Байрям, работата продължава. През зимата свекър ми ме носеше на работа, защото пъртина трябва да направи. Той ме поемаше и ме носеше до там. Вечер идваше да ме посрещне. Та седемнайсет години докато стане кравекомплексът 2000 глави и да направим доилна зала алфа ла лай. Тогава за времето  си бяха най-модерните зали, животните влизат издояват се, апаратът се върти и след туй отиват  в помещението. Не в същото помещение да се доят, както по принцип е нали, като ядат да се доят. Тази зала през моето време, когато бях ръководител, се построи. Седемнайсет години... За мене съм удовлетворена, защото направих поколения от крави, които бяха в окръга на първо място по млечност. 4-5 хиляди литра. От Дания като внесоха в Силистра вносни крави, насочиха ги към Дулово, защото наистина и база има, и човек, който с желание ще ги подреди. Поколения техни дъщери, внуци съм подредила по порода животните. И наистина спечелих... Удовлетворена съм, че работата ми, която вършех едно, че удоволствие ми доставяше, друго пък че виждах, че хората са удовлетворени от тази работа.

        След това селскостопанските труженици ги осигуриха. Създадоха профсъюз на селскостопанските работници. То тогава не бяхме осигурени. Заплата си получаваш. Работниците от фабрики и заводи си бяха, но селскостопанските труженици 40 ст. гюндерик, не знам какво. И направиха профсъюз на селскостопанските работници. И аз нали много приказвам, общителна, пък и хората ме познават, ме избраха за секретар на профсъюза. И напуснах като ръководител на кравекомплекса. Тогава партията решава, ръководството решава. Така че оглавих за две години. Но това беше начинанието. Структурите се създаваха на профсъюзите в коневъдните бригади... Ти си млад, може да нямаш представа за ТКЗС-тата, за звената, за бригадите, за ентусиазма на тогавашните хора, за съревнованието у кого ще бъде знамето. Аз съм ги преживяла тези години. Две години бях секретар на селскостопанските работници. Тук, в общината. АПК-то обхващаше тези села. Ние сме община с 26 села. И оттам ме взеха в партията за кратко време в стопанския отдел. Селскостопанският отдел на общинския партиен комитет. От там за кратко време в кооперацията към ЦКС-то работих като заместник-председател и партиен секретар. Но много кратко време. И ме изпратиха в общинския комитет на Отечествения фронт като секретар. 3-4 години бях секретар и на следващата конференция ме предложиха за председател на общинския комитет на ОФ. Малко време работих с Кубадински, след това Гиньо Ганев, който беше омбудсман на държавата – той също беше в структурата на ОФ. Вие сигурно сте чели – ОФ беше движение. Няма значение дали си БЗНС или си БСП, какво е. Главната работа беше да обединим, да организираме хората за изборите да разгласяваме, за обучението на туркинята най-вече имаше курсове. Момичетата вместо да се женят – да продължат образованието си. По селата кръжоци, курсове за шеф и кройка, фризьорство, готварство. Това съм правила като председател на общинския комитет на ОФ. За успехите ми – за тогавашното време говоря – ме избраха за член на националния съвет на ОФ. Присъствала съм и на партиен ХХI конгрес като член на националния съвет на ОФ.

        Това, което не ми харесва след демокрацията, наистина много хубави работи станаха, но аз не харесвам, че всичко хубаво, което се създаде преди от бедна България чрез ТКЗС-тата, чрез създаване на работа на всички. Хората едно равнище бяха достигнали – и със знанието, и материално. Всеки си направи къща за разлика от други европейски държави. Ние защо хубавото образование развалихме, като нашите специалисти са най-добрите компютърни специалисти в света. Ние развалихме с демокрацията. Това е, което аз не харесвам. Здравеопазването – защо хубавата практика от преди... Аз не отричам нищо и сегашното харесвам, но да отричаме всичко хубаво, което през нашето време се направи. Взаимопомощта между хората беше жива. А сега завистта излезе на първо място. Защо аз нямам, а ти имаш; защо ти си там, а аз не съм. Едно време нямаше това... То го имаше. То го има от Адам и Ева, от Кабил от Хаарун дет’ са се убили, но не беше на преден план.

        В нашата алианската култура има седем правила. Първото – ще скриеш това сърсаклама се казва на турски, което не си видял с очите, не си сложил с ръцете. Няма защо като си чул да разпространяваш. От тази тайна, ще вземеш туй, което ти върши работа. Първо, нищо, че на второ, аз го слагам на първо – науката юлим се казва. Мохамед е неграмотен човек. Корана получава чрез Джебраил, чрез ваахи. Не писмено, а казвайки. Той разпространява, разказва, но не знае да пише. Неговият племенник на брат му син – Али-то и по после зет, защото взема най-малката дъщеря на Мохамед за жена. Ние сме последователи на Али-то. Той като по-млад, интелигентен, имам значи, за времето си учен. Той пръв приема заедно с жена му Атидже на Мохамед с Абу Бекир (Бакр) и Али-то, дете на 12 години, приема Корана. Той е от първите наизустил Корана и го размножава, защото има четмо и писмо. Ние, например, Корана само по тълкуването се различаваме от сунитите. Те дават по-голямо значение на фигурата, на формата. Непременно уруч ще правиш за Рамазан Баирам. Ние не правим непременно. Непременно мъжът ще иде в джамия, там пет пъти намаз да прави. При нас го няма. Ние, нашият водач е тоз човек, и всеки район си има свои водачи. Сядаме на халка като сема. За нас халката символизира въртенето на света. И гледаме нашия боба или деде в лицето, не като джамията отзад. И възприемаме неговите идеи и каквото ни харесва питаме. То е един вид обучение. Няма да крадеш, уважение и на първо място науката. Хаджи Бекташ Вели казва: „Пътят без наука в задънена улица отива.” Отдаваме значение. Нашите деца трябва да знаят компютри. Ние като Мохамед и като Али няма да се качим на муле. Дай Боже хеликоптер да измислят за всички. Науката, наученото и езиците. Непременно на арабски не държим. На разбираем език. Ако чета на тебе Корана на арабски няма да го разбереш. Но турският какво иска да каже. И нашите молитви на дедетата са на турски език. Така че съвсем разбираемо. Нашите деца да знаят и английски, да знаят чужди езици. Да може да използват чуждата литература и история за нещо, което може да постигнем ние. Та наш’те събирания в четвъртък вечер. За нас мюсюлманите то е петък, ние посрещаме петък и който има време неделя вечер. Като се съберем повечето да говорим за принципите. Няма да крадеш, няма да обиждаш, ще почиташ. Всички религии – аз съм чела и Корана, и Библията – ние признаваме всички светци. От Адам като почнеш Алибрам, Аврам дето е, Нух за нас, за християните Ной, Муса, Мойсей, който Червеното море минава тъй, тъй, тъй, Исус е Иса, Дева Мария за нас е Мириам ана. Признаваме всички религии и уважаваме всички религии. Но ние сме мюсюлмани и алиани. Аз харесвам тази религия. Радвам се сега, през време на демокрацията, свободно си изповядвам религията. Преди, през време на социализма, забраняваха да влезем в джамия, в църкви. Българите пък младите там да влизат. Скрито беше нашите боби да правят ритуалите си. Все скришом. Като почина свекърва ми ’88-ма година дойдоха от партията като активист. Няма да я къпете тъй, тъй, няма да я заравяте. При нас мюсюлманите голи заравяме само с един памучен тензух отгоре, каквото и да бъде с плат, без ковчег. Тогава нали въведоха с ковчег.

        ’85-та ни промениха имената. И ’89-та вече голямата екскурзия тези, които не приемат тяхното, което казват, просто ги изгониха. Но аз нямах щастието да отида, защото не ми дадоха като активист като партиен член. Защото не можеше да не станеш партиен член. Задължаваха просто.

        Имам голям спомен – не знам дали ще те интересува. Аз нали казах, че почнах работа в кравекомплекса. И от година на година успехите ми се увеличават. И са пратили от партията човек от ТКЗС-то да разговаря с мене да ме приемат за кандидат член на партията тогава. Пък аз съм снаха дошла тука. Викам: „Аз съм снаха, ще питам свекъра и мъжа си. Ако ми разрешат ще ви се обадя.”  И вечерта като се върнах в семейството на вечерята казвам на свекъра: „Днеска дойдоха от партията и ме поканиха да ставам член, кандидат член.” Той нали ви казвам и в околийския комитет е работил като за човек със средно образование голяма работа. Бил е счетоводител и на кооперацията свекър ми. Сега моят мъж, ние три години от както сме се оженили, не сме се опознали още, той малко като петел: „А, на мен не ми предложиха, че съм дуловчанин, ти вчера дойде, а те опознаха и ти предлагат.” Откъде на къде първо мене канят да ставам член на партията, пък него не са го поканили. Свекърът вика: „Седни, седни, вчерашно дете – вчера се ожени, днеска жена си ще ревнуваш. Където иска ще отива. Аз ти позволявам. Щом са преценили, че ти имаш качества, ще станеш. А пък тебе като те познават да поканят и тебе. Защо ще ограничаваш момичето.” И тези първи думи на свекър ми цял живот после ще кажа. Аз задочно учих пет години, съжалявам, но такива бяха времената, към партийната академия имаше в Горна баня. Там съм завършила социално управление. Не политика, социално управление. Работа за съветите, за общините, за ОФ, за комисиите – как да привлекат населението в работа на държавната власт. Такова съм завършила аз. Предложиха ми и аз викам да не е идеология, да не е политика, а да бъде това. Та задочно и като ми предложиха осем човека отидохме на конкурсен изпит, който издържи, издържи. Пет години съм учила там. Свекърът беше човека, който каза: „Жената, щом като може да работи и говори, щом като те са преценили, ще отива където и когато прецени.” И моят мъж нито ме е ревнувал, нито ме е ограничавал. Та завърших висшето си образование през 78-ма година.

И ’85-та, когато ни смениха имената, и ’89-та, когато стана какафонията, не ми дадоха паспорта да отидем. Те едни екстрадираха в Белене, други успяха да идат до Турция, на мене не ми дадоха паспорта. Как може партиен член... Но сега много съжалявам, защото четирима човека... Синът ми завърши в Русе инженер, снаха ми е медицинска сестра, дъщеря ми медицинска сестра, мъжът ми ветеринарен лекар и аз. Пет човека ако бяхме отишли в Турция къде, къде щяхме да бъдем? Но това ми е съдбата. Аз приемам, че не ми дадоха, не ми позволиха. Изключиха ме от партията ’89-та година. Демократите като дойдоха първите нашите партийни лидери, вчерашни мои другари се отрекоха от мене, защото съм мюсюлманка и защото съм искала да тръгна към Турция и ме изключиха на всеослушание от партията. И аз се примирих. Сега съм безпартийна. Поддържам ДПС. Всеки, който създава нова партия може да сбърка. Аз съм мюсюлманка, харесвам програмата им за равноправие. И СДС-то си оцапаха ръцете, знаеш, и БСП-то си оцапаха, тъй че безгрешен е само господ, мойто дете. Общо взето на добре вървим.

Но нашата религия, ние под ръководството на Хасан не се занимаваме с политика. Кой е на власт, кой не е, ние религията, вярата. Няма да крадеш, няма да лъжеш, ще уважаваш. Моят дядо, дето отивам при него да ми чете ритуала да си правя... При нас, който има тука нещо, прави, знае, говори, него почитаме. А Алибрям боба е по-млад от мене. Затова много е важно знанието. Нека си работят, да станат инженери, космонавти да станат, но религията е над всичко, над политиката. Защото господ е един за всички ни. И целта ние, той може Хасан да ви е говорил, може Алибрям да ви говори... Ние се събираме чрез спонсори, събрахме пари, купихме място, където ще си изградим къде да се събираме, къде да се обучават нашите младеж, ние къде да си правим ритуалите. Мястото е готово, защото ние субсидия от никъде не чакаме. Някое наше момче, нали бизнесмен, ако даде от джоба си. Често с неговата лична кола отиваме където на мероприятие, но ние религията си, наш’та вяра трябва да държим, изправени да стоим. Не се срамувам, че съм мюсюлманка, че съм туркиня, че съм алианка и го казвам. Моят внук учи архитектура и строителство в София, четвърти курс. За нас българи, турци, цигани, евреи няма. Както шейх Бедреддин не дели, така и ние. Ние искаме чрез нашата група, чрез дедите, под негово ръководство да знаят хората, че ислямът ни е вярата. Мюсюлмани сме. Обаче, ние сме по тълкуването на Корана Хазрети Али. Признаваме всички светци и Иисус Христос Иса Пейгамбер и Дева Мария Мириам ана признаваме. Али-то е вземал свещ да палим от християнската религия като символ на огъня. Вземал е и жената до себе си. Казва: „Мъжкият лъв е лъв, а женската лъвица не е ли лъв?” Така че жената е винаги до мъжа. Това искаме да кажем на нашите млади хора. Затуй си оставихме работата и когато се налага ще си останем в къщи, домакинството, другото градината, да можем да покажем наш’те обичаи. Този танц сема е от Мохамед. На първото учредяване Кърклар дет’ се казва се събрали седемнайсет жени в изграждането, в основата. Мохамед е живял VI век ли... 571-ва се ражда. Тогава още Али-то събира. 22-ма мъже и 19 жени и прави Кърклар. Този танц се играе мъже жени заедно. Пръв Мохамед е играл. Едно гроздово зърно той смачква и затуй ние консумираме вино домашно и ракия. В нашите обичаи, когато правим курбан в чест на Джебраил,  на светеца, че е помогнал на религията на Али-то. Ето направихме скоро, Алибрям май ги е поканил, тържество курбан по случай, че прибрали сме царевицата, житото, градините сме обработили, доволни сме. Благодарни сме на господа, че е създал обичай, създал е храна, всичко е направил. Нашият беше събота вечер на Алибрям. Ние отбелязваме благодарността си към господа за урожая, за здравето си, за всичко което ни е дал през лятото курбан правим. На 22 март пък правим курбан вече новата година. Първа пролет за нас, за мюсюлманите е и нова година. Почват дърветата да се раззеленяват, полетата. Март месец правим голям курбан. Дедето чете да сме здрави, да работим, да има работни места за всичките. Няма при нас всеки ден джамия, защото Мохамед казал на Али. Синовете, внуците на Али са нашите дванайсет имама. При вас са апостоли, при нас са имами, най-учените. Това са внуци и правнуци. Демир баба е един от внуците на тези дванайсетте апостоли. Там (където сега има теке) искал да си направи, но тамошните хора не го приели, защото там да от сунита, отиват в джамия, държат Рамазан тъй, тъй, тъй. А той Демир баба е последовател на тази да него казвам секта. Ние си признаваме мюсюлманството, но обичаме Али-то и неговите прогресивни идеи като зет на Пророка. За мене и за моите деца, и за моите съмишленици бог е единствен, който не греши. Хората могат да сбъркат стига да си поправят грешките. Безгрешен е само господът.

След ’89-та година малко време работих още работа. Към тютюневата, кухненски работник, малко време в полимера като партиен деец не дадоха. Но след това, имайки предвид, че съм работохоличка и имам висше образование, хората ме обичат, бях директор на ДКС-то, то и сега го има. Последната година преди да се пенсионирам бях еколог на общината. Но след ’89-та година с политиката ми свърши работата. Имам само господ, религия и семейство и вяра. Ние признаваме религията, но свещите, жената до мъжа са от християнството. Ние не сме като някои да отричаме предишните. В Корана фигурират имената. За Ной пише, за Муса, за Иисус Христос. Единствената жена в Корана се споменава Мириам ана Дева Мария. Ние признаваме всички прогресивни, хубави страни на религията, не сме крайни. Ние науката, религията и вярата в господа. Ще дойде време кой как е спечелил богатството ще излезе наяве. Господ прощава ако знаеш как да се молиш. И грях може да си свършил, стига да станеш пишман и да му се молиш да се извиниш господ прощава. Но крадеш ли, мафиот ли си, няма прошка. И да забогатее и каквото и да прави ще дойде време... много ми харесва шейх Бедреддин – най-голямото богатство е знанието. Знанието пази човека, не богатството. Аз ти казах, че моя чичо беше водещ. Тука като се омъжих свекъра и свекървата също е член. Преди деде ставаха синовете или внуците. През време на комунизма понеже плашеха дедите, забраняваха им, нали атеисти станахме и се уплашиха и не станаха. Сега в момента водещи боби, с изключение на някои, те наистина молитвите си знаят, думите си знаят, но малко познават основите на религията. Но сега ... като Алибрям баба се подкрепяме да може да привлечем младите хора. И ако направим молитвен дом ще направим кръжоци.

Комунистите през социализма атеисти ще бъдем, няма бог, отричахме всичко хубаво. След това, който иска на църква, който иска на джамия, религията ни е свободна. Благодарим за това. Щото бог е един. Дали Адам или Едем, дали Ева или Ево ние оттам сме тръгнали. Има крайни и в наш’те среди и при християните. Но ние сме уравновесени.

Искам да кажа, че тука в района ние не се делим по религия на общини. Бръдвари е силистренска община, но по религия са зависими тука от Алибрям баба. Дулово е винаги центъра, Черник е винаги центъра. Първият човек преди сто години, който е донесъл алианството от Черник. В тези 26 села само в Дулово, в Черник и във Водно има алиани. Тези 33-ма боби така са разпределени, не са на всички села. Ние в този клуб, който искаме да изградим ще обединим от Бръдвари, Черник, Водно и Дулово. Да имаме едно свястно място, да извикаме младите хора, да извикаме хубави хора да изпеят, да покажат. Сега най-много може 50 човека да се съберат, даже 50 не може. Ние субсидия от държавата не чакаме. Ако някой даде 50 лв., 500 лв., 10 лв., с такива средства ще построим. Сами ще работим където можем, обзавеждането ще правим. Защото нашата религия е прогресивната част. Тълкуването на Корана, на една и съща книга е различно. Те тълкуват както на тях им е изгодно, а ние алианите тълкуваме прогресивно. Чрез науката. Без жената какво семейство ще създадеш? Кой възпитава децата – жената. Ти си на работа. Жената възпитава. Жената казва: „Няма да крадеш. Няма да плачеш. Няма да завиждаш.” Така че жената винаги трябва да бъде и в религията равна.

Едно време наш’те алиани не са отивали на съд. Няма съдия, няма прокурор за нас. Там в джема където се събираш бобата и неговите помощници... Изневеряваш на жена си... Там в джема. Дали прошка ще искаш, дали ще се извиняваш. Те казват наказанието. Едно време при нас... Бобата до такава степен трябва да е възпитан, да познава законите и начина на живот, да може да прецени правилно. Сега го има, обаче времената са други. Ние това искаме младите. Вместо наркотици, вместо пиене и ядене, да знаят, че има господ, че е грях да консумираш това, което вреди на поколението ти и да се загубваш като човек. Да дойдат при нас. Дали саз ще свирят, дали ще пеят, но не на наркотика, не на пиенето, не на побоищата и смъртта. Щото господ е дал до кога ще живеем, господ ще реши твоята съдба. Няма защо ти да го убиваш с нож, с пушка, с пистолет, с какво да било. Ние искаме да привлечем младите хора. За това ни трябва сграда. Да може като дойдат шах да има, курсове за език да има, книжарница да има там, религиозни, наши книги, алиански. Не там – джамия – два часа си остави непременно работата. Айде на намаз, щото като не дойдеш на джамията ти си безверен. Компютърна зала ще има най-малко, интернет ще има. Такоз нещо трябва да направим, за да привлечем младите хора. Къде ще отидат те – в кръчмата – къде да отидат на друго място?

Ризова бях като ни смениха името. И понеже колко години от ‘85-та 5-6 години като общински от ОФ в махали, в села съм влизала и много хора по инерция като Хасан сега Ризова съм. Но аз приемам понеже Ризов е на свекър ми баща му и ние казахме, че ще приемем. По паспорт сме Думанджии. Аз бях Анелия. Баща ми Хюсеин Христо. Не знам какво стана, щото то по делото за възродителния процес нищо не излезе в съда. Това е на Политбюро решение за асимилаторска политика. Даже ‘88-ма година почнаха да изселват отделни турски семейства около Стара планина. Долу от Стара планина, Родопите, Рила. Етърва ми и брата на моя мъж ги екстрадирана в Бобов дол с багажа. Много мои комшии отидоха във велинградските села. Там където няма турци ги оставят по едно семейство, по две. Да не общуват на турски език, децата да не знаят, че са турци и да асимилират така и така. Това е било политика на Политбюро, но никой не каза... Сега Тодор Живков не е бил сам. И идеолози е имало. Сега кои са... Делото не излезе за възродителния процес. Мене например като партиен член през нощта дойдоха от полицията да ме водят да си сменя името като пример за другите. Викам: „Ама аз имам свекър, имам мъж, имам дете.” Синът ми беше войник. Той се казва Гювен – Доверие. Нали като сменят и неговото име трябва да сменят. Първо моят мъж Ваадет се казва, какъв да бъде, че поне с буквата да започва та Валентин. Аз Анелия от Атидже. Татко от Хюсеин Христо. Та аз през нощта от общинския комитет партията не накараха да си сменя плачейки името. Не ти дават възможност да мислиш, да общуваш.  Та това беше погрешната политика, асимилаторска политика. Защото където и да си... Та те искаха да асимилират, но не постъпиха правилно. Младите хора и без това, ето моя племенник на брат ми сина, в София живее. Той завърши тъкмо когато... Много са учени. На брат ми децата са по-умни от моите, това признавам. Моите имаха 5-ци. Завърши МЕИ във Варна Икономика на банковото и застрахователното дело. Той е ’73-ти набор, не е от тия дето сега влизат и си плащат и знаеш как става сигурно и при вас ги и има. Та той чрез конкурс започна работа от Варна в София. Сега работи в една фирма голяма. В София направиха в Бъкстон офис. Жена му, преди да се продаде Булгартабак, българката Камелия беше ученичка на Орешарски. Знаеш Орешарки. Бивш министър на финансите изпълнителен директор на Булгартабак. Българка е, на моя племенник съпруга. Сега вече частен бизнес захванаха. За нас нищо, че е българка, няма нужда да си сменя религията. Тя вярва в Иисус Христос. Аз вярвам в Али-то и Мохамед. Няма нищо, ние сме хора, живеем си и тя ми е по-добрата снаха от мюсюлманката. Второто момче е доктор на брат ми. Снаха ми, на брат ми жена му е доктор, завежда детско отделение в Кубрат. Тя вече пенсионерка въпреки това завежда. Малкият син на брат ми такава специалност завърши дето на скенер. Едновременно в Кубрат работи, купи си жилище в Русе и в Окръжна болница също работи два пъти в седмицата, ние сме работохолици, нали ви казах, родата. Та аз се гордея с българката снаха. Не деля хората по вяра, не деля човещината, човека. Знанията, уважението, начина на живот. Ако ме излъжеш, ако се опитваш да крадеш, ако нещо виждам, че не си наред може да си мюсюлманка, може да си алианка, може да си всякаква не ми трябваш. Не делим хората по богатство, нито мъж и жена, който харесва моята религия ставам и си давам стола на него. Но вярата, че господ е един... никой не може да ме убеди. Въпреки че съм работила в партията свекърва си ’88-ма, когато беше забранено да се къпе, щото ние къпем за разлика от християните. То и вие може би къпете, но ние навънка изнасяме и без дрехи само с тоз плат увиваме. Нямаме дъски, ковчег, само с плат се пуска в гроба да може да изгние и да се слее с пръстта. При нас седмото число е свещено и искаме като умрем вместо да изгният дъските да изгние тялото. Затова погребваме голи, защото сме се родили голи и се връщаме на ония свят. Различно е дали вярваш в задгробния живот, дали не вярваш. Но ние умирайки душата излита. Дали има или няма... Аз нито отричам категорично, нито мога да ти обяснявам философска материя, аз само вярвам, че има. Че тука на земята ако правиш злини, ако тука не си живял там ще изгниеш. На това вярвам. И още веднъж признавам си грешките, може да съм сбъркала, може да съм обидила, но аз се извинявам. Въпреки годините си и на младите се извинявам. Щото моята религия казва, че безгрешен е единствено господ. Стига да се учиш от грешките си да не повтаряш. И затуй господ приема като се молиш опрощава. Знае, че си се опомнил, че този грях вече няма да допуснеш. Защо аз да не ти прощавам като господ прощава, щом се разкайваш. Много важно в наш’те религия е разкаянието. Предполагам, че във всяка религия е така. Но сега, че различни секти има... всеки е какво иска, както иска. Аз чета Корана, уважавам Мохамед. Никъде на Мохамед снимката я няма. Той казал така: „Не искам да съм красив, да съм грозен, аз съм създаден от господ. На 40 години господ ме е избрал да бъда между бога и хората, да ги възпитавам.” В арабския свят четеш от книгите. Преди Мохамед, какъвто и да го разправят, че многоженствал, че не знам какво, тази гледна точка на неговия характер не ме интересува. 40-тата година господ го преценява, че той е много честен. И там в Хира планината до Мека, нали той е там 40-годишен като е навършил, там първото чрез Джебраил приема. Чела съм книгата за Мохамедовото многоженство и от наш’те среди има такива, които ще ти разправят той се е женил за това, той... Единствено той се жени за Айше мома, даже тя е била на 12 години и той е чакал две години да стане на 14, за да станат мъж и жена. Първата му жена Атидже е вдовица двадесет години по-голяма от него. Всички други жени поименно ги имам написани да не го казвам сега, щото може да сбъркам, през войните, на които мъжете им са приели мюсюлманството и са жертва. Жената как ще се издържа в пустош? Мъжете отиват на война не могат да си хранят семействата. Той ги приемал под своето крило. Не може Мохамед с това възпитание да живее с жена без бракосъчетание. За да ги прибере под крилото си да ги изхрани. Щото една вдовица тогава в арабския свят как мислиш живее. Той затова се жени за всички. И последната Мария, която след войните  дават като подарък за победа в една война, тя му ражда мъжко дете. Но всички негови момчета и Каасим и Ибрахим, той има и от баба Атидже, от първата си жена. Освен трите момичета, Фатме е последната, има още две. Но господ казва твоята рода ще тръгне от Али и от Фатма. Не от твоите деца. Нали преценявайки възможностите на Али. Той символизира много умен и като лъва го сравняват. И като сабята и за куршум за всичко, ловък момък и господ преценява родата му на Мохамед не като другите светци по мъжка линия да продължи, а по женска. Така че и от Мария последното дете момче също починало. На млади години починали синовете му. Останали само дъщерите. И най-малката Фатме е съпруга на Али. Въпреки че той му е племенник. Тъй че ние сме на Али-то последователи. Неотричайки Корана ние го тълкуваме както Али-то е тълкувал. Искам тази вяра да предам на младите хора, щото безверието е лошо нещо. Независимо дали е християнин католик, какъвто и да е. Безбожен ли си до никъде не можеш да стигнеш. Може да забогатееш, но това ще бъде за кратък период. Господ ще вземе така както ти е дал възможност да те изпитва. Да забогатееш, ама накрая не може. Щом чрез мафия си забогатял не става. А знанието и вярата цял живот те подкрепят.

Аз въпреки 68-те си години не седя в къщи. Търся какво да слушам, къде да отида, какво да правя. Уважавам хората, обичам хората, не подценявам никого. Имам доста комшии българи. Има и турци има и българи. Едните ми комшии в момента са, две дъщери има една в София, другата е в Пловдив, свекър ú е доктор и мъжът и е доктор, отиде да учи в Хранително-вкусовата в Пловдив и се омъжи там. както и да е... Те са мъж и жена пенсионери. Сега се пенсионираха. Тя учителка беше в горното училище. Донесоха ми ключовете, там срещу нас живеят: „Ще пазиш къщата, ще храниш кучето и котката.” Другите по-надолу Султанкини те пък две дъщери имат и двете в София. Една журналистка, другата е икономист в една фирма. През зимата ги прибират там. Оставят ключовете, ако стане нещо да се спука тръба нещо у нас са. Миткови тръгнаха на Русе, дошъл: „Ти ще наглеждаш.” Ние тука местни хора българи турци сме си комшии. Аз раздавам за Байрама питките, сладките, баклавата на тях, те козунаци и червени яйца на мене. Но горе има върхушка там дето смесените райони, тъй... Недейте вярва, мойто дете, щото ние се познаваме, наш’те деца заедно живеят. Безработицата хвана и мене и тебе. Сиренето ми е 5 лв. и на мене и на тебе. Какво да се делим, моето дете? Вярата е в мене, а господ е един. И Адам и Ева е един, и Иисус Христос, моят Иса Пейгамбер е един. Що да отричам. Ти вярваш в Него. Чрез Него искаш да си прочистиш душата. Вярвай. Аз вярвам в Мохамед и чрез него искам да достигна вярата. Курбан ти давам, но чрез Демир баба. Той е вожд силен, безгрешен. Чрез него господ да ми приеме курбана и да даде здраве на децата. Така е моля, моето дете. Защото аз не мога курбан да дам на  еди кой си, аз на господ давам. Независимо на кое теке. Ние алианите по текетата много ходим. На Демир баба ходим, в Черник направихме има една Патябла, там ходя. Чрез нея господ да приеме моя курбан. Защото тя никога не се е омъжила, тя имаше свръхсила. Малко ненормална беше. Приказките ú не се разбираха. Моят свекър казах, че е от Черник заврян зет в Дулово, те са били там комшии. Той лично е видял и на  мене ми предаде за Патябла, дето има теке в Черник. Когато ’44-та войската минава през Дулово през Тервел и Добрич Патябла по улиците. Аз съм родена ’45-та, но моят свекър е ’12 очевидец на случката. Когато минават войските по улицата я блъска една кола и я събаря на земята. И войската си тръгва. Отиват до Тервел – спира техниката не ще да върви. Бе бензин, бе нафта, бе волани, не. И нали е имало такъв във войските, който е дали някакъв свещеник какъвто е бил, разпитал: „Бе вие нещо да сте направили, да сте убили, да сте погазили?” И тогава водачът на едната кола: „Абе аз блъснах една, дете ли беше, жена беше.” И се връща командира с колите с камионите, намират Патябла. Техният лекар ú помага там дет’ са я блъснали. Единият ú крак май че е бил счупен. Превързва с дъсчени, сраства и добре кракът и тръгва войската и всички коли вървят. После и аз малко я срещах таз Патябла. Те викаха комшиите когато дете се разболее ако Патябла дойде да го погали оздравява, ако тя отрече да влезе в къщата умира. Значи тя предчувства, че то ще умре, не го пипа, не го гали. Тъз жена имаше този усет. Който реши нещо да ú подари едно върху друго обличаше. Затуй в нейна чест направиха Патябла в Черник. Там има още двама мъже, които имали са тази способност и празнува населението. Алианите почитаме тези наши светци, както Демир баба, както Муса баба. Ние ходим и когато искаме нещо или да поднесем на господа чрез тези безгрешни, светци ли са какви са, покрай тях да приеме господ и моето. Щото коя съм аз грешната да се моля на господа. Аз чрез Демир баба, чрез Патябла. Не познавам жив човек безгрешен. Дали от знание, дали от незнание, от подвеждане, но господ прощава, затуй се молим. Едно от качествата, който различават е тълкуването на Корана. Ние взимаме прогресивното както Али-то е взимал. Мохамед за пръв път с Фатмето за ръка, за пръв път в арабския свят мъж с жена влиза в джамия, за да видят, че и женската рожба е рожба. Щото ти  по-добре знаеш, че арабите до време заравяли живи женските рожби да умрат. Оставяли само толкова колкото да раждат и да се размножават. Мохамед забранява това и въвежда пръв развода. Преди не може мюсюлманката да се разведе, щото мъжът е водещ в нашата религия, а Мохамед въвежда. След като не се разбирате и не върви. Първият развод в мюсюлманския свят Мохамед го е направил. Ти недей вярва, моето дете, Мохамед е многоженствен, недей вярва. Човекът от скромност няма снимка. На Хазрети Али има снимка, на Юмер, на всичките, той няма снимка. Нито да го гледат, нито да го псуват, нито да го харесват, нито да го хулят. Само да остане с делата си.

Полиция влизаше по домовете, за да ги кара да си сменят имената. Доброзорно беше. Това, че пожелание някои активисти... Аз ти казах, бях в партията, бях в ОФ, доброзорно през нощта, ужким че... Четох някъде, че членовете на окръжния комитет на партията мюсюлмани само пожелали са си сменят имената. Това е лъжа. Имаше войска от вътрешността. Едни млади момчета като вас бяха докарали, войници. Жандармерия имаш, полиция имаше, но понеже сме много села имаше и войници. Нищо незнаещи деца. Даже имаме и жена, дето се ожени, щото те доста време постояха тука. Живеят тука на другата улица. Нищо незнаещи. Българка взема. Дошли като им казали, че ние се бунтуваме, че ние сме лошави хора, смисъл вдигнали за автономия. Децата това знаеха. И като дойдоха и като видяха едно мирно население се шашнаха. Но тези, които закъсняха и не отидоха (да си сменят имената), влизаха по домовете с пушки. Моят комшия беше от тях. Мене посред нощ ме взеха. Никой не ме видя. Щеш не щеш. Както като ме извикаха за партийната школа да ме предложат... Аз вече бях женена, дъщеря ми беше в ясла, приготвях дрешки за цяла седмица. Можех да завърша за учителка, но прецениха, че имам дар слово. Казала съм тъй: „Ако моят мъж ме пусне ще уча. Ще се явя на конкурсен изпит.” Щото и там не взимаха всеки. Трябва да покажеш знания. Пред хора ще говориш. Аз турско училище съм завършила до седми клас. Като отидох в техникума на български език не знаех и първият ми изпих, един учител от Йонково, едно турско село, ме изпита по история. Бъкил не знам нищо. Наизустила съм историята. Кат’ ме изпита, кат’ ме закъса. Аз спирам. Като ме попита нещо нямам представа, щото аз съм го наизустила. Той ми написа 4. Така научих българския. Докато моите деца на ясла първо се научиха на българския. След като искаш нещо да станеш нищо, че ми е забранено турският език. Моето дете в България ще живее. Без акцент трябва да се говори. Първо в яслата български, след туй турски. При мене беше различно, но моето време мина. Децата ми сега като кажеш лук да вземе или чесън на турски те не могат да го различат. Българският го знаят. по-хубаво от мен говорят. Нищо, че са се метнали на баща си, той по-малко приказваше моят мъж.

Доброзорно беше, не по желание. Защото, който иска... Сега моят племенник дето е в София той е Тамер се казва, Тихомир го кръстиха, не си смени името. Ожени се за българка. Има дърщеричка. Също българско име. Те са родители. Те ще преценят детето къде в коя среда се чувства по-добре. След като живееш в България и си смесен брак българско име ще сложиш. След като има любов, разбирателство, религията не може да раздели. Ако в истинския смисъл обичаш господ не може да те разграничи. Щото началото е едно – Адам и Ева. Кой чрез кого ще стигне до господа... Много християни стават мюсюлмани, много мюсюлмани стават християни. Сега през време на демокрацията едно от малкото хубави неща е свободата на религиите. Нищо, че някои ДПС-ари и Атака-ри смесват нещата. Моето дете, недей вярва на нещата. Лъжат. Щото борбата за власт... Тежи ми, че използват обикновения човек.

Бащата и майката на моята снаха, която толкоз много обичам, на тях им дадоха паспорти ще се изселват. На мен не ми дадоха паспорт. Как да пусна сина си? Те се ожениха ’87-ма и ’89-та, две години. Нямат още дете – те ще си вземат детето, моят син ще остане с мен. Как става в едно семейство? Моите братя не отиват, щото племенника ми беше войник. Добре де, ма на мъжа ми родата тръгват ... Моят мъж почина от рак ’97-ма само от тия мисли и проблеми да ти кажа. После аз бях много пъти без работа. Турците, които ме знаеха, че съм с БКП-то като дойде демокрацията, аз бях вече безпартийна, но как да им обясня на тях. Бях без работа доста време. Едно фургонче, един магазин смесен бяхме направили, щото трябва да ядем. Заради мене. Викам: „Ако бяхме отишли в Турция моят мъж щеше да е жив.” От нерви, от стрес от рак се разболя човекът. Мене политиката не ме..., аз един път се наядох с политика. Но ’89-та беше... Аз съм туркиня, но българска туркиня.  Пра-пра-пра-прадядовците ми тука са се родили. Земите ми са тука. Как ще ме изхвърлиш ти мене, стажът ми е тука, децата тука съм си родила, нищо че съм туркиня. В Америка имаше ли държава? Нали те я създадоха. Да вземат да ти кажат оставяш всичко, ей в толкова от камиона ще си събереш покъщнината. Как става това нещо. И да заминеш. До беше до Окорш гарата не можеш да се доближиш. Ние със заем си направихме двуетажна къща моят мъж и аз. ’64-та се оженихме събрахме пари, ’69-та изтеглихме 20-годишен заем, ’89-та свършва заема. И какво сега да правя сватба на сина си, обзаведохме етажа на ново, къде ще ги занесеш. Как да продадеш за пари като нямаш време, ти трябва да тръгнеш другата седмица. Ами каква библиотека – на Йовков произведенията, на Ботев, на Вазов. Какво да ги правиш. Някакви хора бяха дошли от Кюстендил да продават череши на тях подарих библиотеката. Ужким щяхме да заминем, раздадохме всичко. И като останахме почваш от нулата. Щото казаха само 500 лв. на семейство на границата пускат. Никакви други пари, никакви злата. В какво да си обърнеш парите. На много хора съм дала да имат. И като не ни пуснаха отново всичко. Каква мизерия. От свекър ми и свекърва ми бакъра съм подарила. Щото заминаваме. И като не дадоха паспорта и оставаш тука и нямаш никаква покъщнина. Наново. Това аз го казвам аз какво съм преживяла. Имаше хора, които се надигнаха. Имаше специални хора, пак от Дулово, които с жандармерията само да бият. Колко осакатиха и колко умряха. На моята приятелка мъжът ú така след побой замина след два месеца. Но аз, понеже моят мъж беше покорен бой не сме яли. Но колко хора екстрадирани за Австрия ’89-та. Не познаваш ни език, ни нищо можеш да носиш. Щото Турция нали затвориха накрая вратите и колко седяха из границите там. ти вземи от селото човек, който не е ходил в София, не е ходил в Русе да го сложиш сам ще стои ли. Ти битието, начина на живот тютюн да правиш. Е как така? Не може да се климатизира. Мощта на държавата ’85-та отслабна, щото всички европейски държави ни отритнаха с изключение на Съюза, а ’89-та капакът, бяхме изолирани, четеш. Международният свят кога ни призна. Щото това го няма никъде. Ние сме опитна държава. Наш’те шефове големци така и не попаднахме за 20 години на едно свястно правителство. Миналата година вече ходихме до Виена. Наш’та група ни поканиха там, щото правиха събиране на алианите. Където и да отидеш моето дете в Европа много гастербайтери си търсят да си женят децата, да си правят бизнес свои хора. Във Виена се събрахме 15 000 човека бяхме в една зала. От Англия, от Франция, от Италия. Със свои пари са дошли да чуят саза тез мелодии. Имаше и други групи от Турция. Те ни платиха пътя. Всеки си търси почва. Алианите си търсят алиани, другите си търсят други. По-сме близки като ми каже това. Без да делим хората се търсим познати. Къде в Турция да намеря познати. Моята дъщеря беше да работи там. И сега си купи във Варна жилище и там живее. Не можем да се климатизираме ние на друго място. Виж специалистите, щото те три пъти по-големи пенсии и заплати получават, икономиката им е много мощна. Тоз Ердоган не пипа икономиката. Прави джамии, прави  това, но раждат, нацията е млада, не като нас застаряваща. Много раждат. В арабския свят е грях коптажът. И колкото са по-малко грамотни, толкова по-вярват на техните грехове. Ужким грях. Как не можеш да си плануваш, ще си плануваш колко деца ще раждаш, това е работа на двамата. Дали три, дали пет. А не щом като е дошъл на света грях ще бъде. До втория месец до третия не е грях. Щото то не е станало още. При нас не е грях. Стига ти две деца да ги обучиш и да ги възпиташ. Броят не е толкова важен при нас, но Анадола нали знаеш, те си продължават тъй. Млада нация, мощна икономика и три пъти по-големи заплати. Ние с икономиката сме... Не дойде свястно правителство. Нито БСП-то харесвам, нито ДПС-то, нито сегашните. Не вярвам в наш’те политици. Как така ние винаги сме се оставяли византийци да ни ръководят, турците османлии да ни ръководят, Съюза да ни ръководи. Те ли се корумпират не знам.

 


[1] На 68 години с висше образование, вдовица

AttachmentРазмер
Intervyu_A_Rizova_Martin_Petrov_Dulovo_2012.doc130 KB

Б., „Идеологически вече съм неориентиран“ (интервю, Дулово, 11.2012 г., автор Мартин Петров, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА МАРТИН С Б., ДУЛОВО, 11.2012 г.

И: Ами, така да, и аз не знам, да ми разкажете за себе си, за вашия живот. И по-общо. И най-вече през, там, тия 80-те, 90-те години.

Р: То човек, когато трябва да говори за себе си, нали знаеш, че винаги се затруднява: и откъде да почна и какво да ти кажа... Роден съм на осми март 62-ра година. Трябва ли да се представя, да кажа кой съм, що съм все пак, нали?

И: Да.

Р: Н. К. се казвам.

И: После, разбира се, може да бъде анонимизирано интервюто, ако искате, тоест...

Р: Абе, желателно е да ти кажа, защото все пак съм общински служител и...

И: Ще Ви... Да, да, ще Ви...

Р: И в интерес на истината не желая да се забърквам в разни истории и каши, щото, нали знаеш, особено в малките общини със смяната на всяка политическа партия почват едни рокади, промени и всичко това рикушира върху нас, служителите. Ако трябва да бъда откровен...

И: Да, да, разбира се, ще премахнем там име, лични данни, това няма да фигурира. Така де, за нас не е важно.

Р: Да, значи за вас не е важно. Ми, на 50 години съм, завършил съм ДВИ, това е библиотечния институт в София, нали. След това завърших Социална педагогика със специализация Социална администрация. От 81-ва година досега съм бил на работа все в системата на общината, а кариерата си стартирах като читалищен секретар в едно село тука, Черник се казва. Бях методист, главен библиотекар, главен специалист и продължавам да работя като такъв – главен специалист, направление култура и международни дейности към община Дулово, един от главните специалисти естествено. Към нашия отдел са културата, младежките дейности, спорта, вероизповеданията и интеграцията на малцинствата. Двама колеги сме. Вдовец съм в момента, имам син, семеен, внучка. Сина ми работи като полицай. За прехода, за 80-те, за 90-те години, ако те вълнува, „Възродителния процес”?

И: Да.

Р: Да. Ако трябва да бъда откровен, значи ние преди малко като бяхме на кафе, аз ти го казах, нали, една голяма грешка на БКП, сега, нали, БСП. Щото, ако трябва да бъда откровен, нали, нямаше го това напрежение между хората в района, естествено 89-та година като станаха тия събития, преименуването, нали, си дойде и напрежението и аз Ви го казах, нали, кой се възползва от това напрежение – предимно политическите партии. Специално за мен... тежко го преживях. Защо тежко го преживях? Ми, как да ти го кажа, трудно е човек, нали, сега трудно ми е и не знам какво трябва да кажа и какво не трябва да кажа, ако трябва да бъда откровен, но като казвам „трудно”, защото представете си го така: роден си с едно име, възпитан си по някакъв начин, нали, спазвал си едни традиции и изведнъж се случва така, че ти налагат едно друго име... Еми, всичко, всичко се обърква, нали, просто как да го обясня, нали, от човешка гледна точка...

И: Изключително обидно и унизително.

Р: Обидно и унизително. Разбира се, имаше и такива колеги, които примерно, преименуването беше коя година, 85-та година до 89-та година, никога един път не са се обърнали към мене с името Божидар, примерно тогава ми беше българското име, моите колеги продължаваха да ми казват Бюрхан, примерно нали. Но трудно е, нали, човек трудно го преживява всичко това и аз естествено и моето семейство, особено по-трудно беше примерно за възрастните хора, нали, за баба ми, за дядо ми, нали, които хора на възраст, просто бяха възрастни хора по на 70, 75 години, сега вече те починаха. За тях беше още по-тежко, ние – младото поколение като че ли някакси така по-леко ги преживяхме нещата, щото все пак трябва да се адаптираш по някакъв начин, ако трябва да бъда откровен.

И: А как протече тука въобще самия „Възродителен процес”?

Р: Ами как протече да ти кажа. Горчивата истина е следната: годината беше 85-та, тогава бях на длъжност читалищен секретар, казах Ви го, тука селото, нали, едно голямо читалище... и, както винаги, станах сутринта рано, тръгнах за работа и в един момент ми звъни един познат и казва, нали, че така и така, пътищата са блокирани, има войска. Просто бях неадекватен, викам: „Кви глупости ги дрънкаш, бе, човече? Каква войска, какви кучета, какви танкове?” Обаче, тъй като читалището е на два етажа и библиотеката е горе на втория етаж и просто както говорех по телефона и като си вдигнах главата какво да видя, нали: БТР-и или танкове, както ги наричате там, не ги знам, толкоз разбирам от техниката, да...

И: И аз не съм навътре.

Р: Полиция, ала-бала и естествено – приключвам разговора и излизам в центъра на селото и реших, нали, ние тогава имахме и градски транспорт, 4-5 автобуса, защото бяхме квартал на Дулово и реших, нали, да тръгна за Дулово. Вземам градския транспорт, да, обаче стигам до моста, ние му казваме „моста”, значи между Дулово и Черник – патрулки, нали, полиция, спират автобуса и казват: „Назад! Няма да напуснете селото.” А селото ни е с население 3800 жители. А сега е 2000 и нещо, щото, нали, 89-та изселването и много хора се изселиха за Турция и си останаха там. Просто бяхме голямо село, близо 4, 4 и 500. И, естествено, като ти е разпоредено, върнах се и не мога да си обясня: „Защо?” Но вече имаме информация, че ще има смяна на имената. Вкъщи съм, събрахме се цялото семейство и мислим какво ще става, как ще стане туй нещо, нали. Не сме съгласни, няма да се случи с нас. Да обаче... сега един представител на властта, тогава нали – на общината, един представител на партията – тогава БКП и, естествено, полиция почнаха да обхождат къщите и естествено там, където има интелигентни хора – учители, медицински работници, инженери: „Ами, в еди-колко си часа трябва да се явите в двора на училището – имаме основно училище, което е на четири етажа, голямо училище, тогава имахме около 550 учениака в училището, а сега са 200 – и трябва да се явите в двора на училището!” Естествено то вече стана ясно за какво е, що е и спомням си, тогава мисля, че беше дали е бил партиен секретар, както и да е, няма значение, но някакъв партиен лидер, нали, големец: „Другари, така и така, вие сте грамотни хора, интелигентни хора, трябва да ви сменим имената.” Той, човека, трудно го обяснява всичко това естествено, щото аз го познавам като колега и като съгражданин. Просто съм настръхнал така да се каже и от всичко казано възприемам едва ли не 10-20 процента, поглеждаме се, мълчим, но това е истината, това трябва да се случи, не трябва да има насилие: „Дайте, дайте примера, нали, на другите, на останалите!” И естествено ние първата ни реакция беше: „Не – нали – това няма да стане!” Даже си спомням един, не знам дали е сега сред живите, но, доколкото имам информация, 50 или 60-те години той идва от Турция, бяга, нали, в България, той стана, беше партиен функционер на село: „Ама – вика – как така ще смените името ми, нали, аз съм си турчин, нали, даже, нали, мога да ви докажа, че навремето, нали, моите прадеди са избягали от Турция в България.” И естествено никой не ти дава нормално обяснение, това е ситуацията. Пък имахем информация за събитията, които ставаха, нали, тогава в България, но обяснението ни беше елементарно: „Абе, те са цигани, нормално е да им сменят имената.” Бяхме чули, нали, за помаците, но си казвахме, нали, поне това, тогава така беше, нали „Бе, те са си помаци, те така или иначе са българи, нормално да им сменят имената.” Почнаха да се случват събитията към Кърджали: „Абе, ко ни бърка Кърджали!” Но, ето че и с нас се случи. Явно те хората са си работили по схема, всичко е било планирано. Но тогава обикновения човечец, ние, такива, обикновените хора откъде можем да предположим каква е политиката на правителството, на самата Партия най-вече, на БКП, щото аз основно упреквам, нали, БКП-то. Естествено, според мен поне, вина за „Възродителния процес” има и турската интелигенция, защото имаше и такива самозабравили се, заемащи отговорни постове, нали, високи длъжности и тръбяха напред-назад простотии, лъжи, едва ли не тоя етнос иска да се обособи от българската нация, бори се за някаква автономия, това просто си бяха разни такива техни измишльотини, не знам партията с какво ги награждаваше или какъв бешесмисъла да се лъже и да се приказва, може би за някакви дивиденти пред партията, не знам, нямам обяснение, но моето обяснение тогава и сега е така. Та и те допринесоха за „Възродителния процес.” И оттам нататък какво се случиха нещата, естествено като се разпръснахме, нали, прибрахме се цялото семейство умуваме кое, как, що и казахме: „Ами, няма да стане.” Поне моето семейство. Кажи-речи аз тогава пак съм на работа, жена ми е медицински работник, що-годе от най-стария до най-възрастния човек, ако мога така да се изразя, добре владеят български, всички сме на работа, с някакво образование, но искаш, не искаш, трябваше да отидем, те дойдоха за втори път и естествено почнаха да убеждават: „Това е начина, няма как иначе да се случи, щото ще има неприятности, ще ни приберат.” Тея естествено, които се опълчиха докрай, ги натовариха на един автобус и отпосле разбрахме... (обръща се към трети човек в стаята) Колко дена ги нямаше, бе? Трийсе дена или четирисе дена ги нямаше. Къде ги закарали нямам представа, но ги вземаха, акчиха ги в един автобус и ги прибраха. Ествествено стаха си оказва своето влияние, нали разбираш. И питат ме какво име, аз си спомням и дядо ми вика: „Няма значение, каквото и да е, да се махаме!” Върнахме се, за... два дена, даже нямаше и три цялото село вече сме с преименувани имена. Но по-трагичното беше когато почнаха в буквалния смисъл на думата издевателствата след това преименуване. Защото почнаха да се налагат едни глоби, примерно излизам на улицата, видял съм един мой познат, приятел примерно като му кажа: „Ахмеде, как си, що си?” на турски, нали: „Ама защо говориш на турски?”, трак: 50 лева акт, глоба. Така, едни възрастни хора, аз, ако трябва да бъда откровен, съм ходил два пъти на джамия в интерес на истината и то от любопитство. Мен не ме бърка тоя проблем, атеист съм.

И: То и аз съм ходил два пъти на джамия.

Р: Ма, не, не че не вярвам, вярвам, има някаква сила, има бог, има господ, но не съм религиозен човек, така съм възпитан. Но възрастните ни хора, те са възпитани и са със съвсем друг морал и на тях аз определено усещах колко им тежи. Та забраниха джамиите, забраниха религията и то нали знаеш, че като има забрана, става още по-сладко и всичко се прави напук. Аз няма да забравя примерно тогава сина ми 85-та, той е роден 84-та значи е бил на годинка и нещо, но вече когато стана на три, на четири годинки просто, колкото и да съм грамотен човек, казвам не трябва да забравяме традициите, обичите и просто всичко това го налагаш на детето си и то насила. Щото, ако не беше преименуването, едва ли щях да го направя. Примерно той беше на три годинки и трудно приказваше турски сина ми примерно, щото аз от малък, на две годинки съм го дал на ясла сред българчета, постоянно общува на български, в семейството се общува на български, за да овлядее добре българския език, за да има развитие и т.н., но в един момент, когато виждаш, че нещата ти се налагат и всичко върви наопаки и ти, естествено, почваш да натискаш и налагаш своето.

И: Абсолютно естествено, да.

Р: Ефекта беше това, някаква защитна реакция бих казал от наша страна. Най-тежкото го преживях, те издевателствата продължиха, те повечето хора откъде да знаят това нещо, примерно Враца, Монтана, където няма такова население как мога сега примерно да ги убедя тия хора, че всичко това се случи. Като вземем гробищата, нали, еми махамнето на имена. С боя отиваш и цапаш. Примерно той е бил Ахмед Осман еди-кой си, сега – Ангел еди-кой си. Просто нямам думи, разбираш ли ме, даже се затруднявам да говоря, това е една жива гавра с умрял човек. И семейство, и близки, и всичко това го изживяваме трудно. Другото, което направиха, нали, ги омешаха. То другия етнос, примерно българите колкото и да се противопоставят, тогава БКП-то знаеш – каквото кажат, това става. Но си мълчаха хората, обикновените хора, какво да кажат – това е решение на правителството, това е някакво партийно решение и някакси не, просто не върви. След това, те може би се усетиха, отделни гробища и където вече задължителното условие като си погребеш там близкия човек, който е починал, камъка, който слагаш задължително трябва да е с българско име и сега в което село да отидеш ей такива малки гробища ще ги видим с по двайсе-трийсе гроба освен другото, официалното примерно българско и турско гробище, ще видиш и такива малки гробища. Това беше до 89-та година и естествено... след тоя натиск, след тези издевателства то, дет се казва, търпиш, но всяко нещо си има някаки определени граници и чашата преля и годината беше 85-та година май месец, майските събития.

И: Девета.

Р: А, 89-та, да, 89-та година. Спомням си, мисля, че беше май месец. Тогава нямахме земи, нямаше земеразделяне, но си спомням, щото все пак сме такъв район, Добруджа, нали, живея на село и когато ги имаше тия АПК-та, ТКЗС-та, всяко домакинство там си получаваше по 3-4 декара. Ние му казвахме „частно ползване.” Сееш си там царевица за кокошките, за прасетата, за агнетата. И явно със семейството сме ходили и се връщаме, спомням си тогава имахме и каручка, и животни гледахме и така, вече навлизам в селото между Черник и Овен, между двете села минава ж.п. линия, ж.п. прелеза и гледам просто идва една тълпа, жени, деца, всичко стана спонтанно, дето казват, нали, че всичко е било организирано – вятър и мъгла. Уверих се в едно нещо – че психозата е страшна работа. В какъв смисъл? Значи, виждаш тълпата – жени, отпред бяха деца, табели „Искаме си имената”, „Искаме си...” Просто като стадо, като овце и се включваш към това, нищо не е било организирано, Трудно ми е да ти кажа, да говоря за тия събития.

И: Това са... (записът прекъсва)

И: Осемдесе и втора.

Р: Осемдесе и втора, значи на годините на сина ми, няма как да ги знаете тия неща. Та тогава вече правителството, нали, Тодор Живков, изявлението му: „Отварям границите.” Всъщност то не беше отваряне, то си беше живо изгонване, имаше го и тоя момент. И естествено човек в паниката, в яда си не мислиш просто адекватно, какво правиш. Примерно мога да ти кажа, че едно 80-90 хиляди лева спестени пари, аз тогава не знаех, щото ние тогава наистина, аз съм роден 62-ра година, значи 89-та година на колко години съм бил сега не ми се смята, но бяхме млади ние. Тогава дойде баща ми, носи едно от тия черните куфарчета, не знам дали ги помниш, отваря куфара - изтеглил всички спестявания. Тогава мисля, че нямаше много банки, ДС каса, където 80 хиляди лева. Какво ги правим? Ми, кво ги правим, просто ги пилеем. Аз няма да забравя: София напред, назад, дрехи , просто ги пилееш тия пари, те нямаха стойност за нас, разбираш ли ме. Щото навсякъде се тръбеше, че злато, да не ви говоря колко злато изхабихме, щото при нас, турците, той колегата също слуша и знае има една такава традиция – няма турско семейство, което поне 4-5 монети да няма, щото, ако има син, по време на сватбата там се правят едни дарения, ала-бала, зестра, тем подобни истории, така че то от поколение на поколение се трупа. Сега аз, ако съм дал 4 монети, примерно сина ми, ако има мъжка рожба, когато прави сватба на сина си, примерно казвам, още 2-3 слага и то се събира като имущество, като имот. Та, да не ти кажа, всичко това ей така го дадохме на златар, 12 карата във вид на гривни, щото тогава пропагандата, това, което се тръби по медиите, тогава една, колко, два канала да е имало. Имаше ли, колега? Нямам спомен. Може би е имало само Канал 1, то тогава нямаше много канал.

И: Май имаше Ефир 2 края на 80-те.

Р: Имаше ли? Спомням си за някакъв руски канал и за Канал 1. Други спомени нямам. Но нашите поне, Канал 1 тръбяха това, репортажи от самата граница, че еди-къде си открили еди-кво си. То просто е било една жива пропаганда. Защо? Ще ти го кажа. значи 89-та година и кое ме подтикна, аз също за 20, за колко време, за 20 дена бях в Турция и кое ме подтикна. Годината е 89-та година, масово хората напускат. Аз тогава мисля, че бях в общината като методист отговарям за библиотечната дейност, приемане и издаване на фондове. Предават се ключове тука в общината, то иначе няма накъде. Цели села обезлюдени, хората с коли, с по един куфар тръгват и в един момент ми звъни мойта съпруга, лека й пръст, и казва: „Тръгваме!” „Е, как така тръгваме? Ние като семейство не сме го решили това нещо, отде ти хрумна?” „Еми – вика – тръгваме, защото” тогава завеждащ отделение, сега не знам дали е хубаво да споменавам имена, беше доктор Динева, значи един ден, явно е било по време на кафе-пауза или обедна почивка, не ги знам и: „Нирман, ти няма ли да се изселиш? Какво чакаш? Предай си престилката и тръгвай!” И, естествено, човек, който е набрал и след тия приказки тя ми звъни, така и така, викам: „Спокойно, жена, успокой се, аз, тука има партиен секретар, шефове, началници, ще ходя, ще им докладвам. Кака така тя може да ти казва тия неща!” И тогава другия специалист, пос-скоро ми беше даже и началник, щото ние тогава отдела бяхме голям отдел, имаше окръжен съвет за култура,, назначавахме се от Силистра, имахме методист, библиотекар, културно-масовик, художествени ръководители, сега вече системата е съвсем друга, но както и да е, 7-8 човека сме в отдела пак и естествено аз отивам при моя прекия ръководител Пеньо Ангелов, викам: „Шефе, така и така, кво става? Виждаш колко ми е трудно, колко трудно преживявам всичко това. Всеки ден сме по селата – приемане, издаване.” „Какво се е случило, Бюрхане?” И той никога не ми е казвал Божидар, много рядко по инерция и за пред хора, иначе, като сме насам: Бюрхане, Бюрхане. Вика: „Кажи какъв ти е проблема?” Викам: „Проблема е това, че така и така с жена ми, нали.” Вика: „Спокойно! Ще се обадя на Цонева.” Цонева тогава, малък си и не помниш, не случайно те попитах коя година си роден, имаше ОФ организации и ОФ-председател на общината ни е госпожа, тогава другараката, Цонева и звъни на Цонева и обяснява: „Госпожо Цонева, така с моя служител Бюрхан със съпругата му, такива истории се случили, това, онова.” и е това червено канапе, то дойде от направление „Култура” тогава, бяхме извън сградата на общината и както шефа е седнал на канапето и аз съм седнал ей така отстрани и естествено телефона е стационарен, тогава няма GSM-и чувам разговора между него и между нея, Цонева и шефа обяснява тия подробности и приказките на Цонева бяха „Ти още ли имаш доверие на Божидар? - дотогава в общината няма как, всеки ме знае вече с новото име – още ли имаш доверие на Божидар, че го държиш на работа?” И просто естествено, естествена реакция, рукнаха ми сълзи, той шефа стана: „Чакай!” Аз реших да напусна кабинета, вика: „Стой!” Застана на вратата, не ме пусна, вика: „Седни и се успокой! Знаеш, жената е просто същество, ала, бала.” Викам: „Шефе, престани да ме убеждаваш, щото вече напълно съм убеден.” Сега, жената може да си е просто същество, но все пак тя е председател на ОФ на ниво община, общински председател на ОФ и на нея не й приляга. Викам: „Аз чух думите, които каза спрямо моя адрес: „Още ли имаш доверие?” Значи докато шефа й обясни как седят нещата, нейната първа реакция беше „Още ли имаш доверие на Божидар, че го държиш на работа?” Напуснах работа, тръгнахме. И бях, за двайсе и няколко дена бях там. Ествествено се върнахме и като се върнахме нещата още повече се усложниха, защото 85-та година когато беше преименуването бях приет и за член на партията и тогава знаеш, че не всеки може да членува в БКП, особено за турците. После те си преценяваха: „Абе, тоя що-годе владее езика, става, да.” Да, искаш, не искаш, никой не ти иска мнението, идват и ти казват: „Трябва да членуваш в тази партия.” И къде ще идеш? Естествено и аз бях, членувах в тази партия 85-та година и тъй като съм партиен член вече и съм заминал за Турция и съм се върнал, нямам работа, но съм си завършил образованието в София, имам много познати, имам много колеги, ако трябва да бъда откровен, просто имах една колежка, тя беше дъщеря на разведени родители, но това не е от значение, майка й и баща й работеха в полицията. И естествено, като колега, звъня, пък от студентските години хубави спомени, просто като нормални хора се разбирахме. Звъня: „Дианче, така и така.” Вика: „Нямаш проблеми, ще ти помогна. Ела до София!” И естествено други мои състуденти, видяхме се, останхаме в София няколко дена и имаха си хората връзки, има и виц такъв: „В България няма мафия, но има движението „мой човек” и сицилианската мафия да яде лайна!”, че и нашта работа – почнаха софиянци да въртят телефон, знаеш как седят нещата – Иван звъни на Драган, Драган звъни на Пенка и стигнахме до ЦК на БКП. Обяснявам аз нещата на партийния другар и в един момент той ми задава въпроса: „Ама – вика – ти турчин ли си?” Викам: „Да, турчин съм. Къв е проблема?” „Не, ти не ме разбра – зададох ти въпрос, защото – вика - аз останах с впечатление, че не си турчин.” Викам: „Турчин съм.” И почна да ми обяснява човека как е станало, що е станало, ей така ме разпитва, обясних му и просто беше гръмнат. И сега дали се направи на интересен или наистина не ги е знаел нещата какво е ставало в глухата провинция.

И: Много хора в София...

Р: Да!

И: Е, сега в ЦК не знам дали не са знаели.

Р: Да, указанията, които даде и ме успокои, вика: „Върни се, аз ти гарантирам, че ще почнеш работа.” Щото аз не мога да се върна на работа. Идеологически вече съм „неориентиран.” Направиха се, два или три опита се направиха, бяха пуснали първичната партийна организация, щото нали съм общински служител, първичната партийна организация, в която членувам пуска едни писма докладни до библиотечния институт, че аз идеологически не съм ориентиран и трябва да ме изхвърлят, а аз съм последна година, минал съм всички изпити, подготвил съм си дипломната работа. Успеха ми от ДДИ е 5 и нещо. Смятай! Но идеологически неориентиран съм, това е и трябва да ме изхвърлят. Но благодарение на една моя преподавателка по руска литература – Ленкова, лека й пръст, починала е, просто беше много пекана жена, интелигентна, грамотна жена, тя не знам как е разбрала за тия докладни или писма, не ги знам, но ме извика, вика: „Другарю, така и така, но ти, ако ми кажеш и държиш да си завършиш образованието...” Вика: „Естествено, Ленкова!” При положение че аз съм ги минал изпитите, подготвил съм си дипломната работа и остава да се явя пред комисия, да си го защитя. Как мога да се откажа? Тогава ме извика шефката на института Топалова. И тя вече не е сред живите, явно, и тя партийна другарка, вика: „Не може, нама да ти позволим.” Аз мълча естесвено, стресиран съм, къде, все пак ми говореше на институт, сега ако съм, знам какво да отговоря, но тогава си мълча, млад съм, не ги разбирам нещата, но тая Ленкова почна да се репчи, вика: „Не, докато съм преподавател в тоя институт аз ви гарантирам, че този колега ще си завърши образованието.” И благодарение на нея аз си защитих дипломната работа и се върнах. Обаче съм безаработен. Друг е въпроса че съм тръгнал от читалищен секретар, библиотекар, главен библиотекар, методист, минал съм що-годе през тия длъжности, служби, но... при положение че общината няма такъв специалист, но уви, казаха „Не!”, щото тогава БКП-то все още е на власт. Жена ми не може да се върне на работа, аз мисля, че почнах работа във фуражния завод, то трябва и да се яде, трябва да издържаш семейство. И съм общ работник във фуражния завод, жена ми почна, тогава имахме „Димитър Дончев”, един голям шивашки цех. Тя почна там като шивачка. Родителите ми почнаха в АПК, като той е учител. Абе, и да сме интелигентни хора, преценихме, че е най-добре, нали, срамна работа няма, няма. По някакъв начин трябва да се живее. И кой където намери работа просто почнахме работа. И в един момент... това се случи мисля че август месец беше, идва един другар от общината: „Кой е Божидар Енев?” Това са ми българските имена, говоря когато бях на работа във фуражен завод. „Аз съм.” „Еми, траябв да дойдеш до общината.” И, естествено, партийна кола. И както съм така с работни дрехи, той е фуражен цех, бях оператор, пусках там, вече нямам спомени кво пусках, щот, виждайки образованието ми, те казват: „Айде бе, да не е хептен метча, ами примерно там на машината да натиска копчета.” По-пархоляк вътре в цеха. И както съм с работни дерехи, тука горе, на втория етаж беше кабинета на първия секретар Бобчев и когото прекрасно го познавам – разкошен човек, може да е бил... партиен секретар, но от човешка гледна точка беше доста така, разбран, но както и да е. Първия въпрос, който ми зададе - кви връзки имам аз в София и му казах, че нямам никви връзки. Каза: „Имаш, защото от ЦК на БКП ми се обадиха.” Там идеологическия другар, който отговаря за регион Разград. И естествено трябваше да кажа истината, как мога да лъжа при положение, че беше така и му обясних. „Ама ти защо не дойде при мен първо?” Викам: „Аз идвах, не че не идвах.”, когато се случиха събитията и тогава предадох тоя разговор, който Ви го разправих преди малко, случая със съпругата ми и Цонева, нали и той, естествено, човека млъкна, вкараха ме в 13-та зала ей тука в общината и там видях шефа на полицията, първия секретар на партията, партийния секретар на първичната организация на община Дулово, Христо Пенев, който е, беше секретар на Комсомолската организация, абе все величия от „голямото добро утро.” И почна мойто представяне, едва ли не от първи клас до завършване на образованието просто съм светец. Просто съм гръмнат, в смисъл слушам с интерес и не мога да асимилирам това, което говорят и че другаря Божидар Енев трябва да бъде върнат на работа. Просто ти казвам всичко е гръм от ясно небе и не мога да разбера защо е така, всеки дава блестяща оценка. И за работата ми, примерно комсомолския секретар „Още от ученическите години” ала-бала. Не че не съм членувал, членувал съм в такива организации, имаше, кво имаше, някви такива дружинни организации, после по линия на Комсомола, както и да е, имаше комсомолски секретари по места. И като такъв съм работил. И всеки дава някаква оценка за мене и отзивите са хубави и трябва да бъда възстановен на работа и, естествено, в Партията. Аз тогава отаказах, викам: „Не, не желая да членувам.” Те, така, малко се притесниха и си млъкнах естествено. Та, тъй, бях назначен на работа. И продължиха атаките и то вече не от страна на първия секретар, щото явно първия секретар вече беше наясно и на час кой стои зад цялата работа и как са се случили нещата, но тогава осевн първия секретар мисля, че имахме някакви идеологически секретари, просто почнаха те да ме ядат: „Как така той ще бъде възстановен на работа? Не трябва да е така!” Но не се случиха нещата. И така, останах на работа... Ко да ти кажа, в общи линии това е. Просто...

И: А след това вече, след 10-ти?

Р: Ами, след 10-ти в какъв смисъл?

И: Ами, и аз не знам, въобще промените, които почват да се случват тогава: свалянето на Тодор Живков...

Р: Ми, след 10-ти... Ми, свалянето на Тодор Живков... да, демократичния процес... еми, нямам спомен, да е било 91-ва година, бяха мисля, че първите демократични избори, дори така си спомням.

И: Деветдесета.

Р: Да. Значи, 91-ва година бях първа година студент в Търновския университет щото тези, които за завършили ДБИ, дадоха ни една възможност без приемни изпити, естествено, ако имаш успех над 4,50, без приемни изпити да продължим там образованието си в Търновския университет и в Пловдивския специалност Българска филология и мои колеги бивши, състуденти като се обадиха (не се разбира) и други мои познати, близки: „Айде, бе, дай да завършим и ний една филология!” И аз се хванах на хорото. Търново и мисля, че беше първа година, но не съм завършил, филология. Една година изкарах, издържал съм всички изпити, пркъснах и защо прекъснах не знам. И тя беше някаква съкратена програма за две години и тещяха да ми дадат диплома за висше образование и специалност Българска филология, но аз се насочих към нещо друго – към педагогика. Нямам обяснение сега защо така го направих, но това беше. И в Търново просто едни мои познати от Дулово бяха на прага на избори, ако не се лъжа и съвсем случайно се видяхме в Търново. България е много малка държава и само 250 км и аз ги питам: „Бе, вие кво правите?” „Ами ти кво правиш в Търново?” „Бе, аз уча филология, първа година.” „Сега, ела да седнеме, да изпиеме по кафе, имаме да ти предадем нещо. Тъй, идват избори, ние ще те правим кмет на селото.” „Бе, викам, я изчезвайте от главата ми!” Аз тогава съм млад, да съм бил на 28 или на 27, де да знам, там някъде.

И: А това какво -от ДПС? Или от СДС? БСП?

Р: Те тогава не ми намекнаха за политически партии: „Правим те кмет на селото.” Аз даже нямам представа за избори, нямам представа за политически партии. Като млад човек не съм се интересувал. Пък и навремето си какво: БЗНС, БСП. И въобще не съм наясно с партиите тогава. Абе, слушах ги и им казах: „Няма да стане вашто.” Но 91-ва година се върнах аз, по какъв повод не знам. Дойдоха до нас: „Ма, ти трябва да станеш.” Викам: „Няма да стана кмет на селото. Не, аз имам работа.” Тогава работех в сферата на културата пак. „Не, не, ти ще станеш кмет на селото. Искаш, не искаш – ние ще те направим.” Все пак това бяха влиятелни хора – секретар на БЗНС Тепиков, почина, една делегация. Абе, спорихме така малко и аз отстъпих. В какъв смисъл отстъпих? Не си спомням коя година е било. Деведесе и първа година мисля, че тогава бяха навсякъде – по кметства, общини се назначиха ей тия временните управи, управи – един представител на ДПС, един представител на БЗНС, не знам дали имате някакви спомени. И едно малко село с населенеи тогава около 3 хиляди и нещо в кметството трябва да се назначат трима. То тогава селото няма и кмет, някакъв кметски наместник. Отпосле разбрах, че единия се води озеленяване към едно друго село, другия е бикогледач и ми стана ясно защо нямаме кмет, щото тогава се води някакъв като квартал на Дулово и общинския след изборите си назначават екипа, персонала. И трима човека, трябва да почнем работа: един представител на СДС си спомням тогава, представител на ДПС и представител на БСП, а – 4, и аз като секретар, щото не си дадох съгласието, ДПС, Кемал, тоя с тютюновите (обръща се към трети човек в стаята, не се разбира) не знам дали се сещаш, той представляваше ДПС, но човека много-много не ги разбира административните работи, тогава, си спомням, имаше пишещи машини, казаха ни: „Ходи на работа и да помагаш там на кмета.” Иначе може би ДПС-то тогава е надделяло или как е, но си знам и си спомням, че той играеше функциите на кмет, но това беше месец-два до самите избори тези управи, аз поне такива спомени имам. Но още първия месец напуснах там работа и то как стана... сега са подробности, аз не виждам дали има смисъл да ги разправям тия истории, но, както и да е, напуснах аз там работа. Тая делегация пак дойде и ми казаха, че аз съм регистриран от листата на ДПС за кмет на селото. „Бе, как така? Не искам!” И тогава си спомням секретар на общината Кольо Райнов вика: „Недей да се опълчваш, съгласи се, дай си съгласитео.” Бат’ Кольо, с който имам прекрасни, имаме прекрасни отношения, като общински служител аз си ги уважавах, пък и това бяха хора, Костадинка Христова, шеф на ЕСГРАОН, просто разкошни хора, който обучаваха младите кадри, даваха всичко от себе си и аз, естествено, оценявах това и ги уважавах хората. Казаха: „Дай си съгласието! Не е толкова страшно, ние ще ти помагаме.” И така, един мандат изкарах като кмет на ДПС. Това беше 91-ва или 92-ра, нямам спомени кога бяха първите, тия демократичните избори. Та, четири години и нещо бях, мандата е за четири години, но нали ти казвам с тия временните управи може би четири години и три месеца бях кмет, играх ролята на кмет на това село и, естествено, след тоя мандат пак се върнах в общината, в сферата на културата. Промени, кви промени. Казах и си изразих моето становище, казах... Просто в началото, като млад човек, като грамотен човек бях оптимист, че дойде демокрацията и много неща ше се променят в България, но виждам, че не е така. И не виждам, просто, както го казах като бяхме в онова заведение, нещата вървят от зле на по-зле, сега не искам да се задълбочавам, поне аз така ги виждам нещата и не виждам промени и казах защо вече невярвам в нито една политическа партия. Не вярвам затова, защото всички партии са парламентарно представени и кой какво направи за обикновения гражданин? Никой нищо не е направил. Просто всеки идва, взема нещо и изчезва. Заблудените овце сме ние. Просто промяна няква не усещам, не забелязвам. Не знам кво, как да се изразя, но аз специално не я виждам тая промяна и изцяло съм се отдал на службата, на колегите и гледам някакси да стоя далеч от политиката, но, уви, като си на такава работа някакси е трудно ти се отдава да се диш и да наблюдаваш нещата отстрани и да не ти се иска и да не ти иде отвътре, те партиите не те оставят на мира, ако трябва да бъда откровен. Щот такива като нас трябва да им вършат няква работа и като дойдат избори, волю не волю, се включваш в игри, това е.

И: Кво мислите за това понятие „преход”?

Р: Кво мисля?

И: В смисъл говори се за „преход.” Имаше ли преход, какъв преход?

Р: Ами, как да ти кажа, звучи ми някакси, нявремето, нали Ви казах, за кратко време бях и партиен член и като имаше тия общински конференции и конгреси на БКП и като пуснеш телевизора как вървяхме от социализъм към развит социализъм и от развит социализъм към комунизъм и, ако трябва да направя едно сравнение и някакси ми става смешно и в същото време и тъжно. Просто... уж вървим на добро, а в същото време не е така, не вървим към добро. Не мога да усетя прехода, честно казано не мога да го усетя, всичко ме дразни, особено политиците и особено това, че, като наближат избори, това изкуствено напрежение, което те го създават, просто всичко това много ме дразни, прекалено много ме дразни. Значи, ето, вие днеска може би или вчера сте били в града, забелязахет ли някакво напрежение, питам ви аз?

И: Аз и друг път съм бил в такива етнически смесени райони, аз никога не съм...

Р: Няма го това напрежение! Еми, няма и няма да го има.

И: Е, доколкото има някакво разделение, то...

Р: Ма то разделението идва, как идва...

И: Моето впечатление е, че то е създадено именно чрез този...

Р: Аз не го казвам, значи медиите подхвтрлят партенката и вече всеки почва да човърка проблема, темата - ама тъй станало, иначе станало. И просто, давам ти един пример: сега както да речем с портретите на Левски – станало е така. Ами, защо е станало така? Къде са били тези учители? Значи той 11-ти клас станал, значи нещо ни куца и в системата и в образованието.

Трети: Той не знае кой е Левски.

Р: Той не знае кой е Левски!

И: Това беше такава глупост!

Р: Той не знае кой е Левски! Ако търсим напрежение, ще Ви кажа примерно един, ще Ви дам един пример. И който пример е реален. Сега, говорим за патриотизъм, говорим за национализъм и айде, дай да не задълбочавам, но ще кажа: трети март, честваме трети март. Аз, примерно преди, сега сме какво, ноември месец, точно тази година, след изборите, нова управа, вярно – кмета с подкрепата на ГЕРБ и на ЕНП, като нови ръководители, като нови хора не са в час, не им е ясно, ние им обясняваме, щото това ми е работата като главен специалист аз трябва да им обясня: „Това са официалните, националните ни празници, кмете, тогава трябва да се случи онова, трябва да се случи.” По някакъв начин този ден, може да сме глуха провинция, трябва да се отбележи, все пак това е национален празник. Но, примерно, имаше едни такива упреци и то не от страна на зам.-кмет по хуманитарни дейности, не от страна примерно кмет на община, а от директора на дирекция финанси, която хал хабер си няма от счетоводство, казвам го в прав текст, ако ще да ме чуе и да ме изхвърлят утре, но която се намеси, си позволи и почна да се меси в работите на отдела Хуманитарни дейности. Значи, не си спомням по какъв повод беше, дали беше по повод на това, че влязох там, да ми подпише едно командировъчно или (не се разбира) няма спомени, но „Искам да проведа един разговор с тебе, Бюрхане.” Викам: „Да, ОК, нямаш проблеми.” „Ама сега няма да стане, дай за следобяда.” Отивам аз следобяда, тя пак е ангажирана с нейните работи: „Не, няма да стане, утре.” Утре, на следващия ден съм при нея и почна да ме гъделичка – защо тая жена настоява примерно, нито я познавам добре, нито нищо, още повече че аз съм към отдела Хуманитарни дейности, тя е към отдел Финанси и счетоводство и какво иска да ми каже тя? Значи, ще Ви кажа за какво ставаше въпрос: „Това, което се случи на трети март не ми хареса.” Викам: „Добре, бе, господине, какво не ти хареса на това, на трети март? Кво не стана?” „Ами, това че там бяхме пред паметника само 30-40 човека.” „Така, друго, кое не ти хареса?” „Така, ама защо така, защо иначе?” И аз, естествено, в яда си й казах, викам: „Виж какво – първо не искам да ми даваш оценка за моята работа, има кой да я даде тая оценка и тя се казва Йорданка Стойчева, зам.-кмет по хуманитарните дейности. Второ трети март е национален празник, колко служители на общината видя? Независимо дамли са българи, турци, колко човека застанаха пред паметника на Левски да поднесат венци? Бяхме шепа народ, 4-5 човека. Къде са те? Получават заплата от общината и е редно поне тези общински служители да бъдат пред паметника на Левски, щото трети март не е случаен празник, национален празник. Така, ти видя ли ги там?” „Не, ама защо ги нямаше?” Викам: „Недей ми ги задава тия въпроси на мене. Значи от мен се искаше, като отдел Култура, да направя организацията, да подготвя програмата, да направя озвучаването, да почистя пред паметника, да направя разгласата и оттам, да подготвя венците, да подготвя хората, които ще поднесат какво ще кажат пред паметника. Оттам нататък мен тая работа не ме бърка - кво е станало, що е станало.” Ама защо бай ти Асан и бай ти Иван не са били там пред паметника мен тая работа не ме интересува. Това е работа на поплитическите партии, това е, опира вече до съзнанието на отделния гражданин, но тогава в яда си го казах и това нещо: „Ти обърна ли внимание, щото ние сме шепа народ, 6 хиляди сме, ние сме малко градче, ти обърна ли внимание колко бяха турците и колко бяха българите пред този паметник?” И тя просто така ме гледа: „Ами, не знам.” Викам: „Аз ще ти кажа – 60 процента, 70 процента бяхме турци.” Викам: „Къде са?” Не ти го казвам за нещо друго, но къде? Кой трябваше да бъде там? Знаич, ето – всяко нещ се драматизирва, се политизирва от съответната политическа партия и, ако си прост човек и ако се подадеш на такива нападки, простотии, естествено винаги ще има напрежение, под вола просто се теле. Както политиците, те прекрасно умеят да ни манипулират, тъй че кво да ти кажа, Мартин Ви беше името, нали?

И: Да.

Р: Мартине. Кво да ти кажа, Мартине? Това е горчивата истина в България за съжаление: всеки идва на власт, забравя предизборните си обещания, почват едни чистки, назначават се нови хора, наши хора, ама дали има необходимия ценз, дали има необходимия капацитет, дали ще се справи със съответната длъжност, служба? Тях това не ги интересува, той е предан на партията и той трябва да бъде шеф, експер на главния специалист. Може би в София не е така, но за съжаление в провинцията нещата седят така.

И: А, не е така!

Р: Не знам, няма представа за големите градове, но то го казвам как стоят нещата в една глуха, за бутана провинция. Ей по тоя начин седят нещата. Това е.

И: А нещо хубаво случи ли се за тия, колко, 23 години? Нещо промени ли се към по-добре в сравнение с преди?

Р: Абе, разбира са, че имаше... Все пак си има някакво спокойствие: това че сме в Европейския съюз, това че вече България е членка на НАТО, това че доста закони бяха променени. Сега аз, нали, така ми зададе въпроса, нали и някакси...

И: Стандартен въпрос от интервюто.

Р: Де да знам, аз мисля, че се отклонихме от интервюто и задаваш ми въпроси и ти отговарям квото ми е на душата. Та, има няква промяна, не може да се каже, не може да се каже промяна – има. Промяна има и тя се усеща. Примерно аз като представител на турския етнос имам спокойствието, че която и политическа партия да дойде, не могат нещата да се върнат назад. Все пак сме страна членка на... Не, не, казвам го съвсем сериозно, някакси ми се струва, че тези неща няма да се повторят и съм по-спокоен. И сега, когато почнат политическите партии да драматизират: „Ама. виждате ли, това може да се случи, онова може да случи.” На мен пределно ми е ясно, че това са техни политически трикове, тези неща не могат да се случат и, естествено, на мои близки, приятели, познати, хора, които не са в час, аз тези неща ги обяснявам, че това са игри пак на разни политически партии, тези неща не могат, събитията не могат да се върнат назад. Така трябва да го знаете и е така.

Иначе какво? В личен план... Има, има промени, забелязват се промени, не може да се каже, че няма промени.

AttachmentРазмер
Intervyu_B_Martin_Petrov_Dulovo_11_2013.doc107.5 KB

Бейхан Мехмед, "Формулата за щастието е в две неща, първото е вяра, и второто – семейство" (интервю, Кърджали, 06.2012 г., автор Виктория Митрова, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ВИКТОРИЯ МИТРОВА  С БЕЙХАН МЕХМЕД, МЮФТИЯ, КЪРДЖАЛИ, 06.2012 г.

 

-Кое е най-важното за вас събитие от последните 20 години на 20-ти век?

-От 2004 година работя в сферата на главно мюфтийство, първо като преподавател в Устина, по-късно в Шумен и сега съм главен мюфтия в Кърджали. Така че, липсват ми първите 15 години, тъй като бях студент в Турция. Най-интересното е, че в момента имаме три духовни училища, така че всеки мюсюлманин, мюсюлманка, които проявят желание може да следват в нашите училища. В цяла България имаме 1 200 джамии и в една голяма част от тях в момента се четат призива “Езан”; всеки петък изнасяме лекции във всички джамии. Петъчният ден означава да се изнася лекция по определена тема, свързана с ежедневието. Една от основните в исляма е да изпращаме хаджии, т.е. на поклон в Мека, така че в последните години това пак се прави при нас. Ако трябва да направим едно сравнение – в Сирия преди вътрешната война имаше едно условия, за да отидете на хадж трябва да сте навършили 54-годишна възраст, докато тук, при нас, няма такава възрастова граница. Така че това също е приоритет за мюсюлманите в България. Имаме вече издания на Главно мюфтийство, преди 20 години имахме една или две основни литератури, в момента имаме много книги, преведени от турски, от български и даже имаме автори, които пишат книги на тази тематика – това ни радва.

-Вие споменахте, че сте учили в Турция.

-Да, от 2000 до 2004 година.

-Казахте, че последните години все повече книги се издават. Ваши учители какво са Ви разказвали за събитията преди 89-та година?

-Ще ви покажа от тази литература, издание на Главно мюфтийство. Знаете, по време на комунизма всички религии бяха засегнати. Последните 20 години ние сме в един демократичен период. Колко се спазва, това е друг проблем. Даже мога да дам няколко примера. Преди седмици секретаря на главно мюфтийство в едно интервю каза, че имаме нападения на джамии, на наши духовни училища за последните две-три години поне 150 пъти, което не е знак за демократичен процес. Имахме проблеми в Софийската джамия по време на петъчна молитва, друго - джамията в Стара Загора, преди няколко дни бях там,  превърната е в музей. И сега хората нямат джамия.

-Кой е взел това решение?

-Решението е взето от министъра на културата – “мюсюлманинът”, Вежди Рашидов. В Русе имаме историческа джамия “Мирзаси паша”, построена от преди триста години. Аз завърших духовното училище в Русе, така че Русе ми е добре познат; при един ремонт на пътя джамията пострада. И сега се питаме дали това е направено нарочно или без да искат, но щом е неволно, общината трябва да се заеме да я ремонтира, тъй като до месеци или до зимата тя няма да издържи. И за Стара Загора, джамията е една от първите построени в България от 1406 година – “Хамза бей джами”, архитектурата, с купола, с надписите вътре показва, че тя е ислямски храм, но преди няколко години, областната управа, ако не ме лъже паметта, изкарва нотариален акт, че тя е общинско място, но куполът и архитектурата показват, че тя е историческа джамия. Това са едни от негативите. Знаете, че в София, в момента стотина мюсюлмани кланят петъчна молитва на тротоара, а говорим за София като за град на толерантността, тъй като църквата, синагогата и джамията са в един триъгълник. Да, в Кърджали също се гордеем с диалога, с толерантността, но има неща, които трябва да се оправят. В София се нуждаем от една джамия. Имаме висш ислямски институт в София. Един от най-важните проблеми на института е, че за момента нямаме академични кадри, но този проблем е в процес на решаване, сега имаме много кадри, които учат в чужбина, защитават докторантура в Турция; втория проблем е, че нямаме база, при все че имаме закупена земя в Малинова долина, имаме подготвена архитектура за висш ислямски институт и джамия, но все още софийска община не ни позволява да започнем строителството.

-Висшите кадри къде се обучават?

-В България нямаме теологичен факултет, във висшия ислямски институт се обучават за бакалавър, но за магистратура и докторантура в България нямаме условия, така че те предпочитат обучение в европейските страни, като Холандия, в Ротердам има “Ислямик университ”, в Турция – в Анкара, включително и Мека и Медина в арабските страни. В момента имаме 3250 теолози, завършили във висшия ислямски институт, друга част в Турция, а мюсюлманите, които живеят в Родопите, най-вече предпочитат Йордания, може би Арабия и други арабски страни.

-Ако позволите да Ви върнем малко по-назад в годините, какви са Вашите спомени от 80-те и 90-те години?

-Нямам спомени за 80-те години, тъй като съм набор 81-ви.

-Вие от Кърджали ли сте?

-От Търговищки, от Шуменски край съм.  През 85-86-та година бях малко дете, родителите ми бяха уплашени, казаха, че са дошли с танкове в селото и ако не си променим имената ще има фрапиращи случаи. Това е от първите ми години спомена.

Как се реших да избера тази религия? В процес, може би на забрана тогава, направих сравнение, в къщата, в която живеехме бяхме две семейства – майка ми и баща ми, и дядо ми и баба ми. Баба ми беше 6 години болна и дядо ми без да каже “оф”, години наред се грижеше за баба ми. Докато баща ми, той беше учен човек за онова време, всеки ден се караха с майка ми, той употребяваше алкохол и аз си направих съпоставката, че за да има уважение между хората трябва да има религиозно образование. Защо? Защото, според мен, формулата за щастието е в две неща, първото е вяра, и второто – семейство. И аргумента за това мое мислене е от бащата и майката на цялото човечество – Адам и Ева. Те са първите хора и Господ Бог ги дарява с 30 страници – прави това, или не прави онова. И в същото време, след като първия човек беше създаден, Господ Бог създаде жена му – Ева.

Така че, за щастието на хората, тези две неща са много важни. Но гледаме, в наши дни хората не създават семейство. Защо? Защото те вземат от забранения плод, днеска се кефят с едни хора, утре с други, казано малко по-открито и това е за съжаление.

Другият момент е религията, европейските мислители казват, че религията е утопия, че не касае земния живот, а повече отвъдния. Това не е правилно, според мен, защото с камери хората могат да се контролират донякъде, но когато не си говорим помежду си, държавата няма как да се намеси. Но  религията има един момент, когато казва пратеникът Мохамед, че хората не трябва да си говорят повече от три дена, т.е. обратното, ако сме сърдити, трябва до три дена да си разрешим този проблем.

И другото, не гледайте на хората, на обществото с негативи, а винаги с позитивното, т.е. чашата винаги е наполовина пълна, ако може да се каже така.

Баща ми беше много добър човек, помагаше на хората, но нямаше нито религиозно образование при него, нито при майка ми и затова се караха за житейски дреболии. Прави ми впечатление, че днес в обществото, моралът липсва, щастието липсва, уважението липсва. Ако прочетем европейски вестник, там ще видим, че често се споменава за такива моменти и даже към родителите не си обръщат с “татко” и “майко”, а с “Иван” и “Мария”, така е за съжаление в европейското семейство.

-А Вие спомняте ли си дали баща Ви и дядо Ви по различен начин преживяха смяната на имената?

-Винаги първата стъпка е важна. Разказва се за една случка в анкарския университет. Един професор задава въпрос: “Какво е опасност?”, студент отговаря: “Опасност е професора да зададе въпрос и вие да не отговорите.” Професорът се радва на този отговор и му пише шестица.  След месеци отново задава същия въпрос, студентът се опитва да даде същия отговор, но професорът му пише двойка и казва: - Това вече не е опасно за тебе. Така че първата стъпка е винаги опасна, но хората с течение на времето свикват. За първия поток от хора  било трудно, представете си, идва танк, идват полицаите в селото, казват: - Ако се промените, добре, ако ли не, лошо.

Българите и турците си приличат един на друг, защото някои турци са почнали да консумират алкохол, има вече много смесени семейства, но идва един момент, в който хората с държавен закон трябва да си променят философията, историята и всичко. Хората са започнали да се променят, не са религиозни както в османско време.

-А Вие, имате ли личен спомен, вече в 89-та година, когато е „голямата екскурзия“. Вашето семейство как беше повлияно от това?

-През 89-та година ние трябваше да се преселим в Турция, но един от братята на майка ми не беше създал семейство, беше болен и ние останахме да се грижи за него. И другото, в село Обител, където живеехме, община Омуртаг, област Търговище, 80 % от населението са турци, може би 10 % са помаци и цигани и 10% са българи – хора, които са дошли да помагат за развитието на селото – лекари, учители и други такива отговорни лица, дошли в нашето село. Нямам други спомени от тези времена.

И другото, когато се гледа на историята назад, не с негативната страна, как можем да си вземем поука оттогава и да бъдем по-надеждни, по-мотивирани. Може би от тази позиция трябва да се четат историите. Съществуват две виждания, първото е, че ние, турците сме много опасни хора, фатални и други подобни глупости, историята се пише по този начин. Един професор, не си спомням името му, от Софийския университет, вече е пенсионер, обясни, в предаване по телевизията, че фактите за свирепите разправи в Батак са изопачени и лъжливи, каза: - Дълги години, за да не ме накажат в университета, да не последват строги санкции спрямо мен, аз трябваше да пиша, че в Батак е имало клане и то на хиляди души. Американският изследовател в книгата си “Смърт и изгнание” – Джъстин Макерти, издание на Софийския университет, пише, че не турците са турците са нападали българите, а с помощта на руснаците е ставало тъкмо обратното, като посочва от къде черпи достоверни сведения за това твърдение - консулства, посолства и не само на Турция, а и на Германия, Франция и на други европейски страни. Евлия Челеби има книга със заглавие “Пътешествие”. Той е бил в България и казва, че в София преди 400 години е имало 80 джамии, в Шумен близо 50, в Стара Загора - 44. Добре, къде са тези джамии сега? Другото, което е – църквите в България са построени по времето на Османската империя, но нито една църква не е изчезнала. Това ни радва. Когато трябва да говорим за Света София в Истанбул, когато Фатих султан Мехмед завоевателя превзе Константинопол, той превърна тази църква в джамия, но не докосна една история; иконите все още съществуват, т.е. не са осквернен, въпреки, че изобразяването на човешкия образ, животинския образ при нас е забранен. Навсякъде се говори, че историята трябва да бъде обективна, но колко обективна е – аз често си задавам този въпрос.

-Трудно е да е обективна, защото, знаете, различни хора, с различни виждания я пишат.

-Така е, но аргументите когато се пише всяка история, трябва да бъдат здрави.

-Случвало ли се е при вас някой да се оплаче от някакво по-особено отношение, проявено от българите.

-В Кърджали хората се разбират добре, това ни радва. Даже на празници, често се срещаме с моя колега, той е връзката. Слава Богу такъв момент няма. Защо? Защото на официални празници кметът на Кърджали Хасан Азис ни кани двамата заедно, като представители на нашите институции, това ни радва, разбира се. Но този момент липсва в другите градове. Ако трябва да дам пример, имахме проблем с езана в Плевен. Кметът на Плевен в едно интервю казваше: - Докато аз съм кмет на Плевен, няма да позволя да се чете езан по високоговорителите. При условие, че имаме законово улеснение, но въпреки това там виждаме местната власт как променя и изопачава нещата.

-Да се върнем към онези събития от 80-те години, кои са факторите да се преодолее травмата от тези неща?

-Историята помни по-ужасни случаи от османското управление тъй като не е само империя и не гледа своите ресурси, но в същото време строи пътища, чешми, библиотеки, но вътре в османската структура виждаме, че брат за брат става враг. Във времето има много подобни случаи, в които мюсюлманите се избиват един друг за трона. Другото е в България, една природно красива страна, но може би най-скромната в целия свят, имаме нашето дълголетие – българи и турци сме живели заедно, без да имаме никакви проблеми. Но пак се връщам към историята, някои хора четат само едната страна на историята. Всеки човек има тристранен облик – дясна страна, лява стана и предна, така трябва да се поглежда и на историята от всичките страни, не само от едната. Защо? Когато бях ученик в основното училище, беше ме срам, че съм турчин, защото учителката разправяше, че сме опасни хора и на мен ми беше много болно, че съм турчин. И се разправяше, че турците са изостанали от модерния живот и че още живеят в пещери в Турция. И тогава си казвахме като деца: жалко е, че сме турци, можехме да бъдем някое друго племе. Такъв грях имахме?! Другото, което е трябва да се погледне и от тази страна, философията в исляма не е както в християнската теология. Исус Христос, жертвайки се опрости греховете на всички хора. Но при нас не е така, когато човек извърши някакъв грях, той си вдига ръцете и казва: - О, Господи! Прости моите грехове! Така че аз не съм отговорен за дядо ми, не съм отговорен за баща ви, ние може да сме различни хора, аз да бъда мошеник, а баща ми да бъде полицай. Това е стратегията. В отношенията с хората мюсюлманите са много търпеливи. Търпението се поражда от говеенето. През месец рамазан ние говеем, говеенето не е като в християнската религия, пак да направя едно сравнение – в християнската религия четиридесет дни подред се пости, т.е. някои неща не се ядат, не се пият, докато при нас не се яде и не се пие нищо, сутрин от 5 часа, вечер до 8 часа, въпреки че една голяма част от мюсюлманите са създали семейство, но половия акт по време на рамазан също е забранен. Така че мюсюлманите през този месец рамазан се превръщат в ангели. Защо? Защото за ангелите знаем ние, че нямат мъжки и женски рожби, не ядат и не пият, нямат нужда от това. Именно по този начин мюсюлманинът се превръща в по-здравомислещ човек и в същото време усеща тръпката в бедните хора. Днес има много хора, които се хранят от контейнерите на улицата, така че ние трябва да бъдем по-отговорни хора, да им подаваме ръка. Това е философията, която се изповядва и възпитава по време на месеца рамазан.

Как може да се преодолее разделението? Като от двете страни – историци от България и историци от Турция, седнат на масата и напишат една обективна история. Второ, медийният глас е много важен. Как телевизията споделя този момент. Все още на 3 март, имаме театрална постановка на “Под игото”, един българин как може да гледа позитивно към мен при положение, че е убеден, че аз, т.е. дедите ми, съм заклал баща му, майка му. Трябва да се напише една обективна история, това е моето мнение.

Преди 5-6 години бях учител в духовното училище в Момчилград, имаше много ученички от Родопите, те бяха забрадени, не защото е ислямска мода, а защото го има като заповед в Корана за жените. И тогава видях българчета да замерват нашите ученички, които са забрадени с плодове. Без да се карам, с омекотен глас, аз им казах, че не е хубаво, не е морално да постъпват така. И един журналист е забелязал това, дойде и ми каза: - Браво, можехте да им се скарате, да викнете на висок глас. Аз казах: - Те са малки деца на 3-4 годинки, не разбират какво правят, но явно в техните къщи родителите не говорят добре за нас. Именно така се създава омраза, малкото дете, без да мисли замерва човекът с профил на мюсюлманин.

-Вие споменахте, че сте се чувствали унизен като турчин от образователната система, как го преодоляхте?

-След като завърших основното си образование в селото си, продължих средното си образование в Русе в духовното училище и причината беше моето семейство. И в последствие видях, че това, което се пише в българската история не всичко е правилно и по този начин преодолях унижението. Но никъде, в никоя лекция не съм споменавал, че историята е изопачена, не ние сме страната, която напада и убива, а е друга.

В Стара Загора сме имали 44 джамии, в българската история се споменава, че Осман паша идва в града и го запалва. Но защо Осман паша идва в Стара Загора? Защото са изгорени джамиите, но никъде в науката, наречена история не се споменават причините за нападането на града. Историята трябва да бъде написана с обективни данни за миналото, за да се променят някои неща. Не сме черната овца на това общество, ние сме част от това общество.

 -Ако погледнем нашата най-близка обща история, 90-те години, промяната на политическата система, Вие тогава сте бил още ученик, после студент, но какво си спомняте от тези моменти. Или какви бяха реакциите на родителите Ви?

-Мнението на повечето хора от обществото е, че комунизма беше една прекрасна система, защото имаше работна ръка за всички. Един негатив на системата беше - да промени личността на хората и да каже на турците – всички сте българи и на българите да каже – вие не сте християни, а вие сте атеисти, това беше фаталното в комунизма. Иначе като социална система беше прекрасен.

В 90-те години спомням си основателите на ДПС идваха в нашите села и казваха: -Аллах и движението за права и свободи.

-За Вас, като млад човек тогава как почувствахте 10 ноември?

-Демокрацията е добра, когато се управлява с демокрация, но за съжаление не винаги държавата е майка за всички хора. Тя е майка за едни, мащеха за други, този момент често се усеща.

-А хората какво споделяха с Вас, какво са очаквали и от какво са разочаровани?

-Една голяма част от турците, може би и от циганите в момента не си променят имената за да могат да работят в българска фирма. Все още когато се назначава работник, не се избира чрез конкурс, важното се оказват връзките. В момента ние все още не можем да се вземем в ръце и да станем една силна икономика. Вижте в Турция, ако трябва да се даде пример с Турция, 80 % от населението са турци, 20% са араби и най-вече кюрди. Но въпреки това в момента Турция е една от мощните икономически сили. Защо? Затова защото тя сртои фабрики и в тези проблемни зони. Докато тук, по някой телевизионен канал все още говорим за проблеми между турци и българи. А общото между нас може да бъде как да превърнем тази красива стана в една мощна икономическа държава.

Ние говорим, че все още между българи и турци има проблеми, а през това време 30% от българските младежи са вече в европейските страни.

Работата ни ръка е в европейските страни. Преди няколко дена четох статия, в която се съобщава, че България има население близо 7 милиона и нещо, но за съжаление близо 3 милиона младежи са в европейските страни. Сега обикалям в Пловдив и в други градове, често имаме събрания, прави ми впечатление, че хората, които срещаме в центъра на града, по улиците са предимно много стари, или много млади – ученици.

-Все пак в сравнение с отношението през 80-те години, вече през 90-те се променя отношението на държавата към мюсюлманите, Вие как го усетихте в своята духовна кариера?

-Всеки човек дава примери от своя малък свят. Моите примери са от моето скромно село. Преди години имахме един проблем с езана. Един от мюсюлманите беше казал, че сутрешната молитва е много рано, така че ще ви помоля да не четете сутрешна молитва. Това е мюсюлманин. Но след ден-два моята преподавателка по математика госпожа Димитрова ми каза: - Аз те слушам, много добре четеш езан, това ме радва. И това ми го казва българка християнка. Много добре се разбираме с българите в нашето село, те са елита, тъй като една част са лекари, преподаватели, все на важни места са, но както се казва: - голямата рибка изяжда малката, те леко се променят. За да могат да се разбират със старите хора, те са усвоили турски език и говорят на турски. Проблеми в общуването няма. Ако трябва да дам пример от Шуменския университет, 90% от студентите са турци. Защо? Защото селата са с компактно турско население. И “атакисти” пишат писмо до декана на педагогическия факултет - защо по време на междучасията се говори на турски език. И деканът отговаря: - Преди седмици бях в един европейски университет и официалния език там е английския, но там хората си говорят на различни езици. Така че какъв е проблемът, че тук говорят на турски.

Преди месеци, или година щяха да направят референдум – дали по новините да има програма на турски език. Е, това не говори добре, защото близо 30% от населението в България са турци.

Турците в България имат комплекс, така да се каже че са черната овца; хора с едно коварно минало. И когато тези турци отидат в Турция и турците казват: - Вие сте българи. Така че тези хора остават в средата и не знаят в коя страна да отидат. Има го този момент, за съжаление, тъй като и аз бях студент в Коня и на мен често са и казвали  - българинът да чете Корана. Пратеникът Мохамед казва: - В тези общества, където хората са равни не се гледа на тях дали са бели или черни, при тях има просперитет. Представете си, никой не избира своята нация, така че никой не трябва да отговаря за своите предшественици. Всеки човек, със своето образование и възпитание може да бъде в принос на своята държава. Защо в момента тук са много малко кадърните турци? Защото образованите турци отидоха в Турция, а можеха да останат в България и да работят за развитието на страната. Една голяма част от нашите студенти останаха в Турция, защото там заплатите са много високи. Турция няма нужда от Европейския съюз и от европейския чадър. Един учител получава в Турция заплата от 2 500 лева, същата сума получава и едно духовно лице, имамин.

-Вашият мотив какъв беше да се върнете, вероятно също можехте да останете в Турция?

-Аз също можех да остана в Турция, а имах и възможност да бъда свещеник в Германия или в друга европейска страна, тъй като имат необходимост от наши свещенослужители.

Какъв е мотивът ми за оставането ми тук? Първият мотив е, е животът е преходен, не материалното, а духовното е същественото; второ - пратеникът Мохамед казва, че господарят на света е този, който е от полза на обществото. Така че добрите хора трябва да останат тук за благото на обществото.

По време на посещението си в Америка посетихме българо-американската асоциация. Имаме много кадърни хора в момента, които са на елитни места най-вече в Чикаго. Казваме им, че в България се нуждаем от хора като тях, няма ли да се върнете? Казват: - Не, няма да се върнем. Питаме: -Защо? – Защото България винаги клони към негативното. И аз си правя съпоставката, българите, доколкото имам информация, 80 хиляди българи живеят в Чикаго и те са на елитни места. Близо 2 милиона турци в Турция имат поне три или четири етажни къщи. Турците са успели в Турция, българите са успели в европейските страни и включително и в Америка. Защо не успяваме тук?

-За тези години, за които си говорихме в медиите ги отразяват под общото название “преход”. Това, според Вас адекватна дума ли е и правилно ли отразява тези години?

-Преход значи преход от комунизъм, забрана на религиите, демокрация в обществото – да. Но като манталитет в хората, преходът все още продължава.

Религия в исляма е евди, което означава начин на живот, не философия, не определена наука, а как един вярващ човек да живее своя живот - как трябва да уважавам своите родители, как да се разбирам със своите комшии, какво трябва да бъде отношението ми към вярващите, към невярващите и към хората на Писанието. Знаете, че в Корана има специална сура – Майката на Исус Христос. Исус Христос е един от петте големи пратеници, изпратени за цялото човечество; Исус Христос не е Божи син, защото всички сме божи раби и той вече е божи раб. Това е нашето разбиране, но за съжаление все още има политици, които на база религии, искат да спечелят избори. Човек, който си е облякъл бялата риза и си е поставил червената вратовръзка не трябва да говори за религии, тъй като той не е специалист в тази сфера, а да говори за икономика, затова как ще промени това общество и какъв принос ще има за тази промяна. А не да каже: мюсюлманите са фатални или някой друг да излезе и да каже в джамията имаме проблеми. Тези проблеми не трябва да се говорят пред избори, те трябва да се решават с общи усилия в нашето всекидневие. Един пример - преди няколко дена, когато отец Петър ми се обади, той спомена, че имал проблеми в църквата, свързани със звука на камбаната, посъветвах го за някои неща и казах – ако тези проблеми продължат, заедно, ние, мюсюлмани и християни, може да протестираме, защото дълги години в България звукът на камбаната и звукът на езана са били приоритет и ще бъдат приоритет за нас. Така че този момент го има и в Америка – християни, мюсюлмани, евреи винаги са заедно. Вярващите хора винаги си помагат. За мен е по-близък един вярващ човек, било то християнин или евреин, отколкото невярващ, защото нас ни свързват общи неща. Така че, вярата и създаването на семейството са двете основни неща, които водят към земното щастие и може би земният рай, които липсват в обществото. Защо? Защото 80% процента от хората в България са атеисти. 

AttachmentРазмер
Intervyu_B_Mehmed_Viktoriya_Mitrova_Kardzali_06_2012.doc76 KB

Вели Федал; "Най-много тюрбета в България има в нашето село." (интервю, с. Ябланово, 06.10.2010г., записали Теодора Костадинова и Кристина Бобева, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ С ВЕЛИ ФЕДАЛ ЗА ТРАДИЦИОННА КУЛТУРА 06.10.2010г. С. ЯБЛАНОВО

 

 

              Първо е Рамазан, след 70 дена е Курбан, Ашурето е след... Ся ние 10 дена постим рамазан правим не ядем, не пием, не се бръснем. За Ашурето. Понеже тогава жалеем за жертвите, които са паднали в Кербала. Както Рамазан – не се яде и не се пие през деня. На Рамазан също има хора, които пазят, обаче тук повечето хора пазят тия 10 дена. Жените... вечерта някои се събират, те и през деня може да се събират, само че не е за ядене и пиене, а за раздумки и да пеят религиозни песни, нефес, които са. Всеки си гледа работата, работи се. Някъде към 20 и няколко дена е от Курбан байрам Ашурето. Коли се курбан, които се нарича Ашуре. Всеки курбан предният ден преди да стане намаза се казва арифе. Арифе е раздаването на пити из комшиите. Ми тука така сме виждали и така се прави. Това е за сплотяване на семейните връзки, на комшийските връзки. На Ашуре също има арифе, само че предишния ден се раздава и кешкек. Това е грухана пшеница, която се вари с различни още прибавки бакла може, бобче слагат, слагат и други още и се раздава между определен брой съседи. Курбанът също се нарича ашуре. На него вече хората се събират на едно място, молят се и ядат курбана. Прави се предимно яхния. Яхния, супа. Без боб не може, боб, кешкек. След това ошав, безалкохолни напитки.

Ся когато се събира в джем ритуално се пие предимно ракия. Когато е в джем. Когато отиваме на други курбани, щото при нас има и други курбани. Като кажа други курбани значи някой е обещал да даде курбан, да заколи животно по случай някакво събитие в къщата си или някъде на друго място. Тогава на този курбан се събират хората, които са поканени. А предимно при нас на сватби, на кръщенета или на сладка ракия цялото село се поканва. Пак се коли курбан. Тогава има повечко пиене.

            Невруз – новата година по мохамеданския календар. 22-ри март ние честваме Невруз. Това е нова година. Всяка година тогава се сменя летоброенето. Тогава се коли курбан, прави се джем. Както обяснихме за курбана и тогава става курбан. Тогава дедето – това е най-големият наш религиозен представител – се нарича деде. При нас дедето се предава по рода от баща на син, от баща на син, а има места където се избира. Който най-много знае с изпит. В Турция с изпит ставало. А при нас нашият деде е от рода, който е от старо време още. Дедите им са били все деде в нашето село. Затова и той е такъв. Баща му си му предава.

            Джемът се събира когато реши религиозният съвет, дедето има свои помощници. Те решават кога да се събира джема. Един от тях е викач, има един който свири – заакиф. Той свири на саз – инструментът, с който се изпълняват религиозните песни – нефесите. Има един, който държи свещника. В джема се пали свещ и той го държи. Той е чирак. Той отговаря за запалването на свещта и да не угасне по време на ритуала. Има един, който е пазач, нарича се гьосчу, който съблюдава да не би някой неканен гост да притеснява джема. Преди много години може да се е случвало, сега няма такова нещо. От дълги години алевиите са били потискани или притеснявани от сунитите и понеже е по-малко броя на алевиите, пък  е по-голям на сунитите, тогава нашите джемове са се правели скришом. Предимно през нощта се правят. И сега през нощта се правят. Тогава много скрито, без да знаят другите. Имало е  съгледвачи, които оглеждали да не би някой да дойде. Сега е ритуално. Сега няма кой да те притеснява. Сега предимно нашите хора... в нашето село хората се познават. Ние нямаме различни хора. Всички, които живеят в селото се почитат и са еднакви. Скрит код няма, те си съобщават, по единично и се събират и се знаят.

Дедето има свои хора, които се заклеват пред дедето, че ще служат и ще обичат до края на живота си. Те са две двойки мъж и жена, пред него това се нарича кафадар олмак. Значи две двойки, които се заклеват, че до края на живота си тези две семейства ще живеят като брат и сестра. В общността те представляват хора на дедето. Изпълняват каквото се нареди. Да речем за събирането на джема, после за изпълнението на ритуалите, които се изпълняват там. Там пред дедето се изпълнява един ритуал ниаз. Дедето седи и всеки идва пред него и му се кланя. Ниазът си има свои особености. Няколко пъти се клани пред краката на дедето. Той седи на земята. И се покланя, поздравява съседите от дясната страна, съседите от лявата страна, после целува ръката на дедето, хващат се за раменете и от трите страни се целуват и тогава има различни думи, които се казват на дедето. Това е ниазът. Става оттам и си отива на мястото да може да дойде следващият. При влизане и по време на самия ритуал се прави същото. Прави се в различни периоди.

За приемане на нови членове. Да речем ако таз вечер се прави за две двойки, след някой месец или след няколко дена се прави за други. Ей тъй се увеличава броят на общността. В такива джемове могат да влизат всички, но когато се приемат нови с курбан, там влизат само тези, които са минали пред дедето, защото там има отделен ритуал. Той седи там, чете си молитвите, те се заричат. И всички, които са минали по този път имат право да присъстват. За други джемове идват всички, но там само тези, които са побратимени. За други джемове когато се прави тогава могат да идват. На този за приемане на нови членове са само тези, понеже който не е минал този ритуал няма право да яде от курбана на хората, които колят за приемане. Две двойки трябва да се приемат. Тоя курбан... Те непременно, щом две двойки, купуват коч. Трябва да са семейни, да се познават много добре. Нали, всяка двойка когато прави сватба избира своя кръстник и ако се разбират много добре след няколко години, да речем след десетина години, могат да се побратимят. Дедето има един друг помощник, който се нарича рехбер. Той обучава хората, които искат да се побратимят. Той ги обучава, предлага на дедето своите хора и се изпълнява ритуала кафадар олмак. Има си разбира се. Този, които ги обучава ги обучава как да се кланят на ниаз, как да се обръщат към дедето, как да се държат с хората и така нататък. И след това цялата общност ги приема вече като равноправни. Преди това джемове се правят не само за приеме, а за важни събития. Около 40 души като се съберат това е един джем, 20 двойки като се съберат това е един джем. По различни поводи може да се съберат.

След вършитбата за плодородието, на Невруз за началото на годината, ей такива поводи, на такива събития се събира. Там могат да присъстват всички и млади, и възрастни. Мисля че няма (определена бройка джемове в годината). Аз по начало много не присъствам. Аз преди присъствах. Аз съм вдовец, присъствам само когато ме поканят. Не мога така да ида. Те съобщават когато се събират, ама не всички посещават. Ние нямаме тука джем-еви или такава ритуална зала. В Турция например и в някои други градове и села хората си имат специално построена сграда, която се казва джем-еви, специално построена сграда, в която се провежда този ритуал. Ние сега се събираме в по-широки къщи от селото. Всеки път в различна къща се събираме. А преди... има една стара къща построена за такива цели, то се казва текке. Текке, но е много стара. Построена е през 1937/1938г. с помощта на населението на селото. Същевременно в тази постройка живееше и дедето на селото. Ма те вече се споминаха, бог да ги прости. И сега никой не живее и може всеки момент да се срути като се съберат стотина души. Затова не се провежда.

Дедето се жени. Жена му е баш на жените и се казва ана-бажъ. Ана е майка на турски. Значи главна майка, жена на дедето. Тя има един ритуал, там има самах. Във всеки джем когато се събира джема има самах. По двойки. Един мъж и една жена. Това е един вид ритуал. Няколко крачки правят, обръщат се срещуположно да има да застане под музиката на инструмента и под музиката, която свири и се пее самаха и се прави този ритуал. Две жени, двама мъже после когато накрая става, кърклар самахъ, се казва. Тука вече колкото хора има в джема във вътрешния кръг се събират около ана-бажъ жените, тя сама в средата и външния кръг може мъже, жени, мъж до жена, прави се кръг и се изпълнява ритуалът кърклар самахъ. След това също има молитви, които дедето изпълнява и джема свършва. И дедето е също във външия кръг, но тя е в средата. Най-накрая дедето има специална молитва, дедето прочита молитвата и се казва „Аллах, аллах“ и с това се приключва джема. Зависи от броя на присъстващите и в зависимост от това, за какво е събран, проведен джема. Някога тея за нови членове някъде около... след 12 няколко часа, 2-3 обикновено, някога и до сутринта може ако има какво да се изпълнява. Предимно в четвъртък срещу петък се провеждат джемовете или вторник срещу сряда. За нас сряда вечерта у нас се приема... при българите е сряда към четвъртъка, а при нас сряда вечерта е вторник срещу  сряда. Или казваме неделя срещу понеделник – понеделник вечер, вторник срещу сряда е сряда вечер, четвъртък срещу петък е петък вечер. Тия три вечери при нас са почти свещени. Няма лош ден, но те са по-добри. Така сме виждали, така сме чули, аз не знам дали има легенда, но са за предпочитане тези три вечери.

Понеже ние нямаме ритуална зала... Преди се поддържаха тези села (Малко село и Могилец) от нашия деде. И сега се поддържат от нашия деде. Само тази година в Малко село от Турция дойде един, който има  право да назначи или да обучава деде. В Малко село сега има назначено деде, избран. Те не се назначават, а се избират. Когато се провежда Невруз от Могилец, от Малко село идваха и се правеше съвместен джем в селото, иначе дедето отива в техните села и прави джем. И се прави общ джем в нашето село за Невруз.

Когато някои отива на гости там (по други села) може да присъства, ако има познание по тия въпроси. Те там когато се отива в джем те разпитват някои. Задават се някои религиозни въпроси: От къде си? Какъв си? Ако можеш да си обясниш произхода те приемат. Задават въпроси, за да разберат дали си наистина от това село или някое съседно село преди да те приемат. Аз сега не съм се занимавал с тия въпроси, но им задавали ей такива въпроси: „Торбалъй мусъ хи бели мусъ?/ С торба ли ходиш или с ихбер като просяк?“ Ей такива някои. И трябва да отговаряш. И някои определени думи. Къптен мисън, дулдам мисън ей такива едни, дали си от корена на алианството, или някакъв клон от нещо друго. На мен не са ми задавали въпроси и не ги знам.

След свършването на жътвата или на вършитбата това е Харман. Тогава се прави и по махали се колят курбани. Да речем петли. Харамантаглу се казват тия джемове, които се събират по махали, най-напред се събират при дедето в тази сграда, която, дай си боже, и ние да построим. В някои джемове или в някои курбани жените си приготвят баклави, някои правят пазъ – нареждаме кори в една тава в тях се слагат орехи, сирене и така нататък, пече се във фурната и се предлага там на хората. Няма определено, всеки приготвя каквото си иска. В зависимост от това в какво време сме и какви средства се употребяват, за пиенето трябва и мезе. За яденето също се предлага – да речем туршии. Пиенето се носи от хората. Започва се с ракия, а след това в джема, когато... вино не се пие, бира не се пие. Специално се приготвят безалкохолни напитки в един бакър и се поднася в 10-12 чаши, наведнъж се поднася и хората поред си пият. Този ритуал с безалкохолното на края на джема се нарича до‘лу. Преди кърклар самахъ се поднася до‘луто след къклар самахъ вече няма никакво пиене, там вече се приключва. Преди когато е било много скришом нашите хора не ходели с обикновените дрехи, а се обличат с тези, които вчера Шерифето ви е облякла. Специално с такива хора ходят повечето от хората, които посещават. А по-старичките както е лесно на тях.

Най-много тюрбета има в България, може и да няма на друго място, има в нашето село. Някъде около селото има към 12 тюрбета. През лятото се ходи. След месец май започваме да посещаваме тюрбетата. Ходенето на тюрбе се прави като се съобщи на населението, че ще посетим еди кое си тюрбе. Коли се курбан, правят се ястията, хората се събират също както в джема, на полята сядаме около текето и пак религиозни песни, разговори между съседи, после ядене пиене, четене на молитвите и се прибираме. Зависи от времето. Таз пролет и това лято валежите ни попречиха и не можахме да посетим всички. Някои остават непосетени. Женени, неженени, деца, цялото село отива.

Първо за посещенията на тюрбетата би било редно да започваме с курбан за Аллах най-вече, но ние започваме с курбан за Али баба. Понеже сме алиани повечето хора мислят, че за Хъзръд Али се посвещава курбана, но ние в нашето село имаме Али баба тюрбе, което се намира в най-високата част на Балкана в нашия Балкан. Там е неговото тюрбе. Ние му казваме Гьосчу Али баба – баба, който съблюдава живота в нашия район. И той е на най-високото място. Този Али бил е, по легендата, погребан. В една книга пише, че той и Топуз баба се намират в покрайнините на река Тича. Значи са в нашето село, ние така приемаме. Сега за кога са били не мога да ви кажа. Някъде може да има повече от 600-700 години. Те са светци. Това е на Али баба. След него Топуз баба. Ние посещаваме по ред другите, ама казваме за Топуз баба. Топуз баба и Али баба, така е поверието, че са братя. Топуз баба е в село, в Горна махала се намира. Близо до Топуз баба има Кочлу баба. Той е потомък на Али Коч, който има тюрбе и теке в Никопол. И нашите алевии се водят като потомци на този Али Коч от Никопол. Той е бил голям военачалник и след битките за Никопол почива там в Никопол 1396г. се поминал. От тук до Никопол организираме. По миналата година аз ходих, ходихме два автобуса. Далечко е и всичко става със средства. Не е всяка година. Който желае като се събере един автобус роднини близки могат да посетят. Аз специално съм ходил само веднъж в Никопол. Имаме в нашето село тюрбе на Хасан баба намира се в землището на Долна махала, тази махала, в която сме сега е Долна махала. Хасан баба също е един свят човек, който също е живял, който се предполага, че е бил в нашето село. Но Хасан баба може да хората да са кръстили за един от синовете на Али, по-големият му син се нарича Хасан. Имаме и тюрбето на Хюсеин. В Долна махала като почнахме ще ви кажа сега. В Долна махала имаме тука от среща, то другата страна на река Тича Алван баба. Алван баба бил син на Топуз баба, така поне ние знаем. Той е от тук като се погледне към Соколарци там има един хребет, точно в хребета. Може да се види като се изкачим нагоре по този път (пред къщата) Стадиона се казва улицата. И точно по този път, по Стадиона, до старото хмелище дето казваме се намира и още едно тюрбе. Казва се Баба Хасан, тюрбе на Баба Хасан. В землището на средна махала се намира тюрбето на Хюсеин баба. После имаме тюрбе на Хазър Назър баба. Между Средна махала и Горна махала. Хазър Хазър може и в евангелието да го има. Нали Хазър и Иляз или това са светците, които помогат. Хазър помаха в сушат на хората, а Иляз в морето. Подобно на тях е наречен Хазър. Хазър значи готов, Хазър да изпълни всякакви молитви на хората. Така се смята в точен превод. В землището на Горна махала има едно тюрбе, което се казва  Мехмедали баба (Юксюз баба). Юксюз сирак значи. Хората са го нарекли Юксюз значи някакъв свирак сигурно е бил. Преди 5-6 дена го посетихме. Тогава точно започна да вали. Бяхме почти готови с храната и някъде към два часа започна да вали. Това са специалните тюрбета, които са направени с бетонни конструкции. Имаме и други тюрбета посветени. Имаме места посветени. Имаме едно тюрбе посветено на Отман баба. Той Отман баба по начало Отман баба има тюрбе и теке в Хасково, в хасковско село. Обаче понеже е далеч от нас има тюрбе посветено на него, за да може да го почитаме. Там текето е голямо, а нашето е малко тюрбе. Всяка година го посещаваме, колим курбан, молим се. Плюс това на 6-ти май имаме Хързелез, честваме Хъдрелез на същото място, понеже има голяма поляна там. И сцена имаме там построена за Хъдерлеза. На Хъдерлез като отиваме посещаваме пак Отман баба, обаче спецаилно за Отман баба колим курбан в друго време. На Хъдърлез не колим курбан. Те хората ходят там за посрещане на пролетта специално.

 Имаме още за Хаджи Бекташ Вели. Знаете Хаджи Бекташ Вели е в Турция. Цял град има Хаджи Бекташ там е неговото теке. То е много голямо. Там се събират през август 15,16,17-ти август всяка година, за да почетат паметта на Хаджи Бекташ Вели. Много народ се стича. Понеже съм бил там, отдаде ми се случай веднъж на честването на ходя. После също ходих с една група 10 дена в Турция специално за тюрбетата да си посещавам, та два пъти съм ходил там. Ние имаме още, посвещаваме курбан за Демир баба. В нашето село няма тюрбе. Демир баба текето е в Исперихско. Демир баба се казва и ние колим курбан в нашето село в негова чест. До Демир баба ходим. Специално когато се организираме отиваме. Ей сега след една седмица, вчера получих една покана от едни приятели от селото, искат да организират един автобус за Отман баба за Хасково и за Елмълъ баба има тюрбе към Крумовград, след Момчилград.  Демир баба е един от най-прочутите светци за нас. За всички алиани е важен Демир баба. Демир баба, Осман баба, Хаджи Бекташ Вели са много прочути. Али Коч в Никопол, все са прочути. Има и други, които са прочути. В Румъния има, в Будапеща има. Там теке има. Има Гюз баба в Будапеща. Той има брат в Румъния дето се е поминал в боевете. Някъде на границата към Полша ли беше, към Австрия. В Димотика има Севдали султан. Ние обичаме всички понеже те са прочути хора, ама не можем всички да посетим. Ние в памет на тия тюрбета, на тия светци колим курбан в селото.

            Тюрбе е когато има само постройка, малка постройка, където в самото тюрбе се намира, може символичен, гроб. А текето е с много големи посртойки, които заемат голяма площ. Като се отива там с хиляди хора се събират. Дергях се казва текето. Тюрбетата имат шевици, имат картини. На тези светии изображения няма. Има на Хъзръд Али, на Хаджи Бекташ Вели, на дванайсетте апостола, които имами наричаме, на синовете на Али Хасан и Хюсеин и на двамата има изображение. Има изработени, дарени на тюрбето. В Кочлу баба има три гроба, в останалите има по един само.

 Като се влезе в тюрбето изпълнява се ритуалът за влизане. Значи още на вратата с ръцете се пипа горната страна на вратата след това в дясно се кланяш, в ляво и входа вече за влизане. Целува се ръката дето се опреш и се влиза вече за посещение. Обикаля се веднъж с опипване на гроба до главата до камъка, след това се връщаш от другата страна, четеш си молитвата, който знае Коран, Коран чете, като не знае посещава гледа какво има и това е. Който носи може да остави. На някой места даже имат за дарения сандъчета касичка. Свещи, ние палим свещи, но много много не разрешаваме в самото тюрбе да се пали, защото имаме отвън място. Отвън има. Може да посетиш първо светеца и после да запалиш свещта. Зависи колко си обещала, най-малко две се палят. Не е само една свещ, а две. Пали се за Аллах. Големи свещи. При нас няма свещи като тия по църквите. Ако има курбан се сяда на поляната. Хората се хранят. Ядене, пиене, както всички други курбани. Както другите курбани като ходим на тюрбе посвещаваме курбан.

На теке. В тях има място за сядане на хората. Който знае да свири - свири, който знае да пее - пее религиозни песни. За тези (текета), които са далеч се ходи за два дена. Да речем сега нашите като отидат в Крумовградско, то е в село Биволяне. Аз съм го посетил преди 7-8 години, не беше устроено много хубаво, а сега чувам от приятелите много хубаво са го устроили, голям строеж има, има места за нощуване, за джем да се провежда. Там се прави джем с дедето на същото място. Всяко теке има деде, което отговаря за това теке. Той има право да провежда джем с тези, които посетят. Без значение кой от къде е. Примерно той си има свои близки там от селата, поканва ги тях, те идват там и се провежда джемът съвместно с другите. На теке като се отива, предимно на посещение се носи всеки каквото има за изпът си носи. А курбанът се закупува там на място. Има всичко там. Специално място има за клане, за почистване, ама посуда, казахи, огнища. На светеца има гроб, истински гроб. Те са големи, не като нашите тюрбета. То е голямо, побира. На Отман баба бяхме около 100 човека само при гроба. Същият е ритуалът.  Демир баба, Отман баба, Елмълъ баба и Али Коч баба (текета с истински гроб в България). На Хааджи Бекташ си е в Турция. Тука е само един камък възпоменателен. Даже тюрбе няма, само един камък. Има там циментови маси направени от нашите хора да има къде да сядаме да се храним.

На Хъдрелез излизаме цялото село на определено място, там където честваме Хъдрелез местността се казва Сювем бурну. Означава нещо като връх. Винаги на 6-ти май в нашто село се чества Хъдрелезът. Празнуват се тези двамата братя Хъзър и Иляз. Началото на лятото е тогава. Легендата е ... в много предания, в много книги, в турския епос се споменава за Хъзър. Да речем някой е попаднал в трудно положение и започва да моли господ да му помага. И приемайки молбата на този пострадал човек господ го съжалява и праща Хъзър да му помогне. И той се явява при този човек в качеството си на, с коня с черен кон. И му казва „дай си ръката, затвори си очите“ и го освобождава от бедата. Той е в сушата. А неговият брат Иляз помага пък на бедстващите във водите. Като има корабокрушенци. Те са вечно живеещи двамата братя.  Сигурно се срещат само на 6-ти май. Щом се чества празника за двамата, значи тогава се срещат. Читалищният се готви хем за събора на селото, хем за прегледи. Правим по някога прегледни на същия ден на същото място където честваме Хъдрелеза. На самодейните колективи. Детскта градина подготвя специална програма за Хъдрелеза, училищният хора подготва специална програма за Хъдрелеза, читалището, певци, които имаме на село. Пеем и се веселим там на голямата поляна. Хората играят игри. Едни се веселят, други слушат музика. Там има и сергии. Почерпят се, голяма веселба става. Има маси много. Младите предимно се обличат със старите носии. Много хора има, които се обличат със старите носии. Нямаме от мъжете. Мъжките изглежда не останаха. Предимно поне него ден се обличат със старата носия. Иначе те трудно се обличат. Предимно младите момичета и младите булки се събират на калай, широк калай така и ходят като че ли танцуват стъпка по стъпка. А мъжете от страни гледат ергените си харесват момичета. Дядовците като нас седят на страни. Ние си чествахме, то и Гергьовден се чества на 6-ти май и проблеми не сме имали. Имаше (мъжки носии) като бях млад. Той „възродителния процес” не се меши, ама с течение на времето почнахме да не ги носим. Понеже в съвременни живот да си сложиш потури, или пояс, или чалмата на главата. Може да има запазени мъжки, ама никой не ги носи. Плюс това женските се тъкат на стан, а пък аба лесно не се тъче за потурите. Преде се вълната и след това се тъче пак на стан. Има специално тепавици, ама сега при нас няма такива работи. 

Има и други тюрбета сега направени по усмотрение на някои хора. Две сестри от нашето село живеят в Турция. Едната видяла в съня си Хазръд Али и идва в село казва на баща си: „Ето в това място видях Хазръд Али, искам да построя тюрбе.“ И построи посветено на Али. То се намира в близост до Кочлу баба тюрбето. Обаче на такова... аз много не одобрих мястото. Обаче те без да питат никого, нито кмета, нито нищо построиха едно тюрбе там. Едно място като триъгълниче така. Няма място за събиране за сядане на хора. Искат пък да се посещава и да се коли курбан там. Има едно пък друго, който също живее в Турция. Построиха едно посветено на Али баба срещу Али баба още едно. Не са построени от нашето село. Те са нашенки, имат майки, бащи или дядовци от село. Без знанието на дедето, без знанието на религиозната общност са построени. Сънища... Сънувала била. А на същото място, на същото място дето едната сънувала имаше стари гробища на сунити, които са живели много години в покрайнините на нашето село. Роднините им ги посещават. Аз още не съм ходил.

 За организирането на посещенията по тюрбетата в село аз водя ритуала. Във всички тюрбета посещавам. В тия две тюрбета не съм ходил още. Минавал съм, виждал съм от вънка, ама чак да организирам. Отбягвам да организирам. Аз се наех, с още един приятел, да съобщаваме. Молим се на някой от приятелите да ни закупи курбан, отиваме на едно място, работим за осигуряване на храната, след това от хората, които идват на курбана плащат, за да можем да платим курбана.

Преди няколко години от джем от Истанбул дойдоха, посетиха нашето село. Имаме се с тях, връзки имаме. От време на време се обаждат. Обаче от няколко години не ни посещават. Преди 2-3 дена научих от нашия ходжа. Деде имаме за джема, а ходжа имаме за погребалните. Той е младо момче. В Русе е учил. Там има духовно училище. Аз му помагам. Аз почти в селото няма почти човек, който да не ме познава и няма човек, който да ми е обиден. Някои съм учил, някои бащите им съм учил.

 

 

 

  Записали Теодора Костадинова и Кристина Бобева

AttachmentРазмер
Veli_Fedal_ Yablanovo_2010.doc80.5 KB
Veli_Fedal_ Yablanovo_2010.pdf207.58 KB

Вълчо Пеев, "Има убеждение, има и принуждение" (интервю, Кърджали, 06.2012 г., автор Петър Добрев, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ПЕТЪР ДОБРЕВ с ВЪЛЧО ПЕЕВ1, КЪРДЖАЛИ, ЮЛИ 2012 г.

-Ако говорим за последните 20 години на ХХ век, за какво първо се сещате?

-Проблемите за реда и сигурността се задълбочиха и станаха много критични след смяната на имената през 84-та година. Първо смяната на имената започна при смесените бракове. Какво означава смесен брак? Това означава брак между българомохамеданин и туркиня, брак между турчин и българомохамеданка и турчин, българин християнин и туркиня. Изведнъж дойде отгоре една заповед да се започне смяната на имената на хората със смесени бракове. Това беше работа на другата администрация ролята, да сменят имената, ние се занимахме с реда и сигурността. Охранявахме местата, където се сменяха имената. Ние се опитвахме да държим в ръцете си положението да не се предизвика нарушение на обществения ред и т.н.

-По това време от колко време бяхте в системата?

- Повече от 15 години. Аз бях заместник началник на Окръжното управление на МВР по Държавна сигурност, точно с това съм се занимавал. Населението не беше съгласно, не малка част се занимаваха с вражеска дейност, палеха гори, взривяваха, имаше и нелегални организации, въобще голяма съпротива беше.

-Когато за пръв път разбрахте за тази инициатива, тя дойде от партийния връх, предполагам.

-Дойде от партийните ръководители, те съставиха план как да стане, какво да стане. Общинарите приемаха хората, които подменяха имената и сменяха паспортите. Ние само охранявахме сградата, където трябваше да стане това нещо и да не дойдат 20-30 човека да им трошат главите.

-Когато за пръв път разбрахте, че ще има такъв процес, вашите хора как реагираха? Как беше оправдано това нещо?

-Ние бяхме подчинени тогава и не можеш да реагираш, поставят ти задача и започваш да работиш по проблема. Ние сме изпълнителни органи и трябва да изпълняваме, работехме по реда и сигурността. Имахме доста проблеми тогава, в тоя период, дето казват военните, ми се стъжни работата, денонощна работа. Аз не съм имал толкова проблеми, колкото 84-89 година. 89-та година, като се отпусна вече парният клапан, нещата станаха други.

-Казвате, че е имало доста нелегални организации?

-Имаше доста нелегални организации, в книгите на Веселин Божков са описани, една част са тук, други в Северна България; има ги в архивите на МВР, има доста неща, доста събития има шпионски организации, терористични организации.

-Сещате ли се за някоя от по--активните организация?

-Имаше една остра организация, която искаше да отвлече един рейс с деца и да преминат границата. Стремежът беше да отидат на Турско, бяха въоръжени с гранати, бяха подготвили и други неща, имаше лозунги, хванахме ги, осъдиха ги, после, след 89-та ги освободиха от затворите, сега част от тези хора са по Турция, други са по други държави. Имаше един, дето ни тормозеше, закачил 15-20 знамена на различни места, хванахме го, осъдиха го на 5 години, лежа 1 година, освободиха го, замина в Турция, сега е в Турция, продава по пазарите. Общо взето – имахме тежка работа.

-Говори се, че процесът е започнах заради действия на турското разузнаване.

-Няма такова нещо, слушайте, аз като човек, който съм израснал тука с турци, говоря турски. Вижте каква е ситуацията, понеже по принцип за това население беше затворено отиването в Турция, въобще ние бяхме затворен свят, тези хора нямаха представа за какво става дума и си представяха, че техните близки ще ги посрещнат, ще ги настанят, представяха си, че са богати. Чичо му има там едно магазинче за прежди, той е търговец, казва, но отива там и вижда какво е положението. Тука се е устроил, има дом, има собствена среда, има самочувствие. Сега вече никой не предприема отиване в Турция, затова че вече има информация оттам; преди беше затворен света и нямаха представа за какво става дума. Разбира се, пропагандата, турската, ги е работила винаги, а тук мероприятията, които се водеха от партията, а партията беше от активисти нагаждачи, говореше, че тук населението е готово, готови са да приемат българския език. Три етажни къщи имат, асфалт, ток и вода имат, но специалните условия не променят етническото самосъзнание. А е характерно и за българите, които навремето са завършили в Истанбул, били са богати, имали са богати къщи, даже руснаците като стъпват в Свищов на времето, понеже руската войска е от мужици /селяни/, видели какви къщи има, казали – ние кого идваме да освобождаваме, защото те живеят в коптори, в сламени къщи. Това е затвореността, липсата на информация. Сега човек има информация всякаква и решава къде да отиде. Една от основните причини е затвореността, другата - турската пропаганда и после – стремежът да бъдат социализирани тези хора. Социалният елемент беше много силен, и сегашните, тези които са в ДПС, те са повечето бивши партийни секретари, даже са и били бивши агенти на държавна сигурност, нагаждачи, да живеят по-лесно, по-добре; не ходи на нивата на копае тютюна. От една страна на партийни форуми, събрания, казват – работили сме често, предано, за каузата на партията, на държавата. И този естествен експеримент доказа колко са им били прави приказките. От една страна Бай Тошо и политбюро, години наред, те не ги казват тези неща нашите, за да не развалят взаимоотношенията с Турция. Основният проблем е - години наред Тодор Живков се срещаше със Сюлейман Демирел, за да може най-активните, най-върлите, тези, които не искаха да се включват в обществения живот на България да ги пусне да отидат в Турция. Пият кафе, приказват, онзи все шакалкави и договор няма. И другото нещо, понеже те бяха под влияние на турската пропаганда, всяка пролет, когато трябваше да се сее тютюна, а те участваха и в много национални обекти, като им пуснат фитил, че ще има изселване, в българското консулство, посолство в София изведнъж 20-30 хиляди се изсипват. Напускат работните си места. Тодор Живков търсеше някак си да отрегулира този процес. Това е едната страна на този процес, от другата- нашите нагаждачи, казваха, че нашето население е готово, предано, както те са готови да си сменят имената, така и те; да, но обикновеният човек си изкарва хляба с труд, който е много труден. По тия събития Живков беше вече възрастен и се е повлия от тук и се стигна до смяна на имената. Смяната на имената това е най-тежкия процес.

-Това го е виждал като форма на социализация?

- Като форма на пълно приобщаване на това население и отказването му от Турция, без да съзнава, че обикновеният човек до него не е стигнала никаква пропаганда, той си вади хляба с труд – дали е социализъм, като е капитализъм дали е в Турция или България, той е работещ човек. Според мен това са причините, поради които беше заблуден бай Тошо и политбюро и решиха да сменят имената. Ще ви дам пример за да разберете за какво става дума. Тука 89-та година, когато тръгнаха за Турция, когато бай Тодор каза: - пущам ги, масово тръгнаха да търсят паспорти. Този процес, за да се отрегулира в държавата, тук беше създаде една организация, дали е най-сполучлива, е друг въпрос, на други места имаше инциденти, но тук нямаше. Бяхме направили един лагер, стоят в него 1-2 дена и ги пущаме да преминат през границата. Отивам, за да проверя как са битовите условия, храна, вода, тоалетни, все пак са хора и гледам, един се крие от мен, питам го защо, а той казва – не ми е удобно да се изселя, а той, – тракторист. „Жена ми ми казва: – ти ли си най-големия будала, кмета на селото се изсели, партийния секретар се изсели и директора на училището. Аз съм обикновен човек“ - казва. Първите ръководители се изселиха и това даде пример на обикновените хора и те ги последваха.

-На това ли се дължи масовото изселване 89-та година.

-Това се дължи на липсата на информация и на информираност, след това се дължи и на етноса – етносът дали се намира в България, дали е в Гърция, бързо го обхваща психозата, това са едни вътрешни механизми, които вие, социолозите, не можете да си ги обясните. Това са вътрешни връзки, които са роднински, селски, землячески, каквито искате ги наречете, но това един защитен механизъм.

-Има теза, че т. нар. голяма екскурзия е инициирана от партията.

-Това са пълни глупости! Това са пропаганди на тъпанари, на които всеки момент в главата трябва да им удариш един кютук, за да млъкнат, да не говорят, без да познават проблемът. Проблемът е свързан с етническото самосъзнание, с дългогодишната затвореност затова какъв е живота в Турция, и с партийните нагаждачи тука, които заблудиха ръководството горе, Политбюро, че тези хора са готови за България да умрат; те – казват, говорят помежду си с български имена; изобщо пълни глупости, заблуда.

-А през месец май 89-та имаше някои по-големи протести, особено в Северна България, тук усети ли се нещо?

-Първо бяха сменени имената тука, а после отиде смяната в Северна България. Те използваха опитът, който вече тук имаха, обаче закъснява във времето, защото когато отидоха в Северна България, тука вече се зароди негодуванието, започна от Турция една по-масирана пропаганда, турски емисари идваха, западняци идваха да проверяват има ли ранени, убити, заклани и т.н. Западната пропаганда започна много активно да работи срещу нас, бяхме изоставени от доста наши “съюзници” и се стигна дотам, ние да водим една отбранителна линия, отбранителна политика, която много трудно се водеше. И в Северна България населението беше готово и затова там се стигна до съпротива. Тук също имаше един-два инцидента, но бързо се разминаха.

-Казвате, че имаше много западни наблюдатели.

-Да, идваха тука, водели сме ги по пазара, по селата, по градовете, за да видят има ли убити, убедиха се че няма, върнаха се, но пак си пишат своето.

-И все пак не може да се отрече, че партията използва сила.

-Ясно, но когато те идваха да си сменят имената, нямаше сила. Те бяха си приели съдбата, казваха – това е държавна работа, ние срещу държавата не можем да воюваме, аз говоря за една част, тези, които нелегално са работили, те не се срещат с дипломатите, те се срещат с обикновени хора, идва в сладкарницата, говори с обикновени хора. Но най-главното е, че държавното и партийно ръководство са заблудени, че тези хора са приели България и са готови на всичко само и само да останат в България. Това не е истина, те имат много роднини в Турция. Това изселване започва още в Кримската война, не малко турци се изселват, 1886 година, освободителната война – също изселване; има много перманентни изселвания. Имат много роднини в Турция, обаче връзката между тях не беше открита, да отидат, да видят в какво състояние са роднините им, ако бяха информирани, нямаше да има такава масовост на тръгването.

В нашия район българите християни са много малко, болшинството население е турско, и полека-лека с инвестициите от Турция се превзема икономиката. Като се превземе икономиката, българският елемент, който е тук, става наемен работник.

-Казвате, че имало „сила“?

-Не може да е нямало насилия, напр. седи някой човек в къщи, затворил се е, а трябва му се смени името, пратени са общината 5-6 човека, той не идва, вземат 1 милиционер, като види униформен, излиза човекът от къщи. Това е насилие. Сега, хиперболизират се някои неща. Интерес има да им подържат духа и да ги сплотяват, трябва да им говорят такива неща. Тъпанарите за пари да спрат да пишат, да пишат истината някой си казал глупости, провери това, което казва, говори с още 5-6 човека. Имаше един казваше, че го насилвали, пускали му ток. Как ще оживее като му пускат ток?

Имало е сила, също както сега, тези протестиращите в София на Орлов мост, правят нерегламентиран протест, има си начин да вземат разрешение. Така беше и тогава, правят нераглементиран минтинг, обикалят из града, с коли, викат, крякат и т.н. Трябва да се гледа обективно на проблемите, да се решат с разбиране и виждане, но когато не разбира от дума, ще яде тояга, има убеждение, но има и принуждение. Що се сърдиш на милионера, той е длъжен да си изпълнява задълженията си.

-Вие имате ли приятели турци?

-Това ми беше работата, имам приятели сред тях. Все някаква болка ще изкаже, той е човек, има проблем, който го души, който го споделя. Имаше една жена, няма да й споменавам името, критикува баща си, като станаха промените: - Нашия баща, голям будала, не можа да се преустрои. Момиче, ако баща ти не беше лидер, щеше още да ходиш след кравите и да гледаш тютюн. Ти влезе по списък с предимство в университета; за да се вдигне културното ниво тук, бяха определили бройки, за лекари, инженери, учители и с предимство влизаха. На нашият лидер, детето разлигавено, калпаво, влиза в списъка, ако е детето на тютюнджия, и е способно, то си влиза само. В Кърджали разкриха училище за медицински сестри, без да имат средно образование ги записват, имаше нужда от тях.

Не се разбира - етносът е едно, социалните проблеми са други, различни работи са това.

-Всъщност в органите на ДС имаше ли хора турци?

-Имаше, при нас работиха 3-4 човека.

-Как реагираха при тия процеси?

-Някои се оказа лицемерни, нагаждаха се към ситуацията, правеха го за заплата. Други се оказаха честни хора, като станаха промените се оттеглиха. Едно момче сега шофьор.

Трети влязоха в ДПС, зависи от индивида, но те са прави за себе си, трябва да същестува.

-Казахте, че партията е била заблудена.

-Не партията! Отделни нейни ръководители, които взимаха решенията.

-А една от официалните версиите е, че по исторически път е доказано, че това население има български корен.

-Вижте, това са исторически неща, за които никой не може да каже нищо. Знае се, че по времето, когато прабългарите идват тук след славяните, една част идват в Родопите, и понеже прабългарите имат връзка с мюсюлманския свят, когато идват турците в 13 век стават мюсюлмани и се потурчват. Други развиват друга теория, че завоевателят се настанил тука, понеже в Родопите има много дъбови гори, пасбища, вода, в империята става нещо и те преселват тези номади тука; селата им са малки -20-30 къщи, отделни фамилии заемат територии. Има много теории. Говорим за самосъзнание в настоящия момент.

-Борбата беше в крайна сметка за самосъзнанието на това население?

-Това е основното, нашето население има турско самосъзнание, то си държи на националното.

Понеже Турската държава е голяма държава, империя е била, мощна, тя има сега други външно политически цели, няма да води война със сабите и с пушките, бомбите, а ще превземе икономически Балканите. И натам вървят нещата, бавно, бавно. Америка стои зад тях, понеже Турция е стратегическа държава, тя “подпира” арабския свят, подбира Русия, подпира и Европа. Америка е заинтересована да даде тласък на Турция и така и ще стане.

-Вие усещате, че има нещо като заплаха?

-Не мога да кажа, че е така, това е нормално протичане на живота, защото природата е в човешкия и в растителния, и в кой ли не свят, и това са закони природни. Така вървят нещата, не може да се спре – световният господар провежда такава политика.

-Ако възродителният процес тогава беше по-успешен, по-различно ли щеше да бъде?

-Нищо не може да стане, аз така го чувствам. Според мен, не може една малка държава, каквато е България да води асимилационна политика. Да асимилира население, което е свързано с една империя. Това е невъзможна работа, просто не са отчетени обективните обстоятелства. Когато човек мине определена възраст, той няма рецептори, които да му дават възможност да прави анализи. И сега съвременните ръководители нямат рецептори, свързани сме с Европа, а искаме от Кувейт да ни прекарва пътищата през България.

-Ако се дистанцираме от възродителният процес, промяната, вие как я усетихте на местно ниво и като човек?

-Нищо особено. Тук са тихи хора, кротки хора, отделни индивиди имаше, които по-буйно реагираха, но те усетиха, че проблемът идва от горе сервиран. Някакви сблъсъци между българи и турци имаше първите години, тук доста викаха, скачаха, крякаха, но емоциите им излязоха навън по митингите; отбранявали сме ги, да няма сблъсък, защото на едното место правят митинги турците, на друго българите. Мина мирно.

-А тази политика на партията да върне бързо турските имена, вие одобрявахте ли?

-Ще не ще, трябва да ги върне, защото натискът отвън е много голям. Върнаха ги, за да успокоят вътре ситуацията и общо взето успяха да я успокоят.

-Тогава от българска страна имаше ли ответна реакция срещу връщането на имената.

-Имаше, защото голяма част от българите бяха включени за парчето хляб; санкционират го, ако той не участва в тази политика.

-Не може да се отрече, че много хора от тези, които оглавяваха тези националистически движения, например ОКЗНИ са от Държавна сигурност.

-Не са от държавна сигурност, този, който тук оглавяваше ОКЗНИ беше уволнен от Държавна сигурност. Той търси изява и там намери и понеже тези хора бяха свикнали с коловоза, в който бяха вкарани и от този коловоз изведнъж започнаха да ги обработват, без да разбират за какво става дума.

-И когато 90-91 година вече има ново противопоставяше, вашите служби, как постъпиха?

-Аз бях тук до 90-та година, след това ме преместиха в Ловеч. Но по време на митингите бях окръжен началник на МВР и съм вземал мерки да няма сблъсъци. Викал съм тези от ДПС, които правеха митинги, или съм отивал при тях, и съм им казвал, ще пратя 20-30 милиционера, от вас искам също 20-30 души с ленти, за да охраняваме и да мине всичко мирно.

-А с националистическите движения как постъпвахте?

-Същата работа, викам ги най-активните, те са едни дънгалаци, едни хора, нищо не ставаше от тях, обаче търсеха изява, намериха я, но общо взето са ниско образовани хора, само 1-2 –ма бяха над тях. После се опитаха да влязат във Великото народно събрание, но после ги изхвърлиха, защото не е въпросът само да викаш, а какво правиш.

-Все пак, нямаше ли някаква враждебност след като им връщат имената към такива служители като вас от службите?

-Няма такова нещо, или поне аз не знам. Имаше един такъв човек, който говореше глупости, отива в Турция и след 3-4 години идва тука, не мога да го позная, прегръща ме, целува ме, вика аз съм един-кой си, казвам му: името ти знам, но физиономията съм забравил. -Ти си бил прав, вика – ние сме мислили, че като отидем там, държавата ще ни поднесе ей така, всичко. Викали са го в МИТ, те знаят тука кой какъв и що е, МИТ е Държавна сигурност в Турция, ние знаем всичко за тебе, имат пълна информация, обаче шавнеш ли, ще има куршум. Не се занимавай с такива проблеми, не е за твоята глава. Гледай си семейството, работата. Ето един човек, който е променил възгледите си, отивайки там, защото заблудата е голяма. Затова ви казвам, че една от причините е в нея; затова пущай ги такива да вървят, да видят за какво става дума.

тези бурни години 89-та и началото на 90-та има някои организации, които имат реално влияние, или си го приписват.

-Нищо нямаше, това са пълни глупости!

-Примерно Независимото дружество за защита правата на човека, какво знаете за него?

- Нямаше влияние тук, има имаше един тъпанар, Колю Босия, психично болен, които търси изява, идваше по онези райони, но тука въобще нямаше такива активисти, тука няма и глави за такава дейност.

-И все пак нямаше ли някакво включване в гладни стачки, например?

-Едни, които излязоха от затвора, говореха от тука, тогава вече можеш с цял свят да говориш, отвън са имали намерение нещо да правят, обаче – нищо особено. Нямаше такава реакция, Тогава вече беше отворен пътя; пътуваше се в Германия, Швеция, Австрия, взимаха си паспорти и заминават. Първите хора, които изгарят от желание да отидат в другия свят, им дадоха документи и заминаха. Тук останаха по-обикновени хора.

-А какво беше влиянието на западните радиостанции, на Свободна Европа и други?

-Влияеха на тези, на които им дадохме паспорти и те заминаха за Германия, Швеция, Турция. И се оказа, ДПС като започна да структуира организацията, че не могат да намерят грамотни хора; тези, които лижеха на подметките на партията и на нас, те първи заминаха. И сега, в момента тези, които управляват това население, те са същите, които останаха, а и някои от заминалите се върнаха. Има една реакция срещу тях в турското население, те са вдигнали ръце от тях, защото те богатеят, а другите - слизат надолу. Разслоението е много голямо и има реакция срещу ДПС, има негативизъм. Те разбират, че ДНС е една организация, голям холдинг за забогатяването.

-А в началото, вие сте бил тук при създаването на ДПС.

-Те бяха една шепа хора, ние ги наблюдавахме, още като разрешиха да има такава организация. Като разрешиха да има многопартийност, вече никой не ги наблюдава. Тук можеш да направиш партия каквато си искаш, стига да има поддръжници. Опити е имало от много хора, но зависи идеята каква е. Вече хората са вдигнали ръце от мошеници, които искат чрез политиката да се облагодетелстват. Политиците са най-мразените хора в момента, защото политиците трупат имане чрез икономическите групировки, или техни поставени лица, а обикновените хора се чудят къде да отидат, за да могат работят.

-Доста се спекулира в медиите за връзките на Ахмед Доган с Държавна сигурност.

-Бил е сътрудник, някога, даже аз познавам двамата, които са го ръководили. Общо взето умно момче, но лицемерно. Разбрали са, че е лицемерен и го изоставят. Там нещата се подлагат постоянно на проверка. Целият живот е в проверка. И явно, че са го проверили и са видели, че лицемерничи и са го изоставят. Той търси изява и затова се включва в тази организация. Няма начин в тези служби да лицемерничиш. Там нещата се подлагат на проверки, когато се работи сериозно с един човек и искат да го използват дори и не го съзнаваш, че са проверки и изявява същността си. Там не може да се лицемерничи, може да се лицемерничи в партията, другаде, но там не можеш да лицемерничиш.

-Вече през 90-та година е самостоятелен играч?

-Не мога да кажа дали е самостоятелен играч или не е самостоятелен, той не е от тук, не е наш контингент. Но за да има такова самочувствие и да има такова влияние, и да се среща с партийците, а те да го използват, не е самостоятелен играч, най-вероятно е свързан с Турската държава. Но най-вероятно той иска да се измъкне от опеката им; оттам трудно се измъкват. Или куршум или политическа смърт. Напоследък не се изявява, те готвят някакъв заместник, но кой ще е заместника, не знам, разузнаването да каже, ако има разузнаване. Те готвят двама, трима, те имат алтернативи.

-Какво е вашето отношение към ДПС?

- Те си защитават интересите на своето население и правилно го защитават. Те са формирани като организация и населението чувства, че ги защитава. Няма друга организация, която да влезе вътре и не може да влезе по простата причина, че партията, която навремето трябваше да ги защити, не ги е защитила. Те сега имат негативно отношение към всички други партии. Който защитава интересите им, в определени моменти, социализират се.

-91-ва, казахте сте вече в Ловеч, как видяхте отвътре реформирането на службите, въобще реформирането на цялата държава?

-Америка наложи на Европа тази система, система на индивида. Силният индивид изплува навсякъде, интегрира се, ако не се интегрира в политиката, ще се интегрира в бизнеса, ако там не се интегрира, ще се интегрира в тероризма, в мошеничеството и т.н. Стремежът на всеки индивид е по-малко усилие, по-добре да живее. И в животинският свят е така – силните животни изяждат по- слабите по веригата. Ние сме част от този свят, усещането трябва да бъде остро, но не всеки индивид е подготвен да усеща нещата. Капитализмът е строй на индивидуалистите, то и социализмът е строй на индивидуализма, но това е прикрито под формата на груповщина, на пропагандата, която внушава, че благата са за обществото, но той гледа да само да се облагодетелства.

Съвременните управленци на света са по-умни, те не допускат да се достигне до революция. Социолозите им “снасят” информация и те се намесват в процеса, дадат нещо. Както сега имаме проблеми в това ОЦК, ако сме държава, дайте на този идиот, дето го е купил за 20 милиона и тоя завод, или го затворете или му сменете технологията. Няма решение, било частно. Как е взело решение Народното събрание да го продадат на частник, нека така вземат и решение да го върнат обратно на държавата; 600-800 човека ги държат сега в напрежение, 6 месеца не са им плащали, никъде не могат да отидат, защото се водят техни работници. За такива процеси говоря. Ако е в оня свят, веднага взимат решение, нашите шъкалкавят. Триста милиона да си ги плаща, дето има кредит на банката, ако не може да му вземат имането. Такива социални конфликти онези ги хващат на време и ги решават и по този начин се избягва революцията. Революцията е характерна за бедните, за онеправданите и нямащи нищо.

-Вие в Ловеч колко време бяхте?

- След 7-8 месеца работа, там се пенсионирах. Тук Семерджиев като дойде, министъра на вътрешните работи, вика трябва да те преместим другаде.

-Точно заради събитията от възродителния процес ли стана?

-Може би някой е казал: този сатрап, той е виновен за всичко. Е, добре, щом аз съм виновен за всичко, готов съм да се пенсионирам, или да отида където ме пратите. Видях че там нещата вървят на зле. Не се интересуват от т. нар . оперативна обстановка, тях ги интересува кой е на власт, какви партии са на власт. Викам: ние сме деполитизирани, по закон, ние гледаме някой да не взриви, да не наруши обществения ред.

-Имаше ли повишаване на опасността след митингите?

-След като минаха тези митинги, всички си клекнаха, турци и българи се убедиха, че така ще си върви. Като започнаха да се съкращават тези предприятия, икономическите проблеми ги натиснаха.

-От 91-та вече странично наблюдавате тези събития, върнахте се в Кърджали?

- Тук имам жилище, тук са близките ми, роднините ми, познавам града, мен ме познават, вече съм пенсионер.

-Не сте постъпили някъде на работа?

-Бях постъпил в пощата, има една служба която се занимава със сигурността на пощите, обаче извикали директора и му тропнали: - ти що си взел този полицай, да ни следи. Мен ми казаха, аз имам хора навсякъде, отидох, казах му: ти си младо момче, няма да ти убия бъдещето, ето ми молбата, напущам. Напуснах. Не искам да създавам проблеми на никого, нещата са променени.

-Хората от ДС, от системата вече не бяха приети добре, така ли?

-Ние излязохме от системата и не се интересуваме вече. На който са възложили тази работа, нека той да се занимава. Аз съм се занимавал достатъчно дълго време, имал съм много проблеми, денонощно съм работил, не съм обръщал внимание на семейството си, стига толкова за държавната. Аз съм се отдалечил от всякакви такива събития, вече не ме интересуват.

-Като сравнявате по ваше време, в службите сега как се развиват нещата.

-Нямам информация, не се интересувам, не общувам с никого. Там сега са все млади момчета, имат нови цели, идеи, закони, работят хората.

-Ако погледнем на живота преди промяната и след, какво ще кажете?

-Ами аз бях добре тогава, от гледна точна на материалите неща, имах голяма заплата, шофьор, имах всичко, но сега, свиква се. Като си обикновен човек, свикваш. Две-три години ми беше криво, но свикваш. Не ме интересува нищо, някои ме занимават, викам – каквото искате правете, сега вие управлявате, сега вие сте на път, ако искате подпалете България. Това е животът, и тогава имаше доволни и недоволни, и сега е така. Няма живот в реалния свят всичко да е наред.

-А промяната на живота в града и селото?

-В града затвориха доста предприятия, и хората нямат работа, голяма част от младите отидоха да работят в други градове, или в други държави. Няма значение дали е българин или турчин, добре че имат поне отдушник, някъде да работят и там те работят, метат, чистят изкарат по някой лев, изпращат на семейството си. Не им е лесно, един мой приятел има байпас, беше в Америка за две години, закачам го: – тази Америка е голяма работа, а той казва: - Не си бил, затова е голяма работа, аз, 2 години от 10 до 6 сутринта съм търкал един магазин 5 декара. Идва сутринта един негър, който отговаря за хигиената, види петно на пода, и после два часа трябва да го чистия. Човекът там се разболя, 50-годишен е и е с байпас.

-Вече 20 години сме в новия „строй“, като го съпоставим със стария, какво мислите?

ова е и в природа, тя преминава от една форма в друга, от едно ниво в друго. Преустройването на обществото зависи от личностите, от водещите, но както и да го устроиш, все ще има недоволни.

- Можеше ли, според вас, социализма да се запази?

ожеше, ако се беше реформирал, ако бяха допуснали тези, които имат вътрешни амбиции, да допуснат да имат повече и да ги контролират. Ако имат повече, как го имат, има си закони и сега ги има, но той продава наркотик, или взема рушвет. Навсякъде в цяла България рушветът е нещо узаконено. Това не може да се хване от обикновените хора, а от институции. Рушветът, посредничиш, получаваш пари, но си плати данъците. Да узаконят посредничеството и да си плащат на държавата, да имаш дан към обществото, а сега те нямат дан само за себе си.

-Последните 20 години в медиите най-често се наричат „преход“. Одобрявате ли, легитимно ли е за вас това понятие?

-Държавата много разчита на медиите, не може да разчиташ на медиите, има специализирани органи, които трябва да се занимават с проблеми на държаната. Вие можете нещо да разкриете, но не можете да го документирате и да го предадете на прокуратурата.

-Имам предвид преход ли е това, според вас?

-Колко години е преход? Ще ви кажа нещо, когато руснаците, бившия Съветски съюз стъпи на нашата територия, за 10 години изгради инфраструктурата на държавата. Имаше ентусиазъм в народа да става фабричен работник, да напускат селото и да стават индустриални работници в града и на много места се създадоха промишлени градове. Кърджали беше село от 5 хиляди души, разработиха се мините и от цяла България дойдоха хора, сега сигурно е 50- хиляден град. Действително се правеха инвестиции за 10 години. А ние, сега се молим от 20 години за инвестиции. Например, инвестират в Марица изток, и Марица изток ти продават ток за 25 стотинки, докато Атомната може да ти го продаде за 12 стотинки, това инвестиция ли е? Не може 20 години да чакаме благоденствието. И сега не дават да се строи атомната централа, защото ще им подбие цената на тока.

Преходът е мъчителен, труден и ако сами не се самоорганизираме като държава, няма кой да ни помогне. Не напразно са казвали американците и евреите – от Европа няма да получиш нищо, дръж се за Турция. Тя защо има 10 % ръст. Първо вземе от арабите кредити с ниска лихва, взема технологиите от запада и държи пазарите на Съветския съюз. Турция, когато беше западнала, разрушена държава, Америка, Запада действително построиха заводи, с технологии, не съвсем нови, но предпоследни, тя е голям пазар, по територия е седем пъти по-голяма от България. Ние нямаме пазари, как ще продадеш нашата стока навън, същата тази стока там е поне три пъти по-евтина и много по-качествена. Тук са влезли големи вериги, ликвидирали са местото производство, щом ядем салами от Германия. Мой познат има частен цех за салами, казва ми, няма да ядеш салам, купува се свинско месо зад граница, размразяват го и правят салами.

Това е България, как ще се оправим, нямам представа! Не може да има и раждаемост, след като човекът се чуди как да препитава себе си, а камо ли семейство с 2-3 деца. Моят син е на 37 години, и е ерген, доктор е в Пирогов, - Сам съм, - вика, - добре съм, иначе с тази заплата 650 лева как ще израня семейство?

-Вие сте толкова време в службата, след 89-та не ставате ли нещо като изкупителна жертва?

-Доста неща съм видял, доста време служих, вече бях уморен от проблемите; по-добре е да си навън, отколкото вътре. Имаше някои от нашите, мислят, че са родени за офицери. Казвам: майка ти не те родила за офицер, а да си човек. Всичко зависи от индивида, ако си волев тип, ако си човек, който си разчитал на пагона и като ти махнат пагона и заплата, вече си зле. Тия момчета сега повечето станаха охрана в банки.

-Има една интересна фигура във вашия район – Боян Саръев

-Боян Саръев беше районен инспектор, нещо в службата наруши и го уволниха и той напусна и отиде да завърши семинарията. Той е българомохамеданин, те са им сменили имената отдавна, бил е дете, жена му е българка, християнка и това религиозно възпитание му е дало това вътрешно убеждение.

-Политиката му на покръстване как я намирате?

-В последната книга на Божков за възродителния процес и българомохамеданите е посочено, че са им сменени имената в 1912 година, когато този район става български, до 1912 година се е намирал в турската империя. Прави се една кампания, идва Радославов на власт, един политически тъпанар и казва: - погрешна е тази политика, вземете си турските имена. И 80 % си връщат турските имена и го избират за министър-председател.

Е, това са главните моменти и третият момент е, че те нямат достъп до Турция и продължава у тях желанието да отидат; като освободиха границата, тръгнаха масово, оставят жената, децата, иначе българомохамеданите бяха имотни хора, работливи, икономични, но бяха под влияние на турската пропаганда, но това не е от сега, а от векове.

1Вълчо Пеев, пенсионер, дългогодишен заместник-началник на Окръжното управление на МВР по Държавна сигурност в Кърджали.

AttachmentРазмер
Intervyu_V_Peev_Petar_Dimitrov_Kardzali_06_2012.pdf102.29 KB
Intervyu_V_Peev_Petar_Dimitrov_Kardzali_06_2012.doc82 KB
Intervyu_V_Peev_Petar_Dimitrov_Kardzali_yuli_2012.odt49.04 KB

Джевайдин Ибрям, "Ние живяхме на границата на комунизма и „промените" (интервю, Дулово, 11.2012 г., автор Виктория Митрова, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ВИКТОРИЯ МИТРОВА С ДЖЕВАЙДИН ИБРЯМ, БИВШ КМЕТ НА С. ПОЛКОВНИК ТЕСЛАКОВО, ОБЩИНА ДУЛОВО, 11. 2012 г.

 

 

Кое за вас е най-важното събитие от последните 20 години на ХХ век?

 

За мен лично е раждането на дъщерите ми. Но иначе остава за жалост неприятния спомен от 1989 г., това с „възродителния процес“ и нашето изселване от България в Турция. Това се запечата като един трагичен спомен. Ние живяхме на границата на комунизма и „промените“. Аз бях тогава към 20-годишен. Съответно нямам бистри спомени от времето на комунизма толкова.

 

Разкажете ни за „възродителния процес“, как ви завари?

 

1985 г. аз бях в осми клас, беше началото на февруари. Един неприятен спомен. Една заран се събудихме с войници в селото. То беше обградено. Никого не пускаха да влиза и да излиза от село. По-видните хора ги вземаха с джипки, насила ги преименуваха. Имаше и побоища.

 

Имаше насилие, т.е.?

 

Да, аз съм свидетел, макар че бях дете. Имам такива запечатани спомени. Биеха хората с приклади на автомати, с палки. Знаете, не бяха само имената. Забраняваха обрязванията, направиха нови гробища. Всички обичаи бяха забранени. Моят баща беше сватбен музикант и им беше забранено да свирят турска музика по време на сватбите. И имаше такъв случай на една сватба, те свирят хоро, ама хората играят кючек, понеже това знаят. Идват, арестуват ги. Баща ми една седмица лежа в милицията, остригаха му главата. Имаше дело, обвиниха ги, че са свирили ориенталска музика. Всичко беше просто една пародия. Лежаха една седмица за глупости.

 

А имаше ли организации, които по някакъв начин да се противопоставят на политиката на режима?

 

Имаше един в моето село, Февзи Реджеп, който започна с тези гладни стачки. Постепенно те станаха щафетни в цяла Североизточна България.  Имали са някаква организация, но тогава ние не ги знаехме тези работи. Бяха нелегални организации, тогава нямаше такава голяма гласност. Нямаше откъде да научиш, самите хора не казваха. Аз ти казвам това, което сме виждали. Той направи 30 дни гладна стачка, след това стана щафетна. Денонощно го пазиха милиционери. Тогава започнаха и тези „майски събития“, на 6 май 1989 г. В началото на юни той беше екстрадиран за Австрия. Пет човека от моето село, от повечето населени места имаше по двама-трима. Това бяха първите изселени, после знаете какво се случи.

 

Слушахте ли някакви западни радиостанции?

 

Аз лично всяка вечер слушах радио „Свободна Европа“ и то тайно. Имаше и хора, които обслужваха властта. Имаше кодоши, имаше информатори. Но оттам получавах информация главно.

 

От самите „майски събития“ какво си спомняте?

 

В моето село бяха окачили турското знаме на фасадата на училището. Що бой се изяде.  Хората лежаха в овчи кожи, буквално бяха пребити. Тука в Дулово имаше също голяма стачка, нещо спонтанно. Пак имаше много пребити, някои после починаха. Г-н Борисов, сегашният премиер, беше тука в Дулово. Какво ги правеше той хората в пожарната... Тогава улиците бяха разкопани, правеше се канализация. Имаше пожарникари, танкове. И хората от едната страна на изкопа, милицията от другата. Като ги разпръснаха, беше като бойно поле по всички улици. Когото хванеха, го водят в пожарната. Там цяла вечер ги били. Имаше хора възрастни, хора българи също бяха бити.

 

А Бойко Борисов като какъв е бил тук?

 

Бойко Борисов е бил началник отряд. Тука бяха командировани части от други райони на България, а тукашните пък бяха изпратени другаде. Имаше вътрешни войски, запасняци, милиционери, пожарникари. Специално Бойко го знам, защото бях ученик осми клас в Межден. Самото училище имаше голямо общежитие и Бойко беше там настанен с неговия отряд. Около 100-тина човека бяха. По-късно имам и такава история, като бях десети клас. Имахме ученически карти и ни бяха казали, ако някой ни ги поиска, да го помолим да се легитимира. И имаше един такъв случай, докато чакаме на автогарата да се прибираме на село, двама души се сбиха. Ние със съучениците си говорим на турски, нали. И тъкмо се качаме в автобуса и идва някакъв и ми иска ученическата книжка. И както ме бяха учили, аз го помолих да се легитимира. Той се оказа цивилен милиционер. На сутринта ме извикаха в милицията, в детска педагогическа стая. Що съм го бил разкрил пред хората? Той бил таен агент и т.н. Искаха да ме преместват в ТВУ само заради това, но благодарение на хора от село, които бяха приятели иманяри със шефа на полицията, се оправиха нещата.

 

А по тези събития има ли изселени хора в Белене от вашия край?

 

Да, моят тъст примерно. Две години е лежал в Белене. Вземат го в самия ден на преименуването, защото е буен мъж, беше и горски. Един такъв едър. Сутринта бил сръбнал и малко ракия и на трима-четирима милиционери им хвръкнали шапките, подбрал ги там. Накрая му чупят носа с приклада на автомат и го карат в Белене. И от съседното село имаше хора в Белене. Ако не беше всичко това, тук турското население беше много доволно от комунизма.

 

А вече голямото изселване от 1989 г. вас как ви завари?

 

Тогава даже имах повиквателна в казармата. И с цел да се измъкнем по-бързо напуснахме за един ден страната. С 3-4 куфара. Роднините ни бяха заминали и не исках да влизам в казармата. Там имам чичо, който се изселва 1978 г. и ние отидохме направо в тях. Има си къща, направо там се преселихме. После като падна властта на Тодор Живков много хора започнаха да си идват обратно. Тогава моят баща искаше да се върне, аз лично нямаше да се върна. Баща ми има трима братя, единият е този изселил се 1978 г., но другите двама също се върнаха в България и баща ми искаше също. Не, че бяхме зле. Просто, как да ти кажа, тогава за пръв път видяхме какво е див капитализъм. Положението, в което сме ние сега. Просто в тая ситуация сме. Аз работех в една текстилна фабрика. Разболя се един мой колега, здравното лице във фирмата с одеколон го дезинфекцира, вместо със спирт и му би инжекция. Това съм го виждал. И поколението на нашите бащи не можа да се адапира към това нещо. Те бяха свикнали тука по времето на комунизма. Баща ми беше млекар, изкупвач на мляко. Със синята манта, с химикал тука така. Изведнъж като влезе в турската фабрика като хамалин, на ден да товари по четири камиона с брашно и трудно му се видя.

 

А какво стана, когато се прибрахте в България?

 

От 90-та година насам баща ми е безработен. В малките населени места няма какво да работиш. В едно такова място държавна работа има за трима-четирима. Да речем за един кмет, за един пощенски служител, за още един-двама. Другите се занимават със земеделие и животновъдство. С това основно се препитават.

 

Новите частни фирми не осигуряват ли работни места? Тук примерно фирмите за семки?

 

Това са глупости. Те първо, че са малко хора там и второ работят в мизерни условия. Моята жена работи в най-голямата такава фирма. 2007-2008 г.  изнасяха огромно количество семки в Румъния. Набраха много работници, но те работят за без пари направо. Да не говорим за здравни и социални осигуровки. Да не говорим за работно време. Сутрин в 7 влизаха, вечер понякога към 2 са се прибирали. Един вид ги експлоатираха. Колко човека може да поеме една такава фирма? Не повече от 100 човека. Нещата са много трудни. Поне по отношение на препитанието.

 

А да ви върна на падането на Тодор Живков. Как го приехте тогава, особено след като бяхте видели ситуацията в Турция?

 

Виж сега, аз това съм го казвал и на други хора. Не вярвам някой българин да е плакал на песента на Емил Димитров „Моя страна, моя България.“ Аз съм плакал на тази песен, когато бях в Турция. Ти изведнъж от една система влизаш в друга система. Ние тука сме се родили, тука сме израснали, тука си тежим на мястото. Там като отидохме, един вид бяхме отритнати. В такъв смисъл, че тяхното население не е като нашето. Ние сме много по-образовани. За мен комунизма като система беше на по-високо ниво от капиталистическата, поне в социалната сфера. От тая гледна точка. Тяхното местно население много-много не ни обичаше, защото работодателите започнаха да наемат нас. И като по-образовани и от друга страна, като по-евтина работна ръка. Защото бяхме на зор. Когато падна Тодор Живков ние се зарадвахме много, едва ли не ликувахме. Мислехме, че е дошло времето да ни върнат имената.

 

Лесно ли стана това връщане, примерно в Кърджали по това време има голямо напрежение?

 

Не, че нямаше и тука. Тогава нещата бяха политизирани, хората бяха насъскани. Особено в един такъв регион. Аз се върнах по-късно от Турция, но тези, които идват първи разказват, че в село Окорш са били приготвени местата за масови гробове. Нещата са били на косъм. Ако не беше паднал Тодор Живков, можеше да се случат нещата, били са в ход. Всичко е било запланувано.

 

В нашия район българите са по-малко, от 26 населени места, само 3-4 са с българско население. Другите са повечето турци и в по-малка степен роми. Но 1989 г. нещата бяха в полза на българскато население. Аз ти казах, аз заминах с два куфара само и оставих цяла къща. С цялата покъщнина, с мебели, с животни, с овце, с две крави. Като се върнахме намерихме само керемидите. Всичко останало беше буквално разграбено. От нашите комшии българи. Започнахме всичко отначало. Айде, ще ти кажа и една друга история, мислех да не я казвам. 1989 при изселването в седем часа сутринта тръгнахме от Дулово за Свиленград. Тогава шофьорът ни каза, че на границата позволяват само по 500 лева на член от семейството и един грам злато. Ние имахме 25 хиляди лева, а си оставихме само 2500, защото бяхме петима души. Другите ги оставихме на шофьора, който ни убеди, че ако се върнем, ще ни ги върне.

 

Шофьорът българин ли беше?

 

Да, българин. Оставихме му и доста злато, десет семейства бяхме в един автобус. Както и да е, минахме благополучно и като се върнахме в България си потърсихме парите. Баща ми един път ходи у тях, втори път, на третия път шофьорът направил жалба до полицията. Извикаха баща ми, изяде две-три палки и с това си останахме.

 

Дали с много хора е станало така?

 

Много хора се възползваха. Имаше ги тези неща.

 

Как след такива неща се нормализират отношенията?

 

Казват, че времето лекува, но остава тъжен спомен. Човек ги преживява тези неща, но остава неприятен спомен. Сега човека го виждам, даже синът му е началник на някакъв сектор в полицията. Виждаш го, че се е замогнал от твоя труд и трудно се преживява.

 

Нямаше ли възможност да се оплачете на някого, още веднага след падането на режима се създава ДПС?

 

Цар далеко, Бог високо. Всичко е било на взаимна основа, няма свидетели. А и в началото комунистите още си бяха на власт, държаха нещата. Достатъчно е да кажат в полицията, че някой ги тормози и край. А нашите хора са доста наивни, достатъчно е да го удариш веднъж с палката и той се примирява. Но вражда между обикновените хора не е имало. Самата система насъскваше българското население против нас. Имаше теория, че нашето население е на по-нисшо стъпало. Насаждаха една омраза и някои се хващаха.

 

Впоследствие и вие започвате да се занимавате с политика, кога става това?

 

С политика започнах 2003 г. То стана по-случайност повече, не че толкова съм искал да се занимавам с политика, а си търсех работно място. Дотогава бях работил известно време в Германия, в една кораборемонтна фирма. Като се върнах, точно същата година имаше местни избори. Както ви казах, тука няма много работа и аз реших да се кандидатирам. Първоначално смятах от ДПС, защото тука си наясно как са нещата. Мой първи братовчед, Ремзи Хамза, беше заместник-областен лидер на ДПС и освен това беше лидер на местния съвет на ДПС в селото. По една или друга причина искаше аз да съм кандидат. Но с него малко се поскарахме и реших да се кандидатирам като независим. И така стана, че спечелих.

 

Сега независим кандидат успя и за кметското място в Дулово, разбира се подкрепен и от ГЕРБ.

 

Малко работата е „стани, че да седна“. Не знам до колко следиш, но тука основния дерибей е един господин Гюнай Сефер. Той в момента е депутат и дълго време беше консуматор на благата в нашата община. Сега него и неговите фирми ги няма да печелят общинските поръчки, но вместо това имаме нов господин, Тодор Тодоров от ГЕРБ. Местният шеф на ГЕРБ, сега той се разполага. Така че, нищо ново. Наскоро даже имаше един случай, Тодоров беше набил началника на болница, защото не полагали достатъчно грижи за жена му. Която и партия да е на власт, всеки гледа да лапа.

 

Вие като независим кмет на малко населено място имахте ли някаква свобода на действие?

 

Според закона кметът на населеното място е функция на кмета на общината. Един вид общинският съвет и кмета възлагат своите функции за конкретното населено място на избрания кмет. Имаш много ангажименти, много отговорности, много задължения, но нищо не зависи от теб. Като нямаш собствен бюджет какво можеш да направиш? Получаваш една заплата и това е.

 

Споменахте, че поставяте комунизма пред капитализма като система.

 

Определено комунизмът е по-добре. 2005 г. моята съпруга се разболя от неврологично заболяване, имаше киста на главния мозък. Принудихме се да я караме в София. 5000 лева дадохме в плик на професора, за да я оперира. Уж операцията беше планова, но винаги се вмъкват напред приятели, познати и ти оставаш да чакаш. Накрая се принуждаваш да плащаш, защото жената беше в много сериозно положение. Тогава се наложи и да видим какво дължим към НАП, съпругата ми дължеше някъде 500-600 лв, за пет години. Платихме ги. Миналата година обаче пристигна писмо, че съпругата ми дължи 500 лв. здравни осигуровки и още толкова лихви. Тя вече беше почнала работа и те и запорираха заплата. Та тези неща ги изплатихме пак. По времето на комунизма беше съвсем друго. Човек, ако е болен, го караха и си получаваха лечението безплатно. Лежеше се в болница, после го пращат на санаториум. Всичко безплатно. Днеска нямаш ли пари, никой няма да те погледне. Това съм си го видял. Нямаш ли пари, бедна ти е фантазията, особено тука в нашия район. Хората нямат здравни осигуровки, пък и да имат...По-добре тези пари да стоят на една сметка и като ти трябват да можеш да си ги вземеш като ти трябват.

 

А приемате ли определението преход – за всички тези години след 1989 г.?

 

Да, определено. Поне на вид това е преход от социализъм към демокрация. Но то стана един вид разграбване на държавата. Преход трябваше да има, но не в този вариант, който се направи в България. Всичко, което беше построено за 40 години, с лека ръка се разруши. Разруши се и се окраде.

 

Как стана това на местно ниво?

 

Който беше на власт, имаше властовите механизми. Тези хора, които бяха на власт, сега пак са на власт. Те се възползваха от цялата ситуация. Обикновеният човек си взема 10-15 дк. ниви, които ги има от своите бащи и деди, и това е то. Просто тези, които бяха в подходящия момент на подходящото място, те се възползваха от цялата работа. Да погледнем икономическия преход, не политическия. Какво има в един град? Има един завод,  две-три предприятия и кой ще ги вземе? И как ще ги вземе? Примерно г-н Сефер, който беше областен на ДПС за Северна България, си присвои в законова форма всички по-важни институции. Той имаше механизми да заграби това, което е било. Хората бяха като абонати на ДПС, търпяха ги 20 години. Сега на последните избори им удариха шамар. Но ще видим на следващите. Самата структура на ГЕРБ тука не е на такова ниво, че да може да задържи доверието на хората. Почнаха да правят елементарни грешки, включително на етническа основа. Прогониха много турци от работа в общината. Почнаха да назначават българи. Не съм оптимист за ГЕРБ. Същевременно ДПС е най-ошлайфаната партия в България. Знае да прави политики, да прави избори. Била е два мандата на власт. Но има много голяма корупция, това е техният проблем. Има способни хора, но се оказва, че в един момент и те са зависими от някого. В началото имаше много идеалисти, но в един момент бяха изритани от хора с криминално минало или от хора с партийно минало. Те се наместиха в структурите и всичко тръгна на зле. Ето този г-н Хамза, за който ви споменах. Той беше председател на АПК, участвал е и във „възродителния процес“. Аз бях един от учредителите на ДПС в моето село. Тогава Хамза беше бригадир в съседното село и провокираха нашето събрание. После обаче видяха накъде духат нещата и те седнаха. Сега те са ДПС. Не съм оптимист.

 

Съжалявате ли в някаква степен, че не останахте в Турция?

 

Съжалявам, в смисъл, че сега щях да имам друга реализация там. Тука не можах да се реализирам, нямам такава възможност. Там са по-големи възможностите.

AttachmentРазмер
Intervyu_Dz_Ibryam_Viktoriya_Mitrova_Dulovo_2012.doc62 KB

Джихангир Ибрям, "Може би, защото имам турско име ме свързват с ДПС?" (интервю, Дулово, 11.2012 г., автор Виктория Митрова, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ВИКТОРИЯ МИТРОВА С ДЖИХАНГИР ИБРЯМ[1], ДУЛОВО, 11. 2012 г.

 

Кое за вас е най-важното събитие от последните 20 години на ХХ век?

 

22 години ДПС никой не успя да ги събори. Сега ние успяхме, но всички сега стоят настрана, не помагат. Аз имам 110 работника, задържат ми ДДС-то, миналата година след шест месеца ми го върнаха. По-предната след седем месеца. Не знам какво става с тази управа. Може би, защото имам турско име ме свързват с ДПС? Какво се получава, не знам.

 

Тоест вие помогнахте за падането на ДПС от власт?

 

Да, но тези, които помагаха на ГЕРБ сега са без работа, а тези, които са от ДПС са на работа. Старата управа, новата управа. Макар че има разлика. Години наред не даваха на никога нищо. Когато купувах тази фабрика, продаваха я Албена Инвестхолдинг за 300 хиляди лева, вдигнаха ми ми я до 650 хиляди, с ДДС 780 хиляди. Само и само аз да не я купя, да няма от тях по-висок човек. Направихме всичко, купих я, после мръсно ми правеха. 2003 г. участвахме на кметски избори, направихме коалиция от всички партии, коалиция „Единство“. Спечелихме изборите с 280 гласа, обаче ги фалшифицираха. На всички инстанции имат техни хора – шефът на полицията, в съда. Миналата година обаче си го върнахме. Хубавите работи бавно стават.

 

Но казвате, че няма особена промяна?

 

Не, има, но трябва още малко. Още малко трябва. Още се подвеждат от околните хора. Но тези хора се очистват и очаквам нещата да влязат в релси. Проблемът е, че те си мислят, че знаят всичко. Не искат акъл от никого. Аз толкова труд вложих за изборите миналата година. Три-четири месеца, цялата фирма за това работеше. Защото 2003 г., когато участвах на изборите имаше един инцидент. Гюнай Сефер държи тука дискотеката в Дулово. Синът ми отива и не го пускат. Отива после в Черник, където негов братовчед държи дискотеката. Оттам го изкарват и го удрят с бухалка. Синът ми беше много здрав и як, но аз му казвах с никого да не се бие, да не се занимава с глупости. Казвах му, че ще ходи да учи в САЩ и досието му трябва да е чисто. Баща ти е бизнесмен, фирмата му работи на 100 процента чисто, всичко ти е наред. След три месеца той си отмъсти, върнал си на този, който го беше ударил, счупил му носа. Така и аз миналата година си върнах за всичкото, което са ми направили. 2006 година синът ми почина при автомобилна катастрофа. Последното му желание беше да сваля ДПС и аз го изпълних миналата година.

 

Аз изкупувам слънчоглед и тиквено семе от 15 години. Работя с цяла България – Свищов, Силистра, Добрич, Плевен, Разград, Шумен, Варна. Хората ме познават от години и никого не съм излъгал.

 

Въпреки успешният си бизнес сте имал силен мотив да свалите ДПС?

 

Преди беше много зле, много пречки ми правеха. Сега според мен свърши, но много зависи от тези, които в момента са на власт. Не трябва да прощават, защото и ДПС не прощаваше на никого. Нямам нищо против партията, но те ми правеха пречки. Ако не ми бяха изкуствено завишили цената за фабриката, аз още 2004 г. щях да си направя ремонта. А сега аз още не съм приключил напълно, защото нещата се сменят, парите се обезценяват. Аз ги познавам всички тука от ДПС и ако зависеше от мен, за 15 дена щях да променя нещата в общината. Знам ги години наред, роден съм в Дулово, тука съм израстнал. 2009 г. почнаха да ми фалшифицират опаковките на слънчогледа. Аз работя на 100 процента с фактури, пращат ми данъчни, пращат ми проверки, всичко е чисто, нямат какво да ми направят. Почнаха обаче да ми фалшифицират опаковките в Ихтиман. Румънци, работници, нощно време работят в една стара фабрика и изнасят за Румъния. Опаковката, адреса, името, всичко е фалшификат. 2010 г. се оказа, че намесена в схемата е координаторката  на ДПС Бозова в Ихтиман, която е свързана с нашите господа тука. Но в рамките на три седмици ги хванахме тука с Калин Георгиев, след като подадох жалби в МВР. За 2009 г. имах 950 хиляди лева данък, без да съм голяма фирма. После стана милион сто и петдесет, но заради тези фалшификати все още ми спадат продажбите. След като ги хванахме в Ихтиман се преместиха в Стара Загора, с кюрди, араби.

 

Ако се върнем към началото на 90-те...

 

В началото беше същото, но бяха новобранци. Но след три години поеха всичко. 1991 г. държах под аренда Кооперативния пазар в града, играх на търг. Правеха и традиционен панаир в града, на 9 септември, десет дневен. Като дойде капитализма аз исках да взема под аренда мястото, подадох си документите в общината. През социализма осем години работих в лунапарка – стрелбища, електронни игри. Имах опит.  Зам. кметът г-н Чаушев ми каза да заповядам в два часа да разговаряме. Отивам, панаирът вече е отдаден, без търг, без нищо. Още от 90-те години си продължават тези неща. Никога не съм бил в тази партия. Всички могат да го потвърдят това. Не съм им пречил, те са ми пречили. Всичко съм постигнал с много труд. Роден съм в бедно семейство, родителите ми на квартира живееха. С много труд, честност и коректност съм стигнал дотук.

 

Ако се беше запазил социализмът дали щяхте да можете отново така да успеете?

 

Аз пак бях частник, пак бях капиталист. Държах стрелбищата, електронните игри, джаги. Плащаше се някаква такса, всички наравно, весело беше. Сега в момента от частниците няма усмихнати физиономии. Вие сте студенти, виждате. На когото родителите са богати, идва с последен модел коли, другите с рейса. Преди нямаше такава стълба, отгоре-отдолу, всичко беше наравно. Всичко беше усмихнато. За това аз предпочитам социализма. По-хубаво щях да живея. Сега нямам приятели. На всички им помагам. Направете анкета тука в 28-те села, ще ви кажат, че аз ако не бях, нямаше ДПС да загуби изборите. Господата от ГЕРБ като влязоха в общината, не ме поканиха даже на приема. Отбягват ме. Аз от тях нищо не искам и нищо не очаквам. Аз съм си загубил сина, половин човек съм. Болката никога не може да свърши. Сега имам син на пет години и от политиката нищо не очаквам. Само не искам да ми пречат и аз няма да им преча, ще им помагам.

 

Социализмът обаче знаем имаше специфични политики към турското население, какви са ви спомените от този период?

 

Аз винаги съм бил против делението турци-българи-цигани. Нищо не е имало. Мен сега всички ме уважават. Жалко, че нямахме една камера да ви покажа в нощта на изборите какво беше. Олизаха ме от целувки, баби, дядовци, все едно Васил Левски е дошъл, освободителят. Аз нямах проблеми и по социализма. Да, смениха имената, но тая вълна отмина. Някои заминаха по „голямата екскурзия“, но баща ми беше болен и не съм мърдал никъде. Някои хора ги интернираха на Балкана, искаха и нас да ни интернират, но ние казахме, че не мърдаме. Като смениха имената тука почнаха да правят проблеми. В това предприятие, което сега е мое, правеха оранжерии, тенти и чадъри за морето. Бях монтажник, оранжерии правех. Осем месеца работих тука, повече по командировки.  Имахме някои връзки в София, дядо ми навремето е помагал на много партизани и ятаци. Техните деца бяха на големи постове, трябваше да се обадим и да се успокоят нещата. Някои хора заминаха, стояха половин месец и се върнаха. Нищо лошо не е било. Това, което се пише е малко преувеличено. Това си е политика. Сега в Ирак война има, кой може да спре една война? Преди това нямаше никакви проблеми в социализма, свобода...

 

Какво ви беше отношението, когато падна Тодор Живков?

 

Нормално. Международната политика промени всичко в България, Русия. Системата разделяй и владей, това е политиката. Аз го разбрах миналата година на изборите. Аз участвах за народа, не за себе си, но го разбрах по-късно – всички гледат личните си интереси, всеки да оправи себе си, после хората, после града. Аз нямам желание да влизам в политиката, но ако съм кмет, всяка вечер ще ходя по селата, в най-бедните семейства и ще гледам какво ядат. Зимата като вее, като фучи, дали печката гори. Ще обиколя народа и не три мандата, 13 мандата ще ме избират. Но като седнат на големия стол, забравят да поздравяват, забравят всичко. За това са само за четири години, после – бита карта. Навремето имахме кмет в социализма 87-88 г., Дамянов се казваше. Имах спортно стрелбище, 50 ст. наем се плащаше за цяла година на държавата. Идва при мене и вика, „ти много пари правиш, бе, трябва да платиш 4500 лв. наем.“ Аз му отговорих, че си има данъчни тарифи, той ме заплашваше, че ще ме изгони. Нищо, свалиха го и него. После започнах с плодове и зеленчуци да се занимавам, имах една барака на пазара. И този същия човек идва на консигнация две щайги с домати да продава, да си направи пари за хляб. Нещата се променят. Вие сте млади и не трябва да  се карате с никого. Премълчавай, трай си, след време си го връщаш. Скараш ли се, след време го губиш като противник. Загубваш го.

 

Вие казвате, че сте се издигнали постепенно, стрелбища, зеленчуци. Имате ли поглед как забогатяха другите около вас?

 

Тези, които са били във властта не са забогатели по честен начин. Поне тука в нашата област. Аз по 20 часа съм работил, с години съм печелил доверие, чак след това пари. Други много бързо и лесно са правили пари, чрез политиката. Ако аз почна така да печеля пари, ще загубя народа и на другите избори ще ми го сервират като коз. Знаят в района, че съм финансово добре. Даже някои мислеха, че подкрепям ГЕРБ, защото искам да купя после евтино болницата. Тя има дългове три-четири милиона, да ми я подарят, няма да я взема.

 

А Гюнай Сефер примерно, той как забогатя?

 

Той държавна работа не е работил през социализма, два пъти е лежал в затвора. Един път, че се представя за адвокат, после за побой май. Стана фактор с политиката. И не само той. Хората бяха подтиснати от него, ако се обадят, заминават от държавна работа. Имаше освен това бизнес с дърводобив, дискотеки, заведения.

 

Имате ли спомен как се формира ДПС тук навремето?

 

След изселването се събраха хора, повече от селата. Гюнай Сефер после се появи, Джевдет Чауш беше първия лидер, той преди това беше в БКП. После той и повечето от първите отпаднаха. Играчи трябват, не честни хора.

 

ДПС губи важен свой град като Дулово, какво ви е мнението за бъдещето на партията?

 

Не ме интересува. Всичко каквото зависеше от мене, изпълних. Оттука нататък много лесно е правилните хора да се назначат на работа – младежи като вас. Упорито със стръв да работят тези хора, а не едни 20 човека стари, които само слушат ДПС.

 

Казахте, че изкупувате продукция от целия район, развито ли е земеделието?

 

Земеделието е много развито, ние се изхранваме от него. Моята дейност от 15 години е свързана със слънчогледа. Боб също сме изнасяли за Гърция и Турция. Няколко фабрики сме с производство, обвързано със земеделието. Земите са хубави. Едри собственици има. Всички ги организирах, хванах ги за яката и ги изкарах на изборите. Всичките бяха покрай мене на изборите, бизнесмените, едрите земеделци. От село на село ходихме. Качвахме циганите в „Хамъра“ да се снимат. 

 

ДПС не се ли опита да ви попречи по някакъв начин?

 

Няма как, защото в момента Симеон Дянков да дойде, аз на 100 процента работя легално. Всичките ми работници са осигурени. И да ми направят дела, ще ги спечеля. Ако не ги спечеля тука, ще ги спечеля в Страсбург. Аз мога да ги обвинявам, не те мене. Защо ми фалшифицират семките? Един циганин от Поройно го накараха да пече семки, за да ми е конкуренция. Направиха го заместник кмет, въпреки че няма училище. Само, за да ме мачкат. Примерите са много, няма смисъл всички да ги изреждам. Тяхната крава не дава мляко вече. ГЕРБ са сега на власт. Да се оправят. Има си хора за политика, аз съм роден за бизнес. Не съм научен от малък да крада, да лъжа. Колкото са ми пречели, аз ставах по-силен. Амбицирах се, инат съм много. Три години на центъра не съм излязъл, тука къща си направих. Ако ми дойде чужденец, защото работя с целия свят, карам ги във Варна, в Добрич, в Силистра. За да стана силен, те ме направиха.

 

Изглежда не е лесно в България да се прави бизнес?

 

Трудно е. Имал съм проблеми с митниците. Във Варна ми изгориха един контейнер фастъци, редовни. 50 хиляди долара изгоряха. Ако не ми пречат, в това предприятие ще работят 500 човека. Ако нещата се изчистят, ще се разрастна. Иначе може и да падна. Годишно мога да работя 2000 тона боб, 3000 тона фастъци, бадеми. За всичко трябват хора, но сивата икономика спъва.

 

Във Варненския регион се говори много за икономическата сила на ТИМ. Тя достига ли до вашия район?

 

Не, няма такова нещо. Там не знам как е, но тук всеки си работи спокойно, няма натиск. В Белене също имам база за изкупуване, там също няма проблеми.

 

Вие работите главно за износ?

 

Америка, Холандия, Германия, Мексико, Саудитска Арабия, Румъния, Англия, Испания. По целия свят. 93 процента ни е износът. Вътрешният пазар е сив, всички работят без фактура. За това се принудих всичко за чужбина. Скоро ще вляза и на софийския пазар, защото държавата понатисна. На някои господа това не им отърва. Но съдебната система е кръгла нула. Без да си виновен могат да те вкарат. Синът ми при катастрафота го изкараха виновен, въпреки че не е карал той. Спи на седалката до шофьора. Три години водим дела и нищо. Много фирми вземат на кредит, после не се издължават и тези, от които са взели, потъват. Така в Силистра изчезна една италианска фирма, въпреки че беше със здрави пари. Една кипърска фирма обаче ги завлече тука в България. А толкова работни места даваха, сега собственикът се прибра с една чантичка в Италия. Властта трябва да се грижи такива неща да не се случват на малкия и на средния бизнес. Да се спазва законът. Аз спечелих четири дела за фалшификации, благодаря на ГЕРБ за това и им върнах услугата на изборите. Но нито веднъж не благодариха на мене и на бизнеса. Не назначиха млади хора. 40 души млади да бяха назначили, това щеше да им донесе над 300 гласа. Във всяко село по един човек трябва да има и да е отчита. В четири-пет села загубихме гласовете по време на изборите, но инжектирах в другите три пъти повече и компенсирахме. В тези села никого не бутнаха. Нито за работа, нищо. Добре, ДПС е спечелило в Чернолик, кметът е техен. Не може ли секретарят да сложим от ГЕРБ? А те си оставиха хората. Не искат съвети, аз не съм разбирал. Но аз имам бизнес. Тяхната каруца като се обърне, ще останат без работа.

 

Имахме такъв случай 2003 г. като участвахме с коалицията. Имахме един едър клиент, Месут, който имаше конна база. Заради участието му в нашата партия му взеха базата, понеже беше под наем от общината и му изкараха конете буквално на улицата. Брат му имаше захарна фабрика в Девня, взеха му я, смачкаха го, сега е на Гриша Ганчев. Сега на изборите ми казаха, че същият Месут иска да се кандидатира за общински съветник вече от ДПС. Обадих му се вечерта късно и му викам утре в девет сутринта да дойде в офиса. Дойде, седнахме горе и почна да ми обяснява, че иска да влезе в ДПС, да ги смачка отвътре. Викам му, ти някога бил ли си общински съветник, щото аз съм бил 2003. Ние бяхме 7 човека, ДПС бяха 15. Те бяха болшинство, Гюнай Сефер си вдига ръката и всички след него. Някои не знаят български, не знаят какво се гласува, но вдигат ръка. И ако ти влезеш в ДПС, му викам, спираме нашия бизнес. Защото ти общински съветник ще станеш, но само ще плащаш сметките и банкетите. Ако искаш да правиш бизнес с мене, обади им се и им кажи да ти махнат снимката от листата. Обажда се, „ние приключихме“, вика, „аз няма да бъда общински съветник от ДПС, аз съм от бизнес партията, Джили партията“. После ми се обажда зам. кметът да ме пита каква е тази партия, да не съм регистрирал партия. Аз му викам, „ ГЕРБ партия, не знаеш ли“? В Ихтиман Бозова като ми фалшифицираше семките, помогнахте ли ми? Калин Георгиев ги хвана. Той не е от ДПС, той е от ГЕРБ. Много случаи му изредих и му казах да не ме търси повече, аз съм от ГЕРБ.

 

Не се ли притеснявате, че ДПС могат да пожелаят по някакъв начин да ви отстранят?

 

Аз няма от какво да се притеснявам. Аз съм половин човек. От 8 години работя, сега съм на 48. Ваканциите работех на стрелбището. Цял живот в търговията. Родителите ми бяха бедни, цяла седмица с една риза и един панталон ходех в Силистра. Каквото аз нямах, го давах на сина си. Кола му купих, в Америка щеше да учи, три месеца беше там на английски курс. Всичко беше платено, визата си беше взел, но на 14 октомври сутринта катастрофира. На 21 трябваше да лети за САЩ. Целият ми труд отиде заради него. Така че аз няма какво да губя. Отстрани могат да ме гръмнат, насреща не могат, защото съм много добър стрелец. Каквото и да ми направят, не ми пука. Аз съм си изживял годините. Сега имам един син на пет години, с него живея. Нищо не ми трябва от общината. Въздух, вода и жени ми трябват. Пари имам. На миналите избори искаха да ме купят. Аз имам пари, за какво са ми. Аз съм за младите. 27-28 годишни с висше, аз съм за тях. Имам в момента едно семейство, което завърши висше образование в Свищов, взех ги на работа и работят по-добре от експерти с по 30-40 години опит. Всички кадри ще си ги вземам млади, разтропани хора. Сега, ако отидеш в общината, трябва да чакаш един час докато ти напишат нещо на компютъра. Тези хора – довиждане. Работата на 30 сегашни служители може да се върши от един. Аз имам 110 работници, работя с целия свят, земеделци в цяла България може би имам 2000 човека, 10 000 човека дистрибутори само в Румъния, Испания отделно, общо над 50 хиляди човека ядат хляб от мен. А общината е най-дребната работа да се организира. Но кметът е доктор, той няма понятие от тия неща. Ако сега на другите избори загубят, трудът ми ще отиде на вятъра.

 

Моето дете е в детската градина сега, те и оттам крадат, разбираш ли. Сега ще им правя дарение легла, чаршафи, че всичко е страшна мизерия. Имахме такъв случай, учителката се оплака на родителите, че храната е нищожна и с лошо качество. Направихме проверка и се оказа, че с години са орязвали храната на децата от яслата и от детската градина за собствена изгода. След проверки от Инспекцията по храните, от ХЕИ, нещата станаха ясни и се взеха мерки. Но ГЕРБ като дойдоха никого не смениха, директорките на училища, градини, домакинките, всички са от ДПС. Само отгоре калпакът е ГЕРБ, отдолу същото си продължава. Огъват се навсякъде, меки са. Ако така го карат, на следващите избори ще загубят. Хората не ги познават. Но и ГЕРБ, когато се създаваше като партия, в нея дойдоха утайките от всички останали партии. И сега в момента те са хората, които управляват. Обясявам на кмета, всички, които са в общината, да ги освободи от работа. За три месеца. Които са кадри, разбират си от работата, след три месеца ти ги назначаваш на работа. Тези хора три месеца ще са без работа, ще са гладни. Ще отидат при Гюнай Сефер да искат работа, един път, втори път, той на третия път ще ги изгони. И тогава ще дойдат пак при кмета, но вече няма да са назначени от ДПС. А сега старите лисици си стоят в новата дупка.

 


[1] Собственик на фирма “Джили сой”, Дулово, която се занимава с внос – износ, изкупуване, търговия, почистване, изпичане и пакетиране на ядки и семена, както и търговия със селскостопански произведения и съоръжения

AttachmentРазмер
Intervyu_Dz_Ibryam_Viktoriya_Mitrova_Dulovo_2012.doc64.5 KB

Дора Щерева, "Ето на, не може една система, в която има дефекти, да съществува до безкрайност и да ги потиска тези дефекти" (интервю, Кърджали, 06.2012 г., автор Мартин Петров, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА МАРТИН ПЕТРОВ С ДОРА ЩЕРЕВА, КЪРДЖАЛИ, 06. 2012 г.

 

Р: Може би за, за целите на вашата, на вашето изследване може би трябва да бъдат, нали, да фигурират просто като „анкетирани лица” или „интервюирани”, не знам.

И: Да, да.

Р: Така че, не държа да бъда със собственото си име. Та, бях на научен стаж в Москва и, вярно е, че тогава комуникациите не бяха толкова добри и обикновено имахме ден от седмицата, в който със семейството ми се чувахме по телефона. Аз звънях от хотела на българското посолство в Москва. Но пък имах възможност да гледам телевизия доколкото руските информационни, съветските тогава, информационни емисии са съобщавали международни новини. И няма да забравя, че точно когато се с, е този пленум на Политбюро, на който се обявява свалянето, снемането на Тодор Живков, аз не съм, аз съм пропуснала, не съм гледала емисиите, но пък, когато ходех в библиотеката, така две седмици почти мястото се пазеше и обикновено, ако съседа, който също толкова време ползва библиотеката, неговото място също се пази, няма да забравя, това беше един професор от московския университет, който сутринта, след като са съобщили за промяната от, в България ме посрещна с думата, с думите: „Дора, знаеш ли... че Живков са го свалили?” При което аз се изумих, казвам: „Не, не е възможно, това не може да се случи!” Нали, това ми беше първата, съвсем спонтанна реакция и той тогава ми разказа, че в информационната емисия, руската, са съобщили за пленума и за решението на пленума на, на Комунистическата партия и така аз научих. Така че не бях тук, когато са се случвали тези неща. Върнах се след м... след един месец си спомням, тогава, когато всичко тука беше еуфория. Знаете ли, аз лично, как съм възприемала събитията а... нормално. В смисъл какъв, нормално, че дори и в годините, когато съществуваше тази тоталитарна система, доста често, не с партийния апарат, по-скоро с комсомолския апарат съм си имала, така проблеми, не конфликти, проблеми, те се опитваха, естествено по модела на БКП, която налагаше, така решения, стандарти, остановени от тях, да работят с младите хора, а мен това страшно, така, ме възмущаваше, аз бях все още млад предподавател, но не можех да вляза, не можех да се примиря с тези рамки и с тези ограничения, които се налагаха и в такъв смисъл съм имала проблеми. И когато се случва това нещо, аз просто реших и за себе си, така, си казах: „Ето на, не може една система, в която има дефекти, да съществува до безкрайност и да ги потиска тези дефекти. В един момент тези дефекти ще дадат, ще създадат такъв проблем, че системата ще спре. И трябва да се направи промяна и нещо да, от тука нататък по друг начин да започне.” Не съм била така загубила съвсем нормалното си възприемане на нещата и да смятам, че веднага, само с едно действие всичко ще се промени, всичко ще се оправи. След това, когато вече постепенно през годините, тези дъълги годиини на промяна на системата, на прехода, продължиха, изпитвах, в личен план, все по-голям потрес и отвращение от това, което се случва, че... обзети от емоцията, че „Край, тоталитарната система е свалена!” и оттука нататък само демокрация, всичко ще бъде различно хората като че ли не можаха да осъзнаят, че в този преход много ценни неща могат да бъдат загубени, ценности общочовешки, които аз може би от позицията си на човек, който се занимава с такава материя в работата си, с художествена литература, точно това ме е отвращавало. Това, че е имало проблеми битови, ежедневни, да, и това също влияе върху хората и върху мен вероятно е оказвало проблеми, нали, тези опашки, които си спомняме, така, липсата на най-необходимите продукти за хранене, но винаги съм казвала, че живота не е вход и изход, че други са стойностите, които трябва да съхраним, трябва да запазим. И от това, че ние загубихме точно тези ценности, тези добродетели, от това съм изпитвала потрес. А не от другите неща, стремежа към власт, към пари и, някакси това, за мене, е нещо второстепенно, преходно, относително. И от, така, изпитах същите чувства, подобни чувства, когато виждах как избуяха и на преден план излезнаха хора, които просто в годините са изпитвали много силни комплекси, имали са много силни желания да се изявят, те да бъдат фактори и така случайни хора, посредствени, без качества попаднаха на въланата на тези събития, пък имаше еуфория, имаше събития такива, които обаче, тъй като са наистина преходни и относителни, след това бързо преминаха в миналото, забравиха се, както и тези хора естествено, защото няма как, като, така, опитваш да постигнеш нещо, ама не, дано да не Ви се струва, така, много démodé, с труд, с усилия, с, така, откритост и това нещо да бъде стойностно, аз не го възприемам по този начин. И тези хора след това си, така си, мътната вода си ги отми и си отидоха, може би там, където им е мястото, не всички естествено. През тези години в, така, в професионален план да Ви кажа, аз лично, повече полагах усилия, защото просто обществения живот наистина ме потресе и ме отврати. И през тези години аз се опитах да, да работя за себе си, за своето развитие. Точно в тези години си защитих и докторската дисертация и се хабилитирах. И някакси се опитах, то не може да се каже конфорт, вътрешен конфорт по някакъв начин да съхраня, не, но доколкото мога да се, да си поддържам една хигиена на обкръжението, на, хигиена на онова, което мога да допусна до себе си и като хора, защото, ако не поддържаш такава хигиена... Не знам, човек, който държи на себе си, би трябвало да, така, да има, да поддържа някаква дистанция, защото всякакви, случайни хора с различни, така, нагласи и по-скоро, така, потребителски настроени се отнасяха. Примерно в личен план към мен и аз затова реших, че трябва да поставя един ластик, образно казано, на една територия около мен и да, така, да поддържам само контакти с хора, които биха ме обогатили, а не с други, които по-скоро ме използват... Да?

И: В какъв смисъл, т.е. какво по-конкретно Ви разочарова, т.е. как се промениха хората?

Р: Ами, станаха прекалено прагматични, много меркантилни... загубиха човешкия си облик и на всяка цена може би желанието да се оцелее в тези години, ама на всяка цена, с помощта на всякакви средства. И когато виждат тези хора, че някой не се интересува от тези неща, че предпочита, така, да се занимава с неща, които го вълнуват и които са стойностни, те се вбесяват и се опиват вече да въздействат, да пречат, да проявяват агресия и така. Не мога да го приема и затова изключително тесен беше кръга от хората, с които аз съм си позволявала да общувам. Не се, не се оплаквам, напротив, това е бил моя избор и то съзнателен избор и смятам, че съм, така, постъпила правилно, не съжалявам. В началото още на, на промените като че ли, така сега си спомням, съм се интересувала, или не съм се интересувала, но все пак съм се опитвала да бъда в курса на събитията – какво се случва, как се променят нещата, обществото, но не бях изкушена от политиката и съумях да се дистанцирам, защото се отвратих и от такива хора, които използваха пък политиката. Аз Ви казах – различни средства хората използваха, за да, за да се превърнат в нещо, да станат някой. Аз успях и от политиката, да се предпазя, не се изкуших, въпреки че имаше в началото така, такива предложения, нали, все пак човек от академичните среди, преподавател би могъл да свърши хубава работа, да бъде използван, нали.

И: Да. Предложения от страна на кого?

Р: Еми, имаше различни, толкова много партии тука при нас. ОКЗНИ имаше някога, тава беше някакъв комитет за защита на... ОКЗ... не знам, някакви национални интереси, вече съм забравила.

И: И какви, каква беше тяхната платформа, на ОКЗНИ?

Р: О, не аз съм вече, вече съм забравила, но те възникнаха като няк, такова, такава, това не беше партия в началото, а общонароден комитет за защита на националните интереси, формация да нарека най-общо, които започнаха своята дейност във връзка с, така, проблемите с турците тука в нашия регион, а те един вид да защитават интересите на българите, щото имаше такова противопоставяне. Всъщност това е нещото, което си спомням преди 89-та година, което беше тягостно тук, това излиза извън рамките на този преход.

И: Не, не, ние се връщаме, т.е. периода ни е 80-та – 2001-ва.

Р: Аха. Ами, сега, мога да кажа, че аз, така съм била малко по-вътре в нещата, първо защото тука във филиала, както навсякъде, във всякакви такива институти, бяха сформирани специални щабове и аз съм наблюдавала работата на този щаб, не съм участвала в него, може би просто защото тогава пък бях и млада майка и не съм имала и физически възможност да, да се ангажирам, но си спомням как се събираше този, тази структура тука във филиала, как като... така, основната тема на, за обсъждане тогава беше как да се работи с преименуваните тук, на територията на нашето учебно заведение. Най-интересното е, че, така, оглавяваше структурата тук във филиала един колега, който беше турчин, със сменено име. И той тогава защитаваше твърдо линията на Партията, официалната линия, че това е, е едно закъсняло решение, че много по-рано е трябвало да бъдат сменени имената, за да се почувстват като част от този народ тези хора. А всъщност аз си мисля, че тогава са били част от този народ. Те имаха и други, те имаха имена, които по-близко стояха до българските имена, те, да речем, бяха Нарин Неждетова Хабибова, нали, а сега, примерно – НАрин Неждет Хабиб. Та, тогава основно с това се занимаваха и спомням си, че и покойният Илчо Димитров беше един път тук във филиала, имаше среща, тогава дали не е бил министър на, на образованието, мисля, че по това време, дойде и прави среща със студенти и преподаватели. Външно тези срещи, така, протичаха нормално, с убеждаване, колко добре ще бъде, когато, така, сме всичките с едни и същи имена, така, колко по-близки ще си станем, а според мен тези хора са преживели дълбока драма, в чисто човешки план смятам, че е било тежко за тях и от друга страна това решение е предизвикало съответно вътрешна реакция, макар и да не е изразявана външно, те са се бунтували, а някои от тях и, и са участвали в други организации, не толкова официални срещу тази политика. Имах двама студенти, между другото, единия от тях след това беше лидер в ДПС – Мухамед Реджеб, който беше по това време дори, дори, имаше комсомолски секретари в курсовете, и той дори беше комсомолски секретар. След това стана ясно, че из, участва в тези тайни ораганизации за съответната съпротива на официалната власт. В същото време имах, и имам, продължавам да имам колега, който пък използва събитията и, така, доста активно се включи в дейността на ОКЗНИ, след това стана дори депутата във Великото народно събрание, но това беше, дотам приключиха нещата. Тягостна беше атмосферата, защото лично аз съм чувствала отношението на тези хора, все пак като една българка... която може да няма лично отношение към, към тях, но все пак аз съм една от другите, които са налагали това решение. Тягостно беше, когато в града пристигнаха някакви спецчасти, които по някакъв начин да „подпомагат мирната” смяна на имената на, или „доброволната” смяна на имената на това население. И няма да забравя, че тука в центъра имаше БТР-и, имаше хора с маски, въобще беше, така, доста (влиза трето лице) Та, това за тези събития, знам, че в региона е имало много по-драматични сблъсъсци, физически сблъсъсци между... милицията тогава и хората докато тука в града такова противопоставяне, стигащо до физически сблъсък не е имало, имаше митинги, но, да речем, единия митинг на българите беше на единия площад, а на турците – на другия площад и така, не се е стигалоа до някакви инциденти, но знам, че в региона е имало такива неща и те, общо взето, така, вероятно тези спецчасти са били докарани тук, за да предотвратяват някакви безредици. Това беше, нали, спомена, тягостно беше, даже си спомням, тъй като големия ми син, 83-та година е роден, спомням си, че имаше, значи 85-та година, нали, 83-та, 84-та, след това 85-та, значи спомням си една година беше из, посрещането на Нова година, беше много тягостно, защото тогава, така, имаше кулминация ня събитията някъде в Кирково и в Момчилград и си спомням общо взето, че бяхме така, с празнично настроение. След това... то явно от там се, така, размърдаха пластовете и започнаха проблемите на системата. Между другото чувала съм, че тогавашния първи секретар, нали имаше такива – първи секретар на Окръжния комитет тук, Георги Танев, той, заедно вероятно с други представители на партийната номенклатура са участвали в обсъждането на това решение, за да бъде вече приведено в действие и верочтно те са подавали информация от тук, аз така си мисля, за да се предприеме такова действие, то трябва да има една много обемна и всеобхватна информация за настроенията на това население, за тяхната нагласа, за евентуална реакция, очаквана реакция при смяната, защото тези органи пък, зная, че тогава, нали, органите са били и са имали много по-голям агентурен апарат вероятно, не както сега. Аз имам много мои студенти, които работят в полицията и, така, си коментираме, когато седнем просто да пием кафе и аз се шегувам как си, сега си образуват агентурния апарат, защото би трябвало да имат пак много пари, трябва да имат много контакти и докато тука в института някога, те така сериозно действаха сред студентите, турците, все пак е имало хора, които са участвали от студентите в тайните им организации. Та, мисля си, че, не зна, или не са имали достатъчно обективна информация и от агентите са получавали по-скоро онова, като информация, което са искали да чуят и след това са го предавали на партийните ръководители, значи това от една страна, че са били подведени от тези хора, а от друга страна може пък просто да са смятали, че те са способни да направят това нещо и ще направят нещо, с което ще останат в историята, за съжаление печални, неща, защото, не знам, ние с това население, аз специално съм живала дълги години тука и не сме имали в междуличностното общуване някакви проблеми, не, напротив. Тези хора са много добросърдечни, тези хора са, така, отворени към българите, като съседи, примерно, сме си помагали, не е имало никакви, така, нюанси да преценяват човека по неговата етническа принадлежност, дали е българин или дали, няма такова нещо. По-скоро съмнения и подозрения възникнаха след това, след като бяха сменени имената и аз съм живяла наистина врата до врата с турско семейство... съпруга беше интелектуалец, художник, след това разбрах, че всъщност той също е участвал в тези тайни организации, за които се разказваха страховити неща, не знам дали са верни, едва ли не, че са имали разпределение кого да убият те, нали физически да ликвидират от българите, едва ли не са им били разпределени хората, не знам дали е възможно това нещо, това се говореше, но дали наистина се, така, е имало такива намерения нямам представа, и след това семейство беше изселено, много бързо беше изселено в Турция. Но, така, отдалечаването и охладняването на отношенията между хората настъпиха точно след преименуването на турците. Тогава вече ние започнахме да се гледаме и да се делим по-скоро, тогава се случи това нещо. Дотогава, до този момент – не, никой не се е замислял. И дълги години, дълги години след това, може би някъде докъм 90 и... и 5-та, 96-та година като че ли съществуваше, така, без да е видимо, но напрежение между етнос, двата етноса съществуваше, просто: „А, ма той е турчин!”, нали, турците. Българите така, те пък срещу нас и...

И: А смятате, че 95-та, 96-та почнаха нещата да се ноемализират?

Р: Пос, ето, аз ще Ви кажа конкретно да речем тука във филиала - 90 и, 96-та година, дотогава ние бяхме полувисш институт, 96-та година сме първия полувисш институт, който е преобразуван във филиал на, на университет, на пловдивския университет. И тогава ние, за да, и не само затова, за да демонстрираме все пак, че ние сме, ние ги възприемаме тези хора като равно, абсолютно равностойни на нас, граждани на тази република, за да им дадем възможност да се почувстват пълноценни и в образуванието и да могат да изучават онези специалности, които те смятат, че са необходими за тяхната бъдеща реализация. Ние да речем, тука във филиала разкрихме специалност Български и турски език, да им дадем възможност официално да си изучават майчиния език. Разкрихме специалност турски и западен, т.е. майчин и западен език и, така, до 2, някъде, значи 96-та година като започнахме до 2004-та, 2005-та година тези специалности, така, функционираха много добре, приемаха се студенти, осигурихме им много качествени преподаватели – професори, доценти от Софийския университет, тогава беше в Софийския университет функционираше един център за източни езици и култури...

И: Мхм, и сега го има.

Р: Има го, да. Професор Емил Боев беше директор на този център, той беше един от лекторите, доцент Вера Самарджиева беше също един от нашите лектори, т.е. ние се постарахме действително да им осигурим едно качествено обучение. Интересното е, че постепенно интереса към специалността почна да се променя, в смисъл такъв все по-малко и все по-малко кандидат-студенти изявяваха желание да се обучават в тази специалност. Беше въведен майчиния език в училищата и ние смятахме, че тези хора ще си намерят резлизация, ще си намерят работа след това, но те вече започваха да мислят по друг начин – че не само това е специалността, която ще им даде възможност за реалализация, напротив, те започнаха да се ориентират към специалности от други професионални направления – администрация и управление, икономика, екология и опазване на околната среда, т.е търсеха вече разширяване на периметъра, в който могата да се реализират и, поради това, че намаля интереса, ние просто се принудихме да закрием тази специалност. Нямаше, нямаше студенти в тази специалност. Постепенно, така, наистина потока премина към професионалните направления, които аз Ви изброих сега и, така, като че ли тези млади хора започнаха да се вписват по друг, по различен начин, нали, имам предвид филиала. Виждах, че те правеха (респондентът говори по телефона) Започнаха да се реализират точно, да, основния, така, поток да се насочва към тези професионални направления и какво беше моето, така, много голямо удивление, когато установих, правейки един отчет за кандидат-студентската кампания години наред, когато виждаш, че тези деца са с един от най-високия бал в съответните специалности и след това те постигат и много висок успех тука във филиала. Това беше онези години Ви казвам, значи 96-та, две и трета, и четвърта, когато премина пика на български и турски, турски и западен и след това започна основателно така, с желание да се записват в другите специалности.

Какво още да Ви кажа така за... Нещо Вие да попитате, за да...

И: Ами, Вие, връщайки се от Москва 89-та година какво, какво заварихте? Вие вероятно в Москва, след като вече сте чула, сте имала някакви очаквания, някакви, говорила сте си вероятно с роднините си, тук какво сте заварила?

Р: Знаете ли, като со дойдох общо взето, така, хората, с които съм разговаряла, и в семейството хората, с които, така, моите близки, че нямахме представа накъде вървим... Какво ще следва оттука нататък? Дали някаква реформа на общественото устройство или категорично реалната (влиза трето лице, записът прекъсва) Положително сме възприемали в семейството тази промяна, аз самата Ви казах, че системата според мен трупаше дефекти, трупаше аварии, за да се стигне до един момент, в който тя спира и трябва да се направи промяна. Не не знаехме накъде вървим. Това, което започна в, нали, в началото – синята идея, така, еуфорията на хората и сякаш втурването в тази посока с желанието да се забрави и да се отрече всичко старо без да се направи една преоценка. Но, отивайки и тръгвайки в този поток не сме имали, тука има една такава стена...

И: Да, аз съм стреснат от земетресенията наскоро в София и...

Р: Не, не, от земетресенията, не, спокойно, да, да.

И: Непрекъснато имам чувството, че има земетресение.

Р: Нямахме, нямахме представа какво ще се случва оттук нататък, как ще се случват нещата, каква ще бъде промяната.

И: А кое е онова, кое е онова, което не трябваше да се отрича и разрушава, а се отрече и разруши?

Р: Според мен от една система с, явно с много дефекти ние попаднахме в анархия. Системата, добра или лоша все пак е система, аз разсъждавам така. Когато попаднеш в едно безредие, хаос, аз дори съм смятала, че ние приличаме тука на джунгла. Изпадаш в ситуация и в едно так, в безтегловност, несигурност, страх за това какво ще се случи и оттук нататък какво е бъдещето ти, бъдещето на децата ти, на семейството ти. Може би защото по някакъв начин, намирайки се в тази система, в, така, рамки и ограничения, ние обаче сме имали до исвестна степе сигурност за разботното място, нали. И това като че ли е било достатъчно просто защото... хората са били задоволени, е, задоволени в какъв смисъл, че можеха да си осигурят жилище, нали, обучение, образование на децата, за духовната свобода, нали, не искам да говоря, защото тя не е съществувала. Но ние след промените, ако се замислим, дали сме получили някаква духовна свобода? Не знам измеренията на тази свобода. Аз мога да бъда свободна, да се чувствам свободна и в едно несвободна общество, защото имам свободен дух и не споделям онова, което се налага за всички хора. Аз съм, индивидуалист съм по природа и... така, не съм приемала свободата като достояние някакво, обществено достояние и едва ли не както казва един от геройте на Достоевски, нали, да нося тухличка, за да градим всеобщото щастие. Не! Ми, щастието има индивидуални измерения. Да, един е щастлив като си построи прогимназия и басейн, купи си яхта и това го прави щастлив. Аз съм щастлива когато виждам, че децата ми са добре, когато виждам, че те се развиват, че те имат бъдеще, за съжаление не тука в България. Но аз се радвам за тях. Това за мен е щастието. Когато аз, аз работя за себе си, за собственото си усъвършенстване и развитие. Като не очаквам да ме оценява някой друг. Защото за мен е най-важно, много може да Ви се стори странно това, но моята самооценка, това е. Така че аз мога да бъда свободна и в несвободно общество. Естествно, че не е, не е уютно, не е конфортно, но... мога да бъда свободна, когато имам свободен дух. А пък мен ме прави свободна да речем възможността да избирам: да избирам с кого да общувам, да избирам какво да чета, да избирам какво да слушам, да избирам какво да гледам. Това е.

И: Вие споменахте, че сте имала търкания някакви с Комсомола?

Р: Да.

И: За какво?

Р: Еми, пф, за какво, защото имаше едни такива наложени схеми – Комсомола, студентски бригади, трябва задължително да се участва там, пък има едни, нали, норми, че ако не се изпълнят тези норми, че порицания и такива неща. Това от една стана аз мразя от онова време думата „задължително”, аз мразя, защото задължението е свързано с някакво насилие над личността. Как да има свободни хора, когато има насилие над личността, не физическо насилие естествено, но като кажат на едно мероприятие трябва да се отиде „задължително” и, и да се прави, нали, проверка кой е там, щото мероприятието е обявено, за задължително, че студентите трябва да напълнят залата, в която ще изнася лекция някой си отнякъде дошъл. Оттогава мразя думата „задължително.” И това, че, да речем, аз като преподавател трябва да заведа студентите си на това мероприятие, ма аз не искам да им, да им кажа, че то е задължително, защото аз самата се съпротивлявам срещу това и реагирах, и съм го казвала това нещо, че не може по този начин да се налага на младите хора, не може да се възпитават по този начин младите хора. Ние по този начин точно ограничаваме духа, точно ограничаваме тази вътрешна свобода, ограничаваме правото на избор, един млад човек да избере дали да посети това мероприятие или не. Но тогава всичко беше задължително! И още веднъж Ви казвам – просто при мен работата, с която се занимавам – да преподавам литература, най-интересното е руска литература, но това са различни неща, нали, това е един космос, и то аз, така, си позволявах да, да правя интерпретации и да казвам на студентите си, че четенето на художествена литература е индивидуален процес, на индивидуално общуване с автора, с произведението, с героите и до каква степен всеки един ще вникне в съдържанието зависи и от мотивацията, и от подготовката, и от интереса, който имат младите хора, а това беше недопустимо. И това, че аз примерно ще кажа, че Достоевски е велик, това се отричаше: „Не, не може да бъде Достоевски велик, велик ще бъде Толстой.” Да, и Толстой е велик, да, но това са различни автори, те имат различен стил написане, различно художествено майсторство, те имат различни възгледи и когато обявиш на студентите, че един Достоевски е бил привърженик най-напред на революционна та промяна в обществото, посещавал е кръжоците на Петрашевски и след това, когато е осъден на смърт, изведен е, за да бъде изпълнена смъртната присъда и буквално вижда с очите си смъртта в един момент разбира, че е отменена и е заменена с каторга. Оттам нататък той се отрича, естествено по време на каторгата преосмисля целия си живот, революционните идеи, които досега е възприемал и както казваха така тогава преминава на реакционна позиция. И това да го кажеш значи това просто е скандал. Ето в този аспект, така, опитвайки се чрез не налагане на моето мнение, а чрез посочване на пример от художествената литература аз съм се опитвала да показвам на тези млади хора към какво трябва да се стремят, кое е истинското, стойностното, опитвала съм се да им кажа, че не е страшно да призначт, че, да речем, не харесват Толстой или не хресват Достоевски, та нали затова го провеждаме това обучение – за да изградим литературен вкус у тях и те да имат правото след това на този, на основата на този литературен вкус, вече когато са квалифицирани читатели, да имат правото да изберат и да кажат „аз ще чета този автор, това произведение, другия не го приема, защото имам такова мнение.” Но няма нищо страшно в това да има човек въобще мнение, позоция, да ги защитава, естествено аргументирано, да знае. И те по тази, така, линия си имах проблеми, не мога да кажа сега, да се изкарам, нали, по някъв начин потърпевша ли, не, няма такова нещо, но просто, така, разговаряли са с мен „Защо, нали, трябва по друг начин. Да се налага официалната линия.” И т.н. Но честно да кажа, че може би съсм смекчавала тона, не така категорично да се изразявам, но пък съм се опитавала наистина да, да продължа да преподавам в този дух. Мисля, че студентите възприемаха онова, което им казвах, но за съжаление те можеха да видят, не специално в мое лице, но можеха, наблздавайки въобще живота, взаимоотношенията между хората, те можеха да видят и другата страна – че, ако, така, се опитаваш да бъдеш малко по-различен, ще имаш проблеми обаче, ако се съгласяваш, тогава всичко става по-лесно. И нама да забравя, когато се опивах да, нали, още по онова време да, така, да ги провокирам да мислят, доколкото умеят да изложат всичко онова, което ги вълнува в една такава форма и съм им поставяла теми за есета, да речем „С непокорните е трудно, но без тях е скучно.”, нали, все ей такива едни неща, които наистина да ги накарат да се замислят, та в този дух да Ви кажа след това, когато настъпиха тези промени, младите хора, самата аз съм била без ясна визия накъде вървят нещата, как ще се развива държавата, въобще какво ще е бъдещето, и те бяха объркани и това, да Ви кажа, също, споделям съвсем откровено, това не е нещо, което е срамно човек да си го признае, не, напротив – аз непрекъснато им давам примери отново с руската литература, с много поети, които живеят и писатели, които живеят в такива, така, неспокойни времена в Русия, един Есенин – опитват се да го спечелят и едните, и другите на своя страна, защото да имаш такъв творец на своя страна е голям шанс, но той е объркан, той не може да, не може да се ориентира, така е с приповдигнат тон и той, отразява в стихотворенията си първите събития, митингите, даже има и такива стихове – „Ситите”, вече настъпва, нали, новата власт е дошла, работниците, селяните ще бъдат сити и такова стохотворение пише, но той самия е неориентиран, той не знае, не знае какво ще се случи, няма представа, даже бъдещето го плаши. Та, съвсем естествено, съвсем човешко е наистина да, да се страхува човек от неизвестността. И после, когато вече започнаха да се, да напредват във времето промените всъщност какви промени – нищо, нищо, нищо добро. Не знам, дано да не съм прекалено голям песимист, но като че ли не очаквам да се случи онова, което се случва във, което се е случило много отдавна в другите държави, нормалните държави. Не сме нормална държава, ще употребя, нали, един рефрен от песен на Слави Трифонов. Така е. Аз съм имала възможност да пътувам и, така, по-отблизо познавам живота в Германия, тази Германия, която всички дават за пример и която едва ли не трябва да понесе кризата на целия Европейски съюз, нали, ако може да изтегли Европейския съюз и всички държави на гърба си, така ще е най добре, предполагам, че и Вие имате представа, но за първи път когато отидох в Германия и след това като се върнах – „Кажи сега, кажи как е!” И нали всеки очаква да кажа „А, ма тва е друг свят!” Ма то е най-лесно да кажеш „друг свят”, но аз казах следното: три неща, за себе си направих извод: култура на живот, култура на поведение, култура на взаимоотношение. Ето тези три неща ги поставям на първо място. И оттам нататък вече е всичкото. Това е! А ние тука дали култура на живот имаме, дали култура на поведение, дали култура на взаимоотношения! Не съм, така, толкова негативно настроена към хората и към собствената си родина, но може би този дълъг преход като че ли ме обезверява и ме прави все по-голям песимист по отношение на един резултат в крайна сметка и приключване на този преход. А това, което днес се случва просто го смятам за, не желая да го коментирам, не желая да го коментирам, отказвам, просто отказвам! Да! Това е.

И: (не се чува)

Р: Да, да, да. Какво, какво друго още да Ви разкажа...

И: Вие споменахте, че сте отказала покана на този комитет за национална...

Р: И не само, не само тогава от, значи имаше и от, сега вече не мога да си спомня дали тогава беше още Комунистическа партия, дали беше Социалистическа, вече не мога да си спомня... Тия мушмуроци, които се въртяха там в тези структури и формации, не мога, аз Ви казах – аз исках, и продължавам да поддържам хигиена на контактите си, не мога. Или трябва да попадна в ситуация на много сериозен конфликт с тези хора, а аз не искам! За какво? Не желая! Защото няма как да, нали, примерно да бъдеш, да се обявиш, че ще защитаваш общонационалните интереси и след това да преследваш личния си интерес, няма как да се обявиш за лява партия и след това да се облагодетелстваш и да си червен капиталист, нали? Няма как да се обявиш за нов демократ, пък довчера да си бил член на тая партия. Е, добре, къде да погледна и да кажа „Да, има хора, с които мога да, нали, които мога да, общуването с които може да ме обогати.” Не, не, не желая. Не, това е. Чуваствам се тук на мястото си, защото, не съм работила никъде другаде между другото, само тук, в този филиал като преподавател. Тук се чувствам полезна и нямам нужда от други форми на изява или други равнища, където мога да, да се представя. Не, ама, и не желая! Защото не очаквам там да бъда оценена. Аз искам тук да си работя със студентите, доставя ми удоволствие тази работа. Когато преподавам, аз наистина, и студентите са се убедили в това нещо, че аз се отделям от тази, действителност, която ме подтиска. И се спасявам благодарение на, на художествената литература. Непрекъснато говоря, не знам доколко ме чуват, и вероятно днес, така, не е един, не е добър ден за мен, защото от 35 студенти, които се явиха на изпит аз писах една тройка и 34 двойки.

И: Сериозно?

Р: Да, да за съжаление.

И: Вие ще останете без студенти.

Р: Ами, ето и това е компромиса, който не мога да направя.

И: Много е глупава тая схема на финансиране на глава като говеда.

Р: Да, да, така е. Добре, ако аз днес си бях затворила очите пред, ето пред тези неща, нали – трите имена и „Иван Бунин – живот и творчество”, „Бунин получава Нобелова награда.”

И: Това пише?

Р: Да. Ако аз бях затворила, пък има някои са писали, но са писали глупости. При това аз ги изпитвам устно, защото не може един студент, евентуално и бъдещ учител да не може да си построи логично и последователно мисълта и да изложи онова, което е подготвил, което знае по един въпрос. Те не могат да говорят. Правят езикови грешки. Включително и българите. За правописните да не говоря. Защото аз, ако трябва да поставям и, на някои, и на правописните и пунктуационни грешки оценка, това означава, че и нула ще е много. Та, ако аз си бях затворила очите и, за да си, така, спестя следващите грижи, ми тогава пълно разминаване между онова, което аз им говоря и което, в което се опитавам да ги убедя. Така както се опитвам да ги възпитавам и това, което правя. Няма как! Няма да се случи. И съм им казала, че моите критерии няма да се променят, аз няма да ги коригирам и да ги занижа само защото вече било друго висшето образование, не. Така аз ще обидя и тях, и себе си.

И: Да, да, аз Ви подкрепям напълно.

Р: Та затова нямам нужда и не желая, разбирате ли. Аз искам да се, за съжаление любимия ми спорт, за съжаление...

И: Волейбол?

Р: Да. Има ли нещо, и област в тази държава, което да е наред и където да няма проблеми?

И: Много се надявам, че там ще се прочисти тая федерация и тия хора ще си подадат оставки.

Р: Това е, това е отбора на филиала по волейбол. Това са наши момчета студенти. Аз съм президент на нашия волейболен отбор и съм ги поела от първи курс. Имаме си треньор, но аз съм ги поела от първи курс и съм ги водила на спартакиади, на републиканските първенства на АУС, това е Асоциация университетски спорт, две години подред сме шампиони на България. Да, да, нашия, нашия, да. Ето това е, това е втория път, втория шампионат, 2009-та година, когато победихме НСА в собствената им зала.

И: Сериозно?

Р: Да, да, да. Но кога, аз го правя с любов, защото обичам спорта, защото обичам студентите, защото обичам момчетата, защото си обичам работата.

И: А Вие също сте играла волейбол?

Р: Не, не съм, не, не. Аз съм само един филолог. И можете ли да си представите - така хубаво работеше всичко в АУС, Асоциация университетски спорт, различните видове спорт, в един момент и там се скараха, провалиха асоциацията, започнаха едни безкрайни избори, ние плащаме членски внос, готови сме да организираме тук турнири – нищо, абсолютно, и там всичко се разпадна. Е, има ли нещо в тази държава, което няма да бъде съсипано? Ето, това е волейболния отбор на Арда, Кърджали, голяма част от тях са и наши студенти и играят в този. Аз съм навсякъде с тях. Ето, тази година отборът на Арда Кърджали беше на финал за купата на България. Там обаче Данчо Лазаров си беше поставил за цел, че задължително Левски трябва да спечели купата на България. Да, имат също стойностни волейболисти. Но Арда беше един достоен, достоен съперник и, ако не бяха тенденциозните решения на съдиите, може би и ние. Аз бях там в Благоевград с... Но ето вече, вече си мисля, че, не знам, сбъркан ни е чипа тука на нас, на тази територия нищо не може да вирее и да бъде добро, нищо. Кажете едно нещо, което така, да е наред.

И: Не е много розова картинката, да.

Р: И така.

И: А Вие 89-та лятото това изселване на турците сте го пропуснала, Вие сте...

Р: А, не, не, не, тука бях. Аз заминах края на август, тука бях. Беше... една вълна, една паника, че ще затворят границата и трябва всички да се изселят, защото в противен случай тук живота свършва за тях. Продаваха всичко, вземаха най-необходимото със себе сии заминаваха. Много, много от хората, така, не си даваха вероятно сметка, че отивайки там, те всъщност оставят целия си живот тука. Защото съзнателния им живот е бил тук. Имаше хора, които се върнаха след това, но пък и голяма част – предприемчиви, онезо, които получиха подкрепа от свои близки там в Турция, защото имаше такива разделени семейства, те успяха да се справят. Мой колега дори замина, мой колега. Беше невероятен математик, тук във филиала (респондентът говори по телефона) И се устрои много добре там, защото бързо си намери работа, той беше специалист наистина голям. Дъщеря му – също, тя беше специалист по информатика и тъкмо беше започнала работа тука във филиала и тя се, и тя напусна. Ето такива хора може би се устроиха и не се върнаха повече, въпреки че от време на време през лятото, така, сме се виждали тук в града. Споделяха, че, така, битови проблеми нямат, че, така, са успели да си осигурят жилище, но изпитваха, това не е носталгия по България, но може би по-скоро носталгия по онези години, когато те са живели тука, годините, в които са имали приятели тука, познанства много и все пак хубави моменти са имали. По-скоро аз така си го обяснявам, че е носталгия по, по преживяното, а не носталгия по България, така аз мисля.

И: А защо според Вас всички тези хора... отиват в Турция?

Р: Напуснаха? Ми, може би това беше естествената им реакция, спонтанната и вече, така, явна реакция на несъгласие със смяната на имената. На второ място като че ли обстановката тогава беше истерична – който успее да, нали, да напусне, той един вид се спасява, който остане тук, не се знае какво ще се случи, какъв ще бъде живота му и съдбата му. И те предприемаха такива стъпки, че аз си мисля, че в една нормална обстановка не биха постъпили така. Спомням си, че имаше случаи, сега се опитвам да си обясня защо са постъпили така - дали някои не са имали право да вземат децата си със тях, въпреки че им разрешаваха да вземат семейството, цели семейства напускаха, може би документите на децата не са били готови и те не, не могат да си представят, че ще напуснат България, а децата им ще останат тук да изчакат документите и едва след това да заминат. Имаше, поне аз знам за два случая, бяха увили децата си да речем в някви завивки, одеяла, юргани и два случая на задушени дечица. Тоест на всяка цена да напуснат България, а всъщност те... загубиха собствените си деца.

И: Вие имахте ли близки, приятели турци?

Р: Да, да. Ето например едно близко семейство по-скоро на моите свекър и свекърва, които винаги са общували с българи, приятелския им кръг е бил от българи, но и те в този момент, когато всички тръгнаха, те също събраха най-необходимото, но си оставиха жилището непродадено тука, оставиха го на, на някой да им го наглежда и заминаха. След това децата останаха там, може би младите някакси така по-адаптивни са и успяха по-лесно да свикната с новата среда, с новите условия, с работата си. А възрастните, възрастното семейство, което всъщност беше приятелско семейство на моите свекър и свекърва, то се върна тука. И до ден днешен, тъй като съпруга почина, жената си живее тука в България. Нейните деца са в Турция, тя си живее тука в България. И казва, че тука иска да умре, защото това е мястото, където тя е живяла, където са приятелите й и където наистина се чувства добре. Тя казва: „Там аз нямам приятели.” А децата й са там. Друго, също близко наше семейство с все пак добри професии тук – тя беше медицинска сестра, а той – зъботехник, по същия начин заминаха и през годините много често, когато сме се чували по телефона, те са споделяли, че искат да се върнат. И най-интересното е, че казваха: „Сега като идвате в Турция, абе, донесето нещо, нали, от българските салами, от българските луканки, абе нещо българско!”, нали, с което свързват годините, в които тука са живели, нещо, което така вкус да има, друг вкус. Едва ли има дефицит от такива стоки там, но те искаха нещо от България да им донесем и наистина сме им носили. След това интересното е, че децата им, имаха двама сина, децата им завършиха там средно образование, но, тъй като са учили тук, те знаеха български, върнаха се синовете им тук, и двамата учиха във висши училища в България, а единия син се ожени за българка. Семейството, майката и бащата са там в Турция, продължават да живеят там, ето – обратното, нали, обратното, обратния, а пък децата се върнаха тук и останаха в България.

И: Те са в София най-вероятно?

Р: Да, да, в София. Много от, може би всичко е свързано с индивидуалната нагласа.

И: А след това това връщане на турските имена как протече тука в града.

Р: Амеи, хъх, те бяха, да, върнаха си имената и то, аз се учудих, когато ги върнаха точно като турско-арабски.

И: Да, без „-ов” и „-ев.”

Р: Без „-ов” и „-ев.” То, странно, че, върнаха си тези имена, а към някои от тях ние продължаваме да се обръщаме с българските имена – вместо Имюгюл да речем Юлиана, ето секретарката, която влезе да ми остави писмата. Тя е туркиня. Нейното име е Имюгюл. Но всеки един преподавател или служител се обръща към нея – Юлиана. И тя отговаря. А официално, по документи тя е Имюгюл Кадир. Това е. Върнаха си ги имената, но последните години, имам предвид последните, значи някъде от 2006-та, 2007-ма година така, все повече, айде да не е тенденция, но има такива случаи, когато по-млади семейства, родят им се деца и фамилията, бащиното и фамилията записват с „-ов” и „-ев.” На мен ми беше интересно това нещо. И си казвам: „Това са млади хора, те няма как да имат спомен за онова време, когато са били с такива имена техните родители да речем.”

И: Вероятно са чували от родителите.

Р: Да, вероятно са чували. Но по-скоро това е желание, да речем, когато трябва да се подготвят документи, задгранични паспорти, така, някаква, някакво мнение, че по-лесно могат да получат такива задгранични паспорти и да речем визи за някои държави. А на същата тази секретарка, нейната дъщеря също е в Германия, миналата година, когато дойде, момичето само сподели с мен, че иска тук да подаде документи и да си върне българското име. Защото тя казва...

И: От гледна точк на живота си в Германия?

Р: Да, да. За мен в Германия няма отношение към, там има много и турци, кюрди има много, поне в тази провинция Нордрейн-Вестфалия, това е бившата западна Германия, нали, най...

И: Да, да, това е една от най-богатите.

Р: Една от най-богатите, най-гъсто населената, такова отношение, не веднъж и два пъти съм ходила там, няма, но това момиче, интересното е, че тя е в южна Германия и то в бившата източна Германия, казва, че там, когато си е подавала документи за работа, така, съвсем културно и възпитано, така отговарят немците, са й, така, отхвърлили документите за интервю. И тя казва: „Аз си намерих работа в една частна фирма, чийто собственик е турчин.” Не зная. Това е, това сподели момичето с мен. Та, има такива намерения. Но пък веднъж, при едно от пребиваванията ми в Германия, и така, от това можем да направим огромната разлика, влизаме в един магазин, частна пекарна, подобен тип заведения обикновено, така, се държат от турци – заведения за бързо хранене, за такава закуска, нещо подобно като нашите тука и моя съпруг чува, че младия мъж и по-възрастен човек, които всъщност обслужват клиентите се обърнаха и размениха, ама тихичко така, помежду си, няколко думи на турски език  и той реши да ги провокира, каза: „Аз немски не знам, но сега ще се опитам, нали, на турски да ги заговоря.” Той им каза, поздрави ги на турски и те веднага, високо, за да ги чуят всички хора му отговориха на немски. Категорично. Докато тук в магазин може да влезете и да чуете, нали?

И: Да, да.

Р: Е, когато започнете да говорите на български, няма да Ви отговорят на турски.

И: Да, не съм срещнал някъде...

Р: Ще Ви отговорят на български, но помежду си, дори наши студенти и то последните години, сякаш за да, за да демонстрират, че те упражняват свободно майчиния си език. Но пък аз, така, много категорично и в същото време уважително към тях, към правото им да говорят на майчиния си език им казвам, че това е държавно висше училище, те живеят в държава, в коят официалния език е българския и тук езика на педагогическата комуникация също е българския. Говорейки на турски език помежду си по време на час и по време на междучасията, те, всъщност, не помагат на себе си, защото, не е ново това, което ще кажа, все по-слабо се владее официалния език от билингвите, студентите и от учиениците. Те са, така, разпънати – един език в семейството, обикновено турски, втори е официалния език, нали, който се, би трябвало, на който би трябвало да се говори в обществените институции, транспорта, нали, различни други заведения. Трети е езика на улицата – междинен език, смесване между българския и турския език и в крайна сметка тези младежи и девойки всъщност, когато стъпят тук, в учебното заведение, те не показват необходимото ниво на владеене на официалния език. А знаете как се отваря входа на ВУЗ-овете последните години, с прием по, с оценки от държавните зрелостни изпити, няма как, на входа не мож да го провериш.

И: Да, да.

Р: Така или иначе постъпва с определено ниско ниво на владеене на езика. Тук ние трябва да надграждаме. А всъщност трябва да ги ограмотяваме. И това се наблюдава последните години, защото качеството на обучението, като цяло в българското образование е ниско.

AttachmentРазмер
Intervyu_D_Shtereva_Martin_Petrov_Kardzali_06_2012.doc115.5 KB

Кирил Бончев, "Народът беше много наплашен, когато започна този „възродителен процес“" (интервю, Кърджали, 06.2012 г., автор Петър Добрев, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ПЕТЪР ДОБРЕВ С КИРИЛ БОНЧЕВ[1], КЪРДЖАЛИ, 06. 2012 г.

 

Кое за вас е най-важното събитие от последните 20 години на ХХ век?

 

Вие сте малки и не помните, но 1984 г. тука бъкаше от милиция, нощно време трябваше с онези старите паспорти трябваше да се движим. Народът беше много наплашен, когато започна този „възродителен процес“. Особено турците, айде, тези с мюсюлманските имена. За тях беше голям стрес също. Изведнъж трябва да станеш Мето или еди кво си. Изведнъж стана всичко. Имаше хора, които и пари направиха от цялото нещо. Мой съсед милиционер после лежа в затвора за такова нещо, ходил по селата и вземал на хората златните пръстени, с обяснението, че така ще им помогне да си запазят имената. Осъдиха го, две години лежа в затвора. Аз тогава държах едно барче в театъра, служебно. Едно време на тези барчета им викахме „андропчета“, защото беше така: влизат в бара и питат всеки какво работи. Който не работи, айде в ОЦК, айде в Горубсо. Работа на всеки. Но в театъра е по-свободно. Репетиции имаш два часа, после свободно време. Направихме си го, за да не не отиваме на други места. И понеже Андропов беше издал тази заповед да се вземат хората от заведенията, ние си ги наричахме „андропчета“. Всяко едно ведомствено заведение. Барче за 35-40 човека, по всяко време да има закуски, кафе. Аз даже готвех, но ми забраниха, понеже на актьорите им миришело на скара и не можели да се съсредоточат. Имаше алкохол, беше евтино, никаква надценка. Моята жена беше браншовик, началник район в търговията и моето барче беше най-зареденото. По-заредено беше от барчето в партийния дом. Имах само шоколад 16-17 вида, около 25 вида цигари. Викали са ме в партията за това.  От Джебел съм взимал, от Момчилград. Викам им, тука идват театри от цялата страна, ние сме лицето на града, културата. След като си играе представлението, този човек ще седне и ти трябва нещо да му предложиш. Ние сме лицето, трябва да видят. После станах управител на сладкарница, но ми оперираха гърба, дискова херния. Една година бях в болнични. После малко частен бизнес, еди какво си. После пак в театъра. После останах няколко месеца без работа, почнах като завеждащ технически отдел в турския театър. Имаше тука 6-7 години турски театър, сега е слят с българския и се казва „Димитър Димов“ със сцена „Кадрие Латифова“. На името на майката на нашия вожд, Вежди Рашидов. Бяхме много добре, защото всяка година дойде ли април-май месец, правехме турне в Турция. Бяхме побратимени с Чорлу и Текерда, те ни осигуряваха всичко, спане, ядене, командировъчни. Бях завеждащ постановъчна част и 2009 г. участвах в пиесата „Хюрем Султан“. Понеже не зная турски, играя поп. 20 минути на сцената се движа, без реплики, само със жестове. Режисьорите бяха от Турция, България и Украйна, съвместна продукция. Играхме в Коня на фестивал, големи приказки за нас имаше. Но ни съкратиха, защото длъжността ми се дублира с човек от другия театър. Общо 50 човека останаха без работа. Останаха само актьорите, които знаят турски и балетът. Жена ми е гардеробиер тука в театъра, отговорник ателие, реквизитор, но мен ме изхвърлиха.  Една година бях на борсата, взеха ме в ОЦК. Беше добре, заплати. Аз съм завършил автоматика, компютърен специалист съм, така че нямаше проблем.

 

А да ви върна на „възродителния процес“, който споменахте?

 

От 84-та до 89-та знаете колко атентати се направиха, колко бомби се хвърлиха. Но искам да кажа, че ние в този град сме си живяли винаги като братя. Като дойде този процес, тогава се изостриха нещата. Преди това беше комшулук. Тогава се раздели нацията. Градът ни е около 50 на 50, но селата са почти изцяло турски и помашки.  В съботен ден, ако дойдете да видите какво става на пазар, все едно не сте в България.

 

А какво си спомняте от 1989 г.?

 

Това беше най-страшната година за тях, когато им казаха: „тръгвайте“. Смъртни случаи имаше дори от стрес, че отиват в неведение. По пет-шест дена чакаха само на границата да минат. Хора умираха на границата. Имаше едно момченце от Хасково, на което му предстоеше казарма. Такива момчета не ги пускаха да се изселват. Увиват го в пет-шест юргана, слагат го в багажника с едно шише вода и 2-3 лимона. И момчето се задушава и умира, в най-голямата жега. После го намериха хвърлен в гората, разложен. Майка ми и баща му заминали. Това беше най-страшното, защото само след два месеца нещата станаха съвсем други. Един от моите най-добри приятели замина за Анталия, нищо, че беше актьор. Продаде си и кола и жилище, всичко. Отначало не ни даваха да си говорим и по телефона. Той чак 1993 г. си дойде, започнал като учител. После като се поинтересувал къде може да работи като актьор, му казали, че пет години трябва да работи в Диарбекир, в Анадола, а после може където си поиска. Той работил, след което му дали възможност къде избира да отиде. Той избира Анталия, дават му държавно жилище, висока заплата. 16 години работи вече в Анталия, миналата година му бях на гости. Когато се пенсионира му дават 60 заплати. От България за 20 години взема 194 лв. пенсия, от Турция – за 16, взема 1800 лв. Чуди се ние как живеем с тези заплати. В Коня като ходихме, имаше фестивал на десет турскоговорящи страни. Спахме в пет звезден хотел. Движиш се навсякъде, сложиха ни баджовете. Това беше един имидж за България и за нашия град. Аз съм обиколил Европа, но това което видях там, в хотела, в ресторанта, беше нещо изключително. Девет вида топли яденета, 30 вида салата и 30 вида сладки. Представям си каква пара дават за културата.

 

Да довършим за 1989 г., тогава в края имената на турците се връщат.

 

Да, тука бяха големи митинги. Трябваше със съд да си връщат хората името. Взели са им го веднъж, после трябваше и адвокат да наемат, за да си го върнат. Пак едно напрежение. Някои хора от българите също насъскваха, имаше проблеми, но българите бързо се отказаха. Той цял живот се е казвал Мехмед, не върви. Но се правеха сензации. Както сега на протестите за ОЦК. Хората са изнервени, нямат пари, теглили са заеми, не могат да ги покриват. И един Петьо хвана един турчин за врата на политическа тема , и всички телевизии го снимаха. А турчинът няма нищо общо със завода. Но какво ми обясняват, че ОЦК работи на загуба. За един ден се произвеждат 80 тона цинк в завода, 2000 долара е цената за тон. Турските тирове вънка чакат, да го натоварят още неизстинал, предварително платен. Работата е, че собственикът има 16 други фирми и всичките им пасиви са писани тука, към ОЦК.

 

Но 89-та година, най-страшна беше „голямата екскурзия“. Много отидоха, ама после се върнаха. Защото отиваш при близки, ама те ще те гледат 1-2 месеца. А после? Тука оставиха къщи. Цели села останаха без хора. Имаше работата по тютюните, по животните.

 

След това как посрещнахте политическите промени от 89-та година?

 

Това промяна ли беше? Очаквахме нещо хубаво, но вече се появява носталгия, мислим си за Тодор Живков. Как може за 22 години да няма никаква сигурност? Кражби. Навремето ми откраднаха гумата на колата, обадих се и за три часа беше намерена. Сега, ако се обадя, че ми е открадната цялата кола, нищо няма да направят. Имаше някаква сигурност. Да, не можеше да се ходи навсякъде. Но сега като нямаш пари, можеш ли да ходиш навсякъде? Токът се увеличи от 2 стотинки на 24, а заплатата е мръднала само веднъж нагоре.

 

Хората се разделиха освен това след този „възродителен процес“. Деца, които бяха приятелчета, спряха да се виждат. Хората взеха нас да ни гледат по-подозрително, умишлено да слагат шалвари. Просто беше тенденциозно. Някак изведнъж стана. Ние ги приемахме така, както са били. Изведнъж виждаш табелата с българските имена. Ние го преживяхме човешки. Хора, с които довчера си бил пред блока, днеска се отдръпват. Ние плачехме те като се товареха за Турция. Имаше такъв случай, изпращаме едни съседи, плачем, прегръщаме се. Жената и тя плаче, но като тръгват с колата започва да ни кълне. Аз каква вина имах? Това беше страшно. После се върна това семейство, сега живеем нормално. Но и тяхната не беше лесна. С една кола багаж да тръгнеш. Целият апартамент може ли да си изнесеш? После имаше разбиване на врати, кражби.

 

Бяха пуснали от всички предприятия по четирима човека с едни ленти, вървят заедно с един милиционер. Който говори турски, веднага пет лева глоба. Имаше такъв виц. Кой език е най-добре платен? Турският – по пет лева на дума. А някои не знаеха български. Това е лошо де, че някои не знаеха български, но да кажем са от някои изолирани села. Имаше политики на партията за ограмотяване, изнасяхме им спектакли на турски и на български. Пускаме и 4-5 турски песни. Имаше толкова изолирани села, че някой като дойде в Кърджали, мисли, че е в София. Имаше хора, на едно представление сме правили по 40-50 спектакъла. А сега след премиерата се правят две, максимум три представления. И това е.

 

93-година като се върна този мой приятел от Диарбекир, каза, че целият този „възродителен процес“ е бил игра на Запада, на ЦРУ, за да не сближат България и Турция, както бяха тръгнали в началото на 80-те. Тогава Живков и Кенан Еврен имаха много срещи, работи. Но едната страна е в НАТО, другата във Вършавския договор, не може тези две страни да се разбират. Направиха го този „възродителен процес“, почнаха атентатите, бомбите и т.н. Ние сме тука на кръстопътя на Запада и Изтока, не може България и Турция да се разбират. Чувал съм и друга теория, че това в България е било опит, за да може после всички руски републики да минат по този модел, като Азърбайджан, Казахстан. Но се оказа, че това е неуспешно и край. И като дойде агентът-провокатор Горби...Няма спокойствие сега, на мен три пъти ми крадат мазето. От полицията ми казват да намеря начин да си го пазя. Буркани съм си правил, ракия. Няма ги. Нали плащаме данъци за тази работа.

 

А по време на „възродителния процес“ вие имахте ли някакви задължение, възложени от партията?

 

Аз тогава получавах заплата и от театъра, и от търговията. И ни бяха пратили да пазим магазините, че се чупеха витрини с павета. Това по смяната на имената, когато още не ги пускаха да си ходят. А колко народ замина в Белене? За една псувня, инструкторът по кормуване на жена ми отиде за две години в Белене. Сега работи тука в съвета, отговаря за транспорта, за такситата. 87-а година тъкмо малко се поуспокоиха нещата и 89-та година нашия каза, че отваря границата. Какви опашки бяха пред спестовна каса? Те турците са пестеливи хора, всичките пари си ги държаха в ДСК. На слънцето, юни-юли, припадаха. Линейки идваха. Държавата напечата нови банкноти. Почнаха да ги лъжат тука, че тая банкнота нямало да се приема в Турция. Хората почнаха да харчат, ресторантите да се пълнят. Нали имах барче, направиха ме и сервитьор, не достигаха хора. Сметката му 25 лв., той ми хвърля 50 и не иска ресто. „Не искам българска пара“, вика. Някои хора от това се възползваха, един курс от Кърджали до границата с лека кола и ремарке, вземаха 1000 лв. Като се има предвид, че една заплата беше 140-200 лв., представете си за какви цени става дума. Една кола струваше 6000 лв., но с ремарке я продаваха за 30 000.

 

После как се нормализираха нещата след 89-та година?

 

Доста хора се върнаха, то и Торгут Йозал в един момента каза край, до тука. После много хора емигрираха за Западна Европа. Сега като се връщат викат, че трябвало да целуват Тодор Живков, защото заради него са напуснали и са станали хора. Моят приятел тука живееше в две стаички, сега живее в 185 квадрата. Живее на пристанището в Анталия. Кара кола за 100 хиляди лева.

 

Как си обяснявате тази разлика в стандарта?

 

В управляващите и в икономиката. В Турция се произвежда всичко и се продава всичко. Ние какво имаме? Този град се е основал заради това, защото тук имаше 15 предприятия големи. Хората сменяха работа за 15 лв. разлика в заплатите. А сега няма къде да отидеш, пазарът на труда е свит. Имаше меден завод с 600 работници, те го разбиха. Всичко отиваше за износ, за Кувейт и т.н. Евгени Тотев го купи, близък до мъжа на Весела Лечева. Всички работници съкрати, наряза го на скрап. Сега направи десетина халета и ги дава под наем. Остави трима работници, които да му правят за неговите вили масички, столове. Кабелите с брадви бяха секли. Всичко замина на вторични суровини и за скрап.

 

Споменахте, че и в театъра нещата сега са по-зле?

 

Аз съм в театъра от 77-а година. Салоните бяха пълни, имахме представления със сто човека статисти. На статистите се плащаше, не знам откъде идваха тези пари. Хората бяха доволни. Работили до пет, после от седем до девет на театър. Георги Георгиев – Гец е идвал, Виолета Бахчеванова, Любомир Кабакчиев, Васил Стойчев, Рачко Ябанджиев. Заради тях хората идваха по шест-седем пъти да гледат едно представление. Имаше такова постановление, че ако софийски актьор дойде тук, получава 2000 лв. на ръка и отделно най-високата заплата. Плюс квартира от театъра дадена. Стари актьори, заради децата си, да станат стажант актриси, идваха тука да живеят. Ако не си завършил ВИТИЗ, можеше да станеш стажант артист. Докато частникът гледа отвсякъде да те изработи. Частникът не купува билет, преди се купуваха билети за цялото предприятие. Сега по два пъти се прави едно представление. Два месеца репетираш и два пъти играеш. Край. Хората нямат и пари вече. Освен това има много други забавления – сателити, интернет. Преди – тръгваме с естрадния състав за едно село – Фотино, Бенковски, в четири часа играем представление за учениците, салонът пълен. По два афиша слагахме на читалището и хората идваха. Сега, ако вкараш в салона 100 човека, ще те поздравят. Добре, че идват чужди театри с големи имена. Сега чакат Асен Блатечки да дойде. Но те си вземат по-голямата част от парите. Театърът е огромна сграда. Всичко има, ама хора няма. Театралната ни публика е много малко в този град. Ако има в народа пари, няма да е така. Едни заплати не са мръднали, откак това правителство е на власт. Преди имаше театрален стол, сега и това го няма. Даже в общината няма стол вече. Къде отидоха тези пари? Нали сме по-добре? Културата на един народ се определя от количеството свободно извънработно време. Сега хората работят на по две-три работа, за да свързват двата края.

 

Приемате ли наименованието „преход“ за тези години, за които си говорихме?

 

Не. Това е едно връщане назад. Имаше една книжка „Тайните записки на Елена Чаушеску“. Тя пишеше, че при капитализма има експлоатация на човек от човека, а при социализма е точно обратното. Вместо да се върви напред...всеки вече може да ланка, да говори и никой да не го осъди. Голяма работа. Ето сега правим митинг за ОЦК и голяма работа. Частници. Купиха го, продадоха го завода. 518 човека сега остават на улицата. Останаха само Пневматика и Горубсо.

 

 

 

 


[1] Tеатрален деец, домакин в театър „Димитър Димов“

AttachmentРазмер
Intervyu_K_Bonchev_Petar_Dobrev_Kardzali_06_2012.doc55 KB

Милко Багдасаров, „Предпочитам водното огледало пред софийското метро“ (интервю, Кърджали, 06.2012 г., автор Невена Германова, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА НЕВЕНА ГЕРМАНОВА С МИЛКО БАГДАСАРОВ, КЪРДЖАЛИ, ЮНИ 2012 г.

 

И: С какво се занимавате?

 

Р: С всичко ли, с което се занимавам?

 

И: Да започнем отнякъде.

 

Р: Основната ми професия, все пак, педагог съм, учител, директор на това хубаво училище от 22 години, това е най-голямата фирма в България, 1600 ученика и близо 200 души персонал работи тука, обслужващ персонал. Освен това се занимавам и с политика, след като бях 5-6 години директор и разбрах, че най-лесния начин, за да постигнеш нещата, които си ги поставяш тук катo цели в училището, се постигат чрез политиката, като видях, че за всяко нещо и съвсем дребно да е, което като идея имаш, трябва да го прекараш през министерства и законодателни органи, нямаше как, ангажирах се и с политиката и съм председател на БСП и на областния, и на ОС от 95-та година, вече 17 години, най-дългогодишния областен председател на областен център на БСП. Отделно и със спорт се занимавам, почти професионално, президент съм на единствения професионален клуб в Кърджали, „Арда“ – Кърджали, волейболния клуб и какво... член съм на тази федерация, която много я критикуват и съм председател на комисията по плажен волейбол в България, и се връщам вчера от един прекрасен турнир, който направихме първи в Смолян, много живописно беше, много силен турнир, какъвто не сме го правили от години, от години не е имало толкова силен турнир, винаги се е знаело кои ще са първите 3-4 отбора, а сега мачовете бяха много оспорвани, но на ниво, при мъжете, при жените, всички най-силни двойки български бяха там, това са шампиони на балканско равнище, така че пенкилер.

 

И: Значи имате широк поглед върху случващото се в града, кои според вас са важните събития в града от 80-те, досега?

 

Р: Това, което всички помнят, безспорно беше първите една две години, многото бих ги казал сблъсъци с етнически привкус, със политически противоречия между партиите, но те бяха определено на етническа основа, 90-та, 91-а година, тук палаткови лагери имаше, сблъсъци, създаден беше Общонароден комитет за защита на националните интереси, Отечествена партия на труда, партии, които в много голяма степен бяха създадени заради тези етнически противоречия между хората, това бяха първите години, не бяха хич лекички, защото много... (телефонът му звъни, изключвам диктофона)... след това събитията, аз чисто в политически план ги коментирам, след това 95-та година, когато бяха местните избори с едно решение на Окръжния съд, което отмени изборите, и след това решение, след 6 месеца на Върховния съд, тогава нямаше две съдилища, имаше само един съд нали Върховен, след това се разделиха, Върховен Административен и Върховен касационен съд, което отмени изборите и след това върховния съд пък ги призна за редовни.

 

И: Какво се случи?

 

Р: Аз мога много да разказва за тази история, защото беше много интересна, все пак аз бях страна, ние тогава участвахме в изборите с едно движение от 30 партии, гражданско, в което влизаше и БСП.

 

И: Как се казваше то?

 

Р: Обединение за Кърджали, мисля, че беше, вече съм забравил, то името не е толкова важно, Бъдеще за Кърджали мисля, че беше, не съм сигурен вече. И тогава успяхме, обжалвахме изборите и резултатите бяха, разликата беше около 5-600 гласа.

 

И: За коя година става дума?

 

Р: За 95-та година и тогава имаше даже избран временен кмет, спечелихме делото в Окръжния съд и няма да забравя на Върховен съд, след като загубихме, всъщност, влязох да присъствам и се оказа, че от всички седящи от лявата страна двама адвокати, които ме представляваха, те бяха много опитни хора от София, Еньо Комитов и Иван Андов, даже не знам дали са живи още, бяха възрастни хора, с тях, бях само аз, а от другата страна имаше около стотина души Коста Богацевски, бившия главен секретар беше там, техен адвокат, на МВР главния секретар по времето на СДС, той представляваше ДПС, кметът Расим Моса тогава, заедно с цялата почти парламентарна група на ДПС, заедно с всичките им областни председатели, заедно с едно доста голямо множество от медии, в по-голямата си част турски, телевизии и т. н. И аз бях малко като размазан, все едно, че ме беше ударил парен чук по главата, излезнах от съдебната палата, влезнах в Позитано и лека му пръст на Кольо Добрев: „Какво ти става бе?”, „Какво ми става, бях...”, „Че кой ти каза да ходиш там?”, „То е ясно, вика, че ще спечели ДПС, те са се разбрали с...“ , той беше тогава министър на вътрешните работи, „те“, вика, „се разбраха миналата седмица, много скоро ще има Върховен касационен и Върховен Административен съд и председатели ще станат двамата от тройката, които сега ти гледаха делото“ (смее се) и наистина след няколко месеца, как се казваха, аз вече им забравих имената на председателите, времето вече малко ме поразделя от..., но те двамата станаха наистина председатели, двама от тройката. След това вече тука нямаше токова големи емоции около това, което се случваше по-нататък избори нормални, както навсякъде. Първите удари почнахме да ги получаваме чисто политически през 2001 г. на парламентарните избори, тогава за пръв път усетихме така, усетихме лекото присъствие на туристи от Турция, имам предвид наши изселници, които дойдоха да гласуват, те бяха малко, но в някаква степен това се отрази доста на изборите, това беше през 2001 г., а 2003 г. вече на местните избори се усети тяхното присъствие много здраво се усети тука, защото това, за което ние вдигаме шум през годините, те идват малко, но те действат много мотивиращо на тея, които са тука. Значи те, примерно пристигат хора от по-нисък социален статус, по-беднички, на които им е платено, автобуса, за които това е възможност да дойдат да си видят близките, по-възрастни хора, и както казваше тука даже една моя колежка, казва „В нашия блок всички са зад вас”, но след изборите вика, сядаме и си говорим „Защо гласувахте все пак за ДПС?”, говорим за етнически турци и те казват: „Като ти дойдат роднини и не си ги виждал от 10- 15 години и кат ти кажат: „Ние идваме да гласуваме” от 1000 км за ДПС и на теб ти се обръща всичко, забравяш, вика и хубавия човек и хубавите думи и хубавите неща, които вика, някой може да ги свърши и отиваш и гласуваш като стадо, те си го казаха. Те идват за това, трябва след това  да се отчетат с печати, с чудесии, с билетите, за какво са гласували, те може би остават и с впечатление, че някой ги следи, нормално , хора, които са и по-неграмотни, това е съвсем нормално. А това дето сме го гледали тогава и сме реагирали, значи идваха хора, които си купуваха картофи и зеле от тук, чували с картофи си купуваха от Кърджали, за да занесат в Турция зеле, значи си направи сметка за какви хорица е ставало въпрос, бедни хора. Вече тоя процес се поразви нататъка, той си стана направо бизнес за ДПС, защото следващите години вече, това е 2003 г., коментираме и изведнъж 2005 г. вече отидохме на 90 000 гласуващи при положение, че преди това сме стигали до 70000, 20 000 се увеличи броя на гласуващите при положение, че в тези години, това, което нормално става тук си е обезлюдяване, не обезлюдяване толкова, колкото обезбългаряване на района, защото аз мога да го кажа вече като човек от нашата система, от образованието и като ръководител, където ме канят, особено като дойде май месец и юни на такива традиционни срещи на 10-20-15 годишни випуски, преди това бях заместник директор на математическата гимназия тук, от 35 деца класове, от 25-6, максимум двама трима са останали тук, говоря за силни класове, за деца, които са се реализирали, но не са останали тук за съжаление, отиват да учат в чужбина също го има, сега повече даже към чужбина бягат, но основно София, Пловдив, Варна.

 

И: А вие какво правите, като знаете какво се случва?

 

Р: За съжаление какво можем да направим, за съжаление, толкова години борба, в един момент виждаш, че някои партии идват на власт, за да си обслужват собствените интереси, без да мислят какво може да стане тука. Ние може да правим прекрасно планове, ама след като не можем да ги реализираме, като не можем да дойдем на власт, няма какво да ги направим. Иначе, докато бяхме на власт за 4 години, аз мисля, че тук направихме страшно неща, тук се вложиха страшно много инвестиции. Над 300 милиона влезнаха в областта.

 

И: Какво се направи тогава?

 

Р: Строителство, инфраструктура, най-различни неща. Ето водното огледало – най-критикувания обект, но за това водно огледало, този най-критикуван обект, аз няма да забравя думите на две млади момчета по на 30, 30 и няколко години, инженерчета, от Германия бяха дошли, тук монтираха скенера в болницата и ги караме нали да видят водното огледало, те гледат и викат: „Я това нещо го прави управляващата партия, това ако стане в един, те просто разсъждават от своята позиция, това ако стане в Германия, в едно малко градче, такъв огромен обект, той променя вече цялата визия на града, респективно, защото около него ей сега почнахме от едната страна парка, от другата страна могат да се направят 1000 работи, защото те са големи площи, самият факт, че земите четворно, петорно им се увеличиха цените е достатъчен, това е показателно, че то всъщност си върна парите, защото тези земи всички бяха на по 15 долара, 15 лева да кажем квадратния метър около мочурището Арда, сега откакто е построено водното огледало всеки търси, готов е да дава петорно по-високи цени.

 

И: Има ли инвестиции за тези земи?

 

Р: Не, в момента се гради цялостната концепция за парка, отстрани, то е свързано с изграждането на много неща и хоратa търсят, хората следят и чакат да видят какво ще се появи, примерно ако там се каже, тук ще има хотел или тук ще има ресторант, или тук ще има това и това, всички са готови да инвестират. Има голяма готовност, щом са се дигнали, търсенията са 5 пъти повече, при положение, че сме в криза.

 

И: Какво друго се направи тогава?

 

Р: Около 40 % промяна на цялата ВиК структура, едно време тук беше всеки ден, хайде да не казвам всеки ден, седмично по един път щеше да има авария, спира водата, тук се пукна водопровод, там протекло, това нещо го оправихме, пътищата бяха да не кажа на 90%, но там някъде имаше рехабилитация на над 30% от цялата пътна мрежа, направиха са много неща, казвам, че над 300 милиона се вкараха тук за този мандат, сега няма нищо, защо, защото в крайна сметка сега гледаме... аз това го казвах често, предпочитам водното огледало пред софийското метро, от моята позиция в Кърджали е така и ние така разсъждаваме, би трябвало всеки да разсъждава така, докато сега виждам, че управляващите в момента гледат да са добре с политиците си, със свойте началници в София, отколкото да направят нещо за града. Най-лесно е да кажеш като не можеш да направиш нещо, не можеш, защото еди какво... не е така, видя се, че може. Мога да кажа спокойно, че никак не е било приятно да искаме много пари и за едното и за второто, и за третото, знам, защо всеки е търсил, но тези неща са се случили, те са факт, те се виждат, колкото и да ги коментират, колкото и да приказват глупости по техен адрес, те се виждат. Та казах ли за тези двамата инженери какво казаха.

 

И: Не, не.

 

Р: Ако една партия направи в едно малко градче такова нещо при нас, тя 30 години няма как да загуби изборите и след 2 дни ние взехме тук четвърто място или трето място. В едно много близко село тука ние направихме 4 футболни игрища, отзад има едно в моето училище, само че моето си е по проект на УЕФА, няма нищо общо. Направихме в това, по селата, в село Падина, това е Ардинска община, село Чекаларово, това е Кирковска община, и в село Комунига, това е Чернооченска община, в Комунига направихме игрище, което е горе долу колкото, е не е колкото тоя двор, но на половина да речем, хайде, което струваше някъде около 90-100 хиляди лева нали, имахме възможност, защото наш заместник министър имахме в регионалното развитие Михалевски, слагахме там проекти, реализираха се, помагаха приятели тук, тогава го направихме там това игрище и го открихме на 5 юли ли бяха изборите 2009-та, на 5 и ли на 4, на 5 бяха, значи на 4 сме го открили, защото нямаше ден за размисъл на тези избори, предния ден го открихме, сутринта в 11 часа с демонстрационен мач, с присъствието най-малко на 1000 души от района, селото е с около 6, 700, 800, хайде жители, то е сравнително голямо село Комунига, то е на пътя и бяха дошли от съседните там села, от Боровица, от Черноочене, направихме едно, що годе, за тези мащаби на едно село грандиозно откриване, рязане на лентата и т.н., аз даже имам и снимка, само да погледна дали ми е тука (рови в телефона си), а да аз съм я отрязал, няма значение, все пак се вижда, лентата нали се вижда, това е областен управител до мен, от БСП, това е кмета на Черноочене, отзад се виждат и хората нали.

 

И: Има много хора.

 

Р: Много хора и на другия ден бяха изборите. Познай колко гласа имахме в Комунига, това е нещо, което е грандиозно, те там такова нещо нямат просто, те са едно село, в което там минаваха щото това е училищния двор целия големия, минаваха крави тогава и коментираха как вече всичко ще се затвори и тая красота ще остане.

 

И: Колко гласа имахте?

 

Р: Някои викат, би трябвало, след като е имало там 1000 души, но хайде да речем, че право на глас са имали 7-800, някои казаха, сигурно 90 % от гласовете, сте ги докарали, други, викат, при всички случаи като знаем как е обстановката, не сте изкарали повече от 100 гласа. 12, 12 гласа.

 

И: 12 гласа изкарахте тогава.

 

Р: (смее се) Да бяхме дали, да бяхме дали на 900 души, колкото е селото там по 100 лева щяхме да съберем, сичките можеше да дойдат да гласуват за тези пари, ние просто направихме, което сега стои обаче, аз с удоволствие като минавам оттам ако съм с някой „Виж какво игрище направихме”. Аз се гордея, че сме го направили, защото то остава, също направихме и в Падина, там имахме 34 гласа и 23 имахме в Чекаларово, това са големи села. Но ако примерно тук е с турци населението, там все пак са българи, може да са българи мохамедани, но все пак са българи.

 

И: И те гласуват за ДПС.

 

Р: Те гласуват за ДПС и за ГЕРБ. На хората им е по-добре да коментират негативната страна на хубавите работи отколкото позитивизма, но всеки е различно устроен, за съжаление тази нова система, сега управляващите наслоиха такова едно противоречие между хората, което е, за всяко нещо, в крайна сметка вътре се слага на първо място негативизма и след това се мисли какво може да се направи, ето както е сега при нас във волейбола, как да обясним сега на хората за какво става въпрос.

 

И: Аз ще ви върна мaлко към 89-та. Спомняте ли си как научихте вие, че е паднал режима, какво си спомняте?

 

Р: Аз мога да коментирам фактите още от май месец, защото те за нас бяха много интересни през май месец тук нали, преди да падне режима, защото единият от най-добрите ми приятели, той беше депутат след това от ДПС, беше лидер тук на окръжната организация на ДПС, Мехмед Ходжа, той и партия си създаде, след това, като влезе в конфликт с Доган, той дойде да се сбогува с мен, без да ми казва къде отива, каза, че отива до Унгария и аз тъй като последните една, две години, тогава по-рядко се виждахме, бяхме много големи приятели, но по-рядко сме се виждали и се учудих, че специално ме търси да пием кафе, без да ми каже нищо и се насълзиха очите му, отивам до Унгария, аз така и не разбрах защо трябва да плаче, че отива до Унгария, а то се оказа, че той просто е знаел един, два дни преди речта тогава на Тодор Живков и няма да забравя, че тази реакция, която се предизвика от тях беше страхотна, то тук беше просто много сериозен проблема, напуснаха всичките, зарязвайки къщи, имоти, каквото се сетиш, работил на нивата, облича се и тръгва за Турция, без даже да се обърне, да погледне примерно, че ако е приготвил корени за засяване половината ги е засял, половината ги е оставил да изсъхнат, много такава гледка беше, тогава ги изпратихме доста народ в Турция, много малко се върнаха, повечето си останаха там. И от по-друг ъгъл гледахме на тези проблеми тук в Кърджали, малко по-различно беше отколкото в цялата страна. Естествено на 10 ноември, това беше така много голяма степен национално ликуване, всички се чувстваха победители, аз имах чувството, че няма някой, койтода се чувства неудовлетворен от това, което се е случило, но след това почнаха да идват проблемите. Тогава дойдоха първите проблеми тук със връщането на имената, тогава тръгнаха тука едни колони, тогава тръгнаха едни стачки, тогава се създаде ОКЗНИ, аз даже в началото бях много активен участник в един инициативен комитет, който направихме хора от образованието, за да предпазим образованието от всички тези битки, обаче просто нямаше как да го предпазим.

 

И: Какъв комитет, какво правехте?

 

Р: Ами, инициативен комитет си бяхме направили, чисто с представители на учители, педагози, аз бях заместник директор тогава, просто да си съхраним училището от това, което ставаше на улицата.

 

И: Какво ставаше на улицата?

 

Р: Какво ставаше на улицата? От едната страна се провежда митинга на ОКЗНИ, в който всички викат „Турците в Турция”, нали, където има 5000 души излезли, естествено това влияе на всички. От другата страна, същият участник, който е там отива на другия ден в училището, в село условно казано тук, примерно Перпер, защото учителите тогава да не кажа в 100 %, но в по-голямата си част, 80-90% пътуваха, отива в селото, което е с компактни турско население, нали разбирате как го посрещат там и как го гледат. Тогава имаше такива случки, които просто не бяха за коментари, но те всеки ден ни се сервираха на нас. Примерно в едното село му оставили изпражнения на учителя в чекмеджето, а бе глупости от всякакъв род и тогава идеята на този инициативен комитет беше да се поемат някои от нещата в наши ръце, да говорим за проблемите, но образованието да го дистанцираме малко от другата проблематика, защото, от една страна, учителите трябваше да ги защитим, тези, които бяха по селата, но трябваше да ги защитим така, че пък тези, които бяха отвън да не допуснем пък те да влезнат и да почнат да говорят за другата крайност. Значи примерно ние сме се събрали в Културния дом и сме вътре 300 души, учители, сбирка, за да си говорим за проблемите, за да решаваме проблемите, какво правим, искаме да защитим учителите, които отиват по селата, това са все българи, да ги защитим, че нямат право там да се отнасят по този начин, по който се отнасят към тях местното население, турците. В същото време отвън активисти на ОКЗНИ, най-яростните напъват да влезат вътре, да сложат микрофоните, за да може да прозвучи призива „Турците в Турция”, значи ставаше едно такова дублиране, дето да... много сложни времена... тогава се беше настроило едно срещу друго обществото, докато не се успокоиха, чак 91-ва се успокоиха малко нещата и то след изборите, тук беше много трудно и по време на временните управи и след това, лошото е, че в годините, особено първите години, като кажа първите 10 години, даже и повече, ДПС печелят цялата власт, местна, в същото време нямат и за 10% от местата хора, които да са способни да си гледат работата. Влезнаха много неграмотни хора в управлението, това естествено влияе на всички, естествено нещо освободи ли се, както навсякъде, само че тук се слагат хора неподготвени за всяка една работа, както е сега. Боят е между ГЕРБ и ДПС, надпревара, ние казваме, че сме като боксова круша между тях, но при тях надпреварата е кой ще назначи повече народ, нали едните в държавните структури, другите в общинските структури, без да гледат кой какво може. И за това се ядосваме, че останаха много кадърни хора извън управлението и младите хора виждат това нещо и затова и не се прибират, как да се реализират, сега ако е някой, който знае, че ще се реализира с помощта на една или друга партия се прибира, но този, който е съгласен на млади години да направи този компромис със себе си, не знам до колко след това може да има професионално твърдение.

 

И: А тези митинги от началото на 90-те, едните са организирани от ОКЗНИ, а другите, кой ги организираше?

 

Р: ДПС, бяха се разделили хората на българи и на турци тук.

 

И: А как се успокоиха после нещата?

 

Р: Ами, няма как да не се успокоят, защото аз се прибирам вкъщи, комшията ми на етажа, аз идвам от едната групировка, той от другата и в крайна сметка, като знам, че трябва да отида до, 3 дена на курорт или 2 дена да излеза и естествено да дам на комшията да ми наблюдава жилището, защото до сега го е правил 20-30 години, почвам, все пак да си говоря. То тогава имаше и кръстчета слагани по къщите, отбелязване, а бе глупости.

 

И: Какви са тези кръстчета?

 

Р: Там където живееха българи се слагаха кръстчета, християни (смее се).

 

И: А там, където живеят турци, слагаха ли се полумесеци?

 

Р: Не, не, имаше много големи изпълнения тогава, много големи изпълнения.

 

И: Сещате ли се за някое друго, голямо изпълнение?

 

Р: Аз си спомням 1000 работи, ама неприятни неща, те си продължават сега нещата.

 

И: Преди малко споменахте за връщането на имената...

 

Р: Да, това беше в края на 89-та, декември, там 30 декември, мисля, че беше, там обявяването на едно решение, даже мисля, че Александър Лилов ли, кой го обяви, се получи една малко верижна тогава реакция на всички българи тук, тръгнаха с колите, защо ще им връщат имената, то оттам тръгнаха тези лагери и всичко това, да не им се връщат турските имена, да си останат българските.

 

И: А вие имате ли спомен за Възродителния процес?

 

Р: Имам, даже се шегувах тук, че тук има на ъгъла един ресторант, на едно момче, което беше по Германия някъде, върна се, той е много предприемчив, беше мой ученик. И когато откриваше ресторанта, той е турче и активен вуйчо имаше, депесар, който му помагаше, хора около него, които бяха свързани и по време на откриването на ресторанта, голям ресторант тук, даже сега сватбен салон направиха отделно, ме канят и аз отивам и всички изведнъж започват да се оглеждат, защото, е не бях единственият българин, но на практика единствения различен от ДПС вътре, има поне едно 70-80, да не кажа и 100 човека официални гости, депутати, кметове и т.н, само аз се явявам нещо различно от БСП и всички ме гледат и викат „А?” Ани викам, и аз има участие във възродителния процес, не сте само вие участници, преки, независимо от коя страна потърпевши, аз съм пряк участник, него викам аз го кръщавах, специално това момче. Той беше ученик и влиза в кабинета ми, аз съм заместник директор, точно тогава и вика: „Казаха ми, че трябва да си сменям името”, десети клас е бил той, дойде просто за съвет детето, викам, ти не можеш нищо да промениш, но харесай си някое, той вика: „Това питам какво да си избера, как да се казвам”, ми дай като моя син викам, големия син, давай Радослав и той се кръсти Радослав (смее се). На мен в тоя период, въпреки че вече 4-5-та година работех в Кърджали бях малко по-настрани от процесите, защото все пак аз съм пловдивчанин и дойдох тук по разпределение, трета, ли четвърта година бях в Кърджали, но като пряк участник мога да кажа, че това си беше една политика, начертана от БКП, декларирана, лошото е, че тръгнаха, намериха се хора, които тръгнаха силово да я прокарват, това беше проблема, а мога спокойно да кажа, че хората бяха готови сами да стигнат дотам, защото тук имаше някакво ниво, тук имаше някакво търсене да се реализират, виждат, че не могат да се реализират. Това, което тогава беше като политика на БКП, сега е точно обратното. Тогава имаше 7-мо постановление, докараха се хора от цяла България, дадоха има са доста големи бонуси, заради това, че работят тук.

 

И: Като граничен район?

 

Р: Като граничен район, като район със смесено население, като район с турско население, за всяко едно нещо тук се даваха двойно по-големи заплати, беше политика на държавата, сега в момента точно обратното. Тези райони са обезлюдяват, тук идват деца от селата, които идват с майка си и баща си да им превеждат, след 8-ми клас да кандидатстват, майката и бащата превеждат. Те са учили по онова време, докато детето сега до 8-ми клас няма на село къде да чуе българска реч, това момче от БТВ Антон Хекемян, миналата година за 24 май, имаше там така една акция за българския език, не си спомням точно какво беше, май пак няакви промени щяха да вкарват в законите, наредба ли щеше да излезе, той вика искам да дойда, разбрах, че някои учители преподават на турски, че децата не знаят български, искам да дойда да ми помогнеш в някое село да отидем, скрита камера. Викам, бе, Тони, ти веднага имаш едно агне от мен, ако, в което и село да отидеш, намериш някой да ти говори на български (смее се). Ти нямаш деца, които да ти говорят на български.

 

И: А учителите турци ли са?

 

Р: За съжаление да, това беше много голяма промяна, която се случи. Всички тези пътуващи, бяха във времето поодрязанки, сега са вече местни на повечето места. Както преди бяха 90% пътуващи, сега да са максимум 10 % пътуващите, болшинството са си местни хора. Не искам... значи аз бях много краен едно време към всички тези процеси.

 

И: В какъв смисъл краен?

 

Р: В смисъл, аз не мога да се съглася, че един учител ще влезе вътре и на някоя дума ше каже на турски, това нещо не съм си го и представял, че мога да стигна до там, в един момент да влизам в положение на колегите. Значи влиза колегата по биология и почва да предава на турски в 5 и 6 клас и аз му влизам в положение, вика поне нещо да го науча, той не знае езика, какво да правя, поне да знае нещо за биологията и аз го гледам и с времето почнах да се съгласявам с тази теория. Бях краен, че това е най-голямото престъпление, ти да влезещ да му предаваш на турски, аз защото пък съм математик, там е по-точна науката, все пак, виждаш, че много от децата, които от селата, аз имам и приятели и колеги, които завършиха и се реализираха по Турция на големи места, на големи постове, те наистина дойдоха като неграмотни палета в началото, но с времето, защото те си имах основата по математика, с времето и вече покрай усъвършенстване на езика, станаха много по-добри.

 

И: Вие разказахте тази история за Радо, който вие сте кръстили, останалите деца  в училището, как приемаха това, което им се случва?

 

Р: Много различно беше в различните райони, тук нямаше проблем, тук децата са българи, тук се българееха, защото в крайна сметка, всяко училище като погледнеш, един град като Кърджали тогава имаше не повече от 20 % от населението бяха турци, над 75-80% си бяха българи и то много чист български град и то по-български, отколкото Пловдив, отколкото Пазарджик, отколкото всички тези градове, които имат по 50-60 000 ромско население, тук беше чистотата страхотна, даже бих казал, че Кърджали сме си говорили много пъти, в езиково отношение тук е много по-чист българският, отколкото на много други места, просто защото се събираха хора от цяла България тук, всеки с диалекта си, но накрая общото, което се получава е по-голяма чистота на езика, отколкото да се получи нещо по-различно. И при децата, при хората, които работеха тук има естестевено желание за българеене, за български имена, за всичко, а при това, което се получаваше при по-малките места, по селата вече, там фанатизма в един момент изби повече, там се действаше по друг начин, там някои се опитаха силово да влизат по къщите, докараха армията и полицията тук като се струпа вече, стресът беше голям. Тук нямаше, ако беше продължил процеса по естествен начин, аз мисля, че за 10-15 години от само себе си нещата щяха да си дойдат. Някой тогава излъга партията, излъга Тодор Живков, че сега е моментът, как точно и с какви мотиви, защото се бяха направили опити на много места, тук смесени бракове, те си вървяха, после като се раждаше детето, повечето бяха с български имена, но както казват законите на физиката, на всяко действие има обратно по посока и равно по големина противодействие.

 

И: А в момента във вашето училище...

 

Р: Съотношението е фифти, фифти, 50 на 50, ние горе долу сме една картинка на това, което е в целия град, просто защото тук е един нов квартал, бих казал, малко по-независим и тук се събира всичко и от едните и от другите, не можеш да кажеш, че има превес..., сега имам гости от Норвегия, долу имам параклисче, направихме, това ви казвам, че защитаваме в момента, една, влезахме два три пъти в спор с Боян Саръев, значи нито е нещо голямо тук, аз имам 7 групи по религия, които се обучават в училище, официалната религия е православната, официалните учебници са на базата на православието. Всичо това, което учат децата в часовете по религия в крайна сметка е свързано с морал, с етика и с много неща, въпреки, че стаичката ни е осветена. Всяка група има, обаче, и турчета, всяка група от 15 деца, има и по 2-3 турчета, което е много така показателно, че винаги може да се работи в тази посока, спорът е дали да бъде религия или да бъде вероучение, не може, направим ли го вероучение, то автоматически ние ги разделяме децата на християни и мюсюлмани, вярата вече е друго, тогава трябва да отидешш в друга посока, тогава ще трябва да направя и джамийка малка.

 

И: А какво казахте за Боян Саръев?

 

Р: Тя нашата цялата църква иска да е вероучение, споменах го защото той прави едно предаване по СКАТ, беше ме поканил, викам, стига бе, човек, ти как ме виждаш мен, той го осветил, то всъщност си е параклисче, може и служба да се проведе, мъничко. Ти сам трябва да знаеш, че това нещо, за нас е в миналото, за българите, още повече, че неговата мисия е друга, но аз му го казвам и от друга позиция, той знае, че моята жена и всъщност, това, което години аз успявам да защитя в някаква степен е свързано с нейния род, нейният прадядо е първият семинарист в България, първият, випуск, които са завършили семинария, това става преди Балканската война още и той е бил от първите свещеници, той по Велинград е ходил, за да връща религията на помаците и той от много работа е починал, на 28 години е починал, отровен  е бил, то се предполага, че те са го отровили, въпреки, че е живял тогава с този червения поп Русинов в Пазарджик. Те са си такова семейство и аз вече като част от него, като техен продължител се опитвам да изкарвам идеите. Имам един много хубав филм.

 

И: Кой?

 

Р: Ще ви  го покажа сега.

 

И: Вие сте го правили?

 

Р: Да, на практика, направих го с една журналистка, която беше в Нова телевизия, сега е ПР, направи си агенция, тя е от Перник, тя го прави филма през 2003 и беше свързан с всичко, което се случва при нас, по Родопите, с джамиите и църквите, филмът е много силен (телефонтът му звъни, прекъсваме записа).

 

Р: В целия тоя период хора, които са били и продължават да стоят тука и да  тежат, от ДПС, може би трябва да посиоча Лютви Местан, говоря за властта, той все пак ми е колега, нали от образованието, в някаква степен крайностите на Рамзи Осман, които обаче, мисля, че са по-скоро от хората, които са давали назад, вместо нещата да се развиват в правилната посока.

 

И: Какви са крайностите?

 

Р: Имам предвид, че той е бил от фанатизираните привърженици на ДПС, които освен да казват познатите от 80-та година 3 реплики: „Ако дойдат едните или другите на власт, ще ви сменят имената или ще ви сложат шалварите”, нищо ново, но 5 мандата с едни и същи приказки, човекът успява да бъде депутат. Интересна  роля играе в тези години, според мен, Пламен Иванов, той беше председател на СДС, в онези години, когато не можехме да помислим за пробив, тук се направи пробив и 3 от общините бяха взети, Кирково, Момчилград, от кметове, не от ДПС, това беше през 99-та година,  в Кърджали беше от СДС, всъщност, но в Кърджали беше независим, подкрепен от СДС, макар че, ако трябва да призная, не беше без съвместното ни участие, защото, той беше от хората, които успяваха тогава тази държавна машина да я използват максимално за изборни цели, но това нямаше да бъде възможно, ако ние не участвахме заедно. Налагаше се да ходим в градове, далече от Кърджали, да си правим срещи и да си стиковаме тактиката, защото нямаше как да излезем и да кажем, ние сме заедно, но в името на това, да съхраним нещо тука българско го правихме, не го говоря, това не е национализъм, беше просто отговор на това, което правиха ДПС в момента и тогава испяхме. Някои казват, че бил най-слабият кмет, Румен Димитров се казваше, но пък никой не може да ми отрече, че поне 2 години българите живееха с пълни гърди.

 

И: В какъв смисъл?

 

Р: Вярваха, надеждата, че можем, сега вече се отчаяха, особено, след като почнаха тези процеси, идването на туристи, особено и сега както минаха изборите, 7 от 7, вече трети мандат подред, 2003 г., 2007 г., сега 2011 г., 7 от 7, всяка община, няма възможност за друг кмет.

 

И: А по времето на Румен Димитров какво се правеше за българите?

 

Р: Разбира се, тогава в този момент, всички структури тук, общински, при положение, че кметът е българин по друг начин се подхожда към кандидатите за работа, към хората, които са тука, имаше един много сериозен оптимизъм, една надежда, връщаха се тук млади хора, за едно за второ, за трето, сега го няма, сега са се отчаяли.

AttachmentРазмер
Intervyu_M_Bagdasarov_Nevena_Germanova_Kardzali_yuni_2012.doc102.5 KB

Мюмюн Емин, "Две са най-важните събития - възродителният процес, който разтърси всички нас като турци и второто събитие – 10 ноември 89-та година" (интервю, Кърджали, 06.2012 г., автор Виктория Митрова, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ВИКТОРИЯ МИТРОВА С МЮМЮН ЕМИН[1], КЪРДЖАЛИ, 06.2012 г.

 

-Кое е най-важното събитие за Вас през последните 20 години на 20 век?

-За мен лично две са най-важните събития - възродителният процес, който разтърси всички нас като турци и второто събитие – 10 ноември 89-та година. И още едно, на 29 декември, когато политбюро обяви, че се връщат имената на турците в България. На следващо място поставям демокрацията и включването ми в политиката. По професия съм учител, завършил съм учителския институт през 77-ма година. Осем години бях учител по селата, точно когато се извършваше възродителния процес в Кърджалийско. През септември, 84-та година напуснах системата на образованието, защото не можах да възприема този процес. Учениците, които съм познавал като едни и да се обръщам по друг начин и всеки ден да ги назовавам с други имена.

-Това промени ли живота Ви?

-Определено. През 85-89 та година бях стоковед в едно предприятие в Кърджали - “Единение”, 89- та юни месец след като почна възродителния процес, напуснах работа. Подадох документи да напусна и страната.

-Как се чувстваше натискът върху турците?

-Първо бяха изселени тези, които са лежали в Белене; тези които са имали черна точка в МВР бяха принудени да се изселят.

-През 50-55-та година също се е извършвала смяна на имената, или поне е имало опити за това?

-Тогава смяната се състои в това, че са наложени на имената наставките “ов”, “ев”, след 50-та година, но тази промяна не е била задължителна, имало е много имена без тези наставки. Възродителният процес почва след 70-те години, преди това е имало за циганското население, 80-те години започва да се извършва при помаците.

-Вие бяхте ли чували за това?

-Разбира се, но всъщност за нашия район смяната на имената започна 82-ра година, в определени населени места, мотивирайки се с това, че имат помашки корен, от Смолянски район, специално Паничково –Комунига. Възродителния процес приключи 85-та, януари месец. Моите документи за изселване не излязоха до 89 –та година, така и не можах да замина за Турция.

-Защо? Как си го обяснявате?

-Така и досега нямам обяснение. Ние сме пет деца в семейството, четири женски и аз, с изключение на едната ми сестра, всички други заминаха, макар, че целия комплект документите, моите и на по-голямата ми сестра подадохме заедно и лично. Документи им се придвижиха по реда, но не и моите. По всяка вероятност има някакво обяснение, но аз не мога да си го обясня. Питам мои компетентни познати, те не могат да ми дадат смислено обяснение, защото по това време стана един хаос и моите документи не излязоха до 89-та година.

-Вие напуснахте работа, а останалите от семейството Ви?

-Жена ми е със средно образование, продължи да работи, тя е шивачка, макар че до декември месец,  84-та година тя работеше в ОФ; живеехме в Кърджали, но не бяхме жители на града, а като нямаш жителство не можеш да купиш апартамент или да се възползваш от други придобивки, имаше условие, ако даден човек работи в едно и също предприятие 10 години без прекъсване, би трябвало да придобие жителство. През декември 84-та година жена ми беше вече с променено име, една вечер, някъде към 11 ч. и половина тя се връща от втора смяна от работа, минава през пазара, хващат я, вкарват я в една стая и й сменят името задължително. Една жена няма изход, какво да прави. Връща се тя вкъщи плаче, викам: - Жена, защо плачеш, няма смисъл, днеска си ти, утре друг, после трети, щом са тръгнали по този начин, на всички до главата ни е това. След два дни тя се връща и казва: - Нашите хора в завода ще стачкуват.

-Работеха ли българи в завода  ?

-Болшинството работници са турци, 90 %  от българите заемат ръководните длъжности - Аз, - вика жена ми,- сега какво да направя? – Където е стадото, там ще си и ти, няма да се цепиш, нищо че си със сменено име. Два дена работниците от завода не отиват на работа, на третия прекратяват стачката, това беше към 27-28 декември, но тези, които са стачкували, всички са уволнени от работа. Като семейна драма, като личен проблем го казвам. Отивам при директора на завода и казвам: - Жена ми има удостоверение за сменено име с по-раншна дата, майка ми беше болна и тя остана да я гледа.  –Донесете болничен лист за майка Ви и няма проблеми – казва той. Но всички болнични заведения в града бяха приключили регистрите си и със стара дата не се издават документи. Тогава намерихме един доктор от Хасково, който ни даде съответното удостоверение.

-Тук опитахте ли се да намерите такова удостоверение?

-Опитахме чрез познати хора или чрез приятели, но не успяхме. Не можеше да се наруши реда, въведен при издаване на болничен лист. Жена ми се върна на работа, през 85-та аз започнах работа като снабдител в едно предприятие.

-Как  лекарят от Хасково ви влезе в положението?

-Помогна ни срещу определена сума. А и режимът в Хасково беше по-свободен, не се страхуваха, още не бяха ги натиснали, пък и турското население в Хасковско е по-малко, отколкото в Кърджалийско.

- А българите, които бяха ваши съседи, влязоха ли ви в положението?

-На улицата, където живеехме, наблизо нямахме съседи българи, но колеги, учители, обикновени граждани ни влизаха в положението. Но имаше граждани, които се възползваха, пишеха доноси, че слушаме турска музика, че говорим на турски.

Имаше хора, които бяха принудени, но имаше хора, които бяха жестоки в своите разбирания. Наш кмет на село, мой братовчед, с магарето отива да пазарува в магазина на една съседна махала, тъй като в селото, където живее няма магазин. Минава през гробищата, жива душа няма. Кметът на града минава с джипа. Той се движи с шапка върху магарето, на шапката има такова, викаха му антената, беше забранено да се носи. Кметът спира джипа, взема шапката и я хвърля в гробищата. Това ли ме у било задължението, аджеба! Можеше да си продължи да пътува с джипа, все едно че не е видял. Наоколо няма никой, който ще му търси сметката.

 

-Как се забравя всичко това?

-Времето лекува. Аз имах и сега имам много приятели българи, така че междуприятелските и междусъсетските отношения си остават.

-Вчера друг респондент сподели: - Всички сме живяли добре, само възродителният процес промени нещата, но в същото време разказа доста случаи, където преди този процес е усещал определено отношение само защото е турчин.

-Още една случка ще разкажа преди възродителния процес, като работех като учител, болшинството от колектива винаги е било българско. С една колежка, след работа се прибираме, седим на една пейка на улицата, до нас се приближава една жена, доста възрастна. Провеждах разговора с колежката на български - тя е българка. Възрастната жена се приближи още повече до нас и като почна говори – тия турци, клали са толкова години, един куп приказки, клишета, които е чувала и чува. Колежката остана изумена, нито нея може да погледне, нито мене, тя е от Перущица, омъжила се е тука. Тази баба, какви деца има, какви внуци е отгледала в къщи.

Това, което се говори от крайни националисти, че в Кърджали не можеш да си поискаш хляб на български се натрапва, три пъти като се повтори, може да се повярва, че е истина. Това са думите, с които говори Волен Сидеров и хората от неговия кръг. Ние вкъщи с внуците си говорим на български, щем не щем, те трябва да знаят както турски, така и български език, даже български трябва да знаят по-добре.

-Някои хора казват, че до преди възродителния процес, турците си говорели предимно на български, но вече след 84-та се е започнало да се говори само на турски.

-Това определено е реакция. До 84-та имаше много смесени бракове в Кърджали, някои от тях се разтуриха, познавам четири-пет такива семейства, две се запазиха, три се разтуриха. Сега по-малко чуваме за смесени семейства сред младите, почти няма, процесът оказа своето влияние.

-Как мислите, има ли шанс да се промени това нещо?

-Лошото е, аз често го подчертавам, че нашият любим премиер беше приел една такава политика, която използва преди изборите  – за целта и методите, с които се е провеждал възродителния процес. Целта била правилна, методите са били погрешни.

-Когато 89-та година се решава да се връщат имената, ОКЗНИ провежда протест, Вие какво си  спомняте?

-Когато на 29-ти декември политбюро взима решение да се върнат имената, първото мероприятие беше на 30-ти вечерта, секретар на БКП в Кърджали беше Милчев; тогава хората излизат на площада, започват да играят хоро в знак, че не са съгласни с това решение. Същата вечер и на другия ден, шофьорите на частните таксита от обединение Кооптакси правят верига от 50-60 коли и обикалят града с мегафони в знак на протест срещу връщане имената на турците. Стълкновения не е имало. На другия ден това породи реакция от наша страна, съответно. Поведе се един митинг с две страни, като турците бяха при паметника на Георги Димитров, българите бяха пред партийния дом.

-Не ви ли беше страх?

-Нямаше страх тогава, просто не можеш да си помислиш за страх, на митинга имаше хиляди хора. Милицията беше застанала на средата на пътя, на булевард България. Едните викат: дайте си ни имената, другите викат – не щем да ви дадем имената. Същата вечер, на 1 януари се появи Луканов.

-Според Вас той ли е спасил положението?

-Напротив, разумът, проявен от двете страни спаси положението, защото тогава още не бяха оформени лидерите, нещата бяха спонтанни и от двете страни.

На митинга бях заедно със сегашния лидер на ДПС в Кърджали, Бахри Юмер, ние живеехме къща до къща на една и съща улица; много добре си спомням, че милицията допусна една грешка. По едно време се изтегли от улицата и ние нахлухме в отсрещната страна и вече почти нищо не ни разделяше с българската страна. Почнахме да се замерваме със снежни топки, там няма нищо друго освен сняг, никой не идва подготвен, няма сопи, няма оръжие. Милицията започна да ни разделя. Така приключи митингът. Същата вечер, преди нова година беше изграден комитет за национално помирение с Мишо Иванов, Сюлейман Гавазов, Мирослав Дърмов, Антонина Желязкова. Правим среща с тях, те идват съответно да ни помиряват, защото ако на другия ден продължи по същия начин, това нищо добро не вещае.

-Знаем какво се случи в Босна, ако някой искаше да направи нещо подобно, можеше ли да го постигне?

-Добре, че нямаше провокатори между нас.

-А версията това да е било организирано по сценарий, от по-високо ниво?

-Там нямаше високо ниво и в София – също. Тук всичко ставаше на местна почва.

-Но ако от София искаха нещо по-голямо?

- Тогава можеше да се случи.

-Кой според вас допусна тези хора, Иванов и другите заедно с него да дойдат в Кърджали?

-Може би целта им е била това, телевизия, радиопредаванията бяха запълнени само със  събитията, които ставаха в Кърджали. И Луканов също имаше определен дял. Делегация от наша страна, делегация от другата страна се срещнаха с него, чак след това ние отидохме на среща с тази делегация от Комитета за национално помирение и решихме митингите вече да се провеждат поотделно, на различни места. Ние бяхме пред търговския център, тогава беше магазин “9 септември”, а българската страна, пред дома на културата. Разделихме двата митинга, едните викат: - Турците вън от България, а ние: - Искаме си правата, ние сме граждани на България.

-Какво мислехте за случващото се тогава?

-За това, че можеше да стане по-страшно, за нищо друго не сме си мислили. Разделението на две страни да се водят митингите това беше разумът, който надделя; това беше на втората вечер. Митингите продължиха три дни – до 4 януари. На 5 януари идва тук Ахмед Доган с Касим Дал и с Исмет - има едно момче,  координатор за Турция в ДПС и една жена – Есме от Груево, която беше ранена по време на смяната на имената. И нашият Бахри, сегашния лидер областния, имал удоволствието в София, той работеше като строителен работник в София, аз бях строителен работник в Стражица, края на 89-та година, да го срешне Ахмед Доган на едно събрание на комитета за помирение, когато се създава; даже тогава са му предложили да влезе в ръководството, той казал – аз имам други планове. От тогава се познава с Доган и когато пристига тук, го позна. Идва след малко при мен и ме пита: - Знаеш ли кой е тука? – Кой? – питам. - Ахмед Доган, отговори ми Вакри. Отидохме при Доган, запознава ме с него.

Тогава решаваме да учредим ДПС в Кърджали. През тези два дни събираме подписка за връщането на имената; който иска, качва се да говори на трибуната, излива си душата, но ексцесии не е имало.

Аз не напразно казах, че се отказах от учителската професия, за да не ми се налага да прокарвам тая линия и бях много спокоен.

На 5-ти вечерта идва Доган и Касим Дал, ние се събираме познати около 13-15 човека, отиваме в един апартамент във Възрожденци, те държаха в момента да се изгради структурата; на 4-ти януари във Варна изграждат националната структура на ДПС. Ние не се съгласихме, казахме, че ние сме малко представителство, трябва да има от всяка община представители и решихме на 8-ми януари на го направим, убедихме ги, че така трябва да бъде. Запознахме се с програмата на ДПС, с главните искания, които имаха тогава,

-Как си избирахте хората, които да са едни от първите членове?

-Това бяха наши познати около митингите, приятели, иначе няма как.

-Колко човека бяхте съвсем в началото?

-Около 15 човека бяхме първата вечер, а на 8-ми вечерта се събрахме около 32, като от всички общини поканихме по двама-трима, за да има по-представително кой да работи по общините. На 8-и януари изградихме първата регионална структура в страната, като още на 5-ти януари, след като се запознахме с Доган и с другите, решихме да се съберем и направим учредяването след  като минат митингите в Кърджали. На 6-ти отидохме на митинг в Ардино, на 7-ми отидохме на митинг в Асеновград в тяхна подкрепа. Вечерта на 8-ми се събрахме, избрахме временно ръководство, разпределихме си функциите и започнахме да изграждаме  структурите си за целия район.

 -А нямахте ли страх от преследване?

-Никакъв страх, макар че имахме едно на ум, първата вечер, когато се събрахме, някои колеги с лични коли ги разпръсвахме другите, да не ни усетят. Но в интерес на истината тогава никой не е мислил за постове, за служби, единствената идея беше каузата ДПС.

- Нямахте ли притеснения, че хора от стария режим неминуемо ще влязат в организацията?

-Първите две три години нямаше разцепление те след това почнаха да се случват тези неща, доноси, агенти.

-Какъв беше интересът към ДПС в Кърджали в началото? Или хората се страхуваха.

-Напротив, аз бях първите два-три месеца в окръжното ръководство и след това първия лидер на ДПС в Кърджали. Където и да сме били не е имало човек, който да каже – Не искам да ставам член на ДПС, защото ме е страх. Избирали сме общинско ръководство и се е налагало с дни да броим пари, встъпителна вноска имаше тогава, членски внос; всеки става член и иска да бъде съпричастен към идеята. Макар че имаше и страх в някои хора, спомням си едно събрание в читалище Бенковски, кметът – българин, ние седим отпред, учредяваме ДПС. По едно време идва един и вика: - Майорът е отвънка. Казваме: - Нека, той е длъжен да ни пази, стой спокойно. Ние продължихме събранието. Имаше и лек страх, но ние правехме всичко възможно, за да успокоим хората.

-Кои са първите промени в Кърджали, които вие видяхте след 89-та година, освен , че вече имахте право да участвате в местното управление?

-Във великото народно събрание на местно ниво имаше доста съпротива от страна на ОКЗНИ, ОПТ, но ние вече имахме структури навсякъде. Във временната управа на Кърджали ние имахме само двама представители от общо 15. В интерес на истината, при първите местни избори, трудно намерихме кандидат за кмет на община Кърджали, защото никой още не разбираше от управление; повечето кадри бяха заминали за република Турция, изселени...

-Тези, които заминаха, после нямаха ли желание да се върнат, да участват в политиката?

-Тогава беше още много рано,  89-90-та година бяха изборите, току- що си бяха заминали, някои се завърнаха, но отново заминаха за Турция. Аз лично съм имал среща с Исмет Делиев, той е бил, аз не го познавах тогава, един от учредителите на ДПС на 1 януари 90-та година. Беше окръжен прокурор в Кърджали, изсели се през 90-та година. Ние му предложихме, когато учредявахме ДПС, да влезе в ръководството, той казва: - Момчета, каквото мога като юрист ще ви помогна, но нямам дългосрочни планове за България. След 2-3 месеца той си замина. Ноември месец, 90-та година, когато за пръв път посетих Турция, срещнахме се  в Измир и му викам: - Исмет, върни се в България, добро бъдеще те очаква, имаме нужда от хора като вас. Отказа. Огорчен беше от политиката. Макар, че и там не можа да се реализира като юрист, стана учител, не беше кой знае в какво цветущо състояние. Първата година изселниците бяха в много тежко състояние.

-Повечето хора от интелигенцията върнаха ли се?

-Не се върнаха, всички почти се реализираха в Турция.

-Според Вас икономическа ли е мотивация им или огорчението от преживяното?

-И двете причини, и втората повече, а има и друго, децата им са раснали там, получават образованието си и не искат да се върнат; познавам доста възрастни, те обаче се връщат всяка година за по 3-4 месеца; я къща ще ремонтират на село, даже и на почивка ще отидат, на море. Няма човек, или поне много малко са тези, който да не са си направил триетажна къща, купиха си нови коли, а заминаха с лади и москвичи, а някои и това нямаха. Всички се устроиха много добре, още повече че Турция е икономически по-добре от нас и става все по-добре.

-А има ли деца на заминалите,  които имат желание да участват в българската политика?

-Не. За тези 20-22 години вече имаме изградени кадри. Ние дълго време изпращахме в Турция стипендианти, по сто бройки на година, лично съм настоявал да ги изпращаме. Те се върнаха, имаме програма да се реализират всички, не ни липсват на кадри както беше 90-на година. Кадри бол, на засега няма възможност по подходящ начин  всички да се реализират.

-Когато говорехме за Доган, когато идва в Кърджали на 5 януари, споменахте и един координатор за Турция. Каква беше  неговата роля?

-Исмет, един от придружителите му, той е лежал с него в затвора, той е от нашия регион и отговаря за политиката на ДПС в Турция. Там имаме също изградени структури. Координациията между организациите там –  прокарват политиката на ДПС - каквито проблеми имат там ги поставят пред него, визови, например и се стараем да решим както на тамошно, така и на тукашно ниво. Благодарение на ДПС доскоро имаше неофициален консул в Бурса – Айтик Осман, той е изселен от България беше определен неформално за консул, вместо хората ни да се разкарват до Анкара, до Истанбул.

-За периода от 89-та година до днес, много хора използват понятието „преход“. Вие приемате ли го и как наричате този период?

-Това понятие – преход се е насадило вече в съзнанието на хората, преходът от една система в друга. Очакванията на много хора, за разлика от другите соцстрани, не се сбъднаха.

-А  има ли промяна в отношението на българите към вас, има ли преход от едно отношение към друго?

-Има промяна в отношението на българите към нас, даже в положителна посока.

Има българи, които са работили по възродителния процес 84-89-та година, няма на къде, сега се правят на демократи, защитници на правата, защитници на турците.

Имаше един милиционер, старшина, който през 84-85-та година на гарата разплакваше хиляди хора, сега си живее напълно спокойно, никой не му казва нищо. Някой да продума на турски, глоба 5 лева, друг, прибира го в стаята, някои са били бити. Нашите хора не гонят реваншизъм, нямат злоба. И това ни спасява. Това може би стана причина да не се превърнем във втора Босна или Косово.

-Това как си го обяснявате?

-За себе си имам едно обяснение, комунизмът в Югославия е бил един, тук е бил друг, там е имало много по-свободен живот, те се водеха трета страна, независими от бившия Съветски съюз, ние бяхме като 16-та република. Аз познавам косоварски албанец, той ми е разправял случка за Сърбия, сръбско и албанско семейство живеят едно до друго, като не са си проговаряли цял живот. Тук е много тънка границата помежду ми, при нас на Великден ни носят боядисани яйца, ние на Байрама им носим баклава. В Косово е исторически наслагвано. При нас, ни от баща, ни дядо съм чувал някой на някого да се скара. В Кърджали, кореняци българи почти няма.

По едно време се спекулираше, че по Татово време имало привилегии за турците, напротив, даваха се средствата, не специално за турците, а за региона като цяло и много българи за сметка на Кърджали завършиха образованието си, дойдоха в града, ожениха се и останаха тук. Много малко турци са се възползвали от тази привилегия за разлика от българите.

-Преди 44-та година Вашите родители къде са били?

-На село, имало е един период през 50-те години, когато е била първата изселническа вълна, татко си е приготвил целия багаж и не можа да замине, както и аз не можах да замина. Той самият искаше да отиде, не са го карали насила, той си умря с тази надежда да види Турция, аз поне успях да я видя.

-Защо все пак е искал да замине?

-Тази вълна, изселническата се е повтаряла през десет години.

-И в Югославия съществува такава повтаряемост.

-Да, аз съм срещал в Турция изселници още от 27-ма година, от Старозагорския район и са ми казвали – ние още живеем със сънища от България. 50-те години, 60-те години, 70-те години и накрая 84-та и 89-та. Тази психоза е насаждана у хората.

-Защо баща ви е искал да замине?

-Не е бил воден от любопитство, казвал е: - това тук не ми е родина, там е Турция. Такова му е било мисленето, не само на него, много хора, ако са имали възможност, те биха се изселили масово още в онези години – 58-68-ма; аз имам брат, който се изсели в 78-ма година в Турция, устроил се е там. Като се отвориха границите, всеки свободно може да отиде да живее където поиска. Вече казах, че има семейства, които идват лятото за 3-4 месеца, зимата отиват там, лятото тук е хладно, зимата там е топла.


[1] Старши експерт в Дирекция „Специализирана администрация” на Комисията за защита от дискриминация

AttachmentРазмер
Intervyu_M_Emin_Viktoriya_Mitrova_Kardzali_06_2012.doc74 KB

Мюмюн Исов, „Значи, за „Възродителния процес” като чуя си, винаги, така, накратко, или в, така, в зрителна форма това е джипката, която щъкаше из село“ (интервю, Кърджали, 06.2012 г., автор Мартин Петров, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА МАРТИН ПЕТРОВ С МЮМЮН ИСОВ, КЪРДЖАЛИ, 06. 2012 г.

 

Р: Значи „Възродителния процес” мен ме хвана в... една много деликатна възраст... бях на, първи курс тука в техникума по електротехника. Имахме някакви, така, подозрения, че върви такъв процес, защото селото, Комунига, се намира, така, на граничната зона с бившия смолянски окръг и фактически, понеже тече в началото на 80-те години „Възродителен процес”, смяна на имената по така наречения от Евгения Иванова „смолянски модел”, пълзящо, значи смяна на имената на отделни семейства, на отделни родове и в нашето село понеже имаше така снахи и зетьове от съседни села, където този процес беше в ход и бяха сменени техните имена. Това, което тогава ми правеше и ми е останало в съзнанието е, че тези хора бяха изолирани от, така, основната част от населението, бяха изолирани едва ли не като някакви прокажени и бяха се поддали на тази масова пропагандна теза, че те имат нещо, някакви български етнически...

И: Хората го бяха повярвали това?

Р: Сега, поне аз съм само на 15 години, имах такова усещане, сега нали не мога по-дълбоко, но впоследствие това се случи и в моето село, село Комунига. Значи нещата започнаха зимата на 84-та, тоест преди основната, пиковата вълна на смяната на имената тука кърджалийско. Избирах, избирани бяха, са били определени семейства и родове, които имат примерно някакви такива корени с така наречения „помаклък.”

И: Мхм.

Р: И други пък родове, които пък не попадат в този кръг на атака и фактически тези, тези семейства просто си бяха оставени ей така бе, не усещах състрадателност, не усещах солидарност с тези, накоито имената им бяха сменени. Същото, което се случваше с индивидите от... зетьове и снахи в предходните години. Същото се случи иначе, аз си спомням въпросите, които майка ми или, към майка ми или баща ми, които аз резонно съм отправял дали при нас има нещо такова, щото виждаш, че върви някаква драма при тези хора, значи те биват изолирани от основната маса хора. И успокоението беше „Не, при нас всичко е чисто!” Нали, дядо, дядовците ми, бабите ми бяха живи и според тях и двата рода, на майка ми, на баща ми са етнически чисти, тоест турски етнически корени, гарантирани според бабата и, бабите и дядовците. Малко по-късно, вече след като, към края на първия, на втория срок на първи курс, значи това е 80, аз 83-та година, есента почвам тука в Кърджали и към края на учебния срок ни сменят имената, на мене и на още едно момче от моето село. В курса сме около 10-ина души с турски имена. Нас ни бяха изолирали. Значи, опита да се идентифицираш, нали, да твърдиш, че си турчин и отсрещната страна, тоест не отсрещната, другите момчета, които са тука от вътрешността на кърджалийска област, които ти казват: „Абе, как ще ви сменят имената, ако примерно няма нещо нере, тоест нещо, ако нещата са чисти при вас, това как ще се случи? Защо не сменят нашите имена?” Чета, сега аз тука не мога да разгранича нещата и, в смисъл от това, което съм чел като историк и това, което, нали, те няма как да не се преплитат в моето съзнание. И сега като се сетя, значи това може би е под въздействието на силния авторитет, който БКП е изградил в годините преди, преди възродителния процес в психологията на българските турци. Значи, имай предвид, че много внимателно се пипат нешата, нали, за да не се дразни чувствителността, колективната психология на българските турци. Много внимателно се пипат емисиите на турски, много внимателно се пипат емисиите, това, печатните издания на турски език. Аз си спомням как баща ми, който върви за сравнително интелигентен човек в тази среда, който е със средно медицинско образование, по професия фелшер и същевременно някакъв активист на, на БКП, той казваше: „Абе, не може това да се случва. Ето, вижте новини на турски си вървят.” И в момента, в който една сутрин спряха новините, сега нямам спомен точно кога се е случило, и той беше леко изплашен. Че нали, това е симптом, значи както аз скоро тука в един разговор казвам... с едни приятели, че фактически, във връзка с тези дискусии парламентарни, извънпарламентарни на ГЕРБ, Атака за спиране на емисиите на турски език, нали, въпроса не е дали тези новини се гледат или се слушат, за тези хора в продължение да речем на 50-60 години тези новини тези новини отазяват отношението на българската държава към тяхната общност. Та, връщайки се към „Възродителния процес”, ние бяхме с този мой съученик изолирани от другите примерно 8 съученика. При нас обаче драмата не беше толкова голяма или толкова силна, защото ние бяхме още нови в града, не бяхме влезнали в любовни взаимоотношения с нежната половина, но аз си спомням, имах братовчеди, които бяха в по-горните курсове трети-четвърти курс, които бяха изоставени от техните приятелки и си спомням как единия братовчед, с който бяхме на квартира, много, така, драматично изживяваше това нещо. От гледна точка на това какво е било отношението примерно на, понеже преобладаващата част от моите съученици си бяха от града, си бяха етнически българи, значи, по-малката част от тях бяха солидарни с нас, защото ние не посрещнахме смяната на имената с хора, така, интензивно присъствие по дискотеки, тоест те са усещали по нашето поведение или по нашето мълчание как ние сме се чувствали. Огън, така, масло в огъня наливаха определени учители, които, така, силно ни дискриминираха. Значи, дискриминация, която беше и преди смяната на имената, дискриминация, която продължи и след смяната на имената, щото ние имахме много отличителна черта, че преоладаващата част от нас имаха, така, проблеми с българския език в неговата не писменна, а, така, говорима форма. Та, скоро даже с един мой съученик се срещнахме и, и той в него все още е останал тази травма от учителката по математика, която вървеше и, значи, и ни проверяваше тетрадките, и точно на нас, значи, той в един, в някакъв вид пак попадаме в тази категория на съмнителните, на непълноценните, на хората, на които трябва да им се проверяват тетрадките докато влезат във формата, който примерно някой очаква. Това, разбира се не продължи много дълго, ние, така, в присъствие, така в продължение на, в хода на времето научихме се и да говорим, да не се различаваме много и от другите, но така или иначе имаше неща, които, така, поддържаха, така, дистанцията. В какво се изразяваше тази дистанция, дистанцията се изразяваше в, така, организирани, задължително посещение на филма Време разделно. Както примерно след урок по историята на българите по време на, на Османското владичество, колкото значи нещата преди това да изглеждаха, преди урока, да са изглеждали, че не се различаваме, че има някакъв много добър модел на, на взаимоотношения между турчета и българчета, нали, сега в тоя момент не може да се говори християни и мюсюлмани, след този, след тези уроци, сега, да речем това не може да се абсолютизира, защото това е приключило във втори курс, но впоследствие и в казармата, по време на така наречената „Голяма екскурзия” са ни водили ЗКПЧ-тата задължително да гледаме този филм...

И: Пак?

Р: Пак. И аз примерно не съм съгласен, има една доста, така, подробна студия на Мария Тодорова за романа Време разделно в киното, в литература, за процеса на ислямизацията и според нея, значи, нищо лошо няма в този роман. Пък аз мога да кажа, значи... правех подготовки да пиша по пропагандното въздействие на романа, сега, не знам дали знаеш, че той е един от най-тиражираните български романи, може би след Под игото е най-тиражирания български роман.

И: Аз на Албена Хранова съм чел една статия.

Р: И нея. Значи аз бях взел фишовете по тиражи, да видя по години на издаване. Значи има около един милион издадени екземпляри на романа. Та, после, когато основния процес се появи тука през зимата на 84-та, 85-та година и след зимната ваканция нашите съученици, останалите от турците в, съученици от курса, ние леко бяхме доволни, че бариерата, тоест всички попадаме в общия кюп, това ти го казвам как тогава съм го усещал, но винаги е имало неща, които са поддържали тази граница и която като че ли изследователите, които, така, четат само... архивитв не могат да го доловят. Значи, бронетранспортьорите, които щъкат в, така, пиковия момент при смяната на имената, това 80 и, зимата на 85-та година тука из Кърджали, по улиците, след това войниците, от жандармерията, които, значи очевидно властта много добре усеща, така, знае механизмите на колективната психика, познава механизмите на, така на, психологическите особености българските турци, войниците, които слизат на ж.п. гарата, аз за първи път видях войници със сини фуражки.

И: Барети?

Р: Които впоследствие се... не, не, не бяха барети, бяха така наречените вътрешни войски, които сега са известни като жандармерия. Сега, баретите бяха в предходния етап. След това войн, милиционерите, които, школници, от Пазарджик, които ги командироваха насам, по няколко месеца даваха дежурство тука в Кърджали, движението с, така по двойки, с автомати, това, значи, при всички случаи прокарваше някаква граница на деление. Едните значи ги обиждаше – „Защо, значи, тука заради нас?” Нали, те трябва да са глупави хора, да не се сетят, че фактически тези, тази военна сила е стоварена тука в града не заради българите, а заради турците и заради смяната на имената. А пък у другите създава, тоест у българската част от кърджалийското население създава впечатлението, че „май наистина тези турци искат нещо”, щото наистина съм чел неща, от които става ясно, че още от края на 80-те години, тогава, когато почва да се изостря процеса, така, в, на, така граждански, етнически противоборства в Кипър, в сутрешни инструктажи офицери в армията и в милицията, по-висши офицери говорят, че българските турци, така, сред тях има силно желание, сепаратизъм, искане за отделяне от България. Тоест у тях се създава впечатление, че „Абе, те май тия турци искат нещо!” За да, държавата да разтовари тука, нали. Така, от една страна официалната медия разпространява информацията, че тези хора доброволно. При условие, че е доброволно, защо се разтоварва такава военна сила в Кърджали? По-късно, значи, бяха ме пуснали в една отпуска вече като войник в строителни войски в Дупница, бяха ме пуснали в една отпуска и аз се прибрах на село, гарнизонка с преспиване и през нощта в селото бяха вкарани БТР-и и МТЛБ-та. Така, минават по селските улици, да респектират, може би за да респектират. И войници от същия строи, от същите вътрешни войски по двойки с автомати, калашници и с кучета из селото. Значи, това също дълбоко ми се запамети в съзнанието. И много често, когато си говорим „Защо това население е капсулирано? Бе, защо това население не иска да се включва в общонационалния живот?” Значи, наред с многото други причини, това население в тези 4-5 години в него е създадено усещането, че българите, най-общои казано, че българите и българската държава не ги, ги смятат за накакъв чужд елемент. Нали, сега не си представяте, представете си сега примерно по, по съвсем друг начин биха реагирали едни селяни в едно чисто етническо отношение българско село, ако се вкарат едни бронетранспортьори. Ама тепък защо ще бъдата карани! И тука, просто, това докосва или, или дразни етническото в случая. Нали, защото дотогава са се случвали разни неща. Защо примерно... И тези, и тези бронетранспортьори и МТЛБ-та, аз нали си тръгнах, нали си ме представяте сега, аз какво съм, с какво чувство съм пътувал до София и от там до Дупница. Аз не знам какво става в моето село. Малко по-късно, значи, гледам по новините прекратиха всякакви контакти между, вероятно с кърджалийски окръг и аз трябваше, значи, имам усещането, че всички хора, всички турци са се изселили от България. И аз как да се свържа с моите родители, поисках запис, паричен запис. Получих такъв запис и, не знам дали все още тези правила са всила и, изпращача е имал право на едно изречение или две изречения като телеграма в този паричен превод и имаше изречение „Сине, ние сме тук.”, баща ми. Нали, от което, при условие, че получих парите, аз нали, очаквам да получа и, да има и телеграма към този паричен превод и тогава се успокоих. Защото властта пак много коварно, аз си спомням ЗКПЧ-то, значи, бяхме 30-ина турчета в Дупница, как ги разкомандироваха в различни посоки. И сутринта, аз съм младши сержант в тамошното поделение, виждам какво се случва и питам ЗКПЧ-то. Той пък, за да ме, значи, за да види примерно, да ме вкара в някаква беля, казва, ама техните родители платиха по 5000 лева и ние ги освободихме, нали, предсрочно от армията, от служба и аз, това ме провокира да поискам този паричен превод, за да разбера за какво иде реч.

И: Мхм. Извинявай!

Р: Та, общо взето, това са нещата. Значи, за „Възродителния процес” като чуя си, винаги, така, накратко, или в, така, в зрителна форма това е джипката, която щъкаше из село. Една джипка, която щъка, нали, търси там едни, които да се приберат от гората, да ги хванат и да ги накарат да подпишат декларации за смяна на, на имената.

И: А е имало избягали из гората?

Р: Не, не в смисъл, сега, нали, да, едни хора, които се крият като шумкари в гората, в смисъл през деня ги няма, защото, да речем тази джипка спазва там някакъв бюрократичен ритъм, че през деня е там, а вечерта не...

И: Е някъде другаде.

Р: Не, не, не, не се движат из селото. Дядо ми примерно, той пък се премести при вуйчо ми в едно асеновградско село, където нещата примерно бяха много спокойни, много късно, в смисъл там нямаше нито, ходейки на гости правехме тази съпоставка как там, значи в това българско, асеновградско село те си, една малка общност, която се е преселила там в началото на 70-те години, при тях този проблем го нямаше. Те най-спокойно и свободно си говореха на турски и техните съседи българи, значи обръщението, моя вуйчо се казва Мустафа, не знам как се е казвал на, какво му е било българското име, неговите, тех, неговите комшии се обръщаха към него с неговото майчино име, с, като Мустафа. Тоест там нещата бяха много по-спокойни. Сега, разбира се, че тука се стигаше до разни такива комични неща от сорта на, значи, автогарата е много интересно, автогарата, имаше там един милиционер, бай Илия, Илийката му викаха, изключително неграмотен полицай, който даже не беше усвоил книжовния български език. Нали, табели навсякъде „Говоренето на чужд език е забранено!” Нарушителите се наказват по силата на там, еди-къв си член и ние се притеснявахме, в смисъл появяват се едни възрастни хора, които си личи колкото примерно да са забранени тези традиционни знаци на идентичността като такето или забрадката, или шалварите и си личи, че примерно жената е от някакво село от околностите на Кърджали и сега тя се появява и бяха, беше усвоен един такъв репертоар, да кажат само името на селото, щото тези хора не могат да сглобят изречение на български и очевидно техни роднини и познати или до тях най-малкото е стигнала информацията, че наказват, глобяват на автогарата в Кърджали, ако примерно говориш на турски език. И казва примерно, жената: „Млечино?” Тоест „На коя каса продават билети за село Млечино?” И ние пък, нали сега, щото освен униформените щъкат и неуниформени и само им посочим, примерно с пръсти, на коя каса. Или с пръст: „На тази опашка ще се наредите, за да си купите билет.” Така, с жестове, мимики и се появява този, Илийката и ме хваща мене за ръката. Вика: „Ти защо говориш на чужд език!? Ела сега във...” Има стая на МВР, на автогарата, не знам дали все още съществува, и ме вкарва там. Сега, моето българско име е Митко Живков Исаев, гражданско, българско, и аз влизам там и фактически аз съм се обиграл, това става може би 86-та, 87-ма, когат завършвам техникума и казвам: „Как ще ме обиждаш, бе? Какво пише тука? „Митко” пише ли? Пише. Как ще ме обиждаш ти?” Нали, и той, и той в тоя момент, и той в тоя момент не знае как да, не знае как да реагира.

Хубаво е значи, тази инициатива е похвална, защото устните разкази са си устни разкази, те ти дават, така, нещата, които ги няма в архивите.

И: Мхм.

Р: Та така за „Възродителния процес.”

И: А след това изселването? Вас не ви изселиха?

Р: Изселването, аз бях, значи изселването, фактически, ако имаш предвид „Голямата екскурзия”, то пак е било, мисля си, организирано, защото, дирижирано от държавата. Защото има села, в които на хората издават червени паспорти и други (звъни телефон)

И: Говори си, ако искаш.

Р: Не. И други райони, в които примерно не издават. Сега, конкретно в нашия случай, вчера като с говорехме с баща ми, там във връзка с това как хората са (не се чува 25:50) в Турция, баща ми каза, нали, майка ми почина преди 12 години и вика: „Майка ви, вика, не искаше да го оставим в казармата и да пътуваме.” Значи всичко е било – снимки, декларации, за изселване. Но в нашето село е много слабо засегнато от тази така наречена „Голяма екскурзия”, защото, значи, аз мисля, че този смолянски модел силно разедини хората. Село Комунига беше, сега не знам какво би показала статистиката, но средата на 80-те години то е едно от най, ако не и най-многолюдното село в кърджалийски окръг и този модел на хващане на отделни родове силно раздели хората, противопостави едни срещу други. За разлика, нали си представяте...

И: И това след това си остана и след като са ги преименували всички?

Р: И това си остана, да. За разлика, примерно, да речем от едно село Груево, което има протести и всички други села насам към Кърджали. Сега, когато събереш всички хора пред кметството и, така, образно на селския мегдан, това село, това силно мобилизира хората. Значи аз това нещо го виждах, мои братовчеди бяха войници в редовната армия тука в Момчилград, и аз го виждах в Момчилград – тези хора някакси не бяха пречупени, бяха с някакво самочувствие. Докато отатъка имаше, аз го наричм някакъв такъв малцинствен конформизъм. Значи, понеже не можеш да разчиташ на силата на тълпата, на силата на множеството, и всеки беше, така, намерил някакъв свой начин да си обясни, да си успокои съвестта, да намери някакво обяснение за своето поведение. Докато в, не знам дали, така, точно се изразявам, това нещо го виждах и това нещо си остана в село. Значи много малко може би, сега на prima vista, може би около 20-ина семейства само се изселиха от селото и това фактически си остана село с, не пострада, така да се каже, силно в демографско отношение от „Голямата екскурзия.” Сега, впоследствие вече, тогава, когато след 90-та година това изселване придоби така, силно икономически краски в нашето село функционираше, продължаваше да функционира един машиностроителен завод. И предполагам, че това пък е била другата причина хората да не искат да се изселват в Турция.

И: Ми, не знам, кажи, ако искаш пет приказки там за, вече... 10-и ноември, връщането на имената, промените.

Р: Това, което ми се запомни, аз на 10-и ноември беше един петъчен ден, бях дежурен по рота. Фактически се върнах, се уволних от казармата в края на декември 89-та година и си спомням митингите тука и на турците, и респективно на българите. По никаъв начин не бях ориентиран. Сега, разбира се, всеки, така, нормален човек е доволен от това да възтържествува справедливостта, истината, да се върната, така, автентичните неща в неговия живот. Беше ми много интересно, аз 90-та година почнах да следвам в учителски институт в Кърджали, тука и виждах стереотипите и предубежденията, скоито идваха, понеже той беше национално представителен институт в началото на 90-те години, тук учеха хора, младежи от цялата страна и виждах техните предубеждения, техните стереотипи: „Ма, колко са лоши турците!” Това, което преди това виждах в Дупница, тогава Станке Димитров, нали, хората не бяха виждали живи турци. И това по, така, определението на Уолтър Лимптън, значи тяхната представа за турците беше от литературата, беше от киното. И на мен често са ми задавали, понеже аз бях може би най-грамотния там в поделение от 200 войника със средно специално образование, като в скоби ще кажа, че една значителна част от офицерите нямаха, в смисъл, ако имаха средно образование, нали, от моите контакти с тях ставаше ясно, че вечерно са, така, взели средно образование и аз бях, така, един от грамотните хора там и това им правеше впечатление. Аз понеже бях, за тези две години, създал контакти с войници...

И: Как така си турчин, пък си грамотен?

Р: Да, да. И това значи в момент, в който се сприятелих с момчета от Бобовдол, от Благоевград, значи, първо на нож, ама как сега, той в, там имаше един такъв интересен момент, че, ако кажеш, че си от Кърджали, в Дупница примерно не може да, така, създадеш контакти с момичета. Защото за тях Кърджали това беше място, където имаше само турци. И затова използвахме такъв приом, че примерно, нали, твърдяхме, аз твърдях, че съм от Пловдив. Та, мои приятели казваха така: ”Добре, де, сега ти, нали, както се казва, абе, ти разбираш кой е главния герой във филма!”, имаше една политико-просветна стая, ти си млад човек, нали, това е така наречената димитровска стая, където има един телевизор и където примерно влизаме да гледаме само новините и примерно събота вечерта един филм, „Ама ти разбираш!”, „Ама ти, ама ти не мож да си така!” Ти не мож да си така! По време на „Голямата екскурзия” съм на гости на един Митко в Бобовдол, у тях на гости и баща му псува: „Абе, тия турци къде са се юрнали?” и сега баща му не знае, че Митко, зад паравана Митко се крие Мюмюн и сега пък неговия син знае, че аз съм Мюмюн, той почва да му се кара: „Абе, баща ми, що говориш такива глупости!” В смисъл такива конфузни ситуации имаше, сега, разбира се, че нещата постепенно, нали, се нормализираха, ако изходим от това, че базата за сравнение или фона са митингите. Но оттам насетне аз не виждам кой знаяе колко сериозна промяна в междуетническите отношения в Кърджали. Сега, не знам за това време дали нещо си усетил, тука има някакъв, такъв, някакво, някаква договорка – от една страна Движението за права и свободи, което значи, изследването го показват, там, където управлява на местно ниво нарочно назначава повече представители от националното мнозинство, което в регионите е национално малцинство, за да не дрази допълнително или да успокоява емоциите на това национално мнозинство, тоест на българите, които в съответните региони са малцинство. Сега, Антонина Желязкова беше провела едни проучвания в Гърмен, в Руен, в Ардино, където примерно етническите българи са малцинство и там нейната статистика или статистиката на нейния екип показва, че, примерно, много повече българи са назначени в местната администрация. А аз, нали, това, което си говорим неофициално с мои познати, които пзнават нещата, казват сега примерно директора на театъра, директора на архива, директора на музея и още няколко служби, те трябва да са етнически българи. Ако, даже, ако се върнем назад във времето 2001-ва година, когато и петте мандата тука бяха спечелени от ДПС и се очакваше областния управител да бъде етнически турчин и как се завъртя една въртележка и се задвижи този стереотип: „Ама не може сега и областния управител да бъде техен човек!” Това не е, това е, аз го гледам като човек, който фактически десетина години се занимава със спецификата на проявлението на стереотипа, аз го гледам с такива, с такива очи го гледам. И фактически после какво стана, за да се успокоят страстите, тука беше назначен етнически българин, от НДСВ, пък...

И: В София имаше.

Р: В София и още на едно място бяха назначени турци.

Та, аз затова, затова смятам, че тука нещата не са, в този, при талъв съпоставителен план, нещата изглежда, че са напреднали, но иначе не са. Друго нещо което примерно аз забелязвам, това е, че една значителна част от етническите турци, които са живяли в Кърджали и които фактически, при които е бил носен кода на това добро съжителство на ежедневно ниво с етническите български, този код се носи от хората. При условие, че една голяма част, аз почти не виждам тука познати физиономии при условие, че съм живял 10-ина години тука в Кърджали и голяма част от моите приятели се изселиха в Турция. И виждам как, турците, които слизат от селата при тях няма тази култура на, така, която се е оформила при онези, които са живяли 1-2 поколения преди тях тука. Защото фактически този модел на всекидневно общуване, добро общуване на ежедневно ниво, той е ставал по един много интересен начин и това не е мое прозрение, а етнолозите, етнографите, които правиха в началото на 90-те години тука изследвания разбраха, че фактически едно християнск, едно мюсюлманско, едно турско, едно българско семейство на базата на един реци, това, което идва от историята, става на реципрочен принцип. Когато примерно турското или мюсюлманското семейство праща свои представители примерно за сватбата на българско или на християнско семейство, погребално обичаи уважение, при, така, обичаи, свързани с, така, раждане, едно друго. Тоест тези неща, те не се кодифицират някъде в книгите и да се изучават, ти, този опит се носи от конкретните хора и аз впоследствие, когато преподавах в продължение на три години тука в този вече филиал на пловдивския университет, бивш институт за учители, аз го виждах в, нали, когато студенти българи ми го споделяха. Казват: „Аз работя в еди-коя си шивашка фирма и там аз се чувствам изолиран, чувствам се изолиран, защото всички говорят на турски!” А тези, които говорят на турски, те не го правят нарочно, те го нямат опита. Ак, примерно, бяха турци, проиграем така, така в условно наклонение нещата, те щяха да знаят, че биха изолирали този, който не знае техния език и биха говорили на български. Сега да не идеализираме нещата при всички случаи, така, но това го имаше. И оттам насетне аз... за съжаление нямам време да се занимавам така с тези неща покрай, така, оцеляването, щото нямам, това не ми е работа, таботя в строителството, тази прословута българска толерантност институциите, един пропаганден балон, и така наречения „български етнически модел”, значи, това аз го казвам на моите туденти, това е като снежния човек Йети – всеки е чувал за него, никой никога не го е виждал. И в този смисъл, така, като съм говорил със студентите, на въпроса „Абе, какво е за вас българската толерантност?” - „Ама, ние сме спасили нашите си евреи.” Нали, сега, знаем една част...

И: Кои сме „ние?”

Р: Знаем една част, сега, едната част от истината, та, нали, тука не става дума за отправяне на някакви присъди, ня какви оценки към конкретните хора, тука е въпроса ролята на държавата. В конкретния случай става дума за незаинтересоваността и инертността на държавата да не работи в тази посока, защото толерантността се култивира, толерантността не се наследява. И аз скоро, преди две години на една конференция на това специализирания университет по библиотечно дело, дето се води бившия библиографски и не знам защо ме поканиха и аз, понеже нямах време, и доклада ми фактически представляваше заключение от моята дисертация. Значи дисертацията, ако Ви е интересно, образа на турците, османските турци, Османската империя, Турция в българските учебници по История втората половина 20-и век. Това ми е темата на, на дисертацията.

И: И преди и след 10-и?

Р: Да, и преди, и след 10-и, тоест до 2000-ната година.

И: То, не знам дали нещо се променя много много.

Р: А, има промени, разбира се, но те са много систематични, много хаотично. Та, нямах много време, един мой приятел много настояваше и, те, така, някаква международна конференция за толерантността на Балканите, нямаше, значи, представители имаше от Косово, от Албания, България и от не знам още къде, и Сърбия. Сега косовския представител, нали, говореше за някаква уникална толерантност в Косово и тези, които са от Косово ръкопляскаха, след това мин се през албанския докладчик, мина се и през българския, уникална толерантност тука, в България и акламации, много (не се разбира 42). После стигна ред до мене и аз съответно прочетох този доклад. Гробно мълчание в залата, значи, гробно мълчание в залата, никакви въпроси след това и малко по-късно ми искат доклад. Сега, това заключение така или иначе от дисертацията е публикувано в книга и беше зимата и аз не бях в активен сезон в строителството и рекох да напиша един материал. Значи, аз съм силен привърженик на разбирането, че трябва да се преформулира, преактуализира, да се актуализра разбирането за българска нация – от етническо разбиране, значи, да мине към гражданско разбиране, че всички български граждани, и държавата да работи в тази посока. Значи, от гледна точка на теориите за нациите и национализма, когато няма държава, ясно кои са строителите, когато има държава, държавата е тази, която силно действа в тази посока. Така. И написах един материал, който носи, така, заглавието „Една нация ли сме?” Материал, който, значи, аз имам намерение тая тема да я превърна в нещо, нещо по-голямо, ако имам възможност за това. Взех учебниците по история, новите, които функционират и към днешния ден и, така, по методиката на социолозите измервам полетата, площта на полетата, в които се съдържа информация за едното и за другото. Значи, от пет действащи учебника по българска, по национална история местото, това, относителния дял на информацията, която засяга българските турци е от 0,13 до 1,57 %. Сега, при тази почти символична информация не може учениците от мнозинството да почнат да възприемата българските турци като част от българската нация, нали, като част от гражданската българска нация, от модерната, айде така да го изра, да го кажа, от модерната българска нация. Не може пък учениците от малцинството, тоест българските турци, учениците от тези среди да възприемат тази история, да възприемат това, което пише в историята на третата българска като част от своя история. Разбираш ли ме? Значи, формално погледнато, на трети март, ако не на трети, на 16-ти февруари 1879 година с приемането на, със свикването и след туй приемането на Търновската конституция българските турци, фактически мюсюлманите, които остават в границите на княжество България, те се превръщат в поданици, формално в поданици на българската държава. И логиката на авторите би трябвало да бъде такава. Но логиката на авторите тя може да бъде заложена от учебната програма, учебната програма се пише от държавата, нали. И влизаме в един омагьосан кръг. И там примерно едни много интересни неща - а, делегацията, която посреща Александър Батенберг. В тази делегация, понеже по силата на Берлинския договор българия е принудена, българ, в учредителното събрание да учстват и мюсюлмани и като такъв участва мюфтията на Враца. И снимката, която е приложена в един от учебниците и мюфтията е там. Значи, втори момент, в който опираме, това е подготвеността или неподготвеността, чувствителността или нечувствителността на учителите, които преподават тази история. Ако те са чувствителни, даже и да няма нищо в учебника освен тази снимка, силен заряд има в тази снимка да се каже: „Ето, ученици, присъствието на мюфтията в делегацията, която посреща.” Нали, това са символни неща, те са важни неща. И оттам насетне, аз често популяризирам, така, провокирам, така, мои познати, когато говорим за историята на българските турци... Сега, не те попитах дали си историк или социолог?

И: От социолозите съм.

Р: Така. Социолозите. Значи, в първата световна война от 88 106 загинали официално по статистика на царство България български войници, войници от армията 9 604 са български турци, 9 604. От тях 1 918 са от кърджалийския район. И аз тука примерно преди две седмици, ако ти е интересно това, значи ако не, ако е извън темата, няма проблеми да, да прекъснем, и задавам тука на един, който се води като човек на, на кмета, аз понеже правя разни, одеве, ако си разбрал тука филм за другите в армията, нали, в исторически план, и се обаждам съответно на директора на музея и му казвам, този, който, така, сте го интервюирали или ще го интервюирате, или някой го е интервюирал, Павел Петков, викам: „Бе, Пафка, (не се разбира) Пафка, викам, имаш ли ти човек, който работи по тази проблематика?” И той каза: „Абе, не ме занимавай с глупости!” Сега, значи, ако паметта на тези 1 918 тогава поданици на българската държава, мъже, които може турци, но загинали под българския национален флаг, ако това е глупост, нали. И в какъв смисъл го казвам, казвам го в смисъл, значи, ако погледнете италианския национален отбор – негър, нападател - Балотели, за немския вече стана, така...

И: За французите да не си говориме.

Р: За французите или за англичаните няма какво да говорим. Значи, няма да видите, в българските национални отбори, няма да видите имена от, така, турската общност. Значи...

И: Няма, да.

Р: Сега, нали няма да ме репликираш, ще каже: „Абе, сега, ти пък какво искаш? Да има някакви специални привилегии ли?” Ако трябва, да има. Държавата, в смисъл да ги намира тези хора. Значи, това показва две неща – от една страна може би показва, че тези хора, ако има такива от тази общност, това показва, че имат усещане, че са дискриминирани, е че това не е нещо, което, значи, се случва от днеска за утре да направиш тези хора съпричастни към българското, в национален смисъл. Нали, иначе: „Абе, те капсулирани! Абе, те, ние отиваме при тях, казваме еди-какво си по време на изборите, ама те след туй пак продължават да глсуват за ДПС!” Вижте защо гласуват за ДПС. Значи, това, което ти говорих за строителни войски. Там по време на „Възродителния процес” най-елитния техникум беше този, в който учех аз тогава, в електротехникума и идва някой, казва: „Този, този, този, този, този отиват в школа за радисти.” Значи, всички българи, етнически българи от курса, то ги, дискриминация – значи отиват и стават радисти. И аз, значи, като младеж, който, да речем, тодава сме свикнали,че, имаш нагласа, че ще влезеш и ще служиш във войската, и отиваш да служиш в строителни войски, значи, там, където не ми е мястото на мене, да, да, не че е примерно обидно да се копат канали, но когато виждаш, че другите ги взимат еди-къде си и все пак ще се занимават с нещо по-специално и тебе те пращат там, където, примерно, един вид утайката. Нали, това ми тежеше примерно изключително много. Така. Става дума за усещането. Какво прави държавата за това усещане? Нали, това също е много важно, не става от днеска за утре. Значи, при условие, че си водил една такава, така или иначе си поддържал у тях чувството, на тези хора, даже тогава когато си говорил, че „българи и турци, дружни и единни през вековете”, нали, пропагандни сборници от 60-те години, това, при условие, че постоянно някой ти е натяквал, постоянно някой върху тебе те е товарил с това, че си, отговорностите за тези пет века, значи няма как да изкараш основната маса от това население от това чувство, че си втора ръка български гражданин. И оттам насетне минаваме в армията, значи, минаха 20 години, 22 години, 23 години, значи, няма един, хайде да не кажем генерал, но няма, няма турци в армията, в смисъл с, в, така по-високото ниво. Да не говорим за полицията. Това създава чувство и у едните, и у другите, значи, тука в град Кърджали този паметник е изключително важен. Значи сега, примерно, аз знам защо примерно този паметник не е създаван в годините, защо Първанов и Божидар Димитров отиват в село, в град Омуртаг да построят такъв паметник, на загиналите там, 406 души. Защо, значи, тука пак проработва този комплекс, че тези хора може би... Ако по време на Студената война е ясно, ясно щото тази зона тука е по-сосбена, по-близо до Турция, до Гърция, тези хора може би ще поискат – не познаване, съм чел доклади, в които, примерно Георги Димитров 46-та година или примерно доклад на генералния щаб на българската армия – глупости, как турците тука са взели еди-какво си и ставало еди-какво си. Как да направим, значи тука въпроса, ако ме, се зададе въпроса: „Добре, де, ти какво, какво искаш?” Значи, аз искам да няма такива капсулирани групи в, в българската държава, тези хора да имат самочувствие, че, ако имат качества, могата да се реализират и да направят кариера в българската държава. Аз примерно се чувствам дискриминиран. Направих дисертация като свободен докторант при условие, че трбваше да си платя защита, трябваше да си платя свободната аспирантура, обрекох моито жена и син на мизерия, защото имах само, имах съзнанието, че мога да направя кариера в България. Две и четвърта година, значи, 2000-ната година бях готов, същата тази 2000-ната година моя научен консултант, професор Милчо Лалков почина преждевременно, се замотаха нещата, още 4 години трябваше да минат, да защитя. Защитих 2004-та година, от 2004-та година минаха 8, сега ще станат 8 години, за 8 години аз можех да напиша поне още една книга и 10 статии, да си, да се хабилитирам. Вместо това лепя плочки, от 4 години. И след като защитих дисертацията, ме уволниха от работа в интерес на някаква 3-месечна,щото била човек на еди-кой си. Много е трудно в провинцията. От друга страна, поради много тежкото състояние на българската интелигенция и липса на възможности, няма подаване на ръка. Щото моя професор ми казваше: „Ти ще бъдеш примера, как примерно един турчин, който примерно има качества може да стане, да защити докторат в република България.”, нали. И не че, това не е някакво оплакване, значи, за мен е по-важно оцеляването и плащането на сметките, на моите и на семейството ми. Но няма визия за това. Говоря с, консултирам един турчин от Трабзон, който прави, така, магистърска теза за културата на българските турци след 89-та година и ме е гледал в едно предаване по bTV и, беше от сорта показват ме как лепя плочки, след това в едно живо предаване с Петко Бучаров и еди-кой си в дискусия. И той казва така: „Ако, вика, това се случи в Турция, покажат, значи, в контекста на това, че турската държава иска да интегрира и ромите, най-вече кюрдите, покажат един кзрдин, който е защитил, завършил висше образование, завършил университет, пък да не говорим, че е защитил докторат да лепи плочки, ако, вика, до третия ден не стане, вика, скандал на четвъртия, вика, да му предложат работа.” Нали, тука, това тука не става дума за някаква привилегия. Идвам тука да работя в професор Цветана Георгиева ми преотстъпва нейни, нейн лекционен курс в Кърджали, идвам да преподавам тука, значи никакви проблеми относно качеството на моята работа. Директора на филиала каза: „Абе, аз ще те взема на работа, нас ни, без туй тука, нали, някъде далече от цивилизацията, тука има недостиг на хора с докторска степен.” В следващия момент, значи аз си въобразявам как аз съм завършил този учителски институт, как после съм се върнал тука, как това е някакъв атестат за качеството на обучение в него и в следващия момент, щото някой не е могъл да защити, разбирай Димитър Арнаудов, към онзи момент и щял да остане без работа, ме зачеркват. Нали, сега, веднъж не си мислиш, втори път, трети път, десети път и като се случат много пъти и почваш вече в, то така или иначе психиката на такъв като мене, тоест на човек от малцинството е травмирана и той, постоянно получаваш нов и нов импулс, че наистина това е така, че наистина еди-какво си. Нали, разбирай ме, разбирай ме правилно, пак повтарям, не тръгвам да се оплаквам. И в този смисъл, значи, събирам, така, регулярно информация и статистика за тези неща и въпроса, който задавам „Една нация ли сме?” Не, към настоящия момент не сме една нация. Сега, колкото нали, това са реалности, защото, ако погледнем, така, представителните социологически проучвания, ясно се вижда. Ако отидем при другите, тяхното гласуване също показва. Те защо се капсулират? Те се капсулират, защото примерно защо има много млади хора, които искат да правят кариера, турци, които искат да правят кариера в ДПС? Защото за тях ДПС е ракета-носител, те не могата да излезнат на свободния пазар, наприемер сещаш се как в България, поне това, което се говори и какво е усещането, какви са конкурсите, кой ги печели, как ги печели и... както примерно на мен са ми казвали в двора на ректората там: „Е, ти си свободен атом, бе, ти никого не заплашваш. Сега, що ти създават проблеми тука при вътрешната защита? Ти си някакъв свободен, някакъв чешит, който дошъл тука да прави някакъв свободен докторат, ама някъде от провинцията. Ти си, така, живееш с чувство за лична, собствена самодостатъчност, ти не заплашваш...” Това се говори, така, в двора на ректората. И после си задавам въпроса: „Добре, бе, защо така става?” Нали, ето сега – майчин език, немайчин език, пропа, това, предизборана кампания, непредизборна кампания, тече нов асимилационен процес, нали, Доган, той ясно е, че свири на, както Божидар Димитров свири на нечии други струни, той свири на струните на своя електорат. Сега, те много ясно знаят, че българските политически партии не са горови да, да вървят, да има такава промяна в избирателния кодекс. Нали, сега, никой не е отворил дузината документи, договори, които България е подписала, по силата на, на които Българската държава трябва да разреши там, където в регионите има, така, малцинството е в мнозинство да има комуникация на съответния език. Тука веднага проработва, светва тая сигнална лампа: „Абе, това е първия етап към искане на автономия!” „Първия етап”, значи тая автономия, значи следващия етап на тая автономия е обявяване на, така, откъсване от териториите на България. Значи, това е, според мене, неработещо. Значи, много търпеливо, много (не се разбира 59:34), но при ясно формулирана държавна политика. За съжаление държавата, ако, така погледнем по това как тя провежда интеграцията, значи, има един национален съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси. Всяка година излиза с годишен отчет. Ако видиш примерно за периода 2001-ва до 2009-та година, двата мандата на ДПС, и НДСВ, и впоследствие и БСП предоставят така наречената интеграция на малцинствата на ДПС. Щото председателят на този национален съвет винаги е министъра без портфейл или министъра по бедствия и аварии, който е от ДПС. Значи и Неждет Моллов, Филиз Хюсменова и кой беше още там... Филиз Хюсмен, Емел Етем. И докладите, значи, които, последния доклад за 2008-ма година – как турците са били интегрирани. Въпроса е „Какво означава за вас интеграция, бе?” Аз примерно провокирам, така, едни журналисти от Хасково, викам: „Бе, минете, викам, там, задайте въпроса на областния и общински лидер на ДПС какво е за тях интеграция.” Викам, могат ли да дадат някаква дефиниция, сега, айде, да не е академична дефиниция, да е, такава каквато те я разбират. Означава ли включване на това насление в живота, който циркулира в страната, в държава, нали, да ги включиш в полиция, да ги включиш в армия, това са повече показните неща. Има ли, има ли ги по другите места? Примерно в администрацията, в една община като Хасково, където има около 120 души общинска администрация няма да видиш почти имена на турци. Е, то е ясно, че това след себе ще доведе усещането: „Абе, те, те не искат, нали, по-добре ние тука да гласуваме за нашите си хора.” И когато говориш принципно става много трудно. Значи, аз го виждам сега в този висш ислямски институт, където преподавам 3 години, да си обективен в България е изключително трудно и изключително, така тормо, създава тормоз и стрес на този, който защитава такива ценности, Та, ако имаш нещо да питаш... Такива работи.

И: Ми, не, какво да те питам.

AttachmentРазмер
Intervyu_M_Isov_Martin_Petrov_Kardzali_06_2012.doc110 KB

Пепа Тодорова, "Когато падна Тодор Живков аз със семейството си бях в Гърция и по радиото съобщават името му и казват: “капут”, не мога да разбера какво означава, починал ли е... (интервю, Кърджали, 06.2012 г., автор Виктория Митрова, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ВИКТОРИЯ МИТРОВА С ПЕПА ТОДОРОВА[1], КЪРДЖАЛИ, 06. 2012 г.

 

-Кои са според Вас най-важните събития през последните 20 години на 20-ти век?

 

-В Кърджали толкова важни събития няма, но напоследък имаме някои придобивки - построяването на водното огледало, може идеята да е крадена, но е придобивка, пазарът, може да не го харесват всички, но е придобивка, на автогарата имаме поставен нещо като символ на Орфей, който малко трудно мога да го свържа с това, което е Орфей, но и това е придобивка.

Аз съм учителка в Кърджали, но както тук, така и за цялата страна за образованието нищо не се прави, всичко върви в посока надолу, а не в нормална посока, както трябва.

 

-Според Вас, какво е необходимо, за да вървят в нещата правилна посока?

-Първото нещо, тези делегирани бюджети, колкото са хубави, толкова са и в отрицателна посока; по принцип тези бюджети са за училища, с голям брой ученици и аз работя в такова училище.

 

-В какво училище преподавате?

-Училището се казва “Славейков”, от 1 до 11 клас, в горен курс имаме и езикови паралелки, имахме и биологични паралелки, които неизвестно защо ги спряха, последната биологична паралелка догодина завършва, а те са много полезни за децата.

 

-Вие от Кърджали ли сте?

-Не, баща ми е от едно Великотърновско село – Емен, майка ми е от Брестовица, аз съм родена в Брестовица, а съм израсла в Емен. Родителите ми по партийна линия са изпратени в Кърджали, защото баща ми беше директор на зърнохранилище, едно време, по Тошово време, където те изпратят, там отиваш. И тук се ожених. Имам тридесет години трудов стаж като учителска.

 

-Какви бяха очакванията Ви в началото на 90-те?

-Точно 89-та година, когато падна Тодор Живков аз със семейството си бях в Гърция и по радиото съобщават името му и казват: “капут”, не мога да разбера какво означава, починал ли е, не знаех какво става. Влизаме в България и на границата първия ми въпрос е какво се случва в България, обясниха ни. Мина известно време и във вестник “Антени” имаше статия на един професор, който пишеше, че на България, за да мине този преход са й необходими поне 20 години. Ясно е, че за един ден не може да стане, но реално погледнато си правех сметка, че за 5-6 години всичко вече ще тръгне в някакво русло.

 

-Каква беше реакцията Ви в първия момент, когато разбрахте, че режимът пада?

-В общи линии аз бях много озадачена, защото нямахме информация какво става горе във върхушката и за нас, в провинцията, тези неща бяха като гръм от ясно небе. След това започнахме да получаваме по малко информация от познати хора, които се намират на различни нива в обществото. Очевидно е, че основната информация се крие тотално от обществото, така е и в момента; понякога в пресата се изнася по малко информация, но тя не може да се свърже. Както например, говореха за Алексей Петров,  но когато говореха за неговото сваляне, че има разни корупционни неща и т.н, в един момент, никой, ако не бяха ми го казали, нямаше да го знам, не каза, че веднага сме имали посещение от Мосад, от Израел. Кой да го свърже едното с другото. С нас и сега се действа на същия принцип. Трябва да имаш достатъчно информация, да свържеш фактите, за да разбереш истината.

 

-Какво се случи с Вас след смяната на режима?

-Като се свърши със стария режим, първото нещо, което направихме ние в големите студове е да отидем в София. Пътувахме с коли, аз и моя съпруг и други семейства, отивахме на площада, скачахме и викахме; искахме промяна. Но не тази промяна, която е в момента.

 

-Какво искахте вие?

-Искахме да стане това, което беше например в Австрия, бях чела в един вестник, как изобщо протича живота там. Например учениците имат касичка в училище, в която всички пускат стотинки и в края на годината с парите се купува или нещо за училището, или се дава като благотворителност за някои, които са нуждаещи. Има бригади, които помагат на някоя самотна възрастна жена, ще й нацепят дървата, ще й подредят нещата в къщата.

 

-А сега, от дистанцията на годините, какво е отношението ви към падналия режим?

Стандартът тогава беше коренно различен, всеки можеше да си позволи да отиде на почивка. Лично аз не мога да се оплача от времето на Тодор Живков, всяка година сме ходили и на екскурзия в чужбина и на море; пътувахме в Чехия, Унгария, от капиталистическите страни - в Гърция, изобщо не са ни спирали. Така, че в общи линии не мога да се оплача от онова време, но е имало неща, които сме искали да променим, например искахме тези възможности да имат абсолютно за всички. Имахме апартамент от родителите на съпруга ми, който работеше в Обединена българска банка, преди това в БНБ, беше в данъчна полиция, все пак е заемал важни постове. И не се налагало да спестяваме за покупка на жилище, затова можехме да пътуваме.

Впоследствие се оказа, че нещата, вместо да се подобряват, се влошават. Да, сега имам възможност да отида навсякъде, където си поискам, но с какво?

 

-Усещате ли някаква разлика и каква е тя, в отношенията с ръководството на училището преди 89-та година и след това?

-Имам късмета да работя с изключително добри директори.

По разпределение отидох в Момчилград, директорката се държеше изключително добре с колектива. Прехвърлиха ме в училището в Кърджали, където работя и досега. Предишния директор беше работохолик и искаше всички да са като него, не съм имала проблеми, от работа не се плаша. Директорът, който е в момента е абсолютно същия – Милко Багдасаров.

-Отношението към Вас зависи ли по някакъв начин от партийните Ви пристрастия?

-Аз не съм партиен член. Директорът ми е шеф на БСП в Кърджали. В училището няма партийно отношение, не се работи на този принцип. Сто процента, че ще има колеги, които ще кажат, че има такова отношение, но аз съм категорична, че няма. В училище нито партийна агитация се води, нито партийни събрания се правят; те може да си ги провеждат, но ние не знаем, това си е техен проблем. Казах вече, че всяко нещо, което могат да компенсират за работата ни го дават.

 

-Смесени ли са паралелките в училището?

-Съотношението между учениците е 50 на 50. Преподавателите в предишните пет години бяха християни, но сега вече има назначени и от другите религии.

 

-Защо се появи нужда да се назначават нови преподаватели?

-Имаме сводни места, училището е голямо, а назначаването не е партийно. Нещата в училището вървят добре и аз поне си го обяснявам така – на един директор училището му върви добре, когато той не трепери за стола си и може да каже твърдо –това ми харесва, онова не, това ще подкрепя, друго няма да подкрепя. Но други училища страдат, когато директорите си треперят за поста. Ние пък страдаме от финансова гледна точка, защото в нашето училище се работи не токова за учителите, колкото за учениците. Но когато има възможности, успяват да ни компенсират за извънредно положения труд.

Ако утре вляза при директора и му кажа, че примерно 20 ученика трябва да отидат на олимпиада в Русе, той ми казва: веднага отиди при счетоводителката, вземи 2-3 хиляди лева, колко са необходими и заминавайте; училището поема всичките разходи, без да събираме пари от децата. Естествено, когато тези пари отидат за тях, нашите заплати са по-ниски. Училищната ни база е чудесна, модерна и сме известни в цяла България

 

-Преди 1989-а г. подобно ли беше финансовото положение на училището?

-Винаги е имало финансиране, но то се отпускаше от общината, но сега, когато преминахме на делегирани бюджети, всяко училище самостоятелно да се справя. В повечето училища се събират пари от родителите, докато в нашето училище и една стотинка не сме взели от тях.

 

-Т.е., ако съпоставите времето преди и след 89-та?

- Искам отново времето на Тодор Живков, защото той не крадеше, а и не му беше необходимо, защото знаеше, че каквото и да му потрябва, ще си го вземе. Докато сегашните управници, когато дойдат на власт, знаят че са на този пост за четири години, и по тази причина, кой с каквото може да се облагодетелства, го прави, защото след това не се знае дали ще е овластен с този пост.

Преди 90-та година всички бяхме на едно средно ниво, може би 5%  бяха с по-високо ниво на живот, които бяха  в политбюро, но те не те дразнят защото не са пред погледа ти, те бяха в София, софиянци сигурно ги е дразнило; на местно ниво са били 5-6 човека, но аз съм от хората, които не се дразнят от тези неща и никога не съм завиждала, защото съм убедена, че стига да искаш и ти можеш да постигнеш повече.

 

-Всеки ли е можел?

-Не всеки е можел, ето това е лошото на предишни строй, определени хора можеха да го постигнат, но за други хора, колкото умни и интелигенти да са, не успяха да го постигнат; когато някой се изяви като прекалено умен, той беше тотално унищожаван; може би поради принципа, че ако ти си по-умен от мен, ще ми вземеш хляба.

 

-Имаха ли българите повече привилегии в района?

-Не, като етнос не са имали повече привилегии; даже вървеше една такава приказка: днес най-добре е да си спортист и турчин комунист. И не го казвам, защото имам нещо против турците, против тях нямам нищо против, но тогава турците бяха толерирани. За тях имаше спусната  точно определена квота за висшите учебни заведения, докато, ние, българите, сме наравно с всички останали кандидати, а определена квота имаше само за тях. Точно тогава те бяха по-толерирани и ние, реално погледнато бяхме едва ли не малцинство в собствената си държава.

 

-Но 80-те години около турския етнос има определени събития, вие как си ги спомняте?

-Точно по това време бях учителка в Момчилград. Сутринта, докато пътувам в автобуса, по пътя ми разказаха какво се случва в града. Стигнахме военния пост, който бяха поставили пред града, пропуснаха автобуса ни, как ни позволиха да влезем в града и до ден днешен се чудя. Влизаме в Момчилград. Виждам танкове. В автобуса ми обясниха, че е започнала смяна на имената на турците, но това, което видях, все едно гледах някакъв филм. Веднага отидохме в училището, казаха ни да не стоим по прозорците, защото се стреля, не че някой ще стреля по нас, но може да се получи рикошет. Пътят е затворен, автобусите вече не вървят, няма с какво да се приберем. По улиците няма местно население, навсякъде обикалят танкове. Звъня на моя мъж в Кърджали, в къщи няма никой; обаждам се на моите братовчеди да дойдат да ме вземат с кола, обяснявам им какво е положението, те изобщо не повярваха, мислят че си правя майтап, дори ме питат какво съм точно съм пила, а знаят, че изобщо не употребявам алкохол. След известно време пристигнаха с колата, пропуснали са ги на поста след като са обяснили целта на посещението си в града.

Въведоха вечерен час в Момчилград, нямаш право след десет часа вечерта да се движиш никъде и ако евентуално си отишъл на гости, и не спазиш този час, показваш си паспорта и имаш право да се прибереш в дома си. А през това време са минавали по къщите и са сменяли имената. В града имаше жандармерия, от цяла България бяха дошли, всичко беше свалено в Джебел и в Момчилград, защото в Джебел ставаха най-големите ексцесии, след това в Момчилград, така съм чувала. След няколко дена вече нормално можехме да ходим на работа. Но каква ти работа. Влизаш в училището, стаите празни, нямаш ученици, нищо не правиш, просто стоиш. Понякога в училището ни идваха някои от червените барети, естествено беше, да си поприказваме, да пием кафенце. Но един ден пред очите ми се случи нещо, което няма да забравя. Беше забранено на хората да се движат в група повече от трима човека; движеха се само по двама. С някой от тези баретите, нито ги знам по имена, нито нищо, вървяхме по главната улица към сладкарницата в центъра на града. Пред нея бяха застанали трима турци, просто стояха, мирно и тихо. Като ги видяха, баретите веднага отидоха при тях и бързо, просто само с един замах на ръката и тримата ги проснаха на земята. Нито съм питала после какво е станало с тези тримата, нито ми е било работата да искам обяснения от момчетата, защото на тях предполагам им е било строго забранено да дават информация по тоя случай, а и изобщо по такива случаи.

 

-А колко време беше такава ситуацията?

-Може би две седмици, след което нещата се нормализираха. Децата си дойдоха вече със сменени имена. И доколкото знам такива ситуации е имало в повече по селата. Лично аз не оправдавам процеса за смяната на имената, ето, аз се казвам Пепа и ако от утре някой вземе да ми вика Перфонде, примерно, нямаше и на мен да ми бъде приятно. Няма начин по света да се роди бебе и ти да го запишеш примерно с българско име. Искаш, не искаш, ти го записваш с име, което е в тамошния справочник за имената. Как можеше да се постъпи? Въведи закон, според който от днеска, всички деца, родени в България да носят имена, избрани от списък с имена; такава е практиката в Гърция, в Америка

 

-Имало ли е по-различно отношение към децата от турски произход?

-Аз винаги съм била добронамерена към всички деца и никога не съм правила разлика, а и не знам да е имало специално отношение, негативно настроение срещу тези деца.

 

-В училището следяха ли Ви с какви имена се обръщахте към децата?

-Реално се получи така - на обществените места те си говореха с българските имена, а в къщи си говореха със старите имена. Никога не е имало реакция от децата,  кажем му името, то отговаря. В моя клас като класна ръководителка също съм имала много турчета, много от тях са ми били любимци и на тях лично, както и на родителите им съм казвала, че трябва да се спре да се говори на турски, и че това се прави в интерес на децата. Никой родител не ми е казвал: - Ти коя си, каква си, че да ми казваш да не говоря на турски с децата си. Те разбират когато правиш нещо в полза на децата им и даже много родители са ми предлагали да им помагам като в часа на класния ръководител, примерно да четем книги на български език.

 

-През 1989 г. има ново ескалиране на „турския въпрос“, имате ли спомени от тогава?

-Спомням си заместник директора Адамов в нашето училище, той до последно казваше: – Аз в Турция няма да ходя, нямам нищо общо с това! И още на следващия ден, Адамов го няма, замина за Турция. Явно някои от тях ги беше страх да дават информация и тихомълком си събираха багажа и тръгваха. Имам съученик, който сега живее в Бурса, бях в командировка в Бурса, срещнахме се, той също идва тук, виждаме се.

В дните преди отпътуването, са разпродавали мебели, покъщнина, на безценица, за да могат да съберат пари. Имало е невероятна опашка пред границата, и на самата граница са ги разпределяли. Казвали са им – ти си за тука, ти си за там. Моят съученик Барам с триста зора са го разпределили не на посоченото от тях място, той се е разправял продължително време с тамошните власти, за да замине за Бурса, защото майка му не може да пътува, но накрая са успели да се уредят. Там също са имали проблеми, защото директно са ги разпращали, а не според желанията им. Наистина, много неприятни са били тези ситуации, в началото им е било много трудно, казват – отиваш при роднините си, те колко ще те търпят - ден, два седмица могат да се издържат, после ти казват: – Оправяй се сам. Неприятно е било, но поне тези, които аз познавам казват: благодарни сме, защото това, което сме постигали, в България никога нямаше да го постигнем, стандартът в Турция е много по-висок, отколкото в България.

Една моя колежка, под формата на майтап го казва, но в шегата има и доста истина:  Мразя го Тодор Живков, защото изгони турците и ги направи хора, а нас ни остави в България и в момента сме просто мижитурки. И реално като се замислиш е така, някои от тях от Турция тръгнаха по цяла Европа.

 

-Впоследствие имената на турците се връщат, има протести. Вие какво си спомняте?

-Имало е протести, естествено, защото на никого не е било приятно, солидарна съм с тях, макар че причините за възродителния процес са съвсем основателни. Тодор Живков е имал сериозна причина, за да постъпи така, но е трябвало по-рано да се ориентира и по друг начин да започне нещата, с друг подход.  Ако не беше Тодор Живков тази територия тук щеше да стане турска. От историците знам, те са по-наясно с нещата, този район щеше да се превърне в турска провинция.

 

-Говорихме за промените, Вие как определяте случилото се след  89-на година? Много хора използват думата “преход”, възприемате ли това понятие?

-Ние сме във вечен преход. Аз като гледам този нашият преход скоро няма да свърши.

 

-Вие от какво към какво виждате този преход?

-Първото нещо, за да се премине от този преход към нещо реално, трябва да има по-висок стандарт. Това, за съжаление не може да стане. Унищожиха се всички предприятия, което реално погледнато, оттам идват парите. Аз съм учител, моите пари са от реално произведената продукция на предприятията. Ние нямаме продукция, унищожи се селското стопанство. Като няма свежи пари, ние стигаме до една инфлация, защото въртим едни и същи пари, как тогава да се вдига стандартът? Не става.

Много често стигам до извода, че ние сме крадливо племе и  в други народи се краде, но тук крадат тотално. Може би и това е една от причините, за да сме в още т.нар. преход. На смях казвам, че само ние учителите не крадем, и не защото не искаме, а защото нямаме какво. Тебешир ли да откраднем, а и то вече не се пише с тебешири, имаме специални дъски, върху които пишем с маркери. И маркери не крадем.

 

- Може ли да направите разлика между различните партии, които са били на власт тук?

-В общи линии тук мандатът е един. Имаше един период, когато бяха БСД и СДС, но то беше относително, защото Румен Димитров беше независим. През всичкото друго време са били ДПС.

Казват, всеки народ си заслужава правителството. Обаче от тези, които ги предлагат са за мен неизвестни. Информацията, която имам за тях е от медиите, или от мои познати и приятели, но всяко мнение е субективно; това е неговата гледна точка, но неговата гледна точка не може да се обобщава. Много често се правят прогнози. Генерална съвкупност какво означава? Значи да се извади абсолютно от всички слоеве, да се вземе мнението от абсолютно всички общества. Някой път излизат с извадки, уж от цяла България. Ами как няма нито един от тях, на който са се обадили? Следователно, извадките се правят от определени хора, може би с определена насоченост, която на тях им отърва и казват категорично: България това реши! Но аз не съм съгласна, че България това реши. Не е задължително мен да питат, разбира се, но нали все пак измежду всичките моите познати, а аз имам много широк кръг познати, досега няма нито един попаднал в такава справка, а това означава, че нещата не са много наред. Все пак, като математик,  имам понятие от извадки, генерални съвкупности и т.н.

 

-Имате ли очакване за някаква положителна промяна?

-Рибата се вмирисва от главата, докато не почнат нещата на национално ниво да се изчистват, при нас посмъртно няма да има никаква промяна.


[1] Учител по математика

AttachmentРазмер
Intervyu_P_Todorova_Viktoriya_Mitrova_Kardzali_06_2012.doc67 KB

Пламен Тодоров, "Явно е какви боклуци ядем!" (интервю, Дулово, 2012 г., автор Виктория Митрова, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ВИКТОРИЯ МИТРОВА С ПЛАМЕН ТОДОРОВ[1], ДУЛОВО, 11. 2012 г.

 

-Какво за Вас е най-важното от последните 20 години на ХХ век?

-Работех със секретаря по икономическите въпроси, преди това бях заместник-директор, след това директор на Полимерстрой, след това заместник-кмет. Аз съм от русенския край, завърших ВИМЕС (Висшия институт по машиностроене и селско стопанство) и останах там да работя; 79-та година дойдох в Дулово, направих си къща и останах да живея тук, направих си и фирма от 20 години, която е като малък месокомбинат; цикъла е затворен, колим свине, агнета, телета, овце и преработваме месото или го продаваме във вид на трупно месо; правим месопреработка и  произвеждаме салами и деликатеси. Работим за вътрешния пазар, снабдяваме Дулово, зареждаме Добрич, Разград, Русе и от време на време Силистра.

-Как се казва фирмата?

-Дулово – Алф ООД, занимаваме се и с металообработка, това е по моята специалност, аз съм инженер. Първо започнахме с металообработка, произвеждахме ремаркета за леки автомобили, огнеопорни каси и др. и след това, случайно попаднахме на този бизнес, подкарахме го веднъж и няма спиране, аз не обичам нещата да ги оставям донякъде. По едно време заедно с няколко човека стопанисвахме и една мандра, но като започнаха предприсъединителните програми към Европейския съюз и трябваше да се наливат милиони в тези предприятия, прецених, че няма как да теглим кредити и за мандра, и за кланица, и да строим, и да ги правим модерни и затова се отказахме от мандрата.

-Да започнем хронологично, след като завършихте в Русе образованието си, с какво започнахте да се занимавате?

-В Русе работих около година и половина, при защитата на дипломната работа ми предложиха да остана да работя там и аз се съгласих за известно време, може би ако бях останал досега, щях да имам научна степен, но тогава бях млад, парите не ми достигаха и тук ми осигуриха доста по-добри условия за живот. Сега, като гледам как лесно раздават, и по-точно продават дипломите, не се знае какво точно щеше да е, ако и аз бях взел, но то е въпрос на характер, а и на много неща. Като гледам как раздават дипломите и с какви познания излизат хората, не ми е ясно кой ще движи икономиката в страната.

Няколко месеца преди да дойда в Дулово, беше изградено предприятието Полимерстрой, което тогава ползваше една стара сграда. На времето беше към Комитета за научен и технически прогрес; беше пионер в изработването на полиетиленови оранжерии и сгради, търсеха кадри. Един мой приятел се сетил за мен, той сега ми е и съдружник във фирмата. Тогавашния директор на Полимерстрой дойде лично при мен, предложи ми по-изгодни условия за условията за работа и реших, че е по-добре да отида в Дулово, от колкото да остана в Русе. Дойдох в Дулово и първите няколко години бях технически ръководител в Полимерстрой, но всъщност длъжността имаше ранг на заместник-директор. Директорът беше много хубав човек, ние бяхме няколко млади специалисти, имаше търпението, изчака ни да навлезем в производството, да усвоим материята, да се оформим като личности, никога не ми се е карал, дори и да сгреша; покрай него израснах като личност. После той стана председател на едно АПК, а мен ме направиха директор, тогава каквото кажеше ръководството в София и Дулово, и то основно – партийното ръководство на Дулово. След това бях известно време общественик, но това не беше моето амплоа. Бях заместник-кмет, а по-късно и секретар по икономиката.

-Тогава как функционираше Полимерстрой?

-Перфектно! Усвоявахме пазари, докато хората се научат какви са нашите оранжерии и сгради; обслужвахме седем окръга, шест бяха на територията на България, които обслужваха цялата страна, нашето предприятие беше с най-голям периметър на действие – седем окръга; в продължение на 4-5 години Полимерстрой беше предприятие първенец. Работата беше интересна, защото имахме обекти на различни места в страната, свързана с много пътувания и с много контакти. Случваше се другите предприятия да не могат да обслужват своите региони; например, ние сме правили оранжерии за ягоди в Кюстендил правехме складове за манипулиране на ябълки и др. Общо взето имахме обекти в цяла България, предприятието започна работата си с 70-80 човека, когато аз го напуснах беше от порядъка на 250 човека.

-Защо напуснахте предприятието?

-В смисъл ме издигат, тогава така беше, предложат ти и не можеш да откажеш, такива бяха времената. Вие сте млади хора, не знам как ги усещате нещата, но сега как се говори за Държавна сигурност: този бил доносник, онзи не знам какво, най-вероятно е имало и доносници, но тогава да ти предложат да сътрудничиш на Държавна сигурност и да откажеш, това е катастрофа за теб като личност. А и не само това, ние така бяхме възпитани, така ни поднасяха информацията, че всичко това се прави за държавата, за родината, как ще откажеш да служиш на родината, на държавата, в която си се родил. Близо една година бях заместник-кмет, след това две-три години бях секретар по икономиката, и след това близо половин година отново заместник кмет, и след това реших, че нямам място там,  напуснах и направих фирмата.

-Точно  този период, когато сте бил заместник-кмет беше изпъстрен с доста политически събития. Какво си спомняте от тогава?

- Дори и когато бях в общинския комитет на партията, не съм се чувствал като политик, това ми е слаба страна и не мога да давам някакви политически оценки, защото аз отидох там преди всичко като инженер и затова се занимавах с икономиката. Аз се занимавах с предприятията, със селското стопанство, с търговията, а политиката, тя си беше политиката на партията. Каквото каже партията, това става. По мое време започна голямото разширение на машиностроителния завод. Имаше един такъв период, особено когато бях директор, след това заместник-кмет, в който общината беше в голям подем в икономиката. През първите години като дойдох, започна и изграждането на шивашкото предприятие “Димитър Дончев”, сега “Калиопа”, то се намира близо до машиностроителния завод. В шивашкото предприятия постъпиха на работа двама млади икономисти, завършили в Силистра, единия беше дуловски зет, които много бързо развиха това предприятие и то започна производството на модерни облекла, които се търсеха в цяла България. И много бързо това предприятие от 200 човека, стана с 1 600, отвори цехове в почти всички села, даже имаше села и с по два цеха, работа ръка все не достигаше, а и по този начин не беше трудно да живееш на село, автобуси вървяха от селата до града, през един-два часа. В машиностроителния завод започнаха да усвояват силажокомбайн, който го взеха от производството на комбинат “Георги Димитров” в Русе. Много бързо се отвориха цехове, които започнаха да произвеждат различни детайли и беше започнало да се развива едно фантастично производство. Правеха се оперативки на много високо ниво, Андрей Луканов е идвал да присъства на оперативките, Георги Пирински. Цялата програма на завода беше обвързана с вноса на нефт и нефтени продукти от Съюза. Тук се пращаха и се товареха силажокомбайни всеки ден на шлепове и пътуваха за Съветския съюз, а от там на правителствено ниво бяха обвързани нещата с горивото. В този голям завод хората много бързо станаха и специалисти, но за съжаление всяко нещо си има своя край и той бързо дойде. Това нещо се движеше на държано ниво; възможно е сега в определени кооперативи да имат нужда от 10 силажокомбайна, но да се надяваме и да очакваме, че някой кооператив ще дойде в България, да си поръча десет бройки, това няма да стане. Този завод определено имаше своето бъдеще, но тя, държавата, всичко разтури и всичко уби.

-Нямаше ли кой да потърси нови пазари?

-Те и да ги търсиш, тези пазари вече се бяха разпаднали. Онези големи търговски организации, които заявяваха със стотици, с хиляди бройки, се разпаднаха и ако искат десет силажокомбайна, например, няма как да намериш производителя, а и не рационално за десет силажокомбайна да дойде някой от Русия да ги заяви и да ги купи; въобще като се разрушиха тези връзки, и предприятията спряха производството. И друго, имаше много стока, която отива там, пък кой ще я плати, никой не плаща, пък ходеше Бобчо Тодоров да събира парите из Грузия, из републиките, не можеш да намериш вече къде е отишла стоката, получи се една такава суматоха.

-Тогава как виждахте промяната, с какви очаквания бяхте?

-Като всички, първата година, година и половина, и аз се обнадеждих, имаше един момент на голямо движение на стоки, бързо се правеха парите, влизаш в магазина – евтино, напр. бутилка уиски съм си позволявал, когато взема заплата, или премия, те се продаваха на определени места, нямаше ги по всички магазини, изведнъж всички дефицитни стоки наводниха магазините – портокали, банани, всичко това, за което си се редил на опашки, сега го има в изобилие. И в един момент си мислиш - брей какво е направил този комунизъм всички тези стоки ги нямаше, пък гледай сега, колко нещо имало. Но на мен малко време ми трябваше, за да разбера, че в този момент държавата се разпада и всичко, което идва, това не е нормално. Всеки си мислеше, че в гаража или в едно фургонче ще си направи едно барче и от това барче ще има пари, то в първите години ставаха пари, но в един момент си помислих, че тези хора после сами ще си пият в това барче, защото през пет метра – барче. Така и стана.

-На по-високо ниво, как станаха промените?

-Малко ми е трудно да кажа, аз не съм толкова навътре в нещата, нито пък имам поглед.

-Какво се чуваше, какво се говореше?

-Аз не вярвам на приказките за тези червени куфарчета, поради тази причина, че това не може да остане скрито, ей така, ще дават едни куфарчета, то все някой ще се похвали, ще се знае кои са ги взели. Друг е въпросът, че определени хора са знаели кога и как ще стане и са теглили едни кредити, вложили са ги където трябва. Те са били подготвени; имало е информация, външно разузнаване или във външнотърговските организации, които са работили. Те имат виждането, че в един момент в България всичко е евтино. Той отива и може да вземе от един завод металите от целия склад, защото там се чудеха как да продават, за да имат пари за заплати. Взимаш ги оттам, продаваш ги на друго място пет пъти по-скъпо. И ето ти на тебе куфарчето с пари! Познанията им бяха големи. Размахът им беше голям. Аз първите години няма да забравя, предложиха ми един дървен материал. Беше дефицит всичко по него време. И го купувам този материал, защото правим ремаркета, и в един момент цената на този материал скочи няколко пъти, но нашето възпитание беше такова, че не мога да си позволя да спечеля от това, купил съм го за два лева, ще го продавам за двеста лева. Тогава и законите при социализма си бяха – трябва някаква обработка да направиш на този материал, трябва да има някаква принадена стойност към това, другото се смяташе за спекула, т.е. незаконно забогатяване, купил си го за два лева, и си отишъл някъде и си го продал за двеста. Говоря, консултирам се с приятели, питам какво да правя, това нещо вече струва пари, и ако го продам дали няма да попадна под ударите на закона, а те законите се меняха много бързо. Пазарна икономика, но всеки по различен начин си я разбира тази пазарна икономика. Спомням си един приятел ме съветваше – направи ги на дъски, на талпи, никой не може да ти каже нищо. Такива бяха времената, тези, които бяхме тук и не сме се занимавали с голямата политика, имахме поне някакви морални задръжки. Имаше хора, купуват десет къщи, има бум на цените, продават ги и печелят.

-През 80-те години тук в района е имало и политически напрежения, свързани с т. нар. възродителен процес. Какво си спомняте?

 -Като всички други и аз ще кажа, че това беше голяма грешка. Чел съм много около тази тема и зная, че за да го извърши този процес бившето ръководство, явно го е  подтиквала външната политика и всички процеси, които са протичали около държавата ни, защото разузнаването е носило, че определени райони в България се заселват с турско население, което се прави с цел, при необходимост, ако се извърши един турски десант, там населението ги посреща, въоръжават го, отцепва се тази територия от България и става турска; всичко това ги е накарало да бързат, за да изпреварят нещата. Тук си беше спокойно, ние си работехме съвсем нормално с турците, те бяха точни, търпеливи, работни, нямахме някакви оплаквания срещу тези хора, като изключим някои единици, които са работили за да подстрекават хората. Имаше един от тях, който отвлече и деца. Българееха тогава хората, никой не искаше да му казват, че е турчин, да го наричат с турското му име в работата, в компания, в обществото; почти всички си имаха по едно българско име, в смисъл – галено; някоя Нефие, ние си я знаем – Анито, Ремзие, ние си знаем – Ренито. Нормални ни бяха отношенията с тези хора, но в един момент политиката обърка нещата и по много груб начин подходихме към тях, защото те може да са били готови да си сменят имената по някакъв друг начин, ако бяхме намерили подхода. А не така, с мобилизирани войници, които се разхождат с автоматите. Преди това се провеждаше съответната пропаганда – обяснявахме на турците, че всъщност те са българи и то най-вероятно е така; но трудно е да се каже на този кръстопът кой какъв е и от нас – дали в нас не тече гръцка кръв или друга, един Господ знае. В общи линии бяхме с добрите намерения да им върнем старите традиции и техните имена от пра-пра-времена, но ги натиснахме неправилно. Аз все пак се радвам, че тези хора великодушно ни простиха. При мен сега 80 % от работниците са турци. Никой от тях не казва: – На времето вие ни сменихте имената и т.н. При нас темата е табу, но не защото сме я обявили за забранена, а защото на никого не му е хубаво да се връща в онези времена, когато това нещо се е случвало между нас. Сега ние сме добронамерени към тях и те са добронамерени към нас, и мисля, че в Дулово няма проблем около проблема с извършения възродителен процес. Няма от тях хора, които да се връщат назад и да кажат: – Сега ние искаме тези и тези хора, които участваха в процеса да бъдат наказани. Понякога, това се прави от някои политици, които в един момент им трябва нещо да  подбутнат, да се активизират по някакъв начин нещата, за да изпъкнат някои хора и току измислят: – Дайте да се върнем към възродителния процес и да разследваме! Какво ще разследваш, те не останаха живи хора от онези, които са решили тогава какво да се прави.

-Чухме за един интересен детайл, че Бойко Борисов е бил в Дулово.

-Да, тогава тук бяха дошли много хора, но кой е бил точно Бойко, може да сме били с него на маса, събирахме се по оперативки, те се хранеха в ресторанта, после останаха дълго време в града и се сприятеляваха с някои семейства, и си ходихме на гости, но нищо определено не мога да кажа, може и да сме били с Бойко в някоя компания заедно, но кой ти е знаел, че Бойко ще стане такъв, че да го запомниш, просто е бил един от многото служители.

-При даването на българските имена имаше ли протести?

-По време на самата смяна на имената тук нямаше насилие, нямаше някакви бунтове, но след това вече тук имаше и хеликоптери и стрелби, а по време на смяната на имената всичко си мина мирно и тихо. Аз тогава бях директор, спомням си една сутрин, работехме тогава на смени, понеже се очакваше, чуваше се, че ще има такъв процес, първо започнаха при помаците в Южна България, т.е. процесът не ставаше изведнъж масово навсякъде, беше на различни места в страната и те обменят информация от едно място в друго, и в един момент и тук явно усещат, че започна смяната на имената. Заварвам първата смяна работници на портала, облечени да си тръгват за вкъщи, и аз ги спирам. Обясняват: – Отиваме си, защото ще ни сменят имената. Казвам им: –  Спокойно, връщайте се на работа, в момента, когато ви сменят имената, аз ще бъда първият, който ще дойде да ви каже: – Момчета, това е законът, трябва да го изпълняваме. И наистина, минаха десетина дни и това се случи. Но ние така или иначе, трябваше да ги разпуснем, да си отидат при семействата, трябваше да им обясним за какво става въпрос, да имат време да намислят кой какво име ще иска, когато отиде пред комисията, за да може малко по-безболезнено да мине това нещо. Представете си сега, викнат някой от нас изведнъж и му кажат: – От тук ще излезеш само с еди-какво си име.

-Вероятно е имало доста неловки моменти?

-Имало е, но не избиха в някакви крайности, нямаше малтретиране, нямаше стрелби, защото при нас турците бяха подготвени, а не както в други места, и те разбраха, че няма измъкване и това е държавната политика – да си сменят имената.

-После атмосферата в завода е била малко променена, след смяната на имената?

-Всяко чудо за три дни, дето се казва, но неловко беше; винаги има натегачи и в държавата и в партията и т.н. И като тръгна смяната на имената, веднага ни казаха: – От утре ги назовавайте с новите имена. Викаме: – Чакай, ние не им знаем новите имена. Аз знаех работниците си всеки поименно, познавах семействата, децата им, държах се добре с тях добре, те бяха хубави хора, трудолюбиви работници, е, както и ние, така и те, имаха си и някои малки недостатъци, но пък кой човек няма такива. Не са били кой знае какви специалисти, но това, което изисквахме от тях, изпълняваха съвестно; справяха се добре с работата. Спомням си тогава, срещам един от нашите турци-активист, и по инерция му казвам турското име, а той казва: – Не, не, другарю Петров, аз вече се казвам еди-как си. Мисля си, аз сбърках без да искам, а този човек ще отиде някъде и ще ме наклепа и ще каже: – Той се обръща към мен с турско име, тъй като ни беше забранено да ги наричаме с турските имена. В ежедневното общуване аз не мога да помня какво му е сега българското име, като аз всеки ден съм му викал Ахмед, или Мехмед и докато го изровиш от паметта си, му кажеш Мехмед. А той пък си мисли дали не го провокирам, дали нарочно не го назовавам с турското име, имало е и такива моменти. Това не беше приятен процес, а и не мога да преценя дали, както работеше пропагандата тогава, толкова международната обстановка международната обстановка е била нагнетена, за да трябва да се извършва този процес. Но видяхме, че претърпя крах.

-Споменахте, че в края на 89-та година е имало някакво напрежение, имало е протести, бой. Как се развиха тогава нещата?

-Ако търсите от мен конкретни факти как се развиха тези неща, не мога да ви кажа, защото в един момент бяхме изолирани, дойдоха от София хора, от школи; даже него ден си спомням, че бяхме се разпределили по различни направления, защото се усещаше вече някакво напрежение. Явно и разузнаването е донесло; аз бях по направление в с. Паисиево и на отиване дотам виждам мои близки, познати хора, спирам ги, питам ги какво става и всеки лъже, питам ги за какво са събрали, казват: ей тъй, на разговори и т.н. Отиваме в селото, по пътя няма някакво напрежение, няма големи групи хора, няма митинги, минаваме си спокойно, и вече като се връщам обратно от Паисиево, на разклона на Окорш, виждам един милиционер, питам го какво става, той вика: – Нататък става нещо страшно, събират се по селата цели групи. Половината село върви към Дулово, но и аз не мога да ти кажа, тук съм сложен, за да видя откъде от друго място ще идват хора. По пътя застигаме една доста голяма група от село Вокил и аз спирам при мои познати, искам да разговарям с тях, защото разбирам, че става нещо не добро. Някои от тях се опитаха да спрат, познават ме хората, близки сме, да ми дадат някакво обяснение, но имаше организатори, които не им даваха да разговарят, само чуваш: – Юруш, юруш! И те, тръгват, подплашени повече от организаторите, отколкото от желанието да тръгнат, вървяха без да разговарят. Те се движеха в дясно, ние подминахме с автомобила, и стигаме до село Овен, на площада има една група хора, но аз ги виждам всички в гръб, всички са обърнати нататък към Дулово. Спряхме и слязох. Те като ме видяха, те половината ми работници бяха от това село Овен, отвориха ми пътя, мен ме уважаваха, казаха: – Направете  път на другаря Петров; и като отвориха пътя, виждам – отсреща пожарната кола и полицаи на разстояние от 50-60 метра, турците стоят от едната страна, отсреща – пожарната, от всички улици прииждат хора и разбирам, че положението вече е неудържимо, защото това бяха хората от село Овен, а отвън идват от село Вокил още повече хора. Като се прибрах в Дулово, отивам в общинския комитет, казвам им: – Виждам, че положението е неудържимо, хората стават много, а пожарникарите какво могат да направят. И тогава от общинския комитет ни казват: – Отивайте си по домовете, ако трябва ще ви потърсим. И тогава вече се чуха стрелби, идваха хеликоптери. По това време Дулово беше разкопано заради работа по канализацията, разбрах, че са взимали камъни и са хвърляли, имаше много ранени войници, защото те бяха с автомати, но без патрони, а протестиращите като разбраха, че нямат патрони, започнаха да ги замерват с камъни, имаше много наранени, на хеликоптера счупиха стъклото. На един оператор, който правел снимки, спукали му главата с камъни. И оттам се нажежиха нещата и много от протестиращите явно са били набити. И тогава вече става неудържима ситуацията, особено като има кръв, войничетата, млади момчета, те са се озлобили – виждат този ударен, онзи в кръв; на другия ден гледахме бинтовани войници да се разхождат по улиците.

-Как после се успокои обстановката?

-Ние с тези хора живеехме заедно. Моите съседи от двете страни на дома ми са турци и срещу мен – също живее турчин. Сами оценяват, че това е било политика, правилна или неправилна, но той ме оценява мен като човек. Аз съм се отнасял към него по същия начин. Моят съсед започна да се изселва, идва кола да товари багажа, какво да правя –  помагам му, той ми е съсед. След това, като се върна им помагам да се възстановят, колкото съм могъл. С тези хора, ето толкова години вече ние продължаваме да живеем заедно. И никой от тях не е казал: – вие ни сменихте името!

-Този сблъсък, който описахте, през месец май, той ли е причината, за да почне т. нар. голяма екскурзия или тя е била отделно планирана?

-Това е процес, който аз не съм го следил, но знае се, че тези екскурзии са няколко; едно време, когато бях ученик, или студент, имаше турци от моето село, които заминаха за Турция, но явно, че тяхната пропаганда е била по-силна от нашата, защото те като чуят за Турция, все едно че тя им е родината. Но след като отидоха нататък, много от тях се върнаха, към 70-80 %  от тях се завърнаха. Моят личен шофьор, когато бях директор, много близки бяхме, вика: –  Отивам, другарю Петров, и няма да се върна, ще купя земя, ще си построя къща. – Значи те са го мислили това нещо с години, обаче той се върна, но пък няма работа, почвам да му търся работа и т.н. Този процес беше на много високо ниво, между правителствата, по едно време Турция казваше: – Елате, ние ще ви приемем. Оттук, Държавна сигурност казваше: – Да заминават, всички да заминават. Обаче се оказа, че оттатък не могат всички да ги приемат и затварят границата. И тези хора остават от тази страна и докато им обясниш, че България ги пуска, а оттатък не могат да ги приемат, можете да си представите каква каша е. Тук са оставили оборите, няма кой да дои кравите, няма кой да гледа животните, тук отглеждаха с хиляди животни, не е като сега; тютюн се береше. Спомням си, тогава идва шефът на Булгартабак, разхождаш се из тютюневите масиви и гледаш – както низал тютюна, разбрал, че може да заминава за Турция и захвърлил всичко. Къщите – запустели, магарета и коне пуснати по улиците, никой не ги иска, а българинът – какво да ги прави, има си свой добитък. Трагедията беше голяма! И после сами си се върнаха и то пак по времето на социализма, защото разбраха, че тук са по-добре, тук са осигурени. Когато отидоха там, отначалото добре са ги приемали, но като се стоварят толкова много бежанци, за тях трябват жилища, пари, явно че турците са започнали да недолюбват нашите хора и те се върнаха тук. Но някои от тях си продадоха къщите, няма къде да живеят, започват да търсят отново жилища, работа.

-Много наситена на събития е 89-та година, защото два-три месеца по-късно падна и Тодор Живков.

-Каква радост беше, че падна Тодор Живков, а после пък какво доживяхме; защото каквото и да е било, не защото съм такъв, аз и не мога да се оплача от онзи строй, защото пък аз съм завършил висше образование тогава, защото едва ли моите родители щяха да имат пари да ме издържат – това си беше голямо предимство на този строй; вярно, някои неща се уреждаха с връзки, но те и сега се търсят, ако нямаш връзки, вадиш пачката с пари и плащаш. Но тогава тези хора какво имаха. Тодор Живков, тръгнаха едни приказки, че имал милиарди, милиони – оказа се, че нищо нямал. Возил се на държавни коли, тук и там го посрещали, че кого не посрещат и сега е същата работа, само че сега играят парите. И се оказа, че от тях никой нищо няма. Спомням си, че се говореше, че на Милко Балев, синът имал еди-какъв си мотор, е, то голяма работа. Сега пък имат яхти, сигурно някои от нашите големи хора и острови са си купили и то благодарение на това, че са успели да разграбят държавата, а не толкова го дължат на своя бизнес нюх. Винаги имам едно на ум, когато видя някой много забогатял човек, а пък и не познавам такъв, който да е станал много богат с честен труд. Аз съм си направил фирмата през 90-91-ва година, и оттогава досега не съм спирал да работя. Не мога да кажа, че съм богат, аз не мога да си позволя лукса да си купя нов автомобил, а само от втора ръка. От пет часа сутринта съм на крак и вечер до късно работя и знам добре, че парите не се правят толкова лесно. Който сега обяснява колко е находчив, колко е трудолюбив, не му вярвам, докоснал се е до някакви пари, не много изтрудени. В първите години ние бяхме първата фирма в Дулово, която започна да работи алуминиева дограма, след това се отказахме, защото някои в гаража започнаха да ги правят и няма смисъл да се бием на пазара. Обаче няма да забравя случилото се около една поръчка – една от нашите банки искаше ние да им направим дограмата на гишетата и всичко необходимо. Аз две седмици измервам, правя калкулации, смятам и прецизирам, и в един момент се оказа, че съм им трябвал, защото не може да възлагат работата само на една фирма; те вече са си наумили коя фирма да бъде, но законът не им позволява директно, трябва да се яви още една фирма, и този глупак съм аз, който две седмици им правя оферта за цената, а се оказа, че имат подписан договор с някаква фирма от София. Оттогава аз не ходя на търгове. Тези търгове са предварително предопределени за свои хора. Гледам да съм встрани от тях. И после парите, които се спечелят, не се знае на кой са, всеки си мисли, че единият дял е на него, защото единият е покровителствал там по някакъв начин, първо за да се отпуснат тези пари, второ да ги вземе определената фирма, и този човек си мисли, че от тези милиони му се полагат пари. И друг, който по някакъв начин се е включил във веригата и той мисли, че му се полага, а пък този, който извършва дейността казва: – Чакай, аз го работя и на мен повече ми се полага. И накрая вземат, че се изпогърмят и си решат проблемите! Има доста такива случаи и ще ги има.

-С падането на Тодор Живков как се промени вашата политическа кариера, казахте че се ориентирахте към бизнеса?

-Какво общо има случилото се, аз съм си аз? В един момент аз разбрах, че не мога да бъда някакъв общински фактор, защото дойдоха млади момчета от ДПС, онези стари кадри, с които работех, които ме уважаваха, те избутаха и тях; разбрах, че няма да мога да бъда нито заместник-кмет, въобще няма да имам никаква длъжност, няма кой да ме назначи, затова реших да си хвана бизнес и да не завися от тях. След време младите се успокоиха и видяха, дето се казва, че не всичко, което лети се яде, но първите години бяха безмилостни. Отивам при кмета за нещо, той ме посреща враждебно. В първите години взех в едно село под наем един цех и сам си въртях струга и фрезата, докато намеря стругари, а и не бях забравил занаята си, е, сега може би няма да мога да се справя така добре.

-Какво се случи с Полимерния завод?

-Както с всички други – сменяха се директор след директор, не се стопанисваше и той фалира. Купи го Албена инвест и след няколко години го продадоха на едно момче, което се занимава със семки, Джили, той е най-големият данъкоплатец за силистренския район. Това е един човек, за който може да се каже, че тръгна от нулата, от нищото, носеше чували с пипер, построи някаква барачка, много трудолюбив, виждал съм го като работи; сега вече е крупен бизнесмен, но ако си е направил парите от това нещо, защото съм свидетел как първите години тогава държеше една барака със зеленчуци и сега стана бизнесмен, това означава, че може да има и такива, които са си изкарали парите с честен труд. Улучил е златната жила, хванал е дамара, намерил е износ, тиквени семки, слънчогледови семки пече.

-Вече сте встрани от политиката.

-Опитвам се. На предишните парламентарни избори бях кандидат-депутат от листата на БСП, водач беше Гущеров, но това не е работа за мен, не е моята стихия. Не им вярвам на повечето политици, защото всеки, преди да вземе властта, поема някакви ангажименти към този, към трети, към пети, в един момент идва на власт и трябва да си спази обещанията. И вече почваш да търсиш на този работа, на онзи, и тогава се оказва, че назначаваш хора, на които не им е там местото. Това с пълна сила се отнася за ДПС. Те напълниха общината с всевъзможни неграмотници, нищо не разбират от естеството на работата, обаче в предизборната кампания се включваха активно, някои с пари, някои с действия, после започват да ги назначават и хаосът става пълен, защото не знаят какво да правят, като заемат тези длъжности. И какво се получава – разкарват хората, крадат като за последно. Вижда се на какво е заприличал града, то сигурно и други градове са така. Един път ходих в Казанлък и там казват, че живеят в най-загубения град. Но всички ние си мислим, че живеем в най-загубения град.

-Често този период, за който си говорихме се означава като преход. Според вас подходящо ли е това название, вие как го възприемате?

-Като разруха. Какъв преход? Разграбването и разрухата на една държава. Аз не съм оптимист, че нашата държава може по някакъв начин да се изстреля напред. Първо, физически населението намалява. Ние не искаме деца, не искаме да създаваме семейства, защото е бреме, ангажименти, това са средства и всеки смята, че не му достигат, за да живее като хората; разглезихме се, всеки иска много и веднага да притежава блага; като зная ние как сме расли, едно време майка ни как ни е отглеждала и в какви къщурки сме живели, и пак сме израсли като хора. Младите хора сега бягат, има голяма емиграция. Дъщеря ми работи при мен, което е добре за мен, но не зная дали е добре за нея, защото ако беше емигрирала, тя е с немски език, може би сега щеше да бъде по-добре, работеше в банка. Децата на някои мои приятели емигрират, и виждам как тук вече никой не иска да се задържи, а когато младите емигрират, получава се, дето Бойко казва: – Материалът ни е слаб, какво ще правиш с него, икономика ли? Сега една свястна програма не успяват да направят да си изтеглим пари от Европа; наистина, правят се не малко програми, но се подготвят неграмотно или се контролират неграмотно. Всеки божи ден нещо става, което ни дърпа назад. Не видях и един полезен ход за нас, производителите, за производството да е направило и това правителство. По царско време, когато беше тройната коалиция на власт, подписахме едни фантастични договори с Европа, които сега не можем да изпълним. Ние насила правим нашите хора закононарушители. Аз много пъти казвам, а и за другите места е същият проблем: – Искам да си изхвърля сметта, имам градина с домати, пипер, идва един момент, когато трябва да я изхвърля някъде, сметище няма, затворено е, стои една голяма табела с надпис за голяма глоба, който изхвърля сметта. В контейнер не може да се сложи, защото тази смет е много, не можеш да я запалиш, опасно е от пожари. Добре, какво правим сега? Сипваш го из лозята, или в някакво дере, а преди като видя изхвърлени купчини боклук, правя забележка на човека. Сега каква забележка да направя, когато човека реално няма какво да направи със сметта, а и никой не му разяснява, подписали сме били някакъв договор да си носим боклука в Силистра от тука. Но и да искам да го занеса там, нямам право да го направя, трябва да вляза там със специална кола, за да не се разпилява сметта и т.н. Пак казвам: – По този начин правим хората насила нарушители. Друг подобен пример – въвеждането на новите касови апарати - правим глупости; гледам една бабка в София, седнала пред една щайга – от  едната страна наредила няколко връзки праз, от другата – две-три връзки репички, и какво става – правят й акт за 500 лева затова, че продава без касов апарат. На какво прилича това? Тази жена милионер ли ще стане, защо да не си изкара някой лев, тя пак ще пусне в обръщение този лев в магазина. Не може да искаме абсолютно всичко да се обхване в тази държава и да кажеш: ти си нарушител, защото си изкарал две каси домати; какво да ги правиш тези домати, като си произвел повече, да ги изхвърляш ли. Аз казвам на шега: – Догодина на всеки домат – фискален апарат! Трябвало да се контролира всичко. Тук в Дулово няма нито един кафе автомат, който да работи и едно кафе няма откъде да си купиш, всички са блокирани, защото трябва да сложат фискални устройства. Такива неща, през година през две, се провеждат и все ни дърпат назад. Аз имах два касови апарата, изхвърлих ги, защото трябваше да сложа нови апарати, свързани директно с НАП-а. Това за мен са излишно изхарчени средства, преди идва данъчният – чукне, казва – добре, но трябва да имаш още един апарат, ако този се повреди. Добре, купих още един апарат, стоят и двата в касата, после ги изхвърлих, после пак купих нови апарати, но това са разходи.

-Кои хора станаха най-богати в Дулово след 89-та година, въпросния Джили го споменахме.

-Как да ви кажа кой е богат, аз зная себе си, зная какво дължа, зная какви пари имам. Тези, които карат модерни коли и живеят бохемски, в един момент се оказва, че това са хора пред фалит. И как да кажа, че това са богати хора. През преходът – първо имаше един бай Али, който даваше пари на джамии и на други места, и като идваха журналисти, първо при него отиваха за интервюта. Откъде имаше капацитета бай Али да движи някакъв голям бизнес, не знам? Имаше магазини, няма образование, сложил един пищов на задника, секретарката ходи насам-натам, изхарчи парите, които беше изтеглил. И той си замина. Дойдоха други. Всеки идва с идеята да купи целия град, купуват, бият се в гърдите, но всичкото това нещо иска да се стопанисва, носи разходи и в един момент разходите стават толкова много, че той не може да ги поеме и фалира, от банки – кредити и бизнеса се затваря; не е като едно време – като излезеш отнякъде и ти звънят да направиш някакви пари. Сега разликата между производствената цена и продажната цена е много малка и не стават големите пари от печалба. А разходите непрекъснато растат, докато покупателната способност на населението не расте, защото нито пенсии растат, нито заплати и в един момент виждаш как се е свило всичко и гледаш само да не си на загуба. Не мога да кажа точно колко са, но има и богати хора. Ето, двамата наши депутати, не са бедни, но вижте за какви пари ги търсят. Гюнай Сефер беше първи богаташ, сега като започнаха проверки, можеш ли да кажеш какво ще му вземат, какво ще му остане, ще му остане ли въобще нещо.

-Той само депутат ли беше или има и някакъв бизнес?

-Депутат стана сега, занимаваше се с дърводобив, а и с много работи.

Много е важно по някакъв начин да стопираме тази разруха и да тръгнем напред. Аз лично не съм оптимист. Всеки божи ден все по-трудно става за производителите. Един пример, за нашия занаят, от всяко прасе се взима проба и прави т. нар. трихинелоскопия. Когато започнахме бизнеса това се извършваше от общинската ветеринарна лекарка, нося пробите в службата, тя клъц-клъц с една ножичка, заложи ги, прегледа ги в трихинелоскопа и след изследването, което не отнема много време, подписва документ за състоянието на месото и аз веднага мога да пусна прасетата в търговската мрежа. Когато започнахме да строим месокобмината, казаха че е задължително да направим лаборатория по трихинелоскопия. И задължителният анализ на пробите, който лекарката правеше на своето бюро във ветеринарната служба, за да се извърши от нас се иска да имаме отделени шест помещения, съответно климатизирани, затъмнени и пр. Изпълнихме го, разбира се, но това изискване продължи да действа година-две, после казаха че този метод на изследване отпада; почнаха пробите да се носят в Силистра, където се прилага някакъв нов европейски метод за изследване. Почнахме да се чудим, като заколим животното, как да изпратим съответната проба до Силистра, това си е разход, а се случва да приключим по-късно работа, по технически причини, а лабораторията е вече затворена, оставяш пробите за другия ден, но може да се случи събота и неделя, в лабораторията не искат да работят, защото не им се плаща извънреден труд. И така, изкарахме до известно време, нагодихме се към трудностите, и като не можем лично, намираме някой човек, който пътува натам, изобщо - едни такива измислени работи. Но после, взеха че затвориха и тази лаборатория, защото се налагало да се спазва ново изискване – в Европа държали да има само по пет-шест лаборатории в страната, нашите се оказали много повече на брой. Добре, какво правим тогава? Ние започнахме да пращаме проби в Пловдив, къде е Дулово, къде е Пловдив, а там вече губиш връзката с пробите, кога ще пристигнат, кога ще ги изследват, кога ще излезе резултата, стоката стои тук, не можем да я продадем, без резултата от пробата, звъниш, чакаш, има проблеми и с куриерската служба. Изобщо – отново луда работа! А всичко това се наслагва в цената и няма спиране, и вместо да ни става по-лесно и удобно за работа, то става все по-трудно.

-Как се оцелява въпреки това?

-Чрез цените, но печалбата се намалява. Определено, нещата не са добре, не мога да видя нито едно нещо конкретно, което да е добро за производителя, за да кажа: – Добре го измислиха! Наскоро един беше изнесъл на пазара кокошки, обаче докато ги превозвал, в клетките снесли яйца. Той сложил и яйцата за продажба, естествено, яйцата не са били много, но му направили акт. Той започнал да обяснява: – Чакайте, така и така се случи. Прибирай яйцата, нямаш право да ги продаваш!

-С месото как се справяте, защото  животновъдството, знаем е доста зле, как се снабдявате с месо?

-Като няма прасета и няма месо, качваме цената, намаляват консумацията, и нещата се регулират; само в продължение на година, година и половина, два големи свинекомплекса в района, от които аз взимах прасета, фалираха – в Ситово и в Семерджиево. И съответно другите комбинати пък качиха цените и ние също качихме цените.

-А с телешкото месо?

-Още по-трудно е, едно време във всяка къща имаше по едно-две телета, крави, отглеждаха ги възрастните хора, които вече ги няма. Сега даже гледам по Байрама тръгват за Турция, изклаха много, всички се юрнаха при мен да купуват, защото няма телета.

-Може би за телешкото месо се налага внос?

-Аз нямам право да работя с вносно месо, моята технологична линия е така направена, за да произвежда само с местна свежа суровина, която преработвам. С внос не се занимавам. Като вземат да ми обясняват как месото идва примерно от Канада, или от друга държава, прекосило океана с мижава цена, питам: – Това нещо как се получава? И не мога да определя точно какво ядем. За да докарат едно месо по 2 лева килограма, да кажем примерно от Аржентина, къде му е включен транспорта, къде му е ДДС-то, и обясняват, че там имало много голямо количество, добре и така да е, но не може тук да стигне за 2 лева – явно е какви боклуци ядем! 

 

 


[1] Бивш директор на завод „Полимерстрой“, Дулово, бивш заместник-кмет на Дулово, в момента собственик на предприятие за месопреработка

AttachmentРазмер
Intervyu_P_Todorov_Viktoriya_Mitrova_Dulovo_2012.doc107 KB

Сабахтин Риза, "Първите години бяха много интересни, наситени с много мероприятия, организирани и спонтанни" (интервю, Кърджали, 06.2012 г., автор Петър Добрев, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ПЕТЪР ДОБРЕВ СЪС САБАХТИН РИЗА[1], КЪРДЖАЛИ, 06.2012 г.

 

-Като кажем последните години на 20 век, какво първо си спомняте?

-Като погледне човек на годините, за историята е един миг, но за нас, сериозен период е, особено от 10 ноември от прехода, ние го наричаме тук даже еволюцията, но то е въпрос на тълкувание. Първите години бяха много интересни, наситени с много мероприятия, организирани и спонтанни. Бяхме прекалено политизирани. Аз, например, бях във временната управа на града от края на 90-та година до първите редовно проведени демократични избори в България. Тогава работехме съвсем безвъзмездно, бяхме безработни и работехме безвъзмездно, което днес изглежда абсурдно – как така, хем не получаваш заплата, хем ходиш да работиш. Почти всеки ден сме били заангажирани с проблемите на града, а той е по-особен в сравнение с градовете от цялата страна. Погледът на цяла България беше отправен към Кърджали, то и сега продължава този особен поглед, имайки предвид спецификата на населението, като основно население – турско, изповядващо ислям и т.н. Може би очакваха, че там ще избухне нещо, че от турците ще тръгне нещо, но всичко си мина нормално през онзи тежък период, когато бяхме все по улиците, по площадите. През цялото време съм бил чиновник, бях в администрацията, областната, бях заместник-кмет, бях заместник-областен управител на областта, сега съм пак в общинската администрация - началник отдел.

-Вие споменахте “еволюция”. Това ли е правилното понятие?

-Да, може да се ползва термина, че се е получило еволюция, преживяхме една еволюция. За съжаление, независимо от ентусиазма на първите години, аз, а  и много други хора, се чувстват разочаровани, излъгани. Не на празно по медии и на всякъде, подочуваме приказки, че в по-старите времена хората са живели по-добре, били са по-спокойни, по-сигурни за живота си. Тези неща наистина за съжаление ги загубихме. Всичко това, което се случва сега в страната ни, наистина показва, че някъде бъркаме и продължаваме да бъркаме. Или не разбираме какво значи демокрация, не сме възприели определението за демокрация, или последствията от демокрацията не можем да си ги представим и продължаваме, вместо да си подобрим живота и битието в страната, ние продължаваме да вървим в един хаотичен свят през последните години. Да видим докъде ще стигнем, догодина се очакват редовни избори, след изборите може нещо по-добро да дойде. Всеки избор е една нова надежда, за съжаление след всеки мандат, хората още повече се разочароват. Някак си търсенето на месии в страната, на човек, който ще дойде и ще направи нещата за определени дни, онзи прословут лозунг на царя за “800-те дни”, го знаят и млади и стари. И постоянната надежда все някой друг да дойде и да оправи и подреди нещата в рамките на кратко време. Но за съжаление това няма как да стане. Аз смятам, че основното за развитието на страната е икономиката, нямаме ли икономика, нямаме ли база, това няма как да стане. А страната ни е с дадености от Господ, които за съжаление не използваме и не разработваме както трябва. По принцип имаме много подготвени млади хора, особено в ай-ти сектор. Правя за себе си едни такива елементарни сметки – ако държавата обърне сериозно внимание на този сектор, това да бъде един от приоритетите, заложени за развитието на страната – ай-ти ти сектор, ай-ти ти технологиите. В рамките на 5-6 години да бъдат подготвени от порядъка на 25-30 хиляди младежи за този бранш. Само тези 25-30 хиляди, знаем какви са заплатите им, какви осигуровки ще плащат, ние автоматически за един период от 4-5 години ще успеем да повдигнем пенсиите на възрастните, ще успеем да подобрим стандарта на живота само благодарение на тези младежи. Но за съжаление, няма такова мислене. Новият президент се опита да говори на тази тема, не случайно беше последното му пътуване в Щатите, където беше на гости във фирмите от този бранш; той направи едно послание, аз го приветствам, каза – вижте къде са хората, ние къде сме.

-Разбирам Вашето разочарование по-скоро като неизползване възможностите на демокрацията.

-Да, от това, че не можем да си наложим правила, да си подредим битието, ежедневието. Всеки ден се сблъскваме, както си вървим по улицата срещаме.

 – срещу едно хубаво поне десет спънки.

 -Но ако сравним със старата система преди това?

-В старата система бях ученик, студент, войник, седем години имам трудов стаж от онази система, аз съм машинен инженер, бях началник цех, но до ден днешен, между другото казано, не съм достигнал до заплатата, която получавах като началник цех по онова време. Тогавашната си заплата, независимо от постовете, на които съм бил, за 23 години демокрация никога не съм я достигнал. Представяме си какво е било, макар че не съм бил комунист, аз съм върл антикомунист, аз съм за демокрацията, за този строй, но за съжаление, с годините, идва време, когато човек започва да отделя, както се казва житото от плявата и виждаш кое е било хубаво и кое е било лошо. Тогава ръководех предприятие от 220 човека, заплатите бяха на много високо ниво, от порядъка на 400-500-600 лева, това бяха нормални заплати за стругари, заварчици, фрезисти. Днес, младите нямат понятие какви са тези професии, няма струг, фреза, машините ги няма, предприятията ги няма.

-Но пък последните 10 години на комунизма са белязани от много тежки събития, политически?

-За съжаление разочарованията са от 83-84-та година, когато започна т. нар възродителен процес. Той създаде основен проблем на страната, не само на цялата страна, но впоследствие – края на 89-та година, падането на Берлинската стена, всички тези неща са резултат от почналото в България,  а някъде другаде бяха допуснати подобни грешки, и след това тръгна по веригата, за да се стигне до 89-та година, когато Желязната завеса падна, защото строят падна. Но някак си тези неща времето ги лекува, докато ежедневието, бита – от днес трябва да мислиш за утре, от утре – за вдругиден, за след година; тези неща като че ли излизат на преден план. Болката, състраданието – тези неща във времето остават. Макар, че и днеска някои политически сили, партии винаги се възползват от т. нар. възродителен процес, с политически цели. Още има разочарования от възродителния процес, има хора, на които не е потърсена отговорност от никого за това, което се случи тогава. Но казвам, времето лекува и ще го излекува, но политиците ще го използват две-три поколения напред за своите си политически цели.

-Когато започна възродителния процес, Вие работехте ли?

-Да, аз започнах работа 83-та година, нещата почнаха след две години; 89-та година имах този проблем, в който с повече от половината от хората се сблъскаха – трябваше да се разделим в рамките на 20-30 дена; хората си тръгнаха. Всеки казва: - “Началник, получил съм си паспорта, трябва да заминавам за Турция.” Последният месец на 89-та година, самото пътуване на хората за Турция беше много тежко. Тогава замряха предприятията, после в рамките на една-две години предприятието, в което бях, не аз успя да се задържи, беше закрито, не останаха хора, които да поддържат производството. Освен това започнаха ликвидациите в земеделието, селското стопанство започнаха приватизация и т.н. и нещата взеха нежелан обрат.

-Предприятието в което работехте, ако имаше добър мениджмънт, можеше ли да продължи да съществува?

-Не е до мениджмънт, не останаха хора, които да работят, то беше в малко населено място и сега, като минете от там, на 15 километра е от Кърджали, ще видите, че останаха само възрастни хора, няма млади хора, буквално. За мен Кърджали днес е, със съжаление го казвам, едно село, няма работещи фирми, няма предприятия, няма търговия, няма нищо на практика. Ето, виждате днес, продължава блокадата на ОЦК, от три-четири месеца тези хора са на улицата, те не са си получавали заплатите, и цялата държава да не може да се наложи над един новоизлюпен, за мене е такъв, милионер, да си изплати задълженията към работниците, за другите си задължения - има процедури, нито банките ще си изпуснат парите, нито който и да е друг от кредиторите , но работниците остават на улицата, беззащитни. Младото поколение в града и в региона, то е навън, в Западна Европа, в Турция, в София, във Варна и в други големи градове. Моите деца, аз имам двама сина, са в София, дори и да се върнат в Кърджали, те няма какво да работят. Единственото е, както млади хора правят, да идват в общината, да пускат своите CV-та, и да им търси кмета варианти за работа, но за съжаление работа няма.

-Борисов, сега иска да децентрализира администрацията... Може някое министерство да се появи тук.

-Ще ви дам един пример в това отношение. В града, например, когато се създаваха регионалните центрове за телефон 112, тогава аз бях в центъра на нещата, когато преди четири години Кърджали стана един от центровете – Южен централен район. Ние “хванахме” ТОТО- то като град, тогава Пловдив беше като център, централен град и трябваше да потърсят подходящи помещения, те закъснява и се наложи в рамките на няколко дена областна администрация Кърджали и кмета на общината да влязат във връзка с тогавашното министерство на бедствията, с г-жа Емел Етем и казахме: Кърджали има подходящи  условия в рамките на два-три месеца ние сме в състояние да подготвим цялата база и това стана, така успяхме и в този център работят 80 човека. Това е, фактически, една “фабрика” за града, 80 човека работят и се изхранват. Ето пример за една изнесена държавна структура, която работи в Кърджали. Не знам дали ще има положителен ефект ще има от това, което в столицата в момента планират - министерства и част от министерства и агенции да изнасят по разните градове. Вярно, че София е задръстена, че София трябва да търси отдушника, но не знам дали това е начина. Какъвто и отговор за себе си да дам, съм сигурен, че няма да бъде точен, адекватен.

- През 89-та година предполагам, съвсем други са били очакванията?

-В 89-та година свободата я възприемахме по друг начин; очакванията ни тогава бяха съвсем други. Ние очаквахме, че първите една-две години след като демократичните сили дойдоха на власт, първото правителство на СДС, надеждите ни бяха веднага да паднат стените за нас, да се отвори Европа за нас, да се отвори светът за нас, но за съжаление това стана едва след 16-17 години. Всъщност, 16-17 години са половин трудов живот за един обикновен гражданин.

- АВашето влизане в политиката, как се случи то?

-Моето влизане в политиката е особено. Като казвам особено – 89-та година, на 22 август, бяхме вече на границата, заминавахме за Турция. Границата тогава се затвори и ние бяхме принудени да се върнем обратно. Родителите на жена ми не бяха допуснати в апартамента, в който трябваше да живеят и се принудиха да отидат да живеят при сина си. Моят апартамент си седеше, много разправии имахме при връщането си. Вие нямате представа, тука беше лудница, натоварени леки коли, каруци, натоварени с какво ли не, телевизори, кюнци, печки, изобщо – покъщнина, каквото е имало по онова време по домовете. И с всичкия товар, разкарват ни из града, останали се без подслон, без работа. Жена ми беше бременна тогава с малкия ни син, в 6-7 ми месец. Седнахме една вечер и умувахме какво да правим, и описахме цялата тази ситуация, каквато е, изпратихме написаното до вестник “Работническо дело”, “Нова светлина”, даже до “Стършел”, общо до седем вестника. Единствено във в. “Работническо дело”, на 2-ра страница на 30 декември, писмото ни беше публикувано. Същата година, на 29-ти бяха взели решение в Политбюро за възстановяване имената. Ние ги пуснахме писмата август, началото на септември; а тогава вече след 10 ноември нещата тука бяха хаотични, не бяха организирани. Първата вълна на митинги на подготвени митинги имаше в София, но в Кърджали хората си излизаха на митинги, спонтанно, който се сети и иска нещо да каже, веднага излиза на митинга. И веднага след това, хората в града разбират, че ние подобни постъпки сме направили и един вид в очите на хората си човек, който си е позволил смелостта да критикува, горе-долу в такъв дух бяха писмата ни, с критика. До преди пет дни си живял нормално и след това – всичко с краката нагоре обърнато, все едно земетресение беше станало. От там тръгнаха нещата – една седмица след решението на Политбюро за връщането на имената, ДПС официално беше създадено като партия – така стана навлизането ми в политиката, макар, че на ниво Кърджали политиката не я смятам за сериозна политика, тя е политиканстване – някакъв опит на човека да се занимава с обществена дейност. Тогава мисленето беше такова – никой, който се занимава с политика не е очаквал някакво възмездие затова, което прави. След това нещата коренно се промениха, отидоха на другия полюс. Моята съпруга е вече шести мандат общински съветник в Кърджали, дето се вика е за книгата “Рекордите на Гинес”, аз станах чиновник.

-Споменахте, че от връщането от границата е започнала Вашата кариера, имало е много силен натиск върху населението точно тогава за изселване, т. нар. “голямата екскурзия”.

-Границата беше отворена в рамките на около два месеца, точно тогава, ако Турция не беше затворила границата, за два месеца, някъде към 250-300 хиляди човека бяха се изселили; значи, било е необходимо още два-три месеца и нямаше да остане турчин в България. Горе-долу в рамките на България, турското население е било винаги 800-850 хиляди; всякакви спекулации по отношение на турското население има, последните 7-8 години никога не е било в рамките на 1 милион турци да са живели в България – това са официалните данни. Всички други цифри, които са по-големи като маса, са спекулация.

-Вие, от ръководител в едно предприятия, бяхте принуден да емигрирате. Тогава населението как реагира, нямаше ли опити да се противопостави на това, или когато държавната машина е толкова силна и се включи, няма как да се избегне това.

-Това не беше за ден-два, това беше по време на самия възродителен процес, един продължителен период от време от 84 и 85-та, тогава машината се въртеше в цялата страна и тогава проблемът на целия български народ беше, че  никой не си представяше що е това демокрация. Оня прословутият въпрос на СДС: “Що е демокрация и има ли почва у нас?”, никой не можеше да си отговори, кой каквото се сети, си мисли, че това е демократично, че е в интерес на хората. Така някак си тръгнаха нещата, без да има очертана яснота.

-И все пак, във Вашето участие в администрацията, виждате ли някаква градация, развитие на отношенията и политиките, или си стоим на едно и също място?

-Стоим за съжаление на едно и също място, има някои промени, които бяха предложени на населението, това е с възстановяване на собствеността, имоти, след 9 септември 44-та година, предприятията, фабриките, имотите на индустриалците, когато са били одържавени на тогавашните индустриалци, и бяха върнати на техните наследници. Това беше някаква светлинка - те получиха имоти, а имота на практика е имане, пари. За съжаление, аз не съм от онези, чиито родители са имало земи, фабрики, аз и сега го казвам – аз съм един панелен парий – израснал съм в панел, в панел живея. Доста хора подобриха материалния си живот, като това беше целта, по този начин да се създаде мечтаната средна класа. Но за съжаление тази средна класа пък си представи, че всичко това, което го има трябва непременно да го превърне в БМВ-та и Мерцедеси, вместо това, което имат като имоти и земи да го разработят, т.е. 5-10 години по-късно да се прехвърлят на БВМ-тата и Мерцедесите, а в това време да тръгне икономиката, производството, земеделието – нали с такава цел бяха възстановени тези имоти.

-Имаше ли в Кърджали това, което става като част от фолклора ни в страната – мутрите, БМВ-тата?    

-Както всяко село си има своята мутра, но до каква степен те са такива е друг въпрос, така и тук има нарочени хора. Кърджали беше известен с Роковците, за мен те си бяха най-обикновени селски момчета, те са от близко село, дошли, настанили се в града, преди това като тинейджъри, след казармата са били по София, научили са се на чейндж и т.н. и след като дойдоха в Кърджали, първите чейндж бюра бяха техни. Какво правеха – отвориха нощен бар, първите машинки бяха техни; много страхотии сме чували за тях, но на практика, много от това, не излиза вярно, зависи доколко едно нещо се преувеличава. В Кърджали, задължително от мухата се прави слон. Докато в София, можеш да имаш стадо слонове и пак да не си нарочен, защото  нещата се размиват, докато в малкия град, скрито-покрито не остава. Всеки знае всичко за всеки. Тука си имаше Роко, но такива бандитски изпълнения, които сме чували да се извършват по София и другите големи градове, това нещо го е нямало. Опитаха се хора с известни имена да наминат през Кърджали, но не успяха да се задържат тука.

-Какво стана с Роко?

-В момента е една  развалина, няма бизнес, нищо няма, приключи. Сума ти години бяха го хванали в менгемето на властта - дела, дела, затвори, дела, затвори, след всяка присъда, той обжалва; най-интересното е, че в Страсбург печели делата. Затова казвам, нивото на кърджалийският бандит е едно, в рамките на големия град е съвсем друго. За Кърджали Роко може в определен период от време да е бил богат, да е разполагал с много пари, много богати хора в Кърджали едва ли има, може да има 10-15 човека, с водещите фирми, другото е, както казваме – редови граждани.

-Тези първи години след 89-та, когато връщат и имената, също е много напрегнато, Вие какво си спомняте?

-Съзнателно не се спрях на този момент, особено след решението на Политбюро започнаха организации, масови митинги. Ето на този площад, от едната страна на булеварда бяха българите, от другата – турците, едните викат: Искаме да си върнем имената, от другата – ние не сме съгласни с тази политика на държавата. По средата – 10-15 полицаи, които се опитват да бъдат нещо като буфер между двете групи. Интересното тогава е, виждаш разярени хора, от едната страна, казват: Как така стана - комшията ми, ние с него всеки ден се виждаме, поздравяваме се, пием си ракийката, пушим си цигарите, една и съща музика слушаме, сега той е застанал отсреща и вика: Не, искам да си останете с българското име, или пък обратното. Това е най-хубавото на демокрацията, че никой не си позволи, нито от едната, нито от другата страна да хвърли и едно камъче. Четири-пет хиляди души от едната страна и също толкова от другата, един да хвърли камъче или снежна топка и да падне върху главата на някой от другата страна, представете си, какво можеше да се случи, но това никой не си го позволи. Винаги съм казвал и тогава също: народът е умен и в такива критични ситуации народът разсъждава най-точно. Дори и тогава си определя лидерите, все едно с пръст ги сочи, да, вярно, че тези лидери ще бъдат от площадните там, но на момента, на часа, този лидер изглежда най-удобния, той казва най-точните думи и той направлява тълпата, която се е събрала. Паметни са тези неща, те бяха ежедневие, почти цяла година. Първата тема беше – връщането на имената, едните викат – искаме връщане на имената, другите – няма връщане, но с времето, като че ли се позабрави в края на годината, когато Великото народно събрание работеше Конституцията; имаше дебати, напр. за изучаване на майчиния език, и това да влезе като текст в Конституцията. ДПС настояваше затова и това създаде допълнително напрежение, митинги, българския народ застава с тезата – не, няма да има обучение на турски език в българско училище, но минаха две-три години, през което време се видя другото, дойде гладът, и народа вече гледаше другото, казва: нали трябва да се оцелява.

-Постепенно се охладиха страстите, а как оценявате ролята на властта, която няколко месеца преди това 89-та година репресира турците,а след това заема по-умерената позиция?

-Обяснението ми е,че тогава се смени лицето на комунистическата партия, тогава те си смениха не само лидерите, смениха си и името, а това означава някаква промяна. До вчера имаше БКП, изведнъж казват: няма вече БКП, социалистическа партия има. Имаше хора от старата гвардия, но най-вече младите казваха, има промяна, значи вървим към нещо ново.

-Все пак не е било само фасада.

-Не беше фасадна промяна. И сега да възникне някаква нова формация, народът вярва в търсенето на месия, който ще ни реши проблемите за кратък период от време, но това търсене, за съжаление продължава още в нашата страна. Не сме стигнали гърците, нито американците, там имат някакви традиции 20-40 години, едни и същи партии могат да допускат грешки и да се коригират, но те казват: ние не търсим нещо ново, нови лица, нови лидери. Виждаме, и след два избора те си избраха пак същите партии, които ги докараха до това ниво, до това дередже.

-А от 90-та година, основаването на ДПС, какво си спомняте?

-Митингите на ДПС, много митинги, ако не през ден-два, през седмица, митинги, събирания; хората пътуваха често, не жалеха пет или десет лева за автобус, или пари за бензин да дойдат в града, големи митинги ставаха в Кърджали – 10-15 хиляди души. Това беше невероятно чувство!

Имаше представители от организацията по човешки права и свободи. Тези организации, които са били в нелегалност, които ние не ги знаехме преди 89-та година.

-Знаехте ли Вие за Независимото дружество за защита правата на човека?

-Да, знаехме това, което нелегално сме слушали по Свободна Европа сме слушали, Би Би Си,  който е успял да ги хване, защото се заглушаваха; оттам имахме информация, иначе в медиите – пълно затъмнение. Затова не напразно ни бяха кръстили, че живеем зад Желязната завеса.

-Някои от тези организации организират съпротива май месец, повече в Северна България, в Джебел също, тогава чувахте ли, знаехте ли?

-За Джебел не бяхме чували; в Джебел е една специална организация, то там става на местно ниво, има и случайност; в същия ден има погребение, което властта не позволява да се извършва по мюсюлмански обичаи. И роднините, хората там настръхнат и излизат на улицата, в рамките на час-час и половина хората от целия район се събират.

-Тогава дойдоха ли до вас новини, че в Джебел нещо става?

-Да, разбрахме още същия ден, научихме вечерта какво се беше случило и новината дойде от тези, които успяват да се изнесат от Джебел, нямаше никаква информация по радиото, телевизията, във вестниците – нищо.

-В Кърджали имаше ли последствия срещу някакви протести?

-Не, последствията от това беше, че на 19 май, на 31 май Тодор Живков излезе и обяви откриването на границата. И на часа почнаха изселване, явно някаква подготовка са правили службите, списъци подготвили. На 1-2-3 юни директно ги пращаха навън, те не ги гонеха, не ги пращаха по Турция, пращаха ги по Европа, във влаковете – семейно. Имаш направление, отиваш, при фотографа – снимката, след 15 минути – паспорта на ръка, от банката – 20 долара на човек, ако е четири членно семейство – 80 долара в джоба и те качват на влака и ти казват: - За Сърбия, заедно придружаващи милиционери до границата и те изхвърлят.

-Това са някои от най-непокорните, да ги наречем?

-Ставаше по някакъв подбор, не беше поголовно, от всяко населено място има изселени, първите дни от Кърджали са гонени близо 50-60 семейства, докато дойде време, след три дни Йозал да обяви, че и той отваря границата, когато Тодор Живков казва – всички да заминават за Турция, Йозал казва – няма проблем, да заповядат. И след една седмица започват да се задават и керваните. Всичко се юрва по паспортните служби, кой успял да вземе още същия ден, на други казват – след три дни ще е готов. Който си вземе паспорта, на другия ден – хайде, на път.

-А точно от тези, които първи са изгонени, имаше ли някои имена, които са известни на турската общност?

-Да, това са авторитетни хора, които множеството ги е приемало като неформални лидери, като хора, на които могат да се доверяват. И те са такива.

-Можете ли да цитирате някои имена на такива хора, които са значели нещо за хората и мълвата ги е носела? 

-Мина много време оттогава.

Завърна ли се някой от тях?

-Не, тези, които бяха изгонени по този начин, никой от тях не се върна. Повечето от тях си останаха на Запад, но имаше една тенденция от турска страна. Турция, месец и нещо след това пращаше самолети да ги прибират от Виена, от емигрантските лагерите; по принцип тези хора от България, които ги изхвърлят на сръбската граница, сърбите са ги разпределяли, явно са знаели каналите, и ги пращат по емигрантски лагери и оттам Йозал си ги прибираше със самолети, поне 10-15 полета има извършени тогава. Сред тях имаше хора, които са лежали по затворите по политически причини, хора, които тогава да са изразили определено ниво на турски национализъм, най-вече учители, лекари, повечето бяха интелигентни хора. Докато след седмица това движение вече стана масово, цели квартали, села и почнаха са изселват, и почнаха да се задръстват границите, почнаха да се създават междинни лагери пред границата, където да се изчаква ред – по 5-6 дена, дори по 14 дена хора са чакали преди границата, докато стигнат до бариерата.

-А по-късно, когато ДПС започна да се формира в по-спокойна обстановка, лидерите как ги издигнаха?

-Митингите ги издигнаха; на 4 януари 90-та година във Варна беше създадено ДПС, на 6 януари – ръководството – Доган, Касим Дал и покрай тях още десетина човека, които регистрират официално партията, организират се и правят протокол за създаването на партията. На другия ден заминават за Кърджали; в Кърджали има няколко човека, които заедно с Доган са били по затворите, на тях се обажда Доган и те се организират – 35 човека, на 6 януари се събират и създават кърджалийската партийна организация. Тези имена на 36 човека от Кърджали са известни. Те помежду си избират тогава временен председател на партийната структура, който си поема работата.

-Тогава Доган имаше ли авторитет тук?

-Той беше неизвестен за кърджалийци, но в началото тогава, на всеки митинг успяваше да дойде и винаги по митингите, на мероприятия, се изказваше и това правеше впечатление.

-Той си създаде вече авторитет.

-Да и по такъв начин се създаде неговото име. После при турците има нещо, то е по рождение, много лесно си създават лидер и умеят да си го пазят, независимо от грешки, докато, както се казва, ножът опре до кокъл, докато недоволството стигне до n-та степен, тогава ще те обесим. Всичко, от което имаш нужда като лидер ти го даваме, но когато започнеш да ментиш нещо, когато бъркаш съзнателно, тогава губиш тотално подкрепата. Излиза така от крайност до крайност, но турците уважават и тачат лидера си, докато при българите е малко по-иначе, днеска може да издигнат лидер, утре да кажат че е лош. Затова Доган, независимо от грешките, които допуска, най-вече с изпуснати фрази по медии и т.н., но другите му грешки за обикновения гражданин са невидими.

-В един момент за българската публика почва да се ползва малко като плашило.

-То, между другото е нормално, хора, които не са били малцинство, те не знаят какво е да бъдеш в ролята на представител на малцинство. Аз много съм обикалял в Гърция, повече в Гърция, отколкото в Турция, там имам много приятели и познати, особено в Тракийската част на Гърция; но сега и българите ще го разберат, тъй като много народ излезе от България, всички тези младежи, които се установяват и по Германия, и по Австрия и в Щатите, те се обособяват в малки общности, може да не живеят в един квартал, и тази общност вижда проблемите си основно с реализацията в съответната държава. Можеш да имаш хубава професия, докато успееш да пробиеш, все пак си представител на малцинството там, всеки ще те гледа отгоре до долу и отдолу-догоре, което е може би нормално за мнозинството, а в същото време за мен, като представител на малцинството е обидно това, че гледат на мен като на по-различен. За тези неща може би тепърва ще си даваме сметка, ще правим разбор на тези неща; винаги малцинствата по определен начин са държани на дистанция и единствено евреите, независимо от това къде са се намирали, са намирали начин да просперират, където и да е евреинът си е намерил нишата в тази страна, успява да живее и да е независим . Това евреите са го постигнали, докато всички други все още не сме го постигнали и затова се чувстваме нещо като един вид втора категория и това, което искаш, не можеш да го постигнеш напълно, или го постигаш с два пъти повече труд.

-Има ли го това чувство, въпреки че от ДПС са допуснати във властта.

-Има го, въпреки това. ДПС, когато беше във властта, имаше много хора в София и по министерства, областни градове и цигани, и помаци, и българи,  които са били в ДПС са имали шанса да бъдат на възлови места. И лошото е, че постигането на този успех го дължат на ДПС. Те казват: ако бях членувал в друга партия, едва ли щях да достигна до това ниво. Ето два примера ще си позволя да кажа. Партии, които дълго време са били в полезрението на властта - БСП от 23 години нито един с турско име не е вкарал в Парламента. СДС си го позволиха два мандата да вкарат турци, може да е по един човек, но го направиха. Втория пример – с ГЕРБ, Бойко Борисов допусна няколко груби фрази, подобно на Доган, независимо от грубите си грешки, той казва: Аз не съм против мюсюлманите, против циганите, но в същото време той на практика няма до себе си нито един турчин, или по-точно има само един, който му се води съветник по етническите проблеми – лекар, който е директор на софийска поликлиника, неговия брат беше заместник-министър при втория мандат на ДПС, но той претърпя тежка катастрофа и още е в кома.

Има още един – Вежди Рашидов, но в очите на турците той е компрометиран, защото беше в ДПС, беше около Доган и още тогава си изразяваше мераците да седне в министерско кресло и то като министър на културата, но от централата на ДПС са преценили, че той не е много подходящ за този пост и не са му дали този шанс. С този мерак да стане министър, той се въртеше и в ДПС и покрай царя, накрая кандиса на Бойко Борисов и Бойко Борисов му изпълни желанието, мерака. Всички виждаме, има и добри страни, но допуска грешки, не е бил администратор, няма нито един ден трудов стаж, подобно на Станишев, който без нито един ден трудов стаж, стана министър-председател. Имаше и двама турци на поста заместник областни управители – на Разград, освободен след четири месеца и на Кърджали, който е в пълна изолация, вече две години. Той просто идва, получава си заплатата и на практика – все едно че го няма. Това на практика не означава добро отношение към представителите на малцинството към турците. Независимо от това, че в Кърджалийско гласуват за ДПС, но колкото и да гласуват, процентът но гласуващи турци за ДПС е  около 65-66 %, това са 2/3 от турците,  значи 1/3 от турците в България някъде се преливат, или пък не гласуват, според данни от статистиката на гласуванията, направена от ДПС. Значи 1/3 от турците не са в ДПС на практика. Тези 1/3 не намират никакъв шанс от друга политическа партия да получат някаква подкрепа, да не говорим за ДПС. Те тези, които не гласуват за ДПС, те си ги сочат с пръст: - Той е враг, щом не е с нас! Особено в район като Кърджалийско, където турското население е по-компактно, там много лесно става отлъчването. В едно малко село като се знае, че Хасан не е от ДПС, значи ни е враг на всички и като отиде вечерта в кръчмата да си пие мастиката, все ще се намери някой да каже: - Ти не си с нас! - достатъчно е пет пъти да го повторят и той повече да не влиза в кръчмата и да се чувства отритнат, отлъчен.

-А в това отношение, за тези 20 години българите дали се отнасят по-толерантно не само външно, но и вътрешно - да приемат турците като възможни партньори, икономически, политически?

-Лично аз никога не съм смятал и не съм приемал, че българите са нетолерантни. Моите деца живеят в София, работят сред българи, не са имали никакви проблеми; нито аз, като студент, и изобщо, където и да отида, не съм имал никакви проблеми затова, че съм турчин, винаги са ме приемали нормално. Но има една телевизия – СКАТ, от 24 часа предаване, половината часове програмата е против турците, макар че напоследък ми прави впечатление – дават и хубави, в смисъл добри, нормални новини от Кърджалийско, от други турски райони. Но останалите новини, напр. Турция е готова всеки момент да ни окупира, турската експанзия към Балканите, към България и т.н., теориите за ислямската дъга през Родопите, та чак до Босна, Косово, Албания. Всички тези неща непрекъснато се излъчват и коментират. Тя  е много гледана телевизия, не знам дали толкова българите я гледат, но турците много я гледат и те си правят изводи, на базата на това, каквото СКАТ излъчи. Те казват: СКАТ в момента ни казват една лъжа, за нас истината е точно обратното. И това е една постоянно поддържана тенденция; не знам, нито в Гърция, нито в Турция, нито в Европа да има такава медия, която да говори толкова усилено, те не говорят срещу друг, единствено коментарите са им срещу турците. От време на време правят предаване за циганите, има за арменците, там се говори непрестанно за кланета, за геноцид, аз не мога да ги възприема. Чета турската история, тя е съвсем различна от това, което ми говори СКАТ. И въз основа на тези предавания, българите се надъхват, добре че младите черпят информация от интернет; не казвам, че трябва да се закрие телевизията, но да се спрат тези предавания. Вярно, има исторически дати, отбелязват се годишнини, там тези неща трябва да се казват, напр. ДПС прави един път в годината – на 19 май в Джебел  възпоменателен митинг за възродителния процес. Има един митинг през декември, в памет на жертвите по възродителния процес, в Бенковски, по повод трагично загиналото малкото момиченце, то стана емблематично, и там се събират хората, но никой не казва лошо нито за българите, нито за турците; хората казват: онзи режим направи това и това и заради това нещо 18-месечно детенце загина заедно с майка си, това е смисълът – напомнянето. За да не се повтори. Имаме честване на Априлското въстание, има неща, които трябва да се казват тогава, но другите дни, необходимо ли е да го повтаряме, да, имало е Копривщица, Батак, тези неща не бива да ги повтаряме в ежедневието си. Има дати, които са свързани с церемонии, напр. на 3 март аз винаги съм на площада, не мога да не бъда, и там са не само българите от Кърджали, а и турците, заедно сме от години.  Заедно сме и  на 21 октомври – денят на Кърджали, на този ден Кърджали фактически е освободен от империята, всички сме на площада и празнуваме. Дори има случаи, когато гости от Турция идват и не знаят какво празнуваме, обясняваме им, а те казват: Брей какво толкова сме ви направили, че да се освобождавате.

Сега ще има някакви чествания и за годишнината от Балканската война.

-В България все още уж имаме някакъв комитет, който ще организира някакви тържества и т.н, но до ден днешен не знам на практика какво ще представлява. Докато, като се прибера вкъщи, слушам новини на турски по една турска телевизия. Там постоянно се говори за 100 –годишната война, те водят една такава кампания – 100 години от война към мира. Те също си спомнят Одринските битки, българските войски дошли, завзели и т.н. , всичко се коментира, но оттам нататък се казва – всичко това е история, но всички тези народи, които са участвали в тези битки, с техните интереси, тогава времената са били такива, но тези неща да бъдат забравени, а не да говорим само за зверства, война е, ще има и убити и ранени, тези неща по-малко да ги коментираме, а да коментираме бъдещето си. Ние сме на практика тук, обречени сме, на тази земя ще живеем, тук ще е България, там ще е Турция, Гърция, Сърбия, това е. Едва и някой може да си представи, че може да се случи някакво прекрояване, колкото и ние да ни се втълпява в България, това което казвам за СКАТ, че постоянно манипулират.


[1] Бивш зам. областен управител от ДПС, в момента началник отдел в общинската администрация

AttachmentРазмер
Intervyu_S_Riza_Petar_Dobrev_Kardzali_06_2012.doc99.5 KB

Серихан Сефер, "Просто беше много страшно. Самите хора, всички го преживяхме много тежко" (интервю, Дулово, 11. 2012 г., автор Лъчезар Вълев, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ЛЪЧЕЗАР ВЪЛЕВ С СЕРИХАН СЕФЕР[1], ДУЛОВО, 05.11.2012 г.

 

-         Бихте ли се представили накратко?

По време на смяната на имената бях студентка тогава. Учих в Софийския университет в Геолого-географския факултет, Геология. Там бях когато разбрахме за смяната на имената. Даже имах колежки от Ракитово, Пазарджишко... те така бяха споделили, че при тях сменят имената, но ние си помислихме, че сменят имената на мохамеданите, на помаците. Не знаехме какво става. След това като се върнах в Тутракан, аз съм родом от там, разбрахме какво става. Беше...как да Ви кажа...нещо, което не го пожелавам на никой. Не искам и да се връща назад. Просто беше много страшно. Самите хора, всички го преживяхме много тежко. Защото в един момент твоите родители са ти дали едно име и сега в един момент ти трябва да си избереш друго име. Когато се върнах в Тутракан още от Русе започна спиране на автобуси, войници, военни с картечници...страшно беше. То беше една такава много сурова, страшна зима, много студена. И започна проверка на документи. Питаха ме защо не съм си сменила името. Аз им казвам, че се връщам от София в родния град. Наложи се като се върнах вкъщи да отида в общината, защото те по месторабота ги сменяха имената, а аз работих тогава като възпитател в СОУ "Йордан Йовков" в Тутракан и отидох в общината и казах, че съм студентка и че съм била на занятие в университета и сега се връщам. Никой нищо не ми е казал и просто ти дават един списък с имена да си избереш име. И много трудно - как да си избереш? Кое име? Но както и да е, избрахме си име. Аз понеже се казвам Серихан, си избрах Смилена - едно име, което не бях чувала. Просто такова си избрах. В училище ми беше много тежко, защото в групата, в която работих, имахме турчета там. В Тутракан съотношението българи - турци е обратно на това в Дулово. Там са 70-80% българи и 20% турци. Докато тук е точно обратното. В училище с децата беше много така...имаше, един такъв момент преживяха и децата. Защото сме свикнали с техните имена и не можеш да попиташ децата как ти е името, как се казваш, какво име ти избраха родителите. Аз им пуснах един бял лист и им казах всеки да си напише името. Тогава ми направи впечатление, че децата не го изживяха така тежко, трагично. Те даже се радваха на българските имена. Не го осъзнаваха. Радваха се и свикнаха бързо с имената. В учителския колектив беше по-различно. Тогава дневниците се промениха, лични картони, досиета, всичко се промени. Смяна на документи, на всичко. Директорът на няколко пъти ни събира целия педагогически колектив и пред всички казва - от днес Серихан Бурханова става Смилена Братанова, така ще се обръщате към нея. Нямаше как, те така почнаха.

-         Как реагираха на смяната на имената Вашите колеги?

Ами, как да реагират...Никой нищо не смееше да каже. Просто времената бяха такива, че всеки се страхуваше. Аз като бях в София и понеже бях в моя близка приятелка и по телефона така майка ми ми каза какво става и изпаднах в едно такова състояние...и се смеех и плачех и...такова неадекватно състояние. Не можеш да го асимилираш. Как изведнъж така. Какво има, защо се случва, но не можеш на никой да зададеш този въпрос. И моите близки в София ми казаха - няма как, виждаш, че са такива времената и нас да ни накарат сега да си сменим имената и ние ще си ги сменим. С това така ме успокояваха. След това вече смениха се имената...Имаше много хора, които не бяха съгласни и съответно ги интернираха, имаше и от по-възрастното поколение, които бяха интелигентни...Всъщност те оттам почнаха. Почнаха първо с интелигентните - лекари, инженери. Защото в Тутракан имахме много добри специалисти. Университетски възпитаници, с филологии - първо от тях се започна. След това вече постепенно и всички останали. Това стана за има-няма седмица. Просто всички трябваше да минат. Градът беше скован от лед, един студен въздух така дойде в града...И изключително много войници, изключително много военни, които още повече стресираха. Макар, че хората, как да Ви кажа, никой не смееше нищо да направи. Всеки го беше страх, честно казано. (вълнува се, разплаква се) Никой не смееше да се противи. Много малко бяха тези, които казаха - не, не искаме, но след това и техните имена бяха сменени. Имаше и интернирани и така... След това дойде забраната за слушане на такава музика, сватбите, които се провеждаха, няма да бъдат по мюсюлмански обичай и традиции. След това пък започнаха хората, които умират да ги погребват в българското гробище. Оттам и християните не бяха съгласни. При положение, че има мюсюлманско гробище, защо на едно място да бъдат погребвани. Това продължи до 89-та година. Но в Тутракан такива някакви ексцесии не е имало. Един единствен път си спомням мои близки комшии, които за един Байрям бяха окачили някакъв плакат в джамията. Плакат, на който пишеше - поздравяваме всички мюсюлмани с Байряма. След това полицията ги издири, откриха ги и ги изпратиха в затвора. Мъжът беше в Старозагорския затвор, а жената - в Сливенския. И до 89-та година бяха в затвора. И 89-та след тези събития бяха амнистирани. Бях свидетел и на другия вече процес, когато се възстановяваха имената. Тогава имаше реакция от страна на християните - защо ще им връщат имената, защо така, защо иначе. Тогава пак бях свидетел в училище как учениците, понеже в голямото училище - в СОУ-то, се събираха ученици от две-три по-малки начални училища. И когато се запознаха децата, те се възприеха с българските си имена, те не знаеха кое дете как се казва. И когато вече имената отново се върнаха, тогава те са ми споделяли, още помня техните думи. Идват при мен и ми казват - госпожо, знаете ли, че Камен е бил Кудрет, ние не знаехме. И много учудени останаха. Това ми направи впечатление, че при децата този процес..те се радваха на тези имена. Не го осъзнаваха. Като си мислеха, че вече с тези имена няма да бъдат… не дискриминирани...че в училище учителите всички ще се отнасят еднакво с тях. Макар, че те са се отнасяли и преди, но те са си мислели, че имат някакво отношение към турчетата. Аз поне не съм усещала такова отношение. Е, може в някои случаи да е имало - там, където има по-посредствени, но по-посредствени има и от едните, и от другите.

-         След като Ви смениха името се върнахте в София и продължихте да следвате? Промени ли се животът Ви след това?

Да. Не се е променил животът ми. Отношението на колегите ми към мен не се е променило. Всички бяха много деликатни, макар и колегите в училище, понеже Серихан се казвам и на мен в училище ми казваха Хана. Повечето ми колеги в училище така и продължиха да ми казват. Не с новото име, а така, както са ме наричали. Преподавах в Тутракан география в СОУ "Йордан Йовков".

-         Как попаднахте в Дулово?

По стечение на обстоятелствата тук се омъжих и тук останах. Още си спомням, имам мои първи братовчеди, Четин и Метин Казак - единият е евродепутат, другият е депутат в нашия българския парламент. Те бяха много малки. Значи 72-ра са родени, 84-та са били на 12 години. Учеха в основното училище. Бяха ми писали едно писмо, защото така кореспондирахме тогава. И ми пишат - лельо, тука ни смениха имената - аз Метин се казвам Младен, а Четин се казва Чавдар, мама Ремзи се казва Ружа, татко - Христо и така... Даже го пазех това писмо до скоро, но сега не знам къде е. Не съм го изхвърлила.

От 15 години съм омъжена в Дулово. Тук като дойдох...В Тутракан нашият град е малък, горе-долу колкото Дулово, но аз и тук съм споделяла, че има разлика между двата града. Защото в Тутракан - дори да е малък градът, там духа русенски вятър, а пък тук духа селски вятър. Там може би близостта до Русе, манталитетът на хората е градски. Тутракан е град още от римско време, още когато Улпий Траян създават по поречието на река Дунав Видин, Свищов, Русе, Силистра, Тутракан. Това са били все крепости. Открай време - и турци, и българи, манталитетът на хората е съвсем различен, за разлика от тук.

-         Какво разбирате под "градски манталитет"?

Разбиранията им, начинът им на живот, изобщо - друго е. В Тутракан имах много хубава среда. Тук честно казано не съм попаднала на добра среда. Не че нямам хора, имам. Може би аз не съм попаднала, защото променя се начинът на живот, променят се много неща. И така...все тъгувам за моя роден град. Все ми е мило за моя град.

Първо завърших учителския институт в Силистра - три години. След това в Софийския университет задочно, обаче нашето обучение там беше шест години, защото не ми признаха завършеното в Силистра. Започнах от нулата - от "А" до "Я". В университета задочно учих и същевременно работих в Тутракан. И в Пионерски дом съм работила, дружинен ръководител съм била. Около 4-5 години организационна работа. След това възпитател и учител и така...

А тук в Дулово започнах работа в общината.  Преди 15 години. Просто в училище нямаше свободна длъжност, защото нашата специалност имаме много голям норматив, много са ни часовете и затова...Тук започнах и тук работя.

-         Бихте ли разказали за важно събитие, което е белязало след 1990 г. Вашия живот?

След промените вече можахме да си позволим да ходим в чужбина - това, което не можехме преди 89-та година. Не можехме в Турция да отидем. Сега вече имаме възможност в годината няколко пъти да отидем. За Европа да не говорим, че пак беше същото.

-         Щастлива ли сте?

Чак щастлива не мога да кажа. Не знам... Животът ми много се промени, след като дойдох тук. Нито мога да кажа, че съм щастлива, нито мога да кажа, че не съм. Нещо средно. Чувствам се добре. Това, което ме прави щастлива, са приятелите, контактите с хора, с които наистина можеш за много неща да споделяш - било за книги, филми... Тук като дойдох се чувствам, че се затворих в черупката си. Може би защото не попаднах на такава среда, в каквато съм живяла. Така си мисля... Там средата ми беше много по-различна. Общувах и контактувах с много интелигентни хора. Всички нови книги, които излизаха, си ги разменяхме, четяхме си ги. Филми, всичко следяхме. Сега вече има интернет. Промени се, много се промени животът. И хубаво и лошо - от всичко по малко има.

-         Как Ви приеха в Дулово когато дойдохте?

Тук не ме приеха добре, естествено. В работата в началото не можаха да ме приемат. След това вече свикнаха с мен. Аз също свикнах с тях. Ние тук в работата, дето се казва, с роднините си не сме толкова време заедно, колкото сме тук с колегите. В началото винаги хората за всеки нов човек, който идва да работи тук в общината, са с някакви предубеждения. Особено пък когато идва от друго място. Един вид - нямаме ли ние наш човек тук местен, че някой от някъде си е дошъл и заел това място, в такъв смисъл. Но след това, след като те опознаят, виждат, че няма значение откъде е човек, важното е да си върши работата.

Аз късно се омъжих, това ми е първи брак. Така се получи, защото в малкия град човек няма избор. Средата, която съм имала като студентка в Силистра, беше много хубава, много интелигентни колеги. В София - по същия начин. И след това, когато се върнеш в родния град - майка ми – сама, болна, грижи по нея... И някак си в малкия град хората се затварят. И може би кръгът ми от приятелки - повечето колежки и учителки, които не бяха омъжени...И в малкия град като попремине възрастта започва да става все по-трудно, вече нямаш избор. Винаги съм казвала, че човек трябва да прави избора тогава, когато следва, защото тогава човек си намира средата. След това вече е трудно. Пак зависи къде попадаш. Защото при нас, турците, началото на 60-те, 70-те години, момичетата не са ги пускали да учат. Тогава мъжете са отивали да учат. След това настъпи един период, в който вече жените почнаха да учат и да се образоват. Тогава пък мъжете спряха. И стана едно такова разминаване. Когато става такова разминаване човек трудно си намира средата. Сега вече го няма това. Сега вече и момичета, и момчета отвсякъде -и от села и от градове. И родители, и всички искат децата им да учат. Искат да имат хубави, добри професии, да се развиват. Сега вече има възможности и в чужбина да ходят да учат. По нашето време не беше така. Макар, че нашето поколение, трябва да ви кажа, че от моя випуск, от моя клас, почти всички на сто процента са реализирани - учители, инженери, лекари. При това всички станаха почтени граждани, което е много важно. Аз тук бях загубила връзка с мои ученици...Те вече станаха големи мъже и жени - омъжиха се, ожениха се, имат деца и са се пръснали из Европа. Не знаех кой къде е. Случайно бях публикувала една снимка във фейсбук, да изненадам една моя бивша ученичка. Оттам нататък вече почнаха от много места да се обаждат ученици, които възклицават като видят снимката и като се връщат...Вече всички са станали големи и започнаха да ми пишат, да се вълнуват. Аз също им пиша. Имаше един период, в който една седмица не можех да дойда на себе си - всеки ден им се радвах и плачех от вълнение, че ги открих отново. Най-много се радвам затова, че всички са станали почтени граждани. Това, което винаги съм искала от тях. Винаги в часовете това съм им говорила, че в живота не могат всички да бъдат отличници. Макар, че отличниците в училище, в живота не могат така да прогресират. И обратното - тези, които са били по-посредствени - в живота прогресират. Имам такива наблюдения. Радвам се на това, че от тях няма такива, които са без работа дори. И в Холандия имам, и в Англия, и в Германия...и къде ли не. Всички се трудят, всички работят и това за мен е най-голямата награда. И когато от време на време ми пишат - госпожо, как сте - за мен това е най-важното.

-         Религиозна ли сте?

Не. Ние си празнуваме нашите празници, но не сме чак толкова религиозни. Просто почитане, уважение...от нашите деди, прадеди. Макар, че преди години такива празници не сме празнували през социализма. Тогава нещата съвсем по друг начин стояха. Сега вече е друго. За Байряма можеш да си вземеш отпуска. Празнуваме и Коледа, Великден също. С комшиите си контактуваме. По нашите празници ние им носим, по вашите празници...по Великден те идват и ни раздават и козунаци, и боядисани яйца и така... Ние до такава степен вече сме се смесили... На мен ми прави впечатление на наши сватби, на турските сватби масово се играят хора. Обратно - на българските сватби се играят кючеци. Така че не виждам някаква разлика и много се дразня когато кажат - а, а ти туркиня ли си, не ти личи. Защо трябва да ми личи? Между самите хора няма напрежение, политиците го създават. Малък град сме, между самите хора няма напрежение. Точно като наближат избори и тогава се обтягат отношенията наново до краен предел, докато минат изборите. Изборите са един ден, ние си оставяме тук завинаги, докато сме живи. Не е необходимо заради избори да си обтягаме отношенията и след това да не се поглеждаме. На следващия ден и в магазина се виждаме, и в центъра, и в общината. Просто не е необходимо...

-         Къде Ви завари 10-ти ноември 1989 г. ?

В Тутрукан бях. Тогава по телевизията даваха какво става... Декември месец започнаха да се събират пред парламента от всички краища на страната. Повечето бяха от Кърджалийско. Започнаха пред парламента да правят митинги за смяна на имената. Вълнувахме се....и ние го преживяхме...Един път преживяхме единия процес, след това - и другия. След това вече с указ бяха разрешили който иска да си върне името. Има хора, които още не са си върнали имената, не искат. В това няма нищо лошо. След това по надлежния ред отидохме в общината и пак си върнахме нашите си имена. Всичко мина съвсем нормално, без никакви проблеми. Вълнувахме се, но тази свобода не си я представяхме по този начин. Аз в училище имам поглед. Сега много от нещата в училище на мен не ми харесват. Не че съм привърженичка на стария строй, но изведнъж се отрече всичко, което е било по времето на социализма, но не така стоят нещата. Имаше и хубави неща, които тях изтрихме. Можеха те да бъдат запазени. Нищо не се запази, всичко се отрече, което според мен не е добре. И в училищата - една свободия...не знам... Аз сега вече на тези години не бих могла да се върна в училище и не искам да се върна. Искам да остана с онзи хубав спомен, с онези мои ученици, с онези мои години. Тогава, когато всички погледи, целият клас ме гледаше, уважението беше друго... Сега го няма това...

 


[1]Серихан Сефер, родена в Тутракан, на 58 г., с висше образование. Работи в общината в Дулово като главен експерт по образованието

AttachmentРазмер
Intervyu_S_Sefer_Lachezar_Valev_Dulovo_05_11_2012.rtf184.82 KB

Симеон Райков, "Преходът при нас беше сбъркан" (интервю, Кърджали, 06.2012 г., автор Петър Добрев, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ПЕТЪР ДОБРЕВ СЪС СИМЕОН РАЙКОВ[1], КЪРДЖАЛИ, 06.2012 г.

 

Какво за вас е най-важното от случилото се през последните 20 години на ХХ век?

 

Последните 20 години на ХХ век бяха много ползотворни за община Кърджали. Кърджали постигна един оптимален растеж и размер от 68-69 хиляди души. Силно развита икономика, особено в областта на производството на олово и цинк. Лека промишленост, хранителна промишленост добре развита, Булгартабак. Дори се стигна дотам, че поради недостиг на работна ръка, някои производства започнаха да се изнасят навън. Машиностроенето също беше много добре развито. Казвам го това, защото тогава имаше недостиг на работна ръка, а сега Кърджали е един от градовете с най-голяма безработица. По същото време в Кърджали се осъществиха  огромни проекти в инфраструктурата. Мостът над Арда, започна застрояването по десния бряг на река Арда, водоснабдяването като голям проект, който се осъществяваше от строителни войски. Водата дойде от 30 км., от сърцето на Родопите, защото дотогава пиехме вода, която е наситена с олово. Водата идваше от Арда, а реката беше замърсена от хвостохранилището в Рудозем. Теренът беше изключително труден, нещо невероятно. Направиха и път, за да стигнат до горе, първоначално пеша и с магарета. Тогава се построиха и важните сгради в града – театърът, партийният дом – сега община. А сега – само жилища и то много хаотично построено. А тогава се строеше така, че да има и детска площадка, и къде да се паркира, и място за почивка. А сега са плътно застроени, във войнишки строй.  По малките четириметрови улици зад общината, където са били къщичките на бежанците, сега направиха големи блокове. Въобще не се разсъждава, само стремеж за печалба, как да излъжеш другия. Иначе Кърджали е селище открай време, пазарен център. Чудесно заплащане имаше за работниците, като имате предвид, че Оловно-цинковия комбинат са работели над 2000 души, в строителството над 3000 души, повечето заводи бяха така и се създаваше поминък на местното население.

 

Какво остана от тези предприятия?

 

Какво остана, виждате каква жалка картина е ОЦК. Има 200-300 души, които шест месеца не са получавали заплати. Това преди бяха най-добре платените хора, аристократите на работническата класа в Кърджали. Имаха и почивна станция на Златни пясъци, в Родопите. Най-обикновения работник вземаше 400-500 лв., но при много по-ниски цени от сегашните. Първият секретар на партията тогава вземаше 600-700 лв. Директор на Нармаг бях с 250 лв. заплата, в началото на кариерата ми. Те имаха най-много леки коли, нямаше човек без жилище. Сега имат и добри пенсии. А в общината сега, моля ти се, има заплати 290 лв., а за хора с висше образование – 350! Да не говорим за БАН, за Софийски университет. Излиза, че аз като пенсионер вземам два пъти повече от един асистент ваш там.

Преди ножицата не беше толкова голяма. Аз в най-силните си години съм бил само  с 1,95 над средната заплата в страната.

 

Кърджали преди социализма е бил едно седем хилядно градче. Само с едно предприятие – немците са добивали олово и цинк в това, което после става Горубсо. За военни нужди. Построяването на оловно-цинковия комбинат през 50-те години започва реално развитието на града. Всичкото, което е направено, е направено през социализма, за да стане 67 хиляди в най-големия си пик.  Сега е 46 хиляди. Сега ние имаме не само срив в икономиката, 40 процента не можем да достигнем от икономиката тогава, но имаме и демографски срив. Чакахме девет милионния гражданин, а сега чакаме седем милионния. На никой, с извинение, не му пука.   Кърджали беше център на рудодобивната промишленост, на оловно-цинкови руди. Миньорите бяха най-богатите хора, а сега чувам, че вземат по 400 лв. За 400 лв. си рискуват живота всеки ден.

 

 

Да ви върна на 80-те, тогава вие на какъв пост бяхте?

 

Бях главен директор на търговията, директор на Стопанска дирекция търговия. На държавната търговия. Цялата търговия, която сега е стотици магазини и магазинчета, беше под държавна шапка. Бяхме предприятие със състав около 1250 души, с главна дейност търговия, обществено хранене и хлебопроизводство. Хлебопроизводството даже бяха обособени като отделен клон. Тогава се работеше в много по-едри мащаби. Хранителните стоки, които познавахме, бяха два пъти повече като обем, за качество да не говорим. Всички минаваше през специална лаборатория за контрол. Бяхме внесли техника от ГДР за контрол на хляба. Не можеше да се пусне нещо, без предварително да се провери. А сега на такива ужасии се натъкваме в хранителните продукти. Желязна дисциплина, желязно вето от страна на ветеринарните органи имаше. Да вземем трайните колбаси. Сега ги изсушават с едни уреди като вентилатори, за да узряват бързо, за дни. А тогава имаше един естествен процес на зреене, в специални помещения, при специална температура. Една хубава луканка ставаше за два месеца. Всичко по естествен път, без да се руши качеството на месото. Сиренето зрее, докато достигне сухо вещество 52 процента и тогава се продава. Продаваха се големи количество, някога по празниците не достигаше и аз съм се оплаквал, че докторите не ми пускат сиренето. Цените бяха ниски, изхранването на населението не беше никакъв проблем. Един килограм агнешко беше около три лева, сега е 15. Разбира се, имаше неща, които не трябваше да са така. И сега някой като иска да каже нещо лошо за социализма, казва, че е нямало банани. Да, банани нямаше. Пускаха се само за Нова година, имаше опашки и т.н. Бананите бяха стока от второ направление, която се внася с валута, а нямаше достатъчно долари, за да се харчат за това. Ние бяхме друга валутна система, бяхме затворени в рамките на СИВ. Това спъваше развитието на държавата, но ние това късно го осъзнахме. Лошото е, че някои, които са излизали навън, са го виждали това нещо, но са мълчали. Ние някои работи знаехме, други не знаехме. Ние като директори получавахме някои списания, които не бяха за общо ползване. Имахме информация къде какво става в икономиката. Но кой ги караше нашите хора услугите, да кажем обущарските, да са задължително държавни. Този човек с обущарницата си няма да свали социализма. На двадесет бръснаря имаше един председател, касиер, счетоводител, метачка. Трупаше се бюрокрация. Тези неща се оправиха с указ 56 от 1989 г. Разбира се, пазарът оставаше регламентиран, ограничен от някои постановки, законови и други. Но за пръв път малко си отдъхнахме, това беше отваряне, даване на път на личната инициатива. Сега ги виждаме инициативните хора, но тогава те нямаха възможност. Всичко беше канализирано, работехме с планове. Това не ни пречеше чак толкова. Сега и големите компании работят с планове. 80-те години донесоха и промени в организацията на труда, според идеите на американския учен Винер. Започнаха да навлизат компютри масово. Първо в статистиката, в ОЦК, накрая и в търговията. Нямаше това изобилие на стоки, което го има сега. Асортиментният състав сега е изключително разнообразен, но това крие и рискове – с залежаване на някои стоки. Но стоките бяха много по-качествени. Имаше неща, които сега са само добър спомен. Да кажем продажбата на детско облекло и обувки. Държавата ги даваше с тъй наречения червен данък. Не се плащаше данък оборот за тези стоки. Не се начисляваха данъци върху детските стоки. И облеклата на децата бяха много евтини, което сега не е приоритет. А би трябвало да бъде, с оглед на демографската обстановка.

 

Икономическото развитие от този период обаче неминуемо се сблъсква с бурните политически събития от 80-те. Как се отразиха те на местно ниво?

 

Повечето неща бяха в София, протестите на зелените и т.н. Тези неща до нас не достигнаха. Ние все пак сме една по-отдалечена провинция. При нас проблемите бяха от 84-та година. Наличието на голям процент турско население ни остави далеч от другите процеси в София – дисидентство и т.н. Това са чужди неща за Кърджали, уверявам ви. Гледам сега някои се изкарват герои. Не е вярно просто. Напротив, живееше се спокойно. Ние не бяхме отворени към света. Милицията имаше много голяма свобода. Бъркаха ни се в работата, в пряката работа. Водили сме борба за това нещо, защото отговорността е моя в крайна сметка.

 

А как се отрази т.нар. „възродителен процес“?

 

Той ни дойде като гръм от ясно небе. Имаше един турчин бай Ибрям, Бог да го прости. Той работеше като пощальон, много симпатичен човек. Той през 1983 г. ми каза, че ще им сменят имената. Аз го уверих, че няма такова нещо, че се сменят имената само на българо-мохамеданите. Извършваха се проучвания и се доказва, че те имат български корен. Откриха по турски гробища кръстове. За това преименуването започна в Смолянско, с т.нар. „помаци“, които не знаят турски. Някои и са с български имена, но с мохамеданска вяра. Освен това турското разузнаване работеше с тях. За това тези неща започват като защита на държавата, разбирате ли? Имаше няколко дела в съда, имаше осъдени. И така се започна, първо помаците, после смесените райони помаци-турци, където хората наистина са по-близо до българите. И постепенно стана тука големият пожар. Ние станахме тука затворен район. Не можеше да се излезе от Кърджали. Беше решено, че има заплаха за държавата и тука турс