Медиите на прехода

Интервюта

Иван Бунков, „Кърджали беше една лаборатория на промените. Едната беше в Кърджали, другата в София” (интервю, Кърджали, 06.2012 г., автор Виктория Митрова, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ВИКТОРИЯ МИТРОВА С ИВАН БУНКОВ[1], КЪРДЖАЛИ, 06.2012 г.

 

-Какво за вас е най-важното събитие през последните 20 години на 20 век?

-Това, което стана по целия свят, стана и в България в частност, но мога да кажа, че Кърджали беше една лаборатория на промените, защото тук се зараждаха, експериментираха и тръгваха на някъде, в някаква посока. Едната беше в Кърджали, другата в София. Тук ставаха глобално нещата, защото проблемът за Кърджали можеше да дойде в цялата държава и в целите Балкани, както стана в Босна и на други места.

Аз съм родом от друго място, дойдох тук 75-та година, макар че моето село беше в Кърджалийска, сега Хасковска област, аз не бях подготвен за това, което ще срещна в Кърджали съвсем на живо. Работех във вестника. Бях свидетел на това, което се разви и то не може да бъде описано в няколко изречения, за него може да се разговаря много дълго. Това, което заварих беше един град в подем, с много яко развитие. Бях изненадан от тази интелигенция, която имаше в Кърджали и от доброто отношение между турци и българи, защото турците имаха относително добри права по време на социализма, още повече че имаха и привилегии, на тях им се даваше право да влизат с по-ниски оценки в учебните заведения, имаха специални издания – вестник “Йени яшък”, списание “Йени хаят”, радиото имаше кореспондент за Кърджали. Те бяха много трудолюбиви, отворени хора; държавата хвърляше много средства за благоустрояването на този край, много повече, отколкото за други краища на България, в които живеят българи, напр. в Ивайловград. Бяха добре финансово, защото работеха много по нивите, а и имаха по-стар манталитет – спестяваха пари.

-Вие сам ли избрахте да дойдете в Кърджали или бяхте  разпределен?

-Не бях по разпределение, дойдох първата година, трябваше да стана учител, обаче по-напред бях идвал на стаж във вестника, те ме харесали и ме извикаха. Но нямах право на никакви помощи, като си по разпределение, дават ти квартира, плащат ти тока, бях на свободен наем, аз живях много трудно, 80 лева беше заплата ми, наема беше 60 лева, роди ми се второ дете, а жена ми беше студентка. Не можех да стоя тука, в Кърджали не се даваше жителство, в София не мога да отида, и за тях нямах жителство, а за да взема бързо жителство трябваше да се оженя за софиянка. В Кърджали бяхме като пришълци, аз като дойдох, първата половин година, много трудно свикнах, местните хора си имат своя начин на живот, тертип, после свикнах с отношенията българи-турци, сприятелих се с тях.

85-та година със смяната на имената – колкото бяха потърпевши турците, толкова бяха потърпевши и българите, защото те бяха наши приятели, близки и бяхме много озадачени от това, което става. Аз бях член на компартията и зададох директно въпроса на Георги Танев - ще има ли такава смяна, защо се прави. И бях много жестоко ударен от него, с отговора си, с поведението си. Той минава за един вид дисидент. 

-Не Ви ли уволниха?

-Не, малко ме изолираха, щяха да ме правят заместник главен редактор, назначиха ме за една вечер, на другия ден ме върнаха пак като редактор, но както и да.  Съчувствах им много на тези колеги; и после най-интересното е, че голяма част от тях свикнаха с това положение, че са нови българи и почти ни убедиха, че това е правилен процес. Имаше отвсякъде изявление, публикувани в медиите, напр. до вестник “Отечествен фронт” те изпращаха писма, даваха изявления по телевизията, че това е нормален процес, а ние, хората, които живеем в Кърджали почнахме да се чудим къде е истината.

-Не се ли съмнявахте, че това е било пропаганда?

-Как да не се съмняваме, ние виждахме директно – БСП трябваше от “а” до “я” да бъде свързана с възродителния процес, партията изискване, много ясно, обаче самите турци идваха спонтанно; имаше поезия, написана на тази вълнуваща тема. Мой колега написа стихотворението “Кръвна груба Б”. “Б” – че е българин и Левчев му целуна ръката пред мен. С коя ръка написа това стихотворение!? – го попита той, а поетът отговори: - С тая - и Любомир Левчев му целуна ръката, в Парк хотел “Москва” в София като бяхме на една от априлските срещи-дискусии.

Това беше държавна и партийна политика, голяма част от компартията не вярваха, който проявяваше неверие, незнание  беше също голям враг. Но промените станаха много бързо.

-А Вие какво мислехте, ще дойде ли време, когато ще трябва да им се върнат имената?

-Не, никой не вярваше, че ще дойде това време. Смяташе се за мирен процес, тия, които отидоха по кариери и по затвори, се върнаха се тука. 79-та година започнаха да се разбъркват нещата в световен мащаб, дойде Горбачов и т.н.; те подеха това движение, самите те, първите, които бяха против промяната на имената бяха убедени комунисти, те смятаха, че компартията не може да направи такова нещо; аз ги познавах, един от тях беше написал устав за турска комунистическа партия в България. И затова по-голяма част от тях не намериха някакво място в дисидентското движение.

Тези, които ги изкара Държавна сигурност по време на 85-та година ги нямаше в 89-та в Движението. Цялото Движение мисля, че е инспирирано от Държавна сигурност. И Ахмед Доган го оглави.

Но тези, които бяха изкарани като дисиденти, не се върнаха в България или които се върнаха, се прибраха съвсем безславно.

-Тогава какво се знаеше за Доган. Вие какво си мислехте?

-Нищо не знаехме за Доган. За Доган чухме за първи път, когато той дойде в Кърджали да създава движението. Аз бях в първия комитет за национално единство. Това беше на 29 декември, излезе решение на ЦК на БКП за връщане на имената, обаче тук се разбунтуваха местите хора и въобще не вярваха, че това може да стане, смятаха, че е предателство, толкова бяха разочаровани. Имаше мои колеги, които създадоха комитет с българи и турци, събрахме се заедно, искахме да укротим топката по някакъв начин и това нещо да премине по-леко. Мисля, че доста наивни сме били. Поискахме среща с тогавашния президент Петър Младенов. Докато отидем на тази среща – 6 януари беше, тук течаха огромни митинги, всичко ферментираше и взимаха власт хора, които не съм ги виждал никога преди това. Ние, докато отидем при Петър Младенов, на 6 срещу 7 стана превратът. Нашият комитет беше обявен за предателство и после се създаде един комитет за защита на националните интереси. Аз бях на 6 срещу 7 в София пред Народното събрание, беше голям студ, имаше много хора, от Гоцеделчевско, от всякъде, българомохамедани те исках имената, други – друго, правата и пр., вървяха, държаха речи. Тая вечер, аз отидох с един мой приятел на една сбирка в клуба на софийския университет, тогава за първи път попаднах сред тях и аз имах един тефтер с надпис ”Нов живот”, червен на цвят, журналистически. Видях тогава Бинка Желязкова, Чавдар Кюранов, Стефан Продев. Там бяха почти всички дисиденти. Михаил Иванов изнасяше лекцията, започна да разказва какво станало в Кърджали, има купони, те живеят тежко българите и т.н. За пръв път видях отстрани един ъгъл на наблюдение на града, който ми се стори доста странен, даже аз възроптах, не бях съгласен, защото никой не може да обобщи цялата действителност.

-За какви купони е говорил лекторът?

-89-та година имаше купони, българите не живееха добре, защото бяха опразнени магазините, ние ходехме да работим тютюна, понеже се изселваха. Ние правехме репортажи от различни места, репортажи от границата, ние ходехме да ги молим да не пътуват. Имаше цяла група от дома за политическа просвета, аз си спомням, че и те ги молеха да останат. Но те почнаха лавинообразно да се изселват, като казваха така: - Ние ще идем там, няма вече връщане. А пък тук имаше пропаганда да останат, тук земите останаха, къщите им; казват – не, там имаме роднини. Тук вървяха керваните денонощно с коли, продаваха къщи, обзавеждане, на безценица, кой от каквото можеше да се отърве и тръгваха, с ремаркета. По пътя за Капитан Андреево имаше отделни села – Гълъбово, Орехово, и там бяха образувани временни лагери, за да ги пускат на порции, иначе на Капитан Андреево щеше да стане голямо стълпотворение. Но пропагандата беше да останат. Изглежда, че турците искаха да натрият носа на Тодор Живков, който беше казал, който е турчин да отива. Може би и той самият се поуплаши, защото много народ изтече. От тук си теглеха спестяванията от ДСК, ад беше, постоянно парите не стигаха, те имаха огромни спестявания и почнаха да купуват всичко, каквото може да се купи. Разликата в стандарта е огромна, цените тука бяха ниски, можеш да си купиш каквото си поискаш. Изобщо, батални сцени; хора припадаха, деца пищяха, беше страшно нещо. И като преминаха границата, след няколко месеца почна обратния процес, бай Тошо падна, и почнаха масово да се връщат от Турция, кой с някоя торбичка, кой с някоя туба за вода. Там са били в бежански лагери, друг начин на живот. Старците почнаха да се радват, че са тук, обясняваха кое колко струва, колко струва киселото мляко, колко слабо било тяхното здравеопазване, в сравнение с нашето, защото никой не ти обръща внимание като нямаш пари, капитализъм, гаден, мръсен – така го казваха, - друго е в нашата социалистическа родина. Големи пропаганди се правеха от тези, които се връщаха, докато станаха по-големите промени. Разбра се, че България вече няма да бъде социалистическа, падна член първи от Конституцията, Петър Младенов не успя да запази статуквото, почнаха промените и започна обратният кадрил. Тези, които не бяха за промените в България, постояха малко тук, после се върнаха в Турция. И започнаха нещата да се развиват на самотек, всеки си търси своето място за реализация. Обедняването беше пословично. Пътуваха до Турция, нашите турци са с невероятна култура, много високо образование, и тези, които бяха тесни специалисти, лекари, инженери, техници веднага там се интегрираха и дръпнаха с много бързи темпове напред и започнаха да забогатяват и да се развиват. Други от там поеха по цял свят. Голяма част от кърджалийци живееха от социалните помощи, които им даваха в скандинавските страни, в Германия, Белгия, Холандия, натрупаха огромни пари и когато дойде време вече да се върнат в България, ние тук направихме прехода някъде към 92- 94-та година, те се върнаха с пари, които ние не можем и да сънуване, защото тук всичко се изцеди до последно. И с тези пари почнаха да развиват ресторантьорство, търговия, напр. Момчилград, образец е в това отношение, а турците умеят да посрещат, да се прекланят пред клиентите. Те бяха много по-богати от българите.

-Вие използвахте думата “преход”.

-Какъв преход, никакъв преход няма, по-точно смяна на системата!

-Какво се случваше?

-Хвърлиха ни в мътните води на пазарното стопанство без някой да разбере нещо. Моят скромен опит, как ме завари промяната. 92-ра година бях взел отпуск да напиша роман, бях стигнал до 122-ра страница, обаждат ми се: Ела тука, главният редактор избяга, вестника се разпада, няма хартия и т.н. По царско време се създаде едно съзаклятие да напуснат вестника и да направят друг вестник.

-С каква идеология?

-Каква ти идеология, това беше идеологията да оцелееш. Зад тях застана Българската стопанска камара, а те бяха червени, сегашния Божидар Данев, те бяха под влияние на Огнян Дойнов, който беше във Виена. В камарата бяха директорите на едни от най-големите химически предприятия, те още живееха, имаха още да се разпаднат, да ги разбиват, да ги удрят, да ги съсипят напълно. АПК-то имаше още производство, нямаше педя земя да не се обработва, по най-стръмните места край Марица нивите са наклонени, трябва да си алпинист, с въже, за да ги обработваш и всичко това за тютюна беше. Имаше девиз: тютюн, тютюн и пак тютюн! Всичко се изнасяше. Така че, всички бяха като навинтени да работят. Тази представа, че при социализма не се работело и се мързелувало, може някои да са мързелували, но на село само се работеше много, те бяха на семеен акорд, т.е. всеки сам си сее, бере, продава, без бригадна организация, цялото семейство участваше, това е един робски, феодален труд е производството на тютюна и затова в този район имаше голяма състезателност, печелеха пари, хората излизаха навънка, дюлгери работеха по други места, или наемаха цели площи да сеят едролистен тютюн, дини и др. До промяната това всичко рухна.

И аз се чудя какво да правя, бях чувал, че има учители, които са комбайнери и лятно време ходеха на жетва, тогава земеделието искаше много хора, всички ходехме на бригади, помагаме за да се прибере реколтата. Тогава завърших един курс по комбайнерство, качвам се на комбайна, управлявам го и ми дадоха ми една голяма тапия, и викам: - Сега вече всичко имам – имам две деца, живея под наем във ведомствено жилище, само дето не знам как ще я караме нататък, за да оцелеем. Смятахме, че промяната ще бъде за една година. Извикаха ме: - Иване, ела тука, някой трябва да поеме вестника. Гласуваха, избраха мен за главен редактор и управител. Казвам: - Добре, но аз имам да пиша книга. Вестникът, както и всички други неща бяха хвърлени в бездната на т. нар. пазарна икономика. Никой от нас не знаеше откъде ще вземем хартия, къде ще печатаме, колко човека ще издържаме; нашият вестник излизаше два пъти седмично, а сега е всекидневник и водещ в Родопите. През какво сме минали, всичко сме опитали - в рекламата, в търговията, абонирането, хората почнаха да продават сами вестника на улицата, не са свикнали; борехме се за да оцелеем. Бях решил да намеря един билет и да отида до Западна Германия като музикант, да мога да издържам децата си.

Редакторската заплата във вестник беше пет долара.

 Чудех се какво да правя по време на Жан Виденовата зима, това го използваха като външен фактор, за да си оправят заемите. И турците, които имаха спестени цели тестета, огромно количество сухи пари изгърмяха за една вечер. Целият къртовски труд, който бяха хвърлила се обезсмисли от тази инфлация. А ние се чудим какво да правим. Аз казвам, че искам да взема един билет, да отида някъде към Западна Германия и да свиря в някой подлез на укарина, казвах си, че едва ли има много такива колеги. Иначе съм саксофонист и кларнетист, но там ги има много. Как оцеляхме, един Господ знае. Хляб и маргарин. В редакцията плащах с бартер, по две кила ракия, толкоз лимонада, толкоз салам, ориз; викам: нямам пари. Отделно са проверки, всеки ден не знаеш какво ще стане, мачкане политически тормоз от този, който дойде на власт, ужас, не мога да го опиша с една дума.

Прочетох една книга за шоковата терапия и бедстващия капитализъм на Наоми Клайн и ми стана ясно през какво съм минал. Аз съм преплувал едно море без да знам нищо, като корабокрушенец, за да спася семейството си и редакцията.

Споменахте за роман. Тези неща, които сте преживял, няма ли да ги опишете?

-Кога, аз още не мога да оцелея, още съм в реката, не мога да изляза на брега, криза след криза, постоянно се борим за вестника, за заплатите на хората, за свободата на словото.

Казвам досега в мой личен план какво преживях, а в това време всички предприятия, които бяха доходоносни, по-късно се сгромолясаха.

Ние си вярвахме при тази промяна, че след 3-4 години ще имаме средна класа, че имаме истински фермери, хората ще работят и ще пеят.

 

Шоковата терапия най-напред е била метод за въздействие върху хора, които трябва да променят своето самосъзнание. В ЦРУ са използвали много методи как това да стане. Извършва се чрез шок и ужас. Ползват изолация, светлина, топлина докато станеш на пихтия. Един американски психиатър е разработил този метод, който сега се използва за разпит. Американците пратили няколко самолета в Русия, и пилотите им са свалени. Пилотите излизат пред руската телевизия и казват, че много харесвали социализма. Американците не могат да повярват на тези изявления. Руснаците са толкова напред, че са започнали да промиват мозъци. Как може да се промени мисленето на човек, да бъде един днес, утре - друг. Методът, чрез който се постига шок и ужас се използва по-късно в шоковата терапия. Каква е идеята на шоковата терапия при пазарното стопанство? Трябва да се постигне онова равновесие, което му е в джобовете. В джунглата по-големият изяжда по-малкия и няма никакви проблеми. Човекът не трябва да се намесва, намеси ли се,  разваля блестящият ред на джунглата. Това иска бащата на шоковата терапия. И там, дето има шок и ужас, земетресение, политически убийства и др., хората могат да приемат нещо, заради шока и ужаса, което никога досега не са допускали, че може да приемат. Те тогава го приемат. Шоковата доктрина. Първото нещо става след едно земетресение и наводнение в САЩ по брега на океана, второто го прилагат при Савладор Алиенде в Чили.  Той беше само с един калашников, те го нападнаха със самолети, с артилерии и танкове. Всичко, което може да се каже шок и ужас беше изиграно.

 

 

 

-Как става това нещо тук?

 Децата на компартията взимат 60 милиона рубли и плащат на някакво предприятие и подписват договор, накрая на годината като направят рекапитулацията, това предприятие има 60 милиарда, то връща парите и те взимат печалбата. По времето на Елцин е прието законово, че приватизаторите могат да бъдат само руснаци, защото някой роднина имат в международния валутен фонд, но всичко изтича навънка. Това нещо се повтаря и в България. Този сценарии отива в Китай.

-А как се усети в Кърджали?

-Както в цяла България. По този сценарий всичко се разруши, както в цяла България, нищо не остана. Ние имахме тука няколко завода за машиностроене, сега останаха два завода. Имахме много добре развита тютюнева промишленост, сега нито един цех не работи. Имахме завод Бистрец, отдавна е затворил врати. Имахме голямо предприятие за конфекция, завод “Орфей”, вече не съществува. Оловно цинковия завод е пред прага на закриването. Имаше още много добре развито животновъдство.

-Около оловно цинковия завод сега има протести, някои казват, че не опазва околната среда.

-Не знам за протест. Този завод беше вреден преди години, тук вече се е изтърпяло това нещо. Този завод може да се модернизира, подобни заводи съществуват в Европа в близост до населените места. Искам да кажа, че всичко спадна главоломно, взеха пазарите на Русия, Турция използва нашия огромен потенциал, момчета, които се изселиха в Турция знаят перфектно турски език, те ги използваха за мениджъри в огромната Рус, Средна Азия, там са от кюрдски произход и лесно се разбират с турския си език. Отвориха пазара и Турция дръпна много яко, защото тези пазари бяха заети вече от тях. А ние бяхме кооперирани със СИВ с производството на военните заводи, тук всяко селце имаше цех към военните заводи в Казанлък. Ако някой случайно остане без работа, мъже и жени, имаше цех за килими. Държавата беше помислила да вземе работна ръка на сто процента. Имаше големи стада, говеда, кози, крави и т.н. Когато дойде решението на Желю Желев земите в реални граници да се върнат, да се разтури стопанството, тук настана масова сеч. Всички получихме обаждания от АПК, елате с чувалите, с жигулите да вземете животните. Всички животни, селекционирани с години, изклаха  и “отидоха” в бурканите, защото нямаше кой да ги отглежда. Всичко се стопи, изчезна и станахме един хубав пазар на стоките на Европейския съюз директно, млякото не струва, пращат продукти, произведени с палмово масло и т.н.

Ако трябва да обобщим, преходът ни докара все по-надолу, хората не са построили нищо свястно, които имаха някакви пари ги изместиха в градове за жилища, оставиха големи площи земя да пустеят, не се засаждат и подивяват. И става омагьосан кръг, колкото повече потъваме, толкова повече ставаме една хубава република, пазар за Европейския Съюз. Навън  “изтекоха” най-хубавите ни мозъци; и двете ми деца са с висше образование и са в чужбина, повече няма какво да правят тука. Специализираха в Лондох, сега са в Холандия.

Така че, нищо хубаво не произтече от самата промяна.

По телевизията дават една програма за живота в Европейския съюз, за чиновниците в Брюксел, те са едни сиви, по един начин изфабрикувани, това са марионетки, те не могат да ни управляват, затова и в Европа не виждам някакво бъдеще. Ние вървим на някакъв самотек. И сега спасяват пожари в Гърция, пожари в Италия, Испания, то това си е заложено в самото начало, нека не звучи така тревожно, но моя основен страх е такъв.

-Звучи неприятно.

-То трябва да звучи неприятно, за да видят младите какво сме им оставили, защото нашето поколение, ние сме едни наивници, и още малко да поживеем, за да кажем как беше и какво стана. Ние останахме без армия, най-хубавите ракети ги унищожихме за няма-нищо. Разбихме земеделието, гърците ни завиждаха до смърт, като минеха през Димитровград и виждаха оранжериите, тия равни полета и всичко засято, бетер европейска работа. Не могат да се комасират сега земите, орат едни парчета, себестойността е съвсем друга.

Сега колко заводи пустеят, не можаха да създадат производство за толкова години.

Познавам Гърция, не могат да се качат на малкия пръст по интелигентност на нашите българи, на тях Европа им даваше на готово, и изведнъж, трябва да се връща. Нашите 10 милиарда, след 10 ноември се говори, че са много, какво представляват пред техните 300 милиарди?!

Българите били много корумпирани, твърди се, но

целта е това внушение да те унищожи, да създаде комплекс за малоценност. Какво ни е корумпирано, бе джанам? Кого арестуваха? Нямаме толкова корумпирани. В Португалия, има корупция, ама корупция. Показаха по телевизията как са разбили цялата ивица, 700 километра имат граница с океана, и са ликвидирали целия фонд по САПАРД, взели са пак пари, разбили са земеделието. Не че нямаме калпави хора, корумпирани, но не в такова количество.

Сега не виждам как Европейският съюз ще ни издърпа, когато той себе си не може да управлява. Какво ще стане като се разпадне Европейския съюз? Някой задавал ли си е този въпрос? Има ли някакви клаузи, когато ние излезем от Европейския съюз, какво ще си вземем? Нищо не можем да вземем, според мен и да вземем, с какво ще го отбраняваме? Коя армия ще го опази? Къде ще очертаем границата, когато Турция с такава бързина на развитие, с такива бързи темпове се развива. Ако бяхме в СИВ щяхме да се развиваме и нямаше Иван Костов да каже, че няма да изнасяме за мръсните комунисти в Русия. Ако не бяхме се стремили към Европейския съюз и да ни слагат разни квоти и за земеделието и животновъдството, с нашето производство един само квартал на Москва да захраним с наши стоки, стига ни. Ние можехме спокойно да се развиваме, ако ни бяха оставили в СИВ.

На границата между двата века, това стана в Кърджали и ние сме безгласна буква тук. Стремим се да пазим някакво равновесие, в това време Турция си прокарва своите интереси тук с много елегантни методи. Знаете системата на Давутоглу, външният министър, той казва – стратегическа дълбочина. Населението, което работи, живее в някаква държава, да се запази да живее там.

-Какво успяха да направят местните комунисти след 89-та година?

-Какво успяха да направят? Нищо, освен за себе си. За ДПС ли говорим?

-Не, за местните партийци.

-Кои са местните партийци, само те са. Знаете ли колко партии има, в Момчилград или в Крумовград, една партия има.

Знаем, че в БКП е имало турци комунисти, но на висши нива имаше ли турци тук?

-Как да няма, в Държавен съвет имаше, на местно ниво всички заместник секретари бяха турци; първия секретар на партията е българин, но втория е турчин, по идеологията беше турчин. Шефът на общинския народен съвет е българин, обаче другия е турчин.

-После българите изгубиха ли позиции след 89-та?

Аз заварих в Кърджали един много интересен конгломерат от хора. Хората, които са дошли в Кърджали са от Беломорска Тракия, от средните Родопи, от Одринска Тракия по-малко, от съседните Хасковски села, но основната маса е тракийската. След 9 септември започна индустриализацията, тук пристигат най-предприемчивите млади българи, ентусиазирани, запалени от идеята да строят социализма, все пак това са хора, които имат мечти. Идваха и авантюристи. Това беше един анклав на свободни хора от цялата страна, ако тук говориш на своя диалект, ставаш чужд, свикваш, като едно средно аритметично  произведение от всякакви хора, дошли да работят и останали тук, както и стана.

-Питам за тези първите партийци на местно ниво, откъде са дошли.

-Първият секретар на партията, Георги Петров дойде от Хасково, той беше 20-30 години неизменен секретар. 56-та година нашият град става окръжен град, дотогава водещ град в Източните Родопи е бил Момчилград, той е бил е по-голям град. В Кърджали първите партийни функционери, които аз познавам са: Симеон Петров, главният редактор на вестник “Нов живот” /окръжния вестник/, преди 9-ти септември е бил политзатворник, след това е бил в психиатрията. Другият, който беше с него в затвора беше Борис Дерибеев, който стана заместник командир на Първа българска армия, много освободена личност, а после стана писател, написа няколко много интересни книги за Кърджали. Секретарят на партията Жоро Петров, той е от едно хасковско село, когато дойде време за смяна на имената на местните турци, понеже беше много свързан с местните турци, те го уважаваха, обичаха, те имаха прекалено добри отношения за централната власт, която беше решила да направи смяната на имената, без да ни питат за тази идиотска промяна, тогава него го повишиха и го направиха заместник шеф на някакъв отдел в ЦК на БКП. Другият човек, който беше дълги години председател на окръжния народен съвет, това е Димитър Гогов, той беше от активните борци, вече покойник. Преподавател по философия и идеология към движението Обединение стана Орлин Загоров, сега е с друго име. Маргарита Харбова също замина за София.

В ДПС те повечето са ченгета, и затова запазиха етническия мир.

От тука насетне разбирам, че турците отвънка не искат ДПС, искат да създадат своя партия, която директно да се оглавява от Давутоглу. Искат нова партия от тези отцепници, за да може да прокарат своите заветни интереси за държавата. Досега какво са направили ДПС, нещо да са постигнали?

 

Един приятел го пратиха командировка на среща, която се проведе в Крумовград, на българомохамедани от едната страна на границата и помаци от другата страна. - Нито една бира не изпих, - казва ми той. Питам – какво правихте? Цял ден пееха мюсюлмански песни, народни песни за Аллаха. Предложих му по време на демокрацията при Желю Желев да му препоръча да обърнем нашите радиопредаватели към тази загубена маса. Нашата държава нямаше обърнати към тях нито телевизия, нито радио, бяха оставени на произвола. Докато онези централи работят, тука издават книги и т.н.

В момента голяма част от българомохамеданите се смесват с българите, заемат една голяма територия, стават съществен фактор в икономическото развитие, те са много предприемчиви, работливи. Напр. в село Златуша, това е едно голямо село, понеже те се чувстват там отделени от българите донякъде, там се задържат млади хора, като отидеш и видиш млади хора това е илюзия, ако се приеме, че имат по-голяма раждаемост. В Ивайловградско имаше изселени от тях и сега са най-активните бандити. Алексей Петров, братята Маргини са от едно село до Златоград. Ако отидете в селата Златуша, Падрево, Бял извор, няма къща по-ниска от три ката, образцови къщи, с алуминиева дограма, вътре с уреди за фитнес, някои от тези хора обикалят цял свят.

Ардинско е великолепно място за туризъм, сега там ще се построи новия язовир - Горна Арда, това ще стане високо планинско езеро и ще привлече повече хора.

Най-важното, е че оттук “изтекоха” българите, особено младите по селата не останаха хора.

 


[1] Главен редактор на в. „Нов живот“

AttachmentРазмер
Intervyu_I_Bunkov_Viktoriya_Mitrova_Kardzali_06_2012.doc84 KB

Мария Василева, „Но съм оптимист, де. Не може да е все така“ (интервю, Димитровград, 05.11.2012 г., автор Петя Василева, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ПЕТЯ ВАСИЛЕВА-ГРУЕВА С МАРИЯ ВАСИЛЕВА, ДИМИТРОВГРАД[1], 05.10.2012 г.   

 

Р: - Казвам се Мария Василева, по професия съм журналистка, по образование също съм завършила журналистика в Софийския университет. Почти целият ми живот мина в редакции със съвсем малки изключения. Година и половина работих в Центъра „Знаме на мира” в Смолян и тука година и половина през 1992 година се опитах да създам частен бизнес тук – една кафе сладкарница, която в следствие на не на моята некадърност единствено, но и на икономическите условия фалира вече към 1995-6 година.

И: -   В смисъл, какви бяха икономическите условия?

Р: - Ами, 1992 година в началото на демокрацията всичко беше еуфория и беше ентусиазъм. Беше нещо като строителството на Димитровград, както се е приемало навремето от хората. Всички мислихме, че сме живели в една клетка, че сега ще бъдем свободни, ще бъдем силни, ще можем да развиваме частен бизнес, ще можем да печелим. Нещата не се оказаха точно такива, разбира се. И аз когато тръгнах да правя частния бизнес не бях мотивирана от нещо друго, просто майка ми рано се пенсионира от Химкомбината и с нещо да се занимава. Тя се оказа твърде сериозна работа, една кафе-сладкарница отворихме. Даже този обект, в който се намира сладкарницата тогава беше първият приватизиран обект в града. Той е един покрит пазар доста старо като сграда, но това беше първата приватизация в града. И…така, тогава имаше само две подобни заведения в квартала.

И: - А вие плащахте наем?

Р: - Под наем да, към общината. И имаше много хора реално погледнато, особено когато в „Неохим” взимаха заплати и аванс. Но после се откриха много подобни заведения, защото това е бизнес, в които парите не се натрупват, но се превъртат бързо. И вече 1996 година по себе си го усетих, че хората обедняват. Но от началото касата ми беше пълна, като отворя чекмеджето не мога да преброя парите. А тогава да видиш 10 лева беше изключение през 1996 година. И по себе си разбрах, че когато почват парите да стават едри, да няма стотинки, да няма дребни левчета, значи е тръгнала инфлация. И сега го усещам по същия начин. През много кризи преминахме през този период, вече колко години минаха…двайсет. Но като сегашната криза не си спомням. Значи имаше кризи когато хиперинфлация, знаете Жан Виденовата зима 3000 лева стигна един долар, 2000 лева една марка. Нямаше нищо по магазините. Сега има всичко по магазините, но хората обедняват. Непрекъснато се повишават цени, енергоносители. Вие знаете по себе си. Та…това ми са отклоненията от занаята иначе се чувствам като галеница на съдбата, защото не съм имала неблагополучия от към професионална гледна точка винаги съм се радвала на изключително доверие. И от партията, наша майка хранилница, аз си бях апаратчик в Химкомбината, после ме взеха, щото пишех по вестниците, още 19 години нямах като ме взеха във вестник. После записах задочно обучение, защото аз си получавах реално практическите умения тука. Имах щастието да попадна на талантлив колега, изключителен професионалист, пък и родители те ми нямаха възможност да ме издържат. Те казаха: „Да, учи, но ние нямаме възможност.” Баща ми се пенсионира рано, майка ми също.

И: - Коя година завършихте висшето си образование?

Р: - През 1981 година. През 1976-та записах и 81-ва завърших. И така. После отидох в „Хасковска трибуна”, окръжен вестник. Там много бързо искаха да ме правят отговорен секретар от завеждащ отдел на втория-третия месец. Там поседях 5 години и след това реших да замина за Смолян, защото е роден край на баща ми. Там поседях три години, но нещата не тръгнаха в посоката, която очаквах и се върнах отново в Димитровград вече след демократичните, тъй наречени промени след смяната на режима. Отново във вестник бях – „Димитровградска правда”. После имахме един новобогаташ да го нарека, той беше комсомолски лидер на времето, имената са без значение. Той също много ерудиран човек, с богата обща култура, отворен към хората и към света. Участник в демократичните процеси тука на града, независимо, че преди това е бил…но той буден човек с нюх към новото и реши да създаде вестник, такъв какъвто не е имало до този момент. Вестник „Димитровградска правда” си беше ортодоксален и почти не можа да се промени като политика до края, до закриването му.

И: - Коя година го закриха?

Р: - „Димитровградска правда” ли? Не си спомням точно, може и да ви излъжа. Може би към 2000 година. […] Та той направи един вестник, които кръсти „Ориент експрес”. Събра пак същия този колега, при който бях в Хима, той беше управител на фирмата. Събра млад екип и аз отидох там, прехвърлих се от „Димитровградска правда”. Направиха ме главен редактор. 

И: - А защо „Ориент експрес”?

Р: - Защото влакът Ориент експрес минава през Димитровград и ние сме общо взето един жп-възел от изтока към запада. Вървяха нещата добре общо взето. Отразявахме добросъвестно. Значи този работодател, този новобогаташ никога грубо не се намесваше в редакционната политика на вестника. Държеше да бъдем обективни. Може би защото той не беше се обвързал пряко с някоя от традиционните партии, с новосъздаденото СДС или пък с БСП и т.н. Твърдо не беше се ориентирал. Някаква либерална демокрация изповядваше, че трябва да има. С Жельо Желев бяха много близки, с Инджова и т.н.

И: - Само да ви питам от вестник печели ли се? Защото това е бил местен вестник?

Р: - От вестник се печели много, но в чисто исторически…как да го кажа, като въздействие върху общественото мнение. Това е голямо оръжие, който умее да го ползва и който умее не така сляпо, в името на някакъв користен, комерчески бизнес интерес, било то и партиен…печалбата е в този план. И като летопис и като оръжие за формиране на обществено мнение. Когато един вестник започне да слугува на някаква бизнес групировка, или пък на политически някакви пристрастия, той губи от читателската си аудитория. Това го показва моята дългогодишна практика в медиите. После след „Ориент експрес” там нещата западнаха, бизнеса на човека западна. Не можеше да подкрепя…въпреки че ние последните години минахме на самоиздръжка. Разбирате ли каква значи това. Аз като главен редактор трябваше да…управителят ме остави, каза: „Щом като имаш претенции за пари и за заплати, айде, отделям те на банкова сметка – оправяй се”. Десет души бяхме във вестника и от закупуването на хартията, до газта, с която миеха машините на печатницата, хе тя си беше ведомствена, тя си беше печатницата на фирмата и всичко си купувахме. Имаше за заплати, имаше за хонорари и т.н. До момента, в които започнаха някакви супер изисквания, нереални  да се поставят пред екипа от страна на този човек, който бизнес беше съсипан буквално не знам от какви кръгове.

И: - Това коя година се развива?

Р: - Ами значи аз бях до 2001 година в този вестник, но след 1995-6 година при него нещата почнаха да западат. И да ви кажа никакви разследвания не правихме. Вижте „Труд”, вижте „24 часа” какво правят. И му викам: „Шефе, ти искаш ли реални неща?”, защото започнаха да се случват някакви работи с този малък град, нали. Един колега го пребиха и така и не се разбра за какво. На мен колата ми откраднаха и после я намерихме. Тя може да не е…

И: - В смисъл да ви сплашат?

Р: - Да, но…случиха се тези неща и аз реших да…Той много започна така да…не се е месил кадрово в работата, но реши да направи управител един човек, който нямаше връзка изобщо с медиите, който беше многознайко и аз реших да напусна и да си търся реализация. И тогава мислех да направя свои вестник, но пък директора на „Неохим”, няма да споменавам имена, ми каза: „Защо ще правиш твой вестник, айде заедно ще го правим”. И като че ли нещата от само себе си…затова ви казвам, че се чувствам галеница на съдбата. Така се стече живота ми, сигурно имам заслуга, не могат да са така случайни нещата. И започнахме с много добра финансова подкрепа от страна на „Неохим” да правим нов вестник. Той беше и първият вестник пак в таблоиден формат поне с външни цветни страници. Тука за щастие нямаше груба намеса в редакционната политика. В никакъв случай не мога да кажа, че…или пък в кадровата политика. Хората искаха вестникът да се налага, защото те станаха и четири-пет вестника по това време. Да се налага, да има аудитория, да се привличат интелигентни хора и обикновеният човек да го чете. Кола ни дадоха дори.

И: -  Как се казваше вестникът?

Р: - „Тракия 21 век”. С много хубав екип, така се събрахме. Работихме …с кеф ходихме на работа. И пак така нещата вървяха, вървяха и започнаха затруднения. Тука и кризата дойде, „Неохим” започна да има затруднение и решиха да го продадат вестника. Аз разбира се, се оттеглих като управител, дойде друг управител и ми предложиха да дойде да тази длъжност – PR. Нещо, което на този етап ме устройва, защото работата не ми е чужда. Това си е общо-взето журналистическа работа. Правим вестник, правим сайт – различни форми на културно-масова дейност – спортни състезания и други работи, които обединяват хората тука.

И: - А подкрепя ли местният бизнес културни инициативи?

Р: - Много. Много и то нашите хора специално – „Неохим”, но той е и най-голямата фирма в областта, структуроопределяща за икономиката на областта и общината естествено. Сега, не че съм PR на „Неохим”, но ако „Неохим” го няма бих казала, че града си отива. Щеше са си замине.

И: - А как беше приватизиран заводът? Ако може това да ми разкажете.

Р: - Ами…процесът на приватизация започна след 1998 година и към 2000 година вече се оформи като акционерно дружество. Поеха… мениджърския екип беше една фирма, едно дружество, защото той беше раздържавен, с някакво участие на държавата минимално…И те поеха едно предприятие с много задължения,  с много елементи, не рентабилно производство. И се принудиха към драстични…затваряне на тези производства, които са и вредни за околната среда. Да стабилизират азотно-торовото производство, да освободят доста хора, което е над 3000 души, тогава работиха в завода. Да ги намалят драстично до 1500-600 души. Това е да режеш живо месо. Аз не знам какво им е струвало на тях. Непрекъснато някакви дела се водеха. Аз тогава не бях в системата на „Неохим”, след 1997 година още си бях в „Ориент експрес”. Вие трудовите дела знаете, че се печелят a priori. Но отстояха менажерите. Сега непрекъснато се правят реконструкции, въвеждат се нови технологии.

И: - А собствениците, така да кажем са местни хора?

Р: - Местни са. Директорът е бил началник отдел „Снабдяване”. Но заводът беше предлаган няколко пъти на лавицата за приватизация и нямаше кандидати. И накрая бяха създадени работническо-менаджерски дружества и екипът по някакъв си начин решил, с 30 милиона за времето си дългове само към „Булгаргаз”. И още ги изплащат между впрочем. Непрекъснато се теглят кредити, за да могат да се наливат тези милиони. И сега тука работят около 1200 души без дъщерните дружества, с дъщерните са около 1600. Но получават едни сравнително добри заплати за стандартите на Димитровград. Повече от половината са хора със стаж над 20 години. Тука им минава целият работен ден от първия до последния. Аз като дойдох започнах да правя едни PR кампании. Първата година го поздравявахме с картички, втората с поздравителен адрес, а сега едни фирмени значки, за рождените дни им правим. Мисълта ми е, че имам представени тук списъците и знам кой с какъв стаж е и кога е почнал работа. Но повечето са ветерани – целият им живот минава тука и тука се пенсионират. Което говори, че хората…имаме цели фамилии тука – майки, бащи, дъщери, внуци. И тука им е работното място, което значи, че това ги удовлетворява, иначе биха тръгнали в чужбина, както много хора направиха.

И: - А как сега се набира нов персонал?

Р: - Ами много е трудно да се влезе на работа в Химкомбината. В смисъл такъв, че няма свободни позиции. Ако се освободи нещо, то е когато се пенсионира някой. Не дай си боже да се случи нещо по-лошо – болест, смърт. Няма текучество.

И: - Защото тук има две професионални гимназии…

Р: - Има, да. Ние доколкото „Неохим” помага на всички учебни заведения. И постоянно идват някакви писма, понеже ме питахте дали помагаме на културата – да. Помага на културата, на града с каквото може. Почти няма сфера, в която да не се отделят пари. Детски градини непрекъснато с прошения за помощ, да им си направи някакъв ремонт. И хубавото е, че са отзивчиви. Тука го разглеждат едва ли не като един бездънен персийски кладенец.(Усмихва се). Смятат, че няма край, ама тука също си има неща, които изискват много, много пари. Ей сега заводът е спрян за капитален ремонт, вече четвърти месец и до ноември месец няма да работи  и това са заплати на толкова хора. Няма от къде да дойдат пари, те не са кредити…, за да могат хората да бъдат задържани. През 2010 година се наложи да излизаме в неплатени отпуски. Но за мен е щадящо, щото не ти казват: „Ти, ти, ти – отивай за борсата.” Просто проявиха разбиране към трудното положение, в което си намира фирмата и по пет дена така разсрочено шест месеца си взимаме неплатени отпуски. После те ни компенсираха с бонуси, като тръгнаха нещата…Та тука, може би защото е голяма фирмата, може би защото мисленето на мениджмънта е такова, може би защото е публично дружество, но се спазват правилата на играта, наложени от закона. За разлика от дребно шивашки фирми и нещо от тоя род, където нито ги водят на заплати, нито ги водят на половин заплата, тука кодекса на труда се спазва като отче наш. Друго какво ви интересува. Ако говорим за демократичен преход…Както в България като цяло, то Димитровград не може да е някакъв оазис на демокрацията, всичко рефлектира тука. Каквото е положението в държавата, то не се различава съществено в Димитровград. За мен демокрация няма. Няма гражданско общество. Народът управлява сляпо по време на избори, когато започне една еуфория. Партиите започват да ухажват избирателите си по един или друг начин. Знаят се начините. Хората дори на се наясно с програмите им и с концепциите им. Гласува се по симпатия, гласува се по икономически съображения. Та в този смисъл няма демокрация за мен в България, да не говорим пък това, което става напоследък по отношение на свободата на словото.

И: - Усещате, че има натиск напоследък?

Р: - Ами не, то се дирижират нещата. Вкарват те в…просто ей тоя вестник (показва един вестник на бюрото си)  като го погледнеш и знаеш кой стои зад него. Няма тази безпристрастност, която беше позволена на журналистите. Аз Ви казах, че съм щастливка на съдбата, че не съм подложена на такава гавра. Като журналист аз винаги съм заставала зад идеята всички да бъдат равно поставени що се отнася до медията, която ръководя, нали? А сега е съвсем друго положението. Просто стана като един оркестър – който плаща, той поръчва музиката. И в този смисъл ви казвам, че се чувствам тука комфортно, защото не ми се налага да си кривя съвестта. Най-вероятно ако остана без тази работа ще бъда принудена да отида в медия, защото аз това мога, друго не мога. Аз цял живот с медии се занимавам, ама …

И: - А аз да ви попитам за началото на 90-те години, вие сте имали поглед върху централните всекидневници „Труд” и „24 часа”, имаше доста обвинения, че те прокарват… по-точно слугуват на определени политически сили?

Р: - На кого да слугуват? Те бяха толкова… Нали Ви казвам всичко беше една еуфория в най-общ план. Тези, които трябваше да слугуват…нали тогава се образуваха партийните вестници…вие сте млада, но сте ги чували тези неща. Който искаше да си обслужва партията той си създаде вестник. Вестници, които виждате, че с времето замряха. Няма политически вестник, които да може да просъществува дълго време. Сега се създават някакви партийни вестници, но колко имат аудитория това е отделен въпрос. …Аз не виждам сериозен опозиционен печат, а това е една от функциите на журналистиката, не слугинската, а истинската. Винаги трябва да си опозиция на властта, независимо каква е тя и коя е тя. Това е. Ти си коректив. Ти дирижираш обществените нагласи и в този смисъл май, така един Слави Трифонов така…държи гарда до някъде. Но той винаги каквото и да е било правителството… отначало може така малко да заиграва и да ги ухажва, но това е друга форма… Аз говоря за сериозна журналистика. И за жалост…какво да ви кажа…В едно общества, където жълтата преса се харчи като топъл хляб.

И: - Защо има разцвет на жълтата преса през последните години?

Р: -  Защото няма хората от къде да научат истината.

И: -  А от жълтата преса могат ли?

Р: - Много неща там са истини. Може да не са 100%, може 10, 20%, но поне научаваш за личния живот на този или онзи политик или пък ВИП персона. А хората се интересуват от частния живот. В един вестник трябва да има и това, а пък нашите ВИП персони се пазят като дявол от тамян от това да разкрият интимния си свят…И затова процъфтява жълтата преса, по принцип това си е типично за човека – да иска да надникне в света на другия. А българинът особено…вие знаете, за съжаление, че специално е нас най-добрата новина е лошата новина. И аз по принцип знам като вземеш един вестник и хоп отиваш на кримито. И ако има някаква обществено-политическа история последно спираш очите. Или да прочетеш някакво социологическо изследване или на някой политолог коментар…Та затова, защото…според мен и малко се направи през този период за духовното извисяване на българина. Българинът и особено интелектуалците в България като че ли има някаква политика да бъдат смачкани, да бъдат унизявани, защото те са умни, те са интелигентни те могат да вземат решения, те виждат нещата такива, каквито са. Изглежда при никаква обществено-политическа ситуация и политиците и бизнесмените не обичат умните хора.

И: - А тук имало ли е някакъв икономически скандал на местно нива? Нещо за което сте писали и отразявали?

Р: - За празни приватизационни сделки сме писали. Че и имало предпочитания, нали. Те самите конкуренти са ни търсили…че нещо се дава на безценица, пък защо се дава, пък еди какво си. По разни приватизационни сделки е имало сблъсъци. За хлебозавода си спомням, че имаше доста голям интерес. Други скандали като че ли…не си спомням.

И: - А тук за този, полиестерния завод?

Р: - Ами полиестерния завод го заробиха. Писаха, писаха и какво писаха, че Божков го е дал за без пари на някакви турци. Аз сега не знам какви са собствениците. Те изнесоха съответно оборудването, продадоха го и сега си стои празно. Даже не може и да се влезе вътре, там някакви охрани има, но знам, че няма нищо, всичко е изкормено, а там работеха 2000 души. Нищо хубаво не може да се каже. Какви демокрации може да има като няма една  икономика просперираща, развиваща се.

И: - А защо така беше направена тази смяна от планова икономика към пазарна? И защо явно по такъв недалновиден начин, защото повечето предприятия не успяха да функционират нормално след тяхното приватизиране и просто се ликвидираха или унищожиха?

Р: - Ами защото се тръгна по пътя на отрицанието. Нашите политици нямаха опит. Ми те повечето то тях са си били членове на партията. Даже между нас казано според една моя скромна констатация тези, които си бяхме пред десети ноември по банкетите, сега сме си пак там. Значи тези хора, които преди бяха, общо взето на 90% сега ги виждам същите, разбира се малко посребрени, малко остарели и разбира се има зараждащи се нови поколения бизнесмени като нещо ново. За мене този преход не беше случаен, не беше спонтанен. Той е бил планиран. Далеч преди…

И: - А от кого е бил планиран?

Р: - Е ми от кого сега, то е ясно от кого. Той е бил подготвен, виждате как социалистическата система се срути по команда…От службите…А пък и тя сама за себе си не е била най-добрата, защото да хората се чувстваха и с носталгия си спомнят за онова време, когато всички бяхме равни в бедността си, но можехме да отидем на море, можехме да отидем на балкан, да си купим виличка на село, можехме да си купим по едно апартаментче, по една лада да имаме и нямаше го този стрес. Сега изключително хората са натоварени от страха за оцеляването. Как ще оцелеят утре. Това е повсеместен страх. Тези, които са бедни за това, че няма с какво да си купят лекарства, тези които са богати да не би да стане нещо с бизнеса им, защото тук няма никаква икономическа стабилност у нас. Според мен частният бизнес е оставен да оцелява на магия или пък големите акули да изяждат по-малките. Няма правила и най-голямата грешка, според мен, в развитието е, че България изпусна шанса да се развива като нормална социална и демократическа държава.

И: - А защо изпусна шанса си?

Р: - Ами тръгна някакъв хаос. Може би природата на е такава бързо да искаме да натрупаме някакви капитали, бързо да имаме власт, бързо влияние да натрупаме. Вие виждате сега, те социологическите проучвания го доказват колко души в България държат 90% от БВП, от спестявания или както искате там така го смятайте – 45 души скоро четох някъде. Ето те непрекъснато създават спънки пред дребния бизнес. Вие виждате, човек оцелява с едно магазинче, с едно кафе и колко още забрани трябва да измислим, за да сме по-близко до Европа. Пуснахме големите търговски вериги и унищожихме…маса фирми се закриха, еднолични търговци, среден бизнес и т.н. Унифициране.

И: - Т.е държавата не си върши функцията, за която е създадена?

Р: -  Ами не.

И: - Тогава  тези правила, които се създават?

Р: -  В България започва един процес на див капитализъм, бих казала. И също смятам, ако човечеството е измислило нещо лошо, което винаги докато съществува ще спъва развитието…аз така лично, може да звучи малко посредствено, но тава са парите. И второто, което е лошо измислено, това е, за да устрои някак живата си човека, това са партиите. Тези две злини, ако ги няма може би нещата биха тръгнали по друг начин. Ние нямаме демокрация, ние имаме партокрация. Някакви хора, които дори не са наясно, особено пък тука на по-ниски нива говорим – област, община, за какво иде реч в тази партия, каква й е програмата дори. Тези хора се издигат до общински съветници дори, за депутати като кандидатури и прочие.

И: - А обикновените хора как гласуват?

Р: - Обикновените хора…зависи какви обикновени хора има. Сега например в Димитровград как се гласува? Ние имаме един твърд електорат от хора верни на БСП т.е. респективно на БКП. Общо взето тава е изборната маса в града, защото те младите хора си тръгват. Или отиват да учат в големи град и отиват в чужбина, защото то тука няма препитание, реално погледнато. …По-младите хора, доколкото ги има са дясно ориентирани. И благодарение на това Димитровград имаше шанса да избере един млад кмет. Благодарение на това гласуване, след това те и по селата го харесаха, защото им писна стари муцуни да ги управляват.

И: - За сегашния кмет ли става въпрос?

Р: - Не, не. За предишния. И този е млад и онзи беше кмет. Сега нищо лично срещу новия кмет, но този предишния беше зареден с много амбиция и направи много работи за града. Той е работохолик от всяка една гледна точка. Гореше в работата си. Сега ако тръгнете и таксиметрови шофьори да разпитате, дори и обикновени граждани и тези, които са заклети бесепари никой не отрича заслугите му градът да стане по приветлив, по-уютен, по-благоустроен. По-красив и т.н.

И: - А защо не се преизбра за кмет?

Р: - Защото той се отказа. Сега какви са причините той да се откаже да влезе в надпревара…просто в един момент каза „Аз се отказвам да се кандидатирам за кмет по лични причини.” Сега…при един успешен мандат да се откажеш? Аз затова ви казвам, че у вас няма демокрация, има партокрация.

И: - А само да Ви върна на зад, вие казахте възрастните си гласуват за БКП, а младите за СДС. Защо е това възрастово разделение? Как си го обясняване, защото то винаги е съществувало от началото на прехода.

Р: - Ами те са си такива. Те цял живот не могат да направят разлика между онова БКП, и БСП. Те идентифицират образа на БСП с тяхното БКП. И те са формирани с дълбока вярност към тази партия. Тя много се промени тази партия. Не е тайна, че …не знам доколко е социалистическа. Май и тя отива към капитализъм, защото много от…няма нищо лошо в това да си богат, но лидерите са капиталисти буквално, в буквалния смисъл на думата. Аз нямам нищо против БСП, в никакъв случай. Аз самата съм била член на БКП и когато дойде в Смолян някакъв човек да ми звъни и казва: „Трябва да си дадете партийния билет, защото не сте се презаписали в БСП.” Аз най-малкото съм дала за половин кола пари за членски внос. Второ, аз не се срамувам за този момент от биографията си, искам един ден моите деца да видят че, съм членувала в тази партия, но макар и журналист…съжалявам, че не съм била достатъчно любознателна, но тогава като гръмнаха и излязоха по телевизията…спомням си в Смолян се върнах от работа, уморена, студено беше и тогава казаха за лагерите в Скравена, нали. И Ловеч…, че хората…са докарани до смърт и че са давани труповете им на прасетата. И си казах в този момент, ако това наистина е било така, ако наистина излезе вярно аз нищо общо с тази партия нямам. Въпреки че партийната маса като цяло няма никаква вина. Ние сме били в много отношения манипулирани. Аз имах щастливата случайност отивайки в „Знаме на мира” и то пак случайно попаднах там, затова ви казах, че съм галеница. Писна ми тука да се занимавам, пък той и психо климата в окръжния вестник беше много кофти и аз викам: „Абе, я си гледайте работата”. Качих се на трабанта и заминах при сестра си на гости (в Смолян – б. р.), срещнах един мой колега и викам му, „Абе тука няма ли някаква работа за мене” и точно тогава минава шефа на културата на Окръжен народен съвет и вика: „Ела, да те запозная с колежката Мария от Димитровград”. Така, така…и аз викам: „Абе, нямате ли някаква работа за мене?” Защото във вестника ми предлагаха за репортер, с конкурси, че не знам какво…обидна работа. И той вика, че има две-три места, едното на постоянно място, на 230 лв заплата, а другото временно, защото колежката била бременна и 270 лв. Викам: „Дай, временното”. По-добра заплата. Ама точно за два дена, докато бях в Смолян. И съм щастлива, че попаднах в системата на „Знаме на мира”. Това е един много светъл период от живота ми. Ние, журналистите сме така адаптивни, комуникативни, много бързо така…

И: - Каква Ви беше дейността?

Р: - Откривахме талантливи деца и работихме с талантливи деца в областта. Аз отидох там 1987 година. До средата на  1988 година и 1989 година след това, защото закриваха Окръжните народни съвети и те искаха да остана в общината, но аз пък реших да отида пък в „Маданска трибуна” . Там създадоха едни нови вестници, които да обслужват тези нови демократични промени. И тогава знаете и преименуванията и бунтове и вече Ахмед Доган почна да идва там. Много интересен период от живота. И много бързо се справих със същността на работата. И тогава никой не беше излизал в Щатите. Харесаха моята група на последната, четвъртата асамблея и веднага ни пратиха да отидем в Щатите. Това беше 1988 година. Мисълта ме е, че имах възможността да видя какво значи САЩ по онова време.

И: - Да, по това време да ви пуснат в САЩ?

Р: - Да, даже получих инструкции в милицията много добросъвестно да обяснявам  на децата, че това, което те виждат – предлагат се само бляскави витрини да видим, пък те хората живеят в мизерия. Но не се наложи нищо да обяснявам на децата, те си имат инстинкт за оцеляване. И в най-новия хотел на Хилтън във Вашингтон и всички, всички богатства – рогът на изобилието. Разхождаме се, а този хотел не знам с колко ресторанта и сладкарници беше, с едни асансьори, външни и вътрешни. И децата, в крайна сметка, на третия и четвъртия ден, независимо от лукса в хотела ми казаха: „Другарко, кога ще си ходим на Смолян, баба да ни свари смилянски боб” (смее се високо). Децата въобще не се интересуват от лъскави коли, от лъскави работи. Иначе комуникацията помежду им, както е на асамблеята е с абсолютна независимост от езиковата бариера.

И: - А вие впечатлихте ли се?

Р: - Не. Мен материалните неща…, да възхитих се от красотата на Вашингтон, от летището още в Ню Йорк, защото като кацнахме там имахме пет-шест часа престой. Но аз за първи път видях качеството на обществените тоалетни. На това летище „Кенеди” толкова много самолети пристигат и излитат, едно море от пристигащи и излитащи самолети това ме… . И в същото време организацията, която имахме. С прекрасни впечатления съм, но в същото време аз съм устроена как да ви кажа… не всеки човек може да живее извън родината си. Макар отсъствията ми да са били кратки от България – за десет дена и има един период за месец и нещо бях в Новосибирск, на гости просто… И не мога изпадам в депресия, когато съм далеч от страната. Не се чувствам комфортно. Американците ги усетих като много прагматични, сякаш виждаш някакви роботи. И без инструкцията на полицията тези работи ги виждаш. Вежливи, но усмивката им служебна. Да, лукс, но какво? Устроили са си живота, градините им поостригани, гледаш прически. Абсолютен ред, пътищата им пътища. ОК, но не е България. С всичките ни несъвършенства и с целия ни безпорядък в обществените, социалните и личните ни отношения.

И: - Да се върнем пак към промените в България. Да ви попитам за Иван Тодоров – Доктора, той е от Димитровград, нали? Нещо да ми разкажете за него „от кухнята”?

Р: - От кухнята…аз лично познавах родителите му. Майка му беше магазинерка в махалата, където съм раснала, баща му беше дърводелец тук в завода. Значи никакви лични впечатления. Като дете той е по-малък от мене, и да съм го виждала просто…

И: - А възможно ли е един такъв обикновен човек да натрупа такива пари?

Р: - Възможно е. Всичките тези герои на новото време…

И: - Кой ги създаде тези герои на новото време?

Р: -  Е кой ги създаде…ми всички…то тоя въпрос…по принцип се казва, че „голямото се вижда от разстояние”, не е мъдрост, това е стих на Есенин. Тези неща времето ще отсее и ще прецени, ама за всеки случай аз и Вие не сме ги създали. Тези момчета обслужваха големи икономически интереси и групировки. Те самите нямат никаква вина. Даже скоро в обедната почивка с една колежка си говорим и ме втрещи като ми каза: „Искам да живея 40 години, ама като Георги Илиев или Иван Тодоров – Доктора, отколкото да живея до 80 години, но като г-н Никой, в мизерия, нищета и т.н.” Та… те бяха едни бушони просто. Едни мишени, които дори са съзнавали, че ще свършат така. И накрая бяха нещата докарани до там те едни други да се изтрепят и това се е знаело от съответните господари. Ами да има едно разкрито убийство до сега? Ами вижте Луканов? Министър-председателят? Колко министър- председатели са умирали по този нелеп начин? Това е български патент. Убийство насред улицата. Като кучета, а какво да говорим за тези момчета.

И: - А има ли някаква градска легенда за Иван Тодоров – Доктора?

Р: -  Не. Не съм чувала лоши неща за него. Той не се е вясвал тука. Сега понеже живея в този квартал съседи казваха, че е идвал с охрана при майка си и при баща си, което е нормално. Много хора в България се движат с охрана. Даже за мене е все още странно на тоя етап. Очевидно се пазят от нещо или някого, но те си знаят от кого се пазят. Много хора. Сега  времето на мутрите и борчетата отмина.

И: - А относно този образ на Димитровград, който все повече започна да се свързва с чалга културата и чалга индустрията?

Р: - Значи аз ако имах възможност да участвам в екип аз с удоволствие бих помогнала, с контакти и с това, което знам. Защото аз съм родена в Димитровград и целият ми жизнен път е минал в Димитровград, с изключение на този три годишен период в Смолян, когато бях. И даже в Хасково работих пет години и пак съм била свързана с Димитровград, защото живеех тука. Значи аз бих създала съвсем друг образ на Димитровград. И по този повод мога да кажа, че дори един колега измисли логото „Аз съм и ще бъда”. Пак казвам – голямото се вижда на разстояние. Аз го разглеждам като явление самият факт, по който е създаден градът, по който е роден градът. До някъде сравнявам ентусиазмът на първо строителите, когато са тръгнали – това са 963 населени места. От там са дошли тука хора. Можете да си представите какво богатство на гените е това. И какви деца от това богатство на гените са създадени. Наистина димитровградчани аз където и да съм ходила са невероятни, будни, интелигентни, провокативни, предприемчиви. Аз бих показала този образ на Димитровград. Защото има невероятни хора в Димитровград, които сега са на управленски позиции, пък и да не са на управленски позиции – те са и творци.

И: - А тогава защо беше наложен този образ?

Р: -  Ами просто са дали едни пари на дени екип…

И: - Това за филма „Град на мечти” говорим?

Р: - Да. И те това виждат. Един човек, който не познава Димитровград, то това се вижда – Митьо Пайнера и бригадирите, които вече са дали фира. Съжалявам, че го казвам, защото всички ще остареем, дай боже. И те бяха представени тези бригадири по едни такъв начин като някакви динозаври. Това е въпрос на професионализъм за мен. Не може едни хора, дошли от някъде с парашут да влизат в психологията, да влязат в същността на едно селище. Трябва да си живял тука.

И: - Аз разбрах, че режисьорът има някаква родствена връзка тук.

Р: - Има, но вие знаете младите хора в България колко са далеч от историята, най-малко историята ги вълнува. И самото това семейство, което беше показано те са чешити хора, казвам го в най-добрия смисъл на думата. Това не е стандартното семейство в Димитровград – за възрастния бригадир и за сина му говоря. Просто Митко Пайнера можеше да бъде и в Хасково, можеше да бъде и в София, можеше да бъде и в Свиленград, но това не променя нещата. Аз бих си задала въпроса не защо са в Димитровград, а защо изобщо се роди този вид музика, която също не ме…аз съм си изкарвала парите на пазара продавайки касети с поп-фолк. Защото нещата след тая Жан Виденова зима бяха стигнали до дъното. Ние не можехме да се препитаваме, ако не заработиш допълнително. Та съм продавала чалга касети, знам, хората, които ги купуват, как изглеждат, какво ги вълнува. Но тази песен, този жанр някак си даваше възможност да избягаш от тази действителност. Да се пренесат в света на своите герои – „пачки, лапачки, мерцедеси…радка – пиратка и така. Та всяко нещо си има своето обяснение. Аз затова Ви казвам, че тази бездуховност, която шества в България, но това не е само в България – това е логична последица от тази глобализация в света – модерните средства за комуникация, от забързания живот, които всички нации водим.

И: - А да ви попитам, за този формат на БНТ, това предаване за „десетте най”…

Р: - Да, да…

И: - Имаше ли някаква мобилизация в града да се участва в гласуването?

Р: - Е, как да нямаше. Този младият кмет, за които Ви говорих, той дори стигна до съд. Заведе дело за обида на града и тези хора, бяха принудени да се извиняват. Да не говорим за Божидар Димитров колко време не смееше да стъпи тука. Това е голяма грешка на хората – непознавайки нещо да го коментират само и само да са в полезрението на прожекторите, на камерите и т.н. Много хора са неподготвени за този живот, които живеем и политици, и бизнесмени, журналисти, пък да не говорим за журналистиката. Това е смешен плач. Какви хора влезнаха в журналистиката. Те са неграмотни тези деца. Те не знаят граматиката, да не говорим за писането. Аз като някаква бабичка се изказвам. На времето баба Цола Драгойчева като пристигна в Димитровград да обявява едно село Меричлери за град и си спомням в партийния дом много хора бяха дошли и тя много възрастна беше вече жената. И я питат какво мисли за младите, тогава младите бяхме ние. „Те са такива, те са онакива, те не зачитат по-старите, те пушат”. Тя каза: „Вижте какво, младите са такива, каквито ние си ги направим. Няма какво да им се сърдим, че са такива или онакива. Добре, че са младите, че да има бъдеще в тази държава.” Та по същия начин, така както аз критично се изказвам. Но сега няма никакъв проблем да се класираш в редакция, защото първо, това може татко ти, който е издател да ти го осигури. Второ, няма много желаещи, защото тази професия е трудна, обсебваща те изцяло. Моята скромна констатация е, че не се ли се оженил докато си почнал журналистиката – няма да се омъжиш или ожениш, или пък ще се разведеш. Няма работно време, няма събота, няма неделя и за съжаление е ниско платена професия. Но всеки си избира камъка.

И: - Някакви заключителни думи?

Р: - За съжаление няма ефективни механизми, аз Ви казвам – няма гражданско общество, няма такива сдружения на хората, които по някакъв начин да могат да осигуряват ефективен контрол на властта. Да бъдат коректив на властта.

И: - А защо няма?

Р: - Ами защото, овчедушието, страха ни пречи. Ние се чудим как да оцеляваме. Или пък защо, след като си постигнал някакъв стандарт да си разваляш рахата, защото нали знаеш, че ще те ударят под кръста – силните на деня, които и да са те. Те могат да го правят и го правят. Няма да им мигне въобще окото. Нали виждате – отвличания, рязане на пръсти, кражби на синове.

И: - А за в бъдеще виждате ли някакъв начин да се промени тази картина?

Р: - Ами не знам. Да се надяваме, че богатите ще станат толкова богати и в същото време добри.

И: - Възможно ли е това да се случи?

Р: - Да, възможно е. Защото има един предел, в който…ни ви ли прави впечатление, че много богаташи почнаха да строят църкви, параклиси и т.н. Той почва да се пита: „Добре, аз минах през този и този етап на развитие, натрупах ги тия пари.” Защото неможе, когато трупаш тия пари да играеш по правилата.

И: - А строенето на параклиси не е ли някаква индулгенция?

Р: - Именно. Те почват да се запитват и гледат все повече, колкото наближава края на жизнения път да вършат добрини за другите. И съм сигурна, че богатите ще станат добри, когато икономическите условия в България станат такива, че той да знае, че ще може нормално да си развива бизнеса.

И: - А за тези 20 години имаше ли някакъв период на стабилизация?

Р: - Аз помня, че влизахме от криза, в криза, да Ви кажа. Може би, в началото, в зората на демокрацията, с този Указ №56, които даваше, още по времето на Тодор Живков да се прояви частна инициатива. По времето на Костов. След което почна дивият капитализъм. Така виждам 1993-4 година по-ведри нещата. Аз по собствения си бизнес го усетих това. Знаех какви данъци се удържат. Имах счетоводителка. А сега на всяка крачка те спъват – сега ще плащаш тротоарно право, ще плащаш за цигари, ще преграждаш заведението. Ще плащаш акциз, за алкохол, за музика, за това, за онова ще плащаш и накрая като си направиш сметката излиза, че няма смисъл. По-добре един наемен работник някъде да те мачкат, отколкото да си един свободен човек. Непрекъснато някакви бремета, абе, дай му малко въздух на този човек. Един счетоводител имаше във фирмата на вестника „Ориент експрес”, той беше много възрастен – над 80 годишен, така ми изглеждаше, че е много възрастен. С молива, въпреки че имаше компютри си правеше бюджета – приходи, разходи и т.н. Той казваше, че до девети септември кръчмарят знаел, че на всяко левче, което вземе той трябва да даде десет стотинки данък и нищо повече. И този десятък го давал с удоволствие. А сега за това, за онова, за пето, за шесто, за ХЕИ, за ветеринарната инспекция… просто луда работа. Бумащина, а ти си изкарваш, колкото за един хляб. И трябва хиляда разрешителни да искаш, за да можеш да работиш. Направете един експеримент. Тръгнете да си регистрирате една фирма и да почнете дейност да видите какво чудо е. Или пък трябва да си мафиот, в смисъл непукист и да не спазваш никакви правила и ако те хванат, хванат, ако не те хванат това е.

И: - Хайде все пак за да завършим оптимистично, ако искате? 

Р: - Оптимист съм, аз съм оптимист. Смятам, че съм се родила на най-хубавото място на планетата. България е разположена на невероятно място. Чисто географски, космически…

И: - Тогава защо не можем да просперираме?

Р: - Имаме невероятни неща. Ето един колега, а казахте за облика във филма. Ми само в един Химкомбинат аз мога да ви покажа такива таланти, такива духовно богати хора, извисени. Един технолог е делта планерист, човек с невероятна душевност и красота. Имаме дърворезбари, ама на професионално ниво. Един колега издаде с един софийски фотограф невероятен сборник за Родопа планина със снимки. Невероятен сборник с места, където там човешки крак не е стъпвал, а те са снимали. Разбирате ли, какви богатства имаме още не открити. Гърците с едни нищо и никакви камъни цял свят привлякоха, а ние не можем да си направим PR и рекламата на държавата. Айде на времето по Тошово време навсякъде, където имаше населено място трябваше да има комин. Това беше признак на икономически напредък. Сега започнахме да затриваме, всичко което е…унищожихме природата в планините си, целенасочено. Унищожихме и на морето. Аз не бих отишла на българското Черноморие да почивам с удоволствие. То там циментови площадки. Искам да съм сред природа, да не говорим за мръсотията. Имаме много хубави природни данни, красива държава сме. Просто трябва тези нещо да презентираме пред света. Невероятна традиция имаме, етнографска, фолклорна. Просто трябва да спасим това, което ни е останало. Защото по пътя на това безогледно строителство, за да си изперат някакви хора парите, по пътя на това замърсяване на околната среда, което повсеместно се прави до никъде няма да стигнем. Но съм оптимист, де. Не може да е все така.


[1] Мария Василева е журналист, род. 1955 г. в гр. Димитровград, има висше образование

AttachmentРазмер
Intervyu_M_Vasileva_Petya_Vasileva_Grueva_Dimitrovgrad_05_10_2012.doc114 KB

Марияна Тончева „Имаше танкове, тишината беше страшна. Всичко беше замряло” (интервю, Кърджали, 06.2012 г., автор Петър Добрев, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ПЕТЪР ДОБРЕВ С МАРИЯНА ТОНЧЕВА[1], КЪРДЖАЛИ, 06. 2012 г.

 

Бих искал да говорим за времето на 80-те години. Къде ви завариха те, какво се случваше около вас?

 

Макар да съм много тясно свързана с Кърджали, аз не съм родена тук. Родена съм в Кресна, където баща ми е бил офицер. Но детските ми години, вече след 60-та година, минават в Кърджали, където моите родители идват да работят. По това време от цялата страна тук са се стичали специалисти, млади хора, които няколко поколения са градили Кърджали. През 70-та година аз завърших гимназията в Кърджали и се записах в Софийски университет, българска филология и втора специалност философия. След това  трябваше задължително да се връщаме поне за три години в местата, от които идваме, такива бяха законите. Просто трябваше да си направиш разпределението, имаше една такава плановост в нашата икономика. Плановост в това колко кадри са необходими, как са необходими, имаше квоти за кандидатстване. Знаеше се примерно колко медици са нужни за кърджалийски окръг и имаше бройки. Като кандидатствахме знаехме колко бройки има в различните специалности и съответно колко за момичета и колко за момчета. Това, да ви кажа, ни е ограничавало в избора на професия. Но така или иначе, когато аз завърших през 74-та година, от Окръжния народен съвет ме разпределиха в Политехническата гимназия „Христо Ботев“ в Кърджали, където и аз бях завършила. Сега вече е училище с преподаване на чужди езици. Аз започнах работа в гимназията, но много исках да работя като журналист. Тогава в Кърджали имаше само един вестник - „Нов живот“ и едно радио. Вестникът беше на български, но със страници и на турски, излизаше два пъти седмично. Радиото беше общинско и кабелно, то и до ден днешен си е кабелно. Така наречените радиоточки. Тогава започваха да назначават и първите щатни кореспонденти, предимно на „Работническо дело“, на „Народна младеж“, казионните вестници. Моят дядо е бил навремето нещатен кореспондент на „Труд“ и аз много исках да работя като журналист. Когато изтече периода на разпределението ми, нямаше свободно място в пресата, но аз бях заявила желанието си и името ми се е въртяло в тези среди. Чакайки място на журналист, работих две години като преподавателка  по български език в Учителския институт тук в Кърджали, същевременно си водех нещата и в гимназията като преподавател по литература. През лятото на 1982 г. вече ме извикаха в Окръжния комитет на партията. Казаха ми, че имат нещо на ум за мен и ме питаха дали още искам да съм журналисти или искам да остана учител. Аз вече по това време бях и партиен член. 1977-1979 г. имаше един период на млад набор на кадри в партията. Няма да забравя, тогава имахме едни лични задачи поставени като кандидат-членове на БКП. Навремето беше чест да те поканят за член на партията, не всеки можеше да влезе. 1977 г. ни приеха като отлични ученици и комсомолци, а след това и учители. Оттогава аз станах член на БКП. По това време „Нов живот“ стана всекидневник, от София командироваха Йордан Пекарев, един много известен наш журналист. Започваше се нещо, но никой не знаеше какво се почва и точно как се почва. На 1 ноември отново ме извикаха в Окръжния комитет и ме попитаха дали искам едновременно да уча радио-журналистика и да оглавя Радио Кърджали. Без конкурс, без нищо. Аз бях в еуфория, исках да работя като журналисти и нямах време много да се замисля. Шеф на Окръжния комитет беше Велковски, а в попагандните отдели на Градски комитет на партията шеф беше Милчо Димитров. Така от 1982 г. започнах работа в Окръжното радио. Задочно завърших и радио-журналистика.  И чак 1984 г. започнах да разбирам за какво става дума, защото започна да се говори за „възродителен процес“. Йордан Йотов, главният редактор на „Работническо дело“, започна да обикаля местните редакции. Започнаха да ни събират в домовете на Съюза на журналистите. Да ни говорят, че има разнобой. Партийните функционери обикаляха редакциите и задаваха задачите и заданията. Тръгна едно движение „Народната памет разказва“, всеки трябваше да си търси българските корени. Създадоха се екипи, които да търсят българските корени на това население. Задължаваха ни да имаме специални рубрики. Държавната машина се завъртя. Първо от смесените бракове, накрая турското население. Аз бях член на партията, но имах страшно много приятели и познати турци, които ми гласуваха доверието си. Идвали са да ме питат какво да правят, как да си сменят името. Имаше интелигентни хора, които без много да роптаят, като че ли, го направиха. Те си чувстваха родовия корен. След това 1987-1989 г. аз бях в отпуск по майчинство. Тежко го преживявахме с две мои приятелки туркини, които и двете сега са в Турция. Мои съученички с висше образование – лекарка и учителка. 1987 г. в Кърджали дойдоха и моята приятелка Еми Барух и фотографката Диана Стаматова. Самото преименуване стана около Нова година. Имаше танкове, тишината беше страшна. Всичко беше замряло. Аз бях свидетел как им забраняваха да говорят на турски, как им сваляха фесовете, как не им даваха да си носят шалварите възрастните хора. Преди това ние живеехме като общност. Никога не ми е правило впечатление майките на моите приятелки дали са със шалвари или не. Ние сме си приказвали, всички знаеха български. Много малко от по-възрастните не знаеха български. Всички бяха грамотни, задължително беше средното образование. Говорим за поколенията след 1944 г. Имаше квоти и за тях да следват висше образование. Беше основан тук и медицински институт. До края на 60-те в Кърджали имаше и турски училища. Имаше и ПУЦ-ове. Професионални учебни центрове, където всички, които нямаха образование след осми клас, бяха задължени да учат. На български език, с една минимална програма.

 

Вие като журналист какво мислехте за версията, че това са хора с неосъзнат български родов корен?

 

Да ви кажа нашите рубрики по тази тема не се правеха по насилствен начин. БКП и комсомола си имаха активисти. Всичко си беше планово. Взема се едно предприятие като „Орфей“ примерно, където имаше над 3000 работници – шивачки, кроячки, гладачки и т.н. Говориш с партийния секретар, който трябва да прати някого да разкаже нещо за рубриката. В уречения час, в уречения ден, в радиото идваше този активист. Не знам как са го правили, но нямаше съпротива. Нямаше насилие – идваше си човекът и си разказваше, търсеше си и той родовите корени. Насилието беше, когато започнаха да преименуват от къща на къща. Играта съвсем загрубя, когато Тодор Живков каза да отворят границата, а хората на Торгут Йозал изгориха българското знаме на площада в Анкара. Имаше конкретни знаци и от двете страни. Преди това хората бяха свикнали, ритуалите също имаха гражданственост. Едно дете като се роди, без значение името, минаваше по една и съща пътека, после женитбата пак по един и същи ритуал. Разликата беше само в погребенията. Беше страшно грозно, че по време на „възродителния процес“ на тях им забраниха и да погребват по своя обичай. Забраниха турските гробища. Направиха един парцел на градските гробища в Кърджали, където задължително трябваше с граждански ритуал да ги погребват. Вкъщи можеше да се вика поп, но не и ходжа. Забраниха им ритуалите  - трябваше по български да погребват с българските имена. Мисля, че това отприщи гнева на хората. Имената не бяха чак толкова важни. Започнаха съпротивите, терористичните актове, размените на ноти между България и Турция. Аз съм благодарна на съдбата, че в тези години си родих двете деца и не съм пряко участвала.

 

Кога се върнахте на работа?

 

През 1991 г. Тогава първото нещо, което направих е да превърнем радиото в една наистина обществена трибуна – за всички партии. Тогава тъкмо бяха върнали имената. Тука в Кърджали имаше митинги, протести. От едната страна те, от другата – българите. Тези разделителни линии, тези разделителни черти...И от едната страна и от другата имаше екстремисти. Въведохме живите предавания, дотогава всичко беше на запис. Такива бяха преди партийните нареждания. Трябваше да се внимава при монтажа да не се издаде някоя държавна тайна. Примерно като се говори за някаква реколта или добив трябваше да се говори със спецотдела в Окръжния народен съвет, трябваше да се съгласува, да не издадеш примерно колко е добивът от декар. Аз съм наказвана за такива неща. Режеха ни от заплатите. Но след това ние променихме радиото и аз го смятам това за голямо мое завоевание. Ние направихме големи конкурси. Много солидни хора с професионален опит започнаха да работят при нас.

 

Колко време бяхте главен редактор в радиото?

 

От 1982 до 2005 г. Смея да твърдя, че в област Кърджали няма друг редактор на медия с такъв дълъг стаж. Работих с много правителства. Вече накрая бях изчерпана и по свое желание дойдох да работя в РИОКОЗ при д-р Жени Стайкова. Успяхме да издадем някои неща, някои книги. В радиото оставих един хубав екип, който все още прави хубави предавания. Трибуната беше за всеки. Всеки четвъртък правихме диспути, имаше кръгли маси. Всяка политическа сила можеше да изложи мнението си преди избори. Още преди националната телевизия и националното радио да започнат да подписват регламенти, ние вече го бяхме измислили в Кърджали. Работихме с различни политически сили и партии. Не продължих членството си в БКП след като преименуваха партията. Всъщност последният ми платен членски внос е 1987 г.

 

Какви ви бяха мотивите?

 

Тогава излязох в майчинство и просто излязох от политическия живот. След това, когато се върнах ми предложиха да стана член на БСП, но отказах, защото като главен редактор на радио в такива бурни години не мога да обвържа себе си с партия, а трябва да съм надпартийна. Същото се отнасяше и за моите колеги. Трябваше да сме безпристрастни. Всеки си идваше и си плащаше изявата в радиото, когато искаше. Или по време на тези кръгли маси. Радиото играеше сериозна роля за културното протичане на изборите в Кърджали, които винаги са били представяни като „сталинградски битки“, но никога не е имало някакви сблъсъци и проблеми.

 

А в тази нова политическа обстановка след 1989 г., кои събития са останали в съзнанието ви като най-важни?

 

Всички лидери на партии минаваха през Кърджали и задължително през микрофона на радиото. Аз няма да забравя как Желю Желев го замерваха с яйца в Кържали и журналистите не можеха да си свършат работата. Той дойде като лидер на СДС. Трудно и бавно се променяше мнението на хората. СДС дълго време беше мръсна дума. Човекът, който оглави тази организация по стечение на обстоятелствата беше близък до съпруга ми – Благой Калъмов се казваше. Той вече не е в Кърджали. Беше директор на електроснабдяването. Някои хора искаха, чувствайа се демократично настроени, но се страхуваха да се запишат, да бъдат активисти. Повечето хора изчакваха да видят накъде ще тръгнат нещата. То и до ден днешен си е така. Не виждам в момента друга партия освен ГЕРБ, която по някакъв начин да присъства в политическия живот. Преди това бяха само три партии – СДС, БСП и ДПС.

 

СДС как набраха сила?

 

Ами набраха. Много лекари, учители, инженери привлякоха, млади хора.

 

А спомняте ли си нещо около създаването на ДПС?

 

За жалост почти нищо не си спомням, въпреки че съм правила първите интервюта с председателя на местната организация – Чобан. Правила съм интервюта и с Доган. Перфектно говореха български, бяха отворени, перфектно разбираха политиката – това ми правеше много силно впечатление. Българските партии бяха по-конфликтни, по-остри. ДПС наистина е партия повече на толерантността. Имало е провокации в студиото, карали са се, даже са си посягали. Имаше един Росен Цепенишев, който оглавяваше силната националистическа партия в Кърджали. Той беше бивш военен. Беше много агресивен по време на кръглите маси пред микрофона. Но от ДПС не се поддаваха на провокации.

 

А основният им опонент в първите години – ОКЗНИ?

 

Вижте, няма какво да се лъжем. ОКЗНИ бяха една измислена партия, която се роди според мен от БСП. Тъй като БСП като управляваща партия тогава не искаше да влиза в пряка конфронтация  с ДПС, макар че се говореше, че и ДПС е някакъв проект на Луканов, на Лилов. ОКЗНИ трябваше открито да противостои, БСП да е в сянка. Бивши ченгета от ДС влязоха в ОКЗНИ. Минчо Минчев беше един от „възродителите“ в Кърджали. Той влезе после в Народното събрание. Но някои изявени демократи като Димитър Арнаудов, който беше депутат във ВНС, също влязоха в ОКЗНИ. Всепризната обществена личност като д-р Дамян Гечев беше там, после той оглави партията. За мен това не бяха демократично настроени хора. И тя си замря и си умря.

 

Възможно ли беше да припламне искра на тези паралелни митинги на ОКЗНИ и на турците?

 

Разбира се, че беше възможно. Аз си спомням, през тези години имаше конфронтации български партии – ДПС. Всички български партии бяха срещу ДПС. Отделно имаше голяма борба между обновяващата се БКП/БСП   и СДС в един малък град като Кърджали. Имаше семейства, в които различните поколения не могат да се гледат. Едните продължават традицията и са в БСП, те са строили, другите са в СДС. Син и баща не се поглеждаха. Имаше ги тези неща, Искри припламваха отвсякъде в първите години – някъде до 1993 г. После се поуспокоиха нещата. Голям принос имаше Желю Желев. Лично за мен като страничен наблюдател, говорил с всички лидери от 90-те. В един момент хората бяха ожесточени и неориентирани. Пропагандната машина на БКП умря последна според мен. Някак скрито, в кафенето, на улицата, в семейството.

 

Радиото успя ли да се запази?

 

Да, радиото беше надпартийно. Всичко беше регламентирано и канализирано и всички имаха еднаква възможност за изява.

 

Но нямаше ли журналисти, които да са били „вярващи“ в предишния режим и след това да са прехвърлили симпатиите си и в новото време?

 

Вижте, имаше много сеирджии, хора които са били аполитични и са следили нещата отстрани. Те и след това си останаха такива. Радиото си е общинска медия, други колеги минаха в частните медии, там са можели да имат пристрастия. Народиха се много вестници: „7 дни Кърджали“, „Репортер днес“, „Седмица“, „Арда“, „Родопи“. Там вече се знае кой коя територия обслужва и откъде идват парите. Като видите рекламните карета и ви става много ясно. Вестник „Нов Живот“ след това също стана частна медия, то е акционерно дружество, но е вестник с традиции. Там минаха добри журналисти и сега се ръководи от един истински журналист, Иван Бунков, човек който иска да бъде обективна медия. Обективността трябва да е над всичко в журналистиката. Той също го изгради като медия, към която нямаше упреци и която беше обективна. Вестникът и радиото, въпреки че бяха оглавявани от бивши комунисти като мене и Бунков, които се отказаха от всички политически пристрастия, в интерес на обществената медия. Още преди закона за обществените медии, те при нас се бяха родили. Животът го изискваше. Но нещо, което липсваше в тези години беше дисциплината и самодисциплината. Това е фактор, който дава много в развитието на един човек.

 

Нея имаше ли я преди 1989 г.?

 

Да, преди 89-та година тя беше нещо невероятно. Личната отговорност – независимо какъв си. Това, което споменахме – приятели, колеги избягаха, напуснаха си къщите. Трябваше да се спасява реколтата, по струговете по две смени се работеше от страна на българите, за да се изпълни нормата. Никой не ги е упреквал, чисто човешки, че са напуснали. Е, някой може да е теглил една псувня: „Що да му върша сега работата на Хасан“. Но те хората и не искаха да напуснат, беше трагедия както се товареха с цялата покъщнина. След години, когато сме говорили, някои са казвали, че тогава са сгрешили, че сега се чувстват българи. Напуснаха много подготвени кадри, специалисти. Оголиха се много позиции.

 

Вие на какво точно отдавате това стихийно напускане? Под натиск или личен избор?

 

Никой до ден днешен не е направил психологически портрет на всичко това. Ахмед Доган написа книга за „възродителния процес“, аз я имам. Той какво направи, стъпи на архивни материали, направи едно експозе и нищо повече. Този психологически разрив, тези тънки струни, тези лични взаимоотношения, тях все още никой не ги е описал както трябва. С изключение на Нери Терезиева в нейния филм „Откраднати очи“. Ето това е, човешката страна на този въпрос. Всичко се гледа от политическа гледна точка. А те измряха тези, които бяха отговорни. Всяко събитие има давност според мене. След като е минала, защо да продължаваме да ровим и да оставяме раната жива. Нека има белег, прощавай, но не забравяй, казват. Ние това тука в Кърджали сме го постигнали. Много турци вече казват, че ДПС не е тяхната партия. Много са си запазили и партийното членство в БСП, които са били комунисти преди това. Но ДПС остава водеща партия, защото преобладаващото население е турско. За съжаление много от българите напуснаха чертите на нашия регион, нямат препитание.

 

Ако се върнем на „възродителния процес“, от дистанцията на времето как го оценявате?

 

Голяма грешка. Това беше подигравка с хората. И с българите и с турците. Това, което ни засегна най-много нас беше, че ние без вина виновни се чувствахме заради нашите приятели. Като влезеш в един вход на жилищен блог поравно живеят и българи и турци. В Кърджали няма турска махала, ние живеем заедно. Тук в Окръжния комитет е имало хора и от турски произход, които са били наясно с това какво се готви. Един от тях е Шукри Тахиров - Орлин Загоров, другата Найде Ферхадова, която до днес е Надежда Аспарухова.  

 

Споменахте за положителната роля на Желю Желев в последващия период.

 

Да, когато той стана първия демократично избран президент. Той участва и на Кръглата маса като представител на СДС. Кой от тия авторитети тогава остана до днес. Почти никой освен Желю Желев – нито Петко Симеонов, Георги Спасов почина, Тренчев се захвана с „Подкрепа“, Лилов се оттегли, Луканов го убиха.

 

Друга силна фигура на прехода според вас?

 

Георги Първанов – изграден политик. Аз го познавам чудесно, защото той два мандата се кандидатира тук от Кърджали за депутат. Той познава перфектно Кърджали и областта ни. 

 

А какви са ви спомените от Царя?

 

Съвсем различен политически манталитет от българския. Иначе много спорна фигура, но според мен той също изигра положителна историческа роля с неговия мандат.

 

Иван Костов?

 

Много скандален политик. Единственият, с който съм имала лични сблъсъци, който ми е размахвал пръст и ме е заплашвал, че ще ме уволни. Той яхна вълната след Жан Виденов. Идваше в Кърджали като в дълбоката провинция и смяташе, че може да прави каквото си поиска и да казва каквото си поиска. В едно джебелско предприятие тук имаше протести заради грозната приватизация и  заради това, че не им изплащаха парите. Той дойде и каза, че не е лъжльо. После дойде и се държа скандално като каза, че Доган е змия в пазвата му. За мен той е един нарцис, до ден днешен, той не е истински политик, а човек, който знае какво да извлече като личен дивидент от политиката. При едно интервю с него директно дойдоха от областната администрация, взеха ми сценария, а трябваше да има свобода на въпросите. Той провокираше ДПС в нашия регион. И имаше настроения срещу него, заради арогантното му отношение към тази партия. Създаде много главоболия на местните политици, които обаче бяха достойни хора. Знаеха тук каква е ситуацията и проявяваха толерантност. Беше грозно да дойде човек от друг град, който не познава обстановката и да казва такива неща. Ние живеем в един град познаваме се, а трябваше после да обираме негативите.

 

След като тръгнахме да говорим за лидерите, които вие познавате, не можем да пропуснем и Ахмед Доган.

 

Той идваше често в Кърджали. С едно голямо самочувствие, но бих казала заслужено. Той има най-голямата заслуга според мен тук да не пламне етническо напрежение. Задължително даваше пресконференция на маса, черпеше журналистите много щедро. Всеки можеше да го попита каквото поиска, с изключение на въпроса за срещите му с Тодор Живков, които той беше казал, че ще опише. Но не съм чула да ги е описал. Но те са изиграли според мен някаква роля за това как да вървят нещата.

 

Срещите само след падането на Живков ли са били?

 

Не се знае. Доган само веднъж беше изкаран от релси в Кърджали. Тогава, когато Костов беше казал за змията беше пратил и Татяна Ваксберг да показва своя филм „Технология на злото“. С едни екипи, с едни настроения, това беше много дразнещо също.

 

Всичко, за което си говорихме се обобщава с понятието „преход“. Адекватно ли е то според вас?

 

Аз се надявам, че все един ден историците ще разберат какво е било и как е било. За мен беше едно хаотично време. Надявах се, че нашите коловози ще бъдат по-широки, кръгозорите ни ще са по-широки. Но те се стесниха, много хора се ограничиха. За мен това не е демокрация. Не е и превод. Преход към какво? За това се ражда и носталгия към миналото в някои поколения. Не можеш да стоиш без хляб. Вижте какво става в ОЦК. Още Костов започна да го фалира. Аз съм живяла почти еднакво и преди и след 89-та. Винаги съм се чувствала свободен човек. Не знам как бих мислела обаче, ако бях останала без работа, ако демокрацията ме беше помела нанякъде. Оценката е субективна, всеки един различно би погледнал. Имам познати, които просто са на дъното, едвам оцеляват. Демокрация, хаос, не знам какво е. Много години минаха. Всички обещание са забравени, никнат нови. Политическото говорене не е говоренето на народа. Те го доказаха с палатите, с имотите си, с колите си. Див капитализъм ли е, какво е? Не е демокрация. Не може един човек, който е инженер, да кара такси. Моят мозък това не го побира. В миналото от улицата ги събираха да работят. Сега на кого му пука? Наркотици, проституция, трафик, имаше ли такива неща в миналото?

 

А сегашното време няма ли и някакви плюсове?

 

Не знам дали магистралите са приоритет на народа. Всички тръгнахме много щастливо към новите хоризонти, но изглежда не сключихме на истински политици или отвън така ни управляваха. Продължаваме да се борим само за хляба, мозъците на България да изтичат.

 


[1] 22 години главен редактор на Радио Кърджали, от 2011 г. директор в Дирекция „Профилактика на общественото здраве“ към РИОКОЗ

AttachmentРазмер
Intervyu_M_Toncheva_Petar_Dobrev_Kardzali_06_2012.doc70.5 KB

Татяна Гюлева, "Ние, в дълбоката провинция нямахме по принцип представа какво става във високите етажи на властта" (интервю, Димитровград, 10.2012 г., автор Петър Добрев, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ПЕТЪР ДОБРЕВ С ТАТЯНА ГЮЛЕВА[1],  ДИМИТРОВГРАД, 10. 2012 г.

 

-Като Ви кажа последните 20 години на 20 век, какво първо нещо Ви изниква в съзнанието като важно събитие?

-На първо място - 10 ноември, и това, че Тодор Живков е вече свален от власт. Изключително неочаквано за нас, защото ние, в дълбоката провинция нямахме по принцип представа какво става във високите етажи на властта. Не сме предполагали, лично аз, не съм и предполагала колко предизвикателства ни очакват след 10 ноември. Изминалите 20 години за мен са свързани с проблеми - никога не съм предполагала, че хора с образование, с опит ще останем извън класацията, т.е., е че ще се окажем ненужни. В Димитровград имаше няколко медии, аз съм бивш председател на журналистическото дружество тук и наскоро се замислих какво става с колегите в дълбоката провинция. Местното радио е унищожено, ликвидирано, една от колежките замина да работи в чужбина и то не по специалността си. Общинският вестник го няма, два частни вестника си отидоха; в медийно отношение Димитровград остана почти без медии, с изключение на две издания, едното от които е учителско, а другото - частно, главно с реклами и обяви. За мен това е един голям проблем, защото ако някога Димитровград е бил град на младежта, сега вече не е така. Интернет не е на първо място сред населението, което е в напреднала възраст. В този смисъл не можем да говорим за съхранение на една журналистическа мисъл, на хора с опит, колегите са с висше образование от онова време, в което ни свари 10 ноември, с квалификации от Факултета по журналистика в София, но за съжаление почти никой не работи по специалността си. В Димитровград този преход се равнява с приватизацията на Неохим. По стечение на обстоятелствата аз съм свидетел на тази приватизация; имаше такова вестниче, ведомствено – “Химик”, което може да се намери в библиотеката “Св. св. Кирил и Методий”, първият му брой е издаден 21 декември 50-та година и продължи да излиза до 2003 г., малко нескромно ще прозвучи, т.е.,  докогато ме поканиха да си тръгна. Сега, мисля че отново излиза; в броевете на тази вестник можете да видите публикувани документи по самата приватизационна сделка. Между другото, има един такъв факт за този вестник, аз съм много субективна, отидох там 87-ма година, по тоталитарно време получава се писмо от американското посолство, че искат абонамент за вестника. Можете да си представите в онази ситуация, партийни секретари и т.н. как бяха същисани и впечатлени, но знаем, че уважаващи западни фирми си имат местни издания, това е част от пиара и т.н. Много може да се говори за годините след 10 ноември, но това са трудни години не само за мен, но и за колегите, особено с нашите хуманитарни професии, ние останахме на пътя. Защото в един момент идват политиците и проблема се решава от политическа гледна точка, а не се гледа професионализма. Аз съм участвала в много семинари и съм влизала в доста сериозни дебати с лекторите по стечение на обстоятелствата, първото че съм била пресаташе на Неохим, и пак по стечение на обстоятелствата – първия секретар за връзки с обществеността в община Димитровград през 2003-2004 година. И на тези семинари те се тупаха по гърдите и изтъкваха, че професионалистите се ценят независимо кой е на власт; това може да стане някъде другаде, но не и в България, не и в Димитровград. Нормално е, всеки кмет си идва с екипа, тъжното е, че имаме хуманитарното си висше образование. Положението се обърна, но може би сме си го напълно заслужили, защото в 89-та година, ако някой ми беше казал, че проблем ще имам да работя, щях да се изсмея; това е основния проблем - вече не си нужен – имаш знанието, имаш опита, но идва младото поколение, нямам нищо против младото поколение, но без опит, а с голямо самочувствие; не се създават възможности за приемственост.

-На каква длъжност бяхте, когато дойде 10 ноември?

-Завършила съм гимназията в Димитровград с пълно отличие, на времето получавахме златен медал. По стечение на обстоятелствата била съм активистка – 11 години бях ученически организатор в гимназията с нагласата да си завършва образованието и да стана учителка, но за онова време решаващ фактор за организационните работници бяха партийните другари, партийните директиви; решиха, че няма да съм учителка, а ще вървя по партийното поприще. Работила съм малко време в комсомола, след филологията завърших “печат” във факултета по журналистика, заместник-декан там беше Митко Иванов, свързан с Димитровград, лека му пръст. Като почнах да уча журналистика ме извикаха в партията и ми казаха – ти си почнала да учиш журналистика без ние да знаем, какво ще работиш после. Освен обичайните медии за града, по предприятията имаше радиовъзли, ведомствени издания; имаше медийна среда, колко сме били обективни, колко не, това е друг въпрос. Аз завърших журналистика, и 87-ма година отидох в Неохим да правя вестничето, партията ме изпрати там. Някои хора ставаха отговорни кадри, директори, няма лошо. 16 години правех вестничето и това бяха най-хубавите години през целия ми съзнателен живот и когато трябваше да си тръгна оттам, не по мое желание, ми беше болно, казах им: - Добре, аз ще си тръгна, но нека да остане това издание, да го съхраним! Удовлетворението е изключително голямо, когато видиш, че на портала е поставен вестника, идват хората, взимат го и го четат, състава на комбината беше 1 500 – 2 000 души, после намаля, но тогава хората имаха откъде да получават някаква информация. Знаете, че независима журналистика няма, колкото и да се тупат колегите по различните медии, поне аз съм се стремила да бъда максимално полезна на хората, на тези, които ми изкарват хляба, на работниците; защото в моя живот съм била наясно, че хляба там ми се изкарва от хората в трудовия колектив, а когато бях в общината, от тези, които си плащат данъците, и мое задължение е да се отнасям добре с тях. По мое скромно мнение много случайни хора застанаха на възлови места.

-Да се върнем по време на промяната, Вие тогава как разбирахте случващото се и с какво очакване я приехте?

-Приемах промяната с много големи очаквания, защото, аз не крия – била съм член на единствената партия, тогава нямаше друга партия, но виждах и минусите, макар че тук ние сме били съхранени от много неща, отдалечени от центъра. Тук сме малко хора, в смисъл познаваме се, вярно - решават ти съдбата, казват ти няма да отидеш еди-къде си, отиваш в окръжния комитет да работиш, дърпаш се, пишеш молби за напускане, но в крайна сметка се примиряваш, отиваш, работиш и виждаш, че то е било за добро. Имаше го човешкото отношение и може би защото парите не бяха толкова решаващ фактор.

-Но Вие какво очаквахте, може би минусите да се тушират?

-Да, аз очаквах, че ще има много промени, поне в моята област, защото имаше автоцензура и това е най-страшното за мен; казвах си: - Ето, идват нови хора, с нови идеи, нещо ще става, нещо ще се променя, с тези надежди посрещнах промените. Митингите, беседите за мен не са показател, тъй като хората, които излизаха по площадите едва ли са най-големите демократи, защото истинските демократи са някъде там по работните си места. Промяната, която очаквах е да се създадат повече партии и да има по-голяма демокрация, но не очаквах, че ще има голяма безработица. И тази икономическа зависимост ни поставя в безизходица; днес срещам една моя съученичка, няма работа, казва: - Моля те, помогни, ако можеш. Не мога да помогна.

-А то се усети бързо след промяната, както казахте много хора от вашето обкръжение останаха без работа.

-Не, първите години не се усети толкова болезнено, може би последните десет години се усети при хора от моето обкръжение. За мен не е нормално завършил журналистика в престижен университет в София, с опит да отиде да гледа болни и възрастни хора в Гърция, в Испания и това не са един или два случая за Димитровград. 

-Първите години Вие, като обществен човек, като журналист, сте наблюдавали как на местно ниво се случва тази промяна.

-Промяната протече по мирни начини.

-Имаше ли митинги, все пак, Димитровград е един малко по-специфичен град, както си го представяме в сравнение с други градове?

-Димитровград беше един червен град, няма как да не е бил, но честно да Ви кажа, аз бях изненадана, че хората, които тръгнаха да бъдат демократи, а може би е и логично, бяха мои колеги от комсомола. Имаше и такива, дето ги наричат дисиденти, аз много не я харесвам тази дума, но общо взето нещата протекоха тук спокойно.

-Дисиденти на местна почва имаше ли? Или хора, които по един или друг начин се изживяват като такива?

-Да, повечето наистина се изживяваха като такива, но то сега всички можем да се изкараме дисиденти.

-Можете ли да дадете някой пример за такива хора.

-Има по-инакомислещи хора, в момента се сещам за Захари Камбуров, с който бихте могли да се срещнете, той е много нестандартно мислещ човек. Но в нашия град не имало, или поне аз не знам, хора, които са гонени заради това, че са били против партията или против определени партийни линии. Камбуров е инженер, много интересна личност, по-различен от нас.

-Може би по един или друг начин не е бил съгласен с някои партийни политики?

-Да; но и ние, които бяхме в апарата, не с всичко бяхме съгласни, но друго беше времето и се правеха компромиси. За съжаление компромисите, които ги правим сега са много по-големи.

-Смятате, че във вашата професия не се е повишила свободата на говорене?

-Не, защото аз винаги съм била човек над материалното, но се убедих, че когато нямаш никакви средства, много ти е трудно да мислиш за някаква духовност, много е трудно.

-Но това все пак е било и по-рано, в смисъл да се спазва и подкрепя директивата, не е ли по-скоро това някакъв континуититет на това поведение, или мислите, че сега е изразено по-силно?

-Сега според мен е по-драстично и това не е само мое мнение, аз контактувам с много хора; тогава, колкото и смехотворно да звучи, имаше на кого да се оплачеш. В едно предприятие все някой нещо правеше и ако примерно те засегнат по профлиния, ти отиваш при партийния секретар, ако с нещо партията те засегне, ти отиваш при директора, отговарящ за предприятието. Сега го няма това, аз наблюдавам и там, където съм работила, че страхът е нещо жестоко, страхът, че ще останеш без работа, че децата ти няма да могат да учат; имахме глупостта да се набутаме и с едни кредити, че ти звънят от банката, всичко това смачква човека. Ето това, преди 89-та година го нямаше.

- Споменахме за митингите, които имаше масово в страната, тук имаше ли митинги на опозицията?

-Спомням си един много голям митинг, аз по стечение на обстоятелствата участвах в едни от първите избори, бях тогава в предизборния щаб на Иван Тенев, кандидат на БСП, спомням си когато Елка Константинова идва, един голям, грандиозен митинг – син митинг, голям митинг, хубав митинг. Народът, много ентусиазиран, всички -   изпълнени с вяра. Но другите митинги се организираха и провеждаха, когато някоя изявена политическа фигура пристига специално от София; други митинги не си спомням да е имало. Имаше едно събитие във Военния клуб, той вече не функционира, поканиха ме мои познати от комсомола, това беше след русенските събития, за комитета и ако някой се пише тук, че е чак такъв голям демократ, съвсем не е.

 

-А да ви попитам, защо точно тук е възникнал градът?

-И аз съм задавала точно този въпрос; заради въглищата, Марбас. През 47-ма година е правено проучване за възникването на Химкомбината и тогава са решили да бъде построен. Между другото, мойта баба е от тук, казвала ни е, че местното население на Раковски никак не е било щастливо, когато му вземат нивите, това е по решение на Централния комитет на партията, могат да се видят  документите. Покрай Химкомбината се създава ТЕЦ; Марбас е съществувал отпреди 9-ти септември, ако не се лъжа, работили са някои от рудниците; после тръгва циментовия завод Вулкан; има кариера за добив на инертни материали; след това създадоха полиестерния комбинат, беше изключително голяма грешка, че го ликвидираха, 1 200 жени работеха, но по някакви ликвидационни схеми, купи го турчин, и наистина окончателно го ликвидира и фалира. Градът е изкуствено създаден, това е факт.

-Всеки град, малко или много, може би е възникнал по подобни причини.

-Тук района е изключително селско-стопански, има зеленчукопроизводство, консервен завод; много преди 44-а година, до колкото знам, един евреин идва тук и създава този консервен завод, чиято продукция е била и за износ.

-По време на прехода какво се случи с всички тези предприятия?

-Почти ги няма, единственият, който работи, но с доста намален състав е Неохим; минаха петте години по приватизационната сделка и трябва да са запазени 1 500 работни места. Неохим работи, ако той не работи градът е мъртъв. Вулкан, по моя информация се е превърнал в някакъв цех за цимент към Девня; полиестерният комбинат не работи; имаше шивашка фабрика “Гергана”, също не работи; нароиха се много малки частни шивашки фирми, които също изнемогват; пазарът е едно място, от което хората все още придобиват препитание; има предприятие за климатична техника – Климатех, което работи; от многото рудници в Марбас, може би че почти всичко е ликвидирано. Единственото островче за работа всъщност остава Неохим.

-Това са 1 500 човека, които имат работа в Неохим, но след като почти всички хора на времето са работили, предполагам в промишлеността, сега как се преформатират нещата?

-Какво да се преформатират, за безработицата не знам какви данни ще получите, защото и много хора не се регистрират, след като им изтекат парите за безработни. Не съм точно информирана статистически, но доста хора напуснаха града, да не говоря за младите хора. Димитровград вече не е това, беше, а и аз не съм оптимист за бъдещето.

-Вие лично, имате ли спомени за града като град на младостта?

-Слушала съм разкази на родители си, родена съм тук и сигурно тук умра, за съжаление или за радост; аз съм на 54 години и съзнателният ми живот е минал тук, и съм свидетел на това, което сега става. Тъжно е.

-Социализмът рухна и след това, съответно градът на социализма трябва да намери някакво ново лице.

-Да, така е, но социализъм, или не социализъм, това не е толкова важно за мен, най-важното е хората да имат работа.

-Според Вас, много от тези предприятия, които спряха да функционират или намалиха оборотите на производство, можеха ли да продължат съществуването си или бяха всъщност изкуствено ликвидирани?

-Това е субективна оценка, може би, но специално за полиестерния комбинат, мисля, че беше умишлено.

-Вие казахте, че по стечения на обстоятелствата по време на приватизацията сте била в Химическия комбинат. Можете ли да ни разкажете какво се случи, как започна?

-Декември месец, ако не се лъжа е решението на Министерския съвет по време на правителството на Жан Виденов, цитирам по памет, се взема решение да се приватизира Неохим.

-Дотогава работи нормално?

-Работи нормално, то и сега си работи нормално, но след промените, които настъпват, всъщност приватизацията започна по времето на Иван Костов. Угрозата беше много голяма, защото, първо кой е измислил в тази малка България да се изграждат толкова много химически заводи, не ми е ясно – има заводи във Враца, Девня, Стара Загора и Димитровград. По стечение на обстоятелствата завода тук е изграден първи, на 40 километра се прави втори завод – в Стара Загора. Заводите във Враца и в Стара Загора вече не работят, в Девня, струва ми се, работи. Произвежда торове за селското стопанство, амониева селитра, а има и друг асортимент. При Костов беше обявена приватизацията и Неохим беше сложен на тезгяха за продажба, но не се появява купувач, в край сметка стана не работническо-мениджърска, а мениджърска кооперация.

-Какво означава това?

Работниците нямат никакво участие? На високо ниво се смениха нещата. Работниците ги няма. Това беше. Потърсете информация във вестник “Химик”, за да не говоря общи приказки. Спомням си, че по време на приватизационната сделка не се изнасяше никаква информация. Агенция за приватизацията прави сделката, ние мълчим. Така беше по закон. И когато приключи приватизационната сделка, всъщност официалната информация даде Агенцията - какво е станало, как е станало, какви са условията, защото това все пак е материя, която не бива да става халтура. Приватизацията трябваше да стане, но въпросът е кой застава начело и кои други хора дойдоха там и какво е отношението. Начело застана един човек, който не е лош човек, икономист, дотогава директори бяха все инженер-химици. Има и едно ливанско участие, но то е частично. Ръководи си човекът предприятието толкова години добре, но около него има хора, които ...

-Във вестника документално могат да се видят нещата, но как се промениха нещата за Вас, като усещане след приватизацията?

-Видимо там се увеличиха лимузините на паркинга.

-А отношението към работниците, условията на работа?

-При химическото производство има определени условия за безопасност на труда, които се спазват строго и там не може да бъде кой както реши. По отношение на хората изпитват страх, естествено е, хората се страхуват да не си загубят работата.

-Повече ли, от колкото преди?

-При всички случаи, но там има един субективен фактор, който не искам да коментирам. Много е страшно, когато забогатееш на чужд гръб и помислиш, че светът вече е твой. Това е много страшно.

-В смисъл, с част от ръководството ли се случи така?

-Защото не може едно предприятие да има 20 шефа, има един, примерно това сте Вие. Аз Ви харесвам, не Ви харесвам, това е мой проблем, решили са – Вие сте, няма лошо. Но аз си позволих тогава да кажа, че директорът е един, той има висока заплата, ползва коли и т.н. по закон, но и уважението към хората, които са зад портала

-Което изчезна, така ли? Това ли предопредели съдбата на вестника, тази критика към ръководството?

- И не, и да. Аз ги съдих, не успях. Пак се връщам, болно ми е за вестника, в него все пак имаше някаква информация; даже моят съпруг ме упреква – ти защото ги вардеше, ти беше обективна, затова те махнаха, – той е работник и той си отиде след мене. Опитвала съм се да поддържам някакъв баланс, защото слуховете са страшно нещо и смятам, че всяка голяма фирма трябва да си има такова издание. По мое време качихме вестничето на Интернет, но обикновеният ни читател няма достъп до него, а няма и това свободно време.

-Вестникът трябваше ли да се промени под натиска на новия собственик?

-Не, тогава нямаше натиск, закриха вестника може би поради това, че нямаха нужда да се разпространява информация. Казах им: Ако аз съм причината, аз си тръгвам, но нека вестникът да остане. 

-След това какво стана с Вас и с Вашето обкръжение?

-Две колежки отидоха да работят в чужбина, един колега е шофьор на автобус, аз в момента съм работничка, ходя на смени, работя на машина. В общината бях от 2003 до март месец 2008 година, след това ме поканиха в бюрото по труда, работих там една година, после една година бях без работа, абсолютно ненужна на никому. Знаете ли, оказва се, проблемът при нас е, никога не ви го пожелавам, че ти си много учил, имаш висока квалификация, аз сега не се чувствам унижена, че работя на машина, но в моя случай, това е изключение, повечето фирми не искат много учени хора. Болезнено е,  че от тези политически промени назад-напред, за да оцелееш като професионалист, трябва да се нагаждаш.

-Сега за Вас като журналист няма работа? В този общинския вестник, който продължава да излиза, как са нещата?

-Вестникът се прави от един колега журналист и още един човек му помага. Ходих в редакцията на областния вестник, но е много трудно на моите години да станеш поръчков журналист и затова в редакциите навсякъде се търсят млади, неопитни хора, които ще бъдат послушни.

-Т.е.  ако съпоставим живота преди и след промяната, каква е преценката Ви?

-Плюсът не е за промяната, за съжаление. С много надежди тръгнахме, аз и много от моите познати. Не ме топли това, че мога да пътувам из Европа без паспорт, защото съм си позволявала още през 87-ма година, 89-в и 91-ва година да тегля кредит и да отида до Испания, Малта и Гърция, да посетя Западна Германия, още преди падането на стената, да отида в Крит. Страшното е, примерно, един средно интелигентен човек като мен, да стои на столичния  площад Славейков с дилемата – дали да си купи книгата, която ще му върши работа по пиар и други науки, или да си купи сандали. Купих книгата. Това е лудост!

-Казахте, че сте участвали в началото в политиката, но хората, които са били на по-високо ниво, напр. партийни функционери, тяхната съдба после как се преформатира, имате ли някакви наблюдения затова?

-Да, мога конкретно да говоря. Ангел Найденов е народен представител, преди това беше кмет на Димитровград, после областен управител, след това – народен  представител от БСП. Един от кметовете, който веднага след демокрацията се оттегли, и това му прави чест –  Христо Шишков, за мен това е един голям кмет, той е тъкмо за сегашното време, Сашо Димитров, следващ кмет, който после напусна града, г-н Георгиев и той се бие с вятърните мелници.

-На местна почва кои са новите елити?

-Публична тайна е, че в момента градът се командва от Неохим. Говори се, аз не мога да кажа документирано, че от пазара се движат много мафиотски истории; на времето се говореше за наркотици, оръжие, проституция, но това само съм го чувала.

-Говори се, че шеф на пазара е човек на Държавна сигурност, т.е. че съществува някаква връзка с предишния режим.

-Този пазар, честно да кажа, за мен винаги е бил много мътен, много нечистоплътни неща са ставали и умишлено съм стояла настрана. Появиха се и други личности, които не се афишират.

-Дали имат някаква връзка с предния режим? Или можем само да гадаем?

- Според мен, имат. От моето ниво те също си харесаха някои хора. Аз също бих могла да имам претенции, била съм в тази система, обаче оставам извън. Много често съм се питала защо. И съм си отговаряла, че може би избраха хора, които бяха послушни, виждаха някакъв потенциал в тях, защото пари не се управляват лесно. Аз съм свидетел на това, но не знам дали някой друг ще го потвърди, когато Луканов, лека му пръст, дойде тук на среща с партийния актив и шефовете на предприятия, каза: - Другари, да създаваме фирми, за да можем да осигуряваме работни места на нашите другари. Да, в това няма нищо лошо, но въпросът е друг, някои другари създадоха фирми, но не се сетиха за своите другари!

-Вие все още членувате ли в БСП?

-Не, приключих през 91-ва година и мога да кажа конкретния повод. Първите парламентарни избори бяха в щаба на БКП, след това на втория път, когато се кандидатира Ангел Димитров бях застъпник, но се оказа, че много трудно някои хора могат да ме открият в нашето малко село, така и не ме потърсиха, и после още някои субективни неща се случиха и аз казах, че няма да позволя някой да се гаври с мен и приключих. Не съм членувала след това никъде.

-Очевидно сте симпатизирала на БКП по различни причини, вече новата инкарнация – БСП, за Вас не е толкова привлекателна ли?

-Не, защото хората, които изскочиха на преден план и станаха ръководни кадри на тази партия, се капсулираха, те не помислиха за другарите си. Между другото аз близо половин година – от февруари миналата година до юли бях пиар на местната структура на ГЕРБ тук, но не станах член на партията и това се оказа малко негативно и стана причина да приключат с мен, не аз с тях, а те с мен, защото мисля, че ако си добър в работата си, партийното членство не е от значение. Но се оказва, че е от значение, ала аз няма да стана член на ГЕРБ, защото днес е на власт, а утре ще дойде ДПС и да стана член на ДПС. И затова си броя стотинките!

-А тези, които са в ГЕРБ, нови кадри ли са или има стари кадри?

-Нови хора са, амбициозни. Предишните кметове бяха от БСП, през 2003 година Хаджииванов  лека му пръст, почина преди няколко дни, той се кандидатира като независим, но той си членуваше в БСП. Аз тогава бях в предизборния му щаб, подкрепен от партията на Александър Томов. След това, през 2007 година, когато Стефан Димитров стана кмет, това беше вече пробивът в червения град, той беше от партията на Стефан Софиянски. Настоящия кмет е от ГЕРБ.

-Интересно защо партията на Софиянски направи него кмет?

-Това не е партията на Софиянски, това е Неохим, а Димитров е син на главния изпълнителен директор на Неохим. Това е ситуацията, хем е смехотворно, хем плачевно!

-От град на младежта е станал малко град на Неохим, така ли?

-Не малко, а много! И няма лошо, по принцип, когато има обективна оценка за хората, за човешкото достойнство. На всякъде е така и на Запад – големи концерни командват политиката, нищо ново под слънцето. Но тук е важен субективният фактор и доколко той се взема на сериозно. Когато човек се вземе много на сериозно, когато един човек не е работил през живота си нито един ден, и когато той тръгва да се гаври с хората, това не го приемам и не е простено.

-Вие познавате града, когато е притежавал наистина много специфичен дух на млад град, има ли го запазено все още това, младежкото, енергичното?

-Това запазеното младежко, ще го видите все още в хората с побелелите коси, в нашето поколение – не толкова видимо, а в младото поколение – индивидуално е, въпрос и на семейно възпитание. Но Димитровград не е градът на чалгата, в никакъв случай. В младото ни поколение, мисля, то генетично се предава от баби, дядовци, родители, има някаква специфика, те са по-различни от младежите другаде, но не ги задържаме в своя град.

-А чалгата, мисля по случайност се случи, иначе тя е разпространена в цялата страна?

-И аз така си мисля, човекът си е оттук, абсолютен работар, тръгнал е от нулата. Какво да направим сега, в един момент се появява ниша, нима, ако на Вас или на мен се създадеше такава възможност, нямаше да я използваме ли?

-Тук ли е звукозаписното студио?

-Да.

-Повечето певици идват от други места.

-Да, но този човек е изключителен като човек, като събеседник, като ерудиция.

-През цялото време си говорихме за прехода, малко медийно клише е тази дума, но Вие приемате ли, че това което се случи е преход и така ли трябва да го назоваваме?

-Това време е не толкова преход, като че ли повече е  промяна в икономиката, а не толкова в политиката.

-Все пак има някаква промяна на партийно ниво.

-Така е, но откъде тръгнаха всички партии? Коя е майката? Преход е към по-голяма бедност и най-лошото е, че обикновеният човек обедня. И то обедняването засяга интелектуалците, дано не съм точна, но хората на духа са притиснати. Това е лошото, но явно, трябвало е да го изживеем, така ни е било писано. Вие, младите при всички случаи ще го надживеете. Живеем в много интересно време, не сме очаквали такива обрати. И времето наистина е хубаво времето от професионална гледна точка, но ако аз седя на лаптопа и описвам събитията, които стават около мен, на което съм участник и потърпевш.

 


[1] Журналист

AttachmentРазмер
Intervyu_T_Gyuleva_Petar_Dobrev_Dimitrovgrad_2012.doc83 KB

Тодор Мухтаров, „Три пъти повтори Доган: „раждайте!” (интервю, Кърджали, 06.2012 г., автор Мартин Петров, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА МАРТИН ПЕТРОВ С ТОДОР МУХТАРОВ, КЪРДЖАЛИ, 06. 2012 г. 

 

Р: Така, ами, сега, разбра, че бях спортния редактор на вестника, 34 години в местния, областния вестник – Нов живот. Не знам дали...

И: А той преди как се казваше? Четох няколко броя, да, четох няколко броя.

Р: В съботния брой, в съботния това е вчерашния брой е тая будала съм аз. Да. И един по-стар брой с фейлетони: „Шарена гайда, писана.” Може да ги вземеш, ако искаш да разбереш що за чешит съм, гледай и ще разбереш. Моето мнение, и тук ще разбереш моето мнение.

И: Аз съм много благодарен, но да не Ви лишавам от вестници от вашата колекция. Вие имате ли си други броеве?

Р: Имам.

И: А, добре.

Р: Имам, имам, аз вземах. Та, тука ми мина трудовия живот. Иначе съм родопчанин.

И: Тоест?

Р: От смолянския край, там съм, там съм родом – село Петково на 20 километра от Смолян, но до 7-годишна възраст съм бил там, учил съм само един месец вПетково. След това баща ми ни заведе в Джебел, на 23 километра от тука е Джебел. Баща ми беше абаджия там. Там завърших училище, прогимназия, гимназия – тука в Кърджали, служих във Варна в поделението на морски войски и след службата тука вече се установих. Да. Така че косата ми е побеляла тука, в Родопите. Всяко лято си ходя и в родното село, ей сега към края на месеца заминавам. Но, ще започнем, защото да не протакаме много. Така. Ще започна... за да разбереш, нали ми разреши на „ти?”

И: Да, да, да, разбира се, разбира се.

Р: Така (не се разбира) стана ясно какво стана... с първия митинг на Доган. Митинга беше в Чорбаджийско. Присъствах като служебно лице. Три пъти повтори Доган: „раждайте!” Това да не е негов девиз? Девиза „Раждайте!” беше издигнат преди четирисе и четирисе и пет години в Косово. Там клъвнаха, отзоваха се на призива – няма косовец с по-малко от 5-6 деца. Целта бе постигната. Обосноваха се като отдекна република. Тука хората не клъвнаха на това (не се разбира) турците. Сега има един друг, един девиз, негласен – „Купувайте!” Страшен интерс към земеделска земя, апартаменти, вилни зони. Да. Това е другия начин да бъде обоснована тука отдавна планираната турска република, автономна. Наскоро имаше в един от вестниците дори в турски учебници картата направо е усвоила тука тези родопи до западните Родопи чак. Да. Това е много, много тревожно. И е една задкулисна програма, която трудно може да се долови след като нямаме Държавна сигурност. Не случайно, Мартинчо, беше опетнена Държавна сигурност – България трябваше да стане разграден двор, за да могат тука свободно да си развяват байряка и външни, и наши мафиоти и интересчии. Аз дори съм писал и по този въпрос – защо сложихме в един списък доносници, мръсници, клеветници? Клеветници! Аз съм пострадал. Когато бяхме в Джебел заради клевети, баща ми го изкараха народен враг и ни изселиха от Джебел. Бяхме изселени в село Чурек. Това е добре да го знаеш също, за да, да, да не ме изкараш червен буклук, че защитавам комунистите, да. Така че и аз съм от пострадалите, но от пострадалите, които... прощават. Тука искаха да ме направят шеф на, председател на клуба на репресираните, беше дошъл Неврокопския (не се разбира) викам:

-         Какво ще правим?

-         Ами, ние тези мръсници ще им потърсим сметка, тяхната мамка! - и т.н.

Викам:

-         Господин Николов, бих станал председател на клуба на репресираните само при едно условие – че няма други, пострадали като мен.

Да, прошка! Иначе злото ново зло ражда – не бива да се отмъщава. Много от моите приятели, които също се писаха репресирани, не можаха да ми простят за това, не можаха да ми простят за туй, че прощавам. Това е моя позиция. Ти с какво си?

И: Мастичка.

Р: А?

И: Мастичка.

Р: А така!

И: Наздраве!

Р: (не се разбира) Така. Но да се върнем към Доган!

И: А този митинг на Доган кога беше, 90-та година?

Р: В село Чорбаджийско първия му митинг в окръга беше...

И: 90-та?

Р: Чорбаджийско към границата.

И: По кое време? 90-та година?

Р: След като образуваха ДПС, една или две години беше след, една година май, да, след като ДПС-то беше... Второ нещо, на което той акцентува: „Нас ни лъжеха, че сме сме потомци на... Тази политика за история ще продължи. Да не вярвате! Чакайте истинската история! Всичко това, което досега са ви говорили е чиста лъжа. Ще получите, за да знаете, че нямате нищо общо, никакъв корен нямате български.” Тука Доган се излъга. В кое се излъга? Той мислеше, че ще продължи тази политика на вношение, то не е внушение, обучение на тва хората да знаят, че те наистина са потомци излямизирани български. Моето лично мнение, че потомци на потурчени българи допотурчват днес България. Това ми е болката, голяма болка. Мерсия Макдермот сигурно Ви е позната?

И: Мхм.

Р: А?

И: Да, да, да.

Р: Английска историчка, която казва, имаше... Ама и аз ще си запаля!

И: ако искате, заповядайте, вземете си от тези!

Р: Когато съм развълнуван, това ми е първата цигара и...

И: На мен ми е втората. Ами, ей сега.

Р: Тука затворено помещение ли е?

И: Не, не може да се пуши тука, няма никакъв проблем. Не виждам пепелник, но ще донесат. Може да се пуши, пуши се.

Р: Да, Мерсия Макдермот казва така... тя беше гост и на Кеворк Кеворкян във Всяка неделя. Свидетел ли си на това предаване? На колко години си?

И: Ами, сега ще направя 30.

Р: Е, ти го помниш това предаване.

И: Като малък го помня, да, но бях малък, бях малък и не ми беше много интересно.

Р: Тя беше веднъж гост на... Та, тя каза така: „Аз потвърждавам думите на Митхад Паша – няма тука останали българи.” След освобождението на България тея, които са били истинските турци през глава са бягали от България, за да не им потърси някой сметка за кланетата, за золумлуците, които са правили. Останали са тия, които все още са имали българското съзнание. И някаква памет, предавана от преди. И след 10-ти ноември Мерсия Макдермот публикува един материал във вестник работническо дело, не знам дали беше станал, може и Дума, в тоя преход, когато, да, като видя какво става тука, пише: „Не познавам друга нация, която така нихилистично да се отнася към историята си. Хиляди документи има, които доказват българския произход на тези хора. Защо ги наричате „български граждани с турски произход?” Тя се е възмутила от Лондон! И обвинява нашите историци: „Защо не боравите с тези документи?Хиляди документи. Защо оставихте Турция да преписва и фалшифицира историята?”

Така, да се върнем, пак от Доган ще почна. Значи това беше второто, от което очакваше той, че ще продължи да се вношава на тея хора, не да се вношава, да се обучават, че, да знаят историята си. Но наистина млъкнаха нашите историци и, както казва Макдермот: „Не познавам друга нация, която така нихилистично да се отнася. Защо ги предадохте тези хора на чуждо влияние?” Да, тя,тя отрича Възродителния процес – не по този начин, трябваше десетилетия просветна дейност, за да се убедят в тази истина.

И: А защо не този, защо не по този начин?

Р: Ами, не биваше на зорлем да ги (не се разбира), да. А моето мнение – нямаше нужда изобщо от насилие, ако бяхме разрешили на тези хора да си сменят сами имената, щяха да ги сменят сами, доброволно. Те така бяха се приобщили към нас, към българите. Сядали сме заедно на маса, като братя сме живели. И сега сядаме на маса, но старите – младите сядат вече на отделни маси – българи, турци. Младите взеха да се гледат вече на криво, да се закачат, което може да ни доведе и беля.

Другото от речта на Доган: „Вие сте с турски произход, трябва да се гоедеете, че сте турци, Турция е най-великата, най-могъщата, най-уважаваната държава в света, с най-умните хора, най-почтените хора, най-(не се разбира) хора!” Всичко, което може да се прибави към „най”, е турчин. Защо говори той 15 ми нути поне? Да им вдъхне кураж, да вдигнат главите горе, да се гордеят наистина, че са турци. И това предсказание, не беше предсказание, а обещание: „Ще прочетете истинската история.”, каза. Тази история сега се носи от джоб на джоб – изрезки от турски вестници, турски брошури, турска фалшификация на историята – нямало е кланета, имало е доброволно приемане на вярата, да. Срещах преди 10-ина години един председател на ТКЗС в село Безводно – Абдул Рахман, от тия, Рахман, както и да е, стари познати сме, вика:

-         Мухтаре, аз си хвърлих партийния билет.

-         Защо, бе, Абдул Рахмане?

-         Моята партия ме е лъгала, бе.

-         Какво те лъга твоята партия?

-         Че съм бил от български корен и аз – вика – повярвах. – Викам:

-         Сега не вярваш ли?

И като почна да ми мъкне от джобовете – листовки. Да, брошурки. И тези листовки НЕЛЕГАЛНО се разнасят сега от джоб на джоб, прииначава се историята. Ти си свидетел на тоя опит да се отрече Баташкото клане. Нали в немски вестник, да, в немски вестник се опита една, наша и то, българка, да отрече. Една година преди това във френски вестник друга беше отрекла „Време разделно”: „Какви са тия кървища, какви са тия брадви, нищо подобно не е имало!” Добре, че Антон Дончев, автора на „Време разделно”, скочи. И други историци. И за Баташкото клане скочиха историците, но опипват почвата, обработват и световната общественост. Да. Не знам дали си прочел, препоръчвам ти да препрочетеш някой от пътеписите на чужденци, които са минавали по нашите земи в най-страшните години – 15-ти, 16-ти, 17-ти век и описват в книгите си това, което са видели с очите си. Ще цитирам само един немски пътешественик – Стефан Герлах. През 15-тия век минал през нашите земи, с очите си видял и дръвника, и брадвата, и разчекването на хора – живи! – между два коня, набиването им с кол, всичко това, което ние видяхме той го видял и ги нарича ВАРВАРИ! Срам и позор за човечеството! Има ли по-голям документ от това? От това, което очевидеца е видял. С очите си. Но жалко, жалко, че не умеят нашите държавници, политици, историци да боравят с тези документи.

И: А как се, как се...

Р: Моля?

И: Как се случваше тук самия възродителен процес? Насил...

Р: Как се чувстваше?

И: Случваше, как се случваше самия Вузродителен процес? Насилствено...

Р: Да, свидетел съм.

И: Вие казахте, Вие казахте, че някои от тях...

Р: Няма нищо общо с филма на Татяна Вайсберг... Технология на злото. Моето мнение – една част, малка, имаше, да, се съпротивляваше, имаше съпротива, но много малка част, друга малка част приеха с радост и черпиха, голямата част, болшинството се подчини. Те бяха много лоялни граждани – щом държавата е казал, да! И, да ти цитирам един приятел от Крумовград: „Тошко, олекна ми на душата, бе! Досега все съм стоял на куфара – турци ли ше бъдем, тука ли ше бъдем. Ай да бъдем една нация, бе! Помирих се – тука ше бъдем, българи ше бъдем и това е!” Още един пример, от Ардино, нашия кореспондент Георги Дамянов, учител в Ардино, ми го разказа: един отива доброволно, къде ще, пепелник няма ли...

И: Еми, май няма.

Р: Ти да не го хвърли долу?

И: Не, тука го оставих фаса.

Р: Та, отива един при секретаря на, при секретаря на общината, Христо Филипов:

-         Другарю Филипов, искам да бъда с българско име, аз съм чел много материали, ние сме си с български корен, защо ще носим турски имена!

Христо Филипов му казва:

-         Няма – вика - не може – вика - и други има мераклии, не може, не дават!

Отива при партийния секретар на Ардино, първи секретар Марко Пачев:

-         Другарю Пачев, ходих при Филип Димитров, тъй, тъй, тъй, тъй, тъй.

-         Защо ще го сменяш?

-         Абе, ние сме българи! – вика

-         Ще се подчиняваш, ти си член на партията, длъжен си да се подчиниш. Не може.

Не дава. Когато идват Възродителния процес и отиват при него да му сменят зорлем името, казва:

-         Не, аз насила няма да си променя името. Когато исках доброволно да си го променя, вие не ми разрешихте.

Изкараха го (не се разбира) и го изпратиха в Белене. Готов българин!

И с мен лично, добре е с факти да говорим, нали?

И: Да.

Р: Бях на работа, спортен редак, дойде Джемил Мустафов, борец, европейски шампион, майстор на спорта:

-         Другарю Мухтаров, разбрах, че сте съученик и приятел на Делчо Янев. – който беше секретар на Окръжния съвет – Абе, ходих – вика – при него, исках да си сменя името, не ми даде.

-         Защо, бе, Джемил искаш да си смениш името?

-         Абе, дай да сме една нация, бе!

Отидох при Делчо. Наистина приятели и съученици. Делчо ми каза”

-         Да не е само Джемил! Знаеш ли колко хора са идвали да си сменят имената? Нашите будали горе – той „будали” ги нарече – не използваха!

Да, това желание на хората, така че нямаше нужда десетилетия просветна дейност – десетина души да бяха сменили, те като овце щяха да си (смее се), сменят имената.

И друго да ти кажа, много силен факт – никога в окръга не е имало такова голямо строителство на къщи както след Възродителния процес. Пет-шест години тези хора бяха с български имена. През тези 5-6 години общините не смогваха да дават парцели за строителство на къщи. Да. Много показателен също факт – значи хората се примириха, чак след пет години дойде протеста, чак след пет години. Организиран отвън, от външни сили и най-голямата сила – братята, новите наши братушки от Вашингтон. Това е техен план, както беше писал и Хайтов в една публикация: „България в момента е обект на никому непознат досега метод за рзсипия на една държава, за разделение на народа на една държавата, за разсипия на образованието1” Най-напред разсипията на България ще почне от разсипия на образованието. Кому трябваше да се тупаме по гърдите, че мсе втората по интелект нация след еврейската? Абе кой ще остави малка България с умен, интелигентен народ? На новите чорбаджии на севта им трябва рая – неука, покорна, за да бъде изпълнен девиза „Прост народ – слаба държава.” Думите на Хайтов се сбъднаха, но кой, кой да го послуша Хайтов. Хайтов и той като мене страшно много се вълнуваше и, както каза неговата дъщеря беше моя колежка в смолянския вестник, се бяхме видяли след смъртта и ми каза: „Болна България разболя татко!” (не се разбира) Вика: „Няма ш си представа колко тревожно приемаше татко събитията, които станаха след 10-ти ноември в нашата страна.” Да.

Пак за Възродителния процес – преди повече от 10 години обажда ми се главния редактор Иван Бунков: „Мухтаре, тука е Бюлент, кореспондент на вестник Милет, иска да отиде до Могилино.” До паметника - чешма на загиналото момиче, Тюркян, Тюркян чешма се казва тя. Във филма на Татяна Вайсберг, където се спомена и нейното име – куршуми са вадили от тялото на туй детенце. „Може ли такива зверщини да се вършат в 20-ия век!” С такова възмущение говореше (не се разбира) филма. Каква е истината? Викам: „Иване, тръгвам.” Но ние с Бюлент се познаваме, защото той беше тяхния областен кореспондент от Одрин. Дошъл с една кола и с един фотограф. Пък аз разбирам турски, любопитно ми беше да видя един турски кореспондент какво ще рапитва хората. Събра се на селото, 20-ина, 30 души се събраха около чешмата, разбраха, че има кореспондент на Милент, като почнаха:

-         Ние не искахме български имена, ние отидохме в Чорбаджийско да се съпротивляваме! - Това става пет години след, като започна организацията вече на протестите. – Обаче дойде целия полк от Панчура, спя ни, по три... хъ, патрондаши, стреляха с Калашников, за да ни разпилеят.

Бюлент (не се разбира) – опитен журналист:

-         Добре! Е, как така – цял полк, сума ти патрони стреля, а само една жертва?

Добре, че между тях имаше един по-възрастен и по-мъдър:

-         Аркадашлар (не се разбира) да кажем истината, сега хората са дошли тука, да чуят истината. Не, бе, те не стреляха в нас, стреляха във въздуха, за да ни уплашат.

Следващия въпрос на Бюлент:

-         Добре, майката на раменете си ли държеше детето, за да я засегнат куршумите?

Гледат се, чудят се какво да кажат и пак този мъдрец, то не толкоз мъдър, но честен човек:

-         Не, бе, виж кво стана: още с първия изстерл, ний бяхме – вика - пуснали напред да вървят жените и децата, майката, която държеше бебето – „бебето” – нямало е една годинка – като побегна и падна върху детето, спъна се и падна върху детето.

Жертва е на Възродителния процес, но едно е при нещастен случай – да паднеш върху детето и да го убиеш, друго е да вадиш куршуми от дете, срещу което е стреляно. Да, и по тоя повод също Мерсия Макдермот беше казала: „Няма друга нация, която така да се самоунижава!” И този филм го показаха на цял свят – какви мръсници сме! Да, да, какви безчовечни хора е имало едно време, да убиеш ти детенце! Така. Нататък разговора стана още по-интересен. Разказвам ти го с подробности, защото е много показателен. Бюлент пожела да влезем в някоя къща, да отидем и до друго село, ходихме освен в Могилене, в Чичево, във Веслец, Бенковски. Изумени от това, което видяха – нямаше село с неасвалтиран път, без здравен дом, без училище, без детска градина, без цехче, някое цехче, в което работеха хората. Като влезнаха вътре в къщите – обзаведени по-добре от нас. Наистина тоя район беше най-богатия, защото там се произвеждаше и най-добрия тютюн. Хората с ръцете си си издигнаха къщите. Деветдесет на сто от жилищния фонд... на два ката къщи си построиха. На въпроса на, оттук е много интересен разговора на Бюлент:

-         Абе, като Ви гледам добре сте живяли, бе. Защо искахте да дойдете в Турция?

Тука започна откровения разговор.

-         Никой не е искал, това беше едно организирано чрез заплашвания изселване. Който не дойде, да си му мисли. Който не тръгне, да си му мисли.

И: Заплашване от страна на кого? Кой ги заплашва?

Р: Заплашване от... някакви репресии. Много хора бяха заплашвани, не само там, че нещо лошо ще им се случи, който не се подчини.

И: А кой, кой ги заплашва с репресии?

Р: Тяхни си емисари. Тяхни емисари.

-         Обещаха ни, нали – турция, Юкзал едва ви чака, за всички ще има работа, квартири безплатни и т.н. Какво – вика – стана. Юруш тръгнаха – вика – хората. След един месец на Капъкале паднаха - да... кажи го бе!

И: Бариерите.

Р: Бариерите. И кво стана? Трагедия – на кого майка му там, на кого брата му там, разделиха ни. Да. С тая лъжа, че за всички ще има хляб. И с тая заплаха, от която всички се уплашихме. Че нещо наистина ще ни се случи.

Да. И тяхното заключение:

-         Живеехме много добре. Като братя. Хляб имаше за всички. Изучихме си децата без пари, лекувахме се безплатно. Вижте какви къщи си построихме! Тютюн, сядахме, листо непродадено нямаше. Много добре. И с имената бяхме свикнали. Ис имената бяхме свикнали.

Когато тръгваха, един чука на прозореца на колата:

-         Аркадашлар, ефендилер (фраза на турски) бир газета.

Сега да ти го преведа на български: моли ги да изпратят един вестник, да видим ще пишете ли това, което ви казах. Съмнява се дали ще пишат това, което те са казали откровено, което призна.

На връщане с Бюлент говорим, Бюлент вика:

-         Бе, очакваше ли тоя раговор?

-         Не, бе, абе ние съвсем друга истина знаем.

-         Повярва ли им на хората?

-         Е, как няма да им повярвам – викам - на хората! Ще пишеш ли?

-         Длужен съм да пиша.

Сега, дали им изпрати вестник, дали писа, какво е писал – не знам. Но аз като се върнах написах три страници дикато ми е всичко прясно в главата. На машинка. Аз и сега си боравя с машинка. Докато ми е прясно. Вечерта до 12 часа съм писал. Сутринта станах и скъсах писаното. Смятах да го публикувам. Викам: „Дядо Тодоре, ти какво правиш, бе? Ти знаеш каква бела ще си довлечеш на това?” Защо го скъсах? Само 24 часа след като бъде публикуван моя материал това население ще бъде мобилизирано, няма да намеря човек, който да каже: „Да, това казах.”, „Да, така беше.” Не знам и Бюлент какво е писал във вестника. Друго беше, ако си носех (не се чува). От това по-голяма защита няма.

И: Да.

Р: Кой може да ме обори? Уплаших се. Това става в окръга. Попаднаха под влияние на националисти турски, на турско влияние, на... И тези хора са много... ще кажа думата – прости. Простодушни, хайде, простодушни, по-мека дума и много лесни за манипулиране и много мобилизирани чрез вярата – това, което им кажат да го правят, се прави в името на Аллаха, в името на господа, тяхния господ, в името на тяхното добро. Затова трудно след това ще намериш. Половината ми приятели са турци. С много от тях говорихме за Възродителния процес. Всички го отрекоха като метод, но не бяха толкова ядосани. Ядоса ги това, че по тоя начин се постъпи.

Така, сега, кое е опасното за окръга...

И: КАто казвате, извинявайте, че Ви прекъсвам...

Р: Аз ще довър, да свърша и тогава ти, ако имаш допълнителни въпроси. Аз кат се пенсионирах, главния редактор Бунков вика: „Ндей мързелува, вземи да пишеш нещо!” И си бях измислил една рубрика „Зрелостници от училището на живота.” Направих 21 интервюта с хората, на които тук им мина трудовия живот. Целия си живот са го (не се разбира). Но си подбрах хора мъдри, хора, които има какво да ми кажат. И с уговорката – никаква политика, ще говорим за живота – на какво ги е научил, как са дошли, какво са работили, в името на какво са рабитили, да. Един от събеседниците ми, много мога да цитирам, но ще цитирам само бай Момчил Кирев, беше кмет на Гледка. Гледка беше една от големите общини, сега е квартал на Кърджали.

И: Да, да, ей тука, знам.

Р: А, така, квартал на Кърджали. На въпроса ми „Бай Момчиле, кое те притеснява най-много?” – „ДПС. Ще ни развали комшолъка.” Понеже бяхме на кафенце, у тях на кафе, мухабета. Викам:

-         Ако Доган дойде сега, ще го почерпиш ли кафенце?

-         Не ща да го видя, ако ще да е свети Доган. Знаеш ли – вика – Тошко, какво нъ чака от това ДПС?

Мъдър човек. И действително той, бай Момчил даде пример, вика:

-         Аз съм комшия с един турчин, един плет ни дели. И той имаше внучка, и моята внучка от детската градина докато завършат училище под ръчичка до училището, под ръчичка и кат са върнат. Кат сестрички. Разделиха се – вика – децата. Някой – вика – им внуши на тия деца да не общуват с българи.

Да, това е също задкулисна (не се разбира), която не се знае, не се знае от другите. Дори не се знае и от хора, които тука не са имали възможност като мен да беседват и занаята ми даде възможност да познавам много хора, да общувам с много хора. Да. Да, та това беше неговото, когато, въпросите са много, разговора ми е така: „Среща с номенклатурчик.” Той беше наистина номенклатура – и на ТКЗС-те беше председател, и на общината. Викам:

-         Бай Момчиле, би ли станал сега кмет?

-         Кво да правя? Да си клатя краката ли? Десет години не съм си взимал отпуската, за да можем – вика – това, което ни даваше държавата да го оползотворим като пари. Нямаше (не се разбира). Към Гледка бяха 12 села и махали, нямаше село и махала, където да не се строи нещо: чешма ли ще е , път ли ще прокараме, водопровод ли ще прокараме, училище ли ще строим, здравна служба ли ще строим. Десет години не можах да си взема отпуска от работа. С шфьора, Илийката – вика – сме ходили да разтоварваме вагони с тухли, керемиди, с цимент, строителен материал – няма кой, всичко на работа! Какъв кмет мога да бъда – вика – сега?

Говореше за това – какво строителство е (не се разбира). И друго, което, не само той: толкова много пари имаха общините, наказваха кметове, които не могат да си усвояват. Милиони връщаха. Имаше такъв случай, крумовградско ли беше или... (не се разбира) един кмет – тарикат. За него да кажат от някое село, друго село слагат два пръста, два пръста асвалт, на два пласта, само и само да. От Държавн контрол го бяха набарали, глобиха го, дадоха ми и протокол и аз направих едно фейлетонче. С какви пари е разполагала държавата – два пласта асвалт да слагаш, сега да нямаш пари дупка да запушиш на пътя. Дупка до дупка! Това стана с България, не само с (не се разбира). Държавата беше богата. Защо богата? Държавата произвеждаше, държавата плащаше. Няма значение дали цигари ще купиш, дали ракоийка, дали сол, дали брашно, дали някакво – държавата го произвежда, държавата слага парите на едно място – държавната каса. И сега се произвеждат и цигари, и хляб – всичко, но влиза всичко в частния джоб, парите са едни и същи. Консумацията даже може да е по-голяма сега, щото стоки колкот, стоките, м пари. Това, което е хубаво сега пък на новото, нали, сега заредени магазините – от пиле мляко. Но аз в един моите анекдоти бях писал, вика: „Откакто в магазините има от пиле мляко и от крави не може да се купи.” Да. Очи – пълни, ръце – празни. Другото притеснително за нас, кърджалийци, за района – турската икономика настъпва, завладя пазарите. Във вътрешността по не се чувства. Осемдесет на сто от стоките са турски. Осемдесет на сто! И магазините 80 на сто. Това ДПС между другото и затова бе създадено – икономически да помогне на Турция, не толкоз политическото му влияние, колкото икономическата намеса. Свободно сега идват тука турски бизнесмени, пазара е пълен с турски стоки и тук и таме, където има българско, обиколил ли си пазара? Доматите са български! Или пък обувките, магазина за обувки – обувките са български. И пълен, да, най-големия провал наш, български, национален – че загубихме руските пазари, съветските пазари. Турция десет пъти увеличи стокооборота с Русия и бившите съветски републики. Ние не само не си запазихме руските, намалихме. Друг пазар не ни трябва. Преди няколко години на мой баджанак зета беше в Узбекистан, Казахстан, той към някаква фирма работеше. Ми се обажда от... Узбекистан беше май:

-         Калеко, в Кърджали имате една фабрика за консерви. Моля ти се – вика – иди, договори цялата продукция идва, другата седмица ще я изкупим за Узбекистан и Казахстан.

Викам:

-         Калеко, имаше.

Кърджали, който е тютюнопроизводителен център, имаше и зеленчукопроизводство. Фабрика имаше със стотина души работници, на три смени работеха! Виж кво стана с ОЦЗ! Оловно-цинковия завод, който, колко, хиляда и колко работника имаше. Пари да им плаща, не само да им плаща – когато се проведе някакво градско мероприятие, да кажем фестивал някакъв тука, национален, спортно състезание, аз съм ходил, редакцията прявеше състезания по лека атлетика между Хасково, Кърджали и нашите лекоатлети, от ОЦЗ ходех: „Колко пари ви трябват?” За награди, така, да наградим. Не само това – ОЦЗ хранеше града, бе! Колко много печелеше ОЦЗ, сега да нямат пари! Освен това пет почивни станции имаше завода. Едната беше в Златните пясъци, аз съм ходил там, не на почивка просто да ги видим. То не е почивна станция – дворец. За кого е построен? За партийния секретар ли? Работниците ходеха безплатно да почиват. Освен там на Белите брези, има една местност тука, не знам дали си ходил, но много малки предприятия там си направиха и Оловно-цинковия също направи почивна станция. Райкови, тези, Райкови ливади край Смолян, Хайдушки поляни, край язовир Кърджали, аз съм си турист, мисля, че те похвалих, и сега си пътешествам, почивната им станция тука, край Кърджали – с изпочупени прозорци. А там ходехме дори туристите, може да влезем вътре, да си поръчаме кафенце, има хубав изглед към Кърджали, да се порадваме на Кърджали. Това стана с Кърджали! Ето, аз ти давам пример само с най-малкото, което е консервената фабрика и най-големия завод. Да. Нямаше село да няма някакъв цех. Да оползотворяват и свободно, щото тютюна не ти заема целогодишно времето. Сумати цехчета, дали ще е шивашки, дали, най-много цехчета имаше Арсенал. Казанлъшкия, военнопромишлената, разни детайли се про, примерно цехче за болтчета за нещо, но цехче но, да се създаде работа на хората, поминъка, да има. Изгърмя военната ни промишленост. Случайно ли? Първо дойдоха американските специалисти да ни прпоръчват трактори да правим там. И когато в Народното събрание се обсъждаше тоя въпрос, ако си слушал, от ляво, социалистите се опитаха да защитят военната ни промишленост, която е носела най-много печалби на България, станаха от дясно: „На вас, комунистите, само патрони ви дай и пушки! Няма да произвеждаме оръжие!” Не произвеждаме, но произвежда Америка, проивеждат другите. Увеличиха си тяхното ппоизводство. За тях не важи ли туй, бе? „Стига с това оръжие!” Но жалко, че, както казва, дано да си чел Атанас Буров?

И: Не съм, не.

Р: Атанас Буров, един... голям мъдрец. Бил е в царското правителство, и министър-председател е бил, министър на външните работи. След 9-ти септември го вкараха в затвора. Един мъдрец! И той щеше да бъде очистен както и другите, без съд и присъда да му видят сметката. Както много министри. Но той голям русофил. И това го спаси. И въпреки туй изгни в затвора. И там Михаил Топалов, един наш колега от „Вечерни новини”, го набара и направи информация, интервю, цяла книга. Та, в тази книга какво казва Буров: „Всичко е дал Господ на България, най-хубавата природа, няма по света такава хубава природа, държава с такава китна природа. Няма друга държава с такава благо, плодородна почва, благоприятен климат. Бог е дал на България трудолюбиви хора, умни хора! Едно не е дал Господ на България – политици и държавници.” Мартине, затова сме на това дередже! Как и преди, и сега. Аз го бях писал в моите гайди, рубриката ми „Шарена гайда, писана”, и фейлетони имам, и анекдоти имам, и епиграми имам. Та, там бях писал в едно фейлетонче - абе, шофьор да стане човек, една кола да управлява, трябва да минеш някакъв курс, на изпити, за да ти дадат книжка, че можеш да управляваш кола. Някой проверил ли е моженето на тия хора, да управляват държава? Имах такъв анекдот, публикувал съм го: „Дойде ли случаен човек на власт, оттам нататък нищо случайно не става.” Казвай сега, аз, нещо друго така, което...

И: А, много хора тези, тея години, 90-те, ги наричат „преход.”

Р: Как?

И: Говорят за „преход.”

Р: Така.

И: Тия, 90-те години. Вие съгласен ли сте, че имаше преход?

Р: Имаше. Много лош, много лош преход към по-лошо! Да си кажем, така, откровено – аз бях антикомунист. И не мога да бъда и друг след като са ме изселвали, дори не ми дадоха да завърша и висше образование! В мойта характеристика пише „Произхожда от богато търговско семейство, реакциооно настроен.” Да. Така че нямах добро отношение към комунизма. Като дойде 10-ти ноември, жената е свидетел – плаках от радост и скачах, че няма да ги има комунистите. Сега знаеш какво викам? „Да живее социализма!” Значи и от комунистите по-лоши хора има. Но, друго да знаеш, а, това го има в разговора с бай Момчил:

-         Бай Момчиле, защо загубихте властта, бе?

-         Ний сме си виновни. Ние кривнахме. Изопачихме идеите на социализма.

Да. След 10-ти ноември в „Работническо дело” беше публикувано писмо на активните борци на фашиз, против фашизма от Варна до Тодор Живков. Предупреждават Живков: „Другарю Живков...” Дай да заплим още! Да запалим ли?

И: Да, разбира се.

Р: Да не те?

И: Не, ни най-малко!

Р: Да, жената ме предупреди: „Недей се вълнува – вика – много! - щото тя ме разбира как разговарям – Ще вдигнеш – вика – кръвното.” И за друго ме предупреди. Аз и тебе предупредих вчера, викам: „Бе, моя стил на общуване е малко, така, несериозен.” Обичам да се шегувам и жената все ми вика: „Стига си се правил на палячо!” И по тоя повод, за забележката на жената си написах автоепиграма: „Зная как да се оправя в този свят освирепял – на палячо ще се правя и на старец оглупял. Ако кажат, че съм старче, дето, види се, изкука, мене, кажа си, Мухтарче, хич да не ти пука!” Да.

Та, къде прекъснах, за какво говорих аз?

И: За изопачаването на социализма според този Момчил.

Р: Да, да, а да, това, което активните борци против фашизма бяха предупредили бай Тодор: „Изопачават се нашите идеи. В партията влизат хора, които нямат нищо общо с нашата идея – кариеристи!” Това е единия пример, публикуван в Дума. Друг, мой личен контакт, сестра ми жени момчето си за дъщеря на активен борец. От Локорско. Бай Иван. На Бай Иван единия му брат е изгорен жив в пещите на полицията преди 9-ти септември. Другия му – партизанин в Чавдар, а той е бил ятак. И той, и той е активен борец против фашизма. Беше ми дошъл на гости веднъж на сестра ми, поканиха ни и си говорим с Бай Иван. Знайш кво ми каза Бай Иван?

-         Абе, свато, ти си журналист, бе! Бе, пишете, бе! Абе, ний не сме се борили за това, бе! Изопачиха се нашите идеи, бе! Ние, ако знаехме, че така ще стане, нито един нямаше да отиде в балкана, бе! – Да. – Ний не сме довели борбата докрай, бе, пишете, бе! – Викам:

-         Бай Иване, свато – „свато” си викахме – щом борбата ви не е доведена докрай, вие сте се борили за тая власт, за тоя строй, доведете си я докрай, бе!

-         Прав си, наистина ний, които докарахме 9-ти септември, трябва да продължим. Но знаеш ли какво ще стане с мене? Първо приятелите ми ще ми кажат: „Бе, Бай Иване, бе, натискай си кокалите, бе! Нали ти дадоха народна пенсия, бе! Добре ли си, добре си!” Това не е нищо – парите. Може да ме изкарат ревизионист, а едва ли не и враг на партията.

Щото имаше и такива истински, честни комунисти, които, да, виждаха провала на партията, виждаха, че се изопачава идеята, виждат, че... кариеристи влизат преди всичко. Защо й трябваше на тая партия един милион, милионна партия да правят? Абе, останете си там сто хиляди, ама, когато мине човек пред комунист, шапка да му свали! Та, както каза и Момчил, Бай Момчил – „Ний сме си виновни!” И той каза, че „В нашата партия влезнаха много, много – вика – псевдокомунисти и моето мнение е, че точно тези псевдокомунисти провалиха един по-човечен строй!” Което аз сега го признавам. Казах че съм плакал и скачал от радост. Викам: „Бе, не беше лош строя, лоши бяха хората! Които, дааа, се заеха да го строят.” Но защо не успяхме да го построим? Защо не вървяхме по правия път? Една година дойде Жириновски в България. Познато ли ти е това име?

И: Да, да.

Р: Да. Жириновски е едно златно колело в руския парламент. Напочивка беше в Сандански и колеги бяха го хванали в басейна, къпеше се и му правеха интервю. Бай Тодор беше в затвора. И какво каза за Бай Тодор: „Защо сте го затворили тоя човек, бе? Какво е виновен човечеца, бе? Всичко се диктуваше от голямата червена звезда – Кремъл. Ако той не слушкаше, друг щеше да бъде.” От там идва, ние се учехме от богатия съветски опит. Те имаха богат опит, но не за подражание. Затова и рухна социализма. И там беше пълно (не се разбира). Та, Съветския съюз не можа да попадне и той на (не се разбира). Това е моето мнение за провала на строя. Но, една моя епиграма, която съм я публикувал: „То добре се отървахме от активните борци, но пък налетяхме на активни хитреци!” Не са по-малко опасни.

И: А Вие споменахте, че сте имал много приятели турци.

Р: Много?

И: Приятели турци. Казахте, че имате много приятели турци?

Р: Много! И сега.

И: А покрай, покрай Възродителния процес, покрай тези протести, покрай изселването обтегнаха ли се, промениха ли се отношенията ви тогава?

Р: Не, не. Абе, нали ти казах...

И: Не е имало напрежение между вас?

Р: Ако някой ме срещне, вика: „Ей, да знаеш, аз се казвам така! - На шега го казва, де. – не съм – вика – Хасан, а съм Иван. – примерно. На шега го казва, не го казва с яд. Но имаше... хора, които се противиха. Имаха, да. Но те пострадаха, тях ги изселиха, насилствено ги изселиха. Имах един приятел Мурхарадин Фаитов – художник, карикатурист, използвах го за моята страница, веселата, правеше ми карикатури, той се опъна много и го изселиха. Не само той, тези, които бяха... се съпротивляваха, тях ги изселиха наистина насилствено. А другото беше подлъгано. Нямаше да се изселят другите. Да. Най-много 10 процента доброволно да са се изселили. Мхм. Имахме една...

И: Повечето се върнаха след това?

Р: А?

И: Повечето севърнаха след това, голяма част се върнаха.

Р: Ами, тези, които се върнаха знайш кво казват: „Не ни приемат за турци: „Вие сте гяури!” Какво да правиме? „Гяури” ни наричат.”, българи. Да. Те също имат, някои от тях сведения. И защо ги наричат „гяури?” Защо не гледат с добро око на тях? И друго, което споделяха: „Сто години са след нас.” И наистина бяха. Но Турция икономически се възмогна и сега са много, много по-добре от нас икономически. Затова държат сега и се гордеят, че са турци, защото слабия винаги търси гръб. Кой гръб е добрия гръб? Да.

Буров, пак да се върнем на него, в тия препоръки, които даваше: „България е малка държава. Към нея винаги се проявява интерес, защото е на много важно геополитическо разположение. Трябва да имаме все пак някой гръб. Няма по-удобен гръб от руския. Дръжте се за Русия!” Човек, който комунистите го осъдиха да изгние в затвора, каза: „Дръжте се за Русия, няма по-голяма!” (не се разбира) Най-голямата беля, която направиха, това е... Не ни трябваше друг пазар, бе! Само руския пазар ни стигаше, за да работят предприятията. Да. Закрихме предприятия, открихме път за произведено в чужбина. Това стана. За съжаление. От малоумни ръководители. Другата голяма беля, пак в Буров. Ще цитирам. Ако не си я чел, непременно я прочети, на Михаил Топалов е тая книжка, интервюто му с... „Дръжте се за земята! Няма по-плодородна земя от българската. Населението на земята се увеличава и ще огладнява. Това, което е нефта в арабските страни, нашата почва, която може да ражда по две реколти на година. Но няма – вика – да изнасяте домати, а всичко, което може да се произведе от домата. У нас да се произвежда. Да се създава лека хранително-вкусова промишленост. Това е бъдещето на България.” Знайш ко каза в книгата: Защо ги разправям тия хора? Комунистите, които дойдоха на власт са глупави хора, няма да ме послушат.” Туй и стана. Да. И все пак ТКЗС-тата произвеждаха, изнасяха. Наскоро в „Трета възраст” четох един, който е бил председател на ТКЗС: „Не смогвахме – вика – да произвеждаме и да изнасяме камион след камион за всички страни.” Най-голямата беда, която направи Нардното събрание – когато се обсъждаше закона за земята, няколко, може би седмица се обсъждаше. Отляво социалистите казаха: „Абе, да си оставим кооперациите, в цял свят земята се комасира. В цял свят се обединяват селксите стопани. Ще разпарчосаме тая земя, ще се върнем към ралото, ще направим голяма беля.” Георги Марков, върлия СДС-ар: „Ние от комунисти акъл не искаме, два пръста ви е акъла, бе!” Приеха го закона за разтуряне на ТКЗС. Александър Йорданов, който беше председател на Народното събрание каза, стана прав: „Отворете шампанското, падна и последната крепост на комунизма!” Стана един отляво: „господа, пийте си шампанското, много скоро ще разберете каква голяма беля направихте.” Нито Полша, нито Чехия, имам приятел от Чехия, не приятел, а син на мой братовчед в Чехия живее, сега е тука, не си разтуриха кооперациите. Е, не са старите ТКЗС-та с партийния му секретар, с (не се разбира) председателя, но е кооперирана земята. Един мой съученик от гимназията Симчо, Насим Алберт Коен, кат завършихме гимназия, той завърши медицина в Париж, сега е най-големия хирург в Тел Авив. Преди 10-ина години беше дошъл, събрахме се съученици и с него имахме и извънреден, така, разговор, вика:

-         Бе, Тошка, абе що си развалихте ТКЗС-тата, бе? Най-прогресиращите земеделски стопанства в Израел са кооперациите.

Там се наричат камацута. Но те си определят и цената каква ще бъде, те си произвеждат, определят какво да произвеждат, на каква цена да го продават. Няма камацу без цехове – да се консервира произведеното, дето е. Да. И той каза:

-         Абе, целия свят се кооперира, вий така...

Виж какво го вълнува един лекар! И то от (не се разбира). „Абе, голяма беля – вика – направихте, бе!” Да. Аз също смятам, че това е една от големите, големите грешки. Да си останат кооперациите, тези, които имат земя, да си получават тяхното, но, ей сега виж в нашия окръг с орало орат. Да не говориме за големите кравеферми, овцеферми, птицеферми. Една наша диетоложка, лекарка, веднъж говори по телевизията, призова българите: „Не купувайте американски птици - пилешко – това са помпени, изкуствено.” Да. Аз взех отношение във вестника, пак в моя си стил, хумористичен: „Абе, какво стана, бе? България, която хранеше с нейните птицеферми цяла Европа да внася сега отрови, да натрови България!” Но това е борбата след, бъдещето, това е новия свят – борба за пазар. Да. И то много, много непочтена борба. Хитреци, и не, то не само хитри, но и подмолни! И подмолни! Много хора от нашите политици го направиха от глупост – разпродадоха печеливши предприятия. Други им беше платено, за да продадат заводи - печеливши! - за по долар – два. Но трябва много да се чете. И то от различни източници. За да се знае какво? Друго, отношение, което съм взимал във вестника, когато се появи тоя, синът, с Пимен, когато Петър Стоянов стана президент, около мецес след това във вестник „24 часа”, можеш да го намериш, около месец, след като министър, президент стана Петър Стоянов цяла страница, мисля, че беше десета, със заглавие: „Господин Стоянов, Вие не сте българския президент.” Автор на писмото е български емигрант в Америка и то политически емигрант. „Защо – каза – се заклехте пред Пимен? Защо целунахте кръста и евангелието, което той ви поднесе? Трябваше да положите клетва пред Максим! Легитимния патриарх на България пред света е Максим!” За да разберете откъде се появи Пимен, Фори Светулката, ще ви цитирам какво каза Збигнев Бжежински. Трябва да познаваш това име?

И: Да.

Р: Да, Збигнев Бжежински е, умствения тръст, поляк, американски, който пише, това го цитира емигранта: „С комунизма е свършено, следващата наша цел – църквата.” „Разбрахте ли, господин Стоянов откъде се появи синода? Очаквайте сектите! Очаквайте клевети към православната църква!” Нещо, което наистина се случи. Да. И ченгета ги изкарахме, и мръсници ги изкарахме, какво ли не само и само, да, държава, където бият две камбани, не става държава. Да. И това е планирано! И другото планирано също съм взел отношение. (размяна на реплики със сервитьора) И, понеже знаех, че може и да стане, нося го нарочно, щото е много показателно, много показателно – „Трета възраст”, 25-ти брой от 2007-ма година: (чете) „Реализира се мечтата на Дълес. Преди години американският сенатор Ален Фостър Дълес каза: „Ще хвърлим всичкото злато и цялата сила на САЩ за промяна на ценностите на хората – в бившите социалистически страни – ще поощряваме автори, които втълпяват култ към секса, насилието, садизма. Нужни са писания, осмиващи честността и почтеността като ненужни отживелици. Простащината, наглостта, лъжата, измамата, пиянството и наркоманията, животинския страх – да, което сега изпитваме – между хората и още много други пороци трябва да се раздвижат. Така ще разклащаме поколение след поколение, че... ще предизвикаме ерозия и развращение на младежта, ще създаваме човек с консумативна психика на елементарен потребител. Всичко това ще създадем под девиза „Защита правата на човека и на гражданските му свободи!” Видя ли откъде идва всичко? Но жалко, че такива документи, публикувано в „Трета възраст”, другото, което беше публикувано в „24 часа”, никой не се разтревожи, да се притесни, да реагира, да. (събеседниците обсъждат плащането на сметката) Разбра, че кара 84, нямам още 84, чак октомври месец. Когато станеш на моите години, да ме викнеш на рождения ден, да ти изпея една родопска песен.

И: Добре!

Р: Да, желая ти здраве, разум, не се увличай по партии – това е отрова, това е отрова! Да. То и няма партия, по която да те. Аз не крия, че вече сърцето ми е ляво, но, жалко, няма кой да осъществи тая идея. Едно време Съюза на българските журналисти организираше курсове 6-месечни в Банкя, имаше програма всички журналисти да научат по един западен език, чужд език. Първи отиде главния редактор, 6 месеца учеше руски, след мене отиде Михаил Иванов – английски, аз бях третия – френски. Но трябва да имаш и някаква основа. Аз в гимназията съм имал две отлични бележки, никога не съм имал петици – френси и математика, много ми вървяха. Та, имаше предварителна проверка доколко имаме основа, не започваме от АБ. Шест месеца учих френски. Курса беше 7 месеца, единия месец беше във Франция. Бяхме в Париж една седмица, да го разгледаме, след това в град По, той е в подножието на Пиринеите, едно 100-хилядно градче, но имаше международна школа за чужденци, които изучават френски език. Но преди да отидем бяхме си обещали – никакво общуване помежду ни, общуваме с другите, за да можем да си усъвършенстваме езика. Моя събеседник стана една баба Роза от Америка, детска учителка, учителка, но решила на собствени начала, на собствени разноски да дойде, да усъвършенства и тя френския си. Та баба Роза се оказа жена, надъхана със социалистическите идеи. Чела е Карл Маркс, Фридрих Енгелс, Капитала. Вика: „Тошко – тя ме пита, аз не казах, че съм Тодор, Тошко – аз съм за социализъм. Ама как – вика – на практика ще стане, бе? На практика - вика – може ли да стане?” И ми даде следния пример: да сложим две дечица, които още не са проходили на едн легло, да им пуснем една играчка. Ами, те ще си издерат очите кой да вземе играчката! Това е вроден човешки егоизъм. Как ще се изкорени? Социалиста, комуниста трябва да мисли преди всичко за другия, другия да бъде добре. Да. Затуй тя каза, че „С двете ръце бих гласувала за социализма, ако се намерят хора, които могат на практика да осъществят тази хуманна, човешка идея.” Та и тези, които станаха партизани, които се подлъгаха, подлъга ги, подлъга ги идеята – братство и равенство, но какво стана? Беше забравен тоя девиз. „Свобода, братство, равенство” – това беше девиза. Така, може да ти дотегнах, но дано да съм ти бъдел...

И: Не, не, не.

Р: ...да съм ти полезен. Не случайно ти казах...

И: Бяхте много полезен.

Р: ...част от биографията си, че съм от репресираните, не съм бил никога член на ком, да не ме изкараш червена бабичка за това, че защитавам ком...

И: Не, не, в никакъв случай.

Р: Не ги защитавам. Напротив – колкото съм ги мразил сега повече ги мразя, защото мръсници, кариеристи. А и тази епиграма, която ти цитирах ми е достатъчно показателна.

И: Да.

Р: „То добре се отървахме от активните борци, но пък налетяхме на активни хитреци!” Още една епиграма да ти кажа ли?

И: Кажете!

Р: За „Епопея на самозабравилите се” – нашите депутати, на нашите депутати съм: „Българио, за тебе те споряха! При всеки публичен дебат, те твойто име сал мълвяха, а ний умирахме от глад!” Това са нашите самозабравили се. Още една, Въздишка: „Въздишам безполезно, душа ми стих реди. Отечество любезно, как хубаво бе ти!” Така. Ами, дано да съм ти бил полезен!

И: Да, да, много полезен ми бяхте. Аз се надявам да не съм Ви изтормозил много.

Р: Това е мое мнение. Добре е, разбира се, и повечко, да, истината е в събирането на повече мнения, защото оттам ще се нямери, ще намериш и противо, да, хора, които ще ми противоречат, които няма да са съгласни. Аз ти казах – мои най-добри приятели, които, наистина и те бяха репресирани, не искаха да ме видят затова, че не исках, дори не бях член на...

И: Съюза на репресираните.

Р: ...на СДС.

И: А, на СДС!

Р: Това е моя позиция. Не членувам в никоя партия.

И: А защо, защо не членувахте в СДС? Вие казахте, че...

Р: Ей това ще го занеса на жената.

И: Разбира се! Казахте, че сте се радвал, когато...

Р: А?

И: Казахте, че сте се радвал, когато е паднал Бай Тошо?

Р: Да, защото се надявах, че ще дойде по-добро.

И: Защо не членувахте в СДС тогава? Защо не влязохте в СДС?

Р: В университета ли?

И: В СДС.

Р: А, в СДС. Ходих няколко пъти на заседания на клуба на дейците на културата. Леле! Като взеха да идват едни СДС-ари! Какви СДС-ари! Това е боклука на града! Отчая ме, отчаяха ме нашите местни СДС-ари. Отрепки! И кариеристи. Това ме отчая. А имаше и друга позиция, нали, да, все пак аз си имах намерение да продължа да пиша. Аз имам издигнат девиз пред мене си – „дядо Тодоре, вместо да мислиш за глупости, пиши глупости!” Докато ги отсея тия глупости има, да. Та моето отчаяние дойде от тези, пак имаше псевдо, комунистите бяха псевдо, демократи. Какви демократи, бе! Кви демократи! Да. Много, много, напираха хора, които търсеха някаква стълбичка да се изкачат нагоре. Нямаше, такива бяха и хората, да ти кажа, в голямото СДС горе. Не знам СДС-ар ли си, какъв си?

И: Ми, не, сега никакъв не съм. Никакъв не съм

Р: По-добре, по-добре, за да имен, да. Бях в Петково. Всяко лято съм там. Сега юли, август съм горе. Мой съученик и първи комшия беше, той почина, лека му пръст, Кирил, професор Кирил Киряков. Професор Кирил Киряков беше 14 години шеф на икономическия отдел към Българска акдемия на науките. Разбира се – номенклатурчик и той. Прочетох в, когато беше тук Ан Макгърк, тя беше представителка на Световната банка, в Труд. Имаше представление в София. От София ли си ти, откъде си?

И: Да, да.

Р: А?

И: Да, да, от София съм.

Р: Е, ти го помниш това представление. Дадоха Аида, операта Аида...

И: На открито.

Р: Пред мавзолея. Приспособиха мавзолея. Ние сме имали оперни певци и опера на световно ниво. На другия ден излиза във вестник Труд една малка информацийка, мнение на Ан Макгърк. Възхитена от това, което е видяла: „Абе, как може да правите такива чудеса, а да не може да намерите 5-6 души да ви оправят икономиката, бе?” Виканах аз Кирчо, моя приятел, викам: „Наборе, ела да пиеш една раки, една, едно кафенце.” На нашия двор. Ние всеки ден пиехме - ту на техния двор, ту на нашия двор. Викам:

-         Я прочети тука.

-         Права е жената.

Викам:

-         Бе, Кире, ти си бил 14 години шеф на тая икономика, познаваш всички икономисти. Виж кво вика жената! Нямаме ли 5-6 души, които да оправят икономиката.

-         Ние имама – каза – икономисти, които не само нашата икономика - и външана икономика мож да оправят, но не ги познавате. Изолираха ги.

-         Добре – викам – познаваме тези, които излезнаха на сцената. Между тях няма ли някой, бе? – Вика:

-         Най-добрия икономист е Иван Костов, много умен! Но да не дава господ Иван Костов да оправи икономиката! Щото той ще си оправи най-напред личната икономика, родата, личния интерес, нищо за страната няма да допринесе. Кариерист!

И даде следния пример. Имали са едно вакантно место, в неговия там. Венци Димитров, той – също СДС-ар, помниш ли го Венци Димитров?

И: Да, да.

Р: Той се изтегли малко, не е на аван-сцената - ми препоръча Иван Костов:

-         Дай да го вземеме – вика – много е умен, много добър – вика – икономист.

-         Добре – вика – да дойде!

Дойде – вика – Иван Костов и ми поставя условия: „Ще дойда, ако ме направите член на Партията.” Изгоних го. Изгоних го. „Ако ми постави, ако ме направите член на Партията.” Изгоних го.

Още един пример с Иван Костов. На брат ми дъщерята завърши икономика. Иван Костов е предавал там икономика. Събрали се, тя вече била абитур, абсолвентка, събрали се икономисти да чертаят следваща 5-годишна програма на Партията, за икономическото развитие на страната. Най-активен беше Иван Костов: „Това трябва да направим, това трябва да направим!” И чука – вика – по масата. Да. Някои по, така, сдържани хора казва:

-         Абе, Иване, няма да стане това нещо, много са големи тези...

-         Щом нашата партия каже, ще стане!

Нито е член на партията, нито, виж как: „Щом нашта партия каже!” Кариерист! Така че грешиш. Не че го познавам, не го познавам, но е един от хората, които нанесоха много, много големи щети на България. Той е и главния виновник да се прекъснат тези икономически връзки с Русия. Той не до, той беше русофоб. Абе, бъди русофоб, но преди всичко трябва да те интересуват икономическите интереси на България, бе! Ти пак не си обичай Русия, ама гледай къде има пазари, да изнесеш стоката! Той е виновен за продажбата на Балкан за един долар и за Кремиковци, и за какво ли не. По негово време станаха най-големите золумлуци, най-големите продажби и... да. Ще излезе наяве и таз, да, и тази истина ще излезе наяве. Няма скрита истина. Години минават, но има, има документи, които доказват какви, кой е управлявал България. Но жалко, че за тези 23 години, да, не можа да попадне България на добро, нито едно, всяко правителство беше по-лошо от предишното. (респондентът коментира настоящата политическа ситуация, чете и рецитира свои епиграми) Хубаво е да се правят такива проучвания. Не само в окръга, нашия е по-специфичен окръг е тука, тябва наистина по, по, по-широки обсъждания да се правят, но трудно ще намерите турчин, който ве, турчин, който вече, след Възродителния процес имаше още хора, които откровено говореха. Сега, първо от страх, от страх не смеят да кажат нищо против ДПС, нищо против Доган. Макар че не го обичат, не го обичат, те много добре разбират, че той е мошеник, който, да, трупа лини богатства, но тея богатства не са негови. Отдолу идват парите. Да. Трудно ще намериш. Това е хубаво и с турчин да се срещнеш.

И: Срещаме се, срещаме се с доста турци.

Р: Хубаво е и с турчин някой, ама просто не мога да ти посоча. Има, имах един приятел, кореспондент беше на вестник Енишик, турския, Сеид Каримов и като приятели колеги, и колеги по планина, той беше също много добър турист. Винаги с него сме излизали в командировка и винаги сме ходили в комадировка, където кола не ходи. Обиколили сме целия окръг. Той, докато почина не знам, ама той почина преди 10-ина години, дали тези следващите години щяха да го променят, но казваше, Сеид казваше: „Абе, не беше лоша идеята. Хубаво беше да бъдем една нация.” И той е чел много, и той вярваше в тия български корени. Да. Мхм. Така. И на тебе я препоръчвам, ще намериш в библиотеката, айде, не ги чети всичките – Стефан Герлах, запоши го, бе! Немски пътешественик, Стефан Герлах.

И: Имам го записано.

Р: А тука го записа, да. Само, не, да видиш какво е правил. Защо сега в Турция толкова много, не само Турция и ДПС не прека: „Аман, бе, аман от тоя възродителен процес, бе!” За да забравим другия процес - асимилационен, който се е вършил 50 години. Виж как ни отклоняват вниманието. Кърджали и България едва ли не – столица на етническия мир. По тоя повод ще цитирам пак моя епиграма: С анадолски мурафети етнолюлка ни дондурка и превръща народ клети в послушна мижитурка. На мижитурки ни направиха! Виж как се разбора етническия мир у нас – каквото щат да правят, ние да мълчим! Мир да има! Да, но тоя мир става за сметка на нашите национални интереси. Евала на Турция! И държавници има, и политици има, национална политика има. Имахме една колежка – Зайнеб Арифова. Работеше, Нов Живот имаше и турска страница. Изсели се, в Истанбул е. След една година дойде. Дойде ли, най-напред ще ме викне, така да се, на кафе. И разказва спомени. Вика: „Тошо, леле да видиш каква национална, националистическа политика се води в Турция.” Това, което и Дога н го правеше: „Турците са най-умните, най-силните, най-уважаваните хора!” Най, най, най, най! „И идват и” вика, тя е учителка по руски в някаква гимназия там. И каза, че руския език е сега най-популярен, по-популярен от английския. Не заради друго, а заради алъж-верижа. Тя ми каза, че десет пъти Турция е увеличила стокообмена, да, с Русия и бившите съветски. Та, вика: „Бе, като ги слушам – вика – хванах се за главата, бе. Срам ме хваща, навеждам главата. Бе, тия хора за война ли се готвят? Какво е това? Турция най, най, най, най!” И друго: идват предварително в гимназиите и проучват – най-добрите ученици. До един от пълните отличници ги приемат във войската и да обучават военни. Пращат ги в Америка. Виж каква политика имат! Имахме среща с журналисти от Одрин. Още бях в редакцията. Или бях пенсинер? Пенсионер бях. Да. Но си ме коткат от редакцията, когато. Имахме среша с журналистите от Одрин. В един хотел бяхме. Зад хотела – едно игрище. Мач ще има. Аз, нали, като запалянко, спортен редактор гледам. Публика наоколо, издига се турското знаме, турския химн се пее. Ми, чакай, викам, да не е някое международно състезание? Отидох, разпитах какво има – градско първенство. На най-обикновено градско първенство химна се пее и от футболисти, и от зрители. Няма канцелария в Турция да няма турското знаме. На всяка кола – турското знаме. Така се насажда любов към родината. Зейнеб Арифова, която беше възмутена от тая политика и не може да си обясни защо се води, дойде след 2-3 години пак и я запитах: „Още ли те дразни това?” „Не, вика, бе, Тошо, взех да се гордея и да се тупам по гърдите, че и аз съм туркиня.” Това е целта. В гръцката конституция е записано: „От главните задачи на гръцкото образование е да насажда нацио, да учи децата на патриотизъм, на родолюбие, национализъм.” В конституцията го има! А при нас думата „национализъм” стана мръсна. Три неща трябваше да станат мръсни у нас: Държавна сигурност трябваше да стане мръсна, за да могат сега свободно да се развяват и мафиоти, и чуждестранни сили и тая епиграма, не, то не беше епиграма: „Чужди сили напипаха слабото ни място – слабите ни политици!” А държава без държавна сигурност е разграден двор. Има една книга на Димитър Пандов. Трийсе години Димитър Пандов е работил в Държавна сигурност, направление турци. И е следял турската държавна сигурност какви агенти е търсила, какви агенти е вербувала. „Над 50 души тяхни агенти хванахме и ги осъдихме. Над 50! За моето 30-годишно, 30-годишна работа.” От десети ноември досега агентите на турската МИТ, МИТ е тутрското държавна сигурност, се удвоиха, а няма нито един задържан, нито един осъден. Превърнаха България в разграден двор. Мафиоти и чужди интереси търсят държава с, без държавма сигурност. Другото, което ще, трябваше да стане мръсна дума – думата „националист.” Била отживяла времето си едва ли не. (разговорът продължава на конспиративна тематика) Разговарях откровено. Не крия нищо, не се и срамувам, защото имам право повече от всчки да говоря. Да. Това право ми го дава туй, че съм пострадал човек. И все пак и другото, което ме задължава да не плюя чак толкоз много – 34 години ме държаха в партиен орган, вестника беше орган на Окръжния комитет на Партията и Окръжния Народен съвет. Щом са ме търпяли, много ли сега да плюя? Не е честно. Да. Сигур са ме държали, щот съм им бил полезен. Мисля, че бях добър редактор и на рубриката „Хумор и сатира”, и на спортната рубрика. НАшият съюз на българските журналисти редовно правеше преглед, списание „Български журналист” имаше преглед на отделни рубрики. Винаги са ни хвалили и спортната рубрика, и веселата като добра. И на национални срещи сме се срещали, и така. Дано не звучи като самохвалство, но сигурно съм бил полезен. Но това не е достатъчно. Трябва и, и да бъдеш човек. Когато се пенсионирах, главния редактор ни беше Нешо Павлов, с него бяхме набори, не, той е една година по-голям, пиеме си една вечер ракийката в ресторант Русалка. Викам: „Нешо, да ти призная ли? Работил съм на пръсти, Изкарах на пръсти, викам, треперил съм кога ли ще ме уволните. Абе, аз от време на време си пущах и някои шегички, някое анекдотче. Абе, как ме търпяха, бе?” Знайш кво ми каза Нешо? Вика: „Ти имаш една, едно чувство за хумор, което ти служи като броненосна жилетка. Като видиш, че става напечено и го обръщаш на смях. И друго, което е по-важно – много те ценеше Георги Петров, първия секретар. Като човек и като перо. Най-големия твой защитник беше първия секретар на Окръжния комитет на Партията. Той знаеше, че си син на репресирани, но не даваше лоша дума да се продума срещу теб. А най-големия твой враг беше генерал Мирчев, шефа на МВР.” Кой го назначи тоя човек! Абе, вие знаете ли кого сте назначили. Да. Той е бил за моето уволнение, но не можал да надделее. Явно Георги петров беше по-голям авторитете. Така че съм имал и приятел, и врагове. Но Георги Петров гроба му е близо до мама. Когато ида да заплая свещ на мама, паля свещ и на Георги Петров. На Георги Петров паля свещ! „Много, вика, те ценеше. И като човек, и като перо.” А не знаех. Аз го научих това, Георги Петров вече го нямаше. Ако (не се разбира), щях да му стисна ръката и да го прегърна. Първи секретар на Окръжния комитет на партията! От тука къде те водят пътищата?

И: Ами, ще се кача към стаята. Само един много кратък въпрос. Вие казахте, че Държавна сигурност е била много полезна. А Вие все пак сте пострадал много от Държавна сигурност. Все пак по какъв начин беше полезна тя?

Р: Аз писах, писах, писал съм за отношението към Държавна сигурност – не бива да се слагат в един кюп доносници, които са клеветили, злепоставяли хора и на тая база да градят кариера. Има хора, които наистина, както Димитър Вандов. Той не се е занимавал с мене и с тоя, следял е непрекъснато какво, и друго, което каза той в книгата си, а и аз съм свидетел, тука в Кърджали, знайш колко пъти е осъмвал Кърджали с турско знаме? Благодарение на органите на Държавна сигурност се изнамираше човека, който е побил И ние сме го публикували и знамето във вестника. Публикували сме и на един чин ученически: „Кодили сме ви, пак ще ви колим!” И такива надписи. „Да живее Турция!” „Смърт на България!”

И: а това по кое време?

Р: Това е в тия, тоталитарните времена. Да. Ако не беше Държавна сигурност, щяха ли да ги открият тия хора? Да. Друго – наскоро стана въпрос, някой вестник пишеше - Държавна сигурност откри „История славянобългарская” в този, манастир, на Халкидики и донесе. Държавна сигурност донесе „История славянобългарска” в България. Кой я върна мислиш? Стефан... Петров, тоя, бе, президента, бе...

И: Да, Петър Стоянов.

Р: Петър Стоянов я върна. А Държавна сигурност години наред е работила. И тежко му пък, тежко на държава без държавна сигурност! Имаше един друг материла в 24 часа ли Труд, та това мнение е от там. Особено без икономическа сигурност. Венци Димитров, СДС-ара, бяха го окепазили и него. Призна си човека: „Да, донасях, вика, на Държавна сигурност, но какво донасях? Поставяха ми за задача като излезна в чужбина: „Виж, примерно, как върви месото! Виж коя стока е по-скъпа от нашите, виж къде има празни пазари.” Той Венци беше икономист. И много добър икономист. „И това съм, вика, донасял, не съм кепазил хора! Това беше, вика, моята задача.” И един, който го е вербувал каза, писа във вестника, да го защити: „Имахме намерение Венци да го направим щатен, но е, вика, плямпало, много плямпаше, нямаше задръжки, а човека от Държавна сигурност трябва да не го. Щяха да го усетят, че е наш човек.” Как да келпазим тия хора! От дете съм, окелпазиха баща ми го накараха, изкараха враг или, същата Държавна сигурност е имало и в Русия. Четох един материал. На руски го четох. Аз смятам, че се справям с руския, турски и френски. НА турски беше, на руски беше. За тяхната държавна сигурност. Един от Минск следовател. Каква мръсна държавна сигурност са имали, имали са и държавна сигурност и те, но какви клеветници са имали. Примерно не си ми добър колега, искам да ти заема местото – иде и го наклевети: „Тоя говори против Сталин! Тоя каза това и това против Ленин!” Без да проверят дори верно ли е, веднага го арестуват. Плащаха на такива доносници. Алкохолици, не им стигат парите, за да вземе някой лев, отиде и наклепе някой. Това е мръсната Държавна сигурност. Това са клеветниците, доносници. Тези хора, не само имената - и снимките им трябва да се публикуват във вестника. Но не бива да бъдат в един списък с хора, които наистина са работили за просперитета на държавата и държавните интереси, а не интересите на Тодор Живков или на Сталин. Аз писах и точно това съм казал: не бива да ги, хора има, на които шапка трябва да им свалим и да им благодарим, че са допринесли нещо за България!

AttachmentРазмер
Intervyu_T_Muhtarov_Martin_Petrov_Kardzali_06_2012.doc159 KB

Христо Цветков, "Обществото беше силно разделено и силно политизирано" (интервю, Димитровград, 03.10.2012 г., автор Майя Грекова, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА МАЙЯ ГРЕКОВА С Г-Н ХРИСТО ЦВЕТКОВ[1], ДИМИТРОВГРАД, 03.10.2012 г.

 

И: Кои са онези събития, които в последните 20 г. на ХХ век, тук в Димитровград - не изобщо в България и по света, а в Димитровград, си спомняте. Какво изниква в паметта ви, когато си кажете „Какво се случи в края на ХХ век?“

Р: Ами аз, в общи линии, съм бил близо до събитията, които са се случили през последните 20 г. или поне до по-важните от тях, тъй като съм бил, сега съм трети мандат общински съветник. И първият беше през 90-те години, следващите два – сега. И освен това съм се вълнувал от това, което става около мен в нашия град. Така че надявам се, имам сравнително ясни спомени за повечето събития, които за мен са били важни.

И: Да.

Р: Нали, едно от тях е, да започнем от самата промяна, нали. В общи линии доста добре си спомням хронологията на почти всичко, каквото се случи тогава, защото за мен то беше нещо много голямо и много различно от всичко, което е било. И аз за себе си така интуитивно съм чувствал, че целият ни живот ще се промени в тези няколко седмици и месеци, на които станахме свидетели. Така че това е първото и голямо събитие и естествено е да започна оттам. И смятам, че доста ясно и доста обективно в мен е останала и мога да пресъздам хронологията на събитията, които бяха една повратна точка в моя и на съгражданите ми, а и в страната живот, разбира се. Но говорим в града.

И: За Димитровград.

Р: Да. След това, спомням си много добре и… така вече новите явления в първите години на демокрацията. Мисълта ми е, когато започнахме вече така едни усилени обществени дебати, чиято проекция беше общинският съвет. Нали тогава, мога да кажа, че бяха така едни много бурни, много емоционални сесии, заседания, нещо, което не беше се случвало и за всички нас беше новост. Просто това нещо ми е останало в спомените като явление, едно от първите прояви на, така, новото. Спомням си много добре и една така емоционална, емоционален и повратен момент също за много мои съграждани, особено по-възрастните, демонтажът на паметника на Георги Димитров.

И: Кога се случи това?

Р: Ами това се случи 90 и… в края на 91-ва година, есента.

И: Как се случи?

Р: Точната дата не мога да си спомня, но си спомням, че аз наблюдавах, мога да кажа, събитията много отблизо, от прозореца на общината или по права линия, на около 30-40 метра. Естествено пак имаше така бурни дебати и по улиците, в кафенетата, в общината, в Общинския съвет. В крайна сметка надделя становището, че този паметник трябва да се демонтира. Взе такова решение Общинският съвет, кметът беше социалист, кмет тогава беше Ангел Найденов. Може би, вероятно го знаете, няма как да не го знаете?

И: Да.

Р: И въпреки, че мнозина го обвиняват, че той много така, с леко сърце е изпълнил това решение, истината е, че не беше така. Той го преживя много тежко, щото аз тогава му бях сътрудник и работех с него и знам, че той преживя този момент много тежко. Просто нямаше как да се предотврати това нещо. Обществото беше силно разделено и силно политизирано. И си спомням, че така беше един доста хладен ден, късна есен, точната дата не си спомням за съжаление.

И: Не, няма значение?

Р: Но вече като пристигнаха, кранът пристигна, за да вдигне паметника, така, кола да го натоварят, около може би между 50 и 100 по-възрастни хора, така се хванаха за ръце около постамента с надеждата да го запазят.

И: Да спрат?

Р: Да, спрат това нещо. Някои като, нали, естествено имаше и полиция. Имаше и може би двойно повече хора, които наблюдаваха и приветстваха, и ръкопляскаха на групата, която извършваше демонтажа. Та в последен отчаян опит така няколко от тези възрастни хора налягаха върху постамента, но бяха така преместени оттам. Не е имало грубости от страна на полицията. Размина се така само с емоции, със сълзи. Някои плачеха, аз просто, то се виждаше. Така или иначе, демонтираха го паметника. Тогава, това също го помня много добре и дори съвсем наскоро го подсказах на колегите от, така, съветническата група, в която съм. Аз съм съветник от групата на БСП. И тъй като, значи следствието като проекция във времето на събитията оттогава е, че това лято, мисля че на юнското заседание, да, точно така, взехме, взехме решение паметника отново да бъде изправен.

И: И то на същото място?

Р: Не на същото, а на друго място. Нали, на същото, всички си даваме ясна сметка, че едва ли е възможно, би разделило прекалено много обществото, а пък в момента… А и в никой момент обществото няма нужда от разделяне.

И: Няма смисъл?

Р: Няма просто смисъл. Така че намерихме едно компромисно решение да бъде поставен на входа на парка, който е…

И: Зад общината?

Р: Зад общината, парк „Марица“, на самия вход на парка като анонс към една алея, която, с която, това също е хубаво да се отбележи, че е Алея на монументалното изкуство. Т.е. едно решение на нашия Общински съвет отпреди 4 години, с което така ние доста изпреварихме във времето това, което направи Вежди Рашидов с Музея на тоталитарното изкуство. Значи ние сме взели решението за това 2007 г., есента, да създадем такава алея. Нарекохме я Алея на монументалното изкуство. Аз го знам много точно, защото аз внесох предложението за това нещо. Нямам претенции, че идеята е моя. Идеята е на хора от Димитровград, които просто няколко от тях ме натовариха като съветник да внеса това предложение. Така че има много имена на тоталитарното изкуство, на не знам какво, но истината е, че тя е приета като Алея на монументалното изкуство. За съжаление почти никоя община не откликна, така, на молбата на Димитровград да предостави паметници, които са изхвърлени и които...

И: Странно.

Р: Да, това е един парадокс. Всички, почти всички имат такива паметници, никой не ги предостави. Въпреки че тогавашният кмет, Стефан Димитров, а пък в интерес на истината така присърце взе идеята и сегашният кмет – Иво Димов – той е от ГЕРБ, който тогава беше председател на Общинския съвет. Аз съм свидетел, че двамата са водили разговори с доста общини, където има такива паметници. Нали, с условието те да бъдат съхранени и да бъде изрично изписано, че... той е от еди-коя си община, предоставен за така, излагане, показ в Димитровград. Само Стара Загора даде един паметник на Ленин, който, за съжаление още не сме вдигнали, за да се сложи някакво начало на алеята. Но аз се отклоних, но тъй като говорим, нали за събития, които са оставили поне в мен следа, значи това са част от тези събития. Но се отклонихме от паметника тогава и казах, че следствието на тогавашното решение беше сегашното решение да се изправи. Друг е въпросът, че най-вероятно това няма да бъде изпълнено, независимо че е прието от  Общинския съвет, вкл. и с гласовете на съветниците от управляващата партия, аз имам силни съмнения, че кметът няма да го изпълни, но така или иначе то е взето.

И: Защото има съпротива?

Р: Не, няма съпротива, на практика няма съпротива, доколкото са останали местни вестници, дори във форумите, има така, вяли възражения, да го кажа. Реално съпротива няма. То наистина се вписва с нещо, което, така или иначе може би ще стане, ако има воля, нали да се направи една алея с тоталитарни паметници в един съвременен парк. Има един много хубав проект, който в паркоустройствен план, който в предишния мандат на Общинския съвет приехме, т.е. да се осъвремени и социализира паркът изцяло, той да се промени с един съвсем нов и вече актуален във времето и според интересите на хората облик. Разработи се и такъв проект. За съжаление там по някаква формална причина – липса на трафопост – той не беше одобрен за финансиране, стойността му беше приблизително 5 млн. лв., но, доколкото знам 2014 г., пак ще се отвори тая програма, така че ние пак ще кандидатстваме. Той е готов и е прекрасен проект. Та мисълта ми е, че това нещо на практика вече не разделя хората, на другото място. Но пак да се върна към демонтажа, който е така едно ярко събитие. Тогава, все пак Общинският съвет излезе с едно византийско  решение, нали, малко така да се смекчи емоционалният удар по хората. И решението беше паметникът да бъде демонтиран и поставен на подходящо място. Така. Оказа се, че подходящото място и това също е така един ярък спомен, въпреки че аз смея да твърдя, че не страдам от фетишизъм,нали, уважавам делото на Георги Димитров, смятам че хората имат право да се прекланят пред това, което той е направил, но не съм така… ярък фен на идеята той да бъде точно в центъра. Но също така, за мен специално, много лошо и неприятно впечатление направи, че паметникът беше закаран накрая на парка, където има един разсадник, поставен, захвърлен буквално с лице към земята, оставен на произвола на съдбата, вследствие на което е силно повреден. Значи, и това се оказа подходящото място, което вероятно е имал предвид тогавашният Общински съвет. Правен е опит да се реже, да се краде, отчупена му е ръката, крака, в много лошо състояние. Сега на практика да се възстанови ще отидат доста средства. Така, това беше едно така ярко събитие. Говорих и за промяната, главно за промяната в духа на хората, в духа на обществото, в така бурно изразяваната емоционалност, нещо, което нямахме възможност да направим по-рано. Друго в духовен план, така, което си спомням. Не знам дали не са много отвлечени тези неща?

И: Не, не, аз ще ви питам след малко.

Р: Да. Ако трябва да спирам вече?

И: Не, не, не, вие си говорете. Аз искам да се ориентирам и после…

Р: Просто в един момент се получи и това беше, може би, някъде в средата на 90-те години, така един вакуум в духовността, за нашия град говоря, нали. Това е един град, който винаги така се е гордял с младежкия си, да го кажем тривиално, дух. Т.е. с хора, които имат идеи, имат някакви виждания, имат някакви стремежи. Това влагам в думата „младежки дух“. Което е присъщо все пак на…

И: На младите поколения.

Р: Нали, и в един момент се получи едно пълно обезверяване и за мен то беше много видимо и много, така болезнено го преживях. Защото всички тези хора, които преди изразяваха духа и духовността на града в един момент бяха стъпкани, бяха унизени, бяха, така техните може би адаптивни способности са били най-малки, на хората на изкуството в ония години, просто буквално се бореха за съществуването си и се получи нещо, че в Димитровград този бурен, духовен живот в един момент замря. И нищо. Нали, хубаво е, че все пак се запазиха тези институции, че така в тях удържаха, удържаха бурята на времето, вкл. и творците. Ето тука примерно има някои от тях, бат Кръстьо един, аз му казвам бат Кръстьо щото...

И: Си го познавате?

Р: Да, от много, много години се познаваме. Така той е доайенът на поетичната мисъл в града и въпреки че не живее разкошен живот, все пак в момента има възможност и да твори, и да издава. Докато в ония години просто като вакуум, всичко беше изсмукано.

И: Как се случи това тука, защо се случи, как си го обяснявате?

Р: Ами аз предполагам, че и в цялата страна се е случило?

И: И аз така предполагам, но тук как се случи?

Р: Ами тука, ами в един момент тези хора, които преди това се ползваха с някакво внимание от партията-майка. Нали, тя беше обществената майка. Дето казват хората, ако чувствам несправедливост ще отида да се оплача в партията. Нали, тя общо взето беше така като един участник в целия обществен живот. И в един момент това нещо рухна. И тези хора останаха, на практика  без възможност да се препитават, щото няма кой да им възложи да направят нещо с труда си, т.е. да използват труда си за прехрана. Аз така си го обяснявам. След това, имаше една силна лумпенизация, аз много добре я помня. Нали, така хора, дето се казва откровени пияници, в един момент почнаха да дават някакъв тон тука на обществото. Това е факт, нали, то не може да се оспори. То е било, и другаде е било така. Аз говоря за тука. Нали в един момент едни такива хора няма да се интересуват от култура и изкуство, той се интересува как, примерно да натрупа парички, или да използва, щото те са, така, тази категория са първично хитри. И в един момент се оказаха ненужни – хората на изкуството, на културата, на духа се оказаха ненужни. Вие знаете какво беше и с учителите допреди няколко години. Нали, сега вероятно заплатите им пак са изостанали, но в един момент бяха много зле, преди да им решат така донякъде въпроса със заплащането на труда, да бъде просто по-достоен. И няма как един човек, който е смазан, да бъде, така носител на някаква духовност. Аз така си го обяснявам. Просто тя цялата държава беше срината в един момент. Така че, вероятно и други причини има, но това са. В общи линии, ако се върнем пък, да кажем, за това което се промени в града като облик, нали, в последните години или поне от 90-те години насам едва, така по-бурен, по-бурен разцвет, да го кажем, или промяна, преживя през последните 4 и сега и тази – пета – година. Щото сега също доста неща се променят, главно в инфраструктура. Но в началото нищо, просто се рушеше.

И: Как се рушеше?

Р: Което за мен също е така една болка. Тъй като моят баща е един човек, който е построил повечето от знаковите сгради в Димитровград, вкл. и тази, където сме в момента. Значи той дълги години беше директор на Стройрайона, така се наричаше тогава строителното предприятие, на домостроителния комбинат в Хасково, преди това е бил на почти всички тези обекти технически ръководител – като започнеш от общината, Спортната зала, този Дом на техниката, бившия партиен дом, сега Съдебна зала, Търговския дом, това са все знакови, много съвременни за времето си сгради и строежи, които в един момент…

И: Това 80-те години?

Р: Ами те са още от 70-те, 80-те, до 90-те години. Аз мисля, че последната модерна сграда, която се постои в онова време, беше там на онзи ъгъл, една много модерна сграда на ДСК, банка ДСК, тогава си беше Държавна спестовна каса и държавата я финансира, една наистина много модерна сграда. Та, ами рушеше се поради липса на средства за поддържане. И дори, както казах, т.нар. Търговски дом, който беше в 80-те години открит, една изключително модерна за времето си, а и за сега сграда, вкл. с така, художествени елементи, едно, за мен доста ценно, алуминиево, алуминиева композиция по цялата фасада, то на практика сега е необитаема, сега е като склад се ползва, въпреки че има страхотни функционалности, функционални възможности, би могло да стане даже един МОЛ. Само че в тези диви години, да ги наречем, в началото на демокрацията, то дето казва един мой приятел, режисьор е, Владимир Петков се казва, тогава беше млад режисьор в Димитровград, после се върна в София и така, „откакто ни сполетя демокрацията, като ни сполетя демокрацията, всичко това нещо в един момент се оказа трудно стопанисвано“. Общината нямаше възможност да ги стопанисва и да ги съхрани тези неща. В резултат на което, като казвам руши, някъде вероятно е имало пряка човешка намеса, другаде просто времето си върши работата в кавичики без да се възстановяват тия щети, които времето нанася, в такъв смисъл. И година след година.

И: Все по-зле?

Р: Все по-зле става. За радост, нали, пак казвам, за радост преодоля се този момент и сега, в момента Димитровград, смятам, че така започва да връща  и облика, и самочувствието си. Няма така бурно строителство, както в другите, както в големите градове, да кажем в Стара Загора, Варна, Бургас, София, Пловдив. Но това от една страна е добре, защото пък си запази облика на един от най-зелените градове в страната. И, не знам.

И: Добре, а Димитровград в съзнанието на българина е град на индустрията. Какво стана с тази индустрия?

Р: Да, да, това е също така една от големите теми, чийто резон се чувства и днес. Индустрията почти я няма. В следствие на което няма и работа за хората. Значи единствено през тези години успя да се запази Неохим, тогавашния Химкомбинат, нали, който продължава да работи и то на фона на цялата българска индустрия, струва ми се, доста добре работи, дава хляб на повече от 1000 семейства, нали, което не е малко. Другите, по една или друга причина, приключиха  дейността си. И най-вече това, което беше една от тогавашните емблеми на града, дори символът му беше в предишния герб – Марбас, Димитровград, заедно Перник, къде още имаше, Балканбас, нали беше един от големите, така, минни басейни на страната. В рудниците работеха над 5000 човека, те бяха добре заплатени. Но сега, по ред причини, най-вече поради факта, че тази дейност изцяло се е дотирала от държавата, което вече при новите обществено-икономически отношения очевидно не е било възможно и  не е било рентабилно, бяха постепенно закрити тия предприятия.

И: Закрити, приватизирани, какво?

Р: Закрити.

И: Закрити? От държавата?

Р: Да. Специално за мините говоря. Приватизирани вече под форма, че в ликвидация бяха разпродадени активите им на търгове.

И: А, само активите?

Р: Ами да, те не знам дали са имали пасиви, едва ли са имали. Така че, но те активите им бяха огромни. Активите, дори тука, почти в центъра на града една голяма част от търговските площи в центъра бяха продадени от, значи не от Марбас, а от мина „Здравец“. Били са собственост там, при разделянето на рудниците, на една от мините се оказаха, и те са идни  много така, апетитни късове. Така че по този начин бяха приватизирани, чрез продажба на движимо и недвижимо имущество. Иначе самите галерии си стоят. И даже сега, така възникна идея там да се направи нещо като…

И: Музей?

Р: Туристически, част от туристически маршрут. Димитровград участва в един голям проект с община Форли, в Италия, проект „Атриум“, който е, и няколко други градове от Европа, като нали идеята е да се направят едни общи туристически маршрути на градове, където има архитектура и  паметници на тоталитаризма. Та сега една такава идея се разисква напоследък, дано да се осъществи. Иначе част от земите станаха, където бяха разположени, така, т.нар. табани от рудниците, това са остатъците там от шлаката, от въглищата, един огромен солариум парк. Ако тръгнете към Стара Загора ще го видите, много голям и много модерен солариум. Мисля, че някаква чешка инвестиция или поне формата е такава. А другите? Примерно, полиестерният комбинат, много интересна е неговата съдба.

И: Да, и много известен комбинат.

Р: Абсолютно. Полиестерният комбинат беше, така, да го наречем, нещо много модерно, един писък на тогавашната текстилна индустрия, така. Машините бяха докарани от Япония, тука дълго време имаше японски специалисти, които обучаваха наши работници. Аз много добре си спомням, защото дори кандидатствах за работа там, то се влизаше с връзки. Аз нямах такива връзки и не можах. Не можах да се класирам. Много хора пътуваха за Япония.

И: На специализации?

Р: На специализация, така, няколко месечна и предприятието наистина беше едно много съвременно и модерно предприятие. Така, едно от гордостта на новата индустрия в Димитровград. За съжаление съдбата му е много нерадостна. И сега е просто.

И: Какво стана с него?

Р: Затворен е. Просто е затворен.

И: Защо? Кога? Как?

Р: Ами сега ще ви кажа, поне доколкото си спомням. Значи, в началото на 90-те години, когато започна приватизационната вълна, ПЕК-а също беше сложен на тезгяха, за продажба. Продава го държавата. И това беше… значи може би след 95-та година да е било? Или около 95-та, значи средата на 90-те години. Той се продаваше от Държавната агенция за приватизация, тогава не знам агенция ли беше, друго име ли е. И въпреки че общината искаше да го продаде, да се продаде чрез общинската агенция за приватизация, нали, държавата предпочете сама да, така реализира апетитната хапка и, за съжаление, предприе най-лошия ход, което обаче вероятно има своята логика в друго изражение. Аз знам и то знам, защото да го кажем от достоверен източник, че кандидати, основни кандидати за ПЕК-а, са били фирма „Биазия“, тя е известна фирма, Франческо Биазия, която... Не, не Биазия, друга италианска фирма беше, ще си спомня името й, и една турска фирма. В крайна сметка офертата на италианците била отхвърлена и се прие офертата на турците. В следствие на което италианската фирма си направи нов завод в Ихтиман, същата фирма, която кандидатства за. Аз ще си спомня името й. Биазия беше друг инвеститор, който тука купи една фабрика и тя работи сравнително добре.

И: В смисъл, прави същото производство на голо поле?

Р: Прави същото производство на голо поле.

И: Да, в Ихтиман?

Р: Същото нещо в Ихтиман, изключително модерно производство, същите тези хора са искали да купят, искаха да купят, аз мога да го твърдя, защото така знам, че е така. Искаха да купят ПЕК-а, предпочете се турската фирма.

И: На държавно равнище?

Р: На държавно равнище. В следствие на което турската фирма затвори ПЕК-а и оттогава не работи.

И: Как не работи?

Р: Просто не работи. Затворена е, има охрана, назначена е охрана и не работи.

И: Машините са вътре?

Р: Ами машините, предполагам, че са продадени вече, че са изнесени, доколкото може и са продадени. Но самото предприятие, ако минете ще видите, то е трагична гледка.

И: Е добре, то фалирало ли е?

Р: Не, не е фалирало.

И: Просто временно не работи?

Р: Ами, сега, да, просто не работи. Просто не работи. Знам, че машините са изнесени, някои са продадени, може би има някои и останали, които не са нужни. Има охранителна фирма, която го пази, но сградите се рушат. И предприятието, което даваше, така, препитание на около 5-600 човека, приключи дейността си. Цялата тая модерна техника, цялата държавна инвестиция е била на вятъра. Приключи. И така, то е един пример за…

И: За успешна приватизация?

Р: Аз мисля, че не е, не може да се говори за недалновидност, може би е имало друго влияние? Заради което е бил предпочетен този инвеститор, който пък си е имал своя политика. Доколкото знам, същата компания турска е имала така сериозно производство в Турция, развива си него, тука може би просто не им е изгодно, обявили са, това не го знам със сигурност, но съм го чувал, че са обявили някаква голяма цена за продажба на предприятието, но не могат да намерят инвеститор в момента.

И: Нормално е да не могат?

Р: Да, нормално. Така че, другото голямо предприятие, структурно определящо, „Вулкан“. То също беше приватизирано. Мисля, че като част от Дерме цимент, някакво поделение на Дерме цимент е, мисля че е италианска компания, Итал чименти притежават почти цялата българска циментова промишленост, но поради силната конкуренция или поради остарялата техника и технологии, по някакви причини…

И: И то не работи?

Р: Почти не работи. Ами работи, ама примерно между 50 и 100 работника. Така че от тази цялата индустрия, която имаше в града, почти нищо не остана. От тежката индустрия остана Неохим, развива се лека промишленост покрай пазара, който така е един феномените на града, нали, още от онова време възникнал, въпреки че много опити има за задушаване  му, той продължи да се развива, сега вече по-свободно, а то пък определя развитието на шивашка промишленост в момента. Много фирми, предимно малки фирми, в Димитровград, в Хасково, в Хасково много силно и почти всичките тези фирми, които развиват такава дейност, са представени на пазара. Значи това е пък нещо ново, което се е развило през тези години, последните.

И: Добре, а все пак, как оцеляват те? Защо Неохим оцеля, доколкото знам добре, в смисъл добре стои, добре се развива, а другите не оцеляха? А другите не оцеляха, ясно, какво се случва. А с Неохим, как оцеля, какво се случи с него. Пак е приватизиран?

Р: Да, приватизиран е, да.

И: Пак по същото време е приватизиран?

Р: Така е, но за разлика, да кажем, от Химко-Враца, което от години е затворено и няма шанс вероятно да бъде пуснато или пък Азотноторовия завод в Стара Загора, който също беше затворен, Неохим оцеля. Ами… страхувам се, че мнението ми ще бъде много субективно.

И: Естествено.

Р: То може да не е обективно изцяло, но съм сигурен, че все пак това, което мисля, има, така една, поне една здрава частица истина. Може би Неохим оцеля, защото все пак управлението му през всичките тези години се е осъществявало от местни хора. Значи, при продажбата, контролният пакет е закупен от една ливанска компания, Карибекс се казва. Част от пакета акции е купен по линията на работническо мениджърската приватизация и друга част остана на държавата. Разбира се, впоследствие през годините, нали тези пакети вече не са такива... Акции на предприятието се продават и на борсата, така че вероятно има и други собственици, но, значи, според мен, една от причините е, че една голяма част от акциите останаха у работниците. Тези хора, които управляват, са управлявали през всичките тези години оперативно предприятието.

И: Са местни?

Р: Са местни. Да. И главният директор, Димитър Димитров, той е израснал в йерархията от най-ниската позиция. Каквото и да се говори, нали, защото знаете човек като е на една висока позиция, духат го всякакви ветрове. Все пак, аз съм сигурен и фактите го показват, че този човек е, така е болял за това предприятие, заедно с останалата част от екипа. Значи той целият екип е от потомствени химици, които остават. И успяха да го запазят, в крайна сметка и успяха и да го развият, нали? И аз на това отдавам най-голямо значение, че все пак местни хора и хора, които са част от това производство, които го познават, нали.

И: И са свързани с него професионално?

Р: Ръководят оперативно и успяха да запазят предприятието. Значи въпреки голямата криза, сега разбирам, че предприятието пак е така изправено на крака. Чета, че общо-взето за, два пъти годишно раздават премии, заплатите, доколкото знам, не са лоши, успяха да си запазят доста голяма част от пазарите, въпреки че инвазията е силна, щото навремето в СИВ знаете, нали, общо-взето си бяха структурирани нещата и България беше страна, която така с голяма квота в химическата промишленост. И имаше пазари. Но след това тия пазари се разбиха. Те успяха да си ги запазят, въпреки силната конкуренция. И аз смятам, че това е добре. Защото все пак Неохим е един стожер за града. Значи ако го няма Неохим, то няма да го има и града. Не може там 20, 30, 50 или 100 шивашки фирми да…

И: Компенсират?

Р: Да компенсират всичко. Така че за мен това е така основното. Просто хора, които са вътре в професията, които я носят в себе си, успяха през тези години една приемственост се получи. И се запази предприятието.

И: И не е имало явно натиск за закриване? Както може да допуснем с Полиестерния комбинат?

Р: Да.

И: Добре, а разкажете ми малко за този прословут пазар? Кога възниква той? Как възниква? Той е емблема също на Димитровград и то отдавна.

Р: Така е и аз не бих казал, че е лоша емблема.

И: Да, да, въпреки всичко.

Р: Сега ще ви кажа. Значи пазарът възникна чисто спонтанно.

И: Коя година?

Р: Сега точната година не мога да ви кажа.

И: Да, горе-долу?

Р: 80-те години. Може би към началото на 80-те години?

И: Когато малко се поотвориха вратите за частната инициатива?

Р: Да, дойде перестройката и започнаха да се отварят нещата. Пазарът, аз живея съвсем близо до него и съм бил свидетел на всичките му промени и общо-взето ми е било интересно и съм ги следял нещата.

И: Чудесно.

Р: А пък и самият аз съм продавал на пазара, щото имаше един такъв момент в тези години, когато нямаше с какво да си вадя хляба. Нали, това което можех да правя, нямаше как да го правя, а пък това, което не можех трябваше да го правя, за да мога да си храня семейството. Значи началото на 80-те години, дори може би в самия край на 70-те, пред Спортната зала така има един голям и хубав площад. Той беше обновен преди 2 години, беше доста разбит, обнови се, стана приличен, хубав. И като се поразчупиха нещата, очевидно е започнала да се създава такава традиция и тук. Нали те пазарите са факт в цяла Европа. Нали, хората имат нещо, което им е излишно, което искат да продадат, някакво място, така или иначе придобива функцията на тържище. И тука, това място очевидно, по някаква причина е било така… подходящо да изпълни тази функция.

И: Близо до гарата?

Р: Да, близо до гарата, до автогарата, тя след това беше приватизирана, тя е дори част от самия пазар, сега в момента и там се развива пазар. И властта тогава, значи ние имахме, тогава мога да кажа, че имахме късмет да имаме един доста напредничав кмет – Сашо Димитров се казва, който имаше доста по-така съвременен и разчупен поглед от повечето си сигурно колеги и доста нови неща направи. И така, протекцията му, което мен ме дразнеше тогава, за пазара, очевидно е помогнала той да се развие. Защото, нали ви казвам, започнаха хората да изкарват там коли, да продават, и покрай колите, на капака на колата продава и някакви излишни вещи, дрехи и т.н.

И: А, стари, в смисъл употребявани?

Р: Да, което в момента, примерно го има, нали, на една поляна, по някакъв спонтанен начин, хората там излизат, продават. Но, така или иначе понеже в онези времена нямаше такива тържища. И в един момент Димитровград започна да става популярен с това, че можеш да отидеш там да си купиш или пък сам да продадеш нещо. Щото то беше така, спираш колата.

И: Отваряш багажника?

Р: Даже не знам дали такса вземаха тогава, в първите години. И лека-полека започна да има голям наплив. В края на седмицата, той беше само 1 ден пазарът, само в неделя, в края на седмицата, просто започнаха да идват много хора. И в един момент покрай старите вещи, нали той затова все още му казват Битак, въпреки, че това отдавна е минало.

И: Не е битак?

Р: Вече няма такова нещо от много години, но дотогава си беше точно битак – покрай старите вещи и облекла, коли, хората започнаха да продават и така, новопридобити вещи. Започна да се развива т.нар. спекула. Значи тогава вече, когато навлязоха по-силно перестроечните отношения, нали малко се отпушиха нещата, започнаха да влизат вещи от чужбина, Кореком работеше с пълна сила, нали, продаваха се на улицата долари и марки, с тия долари и марки купиш един касетофон, изкара, дойде в Димитровград, и така, постепенно се разви пазарът точно по тоя спонтанен начин. Аз си спомням, че доста често, примерно, идва един автобус митничари от Свиленград и се пускат по пазара и почват да конфискуват касетофони, там разни такива неща, за които няма документ.

И: Охо, значи имало е и контрол?

Р: Абсолютно, имаше контрол, но все пак контролът беше нали такъв да не се каже, че няма контрол. Пък и да не уплашат прекалено хората да спират да идват на пазара. И общо-взето смятам, че общината е водела една разумна за времето си политика – да даде възможност така хората да се изявяват и по един друг начин, пък и да...

И: Да добавят нещо?

Р: да добавят нещо към доходите си. Но, така или иначе, се разви пазарът, в един момент явно,че това, което беше създадено спонтанно, се е оказало устойчиво. И започнаха все повече и повече хора да идват. Аз съм свидетел, си спомням много добре, дори качвал съм се на покрива на блока, където живея, то е близо до пазара, но все пак не чак толкова близо, всичко наоколо беше море от покриви на коли. Море от покриви на коли. Значи не по-малко от 5-6000 коли влизаха, да. Не по-малко, въпреки че сега ги казват, че са около 4000, нали идват в неделя, тогава бяха дори повече. Дори един любопитен момент си спомням, че може би към 87-ма или 88-ма година, по някаква причина беше се решило, че трябва да се сложи ред в тия нови отношения, които се създават и затвориха пазара. Пазарът беше затворен. Нали, полиция пази, милиция тогава, милицията пази да не дойдат търговци, така. И което, очевидно на областно равнище са се решавали нещата, направиха скоростно един пазар в Минерални бани. Една хубава площадка, да, която да замести Димитровград, нали, нали тогава явно в окръжния град са се решавали нещата. И направи се една площадка в Минерални бани, хубава, модерна, асфалтирана, с всички там удобства, чешми, със сергии.

И: И никой не ще да ходи там?

Р: И никой не ходи там. Тука пазарът, полицията изнемогва, защото хората идват, почват да изкарват на колите си. И те не могат да смогнат милиционерите навсякъде. А там площадката празна и в един момент се оказа, че тази идея просто не е работеща и върна се старото положение. И така, пазарът и през първите така демократични години успя да се запази, разви се вече, хората започнаха да правят и бизнес, нали, съвсем законно и съвсем легално.

И: И да плащат на общината?

Р: И да плащат на общината, и да продават продукция, която са произвели, за която една голяма част плащат данъци. Може би част са в сивия сектор, продължават да са, но една голяма част си плащат данъци. И хубавото е, че напоследък така все повече сериозни фирми в тези браншове. В търговията или в производството, в леката промишленост се установяват и намират, така своята ниша на пазара и работят. И това е хубавото, че се оказа, това  спонтанно възникнало явление едно работещо впоследствие общинско предприятие. В момента пазарът е общинско предприятие, да и то едно от така важните приходни пера в общината. Защото носи, ами 4 млн., можем да го кажем спокойно, защото те са малко над 4 в последните 3 години, сега ще видим тая година, но доколкото знам очакванията са пак за този приход от страна на общинското предприятие. Което никак не е малко.

И: Добре, но общината в един момент е инвестирала в тези постройки?

Р: Не, не е инвестирала общината.

И: Не е инвестирала?

Р: Значи тука нещата са така. Общината дава правото за ползване на определена площ. То затова и пазарът, нали не се сключват наемни отношения, защото за да се сключат наемни отношения, трябва да се прави търг. А пък там формата е право на ползване на площ. И срещу това нещо човекът плаща такса, общината събира такси. Тези, ако сте минавали през улиците, тези конструкции те са собственост на хората, които ползват тая площ. И така че общината там не е вложила. В интерес на истината общината в последните 4 години вложи доста в подобряване на инфраструктурата в пазара и около пазара, за да може, нали все пак малко да се компенсират неудобствата на тези хора, които живеят, защото то е съвсем близо до един квартал, дори част от квартала е вътре в пазара. И нали, направи се осветление, направиха се детски площадки в този пазар, направиха се, асфалтираха се всички улици. Нали, това е като така все пак една компенсация. Но там е, бедата е, че на практика не могат и да се влагат много средства, защото фактът, че е възникнал спонтанно и че се е развивал на едно място, нали, с натрупване през годините, прави сега, в голяма степен затруднява подобренията. Защото то няма канализация там. Няма как да се, като завали дъжд и сняг и всичко се наводнява, няма отток на водата. Но вече и няма как да се направи. За да се направи трябва да се разруши всичко. А пък хората, нали които работят там те ги приемат тези неща нали много болезнено. Дори в мандата на предишния кмет, в началото, премахна един ред сергии покрай булеварда, които очевидно загрозяваха и бяха с гръб към булеварда и си спомням – тука митинги, стачки имаше, декларации се пишеха, адвокат от София наемаха.

И: Защо ги махат?

Р: Защо ги махат. Нали, въпреки че се даде възможност тия хора, или поне по-голяма част от тях, да бъдат компенсирани с други обекти на  пазара. Така че всичко това се приема много така болезнено, на нож. И не е възможно да се направи. Затова се правят козметични подобрения.

И: Добре де тези хора всичките, аз няма да бъда в неделя тука за да видя какво се случва, аз си представям тези хиляди хора като дойдат с колите си, с някакви камиони, къде всичко това се помещава?

Р: Ами има доста паркинги.

И: За такава цел?

Р: Да. Които са в близост до тържищата. По един или  по друг начин са били, така, някои пригодени, други ремонтирани. Нали като виждането е, все пак да се подобри комуникацията с тези тържища. Щото то другото голямо тържище, освен това до Спортната зала, е долу до стадиона. Има един голям автопазар, той се обособи пък за коли. Въпреки че вече се продава всичко – и резервни части, и гуми, дреболии, антики, всичко има там. И в общи линии използват се много и паркингите на блоковете, които са съседни. Но беше създадено и едно предприятие, то сега има едно дълго име дето не мога да го запомня, старото му име е Паркинги и гаражи, което, нали контролира и в петък, събота и неделя слага ред и събира, естествено, такси за ползването на тези паркинги. Така че, на практика не се задъхва градът от този голям приток на автомобили и търговци. Те по някакъв начин вече са се регламентирали от общината. Нали пазарът също се модернизира. Между другото, нашият пазар е единствен сигурно в страната, който издава вестник. Да. Освен това, нали има и сайт, електронен вестник, където, нали все пак хората могат да се ориентират.

И: Какво има, защо има?

Р: Да. Не само за общинското предприятие, ами и къде могат да спрат, какви връзки и комуникации могат да, даже могат да видят и какво е времето в Димитровград тоя ден. И, нали, адаптират се нещата – според промените, според потребностите, но не са големи възможностите.

И: Добре де, ама означава ли това, че, по начина по който описахте, че общината предоставя право на ползване, те си купуват фактически съоръжението и си го поставят, че няма фирми и отделни търговци, които се отказват от това?

Р: Има, има, постоянно отпадат.

И: Взимат си шапчицата, конструкцията? Какво става тогава?

Р: Ами… продават я на следващия.

И: Значи има, така да се каже търсене, не само…

Р: Има търсене, да. Ами то е, те са естествени процеси. Значи някои отпадат, идват други на тяхно място, нали. Все пак обаче възможностите са ограничени, нали, аз предполагам, че кандидатите са повече.

И: Отколкото тези, които се отказват.

Р: От тези, които се отказват. В един момент правото, което те ползват, е много ценно. Нали, самото право е ценно. Още повече, ако е на добро място. Щото пазарът той също има, нали сектори, които са атрактивни, има сектори, които не са толкова атрактивни. Там също си има някаква регламентация. Така че споразумяват се, нали. И това е хубаво, че беше дадена възможност на хората директно да се.

И: Договарят?

Р: Договарят, да. Докато имаше един период, така беше направен правилникът, че всичко трябваше да минава през ръководството на пазара. И просто не се даваше възможност на хората да контактуват свободно. Нали, естествено слуховете са, че това нещо се прави за пари, за да може, нали, едно атрактивно място да го продам не аз, който се отказвам, а…

И: Да, общината?

Р: Не общината, не, а двама човека в общинското предприятие.

И: Сега вече няма основания?

Р: Ами да, от 4 години няма основания, няма такова нещо, сега са съвсем свободни отношенията.

И: Добре, аз сега най-после ще ви върна към събитието, което, едва ли не първо споменахте – 89-та година, ноември. Казахте, че си спомняте?

Р: Много добре си го спомням.

И: Надеждите си спомняте?

Р: И хронологията си спомням.

И: И хронологията. Айде сега внимателно да я проследим?

Р: Добре.

И: 10 ноември 89-та, Димитровград. Кой сте вие, какво правите, как чувате, какво следва? И нататък вече в града какво става?

Р: 10 ноември аз бях журналист в тогавашния общински вестник, „Димитровградска правда” се казваше. И в интерес на истината самият аз разбрах за кулминацията на промяната, прословутия пленум на ЦК на БКП от телевизора. Видях Тодор Живков така с безкрайно изненаданата физиономия и увисналата челюст, той ми се е запечатал в съзнанието. И така, интуитивно разбрах, че идва нещо, което ще промени изцяло живота на всички. Въпреки че аз наистина, самият аз не очаквах така лесно и демократично да го кажем отстъпване на властта от страна на управляващата партия. Но тогава, като един млад журналист, бях 29-годишен, млад все пак и с още така един мой колега, Емил Георгиев, също той, бяхме двамата така част от младото поколение в „Димитровградска правда” и като млади хора бяхме бунтари по дух. Аз също смея да твърдя, че съм бил част от духа на промяната. Аз исках да се променят нещата. Сигурно не съм осъзнавал, защо точно го искам и какво точно ще последва от тая промяна, но…

И: А какво сте искали?

Р: Исках просто да се промени, дразнеше ме този хегемон, който се установяваше, нали от страна на Партията, да ти определя съдбата, да ти чертае целия живот, да го кажем в детайли, примерно да, да, цял живот да чакаш да си купиш кола, цял живот да чакаш да си купиш апартамент и да зависиш от волята на някого. Въпреки че и сега зависим от волята на някого.

И: Но малко по-различно?

Р: Но малко по по-различен начин. Да не можеш да пътуваш в чужбина, да не можеш да видиш света, да не можеш да, така да бъдеш част от тоя свят. Ей тия неща ме дразнеха. Просто, чисто младежки виждания са били, нали. И общо-взето исках да се промени, дори така мога да кажа, че от първия момент съм участвал в тези неща. Значи аз много добре си спомням, когато беше направен първият митинг в Димитровград, и предисторията на този митинг.

И: Айде разкажете я сега?

Р: Значи, точната дата ми убягва в момента. Но, беше направен след втория голям митинг в София.

И: В края на ноември?

Р: Там някъде, края на ноември, непосредствено след втория голям митинг, това съм го запомнил. И след 10 ноември вече стана ясно, че нещата се променят. Стана ясно, че Тодор Живков, който, нали се смяташе за вездесъщ и безсмъртен, аз не го казвам със злоба, защото всъщност аз лошо не съм видял от тогавашното управление. Вече е паднал, значи това, което никой не вярваше, стана факт.

И: Как се промени града?

Р: Започнаха едни брожения, естествено, веднага в града, нали. Така, властта беше втрещена и не знаеше какво да прави. Тогавашната власт. Те между другото бяха много свестни хора. Имахме късмет в Димитровград управлението да бъде от едни така съвременни и в същото време стъпили на земята хора. Аз ви казах за Сашо Димитров…

И: Да, да, да.

Р: Тогавашният кмет – един много колоритен и много ерудиран, начетен и с много така смели, по-късно го отчетох, за времето си погледи и действия. Също така и заместниците му, секретаря на общината, нали, аз ги познавам тези хора и знам, че те не се промениха. Те не станаха, нали част от сегашната нова буржоазия, останаха си обикновени земни хора. Та в тоя момент просто бяха втрещени и не се предприемаше нищо като така доказателство за сила, за респект и т.н. И веднага след 10 ноември, така една група интелектуалци бяха, която беше по-така, повечето бяха интелектуалци, които преди това част от тях се събираха, имаше един военен клуб, по-скоро беше не военен клуб, а имаше военни блокове, където бяха настанени семействата на военните, тука имаше поделения две или три поделения имаше в Димитровград – и там имаше едно ресторантче и там се събираха, нали, инакомислещите. Те бяха така една група около един човек, който по-късно разви много сериозен бизнес, дори може би сте и чували за него – Иван Евлогиев се казва, един колоритен човек, който в онова време беше директор на една също съвременна фабрика „Стил”, за алуминиеви щори. Той се кооперира с някакви шведски предприятия, така беше един от инакомислещите комунисти. Тогава беше БКП още. И така един кръг около него, така от млади хора, които с по-различен начин на виждане, с по-различен поглед, интелектуалци около тях имаше. Може би вече в навечерието на 10 ноември са започнали сбирките в този военен, военния клуб, там. Но веднага след 10 ноември обаче се направи една голяма, вече открита, сбирка там и си спомням, че, не, аз на нея не присъствах, значи тя не е била много голяма. Може би този кръг е решил, че вече ще трябва да инициира и нещата в Димитровград, 10-12 човека тогава да са били. Вземат решение да поканят приятели и съмишленици, нали, на още една сбирка, където вече да се реши какво ще се прави тука. И така, аз също имах късмета да бъда поканен от мой приятел, да присъствам на втората сбирка. И си спомням, така бяхме 30 човека, един бурен дебат, какво ще се прави в Димитровград, какво ще правим, как ще реагираме ние на  тази енергия, национална, която започва да блика отвсякъде? И се реши да се направи митинг. Да се направи митинг и се предложи една декларация. Прие се една декларация за защита на Димитровград и развитие на Димитровград. Аз си я пазя в къщи, предполагам, ама не се сетих просто да я потърся и донеса.

И: Това е изключително интересно.

Р: Да, прие се една декларация, където се казва „ние повече не искаме да бъдем част от ретроградното минали и настояще. Димитровград е единственият град, - който е между, много интересно виждане, единственият град, която е обърнат с гръб към реката си, с гръб към Марица. И това символизира, нали нашето нежелание да бъдем част от световния напредък. Защото, нали реката така символизира движението.

И: Напред?

Р: Символизира напред, да. Ние единствени сме с гръб към реката. Ние трябва да реагираме и т.н. И се взе решение да се организира митинг. И тука става интересно. Приехме я тази декларация.

И: Всички са комунисти?

Р: Ами не са били всички.

И: Но повечето?

Р: Аз тогава не бях, примерно, защото тогава не можеше всеки да стане член на партията.

И: Да, да, да.

Р: На мен лично, като ме приемаха в „Димитровградска правда”, като кандидатствах, нали малко ще се отклоня, но тогава главният редактор беше болен и заместник-главният редактор, той в момента е жив и здрав, сигурно някой от вас ще го интервюира, няма начин да не го интервюира, не можа да поеме риска да ме вземе на работа, защото не съм комунист. И каза човекът, „иди, стани партиен член и тогава ела”.

И: И тогава ела пак?

Р: Да. Добре, ама то имаше квоти, не можеше всеки да стане. Нали на година приемат в съответната организация или там, където работиш толкоз. И няма как. И аз му обяснявам, че не мога да стана. И той каза „ами като не можеш, това е положението”, да. Хубаво, че после така пак главният редактор, който назначиха, Недялка Димова, тя беше така част от екипа на Сашо Димитров, за който говорих, с по-други виждания…

И: И каза „Айде!”?

Р: Ами тя ме извика. Аз нали си бях депозирал, тогава не беше СV, беше автобиография, прочела жената, обади ми се.

И: Идвай?

Р: Идвай. И така. Но не беше, та не са били всички. Но, примерно 2/3 са били със сигурност.

И: Да, да.

Р: И взе се решение да се прави митинг. Обяви се датата на митинга, обаче тогава започнаха, значи, тоест отзвукът от събитията около преименуването на турците  България, нали, тогава започна и движението за създаване на Движението за права и свободи.

И: Да?

Р: Турците започнаха да се обединяват, етническите турци в България.

И: Тука няма?

Р: В Димитровград няма. Но в Хасково има много.

И: Да?

Р: Нали, в Димитровград са, общо-взето, има между 400 и 500 гласа на избори, значи са толкова, горе-долу. Но властта веднага, сега търсейки начин да реагира, започна да, пусна слуха че това нещо ще се използва от турците за да се предизвикат масови безредици, да се възпламеняват бомби и затова не бива да се събират много хора, защото после ще ви тежи на съвестта, ако има невинни жертви, нали, правете сметка, започнаха да викат един по един хората от инициативния  кръг.

И: Това в Окръжния комитет, в Хасково?

Р: Не, тука в нашия, в нашата община.

И: Тука?

Р: Ами няма как, хората трябва да слушат. Дори да не са съгласни, то си имаше някакъв ред. И започнаха един по един да ги привикват. И аз си спомням много добре, организира се една извънредна сесия на тогавашния градски съвет, и на тази сесия, нали, първият секретар на партията започнал да говори колко е опасно това, което се прави, какви непредвидими последици може да има…

И: Това, което се прави, в смисъл подготовката на митинга?

Р: Подготовката за митинга, да. Изобщо тука, това е много опасно, може да има непредвидими последици, по някакъв начин бяха пречупили Евлогиев. Той  излезе на трибуната да кажа, че „сгрешили сме, другари“, нали. Наистина, това нещо може и да се случи, може и да има. Затова отлагаме митинга.” Нали, по радиоточката, по радиовъзела,. Бяха ги привикали всички, беше упражнен върху тях натиск. Аз не казвам, че тия хора, нали са се предали, но така или иначе, тогава всичко беше в ръцете на партията и властта. Нали, властта, държавата, всичко беше съсредоточено. Така че винаги има начин да намериш слабото място и да пречупиш един човек. И просто, така инициаторите, един след друг, и по радиото, и там, от трибуната призоваха да не се прави митинг. Но въпреки това един кръг от тези хора, нали, решиха, че ще се прави митинг. И който иска да се отказва, който иска да дойде, нали ние ще направим митинг. Така, и, нали, разбрахме се, че ще излезем на трибуната, то не на трибуната, а тука беше  обявен така, на площада пред киното. Пак от тази трибуна, тя беше направена. Ще го направят тоя митинг, а пък който иска да дойде. От общината, нали, не дават разрешение, но и не забраняват, да. Депозираха там молба някои от тези хора, които останаха, и общината не отговарят, нали, нито отказ, нито съгласие. Обаче, вече края на ноември е било, доста хладен ден, аз си спомням, и сутринта тръгвам от къщи, имах едно военно яке и казвам на жена ми „абе, ще сложа тоя път военното яке и една грейка отдолу, щото не се знае какво ще стане“.

И: Къде ще замръкнете?

Р: Да. Отиваме тука в редакцията с още един колега, така ние двамата бяхме решили, че ще участваме с Румен. Останалите, събота беше, събота беше, останалите там. И вика ни главната редакторка и казва „момчета, вие, какво правите, бе?”.

И: Какво сте решили?

Р: Ние – „Митинг“. – „Ама вие помислихте ли? Премислихте ли?“ – „Помислихме, ама ще отиваме“ – „Ами все пак...“ Нали, чест й прави на жената, че нали нито скочи да каже „Не!“. Не, каза „Все пак мислете. Имате глави на раменете си, мислете. Вие си вземате решението“.

И: Ние решихме?

Р: „Другарко Димова, отиваме“. И сега те останалите там ще отразяват митинга, нали, целият екип на вестника събран. Отиваме ние с Румен тука на площада, около площада пълно с народ. Нали аз, в главата ми е още тая картина – пълно с народ, на самия площад няма никой. И цялата униформена и цивилна милиция събрана между хората. Трибуната празна, площадът абсолютно празен, но наоколо под колоните там, пълно с хора, пред киното, от другата страна, пълно с хора, един пръстен около площада, обаче никой не стъпва на площада. И така. И си спомням тогава, така, тези, които бяха останали твърдо зад идеята, че ще се прави митинг, един от тях беше тогавашният директор на театъра, Иван Танчев, имаше един учител, Пенко Пърлев, другите не мога да си ги спомня много ясно. Но аз имам и снимки. И Иван Танчев каза – „Ми,  айде, да отиваме“. Тръгваме ние към.

И: 10-на души?

Р: Повече, може би към двайсетина души, тръгваме. И Танчев се качи на трибуната, ние след него. И в един момент целият площад се изпълни с народ. Всички тия, дето бяха отстрани видели, щото полицията стои. А ние видяхме, че няма страшно и тръгнахме. Хората, целият площад се изпълни с хора. Обаче няма озвучаване, няма техника. Те спрели тока от общината, нали спрели тока, там има едно табло, откъдето се взема ток, спрели, няма, микрофоните не работят. Почнаха там ораторите да говорят. Нали имаше нагласени хора, които в един момент казаха – „Нека да не се хвърляме така с главата напред! Да мислим какво правим, нали? Ние, така, всички сме партийни членове, повечето от нас“, така, така. Такива оратори биваха освирквани. Останалите биваха аплодирани. И така. След това се направи още един митинг. И тръгнаха нещата, вече след, както навсякъде.

И: И как, как се озовахте вие съветник в общината?

Р: Ами това стана малко по-късно.

И: А дотогава? Добре?

Р: Значи след това. След това какво?

Р: Ами нищо, продължихме си да работим обаче вече работата беше съвсем различна, нали. Почнаха да идват разни звани и незвани лидери.

И: Е откъде идваха?

Р: Как откъде?

И: Откъде идваха тези лидери?

Р: Местни.

И: Местни?

Р: Пръкнали се лидери.

И: И почнаха да създават партии?

Р: И почнаха да създават партии, движения, почнаха да носят декларации във вестника, почнаха да, да, така прокламират своята истина, своята правда. Имаше много партии. Събираха се, едно от местата, където се събираха, беше клуба на дейците на културата, кафето на клуба на дейците на културата. То беше едно култово заведение. Там ставаха така много бурни срещи. Хора, които допреди месец никой не ги е знаел, никой не ги е чувал, били са някакви там скромни труженици, изведнъж станаха партийни лидери. На следващите митинги, дето се организираха, нали, почнаха да се появяват нови лица, излизаха нови оратори, прокламираха така някакви свои виждания. Доста партии имаше, имаше партии, те вече са останали в небитието, нали.

И: Добре, а имаше ли някоя, която е все пак, най-влиятелната сред тези нови? Която и по-продължително време е съществувала? Имала е влияние в общинското ръководство?

Р: По-скоро влияние силно оказваше не единична партия, а по-скоро като сбор от т.нар. демократични партии в Общинския съвет, които нали се, в Общинския съвет се обединиха. И представителите на тогавашната БКП, те 91-ва ли се преименуваха?

И: Да.

Р: Значи БСП са били, бяха останали, въпреки че с най-голяма съветническа група, бяха останали в малцинство. Т.е. мнозинството бяха демократичните партии.

И: Които се обединяват?

Р: Но не мога да кажа, да, че някоя е имала по-силно влияние. Вече това стана със създаването на СДС.

И: А кога се създаде СДС, тук, в Димитровград?

Р: Ами сега точното време не мога да кажа, ами било е скоро след като се създаде на национално равнище, след като постигнаха съгласие. Иначе знам тука имаше радикал-демократи, имаше социалдемократи, имаше БЗНС Никола Петков, имаше другото БЗНС Александър Стамболийски, което гравитираше към БСП, имаше даже едно движение „Справедливост” то беше съвсем местно формирование, такова предимно от интелектуалци. Много бяха, вече не си ги и спомням.

И: Добре. И после какво става? Първите местни избори?

Р: Първите местни избори, аз в тях не съм взел дейно участие, така че не мога много вярно да пресъздам картината. Спомням си, в Общинския съвет просто така бурните дебати. Аз трябваше отвреме-навреме да присъствам, защото споменах, че работех като сътрудник на тогавашния кмет. И чисто от професионална гледна точка трябваше да присъствам, най-малкото така морално да го подкрепям, защото той беше подложен на изключително силни атаки в Общинския съвет, където мнозинство имаше, имаха демократичните партии. И никак не беше лесно на кмета, спасяваше го най-вече това, че той е изключително разумен, ерудиран и човек, който се владее, та успяваше да им противодейства. Защото доста сила беше лумпенизацията тогава. Откровени лумпени бяха станали в един момент фактори, които  решават съдбата на града. И тогава се взе решението, което говорехме, за паметника, други решения – за преименуване на улици, което, нали, приемам го като част от нормалния ход на нещата. Така е трябвало да бъде очевидно. Разрушиха се доста, къде с времето, къде с хората. Ами то всичко вече, нали ние за проекцията на тези неща говорихме, нали. С разрушаването на икономиката, на предприятията, промишлеността, бездуховността, другото съзнание на хората. Така. А пък… Не знам, нещо друго? (80:00)

И: Добре, и нататък какво става? Защото в годините, да речем 91-ва-97-ма като цяло в страната, са доста ключови в съзнанието на хората. В смисъл, 91-ва, с този огромен глад буквално и инфлация, 96-97-ма отново същата ситуация, тука какво се случва? На място, в Димитровград, тези години помните ли ги като някакви особени такива преживявания, тежки години, преживяването на хората, как се справят? Или тук това не са ключови години?

Р: Ами от тези години нямам чак такива детайлни спомени, което нещо така да е останало запечатано в съзнанието ми. Знам, че примерно, когато, 96-та година ако не се лъжа, когато започнаха да фалират банките и стана голямата инфлация, примерно в един момент, нали заплатата на хората се изразяваше в.

И: 2 хляба?

Р: 2-3 долара или нещо такова. Всъщност това трая много кратко, това трая кратко. И трябва да ви кажа, че хората, това е един мит, това е един мит за мен, който въздействаше много силно обаче тогава. Защото хората имаха пари, нали, и той примерно казва, пенсията ми е 3 долара обаче в същото време не казва, че има на депозит…

И: 3000 лева?

Р: Нали, съответният пенсионер, а тогава бяха големите лихви за депозитите и какви ли не организации и банкови институции и небанкови откриваха депозити с високи лихви, срочни депозити, облигации и не знам какво и маса хора вложиха парите си там. А в същото време една голяма част от същите хора казваха, ето 2 долара или 3 долара ми е пенсията, аз изнемогвам, мизерствам. И това е един мит, който за мен беше изкуствено създаден и в голяма степен до момента продължава да битува като реалност. А, нали ви казвам, в голяма степен, не изцяло, но в голяма степен, това е, не се гледаше на нещата от всички аспекти, нали. Аз тогава се занимавах с търговия. И като казвам, че хората имаха пари, аз знам как купуваха хората тогава. Имах един магазин за детски играчки. Хората купуваха, нали, като започна тая инфлация, с някаква мисъл да си спасят парите, купуваха какви ли не боклуци. И затова ви казвам. Просто имаше много пари в обръщение. Но със сигурност са живели и трудно хората. Една голяма част от тях, въпреки че точно по онова време, примерно в Димитровград може би не се е чувствало толкова много, защото тогава пък Химическият комбинат беше в разцвета си. И хората вземаха много големи заплати.

И: И много хора.

Р: И много хора. И много хора, тогава бяха над 2000 човека работеха в Химкомбината и вземаха, значи по 7-800 лв. за онова време, което при положение, че заплатите бяха по 250 лв., са били много пари. Но нямам ярки, ярки впечатления така конкретни от тия години.

И: Добре, хайде тогава малко тези години в личен план? Значи вие сте журналист, след това ставате съветник на кмета?

Р: Сътрудник. Не му бях съветник.

И: Добре, сътрудник, добре.

Р: Той е по-умен от мен, не мога да го съветвам.

И: Няма значение, сътрудник на кмета. След това кметът се сменя вероятно?

Р: Аз напуснах, 92-ра година напуснах.

И: По собствена инициатива?

Р: Да, по собствено желание. Ами чувствах дискомфорт. Просто тези прекалени политически емоции ми влияеха зле. Аз, бурното противопоставяне не ми импонира. Тая среда просто не беше добра за мен. Не казвам, нали, че не съм издържал психически, просто чувствах се дискомфортно и затова реших, че по-добре да си напусна коректно и да се опитам да си вадя хляба с търговия. Още повече, че в онези времена, нали, сме имали наивното мислене, че човек може да направи нещо само така с ентусиазъм и без пари.

И: Но не се върнахте към журналистиката тогава?

Р: Тогава не. Тогава, тогава вече нямаше къде да се върна към журналистиката, нямаше как.

И: Добре, и значи вие сте търговец. И после?

Р: Да, имах и такъв период в живота си. Ами после, така, донякъде изненадващо и за самия мен, станах, в този период станах и общински съветник. Тя беше много интересна история. И Димитровград може да се каже, че е бил тогава един феномен в политическия живот. Въпреки че това в голяма степен не е известно, нали, не е известен факт. Едва ли някой му отдава значение. Ще ви кажа сега защо. Само че, 90 и коя година, може би 92-ра ли, започна мандатът, изборите? Един мой приятел, един така много колоритен човек и колега от университета Димитър Киков – след като социалистическата партия се преименува, беше си останал комунист. И стана местен представител на едно от БКП-тата. Тогава и БКП-тата се рояха много. Значи беше направил организация на „БКП Георги Димитров”. Не, на БЕКП, не Георги Димитров, а БЕКП, Българска единна комунистическа партия. И той е така един много интересен и много колоритен човек. И тогава бяхме и по-млади, ентусиасти. Та, обади ми се един ден и ме покани, и каза – „Ако искаш да те включим в листата от нашата партия. Ние имаме гражданска квота, нали, не е нужно да ставаш член на партията, нали. Търсим изявени хора, разумни, мислещи, виждащи и т.н. Кво ще кажеш? Аз ще съм първи в листата. Ти ще си втори“. И аз, естествено попитах –„Сериозно ли е, нали, смяташ ли, че така има потенциал? Хората виждаш как има силни настроения“, нали. Въпреки че тогава БСП беше в подем. Това беше вече когато Жан Виденов, в навечерието на изборите, които спечели Жан Виденов. И аз им казвам – „Нямаме никакъв шанс, нали. Първо, комунистическите партии са много, второ всички ще имат листа, защо точно нас да изберат хората? Трето, ти имаш ли някакво  виждане, смяташ ли че можем по някакъв начин да бъдем полезни в тая си дейност?“ Нали, човекът така аргументира се и каза – „Имаме потенциал, партията е силна, нали, има визия за развитие, има бизнес кръг около нея, ще се справим“. И състави листата, трети беше един бизнесмен, лека му пръст, той се удави тука при наводненията, Георги Бойчев, той беше на трето място в листата. На четвърто място беше един учител, възрастен човек, така, много пак разумен и авторитетен човек. И тръгнахме на избори. Обаче ние тръгнахме, нали, на шега. И тъй като не бяхме заложили в себе си мисълта, че непременно трябва да…

И: Трябва да спечелите?

Р: Да станем съветници и да спечелим.

И: Взехте, че спечелихте?

Р: Нали, да, решихме че ще участваме така, емоционално, с нови идеи. Почнахме да правим срещи по селата, насам-натам. Оказа се че и доста от по-възрастните хора са си останали верни така на тази идея и те не са приели преименуването. И в един момент минават изборите и се оказва, че БКП в Димитровград има трима съветници. Трима човека влязохме, четвъртият беше на кантар и не можа да влезе. И имаме трима или 4-ма кметове в селата, БКП, нали. Отделно БСП имаше смазващо мнозинство, наистина, но… И затова казвам, че това е феномен, това е. Една от многото комунистически партии, в никакъв случай не автентична, нали, в Димитровград имаше едни много сериозни позиции в местния парламент, щото не бяхме балансьор, но така бяхме ухажвани, нали, и от двете страни. Аз тогава, от този мандат ще ми остане удовлетворението, все пак аз отчитам, че тогава не съм имал никакъв опит, нито политически, а не и кой знае какъв жизнен опит, нито пък чак толкова голям обществен, та сигурно съм могъл да направя повече неща, но за мен ще остане така, като удовлетворение, едно предложение, което направих, и се прие, и се осъществи, и така остана устойчиво във времето, може да се каже и до днес. Магазин „Детски свят”, бившият Детмаг, който тогава пустееше и беше затворен, защото държавното предприятие се продаде. Магазинът явно е бил нерентабилен явно, сградата е общинска, значи те си изнесоха Детмага от там, остана празно и пустеещо. Аз така обсъдих с тогавашния председател, нали, лека му пръст и на него – Петьо Атанасов, на Общинския съвет, той беше от БСП и се познавахме – също много разумен и много стойностен човек. Така обсъдих с него една идея да направим това помещение – то е доста голямо, на два етажа – един съвременен търговски център. Защото тогава търговията се развиваше бурно, вие си го спомняте, на всяко ъгълче изискваше дюкянче, тия дюкяни продава здраво, народът беше зажаднял за стоки, за лъскави стоки и така. И вървеше, беше в подем. И тука в града, нашият град пък има тази особеност и тая привилегия, но тогава не смятахме че е привилегия, да бъдем млад град, нали създаден с планиране. Град, в който има определени търговски площи според планирането, според тогавашната необходимост, град без реституция. И т.е. в един момент тия магазини се оказаха недостатъчни, съществуващите, за тоя подем в дребния бизнес и в търговията, и в търсенето на такива обекти. И затова аз споделих с него идеята, че би могла общината, нали, не само да продава, но и да инвестира в собственост и да създаде там една своя собственост, един модерен търговски център. Той ме окуражи, нали, просто разбра, че това нещо може да се осъществи, има възможност, така, увери ме, че ще имам разбирането и на тяхната група. И аз подготвих една такава докладна да се направи бившия Детмаг в Общински търговски център, където общината ще отдава помещения под наем. Прие се това нещо. Значи Петьо като председател на Общинския съвет, то и кметът беше от БСП, но очевидно така с неговата инициатива доста бързо се реализира това нещо и стана. Стана един, за времето си значи с алуминиева дограма, така, хубави бутици малки, по-големи, с възможност за кафе. Стана нещо добро. И защо казвам, че съм удовлетворен? Защото тази инвестиция общината си я възвърна още на първия търг. Значи беше нещо невероятно. Аз също участвах в търг за бутик, но не успях да се класирам. Някакви невероятни суми се разиграваха, значи тия търговци имаха самочувствието, защото така дето има обект нали бизнесът върви. И те търсеха нови обекти. И съм сигурен, че още с първия търг тая инвестиция, която вложи общината, се възвърна. И лично ме удовлетворява, че това нещо и в момента работи и е пълно. Разбира се, сега вече структурата е малко по-различна, повечето са офиси, вкл. и аз имам офис там, за който съм се явявал на търг. Има и няколко партийни офиси, занаятчийско сдружение, едно читалище има разположено, има магазини, т.е. общината продължава да си получава наемите от този обект. Въпреки че, дето се казва, общинска му работа, един лев не е вложила в подобряването. Така че, което беше направено през 90-те години, това си остана и сега се ползва. Така че това е един от малкото случаи и аз наистина се гордея с това, когато общината не само е продавала, ами е и създала, придобила собственост и тази собственост продължава да носи някакъв дивидент. За съжаление много малко са такива случаи.

И: Така, и после? После развивате собствен бизнес – търговията?

Р: Така, развивам собствен бизнес.

И: И не става?

Р: Не че не става. В един момент нали ви казвам – в средата на 90-те години, вкл. 96-та, вкл. 97-ма вървеше нещо, но хората имаха пари. Това е истината. Аз знам защо те идваха и си оставяха парите. И аз постоянно тичах, имах една малка кола, едно Рено-5, и тичах, и тая кола, само главата ми се вижда от стока, пълна и се продава това нещо и...

И: А откъде взимахте стока?

Р: Ами откъде ли не? Аз не бях научен тогава. По обяви, по вестници, имаше много обяви – 24 часа, аз го купувах заради обявите. Къде ли не съм ходил? В Илиенци, в София, на Брезовско шосе в Пловдив, в Бургас, Стара Загора, в Шумен съм ходил. Те се рояха непрекъснато. Внасят от Дубай, от Китай. Нали, имаше в един момент такива студентски кооперации дето ги използваха, т.нар. студентски кооперации, нали безакцизен алкохол да се внася, и безмитно кафе и т.н. И така. Ами в един момент обаче нещата започнаха да си идват на мястото. Значи оказа се, че малкият бизнес започва да се справя много трудно. Човек като няма оборотни средства, като няма мощен финансов гръб, много трудно би могъл да просъществува. Кредитите бяха много трудни по това време. Аз знам как съм се борил за кредит от някаква американска организация в Стара Загора, който, грубо казано, през носа ми излезна, докато го платя и то бяха някакви мижави средства. Но просто вече и хората започнаха да изпитват, така, финансова, финансов недостатък. Парите в обръщение започнаха да намаляват. А пък може би, аз си давам сметка, че съм правил не това, което мога да правя. Но в един момент нещата започнаха да вървят надолу. И…

И: И вие решихте какво?

Р: Ами нищо, нищо не бях решил. Не можех нищо да реша, защото нямах възможност да взема никакво решение. Просто бях, търсех начин да се справя, обаче не го намирах. Защото нямаше как да го намеря. Нали, аз затова ви казах, че имах един период, в който продавах и на пазара. Имах една сергия там и продавах играчки. И така. И в един момент, така, дадох първата, така, лична политическа жертва. Т.е. лична жертва вследствие на политическите събития. Аз междувременно, значи точно когато, моята работа беше малко дето казват, да станеш стражар на 8 септември. Аз 96-та година като падна Жан Виденов, станах член на БСП. Така. И това между другото е единствената партия, в която съм членувал и продължавам да членувам. И… 2004 година, стигаме до там. Сега другият период нещо нямам ярко впечатление, то е било борба буквално за къшей хляб. Аз така в тези години всяка сутрин се събуждам с мисълта как ще си нахраня семейството. И правим така един, 2004 г., един силен екип покрай нашия кандидат за кмет, Господин Георгиев се казва, той е на…

И: Да, ние вчера правихме интервю с него.

Р: На Ленчето е съпруг. И той беше, така, кандидат. И ние бяхме убедени, и той самият беше убеден, че ще спечели. И наистина аз не съм имал и грам съмнение, че няма да спечели, но това бяха първите избори, където парите си изиграха думата, за мен. 2004. Поне в Димитровград бяха първите избори, където вече парите си изиграха думата – не идеите, влиянието или харесването и нехаресването на хората. И бяхме наистина доста силен екип. Самият той беше много мотивиран, ние също бяхме мотивирани. Имахме доста виждания за развитието на града и на общината и започнахме, така, една вдъхновена кампания. Но между другото вече в БСП имаше един такъв процес на разцепление. Нали една голяма част поддържаха, лека му пръст и на него, той миналата седмица почина – Димитър Хаджииванов – който, така като бивш директор на Химкомбината, в годините, когато са давани най-големи заплати, така имаше силно влияние сред хората. Той очевидно беше, така, решил, че трябва да бъде и кмет и той също беше кандидат.

И: Кандидат от коя партия?

Р: Той е… Аз му давам едно определение „независим социалист”. Даже…

И: Социалист по убеждения, но не желае да има нищо общо с партийната…?

Р: Ами не знам доколко по убеждения, защото после стана такъв, местен лидер на партия „Лидер”. Нали, ако си убеден, няма да си сменяш партията. Нали, може да изпиташ горчивина, може да ненавиждаш хората, които в момента вземат решения, но аз това разбирам под убеден.

И: Той е спечелил от партия „Лидер”?

Р: Не, той тогава беше като независим. И все още спомените на хората бяха, очевидно са били много силни за времето, когато той беше директор и е раздавал големи заплати. Хората казват, нека да е кмет.

И: Ние си живеехте добре?

Р: И една част от старите комунисти, така по-социалисти, бяха около него. И ние на практика се борехме с него. Но имаше още един кандидат, който беше издигнат и подкрепян от Неохим. Неохим през всичките тези години е бил фактор в политиката на Димитровград и продължава да бъде. Естествено, нали не го казвам с лошо чувство. Нормално, това си е нормално, в цял свят е така. И те имаха свой кандидат – Николай Колев. Така че, де факто бяха, нали Георгиев, Хаджииванов и Колев.

И: А той от коя партия е издигнат? Николай Колев?

Р: Ами, Николай Колев от коя партия беше сега?

И: Тогава НДСВ, влиянието тука имаше ли?.

Р: НДСВ вече беше загубила влияние. Значи от Коалиция. Да, те тогава намериха формулата „Коалиция”, която се оказа работеща. Коалиция. Така и започва вече борбата, но около Хаджито, Хаджииванов, ние така си му казваме, нали, но той не се сърдеше, Бог да го прости, около него беше, също имаше една икономическа групировка.

И: Местна?

Р: Това беше групата около Общинския пазар. Групата около Общинския пазар разполагаше с много пари, нали. Имаше стабилно финансиране. По какъв начин е било, не мога аз да кажа. Та общо-взето тези две, така, икономически групи бяха и противници, и съюзници срещу Георгиев. Зад Георгиев сериозна икономическа подкрепа нямаше. Значи не мога да знам какво му е било точно финансирането, защото все пак той си го е държал в голяма степен, но нямаше изявени икономически интереси зад него. Но пък бяхме убедени, че можем да спечелим, но не бяхме предвидили вече, че изборите навлизат в една друга фаза в България, нали, в корпоративната си фаза. Това не го бяхме преценили. И в един момент стана ясно, че се изливат много пари в изборите. И въпреки това, ние до последния момент…

И: Си вярвахте?

Р: Си вярвахме, че ще спечелим. Обаче се оказа, че, вече нощта след изборния ден започват да идват сведения от секциите и, както нещата вървяха добре, в един момент…

И: Се сринаха?

Р: Не, не се сринаха. Ние бяхме на първия тур, значи бяхме повече, около 2000 гласа. С около 2000 гласа пред Хаджииванов, а в последния момент Николай остана със 17 гласа след Хаджииванов. И ако сме знаели какво става, аз щях да гласувам за него, със семейството си. Щото ако той беше на втори тур, щяхме да спечелим, въпреки парите, щяхме да спечелим въпреки парите. Но се явихме срещу Хаджито, а пък групата около него, хем застана зад него твърдо, а групата около пазара разполагаше със страшно много пари и то пари, за които не са плащани данъци.

И: Мръсни пари?

Р: Да. И в един момент стана ясно, че тия 2000 гласа, ние все пак мислехме, че ще са достатъчни и работехме много упорито обаче се оказа, че са недостатъчни. Аз след това, така от, един от спонсорите, макар и в сянка, аз от него разбрах, нали по-късно каква, че и той е имал роля, на опонента, в един момент каза – „Най-ценното нещо в тоя ден бяха двулевките. Една двулевка…

И: Двулевки?

Р: Двулевки. „Аз, казва съм имал задачата да събирам двулевки. С чанти двулевки съм ходил, моля се в магазините примерно, за да ми развалят 100 лв. на двулевки, ставам, давам 110. Двулевката е била по-скъпа. Защо? Защото циганският глас беше паднал до 2 лв.

И: Цигански гласове имате ли тук?

Р: Има квартал с 3000 жители-цигани. Т.нар., тогава беше „Млада гвардия”, сега е „Изгрев”. Над 3000 души, между 3000 и 4000 цигани. Съвсем открито, съвсем открито, срещу 2 лв., съвсем открито, тука до пазара, застава на площада, полицейските коли ги пазят, нали, то това е документирано. И започват да плащат по 2 лв. на… В един момент каквото са дали на тарторите дали, нали, тарторите квото са откраднали, откраднали. На другия ден нещата излизат от контрол. Гласът е паднал до 2 лв. И затова двулевките. И аз го разбрах от човека, който точно е имал задача да събира двулевки. И оказа се, че, да, парите за първи път победиха. Вследствие на което, аз се връщам към, понеже нали говорим в личен план?

И: Да, да.

Р: Така дадох първата лична жертва, те впоследствие станаха много в резултат на политиката или политическите ми пристрастия и разбирания. Аз тогава имах една сергийка на пазара. И понеже нещата се решаваха еднолично там, с благословията на спечелилия кмет, и понеже имахме там дързостта да се опълчим срещу него и ми взеха масата. Значи същата тази дама, която така изигра голяма роля в изборите, еднолично създават протокол, правят протокол и вземат масата и не ми приемат парите. Не мога да си платя…

И: Няма обяснение, няма дявол?

Р: Не, обяснение има. Обяснение има „не спазваш работното  време и замърсяваш района”. И аз писах жалба до кмета, нали, както си редно и кметът казва, ами…

И: Така казват?

Р: Така казват, така пише в протокола. Протоколът е подписан от председателката, двама и една инкасаторка.

И: Все тая, достатъчно.

Р: Оказа се достатъчно. Както и  на други. И нали с други хора, ангажирани в кампанията беше предприета същата репресивна мярка. Щото друго няма какво да направят нали, имаше една учителка, която също имаше маса, продаваше нещо там, и на нея й взеха масата. И на още един, и на още двама колеги, които бяхме от екипа на, и на тях взеха масите. Това беше възмездието, нали. Така. Между другото аз изтървах, дано не стават досаден.

И: Не, не, на мен ми е много интересно.

Р: В личен план, нали пак говорим, че вече тогава нещата, в чисто личен план за мен вървяха много зле, понеже то не ставаше и търговия. Аз за масата на пазара се ядосвам единствено за това, че синът ми тогава беше малък и му беше приятно да идва да ми помага момчето, нали, така, да чувства че помага.

И: Да прави нещо?

Р: И той го преживя много тежко. В един момент видя, че просто сме безпомощни. И аз просто затова… как да го кажа, не пазя много добри чувства към тази жена, но жива и здрава да е. Та мисълта ми беше, че междувременно, един, започнах и се върнах към това, което очевидно мога да правя – журналистиката. И то съвсем случайно. Значи, един бивш колега, който беше ни поканил в първото частно издание тука „Ориент Експрес”, той беше на Иван Евлогиев. Иван Евлогиев беше, след това тръгна много мощно, с алуминиевия бизнес и направи вестник.

И: Как тръгна той?

Р: После ще си говорим. Моята версия, аз също съм чел и спомените. А бях и негов служител известно време като журналист във вестник „Ориент Експрес”. Това беше 90-91 г., преди да...

И: Още 90-та?

Р: Да, да, още 90-та година.

И: Добре?

Р: Та там, Милко Милков, той беше. Между другото, препоръчвам ви да го интервюирате.

И: Милко Милков?

Р: Милко Милков, той е доайен на журналистиката, действащ журналист и в момента. Даже сме в един екип. И той ме беше поканил в „Ориент Експрес”. След това, 2004 г., съвсем случайно, аз вече се чудех какво ще правя, жена ми без работа, момчето расте, аз не мога да изкарам, примерно днеска разходите ми са 20 лв., аз изкарвам 10. Страшна работа. Бях потънал в кредити, заеми и какво ли не. Не ми се иска дори да си спомням за тоя момент. Та един ден в кафето на „Компакт”, това е фирмата на Глория, 2004 г., може би май месец, събирахме се така приятели да пийнем по едно кафе, казваме си някоя приказка, и Милко там. Бяхме една така почти постоянна компания. Как е, що е, вика, знаеш ли кво, пише ли ти се пак? Викам, честно да ти кажа, че аз нямам сърце за писане вече, защото имам толкова грижи, че изобщо не мога да се откъсна. – Щото правим един вестник тука, ако искаш…

И: Нов вестник?

Р: Нов вестник. Аз съм, да не се хваля, ама човекът слагал началото на най-много вестници в Димитровград, със сигурност. Или поне бил в екипа. – И кой бе бате? – Ами там един негов приятел и колега от „Хасковска трибуна” - Атанас Спасов, от Пловдив. Казва, абе Спасов тука прави един вестник със Степан Ерамян, „Хасковска Марица”. Вика, мен са ме натоварили със задачата да събирам екип. Вика, идвай. Викам, бе Милко, нека да помисля малко. Ами няма как, все пак това нещо… Връщам се в къщи мисля, мисля, викам, абе започвам. Щото друга вероятност няма. Та тогава същата, 2004 г., юни месец започнахме, вече така. Не, май месец започнахме и юни месец излезе първият брой на „Хасковска Марица”, 5 години изкарах там. Та същата тая година ме изгониха от пазара, нали, единият от мотивите беше, че не спазвам работното време и не идвам в петък, въпреки заповедта на управителя да работим на пазара. А пък аз работех във вестника в петък и всеки ден на работа. Ама така бяха нещата. Така че донякъде, нали, мога да кажа че съм и благодарен, че ме изгониха оттам щото иначе може би и по друг начин щяха да се развият нещата. И така.

И: И оттогава сте?

Р: Ами оттогава се занимавам с журналистика. След това, 5 години бях в „Хасковска Марица”, значи от 2004 до 2009 г., междувременно ме поканиха от една фирма в Хасково да им направя фирмен вестник. Само за тях, тя така е сравнително мощна, макар и не голяма фирма, където управителят е така един много широко скроен човек, който така отдава голямо значение и на други неща, освен производството. Като в случая вестник, или така една и духовност, и комуникативност вътре във фирмата между хората. Така че 2007 г. започнах там, пак се хвърлих с главата надолу. Фирмата се казва „ПИМ”. Тя е машиностроителна компания за хранително-вкусово машиностроене. ПИМ идва от проектиране, изработка, монтаж, абревиатурата ПИМ. И направихме вестника тогава „Фактор ПИМ” и вестникът излиза и до ден днешен. Сега му готвя поредния брой. И така.

И: А междувременно в друг вестник?

Р: Ами междувременно, аз както казах съм човек, сложил началото на най-много вестници, значи, в ПИМ започнахме съвсем на чисто. Значи Назъров, така се казва управителят, Димитър Назъров, той от много време тази идея обмисляше за вестник и може би година преди това ме пита – Можеш ли да направиш вестник? – Мога. – Колко ще струва? Аз му казвам – Сега не мога да ти кажа, трябва да проверя колко ще струва, ще ти кажа. – Абе, вика, помисли, помисли, аз ще ти се обадя. Мина година е нещо и аз си мислех, че се е отказал. И един ден ме вика, обажда ми се, вика – Можеш ли да дойдеш? – Мога. Беше някъде към средата на април. – Казва, че знаеш ли, че бяхме говорили за един вестник?

И: дай да го направим?

Р: Викам, абе Назъров, ние бяхме говорили, ама то мина много време? – Ами хубаво, де? Сега да го почнем? – Казваш и го почваме, няма проблем. Само че трябва да знам какво точно искаш? – Абе искам нещо тука да си четат хората. Като има нещо, което касае фирмата да им го съобщаваме, да имат интересни четива, да има за професията, да има за нови технологии, нови неща. Искам да направиш хубав вестник. Можеш ли? – Мога. – Добре, вика. На 24 май първият брой трябва да го издадем. – Викам, чакай това е средата на април. 24 май! – Ами, вика ние имаме фирмен празник, на 24 май имаме фирмен празник и аз искам на празника хората да…

И: Четат вестник?

Р: Както и да е започнах. Излезе, на 24 май излезе първият брой. И така. Междувременно, страхувам се да не изглеждат много лични нещата. Аз споделям…

И: Това е животът в един град, това е животът на различните хора, които го обитават.

Р: Следващият вестник. В Димитровград това е вестникът на Общинския пазар. Казва се „На пазар в Димитровград”.

И: Трябва да го взема аз този вестник.

Р: Той не се продава.

И: Как така?

Р: Фирмата го…

И: Общински вестник?

Р: Той ми е възложен, аз го изработвам, но финансира го общинското предприятие, то си го разпространява безплатно на клиентите и на търговците на пазара. И предишният кмет, Стефан Димитров, един ден ми се обажда – Да пием по едно кафе. Викам – Да пием. Поговорихме си. И аз тъкмо бях взел от печатницата броя на ПИМ и го бях изпратил във фирмата. И така, бях удовлетворен, хубав брой беше се получил, печат, всичко, той е на една хубаво лъскава, хромова хартия направен. Назъров каза – Аз искам нашата фирма да прави хубави неща. Вестникът искам да стане хубав, лъскав, хората да ги е жал да го хвърлят. И нося аз вестника и викам –Току що си извадих вестника, те също издават някакво фирмено вестниче там, ама мисля че напоследък на онлайн вариант са минали. И той го погледна –Е как, той много хубав, бе?

И: Искам и аз такъв?

Р: Викам, чакай бе, наше лошо няма бе, как няма да е хубав, казвам. Нашата фирма е сериозна. – Ама той наистина е много хубав! – Благодаря. За тебе го нося, подарък. – Ти знаеш ли, аз за друго мислех да говорим, ама… Дай да направим един вестник за пазара. Можеш ли? – Ами щом един мога, мога още един, ама, нали, казвам, пак от много неща зависи. Той каза – Виж какво, търси един вариант, дай ми един, как да го кажа, колко би струвало един такъв вестник, искам ей на такава хартия. – Що на такава, бе Димитров? – Ами, вика, искам на такава, щото такава хартия, нали, човек като го прочете няма да му даде на повечето хора сърцето да го смачка и да го хвърли, ще го даде на някой друг. А пък ние искаме да стига до, много повече хора да го четат, да рекламираме пазара. В същото време да правим реклама и на търговците на пазара. Нали, по тоя начин да привличаме повече клиенти, да популяризираме пазара. Викам – Абе това наистина е много добра идея. И така, стана. – Дай ми – каза, една план-сметка, нали, гледай все пак да са нещата разумни, да са, не може да даваме неброени пари, нали. Трябва да е нещо, което е възможно най-икономичният вариант с възможно най-доброто качество. И така. Той също много скоростно стана, даже не знам, ние говорихме някъде към края на ноември и той също каза може ли за Нова година? Викам искаш нещо съвсем ново, аз трябва да му измисля концепцията, трябва да ти я дам. Аз искам да знам, че, нали, това което ми каза като виждане, да популяризираме пазара, да правим реклама на тия хора дето са коректни платци и си плащат таксите с години, нали, чрез тях да рекламираме и  пазара, в смисъл, че тука има коректни и добри търговци и човек, ако дойде примерно от Габрово няма да съжалява, че ще намери нещо интересно. В същото време тоя човек да го вземе вестника безплатно, да го занесе в града на съседите си, нали, евентуално в такъв смисъл. И аз това му казвам, януари, просто не мога да се ангажирам, но за февруари може. И февруари излезна първият, да, февруари, точно така за Свети Валентин.

И: Това вече Общинският пазар. Не е като едновремешния Общински пазар, където общината прави каквото иска?

Р: Ами… не можах да разбера смисъла?

И: Това не е онзи начин на управление на Общинския пазар, когато еднолично се изхвърлят търговци от масите?

Р: Абсолютно. Абсолютно, смея да го твърдят.

И: Друго нещо става в начина на организация?

Р: Значи, Димитров, Стефан Димитров, имаше едно съвсем различно виждане. И мога да кажа, че този приход, който вече толкова години идва от пазара и се оказва устойчив, се дължи на него. Защото преди това пазарът даваше около, малко под 2 млн. приход на общината

И: А фактурите са…

Р: А след няколко месеци започна да дава 4. Къде са 2, къде са 4?

И: Ами 50 % някъде другаде са отивали?

Р: И какво направи той за да увеличи този приход? Преди нещата бяха така направени, че се решават от една много малка група хора, трима човека, да кажем. Т.е. нямаше ясни правила и регламент. Като няма ясни правила всеки е уязвим. Едно от нещата в правилата беше там, нали, една стандартна маса-сергия, с 2 м. лице. И те казват, плащаш 2 м. лице и 2 м. назад, 4 метра. Добре, заплаща си 4 метра, обаче отива и казва – Слушай, аз искам да направя една сергия, която назад е дълга 10 метра.

И: Щото няма къде да си слага това-онова, трето, десето?

Р: Той не може да я направи без разрешение и никъде писмено това не се заявява и никъде писмено не се отговаря. И в един момент търговецът прави назад 10 метра, а продължава да плаща за 4 метра. Така. Димитров като стана кмет, той имаше много силна подкрепа от Общинския съвет. Едно от първите му, така управленски решения беше да състави комисия, която мина по пазара и с ролетка измери кой каква площ е заградил и ползва, нали. Там, където конструкцията ти е 15 кв.м., подписва се декларация, човекът си подписва, че е съгласен с това, което е измерено, нали, констатирано, и след което в Общинския съвет беше внесено предложение и приехме решение да се плаща ползваната площ. И изведнъж се оказа, че нещата по друг начин стоят, нали. И който не иска да ползва тая площ да бъде така добър да си среже конструкцията, да махне другата част. Някои го направиха, други не. И започнаха да плащат, приходите станаха реални. Освен това хората, които ръководят пазара, го ръководят много прозрачно, според мен. Значи при старото ръководство имаше изключително силни обществени съмнения за корупция. Е, там крадат на поразия. Сега изобщо няма. Аз поне не съм чул някой да каже, нали, за да ти дадат, трябва да дадеш, не. И, нали един правилник се прие, който регламентира по друг начин нещата. Така че това нещо беше изкоренено. И то смятам решително. И което е най-полезно за общината, че просто един стабилен приход започна да влиза в общинската хазна. Със сравнително малък, издръжката на пазара е сравнително малка. Тя е, примерно, цялата издръжка на предприятието е, ако не се лъжа около 600 000 лв. при 4 млн. ефективност.

И: Така, добре. И сега, преди да свършим, аз искам да ви попитам още нещо. Този период, за който говорим, много хора наричат преход. Вие не употребихте тази дума. Смятате ли, че това е преход, този период, в историята на България?

Р: Преход към какво?

И: Не знам, вие ще кажете?

Р: Аз не виждам към какво е преход, нали, Аз разбирам преход, примерно, едно време имаше едни такива преходни периоди, учехме ги в основното училище ли беше, може би и по-късно, нали, че развитият социализъм, социализъм-развит социализъм-комунизъм, нали, преходът, развитият социализъм е преходът между социализма и комунизма. Сега на какво е преход? Тя просто се смени обществено-икономическата система. Нали? Досега имахме едни обществено-икономически отношения, сега имаме други. Преход би трябвало да бъде, ако нещо по-различно ще настъпи. И то би трябвало да е общо-взето да е така във времето, обозримо във времето кога ще настъпи. Кое е по-различното? Аз затова не използвам тая дума, защото не виждам, ние вече сме една страна от членовете на Европейския съюз, цивилизационният избор, както казваше Петър Стоянов го направихме, смени се обществено-политическата система. Тя просто вече, преход към по-добър живот, може би?

И: Не знам.

Р: И аз не знам. Аз затова не го използвам. За мен не е преход. Просто нещата са си един начален етап. Минахме един начален етап.

И: 90-та-2000-та?

Р: Да. Ами може би до 2007 г., когато станахме, така, член на Европейския съюз. Нали тогава беше?

И: Да, 2007-ма, 1 януари.

Р: Да, това за мен е един начален етап.

И: Начален етап на какво?

Р: Ами начален етап във вече развитието ни като капиталистическо пазарно стопанство. Защото, на практика от 91-ва година ние сме такова. Член 1 отпадна от Конституцията, обществените отношения се промениха. Но аз, между другото, да, може би съвсем несъзнателно, даже интересно ми е, че сте забелязали, че не използвам тази дума преход. Но наистина аз не го приемам за преход.

И: Добре, има ли бъдеще Димитровград?

Р: Ами аз съм от хората, които не споделят обществения нихилизъм на немалка част от гражданите. Значи немалка част от съгражданите ми смятат Димитровград си отива, той беше 60 000, а сега е 30 000, няма бъдеще за тоя град, нали, младите бягат, за хората няма работа, нищо няма да стане по-добро. Аз смятам, че градът има бъдеще. Просто на града му трябва, как да го кажа, едно възраждане на духа и енергията. Трябва по някакъв начин да се възроди енергията на гражданите и желанието да направят мястото, където живеят по-хубаво, по-приятно, по-удобно за живеене. И това нещо до голяма степен се дължи на ръководството на града.

И: Т.е. има, според вас, има…

Р: Има потенциал.

И: Потенциал има известно отместване от?

Р: О, категорично, категорично.

И: От дъното, да речем?

Р: Категорично! Градът много се промени в последните 5 години. Нали ви казвам, и сега продължава за мен в голяма степен, и според възможностите, разбира се, се променя. Вие ако сте идвали от…

И: От Хасково идваме.

Р: От Пловдив и Хасково видяхте тука кръговото движение и околовръстния път, който така беше една от новите болки на града – разбит дълги години, че се ремонтира. И то стана много хубав. Магистралата ще минава на няколко километра от града. В момента, така текат някакви ремонти. Пак казвам, съобразно възможностите и бюджета. Нещата… отдавна сме се оттласнали от дъното. Но трябва една приемственост в политиката, нали. Трябва един разум у ръководството. И изпълнителната, в лицето на кмета и кметската администрация, и Общинския съвет. И като казвам, да се даде нов импулс на местния дух и на енергията, за мен това е изключително важно, то тука е разковничето. И аз смятам, че в голяма степен това се усети, аз съм сигурен, че са го усетили и много от съгражданите ми, в мандата на предишния кмет, Стефан Димитров, който е, вероятно ще чуете разнопосочни мнения за него, както и за всеки друг човек.

И: Да, да, естествено, нормално.

Р: Но той, като един млад човек, аз ако не се лъжа, седна на кметския стол на 33 години и въпреки че, така, ние политически сме в двете страни на спектъра, нали, той е представител на една дясна партия ССД, аз съм на лява партия, аз така, до голяма степен отдавам дължимото на това, което направи за града. Той просто успя да възроди в някаква степен тоя дух. Започна, в голяма степен общината започна да помага на творците на културата. Значи от онова време, надявам се и аз имам малък принос като член на комисията по култура, а пък сега съм и председател в този мандат, че за първи път общината и не вярвам да го правят много общини, започна да спонсорира авторите, които издават книги. И вече на две сесии минават такива и хората си получават реални пари и успяват да си издадат книгите. Примерно вече 10 книги са издадени със спомоществователството на общината. Димитровград започна да чества празниците си. Ами ние имахме 8 години, мандатът на предишния кмет, Хаджииванов, където примерно не можеш да разберем, че идва Нова година, че идва Коледа. Хората оклюмани, унили, по никакъв начин. И Димитров успя. В голяма степен може би и затова, че успяваше да дисциплинира, даже в някои случаи прекомерно хората и да изисква от тях…

И: Не беше преизбран?

Р: Ами не беше преизбран по други причини. Той не беше преизбран не защото не са го искали хората. Имаше някакви причини, които са попречили. Аз съм убеден, че ако Димитров се беше явил на избори, той щеше да спечели на първи тур. Абсолютно съм убеден за това нещо. Той не беше преизбран, нещо стана. Получи се някакъв конфликт с ГЕРБ, говори се, че са му забранили да се яви и той, и аз съм склонен да го приема, щото той щеше да спечели на първи тур. Той просто, ама нали ви казвам, не съм му фен като политик, но виждам, той с огромна енергия се зае и продължава да, да. Е сега, вече, разбира се не е със същия, в същата степен, нали, енергичен, сигурно това е повлияло. Но с огромна енергия започна да си изпълнява така задълженията, както ги разбира. Не само да нарежда. В културата се усети. Димитровград спечели страшно много проекти. Ние имаме. И най-важното – кандидатстваме и не се, не беше проблем съфинансирането, което за много общини е проблем. И то по идна много проста формула, която съм чувал от него. Нали, 4-те млн. от пазара, 1 млн. за издръжка, или примерно малко по-малко. 1 млн. за кредитите, които градът взема, които имаше, 1 млн. за култура и 1 млн. за инфраструктура. И това всичко, това просто се усети, че има празници. Обаче той примерно успяваше да накара директорите на училища на градски празник да дойдат с децата си. Сега няма. Няма. Приключи. Сега пак, минават празници, тука нещо станало в музея, там станало нещо. Духът го няма.

И: Добре де, ето такива неща, за които са създадени, така да се каже, условия да ги има, защо не продължават, въпреки че този кмет не е като онзи кмет? Хората винаги ще са различни. Защо училищата сами не водят децата на празниците, защо не се правят по същия начин някакви мероприятия? Защо?

Р: Не знам. До човек е, до хората е. Има хора инициативни, има хора, които не са чак толкова инициативни. Има хора, които трябва да ги ръчкаш. Той успяваше да ръчка всеки и да изисква от всеки. И главно в тези сфери. Но в същото време се направи много и за съответните сфери. Пак ще се върна към спомоществователството. Та Димитровград, не знам дали са много общините в България, които подпомагат талантливите си деца. Но Димитровград е една от тях и то още от преди 3 години. Създадохме наредба за подпомагане на талантливите деца. Общинският съвет прие такава наредба и общината започна, вече няколко сесии са минали, където, нали, там има някакъв определен ред, децата кандидатстват и тези, които действително са показали талант и участие в инициативи на по-високо равнище, си получават парички за това нещо. Имат някакъв стимул, виждат, че трудът им е забелязан. И започнаха и така по-голяма инициатива да се проявява от страна на директорите. Аз, тъй като, общо-взето така се случи, че бях в първата комисия, която изработи правилника и критериите, знам колко трудно беше тогава, примерно директорите да стимулират учениците, да ги накарат да кандидатстват. Необяснимо. Необяснимо, обаче факт.

И: Какво е това, кой го прави?

Р: Идват родители и казват – Ами що не казвате, че има такава комисия, че има такава. Добре, всички директори са запознати, тука от училището трябва да дойде инициативата, да си пласират, грубо казано, децата.

И: Да, да покажат колко добре работят децата.

Р: Затова, нали има хора и хора.

И: Така е. Ами, много ви благодаря.

 


[1] Журналист

AttachmentРазмер
Intervyu_Hr_Cvetkov_Maya_Grekova_Dimitrovgrad_03_10_2012.doc254.5 KB

Красимир Стоев Секиранов, „Запомнете – всичко е политика“ (интервю, Перник, 13.06.2011 г., автор Михаил Груев, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА МИХАИЛ ГРУЕВ С КРАСИМИР СТОЕВ-СЕКИРАНОВ[1], ПЕРНИК 13 ЮНИ 2011

 

-         Как се събират родителите ти? Покрай мината ли?

-         Родителите ми се събират като студенти. Майка ми учи в Учителския институт, баща ми учи Минно-геоложки институт в София и така се събират. Баща ми е от едно славно семейство, много деца, останал е сирак много малък и е Рабфак. Баща ми е роден 1930 г., но представи си какво е било. Те взимат будни момчета, отличници и със скъсаните панталони и ги изучават. А на България й трябват кадри. Те вече са изгонили царските такива, което е страшна грешка. Да гониш инженери, да гониш доктори, специалисти, и да създаваш такива от полуграмотни селянчета. И те се женят. На тяхната сватба най-големият подарък е бил една чиния, две лъжици, две вилици и един тиган от кумата – толкова скромно е било. Сватбата е била през . По разпределение те идват в Перник. Баща ми е завършил „Обогатяване” и го назначават за началник на Брикетната фабрика със заплата 90 лева днешни пари. И след като го виждат, че е много способен, го прехвърлят към ЦОФ та като главен инженер и след това директор. Няма да забравя – ние нямахме баня, не само ние. Имаше две обществени бани, но какъв кеф беше - баща ми като началник на ЦОФ возеше го една двуколка, един Стамен, значи виждаш ли - номенклатура. И ние с брат ми се правим на болни, само и само дядо Стамен да ни качи на двуколката и да ни закара до болницата. А до банята, значи къпехме се в служебната баня за работници, огромна баня. А на неговия етаж пишеше „баня - началник”. И отидеме със семейството и се изкъпем. Това са били страшно мизерни години. Всъщност не мизерни години - и луканка се е ядяло, но просто не е имало този лукс. Аз съм едно такова буйно момче и всяка година си карам лятото на село Горна Секирна.

-         А какви са ти спомените от гимназията?

-         В гимназията имам великолепни спомени, аз съм от класа, за който се казва, че до ден-днешен колко и ученици да са минали, по-умни няма. Аз съм бил във Втора политехническа гимназия „Христо Ботев”. Мойта гимназия даде най-много кметове на Перник, даде офицери, лекари. Росица Янакиева [сегашната кметица на Перник – бел. М. Г.] е от моя клас, тя седеше на чина пред мен. Знам от майка ми, защото тя беше учителка и от други, че учителите не са смеели да влизат в нашия клас. Те просто казваха: „Толкова са подготвени, толкова знаят тези деца. Те седят и учат по 24 часа, толкова са умни.” Такъв клас до ден-днешен няма, това се говори в целия град.

-         А за политика в къщи говореше ли се?

-         Запомнете – всичко е политика. Прочетете писмото на Енгелс до Маргарита Гаркинс, вие сте умен човек. Ако някой ти каже: „аз съм аполитичен”  - няма такова нещо. Това дори да псуваш партията, си е пак жива политика.  А в моя дом, гледай сега ние в къщи се оказахме една Първична партийна организация.

-         А когато си бил в гимназията?

-         Когато бях в гимназията и след това като завърших не можеш да си представиш в къщи какво стана. Баща ми - партиен член, майка ми учителка и партиен секретар, аз - партиен член, брат ми - партиен член, снаха ми - партиен член, жена ми - партиен член и аз на шега и рекох: „Ами ние сме повече, отколкото да си основем една Първична партийна група.” Ама иначе какво да се е говорило. Политиката с какво се свързва - дали са увеличили цените, дали са намалили цените...

-         Все пак тези неща – Червенков, Живков, Югов...

-         А ето тука - много хубаво ме попита за Антон Югов. Може би аз съм един от малкото щастливи хора, който съм си пил ракията с Югов. Значи аз обичах да си пия на обяд в „Спортна среща” на Попа. И там Антон, аз хич не го знаех, но той един такъв, мил човек. Първо много ме зарадва, че той е сват с великия Михаил Шолохов, двамата са се сражавали за родину.

-         Каква им е връзката?

-         Ами връзката е, че дъщерята на Югов е омъжена за сина на Шолохов. А Шолохов за мене е велико нещо. Ето ти полуграмотен човек, полуграмотен е и Максим Горки, полуграмотен е и Георги Димитров, и погледни какви неща...Аз познавам и децата на Георги Цанков, с тях съм работил заедно, с Христо във военната редакция, даже съм му бил началник, а с Мария в редакция „Лъч” на МВР и те нали се разказваха огромни легенди за Георги Цанков, за Антон Югов, а аз с децата им съм общувал.

-          И после след гимназията как се разви живота ти?

-         Аз отидох в ШЗО „Плевен”, сапьор съм и след това някакви истории и даже аз не можах и да се дипломирам и заминах да уча в прочутото Лвовско училище. Това е военно училище, на което ЦРУ му трепери и до ден-днешен. Възпитаници на това училище са Петьо Китински, Николай Петев, Огнян Стефанов, зам- министърът Митко Тодоров, шефът на журналистите Милен Вълков, консулът в Чикаго Иван Сотиров, запомнете: чуете ли Лвовското училище – това са страшно кадърни кадри.

-         Т.е. специално за военна журналистика ли е ?

-         Е, сигурно, за какво ще да е, но се оказа, че става и за директори на театри, за министри за култура, за еди какво си. Това е училище за истински мъже. В това училище поне по мъничко трябваше да се научиш да свириш на пиано, да играеш бридж, да играеш на моникс и това - в учебно време.

-         А накрая лейтенант ли излизаш?

-          Ако не си сгрешил - лейтенант. След като завърших, мен ме разпределиха...а аз вече имах син и исках да съм в София или близо до София, но връзките ми бяха малки.

-         А коя година завърши?

-         Завършил съм . И те ни казват да си пишеме желания – по три гарнизона, по еди какво си, пък кадровиците решават...

-         Ама чакай, ти завърши, връщаш се в България и те разпределят за кадрови офицер ли?

-         Разбира се. Това беше на ген. Косев - всички трябваше две-три години минимум да минеме през войските, а след това: кой ще ходи по телевизия, кой - по радио, кой -по еди какво си...Това е един от най-хитрите начини. И аз предпочитах да близо до Перник, но не пиша София, а Сандански... даже за Горна Баня не става, защото е пак София, ама те казват: „Не се бой, ще е близко.” Те обаче ме пращат в Стара Загора. В Стара Загора направих показни уроци за цялата армия на офицерите, полит. подготовката аз я правих като телевизионно студио. Подготвям си ги момчетата и те идват...Аз съм политически офицер и всичко съм учил. А там в Стара Загора ми си случи най-прекрасното нещо, там пък се роди дъщеря ми, която е една великолепна журналистка. Там изкарах много малко и след това станах началник на ДНА „Марица”, сега Симеоновград. Аз държах там военен хотел, гарнизонен офицерски клуб. Аз направих много за войниците, за офицерите и техните семейства. Издействах пиано от София и то с какви мъки. Жените на офицерите не работят, на лейтенант Сарков жена му е музикален педагог без работа. Издействах пиано, за да може децата на офицерите да ходят на пиано. Най-интересният ми период в Марица е периодът, когато войник беше прочутият Митко Цонев, на Коста Цонев сина, в минохвъргачната батарея. И пристига Ани Цонева – красавица, не съм знаел, че след това ще работиме заедно. Идва тя с едно кашонче, отива тя в стаята за свиждане и казва: „Аз на Митко съм му донесла 20 компота.” И старшината е един стриктен, хем не е глупав, ама си спазва устава. Казва й: „Може ли да отворите един компот.” И какво се оказва, ние тогава въобще не знаехме за тези бирички в кутийките. И той я изгонва, казва й, че не й разрешава свиждане. И тя казва, че ще се обади на генерал-лейтенант Цоцов, командващ армията. „Аз знаете ли коя съм, аз съм Ани Цонева”. Започва да се жалва на генерала и иска старшината да бъде уволнен. И целят полк трепери, леле що стана. И ген. Цоцо Цоцов от старши-сержант го произвежда в старшина и го награждава с часовник. Така трябва да бъде, тогава беше забранено. Можеш да пушиш в казармата, може да ти донесат цигари, чорапи, но алкохол - не. Старшината е бдителен, може да е с осми клас, но бдителен.

-         Разкажи за своята кариера после.

-         Аз от „Марица” веднага отивам в „Народна армия”. Имах един великолепен главен редактор, заслужил деятел на културата и заслужил на физкултурата - Александър Николов, активен борец срещу фашизма и капитализма. От „Народна армия” много неща мога да разкажа, но няма да забравя едно – войниците пишат разни писъмца, кой стихче, кой разказче, кой дописка и пристига едно стихотворение, мисля, че войникът от КЕЧ ли беше, от Строителни войски ли, и стихотворението е озаглавено „Ебач” и звучи така: „Бомби, бомби, има бомби разни, но отвътре вие не сте празни, а на мен не ми се мре, мен ми се ебе.” И аз викам: „Този какъв талант е!”. И те ме питат и ти това ще го публикуваш?” „Аз ви го казвам, след два дена това ще излезе”. И как излезе стихотворението – „Орач” - „Бомби, бомби, има бомби разни, но отвътре вие не сте празни, а на мен не ми се мре, мен ми се оре.” Е, нали бяха казали: „Да превърнем оръжията в плугове!“. И тия като рекоха „антивоенно” и войникът получи 20 лева хонорар.

-         И след това?

-         Значи попадам случайно на една пресконференция, там съм цивилен с някакъв

италиански пуловер, супер модерен. И там зададох някакъв въпрос и както го зададох...аз познавам Иван Славков, но той не ме познава. И той вика: „Може ли за малко? Ти какъв въпрос зададе, ти ги обърка всичките. Искаш ли да дойдеш при мене на работа?” И аз викам: „Не мога, защото съм подписал десет години договор да работя във военните средства за информация. Те са ме учили, стипендия са ми давали. И той вика „добре”. А аз съм учил само 12 часа телевизия, колкото за обща култура, 12 часа радио и всичко друго вестникарска журналистика. И се прибирам, ние работихме следобед в редакцията и ми се обажда адютанта на ген. Кирил Косев и вика, а аз си ходя по града цивилен, а на работното място съм с униформа. И той вика: „Краси, подстриган ли си?” „За какво, бе? Аз мисля да си тръгвам, даже вече си облякох цивилните дрехи.” „Обличай униформата и идвай. Генерал Косев те вика.” Аз помислих, че нещо съм сгафил. Слагам униформата и отивам и ген. Косев ми вика: „Стоев, направо да си говорим, какво ти е отношението към телевизията?”  И аз викам: „Гледам.” И той вика: „От утре няма да я гледаш, а тебе ще те гледат. Отиваш на работа при Иван Славков. Той се обади и иска ти да отидеш при него.” И сега кажи не е ли велик Иван Славков, да те вземат от един въпрос, от едно излъчване. Между впрочем не всеки става да работи на екран, пред микрофон.

-         И в телевизията колко време изкара?

-         Абе до толкова, че след като изгониха Славков аз вече нямах някаква силна позиция. Но аз от телевизията бях изгонен поради една пълна моя глупост. Аз подадох молба за развод и те си ме направо изгониха от телевизията и ме сложиха на някакъв вестник „Боен зов”, а той е орган на командването на Сухопътни войски, но такъв вестник, който не можеш да го видиш по будките. Той беше както вестник „Граничар”, както вестник „Страж на родното небе” за ВВС или „Димитровска вахта” за моряците и аз не издържах и написах една молба да се откажа.

-         И после, това вече беше 1989 г. ли?

-         Не знам какво, но това не е най-важното. И после имам един страшен период. Нали, аз вече съм взел шест заплати и парите за дрехи и за следващата година, абе около 5 хиляди лева. И започва един период - страшно труден. Тогава ме поканиха да работя в един вестник „Костинбродска правда”. Да съм заместник главен редактор там, където са пилетата и да ми плащат от пилетата. Аз отидох два-три пъти и се отказах. И след това започнах в „Априлско дело”, а този вестник беше орган на Областния комитет на партията в София. Председател и първи секретар беше Лазар Георгиев Причкапов. Това е един невероятен човек, той по образование е филолог. И ме слага в неговия орган да отговарям за вътрешната политика, вътрешна информация и спорт.

-         Това е орган на Областният комитет на БКП?

-         Априлско дело” и той се намира както е хотелът и ул. „Калоян”, там се намира и Областният комитет на партията, а Областният съвет е на „Витошка”.

-         Това е като закриха окръзите и направиха областите, тогава ли е ?

-         Областите, но все още не е дошъл СДС на власт. Гадовете все още не са дошли. И аз отивам... Лазар Причкапов беше невероятен. Като влезеш в стола – рибата от Самоков - пъстърва, праскови и кестени - от Петрич, от Перник няма какво, но череши от Кюстендил и всичко - много евтино. И там си се редиме с табла...а Лазар Причкапов си има негова маса и на него му сервират. Правилно...все пак – първи, и аз като влезнах, той вика: „Ела, седни до мене и ще ти сервират”. А като ме привика – аз знам, че си ме уважава, а от друга страна знам, че ме и наказва. Той ме наказа за едно мое интервю с Христо Стоичков. Интервюто ми беше за един финал за купата на Съветската армия. А аз Стоичков го познавам от военната редакция, той беше младши сержант, а Пенев беше подполковник. И те са вече в тунела и аз му викам: „Ела да ти задам два-три въпроса.” „Ей, много сте нахални това журналистите” и аз набързо - като блиц интервю. И интересен е финалът, на който Христо Стоичков каза: „Умрем за сръбска музика и да вкарвам голове на Левски”. Това му било най-големият кеф и аз се връщам и веднага пускам интервюто и става страшен тираж и еди какво си и  Лазар Причкапов ме привиква. Тиражът се вдигна заради Христо Стоичков, не заради мен. И той ми вика: „Ти какъв си бе, ми ти знаеш ли какви са ни нашите отношения със сърбите...” Еди какво си...те и до ден-днешен не са добри. „Как можа да напишеш това...” , а аз съм с касетофона като тебе сега и викам: „Ето, чуй го. „Абе, ще го изтриеш това, ще пишеш само, че обича да вкарва голове на „Левски”. И ме наказа с 30 или 50 лева. А всъщност как ни наказваше Л. Причкапов, той не те наказва с пари, а като напишеш нещо хубаво и той ми даде десет червени точки, а като направя нещо лошо - ти вземе пет черни точки. Заплатата ти е заплата, но става дума за тези червени точки и черни точки... А по време на покръстването – смяната на имената ходиме надолу с Милко Калев Балев – това е Сатовча, Гърмен, Хаджидимово и аз вися по двайсет дена и пиша, а на Причкапов много му е кеф.

-         Ама Причкапов беше ли ангажиран с „възродителния процес”? То беше минало вече това...

-         Как да не е. Точно тогава и ние ходиме да ги агитираме да не бягат.

-         А, когато се изселваха...

-         И се пуска една чешма, ама ти казвам - на площада. И този Милко Балев вика: „Вижте каква бистра вода потече – а тази реч аз съм я писал – а какви мътни мисли.” И той просто им каза: „Недейте, не напускайте България”. Ние просто им казахме на хората да не бягат, това им е земя.”

-         Ама и помаците ли искаха да се изселват?

-         Те им мътеха главите бе, разбираш ли. Гоце Делчев, Рибново... и искам да ти кажа, че Л. Причкапов е голям българин, изключителен патриот, аз го харесвам. Той какво направи в Благоевград, дай боже някой да го направи в Перник...Аз ходех с дипломатическите корпуси – погледни какъв е центърът на Смолян, на Благоевград и как тука не можаха да докарат корпус. А пък за този Мемориален комплекс, то че е интересен, е интересен, то не бяха войни, та идваха кранове да свалят паметника на Г. Димитров. Добре, че не взривиха и това вътре. Защото това всъщност не е Г. Димитров, а това е мемориален комплекс за труда на пернишките миньори. Този град - това са миньорите.   

Да ти разкажа за другаря Фидел Кастро. Той пристига в България...

-         Коя година това е било, щото той много пъти идва...

-         Не мога да помня, но нещата вървят по една по-секретна линия. И след като преговорите няма да се водят в Министерски съвет и след като всички трябва да сме проверени с една-две черти за допускане. Имахме допуск - кой има право да снима Тодор Живков, кой - еди какво си. То не е току така. И ние сме в един дълъг коридор, влизат тези проверените журналисти и щрак, щрак - снимка. Те се затварят и никой от нас не знае какво си говорят. Там си седим и на едни масички сложени, кока-коли, солети, кафета, алкохол - не. И чакаме и винаги трябва да си назначиш дежурен, който трябва да дебне като излезат. Снимките трябва да се появят в „Работническо дело” – преговори, еди какво си, а преговорите са явно за оръжие. В България правихме прекрасно оръжие и седим. Моят оператор Чавдар Проданов, красив, много яко момче, а Фидел има един лейтенант от охраната - два метра и нещо висок. И започват да играят скендербег (канадска борба) и тоя моя Чавдар си го бие. Всички журналисти, оператори и фотографи сме се събрали и гледаме канадската борба. И как гледаме и сме се събрали, а ние сме най-близката маса до вратата и Фидел Кастро вижда как...но това не е най-важното нещо, най-важното е великият Тодор Живков, който вика: „Е, Фидел, Фидел, ей гледай сега, те това е снимка и погледни каква ти е лабава охраната, а като ти пуснем мойта охрана” И Фидел само го шибна по вратлето лейтенанта и сяда и вика: „Аз ще играя”. Казвам ти, това са ми били най-трудните минути в живота. Поглежда ме Чавдар, той с очила и ме поглежда така: „Какво ще каже шефа?”. И аз почвам да разсъждавам, значи Чавдар ако пусне на Фидел Кастро, а пък Кастро може и да си го бие, нека да си го бие, обаче ако му пусне? Не говори добре, ако пък Фидел не бие - може пък да се разсърди. И само с очи се гледаме, какво решение да приема аз. Той ми каза с очи: „Шефе, както кажеш.” Аз го разбирам с поглед, а то нали знаеш как е при канадската игра. Там между впрочем не е важно да си як, а има някаква техника в китката.

-         И кой победи?

-         Чавдар победи. И Живков: „Е, Фидел много сте хлабава работа, гледай на мен какви са ми силни снимкаджиите, и армия ми е силна, и автомати...” А верно - ние бяхме много силни в оръжията. Ние произвеждахме по-добър автомат „Калашников”, отколкото самите руснаци.         

-         Къде те завари 10 ноември? Даваше ли си сметка, че тази система не може да изкара много или беше изненада за тебе?

-         Гледай сега...аз имах информацията, че не може да е по този начин. Но не очаквах, че ще бъде по този паркетно-шутовски начин – да си подава оставката. Всъщност тези гяволите го изиграха. Аз бях в дома на един авиатор – подполковник и когато го съобщиха по телевизията - аз не можах да реагирам. А...преди това ли се случи това с Чаушеску?

-         Не, след това – декември месец.

-         Точно така, аз по Коледа бях в Букурещ.

-         Ама като журналист на свободна практика или ...

-         Не, като под прикритие. От „Червен кръст” ми дадоха една такава лента. Те хората знаят кой съм и аз с една канадка и едно касетофонче. До Русе стигнах със самолет.

-         А къде беше на работа официално?

-         Във вестник „Патриот”. И ние носиме едни изгнили праскови като помощи. Българска работа. И трябва да се отиде в посолството, а как - не знам. До Русе стигам със самолет и след това се качвам в един тир. Аз нося две шишета ракия, пет-шест македонски наденици и касетофон. Това е у мен, никакво оръжие. Аз го питам дали ще ме вземе и той вика: „Ще те взема”. И тръгнахме, минахме границата и там Гюргево минаваме и виждам знамена, ама те осветени и герба на тях е изрязан. И както си говорим с шофьора, дойдоха и мене и него ни свалиха. И като ни хванаха, ходихме ей така - с дигнати ръце. И ни закараха в кметството в Гюргево. И ти не можеш да си представиш - те бяха едни полуграмотни хора, те бяха едни марльосани...и ти ходиш с дигнати ръце...унизително. Караха ни там, говориха някакви глупости и когато ни върнаха у колата - на шофьора му няма парите, а на мене ми няма гроздовата и касетофона. Ето каква била работата. Както и да е, аз стигнах до посолството в Букурещ, а нашите от посолството половината ги нямаше. А вече имаше доста български журналисти в посолството. Нашето посолство се намира на ул. „Рабат” и аз там съм гледал и разстрела. И там ме настаниха в един служебен апартамент за следствени. А там имаше един наш български капитан, който като си пийнал, беше ударил румънски кораб и имаше жертви и той трябва да стои там и да се яви на съд. И аз стоя с този капитан, значи ако има вода, ток няма...Аз единствените сувенири, които съм донесъл оттам, са гилзите...Там бяха прекрасните журналисти Валери Запрянов и Максим Бехар, те бяха тогава от вестник „Народна младеж” и аз няма вече как да се прибера и се прибрах с тяхната „Нива“. А те сложили едни вериги, с едни шипове, и не можем да минем с „Нива“-та. И стрелят ту от тоя покрив, ту от другия и аз викам: „Момчета, сега аз ще ви водя.” И после те викат: „Е, как ни води, та все стреляха по отсрещния тротоар.” „Не, момчета, никаква наука не е това, просто интуицията ми подсказа къде да минем.” И тогава написаха поредица репортажи: „Ако загинеш на война”.

-         Добре как ти се разви кариерата след .?

-          Ами как ми се разви кариерата – надолу. И запомни - няма нищо по страшно от кариера надолу.

-         Добре, а кога отиде във в. „Дума” ?

-         Ами 1993 година.

-         А имаше ли изкушение да се занимаваш с политика?

-         Не, никога, моите изкушения са били две. Страшно да работя, аз съм работил по 48 часа. А другото ми изкушение са били хубавото мезе и хубавото пиене.

-         И за какво отговаряше в „Дума”?

-         В „Дума” аз отговарях за Пернишки, Благоевградски и София-окръг. Аз отговарях и за Боровец. Ти не можеш да си представиш какъв кеф е да държиш Боровец и Самоков. Че аз като се командировам в Боровец и иху-аху – три дни съм там. Плащат ми се командировъчни. Аз си предавам Самоковската партийна организация какви събрания е провела и еди какво си там. В Перник имах офис с три телефона и беше хубаво да ти кажа. Аз не търсех меркантилното.

-         А къде ти беше базата, в София или в Перник?

-         Официалният ми офис беше в Перник. Продев ме помоли да му стана заместник главен редактор, но аз тогава се развеждах, нямах квартира. И той вика: „Стига бе, ще си намериш някаква квартира...” А аз бях страшно уморен. Аз почти двеста дена в годината съм бил в командировка и мойте командировки никак не са били леки – по полигони, по стрелбища. Излизам в чужбина и аз пак съм по полкове и по войни. Военният журналист е страшно тежка професия.

-         А кога се върна в Перник?

-         Ми тогава се върнах, родителите ми имат в Перник апартамент, но тогава бяха на село Горна Секирна и отглеждаха четири крави. И аз вече бях много добре, имам апартамент, офисът ми е прекрасен. Сто процента ми се плащаха от „Дума” телефонните разговори и 80% от домашния ми телефон, защото понякога аз предавам и диктувам по телефона.

-         И кога приключи това?

-         А...мене от „Дума” ме изгониха ...

-         Коя година?

-         Не си спомням, не ме мъчете така. И тука в един „Градски вестник” започнах и аз си измислям една рубрика „Под секирата”. Тази рубрика още съществува, защото аз тъпия не я регистрирах.

-         А този псевдоним „Секиранов“ кога си го измисли?

-         Този псевдоним е благодарение на другаря Продев. Когато ние много воювахме с вестник „Демокрация”...И аз избрах „Секиранов“ от родното място на майка ми – това е село Горна Секирна. И фактически от „Дума” тръгна този псевдоним.

-         А тука в града как се социализира?

-         Ами никак си, направо се провалих.

-         Защо мислиш така?

-         Значи в първите периоди беше добре, аз съм звезда телевизионна и ...и всеки те вика, кметове...черпят те, еди какво си. Кметовете бяха наши. Аз още не съм седнал и те те черпят или: „на ти, да си имаш...” И полека, полека - провалих се.

-         А по професия сега на свободна практика ли си? Как си?

-         Аз сега съм на най-низшето нещо. На повикване.

-         В смисъл? Някой има нужда репортаж, нещо такова...?

-         Точно така. Между впрочем журналистиката си е жива проституция. Аз сега съм като една проститутка. Ако някой ме извика и каже да напиша нещо срещу тебе и 50 лева и аз понеже съм гладен и без пари - ще напиша, но не, аз никога...Ти знаеш ли за мене колко е било унизително в периода на прехода – на мен са ми завирали цял вестник в устата. Искали са да ме хвалят в река Струма.

-         Защо?

-         Ами, щото съм написал срещу някакъв идиот – пернишки бизнесмен. И оттука ми застава едно момче по–високо от мен, после излизат някакви четирима, и после излиза пети и носи един вестник. И бизнесмена вече се появява след като вече аз не мога ни напред, ни назад. А този безнесмена, който е, е с една ръка. И донесоха вестника да изядем това, което съм писал. Аз вече ги бях усетил, че става дума за недостойни неща. Стискам зъби като комунист на разпит. И те ми казват, че ако не го изям, ще ме провесят над реката. И аз – бивш офицер, но като си блокиран – това е страшно гадно. И като ми изтряска един шамар, а той има само една ръка и...му се отпечатаха пръстите. Аз се прибрах в къщи при моята другарка и тя вика: „Целували са те?“, а то лицето ми червено. И аз – един мъж - старши офицер и аз реввам, защото съм толкова слаб и физически, мисловно и политически. Това си е държава на бандюги – аз ти го казвам. И ти каквото искаш да ми говориш за прехода, сега нали казват - бандитите ги създал Луканов, или пък тоя ги поддържа, та СИК, та ВИС...

-         А ти в момента членуваш ли в БСП?

-         Никъде не членувам.

-         А с БСП кога приключи?

-         Аз с БСП съм в прекрасни отношения...

-         Не, мисълта ми е, че все пак като журналист от „Дума” сигурно  си членувал в БСП?

-         Не, това беше най-великото, аз съм си бил чисто безпартиен. Продев беше велик: „Който иска - да си е от СДС, който иска - да си е от БСП, за мене е важно да пише добре и да отразява нещата обективно.” И как да не му свалиш шапка на такъв човек. Ако ги правиш правилно нещата, ма колко седесари, подкрепаджии е имало в „Дума”, но Продев това не го интересуваше.

-         Добре де, ама ти все пак идваш като кореспондент на „Дума” или като отговарящ за този регион и по някакъв начин си се вързал с БСП?

-         Ама как бе, аз си контактувам и с БСП и със СДС и с БЗНС – нали си провеждат митинги, конференции и аз пиша, ми че как няма да контактувам.

-         Добре де, много хора от БСП станаха бизнесмени, станаха големи хора...

-         Да, щото са умни.

-         Имаше ли по някакъв начин опит да те привлекат, да ти подадат ръка? 

-         Точно така, това беше най-интересния миг, няма да спомена името, когато един познат ми каза и ми предложи на пернишкия пазар да си купя една будка, от тия дето подават домати, банички...местенце, будка, еди какво си. И ми каза да я взема тази будка срещу 5 000 лв, тя е около 4-5 квадрата. Ама, аз нямам пари, аз между впрочем през живота си не съм имал спестовна книжка. И той вика: „Вземи я, Краси, и запомни, че ще се оправиш.” Ма аз нито мога да правя пуканки, много мои колеги журналисти в Пловдив, София, Стара Загора, си купиха такива будки - къде продават пуканки, къде - еди какво си, и луди пари си вадят. „Абе, вземи я, аз ще ти дам пари и вече като се замогнеш...” И аз ми се видя това нещо, аз просто не знам как се правят тези неща. И така...и съжалявам, че не го направих това нещо. Аз ако я имах тази будчица нямаше да да ти викам: „Ще викнеш ли една бира или дай една цигара...”

-         Нека да приключваме. Защо според тебе се провали социализмът?

-         Аз въобще не смятам, че социализмът се е провалил. Това е пълна глупотевина.

-         Поне в оня вариант, в който беше, се провали...

-         Сега, ти си умно момче, това е спирала, феодализмът провалил ли се е? Аз най-сложния въпрос, на който съм отговарял - „Как може една държава без да премине в капитализъм направо да влиза в социализма?“. Това е Монголия, аз съм ходил няколко пъти в Монголия. Те преминаха от феодализъм в социализъм. Социализмът, комунизмът няма да се върне, но погледни - където си е социализъм – Куба, Венецуела, Китай, как добре живеят хората.

-         Не, в Китай масата китайци не живеят добре, но това е друга тема.

-         ...така, че въобще не се е провалил социализмът, а …

-         Мислиш, че има бъдеще?

-         Няма друго бъдеще, виж сега, кога е било по Тодор Живков това ровене по кофите, 60 евро да взимаш пенсия. Аз съм със 170 лева. Кога е било това, бе? По времето на Тодор Живков имаше 80 лева пенсия, но хлябът струваше 15 стотинки, а сега лев. Нещата знаеш ли как ги измерват в света за жизнения стандарт? Колко хляба можеш да си купиш и колко бензин. Той бедняка няма кола, но вие, средната класа имате кола. А по времето на Тодор Живков 40 стотинки беше бензина. Аз го помня това.

-         Но с колите беше трудно...

-         О, по 10-15 години се чакаше и тука си прав. Записваш се, па за жилище, тука си прав. Това е едно от нещата, да, ти си прав.

-         Добре, какво беше сбърканото на този преход? Къде се объркаха нещата, ако считаш, че са се объркали?

-         Те отвратително се объркаха. Аз смятам, че тия дето се водят СДС, това е пълна глупост. Превратът, дворцовият, паркетен преврат си го направиха Андрей Карлович Луканов и тия, и тия... И там се объркаха нещата. Аз тогава живеех в София и ти да си представиш, че в четири сутринта трябва да станеш и да се наредиш пред сладкарницата за хляб и кисело мляко. Това е ужасно. Това беше отвратително време. Значи лева вече нищо не струваше.    

 

 

Записал: Михаил Груев                                         

 

 

 


[1] Красимир Секиранов е роден на 7 май 1954 г. в Перник. Завършва Лвовското военно училище и след това работи като политически офицер и военен журналист. СС на военното контраразузнаване. Водещ на предаването „Войн“ по Българската телевизия. След 1989 г. работи като журналист във в. „Дума“, а след това и в различни пернишки вестници.

 

AttachmentРазмер
Intervyu_K_Sekiranov_Mihail_Gruev_Pernik_13_11_2011.pdf122.11 KB
Intervyu_K_Sekiranov_Mihail_Gruev_Pernik_13_11_2011.doc91 KB
Intervyu_K_Sekiranov_Mihail_Gruev_Pernik_13_11_2011.odt51.14 KB

Медии и (пара)история

Вестник "Преса"

Вестник "Преса"

Груев, М. Как "чавдарци" завзеха властта след 9.IX.1944 г. Преса, 8 септември 2012, с. 18-19

Груев, М. Как "чавдарци" завзеха властта след 9.IX.1944 г. Преса, 8 септември 2012, с. 18-19

AttachmentРазмер
Gruev_M_Chavdarci_Presa_2012.pdf630.95 KB

Вестник "Демокрация", 1990-1998 г.

Демокрация, 1990, 1 август, бр. 137, стр. 3, Древен град на името на божество, Милена Дакова, Свилен Пътов

За разкопките в Кабиле и интервю с ръководителя им - проф. Велизар Велков.

AttachmentРазмер
17.JPG3.35 MB

Демокрация, 1990, 1 ноемрви, бр. 216, стр. 3, Пазители на българщината, Веселин Методиев

Статия за деня на народните будители, в която се споменава идеята 1 ноември да бъде обявен още за ден на борците за демокрация.

AttachmentРазмер
36.JPG3.42 MB

Демокрация, 1990, 10 септември, бр. 171, стр. 3, Как бе подготвен ударът, Владислав Георгиев

Статия за подготовката и осъществяването на преврата от 09.09.1944 г.

AttachmentРазмер
27.JPG3.57 MB

Демокрация, 1990, 11 август, бр. 146, стр. 5, Българското опълчение и руската "помощ", Веселин Методиев

Статия за руската политика към Балканите и българите по време на Руско-турската война 1877-1878 г и пропагандните и средства - Санстефанска България, опъчението и др.

AttachmentРазмер
22.JPG3.52 MB

Демокрация, 1990, 11 декември, бр. 250, стр. 3, Аспарух или Ленин, Драгомир Димитров

Статия за комунистическите паметници, имена на улици и площади.

AttachmentРазмер
44.JPG3.42 MB

Демокрация, 1990, 13 декември, бр. 252, стр. 3, Червената пропаганда обявява за убити от "фашистите"дори жертвите на Сталин, Людмил К.

Статията представя цифри за убити в лагери ятаци преди 09.09.44 и сравнение с по-късни данни.

AttachmentРазмер
45.JPG3.44 MB

Демокрация, 1990, 13 март, бр. 22, стр. 1 и 3, Българският комунизъм и Македония, Боян Гюзелев

За политиката на БКП по Македонския въпрос

AttachmentРазмер
4.JPG3.25 MB
4.1.JPG3.31 MB

Демокрация, 1990, 14 ноември, бр. 227, стр. 3, Националните катастрофи, Кръстьо Манчев

Статия на Кръстьо Манчев за катастрофите съпътстващи нацията ни в процеса на нейното изграждане и утвърждаване - от национално-освободителното движение, през войните, до 09.09.1944 г. и неговите последствия.

AttachmentРазмер
40.JPG3.53 MB

Демокрация, 1990, 16 май, бр. 70, стр. 1 и 3, Как дойдоха на власт "Те"?, Дечо Божанов

Спомени на Дечо Божанов за провеждането на изборите в София през 1945 г.

AttachmentРазмер
10.JPG3.24 MB
10.1.JPG3.12 MB

Демокрация, 1990, 17 септември, бр. 177, стр. 3, Комунистите власт не делят, Любмил Козаров

Статия за митинг, проведен на 17 септември 1944 г. в София от правителството на ОФ. Авторът прави сравнение между отделни параграфи от прочетената там програма на ОФ и реализацията, която те получават.

AttachmentРазмер
28.JPG3.35 MB

Демокрация, 1990, 17 юли, бр. 124, стр. 3, Князът и въжделенията български, Екатерина Бончева

Портрет на княз Александър Батенберг с извадки от Симеон Радев и акцент върху разрива с Русия.

AttachmentРазмер
15.JPG3.38 MB

Демокрация, 1990, 18 април, бр. 48, стр. 3, Черните забрадки имат право да знаят истината, "1"

За жертвите на комунизма - разкрития.

AttachmentРазмер
6.JPG3.25 MB

Демокрация, 1990, 18 април, бр. 48, стр. 3, Кърватата есен на 44-та, Юри Марков, Илия Дамянов

За червения терор след 09.09.1944 г.

AttachmentРазмер
5.JPG3.42 MB

Демокрация, 1990, 19 декември, бр. 257, стр. 3, Фашизъм или демокрация, Кръстьо Манчев

Статия за характера на политическия режим преди 09.09.1944 г.

AttachmentРазмер
46.JPG3.57 MB

Демокрация, 1990, 19 май, бр. 73, стр. 7, От мен македонец не стана, Лазар Димов

Спомени на репресиран в Благоевград заради българското му самосъзнание. Записал Лазар Димов.

AttachmentРазмер
11.JPG3.27 MB

Демокрация, 1990, 19 юли, бр. 126, стр. 3, Защо "Източна Европа", Андрей Пантев

Разсъждения на проф. Пантев върху понятията Изток-Запад в Европа.

AttachmentРазмер
16.JPG3.4 MB

Демокрация, 1990, 2 август, бр. 138, стр. 3, Най-голямото престъпление е да ограбиш народа, за който се бориш, Стоимир Минков

Кратка хронология на съдбата на Македония от  Средновековието до XX век и действията на БКП по македонския въпрос.

AttachmentРазмер
18.JPG3.23 MB

Демокрация, 1990, 2 август, бр. 138, стр. 3, Онова малко ъгълче, Камен Велков

Разсъждения върху руските стремежи към проливите, приемствеността във външната политика с тази на СССР и връзката с Македония и македонския въпрос.

AttachmentРазмер
20.JPG3.26 MB

Демокрация, 1990, 2 август, бр. 138, стр. 3, С политически меч върху нацията, Христофор Тзавелла

Статия за Македония и българите там до 1944 г.

AttachmentРазмер
19.JPG3.35 MB

Демокрация, 1990, 2 март, бр. 15, стр. 1, Освобождение, Йордан Василев

Годишнина от Освобождението

AttachmentРазмер
3.JPG3.31 MB

Демокрация, 1990, 2 октомври, бр. 190, стр. 3, "Тайната" на партийните извори, Любмил Козаров

Статия, която отрича официалните дотогава цифри, относно броя на загиналите партизани и ятаци в "антифашистката" борба. Също така се смекчават данните за броя на репресираните по време на "фашисткия" режим в България преди 09.09.1944 г. Може да се направи паралел с играта с цифри относно броя на репресираните от комунистическия режим и хората преминали през лагерите.

AttachmentРазмер
32.JPG3.41 MB

Демокрация, 1990, 20 ноември, бр. 232, стр. 3, Свобода или робство ни донесе Червената армия, Иван Куртев

Статия за ролята на Червената армия за развитието на следвоенна България и оценка за нейните паметници и понятието "освободителка".

AttachmentРазмер
41.JPG3.21 MB

Демокрация, 1990, 22 май, бр. 76, стр. 3, Защо Кимон Георгиев стана министър-председател?, Руен Крумов

За връзката между трите преврата от 9 юни 1923, 19 май 1934 и 09.09.1944 г. и тайната разузнавателна мрежа на "Звено" през Втората световна война.

AttachmentРазмер
12.JPG3.46 MB

Демокрация, 1990, 23 декември, бр. 261, стр. 3, От езичество през червената доктрина, Камен Велков

Статия за християнските празници и влиянието на комунистическия режим в България върху религиозното чувство на българите.

AttachmentРазмер
47.JPG3.14 MB

Демокрация, 1990, 23 май, бр. 77, стр. 2, Когато фактите говорят и комунистите трябва да мълчат, Георги Андонов

Сравнителни икономически данни за 1944-та и 1989 г., които показват колко изостава българската икономика в периода на социализма.

AttachmentРазмер
13.JPG3.05 MB

Демокрация, 1990, 23 ноември, бр. 235, стр. 3, Как и защо беше унищожена техническата интелигенция, Мария Киселинчева

Статия за унищожаването на българската техническа интелигенция в България след Втората световна война.

AttachmentРазмер
42.JPG3.21 MB

Демокрация, 1990, 23 септември, бр. 182 , стр. 1 и 4, Неуспелият комунистически преврат, Камен Велков

Статия за Септемврийското въстание от 1923 г.

AttachmentРазмер
29.JPG3.28 MB
29.1.JPG3.51 MB

Демокрация, 1990, 23 февруари, бр. 10, стр. 4, Една забравена дата, Пламен Цветков

111 години от Учредителното събрание

AttachmentРазмер
1.JPG3.26 MB

Демокрация, 1990, 24 април, бр. 52, стр.3, Да сме убили най-много 50 души, Гео Крапчев

Резюме на интервю, проведено от Гео Крапчев с партизанина и участник в терора след 09.09.1944 г. Александър Кюркчиев.

AttachmentРазмер
7.JPG3.21 MB

Демокрация, 1990, 24 май, бр. 78, стр. 2, Демократи с ореол, Георги Тодоров

В материала има извадки от интервюта с известни личности, които са попитани за мнението им за светите братя. В едно от тях Кирил и Методий се определят като "първите български демократи с ореол".

AttachmentРазмер
14.JPG3.22 MB

Демокрация, 1990, 24 септември, бр. 183 , стр. 3, Неуспелият комунистически преврат, Камен Велков

Продължение на статията за Септемврийското въстание.

AttachmentРазмер
30.JPG3.23 MB

Демокрация, 1990, 25 април, бр.53, стр. 4, Костите на фашизма, Светлана Бахчеванова

За масовия гроб в Добринище и твърднията на в-к Дума, че в него нямало невинни кости.

AttachmentРазмер
8.JPG2.97 MB

Демокрация, 1990, 27 април, бр. 55, стр. 3, Българска мартирология, Руен Крумов

Хронология на терора след 09.09.1944 г. и Народния съд

AttachmentРазмер
9.JPG3.43 MB

Демокрация, 1990, 27 ноември, бр. 238, стр. 3, Цензурираният Левски, Васил Станилов

Статия за комунистическата цензура върху Левски и прикриването на неговите опасения от руснаците.

AttachmentРазмер
43.JPG3.49 MB

Демокрация, 1990, 28 февруари, бр. 13, стр.1 и 4, Имало ли е фашизъм в България, Милчо Спасов

Темата за фашизма в България преди 9.09.1944 г.

AttachmentРазмер
2.JPG3.31 MB
2.1.JPG3.3 MB

Демокрация, 1990, 30 октомври, бр. 214, стр. 3, Коя е причината за смъртта на цар Борис III, Драгомир Александров (син)

Статията представлява хронология на последните дни на цар Борис III. Тя поставя въпроса за причините за смъртта му, но не дава отговори.

AttachmentРазмер
35.JPG3.49 MB

Демокрация, 1990, 4 октомври, бр. 192, стр. 3, Свидетелството на комунистическите паметни плочи, Любмил Козаров

Статия, която отрича съществуването на фашистки режим в България преди 09.09.1944 г. и прави паралели с тоталитарните порядки в социалистическа България.

AttachmentРазмер
33.JPG3.27 MB

Демокрация, 1990, 5 октомври, бр. 193, стр. 3, Митът - отново в обръщение, Любмил Козаров

Авторът продължава с развенчаването на мита за съществуване на фашистки режим в България преди 09.09.1944 г.

AttachmentРазмер
34.JPG3.38 MB

Демокрация, 1990, 5 септември, бр. 167, стр. 3, Иманярите обират каймака, Екатерина Бончева, Камен Велков

За щетите, които иманярите нанасят на културното ни наследство.

AttachmentРазмер
23.JPG3.38 MB

Демокрация, 1990, 6 септември, бр. 168, стр. 3, Съединението - начало на общобългарския въпрос, Полина Михайлова

Статия посветена на годишнина от Съединението. Съдържа основно част от книгата "Съединението 1885 г." на Е. Стателова и А. Пантев.

AttachmentРазмер
24.JPG3.19 MB

Демокрация, 1990, 7 ноември, бр. 221, стр. 3, Памет и за лошото, Тошо Лижев

Статия за бомбардирането на Варна от руски кораби по време на Първата световна война.

AttachmentРазмер
39.JPG3.42 MB

Демокрация, 1990, 7 ноември, бр. 221, стр. 3, Победата при Сливница, Полина Михайлова

Статия посветена на Сръбско-българската война и победата при Сливница.

AttachmentРазмер
38.JPG3.53 MB

Демокрация, 1990, 7 септември , бр. 169, стр. 3, Южна Добруджа - отново българска, -

Статия за връщането на Южна Добруджа на България с Крайовската спогодба от 1940 г. Част от неиздавана книга на Драгомир Божинов - "Добруджа и Румъния".

AttachmentРазмер
25.JPG3.35 MB

Демокрация, 1990, 8 август, бр. 143, стр. 3, Не съм извършил нещо, от което да се страхувам, Николай Николов

Разказ на сина на ген. Асен Николов за съдбата на баща му по време и след края на Втората световна война.

AttachmentРазмер
21.JPG3.34 MB

Демокрация, 1990, 8 септември , бр. 170, стр. 1 и 3, Как бе подготвен ударът, Владислав Георгиев

Статия за подготовката и осъществяването на преврата от 09.09.1944 г.

AttachmentРазмер
26.JPG3.47 MB
26.1.JPG3.36 MB

Демокрация, 1991, 10 януари, бр. 8, стр. 3, Близо век назад, Асен Минкин

Откъс от книгата на Гюстав Дрез за изложението в Лиеж през 1894 и българското участие там - отразена е идеята за бурното икономическо развитие на България преди социализма.

AttachmentРазмер
51.JPG3.38 MB

Демокрация, 1991, 11 февруари, бр. 35, стр. 5, 45 години масовизация на партизанското движение, Иван Иванов

Статия, посветена на партизанската пропаганда и умишленото масовизиране на движението по време на социализма.

AttachmentРазмер
56.JPG3.07 MB

Демокрация, 1991, 14 февруари, бр. 38, стр. 4, Екзарх Йосиф смяташе, че България трябва да бъде заедно с Русия, Христо Темелски

Статия за Екзарх Йосиф, която отговаря на критики към личността му, отправени от политолога Костадин Китанов.

AttachmentРазмер
57.JPG3.08 MB

Демокрация, 1991, 15 януари, бр. 12, стр. 3, Българският национален въпрос, Божидар Димитров

Статията разглежда националния въпрос на България и неговите съвременни измерения.

AttachmentРазмер
52.JPG3.5 MB

Демокрация, 1991, 19 февруари, бр. 42, стр. 5, Дяконът и историческите му корективи, Георги Тихов

Статия за манипулациите на социалистическата историопис с личността на Васил Левски и неговите религиозни чувства.

AttachmentРазмер
59.JPG3.25 MB

Демокрация, 1991, 19, февруари, бр. 42, стр. 5, 118 години от обесването на Васил Левски, Николай Иванов

Юбилейна статия по повод 118 години от обесването на Васил Левски. Фокусът е върху личността на Иванчо Пенчович - човекът, който осъжда на смърт Левски, а след Освобожението става депутат в Учредителното събрание. Статията завършва с препратка към въпроса за разсекретяването на досиетата на агентите на ДС, като се извежда паралел между тях и Иванчо Пенчович.

AttachmentРазмер
58.JPG3.1 MB

Демокрация, 1991, 26 януари, бр. 22, стр. 3, Комунизмът и Ботев, Недко Петров

Статия за Иван Андонов с извадки от неговите спомени за позицията на Ботев спрямо комунизма.

AttachmentРазмер
53.JPG3.32 MB

Демокрация, 1991, 4 февруари, бр. 29, стр. 3, Българските политически партии и националният ни въпрос, Веселин Методиев

Преглед на развитието на политическата система в България след Освебождението. Авторът изтъква важността, която е имал националния въпрос за всички партии с изключение на Българската комунистическа партия.

AttachmentРазмер
54.JPG3.32 MB

Демокрация, 1991, 5 януари, бр. 4, стр. 1 и 4, Връщане към монархията, Георги Спасов

Статия, която отхвърля перспективата за връщане на България към монархическо устройство.

AttachmentРазмер
49.JPG3.45 MB
49.1.JPG3.32 MB

Демокрация, 1991, 5 януари, бр. 4, стр. 1, Ръстът на поета Здравко Попов

Юбилейна статия по повод 143-та годишнина от рождението на Христо Ботев.

AttachmentРазмер
48.JPG3.36 MB

Демокрация, 1991, 8 февруари, бр. 33, стр. 3, Милост за Клио, Пепа Витанова

Статия, която разглежда някои от основните историографски клишета по време на социализма и призовава за ревизионизъм.

AttachmentРазмер
55.JPG3.25 MB

Демокрация, 1991, 9 януари, бр. 7, стр. 3, Националната идея и демокрацията, Благовест Нягулов

Обобщение на развитието на националната идея в България от края на 19 в. и разсъждения за правилния баланс между нея и демократичните ценности в политиката.

AttachmentРазмер
50.JPG3.46 MB

Вестник "Дума", 1990-2011 г.

Танчев, Е. Български светци. Защо Левски зачертава „...тълкувам предателство истинно“. - Дума, 16 февруари 2008, с. VI, VII

Танчев, Е. Български светци. Защо Левски зачертава „...тълкувам предателство истинно“. - Дума, 16 февруари 2008, с. VI, VII

AttachmentРазмер
Duma_16II2008_1.jpg1.8 MB
Duma_16II2008_2.jpg1.69 MB

Вестник „24 часа“

Апелиус, Щефан. Цар Борис III е отровен, но не от Хитлер: По-вероятно е това да са сторили англичаните или руснаците. - 24 часа, 29 януари 2008, стр. 35.

Апелиус, Щефан. Цар Борис III е отровен, но не от Хитлер: По-вероятно е това да са сторили англичаните или руснаците. - 24 часа, 29 януари 2008, стр. 35.

AttachmentРазмер
Prof_d-r_6tefan_Apelius_Boris_III_e_otroven_no_ne_ot_Hitler_244asa_29qn2008s35.jpg3.16 MB

Паметници

Альоша

Авдеев изпрати нота срещу решението за Альоша, Демокрация 1996, 17 април

AttachmentРазмер
изпрати нота срещу решението за Альоша, Демокрация 1996, 17 април.jpg3.19 MB

Альоша е символ на общата борба срещу фашизма, Отечествен глас 1996, 1 май с. 2.

AttachmentРазмер
е символ на общата борба срещу фашизма, Отечествен глас 1996, 1 май с. 2..JPG1.22 MB

Альоша става телевизионна кула, Кръстев, Н, 24 часа, 1994, 16 април

AttachmentРазмер
става телевизионна кула, Кръстев, Н, 24 часа, 1994, 16 април.jpg3.31 MB

Денят на победата над хитлерофашизма, Отечествен глас, 1996, 17-24 май, с. 2.

AttachmentРазмер
на победата над хитлерофашизма, Отечествен глас, 1996, 17-24 май, с. 2..JPG2.42 MB

Задочна смъртна присъда за Альоша издаде общинският съвет, Йеремиева, В.,Марица, 1996, 11 април

AttachmentРазмер
смъртна присъда за Альоша издаде общинският съвет, Йеремиева, В.,Марица, 1996, 11 април.jpg3.17 MB

Защо трябва да заличим Альоша, Танев, Г., 24 часа, 1996, 19 април, с. 10

AttachmentРазмер
трябва да заличим Альоша, Танев, Г., 24 часа, 1996, 19 април, с. 10.JPG2.49 MB

Към каменния Альоша, Йотов, И., Арт клуб, 1996, 15-30 ноември, с. 4.

AttachmentРазмер
каменния Альоша, Йотов, И., Арт клуб, 1996, 15-30 ноември, с. 4..JPG546.41 KB

Пирински да се поучи от Авдеев, Бояджиева, М., Демокрация 1996, 18 април

AttachmentРазмер
да се поучи от Авдеев, Бояджиева, М., Демокрация 1996, 18 април.jpg3.53 MB

Пловдивският Альоша ще бъде заличен, Демокрация 1996, 11 април

AttachmentРазмер
Альоша ще бъде заличен, Демокрация 1996, 11 април.jpg3.23 MB

Пловдивският апендикс, Стоянов, М., Анти 1996, 26 април-2 май

AttachmentРазмер
апендикс, Стоянов, М., Анти 1996, 26 април-2 май..JPG1.93 MB

Русия няма да разполага свои войски в България, Интервю с Александър Авдеев, Маринова, И., Труд, 1996, 19 април, с. 9

AttachmentРазмер
няма да разполага свои войски в България, Интервю с Александър Авдеев, Маринова, И., Труд, 1996, 19 април, с. 9.JPG2.32 MB

Руски дипломат брани Альоша и пак ни поучава, Демокрация 1996, 10 април, с. 3

AttachmentРазмер
дипломат брани Альоша и пак ни поучава, Демокрация 1996, 10 април, с. 3.jpg3.57 MB

Стихотворение от личния архив на журналиста, Отечествен глас, 1996, 28 юни - 5 юли, с. 4

AttachmentРазмер
от личния архив на журналиста, Отечествен глас, 1996, 28 юни - 5 юли, с. 4..JPG2.28 MB

Цветя за победителя, Отечествен глас, 1996, 17-24 май, с. 1

AttachmentРазмер
за победителя, Отечествен глас, 1996, 17-24 май, с. 1..JPG2.31 MB

Мавзолеят на Георги Димитров

Антиистория, Дума, 31 август 1999, с. 16.

AttachmentРазмер
, Дума, 31 август 1999, с. 16..JPG1.69 MB

Бакърджиев си прави заря за девети, Попов, В. Дума, 18 август 1999, с. 3.

AttachmentРазмер
си прави заря за девети, Попов, В. Дума, 18 август 1999, с. 3..JPG2.22 MB

Българската антиистория, Данков, Б., Дума, 20 август 1999, с. 8.

AttachmentРазмер
антиистория, Данков, Б., Дума, 20 август 1999, с. 8..JPG2.51 MB

Варвари, Дума, 19 август 1999, с. 16.

AttachmentРазмер
, Дума, 19 август 1999, с. 16..JPG1.8 MB

Два неуспешни опита за взривяване на мавзолея, Демокрация, 22 август 1999, с. 1

AttachmentРазмер
неуспешни опита за взривяване на мавзолея, Демокрация, 22 август 1999, с. 1..JPG2.22 MB

Експлозията закъсня заради Пирински и трима младежи, Демокрация, 22 август 1999, с. 2.

AttachmentРазмер
закъсня заради Пирински и трима младежи, Демокрация, 22 август 1999, с. 2..JPG2.57 MB

Защо аматьори, Анти, 27 август 1999, с. 3.

AttachmentРазмер
аматьори, Анти, 27 август 1999, с. 3..JPG2.39 MB

Защо аматьори, Друмев, Г., Анти, 27 август 1999, с. 1.

AttachmentРазмер
аматьори, Друмев, Г., Анти, 27 август 1999, с. 1..JPG344.23 KB

Мавзолеят е незаконна постройка, ще го демонтират с дарения, Йонова, Д. Демокрация, 17 август 1999, с. 3 .

AttachmentРазмер
е незаконна постройка, ще го демонтират с дарения, Йонова, Д. Демокрация, 17 август 1999, с. 3 ..JPG2.59 MB

Мавзолеят не пада, Попов, В. Дума, 23 август 1999, с. 1.

AttachmentРазмер
не пада, Попов, В. Дума, 23 август 1999, с. 1..JPG1.91 MB

Мавзолеят се изправи от взрива, Дума, 24 август 1999, с. 1.

AttachmentРазмер
се изправи от взрива, Дума, 24 август 1999, с. 1..JPG2.02 MB

Мавзолеят се оказа противоатомен бункер, а не гробница, Владимирова, П., Демокрация, 24 август, с. 3.

AttachmentРазмер
се оказа противоатомен бункер, а не гробница, Владимирова, П., Демокрация, 24 август, с. 3..JPG2.43 MB

Обсадата на мавзолея се превърна във фарс, Костов, Б. Дума, 25 август 1999, с. 6

AttachmentРазмер
на мавзолея се превърна във фарс, Костов, Б. Дума, 25 август 1999, с. 6.JPG2.74 MB

Операцията повторена заради седем отказали детонатора, Демокрация, 22 август, с. 3.

AttachmentРазмер
повторена заради седем отказали детонатора, Демокрация, 22 август, с. 3..JPG2.42 MB

Подпалвачи и рушители, Дума, 26 август 1999, с. 16.

AttachmentРазмер
и рушители, Дума, 26 август 1999, с. 16..JPG1.91 MB

Продължението на гражданската война, Станилов, С. Нова зора, 7 септември 1999, с. 1.

AttachmentРазмер
на гражданската война, Станилов, С. Нова зора, 7 септември 1999, с. 1..JPG2.06 MB

Продължението на гражданската война..., Нова Зора, 7 септември 1999, с. 2.

AttachmentРазмер
на гражданската война..., Нова Зора, 7 септември 1999, с. 2..JPG1.14 MB

След разрушаването на мавзолея ще се върне старият дух на София, Николов, Т., Интервю с проф. Димитър Аврамов, Демокрация, 25 август, с. 17.

AttachmentРазмер
разрушаването на мавзолея ще се върне старият дух на София, Николов, Т., Интервю с проф. Димитър Аврамов, Демокрация, 25 август, с. 17..JPG2.71 MB

Снимка - столичани си взимат камъчета за спомен, Демокрация, 29 август 1999, с. 2.

AttachmentРазмер
- столичани си взимат камъчета за спомен, Демокрация, 29 август 1999, с. 2..JPG894.2 KB

Специалистите срещу бутането на мавзолея, Попов, В., Дума, 20 август, с. 2.

AttachmentРазмер
срещу бутането на мавзолея, Попов, В., Дума, 20 август, с. 2..JPG2.64 MB

Фадроми бутаха мавзолея, гробницата потъна с още 50 см., Николова, Е. Демокрация, 23 август 1999, с. 3.

AttachmentРазмер
бутаха мавзолея, гробницата потъна с още 50 см., Николова, Е. Демокрация, 23 август 1999, с. 3..JPG2.45 MB

Интернет ресурси

Тази рубрика представя различни адреси в световната мрежа, които биха могли да бъдат полезни при разработване или допълване на теми в областта на изследването на параисторичното. 

Вестници

Вестници

Йорданова, Люба, Зорница Стоилова. Митоборци: Пет историци, които не разсъждават за миналото на ракия и салата. - Капитал, 30 март 2012, електронно издание

Йорданова, Люба, Зорница Стоилова. Митоборци: Пет историци, които не разсъждават за миналото на ракия и салата. - Капитал, 30 март 2012, електронно издание

Източник: http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2012/03/30/1798754_mitoborci/

Интернет публикации

Интернет публикации

Димитров Б. Пророчеството на Професоратора. - WEBCAFE, 21.01.2015, 17:43 (обновена 25.01.2015, 09:17)

Божидар Димитров. Пророчеството на Професоратора. - WEBCAFE, 21.01.2015, 17:43 (обновена 25.01.2015, 09:17).

Източник: WEBCAFE

Любомир Пожарлиев. Закъснялата памет, http://www.marginalia.bg/, 18/11/2014

Закъснялата памет

от  - 

18/11/2014


 


снимка: www.president.bg

Аз съм човек, който се занимава с история на инфраструктура. При инфраструктурата нещата са сравнително прости. Като я построиш – променяш действителността. Един път свързва едно село с друго, но пък трето остава изолирано. Независимо от това, веднъж вече налична, по думите на историка Дирк ван Лак[1], всички вече я приемаме за дадена, за самоочевидна, за нещо, което е било там и винаги ще бъде там. Но с едно условие: само до момента, в който тя изчезне или спре да бъде поддържана. Така например, докато нямахме магистрала Тракия, всички ние тихо или гласно негодувахме за липсата ѝ. Защо негодувахме – въпросът има своите различни логики: историческа – трябвало е далеч по-рано да бъде построена, икономическа – бизнесът губел от всичко това, социална – не можело да стигнеш до работа, фамилна – по-трудно се стигало до роднините в Ямболско и т.н. Но ето, че сега, веднъж имайки я, като че ли бързо забравихме за доскорошната ѝ липса.

Метафората за инфраструктурата е удобна. Нейната всеобхватност и достъпност позволява да бъде ползвана за ред други въпроси. В случая ще я ползвам като връзка към проблема за паметта. Както в инфраструктурата, така и в структурите на нашата памет системното занемаряване, бездействието води до амортизация, западане и накрая разпад на инфраструктурата. Когато си оставил една, било коя да е памет (или инфраструктура) без поддръжка, тя започва да линее или на технически език  – да се амортизира.

Това, което е по-важно, е не самият процес на амортизация, не самият процес на дименция, не самата забрава, в която всички сме потопени, до голяма степен и заради неизбежния всекидневен живот. Далеч по важен е въпросът как е било допуснато това да се случи. Какъв е механизмът, който е позволил базовата поддръжка на нашата ментална инфраструктура, наречена памет, да бъде занемарена, да бъде охлабена, отслабена, изоставена и в крайна сметка разрушена.

Чета новините и гледам как на 23-ма души са им дадени ордени от президента Плевнелиев, затова, че са отстоявали свободата на всички нас по времето на комунизма. Половината от тях (12) на брой са вече починали, двама – Георги Заркин (1977) и Димитър Влайчев (1972 г.) са убити още 70-те години от режима. Останалите 10 обаче са починали от естествена смърт след 1989 г. Трима – Румяна Узунова (1995), Васил Узунов (1994)  и проф. Йордан Тодоров (1996) през 90-те години. Шест след 2000-та година – Нури Адалъ (2004), Едуард Генов (2009), отец Благой Топузлиев (2010), Стефан Вълков (2012). А двама – тази, 2014-та година – отец Димитър Амбарев и Костадин Събев. А за Вяра Георгиева  от Русенския комитет не може да се намери нищо в интернет, освен – „наградена посмъртно“. Зловещо, нали? Статистиката в екзистенциалния хоризонт на смъртта звучи ако не зловещо, то поне цинично и неправилно. И, да, точно такава е – половината от същите тези хора са мъртви, другата са живели 25 години в липса на признание. Лично аз мога да изброя поне още 23-ма, които с основание биха могли да се наредят до наградените. Трябва ли и те да умрат, за да заслужат едно държавно признание. В никакъв случай тук не целя нито да коментирам подбора на президента Плевнелиев, нито да хвърлям вина върху него за закъсняло действие, а още повече в  непредвидимия хоризонт на човешкия живот и смърт. Напротив, ако има държавно лице, което да заслужава уважение за полагане на усилия по запазване на паметта за периода на комунизма, е именно президентът Плевнелиев.

Много преди неговия мандат обаче, такива и много други дисиденти починаха в забрава, докато един друг президент на България награждаваше с държавни ордени печални образи на посткомунистическото ни настояще като прословутия оръжеен бос Маджуков или бизнесмена Тодор Батков, или пък вечния директор на НДК Христо Друмев. Както знаем, и наградени, и награждаващи – всички те принадлежат към бившите репресивни структури на НР България. Още пък по-рано, и както нееднократно журналистът Татяна Ваксберг изтъква[2], по време на правителството на Иван Костов един от главните екзекутори на „възродителния процес“ в България – бившият вътрешен министър от 80-те години Димитър Стоянов, бе погребан освен с множество медали за заслуги, така и с държавни почести от тогавашния министър на МВР Богомил Бонев. Впрочем, по-голямата част от всички обвиняеми по делото за „възродителния процес“ като споменатия Стоянов (1999), Кубадински (1995), Живков (1998), и Младенов (2000) също починаха. Последният жив обвиняем е Георги Атанасов, а Георги Танев (също сред живите), ключова фигура във „възродителния процес“ и „Голямата екскурзия“, никога не е привлечен като обвиняем, както и много други вече починали членове на Политбюро. Както всички знаем, смъртта не отбира нито палачите, нито жертвите. Но в живота бездействието към едните не е равнозначно на бездействието към другите. Докато Живков и неговият режим имат своите паметници, а не наказателни присъди и се радват на 55% позитивни оценки според скорошното изследване на Алфа Рисърч[3] и това, което направихме преди една година със закрития вече НЦИОМ[4], то паметта за „другите“, за „жертвите“ е трайно и устойчиво закъсняла и закъсняваща.

Незнанието за палачите също не е равнозначно на незнанието за жертвите. Непознаването както сред по-младата, така и сред по-възрастната част на нашето общество на повече от гореизброените имена като например Димитър Стоянов, Георги Атанасов или пък Георги Танев, всички със значима роля в едно от най-страшните събития от новата ни история – „възродителния процес“, не е тъждествено на непознаването на техните жертви като наградените – покойния Нури Аталъ и на живите Сабри Искендери Зейнеп Келеш. Ако непознаването на първите е липсата на памет за естеството на комунистическия тоталитаризъм в България малко преди краха му, то непознаването на вторите е амортизираната памет за позитивните примери за човешко и гражданско поведение в една екстремна обществена среда. Както показахме в едно скорошно наше изследване за изучаването на комунизма в България[5], ако част от първите – екзекуторите, фигурират в учебниците за средно образование, най-малкото в качеството си на представители на държавната власт, то вторите – жертвите – изцяло отсъстват.

Важно е да се каже, че закъснялата памет както за палачите, така и за жертвите, не е задължително да се случва изолирано, а напротив, може да се случва паралелно. Например БНТ в контекста на програмата си от „25 години промяна“ излъчва серия от критични публицистични предавания и кратки филми за комунистическото и посткомунистическото ни минало. Същевременно обаче в контекста на собствените си чествания – „55 години БНТ“ рекламират своята история с петминутно повтарящо се хвалебствено слово на вездесъщия Антон Дончев. Както знаем, той е автор на поръчковата книга на комунистическия режим „Време разделно“ като част от асимилационната кампания над помаците през 60-те години и чиято екранизация удобно съвпада с кампанията „възродителен процес“ през 80-те години на 20 век. Закъснялата памет за жертвите на тези асимилационни кампании едва сега започва да се проблематизира в такъв мащаб по държавната национална телевизия. Очевидно за ръководството на БНТ няма противоречие с това легитиматорът на същите тези процеси в полето на литературата, награден с орден „Стара планина“ от споменатия президент Първанов, патетично да обяснява какво е за него „нашата Телевизия“.

Ретроградният аргумент, обикновено изтъкван от хора, които никога не са се занимавали с историческата наука или професионално с проблемите на паметта, поне не в този век, тук е – не е минало достатъчно време за трезва рефлексия на толкова скорошен период. Или, в още по-елементаризираната форма, той гласи – историята ще отсъди кой прав, кой крив. Все едно историята е направена от божествена материя и притежава морално-нивелираща трансцедентна сила. Този аргумент не е валиден поне по три причини. Теоретико-методологическата е, че модерната историография отдавна е интегрирала в себе си разказите или материалите (снимки, картини, записки) на съвременниците за скорошни събития, спомените за ежедневието, дори и мемоарната литература като легитимни исторически извори. Практическата причина е, че модерната българска историография, която не включва защитниците на горната спекулативна конструкция, изключително много напредна в изследванията си за периода от 1944 до 1989, както като обем литература, изпреварващ например дори някои от съседите ни като Сърбия, така и като събрани архивни оригинални извори и такива на свидетели от периода. Трето и последно, в пряка връзка с проблема на тази статия, е именно проблемът за паметта в хоризонта на ограничения ни в конкретно време житейски хоризонт.

Паметта се случва в нашето ежедневие с всичките ни бездействия и действия, познания и непознания. Дори и да не приемем тезата на Морис Халбвакс[6] за съществуването на „колективна памет“, то можем поне да се съгласим с неговия не по-малко именит критик Райнхарт Козелек – за наличието на колективни условия на нашите спомени. Сред тях той включва икономически, политически, религиозни, социални, църковни, партийни, национални и езикови, предварително дадени условия”, които  „определят рамката на моите възприятия“[7]. Сред тези базови условия се числи и правораздавателната система, която не успя да се погрижи за справедливостта за жертвите и наказанието на палачите, какъвто пример дадох. А грижата за паметта, за бъдещето, а, ако щете, дори и за икономическото развитие на едно общество, неизбежно минава през въпроса за справедливостта. (Връзката икономическо благоденствие и памет заслужава отделен и по-задълбочен текст). Също такова условие е образователната и в пряка връзка културна институционална среда – липсата на имената и разказите за и от жертвите в учебниците по история и литература. Такова условие е и липсата на паметници и на места на паметта (България продължава да е една от малкото посткомунистически държави без концептуален музей на тоталитарната власт и без други подобни културни институти), където да бъдат почитани същите тези хора, както от роднините им, така и от учениците и техните родители.

Накратко – липсата на базовите условия за колективна памет – институционална юридическа справедливост, места на памет, паметници, разкази на съвременници и потърпевши в учебниците, културни институти, кинематография, дигитални и документални извори като част от обучението и т.н., води до трайна занемара и в крайна сметка до разпад на менталната ни инфраструктура. Така паметта винаги ще е закъсняла за съвременното българско общество. Ще е закъсняла както за живите, така и за мъртвите. А може и с тях окончателно да изчезне.

 

[1] Dirk van Laak. Infra-Strukturgeschichte. In: http://www.jstor.org/discover/10.2307/40186014?uid=1072312&uid

[2] http://www.dw.de/сякаш-не-е-имало-възродителен-процес/a-6239557

[3] http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/11/09/2415739_koi_specheli_ot_prehoda_v_bulgariia/

[4] http://diktaturata.bg/images/PDF/istoria_na_komunizma.pdf

[5] http://kultura.bg/web/комунизмът-в-учебниците-2/

[6] Морис Халбвакс, М. Колективната памет, София, ИК „Критика и хуманизъм”, 1996.

[7] Райнхарт Козелек, „Съществува ли колективна памет”, в Около Пиер Нора. Места на памет и конструиране на настоящето. /съст. И. Знеполски/, София, Дом на науките за човека и обществото, 2004, 42.

Източник: http://www.marginalia.bg/

Митът за хубавия живот при социализма. - NEWS.BG, 14.11.2014, 20:49

Митът за хубавия живот при социализма

14.11.2014, 20:49 (обновена 14.11.2014, 21:31)
news.bg
 

Какъв е бил животът по време на социализма - по-добър или по-лош от днешния? Последните социологически проучвания показват, че голяма част от българите са склонни да идеализират комунистическия режим, констатира Дойче веле..

Изследване от 1977 година, изготвено от известния български социолог проф. Чавдар Кюранов, налага извода, че равенството в тогавашното „развито социалистическо общество" е просто химера. В групата на най-бедните жители на тогавашна България влизат между 80 000 и 100 000 души. Дори според социалистическата наука животът на тези хора е бил повече от мизерен. Не са имали нито канализация, нито течаща вода. Осветявали са домовете си с газена лампа или в най-добрия случай с една крушка. Не са притежавали мебели, да не говорим за електроуреди. Обитавали са къщи с пръстен под.

Малко по-добре са живеели хората от по-горната група, която обхваща около 400 000 души. Те вече имали тухлени къщи, макар и без водопровод, канализация, баня и тоалетна. Отоплявали се с въглища и дърва, но пък притежавали радиоточка, електрически котлон, ютия и дори гардероб. Хората, принадлежащи към още по-горната група, са притежавали такива „екстри" като диван, фотьойли и тапицирани столове. А в най-горната група влизат хората, които освен всичко това са притежавали и автомобил.


Спомени за НРБ

Доцент Петя Кабакчиева, ръководителка на Факултета по социология в Софийския университет, е изненадана от рязката промяна в оценките за живота по време на комунистическия режим. „Днес голяма част от българите смятат, че тогава е имало спокойствие, сигурност, ред, а сега няма. Имало е равенство, сега - не, имало е сигурна работа, добро образование, здравеопазване, а сега няма", обобщава Кабакчиева, позовавайки се на резултатите от последното проучване на „Алфа Рисърч".

„Хората в НРБ са нямали усещането, че от труда им зависи нещо. Очаквали са държавата да се грижи за всичко, в това число и за доходите им. В началото на прехода същите тези хора казваха: Сега вече - всекиму според труда! Но именно това голямо очакване не се сбъдна", посочва Кабакчиева и добавя, че една от основните причини за тези несбъднати копнежи е формираният при социализма манталитет, който намира изражение в популярни фрази като „те ме лъжат, че ми плащат, а аз ги лъжа, че работя". Добре се помнят и други „максими" на соца - „Работи, за да ядеш, кради, за да имаш". Или пък - „Защо НРБ е най-богатата страна в света? - Защото всички крадат и пак има".

„За разлика от Полша, където в края на комунизма гражданското общество вече беше узряло за икономическите реформи на Балцерович, борбата на българското дисиденство се ограничаваше до искания за съблюдаване на основните човешки права, докато представите за икономическото развитие се спускаха от комунистическия елит", припомня Кабакчиева. И допълва, че „общонародната" собственост при соца масово е била възприемана като ресурс за лично облагодетелстване. Именно липсата на ясна граница между публично и частно по време на социализма доведе по-късно до разцвета на сивата и черната икономика, посочва социоложката.


Един положителен извод

Според Кабакчиева, последните социологически сондажи съдържат и положителни изводи за развитието на българското общество. Редица изследвания, проведени през 90-те години на миналия век, между които и авторитетното Общоевропейско изследване на ценностите, показват, че за повечето българи равенството е било тогава по-важно от свободата. „Днес картината е съвсем друга - две трети от хората в България категорично поставят правото на всеки човек да живее свободно пред идеята за социалното равенство", отбелязва социоложката Петя Кабакчиева.

Източник: NEWS.BG

 

Проф. д-р Евгения Калинова: Външният фактор е решаващ за характера на промяната, настъпила в България през есента на 1944 г.

Проф. д-р Евгения Калинова: Външният фактор е решаващ за характера на промяната, настъпила в България през есента на 1944 г.

Публикации

Кристина Бобева, Теодора Костадинова, Анастасия Иванчева, Отражението на параисторията във виртуалното пространство на форумите „Бойна слава“

ОТРАЖЕНИЕТО НА ПАРАИСТОРИЯТА ВЪВ ВИТРУАЛНОТО ПРОСТРАНСТВО ПО ПРИМЕРА НА ФОРУМИТЕ „БОЙНА СЛАВА”

 

Кристина Бобева

Теодора Костадинова

Анастасия Иванчева

 

            При анализирането нa темата за параисторията и влиянието ú в обществото в наши дни трябва да се направи поглед върху историческото развитие на българската нация, за да могат да бъдат обяснени, поне в известна степен, процесите протичащи в началото на ХХIвек в нашето общество. Подобно на другите балкански народи в продължение на близо пет века българите нямат самостоятелна държава. Това естествено води до липса на собствен обществен елит, който да поддържа самочувстието на нацията. Годините на чуждо политическо владичество водят до прекъсване и в книжовната дейност на българския народ, в това число и на историческа тематика. В продължение на близо три века до началото на средата на ХVIII век българският народ страда от пълна лиспа на собствена писмена култура.

Актуалната днес тема за параисторията има своите корени в българското общество още от периода на Възраждането. Част от псевдоисторичните теории разпространявани днес са повлияни от произведенията на редица възрожденци и учени от края на XIX и началото на XX век, но не трябва да се забравя, че до голяма степен те са обслужвали националната идея, а не историческа достоверност. Поради особеностите на политическото положение на българския народ в този времеви обхват най-актуална тема за авторите, занимаващи се с история е произходът на българите. Това се обяснява с идеята да се повдигне самочувствието на българите чрез изтъкване на величието на тяхното минало.

 Произведенията  върху тази проблематика от периода на Възраждането и от първите години след Освобождението на България от османска власт през 1878г. не могат да бъдат определени като псевдоисторични, тъй като професионалната история също не е добре развита в този период. Редицата теории, които се появяват относно произхода на българите в началото на ХХ век носят белезите на политическите събития и идеологии, които се разпространяват в цяла Европа по това време. Налагането на тоталитарен режим след 1944г. води до налагане на цензура върху всички сфери на науката и културата. В продължение на 45 години съществува монопол върху изводите от историческите изследвания, които трябва да се съобразяват с официалната държавна позиция.

Това своеобразно потискане на проучванията по различните теории за произхода на българите води до ответния „бум” на произведенията по тази тематика след промяната на политическия режим от 1989г. Параисторичният дискурс получава своя шанс за развитие и разпространение в България след края на социалистическия период, но началото му се корени във възродилите се националистични идеи през 70-те години на ХХвек. В рамките на големите промени, които търпи българското общество след падането на социалистическия режим, се появяват редица автори, които правят своя интерпретация на всеобщо известни исторически факти или „откриват” неизвестни такива. През първите години след смяната на политическия режим в освободеното от цензура българско публицистично пространство излизат редица псевдоисторически трудове, по-голямата част от които са дело на непрофесионални историци[1].

Тенденцията за увеличаване броя на произведенията на историческа тематика и особено започналата да става все по-разпространена практика те да се пишат от хора, за които историята е хоби, а не професия, показва дълбоката криза на доверие, което изпитва българското общество към академичната историческа наука. Това недоверие може да бъде анализирано от две гледни точки. От една страна  отричането на историчеките изследвания при предишния политически режим е в унисон с идеята за заклеймяване на всичко, което е свързано със социалистическия период. Официалната теория, част от която е създадена след 1944 г., бива „обвинявана” от параисториците  в служба на чужда пропаганда, както се вижда в нападката на ст.н.с. д-р Петър Добрев „България се намира в своето днешно жалко духовно положение не само заради своите политици, но и заради греховете на голяма част от своите казионни историци от просъветски тип”[2]. От друга може да се обясни с желанието „другата” история, останалата „скрита” история да бъде истината за хода на събитията в миналото. Това заключение може да се направи, макар и условно, когато се погледнат периодите на най-силно развитие и разпространение на параисторичните трудове в българското общество. Кризата, продиктувана от мъчително осъществяващият се български „преход” в края на XX век като че ли позволява на псевдоисторията да набере сериозна популярност. Опитът на обществото ни да се легитимира като достоен член на европейската общност в началото на XXI век поражда все по-широкото разпространение на множеството параисторични теории, повечето от които имат своето начало още в годините преди Втората световна война.

Както вече беше посочено темата за произхода на българите е разглеждана от редица автори още в периода на Българаското възраждане. И макар тези произведения да са писани от непрофесионални историци, те имат своята подкрепа и от академични учени в годините след Освобожението на България. Темата остава особено актуална в хода на редицата въстания и войни  за национално обединение. В този смисъл теориите за произхода на  българите до голяма степен зависят от политическата обстановка в страната.

Следа падането на комунистическия режим и разпадането на социалистическия блок, който в известна степен е обединен и от панславянската идея, в българското общество настава нова криза на идентичност, свързана с произхода на прабългарите. Тежките икономически условия и цялостното обезверяване на населението към политическия живот в модерната българска държава води до търсене на средновековните корени, които да докажат на обикновения българин, че романтичните идеи на Възраждането са възможни и че България е била и отново ще бъде велика държава.

На тези търсения в обществото отговарят не професионалните историци, които се занимават с академична наука, а най-различни хора, за които тълкуването на историята се оказва лесна и достижима задача. В края на ХХ век псевдоисторическите произведения се издават обикновено в много по-големи тиражи от научните трудове на професионалните историци, тъй като са емоционално и политически атрактивни. Възможността за разпространение на информация на тема история, както и по всички останали тематики, нараства и променя своята същност с бързото развитие на модерните технологии в края на миналия век. На границата между ХХ и ХХI век, когато интернет е част от живота на почти всяко домакинство, значението на виртуалното пространство при анализиране на свързани с параисторията придобива все по-голямо значение.

            В настоящия текст ще се опитаме да представим отзвука от разпространението на параисторичните теории в обществото. Тъй като обемът от информация в медиите е твърде голям и разностранен трябваше да се спрем на една единствена платформа. Избрахме да акцентираме в своето изложение върху представянето на система от интернет форуми, които се занимават с историческа тематика.

 По своята същност военно-историческите форуми „Бойна слава” представляват пространна система от интернет форуми, обединени не само от военно-историческа тематика, но и философски, езиковедски, филологически и други теми. Замислени като дискуционно пространство за обмяна на знания и мнения в областта на историята и близки до нея хуманитарни науки, те придобиват и чисто информативен характер. Това превръща форумите „Бойна слава” в привлекателно поле за изява на потребители с интерес към тази тематика, но без подготовка или умения да набавят нужната им иформация от друг източник. Историческите познания на определени членове на форума понякога достигат до такива детайли в отделни области на историята, че един любител или случаен посетител на форума остава респектиран. Някои от участниците в „Бойна слава” са създатели или администратори на други интернет-форуми с военно-историческа тематика като „Третият Райх,  „Вимпел”, “Манлихер”, „Великата война 1914-1918г” и др. Всички тези сайтове, включително форумите се финансират, израждат и поддържат на частни, ентусиастки начала. Юридически интернет пространството на „Бойна слава” представлява частна собственост, съответно управата на сайтовете и форумите има пълни права за определяне на правилата и ограниченията при ползването им. Самата платформа е разделена на няколко секции с различни предназначения – International, Общи приказки, Световна история, Българска история, Световните войни и Военна техника. Тъй като обаче, както вече беше отбелязано, прабългарстиката е най-податливата на параисторични теории тематика ние ще се спрем само на раздела засягащ Средновековната българска история, както и този за Литература, тъй като там се обсъждат параисторични издания. Основният акцент в текста ще падне върху правилата на форумите, които засягат публикуването и коментирането на теми, които са пряко свързани с разпространението на параистористорични тези.

При вече описаните характеристики на форума би следвало да се очаква, че именно в темите за средновековната българска история ще бъдат публикувани теориите на най-различни параисторици, псевдоучени и хора, повлияни от различни публикации, които се разпространяват в общественото пространство. Форумите „Бойна слава” обаче са приятна изненада в това отношение. Разделът за средновековната българска история е под строг контрол на модераторите. Взимането на решения за проямна на правилата, затваряне или изтриване на тема, както и забрана за достъп и изказване на мнения на деден потребител се решава от форумен съвет от петима членове, които са модератори на различните раздели във форума.

Повечето теми, свързани с произхода на древните българи са заключени,а съществуващите са под строг контрол на модераторите. Това  ограничава възможността да се изказват разнообразни мнения, които понякога граничат с абсурдното. При разглеждане на темите ставя ясно, че причината тези тема да бъдат заключени е именно възникването на спорове, които са повече на емоционална основа, от колкото опити за доказване на дадена теза чрез доказателства. Това налага и промяна на правилата на форума, що се касае именно до този раздел:

Поради явното израждане на нивото на дискусиите във форума за българското средновековие, занапред всичко, което модераторите биха сметнали за обида към опонента, включително маскирано като шега или ирония, всичко, което априори отхвърля директно теорията на този опонент, а не представените за нея доказателства и всяко мнение, набъркващо комунизъм, антикомунизъм, нихилизъм, евреи, масони,  ДС,  КГБ,  Коминтерна и всякакви други тайни служби ще бъде безмилостно и без обяснения изтривано. Ако смятате, че нещо е много важно за темата, подкрепено е от доказателства и засяга някое от изброените - пишете го, но ако по нашите критерии не е така - ще бъде изтривано.[3] По този начин модераторите/администраторите на форума показват своето отговорно отношение към влиянието, което подобно интернет пространство би могло да има във формирането на общественото мнение. Това е особено важно с оглед на факта, че анонимността, която осигурява интернет пространството, позволява по-директно изразяване на отношението към дадена личност или проблем. Така, поради явно зародилото се напрежение сред потребителите на форума, част от темите в раздел Българско Средновековие не само са изтрити, а са създадени редица нови правила, които да регулират разпространението доказателствено необосновани мнения и теории пряко засягащи най-ранната българска история.

Първото правило гласи: „Не използвай исторически аргументи от преди 1000-2000 години за да обосноваваш съвременните си политически убеждения и националистически пристрастия.” То ясно демонстрира една от основните нападки в публичното пространство срещу тези, които цитират официалните постановки на академичната наука, а именно обвинението в антинационализъм. Често тези, които приемат параисторията, чиято основна цел е да докаже величието и древността на българският народ и държава[4], за достоверна са привърженици на крайния национализъм. Те смятат себе си за най-големите партиоти.

Друго широко разпространено обвинение отправяно към академичната наука е, че тя служи на чужди пропагандни и агентури. Тази тенденция също в отразена в правилата на форумите. „Не използвай конспиративни теории, че някой съзнателно до ден днешен крие истината по политически, религиозни и други подобни причини. Т.е., че Ватикана, гърците, руснаците, германцитe, евреите и комунистите са фиксирани върху идеята да предотвратят излизането на доказателства за величието на българския народ. На теория трябва да добавя „освен ако нямаш много сериозни доказателства”, но понеже имаме идея за такива „дискусии” на други места може направо да си ги спестим.”

            Опитът на управата на форумите да поддържат определено ниво в съдържанието им личи в правилото засягащо аргументацията на потребителите:

Възможно повече ползвай оригиналните извори, за сметка на съвременните историографските интерпретации. Разбира се мнението на авторитета има значение, но само когато е подкрепено от доказателства, а и да не забравяме, че онези, които са авторитети за едни, не са авторитети за други.”  Тук ясно личи опита за ограничаване на разпространението на всякакъв вид професионални и не толкова професионални мнения и интерпретации, които не се основават на достоверна и убедителна аргументация.  

            След като описахме общите положения и форумните правила ще направим по-детайлно разглеждане на темите от раздела за българската средновековна история.  Разделът включва 371 теми. Модератори са Guy de Mond Ferrand и Thorn. Предишен модератор на форума, който също затваря редица теми, насочени към произхода на прабългарите е gollum, който вече не е модератор на този раздел. Сред затворените теми са: „Генетика на българите!?”, „Религията на първобългарите”, „Прабългарите”, „Какви са „българските” славяни”, „Езикът на прабългарите”, „Кога точно е възникнала българската държава?”, „Численост на Аспаруховите българи” и др. Преглеждането на темите показва, че те най-често за затворени, защото в тях спират да се излагат доказателствено подкрепени аргументи, а форумното пространство става поле за размяна на лични нападки. С цел да се изяснят правилата има специално започната тема от модератора ThornКак трябва да се водят дискусии за прозихода”. В унисон с предложенията в тази тема са създадени отделни теми за всяка от теориите за произход на българите. Идеята на тези теми е в тях да участват само потребители, които подкрепят въпросната теория, за да не се получават безсмислени и по своята същност нерешими спорове във форумното пространство.

            Напрежението около темите за прозихода, езика, религията и т.н. на прабългатите ескалира толкова, че на 10 август 2007г. е въведен шестмесечем мораториум върхи всички теми, свързани с произхода на на прабългарите. Ограничението е въведено поради явното израждане на повечето от дискусиите, които засягат въпросите, свързани с етногенезиса и културата на първобългарите. Дори тези, около които би могло да се развие дискусия твърде често се превръщат в обект на изразяване на лични непокрепени с извори мнения. За публикуване на постове, които не са съобразени с правилата на форума изключени от „Бойна слава” са редица потребители. Сред тях са Galahal, inabus, KG125, bozman и др.   

            Освен върху начина, по който протичат дебатите във форумното пространство има дискусии и отностно източниците, върху които те градят своите тези. Един ярък пример в това отношения е темата за обсъждане на произведенията на д-р Ганчо Ценов[5]. В нея всъщност личат основните причини, заради които и до днес параисторичните теории имат немалко поддържници. От мненията на потребителите става ясно, че ако за професионалните историци липсата на методология и разглеждането на извори извън техният контекст означава липса на научна достоверност на дадена теория,  за любителите историци методология не е нужна. Около това противоречие са концентрирани и мненията в темата, в която се обсъждат българските параисторици „Българските историчати – П. Добрев и ко”. Сред обсъжданите в тази тема автори са  д-р Петър Добрев[6], д-р Божидар Димитров[7], споменатият вече д-д Ганчо Ценов и др. Дискусията в темата се изгражда именно върху въпросите за методологията, по която авторите правят своите изследвания. Това са професионални историци, които разполагат с необходимия обем знания и ресурси, но съзнателно акцентират върху дадена част от изворите, с цел да докажат своята теория. Лиспата на цялостно анализиране на данните за дадено историческо събитие или епоха е всъщност основата, върху която се градят параисторичните трудове.

            Подобна тенденция има и в някои мнения на потребителите в форумите „Бойна слава”. Пример за подобно частично интерпретиране на информацията има в коментарите на потребителя проф. Добрев. От линк към неговия профил, става ясно, че зад този потребителски акаунт стои проф. Иван Добрев, който е тюрколог по образование и има собствен блог, в който са публикувани негови изследвания. Един от неговите основни опоненти в оформящите се дискусии е потребителят T.Jonchev. Той е преподавател по история в Ломската гимназия. В постовете на тези двама потребители са пример, който често се среща в публичното пространство. Проф. Добрев разполага с голям обем информация и в мненията му относто лингвистични въпроси личи добро познаване на тематика. По отношение на историята обаче той прави категорични заключения на база твърде малко информация. T.Jonchev от своя страна освен изключително богата аргументация и изворова база към своите коментари изрично подчертава, че на посочените документи са възможни няколко интерпретации. Той често публикува и линкове към трудовете на омаловажаваните от параисториците академични учени, чието професионално занимание е анализирането на изворите за историята.

            Представените няколко примера са само част от многото, които могат да бъдат извадени от форумите „Бойна слава”. Те показват, че основната причина за противоречията между професионалните и непрофесионални учени е използването на определена методология като това се пренася и в интернет пространството. Приведените примери показват ясно как темата за най-ранната история на българите поражда не само дебат в обществото ни, но и ескалира в напрежение между защитниците на различните тези и мнения прерастващо в обиди и лични нападки. В настоящия текст е даден пример само с една интернет платформа, но това явление може да се наблюдава навсякъде в интернет пространството, където анонимността на потребителите позволява свободно изразяване на всякакво мнение. Особеният случай на форумите „Бойна слава“ е, че подобен род напрежение е максимално ограничен чрез усилията на модераторите  да поддържат  дискусиите на високо, почти научно ниво. Този добър пример от българското интернет пространство показва, че при достатъчна воля от собственици, администратори и модератори е възможно да се създаде сайт, чиято основна тема е историята, но който не се изражда в поле за изява на параисторични теории.

 


[1] Николов, Александър. „Параисторията като феномен на прехода: „преоткриването” на древните българи” http://prehodbg.com/node/965 посетен на 18.09.2011г.

[2] Добрев, Петър. Комедия от грешки. http://www.protobulgarians.com/Statii%20ot%20drugi%20avtori/Petar%20Dobrev%20-%20otgovor.htm посетен на 17.09. 2011 г.

[4] Пример за такива автори е Стефан Цанев, който в първата част на своята тетралогия „Български хроники” твърди, че преди възникването на Стара Велика България са съществували 9 други държави, създадени от прабългарите. Друг пример, дори по-краен, е мнението на Росен Минев, публикувано в списание Ави-тохол според което още в VІ в.пр.Хр сред китайците живее и проповядва българинът Боян, наречен от тях Лао-Цзъ, а скито-хунорският княз Сакия Муни създава будизма или, че Константин-Кирил и Методий са потомствени български благородници.

[5] Д-р Ганчо Ценов е български историк, работил в края на XIX - нач. на XX в. Неговите изследвния са съсредоточени освновно върху българската история през Късната Античност и Ранното средновековие. В своето емблематично произведение "Кроватова българия и покръстването на българите" той излага хипотезата, че българите са автохтонното население на европейскста част на Скития. Теорията му обаче не е приета добре сред българските академични среди и кандидатурата му за доцент в катедра Стара история на Софийския Университет е отхвърлена. Между д-р Ценов и проф. Васил Златарски и проф. Петър Мутафчиев има сериозна полемика прерастваща на моменти до лични обиди. По-късно работи и живее в Германия, където и са издавани трудновете му. Последното издание на „Кроватова България и покръстването на българите” е от 2004г.

[6] Петър Добрев е български учен от втората половина на ХХвек. Ст.н.с в Икономическия институт на БАН. Прави стопански изследвания върху историята на прабългарите.

[7] Божидар Димитров е български историк, който е известен в българското обществено пространство с изразяването на мнение по  различни исторически въпроси и стремежа му да „разбива митове” за българската история.

AttachmentРазмер
K_Bobeva_T_Kostadinova_A_Ivancheva_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.pdf132.36 KB
K_Bobeva_T_Kostadinova_A_Ivancheva_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.doc84.5 KB
K_Bobeva_T_Kostadinova_A_Ivancheva_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.odt39.38 KB

Цветелин Степанов, За някои митове в историографията на средните векове

ЗА НЯКОИ МИТОВЕ В ИСТОРИОГРАФИЯТА НА СРЕДНИТЕ ВЕКОВЕ[1]

Цветелин Степанов

 

Едва ли е постижима цел за който и да било изследовател да сътвори непротиворечива система от критерии, по които да се отчлени една или друга типология на историческите-и-историографските митове. Ето защо и тук предложената има само една цел – по-лесната ориентация по отношение на някакъв казус (в смисъла на case studies) и не претендира нито за абсолютна достоверност, нито пък за окончателно решение. Още повече, че редица митове могат да се подведат под различни критерии за оценка и по този начин да попаднат едновременно в няколко различни типологии. Примерите (казусите), предложени по-долу като отправна точка за размисъл, са подбрани предимно от средновековната българска, хазарска, руска и сръбска история и култура, като с това се цели не само разширяването на хоризонта от бази данни, но и да се потърсят (или пък да се отхвърлят, където е възможно) някои от т.нар. общи места в митотворчеството, плод на писанията на т.нар. официални историци. Естествено, акцентът е преди всичко върху митове, породили се през последните два века, като отправната гледна точка за този избор е съвсем логична – все пак сериозната наука, и историята в частност, датира от 18-19 в. Следователно примерите от сферата на т.нар. параистория не са обект на този текст.

За целта на анализа предлагам следното разграничение на „научното” митотворчество:

(1) историографски митове; (2) митове, породени от грешна интерпретативна стратегия; (3) идеологизирани-и-идеологизиращи митове, понякога различни от националните. Последните са изследвани най-активно и поради това не възнамерявам да се спирам подробно на тях. Струва ми се, че повече дължим на другите видове митове и именно поради тази причина ще се опитам да дам не само различни примери за такива, но и да изследвам някои от породилите ги причини; предлагам на места използването и на други интерпретативни „ключове”, с които да се търсят решения, които – поне така си мисля на фона на натрупания опит – са много по-адекватни с оглед мисловните нагласи и практики на Средновековието.

Към група първа бих причислил и досега налаганият активно в науката мит за изначалната тюркскост на ранните българи/(прото)българите/прабългарите. Той има своята ранна „научна” фаза най-вече в изследванията на Вилхелм Томашек от края на 19 в., за да се разпространи впоследствие лавинообразно в световната наука, особено в историографията на унгарци, германци, австрийци, както и сред редица учени в бившия СССР и в България. Така той заменя ред други по-стари хипотези за най-ранното минало на (прото)българите, които така и не успяват да се наложат в сферата на „научната” митология. Веднага трябва да кажа обаче, че в България през последните 20-25 години се появиха многобройни изследвания по този проблем, за съжаление немалко от тях осъществени с неадекватна – ако изобщо има такава – методология. Последното доведе до ред отрицателни последици и „замъгли” или „разми”, така да се каже, някои от най-важните доводи за далеч по-сериозната обвързаност на ранната българска етногенеза с тази на ираноезичните (източно- и северноирански) племена. В интерес на истината, някои от тезите за едно по-стабилно иранско начало в корените на (прото)българската етногенеза се срещат и сред учени в бившия СССР, както и сред български изследователи между двете световни войни, например Андрей Протич и Богдан Филов. Несмело в тази насока се изказва в края на 1960-те г. и Веселин Бешевлиев (особено що се касае до ираноезичност на някои от аристократичните родове на предхристиянска България в една статия, отпечатана в бившия СССР), но все пак в основните си работи от периода 1970-те–1990-те години Бешевлиев защитава идеята за принадлежност на ранните българи към тюркското езиково семейство. По подобен начин – загатнато и „ненатрапчиво” – иранското начало у (прото)българите представя и Станчо Ваклинов почти по същото време, но все пак и той не посмява да се противопостави на господстващото тогава мнение.

Най-напред нека се спрем на въпроса как конструират тезата си привържениците на изначалната тюркскост на (прото)българите? За тях един силно фрагментиран надпис върху камък от 820-те г., където Веселин Бешевлиев разчете „Тангра” и го обвърза с алтайския бог на небето Тенгри/Тейри, поставен редом до няколко на брой имена на български аристократи с алтайски произход, са достатъчно основание за съществуването на такава теза. Но как да се пренебрегнат другите налични факти, които нерядко са далеч по-важни, а и са много повече на брой. Можем ли да ги пропуснем? И така, нека си отговорим най-напред на същностния въпрос как се самоидентифицират и разграничават индивидите през Средните векове: а) с оглед всекидневен живот: по облекло, прическа и под.; б) според по-абстрактни категории: генеалогия, религия и храмове, посредством лично местоимение за 1 л. ед. ч., по специфични титли (макар че последното не винаги е достатъчно надежден признак, тъй като военната номенклатура твърде често се заимства отвън), и т.н. Какви са прическите например на тюрки и на авари, по традиция свързвани с алтайските народи,  и схождат ли си те с тези на българите? Категорично не! (Примери от писмени извори: за авари и тюрки – „косоносци”, със „сплетени в приплетка” коси; визуални – редица графити от Хазария, представящи и хазарски воини с подобни коси; тези данни са за периода от втората половина на 6 и до 10 в.; за българи – срв. Именника на българските владетели – до 680 г. са маркирани изрично посредством „с остригани глави”, вж. и „Менологий” на василевса Василий II от началото на 11 в., където българите са представени със своите кафтани). Същото е валидно в голяма степен и за основните белези в облеклото, макар че в това отношение, в степта и в гористо-степния пояс на Евразия, се наблюдават много сходства сред различни етноси, обусловени от климатичния фактор.

Кои са основните божества при тюрките? Вече упоменатият бог на небето Тенгри/Тейри, но заедно с него върви „в двойка” женското му съответствие – Умай (обвързвана с раждащото женско начало и със земята, т.е. със средния пояс във вертикалното 3-членение на света), а господар на подземния свят е Ерклиг. Все още няма нито един извор, който да твърди, че сред езичниците българи са почитани божествата Ерклиг и Умай (което не означава естествено, че българите не са почитали богове на тези две основни нива в мирозданието). В добавка, до този момент нямаме нито един писмен извор, който да поставя (прото)българите редом до тюрките, в смисъл на произхождащи от последните (за разлика от данните за печенеги, узи, маджари и др.). Не на последно място, като същностен елемент в управленската структура на тюрките от Първия и Втория каганат винаги се отбелязва т.нар. върховна тройка в управлението, т.е. каган, ябгу (-каган) и шад, най-често намиращи се в братска или синовна обвързаност помежду си. Такава „тройка” сред българите, поне до този момент, е неизвестна. При последните се наблюдава наличие на „кан(а)субиги”, „кавхан” и „ичиргубоил”. Има, разбира се, и еднакви титли: тархан, миник/имник и др., както и титли, типични и за двата езика, иранския и алтайския, например иран. бахадур, бълг. багатур, тюрк. батыр; или пък иран. бага, бълг. бог/биг, тюрк. бей/бий.

Още нещо твърде важно с оглед на самоидентификацията, за да го пропуснем – в Дунавска България, както и на поне две места в района на Северен Кавказ (Хумара) и северното Причерноморие (Маяки/Маяцкое), по същество от пределите на Хазария, където са живеели (прото)българи през 8-9 в., до момента са открити общо 8 на брой храмове на огъня (6 в Дунавска България: по два в Плиска и в Преслав, и по един – в Мадара и в Силистра, т.е. в основните „царски” средища; и още два в земите под хазарска власт), които се свързват по своя произход не с алтайския, а отново с иранския свят! Последното обаче не означава, че трябва веднага да свържем (прото)българите със зороастризма от епохата на Сасанидите, каквато теза напоследък някои се опитват да лансират. Струва ми се, че най-близо до истината са онези автори, които интерпретират най-древната религия на (прото)българите през индоиранския „ключ” (срв. т.нар. в изворите „скитска заблуда”, с особена почит към огъня и водата, въздуха и земята, като основни елементи, както и на слънцето), макар че не могат a priori да се изключват по-късни алтайски напластявания, особено що се касае до т.нар. аристократични култове и свързания с тях особен войнски/аристократичен етос.

Към размисъла в посока иранскост можем да добавим и особено ценното наблюдение за самоидентификацията при българите. Сред тях 1 л. ед. ч. на личното местоимение е иранското „аз”! И тази констатация е твърда величина и до днес! Сред други славянски народи, които боравят с кирилската азбука, при сърби и руси в частност, идентификацията днес масово се осъществява посредством „я”, а не чрез „аз” (в диалектни варианти в България – и посредством „ази”, т.е. същото като при редица ирански народи и до днес!), за разлика от тази при българите. Ако към всичко казано добавим и многобройните имена на владетели и аристократи в България до 11 в., които принадлежат към иранската група, например Аспарух, Тервел, Кардам, Борис, Гостун, Маламир, Персиан, Негавон и т.н., ще се видим принудени сериозно да се усъмним в изначалната тюркскост на (прото)българите и в истинността на тази – утвърдена според някои учени – истина, а според мен – историографски мит. Разбира се, фактът на много по-сериозното присъствие на иранството (ако си послужим с термина на големия руски, а впоследствие и американски изследовател Михаил Ростовцев от първата половина на 20 в.) в (прото)българската етногенеза не изключва наличието и на алтайски инфилтрации сред българите, особено след края на 6 в., когато тюрките се настаняват далеч на запад, достигайки чак до Крим. Последното се вижда от някои аристократични имена в България (например Корш, Шун(а) и др. – от надписи върху камък от първата половина на 9 в.), от практики на водене на военни действия и военна организация, в частност (разграничението на войската на ляво и дясно крило и център), последното впрочем обща черта за степна Евразия. Последната във времето на 6-9/10 в. може да се маркира преди всичко като тюрко-иранска, ако се държи непременно на разграничителния белег език. Това не е изненадващо предвид принципната полиетничност на държавните формации в евразийската степ през Ранното средновековие. 

На второ място в тази условна първа група ще се спра на добре известния мит за крал/крали Марко, който се прославя в редица песни и сред българи, и сред сърби след края на 14 в. Очевиден факт е, че това е типичен герой от епоса на т.нар. южно славянство, но дали в основата му стои реалният крал Марко. Съмнително е подобно допускане, тъй като епичните герои по принцип са моделирани по други схеми и най-често зад тях се крие божествен персонаж или пък културен герой. В етнологията, фолклористиката и културната антропология отдавна са забелязали тази същност на героите и именно поради това си струва да се замислим кой прозира зад фигурата на Крали Марко. Отговорът според мен е следният: героят е моделиран според представата за слънчевия бог-конник, зад когото стои архи-образът на Митра, божеството на светлото Небе от индо-иранския период, а впоследствие и на слънцето, особено добре позната религия в Късната Римска империя. В различните региони името на Митра е претърпяло лингвистични трансформации с вековете, например то се среща и като Мар, и като Ми(х)р и до днес (сред волжки българи и сред иранци). Също толкова продуктивен при „царските” имена е Мир/Митра и при славянските етноси – срв. Владимир/Володимир, Властимир и под. При древните германи, а може би и при келтите, които имат видимо присъствие (за съжаление все още недостатъчно добре проучено) на Балканите, конят е назоваван „марк” (срв. гальовното име на магарето сред българите – Марко!), а конят е основният атрибут на божеството Митра, както е добре известно, и оттам и на слънцето. Пак при германите се среща „царското” име Валдемар. Слънцето, соларността, са атрибут на царската/кралската власт, истина, която не се нуждае от доказателство. Така че зад Крали Марко ще трябва по-скоро да провидим една реактивация на архаични, нехристиянски в дълбоката си същина, митологеми, които са позволили „забравяне” на реалните деяния на реалния владетел християнин крал Марко в края на 14 в., който в действителност предава каузата на християнството. Дали именно поради тази последна причина имаме моделиране на героя в епоса посредством стара езическа митологема (посредством соларността и конника)? Труден за еднозначен отговор въпрос, над който биха могли да разсъждават с повече детайли най-вече етнолозите и антрополозите.

Едновременно с епичния герой Крали Марко обаче, в българското етнично землище и особено в района на днешна западна България (с особена сила това важи за Самоковско), масово след края на 14 в. се разпространяват легенди за последната битка на последния български цар на Търновска България – Иоан Шишман (посечен по заповед на Баязид през 1395 г.!). Очевидно е, че в народните представи той е моделиран посредством парадигмата за „последния цар” преди Второто Христово пришествие и преди Страшния съд; явно е още, че падането на Второто българско царство след 1396 г. е промислено през призмата на есхатологията. Така че тук имаме отново мит, но той е създаден на друга база, този път типично християнска и есхатологична, в частност. Последното впрочем е твърде типично за света и представите на средновековния християнин изобщо, а не само за българина.  

Към втората група, на „интерпретативните” митове, мога да причисля (а) този за извеждането на (прото)българската „царска” власт и държавност от Атила и хуните и, (б) обвързването на погребението при с. Вознесенка в северното Причерноморие (дн. Украйна), датиращо най-вероятно от първата половина на 8 в., с края на житейския път на българския владетел Аспарух и с някои данни от т.нар. Български апокрифен летопис (оригинално заглавие „Сказание на пророк Исайя”, датирано от края на 11 или от самото начало на 12 в.). Нека разгледаме всеки един от тези казуси и какви изворови данни и насока на проучване стоят зад тях.

И така, понеже в науката съществува традиция (прото)българите да се обвързват с Атиловите хуни, то и първият владетел, посочен в т.нар. Именник на българските канове/князе – Авитохол, се интерпретира масово от учените като реалния хунски „цар” Атила. Първо ще се спра по-подробно на схемите, по които се изгражда този мит:

(1) българите се установяват северно от Кавказ и в Причерноморските степи през 4 в. (според „Анонимен римски хронограф” – преди средата на века), а почти веднага след това, през 370-те години, на същото място – според изворите – се откриват хуните; и  (2), понеже следващият след Авитохол маркиран владетел в Именника е Ирник, а неговото име прилича на това на най-малкия син на Атила – Ернак/Ернах, то естествено се приема, че под името Авитохол писачът е имал предвид Атила. Съпоставени обаче с други подобни текстове, т.е. с такива, с които авторите през Ранното средновековие са се стремели да създадат легитимна картина за овладяването на престола от една или друга династия в т.нар. „варварски кралства” в Европа, например при франки (митичния Меровей), при англо-сакси (от богинята Сеакснет), а така също и при номадите тюрки далеч на изток (от вълчица), вижда се, че за да е легитимна, в основата на тази власт принципно трябва да стои божествен прадед, син на Великата богиня майка, или пък културен герой. Така че типологията на изворите, заедно с типологията на структурата на тези митове, подсказват други насоки на интерпретация. И още нещо, при християнските народи, както по-сетне и при мюсюлманите, обосновката на царската власт през Средновековието върви по линия на Светото Писание. А Именника е създаден в „книжен” вид най-вероятно в началото на 10 в. и е логично да приемем за меродавно наложеното вече мнение, че е съставен в този си вид по поръка на българския цар Симеон. (Друг въпрос е, че изворът привършва с българския владетел Умор, който управлявал само 40 дни, или със 765/6 г., което ще рече, че прототипът му е обвързан с т.нар. езически период на пред- и Дунавска България). Тогава, като се има предвид следването на библейските схеми, то много по-вероятно е да се търси алюзия с някой от споменатите във Вехтия завет царе, по модела на произхода на ранните народи от някой от тримата синове на Ной (срв. например Авитохол с Авимелех), отколкото с реалния Атила.

Друг елемент от старата теза, който не издържа на критика, е периодът на властване на същия този Авитохол – според извора той е 300 години, т.е. от средата на 2 в. сл. Хр. до ср. 5 в. (За пояснение: в Именника изрично е написано, че преди да дойдат на юг от река Дунав, българите са управлявали пространството северно от реката за цели 515 години, т.е. от средата на 2 в. насетне). Така че в оригинала на писмения източник началната точка на българската „царска власт” на рода Дуло, на който принадлежат и митичния Авитохол, и впоследствие реалните владетели Кубрат и Аспарух, е средата на 2 в. сл. Хр., а не началото на 5 в., когато се появява реалният Атила, чиито военни успехи пък датират едва от 430-те години насетне. Още нещо. Числото „300” във фолклора, както и до днес в ираноезичния свят, маркира не само представата за „много”, а специално и за иранците, и за други древни народи обозначава 10 поколения (едно поколение е период от 30 години!!!). Така че зад „300” в Именника може да се крие и друга информация и послание! Каквато и да е истината, вижда се, че в този паметник, и в частност в името „Авитохол” и посочените за него 300 години, нямаме кодирани никакви изрични или косвени данни за обвързаност на най-ранната българска „царска власт” с Атила.

И във вече цитирания по-горе извор, познат като „Анонимен римски хронограф” от 354 г., се следва добре познатият библейски модел и затова изначалието на българите е обвързано с един от синовете  на Сем – Зиези. В същия извор са маркирани и прародителите на други стари народи от Сем, на брой общо 25, които живеели „на изток”. Например казва се, че от Авимелех са хирканите, т.е. населяващите крайбрежието на Каспийско (Хирканско) море племена, от Мамсвир – армените, от Лезел – партяните, от Хелмодат – индиите, и т.н. [cf. Liber generationis. – MGH-AA, IX.]. Интересното е, че тук ранните българи – ако не става въпрос за объркване с бактрите (?), - са посочени като произхождащи от най-големия син Сем, а по традиция през Средните векове българите, бидейки причислявани към „северните народи” в Евразия, са били обвързвани с по-младия Иафет. Вижда се, че подобни генеалогии трябва да се използват много внимателно при реконструиране на реалното минало на един или друг древен или средновековен етнос. Очевидна е опасността да се интерпретират изначално погрешно редица свидетелства на писмените извори, ако не се знае каква специфична информация, историографска традиция, смисъл, нюанс дори, стои зад даден топос, име, реалия и т.н. Оттук и опасността от създаването на редица устойчиви митове, често пъти случващо се не умишлено, а поради недостатъчни познания на изследователя, разчитащ на (уж) утвърдени мнения.

Нека отделим внимание и на мита за смъртта на Аспарух в битка срещу хазарите, който тръгва от идеята за гибелта на „Испор цар” от ръката на „измаилтяните” на река Дунав, както пише неизвестният автор на „Български апокрифен летопис” (БАЛ), и който се обвързва напоследък все повече с находката при с. Вознесенка (което село обаче изобщо не е при р. Дунав, а много по на изток, в северното Причерноморие!!!). В този случай наблюдаваме типичното за позитивизма смесване на данни от съвсем различни жанрове с такива, почерпени от археологията, без за последното да има каквито и да било методологични основания. И така, в апокрифа от края на 11 в. (или самото начало на 12 в.?) се казва, че Аспарух е загинал до/на Дунав, което ще рече, че неизвестният автор на текста се е съобразил с клишето за река Дунав, мислена като границата на Империята (по-сетне на християнското Царство) и на „избрания народ” – точно според старите класически елинистически, римски и впоследствие християнски представи. Алюзията е за пазената от Аспарух, т.е. от българите, граница на „избраното (християнско) Царство”, която според Библейската парадигма е могла да бъде „пробита” от народите на „Гог и Магог”; последните щели да нахлуят на юг от Кавказ и да опустошат Месопотамия и Обетованата земя, според библейския метатекст. Вече след 620-те г. и възхода на исляма, вместо народите на Гог и Магог (т.е. степните етноси, живеещи на север от Кавказ) в ролята на такъв нашественик, изпълняващ Божия план за наказание над „избрания народ”, изстъпват „измаилтяните”, т.е. арабите. Според тези предварителни предпоставки, обусловени от историческата апокалиптика и от библейския метатекст, Аспарух „трябва” да загине в бой срещу „неверници” и изборът е или срещу измаилтяни, или срещу Гог и Магог; или, от двете клишета, в БАЛ е избрано това за измаилтяните. Разбира се, напълно възможно е Аспарух да е загинал в битка срещу хазарите, които след 660-те г. са най-страшните противници за (прото)българите. Само че изворът не казва нищо подобно, а просто е „подходящо” интерпретиран от някои учени, за да обслужи една историографски пресъздадена картина на миналото. Оттук, след Ив. Дуйчев и особено подир Станчо Ваклинов (след 1977 г.), започва да се прави връзката между Аспарух, БАЛ и находките от с. Вознесенка, където е погребан знатен воин. Проблемите с Вознесенка обаче са твърде много, особено във връзка с българската й атрибуция. Археолози от бившия СССР я обвързват по-скоро с хазарския елит – и като погребални практики, и като конкретни находки, - отколкото с ранните българи. Освен това ще добавя, че тя се намира извън обсега на Аспаруховите българи, които в края на 7 в. са контролирали земите най-много до р. Днестър на изток. А Вознесенка е още по на изток, т.е. в териториите, останали след разпада на „Голяма (Кубратова) България” в хазарски ръце!

Когато говорим за Вознесенка, струва си да погледнем и някои eлементи от чисто археологическо естество, тъй като те могат да подскажат и други насоки на размисъл относно погребалния ритуал и обвързаността му с различни от (прото)българите степни етноси. Но най-напред нека уточня, че подобно погребение в пределите на Дунавска България не е откривано до този момент! Според Анатолий Амброз и други учени от бившия СССР, планировката и някои детайли от погребението при Вознесенка си схождат твърде много с подобни погребални комплекси в дн. Монголия, свързани с тюрките от епохата на Първия (552-630-те/650-те г.) и особено на Втория (680-те–740 г.) Тюркски каганат. И така, сред гробните находки от Вознесенка, наред с няколкото златни предмети и един интересен сребърен орел, копие на добре известните римски и впоследствие византийски орли-щандарти, се откриват три пречупени и силно овъглени при погребалната церемония саби. От антропологията е известно, че предмодерните хора масово са си представяли, че светът на Отвъдното е същият, но с обратен знак/образ спрямо тукашния. Именно поради това редица предмети са били счупвани на гроба на мъртвия с презумпцията, че след неговата смърт и преминаването му в отвъдния свят те ще възстановят стария си вид, т.е. счупеното ще стане отново цяло. По-важното за нас обаче е друго – всъщност счупването на саби е класически обичай на степта, който е засвидетелстван при тюрките. (Пак да си припомним, че тюрките оставят много повече видими следи в Хазария, особено в нейното устройство и титулна практика!). По съвсем друг повод един от най-известните изследователи на степните народи през Средновековието, Питър Голден, като се опира на свидетелство на ат-Табари (отнасящо се за втората половина на 9 в.), сочи, че при погребението на Мухаммад ибн Буга – виден аристократ от тюркски произход на служба при арабските халифи, - били спазени старите тюркски традиции. Цитатът е следният: „тюрките счупили хиляда меча над гроба на Мухаммад ибн Буга в съответствие с обичая им при смърт на техен вожд”. Ако при Вознесенка е погребан наистина Аспарух, веднага се появява питането, тюркски обичай ли е бил изпълнен при неговото изпращане? Все пак българите според писмените извори не са тюрки, а и сам Аспарух носи иранско име. Едновременно с това обаче трябва да отчетем обстоятелството, че българите населяват пространство, което през ранносредновековната епоха притежава единен аристократичен етос, без значение от етничния произход на един или друг аристократ! Така че случаят с обгорените саби може да е от онези белези на аристократичната култура, която и впоследствие – без да държи толкова на езика и конкретния произход на всеки свой представител – ще се отличава преди всичко по своите – различни от тези на простолюдието – черти. Така е и при добре известната рицарска култура и нейния етос. (За пояснение припомням два добре известни факта от по-късна епоха: (а) на умишленото разграничение на аристократичния елит на имперска Русия, който говорел твърде често на френски език, езикът на елита след 18 в., и (б) още един пример, този път от епохата малко преди и по време на Българското Възраждане – редица богати и „елитни” българи предпочитали да използват гръцки, тъй като последният имал по-високо реноме от „простонародния” български език, говорен от „овчари и орачи”). Разбира се, можем да се запитаме още и дали казусът със сабите не е бил един вид „внос” на някаква мода; или пък продукт на контактна зона? На този етап въпросите очевидно ще останат много повече, отколкото възможните методологично издържани отговори. 

 

Третата група, на идеологизираните-и-идеологизиращите митове, ще онагледя с примери както от България, в частност с един мит, появил се в българската официална наука в средата на 20 в. – този за въстанието на Ивайло (което не успяло поради „липса на класа хегемон” /разбирай – „пролетариат”???!!!/), както и мита за „изостаналостта” на средновековните номади от представителите на уседналото население на Евразия, а така също и с митовете относно „хазарския (разбирай – еврейския, т.е. антируския) враг”, така типични за 20, а и за 21 век в Русия.

Първият мит е един от типичните примери за контрапродуктивно използване на дедукцията и в частност, довеждането на последната до абсурдност със своята абсолютна детерминираност. Иде реч за марксистката (по-точно е може би да се каже ленинската) теза за класата-хегемон, осъществила победоносния ход на първата пролетарска революция от 1917 г. в Русия. Според нея, добре известно е, победата е постигната от и в името на новата класа – пролетариата. Понеже, казва авторът на тезата в България Петър Петров, в Средните векове още няма промишлен пролетариат, то и „антифеодалното” въстание на Ивайло е обречено, тъй като липсвала тази класа хегемон на успешната революция. В подобно твърдение няма естествено каквато и да било наука, в смисъла на фразата sine ira et studio, а само преднамерено търсена идеологизация. Разбира се, за чест на нормалната българска наука тази „теза” твърде бързо е изоставена, за да се наблегне в конкретния казус с Ивайло в много по-голяма степен на други аспекти и питания (например на неговата женитба с овдовялата българска царица, за да му се гарантира поне привидно – според някои от приемливите в подобни случаи практики през Средните векове – легитимността на властта в царство България).  

Следваща интересна теза, която е твърде разпространена дори и сред сериозни учени, е тази за „изостаналостта” на номадите. Нейната научна обосновка може да се види дори в писанията на такъв стойностен и признат учен като Арнълд Тойнби, който обаче за това си построение визира номадския свят от периода на 16 в. насетне! Авторът твърди, припомням само накратко, че номадите в Евразия са „застинали” в своето развитие, факт, който за 16-17 в. може и да е адекватен като констатация, но за времето до 15/16 в. изобщо не отговаря на истината и реалната картина. Отдавна е установено, че някои учени, представители на големите нации, колонизирали света през 18-19 в., често пъти подхождат с критериите на своето време и изпадат – обикновено без умисъл – в заблуда, твърдейки понякога, че те са „деца” на изначално много цивилизовани народи, докато Другите едва ли не също тъй изначално са били „диваци” и нискоразвити люде. (Нека си спомним все в тази връзка типичната умонастройка на колонизаторските елити, ясно видима във фразата за „бремето на белия човек”). През последните 3-4 десетилетия обаче се наблюдават сериозни преоценки на едни или други „тези”, превърнали се в митове, включително и този за изостаналостта на номадите. Някои учени, предимно антрополози, заговориха дори за „степна цивилизация” (вж. например унгареца Коппани Ласло Чайи, който в книгата си от 2007 говори за steppen civilization). Едни от най-сериозните доводи в тази насока на преоценка са свързани с проучването на стопанските аспекти и специфики на номадското стопанство, което не позволява живеене в такива многобройни и гъсто населени градове, както е характерно за уседналите цивилизации. Акцентира се и на факта, че номадите нерядко усядат и възприемат успешно правилата на живота в уседналия свят (вж. например тезите на Анатолий Хазанов), че именно на тях в много голяма степен се дължи запознаването на хората от много отдалечени точки на Евразия с редица постижения в науката, техниката и занаятите, в сферата на религиите и пр.; така номадите изстъпват в ролята на посредници, на middlemen-и.

За съжаление, ако се набелязват редица положителни промени в света на учените по повод представата за изначалната изостаналост на номадите, все още тази стара теза се използва активно от страна на някои политици. Така че „идеологизираните” митове очевидно са любимо четиво с оглед политическа употреба дори и тогава, когато сериозната наука или се е отказала от тях, или поне е направила сериозни поправки в ред аспекти на традиционната теза. Някои от тези „политически употреби” са активизирани още в началото на Новото време в руската монархия, с оглед борбата за разширение на Русия в източна и особено в южна посока, към степта. Рисува се най-често следната картина: степта е „варварство”-то, не-славянското, не-християнското, изостаналото. Русия е тъкмо обратното и следователно е контрапункт на степта; тя има и мисия като последното християнско царство, особено след епохата на Иван Василиевич и Иван IV Грозни. Добре известната теза за „Москва – трети Рим” е до голяма степен обвързана с идеята за противопоставяне на тъкмо тази степ, която към 15-16 в. вече е и предимно ислямска зона. Така че клишетата се появяват отдавна, но стават активни и в по-късни епохи, т.е. и при тях имаме реактивиране според контекста/интересите на момента.

Преди да продължа с „хазарския мит”, който е специфично проявление на тезата за „пагубната степ”, нека направя едно важно уточнение. Става дума за поредния парадокс в историята – русите от 16 в. насетне се самопредставят за „Новия Рим”, наследник на падналия през 1453 г. в ръцете на Мехмед II Фатих Константинопол, отхвърляйки и в буквалния, и в преносния смисъл на думата степта, но едновременно с това в областта на редица държавни практики и механизми (например свръхцентрализацията и прекомерното използване на насилие), както и в някои аспекти на властовата репрезентация (короната на Мономах, например) са де факто следовници на същата тази степ и на татаро-монголското наследство, в частност. Така че политическата им зависимост от степта в периода след 1220-те години и до края на 14 в. си казва думата, независимо от по-сетнешното им желание да „забравят” за това минало и всячески да се стремят да се оттласнат от него.

Нека се върнем на „хазарския мит”. През последните две десетилетия особено много пишат на тази тема руските учени проф. Виктор Шнирелман (вж. томовете „Хазары” и „Хазары: Миф и история” от голямата поредица на т.нар. „Хазарски проект”, ръководен от проф. Владимир Петрухин), Михаил Кизилов и Диана Михайлова (вж. статията им в Аrchivum Еurasiae Мedii Аevi, Т. 14, 2005, 31-53). Този мит се подхранва не само от собствено руската среда и интереси, но и има и своите глобални измерения още от края на 19 и особено през 20 в., като за това играе роля и отношението спрямо евреите и ционизма на определени сили и лобита. Всъщност в основата на това „неравно” отношение към хазарите специално в Русия и впоследствие в СССР стои не само конюнктурата в имперската руска и съветска политика, но и специфичната мисловна нагласа на руснаците към евреите от края на 19 в. насетне. А от 9 в., нека си спомним, хазарският елит приема и налага за елитарна държавна религия в каганата юдаизма! С това хазарите стават първата държава в ранносредновековна Европа, която прегръща юдаизма като своя религия. Вярно е, че Хазария е на края на Европа, че според античните представи тя дори е отвъд Европа, в земите на т.нар. Азиатска Сарматия, чиито граници с Европа според античната традиция минават по р. Дон, но все пак от днешна гледна точка Хазария се вписва в онази Европа, помествана от редица политици на 20 в. „между Атлантика и Урал”. И именно тази същата Хазария, управлявана от юдаизиран елит, е разбита от русите през 965 г. и слиза от историческата сцена.

Нека се спрем първо на общия контекст. В периода след Втората Световна война в бившия СССР трайно се налагат две противоборстващи тези относно това, каква е ролята на Хазария (косвено – на еврейството) в руската средновековна история. Едното мнение принадлежи на видния тогава съветски академик Борис Рыбаков, а другото – на днес далеч по-популярния Лев Николаевич Гумильов, историк и географ по образование. Може да се каже, че официалната „линия” на политиците по онова време фаворизира тезата на академика (особено след процесите срещу евреите от 1951 г. по нареждане на Сталин, свързани с „борбата против космополитизма”); до 1967 г., т.е. до т.нар. 6-дневна война на Израел с арабите,  има известно „затишие” и властта допуска появата и на „дисидентски” (хипо)тези, но след това цензурата става твърде видима и отклонения от официалните тези не се допускат. Та до смъртта на Сталин, евреите са представяни като слабоволеви, жалки, задоволяващи се „с огризките от обяда на силните” и според тази парадигма, и Хазария е представяна като слаба и незначителна държава. Но след успехите на Израел от 1967 г. и поетият от СССР курс на борба срещу „международния ционизъм”, изведнъж, само в рамките на някакви си 14-15 години след 1953 г., всичко се извърта на 180 градуса – образът на Хазария е тотално променен и на нея започва да се гледа като на огромна, експанзионистична империя, предобраз на основния враг на русите – степта. Експонент на тази нова парадигма става именно Лев Гумильов. Особено интересен е образът на хазарите, който налага съветската художествена литература след 1950-те години – често пъти той е различен от онзи, който се опитва да лансира официалната съветска наука; но този проблем няма да ме занимава тук, тъй като не е свързан пряко с научния дискурс. (Само за размисъл: в тези книги, издавани след 1970-те г., е много ясно развита обаче антихазарската и антиюдейската позиция, като обикновено се следва парадигмата за „паразитната държава Хазария”. Особено виден представител тук е литературният критик В.В. Кожинов, който през 1997 г. издава своя книга, в която следва повечето от тезите на Л. Гумильов и частично някои концепции на Михаил Артамонов). Основните идеи на Гумильов са наричани от някои „продължение на старото евразийство”, но в съветски и пост-съветски вариант и форми! За Гумильов и сие геополитическият подход  към идентичността е основен и затова той тръгва от целостта на традиционното руско (и впоследствие съветско) пространство като базисна ценност, и оттук това пространство-и-държава е екстраполирано като контратеза и противостояние на друго такова пространство – степта, и съответно държава – Хазария. Основните положения на Гумильов могат да се сумират така: (а) в човешкото развитие се срещат т.нар. държави химери или етноси химери, които не дават нищо на цивилизацията; (б) Хазария, владяна от еврейски елит след 9 в., е такава държава, т.е. тя живее „на чужд гръб” (последният в случая трябва да се разбира като руско-славянски); (в) този тип държави са „паразитни” и Киевска Рус заслужава похвала, че е унищожила Хазария след 965 г. и така не е позволила нови източнославянски племена да попаднат под властта на хазарските владетели. По този начин се създава образ на хазарите като вероломни и подли хора, готови непрекъснато да мислят само за едно – как да навредят на руските княжества. Така трайно се налага и представата за „добрите руси, т.е. славяни” (било то езичници, било то християни след 988 г.), като контрапункт на „вероломните хазари” (видяни през призмата на степта и тази на юдаизма)! Разбира се, исторически коректната картина на тези отношения през 9-10 в. е коренно различна и е много далече от всички тези волни построения. Въпреки това, някои съветски и пост-съветски археолози също скланят да използват тезите на Гумильов, например ставрополският археолог А.В. Найденко. Той твърди, че приемът на юдаизма от хазарския елит довел до коренна социална промяна в каганата, като огромна част от населението там попаднала в дългово робство (извори обаче не са посочени!) и трябвало да се съобразява оттук насетне само с интересите на „юдейската община”; последната следователно е привидяна като класически експлоататор на „простите орачи и копачи”. Това си е наистина класическо демонизиране на политическия и военен противник на Киевска Рус, което едва ли е съществувало в ранносредновековната реалност; поне можем да кажем, че днес не разполагаме с надеждни извори от 9-10 в., тъй щото да го потвърдим. Иска ми се отново да се спра на един парадокс, този път в руско-хазарските отношения от края на 10 и до средата на 11 в.: след като Хазария е унищожена, руските владетели св. Владимир и Ярослав Мъдри се титулуват… „кагани”, т.е. заимстват върховния титул на т.нар. степна империя, в частност на Хазария! Не може да се отрече, че това е класическо „експроприиране” на славното минало и място в йерархията на държавите на основния руски „враг” до 11 в. – Хазария. Този, а и подобни факти обаче, изобщо не са „притеснявали” професионалистите-историци на Руската империя от 19 в., например Д. Иловайский (1832-1920) или пък В. Ламанский (1833-1914), А. Пресняков (1870-1929), М.Д. Приселков (1881-1941) и др. Особено последните трима са показвали реалните отношения между хазари и руси и сериозното ниво на развитие на Хазария. Ето защо, и това трябва да се подчертае, добре известният мит за световния ционистки заговор е често пъти, вече на руска – политическа предимно – почва, доукрасяван с хазарска „добавка” и така се разширяват неговите времеви рамки, стигайки до 9-10 в., като основни играчи по онова време на сцената на противопоставянето изстъпват… русите. В основата му обаче не стоят руски професионални историци, а… любителят ген. А. Нечволодов (1864-1938), който въвежда в хазарската проблематика за пръв път антисемитски мотиви – той залага схемата за предците на русите като „арии”, отличаващи се от другите народи с благородство, честност, храброст и пр. такива качества, в своя книга от 1909 г., която – странно на пръв поглед – е отличена с особена похвала от императора и претърпява няколко преиздания в огромни тиражи. Така се появяват и клишетата за „жидовската Хазария”, за „хазарската мъст”, сякаш преследваща от векове русите, за „еврейската монархия”, угнетяваща половин Русия от векове, и под., които до голяма степен са оформени отново от непрофесионалист – модният тогава журналист и публицист М.О. Меншиков (1859-1918). Очаквано, митовете се появяват най-често извън средите на професионалните историци, но твърде бързо са „прегръщани” от масите, тъй като първо са „лесно смилаеми”, а на второ място – понеже чрез тях най-често се посочва някакъв „враг”, който да е виновен за едно или друго състояние на живота в дадена държава, регион и т.н.

Става ясно следователно, че и през 20 в., а и днес, съвременната руска идентичност черпи твърде много основания от древното минало на противоборство между Киевска Рус и Хазария, но за тази цел, т.е. постигане на новата руска идентичност, доста от реалиите на Средновековието са превратно тълкувани или направо манипулирани.

Интересът към хазарския казус в Русия обаче не възниква в съветската епоха, а далеч по-рано. За това съдействат и обективните факти на даване на известни права на евреите в империята след реформите от 1860-те г., или пък тяхното ограничаване (след първите еврейски погроми от 1881-82 г.) от страна на царското правителство. Така че митовете около еврейството и оттук – около хазарската държава, в руското езиково пространство са принципно свързани и взаимно обусловени. Според В. Шнирелман, до края на 1860-те г. основният вражески образ в Русия е този на „поляка”, а след това постепенно той се измества към „еврея”!

До средата на 19 век – това може да се подчертае – руснаците не се интересуват изобщо от Хазария. За тях тя е екзотично явление от далечното минало. Хазария не се мисли дори и в руслото на ранната руска държавност! Как става така, че това отдалечено минало е поставено „на служба на настоящето”, да цитираме тук Шнирелман? Дали поради незнание и непрофесионализъм, или поради фактори от конюнктурно естество?  Изглежда, че второто е по-вярно – в края на 19 и в началото на 20 в. повечето руски автори са поставили за своя цел да изследват добре известната дилема „славяни” или „нормани” са древните руси и създадената от тях Киевска Рус и съвсем не им е до Хазария. Някои от тези учени-„почвеници” обаче, с цел противопоставяне на норманизма, издигат като контратеза хазарската версия за ранната история на Киевска Рус, т.е. че хазарите са изиграли особено важна роля за създаването на ранната руска държавност. Но и те не се интересуват – в тесния смисъл на думата – от самата Хазария. Не се интересуват от пропагандна гледна точка от Хазария и класическите руски евразийци след 1922 г. (вж. Вернадский или Карсавин). Затова изводът е: хазарската версия на ранната руска история, оформена от предреволюционния антисемитски дискурс, е плод повече на властово „усилие”, а не на учените; интересното е, че тя се сдобива с особен пиетет от страна на Сталин и неговите наследници от 1950-те г., като някои учени, по думите на Шнирельман, в този период са изкушени от нея. Явно е обаче, че по онова време тя е включена просто като един удобен елемент в „борбата срещу космополитизма” на евреите, т.е. задачите й са конюнктурни и политико-пропагандни. Като че ли именно този тип пропагандни митове – на фона на описаните по-горе – са най-опасни както за науката, така и за обществото като цяло, тъй като те са в състояние да подменят твърде много от истините и фактите с неистини или полуистини, за да обслужат определени конюнктурни интереси.

 

 

 


[1] Текстът представлява доклад, прочетен по време на международната студентска научна работилница „Науката в преход: История и параистория“, Белград, 19-21 септември 2011 г.

AttachmentРазмер
Cv_Stepanov_Doklad_Belgrad_19_21_2011.pdf126.54 KB
Cv_Stepanov_Doklad_Belgrad_19_21_2011.doc140.5 KB
Cv_Stepanov_Doklad_Belgrad_19_21_2011.odt46.04 KB

Велислава Романова, Българска орда-1938 и списание „Ави-тохол“

БЪЛГАРСКА ОРДА – 1938 Г. И СПИСАНИЕ „АВИ-ТОХОЛ[1]

Велислава Романова

Идеята за общия произход и предци е основополагащ елемент консолидиращ националните общности. В този смисъл няма да бъде пресилено твърдението, че без непоколебима концепция по въпросите за прародината и предците не може да има непоколебима национална идентичност. Именно това обстоятелство превръща историята на всяка национална общност в гарант за самото й съществуване. От друга страна миналото става отправна точка за осмисляне на настоящето и основен аргумент при взимане на редица решения за бъдещето и обосновката им. Ето защо темата за прародината и предците на нацията добива широко политическо значение. Тази връзка между политическата конюнктура и разказа за миналото, обаче, се оказва в ущърб на втория. При нестабилна политическа обстановка, честа  смяна на политически и икономически модели разказът търпи постоянни промени, защото е призван да защитава концептуално различни избори. С тези „залитания”, характерни за българския политически живот, както и с наличието на малко и доста противоречиви исторически извори, могат да се обяснят множеството теории за прародината и предците на съвременната българска нация, които доминират в различни моменти от новата и съвременна българска история. Това обстоятелство позволява на политиката да „вземе” от извора, това което я „обслужва”.

Заедно с постоянните промени в парадигмата на проблема, паралелно с обусловените от политическите избори концепции съществува една теория, която никога не е била подкрепена от академична историческа гилдия,  но с основание може де се нарече едно от основните направления в българската историография. Става дума за  автохтонната теория за произхода на съвременните българи. Обстоятелството, че тя не се развива в университетските аудитории и не се подържа от академичната наука не омаловажава влиянието й. Напротив! Именно идеята за „казионната наука, проводник на „чужди исторически концепции”, целящи да заличат истината за „българската древност”, придава особен чар на автохтонната теза и до голяма степен предопределя известен успех в популяризацията й. Концепцията за българите, като наследници на първите европейски жители, поставили началото на европейската цивилизация започва своето  развитие още от Възраждането, изживява своя бум в края на 30-те и началото на 40-те години на 20 веки е „възродена” отново през 90-те години на 20 век. Днес, тази идея е основна сюжетна линия в демагогията на някои течения в българския национализъм. Макар, че не се „кове” в университетските аудитории, автохтонистката теза за произхода на българите се създава и „доказва” от определен идеен кръг, в който влизат и известен брой дипломирани историци и археолози. Основен проводник на автохтонната историческа парадигма в съвременна България е организация „Българска орда-1938” и печатния й орган сп. Ави-тохол. Те схващат себе си като призвани „припомнятна българското общество „основополагащите принципивярност към Българската идея и цивилизация жива и до днес, въпреки всичките опити да бъде подменена по един или друг начин от родени извън нея доктрини, идеологии и теории”[2]. В своите исторически търсения  „Ордата” и списанието  се опират на опита на своите „интелектуални и духовни предци и учители Димитър Съсалов, Николай Станишев и Фани Попова-Мутафова”[3]. Кои са тези хора и какви са техните концепции за българското минало?

Фани Попова-Мутафова(1902-1977) е българска писателка на исторически романи увлечена от фашизма и нацизма. Голяма част  от героите в нейните сюжети са реално съществуващи исторически личности от българската история. Сред най-успешните заглавия на нейни романи са „Дъщерята на Калояна”, „Солунския чудотворец”, „Последният Асеновец”, издадени  между 1942-1943 г., най-успешния й период. Тя  не е изследовател-историк и единственият йпринос” в науката  може да се сведе до митологизиране, чрез пренаписването й в романи, а самото творчеството Попова-Мутафова има безспорна  художествена, но не и историческа стойност.

Димитър Съсалов и Никола Станишев са сред основателите на историческото дружество „Българска орда” през 1938 г. До забраняването му след 9.09.1944 г. основна цел на дружеството е да  популяризира историческите концепции на двамата си основатели  в търсене на „ПЪТЯТ НА БЪЛГАРИЯ, очертан съ кръвъ отъ великите български ханове”[4]. В изпълнение на посочената цел организацията се  оповава „на нашите прадеди – мирогледа на Мо-Туна, на Атила, заветите на Испериха, на Крума, великите стремежи на Симеона, упоритостта на Самуила, коравостта на Калояна..... Ние разровихме клеветите и фалшификациите, които затрупаха българското минало, изринахме с лопата нахвърлената от свои и чужди смет, пред нас се очерта, каменлив и стръмен и победоносен, пътят на България”[5]. Историческите търсения на двамата основатели се изразяват в схващането, че прабългарите са индоевропейци, създатели на древна и могъща култура. Самият Съселов  в „Пътят на България” (1936) застъпва  тезата, че българите са положили основата на европейската цивилизация, което моментално означава, че  всичко европейско е българско.

Отхвърлянето на всичко славянско в нашето минало е друга  характерна линия  в пропагандата на „Българска орда”. Опит за обосновка на това схващане представлява книгата на Никола Станишев  Кратка история на българите(1942), където авторът твърди , че прабългарите са „прочистили” от славяни земите, които са заселили. Тази теза, разбира се, обслужва конкретната геополитическа обстановка по времето на Втората световна война. България е съюзник на Хитлер и имайки предвид  концепцията на фюрера за славяните като „тор за арийската раса”, отричането на славянския елемент в българската народност е повече от разбираемо. Макар и доста активно пропагандирани тези схващания за българските предци и прародина, поне на този етап, не успяват да залегнат трайно в българската историческа наука. Причините за това могат да се търсят както в обстоятелството, че славянската култура и идентичност  са здраво залегнали в  българското национално себеусещане, така и във факта, че този опит за пренаписване на историята си остава маргинален и неприет от сериозната академична наука.

По обясними причини след 9.09.1944 г. дружеството „Българска орда” е забранено заедно с тезите, които е призвано да защитава. Историческите концепции  на Съселов и Станишев няма как да съжителстват редом със социалистическия призив за „славянско братство и солидарност между славянските народи”. Макар че в периода на т.нар „Зрял социализъм” в българската историография се забелязва  опит за възраждане на идеята за прабългарския принос, да се отрича славянското участие в генезиса на българския народ все още изглежда немислимо.

Заедно с провала на „социалистическия експеримент”  и последвалите икономически сътресения в България настъпва  и период на политически, културен  и научен плурализъм. Наред с де(ре)идеологизацията на историята  се забелязва и процес на замяна на марксистката догма с националната. Излизат наяве, а не рядко се преувеличават „комунистическите фалшификации” на историята, което до известна степен делегитимира академичната наука, която ги е „сътворила”. През 90-те години на 20 век историческата наука се изправя пред една изключително сложна обстановкабум на информационни канали, абсолютен плурализъм и свобода на словото в условията на все по-силно активизиращ се национализъм, социално-икономически сътресения и компрометирана историческа гилдия. Към всичко това трябва да се добави и геополитическия път, който България избира, а именно интеграция в структурите на ЕС и НАТО. Този процес поставя все нови и нови въпроси пред българската идентичност.

Цялата тази картина налага стремежът към „пренаписване” на историята на българите в търсене на истината за тяхно то минало. Ситуацията обяснява последвалото възстановяване  на  „Българска ордапод името „Българска орда -1938” през 1995 г. заедно с всички идеи които дружеството е пропагандирало. Начело в качеството си на председател застава ветеринарят увлечен от историята Дориян Александров[6]. Въпреки липсата на историческо образование Д. Александров пише статии в сп. Ави-Тохол, като шест от тях попадат в сборниците – том 1 и том 2 на най-добрите статии, публикувани в списанието. Друга ключова фигура е един от основателите на сп. Ави-Тохол, народният представител от НДСВ[7], Димитър Ил. Димитров, който има завидно участие от осем статии в том 1 на сборника. Ордатаи списанието се отличават с изключителна активност, но като цяло дружеството се ограничава само до „просветителство”. В този ред на мисли, за да бъде разбрана просветителската концепция на „Българска орда1938”.  трябва да се отделят основните постулати в нея. Тук ще разгледам четири от тях, които оформят базисната рамка на историческата идея, която дружеството и списанието „проповядват”.

Основополагаща историографска парадигма популяризирана в сп.Ави-Тохол, даваща посока на всички търсения, свързани с произхода на българите е автохтонизмът. Съвременните българи се считат за наследници на първото балканско население. На страниците на списанието може да бъде прочетено, че днешните българи са наследници на траките, които са автохтонното население на Мизия, Тракия, Македония. Според концепцията на „Българска орда1938” една част от това население се разселва към Азия, където дава живот на Хунорската империя – „през 6-ото хилядолетие преди Христа се разразява Черноморски потоп.Част от оцелялото население от северните потънали области на Черно море са се разселили отново на Изток, където има останали многобройни Български племена след Големият потоп. Нещо повече, много вероятно връзката между Балканските българи и Далекоизточните българи, наречени по-късно хунори въобще да не се е загубвала”[8]. Авторите считат, че от този момент нататък българите имат принос и реално участие в изграждането на почти всички големи азиатски империи – „предвождан от владетелския род Дуло нашият народ създава държави, които бележат пътя на българската диаспора. Много са царствата, империите и земите, населени с българи и проникнати от духовната им култура”[9]. Като български се разглеждатХунорската империя, Хорезъм, Балхара, Партия, Кушанската империя, Хунската империя, както и всички зачатъци на култура и цивилизация.

Доказването на високото културно равнище на траките е друга посока, в която се развиват теоретичните търсения на сп. Ави-Тохол. Нуждата от това доказателство може да се разгледа като опит за корекция на оставения ни от гръцките антични автори образ на траките като безписмен, варварски народ. Както вече стана ясно те се възприемат като първите обитатели на „Балканския полуостров и западната част на Мала Азия много векове преди идването на гърците”[10]. Античното наследство на траките в лицето на тракийските съкровища се осмисля като основно доказателство за  „приобщаването на тракийското общество и по-скоро на неговата политическа и духовна върхушка към поелата пътя на унификация антична цивилизация… Легитимира траките като носители на високохудожествени творчески и технически традиции”[11]. В изграждането на представата за траките личи ясно антигръцката окраска и опитът всичко гръцко да бъде представено като тракийско. Връхна точка в тази идейна линия представлява тезата, че пелазгите са доминирали по територията на цяла днешна Гърция, че те са били хора с висока култура и от тях гърците са заели азбуката”[12]. Пелазги е название на най-старото население на Балканите. Имайки предвид, че кръгът около сп. Ави-Тохолприема тезата за автохтонния произход на траките, по същество това означава че гръцката азбука се приема за тракийска, респективно българска. От изложената по-горе теория за общия произход на траки и прабългари става ясно, че твърдението за високото културно равнище на вторите има за цел да изясни мястото на българските предци,  не само като част, но и като равноправен създател на европейската антична цивилизация. Тази „визитка”, в същото време е много важна част от визията на България в ЕС и представлява своеобразно доказателство за „изконните” права на страната да бъде част от европейските политически и икономически структури.

Една много характерна черта в осмислянето на историческите процеси от страна на  сп. Ави-Тохол е схващането за мястото и ролята на гените и „генната чистота” на нациите в тяхното минало и бъдеще .От тази парадигма следват две посоки в които се движат доказателствата на авторите. Първата посока е свързана с доказването на генното сходство на съвременните българи с първите цивилизовани хора(арийците), а втората със стремежа българския народ да се представи като генетично чист. За целта се конструира схващането, че българите имат арийски гени и независимо от разселванията и общуванията с други култури и цивилизации тези гени не само се запазват, но и доминират днес. Своеобразна „услуга” на това схващане са резултатите от т.нар ДНК изследване на Нешънъл Джиографикспоред което „Ние сме 17 % келти – келтите са имали държавно обединение на Балканите отпреди новата ера, 12 % славяни, 12 % прабългари, 17 % пеласги и 42 % траки”[13]. Ето как се тълкуват резултатите – „но пеласгите също са тракийско племе, а тези 12 % прабългари, сигурно са траки, приели някои черти от други народи при дългото странстване, но запазили основата си.” Повече от ясно се вижда, че основната цел е да бъде доказана генната хомогенност на съвременните българи, като противовес на схващането, че поради геополитическото и географско положение на българските земи, българския народ е конгломерат от различни племена, консолидирани от общата религия и славянския език.

Всичко това показва ясно, че списанието приема основния расистки  постулат за значението на гените и тяхната чистота за „качеството” на общността. Доказването на тази теза е част от общата концепция на идейния кръг около сп. Ави-Тохолза „просветителството” в истината на българската слава и превъзходство. В този ред на мисли се забелязва тенденция към омаловажаване на славянското участие в българската историяидея, завещана още от Никола Станишев. На страниците на сп. Ави-Тохолактивно се атакува т.нар „Славянски мит”, създаден от „официозната историческа наука”[14]. Разбиването на „мита” се движи по няколко линииконструиране на концепцията за демографско надмощие на прабългарите и траките и подчинено положение на славяните в Дунавска България или разглеждането на славяните като траки. От тази гледна точка своеобразно доказателство се опитва да даде самият основател на списаниетоД.Димитров. На първо място според него славянското население” на Балканите в VI-VII век един брой от 550 000 до 600 000 (в 39 племена), като голямото им мнозинство (около 400 000) се отнася за Илирия, Македония и Гърция”[15].Същевременно Димитров смята, че местното население наброява 2 520 000 за Тракия, Илирия и Македония”[16]. Основната теза на автора е, че Чумната пандемия поваля главно славяните, поради характера на тяхното земеделие – „Единствено славяните отговарят във всяко едно отношение – поминък, главна зърнена култура ръж, влажни хранилища, новоусвоени за обработка земи, намиращи се във влажни местности, почти напълно вегетарианска диета – на една представа за възможно най-податливата на епидемиологични заболявания етническа група в Европа. Що се отнася дозавареното” население – „траките и илирите, в планинските зони на Балканския полуостров са имали главно млечно-месна диета, която ги е спасила от вируса”[17]. Тази странна теория за демографското състояние на българските земи представлява връхна точка в отричането на славянската идентичност на българската общност и култура. Тя може да се разгледа, като опит за символно бягство от асоциативната връзка славяни-социализъм-Русия и от „компрометирания образ” на тази връзка в съвременната геополитическа ситуация.

Както вече бе споменато всяка историческа конструкция, би могла да се разгледа като аргумент за бъдещ политически избор или легитимация за вече направен такъв. В този смисъл посочените четири исторически постулата имат за цел да създадат образа на България в „Обединена Европа”. От друга страна именно концепцията за континента като пространство на бялата, индоевропейска раса, християнството и античното наследство, обуславя „нуждата” от исторически доказателства, които трябва да намери всяка общност желаеща да бъде част от „Пъстрото Европейски семейство”. Наред с приноса на българите в античната цивилизация чрез траките, кръгът около списанието има за цел да „покаже” богатството на българската духовна и материална култура. Като такъв принос се разглежда „нашата народна песен Излял е Делю хайдутин” изпята от ненадминатата народна певица Валя Балканска”[18], българския произход на тамбурата[19], та дори  „образът на добрия старец Санта Клаус (Дядо Коледа), синтез от древните предхристиянски религиозни вярвания на народите населяващи Балканите, и присадения” върху тях исторически образ на Никола Мираликийски, впоследствие канонизиран за светец от Християнската църква”[20]

Тези четири тезиза автохтонния произход на прабългарите и траките, високото културно равнище на вторите спрямо гърците, липса на славянски елемент в българския етнос, както и  чистотата и хомогенността на гените му се приемат за неоспорима истина от „Българска орда-1938” и сп. Ави-Тохол. Нито една публикация на страниците на списанието не се опитва да оспори тези четири твърдения. В този ред на мисли може да се каже, че списанието няма за цел да търси алтернативно научно мислене, различно от „казионното историческо”. По-скоро стремежът е страниците му да се превърнат в трибуна, на която да бъдат популяризирани доказателствата за „истините”, които определен идеен кръг е възприел. „Истинската история” не се оспорва, което дава основания списанието да бъде причислено към ненаучните идеологизирани издания, идеологически обременено от историческите идеи, което е призвано да защитава и доказва. Много важна причина за едно такова твърдение е именно схващането за една единствена истина, което сп. Ави-Тохолзащитава.

 Историята, както и всички други науки дължат своето развитие на оспорването, на постоянното аргументиране, на наличието на много гледни точки. За една хуманитарна наука академичният спор е основна ядка не само на развитието, но и на самото й съществуване. Именно „различните истини” и „различните мнения” са това, което отделя науката от простата хронологията. По тази причина, когато се сблъскваме с издания като сп.Ави-Тохолмного видимо изплува един въпросАко знаем „единствената истинатогава ще има ли нужда да  съществува Историята изобщо?

 

 


[1] Текстът представлява доклад, прочетен по време на международната научна студентска работилница „Науката в преход: История и параистория“, Белград, 19-21 септември 2011 г.

[2] Димитров, Д. Декада Ави-Тохол. В: Ави-Тохол.Исторически сборник- том 1. С., 2005, с.1

[3] Пак там

[4] Българска орда следва пътя очертан от падедите и продължава тяхното дело.В: Известия на Българска орда, 1940.

[5] Пак там

[6] За не вж. кратката визитка и интервюто, публикувано в електронното издание на вестник Атака с дата 18.02.2006 г. – Атака, бр. 108, 18.02.2006, на адрес <http://www.vestnikataka.com/?module=displaystory&story_id=7776&edition_id=108&format=html> (08.10.2011, 15:36). За отбелязване е, че в рамките на параисторичното пространство има различни нива на „крайност“. Така, например, преди време в интервю за списание „Тема“ Божидар Димитров казва следното за Александров:

Извинявайте, но този човек е ненормален (става дума за председателя на "Българска орда - 1938" д-р Дориян Александров - бел. ред.). Според мен не е с всичкия си, след като вярва в Ноевия ковчег. Даже до известна степен си мисля, че нарочно ми направи мръсно, тъй като ние, макар и задочно, се бяхме скарали по въпроса за Ноевия ковчег. Този д-р Дориян Александров, когото дори не съм виждал на живо, съвсем сериозно смята, че Ноевият ковчег е на дъното на Черно море. Не се учудвам, тъй като очевидно като виден тангрист изобщо не е чел Библията и не знае, че Ноевият ковчег въобще не е потъвал.Извинявайте, но този човек е ненормален (става дума за председателя на Българска орда – 1938д-р Дориян Александров - бел. ред.). Според мен не е с всичкия си, след като вярва в Ноевия ковчег. Даже до известна степен си мисля, че нарочно ми направи мръсно, тъй като ние, макар и задочно, се бяхме скарали по въпроса за Ноевия ковчег. Този д-р Дориян Александров, когото дори не съм виждал на живо, съвсем сериозно смята, че Ноевият ковчег е на дъното на Черно море. Не се учудвам, тъй като очевидно като виден тангрист изобщо не е чел Библията и не знае, че Ноевият ковчег въобще не е потъвал. Българинът бяга от екстремизма като дявол от тамян: Интервю на Руслан Йорданов с проф. Божидар Димитров. – Тема, на адрес <http://temanews.com/index.php?p=tema&iid=439&aid=10242> (23.09.2011, 15:55)

[7] От 2005 до 2009 г.

[8] Танев, Т. Българите. В: Ави-Тохол, бр.29/2008 с.13

[9] Желязков, К. Пътят на българската тамбура през вековете. В: Ави-Тохол, бр. 31/2009 с.1

[10] Танев, Т. Цит. съч. с. 7

[11]Китов, Г. Панагюрското съкровище. Място на производство и етническа принадлежност на авторите. В: Авитохол, бр.31/2009 с.7-8

[12] Сотиров, Г. Elementa nova pro historia Makedono-Bulgarica. – В: Авитохол, бр.30/2009 с.1

[13] Желязков, И. Кои сме ние? – Езикът който говорим ни показва това. В: Авитохол, бр.31/2009 с.5

[14] Димитров, Д. Славянският мит от демографска гледна точка. В: Авитохол, бр.31/2009 с.1

[15] Пак там с.3

[16] Пак там с.4

[17] Пак там с.8

[18] Желязков, К. Цит съч., с.5

[19] Пак там

[20] Жеков, Е. Кой е Дядо Коледа. В: Авитохол, бр.31/2009 с.3

 

 

AttachmentРазмер
V_Romanova_Doklad_Belgrad_19_09_2011.pdf122.58 KB
V_Romanova_Doklad_Belgrad_19_09_2011.docx45.61 KB
V_Romanova_Doklad_Belgrad_19_09_2011.odt40.06 KB

Галина Георгиева, Божидар Димитров между мита и контрамита

БОЖИДАР ДИМИТРОВ МЕЖДУ МИТА И КОНТРАМИТА

 

Галина Георгиева

 

 

Известно българско списание задава въпросът „Как се създават исторически митове?, а Божидар Димитров отговаря: „Деформациите в историята се създават по принуда на политиците. Но това важи главно за последните 70-те 80-те години. Историята по принцип се прави по документи. Лошото е, че за нашата има много малко писмени свидетелства. А и те са писани от хора с определено интелектуално ниво, народностна и верска определеност и пр. 95% от документите от нашето средновековие са с византийски произход. В тези хроники действителността е деформирана през погледа на създателите им. Не трябва да описваме това, което четем, както са правили нашите първи учени, а да го подлагаме на критичен анализ, съпоставяйки го с другите данни, които непрекъснато излизат.”  

Като подкрепа на това си твърдение той представя последното си произведение „12 мита в българската история”. То има за цел да осветли някои основни моменти от историята на България или както самият автор казва: Избрах дванадесетте най-солидно утвърдени мита в средновековната българска история, оказали и оказващи най-голямо влияние не само върху представите на българите за миналото ни, но иобясняващи" днешното състояние на нацията – от народопсихологията до съвременната ни политическа култура.

Димитров уточнява, че под митове има предвид невярната представа за исторически събития и личности, наложена за тях в умовете на съвременните българи. Тази представа, според него, се оформя не от академичните трудове на професионалните историци, а от учебниците по история в началния и средния курс на училището, научнопопулярните статии в медиите, белетристиката (романи и повести на историческа тематика), електронните медии и, разбира се, киното.”

Митовете, които авторът разглежда са:

• Митът за прародината, расовия тип, бита и културата на древните българи 
• Митът за датата (681 г.) на образуването на българската държава 
• Митът за ролята на прабългари, славяни и траки в образуването на българската    държава и народност 
• Митът за единствената българска държава на Балканския полуостров 

• Митът за Крум страшни и страшните му закони 
• Митовете около християнизацията на българския народ в 864 г. 
• Митовете за делото на Кирил и Методий 
• Митът за слабия цар Петър (927-969) 
• Митът за антифеодалното въстание на Ивайло 

• Робство ли беше турското робство, или само национална катастрофа 
• Митът за големите балкански юнаци при османските завоевания 
• Митът за Васил Левски – светец или най-успешният български политик 

За всеки един от тях Б. Димитров предлага контрамит – истинската, според него версия на случилото се. За целта се позовава на различни автори и извори, които тълкува според собствените си разбирания и желания. Разгледаните контрамитове могат най-условно да бъдат разделени на няколко групи.

Контрамитове за образуването на българският народ и държава. Те доказват, че величието на българите се простира в много по-широки рамки, отколкото се счита в официалната историческа наука. Тук са разгледани:  Митът за прародината, расовия тип, бита и културата на древните българи; Митът за датата (681 г.) на образуването на българската държава; Митът за ролята на прабългари, славяни и траки в образуването на българската   държава и народност; Митът за единствената българска държава на Балканския полуостров 

Митът за прародината, расовия тип, бита и културата на древните българи е заменен с контрамита, че българите са народ с висока цивилизация, продукт както на заимстване на високи чужди цивилизационни постижения, така и на подобряването им, както  и със изцяло собствени постижения. Това предполага и една сериозна структурирана цивилизация на древното българско общество. За това авторът, смята че държава българите са имали очевидно още в IV-III век (а вероятно и по-рано) и това е споменаваната в ирански и индийски източници Балхара, Митът за датата (681 г.) на образуването на българската държава  получава уточнението, че основател на българската държава е Кубрат и тя не е унищожена от хазарите, а  е преместена от Аспарух, който съобразно средновековните закони  наследява законно властта в България от баща си.

Митът за ролята на прабългари, славяни и траки в образуването на българската   държава и народност  е следващият в тази група. Според авторът, най-лесна за демитологизиране е тезата за тракийския компонент в българската народност. Траките нямат писменост и интелектуален елит и още в началото IV век пр. Хр. елинизацията на аристокрацията им е очевиден факт, стимулиран от политическите, икономическите и културните контакти с гръцките полиси, настанили се по крайбрежията на Черно, Бяло и Мраморно море.

Славяните, продължава Димитров и поради географските особености на прародината си (студени блатисти равнини и гъсти гори), и поради отдалечеността си от напредналите в технологично отношение средиземноморски цивилизации (Гърция и Рим), до началото на I в. сл. Хр. са на доста ниско цивилизационно равнище. Техните племена и племенни съюзи са по-скоро обект, отколкото субект на строителите на българската държава, които са от политическия елит на българския (прабългарския) народ.

Следващ е Митът за единствената българска държава на Балканския полуостров. Димитров, смята че историците, както български, така и чуждестранни, са „проспали" още една цяла българска държава, съществувала 130 години. Това е държавата, основана от хан Кубер в 680 г. на територията на Македония, т.е. в същата година, в която хан Аспарух обявява война на Византияи на широк фронт преминава Дунав, атакувайки византийските владения в Мизия.

Втората група  контрамитове имат за цел да покажат много по-голямото величие и далновидност на българските владетели. Тук са разгледани: Митът за Крум страшни и страшните му закони;  Митовете около християнизацията на българския народ в 864 г.; Митовете за делото на Кирил и Методий;  Митът за слабия цар Петър (927-969).

Митът за Крум страшни и страшните му закони е оборен с твърдението на авторът, че сведението за Крумовото законодателство не е писано от съвременен на епохата хронист, а 150 години по-късно във византийския енциклопедичен сборник Свидас. Сборникът е предназначен за обучение на императорските деца - чрез добри примери от историята да се поучат как да управляват мъдро, справедливо и да бъдат полезни на страната и народа си. Целият разказ за Крум, е един преработен разказ на античния писател Юстин, живял във II век и описващ действия на тракийския цар Орол.

Митовете около християнизацията на българския народ в 864 гса показани в нова светлина в обеснението, че обявяването на християнството за официална религия в България е решение на управленския екип на цар Борис с предварително набелязани стратегически цели в международен и вътрешен план, които са постигнати. България застава във водещия ешалон държави, а на българската държавност са поставени здрави, точни и неразрушими опори.

Авторът продължава с разглеждането на темата за християнизацията като ни запознава с вижданията си за делото на Кирил и Мтодий и митовете около него.  Автор на идеята за българска азбука, писменост и богослужение на български език са не двамата солунски братя, а Борис I, решил да елиминира единствената фундаментална негативна последица от проектираното от него още в началото на управлението му обявяване на християнството за официална държавна религия - проповядването му на гръцки език. Той сформира силен екип от българи, поданици на Византия и България, в това число и Кирил и Методий, които създават българска азбука, превеждат богослужебните книги и с това оформят българския писмен литературен език.

Следващият мит, на който Божидар Димитров обръща внимание е Митът за слабия цар Петър (927-969). Авторът твърди, че в Средните векове слаб държавник не може да управлява 42 години. Много по-рано той е щял да рухне или държавата му да бъде пометена от някоя държава съперник в региона.

Третата условна група контрамитове е свързана с промяната на образа на някой известни герои от българсата история. Тук влизат Митът за антифеодалното въстание на Ивайло; Митът за големите балкански юнаци при османските завоевания; Митът за Васил Левски - светец или най-успешният български политик 

Митът за антифеодалното въстание на Ивайло е оборен с  макар и несигурните според автора сведения, че Ивайло е областен управител на Овеч (Провадия), следователно възстанието е всичко друго, но не и антифеодално. Това, Димитров настоява, да се приеме като работна хипотеза до откриването на нови източници, които да опровергаят или потвърдят тези сведения.

  По отношение на  Митът за големите балкански юнаци при османските завоевания, авторът, твърди че „ужасната истина” е, че „Балканите паднаха под османска власт чрез меча и сабята на самите балканци. Прилагайки широко системата на васалитета, османските водачи използваха войската на призналите им се за васали балкански владетели срещу войските на други балкански владетели. Приказките за храбрите ни политически водачи, сражавали се до последна капка кръв с османските нашественици, са само един мит”. В България тези неустрашими юнаци са цар Иван Шишман и Крали Марко.

Следващият мит в тази група е  Митът за Васил Левски – светец или най-успешният български политик. Авторът категорично, заявява че  Апостолът не е светец, а политик, на който не му е чужд нито един от похватите на днешните политици.

Последната част от книгата на  Б. Димитров е посветена на обясняване на робството. Частта посветена на митът Робство ли беше турското робство, или само национална катастрофа има за цел ни покаже, че спорът „робство" или „владичество" е напълно излишен. И двата термина са валидни - зависи кой ги употребява. А изводът е, че истинската беда на „робството" или „владичеството" не е в това добре или зле е живял българският народ, а как и какви са били възможностите му за прогресивно развитие, т.е. могъл ли е да следва пътя на европейските народи и европейската цивилизация, към която принадлежи от VII век.

Благодарение на медиите Божидар Димитров, придобива много голяма популярност, като историк и дори се налага като главен авторитет по проблемите на нашето минало. Той ясно показва, че търси признанието не на научните среди, а на широката публика. Димитров умело се слива с нея, отговаря на желанията й и й дава онова, което иска. В сегашната социална ситуация на упадък и рязко обезценяване на всичко Божидар Димитров задоволява потребността от самочувствие, историческо величие и ред. Не е чудно, че новата му книга „12 мита в българската история” бие Дан Браун по продажби в България и  69 седмици е начелото в класацията по продажби на известно българско списание. 



Използвана литература:

 

Димитров, Б. 12 мита в българската история. С., 2006

Морев, Пр.  Митовете на демитологизатора. – Простори, май 2006

Христова, В. Божидар Димитров: Мощта на българката е била много страшна. – Бюти, ноември 2007


AttachmentРазмер
G_Georgieva_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.pdf58.31 KB
G_Georgieva_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.doc78 KB
G_Georgieva_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.odt36.56 KB

Георги Захариев, Новият бъгарски интернет национализъм

НОВИЯТ БЪЛГАРСКИ ИНТЕРНЕТ НАЦИОНАЛИЗЪМ

Георги Захариев

През последните 20 години в България се наблюдава възраждане на различни по своята сила и обхват националистически организации, които са преместили своето поле на работа в интернет. Основният фактор за това е свободният достъп до много информация и пряката връзка с целева аудитория.

Разделението на политически организации, които поддържат националистически позиции е на крайно леви и крайно десни. Като пример за първите, аз ще разгледам ПП „Нова Зора”, а като пример за вторите ще разгледам Български Национален Съюз. Отделно от политическите формирования ще разгледам значението и действието на отделни информационни портали, форуми и „общества”. За тази цел, обаче, трябва да бъде разяснена първоначално целевата група на всички подобни инициативи. Преди всичко националистическата пропаганда залага на исторически и политически теми. Създава се култ към „Лишените от духовно и материално благополучие 20 години на преход”. Изхождайки от тази начална позиция различните организации се наемат да дадат отговор какво и как провали опитите на българския народ за по-добър живот в контекста на развиващия се Европейски Съюз.

Първоначално ще се спра на лявата политическа формация „Нова Зора”. Неин лидер е Минчо Минчев. Както и останалите националистически формации ПП „Нова Зора” залага на харизматична фигура, която да представлява политическите идеи и да напътства останалите. Първата асоциация на всеки човек, който е запознат с партията е нейното лице – Минчо Минчев. В България лявото пространство не е толкова добре представено в интернет, както останалите идеологии, но тази организация прави изключение. На нея принадлежи разпространението на така известния план „Ран-Ът” онлайн.  Ето какво се съобщава в специално направения сайт, който има за цел разпространение на информация по въпроса : „Това е практическият план по който се провежда разорението на България от всички правителства от 1990 г. до днес. Без да се запознае с този фундаментален документ, българинът няма как да разбере света около себе си и епохата в която живее.  Той е изработен по поръчка на превратаджиите от 10 ноември 1989 г. от Националната търговска камара на САЩ, в тайна от  целия български народ. Още през март-август 1990 г. с този документ са предопределени всички бъдещи процеси в икономическия и обществения живот у нас. От самото начало новите управници са знаели всичко, което ще последва у нас. Това е най-стриктно спазвания документ в България от 1990 г. до днес.” Като пояснение за този план читателите получават следното: „След избухването на демокрацията  правителството на Андрей Луканов кани екип от 22-ма специалисти от Фондацията на националната камара на САЩ, начело с Ричард Ран и Роналд Ът, за да разработят "Проект за прехода към пазарна икономика и демократичен капитализъм". Към тях се присъединява и екип от 29 български специалисти.

          Това е практическата програма, по която се измени обществения строй в България. Още през март-август 1990 г. с този документ са предопределени всички бъдещи процеси в икономическия и обществения живот у нас. В него се залага  стопанското, културното и духовното съсипване на страната. От самото начало новите управници са знаели всичко, което ще последва в България

След това пояснение се обявява, че този план има и секретна част. За нея говори Георги Тамбурев. Ето какво пише по този повод в сайта направен специално за „Ран-Ът” : "Чета я и косите ми настръхват. Все едно чета Откровението на Йоан или предсказанията на Ностарадамус за Апокалипсиса... Очаква се невиждан глад. Българинът все по-трудно ще се изхранва. На пазара ще се появят всякакви ментета. Най-уязвимата част от населението - децата и възрастните ще получават тежки хипотрофични увреждания от системното недояждане. Непрекъснато ще се увеличава дистанцията между цените на стоките и заплатите… покупателната способност на населението неспирно ще спада и ще стигнем нивото, нужно само за биологично оцеляване. Ще се появи безработица. Предвижда се нивото й да достигне около един милион. Най-квалифицираните млади българи ще напуснат страната. Ще възкръснат отдавна погребани болести… Всички тези "благини" могат да породят силни обществени сътресения. Затова трябва да се въвеждат постепенно, като се държи непрекъснато сметка за прага на издръжливостта на народа. Мизерия, глад, болести, нищета - това прокобва поверителната част от плана Ран - Ът. Да работиш за осъществяването на този план, значи да станеш палач на собствения си народ. Признавам, че ако ме блъснеше кола, нямаше да ме разтърси така, както ужасяващата картина на Прехода. Американските специалисти и българските експерти ни казват в очите какво ни чака."

По този начин ПП „Нова Зора” се обръща към най-новата българска история. „Ран-Ът” играе основна роля в идеологията на партията, която гласи „България преди ’89 работеше за гражданите си, а България след ’89 ги съсипва”. В това възприятие липсват характерните за останалите интернет-националистически формации погледи към далечното минало. Няма заигравки с прабългари, славяни и траки. Национализмът се гради на ниво „работник” и е общонароден. Целта е да привлече максимален брой членове, като не се оповава на принципа на „елитарност”, който прегръщат голяма част от десните националистически формации. Погледът към миналото стига единствено до Руско-Турската Освободителна война с цел признание на помощта от Русия във всеки един етап от новата българска история. Интернет разпространението на този тип пропаганда се осъществява чрез публикуване на кратки материали под важните новини из различните информационни сайтове. Така определени хора създават „спам”, който или цитира отделни текстове от плана „Ран-Ът” или публикува линкове към този план с думите „Там е написана истината за българския преход. Прочетете я!” Основната политика е създаване на представа за разобличаване и истинност. Подкрепя се идеята, че външен враг на българския народ в момента е създал ново „иго”. В случая това са продажните български политици на прехода и САЩ (поради проруската насока на партията). Отношението към непросветлените и незапознати с този план е като към обикновени хора, които са жертви на преходния „елит”. Това, разбира се, е продиктувано от целевата група на партията – обикновените народни хора. Използваната теория на конспирациите – „Ран-Ът” е натоварена с емоционален заряд за обикновения човек. Той вярва в това, че враговете на българската държава постоянно са крояли планове как да наложат господството си над обикновените български граждани. Както във всеки вид национализъм и тук основна мотивираща сила е вярата в нещо „чуждо” и непознато. Мистификацията на враговете е на лице. Създава се конфликт „Обикновен българин” – „Непознат чуждестранен деец”. Така ПП „Нова Зора” лесно може да обогатява идеята за непознатите врагове. Те винаги могат да ръководят сегашните и бившите български политици. Имената нямат такова значение, каквото има емоционалния заряд, с който са обособени „чуждите”.

        Другата група националистически партии и организации са крайно десните. Първата от тях, която аз ще разгледам е Български Национален Съюз. По подобие на „Нова Зора”, БНС приема стратегията, включваща харизматичен лидер и голям обем информация качена в интернет. В този случай лидер е Боян Расате. Макар и вече да не е на чело на организацията, тя продължава да се асоциира с него. Основната идеология заложена в позицията ѝ е, че БНС е продължител на на Съюза на българските национални легиони, основан от Христо Николов Луков (кумир на българските фашисти и на голяма част от националистите) Изключително показен за лидерската функция на Расате е факта, че след оттеглянето му от БНС за организацията не се чува много в медийното пространство. Все още в нейният форум голяма част от заглавията на темите включват името му. След оттеглянето на Расате, организацията губи позиции, но въпреки това представлява интересен фактор в медийното пространство, заради интернет успехите си от близкото минало и продължаващата пропаганда. Самата организация е изградена по начин, който се старае да направи асоциация с миналото, когато е имало „хора, държащи на морала и родолюбието”. В описанието на сайта ѝ пише „БНС е Орден, в който всеки член с постъпването си се врича във вярност към Родината, непримиримост към враговете на България и другарство към своите съратници.” Психологическата атака, която се осъществява чрез думите „орден”, „врича”, „врагове”, „другарство” и „съратници” залага на емоционалния заряд у четящия (по подобие на ПП „Нова Зора”. Всички тези думи символизират обръщането към „правилните” български традиции от миналото и борбата с днешния ден, който символизира нечистото и неправилното. А миналото, към което се обръщат от БНС е обяснено в графа „символи” на организацията: „Емблемата на БНС съдържа в себе си името на нашето Отечество, като име което да носим в сърцата си, и за благоденствието на което да се борим. Върху трикольора е знака на рода Дуло - символ на Българската държавност и на кановете създатели на Стара Велика България, Дунавска и Волжко - Камска България.” Отправен е поглед към далечното минало на героичните прабългари, които се асоциират с идеята за държавнотворчество и величие. Тенгризмът и неопаганизмът не са официални за общността, но при четене във форума и запознаване с идеологията на някои от членовете се разбира, че са на почит. Във форумът на БНС си има цяла отделна секция „Православие”, което декларира принадлежност към ортодоксалното християнство, но се срещат и спорове за това дали християнството е правилната религия. Самата организация стъпва на прабългарската основа не по религиозен, а по държавнотворчески път. Дилемата в случая придобива следното измерение: Една част от членовете на БНС вярват, че православието е изконно за българския народ и то го е запазило, въпреки всички опити за унищожението му. Други пък са на мнение, че християнството е наложено отвън и не отговаря на идеята за прабългарската държавност, защото прабългарите са олицетворени като езичници и тенгристи. Обединена позиция по въпроса липсва. Друга характерна особеност за БНС е, че чрез цялата серия от символи и ритуали, които включват в активното членство, фактически се създава усещането за елитарност. То е абсолютно целенасочено и търсено. Идеята за „Обикновения българин, излъган от днешните си управници” присъства, но в друга светлина от тази на ПП „Нова Зора”. При БНС този народен човек, който в следствие на манипулация вярва в лъжи не е виновен, но все пак не всички могат да стигнат до истината. Тя не е обща, а е следствие на елитарност, която е съществувала още при прабългарите (според членовете на формацията). Познанието не е и не трябва да бъде общодостъпно. Така БНС създава своя вътрешна организация, която на моменти наподобява за идеята на масонските ложи, „Филики етерия” и пр. Тайни общества. За агитация от крайните националисти се ползват предимно информационни сайтове, сайтове, които имат пряка връзка с националистическата кауза и форуми за музика и история. Интересно е да се проследи каква е връзката между десните националисти от БНС и музиката. Те правят опити да пропагандират в различни музикални форуми, които имат целева аудитория рокери, фенове на тежкия метъл и наци-пънкари. Логична е закономерността между степента на крайност на музиката, която човек слуша и степента на крайност на идеите, които изповядва. За това и подобен тип форуми са предпочитано място за изяви. Там членовете на БНС се чувстват у дома си, защото могат да говорят не само за политическите си идеи, но и за музикалните си предпочитания. Такъв тип форум до преди 2 години е бил trueblackmetal.info , който вече не функционира. Причината за израждането на музиката е политическата й обремененост. Повечето групи, които биват предпочитани от крайните националисти всъщност имат за цел да пращат националистически-неопаганистки-езически послания (според случая). По този повод разговорите за музика често ескалират и в идеологически диалози. Интересно е, че до подобен тип места обикновените интернет потребители нямат достъп, не защото са „скрити”, изискват пароли или нещо подобно, а защото за да се стигне до тях е нужен интерес към този тип музика. Тя, обаче, не е популярна и често това я дефинира. Феновете на RAC(Rock Against Communism), NSBM (National Socialistic Black Metal) и Nazi punk са достатъчно underground(непопулярни) за да могат техните места за събиране в интернет да не достигат до стандартния потребител. По този начин се осъществява едно затворено пространство за крайно десните националисти на БНС – техният живот е белязан максимално от политическата им идеология. Тя създава затворен кръг около интересите на тези малцина „просветени за истината”. Така в един момент в интернет се сформира малко общество, което слуша еднаква музика, има идентични политически идеи и най-важното – вярва в подобни исторически истини. Последната графа, обаче, е основна за сформирането на този начин на действие и мислене в интернет. Историческите истини за членовете и близките на хората от БНС са тези, които световната и българската история не признават. За тази общност – всички историци са платени и работят срещу благото на България. Обръща се изключително голямо внимание на конспиративната теория, която гласи, че българите някога са били един от най-важните народи на света, но половин свят се е съюзил срещу тях и за това в момента те са толкова зле уредени.

Друг съществен фактор, който трябва да се вземе под внимание са местата, където „вирее” национализъм, освен в партийни форуми и сайтове. Типични примери за това са движение „Воини на Тангра”, информационният портал „Altermedia България”, форумът на вестник „Атака”, който е пряко свързан с ПП „Атака” и за това може да бъде сложен и в предишната категория на партиен форум. В листата за места, където се подклажда национализъм в различни размери и измерения трябва да бъдат включени и различните  форуми на футболни клубове. На подобни места има следната закономерност: към онлайн обществото се присъединява даден човек, който използва предоставената му платформа за агитация. Не е задължително агитаторът да е партиен член. Често това са хора, които се отъждествяват единствено с идеята, че „преходът е грешен” и за това се обръщат към миналото по един особен начин. Разчитат на свой прочит на историята или публикуват отхвърлени историци и писатели с думите „Останалите искат да скрият истината и за това не приемат тези доказателства”. По този начин създават малки общества, които могат да имат различна насока. Някои от тях се захващат с оборване на расовите теории, а други за това дали днешните българи всъщност са славяни, наследници на прабългарите или наследници на траките. Подобен тип „индивидуални мислители” много често отхвърлят идеята за славянското, като го възприемат за чисто русофилска черта, а миналото свързано със социалистическа България за тях е „черна страница от българската история”. Това е вид реакционизъм спрямо „грешното настояще”, което е продиктувано от „фалшифицираното минало”. На моменти дори се срещат теории, че древните българи произлизат от континента Атлантида или са наследници на изчезналите лемурци. Те се оповават на расовата теория и имат пряка връзка с ницшеанството като философия. Най-често срещаната книга, която се дава за пример е „Тъй рече Заратустра” на Фридрих Ницше и особено се набляга на идеята за свръхчовека. Този тип агитатори демонстрират завидно познание върху дадени теми и така за незнаещите се превръщат в, ако не „достоверен източник”, то поне в „обект на внимание”. Така работи и принципът на националистическите формации в България. Един човек, който показва знание върху дадени теми, достига до потенциални последователи и те го възприемат като „Човек, който показва истината и оборва всепризнатите лъжи и купените медии и политици”. Каузата и възприятията варират сред различните лидери, но обединение не може да бъде постигнато между тях, защото всеки от тях държи страшно много на своята гледна точка и обявява чуждите за изначално грешни. Трябва да се отбележи, че тези хора много рядко са обективни относно знанията си. „Лидерското” познание често не отбелязва контекста на различните ситуации и прави абсурдни връзки между събития и личности, които никой академичен деец не би приел по сериозен начин.

Когато едно форумно пространство намери своят лидер, който е готов да се бори до край за Отечеството, то се създава и форумен език. Много често се набляга на старите български думи, които в последните години сред масовата общественост се заменят с чуждици. Задължително е в думите да има емоционален заряд, а не академична точност. Друг задължителен фактор е да се демонстрира превъзходно спрямо останалите групи, лидери и социални образувания. Елитарността на лидера му гарантира една сигурна група от почитатели, които не подлагат под съмнение уменията му. Задължително е отделни автори и теории да се определят като безапелационни победители в историята. Хората, които не ги приемат биват набедени за профани.

Следващата стъпка, след като е създадено ядро около лидера е завземането на нова територия и пропагандата. Пишат се политически, икономически и исторически коментари, които имат за цел да покажат каква всъщност е критата от народа истина. Чрез емоционалност и заряд се оборват останалите теории. А пропагандата в интернет се осъществява и посредством информационни сайтове. Там циркулират т.н. „форумни драскачи”. Това са хора, които принадлежат към вече сформираната група, която притежава своя алтернатива за днешна България и развитието на света като цяло. Те посещават различните сайтове, които играят ролята на онлайн ежедневници и във всяка тема свързана с политика, икономика, история, етническа тематика и пр. пишат множество коментари. Целта е да представят своята гледна точка по проблема, като създадат идеята, че те са мнозинство. Така често в сайтове като vesti.bg или dnes.bg могат да се видят множество идентични коментари, които заклеймяват инакомислещите. Те са организирани и  тенденциозни, като това е „тактика” на всички политически привърженици, а не само на националистите. Разликата е, че подобните националистически групи правят свой прочит не само на политиката, а на всички социални теми. Различните лидери обикновено се обединяват единствено около темата „омраза”. Тоест тяхната обща позиция е, че малцинствата в различните общества са проблем. В Българското националистическо пространство особено наболял е въпросът за циганите, турците и евреите. За тези малцинства се създават митологеми, които не са доказани, но пък звучат „логично” на създателите им. Особено се набляга на факта, че генетично Ние (българите) сме различни от тях (малцинствата). За това се осъществява и зависимост към различните теории за произхода на прабългарите. Форумната свобода предразполага към осъществяване на мечтата за значимо минало на народ, който е създавал държави, побеждавал е империи и в съществуването му е заложена библейска символика. Комплексът от сегашната малка и слаба държава бива разбит напълно от идеята за съдбоносна предопределеност в миналото.

 

Използвани сайтове :

http://www.voininatangra.org/modules/news/

http://forum.vestnikataka.bg/index.php

http://www.kanatangra.wallst.ru/sydyrjanie.php

http://bg.bgns.net/

http://bgsviat.narod.ru/

http://www.novazora.eu/

AttachmentРазмер
G_Zahariev_doklad_Belgrad_19_21_2011.pdf95.69 KB
G_Zahariev_doklad_Belgrad_19_21_2011.docx26.46 KB
G_Zahariev_doklad_Belgrad_19_21_2011.odt43.99 KB

Евлоги Станчев, Творчеството на д-р Ганчо Ценов - академичен национализъм или квазинаучен автохтонизъм

ТВОРЧЕСТВОТО НА Д-Р ГАНЧО ЦЕНОВ – АКАДЕМИЧЕН НАЦИОНАЛИЗЪМ ИЛИ КВАЗИНАУЧЕН АВТОХТОНИЗЪМ

 

 

Евлоги Станчев

 

Д-р Ганчо Ценов (1870-1949) е без съмнение интересно явление в българската историческа наука. Неговото творчество предизвиква сериозен резонанс както в академичните среди, така и сред публичната общественост в България. Основният акцент в работата на автора пада върху късноантичната и ранносредновековната българска история и по-конкретно върху проблемите за произхода на българския етнически елемент, образуването на българската държава и покръстването на българския народ. Голяма част от научните съчинения на д-р Ценов се вписват в категорията на „прабългаристиката” – дисциплина, която е особено уязвима в началото на XX в., когато динамиката на външния свят се отразява върху българското обществено съзнание под формата на това, което Патрик Гери нарича криза на идентичностите[1]. Неуспехът в Междусъюзническата война, пасивността на Русия, участието на България в Първата световна война на страната на Централните сили са фактори, които ясно очертават дискредитирането на славянството като доминираща доктрина в изследванията върху етногенезиса на българския народ и характера на ранносредновековната българска държава. Тези процеси в българското общество отварят пространство за разработването на нови и различни теории изразител, на каквато е именно д-р Ганчо Ценов. Разбира се, тези обстоятелства позволяват появата също така на квазинаучни теории и текстове, които далеч не се вписват в категорията на академичната наука. Условно този тип исторически изследвания могат да бъдат формулирани като „параистория”[2].

Научното творчество на д-р Ганчо Ценов е интересен обект на проучване, поради това, че представлява фундаментален пример за параисторичния дискурс в българската историческа наука в началото на XX в. Появата на подобна квазинаука нагледно илюстрира необходимостта от намирането на „истината за българския народ”, чийто яростен защитник се обявява д-р Ценов. В творчеството си той задава провокативни въпроси, насочени открито срещу официално поддържани от историографията факти, оспорвайки изцяло валидността на академичната наука. Авторът ясно осъзнава общественото желание за „величие” в българската история, породено от провала в опита за разрешаване на националния въпрос. Той придава „научност” на лансираните от него тези и изводи и по този начин се превръща в привлекателна алтернатива на официалната историография, вписваща се изцяло в контекста на своето време.

Съчиненията на д-р Ценов често са обект на критика от неговите съвременници и от по-късни критици. Ст. Младенов отбелязва теорията на Ганчо Ценов като „карикатурна”[3]. В някакъв смисъл трудовете на Ценов са изключени от категорията на академичната наука и причислени именно към параисторичния дискурс с особено силното му проявление в сферата на прабългаристиката. Тези обстоятелства налагат условното формулиране на две категории – „академичен национализъм” и „квазинаучен автохтонизъм”, което поставя казус към коя от тях може да се отнесе научното творчество на д-р Ценов. В настоящето изследване ще се направи опит да бъде даден отговор на този въпрос, опирайки се на задълбочен анализ върху основните тенденции в методологията на автора, върху неговите главни тези и аргументативна част.

В своята научна кариера д-р Ганчо Ценов открито се обявява за застъпник на т. нар. „Автохтонна” теория за произхода на българския етнически елемент. В исторически план първостроител на тази теза е Г. С. Раковски, чийто възгледи и теории до голяма степен са доразвити от д-р Ценов. Раковски става привърженик на индоевропейската тенденция, която най-общо може да се категоризира като мощна реакция на част от обществото срещу идеите на панславизма, който в средата на XIX в. е без съмнение водеща доктрина в териториите, намиращи се под пряко влияние на руската имперска доктрина. В този смисъл Раковски търси връзката на българите с древната индоевропейска общност доказването, на която автоматично приобщава българската народност към една имагинерна общност[4], която се възприема от съвременниците на Раковски като голяма етническа категория с блестяща култура и цивилизация. В качеството си на член на българската възрожденска интелигенция, Раковски търси уникалност в българската средновековна и антична история, търси начин да покаже изконното величие на българското, за което намира своите исторически и културологически аргументи. Раковски пръв дава идеята, че българите не са покръстени през 864 г., а са покръстени много по-рано, от апостол Павел – теза, която д-р Ценов ще преповтори, намирайки своите аргументи за това. Раковски открито обвинява древните автори в тенденциозност и етнически егоцентризъм, но в същото време използва удобните за него техни сведения, върху които конструира своите теории и чрез които неговите твърдения добиват „научен” характер. Същото през следващото столетие прави и д-р Ценов. Добре известно е, че Раковски не възприема идеите на тюркската теория за произхода на българския народ. Нещо повече, той открито оспорва възгледите на застъпниците на тази теория, което по-късно ще бъде забелязано и в творчеството на Ганчо Ценов.[5] В този смисъл д-р Ценов може да бъде определен като принципен последовател на идеите на Г. С. Раковски, като разбира се той засяга повече теми, лансира повече твърдения и намира повече историческа аргументация от своя предшественик.

Д-р Ганчо Ценов се ползва с привилегиите на лектор в Берлинския университет и на член на академичната общност в Германия, където прекарва голяма част от своята научна кариера. Алтернативното историческо мислене на автора обаче не намира подкрепа от тогавашната официална историческа наука в България, която не възприема постигнатите от него заключения и го обвинява в „ненаучност”. Част от западноевропейската историческа наука също не приема тезите на Ценов, гледайки на него като на маргинално явление в категорията на „прабългаристиката”. Например Е. Минс в рецензията си върху Ценов дебело подчертава погрешното локализиране на географски обекти, което българският историк прави. Рецензентът изтъква грешката на автора, че Кимерийски и Тракийски Босфор са едно и също, че планинската верига Кавказ се намира на Балканите и др. Друг рецензент, Уилям Милър, отбелязва, че според Ганчо Ценов етнонимът „българи” е използван за пръв път от Йоан Антиохийски. Милър констатира, че в Ценовите съчинения националистическият патос е широко застъпен, като дава пример с твърдението, че Крум бил „добър християнин и миролюбив човек” и че щял да помогне на Източна Европа, ако бил превзел Константинопол. Неуспешното превземане на Константинопол е представено като нещастие. Милър също така отчита факта, че Ценов погрешно чете гръцките текстове.[6]

Разбира се, някои западноевропейски изследователи като проф. д-р Антонио Балдачи и проф. Майер говорят за творчеството на Ганчо Ценов с подчертано уважение, поставяйки го в категорията на безспорната академична наука. Въпросните автори отбелязват, че д-р Ценов предизвиква революция в изследванията върху произхода на българския народ и че неговите съчинения почиват върху добре изложена историческа аргументация.[7] Подобни мнения очевидно са резултат от вниманието, което Ценов получава в Германия като лектор и защитил докторска дисертация на тема „Произход и история на българския народ” в Берлинския университет, откъдето придобива известно академично лоби. Изрично трябва да се отбележи, че за въпросните изследователи прабългаристиката е периферна тема на занимания и интерес и в този контекст изследванията на Ценов предизвикват чисто любителски интерес. Те не отчитат много от грешките на автора както в аргументативната му част, така и в научната му методология.

В някакъв смисъл годините, в които работи д-р Ганчо Ценов, тенденциозно са натоварени с наличието на аналогични представители, спадащи към квазинаучния дискурс. Междувоенния период е време на обществена, социална и идентичностна криза. Появата на подобни параисторични текстове в такова време биха били възприети по различен начин в сравнение с друг период. Добре известно е, че след Първата световна война в много европейски държави историческата наука се опитва по подобен на Ценовия начин да доказва автохтонност, древност и величие на конкретната нация. Удобен паралел може да се направи с налагането на особено популярната през 30-те и 40-те години на XX век готска теория за произхода на хърватския народ като политическа и пропагандна алтернатива на славянската идея в хърватската историческа наука. Готската теория за етногенезиса на хърватите е широко застъпена в междувоенния период от учени като словенеца Якоб Келемина и хърватина Петър Шевгич, а в по-нови времена от хърватина Иван Мужич.[8]

От друга гледна точка, годините, в които Ценов пише своите трудове, могат до голяма степен да обяснят засиления интерес на автора към доказване принадлежността на Македония и македонския народ към българската етническа диаспора в исторически контекст. Добре известен факт е, че след Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. темата „Македония” се превръща в основен двигател на външната политика на българска държава и до голяма степен този казус заема голяма част от общественото съзнание по това време. В своята книга „Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните” Ценов споменава за автономия на Македония, което потвърждава описаните по-горе авторови подбуди да легитимира българските национални интереси в Македония. В същото произведение авторът алюзира представата, че сърби и гърци тенденциозно пречат на българщината в Македония. Авторът дава и лично обяснение за провалите в Македония, споделяйки виждането, че до такива негативни за българската национална кауза събития е нямало да се стигне, ако в България науката като фактор, който единствен може да обяснява подобни процеси и тенденции, се е зачитала по съответния начин.[9]

В своите съчинения д-р Ценов открито излага съответните аргументи за своите теории, като същевременно претендира за безспорна научност. Авторът дебело подчертава, че науката почива на „положителни” факти, което от своя страна е в пълно противоречие с академичната история. Устройващите данни се приемат буквално и безалтернативно в Ценовото творчество, което може да се забележи ясно в множеството статии и монографии на автора, сред които „Праотечеството и праезикът на българите. Историко-филологически издирвания” (1907), „Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници” (1908), „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква” (1910) „Кой е Климент Охридски?” (1915), „Произходът на хуните” (1915), „Народността на старите македонци” (1938), „Хуните, които основаха българската държава. Техният произход и тяхното християнство” (1940).[10] Тези заглавия предизвикват известни дискусии в българската академична общност, но са категорично отхвърлени от официалната историческа наука. Ганчо Ценов се превръща в маргинален персонаж, в квазинаучен историк, неспособен да обясни адекватно историческите процеси и явления, свързани с българската история. В настоящето изследване ще бъдат разгледани основните авторови тези и доказателства, вписващи се едновременно в националистическия и параисторическия дискурс в българската история.

Както вече бе отбелязано, основната теза на Ганчо Ценов е, че българите са автохтонно трако-илирийско население на Балканския полуостров. Това твърдение от своя страна изисква от автора изкуствено разширяване на етническата българска диаспора, което се вписва изцяло в контекста на национализмите от началото на XX в. В „Народността на старите македонци” националистическият патос съпровожда цялата аргументативна част на текста. Във въпросното изследване д-р Ценов се опитва да докаже изконната принадлежност на македонците към българската етническа група. На базата на погрешно четене на историческите извори, авторът прави генерално заключение за етническия състав на късноантична и ранносредновековна Македония – тя е населявана от българи. Ценов дебело подчертава, че славяните са по-късни пришълци и се обявява категорично против гръцкия етнически характер на античните македонци. Основните изводи във въпросното проучване са, че древните македонци етнически принадлежат към категорията на българите и че Илирия има осезаем български етнически характер още от Античността.[11] Опирайки се на античните автори, Ценов се опитва да направи етническа карта на Балканите през Античността, но поради невярното тълкуване на изворите, стига до подчертано грешни изводи. Във въпросната монография изследователят се обявява против гръцкия етнически характер на античните македонци, търсейки „научни” аргументи за своите твърдения, което е показателно за неговите подбуди да обезпечи фактологично българските претенции относно македонската история. Д-р Ценов дори успява да стигне до извода, че античният македонски език всъщност представлява някаква форма на български език и категорично няма нищо общо с гръцкия език.[12]

Д-р Ценов тотално отхвърля възможното славянско участие във формирането на българската народност, а също и миграционните процеси на древните протобългари. Във връзка с това, че българите не са дошли по-късно от славяните на Балканите, Ценов използва казаното от Йордан, че българи, славяни и анти, заедно нападали Римската империя.[13] Стремежът на автора да разграничи българското от славянското може да се обясни нагледно с промените в българското общество и в Европа като цяло. Както вече стана дума, в първата половина на XX в. идеите на автохтонизма са особено силни в европейската историческа наука. От друга страна славянството и панславизмът са тотално компрометирани в българското съзнание след Първата световна война, което отваря пространство за „редактиране” на славянската роля в българската история. Тази тенденция ще се запази до края на Втората световна война и по-конкретно до политическите промени в България през 1944 г., след които славянството ще вземе своя „реванш” в българската историческа наука.[14]

Прави впечатление, че в своето творчество д-р Ганчо Ценов нееднократно вкарва в своя научен апарат термина „раса”. Авторът постоянно говори за българската народност в различни исторически периоди като за категория от расов тип, поради което често съвременните нему историци и критици го обвиняват в ултранационализъм. Понятия като „тракийска раса”, които авторът употребява в своите съчинения, обаче поставят казуса дали авторът може да се обоснове научно за категоризирането на траките като раса. Науката е установила, че расата представлява своеобразна класификация на хората в различен тип групи от население или групи от фактори като например наследствено фенотипни характеристики или географско потекло, често колерираща се с признаци като външен вид, култура, етнос и социално-икономически статус.[15] Работата на д-р Ценов върху античната история не дава основания да се смята, че изследователят е запознат с фенотипните характеристики или биологическите признаци при траките, с което използваната от него категория „тракийска раса” се лишава от научна стойност.

Ценов обединява на расов принцип българите със старите мизи, гети, скити, траки.[16] Подобни етноидентификационни вериги могат да бъдат разгледани и в други изследвания на Ценов. В „Произходът на българите и начало на българската държава” авторът идентифицира етническите категории на готите и хуните с тази на българите[17]. В капиталния му труд „Кроватова България и покръстването на българите” пък авторовите етнически идентификации обединяват скити, траки, хуни, готи, славяни и българи под общ знаменател като един и същ народ, обитаващ Балканския полуостров от дълбока древност.[18] Авторът очевидно не взема предвид т. нар. архаизация на етнонимите, много разпространена у средновековните писатели, върху които той работи.

Националистическият патос е водещ фактор в голяма част от трудовете на д-р Ганчо Ценов. В „Кроватова България и покръстването на българите” например авторът постига някои заключения, чрез които тенденциозно се увеличават териториалните рамки на българската държава, хронологическите грани