Медиите и криминалният свят

Интервюта

Любомир Жотев, „Разединените хора по-лесно се управляват“ (интервю, Перник, 09.06.2011 г., автор Михаил Груев, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА МИХАИЛ ГРУЕВ С ЛЮБОМИР ЖОТЕВ[1], ПЕРНИК, 9 ЮНИ 2011 Г.

 

 

        За съм роден през 1963 г. Завършил съм средното си образование в т. н. тогава Образцов техникум по механотехника в София, бившият „Сталин”. След това, като всички по-буйни хора, много не ми се влизаше в казармата. И тогава в тия години, точно на базата на тази икономика, която се развиваше, най-вече тежките производства като мини и като стоманодобив, имаше един закон, според който, като работиш - сключваш договор да изкараш там пет години работа в тези предприятия, което те освобождава от полагащата се военна служба от две години.

-         А Вашето семейство перничани ли са?

-         Моето семейство...те перничани тука са много малко. Това е условно казано, но те

са от пернишките села. Още когато започва изграждането на пернишката промишлена зона с мините, оттам вече с топлоелектрическите централи, с машиностроителните предприятия и всичко, което е свързано като тежка икономика и лека промишленост, абсолютно целият спектър на икономиката е имало в Перник тогава, най-голямата промишлена зона в България. И естествено работната ръка - селата след колективизацията всеки търси работа и започва да се пълни градът. Така че всичките – баща ми, майка ми, те са хора, които не са родени в Перник,

-         А има един местен историк и краевед Жотев, вие роднини ли сте?

-         Да, Юли Жотев. Той сега живее в с. Лялинци.  

-         Оттам е вашият род ли?

-         Не, жена му е от Лялинци, той е от с. Бабица. И той се пада на баща ми първи

братовчед, значи моят дядо и неговият баща са братя. Жотеви като род сме си запазили фамилията, защото тя е запомняща се. Той е много добър историк. И преди една година стана почетен гражданин на гр. Перник.

        Та в този ред попаднах в „Стомана”, тогава завод „Ленин”, защото другият избор беше мината. Това е 1982-. и сключих договор за пет години. Естествено за тези пет години се случи така...следващата година станах семеен, родиха се децата и така или иначе беше много трудно.

-         А какво работихте там?

-         По принцип започнах да работя като механо-шлосер в едни нови производства.

Тогава се изграждаха електородъбовите пещи в „Стомана” и това оборудване, на тези пещи се правеше едно сменово оборудване, и се правеше в отделен цех. Докато бъде изграден той, всички бяхме на площадките. И оттам тръгнахме като естествено тези години бяха такива, че там където трябваше да се прави нещо най-мръсно и най-гадно и най-непривлекателно - да речем ремонтите имаше още доменни пещи, мартенови пещи, и за всички тези ремонти, всички тези момчета като мене, а не бяхме малко..

-         Колко бяхте приблизително?

-         Ами тогава в „Стомана” работеха от порядъка на 9000 човека, сигурно. И си даваха

по една заповед и всичко заминаваше на „тръстиката” (смее се), да се извършат ремонтите и после пак те връщаха по работните места. Имаше така последните години, към края на 88-ма година доста голямо издевателство, политическата обстановка в страната се променяше. Не знам Вие дали знаете, но тогава по време на работа през работно време в петъците имаше политически такива часове, при които работещите се събираха в едни големи зали и се четеше вестник „Работническо дело”.

-         Политически час, петък след работно време ли?

-         Не, по време на работа...

-         Вие сте на три смени, трисменно производство?

-         Трисменно производство, това със смените как е ставало - след смяна те събират и

там се четеше, което пак казвам, на младите въобще не им харесваше. Теглихме едни майни на партийните секретари и даже играехме и карти нали, само и само...И тогава си имаше и огромен натиск: „Ще те вкараме в казармата, нищо, че си изкарал четири години.” Седем-осем месеца имаше едни момчета и си спомням едното, него последният месец го изнудваха на стане член на БКП. Иначе отива в казармата. И аз му казах: „Виж какво, ставай и им тегли една майна, верно ще те вкарат в казармата, а имаш семейство, две деца. Защото все едно те вкарват в затвора, като наказание излиза. И такива бяха тези години и след това започнаха големите съкращения. Като се съкратиха производствата и много хора излезнаха на улицата.

-         А по това време се строеше и „Червена могила”...

-         Тя беше построена в тия години и там доста хора отиваха на работа. Повечето

жилища, те се правеха, за хора, които идваха да работят в Радомир от цялата страна. И също така в Перник бързо го направиха това панелното строителство, за да устроят тези хора с квартири.

-         А беше ли даден избор на работниците, които иска - да се прехвърли в „Червена

могила”?

-         За такива като мене - не, а всеки, на които му изтечеше договора, беше свободен да

отиде, където си иска. В „Могилата” парите бяха много повече. Повече плащаха, но доста хора там отидоха и предприятието беше едно от най-модерните, което си беше военен завод, затворено предприятие, много строг пропускателен режим. Цели композиции на Радомир тръгваха от Перник и качваха работници с вагони, шест-седем вагона отиваха и влизаха директно вътре в завода. Толкова много работници. И това е една от големите глупости, която направиха, защото . аз мисля, че в книгата на Огнян Дойнов „Спомени”, там има един материал, които е колективен трудов договор, защото е имало преговори да бъде даден на една японска фирма, която да го поеме това предприятие, да праща дивидент на държавата всяка година - не знам колко милиона, да го експлоатира 5-10 години, след което връща собствеността и управлението на държавата. За такъв колективен договор ние само можем да мечтаем като синдикалисти, като условия, като всички придобивки, които трябва един работник да защити. Това не стана поради елементарна причина, разбрахме защо не стана след години. Тогава ни беше много чудно защо идват японците, искат...много хора специалисти отидоха в Япония на специализация да видят там производство и т.н.  И много японци имаше тука. Тогава имаше един международен контакт. Имаше много руснаци, инженери в завод „Ленин”. Аз си спомням, когато ги отзоваваха, плачеха като деца, защото тука си им беше добре и семействата и децата им бяха тука...

-         А да се върнем в края на 80-те години за битието на един работник в „Стомана”, долу-горе какви пари се получаваха ?

-         Тогава не беше лоша системата за растеж, като кой какво може, тя беше разрядната

система. Но щатовете бяха ниски, примерно почнах работа с четвърти разред и това не беше...като се знае, че майсторските разряди беше седми. Като става с трудов стаж трябва да работиш еди колко си време и да положиш изпит. Като йерархия  - да, добре. Но като заплати - ниски, сега като жизнен стандарт...Когато се ожених на базата на сватбата 83-та година...тази сватба, която беше организирана от родителите на съпругата ми и от моите, нали, подаръците повечето бяха пари. Спомням си, че тогава събрахме около 2800 лв. и с тия пари сме си купили една секция и един диван. Говориме като покупателна стойност на парите за тия вещи. Вече като храна - не беше толкова скъпа, доколкото я имаше. Защото реално там, където я имаше, се редяхме буквално на опашки, за да получиме, щото свършва.

-         А социални привилегии какви даваше заводът?  

-         Какви социални привилегии?

-         В смисъл жилище, кредит...

-         Вътре имаше една ВС (взаимноспомагателна) каса, заводска, която даваше

някакви суми от порядъка от 300 до 500 лв. Това е като кредити. След това държавата  от 85-та г. с някакъв закон даваше се на младите семейства кредит до 5000 лв. След което опрощаваха половината ако имаш второ дете и разликата между първото и второто дете е три години. Това беше държавна политика и много млади се възползваха, мога да кажа, че и аз съм се възползвал. С жилището е доста трудна история. Принципно и аз съм получил жилище оттам. Записваше се, доказваше се, че живеят две-три семейства на едно място и си нуждаещ, но реално имаше много нуждаещи се и много работна ръка. И да кажем, тия, които бяха на пещите, бяха с привилегия. Ако отидеш горе на пещта, дето се лее металът - и ти отпускаха жилище. Същото беше и в другите тежки производства – топлофикация, там на лентите е много прашно, но който отиде - получава жилище. Но тези, които не искаха да рискуват здравето си...защото и да не си специалист, ти виждаш тези метални частици във въздуха, и графити ... и тогава хората, и с връзки ставаше, и с натиск, лобита и т. н. Та тогава ми помогнаха на мен директорът, тогава на цеха нали имаше един профпредседател, нали всякъде имаше профсъюзи и членският внос даже ти го удържаха. И тази сграда, в която сме в момента, е направена с такива пари. И той вика: „Ще наредим някак  си нещата.” И аз взех едно жилище под наем, частно жилище, ведомствено, наето от „Балкантурист” и предприятието плаща наема – примерно наемът е 180 лв., много пари тогава, а 15 лева е наемът, който аз трябваше да плащам, всичко останало предприятието го покрива. И ти като влезеш в такова жилище - те вече не могат да те изгонят и трябва да ти търсят друго. Защото не могат да плащат толкова много за тебе. И ей такива все някакви врати се намираха, все някак си човек да се сдобие с жилище. Всеки искаше да има жилище, много млади хора, всеки искаше да има жилище. Както и други придобивки, сега да не говориме, това всеки го знае, едно бордеро за кола имаш и с това бордеро така и не можахме кола да вземем. Примерно съм искал да отида с децата си до с. Бабица, за да видят дядо ми и баба ми правнуците, и съм се редил с часове на гарата, за да хванем такси, за такси говорим..., като битови услуги да видим какво са предлагали. За такси се редим на гарата, там имаше стоянка и се карам с някакви хора, щото всеки иска да те пререди.

-         А за колите нямаше ли някакво предимство за работещите в „Стомана”?

-         Не, нямаше такива привилегии, за хората които работеха в мините...

-         И какво, Вие имахте вноска, но не успяхте...

-         Не, по едно време пуснаха москвичи през 1986 г. без ред, т е. ако си имал вноска и си чакал 7-8 години за лада и за жигули, и тогава бяха пуснали москвичи и директно отиваш и взимаш - москвичи и трабанти бяха пуснали.

-         Лошото е, че трабантите не бяха престижни...

-         Абе, то ти трябва кола, но и нямаше пари, не стигаха да се съберат...трябваше да вземеш кредити - иначе такива готови пари няма откъде да вземеш.

-         Добре, а къде си харчехте парите работниците, щото все пак тука, в Перник, се получаваха заплати по-високи от средните за страната. Пенсии на миньори също.

-         Сега като погледнем нещата назад във времето, имаше в Перник три кина, културната дейност и театър, това е. Друго - увеселителната дейност - имаше кръчми, ресторанта на хотел „Струма”, „Балкан“, имаше такива седем- осем като там отиваха, като най-интересното беше, че в 18.30 се отваря ресторант „Струма” и стоят 10-15 човека и влизат маса да запазят, защото компанията примерно ще дойде в 20 ч. В 22.30 ч. последна поръчка, кой каквото е поръчал - и почват да се гасят лампите в 11.00 ч. Това е. Там си харчиш парите, след 11 ч. си по къщите.

-         А имаше ли в заводите затворнически труд ? Както в Бобов дол.

-         Не, които там да си излежават присъдите не, не имало тука в Перник. Имало е в Бобов дол и в Кремиковци. Тука не е имало, но може да се каже, че Перник е създаден от кол и въже, имало е много интернирани в мините и хора, които не могат да стоят на едно место, не са удобни, бегат, там където имат работа, и се заселват в Перник. Перник не е заселен само от близките села, а от цяла България, така че кръвта е много мешена.

-         При Вас, след като изтече договорът, Вие останахте ли там?

-         Да, останах там да работим до...

-         А на тези, на които ви изтичаше договора, имаше ли някаква политика на предприятието да ви задържи...

-         Не, нямаше някаква такава политика. Даже някой ако е много кадърен или годен специалист да го задържат...там политиката беше по-точно за тия места, дето са най-непривлекателни - там нещо да им дадат бонуси, както е жилището или апартамент. „Ако подпишеш договор за една-две години - веднага ти даваме”. Нямаше някаква мисъл - или нещо да се рационализира, или да се направи за такива хора,...абсолютно не му обръщаше никой толкова внимание. Даже можеше да си на голям пост и да измислиш някаква рационализация, която да е полезна или този процес да стане по-лек, но трябваше тя да бъде разписана най-малко от двама-трима инженери. И ти ще вземеш по 20 лв., а те ще вземат по 500-600 лв. такива пари се даваха на специална главна каса, те не се дават на ведомост - някой така да види кой колко взима. И тогава са се раздавали пари на тези, които са били по-близко до информацията. (смее се)

-         И всъщност коя година изтече договорът?

-         Договорът изтече 1988 г. и останах до промените.

-         И промените...как почнаха тука нещата в Перник?

-         В Перник нещата бяха от човек на човек, тука се събираха в парка и по предприятията най-много там се говореше и се коментираше. Но...”Подкрепа” тогава доста и като нелегална история беше, защото много хора бяха и директно преследвани и заплашвани.

-         Ама вече беше ли паднал Живков?

-         Да, точно беше паднал Живков, още преди това, но вече при падането на Живков и тези месеци преди това...три-четири месеца около зимните месеци си имаше един уплах от властта, че може нещо да тръгне в обратната посока. И имаше си репресии. Сега по времето на Луканов нещата излизаха извън контрол, когато нямаше какво да се купи и да се яде, тогава протестите бяха стихийни.

-         А Вие кога се включихте в „Подкрепа” ?

-         Значи организацията тогава почнахме да я правим в този цех, а в ЕСДЦ я бяха вече направили. Това е цеха с дъбовите пещи. И оттам тръгна. Имаше едно момче, един Иво, и лека –полека започнахме да разбираме за какво става въпрос. Записваме се, но не се обявяваме, дето има една дума. Обявихме се, че е направена секцията на 3 януари ., веднага след почивните дни.

-         В смисъл, информирате ръководството на комбината, че ...

-         Че ние сме еди кои си, с еди кои си представители.

-         А в града имаше ли някъде другаде или вие бяхте първите...

-         В града точно на 13 януари 1990 г. се учредява градската организация на „Подкрепа”, с интелектуалци, машиностроители, металурзи, миньори, общо. Това е рождената дата на „Подкрепа” в регион Перник.

-         А как стана?

-         Ами честно казано, точно на тази дата на самото учредяване аз лично не съм присъствал. Но събират се хората от точно такива секции по трима четирима, по 20-30-50 и ...

-         Тренчев дойде ли?

-         Не, докторът не е идвал тогава, след това тези протоколи се носят в София и там се оставят и така. „Подкрепа” след това става конфедерация и се учредяват браншовете с отделните региони. Но истината е, че „Подкрепа”, за да остане такава, каквато е, колкото и така да звучи, че се борихме за демокрация и по-добър живот, има един ограничителен член в нашия устав, че не могат на изборна длъжност да се избират хора, които са били членове на БКП, БСП, ДС и са участвали във „възродителния процес”.

-         Това не го знаех.

-         Този член ни запази, за това което сме, а това, което се създаде в други организации, имаше голям ентусиазъм в много други хора, защото като кажем СДС, то „Подкрепа” е един от учредителите, там влизат много други партии – земеделци, и други, които се възродяват, но реално в тези партии мислим, че изигра точно тази роля, сега една от част от тях да ги няма или да са със затихващи функции. Човешкият фактор са лидерите на тези партии, за които никой не знае кой за кои е работил. Ние поне си сложихме някакви ограничения и сега, когато се разсекретиха нещата, кои са били доносници и са работили за ДС – всички ние от „Подкрепа” сме си подали декларациите, те са дадени, проверени и в нашата организация се оказаха само шест човека, само шест човека за една организация от цялата страна. На проверка подлежат регионалните, националните ръководствата на националните структури във федерацията като машиностроители, миньорска федерация – всички тези ръководства – те са проверени.

-         Чулев излезе...

-         Да, Олег, аз направо бях потресен. Колежката от Русе, говоря за председателските места, а ако извадят другите да видиш за какво става въпрос. Що не го правят - не знам. И това доведе до това, че наистина са били подвластни на други интереси и затова тотално рухнаха. Политическата ситуация в момента е такава, че затова може да дойде царят и да създаде нещо си от никъде и да управлява държавата.... Аз съм много изненадан за един Слатински, да речем, който, ако дръпнем назад нещото, виждаме за какво става въпрос. Наистина Слатински е бил блъскан да отиде в тази посока и да може да взима такова постове. 

-         Не излезе обаче никъде...

-          Е, той доста мръсотии направи тук, в Перник, докато имаше тука влияние. След това президентът го дръпна при него, а след това нещо не се разбраха последния мандат и Слатински много яко го плюеше. Аз пак казвам, не ги разбирам тези хора, но има някакво заболяване, хората като влезнат във властта и забравят за нещата отдолу или така е направена системата - да ги забравят. Но може би не сме дораснали като демокрация и общество. Съзнанието ни не е такова, каквото трябва да е. Не е демократично и никой не разбира, че трябва да остави неговото име или най-вече, заради името на децата си. А той гледа да остави парите и имуществото на децата си, а не името. На името - майната му. Точно така се случва. А в историята са останали само тези хора, които наистина са останали с името си.

-         Да се върнем към 1989 г., кога се направи първият митинг и въобще какъв беше процесът на самоорганизиране на опозицията?

-         В Перник колко са се организирали или са били организирани, това е другата страна на въпроса, защото най-силните организации тогава бяха на БКП, защото тя управляваше по конституция даже. Това се техните партийни организации по месторабота, по-голям началник от партийния секретар в едно предприятие няма. Директорът е нищо спрямо партийния секретар. И отук натам партийният секретар на по-малките звена – от цех до бригада. Цялата информация като говорим за всички тези хора, това е работнически град – интелигенцията е слаба. И всичко това като информация и настроение на хората - всичко това се знае. И кои хора реално могат да бъдат блъснати напред - също се знае и доста от тези хора са били лансирани в новосъздаващата се така да кажем опозиция. Със закона, който го промениха след промените, че няма право на партийна дейност по месторабота, те пак се запазиха, защото моментално тези партийни секретари станаха председатели на профсъюзите. На КНСБ и ако изследвате и проверите по-старите председатели на КНСБ ще видите, че преди да се занимава със синдикална дейност е бил партиен секретар. Значи те ги запазиха тези структури и тази партийна маса, която я имаха по места също така я трансформираха в членска маса на синдиката, но пак си провеждаха политиката на компартията и БСП. Щото те хем не са компартията, хем 100 години си празнуват партия.

-         А Вашият пъти в тези години как се разви?

-         Бяха доста бурни годините и вътре при нас като организация, точно на един такъв етап имаше една конференция, която имаше големи раздори през .  и искаха тогава да се направят едни промени в ръководството на регионално ниво. Председател тогава беше Павел Черийски, който беше избран на конгреса на КТ „Подкрепа” в ръководните органи на конфедерацията и реално не може да заема властта и трябваше да се направи конференция. Тогава кой да е...имаше надмощие на миньорите, те бяха много, „Стомана” - също много голяма структура и всъщност големите структури определяха кой да ръководи, защото имат най-много делегати на тези конференции. Тяхната политика определяше кои да ръководят организацията като регион, да я представя пред държавата и общинските органи на територията на Пернишка област.

-         И Вие вече бяхте шеф на синдиката в „Стомана” ли?

-         Да, в „Стомана” бях заместник-председател на синдиката в този момент, с Красимир Митев заедно, даже мога да кажа, че направихме много заедно, след това той тръгна по друг път, не знам защо. И беше предложено, аз не желаех да се занимавам с тази работа тогава,...едно друго момче - Пламен Стоилов, който след това стана депутат от ОДС, и като екип се явихме - той председател, аз зам.-председател. Пламен беше малко по-назад в синдикалната дейност, но точно затова - да мога да му помагам. И стана тази конференция и се започна и оттогава до сега съм тука. Като винаги сме се стремили тогава като политика да имаме наши хора в законодателната власт най-вече.

-         Да се върнем на приватизацията, какво може да разкажете за нея? И преди самата приватизация, как за буксуваха тези държавни предприятия?

-         Не може да се каже, че са забуксували предприятията. Защото това, което произвеждат тези предприятия като продукция, те си имаха пазарите.

-         Говориме за мината...

-         Мината, тя си копае въглищата, въглищата като подземно богатство и като ресурс и в момента са актуални. Говорим за „Стомана” и за машиностроителните предприятия. Едно машиностроително предприятие като ЗГММ (Завод за едрогабаритни металорежещи машини) в Перник в момента е със затихващи функции. Това предприятие произвежда машини за цял свят, има офиси в цял свят. Има работници, които ги изпращат да поддържат в Сингапур...защото като продаваш машините - имаш и някаква гаранция. Говорим за принципа дали са забуксували. През . – освобождаването на цените, нали имаше държано регулирани цени, та при освобождаването на цените тогава, Компартията на определени хора им дават огромни кредити, които могат да вземат от банките, Крум Атанасов, тогава директор на „Ленин”, купува цялата продукция с банката, цялата налична продукция на склад на цена два лева, казано условно, на другия ден се освобождават цените и те стават такива, на каквито държавата е продавала навън и те стават 800 лв. - разбирате ли за какво става въпрос. Милионери за една нощ. Дали въобще са дадени тези пари или само като бележка и гаранция от банката - това никой пак не може да ти го каже. По този начин се прехвърля държавен капитал в ръцете на определени хора. И по този начин започва освобождаването на държавните предприятия и навлизането на поръчки, защото започва свободният пазар – „ще купиш от мене, а не от еди кой си” и почват неизгодните сделки. Купува се нещо, което не е качествено, а е десет пъти по-скъпо, но предприятието го плаща, какъв е проблема, за да може някой да си вземе комисионните. Тогава това е периода на тоталното унищожаване на предприятията.

-         А специално тука за града, кои бяха 10-те най-големи предприятия? Или хайде - в региона.

-         В Радомир заводът е по-голям от „Стомана”. И така изброяваме – „Стомана”, Мината, много голямо, защото сега говорим като производство работят към 1000 човека, а тогава бяха към 7-8000 души, защото работят много подземни рудници, които сега не съществуват.  И . ги закриха, закриха вътрешния добив и това беше не икономическа, а държавна политика беше. Това е времето на Костов и Шиляшки. Мината беше задлъжняла на държавата с осигуровки. Защото и там, това което го направиха с осигуровките с тези процентни лихви...Тогава закриха мините, обявиха мини в ликвидация, държавата ги ликвидира защото дължат много пари на НОИ. В момента, в който държавата ги обяви в ликвидация, тогава Министерството на финансите извади 12 мил. лева и възстанови парите и тука почна всичко да се ликвидира и да се реже, и да се гонят хора. И остана само откритият въгледобив. След което като дойде царят и го продаде откритият въгледобив на Ковачки.

-         След Мината?

-         Ами първият машиностроителен завод, който се приватизира, и той пак е през ликвидация, и пак някаква приватизация направиха - това е завод „Струма”, един от първите машиностроителни заводи в България. Клейтман е приватизаторът, той е собственикът в момента. Той след това купува част от „Червена могила”, този голям икономически комплекс, той е огромен, и го разделиха на две. И направиха две предприятия и го приватизираха на две части.

-         А завод „Струма” ?

-         Завод „Струма” е там, където е Кауфланд. Клейтман продаде земята и те си построиха този супермаркет. Имаше тука леярни, лееха най-различни – прави се отливката в леярните..., трошачки, изнасяха и в чужбина и всякакви такива дробивни машини по кариери...Та това са едни от предприятията, които доста хора са минали през тях и са водещи. Завод „Кристал” е едно уникално предприятие, което вече не съществува. То е за стъкло, пещи, в които се топеше плоско стъкло и точно, когато беше войната в Югославия, тогава с бандитски мерки (директно го казвам) спряха газта на предприятието – правителството на Костов, икономически интереси имаше Никола Николов, председател на Икономическата комисия в парламента. Разбирам, че под негова диктовка е станала цялата работа, защото той е единственият след това вносител на стъкло от Турция и т. н. А интересът какъв е? Икономически и си заминаха един вагон работни места. А пазарът е огромен. Първият завод, който е ликвидиран, най-новият завод в България се намира на територията на Пернишка област – Циментовият завод в Батановци. Нова реконструкция, хвърлени милиарди, направен вече, почва да произвежда и да връща парите и - ликвидиран.

-         Това коя година става?

-         Това е 1992-3 година.

-         А как беше ликвидиран?

-         Ей така, обявиха го в несъстоятелност, ликвидация и - държавата го ликвидира. Значи министър Божков след това, той работеше в Циментовия завод в Батановци като инженер и оттам мисля, че го ликвидираха и почна да се руши. Една част продадоха на някакви немци.

-         А в момента има ли някакво производство в Батановци?

-         Има един месокомбинат и той е на площадката на завода. Но цимент – не. Кариерите си стоят, варовика си стои, той от балкана влиза в пещите и се топи и произвежда цимент. Значи това, което точно можеше да работи, това са годините на войната с Югославия, нали тази държава трябва да се възстановява след тези бомбардировки – джамовете първи се чупят, нали? Плоското стъкло ликвидирахме, заради тогава пет милиона лева. Спряха газта, „Булгаргаз“ няма да си вземе парите като го ликвидираш. А там способът е такъв, като спрат газта - пещта замръзва и всичко се разрушава от горе до долу. След това се прави нова пещ, нови огнеопори, но новата пещ да се направи е много пари и вече мачът свършва. И няма кой да ги даде тези пари...нали говорим за бандитизъм - е това е тотален бандитизъм.

-         А работническото-мениджърската приватизация?

-          Абсолютен бандитизъм, тя започва в „Стомана” през 1998-9 г. тогава се приватизира, чрез  работническото-мениджърската приватизация...

-         Тогава ли Стойков купи предприятието?

-         Да, тогава. Тогава се направи едно РМД, но РМД-то не купи предприятието, не се продаде чрез РМД-то, а беше направено. А предприятието не се предаде, а се отдаде, отдели се и се отдаде производствената дейност под наем на Стойков и след това, когато се привлече този гръцки инвеститор Вилхалко той го продаде на тази групировка. Последните дни от правителството на Костов е сделката с Людмил Стойков и после той си привлече тези гърци и си запази някакъв процент от акциите.

-         Т. е. в момента предприятието е гръцко, с дялово участие на Стойков.

-         Е, той мислим, че има някакъв дял от 12-13 процента по публичен регистър, което не е малко, защото ако се погледнат дивидентите, които се разделят, след като предприятието прави често печалба от 90-100 милиона годишно и тези 12 % са си 12 милиона.

-         А този Клейтман, за когото говорим, е собственик и на „Червена могила”?

-         Да, сега е „Бесттехника – Радомир”, те ги разделиха на две, а другото е Индъстри?? Не му помня точно името. Това предприятие е направено завод за заводи, там може да се произведе всичко, там може да се произведе всякаква военна техника.

-         А тази японска преса там ли си е?

-         Там си е, ползва се сигурно, ако имат поръчки и детайли. Лошото е сега, че цялата икономика...те им дължат много пари на тях, и те не могат да тръгнат, няма кредитиране, дължат много пари на банките и в разкрачено състояние е това предприятие, има огромни възможности. Ако работи само за вътрешния пазар това предприятие ще фалира. Правят се всякакви машини и даже доколкото знам имат поръчка да правят много големи неща за „Белене”, сега дали ще ги направят...и се надяват да тръгне, за да тръгне производството, което е страшно важно за региона. Защото ако се забавят нещата още година, година и нещо, както вървят...А през 1994 – . изгониха най-добрите специалисти с тия ликвидиране на предприятия, приватизации, изгониха хората на улицата, държаха ги с много ниски заплати и те си хванаха шапката... и по Европа. Един електроженист е толкова търсена професия, добре заплатена, и същият този Клейтман вика: „Трябва ми добър електроженист, ще му плащам 1000-1500 лв. заплата.” И викам: „Като ти трябва - на времето защо ги изгонихте. И вика: „Верно е, ние сме си виновни.” А като бизнес никой не мисли човешкия ресурс. Той е най-ценен, а ти в него не инвестираш, ще кредитираш. А сега едни отидоха по Гърция, по Испания, по Италия и край. Те си идват, ама той не ти верва, защото веднъж е изгонен.

-         А случаят с Клейтман, доколкото разбрах, той е наследствен, така да се каже.

-         Да, баща му е бил доста добър инженер и е бил директор на завод „Струма”, и той е доста добър, наистина един от добрите ръководители за времето си. Но другото което е, това което не върви, да го кажем, не тръгва и не върви...Всичко, което е дадено - не върви, не е създадено, този, който го взима - му е дадено, то не е платено, то затова не върви. Реже, граби каквото може  и заминава, защото му е дадено.

-         Това е, според мен, много важно наблюдение. И това е основната разлика между стария български капитализъм и новия.

-         Няма нов. То да станеш капиталист, ти трябва да си изграден като такъв. Да увеличаваш и управляваш капитали най-вече. Какви капиталисти, те са пълни айдуци, както казват по нашия край. Консуматори, да ядат, да пият и да хвърлят ей така пари. Да не ги инвестират в нищо, само в чалгаджийки, бентлита и не знам си кво. Поне, като си откраднал - дай нещо за културата, спорта, ей площадки за децата, за да могат да тичат.

-         Добре, а Вие като синдикален деец сте бил в най-тежкото време. Тези хора, които ги гонят от работа, какво може да им помогнете вие?

-         Това е най-неприятният момент, когато например един човек го съкращават или уволняват, тежък негов момент и търсим с лобито, което го имаме като контакти и информация и професия, да си намери работа този човек. Но като излезат примерно две-три хиляди човека. Какво правим? Какво можем да направим? И като постоянно бълват всички други предприятия? Изхвърлят работна ръка и няма къде да отидеш, и там тези, които останаха, защото пред вратите им имаше много работни ръце, тази експлоатация беше жестока. Тези, които ги изгониха, се оправиха в живота. Едни станаха предприемачи, други някакъв малък частен бизнес, четвърти заминаха за чужбина. Но тези, които останаха под този стрес и натиск, защото трябва да си запази работното место, работи с цената на всичко – плашат го, не му плащат, условия никакво подобрение и всеки вика: „ама аз си имам семейство.” Този страх така е насаден, че рецидив се получава в момента. Ето в „Стомана” при гърците.

-         В смисъл?

-         В смисъл преди четири години трябваше да спрем да работим един час като протест. Идеята каква ни беше – даваха се много големи заплати 1500-2000 до 3000 лв. взимаха, реални и изработени пари, но щатовете бяха малки – 400-450 лв., а другото им се дава като бонуси. И тогава казахме: „Хайде да направим, да не са всичките, но щатовете да ги увеличим двойно и да станат 900 лв.. Бонусите пак си ги давайте.

-         За да вземат по-високи пенсии.

-         Те пак им начисляват, това което вземат, всички се осигуряват върху 2000-3000 лв. Въпросът е, че това в момента, което е бонусът в момента, те мотивира и държи, защото точно така беше и те държи и работиш повече от тези часове, защото иначе няма да вземеш бонусите. И го експлоатират и им викам: „Ами вие ще почнете да падате един по един.” „Верно е така.” „Ми дай да ти го вкараме в щата”. И сега като се заговори за световна криза, бонуси няма и всичко си остана само на 450 лв. И има хора, които работят на пещите, взимат чисти 600 лв. и се пържат като...И ги е страх, пуснаха им тази кредитна система, която я въведоха преди 4-5 години. Яко кредитиране – потребителски и кви ли не кредити и ни заливаха от цялата информационна система. „Давайте, взимайте кредити”, защото това беше политика също. И в момента всички са длъжници на тези банки. Всички работещи до един. И „Стомана” работи с ОББ, дават му от ОББ с преференциална лихва 8%, той изтеглил 10 или 20 000 лв., обаче в момента, в които напусне „Стомана”, лихвата му става 20%. Ето за каква система говорим, като имате предвид, че на ОББ собствениците са гърци и на „Стомана” собствениците са гърци и има някакво споразумение. Това е абсолютно закрепостяване. Могат да си разбият веригите, аз им казах и постоянно им го повтарям, но този пусти страх, единственото оръжие, което имат хората, е да са заедно и да кажат: „Край, спираме и каквото ще да стане, взимайте ми къщата, къде ще я носите, аз спирам да бачкам, защото искам да е така и така”. Спирам за два часа, спирам за три дена, загубите за три дена в „Стомана” ако спрат, са толкова, колкото тази банка няма да спечели за 10 години.

-         А колко работници има в момента в „Стомана”?

-         1200 човека са, и те не са само „Стомана индъстри” те са разбити на съвсем други дейности и малки фирми.

-         Добре, там през 90-те години и по Костово време можете ли да се похвалите с някакви хора, като лична заслуга, на хора, на които се помогнали? Или сте ги защитили по някакъв начин? Някакъв по-такъв частен случай.

-         Максимално можем да кажем, че това, което се направи като големи съкращения,...сега там, където се ликвидираха предприятия като „Кристал” - нищо не можеш да направиш. Няма предприятие, край, кого до защитаваш. Но максимално сме защитили нашата членска маса и много малко хора са били извадени на улицата. Това е като политика и затова още стоим като синдикат. Синдикат, който е шамарен през всичките тези години, шамарени сме постоянно, но и за това сме уважавани, защото най-вече си защитаваме хората и можем да кажем, че има една устойчивост. А в личен план какво сме направили, постоянно гледаме някои хора, които имат амбиции да не ги спираме и да им слагаме крак. Наши членове имат амбиции за реализация, идват и викат: „Аз искам да съм еди така, конкурси има, може ли едно рамо оттука да се даде?“,  и ти го правиш, въпреки че след това най-често си разочарован. Но хубавото е, че ако изляза сега в града с много хора, ще си кажа „здрасти”, това ти дава удовлетворение, че те поздравяват. А иначе мога да кажа, че ние сме синдикат, който...не можеш да кажеш: „А, вие сте синдикалисти и се занимавате с наемния труд, да се борите за техните права и всичко друго не ви интересува.“ Не може да не ни интересува, ние живеем в този град, тази държава и децата ни живеят тук и трябва да си на бутон, и това, което не става - да го говориш  и да го казваш. И да се бориш да го променяш. В този смисъл, когато падна правителството на Жан Виденов ние бяхме пред парламента цяла нощ, обгазяваха ни, биха ни, но...

-         А тук в Перник при падането на Виденов...?

-         В Перник правихме едни от най-големите и мащабни протести.

-         Разкажете за тях.

-         Ами миньорите от „Св. Ана” бяха един от най-буйните и тогава тръгваха протестите от рудника, примерно нощната и първата смяна не влизат сутринта, разбират се и има само поддържащи и правят шествие – гледаш 350 миньора с лампите, нощно време, студ, тогава беше и много студено, и всичко минава, значи плашеха се хората от спирките тръгнали на работа и се връщаха (смее се). Защото не знаят какво става- някакви лампи светят, едно множество, някакви тъмни хора... И това се правеше една седмица пред Минна дирекция, там беше протеста.

-         А други големи предприятия?

-         Направихме няколко блокади на София, в „Стомана” също направихме няколко такива акции. А тогава имаше някакъв план, в който трябваше да остане или „Кремиковци” или „Стомана индъстри”, на картата на икономиката металургични комбинати два са много. Тогава имаше капан да не остане „Стомана”. Имаше такава информация и протестите – спиране на жп-линии, на магистрали, митингите по София, това си бяха постоянни...

-         А големи предприятия, които стачкуваха тука?

-         Значи, голямо предприятие, което е стачкувало, но малко по-късен период, е при Клейтман, в тежкото машиностроене. Сега в момента има около 700-820 човека, сега при него са много по-малко, защото нямат работа и доста хора напуснаха и ги държат на четири часа.

-         Той държи половината завод, а другата половина?

-         Другата половина има някакви акционери, братя Бонини. Това са братя Бонини, те идват от Швейцария, те са основни акционери в една банка на пл. Гарибалди в София, но не мога да си спомня името.

-         Не са местни?

-         Петър Белчев е някакъв техен братовчед, той се занимава с търговия и производства...Но те държат основния дял от акциите. Не знам доколко и Людмил Стойков има някакви акции...но не вървят нещата там – няма поръчки, затворени са пазарите и край.

-         Те не могат да издържат само на вътрешния пазар...

-         То го няма вътрешния пазар. „Кремиковци” фалира, те им дължат много пари на тия предприятия, защото постоянно са правили неща за „Кремиковци”, тия торовите заводи и там...те нещата са навързани. Цялата икономика е навързана и един като спре парите...на други, на другия и задлъжнялостта става огромна. И там нещата не са добре.

-         В момента колко членове имате в „Подкрепа” в областта?

-         В момента имаме точно 1730 човека, като имай на предвид следното, че в окръга са концентрирани повечето в Пернишка община. В областта да речем с. Ковачевци няма никакво производство, гр. Земен едно –две производства, но там има една мандра и една кариера долу, в гр. Трън – нищо, в Брезник предприятията дето ги имаха, с приватизацията им разказаха играта. Имаше завод за части на хладилници и замина по дяволите, имаше алуминиева дограма от цяла България - там се правеше, и това го няма. Имаше завод за феродови изделия, дето правят всякакви накладки за коли, и за кранове и за износ и там нещата...той беше към „Балканкар“. Но това са малко хора, единственото е, че София като икономика се разраства и хората пътуват.  

-         А имате ли информация каква част от перничани пътуват?

-         Ами някъде от порядъка на 20-25 хиляди души. Но да кажем от тях има учащи се и студенти, но 20 000 работещи пътуват. Бяха повече, но като се сви икономиката, строителството най-вече, и то като замря, много си останаха тука и са безработни.

-         А другият синдикат - КНСБ, той по-голям ли е?

-         КНСБ принципно като членска маса е по-голям. Сега не знам колко са, но бяха повече.

-         Вие сте в една сграда всъщност?

-         Да, те са на четвъртия етаж. Там са по-други нещата. Сега ние имаме места, на които се разрастваме като позиция, а не като членска маса. А те точно на този принцип стария, партийните организации, се губят като модел и оттам губят членска маса. Ние никога не сме се стремели да търсим масовост или кой е по-големият, основното е било принципите. Да не изневеряваме на принципите, че ние сме за тези три-четири неща, колкото повече хора се обединяват около тези принципи, толкова повече могат да се отстоят. Друго е да застанат срещу тебе хиляда човека и друго е да застанат петима. Петимата ще ги извоюват за десет години, тези хиляда ще ги извоюват за пет часа.

-         За финал - къде се сбърка прехода според вас и кои бяха слабостите, които можеха да се избегнат?   

-         Аз мисля, че нищо не е могло да се избегне. Това, което е заложено в прехода, е преразпределението на средствата по мирен начин. Това е. Защото в противен случай са два начина – революция с кръв и другият - разбира ме се по-мирен начин.

-         Но и при революция с кръв резултатът щеше да бъде пак същия.

-         Сигурно, но не може нещо да се избегне, което ни е заложено като чип в съзнанието. Алчността и тези хора, които най-вече са държали информацията, една голяма част от тях са дали тези средства в икономиката или ги ръководят са без всякаква такава ценностно изградена система, да го кажем, абсолютни атеисти. На тях им рухва режима на комунизма и това, в което вярват. И в к`во вярват? В семейството не вярват, щото виждам какво се случва. Хора, които са без всякаква ценностна система. Тази пошлост и алчност - не е възможно да се направи каквото и да било в случая, тя говори сама за себе си. Държавници - нито един, защото една държава се крепи на хората. А какво искат хората? Трябва здравеопазване, образование и сигурност. Полиция, здравеопазване и образование – трябва тези три неща да ги имаме. Но ги нямаме. Защо ги нямаме? Пенсионната система е за старите хора, ами що ги нямаме парите, нали имаше приватизация? Ами ако бяха влезнали тези пари ? Еди кой си отрасъл - парите влизат в НОИ. Това е.

-         Тя стана много експлоатирана тази тема, но тук, на местна почва, до каква степен този нов бизнес, който се създаде беше свързан с бившата ДС и със службите?

-         Можем да кажем, че 95% от тези хора са свързани с тези структури.

-         Това, което при нас излезе в Шумен, е че горе-долу голяма част от  тия бизнесмени от градско и окръжно ниво са свързани с Комсомола. Има ли го тука?

-         Естествено, че го има. То си е видно, като фамилии, като всеки къде е работил, то си е видно на кой му е давано път, информация, на кой му е даден ресурс.

-         А това можеше ли да бъде избегнато според Вас?

-         Как да бъде избегнато? Ето и аз и Вие да сте били тогава да правим прехода и държим ресурса и информацията. На кого ще я дадем? Ще излеземе да я разхвърляме ей така - по улицата? Не, няма да стане, защото по-лошо може да стане. И затова ще я профилираме на хора, на които реално имаме доверие или по-някакъв начин ги държим. Може да не им вярваме, но по някакъв начин ги държиме, за да не кривнат в някаква друга посока. Както и да си го говорим - то си е заложено в съзнанието на всеки един от нас. Лошото е другото, че не се даде път на истинска приватизация, да влезнат компании отвънка, които имат стогодишни истории, а точно те се отблъснаха по най-пошлия начин. Например - идва еди кой си за голяма сделка и трябва да се срещне с министър-председателя да речем, защото калибърът е много голям, трябва да разговаря с него, да си каже идеите и да се подготвят нещата и той да влезе в тази държава, а те му искат един милион само да влезе да разговоря с министър-председателя. Това не е за този един милион долара, а просто този човек да си хване самолета и повече да не идва. За това става въпрос, защото ние трябва да го вземем това. Ще изкараме 300 милиона, не един, но този трябва да се махне. И по този начин се отбиха такива хора и затова сме на този хал. Там, където влезнаха сериозни компании, нещата са на съвсем друго ниво.

-         А тук в градски и областен мащаб, има ли все пак някакъв нов бизнес, който тръгна тука последните 10 години и примерно хора, които по собствен път изградиха бизнес от нищото?

-         Ако има, той е малък, дребен и не е забележим реално. Нещо в сферата на услугите, ресторантьорство, но чисто производствени дейности - не познавам такива хора. Даже да говорим за едно преработвателно предприятие „Сами – М”. Което е марка в България и в Европа.

-         Той не е ли човек, който е почнал от нулата?

-         Естествено,че е почнал от нулата, но от този калибър е предприятие направено по САПАРД, защото този капитал трябва да дойде от някъде. Едно е да имаш идеята, поддръжници, оттук натам, като кажем думата САПАРД и отиваме в друга посока. Аз почвам да не вярвам, че може да отиде някой току-така и той да спечели един проект. Да не говорим, че каквото и да направиш на пазара, ако нямаш по етажите на властта лобита – отиваш по дяволите. Какво се случи със „Стара планина”? Извадиха един списък, прочетоха пет имена и какво правиме с тези хора? Сега нещо да се говори – не! Министърът казва: „Момчета, нали знаете, ще ви ликвидирам...” Ей това е лошото в тази държава, че всеки гледа да изнудва и да рекетира другия, независимо как е тръгнал.

-         Бизнесът продължава да бъде функция на политиката.

-         Да, и политиката по всякакъв си начин не изпуска бизнеса. Те са абсолютно рамо до рамо. Те са едно цяло, това е в целия този преход. Това може да го кажем като заключение, затова нещата не се случват. Всички политически решения, каквито и да се вземат, са обвързани с абсолютните икономически интереси на едрия бизнес в България. Докато е така...затова не може да се говори за дясно и ляво в България. То не съществува. Няма ляво! Кое е ляво? БСП ли? Най-големите капиталисти са те. Ако извадим законите, които техните групи ги вкарват, няма нищо ляво. Лявото е, колкото се може повече социално насочени пари да се хвърлят, за да се изгражда, за прослойките, които са в неравностойно положение. Това е лявото. Кой го е направил? Нито едно правителство досега в България. Либералното правителство на царя ли? Напротив! Извадиха се осигуровките на хората в НОИ за бизнеса, намалихме на бизнеса осигуровките. Защо? Ами те щели да инвестират в нови производства и условия на труд. Къде са тези производства, къде са тези условия на труд? Милиарди давани на бизнеса. Ами вързани са си постоянно. Кодексът на труда се променя с всеки парламент. По такъв начин се орязва, че всякакви права... и това ще доведе...аз казах алчността, пошлостта, тя води до революция. Революциите не ги създават хората, щото много искат да тичат и да се бият по улиците, а защото е притиснат до стената и единственото оръжие, което има, е една тояга. Нищо повече не му е останало.

-         Да, но в България няма истински революции.

-         Лошото е, че ако в България има истинска революция - ще е много кървава. Защото, колкото и да казваме, че този народ е робски, търпелив и сигурно е така, щото толкова години турско робство като кажат...Не е била и слаба Турската империя, но е била уредена и им е било добре по този начин да живеят. Било им е добре, затова толко - пет века, добре е било. Защото като права, като всичко останало, търсим ли си правата и в момента? Орязани ли ни са правата? Тотално, повече от тогава! Дискриминирани ли сме като българи, спрямо други общности в тази държава? Спрямо циганите сме дискриминирани - просто пример! И не е уредена държавата институционално, институциите да работят за теб. Няма, ако имаш някакъв проблем елементарен...Може да кажем, че нямаме никаква държава в момента.

-         Това е, но много песимистично ще завършим.     

-          Ами оптимизмът и бъдещето е в младите, но като гледам цялата образователна система какво бълва. Какво говориме и какво ни чака? И ще си вкарваме работници, ако това е замисъла. Но не вярвам, щото е идиотски. Но неграмотните хора по-лесно се управляват. Това е известно. Разединените хора по-лесно се управляват, то това е, навсякъде разделение, даже в политическия спектър. Абе идеи, а те принципите са едни и същи. Обединете се заедно и го направете! Какъв е проблемът? Но там е вече алчността, най-вече алчността, в България са много алчни хората, завистта си я има навсякъде, но алчността си е характерна. И то такава алчност, преяжда, хвърля и гази, а този до него - гладува, но няма да му даде поне това, което гази, защото оня ще го вземе от земята, но той го и гази...до такава степен образно казано и това е показателно и се вижда.

 


[1] Любомир Жотев е един от основателите на Независимия профсъюз „Подкрепа“ в Металургичния комбинат „Ленин“ (дн. „Стомана Индъстри“) в Перник в началото на 1990 г. В момента е регионален председател на КТ „Подкрепа” за Пернишка област.

AttachmentРазмер
Intervyu_L_Zhotev_Mihail_Gruev_Pernik_09_06_2011.pdf131.19 KB
Intervyu_L_Zhotev_Mihail_Gruev_Pernik_09_06_2011.doc131.5 KB
Intervyu_L_Zhotev_Mihail_Gruev_Pernik_09_06_2011.odt54.84 KB

Павел Чирийски, „...просто бяхме използвани като маша, да свършим мръсната работа” (интервю, Перник, 10.06.2011 г., автор Петя Василева и Михаил Груев, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ПЕТЯ ВАСИЛЕВА И МИХАИЛ ГРУЕВ С ПАВЕЛ ЧЕРИЙСКИ[1], ПЕРНИК, 10.06.2011 Г.  

 

 

-         Господин Черийски, хайде да започнем оттам, как изглеждаше Перник във Вашите очи в края на 70-те и началото на 80-те години?

-         Общо взето в Перник, това, което се майтапят в момента по телевизиите, това представляваше Перник в края на 70-те, началото на 80-те години. Перник си беше един...така...град, цяла България си го знаеше, беше град не на промишлеността, това беше другото – Перник си беше хулигански град, град на побоищата, на тези истории – те си вървят открай време.

-         А защо си вървят тия неща?

-         Значи, според мен това е, че Перник е създаден много изкуствено. Първо около мините, след това около „Стомана”, третият етап беше 80-те години около „Червена могила”.  И...идват хора отвсякъде и просто не се познават. Първо е имало много антагонизъм между местните и придошлите. След това започват да се оформят кварталите. Та Перник общо взето се знаеше, че е хулигански град.

-         Това покрай агитката на „Миньор” ли?

-         Значи сегашната агитка на „Миньоро” няма нищо общо с агитката на „Миньор” на времето, но прословутият лаф „групата на Шаро”, използва се и в други градове, нали, а Шаро беше водач на агитката на Перник, в момента е някъде към 70 години. Човекът още ходи на мачове.

-         Хулиган?

-         Хулиган, от старите хулигани и старите рокаджии. Значи, да не забравяме, че Перник е с много рок-групи. Първият импресарио на ФСБ през социализма е перничанин, т. нар. Рустан. Той беше илюзионист, правеше дискотеки.

-         А имаше ли типично пернишки такива групи, които бяха ъндърграунд и около които имаше специфична младежка среда?

-         Имаше, но общо взето старите... Мусе имаше един. От старите пернишки квартали от Варош имаше едни братя Писо и Тони Волови, Васо Свинята, който след това стана голям бизнесмен, той се мотаеше тука. След промените стана собственикът на марката „Пина колада”.

-         А някакви местни рокаджийски групи?

-         Да – „Пъстрите”, „Дива”. За рокаджийските групи аз ще ви препоръчам има едно кафе в квартала „Перник-изток”, преди той беше квартал „Ленин”. Значи, ако отидете в това кафе там има снимки на стари рокаджийски групи от 70-те и 80-те години. Този, който държи кафето, той ги познава, той е дисководещ. „Рок-кафе” се казва. Той може да ви разкаже много за музикалните среди в Перник. Аз съм малко по-страничен наблюдател. В „Двореца на културата” имаше клуб на „Ентелегенцията” – аз така им казвам. Те половината бяха ченгета, пияници и художници. Перник, между другото, има и много художници. От глава на населението, може би е с най-много художници. Но всичките тях ги пасяха Държавна сигурност. Аз помня годините, когато „Двореца” беше затворен – всеки не можеше да влиза. Ние сме влизали отзад.

-         Вие кореняк перничанин ли сте?

-         Не. Значи, ако някой ви каже, че е кореняк перничанин - ще ви излъже. Аз съм израснал в Перник. Аз съм дете на разведени родители и съм доведено дете тука в Перник. Като са се развели нашите, майка ми идва тука – тя е от Благоевградско, а баща ми е самоковец. Аз съм роден в Брежани през 1960 г. Те са били много млади и там са живели и аз съм роден в мина Брежани. След това са дошли тука по София, по Кремиковци, явно баща ми е бил шило, което не стои в торба. След това са се развели. Майка работеше в строителството, аз бях на детска градина. След това с втория ми баща са се запознали. Много хубав човек и съм израснал в Дивотино. То е на пет километра от Перник. Даже аз до къщите на нашите стигам по-бързо, отколкото до апартамента, в който живея в кв. Изток. Общо взето аз си бях така малко... гравитирах около маргинални личности, не завърших нормално училище, а завърших вечерно и то завърших след като се ожених. За такива кофти истории са ме изключвали от училище.

-         А под кофти истории разбираме сбивания, напивания ...?

-         Сбивания, не толкова напивания, колкото неподчинение на учители. Аз открай време не обичам някой да ми се налага и открай време и като смятам, че за нещо съм прав... и винаги съм бил конфликтен. Работил съм в „Електомонтажи“ малко. Работих в Електомонтажно управление през 1978-9 година. Напуснах и след това почнах в Монтажно управление, работих две седмици и напуснах. Заминах известно време за Дупница. През 1980-. се върна тука в Перник. Вече се бях оженил и започнах в „Червена могила“ – „Заводски строежи“, в самия строеж на завода. Електричар бях в завода. Тогава завърших вечерно в завода Строителния техникум. И през . когато намаляваха работещите в „Червена могила” в строителството аз съм от първите съкратени. По желание. Влезнах в експлоатацията на завода, работих четири-пет месеца и с началника нещо не се харесахме.

-         Къде това ?

-         В самия завод „Червена могила”, но във „Водно стопанство“ – Помпено-охладителна станция-едно. От там напуснах и почнах в едно предприятие „Технопрогрес” беше. То правеше малки обектчета. Аз почнах, защото бяха обещали да се ходи в чужбина и специално нашата група трябваше да замине за Китай. Но стана така, че софийската група се върнаха от Куба и заминаха за Китай, а ние останахме. Между другото бях много добре платен. Никва работа не вършихме, водиха ме електричар, а имахме един електрожен на цялото предприятие. И викам няма да стане, напуснах и отидох в „Стомана”.

-         Един такъв въпрос – тук доходът в града беше над средния за страната, защото тук, макар и при по-тежки условия на труд, се вземаха високи заплати, съответно пенсионерите бяха с по-високи пенсии. През 80-те години къде се харчеха тези пари?

-         В кръчмите. Нямаше къде да се харчат. Аз ще ви кажа за себе си. Понеже почнах в „Стомана” и работех на подстанции. Дневна, нощна – два дена почивам. Отивам на работа, за да се наспя. Бяха раздути работните места, естествено. Заплатата ми беше около 300 лева. Ниска заплата – в този цех работеха войници по договор и пенсионери и бяхме пет-шест човека, които сме нормални, но аз работих примерно много частно. Правех инсталации, осветления разни. Жена ми работеше като кранист в „Стомана” и получаваше 500-600 лева заплата. Аз си прекарвах месечно – 800 до 1000 лева от частно. Имах доход над 2000 лева. И ние няма къде да си харчим парите. За да си купим телевизор, отивам в магазин, който знам, и директно отивам при продавача и го викам настрани: „Ела, бе пич!”. Телевизорът струва 1000 лева, слагам 200 кинта отгоре. Искам телевизор и го получавам. Да си купим секция – продавачката казва „не” – ние отиваме отвънка при мангала. Магазин „Явор” го знаете, и викам: „Пичове, ей тази секция продавачката каза, че я няма.” Ония вика: „Дай сто лева и секцията ти я товарим”. „Ето ти сто лева и секцията я взимам”. Тука вземахме такси и ходехме на „Рубин” да ядем и да пием кафета и торта „Гараш”. С такси ходихме до София, седнеш, правихме се на гъзари. То това беше. Имаше няколко кина в Перник и повечето ходихме на София. На пазар за обувки ходихме в Кюстендил, за дрехи ходихме в Благоевград, защото от „Биляна“ – Петрич изкарваха. Търсиш кой е работил в чужбина и търсиш долари, за да си купиш дънки, парфюми и цигари от Кореком. И така си харчихме парите.

-         А къщи на село? Нещо строяхте ли?

-         Баща ми има къща, но тя си е на баща ми – не е моя. Аз съм малко по-чешит, аз и в момента нямам собствено жилище, живея под наем. Но строяха, много строяха. Особено като се строеше „Червена могила”, тогава всички вили около Радомирско се построиха с бетон, желязо и т.н.

-         Крадени материали?

-         Ми...ти не го крадеш, разбираш се с този на бетоновоза, колко пари да му дадеш и той ти докарва и ти сипва. Проблемът си е негов, но всичко беше с крадени материали. Буквално се крадеше. Ако нямаш познати, на които да дадеш някой лев, не може. Имаше си хора, които се занимавах с тези работи и продължават да се занимават пак. Това беше общо взето живота в Перник. Нямаше някакви развлечения. Че се получаваха много пари – получаваха се. Взимаш отпуска – отиваш на море, то и на морето няма какво да похарчиш. Зимата ходиш до Боровец, Пампорово – насам-натам. Някои строяха къщи. Много къщи се построиха. Като отидете по селата сега - те са огромни къщи, като прогимназии, но никой не живее в тях. Лично аз как почнах да се занимавам с тези истории. През . аз почнах в „Стомана” работа и през 1987 г. правим едно производствено събрание. И в един цех имахме може би ей толкова стаичка, в която стоехме ние, дежурните на подстанцията и електриците, които са на цеха. Значи ние дежурните имахме телефон без шайба – диспечерски. И когато извършваме манипулации в подстанцията - дигаме телефона и там ти се нарежда, пишеш на едни бланки...но да не ви обяснявам. А до нас има едно малко по-голямо помещение, в което има два панела с техника, която е на КИП „Автоматика“. И аз правя едни превключвания, отворим телефона и го оставим – понеже като ти наредят и ти пишеш и казваш: „Отивам да изпълня еди какво си и всичко това се записва при диспечера. Правим манипулацията и се връщам, понеже стара техниката и трябва всяко едно действие да се записва. Тя ми затвори телефона, аз пак звъня, ама тя отгоре ми стои отворена слушалката и не мога да се свържа и взимам телефона с шайбата – дразнещи тека, когато трябва да свършиш нещо бързо. И правим производствено събрание и викам: „Добре бе, защо седиме заедно? Не може ли да вземем другата стаичка, която е малко по-голяма и има два панела на кипаджиите. „Ами те са на кипаджиите.” „Добре, ама ние да не би да сме дърводелци.

-         КИП какво е?

-         Контролно-измервателни прибори. Ние не сме дърводелци, ние тяхната техника няма да я пипаме, но просто нормално е, за да работиме. И почнаха разни старци да ми се подсмихват. „Вчера дойде, днеска ред ще ми въвеждаш.” Викам си – „Що се занимава аз с глупости?” Но в този цех специално беше въведено профсъюзния членски внос не ни се удържаше по ведомост като на други места, а имаше тетрадчици. И профорганизаторът минава на края на месеца на заплата и иска да си платиш. И аз му викам: „Няма да си плащам членски внос!” „Що няма да плащаш?” „Ми да дойде някой от Профсъюзите и да ми обясни какви права имам и тогава.” Това става в края на . Минава годината и колежката, която събираше, ми вика: „Павка, приключих тетрадката за ., но айде да почнеш да си плащаш за 88-ма година. Викам нищо няма да си плащам. И коментираме го на сменни срещи и бригадира, който ми е, вика: „Ама какво се разправяте?“ Аз викам: „Абе не искам да си плащам профсъюзния членски внос”. „Как няма да го платиш, ще те уволня!” „Кой си ти, че да ме уволниш? Уволни ме да видим какво става.” Вече почнах на инат. И почнаха едни такива разправии. Почнаха да ме въртят на подстанциите. Всеки месец на различна подстанция. Там където дадения месец има най-много аварии, следващия месец аз съм там дежурен. Няма проблем. Ние имахме едни подстанции, които само минаваш сутрин записваш показателите на трансформаторите и предаваш схемата и се прибираш и на друго место седиш. Имаше една много малка стаичка, която беше до Стан 500 на СПЦ, до самия стан, където изтеглят проката. Вътре жега, майката си е ебало, а ние ходихме с един вълнени работни облекла, които са рискозащитни и те пазят да не изгориш, защото дока се запалва, а тези не се запалват. И аз предавам, ама не на този телефон, а на шайбата, който знам, че се записва. Предавам схемите и накрая казвам: „И температурата в стаята е 56 градуса примерно. И оня ми тресне телефона. Викат ми да не се обаждам по този телефон, но аз им казвам, че по този ще се обаждам. И един ден колабирах от тази жега. Те не ми дават да излизам от стаята и аз 12 часа стоях в жегата и колабирах. И те се уплашиха, че може да се случи нещо. Тогава почнаха да ни разрешават да излизаме, но ...Господ ме е пазил. В това време на подстанцията, на която аз съм бил дежурен, в мое дежурство не е станала авария...Господ си ме е пазил. Дойде 1989 г. „Възродителният процес”, аз съм единственият в цеха, който има малко дете и те викат: „Ние те пращаме да работиш в с. Сеново – фабрика „Каолин”. Сеново, Вятово – това са турските краища. Не мога да откажа. По Кодекса на труда – аз вече бях почнал да чета Кодекса и знаех какви права имаш. Стриктно. Ако работното ми време ми започваше в 7 сутринта, 7 без 20 часа аз бях длъжен да съм  там, докато в 19 часа не дойде колегата да ме смени - аз не напусках. Понеже ме дебнат за всяко нещо. И пратиха ме там. Тогава за първи път се сблъсках с това, което правят с турците. Понеже Перник е етнически чист град, никой не е бил на ясно.

-         А колко голяма група бяхте?

-         Автобус от четиридесет и няколко човека, които бяхме командировани да работиме в една фабрика до Вятово, но спяхме в Сеново. Там каолинът го забъркват като каша и когато отидехме ние там...много голямата част бяха войници по договор. И те ни бяха казали, че им трябват електрончици и електричари. Ние отиваме и те веднага почват „ти, ти и ти от тая смяна – на тръстиката”. На тръстиката му викаме там, където се меси калта. И ние питаме защо отиваме там, ние сме специалисти и те ни казват много да не знаеме, че отиваме в казармата. Викам: „О, просто сте сбъркали, аз не съм войник! От тука си тръгвам и никой нищо не може да ми направи, защото не ми подсигурявате работа по специалността.” Още едно момче се обади и нас ни оставиха да работим електричари. На другите млади момчета им скъсаха задниците от работа. Това беше юни месец.

-         Каква беше атмосферата в селото при самите турци?

-         Значи аз ги виждах хората пред завода и питам какво правят пред завода и тогава ми обясниха, че не ги пускат да работят, който не си върне червения паспорт. Значи след като си си извадил задграничен паспорт, за тебе работа във фабриката няма. И не ги пускаха хората. Значи вътре работих с две турчета – едното се казваше Вейсел – Весо, той го раздаваше някакъв комсомолски секретар, явно малко по-така,...след това го видях, че е активист на ДПС. Но другото момче, викахме му „Камарад” и така или иначе нито му разбрах българското име, нито турското. Така и не му разбрах името за този един месец. Той понеже използваше думата „камарад“ и ние го питаме как иска да му викаме и той вика: „Камарад”. Така му викахме, не му разбрах името, каквото и да го питаш - мълчеше, бяха просто смачкани. Значи аз там видях, че не е това, което на нас ни го представят. Че те саботират производството – напротив, самото ръководство на фабриката саботираше производството. Бяха вкарали някакви мангали да работят и те бяха изгорили всички двигатели. Ми аз през целият си живот не съм сменил толкова двигатели, колкото през този един месец. А малко преди това, като слушах „Свободна Европа” и бях намерил телефона на Тренчев и тогава разбрах, че е арестуван, той е арестуван на 26 май.

-         А с Тренчев откъде се познавате?

-         След това ще ви кажа. Тогава беше първият ни контакт, но не можахме да го осъществим, майка му ми каза, че е арестуван. И така, седя си и си слушам „Свободна Европа”. И като се върнах от Вятово, а там изкарах един месец и като се върнах тука и тогава започна повече да се говори за Тренчев и „Подкрепа”, а той беше още в затвора и си викам: „О, само този като излезе и ще направим и тука един профсъюз.” Говорим си ей така, ден да мине, друг да дойде. Имаше много млади момчета при нас, имаше и един такъв конфликт. Бях отишъл небръснат и носех и дълга коса и бригадирът вика: „Да се обръснеш!” Аз го питам защо. „Къде в правилника пише, че аз не мога да съм с брада”. Пак един такъв конфликт. Цехът брадяса целият след този конфликт – те, младите момчета започнаха да си пускат бради. И аз, искам - не искам, и аз си пуснах брада. И вече – значи попаднаха ми, в края на септември месец, при едно ходене по София, попаднаха ми едни обръщения на Софийската организация на „Подкрепа”. И аз почнах да нося с мене си разни такива работи в завода. А с Тренчев се запознах ноември месец - митингът, който беше на 18 ноември 1989 г. И аз така си бях поставил за цел да търсим подкрепа. Въпреки че по това време „Подкрепа” беше създадена като профсъюз на интелектуалците. Така пишеше в устава –на инженерно-техническата и художествено-творческа интелигенция.” Видях аз един син плакат на „Подкрепа” и отидех и аз при този син плакат по време на митинга. Като приключи той, под плаката сме двайсетина човека. Значи Ирена Зафирова беше, Волен Сидеров беше тогава, Еленко Божков беше, той носеше от едната страна плаката. Минахме пеша от „Александър Невски” покрай „Света Неделя” и нагоре по „Търговска” и излизахме нагоре до Южния парк. И там се запознах с Тренчев. Там както беше могилката и имаше едни пейчици и всеки пита: „Аз съм от този град - има ли някой?” И така се запознахме с едно момче от Перник, Краси Любенов, по-млад от мене. И се върнахме с Краси от София и решихме, че ще правим „Подкрепа” в Перник. И кой, кой и хванахме двама братя, работеха осветители в Двореца и си написахме едни плакатчета и следващата събота отидехме в парка в Перник, където има една сцена, сложихме там тези плакатчета и ние седиме трима, а единият от тримата братя седи на моста, за да гледа дали няма да ни арестуват, за да се обади евентуално в София ако сме арестувани. В края на краищата и ние не знаехме какво правим. Като по това време аз бях най-стар от тая група, а 1989 г. аз съм бил на 29 години. Почнаха да идват хора, интересуват се, извадихме една тетрадка и започнахме да ги записваме – кой иска да става член на „Подкрепа”. Като приключихме съботата следобеда късно отидохме до София и се срещнахме с Ирена Зафирова и така почнахме. Те ни дават някакви материали, ние ги размножаваме, като през това време, то нещата се развиват успоредно...значи тогава се чу, че Веско Дзивев от „Червена могила” издава вестник „Алтернатива” на принтер. Аз на този вестник съм виждал един брой и по това време Николай Слатински започна да издава вестник „Съвест”, пак на принтер. Той ни го донасяше този вестник и ние започнахме да го лепиме...така беше. След това започнаха броженията пак за турските имена ако си спомняте и тези на Минчо Минчев започнаха да правят митинги по страната.

-         А тука? Какви бяха настроенията?

-         Тука настроенията бяха всекакви. Значи – от потупване по рамото и подкрепа скришом до „ще ви изправим до стената и ще ви разстреляме”. На мене са ми го казвали хора, които след това видях в СДС. Няма значение. И започнахме да се събираме една групичка – Камен Миланов, той почина, земеделец – николапетковист, Слатински – ние си го издигнахме, той се занимаваше с Клубовете за преустройство. Ние си го издирихме и даже... вече като се създадоха четири организации тука в Перник на „Подкрепа” в предприятията – едно в „Стомана”, първото, още през ноември... и така почнаха да се създават. Другите бяха в завод „Феромагнити”, там се създаде от Петър Петров, който сега е депутат от ГЕРБ. Другият беше Руси Теофилов, те бяха млади инженерчета. В трета поликлиника в кв. „Изток” създадоха организация около една медицинска сестра. На „Червена могила” се създаде една организация. То тогава още „Червена могила” беше един завод и след това те се разделиха на много заводи, но тогава Недко беше оттам и Мария Бонева, даже доста години беше секретар на Комисията по Национална сигурност в парламента. Много качествен човек.  Аз бях залепил един телефон за записване в „Подкрепа”, Краси Любенов имаше домашен телефон и това беше неговия, а за „Стомана” бяхме сложили моя служебния. И половин час след като разлепихме плакатите и отрязаха телефона на подстанцията. Оставиха най-важната подстанция без телефон, без да се правят нормални манипулации. Но това бяха такива... то веднага се предаде от ухо на ухо телефона, кой какъв е. Имах проблеми с влизането в „Стомана”, полицаите ме спираха, проверяваха ми пропуска, паспорта, по график дали съм на работа и т.н. И така, събрахме се на 22 декември и решихме, че ще създаваме градска организация на „Подкрепа”. Бяхме 13 човека, като се бъзикахме кой ще е Юда. Но за разлика от други градове, където се събираха 10 човека и създаваха градската организация, ние го направихме по друг начин. Отпечатахме си делегатски карти, събрахме пари и наехме театъра в „Двореца на културата”, който е за 350 човека. И казахме така: „Който няма делегатска карта се качва на балкона, който има - слиза долу.” Самоорганизирахме се и го направихме на 13 януари. Но преди това...страдахме малко от това, че сме малко недоучили. И почнахме са се питаме: „Ти така... ще поемеш ли организацията?” Първо имаше едно архитектче Иван Учкунов и той вика: „Е, не мога, нека некой от вас.” Ваня Рошкова и тя вика: „Абе, аз съм жена...” и ние се спряхме на Краси Любенов. Него ще го правиме председател, обаче търсиме все пак и някой с висше образование. И отидохме при Слатински. Викаме му, че ще го направим секретар на организацията.

-         А той какво работеше в „Червена могила” тогава?

-         Някакъв научен работник беше, ама точно какво работеше... в Института на „Червена могила” работеше. А май философ беше, какво е правил по Института... не знам. И на 13 януари създадохме организацията в „Двореца на културата”, над 350 човека. Избрахме Краси за председател. Ние не се познаваме и отвътре почнаха: „Предлагам за представител на докторите еди кой си.” Никой не познаваш. Д-р Йонова от Перник беше избрана за представител на лекарите. На учителите Ася, тя в момента е в Америка. За машиностроенето имаше двама, които отговаряха. За заместник-председател избрахме едно момче от „Стомана”, той отговаряше за металургията. Имаше един миньор, възрастен, той беше трудоустроен и него го избрахме за представител на миньорите. И така...След това се направи митинг и д-р Желев идва...защото ние тогава като „Подкрепа” тръгнахме като гръбнак на останалите организации на СДС.

-         А кога се направи СДС в града?

-         Ами СДС се направи...не мога да ви кажа точната дата, но мисля, че беше края на януари и началото на февруари. Направихме го в база „Звезделина”, събрахме се пак така 10-на човека, представители на различни организации, пак ние бяхме гръбнака. Този Камен Миланов, който почна, той беше от „Никола Петков”, дойде от социалдемократите един възрастен господин, ама той мисля, че почина. От Клубовете за гласност и преустройство Китан Китанов и така създадохме...Получихме едно помещение на центъра и почнахме да се събираме и така общо взето след години като почнаха да излизат досиетата, ми стана ясно как сме били използвани. Защото примерно председателят на СДС между първите и вторите избори, значи си е доносник и то в агентурното му досие пише, че е получавал и пари за тази работа. Временната управа, която правихме на Перник, единият от хората, които Петко Симеонов лансира и дълги години беше на фонд „Земеделие” на Перник, се оказа, че е доносник. И се оказа, че всичките, които сме ги избирали за ръководство..., щото ние - млади момчета, викаме: „Айде някои по-възрастни, по-така хора…“, а то се оказа, че всички общо взето са били забъркани със службите и затова се получи това нещо. После, когато бяха вторите избори в Перник, когато бяха за местна власт и за парламента през . ...

-         А СДС спечели и на първите избори тука?

-         Да, на първите от осем депутата – четири мажоритарни, четири пропорционални – четири бяха от СДС, четири бяха от БСП. Бяха 50 на 50.

-         Което беше неочаквано, нали, защото самата комунистическа партия се рекламираше като партия на работническата класа.

-         Да, ама аз това забравих да ви кажа – през 1989 г. на пленума на партията, аз не знам дали някой има снимки...ние се бяхме събрали пред Двореца на културата, те вътре заседават, а ние отвънка се бяхме събрали около 700-800 човека със свещи и стоехме и полицаите се бяха наредили пред нас. И по повод на изгорените кръстове Станка Шопова и Рударска бяха искали да ни арестуват. В края на краищата младите хора в Перник никога не са били привърженици на БСП. И миньорите не са привърженици на БСП.

-         А каква беше атмосферата в града между началото на 90-та година до към вторите избори?

-         Ми как да кажа...беше обтегната. Ние младите се карахме непрекъснато със старите, прехвърчаха искри. Комунистите като правеха митинги, ние ги обикаляхме отстрани и викахме: „червени боклуци”, „убийци”, непрекъснато имаше полиция. Просто нямаше митинг, който да не правят комунистите и да нямаше една голяма агитка поне колкото им е половината митинг.

-         А сбивания имало ли е ? Вие казахте, че Перник е буен град.

-         Точно на митингите не, но е имало, няма какво да се лъжем. Ей там като го напипам у градинката и със знамето у главата и да си ходи...(усмихва се). Имало е и такива работи. Даже Първанов като стана... той ей тука отгоре живее, като стана шеф на БСП, някой му боядиса тоалетната синя. Та тогава ме обвиниха, че аз съм бил, но не съм аз. Паметници се боядисваха... Значи комунистите бяха изкарали не лоши кандидатури за кв. „Перник- Изток”, понеже аз правих там изборите и ме беше много страх, че ще спечелят, но загубиха. Защото в кв. „Перник-Изток” беше  временния кмет на Перник, който работеше в строителството на „Червена могила”, много кадърен инженер, той почина, Иво Стоилов се казва. Той приватизира „Заводски строежи“, но аз го знам него още като технически ръководител. Стана след това групов технически, началник-район, директор, генерален директор, но това беше човек, който беше професионалист и добър строител. Понеже в този квартал живееха и много хора от „Заводски строежи” и мене ме беше много страх, че ще загубим. Но в края на краищата хората гласуваха за СДС. Там влезна един адвокат, който за мене, как се появи в СДС - не ми е ясно.

-         Сигурно по същия начин...

-         По същия начин. В един момент гледаш някакво ново лице вътре в СДС. „Това е нашият човек, толкова готин...” ние тичаме и разбираме кво става. Ние като организация имахме много перипетии. Избираме един, оказва се, че нещо не работят като трябва...фактически аз съм първият човек, който съм си изкарал пълен мандат на организацията. До . ние имахме шест или седем ръководства на организацията, правихме през три месеца промени.

-         А той Слатински отиде ли във Великото събрание депутат?

-         Да, във Великото събрание беше в комисията по Национална сигурност. Заедно с Йончев, комуниста. Те май след това направиха съвместно дружество нещо да си правят.

-         То явно, че целият преход е някакво съвместно дружество, както и да го погледнеш. Но интересно е тука на местно ниво. След това като се формира тука правителството на Филип Димитров как тръгна приватизацията и разграбването на...

-         Значи нека преди приватизацията, да си говорим за декомунизацията. Ние имаме много голяма вина за тази декомунизация, която се получи, защото по това време как действахме. Значи – идва от предприятието Х някой, който е председател на организацията и казва: „Тоя нашия директор е комунист и трябва да си ходи.” Това нещо е ставало с моя подпис. Викам: „Добре, но кой, кой да дойде?” И той ми води лицето У и казва: „Този е много готин човек, наш член...” такъв-онакъв...И ние пишеме предложение, пуф у София - и той си заминава. Следващия момент разбираш, че това бил партийният секретар. Значи уволняваш професионалиста директор (дали е професионалист това е друг въпрос) и вкарваш некой партиен секретар. И вкарваш някой луд, който не става за нищо. Но ние декомунизираме страната. Което за мене беше...сега де, тогава бях убеден, че трябва да го правиме. И го правихме. Примерно за пощата, аз няма да забравя Слатински, вече беше станал депутат, и махнаха шефа на пощата и сложиха партийния секретар. И така примерно  - директорът на „Стомана” Мановски, аз съм му казвал, че по това време в България едва ли имаше човек, който да разбира от производство на стомана и търговия със стомана, но беше член на Висшия партиен съвет и ние решихме, че ще го махаме и го махнахме. И кого сложихме – главният счетоводител и там почна разграбването на „Стомана”. Лично аз съм си мислил, че трябва да сме честни, не трябва да взимаме пари и такива неща, но се оказа, че хората са взимали.

-         И то много хора и много пари се оказа...

-         Значи аз съм го казвал много пъти, бях станал председател и точно тогава сменихме Стоян Илиев и дойде един мангал при мене и искаше да си разговаряме...

-         А Стоян Илиев кой е?

-         Главният счетоводител на „Стомана”, който го направихме директор на „Стомана”. Идва един мангал и ми отваря едно дипломатическо куфарче и вътре имаше...аз за първи път виждам толкова пари. Цялото куфарче беше с петдесетолевки. И оня казва: „Аз от тебе искам само да се обадиш на Стоян Илиев и да му кажеш аз да взема табана.” И аз му казах: „Приятелю, аз не обичам циганите – стани и си ходи!”

-         А какво иска да прави на табана?

-         От табана се вадят метали и след това се продават на „Стомана”. Аз съм гледал как един и същи камион, натоварен по един и същи начин, влиза 10 пъти в „Стомана” влиза, плащат му го, излиза отгоре, пак влиза – плащат му го и т.н. Това са кражбите. Той тогава ми каза циганинът: „Слушай, ако ти не ги вземеш друг ще ги вземе и аз пак ще се направим...” И така почнаха да разграбват „Стомана”. „Стомана” примерно те са имали информациите, защото Сашка Андреева, Бакалов, Бонев – това бяха все шефовете на „Стомана”, които се оказа, че с махането на Мановски те веднага са купили цялата продукция на предприятието за шест месеца напред. Изтеглили са кредит...

-         Това е преди освобождаването на цените ли?

-         Точно преди освобождаването на цените. Те са ги купили четири дена преди да се освободят цените те купуват продукцията на „Стомана”. Тогава беше 310 лв. средно тон стомана, след освобождаването на цените те стигнаха между 2000 и 3000 лева тон стомана. И „Стомана” шест месеца работи за тази група, защото те бяха внесли парите напред по старите цени. По същия начин се случи и в „Кремиковци”, „Камед”, да не говорим тука за строителството, слагаме един юнак, който в момента се мотае по СДС, директор на фирма „Рубаш”, общинска строителна фирма. Паметникът, който стои зад болницата, т.нар хирургичен блок, сега е една недостроена сграда и сега университетът я е купил, за да се помещава там. И тогава се оказа, че за да се довършат, трябват 10 милиона. Кметът Бояджиев, който беше от СДС, издейства тези пари и когато дойдеха парите - отиваме и този нашия човек, който сме го сложили, и той, кофража за това, което струваше 9 милиона лева, ние си мислим, че го има този кофраж, а той нашият го продал в Турция за три-четири милиона лева. И в един момент... това е пак разграбване. И така почнаха да се ликвидират предприятията в Перник.

-         А какво се случи със завод „Струма” ?

-         Пак приватизация.

-         Ама тя тръгна по-късно...

-         Не, те първо ги ликвидираха. Значи те умишлено ги смъкнаха предприятията да не работят.

-         Какъв беше механизмът?Да кажем за „Струма” или за завода за пектин?

-         За „Пектин” мога да ви приказвам колкото искате. За „Пектин” се решава, че този човек, който управлява завода, трябва да си ходи. Здравко Милушев, по това време млад инженер, беше уволнен от „Пектин” и береше портокали в Гърция. Ние се обаждаме на жена му, да му се обади, че ще го върнем в „Пектин” на работа. И решаваме, че в „Пектин” понеже там работеше един Петър Борянски, който е фармацевт и решаваме, че П. Борянски става управител на „Пектин”, Здравко му е заместник и един Димитров - става главен счетоводител. Предприятието е още държавно, това е 1992 година и решаваме по този начин. Казвам решаваме, защото за съжаление съм участвал в тия неща, за което съжалявам, но както и да е. И си седим в кабинета на  Бояджиев: „Кво правиме с тия?” И ме пита: „Абе Пешо Борянски не ти ли е много близък?” Викам: „Близък ми е.” „И кво правим тогава?” И аз викам: „Айде, Милушев е професионалист, завършил е Хранително-вкусовия, айде него да го направим, пък Пешо ще му е заместник.” И така го направихме.  Стана Здравко Милушев, почнаха да докарват едни ябълки от Иран, Здравко чрез една фирма Драже”, в която беше вкарал майка си и един пернишки измамник почнаха да ги взимат тия ябълки...понеже тия ябълки бяха на много ниска цена и почнаха вътре да ги подбират и хубавите ябълки да излизат на пазара за без пари и тях ги продаваха на цена на едро. Оттам даде пари напред на мутрите да му докарват ябълки от Македония, мутрите му прибраха парите и не му докараха ябълки. Почнаха да бутилират различни видове ракии, включително и една грапа, македонска, тука се бутилираше. Работят на ишлеме и не получават пари. Той явно получава, но заводът не. И в един момент заводът фалира. По същия начин беше и с печатницата...

-         А после като фалира, продадоха ли го?

-         Ами няколко пъти вече се продава „Пектин”. Познавам хора, които имат да вземат пари, но още не могат да ги вземат. Те го нареждаха, от вътре изчезнаха 130 тона захар. Бяха направили една така сделка – имаше една фирма „Аутро” от Австрия, която изкупуваше ябълковия концентрат. По спомен мисля, че беше 1800-1900 долара на тон. Нашите юнаци направили фирма”Аутро пект” – частно дружество, в което участват управителят и оттам управителят и „Аутро пект” взима за 800 долара пектин и го продава за 1800 долара на „Аутро”. И по този начин се източваха много пари от това предприятие, но нали разбирате, че ние не знаем какво се случва с това предприятие. Това го научаваш впоследствие. С разни консултантски договори, с разни договори за охрана. Значи те си вкарват примерно дадената охранителна фирма, тази охранителна фирма изнася всичко от завода. Заводът тегли кредити, взима на консигнация суровина, след това те си предявяват претенции. Друг е въпроса дали е влезнала тази суровина.

-         Добре, това все пак се случи в цялата страна, разбира се, тука е най-много, защото е индустриализирано, но това спонтанно ли беше или имаше някакъв сценарии?

-         Явно е имало някакъв сценарии, защото определени хора. Значи Люси Стойков как взема всичко в Перник?

-         А как го взема? Вие кажете?

-         Ами, Люси Стойков беше... отначалото почнаха със сирене. Те така му викаха - Сиреняро. Търговия със сирена, значи Люси Стойков... една от най-модерните млекоцентрали се направиха в Радомир през 90-та година.

-         А той самия откъде е ?

-         Тука, от града. Щанги ли беше тренирал, не знам дали се го виждали, но няма вид на мутра. Даже като разговаря – спокоен, не е нервен. И отначало почнаха с тази мандра, вземаха напред сиренето, не го платиха. И след това в един момент се оказа, че Люси е представител на ВИС за Перник и те са вземали много от заводите, но в един момент ние сме последните хора, които разбираме, че нещо е станало. И той започна след това „Стомана”, Иван Костов му я подари. Защото в последния ден на правителството на Иван Костов, той даде „Стомана” на Люси Стойков. И Стойков я препродаде на гърците.

-         А защо я препродаде? Нямаше капацитет за такова огромно предприятие?

-         Ми на него не му трябва. Ти нещо ако го вземеш за две стотинки, а можеш да вземеш 50 милиона, защо да не го направиш? Вземаш и даваш. Не, че няма капацитет – ти си държиш хората, които управляват завода. Но тогава беше казано, че били неизвестни фирмите, които искат да приватизират „Стомана”. Поне за мене е неясно как фирма „Дьоферко” като това е един най-големите търговци на метали в света. Тука имаше едни руски евреи, които искаха завода. Те предлагаха друг начин на приватизация, да им се даде завода за управление, те да плащат 5 млн. годишно на държавата, за това, че управляват завода с опция, ако след пет години да им бъде продаден заводът. Значи Гутман, представителят на „Райфайзен Инвестмънт“, по това време съм присъствал на разговор, и той по това време и той казва така: „Купете завода...” не мога да си спомня цифрата. И те му казват: „Ние не искаме да купим завода, защото в момента, в който купим завода, държавата ще ни натисне. Газ - не платен, транспорт - не платен и ние ще фалираме. Нека заводът е държавен и ние ще го управляваме. За тия пет години ние ще изчистим тия дългове. Но не им го дадоха. Сега не знам, те руснаците може и те да са мафиоти, но това което те предлагаха, за мен беше по-добрия вариант, от това, което се случи, защото те тогава казаха: „Ние искаме 3 хил. работника...”, в момента работят по-малко от хиляда работника в „Стомана”.

-         А какво се случи със „Струма”?

-         Струма” беше по едно време част от едно обединение заедно с „Червена могила”.

-         На Клейтман фирмата ли?

-         Да, на Клейтман, а той си получи фирмата от баща си – старият Клейтман. Той беше на „Червена могила”.

-         А баща му не е ли бил директор на „Струма” ?

-         Абе и на „Струма” и на „Червена могила”. Значи по времето на социализма имаше едно припокриване на пернишкия промишлен комплекс. Значи „Струма” и машиностроителните заводи на „Червена могила”, не на металургията, бяха заедно по едно време. Примерно аз съм водил албанци, които искаха чукови трошачки от „Струма“, където ги правеха. И тогавашният директор вика: „Ама, ние нямаме плановете”. И албанците казват: „Ама, чакайте, вие сте ги правили - как нямате плановете. И албанецът донесе плановете на тази машина, вика: „Ето ги плановете, преснимайте си ги и ми я направете.” И познайте какво му направиха. Човекът плаща веднага, то просто не се произвеждаше. Тази машина струваше 250 000 марки по това време, а човекът искаше четири да му се направят. Това означаваше, че този завод можеше да работи и те да му правят тия чукови трошачки. Така по-близък свидетел съм бил на завод „Токоизправители”. Там се правеха платките за пал-секам.  И срещу четири платки пал-секам в Симферопол, в тези големите заводи в Русия, получаваха в насипно състояние един телевизор „Фотон”. Тука на склад имаше 7000 телевизора „Фотон”, сглобени, понеже тука ги сглобяваха. И имаха около 3000 телевизорчета от тези, малките. И като дойдеха албанците, понеже албанците много се интересуваха от всякакъв вид техника. Дойдеха албанците и продължиха да изкупват телевизорите всичките. Тогава Рачо Петров беше зам. министър и тази мацката, която беше на „Токоизправители”  и те й предлагат да закупят това... и й предлагат това: „ В Симферопол 55 долара ни струва да купиме от склада „Фотоните”. Ние ги искаме на 52 и половина долара оттука ако ги вземеме. Взимаме кредит и почваме да ги изкарваме, с изкарването ще си възвърнем парите.” Тя не им позволи. И аз тогава ходих при Рачо Петров като зам.министър и той дойде тука, но вече беше късно. Те се отказали албанците докато си намерим пътечка до него. Той щеше да я бие в кабинета й за тази сделка. А те казваха така: „Ние искаме тези телевизори плюс договор за още телевизори. Вие как си ги доставяне от Симферопол не ни интересува, но на тази цена можем да купиме толкова телевизора.” А те ги раздаваха телевизорите на работниците като работна заплата. Завод „Феромагнит”, него го купи една чешка фирма и те го купиха не за друго, а затова, че нашият завод беше един клас по-съвременен от техния завод, чешкия.

-         А в момента произвежда ли?

-         Не, нашата поточна линия беше демонтирана и откарана в Чехия като по-съвременна. Ферити и магнити се произвеждат за електрониката, но беше ликвидиран.

-         За да дадем финал на интервюто, да ви попитаме какво беше сбърканото в този преход? Къде се сбъркаха нещата?

-         Това, че ние, младите, се предоверихме. Предоверихме се, това е цялата история. Вярвахме, че всеки като нас е честен и откровен. Ти постъпваш честно и мислиш, че и той постъпва честно. В един момент се оказва, че е имало задкулисни игри. Просто бяхме излъгани и наивни. Дано сега младежите като протестират...

-         Излъгани от кого?

-         Ми как от кого? От Държавна сигурност и от комунистите. И като казвам комунистите нямам нищо против към обикновения човек, който е бил от червената партия, а към върхушката. Това са 200-300 семейства в България.

-         Т. е. смятате ли, че е имало някакъв предварителен сценарии? Или, че те са били по-информирани...

-         Естествено, че са били по-информирани. Смятам, че е имало сценарии, или ако не е имало, е създаван в ход и са правени нещата. Като се връщам назад и като се сетя кои хора, по какъв начин са се появявали при мен...Нищо случайно. Включително и в нашата организация хора, които се появиха.

-         А добре, каква беше ролята на „Подкрепа” в тези години?

-         На маша, просто бяхме използвани като маша, да свършим мръсната работа.

-         Т.е. беше ясно, че за да мине назначение трябва да бъде съгласувано с „Подкрепа”?

-         Да, но ние бяхме използвани поради простата причина, че ние не бяхме информирани. То не се казва така, но ако сега с тоя акъл и информацията, която я имахме,… нещата щяха да стават по съвсем различен начин. Но ние бяхме едни деца, хванати от улицата, имаме някаква власт – не знаем да я използваме, защото де факто тогава имахме много голяма власт, за съжаление. И бяхме използвани точно от старите муцуни.

-         А Вие съжалявате ли, че не се възползвахте?

-         Не, значи как да ви кажа, човек трябва да е на чисто със себе си. В момента имам конфликти с децата си за нещата, но аз съм им казал да порастат още малко и ще разбират. Не всичко е пари. Аз знам, че съм си начисто със себе си. Защото знаете ли, моят прадядо е македонски комита, той е от привържениците на Борис Сарафов, от противниците на Яне Сандански. Яне Сандански му е чел смъртна присъда и е оживял, 16 деца е имал, 12 е отгледал с баба ми. Аз не знам дядо ми какво е правил, знае се, че е от това движение, много кръв е пролята и то невинна кръв. Ами...и да ви кажа единият ми брат през 1988 г. го убиха в Кюстендил, намерихме го в реката хвърлен. Значи той е син на втория ми баща, но той за мене си е брат. Природеният ми брат, много хубаво момче, почина преди три години от рак. И винаги си мисля, че ние изкупваме чужди грехове. Аз не искам поколението след мене да изкупува мои грехове. И винаги съм си мислил, че човек трябва да е наясно със себе си и да остави ако не друго, то поне едно чисто име. Аз за себе си съм слушал куп глупости, че съм бандит, но ги оставям настрана. Мога да се ядосвам, но в края на краищата хората ме познават.

-         А имате ли познати, които са се възползвали?

-         Да, и ще ви кажа един случай. Жена ми през . влиза в болницата да ражда второто ми дете, по това време аз съм председател на региона. Ние имаме получени едни помещения на „Тева” от общината, които с договори за съвместна дейност работят разни хора и получаваме нещо наеми, за да се издържаме. И едно от кафетата, когато ги раздавахме, бившият председател на „Подкрепа” нещо бизнесменче го раздава и плаща човекът нормално наем и върви си договора. И идва едни момент при мене и вика: „Бе, Павка, решил съм да се отказвам.” И аз викам: „Сега какво да правим, на търг ли да го даваме?“ И той ми вика: „Има един човек, който иска да ги вземе при същите условия.” И аз викам: „Доведи го тука и подписваме договора.“ Идва момчето, подписваме договора и мене оттам не ме интересува. И жена ми влиза да ражда и на съседното легло - друга жена, която ще ражда, и пита жена ми: „Абе, този Черийски какъв ти е?” Щото ние сме специфична фамилия и жена ми казва, че съм й мъж. И тя казва: „Това копеле взема на мъжа ми 120 хил. лева.” Жена ми вика: „Не може да ги е вземал тия пари и аз да не знам, че ги е вземал.” И заедно изписваме децата и викам: „Добре бе, тука жена ми ми разправя нещо... кой е мъжът ти?” Оня там с наема. Викам му: „Приятелю, ела да си говорим.” На изписването на децата ние си говорим глупости. Питам го: „С тия 120 000 лева какво стана?“ „Каза, че ти си казал, че ще подпишеш договора при тия условия, като ти даде 120 000 лв. и аз – вика - му ги дадох.“ Дал ги е на Мирчо, който преди мене беше председател на „Подкрепа”, на който му бях дал помещението под наем. И той, понеже го преотстъпва на другия, и казал, че става, обаче: „Трябва да дадеш ти толкова пари“. И забърква моето име. По същия начин в завод „Пектин” беше забъркано моето име. И то директорът го беше казал на едно место и там една моя го попитала познава ли ме и той казал: „Ма как, аз толкова пари съм му дал.” „Ама директно на него ли си дал или на някой друг?” Впоследствие разбирам, че един пернишки доктор, който почина, д-р Стойчев, действително от мое име е ходил и е вземал пари от „Пектин”. Знам и други случаи, в които са вземали пари, но нито един не е прокопсал от тия, дето знам, че са вземали по нечестен път...но бяхме излъгани.                              

 


[1] Павел Черийски, синдикален председател на КТ „Подкрепа” в „Напоителни системи” – гр. Перник, един от основателите и бивш председател на КТ „Подкрепа” в гр. Перник преди 1994 г.

AttachmentРазмер
Intervyu_P_Cheriyski_Petya_Vasileva_Mihail_Gruev_Pernik_10_06_2011.pdf125.59 KB
Intervyu_P_Cheriyski_Petya_Vasileva_Mihail_Gruev_Pernik_10_06_2011.doc129.5 KB
Intervyu_P_Cheriyski_Petya_Vasileva_Mihail_Gruev_Pernik_10_06_2011.odt56.65 KB

Спомени, художествена, историческа и публицистична литература

Георги Стоев, BG кръстника 3 (откъси), София, 2008 г.

Георги Стоев, BG кръстника 3 (откъси), София, 2008 г.

Пролог

 Юли 2000 г.


Седяхме с Маджо в треньорската стаич­ка на стадион „Славия". Бях се разположил в шефския стол, а той, след тежкия ден в банка­та, се разхождаше, събул белите си обувки Boss.

 -Какво ще правим с този Поли? - каза провлачено.

 -Ти решаваш... ти си шефът - не си дадох труд да предлагам идеи. Просто го оставих да се разтапя в собственото си самочувствие на началник.

 -Знаеш ли, Жоро... - изтегна се внезапно на дивана, - мисля да не се занимавам с него...

 -Какво ти става? Луд ли си?... - кръвта ми нахлу в главата. - Нали знаеш, че той крои пла­нове да те убие?

 -Какво от това?... Години наред кой ли не се е опитвал да ме убие, но не са успявали - нак­лони глава Маджо и разпери ръце в типичния си, отигран маниер. (с. 7)

[...]


Глава 1

 Димата Руснака ми звънна някъде около еди­найсет вечерта. По принцип говореше бързо и трудно му се разбираше, но този път надмина себе си - стреляше думите в слушалката като картечница. В общи линии разбрах, че ме кани възможно най-бързо в горичката пред ресторант "Тополите", която беше на около стотина мет­ра под дома му.

Да се обажда късно и да кани на срещи, беше нещо нормално за него. Всички знаехме, че по це­ли нощи вилнее по заведенията, но за първи път ми предлагаше среща в някаква си горичка. Още повече че едва ли не ми нареди да дойда сам, ка­то самият той се закле поне три пъти, че също ще е сам. Макар да знаех, че е много коварен и опасен, предложението му не ме притесни. Ди­мата беше рядък използвач. Знаех, че в случая има нужда от мен, и щях да започна да се притесня­вам едва след като му свърша работата. Пове­че от десет минути се въртях в горичката, ко­гато видях Димата, който пристъпваше бавно и тежко, облечен в анцуг, с разрошена коса. А (с. 12) най-странното бе, че в ръката си носеше голя­ма чаена чаша, покрита с капаче, и през една-две крачки се спираше, отместваше капачето и бла­жено отпиваше.

 -Искаш ли кафе? - вместо поздрав предло­жи Димата.

-Не.

-Още е топло - разхили се, - нищо че го мък­на от нас.

-Просто не ми се пие.

-А какво ти се прави? - подхвърли с типич­но заядливия си тон Димата.

-Очаквам да ми обясниш за какво ме извика тук по това време.

-Абе, нещо ме е стегнала шапката, братче! Писна ми да стоя като в кафез. Реших, че тая вечер ще изляза от нас съвсем сам, без се крия, и ще се разхождам ей така... пеш из цяла София. Но ти добре знаеш, че безцелните неща не са ми присъщи. Затова реших да ти се обадя, та да направя разходката поне малко ползотворна.

-Твоите охранители не се ли притесниха, че излизаш сам? - погледнах го с нескрито любо­питство.

-Много... направо ми препречиха пътя. Страхуват се някой да не ме гръмне, че после кой ще ги хрантути? Даже някакъв новак, от тези на вратата, когото изобщо не познавам, вървя след мен почти дотук. Накрая му скръц­нах със зъби и го отпратих, както впрочем направих и с онези, които не ме пускаха да из- (с. 13) ляза. Тоя, новият, за който ти казвам, опреде­лено се опитваше да ми направи впечатление колко вярно ще ми служи - разпали се Димата. - Абе, тия хора не могат ли да разберат, че аз не съм нито от вчера, нито от оня ден, бе? Отда­лече ги надушвам натегачите. А и кой може да обича мръсник като мен. Може би са ме обърка­ли с оня тъпак - Младен, който раздава бизне­си на неговите тутманици. Как така не можа­ха да схванат - продължи да се самонавива Димата, - че като си добър охранител, цял живот ще те държа като такъв. Не е ли така, Жоро? - сети се накрая, че не беше сам и ме погледна въп­росително.

Знаех, че Димата не обича да спорят с него, но пък аз още по-малко исках да влизам в ролята на шушумига.

-Разбира се, че не е така. Всеки човек има нужда да се развива. Така ще ти избягат.

-Мойте ли, бе? - разпени се той. - Никога няма да ги пусна... А някой е мръднал настрани, веднага ще накарам другите да го осакатят 3а назидание.

Сега вече усетих, че Димата не ме бе излъ­гал, като каза, че го е стегнала шапката. Обик­новено не споделяше нищо 3а себе си. А пък ох­ранителите си издигаше на пиедестал. Години наред тръбеше наляво и надясно, че са най-добрите в България, което в интерес на истината беше голяма заблуда. Познавах момчетата му, до един бяха джудисти, които Димата караше да (с. 14) поддържат форма и им осигуряваше безплатна химия. Той беше добър водач, умееше да надъхва и заедно с тях бе пребил не една и две чужди ох­рани. Последно се бяха изявили, когато в „Ескейп" пребиха прехвалените барети на Косьо Самоко­веца. Бяха ги изхвърлили буквално от втория етаж. Оттогава набраха огромна инерция и се смятаха едва ли не за непобедими. Просто бяха забравили нещо много важно: охранителят не трябва да се бие, а да пази боса си, дори с цена­та на своя живот. Желязно правило беше да пред­пазват шефа си от провокации. И като се включ­ваха в подобни сбивания рамо до рамо с него, го оставяха незащитен и рискуваха някой да го зас­треля. Димата и хората му определено не спаз­ваха тези правила и очаквах скоро това да им изиграе лоша шега. Просто знаех, че Младен съ­що е уловил тези моменти. А той никога не про­пускаше да се възползва и от най-малките греш­ки на враговете си.

-Глупости говориш, Дима! - прекъснах го грубо, с риск да си навлека гнева му. - Знам кол­ко обичаш твоите момчета. А и те отдавна са доказали, че са ти верни.

-Абе, така е - видях как разпусна юмруци­те си, които бе свил, когато му казах, че говори глупости. - Ама напоследък много ми се насъб­ра. Но пък успях, нали? - почти истерично изви­ка Димата. - Премахнах онази дебела, гадна, гнус­на торба - Бай Миле... Пуу... - изхрачи се Дима­та злобно. - Ти не знаеш, Жоро, що години съм (с. 15) го търпял тоя дебил. А3 и Маргина го запознах­ме с Младен, а той ни продаде 3а жълти стотин­ки. Години наред кроеше планове как да ни убие. Къде си сега, Милчо?... - развика се Димата, гле­дайки към върховете на дърветата.

Сетне затропа по пръстта, приседна на ко­лене, наклони ухо към земята и отново се про­викна:

-Да не си тука бе, дебелак?

Руснака бе изперкал напълно. Сякаш здра­вият разум, с който се гордееше години наред, се бе изпарил. Не ми беше смешно. В шибания ни занаят това можеше да се случи на всеки. Нап­режението идваше в повече, дори и на най-дебелокожите. А Димата, макар и опасен престъпник, бе градско момче и чувствителен мъж. Се­ляндури като Маргина по не взимаха присърце тези неща. Независимо че не бе по-малко зъл от Димата, Маргина притежаваше волско търпе­ние и спокойствие. Именно поради тази причи­на, макар и в сянка, той бе най-големият бос.

-Няма го вече Бай Миле, Димчо! - реших да го успокоя аз.

-Няма го, нали? - кресна отново той. - И онази курвичка, Младенчо, я няма... Крие се някъ­де като плъх... Бил казал да ми предадат, че ще се върне, когато падне това правителство... На­ли беше много горд с Бойко?... Да, ама сега Бойко бачка за мен и Маргина.

-Аз си мислех, че все още слугува на Мла­ден? - реших да го разприказвам докрай. (с. 16 )

-Глупости, Жоро... Не ще и да чуе за него. Младен му нарежда, а този не иска шефове над главата си. Ние с Маргина сменихме тактика­та си. Извинихме му се за едно време. Знаеш, че бяхме го понабили. После му подадохме нещич­ко и от нашия бизнес. Макар че може и да си чул, че като стана главен секретар, дойде да нахалства за повече проценти. Аз бях първият, който го изхвърли... Така е в този живот, прия­телю! - стисна ме внезапно за ръката. - Вре­мената се менят... Бойко Тиквата вече е фак­тор, а аз го познавам отдавна и знам от какво най-много се блазни. Не от пари, а от внима­ние... Е, дадохме му го това внимание. Двамата с Маргина го убедихме, че е най-великият играч в момента.

-Защо тогава прати да ви взимат натрив­ки от ръцете, когато взривихте Стоил в сгра­дата на „БулИнс"?

-На него и през ум нямаше да му мине да го направи, но ние му го подсказахме. Нали трябва­ше да излезем невинни пред обществото. А и трябваше този кретен най-накрая да симулира, че върши нещо.

Димата ме пусна, отдръпна се предпазливо и ме огледа.

-Никога не съм казвал, че ние сме взривили Стоил.

-И аз не го казах - реших да играя неговата игра. - Просто не си ме разбрал. Казах „когато взривиха". (с. 17)

-Много добре чух, че каза „когато взривих­те", а и аз ти разкрих какво направихме след то­ва - разтресе се от смях Димата. - Но кой ще ни търси сметка? - хвана лакътя ми отново. - На­ли ти казах вече... главният секретар на МВР бачка за нас.

-Може да го натисне министърът - отд­ръпнах се, не обичам да ме докосват по този на­чин, а и Димата не се усещаше, че ме стиска.

-Извинявай - промълви едва чуто. Мразе­ше да се извинява, но имаше нужда от мен. - Не­що се разпалих и не се усетих... За какво ме питаше? А, за министъра... Ами че то Бойко, като се засича с него по коридорите на министерст­вото, го псува.

-А ти откъде знаеш?

-Моите момчета познават някои от ох­ранителите на Бойко. Наскоро ми разказаха как, като се разминали, Бойко се изплюл пред краката му и го нарекъл „сдуханяк гаден". Зна­еш, че познавам и доста хора в пресата. Ши­бам там разни курвички, които ми разказват как постоянно звънял на главните им редакто­ри и ги натискал да пускат голямата му глава, както и всичките му тъпизми на първа стра­ница...

-Значи да разбирам, че за нас вече няма зап­лаха? Всичко е в наши ръце, а, Дима?

-Не, не, не, не... - заклати глава като в транс Димата. - Не трябва да се разкарвам пеш... все още е много рано. Какво като Бойко Борисов е (с. 18) наш човек. Ако ме гръмне някой, какво ще напра­ви? Ще дойде да се снима с трупа ми.

-Къде виждаш заплахата? - запитах учуден, след като досега се величаеше и изведнъж от­ново показа страх. В онзи старец - Любен Гоцев... любовника на Младен! (с. 19)


Глава 2

Втори ден лежах вкъщи с тежка настинка. Онази вечер с Димата ми бе дошла в повече. Не че не знаех, че Любен Гоцев е елитен гей, все пак ми беше цял живот съсед от квартала. Още ка­то ученик често с мои приятели го засичахме в гората около Парк-хотел „Москва". Макар че изглеждаше мълчалив и благ старец с вид на кон­те, винаги ни заприказваше. Години по-късно, когато разбрах, че е известен разузнавач, ми стана ясно защо всеки път разказваше различ­ни истории, които приличаха по-скоро на прик­люченията на Барон фон Мюнхаузен. Веднъж бе­ше летец с хиляди часове, прекарани във възду­ха, втори път - морски капитан. До една исто­риите му бяха свързани със САЩ, мистериоз­на страна, дотогава непозната за нас. Често разказваше, че там се подвизавал като цирков актьор и че притежавал най-богатата колекция клоунски маски. 

Сега вече разбирах какво е имал предвид, щом през последните 15 години успяваше да се показва с различни лица. По онова време прися­(с. 20) даше до нас на някоя пейка, с маниер кръстос­ваше крака и докато ни забавляваше с поредна­та си увлекателна история, често слагаше ръ­ка на коляното на най-близкостоящия до него и леко започваше да го масажира с костеливите си пръсти.

Това ме подсети откъде Маджо бе усвоил този маниер да масажира рамото ми.

Гоцев си падаше по руси, със сини очи, дреб­нички, но добре сложени момчета, тип гъзарчета. Той беше щедър благодетел и се отплащаше както подобава за подарените му удоволствия. Всички набедени гаменчета, с които пробваше ласки, скоро завършваха с отличие училище, след което се вливаха в редиците на МВР, като за­дължително минаваха през школата в Симеоно­во. Един от тях - Пепи Русия, явно и до ден-днешен поддържаше контакт с него. Никога не бе работил нищо, но разполагаше с много пари, ко­ито редовно пилееше из заведенията в кварта­ла. Спортните коли му бяха страст и можеше да си ги позволи.

Самият Любен Гоцев имаше „Ауди А4", кое­то Пепи всекидневно лъскаше, макар че собст­веникът му ходеше пеш. Много рядко ги засичах по центърас колата, но когато бяха с нея, Пепи шофираше, а Гоцев се возеше на задната седал­ка. Русия гонеше четирийсетте и нямаше момиче в квартала, което да не си пада по него, но така и си остана стар ерген. Твърде вероятно начинът на живот на Гоцев като агент на служ- (с. 21) бите го бе научил, че вербуваш ли някого - то е до гроб.

Това, че бяха любовници с Маджо, го бях чу­вал много пъти, но по-скоро го приемах като злоб­на клюка. Не че не бях сигурен, че Маджо е обра­тен, но все пак като шеф на най-могъщата гру­пировка и като лице и емблема на престъпност­та у нас, не си го представях да задоволява години наред прищевките на стареца.

Когато изразих съмнението си пред Димата, той побесня. Хвана ме под мишница и ме по­веде по улицата. Отново бе изпаднал в нещо ка­то транс. Все така с чашата в ръка, пресякохме булеварда и се отправихме към „Дианабад". Бе­ше късно и малкото хора, които засичахме по ули­ците, и минаващите коли ни оглеждаха учудено. Вероятно ни мислеха за пияници или педали. Димата се бе прилепил плътно към мен. Нямах намерение да му развалям хатъра. Тепърва щях да извличам дивиденти от него. Стигнахме до са­мия басейн „Диана". Димата заобиколи оградата, наведе се над някакъв полуотворен капак, кой­то прикриваше минаващи тръби за парно, и за­почна да подсвирква:

-Енчо, Енчо! - помислих, че съвсем е превър­тял и подвиква на някакво куче. Но когато се по­каза голяма рошава глава и един мъж се опита да промъкне едрото си туловище през тясната дупка, разбрах за какво става въпрос. Това бе­ше Енчо Колев - бивш световен шампион по бор­ба зьа младежи. В началото на 90-те години, едва (с. 22) двайсетгодишен, беше един от първите брига­дири на Маджо. По-скоро Младен го използваше като бияч. Енчо и Киро Барбута, който пък бе еврошампион по борба и световен шампион по самбо, бяха лявата и дясната ръка на търсещия по онова време място под слънцето Маджо. До­биха особена популярност покрай една история, която описаха всички вестници. И може би имен­но тази случка предизвика престрелката в жк. „Дружба" и нахлуването в „Дескрим".

Слави Бинев и хората му бяха хванали Маджо, Енчо и Киро. Завели ги на басейна „Мария Луи­за", където по това време бе щабът на каратистите. Затворили Енчо и Барбута в някакво мазе и започнали да ги бият. А с Маджо само прегова­ряли да се отдръпне от охранителния бизнес или поне той така разказа пред репортер на в. „168 часа" и заведе двамата си приятели, 3а да сни­мат нараняванията им. В интерес на истината, беше странно, че на него нищо му нямаше.

-Разказвай, Енчо! - измъкна ме от мислите ми Димата.

-Какво бе, бате Димчо? - измуча борецът.

-Това, което си ми разказвал преди - срита го нетърпеливо Димата.

Енчо беше преживял голяма лична трагедия. След като Маджо стана бос, реши да му се отб-(с. 23) лагодари за вярната служба. Енчо не ставаше за никаква работа. По цял ден ядеше и пиеше и до­ри заживя в къщата на Младен.

По онова време бе симпатично момче. Запоз­на се с дъщерята на Венци Стефанов и набързо се ожени за нея. Бъдещият футболен бос вече развиваше проспериращ бизнес. Енчо смяташе, че с благодетели като него и Младен цял живот ще си развява байрака. По-нататък историята бе досущ като в „Кръстникът" (любимата кни­га на Младен, с която лягаше и ставаше).

Енчо си беше прост селяк, който знаеше ед­но - жените трябва да слушат. И сега, когато някаква градска мадама се опитваше да му се качи на главата, смяташе, че е нормално да я понаплясква. Тя обаче, като всяка глезена щерка, се бе оплакала на баща си. А той - на Младен. В ти­пичния си поучителен стил Маджо отдели дос­та време да обяснява, че така не се постъпва. Но той се пъчеше, че е световен шампион и ни­кой не може да му нарежда какво да прави.

Месец по-късно отново бе шамаросал жена си, но този път бе уцелил лош момент. Явно Ма­джо, препрочитайки любимата си книга, бе достигнал до тази част, в която дон Корлеоне раз­дава справедливост. Без да се замисли беше пра­тил всичките си хора да натрошат бившия си колега. А те, в старанието си да изпълнят зада­чата, го бяха били с железа по главата. Енчо лудна напълно. Не смееше да се прибере в родния Сливен, а и не се знаеше дали има и при кого. Мо­(с. 24)же би само инстинктът му бе подсказал да стигне до мястото, където беше израснал - хо­тел „Диана", бившето училище „Олимпийски на­дежди" и залата, в която тренираше. Оттам на­татък заживя като куче. Лятото спеше на тре­вата или на пейките на басейна, ядеше останки­те от стола, ако някой го съжалеше и го нахра­неше. Чистеше едно кафене, където понякога му даваха кафе или чай да се стопли.

Някогашната легенда в борбата и един от основателите на групировките се бе превърнал в обикновен клошар.

-Колко пъти ще ме караш, бе? - озъби се Енчо.

-Енчо... - ядоса се не на шега Димата, - Мла­ден ти увреди главата, която и без това не ти беше нужна. Аз ще пратя да ти начупят крака­та... да те видя тогава какво ще правиш? При т'ва знаеш - развихри се отново Димата, - че аз първи те усетих, че се преструваш на луд, 3а да не те наказва още Маджо. Тарикат ще изле­зеш ти, Енчо! Успя да го заблудиш, че си си полу­чил заслуженото, даже го накара да има и угри­зения.

-Открай време си такъв, Дима - надигна се Енчо и започна да обикаля нервно около нас.

-Ще те сплескам, боклук! Да не си посмял да ми налетиш!

-Нема, бе, нема... Просто съм зле. Може да не съм луд, ама главата постоянно ме боли - ста­на по-словохотлив той. (с. 25)

-Айде, разказвай тогава...

-Ти не можеш ли да му го разкажеш - хвърли поглед към мен. Познавахме се от години, но ня­махме никакъв контакт.

-Искам да го чуе от твойта уста! - беше непреклонен Димата.

-Еми, става въпрос за едно време, кога ни пребиха на „Мария Луиза" - втренчи поглед той. - Мен и Кирето ни затвориха в подземия­та и ни предложиха, ако им направим по една свирка, да не ни бият. И двамата отказахме и затова ни пребиха от бой. Аз се опитах да се бия с тях, но бяха много... Премазаха ме. После ме качиха да ми покажат какво прави Младен - сниши глас Енчо. - Качиха ме на едно столче, да гледам през прозореца. Маджо беше клекнал на колене и обслужваше оня - Цецо Божков-Животното, дето после го раниха в „Дружба" и умря в болницата - последните думи ги изстреля нечленоразделно, повишавайки тон, сякаш ис­каше да ги изхвърли от мислите си. - Няма ли да ми дадеш някой лев, бате Димчо? - на мига забрави за мен и се обърна към Димата.

-Ето ти малко студено кафе - подаде му чашата си, хвана ме под ръка и обърнахме гръб на отчаяния Енчо.

Димата открай време си беше такъв. Има­ше си изградени правила. Смяташе, че лудите и сакатите са наказани лично от Господ, затова не проявяваше никаква милост към тях. Случва­ше се да взема стотинките на слепци и просяци (с. 26) и се оправдаваше: „Защо, след като Господ вед­нъж ги е наказал, аз да не ги донакажа?" Въпреки че споменаваше името на Господ, не вярваше в него. Някога ограбваше храмове. Дори си позво­ляваше, влизайки в църква, най-безцеремонно да взема от даренията, смяташе, че това ще му до­несе късмет.

Бяхме се отдалечили на около десетина мет­ра, когато изненадващо чухме тежки стъпки. Ен­чо приближаваше към нас.

-Ако ти разкажа още нещо, ще ми дадеш ли някакви пари? - с надежда погледна Димата.

-Абе, аз колко пъти съм ти казвал да не се ебаваш с мен? - заби юмрук в челюстта му Рус­нака.

Енчо се свлече и започна да бърше кръвта от разкървавените си устни.

-Разказвай, боклук! - ритна го силно в реб­рата Димата.

Енчо се разтресе от страх, определено бе наплашен от бой.

-Ше разкажа... - изхлипа той - Навремето Младен ме води няколко пъти от другата стра­на на линията - посочи с ръка, говореше за квар­тал „Изгрев".

-Е и, какво правехте там? - наведе се любо­питно над него Димата.

-Ходехме при онзи, стареца... неговия прия­тел... генерала...

-Разказвай, де! - задъха се в напрегнато очакване. (с. 27)

-Ми к'во да разказвам... Оня дъртият... ни прави френска.

-И к'во друго? - в странна еуфория Димата бе зяпнал и попиваше всяка дума от странните бръщолевения на шантавия Енчо.

-После дъртият поиска да го...

-Е, и к'во?

-Ми... направих го. Младен преди това ми беше казал, че ще се издигнем много, ако свърша тая работа... Дааа, ама нали ме знаеш, аз съм свик­нал само да ги лашкам и на оня нещо не му харе­са... Както го бях така обърнал на задна гума, тоя бръкна в шкафчето, извади пистолета и ми го тикна в устата. Младен едва ме спаси да не ме гръмне. Оня само едно знаеше и питаше: дали го имам за няк'ва курва, че постъпвам така с него. Маджо оправи нещата. Прегърна го, започна да го целува по гърдите, а после се замляскаха - нап­рави отвратена физиономия Енчо.

-Значи е искал нежност бе, Енчо! - прихна най-сетне Димата.

-Сигурно...

-Нямам пари... излезнал съм така от нас бе, глупак! - ядоса се отново Руснака. Замисли се и се обърна към мен: - Жоро, дай му някакви пари на тоя нещастник.

Имах около хиляда лева в мен, извадих ги и му ги подадох всичките.

-Абе, ти луд ли си? - дръпна ги от ръката ми Димата, отдели десет лева, подаде ги на Ен­чо, а останалите ми ги върна. - Мот(с. 28)ай се нао­коло! - нареди му той. - Скоро ще те потърся отново. Разбрали сега, Жоро - след дълго мъл­чание се обърна към мен Димата: - Излезе, че сексът е създал СИК... (с. 29)  

 

Глава 7

След като се убедихме, че в „Най клуб" нищо нямаше да се случи, предложих на моите съдруж­ници да отидем в бар „Домби". Пехливанов и Ки­ро не бяха особено ентусиазирани. „Домби" бе известно като висаджийското гнездо, така да се каже, това бе интимното място на Жоро Илиев. Дрогиран и обграден с курви, понякога изкарваше по 70 часа. Преди години с Поли бях­ме отишли там да го търсим по работа и попаднахме на странна гледка. Жоро бе подредил десет голи момичета, десет широки магистра­ли кокаин, както и няколко хапчета виагра. Дърпаше едната линия, лапаше хапче виагра и започ­ваше да чука най-близкостоящата мацка и та­ка, докато не свършеше кокаина и не минеше през всички. След това правеше половинчасо­ва пауза и започваше отново. Тогава бе прекъс­нал за момент заниманието си и чисто гол преговаря с нас. Което, между другото, си беше нормален негов подход

- Този е истинско животно... Има железен организъм. Всеки на неговото място би полу-(с. 75)чил инфаркт или инсулт! - бе обобщил тогава Поли.

По същия начин Жоро поканил Маджо, прид­ружаван от Иван Славков-Батето на плажа на „Мария Луиза". Предишната вечер бил шамаросал малък Тошко в „Ескейп". Поводът бил, че малкият предложил секс на фолкпевицата Глория. Тя му обяснила, че е гадже на Жоро. Подпийналият Тош­ко я обидил, като й казал, че е гадже на всички, както и че на Жоро всички са му гаджета. Тогава, ядосана, Глория се обадила и минути по-късно вле­тял Жоро, побеснял от неуважението на разгле­зения синковец. Батето и Маджо отишли с наме­рението да изгладят отношенията и да предпа­зят малкия от други подобни набези. Заварили Жоро, който играел футбол чисто гол. Поканил сконфузените си гости в офиса, кръстосал кра­ка и докато играел с члена си, ги уверил, че двата шамара са напълно достатъчни и няма намерение да отмъщава за в бъдеще.

-Искаш да отидем в бърлогата на звяра? - разтри носа си Пехливанов видимо притеснен, макар че се опитваше да изглежда небрежен. 

-Отиваме! - прекъсна колебанието му Щан­гата. Оказа се, че той никога не бе стъпвал там. (с. 76)

Гонеше го любопитство и искаше да представи височайшата си особа пред баш висаджиите.

Кортежът ни задръсти „Граф Игнатиев", където се намираше „Домби". Някъде около вхо­да ни махнаха приветливо поизмръзнали полицаи, които учтиво помолиха да оставим човек, кой­то да размести колите, тъй като след малко тръгвали трамваите. Макар и да наближаваше пет сутринта, в „Домби" купонът едва сега за­почваше. В зависимост от клиентите се случ­ваше заведението да не затваря по няколко дни. Този път те бяха от средна ръка. Позабравени висаджийски герои, отдавна загубили благово­лението на боса си. Старият рецидивист Янко Лудия и още няколко подобни компании. Имаше и един настоящ фаворит на Жоро - Митко, кой­то бе най-добрият културист в България и един от любимците в охраната му. Единствено на не­го му стана много неприятно, че сме нахлули в „светата обител" на шефа му, и започна да вър­ти телефони. После разбрахме, че е звънял на Жоро Илиев, който не изявил желание да праща хора да ни гонят. Щангата брутално се настани в сепаре, пъл­но с висаджийски проститутки. Очарова се от факта, че го познавали. Или поне така го излъга­ха, тъй като го смятаха за потенциален клиент.

Пехливанов пък се усамоти със Силвия гримьорката, която довлече от „Най клуб". Приятелката й рано-рано си бе заминала и се­га тия двамата се държаха като влюбени гъ- (с. 77)лъбчета. Аз и Киро Малкия, който 3а пореден път се бе освежил с кокаин и 3а момент бе неутрализирал влиянието на двете бутилки вод­ка, които бе изпил, приседнахме на бара. Охра­нителите ни обградиха и така Янко Лудия и компанията му се озоваха без места.

-Абе - изнерви се изведнъж Кирчо, - Пехливанов луд ли е? Какво й сваля звезди на тая пар- цалана? Нали цяла София я ебе по кенефите на Заведенията? - след което стана, приближи се до тях, сложи ръка на рамото на Пехливанов, хвана Силвия 3а ръката и каза на висок глас.

-Жоро, няма ли да я влачиш тая в кенефа, бе? К'во си губиш времето в празни приказки?

Пехливанов се изчерви като рак и видимо се ядоса. Но Силвия, която явно бе свикнала на та­кова отношение, едва ли не подскочи от радост и го издърпа към тоалетните. Подадох знак на по-голяма част от охраната да го последва и да не пуска никого.

-Ще те чакаме след малко и теб, Кире! - под­викна весело Силвия, преди да се скрият от пог­ледите ни.

Видях, че Щангата за момент прекъсна за­ниманието си и ги проследи с презрение. След около десетина минути долових разправия от­към тоалетните. Отидох бързо да проверя какво става. Нашите момчета, които пазеха спокойствието на Пехливанов, не пускаха Ян­ко Лудия да пикае. Той го играеше голям бабаит, но си знаеше, нивото, като типичен селс-(с. 78)ки хитрец бе преценил, че момчетата изобщо не го познават и бяха напът да го смелят от бой. Знаех Янко отдавна и го съжалих, поради факта, че е трудно, когато си бил сто години тарикат, някакви новобранци, пък макар и на­шите, да те унижават. На обеднелия и изхвър­лен от схемата Янко не му бе останало нищо освен уважението, с което все още се ползва­ше в средите. Разбутах момчетата и го пус­нах в една от тоалетните. На мига осъзнах, че не съм постъпил правилно. Той ме изгледа с по-голяма омраза от тази, с която гледаше на охраната. Не обичаше подаянията. Тъкмо се чу­дех дали да не наредя да го понабият малко, ко­гато се появи Киро. Неговите хора го из­дърпаха от тоалетната, без да му обръщат никакво внимание, а Киро влезе, за да се вклю­чи в оргията със Силвия. 

Бях вече безкрайно отегчен и потърсих Ту­пана да разменим някоя и друга приказка. Той по­хъркваше, дълбоко заспал в един от джиповете. Явно новата работа не му допадаше. С мен бе свикнал на много по-облекчен режим. Принудих се да приседна до Щангата и се опитах да го раз­говоря:

-Няма ли да изкарате Серафим от затвора?

-Голям глупак е т'ва момче - оживи се изне­надващо Пепи. - Бях извадил информация от ку­ките, че ще правят тараш в дома му. Обадих му се и го предупредих, ако има нещо нередно вкъ­щи, да го разкара. (с. 79)

-Как така се оказа, че намериха цял арсенал 6 тях тогава? - изненадах се.

-Ами как? Разказал на адвоката, който му пратихме, че бил с гаджето си, и го домързяло да покрие оръжието. Иначе вършеше добра ра­бота! - въздъхна с носталгия Фюрера. - Разб­рах, че навремето си му причинил страшни не­ща - погледна ме любопитно Пепи, сякаш не бях­ме цяла нощ заедно, а ме виждаше за първи път.

-Стари истории... - махнах с ръка. Нямах намерение да разказвам на Пешо за личните си похвати.

-Стари, стари, ама като го вкарах в заная­та и свърши една-две работи, поиска от мен раз­решение да те застреля.

-Че що не му го даде? - подразних се аз.

-Нямаше как, нали си част от нашата ор­ганизация - равнодушно подметна Пепи. След което реши да промени темата, явно му стана неприятно. - Не мога да разбера - оживи се от­ново той, - как така Серафим ще го съдят за това, че е оставил кръв по запалената кола, с която се е оттеглил (при стрелбата по Рибаков на Серафим му се бе пръснал заглушителят и го одраскал. Бяха го задържали на база ДНК анализ. ~ бел. авт.). А онзи - хърватинът Иван Мо­же, който застреля Шаки по поръчка на Младен, на всичкото отгоре уби и униформено полицайче, след което го заловиха с тяхната кръв по маратонките. И Маргина ми каза, че скоро щели да го оправдаят. (с. 80)

В първия момент се стреснах, че Пепи та­ка смело разказва 3а убийствата, които е по­ръчал на Серафим. После осъзнах, че до такава степен се е вживял в занаята си, че го смяташе за нещо нормално. Преди време Киро Малкия ми бе подхвърлил, че като пишат за него във вес­тниците, че именно той стоял зад поредица от убийства, Фюрера си изрязвал статиите и ги пазел за спомен.

Явно Младен, макар и в чужбина, все още има по-големи позиции в съдебната власт от Маргина - погледнах с иронична усмивка Фю­рера. Знаех, че Маргина му е абсолютен идол, нещо като негов върховен гуру в живота, и думите ми ще му прозвучат като светотат­ство, но вече бях толкова изморен, че не ми пу­каше от нищо. Оказах се прав. Фюрера неочак­вано прекрати разговора и защрака с телефо­на си.

Неловкото мълчание, настанило се между нас, нарушиха Пехливанов, Киро и Силвия, кои­то дойдоха силно зачервени, с омачкани дрехи, но развеселени от приключилата малка оргийка.

-Пепи, миличък - прегърна го изненадва­що Силвия, забравила грубия му отказ да се за­познае с нея, - искаш ли сега вие двамата да дой­дете с мен? -  посегна с другата ръка към глава­та ми.

-Слушай ме сега, ако искам да се целувам с Киро и Жоро, ще го направя директно, а не през теб, гаден парцал! - заключи Фюрера. (с. 81)

-Не мога да те разбера, Пешо - захили се Киро. - Що така мразиш курвите, щом като цял ден бачкаш с такива?

-Т'ва е само работа. Искам, като излизам, да се разтоварвам като тази вечер, да нямам ни­какво вземане-даване с такива като тази... - хвърли поглед към Силвия, която изобщо не се бе почувствала обидена. Напротив, сияеше.

Добре че покрай скандала, който й вдигна Пепи, забрави за мен. Иначе трябваше да я овикам и аз. Открай време се отвращавах от нея. (с. 82)

Източник: Стоев, Г. BG кръстника 3. София, 2008, с. 7, 12-29, 75-82

Заркова, А. Големите убийства. С., 2005 (електронна публикация)

Заркова, А. Големите убийства. С., 2005 (електронна публикация)

Станислав Стратиев, ПОДРОБНОСТИ ОТ ПЕЙЗАЖА

ПОДРОБНОСТИ ОТ ПЕЙЗАЖА

 

Който иска да стигне до селцето на Паскал, трябва да измине пътя от градчето до него.

Пътят се вие като змия.

Не е ясно защо.

Няма нито планина, нито скала, която да му пречи.

Нито пък друго препятствие.

Никой не знае защо се вие.

Казва се – „така е от памтивека”.

Какво е „памтивек”, също никой не знае.

Допуска се, че е нещо изначално, което е забулено в мъгла и не може да се оспорва.

Няма логично описание на „памтивека” и никой не може да го даде.

Всъщност не се и мъчи.
Хубавото на „памтивека” е, че не се нуждае от никакви обяснения или описания.

Достатъчно е да го споменеш.

„Така е от памтивека” тук служи като универсално оправдание за всичко, което не се знае или не може да се обясни.

Който върви по пътя, стига до моста пред селцето.

Мостът все е съборен и дори най-старите жители на селцето не си спомнят някога да е бил здрав цяла година.

През май госпожа Клаперман докарва с камион хуманитарна помощ и тогава военните строят понтонен мост.

За да не се излагаме пред Европейската общност.

После военните си прибират моста, а госпожа Клаперман се връща и сезира Европейския фонд за развитие.

Европейският фонд непрекъснато отпуска средства за нов мост, но те изобщо не напускат самата европйска общност.

Отиват за консултанти и експерти по проекта.

Онова, което стига до селцето, е достатъчно само за да се закупят едни кокили.

Но кокили всеки си прави сам и преминава с тях реката, от памтивека тука никой не купува кокили.

По-възрастните преминават върху бивол. Биволът е спокойно и сигурно животно и е много удобно за преминаване на река.

От декември до април не ти трябва и бивол.

Реката замръзва и всеки гледа да премине тогава.

Преминава колкото може повече, за да не преминава през лятото.

Преминеш ли реката, влизаш в селцето.

То не е богато на забележителности, освен единствения в света музей на мотиките.

Уредник му е Паскал, той го е и създал, защото по света показват само съкровища, златни съдове, мечове и накити.

Няма нито един постоянен музей на мотиката.

Музеят е много интересен и сигурно много хора по света биха дали мило и драго, за да го посетят.

Но за да стигнат, трябва да преминат завоите по пътя и после с кокили през реката.

Затова хората по света предпочитат да гледат съкровищата на маите.

Така изглеждат нещата и ако Паскал беше Господ, щеше да нареди света по съвсем друг начин.

Но той не може и да мечтае за такова нещо.

Станислав Стратиев „Вавилонска хроника“

AttachmentРазмер
St_Stratiev_Podrobnosti_ot_pejzazha.doc28.5 KB

Публикации в пресата

Демокрация

Дума

1997

1996

1995

1994

1993

1992

1991

1990

Грийноуолд, Дж. Източна Европа е влудяващо, често рисковано място за бизнес. - Дума, година първа, бр. 126, 7 август 1990, с. 5

Грийноуолд, Дж. Източна Европа е влудяващо, често рисковано място за бизнес. - Дума, година първа, бр. 126, 7 август 1990, с. 5

AttachmentРазмер
Izto4na_Evropa_vludqva6to_4esto_riskovano_mqsto_Duma_07081990_br_126_s_5.pdf183.51 KB

Лилов, Гр. 2. Стококрушение. - Работническо дело, год. LXIV, 21 февруари 1990, бр. 52, стр. 3

Лилов, Гр. 2. Стококрушение. Успешно начало или фалстартове на икономическите промени. Ще ги осъществим ли сега? (Журналистическо разследване РД. Най-големият магазин - България) - Работническо дело, год. LXIV, 21 февруари 1990, бр. 52, стр. 3

AttachmentРазмер
Grigor_Lilov_1990.jpg2.85 MB

Спекулата набира обороти. - Дума, година първа, бр. 126, 7 август 1990, с. 3

Спекулата набира обороти. - Дума, година първа, бр. 126, 7 август 1990, с. 3

AttachmentРазмер
Spekulata_nabira_oboroti_Duma_1990.pdf36.59 KB

Хазартът - купуване на надежда или битка с "едноръките бандити". Интервю на Росица Стефанова с Асен Йорданов, заместник-директор на Института по социология на БАН. - Дума, година първа, бр. 126, 7 август 1990, с. 6

Хазартът - купуване на надежда или битка с "едноръките бандити". Интервю на Росица Стефанова с Асен Йорданов, заместник-директор на Института по социология на БАН. - Дума, година първа, бр. 126, 7 август 1990, с. 6

AttachmentРазмер
Hazartat_Duma_07081990_br_126_s_6.pdf50.44 KB

Хараламбиев, В. Когато мнението прозвучи като обвинение. - Работническо дело, год. LXIV, 21 февруари 1990, бр. 52, стр. 4

Хараламбиев, В. Когато мнението прозвучи като обвинение. - Работническо дело, год. LXIV, 21 февруари 1990, бр. 52, стр. 4

AttachmentРазмер
Fond_1300_godini_Balgariya.jpg3.8 MB

Чилян, З. Как изтича част от валутата. - Работническо дело, год. LXIV, 21 февруари 1990, бр. 52, стр. 3

Чилян, З. Как изтича част от валутата. - Работническо дело, год. LXIV, 21 февруари 1990, бр. 52, стр. 3

AttachmentРазмер
Kak_izti4a_valutata_1990.jpg1.89 MB

Труд

2014

Павел Найденов: Няма да научим кой уби сина ми Илия Павлов. - Труд, 14.02.2014, електронно издание

Павел Найденов: Няма да научим кой уби сина ми Илия Павлов. - Труд, 14.02.2014, електронно издание

2015

Найденов, Ч. Задава се още едно изгубено поколение. - Труд, електронно издание, 08.08.2015 11:15

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Бъдещето на страната - 2/3 работещи в трудоспособна възраст, 1/3 „професионални безработни“

 

Все по-плътно си затваряме очите пред неприятните явления, като това, че 40% от учащите не разбират прочетен текст

 

Твърди се, че у нас бил силен популизмът. Аз твърдя, че е силна забравата. Забравените хора не влизат в новините освен като числа.

Делът на бедните според НСИ е 21%. Младите, растящи в бедни семейства са 28%. При хората над 65 г. процентът е също 28%. Но от тях виждаме само малкия брой, които са на улицата и ровят кофите за боклук.

Статистиката сочи, че 43% официално живеят с материални лишения. Делът е 51% при най-възрастните. Кажи-речи всеки втори човек. Няма да го срещнете в заведението да пие бира, защото пести.

Нов нарастващ феномен са работещите бедни. Те са 7,2% от хората в активна възраст. От куриери до копачи. Броят им рязко скочи от началото на кризата насам. 21% от работещите бедни са заети временно, сезонно, на повикване, инцидентно. Казано накратко, оформя се траен прекариат (калка между дума, означаваща „риск“ и „пролетариат“), който живее ден за ден и поема върху себе си всички колебания на конюнктурата. Той незабележимо работи за собственото си обедняване.

На 15 хиляди души пенсиите и социалните помощи са конфискувани и запорирани заради дългове, в т.ч. и към топлофикация, водоснабдяване. На теория тези минимални доходи са защитени, процедурно обаче се оказва, че банките не могли да разкрият тайната дали сметката на клиента се захранва от пенсии и помощи или от нещо друго. Техническа неуредица. Една от многото.

20% са неграмотни. Някога бяха практически нула. Сега се вливат в обществото с всяка изминала година. Младежите до 29-годишна възраст са 1240 хиляди. От тях около 65% учат за средно или висше образование, 13% работят и 22% нито учат, нито работят. Бездействащите младежи са малко повече от учещите във висши училища. С публицистично огрубяване можем да кажем, че страната си готви бъдеще с 2/3 работещи в трудоспособна възраст и 1/3 „професионални безработни“. Идва поредното, още по-голямо изгубено поколение. Но какво от това, ние живеем в сегашно време.

Пък и дипломата още не означава образованост. Откакто от 20 години се правят международни сравнителни изследвания PISA, се вижда, че образованието ни е станало трета категория. 40% от учащите не разбират прочетен текст. Не защото е сложен или включва редки думи, а защото не съумяват да извлекат смисъла. Огромен дял не могат да ползват информация от графики, да не говорим за таблици. За тях това са картинки. В това отношение вече сме далеч извън Европа и даже Турция и се нареждаме под Бразилия, при Колумбия и Уругвай. Само се чудим защо се четат все по-малко вестници.

Добре, а какво правим с тези неприятни явления? Ами още по-плътно си затваряме очите.

Борим се с бедността, а не с причините за нея. Ако не бяха пенсиите и помощите, официално бедните щяха да бъдат не 21%, а 42%. Но другият начин - да се даде работа на тези хора, е забранен. Държавата не бива да участва в икономиката, а само да зачиства последиците от нейните неудачи. Вместо това мощна школа „теоретици“ обяснява, че въпросните палиативи за бедността водят до бедност.

Вместо мерки за повече и стабилни работни места, имаме лоби на работодателите на прекариата. Наскоро то прокара в парламента почасово заплащане. То разви идеологическа обосновка, че барбаронската „гъвкавост“ на труда лекува безработицата. Когато те повикат, работиш до изнемога, през останалото време чакаш в анабиоза. Според въпросното лоби не ниското търсене на работна ръка, а недостатъчното предлагане на труд при всякакви, в това число и загробващи условия, бил кусурът на нашата икономика. Всъщност така се прехвърля причината от болната глава на здравата.

А броят на неработещите младежи е замаскиран чрез числото 17%. Толкова е младежката безработица. Само че с този термин са обозначени само онези млади, които са регистрирани в Бюрата по труда. След първата година помощите спират, регистрацията губи смисъл и хората пропадат през още една дупка в социалната мрежа. Човек по човек. Затова пък статистиката изглежда почти розова.

Не са само младежите. 2,3 милиона са наемните работници, а извън страната са около 2 млн. души, почти всички работещи. Реалната заетост на трудоспособните у нас е около 55%. Тази половина извън страната е далеч от очите и вън от сърцето. Не ги виждаме и значи всичко е наред.

Същото важи за пострадалите длъжници. Най-показателното е, че този технически проблем се точи като минимум от 2011 г., когато тогавашният омбудсман призова да бъдат коригирани наредби и закони. Издевателството си продължава. Това са несъществени хора.

Или какво се прави с образованието? Във всеки пореден доклад на PISA се посочва основната отличителна особеност на нашите учебни заведения - неравният достъп.

Усилията на държавата обаче са насочени не към смекчаване на това разделение, а към неговото задълбочаване. Орязване на мрежата в малките населени места, правене на бизнес от учебниците, финансова конкуренция чрез „делегираните бюджети“, толериране на практиката учители да дават частни уроци на собствените им ученици, все по-високи университетски такси. Не стига това, ами новата реформа включва субсидиране на частни училища с обществени фондове. Т.е. самата държава задълбочава материалното разслоение и генерира некомпетентност, вместо да прави точно обратното.

Но България била близо до световния връх по брой спечелени медали от ученически олимпиади. Това обаче не компенсира, че е рекордьор по функционално неграмотни. Всъщност този контраст илюстрира основната беда.

Лекуваме проблемите не в корена, а чрез козметика, изчакване, отвличане на вниманието, прехвърляне на вината от причините върху следствията, така че още повече да се задълбочат. Да спомена ли, че маса роми сега се лумпенизират, уж защото са мързеливи или поради „мултикултуралност“, а преди 25 години половината от тях работеха в земеделието и хранително-вкусовата промишленост? И изнасяхме недостижими сега количества храна. Обясняваме насилието сред младежите с расизъм, а не с очевидното декласиране, което поражда и расизъм. Обясняваме побойниците и мутрите във всяко село и квартал с какво ли не, само не с липсата на квартални полицаи, защото е табу, нали борим бюджетния дефицит.

За това помага и масовата психология. В интернет има шведски клип, който показва социален експеримент. Един и същи човек се облича като скитник и после като финансов брокер. Когато идва градският автобус казва, че си е забравил парите. Шофьорите систематично пускат „брокера“ и свалят „скитника“. Благополучният се ползва с благосклонност, а нуждаещият се от помощ получава пренебрежение.

Не само пари при пари отиват. Беда при беда отива.

Източник: ТРУД

1997

1996

1995

1994

1993

1992

1991

1990

„24 часа“

Александров,Е. Живков си прави интелектуално лоби чрез Людмила. 24 часа, бр. 263, 25 септември 1997 год., стр. 11

Александрова, Д. Мафиотите и истерията. Убиецът на България може да бъде хванат след класическия въпрос "Кой има интерес?"

 В статията се дава определение за българската мафия - "срастване на държавата с престъпниците" и задава въпроса "Кой дъпра конците на политическата класа?"


Статията е приложена като фотокопие.

AttachmentРазмер
br. 30, 31 january, 1997, p.11.jpg2.72 MB

Баджева, М. Първата война на Костов. 24 часа, бр. 153, 7 юни 1997 год, стр. 7

Подзаглавие на статията: "Обявена е битка срещу прането на "мръсни пари". Застраховане и охрана разделени."


Ще се извърши поправка на НПК и ще бъде въведен закон за отнемане на неправомерните доходи.

Бакалов, Ив. З милиарда долара е годишният оборт на незаконния бизнес у нас. 24 часа, 1997, бр. 52, 22 февруари, стр. 13

Бакалов, Ив. З милиарда долара е годишният оборт на незаконния бизнес у нас. - 24 часа, 1997, бр. 52, 22 февруари, стр. 13


Според разследванията на автора и  по данни на митницата близо 100% от вносните цигари са контрабандни.


 - на второ място е поставен незаконния внос на алкохол и най-вече уиски, „по наблюдение на самите шотландски производители през 1992-1993 година на нашия пазар около 40% от уискито е било фалшификат“. Бандеролите за спиртни напитки се въвеждат в началота на 1996 година, но това не пречи да се появи и продукция с фалшиви бандероли. След въвеждането на бандеролите фалшивият алкохол потича като наливен.


 - на трето място е кафето - „само на кафето „оборотът в сянка“ през 1991-1996 г. е бил около 70 мил. долара годишно. Повечето кафе се внася контрабандно, като се декларира внос на по-малки количества от реалните, а после се продават без мито и акциз.“


На този принцип се внасят дрехи, хранителни стоки, авточасти.


 - „Илиянци“ е най-голямата борса за контрабандни стоки на Балканите.


 - „Очевидно властта в България реагира мудно на контрабандата, което дава основания на наблюдатели да твърдят, че властите са сврзани с организаторите на незаконния бизнес“.


 - През последните пет години оборотът на автомафията е бил общо над 1,5 млрд. долара до момента.


 - Най-внушителен дял на престъпните пари в страната обаче принадлежи на хазарта - казина, бинго и игрални зали, покер машини и ротативки.


  - Следват наркотиците и проституцията, но с про-скромно място в икономиката в сянка.


 - Специфично за България е и рекетът. Охранителните фирми прибират част от оборота на заведенията, за да ги охраняват. „Борци продължават да се занимават с прибиране на несъбираеми кредити в сделките между фирмите срещу комисионна от 30 до 50 %.“


 - Никой не е изчислявал и незаконните доходи от аудио и видео бизнеса - видео бюра под наем и продажба на компакт дискове.


„Като се прибавят и други видове кражби, ембарговата търговия /тя вече приключи/, петролни далавери, укрити данъци от печалбата и други може да се изчисли, че икономиката в сянка върти не по-малко от 3 млрд. долара годишно.“

AttachmentРазмер
br. 52, 22 feb, 1997, p. 13.jpg2.68 MB

Бъкалова, А. Провали се продажбата на праче в "Златни пясъци". 24 часа, бр. 149, 3 юни 1997 год., стр. 17

Под заглавие на статията: "Новите собственици на хотели нямат пари, за да изпълнят обещаното."


 


Цитат от статията: "Ръководството на "Златните" ще поиска Агенцията за приватизация да следи по-строго кандидат-купувачите на хотели. Оказало се, че те дават грандиозни обещания, за да вземат обектите, а нямат пари да ги довършат и пуснат за сезона."

Бъкалова, А. интервю с Валентин Василев: "Най-големият бандитизъм е в търговията и туризма." 24 часа, бр. 165, 19 юни 1997 год, стр. 13

Според министъра важно е да се търсят стратегически инвеститори т.е. да се търсят реални собственици.

Бъкалова, А., В. Симеонова. Бизнесът се оплака, министрите си записаха. 24 часа, бр. 241, 3 септември 1997 год., стр. 11

Подзаглавие на статията: "За три месеца мога да продам всичко, но да не ме питат на кого и за колко, призна Божков."


 


Цитат: "Ако ми дадът възможност, за три месеца ще продам всичко, стига после да не ме питат на кого и за колко" сподели вицепремиерът."

Варадинов, Н. Разкирта измама за 400 хиляди долара. 24 часа, бр. 135, 20 май, 1997 год, стр. 5

На литище София са хванати 2 272 000 акцизни бандерола за алкохол и неправилно декларирана стока.

Варадинов, Н. Скрити два атентата срещу шефа на "Хлебна мая" ? 24 часа, бр. 268, 30 септември 1997 год., стр. 10

Подзаглавие на статията: "Двама сини лидери от Русе, замесени в тайна приватизация, сега са в Лос Анжелис."


Резюме на статията: Шефът на русенската държавна фирма "Хлебна мая" Кръстан Радев е намерен мъртъв на 27 септември в парк - хотел "Москва". Разследва се дали е убийство или самоубийство.  Има съмнения за отклоняване на пари от това държавно предприятие, което е било в процес на раздържавяване. Според автора на статията "Хлебна мая" е била готвена за незаконна приватизация.


Цитат: "Трима от предприятието изтеглят крупна сума и я внасят по набирателна сметка на частната "Хлебна мая инв". Дружеството е създадено с цел работническо-мениджърска приватизация на монополиста "Хлебна мая" ЕАД."

Венков, В. Групировки вербуват еничари. 24 часа, бр. 38, 8 февруари 1997 год, стр. 5

"Бабанки от Делиормана и Родопите наемани да събират лоши кредити".


"Мутрите търсели нови лица сред войската и по народни борби."


Приложено е фотокопие от статията.  

AttachmentРазмер
8 feb, 1997,p. 5.jpg3.23 MB

Въгленов, С. Съдът решава днес за имотите на Веска. 24 часа, бр. 309, 10 ноември 1997 г., стр. 11

Подзаглавие на статията:


"Селото на "Орион" още се люшка между идеите на 7 и 10 ноември."


Резюме: За приватизарното през 1992 г. село Георги Дамяново от Веска Меджидиева все още се водят дела за собствеността.

Въгленов, Ст. Разкрития клатят сделката за "Японския". 24 часа, бр. 267, 29 септември 1997 год., стр. 11

Подзаглавие на статията:


"Последният държавен шеф на хотела е готов да говори пред Иван Костов"


Основни акценти в статията:


 - политически игри против собственика


 - нечисти игри, свързани с раздържавяването


 - липса на следприватизационен контрол

Генчева, Б. "Валентин Василев: В туризма най-много нарушават законите". 24 часа, бр. 143, 28 май, 1997 год, стр. 3

МВР и пет министерства влизат в курортите. Стопанска полиция почва проверки по морето - ще се контролират надценките, контрол над незаконните строежи, спазване на финансова дисциплина. Ще се извършва и проверка на приватизационните сделки в Боровец, Златни пясъци и Св. Константин.


Цитат от статията: "...през курортите минават много пари, голямата част от които отиват в нечии джобове и малко  - в бюджета."

Гуглова, А. "Булгартабак" умишлено съсипван. 24 часа, бр. 55, 25 февруари 1997, стр. 12

Статията е с подзаглавие: Ревизионен акт разкрива далавери за милиони в зелено.


След смяна на управителния съвет на дружеството и след извършване на ревизия са открити нарушения - сключвани са неизгодни партньорства, не е задвижена процедура за събиране на неиздължени взимания, което води до заключението, че има явно и съзнателно съсипване на дружеството.

AttachmentРазмер
br. 55, 25 feb, 1997, p.12.jpg2.59 MB

Гъндовска,Й. Мултикръстоска между Сокол и Шпага. 24 часа, бр. 190, 14 юли 1997 год, стр. 9

Подзаглавие на статията: "ОНС няма да се разпадне докато има общ финансов интерес.:


Цитати от статията:


"Комбинацията между етнически лидер и краен националист е шокираща, но само на пръв поглед." ..." Като например защитата на националния капитал от нахвуването на чужди инвеститори, които биха объркали дейността на наши групировки. Доган открито застана зад "Мулти". И той, и Жорж се обявиха срещу "избирателната линия" на правителството относно даване приоритети на една групировка и заличаването на друга. (другата е "Мулти")."


..."И за да е всичко по правилата, Доган вече мисли дори за закон за лобирането (законно представляване на интересите на някаква икономическа групировка."

Дайнов, Е. Защо прокурорът пие с бандита? 24 часа, бр. 263, 25 септември 1997 год., стр. 11

Подзаглавие на статията: "За да знае населението коя е истинската власт."


Цитати от статията:


"Извън София хората възприемат местния бандит и местният държавен чиновник като едно и също нещо: като власт."


"От времето на социализма България е наследила една племенна, олигархично-мафиотска структура на реалната власт, в която всичко е под контрол. [...]  Бидейки невидима, несменяема, непредвидима, неподвластна на гражданите и не подлежаща на закон, властта в една социалистическа държава е по същество бандитска. [...] И напълно естествено хората идентифицират и двете фигури - властника и бандита - като една и съща власт. Не че бандитът бива легитимиран като част от публичната власт. Обратно местният властник бива припознат като част от една бандитска, социалистическа структура на властта."  

Димитрова, А. Как бе източван държавният резерв. 24 часа, бр. 211, 4 август 1997 год, стр. 11

Подзаглавие на статията: "Отклонените милиони са държавна тайна, но много складове са полупразни. Най-пострадал е бензинът."


В статията се твърди, че от държавния резерв се изнасят стоки без да се възстановяват.

Димитрова, А., Г. Сагова. 1992 г.: Луджев хваща тайните на 348 фирми зад граница. 24 часа, бр. 334, 5 декември 1997 г., стр. 13

Подзаглавие на статията: "Премиерът Ф. Д. отказва Интерпол да търси мръсните пари."

Иванова, К. "Нефтохим" завлечен с 371 млрд. 24 часа, бр. 204, 28 юли 1997 год., стр. 1

Допълнителни заглавия на статията: "Началници на рафинерията хвърлени на Татарчев. Играчите на Проточанов намазали почти 2 милиарда."


Резюме на статията: "371 млрд. лева загуби и дългове към държавната хазна и доставчиците на суров претрол. Това установи ревизията на главно управление "Държавен финансов контрол."

Иванова, К. Арестуван босът на Слънчев бряг. 24 часа, бр. 328, 29 ноември 1997 г., стр.1.

Подзаглавие на статията: "Бизнесменът набеден за атентата срещу кмета на Несебър".


Резюме:


 - На най-големият арендатор и собственик на хотели в "Слънчев бряг" му преписват атентат срещу несебърския кмет Живко Георгиев.


 - Янков държи 40% от хотелите и заведенията в "Слънчев бряг". Приписва му се война с местен син депутат.


 - Прибран е, за да не се меси в приватизацията на останалите обекти.

Иванова, К. Вонята в митница Бургас. 24 часа, бр. 94, 5 април 1997, стр. 7

Подзаглавието на статията е: "Танкери с петрол, кораби с цигари и коли били пропуснати, без да влеят и лев в хазната."


Цитат от статията: "Който контролира бургаската митница, все  едно, че контролира цялата икономика на държавата, твърдят експерти".


 Най-серизоните нарушения са:


 - открити са фалшиви митнически печати, с които са източвани пари от афери с петрол.


 - издаване на фалшиви документи


 - нелегална дейност, извършвана от фирми фантоми


 - мистериозни кражби на конфискувани стоки.

Иванова, К. Черната дупка "Нефтохим". 24 часа, бр. 205, 29 юли 1997 год., стр. 11

Подзагалие на статията: "Как бургаската рафинерия източвала държавния бюджет."

Игнатиев, П. Голямото ограбване: 4 милиарда долара за 7 години. 24 часа, бр. 338, 9 дек. 1997 г., стр. 12.

Подзаглавие на статията: "Бивши шефове на БНБ вземали по 100 000 долара "комисионна" за банков лиценз."


Как е ставало източването на държавата:


 - масово основаване на задгранични дружества и кухи инвестиции - разграбване на държавни предприятия по прословутата схема "на входа и на изхода". Чрез нея доходът от държавните предприятия отива в частни фирми, контролирани от бившата политическа полиция и партийната номенклатура.


 - източване на бюджета чрез масово не плащане на данъци, нарушаване на митническия режим, големи бюджетни субсидии към държавни фирми и банки; ембаргова търговия; ограбване на банките. ..."фалираха 17 банки, които държаха 24 % от активите на банковата система. От 27 частни банки фалираха 11".


 - частният банков сектор - през 1990г. частните банки бяха само 2, но в края на 1995 г. са вече 27. ... "Повечето бяха основани със заеми от държавните банки и капиталът им бе кух. Всички бяха създадени с цел групировките от номенклатурния капитал да получат достъп до евтини кредити, които след това несчитаха нужно да връщат. Голямата инфлация обезценява лошите кредити на банките, но и спестяванията в тях."   

Игнатиев, П. Чиновниците ни - слуги на престъпни групировки. 24 часа, бр. 339, 10 декември 1997 г., стр. 13.

Подзаглавие на статията: "Корупция ще преследва истинската приватизация."


авторът е експерт в "Банков надзор" на БНБ.

Интервю на Димитър Луджев с Ал. Димитрова: Трима блокираха търсенето на българските милиарди. 24 часа, бр. 339, 10 декември 1997 г., стр. 13

Подзаглавие на статията: "Татарчев ми каза, че никой не му е пратил моя доклад, твърди бившият вицепремиер."


 


Цитат от статията: "Казвам ви съвсем отговорно, че Ф. Д., Йордан Соколов и Иван Костов прикриха следите на българските милиарди под въздействие на определени сили."

Интревю с Илия Павлов. "Мултигруп" - мишена, защото е алтернатива. 24 часа, бр. 331, 2 декември 1997 г., стр. 12.

Разговор с Илия Павлов за българските капиталисти и сложните им отношения с властите.

Йорданов, И. Гешефти зад Костовия тръб. 24 часа, бр. 163, 17 юни 1997 год, стр. 13

Подзаглавие на статията: "Как Красимир Стойчев, човекът на премиера, завлече държавата със 7,7 милиарда."


Според автора на статията Ясен Златков от аферата "Сапио" е заменен с Красимир Стойчев.

Карамфилов, И. Кооперациите грабят земя. 24 часа, бр. 149, 3 юни 1997 год, стр. 14

Подзаглавие на статията: "По неписани правила мнозинството прибира имотите на малцинството."

Колев, К. Богат - това звучи мръсно. 24 часа, бр. 200, 24 юли 1997 год., стр. 13

Подзаглавие на статията: "59% от българите искат държават да отнеме имуществото на новите баровци, сочи агенция "Медиана".

Кръстев, Н. Първият фонд балон гръмна в Пловдив. 24 часа, бр. 318, 19 ноември 1997 г., стр. 13.

Подзаглавие на статията: "Акционери искат ликвидация на НПФ "Тракия" след ареста на шефа му."


Цитати от статията: "Далаверите си провдивските комбинатори започват още с учредяването на фонда. При регистрацията ползват "кух " капитал от близо 11 млн. лева." ... "Основни акционери са все проверени хора т.нар. "комсомолска дружинка"."  

Кьосев, Хр. България №8 по корупция в света. 24 часа, бр. 304, 5 ноември 1997, стр. 1 уводна

Подзаглавие на статията: "Западът давал рушвети в името на бизнеса."


 - данни от доклад на Европейската банка за възстановяване и развитие.


Цитат от статията: "Бизнесмените от тези страни са принудени непрекъснато да дават подкупи, защото в тях липсва сатбилност на правителствената политика" - коментират доклада специалисти."

Милев, Св. Държавата законно приюти стари и крадени коли. 24 часа, бр.121, 6 май 1997, стр.13

Подзаглавие: Отидат ли си вносителите на нови автомобили, остава само бандитският бизнес.


Цитат от статията: "Страната ни е заприличала на гробище за стари и крадени коли. Бюрокрация и далавери душат легалния пазар на нови автомобили."

Мутафчиева, В. Хуманитарните помощи потъват вдън земя. 24 часа, бр, 128, 13 май 1997 год., стр. 11

Подзаглавие: "Трябва да обясняваме на дарителите, че корупцията и бюрокрацията у нас са в разцвет."

Найденов, В. Защо бе убит Луканов? 24 часа, бр. 269, 1 октомври 1997 г.

Подзаглавие на статията: "Защото борбата между стопанската бюрокрация и партийния апарат премина във война."

Огнянов, С. Пак чакаме един милиард долара от приватизацията. 24 часа, бр. 8, 9 януари 1997, 16 стр.

През 1997 година за приватизация ще бъдат обявени 980 предприятия.

AttachmentРазмер
br.8, 9 january, 1997, p. 16.jpg2.68 MB

Огнянов, С. Провалът "масова приватизация". 24 часа, бр. 55, 25 февруари 1997, стр. 12

Подзаглавието на статията е : Фондовете нямат пари. Продажбата на акции е замразена, Наредба пълни гушите на посредници.


 - Фондовете нямат пари да инвестират в предприятията


 - няма изработени механизми за търговия с акции


 - няма законова регламентация във взаимоотношенията между собствениците.

Огнянов, С. Фондове заменят групировките. 24 часа, бр. 172, 26 юни 1997 год., стр. 12

Под заглавие: "С различни хватки те се опитват да държат предприятията, вместо да ги управляват."


Цитат от статията: "Защото много фондове бяха създадени с единствената цел да заместят едни или други групировки от входа и изхода на предприятията, твърдят хора от дружествата."


"Вече се иска фалит на токущо закупени предприятия. Фалитът облагодетелства фирмата кредиторка (която в повечето случаи е собственик на предприятието). За предприятията, които са горе-долу добре финансово, някои фондове имат друга стратегия. Те застават на входа и на изхода им и ги доят до капка, твърдят запознати. "

Огнянова, М. Плъзнаха съмнения за фондове балони. 24 часа, бр. 123, 8 май 1997, стр. 13

Подзаглавие на статията: "Регламентиран и прозрачен пазар на акции е шанс хората да не бъдат излъгани от масовата приватизация."


 - над 3 мил. българи са се включили в масовата приватизация


 - съмнения, че някои от фондовете са пирамидални структури


 Цитат от статията:


 "Хората, които решиха да участват сами в масовата приватизация ок. 500 000 се оказаха атакувани от всякакъв вид мошеници. От центъра за масова приватизация изтичала информация - списъци с имената на хората, които притежават бонове."

Палейкова, В. 1,2 млрд. източени от хазната чрез ДДС. 24 часа, бр. 341, 12 декември 1997 г., стр. 3

Подзаглавие на статията: "Актьорът Стойко Пеев бил дребен играч в сравнение с баш мошениците."


Цитати от статията: "Кражбата на ДДС е най-модерното и разпространено икономическо престъпление в страната, сочат данните на МВР." ... "Схемата на престъплението е да се тегли данъчен кредит, под предлог, че е изнесена стока в чужбина. Симулирането на покупко-продажба пък става между свързани фирми. Продавачът подкупва данъчен и митничар, които му издават фактура и начисляват данъка, но той не се внася."

Паунска, Д. П. Гоневски. България плаща още 6 милиона $ на "Орион". 24 часа. бр. 306, 7 ноември 1997 г., стр. 11

Подзаглавие на статията: "След като спечели пилотното дело, М. Чорни ще си вземе и цялата сума."


 

Пеев, М. "Кремиковци" - кравата, за която никой не плаща. 24 часа, бр. 325, 26 ноември 1997г., стр. 23.

Подзаглавие на статията: "Гордостта на социализма може да остане държавна, няма купувачи."


 


70% от Кремиковци са обявени за продан.


Цитат от статията: "Куп фирми се бориха кой да стои на входа и изхода на комбината, директори падаха жертва на тайни връзки. Днес "Кремиковци" прилича на крава, от която всеки пие мляко от 10-ти ноември насам, но никой не иска да плати и да си я купи."

Пенкова, Р. "Румен Драганов: В "Свети Константин" мирише." 24 часа, бр. 134, 19 май 1997, стр. 3

Подзаглавие: "Хора на "Биохим" и Илия Павлов гушнали хотелите, май."


Червени приятелски кръгове си поделили курорта. Далаверата била узаконен с акт на Министерски съвет от 1996 г. Седем от общо 11 хотела са отдадени на частни фирми.


Цитат от статията: "Хотелите са дадени на близки, роднини и приятели на различни приятелски кръгове, твърди Румен Драганов." ... "До 2000 година инвестиции ще прави само държавата. Частните инвеститори само ще прибират 70% от печалбите."

Пенкова, Р. Кой измисли пирамидите - политици или финансови гении. 24 часа, бр. 341, 12 декември 1997г., стр. 13.

Подзаглавие на статията: "300 млн. долара подариха българите на фараони."


Цитат от статията: "Сценарият за източването на спестяванията бил разработен още през зимата на 1993 - 1994 г., твърдят вложителите. Той предвиждал изнасянето на 20 млрд. лева, които после да бъдат вложени в "чист" бизнес. Планът бил съгласуван между двете най-големи политически сили в страната. За изпълнението му била избрана Варна - градът на моряците, работещи под чужд флаг."

Петрова, А. Случаят "Доган". Кой спонсорира процентите му? 24 часа, бр. 106, 17 април 1997, стр. 9

Цитат от статията:


"В Бурса премиерът Неджметин Ербакан обеща турски паспорти на нередовните изселници от България (между 70 и 100 хиляди души). Но само ако гласуват за ДПС на 19 април."


и още:


 - легенди за богатствата на Сокола


 - имоти в Англия


 - политиката си остава най-доходният бизнес у нас.

Петрова, А. Труп или правителство ще падне в газовата война? 24 часа, бр. 131, 16 май 1997, стр. 11

Подзаглавие: "Разпалват я мощните интереси на новите приятелски кръгове."


Цитат от статията:


 "Синият лидер не може да забрави, че първото правителство на СДС беше свалено през 1992 г. с помощта и на групировката на Илия Павлов. Нито пък може да прости новото заиграване на мултаците с Ахмед Доган и царя."


За "хора на" Иван Костов са посочени бизнесмените Емил Кьолев и Красимир Стойчев. 

Рагина, К. Контрабанда за 100 милиона лева на гара елин Пелин. 15 цистерни тайно минават границата. 24 часа, бр. 256, 18 септември 1997 год., стр. 4

Цитати от статията:


"15 цистерни гориво са прелетели тайно през ГКПП Ново село, акостирали са на гара Елин Пелин, били разтоварени и стоката почти разпродадена. В това време неизвестни собственици на поршета обикалят митническото бюро в Горубляне и плашат с убийство шефката му г-жа Манова."


"...Това вероятно е фирма пощенска кутия и шефът й въобщепда не знае, че през него се осъществява подобна крупна контрабанда."

Редакционна. Банка отпускала валутни кредити на роднински фирми. 24 часа, бр. 171, 25 юни 1997г.

Второ заглавие на статията: Трима от "Славяни" следствени ?

Редакционна. Босове на Минералбанк в ареста. 24 часа, бр. 99, 10 април 1997, стр. 1

Надзаглавието на тази статия е: "100 милиарда лева раздадени незаконно за 6 години."


Арестувани са изпълнителните директори на обявената в несъстоятелност Минералбанк - Владимир Ташков, Кирил Николов, Румен Касабов.

Редакционна. Кинозвезда върти далавери с ДДС за 180 мил. 24 часа. бр. 300, 1 ноември 1997 г., стр. 1

Подзаглавие на статията: "Стойко Пеев прибран заедно с данъчния си инспектор.


Цитат от статията:


"Следователи открили, че през май Пеев използвал фалшиви документи за износ и изтеглил над 83 мил. лева ДДС от държавната хазна. ... Два месеца по-късно повторил процедурата и ужилил данъкоплатците с още 95 мил. лева."

Редакционна. Осутиха с убийство бягство на Луканов. 24 часа, бр. 22, 23 януари 1997г., стр. 14

"Атентатът на Луканов е отприщил разрухата у нас." Това е твърдение на  журналиста Ренато Каприче в статията му "Мафия, боляри и тайни съкровища", публикувана в италианския вестник "Република". Според  автора Луканов е възловата точка в тройната връзка "политика - бизнес - мафия". Луканов е искал да напусне България, но е бил спрян навреме.


 


 

Редакционна. Офшорките настъпват. 24 часа, бр. 330, 1 декември 1997 г., стр. 10.

Подзаглавие на статията: "Златни хапки от икономиката ни влязоха във фирми с регистрация в Малта, Кипър и острови."


Нормална практика е компании да регистрират офшори, за да се ползват от данъчни облекчения. Когато офшор купува предприятие не се минава през ситото на антитръстовата компания. За българската приватизация е по-важно офшорките да имат пари.  

Редакционна. Фирми купуват зърнобази без търг. 24 часа, бр. 149, 3 юни 1997 год., стр. 15

Подзаглавие:  Складове в Добрич и Варна тайно стават частни. "Мултигруп"  лапва силози за 80 000 тона зърно в Силистренско и Ямболско.


 - изкупуване без търг на зърнобази с благословията на ексземеделския министър Румен Христов.


Цитат от статията: "Новите собственици пристигнали с джипове, разгонили персонала и си сложили своя охрана."

Русев, В. Групировки пазаруват нови депутати. 24 часа, бр. 48, 18 февруари 1997 г., стр.11.

"В месеците на служебно правителство се формират новите приятелски кръгове."

AttachmentРазмер
18 feb, 1997, p. 11.jpg3.26 MB

Русев, В., Р. Петрова. Кой иска да премахне Илия Павлов? 24 часа, бр. 165, 19 юни 1997, стр. 11

Подзаглавие на статията: "Мултигруп може да се разпадне без президента си."


Статията е по повод извършения опит за атентат на 17 юни срещу ескорта на Илия Павлов.


Цитат от изказване на Ахмед Доган, цитирано от авторите на статията: "Разбира се, че симпатизирам на Мултигруп. Това е частна фирма №1 на страната, а аз подкрепям всички национални бизнесмени. Мултигруп има 18 000 работници. Ако ми посочите друга фирма, която да има такава разгърната структура, да плаща толкова данъци на държавата бих я поздравил."

Сагова, Г. Ст. Въгленов. Какво ни откраднаха кредитните милионери. 24 часа, бр. 341, 12 декември 1997, стр. 11.

Подзаглавие на статията: „С парите можеше да построим град като Плевен“.

Цитат от статията: „Близо 2 трилиона лева са източени от банките чрез невъзвращаеми кредити за последните 10 години, сочат данни на БНБ. Това са 1,2 милиарда долара.“

Сагова, Г., Р. Даскалова. Край на далаверите с ДДС? 24 часа, бр. 275, 7 октомври 1997 год., стр. 12

Подзаглавие на статията: "Учебници, дарения и лекарства не плащат налога."


Цитат от статията: " Фирмите-фантоми са много изобретателни и пробиват с отчайваща сила държавната хазна. [...] Далаверата обикновено е чрез фиктивен износ на стоки. Празни камиони минават границата с изрядни документи. Държавата връща ДДС-то, а стоките остават в страната. Другият по-сложен, но пък по-сигурен начин да се изтеглят неправомерно пари от хазната, е като се прекара една и съща стока през няколко фирми. Последната по правило не съществува. На проверяващите не им стига времето да засекат пътя на всяка сделка. Така, докато стигнат до фантома данъчният кредит вече е изтеглен."

Симеонова, В. Хартиен тигър ли е "Мулти"? 24 часа, бр. 316, 17 ноември 1997 г., стр. 12.

Подзаглавие на статията: "Епичният екшън "Иван Костов срещу Илия Павлов"  ще се прожектира цяла зима.


Цитат от статията: "Супергрупировката понесе толкова удари, че чантата й заприлича на швейцарско сирене. Освен атентата и скандалите с газа, списъкът на провалите включва елеминирането на Мулти от "Бороспорт" и Интерхотел "В. Т. - Арбанаси палас", развалянето на приватизационните схеми в ОЦК и ДЗУ и интригите около "Интерхотел Сандански". Във всички тези случаи мозъчният тръст на групировката се опита да приложи една и съща схема: държавни чиновници благославят увеличението на капитала на дадено дружество. Новите акции се изкупуват от някоя мултифирма - така държавният дял се стапя, а частната фирма взема на безценица контролния пакет на въпросното дружество."  ..." За цесията "Химко" - съдът реши в полза на държавата след натиск на премиера върху съдиите по делото." ... "За най-голяма победа на синьотоуправление се брои изваждането на частниците от "Топенерджи." ... "За Мулти новият източник на доходи е в дърводобивната и дървообработването, за което и се сдружиха с украинци." ... "Сериозно дърпа напред тютюневата схема, за която сериозно помага с връзки и електорат и Ахмед Доган."  ... "Костов е третият премиер, който воюва с мултаците, другите двама са Р. Инджова и Ж. Виденов."

Славев, К. Съпругата на Костов замесена в ембаргов петролен канал. 24 часа, бр. 98, 9 април 1997, стр. 12

Подзаглавието на статията е: "Като съуправител на фирма "Булс" ООД Елена Костова прекарва през граница тонове гориво".


Елена Костова е съдружник във фирма "Булс" от 1992 г., а от 1995 г. става управител.


Виж цялата статия в прикачения файл.

AttachmentРазмер
br. 98, 9 april, 1997, p. 12.jpg2.63 MB

Стефанов, Г. Боровец между скандалните сделки и реституцията. - 24 часа, бр. 313, 14 ноември 1997 г., стр. 11.

Подзаглавие на статията: "Зимният ни курорт е любим на големците, въпросът е може ли да задържи чужденците."

Цитат от статията: "През последните години нито един от новите стопани, които се сменят всеки сезон, не е вложил и стотинка в инфраструктурата на курорта. ... Борбата между групировките е за поредното капанче с кебапчета и пържени картофи, от което се избива печалбата за цяла година."

Стойкова, М. Кой ще подхване митниците? 24 часа, бр. 42, 12 февруари 1997 г., стр. 10

Под заглавие: "Бързо ще си проличи дали новата власт е мотивирана да пълни бюджета с мита и акцизи".


Цитат от статията: "Огромна част от стоките, които не се произвеждат в България, а се продават, са контрабанда."

Странска, К. Битката за зърното II. 24 часа, бр. 158, 12 юни 1997 год, стр. 13

Подзаглавие на статията: "Тайно и полека държавният монопол срещу силозите се превръща в частен."

Странска, К. Г., Великов. Ще подпали ли тютюнът чергата на кабинета? 24 часа, бр. 327, 28 ноември 1997 г. стр. 14.

Подзаглавие на статията: "Изходът от битката Костов - Доган зависи от това дали "Булгартабак" ще изпълни политическата поръчка."


 - държавната фирма няма достатъчно пари да изкупува произведения тютюн.

Странска, К. Кой се бои от Акрам? 24 часа, бр. 330, 1 декември 1997 г., стр. 9.

Подзаглавие на статията: "След смъртта на Луканов, Йончев е първият от списъка на палестинеца в банковата афера."


Според авторката при т.нар. афера "Акрам" са се отпускали кредити на фирми фантоми, а тлъстите комисионни се делели между посредници и шефове на банки. "Столетницата пък лапвала скромните 30-40 % от милионите заеми. На онези пари Румен Петков прибрал 5000 долара и около 300 000 лева." Петков отрича всичко. Според него банковата афера "била замислена, за да удари БСП лидери от мащаба на Луканов и така да дискредитира цялата партия."  ... "Много вероятно живите обвиняеми да прехвърлят греховете си върху покойниците: убития А. Л., самоубийците-банкери Ангел Кабаиванов, Михо Михов, Ал. Банков."

Странска, К. Спасяват рибата от мутри. 24 часа, бр. 321, 22 ноември 1997 г., стр. 7.

Подзаглавие на статията: "Само войската може да измести дебеловратите от язовирния бизнес."


Цитати от статията: "Министерството на екологията подхваща проверки за неправомерно използване на язовирите за рибно стопанство от групировки." ... " Този бизнес привлече мутрите, защото беше рог на изобилието за лесни печалби. Причините са главно в дупките на законодателството и остарялата нормативна база."


Намесени са имената на Димитър Джамов, Иво Карамански, Иван Петров - Гуньо (ВИС-Враца).

Бурова, М. Кой не иска валутния борд? 24 часа, бр. 43, 13 февруари 1997 г., стр. 14

Подзаглавието на статията е: "Кредитни милионери вече на глас мечтаят да продължат далаверите".


" 7 години вече, за да се укрепи в условията на прехода, всяка нова власт си гради лично икономическо лоби. Най-живият пример е приятелският бизнескръг на Жан Виденов. Не толкова отдавна обаче Ф. Д. и неговият финансов министър Ив. Костов се прочуха с аферата "Сапио". По времето на правителството на Димитров натрупаха самочувствие и бизнесмени като Стойчев, който без правила получаваха изгодни сделки."  

AttachmentРазмер
13 feb, 1997, p. 14.jpg2.65 MB

Русев, Велислав. МВР и групировките - обречени на мир. - 24 часа, 1997, 9 януари, бр. 8, стр. 13

"Всичко знаем за силовите групировки и много ми се иска да ги смажа, каза седмица преди Нова година МВР-шефът. Но призна истината, че не може, защото подчинените му служби са слаби в събирането на доказателства. [...] Помъдрелите момчета твърдят, че искат да правят само бизнес. За тях първоначалното натрупване на капитала приключило още преди година-две. Периодът съвпада с идването на червените на власт. През това време те легализират много от парите си и купуват ли, купуват. Първо касово, а сега и масово...

"Групировките са на входа и изхода на действително работещите български предприятия. Доставят суровините и продават готовата продукция. МВР официално вече презнава, че организираната икономическа престъпност влияе на политиката. Това, може би, е косвено признание, че доновете са купили местата на кметове и депутати, като се финансирали изборните им кампании. А после избраните с народния вот им се отблагодаряват. Така с благодарности групировките закупиха и контролират над половината от апетитните предприятия на хранително-вкусовата промишленост, монополизираха производството на твърд алкохол, контролират пазарните цени на вносни хранителни стоки, зеленчукови борси, захарната търговия, нефтопродуктите.  

Русев, В., К. Странска. "Белите якички" отмъкнаха 46 милиарда държавни пари. - 24 часа, бр. 3, 4 януари, 1997 г., стр. 10

"От януари 1995-а до октомври 1996г. в икономиката са разкрити 17 655 престъпления. Това пише в отчетите на направление Икономическа полиция на ДНП. Щетите от бандите с бели яки са се увеличили два пъти и половина според анализите на МВР. 46 225 000 лева е загубила държавата от икономическата престъпност".


"Следствия се водят срещу десетки директори на банкови клонове заради раздаване на необезпечени кредити и даване на банкови гаранции без покритие."


Други престъпления:  - милиони долари, изнесени по различни канали от силовите групировки.


  - Продажба на пиратски аудио и видео касети. "Нелегални частни фабрики у нас бълват копирни компактдискове с музика. Това е ново явление в сенчестата икономика. Нелегални фабрики за СD са устроени във Варна, Велико Търново, София, Димитровград и Хасково".


"Според ченгетата новата тенденция в икономическата престъпност ще се роди в масовата приватизация. Разни мутри и цели силови групировки с мръсни пари участват чрез подставени фирми в приватизационните фондове. И вече са се ориентирали към законно изкупуване на части от държавата."

AttachmentРазмер
br.3, 4 january, 1997, p.10.jpg2.62 MB
br. 3, 4 january, 1997, p.10.jpg3.05 MB

Разни

Мафията унищожи сектора на възобновяемите енергийни източници. - Aftenposten, 16.02.2014, електронно издание

 Aftenposten, 16.02.2014

Мафията унищожи сектора на възобновяемите енергийни източници

ПАЛЕРМО/САЛЕМИ (Aftenposten):  В Италия секторът на възобновяемите енергийни източници се субсидира щедро. Мафията печели милиарди от това, твърди една от най-големите италиански природозащитни организации.

В посока на планинските върхове, отвъд сицилианския град Трапани, докъдето ти стига погледът, се издигат високи бели вятърни генератори. Общо над 200 са построени върху местността „Порто Еолико“, намираща се в центъра на голям плодороден земеделски район. Покрит е с лозя и маслинови горички.

 

През месец април миналата година този вятърен парк, както и редица други вятърни или фотоволтаични паркове в Сицилия, са конфискувани в полза на държавата заради връзки с мафията.

 

- Мафията винаги усеща къде може да се печелят пари. Мафията е спечелила милиарди евро в този сектор, казва Мимо Фонтана, директор на природозащитната организация Legambiente в Сицилия.

 

СУБСИДИИ ЗА МИЛИАРДИ

 

Стремежът на ЕС да развива възобновяеми енергийни източници е довело до това, че Италия въвежда най-щедрите субсидии.

 

- Проблемът е прекалено сложният и дълъг процес, докато се получат необходимите лицензи и разрешителни за експлотацията на съоръженията за възобновяема енергия. Мафията обаче няма никакви проблеми да получава такива, подчертава Фонтана.

 

Той твърди, че секторът на възобновяемите енергийни източници пасва перфектно на мафията. Характерно е за мафията, че тя има контрол върху определени географски територии. В тези райони тя има голямо влияние върху политиците, чиновниците, може да се каже върху всички, които живеят там.

 

 

Оферти, които не се отказват 

Селяните биват убеждавани да продават земите си евтино. Ако не са съгласни, фермата или тракторът им ще изгорят в пожар. Така бързо си променят мнението. Същото важи за чиновниците и политиците, които трябва да издадат необходимите разрешения. На мафията не се отказва.

 

– Мафията няма техническата компетентност да управлява тези съоръжения, затова ги продава на други. Печалбите са невероятни. За всеки един милион евро, който е инвестиран, може да се получи десеторна печалба, обяснява Фонтана.

 

 

Чуждестранните фирми често не знаят, че преговарят с мафията.

 

– Други не искат да знаят, или просто си затварят очите. На тях мафията им трябва, за да им се върви бизнесът в Сицилия. Те гледат на мафията като на нещо, което ти трябва, за да се решават проблемите.

 

Справя се по-добре от фирмите, които са в светлата част на икономиката

Марчело Виола, прокурор в Трапания в Сицилия, твърди, че мафията има големи икономически интереси в сектора на възобновяемите енергийни източници.

 

- Бизнесмените, които стриктно спазват закона, са неравностойно поставени в този сектор. Те кандидатсват за разрешения по нормалния начин, но всеки път те им биват отказвани. Вместо това те виждат, че други фирми, които мафията контролира, веднага получават всички необходими разрешителни, казва той.

 

Виола разказва, че мафията създава големи проблеми за светлата част на икономиката. Бизнесмените, които си плащат данъците и таксите, и спазват правата на служителите си, не са в състояние да се конкурират с мафиотските фирми, които използват всякакви методи да постигнат целите си.

 

- Затова едно от най-големите предизвикателства, което стои пред нас е да направим така, че фирмите, които спазват закона да са конкурентноспособни, но трябва да призная, че въобще не е лесно.

 

 

Унищожаване на сектора

Според Фонатана, това че мафията е успяла дълбоко да инфилтрира сектора на възобновяемите енергийни източници създава сериозни проблеми за Италия.

 

- Ние рискуваме да унищожим  бъдешето на целия сектор. Климатичните проблеми са едно от най-големите предизвикателства на нашето време. Наш дълг е да развиваме сектора на възобновяемите енергийни източници.

 

 

В Италия, особено в Сицилия, има големи количества слънце и вятър.

 

– Ние разполагаме с големи възможности да създаваме перспективни работни места, нещо от което Италия има крещяща нужда, имайки предвид икономическата криза. Вместо това мафията успя да унищожи този сектор. Резултатът е, че сега трябва да купуваме от Дания.

 

Източник: <http://www.aftenposten.no/okonomi/--Mafiaen-har-odelagt-fornybarsektoren-7472157.html#.UwdRAF7bxMo> (22.02.2014)

 Превод от норвежки: д-р Димитър Сербезов

Галерии

Медии и криминален свят

Web базирани ресурси

Известия (Електронно издание)

Известия (Електронно издание)

Фетисов, Г. Родовое пятно приватизации. - Известия, 14.03.2012, <http://izvestia.ru/news/517584> (14.03.2012, 9:17)

Фетисов, Г. Родовое пятно приватизации. - Известия, 14.03.2012, <http://izvestia.ru/news/517584> (14.03.2012, 9:17)

Подземна медия

Подземна медия

Изданието, определящо се като електронен таблоид, спада към жълтия "спектър" на българските медии, колкото и условно да е подобно разграничение в контекста на българската действителност през 2012 г. Въпреки това съдържа ценна информация за криминалния преход като дори част от описваните събития на сайта се характеризират с известна достоверност. При кликване на заглавието горе ще се озовете на електронната страница на въпросната медия. 

На сайта PREHODBG ще пускаме линкове към по-интересните материали, като за свързване с общото съдържание на нашия сайт, тези материали ще бъдат индексирани с ключови думи. 

Тема

Тема

Ликвидацията на ВИС-2. - Тема, електронно издание, 2005

Ликвидацията на ВИС-2. - Тема, електронно издание, 2005

Разни

Разни

Найденов, В. Магистрала "Тракия" ни отказа от монархията. - 24 часа, 18.07.2013, електронно издание

Магистрала "Тракия" ни отказа от монархията

18.07.2013 10:27

ВАЛЕРИ НАЙДЕНОВ

Aко магистрала "Тракия" се строеше от държавни фирми под обществен контрол, тя щеше да бъде завършена поне с 10 години по-рано и да струва поне 3 пъти по-евтино. 

Знам как сега ще наскачат разгневени пазарните зомбита. Но тъй като не съм доктор по макроикономика, аз гледам на нещата елементарно. Каквото и да ми твърди икономическата наука, аз ще продължа да упорствам, че е по-добре да си богат, но здрав, отколкото беден, но болен. Например никой не може да ме убеди, че е по-добре водата в София да е частна и да струва 2,5 лева за кубик, отколкото да е обществена и да струва 14 стотинки. Или нещо греша?

 

В началото на този век автомобилното движение се увеличи 3-4 пъти. И точно тогава, тъкмо с тържеството на неолибералната идея, строителството на "Тракия" спря. Защо? Много просто - царските юпита решиха да отрежат пъпната връв на държавата с

магистралата. Те не искаха тя да се строи с обществени поръчки. Искаха да е 100 на сто частно, а частникът да е анонимен.

 

Затова подариха магистралата на някакъв българо-португалски офшорен консорциум. Той трябваше да я довърши със свои пари и след това да я дои 35 години, като събира такса от всеки минаващ автомобил. Стратегическа дълбочина! Сигурен съм, че на някои министри и днес им се върти в главата такъв вариант.

 

Уви, българският народ се оказа недорасъл за величието на пазарната идея. Защо трябва да ни скубят 35 години, казва си простият нашенец, когато може да я построим с европейски пари? Скандалът стигна до небесата. Целият мандат на Сергей Станишев премина в лицемерни маневри и пазарлъци между партньорите, докато накрая консорциумът се разпадна. Общо 8 години бяха хвърлени на вятъра. Чак при управлението на Бойко Борисов магистралата тръгна отново, и то пак с обществени средства - държавни и европейски. Така частният сектор се върна в люлката и пак захапа държавната цица.

 

Покрай този провал и народът се отврати от монархизма като такъв. Може даже да се каже, че заради тази пуста магистрала България се прости с шансовете си отново да стане царство и сега да ликува наред с другите царства за предстоящото бебе на Кейт Мидълтън. И дали заради това Лондон не ни иска ромите?

 

 

Както и да е, важното е, че магистралата пак тръгна. Е, не може да е минало без неизбежната корупция. Вероятно голяма част от парите не са се превърнали в чакъл и асфалт, а във ферарита, яхти и офшорни сметки. И все пак - магистралата е готова. И то на много по-ниска цена, отколкото обещаваше частният португалски консорциум. Защо? Именно защото парите бяха обществени, Брюксел принуждаваше държавата ни да спазва поне някакво благоприличие.

 

Всеки знае, че за да се излезе от кризата, трябва да се създават работни места. Но тук има едно голямо "но" - каква част от обществените пари стигат до ръцете на работниците?

 

Защото само тази част ни вади от кризата. Само тя се превръща в потребление. И само потреблението съживява бизнеса.

 

Аз бях едно от хилядите соцрепортерчета, които през 70-те и началото на 80-те тичаха да пишат въодушевени репортажи и очерци за строителството на тунела "Траянови врата", както и на четирите тунела и виадуктите на магистрала "Хемус". Репортерските заплати заедно с хонорарите тогава варираха между 150 и 200 лева. Можеше да се живее. Но забойчиците в тунелите вземаха по 1000 лева и нагоре, без да броим другите екстри. Това вероятно би се равнявало на 10 000 лева днешни пари. Тези трудови хора имаха по-високи доходи от шефовете на фирмите, от зам.-министрите и се равняваха с министрите. Разбира се, началството се радваше на редица други привилегии, които компенсираха обидата - например служебни лади и волги.

 

Къде го сега онзи горд тунелджия, който поръчваше по едно двойно уиски за цялата кръчма? Ние, репортерите, определено му завиждахме. Той си имаше огромна къща на село, гледаше крава, кокошки и пуйки, а мазето му беше пълно с от пиле мляко, все неща, за които градските тарикати можеха само да мечтаят. Той пък мечтаеше да

направи дъщерята журналистка, завалията. Всеки монтажник с разряд по оксижен вземаше около 500 лева, колкото заместник главен редактор на централен всекидневник.

 

Днес заплатите на работниците не стигат и една стотна от доходите на собствениците на фирмите. А всъщност и едните, и другите получават държавни пари. Но ако реалните разходи за магистралата са 1 милион за километър, то обществено-частното партньорство гарантирано ще ги раздуе до 4 милиона, от които 3,5 ще се разпределят между политици, чиновници, батко и братко, още преди да стигнат до реалния изпълнител. И за заплати и потребление не остава нищо.

"Mултигруп" - емблема на сбъркания преход в България. - Капитал, 15 март 2003, 0:00, електронно издание

"Mултигруп" - емблема на сбъркания преход в БългарияСилата на групировката идваше от слабостта на правителствата, корумпираната администрация и "услужливостта" на директорите на държавни фирми

Ако има фирма или личност, които най-добре да характеризират българския посткомунистически модел, това безспорно са "Мултигруп" и Илия Павлов. Историята на групировката до голяма степен разказва историята на българския преход - с неясния произход на капиталите, със заграбването на пари от държавните фондове, окупирането на входа и изхода на държавните предприятия, източването на държавните банки, корумпирането на политици, магистрати и журналисти.

Илия Павлов не беше само бизнесмен, както и "Мултигруп" не беше само фирма. В периода на своя най-голям възход групировката наподобяваше структурата на държавата - с близо 20-те си холдинга и множеството си дъщерни фирми тя покриваше практически всички направления на икономиката. В ранните години на прехода силата на "Мултигруп" идваше от срастването с държавата. Най-успешните периоди за групировката бяха тези, в които тя ползваше ясната и недвусмислена подкрепа на правителствата и на политическите сили, които са на власт. И обратното - липсата на политически чадър автоматично водеше до отслабване на нейната мощ.

Убийството на Илия Павлов е краят на най-знаковата фигура в ерата на първоначално преразпределение на икономическите ресурси в държавата. Павлов беше безапелационен лидер в анкетите за най-богат българин и най-известен бизнесмен. Погрешно е обаче да се твърди, че със смъртта му се слага краят на модела "Мултигруп". Истината е, че това, което правеше групировката на Илия Павлов, правеха и десетки други структури в страната. Истината е също, че този модел постепенно започна да отмира още преди няколко години в резултат на естествените трансформации, настъпили в бизнес средата. Започна да се променя към нормалност и самата "Мултигруп".

Приватизацията на държавната собственост, разбиването на монополите, валутният борд и засиленият банков надзор, либерализирането на пазарите, навлизането на външна конкуренция и серията от дисциплиниращи мерки, наложени ни отвън, ограничиха средата за прокарване на схемите, в които "Мулти" се беше специализирала по времето на правителствата на Луканов и Беров. Показателно е, че нито един от нароилите се приятелски кръгове впоследствие не успя да достигне мащабите на "Мулти­груп" в най-силните години, въпреки че ползваха не по-малки протекции от силните на деня.

Началото

Както при всички бързо забогатели бизнесмени, истината за първия милион на "Мултигруп" никога няма да стане известна. Самият Илия Павлов приживе разказваше, че е започнал бизнеса си с 500 долара, получени от продажбата на стария му автомобил "Вартбург". За начало на групировката се смята 1988 г. Тогава е регистрирана кооперацията "Мултиарт", в която член-кооператори са седем души, сред които Илия Павлов и тогавашният шеф на 6-и отдел на VI Главно управление на Държавна сигурност Димитър Иванов. Официалната дейност на кооперацията е търговия с антики и произведения на изкуството. "Мултиарт" беше една голяма каша, ние развивахме една разнородна дейност. После разделихме дейностите в отделни структури и създадохме нови вътрешни и външни структури, обединени в "Мултигруп", казва Илия Павлов пред "Труд" през 1992 г. "Мултиарт" натрупва първите си сериозни пари с подкрепата на Андрей Луканов, главно чрез експортно-реекспортни сделки с продукция на държавния комбинат "Кремиковци". По-късно Илия Павлов отива за осем месеца в Малта, за да прави частен бизнес. Там е създадена фирмата IPN - Trading (IPN най-вероятно означава Илия Павлов Найденов), която по думите му се е занимавала с рязане на подводници. В интервю пред "24 часа" Илия Павлов по-късно си спомня: "С турските ми колеги прекупувахме подводници от Совмор-флот, нарязвахме кожусите и ги пращахме за турските металургични заводи." Подобен бизнес би бил немислим, ако по онова време не е била налице подкрепата от висшия държавен апарат в България. До 1993 г. фирмата IPN - Trading държеше и казината на групировката в България.

След Десети ноември

През юни 1990 г. е регистрирана фирмата "Мултиинтернешънъл холдинг" във Вадуц, Лихтенщайн, с капитал 50 000 швейцарски франка. Две години след това капиталът е увеличен на 500 000 франка. Собственикът на дружеството остава неизвестен. Твърди се, че това е било първото задгранично дружество, от което тръгва истинската "Мултигруп". Според една от недоказаните хипотези част от първите капитали на групата са дош-ли от британския милионер Робърт Максуел. През септември 1992 г. "Гардиън" цитира представител на одиторската фирма "Прайсуотърхаус", според когото от секретна фирма в Делауеър са изчезнали 200 млн. долара. Според банковите документи парите са преведени на PH Inc. - компания, контролирана от бла-готворителната фондация на Максуел. Фондацията Maxwell Charitable Foundation се управлява от членове на фамилията и е регистрирана във Вадуц, Лихтенщайн.

Друг възможен източник на готов ресурс са изнесените от България по времето на Тодор Живков пари, трансформирали се в частни спестявания на червената номенклатура. Ако създателят на "Мултигруп" е имал достъп до такива тайни фондове, това най-вероятно е станало не без помощта на бившия шеф на военното контраразузнаване ген. Чергиланов, който е тъст на Илия Павлов при първия му брак.
Освен във Вадуц "Мултиинтернешънъл" се регистрира и в Драгоман, България. Базираната в България фирма е основен държател на дяловете в първите дъщерни дружества на групировката в страната - "Бартекс", "Интерстийл", "Мултигруп инженеринг", "София инс.", "Арес делта", "Интком", "Мултиагро" и др. Повечето от тях също са регист-рирани в Драгоман.

Произходът на капиталите на "Мулти" и досега остава загадка. Начинът, по който е създадена например Кредитна банка - с кредит от ДСК, противоречи на версията за изсипването на купчина готови пари, а по-скоро подсказва успешното оползотворяване на високи покровителства. В същото време обаче не може да не се отчита странната връзка, която съществува между групировката, Андрей Луканов и Огнян Дойнов и разпадането на източноевропейските фондове на Робърт Максуел.

Връзката с Луканов, Дойнов и Максуел

От малкото известно за отношенията между бившите комунистически босове (които бяха в конфликт), тайните служби и известния британски бизнесмен те могат да се тълкуват както като двойна игра, така и като сделка в резултат на добре балансирани бизнес интереси. Твърде е възможно те взаимно да са си държали козовете и да са достигнали до някакъв баланс при разпределянето на пари и влияние. Илия Павлов също има място в развитието на тези отношения.

След обявяването на мораториума върху външния дълг Луканов има нужда от влизането на Максуел в България, за да покаже пред света, че страната не е изолирана и чуждият бизнес продължава да инвестира в българската икономика. През април 1990 г. британският бизнесмен идва в България и са договорени инвестиции на "Максуел комюникейшънс корпорейшън" (Maxwell Communikation Corporation) за повече от 10 млн. долара. Според някои източници единственото условие, което е поставено тогава пред Максуел, е да не се работи пряко с Огнян Дойнов и то е спазено, поне формално. Това изискване очевидно поражда нуждата от нов посредник на мястото на Дойнов, който по това време отговаря за международната дейност на Максуел.

По това време Илия Павлов за първи път се среща лично с Максуел в Лондон. Два месеца след посещението на Максуел в София във Вадуц е регистрирана компанията "Мултиинтернешънъл холдинг". Връзката между холдинга и Максуел минава през Огнян Дойнов и инвестиционните фондове на скандалния инвеститор за Източна Европа. Най-известният от тези фондове е "Лондон енд Бишопсгейт интернешънъл инвестмънт мениджмънт" (London and Bishopsgate International Investment Management) с капитал 1 млрд. долара. За този фонд се твърдеше, че срещу 5% комисиона е управлявал валутния резерв на България. Впоследствие фондът променя два пъти името си - веднъж на "Максуел - централно- и източноевропейско сдружение", а след това - Legibus 132 PLS.

Един от служителите му - Ейдриън Френд, който преди това е бил служител на "Мерил Линч", по-късно преминава на работа в "Мултигруп". Според една от версиите именно Огнян Дойнов е посредничил за прехвърлянето на Френд в "Мултигруп". Тази плетеница от отношения дава основания да се предполага, че последният източноевропейски фонд на магната е бил един от възможните източници на финансиране за структурите на Илия Павлов.

Ейдриън Френд (по време на периода му в "Мерил Линч") е свързан и с друга от първоначалните версии за забогатяването на Илия Павлов. Става дума за операции с български външен дълг, финансирани с пари на Максуел и извършени от "Мерил Линч" веднага след обявяването на мораториума от правителството на Луканов.

Съществуват твърдения, според които по тази схема тогава са били изкупени между 100 и 150 млн. дълг на цени между шест и десет цента за долар. "Безспорно Андрей (Луканов) му е помагал. Ако тръгваме по пътя на пазарната икономика, трябва да има богати хора, групировки. Не мога да кажа, че Андрей е бил стратегът на "Мултигруп", но вероятно някой и друг добър съвет им е дал...", обяснява Александър Атанасов, брат на Андрей Луканов, в интервю за 24 часа през 1997 г. В същото интервю той казва и че е бил за пет месеца представител на "Мултигруп" в Москва.

"Аз не бих отрекъл, че познавам г-н Дойнов, защото още като бях малък виждах негови портрети на 9-ти септември. По-късно го видях на живо, тъй като имах възможност да работя известно време с някои от хората на Максуел в Лондон. По това време той беше там", казва сам Илия Павлов в интервю за предаването "Неделя 150" през 1994 г. В същото интервю Павлов обяснява също: "През 1992 г. в известен период Емил Дойнов като консултант беше ангажиран по някои наши сделки в Полша. Често пъти контактуваше с главната квартира в Швейцария."

Разрастването на "Мултигруп"

През август 1991 г. се появява ново анонимно дружество, този път регистрирано в Цуг, Швейцария - Multigroup AG. То е с капитал 1 млн. швейцарски франка и се представлява от адвоката Йохан (Ханс) Стюбер. С него се свързват и други дружества, които впоследствие се оказват в структурата на групировката. Сред тях са "Минстрой майнинг къмпани" (Minstroy mining Company AG ), "Химекспорт" (Chimexport AG), "Мултитроникс" (Multitronics AG). Първото дружество с название "Мултигруп" е регистрирано в България през юли 1992 г. Това е "Мултигруп България" АД, собственост на "Мултигруп - Цуг". В него има символично участие шефът на "Интерстийл" Иван Дремсизов. В първите години от дейността на групировката в България собствеността в основните ? дъщерни дружества тук се държи от "Мултиинтернешънъл", въпреки че тя винаги е била оставяна в сянка и за пред обществото се показва "Мултигруп България". От този период е и фирмата "Венеса естаблишмънт", регистрирана във Вадуц, Лихтенщайн, но базирана в Цуг, Швейцария. Тя е работила предимно като финансова и консултантска компания, обслужваща структурите на холдинга. Друга по-известна задгранична структура на "Мулти" е IBI, регистрирана във Вирджиния, САЩ. През нея са се контролирали казината в Латинска Америка и износът на въглища от САЩ. Впоследствие дейността в САЩ е концентрирана предимно на финансовите пазари, осъществявана с посредничеството на "Мултигруп финанси - САЩ". За IBI повече не се споменава нищо, очевидно групировката губи бизнеса си с казината. Като цяло дейността на "Мултигруп" извън България остава главно в областта на амбициите и намеренията.

Около 1994-1995 г. в структурата на "Мултигруп България" има над 120 дъщерни фирми. Компанията дублира всички направления на националното стопанство - енергетика, металургия, минна индустрия, туризъм, лека и хранително-вкусова промишленост, селско стопанство, финанси и т.н.
Обяснението за бързото разрастване и силата на "Мултигруп" е в умението да използва доброволно освободените или умишлено незаети от държавата пазарни пространства. Превръщането ? във фактор от национално значение става възможно благодарение на слабостта на правителствата, корумпираната администрация и склонността на шефове на държавни предприятия да работят за интересите на групировката.

Схемата "вход - изход"

не е измислена от Илия Павлов, но е факт, че в България тя беше приложена особено успешно и донесе значителни печалби на "Мултигруп". При тази схема частната компания монополизира доставките на суровини, горива и консумативи за държавното предприятие, като заедно с това получава възможност да реализира и голяма част от продукцията. Дори дейността на държавната фирма като цяло да е печеливша, печалбата остава във фирмата посредник, а не в производителя. Типичен пример за подобна схема на "Мулти" са отношенията между фирмата на групировката "Интерстийл" и металургичния комбинат "Кремиковци" в годините преди неговата приватизация. Девизът на групировката беше: "Сложи ръка на входа със суровините и ще разполагаш с крайния продукт на пазара." Тази схема нанася трайни щети за държавните дружества, тъй като посредникът не се интересува от инвестиции в тях. Самата "Интерстийл" отричаше, че има доминиращ дял в търговията с готова продукция. Нейният директор Иван Дремсизов твърдеше, че компанията е имала около 18% от търговията с рулони. Шефове на комбината по онова време обаче твърдяха, че делът на "Интерстийл" в износа на готова стомана от комбината е бил над 25%. Според високопоставен служител на "Мултигруп" "Интерстийл" е внасяла около 350 хил. тона коксувани въглища годишно и около 500 хил. тона желязна руда за комбината. Общият обем на тези операции по данни на групировката е бил около 150 млн. долара годишно. С подобни входно-изходни схеми дружества от структурите на "Мултигруп" контролираха "Агрополихим" - Девня, и някои от захарните заводи.

Цесиите с "Химко" и "Кремиковци"

През 1994 г. групировката на Илия Павлов успя да откупи вземания на държавната фирма "Булгаргаз" от предприятията "Химко" - Враца, и "Кремиковци" на обща стойност 3.357 млрд. стари лева. Сделката предизвика трусове в три поредни правителства и в крайна сметка се наложи приемането на специален закон, за да бъде отменена. Цесията по същество беше усъвършенстван вариант на входно-изходните схеми. Чрез двата договора за откупуване на вземанията кредитори на държавните предприятия станаха Кредитна банка и "Дисконтова къща", които по онова време бяха част от структурите на групировката. Предвиждаше се "Химко" и "Кремиковци" да погасяват задълженията към тях чрез готова продукция за кратко време. Това осигури на групировката още по-голям контрол на изхода на "Кремиковци" и засили позициите ? при търговията с продукция на "Химко". В същото време правителството прие постановление, според което вземанията на "Булгаргаз" придобиват статут на държавни. Докато "Кремиковци" послушно изпълняваше финансовите си "задължения" към фирмите на "Мулти", при "Химко" ситуацията се разви по друг сценарий. Оказа се, че торовият завод трябва да плаща един и същ дълг два пъти - веднъж на държавата и втори път на "Мулти".

Превръщането на Кредитна банка и "Дисконтова къща" в основни кредитори на "Кремиковци" и "Химко" трайно обвърза двете предприятия с "Мултигруп". Точно по това време се обсъждаха законови поправки, даващи възможност на кредиторите да обявяват в несъстоятелност своите длъжници. Това позволяваше на фирмите на "Мултигруп" да търсят вземанията си от "Химко" и "Кремиковци" чрез подобна процедура. Междувременно "Мултигруп" успя да се намести в газовото дружество "Топенерд - жи" и това повиши интереса на групировката към приватизацията на индустриални фирми - големи потребители на природен газ. Тогавашният шеф на "Булгаргаз" Ангел Попов, който подписа цесионния договор със структурите на "Мулти", отрече подобна възможност, като обясни, че Кредитна банка и "Дисконтова къща" имали подписана декларация пред финансовото министерство. С нея "Мулти"-фирмите обещавали, че няма да участват в приватизацията на двата държавни комбината. Дори без да приватизира "Химко" и "Кремиковци", групировката на Илия Павлов спечели много от сделката. По груби изчисления на базата на първоначалната схема нетният положителен ефект за групировката възлизаше на 4 млрд. лева. След време един от бившите вицепрезиденти на "Мултигруп" твърдеше, че "сумарната печалба на групировката е около 80 млн. долара, разпределени в три години".

Скритата приватизация

Друг любим прийом на групировката бяха схемите за приватизиране на държавни дружества чрез увеличение на техните капитали под условие. В повечето случаи ставаше дума за апетитни дружества, които можеха да бъдат приватизирани по стандартните процедури на добра цена. Приватизацията чрез увеличаване на капитала лишава на практика хазната от кешови постъпления. Прокарването на подобни схеми, които са в ущърб на държавата, беше възможно единствено със съгласието или пасивното бездействие на съответния принципал на дружеството.

От всички дружества, в които "Мулти" пробва подобни схеми за придобиване на контрол, единствено при "Интерхотел Велико Търново Арбанаси палас" това стана факт. При "Бороспорт" успехът беше временен, тъй като съдът отмени извършеното увеличение на капитала, а схемите за ОЦК - Кърджали, "Минстрой холдинг" и "Газсроймонтаж" бяха стопирани малко преди да бъдат осъществени.
Във всички тези опити беше ползван един и същ механизъм. През 1997 г. приватизационният фонд "Мултигрупелит" (сега "Ем Джи елит холдинг") придобива миноритарен дял по линия на масовата приватизация. След това "чуждестранен инвеститор", приближен до "Мулти", предлага на държавата да инвестира средства във въпросното дружество чрез увеличаване на капитала. В случая с "Бороспорт" и "Интерхотел Велико Търново" като инвеститор се яви регистрираната в Лихтенщайн фирма "Мегават инвест".

По линия на масовата приватизация "Мултигруп" успя да влезе в много ключови отрасли на икономиката. По този начин групировката придоби активи, вариращи според различни оценки между 10 и 25 млрд. стари лева. Изпълнявайки обща стратегия с други приватизационни фондове, групировката преструктурира пакетите си от масовата приватизация. Едни от тях "Мулти" продаде срещу пари в брой ("Химко", "Булгартабак"). Пакетите от други предприятия пък бяха запазени и допълнени. По този начин "Мултигруп" придоби конт-рол върху "Минстрой холдинг", "Стоманени профили", "Елкабел", "Приста", "Рила Боровец", "Грандхотел Варна" и други.

Източването на държавните банки

Няма по-ярък пример за причините, довели до разграбването на банковата система, от взаимоотношенията, които структури на "Мултигруп" бяха установили с държавната "Балканбанк" по времето на Иван Миронов. При публикуването на прословутия списък на кредитните милионери се оказа, че фирмите на групировката дължат цели 91 млрд. лева, повечето от които на "Балканбанк". За да се кредитират земеделските проекти на "Мулти" тогава, в банката на Миронов съществуваше специална дирекция.

"Балканбанк" е емблематичен пример за тотално обвързване на една държавна банка с частна групировка и превръщането ? в дойна крава", заяви преди години Едвин Сугарев. След фалита си "Балканбанк" имаше 16 големи длъжника, в които бяха съсредоточени над 80% от общия размер на несъбираемите или трудно събираеми кредити. Седем от тези лоши длъжници бяха фирми, принадлежащи пряко или непряко към структурите на "Мултигруп". Към момента на затварянето на банката техните кредити представляваха 33.6% от кредитния портфейл на банката и възлизаха на 12.505 млрд. стари лева (над 100 млн. долара по тогавашните валутни курсове - бел.ред.).
Сред най-големите длъжници на "Балканбанк" бяха "Дисконтова къща" АД, "Ер Виа" АД, "Индустриал М" АД, "Балкан машинъри" АД, "Балкан агро" АД и други.

Фирми на "Мултигруп" взаимно си гарантирали кредити, прехвърляли задължения, предоставяли обезпечения. "Балканбанк" е била експлоатирана като безпроб-лемен източник за финансиране и механизъм за преливане на държавни пари в частни сейфове от "Мултигруп", което е довело банката до фалит, твърдеше Сугарев. С посредничеството "Дисконтова къща" и "Балкан машинъри" пък са били отпускани множество кредити за губещи държавни предприятия като "Балканкар холдинг", "Чавдар" - Ботевград, и други. Основният бизнес на "Мулти"-структурите е бил да печелят от лихвените разлики между това, което получава "Балканбанк", и това, което плащат крайните кредитополучатели.
След огласяването на списъка на кредитните милионери се разбра, че "Мултигруп" е направила всичко възможно, за да изчисти натрупаните дългове на дъщерните си фирми. Оказа се, че в последния момент са сключени договори за цесии със синдиците на "Балканбанк", където бяха основните дългове на групировката. По този начин "сметката" на нейни фирми длъжници намаля с около 45 млрд. стари лева - главно заради погасени задължения на "Дисконтова къща" АД и "Индустриал М" АД.
Иван Миронов беше отстранен от ръководството на "Балканбанк" през септември 1995 г. Няколко седмици по-късно банкерът беше арестуван по прекратеното вече дело "Булгаргеомин" и четири дни след това - освободен от следствения арест. Веднага след това Миронов напусна България и се засели трайно в САЩ. Според публикации в пресата Миронов купил първата си къща в САЩ от съпругата на Илия Павлов. Тя се намира в градчето Виена, щата Вирджиния, близо до Вашингтон. В съседство с имота има друга къща, която е фамилна собственост на семейство Павлови.

Кредитна банка

беше една от първите банки на икономическите групировки в България и дълго време беше най-голямата от тях. От самото създаване (с кредит за захар от ДСК за "Бартекс"), през увеличаването на капитала с апортиране на ливади, до фалита ? "Кредитна" беше музей на икономическите номера на прехода в България. В различните периоди от историята на "Мулти-груп" банката е играла повече или по-малко водеща роля в схемите на групировката. Най-рутинната дейност на банката, носеща ритмични загуби, е финансиране на непечеливши дейности в рамките на "Мултигруп" и инициативи от типа на спонсорства за футболен клуб ЦСКА във времето, когато негов президент беше Илия Павлов.
Освен участието ú в цесиите с "Химко" и "Кремиковци" "Кредитна" се прочу по-късно и с договорите за доверително управление на ЗУНК облигации, сключвани с ДСК по времето на Бистра Димитрова. Не може да се твърди, че положението на финансовата институция е било хронично нестабилно, но винаги в моментите на трудности се е намирал спасителен вариант с някаква схема, държавна институция или банка. През 1996 г., когато масово падаха банкови лицензи, Кредитна банка също влизаше и излизаше от списъците за затваряне, но в крайна сметка оцеля благодарение на "щедростта" на ДСК. По-късно ликвидността на банката се подобри значително с привличането на големи суми от вече затворените банки. След като правителството на Иван Костов поде тотална война срещу структурите на "Мултигруп", банката беше съвсем съзнателно изпразнена от групировката и подготвена за фалит.

Навлизането в енергетиката

По времето на кабинета "Беров" групировката успя да направи големия си пробив в енергетиката. Фирми, свързани с "Мултигруп", успяха да се вклинят в транзита на руски ток за Сърбия, Гърция и Македония. Твърди се, че през 1997 г. дружеството "Енергия 94" е доставило за тези страни около 650 млн. киловатчаса електроенергия. Тази сделка не е много голяма - общо за около 20 млн. долара, но според източници от структурите печалбата е била около 30%. "Мултигруп" държеше монопола и продължава да доминира при вноса на въглища за електроцентралите във Варна и Русе. Тези доставки се извършват чрез фирмите "Фарадей" и "Ритъм 4". Твърди се, че печалбата от тези доставки е била поделяна между "Мултигруп" и собственика на двете дружества Руси Данев. Отново според източници от "Мултигруп" през 1997 г. по този начин е била извършена сделка за доставка на въглища на стойност 40 млн. долара.

През есента на 1995 г. "Мултигруп" направи опит да се настани трайно на пазара на електроенергия, като регистрира дружеството "Балкански енергийни системи". В него с по 50% участваха "Енергия 94% и РАО "Обединени енергийни системи", Русия. Идеята беше в това дружество да се включи и НЕК и освен транзита през България то да поеме част от износа на български ток в чужбина. След отказа на НЕК дружеството не можа да реализира значителни сделки.

Големият успех за Илия Павлов беше навлизането в газовия бизнес. Първоначално това стана чрез фирмата на Сашо Дончев "Овергаз". "Мултигруп" влезе в две от структурите на холдинга - "Овергаз инк" и "Овергаз интернешънъл", в които с 50% участва руската "Газпром". "Овергаз интернешънъл" е включена във веригата за доставки на руски природен газ за България, а "Овергаз инк" е компанията, чрез която Сашо Дончев и "Газпром" оперират на българския пазар. Според бивши служители на групировката от газовия бизнес са били реализирани продажби на повече от 4 млрд. кубически метра газ и оборот от около 450 млн. долара на година.

След подписването на споразумението за сътрудничество в областта на енергетиката с Русия през есента на 1994 г. беше създадено дружеството "Топенерджи", което трябваше да доставя руски газ в страната. В него поравно участваха "Газпром" и държавната фирма "Булгаргаз". Една година след регистрацията на дружеството делът на "Булгаргаз" беше намален на 25.1% главно за сметка на включването на "Мултигруп" чрез двете ? структури - "Овергаз инк" и "Мултигруп България холдинг", които общо придобиха 16.5%.

Периодично групировката правеше опити през годините да монополизира напълно доставките на руски газ в страната. Голяма част от плащанията на "Бургаргаз" по доставките на горивото минаваха през дъщерната на групировката Кредитна банка. При Жан Виденов тези домогвания до известна степен бяха ограничени, но при подписването на ново газово споразумение с Москва по времето на Стефан Софиянски "Мултигруп" отново попадна в схемата за стратегическо партньорство между Русия и България в газовия сектор. Чак при правителството на Иван Костов "Мулти" беше изтикана силово от газовия бизнес. Първият фактор за това беше изричното настояване на Костов за изваждане на "Мултигруп" от "Топенерджи" и изолирането от проектите по разширяване на газопреносната система. "Мулти" преигра във войната с правителството, започна да пречи на бизнеса и Вяхирев не се поколеба да я жертва в името на това "Газпром" да продава и транзитира газ през България. Втората причина е по-малко известна и тя е свързана с избухналия по онова време скандал с контрабанда на пиратски компактдискове от ДЗУ за Русия. Разбра се, че те са били превозвани със самолет на "Газпром", което компрометира компанията и трайно влоши отношенията на Илия Павлов с Рем Вяхирев.

Говори се, че след този случай шефът на "Газпром" е издал изрична забрана за достъпа на Павлов в сградата на руската компания. След сделката за газа "Мултигруп" загуби нещото, което я правеше силна и различна от всички други групировки в България - подкрепата на гигант като руския "Газпром". Постепенно беше сложен край на илюзиите, че правенето на бизнес по руски модел чрез инфилтриране на политиката в бизнеса може да продължава още дълго време и в България.

Контрабандата на захар

През 1998 г. правителството на Иван Костов уличи "Мулти­груп" в контрабанда на захар за десетки милиони. Разбра се, че дъщерната на групировката фирма "Бартекс трейдинг" и близки до нея дружества са внесли общо 305 914 тона захар при различни митнически нарушения за периода 1994-1998 г. Общите щети за държавата от захарната афера бяха изчислени на 52 млрд. стари лева. Над 140 хил. тона от конт­рабандната захар са влезли в завода на "Мулти" в Камено, съобщи по онова време шефът на НСБОП Кирил Радев. Той заяви в пресата, че е налице "класически пример за добре организирана престъпна дейност". В аферата бяха замесени 13 митничари от Бургаската районна митница. На трите фирми - "Бартекс", "Ман шугър" и ЕТ "Сиви - Иван Сиви", беше наложена глоба от рекордните 23 млрд. стари лева. Шефът на "Мулти" Илия Павлов тогава опита да се разграничи от скандала, като заяви, че "Бартекс" вече не е в структурите на групировката. До съдебни присъди по аферата обаче така и не се стигна, тъй като експертиза на вещите лица стигна до заключението, че дъждове са "стопили" около 12 хил. тона захар.

"Мултигруп" и политиците

Макар произходът на групировката да е червенеещ, истината е, че през годините "Мулти­груп" не се ограничаваше във взаимодействие само с една партия. Вярно е, че среди в БСП винаги са подкрепяли "Мултигруп". Не случайно най-големите си удари компанията осъществи с подкрепата на Андрей Луканов и при правителството на Любен Беров. По времето на Жан Виденов част от соцпартията открито се разграничаваше от действията на "Мултигруп", но това не поп­речи много на бизнеса ?.
Групировката беше специализирала в пазаруването на отделни политици от представените в парламента сили. Парламентарното лоби често пъти е успявало да промени позиция на държавата по един или друг въпрос, в който е имало преплетени интереси на "Мулти". Ако има цяла политическа сила, която най-трайно да е отстоявала интересите на групировката, това е Движението за права и свободи, чийто лидер Ахмед Доган не криеше личното си приятелство с Илия Павлов.

Моделът "полугрупировка-полупартия" дълго време носеше успех на Илия Павлов. Умелото лавиране между партиите в парламента беше възможно поради факта, че всички правителства след Десети ноември имаха крехко мнозинство и с подкупването на правилните хора в парламента лесно можеше да се влияе на държавната политика. Жан Виденов беше първият премиер на кабинет, подкрепен от солидно мнозинство в парламента. При него за първи път стана възможно правителството да избира - да провежда собствена политика или да бъде зависимо от "Мултигруп". Въпреки направените опити да демонстрира независимост от групировката, предаден от свои, Виденов не успя да се еманципира докрай от влиянието на "Мулти"-лобитата.

Близостта на "Мултигруп" с управляващите беше възстановена за кратко при служебното правителство на Стефан Софиянски. Едва при кабинета "Костов" беше сложен край на принудителното партньорство на държавата с групировката. След дълги години на политическо покровителство "Мулти" изведнъж се превърна в мишена. Тоталната война, обявена от синьото правителство, сви значително мащабите на "Мултигруп". По това време Илия Павлов обяви публично, че прекратява финансирането за политически партии и ще се занимава само с бизнес. Това обещание беше нарушено в навечерието на последните парламентарни избори, когато "Мулти" наля ресурси в кампанията на "Националното движение Симеон Втори". В победата на царската партия Илия Павлов видя шанс за повторното превръщане на "Мултигруп" в значим фактор в икономиката на страната.

Смяната на имиджа

В историята на своето съществуване "Мултигруп" направи няколко опита за изчистване на петната от своя имидж. Първият беше през 1995 г. "Структурите сами трябва да се откажат от своите деяния и да отрежат от себе си тази ненужна част от бизнеса си, както гущерът къса опашката си, за да спаси живота си", написа тогава шефът на групировката Илия Павлов в програмната си статия за левия вестник "Дума". Този първи опит за представяне в по-благоприятна светлина беше последван от изваждането на бивши служители на Държавна сигурност от структурите на групировката.
Вторият опит за промяна на общественото мнение беше в разгара на газовата война през 1998 г. За да стопли отношенията си с кабинета "Костов", Илия Павлов отстрани две от ключовите фигури в управлението на групировката - вицепрезидентите Радослав Ненов и Иван Колев. Публично беше заявено, че занапред фирмите от структурата на "Мултигруп" ще бъдат управлявани от технократи. За такъв беше сочен Спартак Жаров, който обаче се дискредитира покрай захарната афера.

Кадровите рокади бяха последвани и от цялостно преструктуриране на бизнеса. Вместо групировка беше наложена по-добре звучащата дума корпорация. За целта беше извършена пререгист­рация на компанията-майка, която първоначално беше прекръстена на "България 2002 АД холдинг", а след това на "MG корпорация". Подменен беше изцяло и съставът на управителните органи, като всички стари мениджъри бяха извадени и на тяхно място бяха вкарани три чуждестранни лица - Енгелберт Шнайдер, Ханс Стюбер и Грегър Шортс. Официално беше съобщено, че външна фирма е придобила над 20% от "Мултигруп - Цуг", която държи контролния пакет от всички български фирми на групировката. Останалите 80% бяха обявени за собственост на фамилния тръст Павлови. Тази сделка представи "Мултигруп" с ново лице - фирма с чуждестранно участие и с управители чужденци.

Групировката постепенно се сви до размерите на нормална бизнес структура, като запази само няколко приоритетни направления (туризъм, минна индустрия, лека промишленост). Промяната е видима и с просто око - "Мултигруп", която преди години получаваше лесен достъп до проекти и доставки чрез правителствени протекции, сега е принудена да инвестира на зелено и да участва в търгове. Включително и да губи приватизационни сделки, какъвто беше случаят с продажбата на мажоритарния пакет от курорта "Св. Константин и Елена", спечелена от варненската групировка ТИМ.
 


Кадровата политика на "Мултигруп" през всичките години от нейното съществуване се характеризираше с привличането на работа в нейните структури на утвърдени специалисти, работили в държавни предприятия или в държавната администрация. Сред шефовете на групировката фигурираха имената на множество бивши служители на Държавна сигурност, министри и заместник-министри. Част от кадрите на групировката бяха привличани заради професионалния им опит, а други - заради заслуги към "Мултигруп".

Иван Колев

- заместник-министър на търговията по времето на Любен Беров, преминал на работа в структурите на "Мултигруп" и издигнал се до вицепрезидент на групировката.

Димитър Иванов

- бивш шеф на Шесто главно управление в Държавна сигурност, впоследствие вицепрезидент на "Мултигруп", отговарящ за регионалното развитие.

Румен Сербезов

- бивш посланик на България в Япония, работил в Министерството на леката промишленост, ЦКС и министър на търговията при Тодор Живков, председател на стопанския отдел на ЦК на БКП в периода 1989 - 1990 г. Впоследствие станал генерален директор по леката промишленост в "Мултигруп".

Николай Вълканов

- бивш директор на научно-изследователския институт по минно дело, генерален директор на държавната фирма "Минстрой холдинг", впоследствие станал вицепрезидент по инвестициите на "Мултигпруп" и шеф на "Минстрой майнинг".

Александър Цветански

- бивш заместник-министър на енергетиката, впоследствие станал генерален директор по енергийни въглища в "Мултигруп".

Радослав Ненов

- бивш началник на планов отдел в ДСО "Промишлено строителство" - Ямбол, заместник-генерален директор по икономическите въпроси на СМК - Ямбол, конфедерален секретар в КТ "Подкрепа", станал вицепрезидент по икономическите въпроси на "Мултигруп".

Минко Герджиков

- бивш заместник-министър на търговията, впоследствие станал вицепрезидент на "Минстрой холдинг".

Димитър Соколов

- бивш заместник-министър на енергетиката, който стана директор на фирмата "Енергия 94" и генерален директор по енерго-производства и ремонти в "Мултигруп".

Бойко Драганов

- бивш началник на отдел в Министерството на външните работи, служител във ВТО "Изотимпекс" и ВТО "Техника", впоследствие станал изпълнителен директор на ТПК "Мултиарт" и главен секретар на "Мултигруп".

Михаил Трифонов

- бивш зам. ген. директор на "Зърнени храни и фуражна промишленост" и заместник-министър на земеделието, впоследствие генерален директор по селското стопанство в "Мултигруп".

Спартак Жаров

- бивш служител в "Кинтекс", ръководител на център в БИСА, генерален директор на "Биоинвест", който впоследствие стана генерален директор по хранително-вкусовата промишленост в "Мултигруп" и изпълнителен директор на захарната фирма "Бартекс".

Славчо Славчев

- бивш заместник-директор на държавната фирма "Химимпорт", впоследствие наз-начен за шеф на фирмата "Химекспорт", дъщерна на "Мултигруп".

Недялка Сандалска

- първи заместник-председател на Комитета по туризъм, впоследствие станала генерален директор по туризма в "Мултигруп" и шеф на "Балкантурист".

Георги Петков

- бивш служител в държавната администрация, впоследствие генерален директор по вътрешната търговия в "Мултигруп".

Митьо Виделов

- дългогодишен главен архитект на София, бивш заместник-министър на строителството, впоследствие започнал работа като експерт в "Мултигруп".

Тодор Ненчев

- бивш изпълнителен директор на държавната фирма ЗММ и заместник-министър на промишлеността, впоследствие става генерален директор по машиностроене в "Мултигруп" и шеф на "Балкан машинъри"

Любомир Филипов

- бивш управител на БНБ, станал прокурист на Кредитна банка, където отговаряше за анализите и стратегическото планиране.

Младен Апостолов

- бивш заместник-началник на отдел в Държавна сигурност и в управление "Кадри" на МВР, впоследствие член на съвета на директорите на "Мултигруп".

Спас Гелемеров

- бившият шеф на "Булгартабак холдинг" заедно с цялото ръководство на държавното тютюнево предприятие пое ръководството на Ем Джи БТ - фирма на "Мултигруп".

Евгени Червенков

- бивш генерален директор на "Нефтоимпекс" и търговски представител в Ирак, впоследствие станал генерален директор по петрола в "Мултигруп" и шеф на компанията "Еурола".

Веселин Павлов

- бивш министър на транспорта, впоследствие преминал на работа в "Мултигруп" и отговарял за направлението "Транспорт" в групировката.

Димитър Калчев

- бивш шеф на клона на Кредитна банка в Русе, сега министър на държавната администрация.

Пламен Вачков

- бивш ген. директор на "Микропроцесорни системи" - Правец, впоследствие генерален директор по електроника и телекомуникации в "Мултигруп" и изпълнителен директор на "Мултитех".

Владимир Петров

- бивш служител в МВнР, впоследствие генерален директор по финансови инвестиции - Русия

Жельо Добрев

- бивш председател на НАПС, впоследствие станал представител на "Мултигруп" в Москва.

Лилян Вачков

- бивш ген. директор на "Кремиковци", станал представител на "Мултигруп" в Белград.

Трифон Цветков

- бивш шеф на НЕК, преминал на работа в дъщерната на групировката фирма "Енергия 94".

Димитър Соколов

- бивш шеф на Комитета по енергетика, преминал на работа в "Енергия 94".

Веселин Благоев

- беше главен секретар на Министерския съвет по времето на Любен Беров и изпълнителен директор на Агенцията за приватизация при Жан Виденов, станал впоследствие изпълнителен директор на Кредитна банка.


Източник: Капитал

Асен Йорданов, НАД 11 000 У НАС ЗАВИСИМИ ОТ ХАЗАРТА. - <http://www.rilacasino.com/press_releases.php?v=ftxt&c=66&id=6> (22.08.2012, 14:15)

Асен Йорданов, НАД 11 000 У НАС ЗАВИСИМИ ОТ ХАЗАРТА. - <http://www.rilacasino.com/press_releases.php?v=ftxt&c=66&id=6> (22.08.2012, 14:15)

Източник: КАЗИНО РИЛА

Банкерско лоби зад ареста на Чамурджиев? - Десант, 17.11.2010 11:55

Банкерско лоби зад ареста на Чамурджиев?

 

Автор : Фани Христозова, снимки: Николай Недев


Арестът на Чамурджиев на пръв прочит може да се приеме за мощен удар на МВР срещу организираната престъпност, ако в случая не бяха останали неизяснени няколко въпроса, които подклаждат съмненията върху истинската причина за задържането.Ключът за килията на общинския съветник от Бургас Венцислав Чамурджиев се държи от банково лоби. Тази версия упорито си проправя път из коридорите на бургаското следствие, където бизнесменът е затворен от седмица. На 4 ноември, след акция на антимафиоти, Чамурджиев бе отведен с белезници от луксозния си дом в бургаското село Маринка. Обвинението срещу него е за лихварство, рекет и пране на пари. Компания за кратко в следствения арест му правиха 53-годишният Тодор Овчаров, Георги Манчев на 27 г. и Тодор Атанасов (41 г.), известен като Томи Черния. В момента и тримата са свобода срещу парична гаранция.

Безспорно общинският съветник може да се нареди сред най-ярките фигури на ъндърграунда от зората на прехода. На политическата сцена пък дебютира редом с Йордан Цонев, в далечната 1996 г, когато след вътрешно партиен преврат оглави сините в Бургас. Последваха серия скандали. Срещу новото управление на „Богориди“ 34 в крайморския град тогава открито се обяви един от основателите на СДС Едвин Сугарев. В писмо до Иван Костов той в прав текст обяви, Чамурджиев е човек на силовата групировка „Аполо и Болкан", а изборът им с Цонев е осигурен с гласовете на проститутки и мутри.

Тандемът Цонев - Чамурджиев властва в Бургас точно една календарна година – достатъчно време, за да нанесе непоправими щети на местната организация на СДС и да предизвика трусове в икономическия живот в региона.

През септември 1997 г., Чамурджиев бе принуден да напусне сините редици. Името му изплува в скандал, свързан с пленяването на кораба “Алфа БГ" край бреговете на Сомалия. А и публична тайна в града беше фактът, че в отделни периоди бизнесът му се е преплитал и с ВИС. През годините той бе разследван за невърнати кредити на фонд “Земеделие” (проверката удари на камък), разпитван бе заради брутален побой над бившия шеф на пристанището Борислав Ботев, който така и остана неразкрит.

Завръщането му в политиката на миналите местни избори отново мина на ръба на скандала.

Бизнесменът предизвика истински феномен - без никаква кампания и само с два плаката на основателя на БСДП д-р Петър Дертлиев, залепени на бинго-зала "Септември" успя да вкара трима съветника в местния парламент в Бургас.

Никой така и не си направи труда да доказва, че местата са купени с гласовете на роми. И въпреки, че две години по-късно полицията получи буквално на тепсия доказателствата за търговия с гласове (при обиск в дома на наркобоса Стойчо Калоянов - Лудия, униформени се натъкнаха на цели три списъка с имената на лица, адреси и ЕГН-та, на които пише, че трябва да се осигурят за Българска социалдемократическа партия -Дертлиев), МВР отново си затвори очите.

Лудия получи 8 г. затвор, за търговия с наркотици, а Чамурджиев даже не е бил викан на разпит, провери ДЕСАНТ.

Защо арестът му е поискан точно сега, а не през годините, когато за дейността му можеха да се съберат далеч по-солидни доказателства, никой не разбра. Хора от обкръжението му обаче лансират версията, че белезниците били поръчани от банкерско лоби, обслужващо основно интересите на премиера Бойко Борисов.

Всъщност основният коз на обвинението Тодор Атанасов- Томи Черния се оказва доста компрометиран. Томи е приятел на Чамурджиев от детството, и именно на него дължи финансовия си преспоритет. Черния е плътно до Венци и дясната му ръка бизнесменът Любен Джубрилов, на който Чамурджиев повери една от най-успешните си фирми "Мел Инвест". През март 2009 година обаче репутацията на Джубрилов като крупен строителен инвеститор се срина.

Заедно с Черничкия и още трима души бяха обвинени в рекет и лихварство. И докато сочените за негови съучастници търкаха наровете в ареста, Джубрилов заряза бизнеса си и успя да избяга в чужбина. В момента той е обявен за издирване от Интерпол, а делата му във фирмата се водят от друг от обкръжението му Христо Порточанов.

Процесът срещу Джубрилов и хората му боксува, след като съдът няколко пъти го върна на прокуратурата за поправка. Историята се заплита още повече, а слуховете наместват в сценария няколко големи български банки, кредитирали младия бизнесмен. Които сега си търсят парите.

За да върне сумите, Джубрилов трябва да работи. А под угрозата от 10 години затвор бизнесменът предпочита да се крие зад граница. В случай, че бъде осъден пък рискува имуществото му да попадне под прицела на Комисията „Кушлев“ и да бъде конфискувано в полза на държавата. Така че, цялата акция около задържането на Чамурджиев е стратегически ход, смятат запознати. Държат го в ареста като гаранция, че строителният предприемач Джубрилов.

Експерти твърдят, че зад масовите арести на лихвари, с които правителството на ГЕРБ отчита завидни резултати пред Европа, всъщност не стои грижата за обикновения човек, изтерзан от финансовата криза. „Лихварите, които отпускат кредити без лиценз не застрашават устоите на държавата. Накърнява единствено интересите на банките“, казват специалистите.

И докато Джубрилов се преследва от властите, Черния успял да си издейства имунитет и сключил тайна сделка с обвинението.

Цената на свободата му била да предаде Чамурджиев. В продължение на година Черния донасял на властите информация около делата на приятеля си, а общинският съветник научил едва в ареста, че е крил змия в пазвата си.

„Шокиран съм! Сега научавам, че Тодор Атанасов е главен свидетел на обвинението“, казва Чамурджиев в съда на извънредно заседание в събота. Ден по-рано Томито вече е бил пуснат от ареста за да свидетелства срещу него. И за да е по-убедителен твърди пред полицаите, че бил заплашван от Чамурджиев, защото не му връщал 200 000 лева. Томито разказал, че толкова много се уплашил, та дори получил лек инсулт. „Не мога да повярвам. С него сме приятели от деца“, казва общинският съветник. Тодор Атанасов никога не е бил съдружник на Чамурджиев. Били са приятели, но е действал зад гърба му и от свое име е раздавал кредити, твърдят близки на общинския съветник.

Сега предстои да видим, ще издържат ли доказателствата срещу „народния избраник“ или слуховете около неговия поръчков арест ще излязат верни.

Източник: <http://www.desant.net/show-news/21301/> (301.10.2014, 17:53)

Барон Артур Черарь и молдавская культура

Без сомнения, что барон молдавских цыган Артур Черарь личность  не ординарная  не только для своего народа, но и для всей молдавской нации.  Мы приветствуем его выход на артистическую cцену. Это очень талантливый и очень умный человек. Я  с удовлетворением вспоминаю, что в  юности  пришлось гонять  вместе футбол.  Мой отец  учил не только его, выучил целое поколение грамотных и образованных цыган.

Говоря об Артуре Черарь, мы должны сказать и отметить,  это человек,  который своим прагматизмом всегда предупреждал молдавских политиков о больших ошибках. Сегодня по истечению лет, мы видим и понимаем, что все его политические прогнозы и предсказания правдивы и  сбылись без огрехов.  С  некоторыми политическими деятелями современной Молдовы мне пришлось бывать у него. Мы приезжали послушать его мысли и советы, но к сожалению все прошли мимо ушей зазнавшихся политиков. Политическая культура барона Артура Черарь это «Дипломатическая академия» для некоторых молдавских политиков современности.

Сегодня мы молдаване должны понять, что ромы это очень важно для  Молдовы- это куда важнее для европейской интеграции, чем закон о равенстве  шансов. Ромы Молдовы это отдельная и очень грамотная часть,  восточноевропейских ромов, где преступность практически сведена к нулю. Это заслуга молдавской ветви  ромов Черарь. Для Молдавии это пример правильного сообщества. Учиться у малых народностей это мудрость большой нации!  А ведь сегодня мы  должны понять, что многое очень не правильно для нас как странообразующей нации. Нам надо прислушаться   очень срочно ко всем малым нациям, для полной политической и социальной гармонии.

Открою некоторые скобки, в свою бытность  главным специалистом по военной психологии  Генерального Штаба Министерства Обороны  я изучал очень серьезно паранормальные возможности цыган и других экстрасенсов  Молдовы .Мои выводы остались закрытой темой.  Я сожалею,  что эта тема осталась невостребованной.  Это X — файлы для Молдовы.

Парчевский Николай- подполковник в отставке,  екс- главный  психолог армии, военный аналитик.

Източникhttp://arsenalnsoz.wordpress.com/2013/05/25/барон-артур-черарь-и-молдавская-культ/

Кеворкян, К. Максуел от Сеново: Пиратите на Прехода. - Преса, 12.08.2013 г., електронно издание

Кеворкян, К. Максуел от Сеново: Пиратите на Прехода. - Преса, 12.08.2013 г., електронно издание


Мишо Шамара: Протестът е по-рекламиран от "Кока-Кола", ТРУД, електронно издание, 19.07.2013 10:08 | Интервюта

Мишо Шамара: Протестът е по-рекламиран от "Кока-Кола"


ТРУД, електронно издание, 19.07.2013 10:08 | Интервюта


Биг Ша не се срамува да протестира до бабите и дядовците


- В последно време много активно се включвате в антипротестите, които подкрепят управляващите. Какво ви накара да застанете на тяхна страна?

- Аз от много отдавна подкрепям идеята, че Бойко в никакъв случай не трябва да се връща на власт. В момента единственото, което България трябва да направи, за да си върнем демокрацията, е Бойко да влезе в затвора, за да обезглавим престъпната групировка ГЕРБ, която е разпростряла пипалата си навсякъде през последните четири години - полиция, данъчни, общини.Няма смисъл от нови избори, ако ще спечели ГЕРБ. Сега трябва да се даде време на Орешарски, за да вземе въздух и, ако сгреши, да му се напомня за грешките. Няма нищо лошо в протестите, това е демокрация. За разлика от Бойко Орешарски не е тръгнал да потушава протестите. Постоянно е отворил парламента и всеки може да отиде да говори.

- Борисов как е потушавал протестите? Подаде си оставката.

- След 40 дни, когато се запалиха 9 човека. Тогава ли? Това не се е случвало при никое друго управление. Преди това двама човека си избиха семействата и се самоубиха от отчаяние. Това не е ставало в българската история, откакто хан Аспарух е забил конската опашката тук и после по времето на Османската империя, когато е била пред разпад. Сега трябва да излекуваме България от злото ГЕРБ, а ако Орешарски падне, няма математически шанс да дойде друг.- Могат да се появят нови лица. Може улицата да даде новите управляващи.- Нови лица няма как да се появят за един месец. Кой от улицата има потенциала да управлява? Нали трябва да има опит, да е управлявал пари, да е управлявал животи.

- Какво мислите за хората от другата страна, които искат правителството да падне?

- На предишните протести хората бяха наплашени. Самият факт, че сега излизат усмихнати, правят си сценки по улиците, артистични са. Това показва, че сега не се страхуват. Всички са щастливи да протестират и протестират основно милионери. Една от главните протестиращи е Плевнелиева, което означава, че лицемерието е брутално. Лицемерно е да кажеш, че се бориш срещу олигархията, а да протестираш рамо до рамо с нея. И да искаш да докараш демокрацията, като махнеш "червените боклуци", а върнеш диктатора Бойко, който е като Бай Тошо, но в най-лошата му форма. Според мен правилната политика сега е лявата. Не говорим за комунизъм, защото сега комунизъм няма. Това е лов на вещици като едно време в Америка.

- Като ляв ли се определяте?

- Аз не съм от БСП, но симпатизирам на лявото, защото то е символ на младежкото, на промените. Най-правилно е сега БСП да влезе в левите си функции, както се опитва с вдигане на майчинските, на пенсиите, на заплатите. Не могат да станат чудеса, но се работи по въпроса. И най-правилният вариант на управление според мен, въпреки че съм тъп рапър и не разбирам толкова като всички философи по улиците, е балансът между корпорациите и малкия и средния бизнес от една страна и работниците, от друга. Защото не е християнско да подпомагаш само богатите и да мачкаш бедните.

- У нас лявото не се свързва точно с младите избиратели.

- По света е така. В България след комунистическия режим има сатанизиране на лявата партия. Ако БСП в миналото има два гряха - "възродителния процес" и едноличната диктатура на Тодор Живков, то в момента БСП е най-демократичната партия. Поне не е лидерска. При нея водачите се сменят на определен период.

- Най-демократичната партия, но не слуша гласа на народа, който иска да я свали.

- Кой народ? 3-те хиляди, които излизат в ценнтъра на София ли? В неделя само са малко повече и стигат до 15 000. Да, вярно е, че има младежки ентусиазъм, защото е много яко да протестираш. И аз ако исках да трупам дивиденти, щях да изляза на жълтите павета. Но когато нещо не е правилно, не мога да го подкрепя, затова може да ме видите на пилоните на НДК при дядовците и бабите. При тези, които искат помощи, за да си оправят зъбите. Срамота за всички младежи, които се подиграват на възрастните хора.

- Вписвате ли се в тази среда, на по-възрастните?

- Не, и това искам да обявя - че хората в момента са под влияние на най-шумно рекламирания продукт, защото протестът се рекламира повече от "Данон", "Кока-Кола" и "Макдоналдс", взети заедно.Нормално е като рекламират едно л...но, ти да си помислиш, че е хубаво. И както са изкарали майките с децата, на Халите им дават по 140 лева. Но театърът не минава за по-умните хора като мен.

- Това означава ли, че хората, които протестират, са глупави?

- Не искам да ги обиждам, защото има такива, които наистина не понасят комунизма. Не мога да кажа, че са глупави, но не са толкова прозорливи. Повечето заради младостта си са неопитни и аз като млад съм вярвал на много неща. Например, че дясното е демократично, а в цял свят дясното не е демократично. То е консервативно. Ето, управлението на Орешарски още от ден първи започна с левите проектозакони и ги вкарват, въпреки че са под ежедневен обстрел. Хората ги унижават, хвърлят яйца по тях и въпреки това те са там и бачкат. А най-големият демократ Борисов не можа да разбере, че той, ако иска да се докаже, трябва да отиде в парламента и да работи. Да работи поне веднъж като опозиция. Така няма да се спира работата на целия парламент и ще се освободят зависимостите от ГЕРБ - съдът, прокуратурата. Да могат да вкарат Бойко в затвора и ако могат да му вземат 4-те милиарда, дето ги е гепил, и да ги върнат на народа. Ако не успеят, Господ да си го накаже. Но при всички положения той трябва да лежи в затвора.

- Когато обвинявате Борисов, звучите все едно имате лична вражда с него. Така ли е?

- Лична е, но и вашата е лична. Всеки трябва да има такава вражда, защото той лично засегна интереса на всеки българин, защото искаше да е Тангра. Божественият. Съученикът на Христос. Човекът, който може да удави риба. Вървящият по вода. Радвам се, че нямах никакви бизнеси и още веднага можех да скоча срещу него. Нямах какво да губя освен живота и децата си.

- Страхувате ли се?

- Нали се опитаха да ни вкарат в затвора, но аз съм рапър, така или иначе бих искал да вляза вътре да видя какво е. Щеше да ми е интересно. Ако ме убият - пътувал съм много, постигнал съм си целите. Бих умрял за една такава кауза.

- Говорите само срещу Борисов. Цветанов къде остава?

- Всички трябва да влязат в затвора и всички са свързани, но са едни амеби, които нямат силата и чара. Чара го има Бойко, но не може министър-председателят ни да играе футбол и купата му да бъде печено прасе.

- Като изключим сегашния контрапротест, преди демонстрирал ли сте политическа пристрастност?

- Преди съм подкрепял СДС, защото съм си мислел, че това е демократичната опция, не съм бил толкова запознат. Пял съм по кампании, но това ми е работата. С това се храня.

- За миналия протест написахте песен. Сега, ако пуснете друга, пенсионерите ще я разберат ли? Рапът не е ли за младото поколение?

- Рапът е социална музика. Така е възникнал. Дори изпълнителите да сме модерни и нагли парчета, трябва да правим нещо обществено.

- Може те да правите нещо обществено, като влезете в политиката. Мислил ли сте за това?

- По-скоро не. Но в началото, като видях, че Бойко може, разбрах, че всеки може, и е ясно, че всеки би се справил по-добре от него. Но не искам Дяволът да има опция да ме изкушава. Искам да си умра с достойнство.

- Тогава да очакваме обществено парче?- Мисля да пусна, но не съм се вдъхновил още, защото е много трудна позицията да подкрепяш управляващите.

- Като варненец, какво мислите за строежа на крайбрежната алея?- Варна е град, който се съсипа от монополизирането.- Имате ли някакви отношения с групата ТИМ?

- Какви отношения да имам? Не съм женен за тях. Познавам ги. Само това. Аз съм независим, самостоятелен идиот, който се бори с вятърни мелници.

- Направил ли сте си си планове за лятото? Участия по сцени?

- Търсят ме, но искам да отделя време и за децата. Имам най-готините на света, както е за всеки родител Сега спортуват. Тренират плуване. Основно с тях ще се занимавам. 

Мутри пазят майката на Жоро и Васил Илиеви. - DNES.BG, 16.08.2013

Мутри пазят майката на Жоро и Васил Илиеви. - DNES.BG, 16.08.2013

Право : Три клана държат гробарския бизнес. - Стандарт 23/1/2006 16:00:00

Право :  Три клана държат гробарския бизнес
Вестник Стандарт 23/1/2006 16:00:00
 
Общинари фаворизират частни фирми срещу пай от печалбите им 
Дарение от 4000 лв. осигурява елитен парцел в столицата
 
В два поредни броя описахме част от хаоса в погребалния бизнес. "Написаното е вярно. У нас има гробарска мафия, но в нея влизат не само подкупни лекари, комисионери и некоректни траурни фирми - те са само неин продукт, коментираха пред "Стандарт" собственици на погребални агенции. Общинските предприятия са тези, които създават правилата на бизнеса и създават условията за монопол, шуробаджанащина и корупция, уверяват те. 
 
В привидния хаос на траурната дейност иначе цари строг ред. Ако се създадат законови правила и прозрачен контрол, мафията и нейната далавера ще изчезнат. 
 
 
"Можем да ви осигурим гробно място, стига да направите дарение на общината. Ще ви посочим и подходящата погребална агенция." Така често посрещат граждани служителите на общинското предприятие "Гробищни паркове". Особено ако клиентите са добре облечени или с препоръка.
Когато нечий близък почине, няма нищо по-естествено от това, роднина да отиде в местната гробищна администрация, за да получи и място, и подходящ обреден ритуал.
Ако действието се развива в София, исканото дарение може да стигне до 4000 лв. за парцел в Централни гробища
твърдят собственици на погребални агенции. Ще ви посочат и "най-коректната" погребална фирма - в повечето случаи "Мира" на Иван Алексиев или "Адис" на Степан Киркоров, брат на известния боксьор Киркор Киркоров. Ако искате паметник - ще ви изпратят в "Мемориал 99" - фирмата на сина на шефа на бившата държавна работилница. Препоръка от общината ще ви осигури поставянето на паметна плоча дори през зимата, когато за всички останали в бизнеса това е забранено с наредба.
Не е задължително точно "Мира" да погребе мъртвия. Ако цените там ви се видят дебели, от фирмата ще ви насочат към широк избор от конкуренти - "Мира-ИГ", "Коня Румен", "Инри", "Христос", "Озирис". Изборът е голям, а цените задоволяват от най-богати до най-бедни клиенти. Малка подробност е, че всички те са свързани помежду си - 
принадлежат на 7 братя и на роднини от клана Алексиеви. Всички те взимат големия пай от бизнеса по времето на управлението на бившия столичен кмет Стефан Софиянски, уверяват хора от бранша.
"Може да имат циганска жилка, може да са неграмотни и да не могат да пишат, но въртят здрав бизнес." Най-известна от "бизнес групировката" е фирма "Мира" на Иван Алексиев. Офисът й е точно срещу входа на Централните софийски гробища. Катафалките й пристигат на убийството 
на видни личности от бизнес елита и подземния свят дори преди линейките с лекарите, които трябва да установят смъртта.
С посредничеството на "Мира" са погребани Илия Павлов и Емил Кюлев. "Адис" погребва Георги Илиев. Столичната община им осигурява ВИП парцели в централните гробища.
Погребалният бизнес в София е парцелиран и затова многообразието от 136 погребални фирми в София е само привидно. Същинските траурни агенции, които работят корекно и инвестират в бизнеса, са едва 15-20. Останалите са пощенски кутии, които играят като комисионери.
Едните и другите играят по правилата, определени от Столичната община и общинското предприятие "Гробищни паркове". Така е и в другите градове, където общинските обредни услуги се контролират и извършват от дружества на местната власт.
3-те клана си имат и свои браншови сдружения. Доскоро Алексиеви са част от "Фунерал клуб", но от края на миналата година седмината братя напускат и през декември създават организацията с престижното име "Асоциация на погребалните фирми в България". Управляващ е Иван Алексиев, а офисът на сдружението съвпада със седалището 
на "Мира-2001", собственост на друг от клана - Коце Алексиев.
Друго "разклонение" прави фирмата "Мувинг БГ" на братята Тодорови, която създава в интернет свой погребален портал pogrebenie.bg. В него са изписани едва 10-ина агенции, сред които присъства отново "Мира", кръгът около нея и прословутата "Адис". Има и фирма за ВИП погребения - "Вита 2", за която в електронния регистър ДАКСИ регистрация липсва.
Още от 1993 г. съществува и "Съюз на погребалните фирми в България". Ние сме регистрирани 3 месеца преди Асоциацията на месопреработвателите, казват шефовете му Атанас Аргиров и Асен Анастасов.
Той обединява друг кръг от фирми и най-активно се бори за приемането на законодателство за гробарския бизнес и за отпадането на практиката общинските обредни предприятия да останат чисто бюджетни предприятия и да не извършват търговска дейност, от която да печелят. Под егидата на съюза частни фирми са спечелили над 10 дела за нелоялна конкуренция срещу общински фирми монополисти в Асеновград, Ловеч, Перник, които са санкционирани с глоби между 5 и 20 000 лв. В Русе и Плевен текат дела и се чакат решения. На кметовете на Стара Загора и Монтана са наложени персонални глоби. Съюзът съди и Столичната община за противоречащи на конституцията разпоредби на наредбата, която регламентира дейността по погребенията. Следващото съдебното заседание на Софийския градски съд е насрочено за 27 февруари. 
Едно от исканията на Съюза на погребалните фирми в България е да се преустанови издаването на смъртни актове от общинското предприятие "Гробищни паркове". Актовете се издават там на близките срещу лична карта на починалия и полученото от личния лекар съобщение за смърт. Копия от акта се изпращат в общините по куриер.
Там починалият се отписва от кадастъра на живите и данъчно.
Документите се издават "служебно", няма как да се провери дали съобщението е фалшиво, или издадено по законния ред.
По закон смъртните актове трябва да се издават от общините. "Обяснението, че това става на гробищата за улеснение на гражданите, е смехотворно", твърди Асен Атанасов, зам.-председател на Съюза на погребалните фирми.
Той и колегите му искат съдът да спре монопола на "Гробищни паркове".
 
"Общинското предприятие незаконно извършва търговска дейност, от която печели и която забранява на останалите фирми. Смесването на административни и стопански дейности нарушава конкуренцията и създава условия за корупция и комисионерство", обяснява Атанас Аргиров.
Божидар Димитров
Димитър Илиев
 
 

Цигански барони: Какво може да накара някой да се потопи в морето със златен кръст с тежестта на котва? Кой е мъжът с жълтия фрак, островърхи обувки и палто от шарени кожи, представен във Фейсбук като бат Сали? - Политика, петък, 2 август 2013 г.

Цигански барони: Какво може да накара някой да се потопи в морето със златен кръст с тежестта на котва? Кой е мъжът с жълтия фрак, островърхи обувки и палто от шарени кожи, представен във Фейсбук като бат Сали? - Политика, петък, 2 август 2013 г.

ЛИНК И КЪМ РУСКИЯ ПО–ДОБЪР ФОТОМАТЕРИАЛ.


Документи

Документи

Държавна фирма "Златни пясъци". Прес-бюлетин N 1, юни 1991 г. - Източник: ДА-Варна, ф. 603, а.е. 138, л. 1-12

Държавна фирма "Златни пясъци". Прес-бюлетин N 1, юни 1991 г.

Източник: ДА-Варна, ф. 603, а.е. 138, л. 1-12

AttachmentРазмер
DF_Zlatni_pyasaci_presbyuletin_n1_yuni_1991.pdf283.42 KB

Писмо от КНСБ до министър-председателя проф Любен Беров и декларация от работещите в Международния панаир Пловдив ЕАД, Пловдив, 18 май 1994 г.

Писмо от КНСБ до министър-председателя проф Любен Беров и декларация от работещите в Международния панаир Пловдив ЕАД до законодателната и изпълнителната власт и българската общественост, Пловдив, 18 май 1994 г. 

Източник: ТДА-Пловдив, ф. 280, оп. 9., а.е. 84, л. 1-3

AttachmentРазмер
Pismo_i_Deklaraciya_KNSB_Berov_18_may_1994.pdf503.82 KB

Библиография

Публикации

Петя Василева – Груева, „БЯХМЕ БОРЦИ, СЕГА ВЕЧЕ СМЕ БИЗНЕСМЕНИ” - МЕДИЙНИТЕ ГЕРОИ НА ПРЕХОДА, 2011

БЯХМЕ БОРЦИ, СЕГА ВЕЧЕ СМЕ БИЗНЕСМЕНИ” - МЕДИЙНИТЕ ГЕРОИ НА ПРЕХОДА

 

Петя Василева – Груева

 

Само няколко години от началото на промените и разочарованието от политическата и социална обстановка са достатъчни, за да се оформят лицата на новите знакови фигури и субекти на прехода. Тяхната поява се свързва преди всичко с напълно различните взаимоотношения, ценности и нагласи, които се налагат в динамично развиващото се българско общество след 1989 г. Те са част от политическата култура на съвременността, именно защото се раждат и моделират от политическата действителност. Една от причините за тяхната поява се дължи на факта, че в началото на българския преход се чувства съвсем осезателен дефицит на ярки, значими и харизматични личности. Липсата на признати авторитети в политиката, изкуството и обществения живот съвсем закономерно води до тяхното заместване с друг тип герои. Всеки един от тези персонажи е събирателен и многопластов образ, зад който прозират явления, породили се от смяната на системата, последвалите икономически трансформации и отношението към комунистическото миналото.

Приносът на средствата за масова информация за популяризирането и характеризирането на „героите на новото време” е безспорен. Централните всекидневници са тези, на които най-вече се преписва заслугата за силното им публично присъствие. Стремежът им да покрият целия обществен информационен спектър ги заставя непрекъснато да развиват теми, които са актуални и интересни за аудиторията. Определено теми с такъв заряд  са новопоявилият се  образ на „момчетата с бухалките”.   

Борците или т. нар. „борчета”, „мутри”, „вратове”, „баровци”, „охранители”, „бодигардове” и други производни на тях термини, използвани в централните всекидневници и обикновените разговори, се превръщат в широко социално явление, което веднага след своята поява придобива изненадващ разцвет и нездрав интерес. Това са познатите от социализма „олимпийски надежди”, млади хора, занимавали се в стотиците школи и професионални училища със силови спортове. В началото на прехода, те вече са в авангарда на организираната престъпност и са се наложили в публичното пространство със смущаващия образ на „брутални”, „безскрупулни” и „опасни типове”. Само за две-три години обаче, те извървяват пътя от обикновени улични биячи и криминално проявени лица до сериозни предприемачи с апетити към търговията, туризма и увеселителните заведения, където лесно могат да легализират незаконните си печалби. Към средата на 90-те години техните структури вече са заели трайни позиции в икономическия живот на страната, превръщайки сенчестия бизнес в най-лесния, а може би и най-удачен вариант за просперитет в институционалния хаос на новото време.

В началото на 1995г. десетките рекетьорски групи, сформирани в началото на промените, са се преориентирали към широкото и гъвкаво поле на застрахователния бизнес, който им предоставя неограничени възможности и полулегални форми на съществуване и изнудване. Огромните средства, с които разполагат от своите незаконни, но доходоносни бизнес начинания, и „лъскавият” им начин на живот все по-силно ги поставят във фокуса на общественото полезрение. Чрез безпардонното си афиширане на материални възможности и недосегаемост от закона те се превръщат в своеобразен социален „дразнител”. Появата им от вестникарските криминални хроники във всекидневието на останалите хора предизвиква първоначалната реакция на страх, неодобрение, любопитство и преминава в  митологизиране на някои техни способности и паралелно с това осмиването им чрез наложения им стереотип от измислените и посветени на тях стотици вицове.[1]

Най-разпространената визуална представа за бореца винаги е една и съща: завидна физика, ниско чело, сплеснати уши, дебели вратове, с къса подстрижка или с гола глава. Облеклото им най-често се състои от анцуг, а със себе си носят неизменните аксесоари като мобифони, скъпи коли, златни ланци и бухалки. Всъщност борческият персонаж е един от възпяваните герои в началото на един нов тип музика т. нар. поп-фолк. В нея той винаги е представен в изключително привлекателен ореол – като един от силните на деня, недосегаем от закона, душата на компанията, владетел на женските сърца и притежател на неограничени финансови възможности (песента „Тигре, тигре” и днес е една от „златните хитове” на попфолка). Интересно е да се отбележи, че занятието на бореца в тези песни не се опитва да се прикрие или избегне. Той е представен като закононарушител, рекетьор, занимаващ се с тъмни дела човек, далавераджия и побойник, но въпреки това, възпяването на неговия образ е обагрено с романтични окраски, които показват нескритото възхищение на текстописеца и изпълнителя към своя лирически герой. Така широко представена чрез масовата популярна музика, в каквато се превръща поп-фолкът, фигурата и маниерите на бореца се превръщат в особено привлекателни за подражание сред подрастващото поколение. Това води до появата на т. нар. „борческа мода” и себеотъждествяване сред младите хора, най-вече ученици, което се изразява във външния вид (много къси коси и голи вратове), носенето на колкото се може по-големи и повече златни предмети по себе си, демонстрирането на финансов просперитет, афиширане на познанство и покровителство с истински борчески групировки.

Освен в модните тенденции и поп-фолк музиката, образът на „момчето с бухалката” се появи и получи бързо разпространение в т. нар. „борчески” вицове. Според някои днешни изследователи вицът представлява мощна комуникативна форма и идентификационна стратегия, стремяща се да визира определено отношение към явлението, което е негов предмет. Следователно целта им е да осмеят борческия персонаж и по този начин да го разграничат и раздалечат от идентичността на разказвача, но също така те са и възможност да се усвои и персонализира откритото присъствие на организираната престъпност в съвременното общество и случващите се събития в държавата.[2] В едно своя статия журналистът Матей Стоянов твърди, че чрез вицовете, които създава едно общество, то изразява своите страхове. Осмиването на това, което плаши, е „вероятно неосъзнат стремеж към освобождаване от тези страхове или поне ограничаването им в името на всеобщото душевно здраве.”[3] Както заключва и в. „24 часа”  - „като не може да се справи с мускулестите борци, народът се смее над тях.”[4] Вицеборческият епос преживява истински апогей след 1993г., измествайки по популярност дори винаги актуалните политически анекдоти. Вицове се разказват не само между приятели, колеги или в тесен семеен кръг, но могат да бъдат чути от радио и телевизионния ефир, при това не само в културно-развлекателните предавания. В тях той присъства отново с основните си атрибути – бухалката, мобифонът, скъпата кола, но първо място се наблюдава стремеж да се изтъкне неговата глупост, невероятна тъпота, граничеща с олигофрения, ниска култура и просташки маниери. Така акцентът е поставен върху тяхната изключителна неинтелигентност, чиято реална основа се дължи на всеобщо наложеното мнение, още от времето на социализма, че борците са млади хора със спортно образование, наблегнали повече на физическото, отколкото на умственото си развитие. Въпреки това, находчивото окарикатуряване и изразено презрение само частично успяват да неутрализират обаятелния им образ и подчертан обществен интерес към тях. 

Правейки опит да се обясни от къде произлиза интереса и пиетета към семантичната фигура на бореца и неговата груба сила, в. „24 часа” задава риторичния въпрос: „Чий образ е безсмъртен в нашия фолклор – в зависимост от епохата това е образът на юнака, на хайдутина, комитата, партизанина, на дисидента и накрая на президента.”[5] Характерното за всички тези исторически персонажи е, че тяхната дейност е винаги на ръба на закона и в зависимост от гледната точка и перспектива, се сдобиват с положителни или отрицателни оценки на хората и институциите около тях. Всъщност това, което ги обединява, е действията им против официалната власт, срещу наложените институционални правила и закони. Този своеобразен „антисистемен персонаж”, независимо от историческия контекст, винаги е предизвиквала симпатии в българската традиционна култура и манталитет. Съвременните борци и тяхното противопоставяне срещу „враждебната” държава е логично продължение на този вековен културен стереотип. Дори и в техните прякори, с които стават известни в общественото пространство, журналистите откриват препратка към страховитата романтика на хайдушките прозвища и „носталгия по фолклорната слава на големите български разбойници.”[6]

Всъщност медийната информационна среда и в частност централната преса предоставят най-голямо поле за разпространение и трайно „битуване” на борческия персонаж в годините на прехода. Благодарение на тях образът на „мутрата” (този термин доста успешно и находчиво измества и надгражда понятието борец) придобива много повече пълнота и развитие, превръщайки се в мощен социален и обществен фактор с дейно присъствие в съвременните процеси, протичащи в страната. Въпросът, който се поставя обаче, е какво отношение създават медиите към него. Търсенето на отговора може да помогне и при другия важен въпрос, а именно защо борците и произлезлите от техните среди мастити бизнесмени и „бели якички”, превърнали се в носители на повечето отрицателни тенденции в обществото, не получиха публично порицание и заклеймяване, а продължават и днес своето съществуване като социално явление.

През периода 1995-1997г. се наблюдават и  няколко особености при разгръщането на „борческата тематика”. Част от нейните представители излизат от анонимността и колективния образ, превръщат се в сериозни бизнесмени, които имат зад гърба си трибуквени застрахователни компании и се опитват да легализират чрез „честен труд” съмнителните си авоари. Този стремеж може да бъде уловен най-добре в една статия във в. „Дума”, подписана от Илия Павлов (шеф на „Мултигруп”, също бивш борец) и която, благодарение на своето послание се е превърнала в емблематична за българския преход. В нея борците се представят като „изключително почтени мъже, изоставени от държавата на улицата, след като години наред разнасяха славата на родината по целия свят”.[7] Главната причина за написването на тази статия се оказва  най-вече призива, който маститият бизнесмен отправя към „онеправданите” момчета, а именно – те сами да се откажат от незаконната част от своите деяния и да „отрежат от себе си тази ненужна част от бизнеса си, както гущерът реже опашката си.” Този апел е преди всичко и препоръка поради зачестилите показни разстрели на видни борчески представители.

Убийството на Васил Илиев, шеф на най-популярната и набираща сили борческа застрахователна компания „ВИС-, в началото на 1995г. има широк политически и обществен отзвук. Смъртта на видния борец, бивш републикански шампион, предизвиква редица полемики и най-разнообразни хипотези, заливащи публичното пространство от страниците на всекидневната преса. Все по-силно се налага тезата, че борческите групировки са част от политическите схеми на управляващите, а „определени кръгове на властта ги използват като момчета за поръчки в сенчестата страна на икономиката”.[8] Теза, която се поддържа от мнозинството българи с убеждението, че „комунистите създадоха мутрите, за да плашат народа”. Според тях „началният тласък” на борческите бизнес империи идва от „червените” куфарчета и пари, раздавани персонално от Андрей Луканов. Изборът им произтича от техните способности. Идеята, че те са били избрани от някой друг и са се превърнали в „маша за определени игри на висшестоящи политици” е най-устойчива за  повечето хора. Централните медии също разпространяват подобни тези и хипотези. Според тях политическото покровителството се изразява чрез лобиране, ходатайстване и прикриване, но когато възникне напрежение между двете страни, убитите босове играят ролята на бушон – изгарят, за да запазят инсталацията.[9] Според в. „Труд” това е и причината събраните факти да подкрепят единствено вярна версията за политическо убийство, а зад разстрела на Васил Илиев „прозирали личностите на двама действащи партийни функционери”.[10] Имената на тези личности обаче остават неназовани.

В същата статия се прокрадва и идеята, че борците имат намерения да легализират бизнеса си и да живеят честно, но други, стоящи над тях сили, им пречат. Тяхното наказание идва  в момента, в който са решили евентуално да извоюват своята независимост и да създадат самостоятелен почтен бизнес. По този начин умишлено се пречи от заинтересувани среди нелегалните милиони да се влеят в легалната икономика. Заключението на авторката, известната журналистка Анна Заркова, е изненадващо сантиментално и тенденциозно: „смъртта попречи на талантливия бивш спортист да стане почтен бизнесмен”. Борците, жертва на политиците и техните „мръсни игри”, е сюжет, които ги издига над статута на обикновените престъпници, а когато това е свързано и с началото на тяхната метаморфоза от хора извън закона към почтени бизнесмени, се получава ефект на известна хероизация на този тип персонажи.[11]

Убийството на Илиев е последвано от още няколко атентата срещу знакови фигури на подземния свят. Идентичното при тях е показният разстрел, многото версии за причината на насилствената им смърт и неразкриваемост на извършителите и поръчителите. Това, което прави впечатление и ги отличава от обикновените престъпници, е начинът на тяхното погребение и поклонение след смъртта. Характерното тук е, че те излизат от тесните рамки на семейството и се превръщат в широко коментирани публични събития. Общественият интерес към тях  провокира надлежното им отразяване от централната преса с големи репортажи и обилен снимков материал. Погребенията на тези мъже бележат по свой специфичен начин погребалната символика на преходния период, като я обогатяват с нови, непознати до този момент елементи и чужди традиции.[12] Най-общо те се характеризират с масова посещаемост и  показност, стигаща до абсурден разкош и разточителство. На  траурната церемония при първото такова знаково убийство на ловешкия борец Стефан Мирославов-Крушата през септември 1993г. в родното му село Кирчево, според в. „24 часа”, се събират около 10 000 души. Такава спонтанна масовост и стълпотворение на хора през годините на социализма се случва единствено при погребението на известните футболисти и всенародни любимци Георги Аспарухов и Никола Котков. Тази проява на народна любов и почит е свързана преди всичко със заслугите към родния футбол на спортистите и мъката от тяхната нелепа и внезапна смърт, която прекъсва възходящата им кариера. Въпреки че кончината на висши партийни величия, които се приемат за елита на социалистическото общество, също се отразява надлежно от тогавашните медии, никъде не се наблюдава такъв спонтанен всенароден траур.

През преходния период „силните на деня” са вече други. При убитите и нарочени за подземни босове мъже причината е в интереса към тяхната незаконна дейност и насилствена кончина. Това обяснява стълпотворенията не само на близки и приятели на починалия, на негови бизнес-партньори и хора, с които е изграждал и обслужвал престъпни схеми, но и присъствието на обикновени зяпачи и най-вече на десетки медии. Те са тези, които чрез своите репортажи и подчертано внимание правят българската общественост съпричастна към този ритуал и внасят допълнителни щрихи към съвременното „героизиране” на т. нар. борчески елит.

Постепенно при зачестилите „погребални спектакли” се налага и изработва специфичен сценарий на действие. Той включва стотици млади, ридаещи и опечалени мъже и жени с лъскави дрехи и тъмни очила, които идват да засвидетелстват своята почит към починалия, протяжна процесия и струващи цяло състояние луксозен ковчег и катафалка. Присъствието на останалите, спрягани за подземни босове, е задължително, дори и когато са считани за ръководители на конкурентни групировки. Те пристигат със собствени охранители и кавалкада от десетки луксозни автомобили. Колкото по-високо в йерархията е застреляният мъж, толкова по-разточителна и голяма е церемонията. Опелото се извършва от висши църковни сановници, а сред опечалените се наблюдават и много известни български спортисти, изпълнители, артисти и прочие културен елит. Така например на погребението на Васил Илиев, което се превръща в „шествие от злато, лимузини и коприна”, се събира почти целия футболен национален отбор, а снимки на ридаещите Христо Стоичков, Любослав Пенев и Наско Сираков се публикуват във всички централни медии.[13] За в бъдеще и най-вече на подобни събития, българският спортен и културен елит без притеснение ще демонстрира близки връзки с „борческия и подземен елит”. Останалият снимков материал е фокусиран върху скръбта на най-близките. При почти всички медийно отразени погребения фотографиите се стремят да уловят и покажат обезумялото от мъка лице на майката, разплакани деца и най-близките роднини, скупчени край ковчега. Представянето пред широка публика на този интимен и покъртителен момент е съзнателно търсено емоционално въздействие върху четящата аудитория. Тук освен преднамерената сензационност, акцент се поставя и върху чисто човешката съпричастност в такъв момент и съжаление за загубата на млад човек в разцвета на силите си, а това отново води  до превръщането на мъртвия в жертва – на времето, на нравите, на конюнктурата, в която е трябвало да се реализира.

            Подчертаният интерес на медиите към загиналите бивши спортисти продължава и след тяхното погребение. Така обществеността научава „важните факти”, при това в различни статии, че денонощен караул от две яки момчета пази гроба на Васил Илиев, а поменът, отбелязващ половин година от неговата кончина, е бил извършен с хор и поставянето на скъпо струващ паметник от известен скулптор, представляващ барелеф на починалия.[14] Интересът към „богатите мъртъвци” не спира дотук.  Посмъртното величаене на криминалните босове преминава през създаването на ежегодни борчески турнири в тяхна чест (Стефан Мирославов, Васил Илиев) и дори на организирането на разточителен поменален събор (Иван Кудев).[15] Той се извършва на стадиона в квартал Казичене, а участие в него взимат любимите на цял народ Лили Иванова, Стоянка Мутафова, Кристина Димитрова и др. На изградената сцена се устройват шоу програми с изпълнения на стриптийзьорки и манекенки и още много зрелищни изненади на събралото се множество.[16] За подобни мероприятия са необходими значителни средства, с които явно разполагат близките на загиналите. Материалните възможности на този новооформящ се елит предизвиква допълнителен интерес и коментари. Това, че е успял да развие „бизнесменски нюх” в тези смутни времена и е обезпечил семейството си, се представя много повече като добродетел и предприемчивост, вместо да се предложи на обществено порицание начина на неговото забогатяване. Пример за това твърдение е едно интервю с брата на Васил Илиев (поел бизнесимперията ВИС- 2 и също простил се преждевременно с живота си 10 години по-късно), където застреляният борчески бос  е представен като „работохолик”, човек с желязна воля и твърд характер. „Бяхме борци, сега вече сме бизнесмени” е мотото на неговия наследник. В интервюто се представят подробно новите бизнес-начинания на разрасналия се холдинг, които ще открият десетки работни места и не на последно място се акцентира върху факта, че ръководителите на застрахователната компания са кръстили и дарили със средства 10 сирачета от дом за изоставени деца.[17] Акт, който определено цели да предизвика положителни обществени реакции. 

            Всъщност централната преса вече е успяла да създаде „симпатичния образ на българската мафия” в лицето на небезизвестния Иво Карамански.[18] Бившият републикански шампион по кану-каяк има завидно полицейско досие още преди 1989г. Неговата биография и публично присъствие е смесица от „митове и митарства” и потвърждава анализа на в. „24 часа”, че „герои на съвременна България са само бандитите.”[19] Той е неизменно в светлината на медийните прожектори от зачестилите си прояви  в криминалните хроники в края на 1993г. до закономерната му, но не по-малко трагична насилствена смърт през 1998г. Опитвайки се да разгадае неговия сложен „постсоциалистически персонаж”, журналистката Мая Стоянова от в. „Дума” прави следното описание: „Нов български гений, дребен мошеник, доносник, висше ченге, бос на мафията, бизнесмен, застраховател, приятел или враг на полицията, бивш спортист, бъдеща звезда на политическия небосклон, гангстер, сътрудник на тайните служби, момче за показ или по малко от всичко…[20]

Поради своята подчертана словоохотливост и дружелюбност към журналистите той получава ласкавото и благосклонно прозвище „Кръстник №1” на подземния свят у нас. От стрелби посред бял ден до трагичните случаи в кв. „Белите брези” и чудовищния инцидент с 14-те изгорели войници на околовръстното шосе край София, името му непрекъснато е забъркано в криминални инциденти, а това гарантира честа поява по вестникарските страници. Достояние на читателската аудитория стават както неговите арести и последвалите освобождения без възбуждането на съдебно производство, така и широко коментираното негово решение да се кандидатира за независим депутат на парламентарните избори от 1994г. В репортаж от килията му в затвора, направен от в. „24 часа”, прозвучават и умилителните думи на зачисления там свещеник отец Николай – „умен и добър човек е Иво и въпреки всичко няма злоба у него”.[21] Невъзможността на правоохранителните органи да предявят смислени обвинения за реално извършени престъпления превръща Иво Карамански, според различни публикации, в „изкупителна жертва на престъпността” и „необходим грешник, край когото дуе бицепси хилавото правосъдие”.[22]

Следвайки примера за гущера и неговата опашка, и „Кръстникът” загърбва тъмното си минало като създава застрахователна компания и навлиза в сферата на легалния бизнес и социалните дейности. Според журналистката Анна Заркова „препателият 488 дни в килия без присъда е вече застраховател, прави салами и строи апартаменти.”[23] Медиите го афишират и като основател на първия профсъюз на безработните, тютюнопроизводителите, рибовъдите и частните превозвачи.[24] Не по-малко коментирани са и неговите певчески заложби. В пресата често излизат снимки на Карамански, припяващ на известната певица Грета Ганчева. На пазара дори се появява и техен албум, които се радва на завиден успех. Всъщност най-известният дует на „Кръстник №1” е с „прокурор №1” на България Иван Татарчев. На 7 януари 1996г. те празнуват именния си ден „маса до маса” в столично заведение. В разгара на празненството двамата изпълняват заедно няколко стари градски песни.  Пред журналистката на в. „24 часа” Татарчев обявява, че са приятели и единственото, за което спорят, са жените – не  можели да ги разделят.[25] Подобна сензационна новина не предизвиква ответен осъдителен коментар, тя по-скоро се възприема като поредното доказателство и от медии, и от обществото за тесните връзки, в които са се оплели правоохранителите и правонарушителите в България.

Съдбата на Иво Карамански е идентична с тази на Илия Павлов, Васил Илиев, брат му Георги и още десетки мъже в разцвета на силите си, сполетени от безмилостна насилствена смърт. Техният живот, както се изрази един информатор, преминава през фазите „беден – богат – много богат – мъртъв”. Пред очите на цялото общество близките им ги оплакват като герои, а държавата така и не успява приживе за всеки от тях да събере доказателства, да го подведе под отговорност и да му наложи ефективна присъда. По този начин се пропуска възможността обществото да ги заклейми и да ги превърне в нарицателно за всички отрицателни явления в съвременната посттоталитарна действителност.  Бруталното отнемане на живота им, което неизменно се превръща в медийна сензация, внася допълнителни щрихи към техния изграден „героичен” образ, заличавайки тънката граница между герои и жертви на преходното време.   

 

 


[1] Виж подробно Иванова, Р. Юнаци, борци, бодигардове, мутри…или героят от вестниците. – Във : Култура на кризата – криза в културата. С., 2002, 47-63.

[2] Станоев. Ст. „Как се чувства мозъчната клетка на бореца? ”(За един нов вицов персонаж). – Във: Българска етнология, 2000, №3, 59-74.                           

[3] Стоянов, М. Борбата – база, борците – надстройка. – Във: Златната Решетка. Вицове от тоталитарното и посттоталитарното време. Съст. И. Славов, С., 2009, 327-329.

[4] Нешкова, М., К. Георгиева. Вицовете се завръщат. – 24 часа, бр. 212, 6 август 1995.

[5] Янков, Р. Борецът дреме у всички нас. – 24 часа, бр. 79, 21 март 1996.

[6] Тахов, Р. Бандюги се разписват като Крокодил, Мечка, Бобар. – 24 часа, бр. 245, 24 септември 1995.

[7] Павлов, И. Време е да обуздаем организираната престъпност. – Дума, бр. 60, 13 март 1995.

[8] Заркова, А. „Борците” разнищили убийството на В. Илиев, ФБР щяло да го разследва 3-4 години. – Труд, бр. 108, 10 май 1995.

[9] Лилов, Г. Нечисти капитали отгледат новото българско общество. – Труд, бр. 108, 10 май 1995.

[10] Заркова, А. „Борците” разнищили убийството на В. Илиев, ФБР щяло да го разследва 3-4 години. – Труд, бр. 108, 10 май 1995.

[11] Соколов, Й. Гангстерската война е свързана с вътрешните борби на БСП. – Труд, бр. 99, 28 април 1995.

[12] Васева, В. Млади мъртви мъже (погребения на убити през последните 10 години). – Във: Рискът от смъртта на Балканите и Европа. Сб., В. Търново, 2005., 123-136.

[13] Редакционна. Мъже в черно погребаха Илиев. – Демокрация, бр. 98, 28 април 1995.

[14] Стоянова, А. Денонощен караул варди гроба на Васил Илиев. – 24 часа, бр. 234, 28 август 1995; Баталова, С. Поменът на Васил Илиев – с хор и паметник. – 24 часа, бр. 289, 22 октомври 1995.

[15] Васева, В. Погребенията на борци…;  Редакционна. Лили Иванова пя срещу 1000 долара за убития Иван Кудев. – 24 часа, бр. 262, 25 септември 1995; Редакционна. Годината на богатите мъртъвци. – 24 часа, бр. 353, 27 декември 1995.

[16] Редакционна. Лили Иванова пя срещу 1000 долара за убития Иван Кудев. – 24 часа, бр. 262, 25 септември 1995.

[17] Интервю с Георги Илиев. Брат ми беше работохолик. – Труд, бр. 289, 8 декември 1995.

[18] Истинските думи на Карамански в едно интервю са : „Ако ме убият, ще лишат народа от един измислен, но симпатичен образ на мафията”. Този израз ще стане доста често експлоатиран и използван дори и след смъртта на бившия спортист в края на 1998г. 

[19] Редакционна. Кръстникът – митове и митарства. – 24 часа, бр. 133, 18 май 1995; Иванов, А. Карамански с холивудски ореол. – 24 часа, бр. 135, 20 май 1995.

[20] Стоянова, М. Иво Карамански – кръстник на мафията или разработка на спецслужбите. – Дума, бр. 225, 25 септември 1995.

[21] Янкова, М. Карамански изчел Фройд в затвора. – 24 часа, бр. 134, 19 май 1995.

[22] Интервю с Галя Лукановска, съпруга на Карамански. Иво Карамански е изкупителна жертва на престъпността. – Дума, бр. 53, 4 март 1995; Заркова, А. Кръстникът – необходимия грешник, край когото дуе бицепси хилавото правосъдие. – Труд, бр. 136, 20 май 1996.

[23] Заркова, А. Карамански вече е застраховател, прави салами и строи апартаменти. – Труд, бр. 136, 13 юни 1995.

[24] Интервю на Анна Заркова с Иво Карамански. Първи в историята ние правим профсъюз на безработните. – Труд, бр. 92, 3 април 1996; Андай, И. Карамански ще брани циганите. – 24 часа, бр. 84, 26 март 1996.

[25] Николова, Г. Татарчев и Карамански пяха „заспали чувства”. – 24 часа, бр. 7, 8 януари 1996.

AttachmentРазмер
P_Vasileva_doklad_Trite_buki_13_15_may_2011.pdf130.32 KB
P_Vasileva_doklad_Trite_buki_13_15_may_2011.doc82.5 KB
P_Vasileva_doklad_Trite_buki_13_15_may_2011.odt46.15 KB