Интервюта

"...другият пази колата и горивото, защото кражбите не са били изключение." - как е ставала търговията с гориво по време на ембаргото. По разказите на един от участниците.

AttachmentРазмер
interview 3.pdf165.73 KB

"Абе кво да ви кажа...т’ва време да се не връща!" - личната оценка на един от участниците в ембарговата търговия за годините преди и след 1989г.(интервю, Белоградчик юли 2010, автор Елиза Савова)

AttachmentРазмер
materiali_Eliza_Savova.doc82.5 KB

"Една много добра заплата, това е било. А знаеш с една добра заплата или една много добра заплата най-много какво може да направиш в България. Освен да си храна семейството друго нищо." (Мария Попова)

AttachmentРазмер
В.М., гр Белоградчик.pdf149.23 KB

"И тогава нашите започнаха с тубите тука през гората..." - разказ за търговията по време на югоембаргото и за събора на Кадъ Боаз (интервю, Кадъ Боаз, 24.07.2010, автор Валентина Неделчева)

AttachmentРазмер
Microsoft Word - Zapis 1-24.07.2010.pdf91.98 KB

"Ооо, търговия яка" - разкази за търговията през българо-сръбската граница през 90те в района на Белоградчик

AttachmentРазмер
interview 2.pdf284.04 KB

"По време на ембаргото ... изнасяхме горива, за да функционира заводът в Зайчaр!" (Десислава Пилева)

AttachmentРазмер
с В. М. от Белоградчик (Десислава Пилева).pdf113.27 KB

"Тука ... хората които са по – млади от мене, това са пияниците!" (Десислава Пилева)

AttachmentРазмер
В. К. от с. Върбово, общ. Чупрене (Десислава Пилева).pdf117.17 KB

ГЕОРГИ БОЙЧЕВ, "ПОСЛЕДНИЯТ ГРАНИЧАР НА СОЦИАЛИЗМА", 3 АПРИЛ 2009 Г. (житейски разказ, външна препратка)

ГЕОРГИ БОЙЧЕВ, ПОСЛЕДНИЯТ ГРАНИЧАР НА СОЦИАЛИЗМА, 3 АПРИЛ 2009 Г.

Историята по-долу е разказана от човек, който е служил на българската граница в последната година на комунизма. Разказът му разкрива атмосферата на границата в края на Студената война и описва как наборни войници са преследвали и стреляли по хората, опитващи се да избягат от България, като по тежки престъпници. Разказът е с леки съкращения в две части.

Бил съм пряк участник или свидетел на тези събития по време на наборната ми военна служба в Гранични войски. По стечение на обстоятелствата не станах „герой”. Това означава, че просто не съм попадал в такава ситуация, когато да се наложи да „неутрализирам” нарушител на границата (б. р. – с израза „неутрализирам” тогава се е наричало убиването на „нарушител”). Не казвам, че не бих го направил. В действителност участвал съм в задържането на нарушители, дори съм стрелял по тях.

По обясними причини ще спестя имената на „главните герои”, бойци и командири, дадени са с инициали.

Българската държавна граница в края на 80-те години на миналия век беше опасана с бодлива тел, един вид ограда. Тя започваше от черноморския ни бряг и свършваше в най-северозападната точка на българската територия, река Дунав. В тази ограда от бодлива тел имаше отвори само за т. нар. ГКПП-та (Гранични контролно-пропускателни пунктове).

На самата граница имаше издълбана така наречената „гранична бразда”. Де факто това беше линията на държавната граница. Съответно на тази линия, на определени разстояния бяха поставени така наречените „каменни гранични пирамиди”. От едната страна – наша страна, беше издълбан надпис НРБ. От другата – СФРЮ. Уточнявам, че аз служех на българо–югославската граница през 1988-1990 г.

На въпросната ограда с бодлива тел бяха поставени проводници. Това беше кльон – електросигнализационна система за охрана на държавната граница. Съветски „патент”, възприет от НРБ в началото на 50-те години. При опит да се премине през оградата от бодлива тел, проводниците се допираха, създаваше се верига и в граничната застава се получаваше сигнал „задействие” – опит за нарушение на границата. Съответно граничната застава се вдигаше „в оръжие” и се изпращаше така наречената „тревожна група”. Тя се състоеше от няколко въоръжени граничари, командвани от офицер. В групата задължително влизаше служебно куче, порода източноевропейска или немска овчарка.

Загражденията, които опасваха цялата южна и западна граница на България. На места загражденията са били два пъти по-високи.

До кльона, по-точно от вътрешната му страна, имаше разорана ивица земя. Това беше така наречената контролно-следова полоса. Предназначението и беше да „запечатва” следите на евентуалните нарушители на границата. Групата трябваше да провери участъка от кльона, откъдето е получен сигнал за нарушение на границата и евентуално да задържи нарушителите. Ако не беше в състояние сама да се справи със задачата, на мястото на нарушението на границата пристигаха и останалите граничари от заставата. Определен участък от границата се охраняваше от т. нар. Граничен отряд. Това беше войскова единица в Гранични войски. В него беше съсредоточена цялата оперативна дейност. Там се провеждаше единичното обучение на младите граничари. Там беше щабът на отряда. Там беше и маневрената група, в която ми протече по-голямата част от военната служба. Заставите носеха имена като „Юнак”, ”Казак”, ”Полтава”, ”Панама”, ”Хала’’, ”Спартак”.

При всяко задействане на системата се вдигаше и граничният отряд, най-вече маневрената група. В повечето от случаите нарушителите ги задържаха на границата още преди тя да пристигне. Но често й се падаше честта тя да “неутрализира” нарушителите. Неофициално понякога я наричаха „резервната застава”. При „гранична обстановка”- нарушение на границата - веднага я вдигаха. Към нея бяха и така наречените „кучкари”. Това бяха инструкторите на служебни кучета, които се използваха за търсене на следи и задържане на нарушителите. През останалото време маневрената група носеше караулната служба в граничния отряд.

Същевременно към нея спадаше и групата за бързи действия. Предназначението й беше да неутрализира особено опасни нарушители, престъпници и терористи в граничната зона. Групите за бързи действия са създадени след началото на „възродителния процес”. Те се състоят от двама снайперисти, седем щурмоваци и двама души с пушки за изстрелване на газови гранати.

От маневрената група излъчваха и така наречените гранични наряди „патрул”. Те проверяваха режима в граничната зона. Тя най-често започваше 15 километра преди държавната граница. За да се движиш в граничната зона се изискваше специален открит лист, получил названието документ „образец 12”, издаван от Дирекция на милицията. Жителите на селата в граничната зона получаваха щемпели на паспорта А-Ю (става дума за тези в граничната зона на границата с Югославия). Същевременно, пътуващите в участъка към ГКПП „Калотина” български и чужди граждани трябваше да покажат на граничарите международен паспорт с валидна транзитна виза, или виза за страна, към която пътуват. Обикновено така нареченият граничен наряд „патрул” извършваше проверка на пътуващите в граничната зона лица - най-често по влаковете. В двата гранични отряда, в които съм служил, това бяха участъците от Драгоман до Калотина и от Кюстендил до Гюешево.

Още една специфична особеност за онзи период. На южната ни граница с Гърция и Турция, тогавашните ни „потенциални военни противници”, граничната ивица (участъкът, разположен в непосредствена близост до границата) беше осеяна с хиляди противопехотни мини. Много нарушители на държавната граница, в това число и известен брой граждани на ГДР, загинаха от тях. Не беше малък и броят на граничарите стъпили по невнимание върху тези мини. Една част от тях загубиха живота си. Последният граничар, стъпил погрешно върху противопехотна мина, предназначена за нарушители, беше младши сержант от Момчилградския граничен отряд Таню Енчев. През май 1987 г. на заставата край село Бук, младши сержант Енчев преследвайки нарушители на границата стъпва на противопехотна мина и загива. Впоследствие е произведен посмъртно в звание младши лейтенант. Официалната версия, публикувана в периодичният печат, беше, че той влязъл в схватка с трима нарушители на границата. Унищожил ги, но единият от тях успял да го рани смъртоносно и Енчев издъхнал в заставата.

Тук е моментът да кажа какви бяха наградите за застрелян, задържан нарушител на границата и съответно какви бяха санкциите за безнаказано нарушение. По времето, когато аз служих (1988 – 1990 г.), в граничните отряди в Кюстендил и Драгоман, станаха около 100 нарушения на границата. На западната граница нямаше минни полета и една част от нарушителите се стремяха към „Обетованата земя” през Югославия (б. р. – бегълците са избирали тази посока, защото от Югославия след това много лесно се е преминавала слабо охраняваната граница с Италия).

Като цяло задържането и „неутрализирането” на нарушителите се извършваше от граничарите на наборна военна служба. В много редки случаи от офицери. По времето, когато служех, се спазваше максимата „Нарушителят се задържа или унищожава”. За задържан нарушител граничарят получаваше домашна отпуска от 7 дни. В редки случаи произвеждаха редника в звание ефрейтор. Освен ако не ставаше въпрос за „важни нарушители”. Не всички т. нар. „бегълци” от ГДР (Германската демократична република) бяха важни. По мои данни през периода 1960 г.–1990 г. по-малко от 70 човека от тях са загинали от куршумите на българските граничари или от стъпването върху противопехотни мини, каквито имаше в изобилие по южната ни граница тогава. Поне 200 от тях са били задържани за опит за нарушение на държавната ни граница. Доколкото съм запознат, нашето МВР ги предаваше на ЩАЗИ - службата за държавна сигурност на ГДР.

По друг начин стояха нещата, ако граничарят застреля нарушител „при опит за незаконно преминаване на границата”. Редниците автоматично ставаха ефрейтори. Бяха награждавани с домашна отпуска до 27 дни. Говореше се, че първите седем дни граничарят, „неутрализирал” за първи път нарушител на държавната граница, го изследват в Неврологичното отделение на МВР болница – как му се е отразило убийството на психиката. За героичната постъпка на тези граничари пишеха във вестниците „Граничар”, „Народен страж” - печатният орган на МВР по онова време. По-рядко пишеха и в периодичния печат. В много редки случаи се правеха телевизионни интервюта с граничарите герои. Или, както се шегувахме тогава, това ставаше „посмъртно” – ако загинеше граничар, интервюираха неговите бойни другари, близки.

По онова време охраната на границата беше издигната в култ. Граничар, „неутрализирал” нарушител при „защита с риск на живота си на Държавната граница”, получаваше и медал „За заслуги по охрана на границата”. Един доста ценен медал по наше време. Граничари, „неутрализирали” повече от 10 нарушители, можеха да бъдат повишени в звание сержант, дори да получат високото бойно отличие орден „Червено знаме”.

Тленните останки на нарушителите на границата, по времето, когато служех, ги откарваха в граничния отряд за идентификация. Телата на застреляните ги фотографираха. В заставите имаше фотоапарат за тази цел. Снимките се предаваха в граничния отряд на ВКР отдела (б. р. – военно контраразузнаване). Колкото до секретните зелени папки с имената на граничарите „герои”, в тях няма нищо. Умишлено не е водена статистка кой граничар на коя дата е „неутрализирал” нарушител на границата.

Имахме обмяна на опит по нова време. Често ни посещаваха делегации, съставени от офицери и граничари от Граничните войски на СССР. Други наши чести гости бяха и представители на Граничните войски на ГДР. По-рядко ни посещаваха делегации на вътрешните министерства на Унгарската народна република и Чехословакия. Оказа се, че само на границата между ГДР и ГФР през периода 1963 г. - 1989 г., Граничните войски на ЩАЗИ са застреляли около 2000 източногерманци. Приблизително около 200 бегълци от ГДР са застреляни на границите с Унгария и Чехословакия.

За безнаказано нарушение на границата санкциите бяха жестоки. Наказанията започваха от командира на заставата. Според случая той се понижаваше в звание. Понякога се и разжалваше. Разбира се, най-потърпевш беше граничарят, допуснал нарушението. Ако имаше нашивки, му се късаха демонстративно пред строя на плаца в граничния отряд. В някои случаи граничарят можеше да отнесе и присъда.

Има много митове и легенди за границата. Единият от тях е за огромния брой „мирни бегълци”, убити от българските граничари. Нещата не са толкова прости. От 1947 г. (тогава са създадени българските Гранични войски) до 1990 г. на българските граници са застреляни по-малко от 1000 нарушители. Една част от тях са “неутрализирани” от тогавашните Вътрешни войски, действащи в граничната зона. По-голямата част от тях - през периода 1947 г. - 1966 г. Тук влизат членовете на така наречените „горянски групи” (б. р. – групи, водещи подривна дейност и саботажи срещу властта по онова време). Освен тях в България са изпращани подготвени диверсионни групи, спускани с парашути в граничната зона или прехвърляни по суша от Гърция и Турция. Не е малък броят и на българските граничари, убити в схватка с въоръжени нарушители.

Писано е също, че българските граничари били едва ли не маниакални убийци и психопати. Даже някъде прочетох, че в Гранични войски пращали по-буйни младежи, които са били на крачка от затвора. Чел съм още, че българските граничари били стимулирани да убиват, не само с 27-дневна домашна отпуска, нашивки, медали, но и с парични награди. Според някои „изследователи” човек от посолството на ГДР връчвал на всеки български граничар, ”неутрализирал” гражданин на ГДР, плик с 2000 лв. Някои от българските граничари неутрализирали повече от 3 граждани на ГДР получавали отличия на Министерството на държавната сигурност на ГДР.

От личен опит смятам, че това не е истина. Пари, ако са плащани, въобще не са стигали до Гранични войски. Действително някои офицери получаваха отличия на ГДР. Мисля, че най-високото отличие, което беше връчвано, беше така нареченият орден „За заслуги пред отечеството”. Най-често българските гранични офицери бяха награждавани с трета степен, по-рядко с втора. По правило с първа степен се награждаваха офицери от Граничните войски на СССР, макар че източногерманците не бягаха натам. Имаше и медали на ЩАЗИ „За заслуги”, наградни плакети. Понякога с тях бяха награждавани и българските граничари-герои. Дори мисля, че на граничните офицери им организираха екскурзия в ГДР за една седмица, но само толкова.

Мит е, че имало специално обучена група убийци в Гранични войски. Когато беше необходимо да се употреби оръжие при задържането на нарушители, това го правехме ние, наборните войници. Въпреки наградата с голяма отпуска, гледахме да избягваме да „неутрализираме”, особено нарушителки. Всички знаехме, че сме тук за две години. Някои от нас бяха приети студенти. Единици от нас бяха по-кръвожадни, но всяко стадо си има мърша. Говоря за тези мои бивши бойни другари, които бяха от села и малки градчета в Северна и Северозападна България. По техния край се смяташе, че граничар, който се върне без нашивки и отличия от границата, трудно може да се ожени. Жените го смятали едва ли не за непълноценен мъж. Няколко войници от посочените региони вършеха някои простотии, но за тях съм чувал, не съм ги виждал с очите си.

Всички ние, които служехме в Гранични войски в самия край на социалистическата епоха, като цяло бяхме нормални момчета и повечето от нас си останаха такива, макар и да бяхме поставяни от обстоятелствата в екстремни ситуации.

AttachmentРазмер
Posledniyat_granichar_na_socializma.doc54 KB

Дядо Митко, „Преди това беше едно, когато бяхме в Румънско, де“ (интервю, Добрич, 14.09.2010 г., автор Цветомир Тодоров, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ЦВЕТОМИР ТОДОРОВ[1] С ДЯДО МИТКО,

ДОБРИЧ - ГЕНЕРАЛ ТОШЕВО, 14.09.2010 Г.

 

-          Kакво ще кажеш за границата, променило ли се е нещо в района?

-          Ами, те я затвориха. Преди това беше едно, когато бяхме в Румънско, де. После я затвориха, пресякоха пътищата,  и не можеш вече я мина границата. В такъв смисъл, че минава се, ама е граница. Ето тук тази къща не един чокой беше (по повод една голяма, нова къща в гр. Генерал Тошево - бел. Ц.Т.). Чокой, това е румънски земеделец. И много земя имаше. Но после замина и се премести в Наводари. Това е горе, чак след Констанца, до Текиргьол.

-          А ти, така като обикаляш, не си ли се излъгвал да минеш границата?

-          Минавал съм, как да не съм. Аз преди, до миналата година с едно колело обикалях. Я до Крушари, я до Сърнено (аз съм от там родом), я до Балчик. Много обикалях. Като хвана прекия път от Тошево през Изворите, Красен и от там по черно през Полковник Дяково и стигам. Имам един братовчед там, тя жена му почина и го остави сам. Ама не е хубаво човек да остава сам, ама съдба какво да правиш и аз му ходя на гости от време на време.

-          Е, то много път това, има сигурно 40-50 км.

-          Аз направих една работа миналата година. Прибирам се и съм се напил. Паднах с колелото. И се прибрах пеша. И ходих след това да го търся, ама намираш ли го. Който мине, ще го остави ли. И сега обикалям така  - на стоп. Малко пеша, но все ще ме вземе някой.

-          А след промените в Румъния ходил ли си? Не ти ли е любопитно да видиш как са там?

-          А, бил съм. Там, след Кардам е Негро Вода. Ами, какво да имасамо цигани и кучета. Това има.

-          Цигани?

-          Ами, те тук само цигани живеят. Румънците са по-нататък.

 


[1] Срещаме го по пътя между гр. Добрич и гр. Генерал Тошево. Казва се дядо Митко, на 72 години е и е тръгнал да се прибира пеш (26 км) в Генерал Тошево. Много скъп бил билета – 2.50 лв в едната посока: Ами, то с една пенсийка - за кое по напред?

Какво и как се е търгувало през границата. Разказът на една от жените участници.

AttachmentРазмер
interview 1.pdf161.24 KB

„В продължение на нема и 1 година всичко замина” (Мария Попова)

AttachmentРазмер
В.К., с. Върбово.pdf121.68 KB

Ахмед, „Kакъв вярващ мюсюлманин съм аз?“ (интервю, Добрич, 18.08.2010 г., автор Цветомир Тодоров, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ЦВЕТОМИР ТОДОРОВ С АХМЕД (30 години),

ДОБРИЧ, 18.08.2010 Г.

 

-          А бе, какъв вярващ мюсюлманин съм аз? Аз това, в което вярвам, ти го казах преди това. В живота  си два пъти съм бил в джамия. Единия път, когато дядо ми ме заведе в джамията в Добрич, още през комунизма и втория път, когато почина един много добър приятел от детските години. С него сме израсли. Иначе в джамия не ходя.

-          Даже и на празници, на байряма, например?

-          И тогава не ходя. Тогава ходя на гости по роднини, по приятели, но в джамията не влизам. Всички религии са измислени да манипулират хората и да ги държат в подчинение. Спомням си, когато дядо ми ме заведе в джамията за първи път – бях мнооого малък. И сега, като вече ще излизаме, дядо ми ми дава 5 лева. Тогава бяха мно-о-ого пари. И ми дава пет лева да ги хвърля на камарата с парите в предверието. Джамиите имат едно предверие и има традиция, като се излиза след молитвата, всеки да хвърля пари за джамията. И знаеш ли какви камари с пари се събират. Много пари имат джамиите, но какво ги правят?

-       И какво ги правят?

-       Нищо не правят. Например дядо ми, когато остарял, имал много земи. И почнал да дарява всичко на джамията, да строи чешми, да подарява на хората...

-       Ами може би когато човек стане на такава възраст вече се замисля повече за другия живот за смъртта, може би това са нормални работи?

-          Баба ми, например, сега е на 90 години. Веднъж преди няколко години я заведоха в Турция да види. Сега и аз скоро я закарах до Балчик, (там живее единият брат на Ахмед). И баба ми, сега да я пуснеш на „Добруджата” (един от двата големи хотела в центъра на гр. Добрич - бел. Ц.Т.), няма да знае кое къде е. Ще се чуди това същия град ли е. Тя десет години не е излизала от къщи. По цял ден седи така и чете Корана, и се моли.

-          Знае ли арабски?

-          Знае арабски и всичко в Корана знае на изуст. Има 7 корана в къщи – един от Сирия, един от Турция, един по-стар... Само това прави. И си спазва всички пости. Аз, вика, съм свят човек.

-          Как така свят?

-          Свят в смисъл такъв, че всичко си спазва и го прави, както е в Корана. Ама какъв свят човек?! Ако наистина имаше нещо там, на което се моли, тя отдавна трябваше да има всичко! Ако имаше някой, баба ми отдавна да има пари-мари, абе, въобще  - всичко и нямаше децата й да умират по на петдесет години...

-          Много ли са татарите? Аз си мислех, че повечето са се претопоили сред турците?

-          Много са. Сигурно има 150 000. Аз имам едни книжки. Ама, тук вярно са най-много. Има цели села дето са само татарски. Например, нашето село е чисто татарско. Лятото най-обичах там да си карам ваканциите. Море, плаж – хич, не ме вълнуваха тия работи. По два месеца на село с приятелите, мач, товаче, оноваче.

-          А голямо ли е селото ти?

-          Беше голямо. Сигурно имаше около 2000 човека. Но нали знаеш как е – повечето се пръснаха. Кой по чужбина, кой замина в градовете. А такива големи празници ставаха. На курбан-байрам беше нормално по 60 – 70 коча да се заколят. И ние – деца, после като се приберем в града, нашите ни карат да носим месо на комшиите. Обикаляме с едни парчета месо и раздаваме на цигани, българи. Ама, сега не е баш така.

-          А има ли разлика във вярата на турците и татарите?

-          Няма. Само малко по-различни са сякаш нашите джамии. Едни, как да го кажа сякаш по старовремски, Докато турските, ей тая тук в Добрич, например са по-модерни, направени с теракот, килими. И Цигани има много свестни хора. Както при всички има дето за нищо не стават, големи боклуци и такива, дето са много свестни. Например в казармата имах много точни аверчета – цигани. После на единия му ходих на сватба. Знаеш ли каква работа. Три оркестъра свирят. Ядене и пиене. Страшно богата работа. И само уиски - марково, се пиеше. Пък ония бяха седнали една седмица преди това да ядат и да пият. Голяма работа! На много турски сватби съм бил, ама такава работа не съм виждал. Или, имам един приятел, пак циганин. С него от деца сме израсли заедно. И той е от една богата фамилия. Имат няколко къщи - огромни. И отивам една вечер у тях на гости. Ама, ей така, мисля за малко, че ме чака жената вкъщи. А той вика, сядай ще пием. Пак се носят едни уискита. И вика: „Тази чаша, докато не свърши, няма да си тръгваш”. Ама, чашата не свършва. Постоянно се долива. Много се напих. И по едно време тръгвам да си ходя. Той пак вика: „Стой”, ама, съм много пиян и трябва да си тръгвам. А, той вика: „Чакай, Али ще те закара". „Абе, къде, му раправям остави, аз съм ей тука на, няма какво да ме карат”. „Не, ще те закара” казва. Няма тън-мън! 

Анонимен, „Има граничари, там, ама те всички ме познават и ме пускат. Пък оттатък на късмет“ (интервю, с. Александрия, 01.08.2010 г., автор Цветомир Тодоров, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ЦВЕТОМИР ТОДОРОВ С АНОНИМЕН (48 години),

С. АЛЕКСАНДРИЯ, 01.08.2010

 

-          Лековита ли е наистина водата (водата от аязмото над мананстира Св. Илия в местността Текето, с. Александрия, общ. Крушари)?

-          Ами, така разправят. Иначе идват тук много хора и качват разни работи по клоните. Малко е срамно да го кажа, но сутиени, гащи... Който каквато болест има, като се измие тук на чешмата и като си остави дрехата, се надява болеста тук да остане.

-          Ти вярваш ли на тези работи?

-          Ами, идвам тук всяка година. Редовно идвам. То сега има хора, но иначе не е така. И е хубаво с приятели, виж колко места има за сядане под сянката и водата. Аз не знам дали си идвал преди...? Ти сега за пръв път ли си?

-          Да.

-          Ами от къде си?

-          От Добрич да кажем.

-          Ами, то сега виж чешмата, преди нямаше тук нищо такова въобще. Само един кайнак и как сме се навирали и как чакаш по половин час да си напълниш малко водичка. Сега постоянно го правят.

-          А чувал съм че това място е свързано с казълбашите, че е нещо казълбашко?

-          Няма такова нещо. Тук няма никакви казълбаши. Отдавна няма. Това място си е чисто мюсюлманско! Ама, идват всякакви хора. Аз съм чист турчин. Ти турчин ли си?

-          Не съм. Българин съм, но приятелите ме майтапят, че съм турчин защото се интересувам от Исляма.

-          Ама турчин ли си? То не е срамно. Аз не се срамувам, че съм чист турчин. Какво да се срамувам.

-          Не, българин съм, бе!

-          Ама турски знаеш ли?

-           Не, от къде да знам?

-          Не е срамно да си турчин.

-          Не е, защо да е срамно?  Ама съм българин, това е. А тук само турци ли идват, че ме питаш?

-          А не. Всякакви хора идват.

-          А от Румъния през границатга идват ли?

-          Идват. То и от цяла България, от другия край на България идват даже. Ама тази година нещо по-малко хора има. То по принцип се прави на втори или първи август (на Илинден по стар стил - бел. Ц.Т.), ама сега, като втори е в понеделник, се прави днес, в неделя, понеже е почивен ден. Ама миналата година беше три дена. Още от петък като почна, до неделя.

-          Е, добре де, все пак наистина ли е лековита водата? Ти вярваш ли в тези работи, толкова хора да идват?

-           Ами, тук някога е дошъл и се е заселил някакъв човек със сила. Свят човек. Той направил тук да потече тази вода. Пък тогава било суша. Има сила тук.

-          Ами, за манастира долу?

-          А, ами те и него сега го направиха. То, нямаше нищо тук. Нищо нямаше. И сега има вътре една жена живее. Тя от Гърция... а не бе, от Югославия[1]

-          И как стои тук сама? Хайде, сега как да е, ама зимата, като има само черен път?

-          Оправя се, то не е толкова страшно. Пък и тя кола си има. Може за някой друг ден в снега...

-          На колко километра е оттук границата?

-          Не е много близко. Ще има някъде 5-10 км.

-          А може ли да се минава тук някъде?

-          Може, как да не може? Аз понеже работя в горското и ги знам пътищата, минаваме. Случва се, ако имаш работа оттатъка.

-          Ама, нали няма пункт тук, как се минава?

-          Има граничари, там, ама те всички ме познават и ме пускат. Пък оттатък на късмет. Ако те спрат питат, откъде си влязъл и така. Ама, то зависи какво имаш да вземаш. Аз ги знам всичките пътища.

-          Ами ако аз отида, ще ме пуснат ли?

-          Ами, може, може да се мине.

-          А тук някъде няма ли да има пункт?

-          Искаха да правят тук на горе през Севернякима едно село до границата. То стар път минава там. Минавал е през Румънско и после е затворен. И искаха да правят път там, ама, засега се отказаха. То може да се минава. Иначе, ако имаш нещо официална работа трябва да минеш чак през Кардам и после пак на обратно.[2] Ама, нашите хора минават. Случва се.

[1] Става дума за сестра Порфирия – игуменка на манастира Св. Илия, родом от гр. Куманово, Р Македония

[2] Най-прекият път между крайграничните села в община Крушари и най-близкия граничен пункт при с. Кардам, общ. Генерал Тошево е около 60 – 70 км.

"А там пият, викат, играят. Не е хубаво това, че до манастира се събират, а и той, манастирът ограда няма..." (интервю, с. Александрия, общ. Крушари, автор Цветомир Тодоров)

Сестра Порфирия – игуменка на манастира „Св. Илия” в местността Текето, с. Александрия, общ. Крушари. Родена в Р Македония сестра Порфирия е завършила Богословския факултет в Белград и преди това е била монахия край Враня, Сърбия.
Интервю или по-скоро разговора не се движи в някаква определена насока. Върти се основно около проблемите на църквата и личните проблеми, които монахинята среща в този далечен за нея край на България.


Ето част от наблюдения на сестра Порфирия за ежегодния събор в местността "Текето", за най-голямо съжаление преразказани от мен, тъй като по никакъв начин не мога да предам точно живописната смесица от български, сръбски и македонски думи, които съставят езика на монахинята:

”Идва сутринта (разбирай на 01.08.2010, на събора) един турчин тук в манастира. Гледам го смутен един, оглежда се и пита. "Мога ли да вляза в църквата". "Може", викам му. Влиза той запали си свещичка. Личи си, че нещо му тежи. После идва при мен и ми казва, че големи проблеми има, да съм дадяла някакъв съвет. Да му дам съвет, ама какъв съвет да му дам, като няма да ме разбере. Нито може да се причасти, нито може да се изповяда да му олекнат греховете...
...Тук не идват (става дума за хората от събора). И аз не ходя. Каква работа имам там. Това е манастир, ей! Аз на моята си работа не мога да смогна, при тях ще ходя. А там пият, викат, играят. Не е хубаво това, че до манастира се събират, а и той манастира ограда няма...
И после в разговора отново се явява този проблем характерен за много от съвременнните български манастири - винаги ще се намерят богати хора, които да искат да дарят пари, материали и прочее. Но и тук, както и на много други места се случва така, че тези, които даряват нещо, да искат след това насреща нещо повече от уважение. Едва ли не започват да се чустват като собственици на манастира – "Искат да им слугуваш, да идват да ядат и да пият, да казват те какво да става"...