Личности на прехода


Интервюта

Интервюта в текстови и аудио формат  

А. В., "Ако чуеш нещо, но не се знае дали е истина това нещо. Той прехода… значи ’89-та …" (интервю, Димитровград, 04.10.2012 г., автор Антон Ангелов, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА АНТОН АНГЕЛОВ  С А. В., ДИМИТРОВГРАД, 04.10.2012 г.

[Анонимен, пенсиониран миньор, 53-годишен]

Анонимен: То ние сме наемни работници, знаем ли как са нещата около тия, дето са движили…

Антон Ангелов: Е, каквото сте чули…

Р.: Ако чуеш нещо, но не се знае дали е истина това нещо. Той прехода… значи ’89-та … Аз две години работих в рудника, аз там съм пенсионер, той и комшията и той, той е по-малък, аз съм ’59-ти набор, той е ’62-ри. След това напуснах там и работих четири години – защото тоя преход, който почна да става, нали – мините закриват, това-онова и изкарах курсове за готвач, отидох тука, отказах се, след три години пак се върнах в мината, направих си стажа, пенсионирах се и заради дъщерите ми, понеже толкова работихме в тия мини и толкова ни се плащаше, че трябваше да работя и още шест години работих и сега вече, от три месеца съм напуснал, смятам, че съм ги изкарал, да си вземат образованието и всеки да се оправя. Плаша ги – то пак си е така, защото сега пълна подкрепа от наша страна, около 1000 лева на месец за двете… И такива са ни възможностите, аз пенсията ми е 550 лева, жената и тя е строителен техник към една фирма, и тя взима към 500 лева и основно… Това е… нашите родители помагат с по 200 лева – на тях 900, ние го караме с 400 лева на месец – както го виждаш … стандартът е това, просто сме на нулата и така трябва да изкараме до пролетта, за да може примерно дъщерята да завърши втората магистратура, съответно малката пък ще завърши четвърти курс – тя магистратура ако кара вече по-лесно ще е – само на едното място… тука прекъсваме субсидиите, така да се каже, 80%, да не кажа 100, то винаги ще има нещо… Но не е като сега – гледаме да осигуриме 300 лева примерно за ядене, най-елементарно… тя пък нямала право на общежитие и е на квартира, поемаме част от квартирата й, да може да завърши, но тя сега тепърва ходи да кандидатства, някаква работа искала да почва…

И.: Може би едно време е било по-лесно в това отношение или?

Р.: За работа ли?

И.: Ми и за работа, и за образование…

Р.: По времето на социализма… не, сега не ни е трудно, ние сме едни от най-бедните, но примерно в тоя блок са 72 апартамента, аз познавам ги всичките, горе-долу сме контактни хора, само на нас ни се случва и на още едно семейство двете им деца да са студенти и да ги издържат… а пък още две-три семейства двете деца, но пък в различен период… Тука е това – работнически град, в голямата си част населението е такова – кара месец за месец, иначе ние сме карали по Бай Тошово време, нали, работа за всички – аз съм работил в рудника за 300 лева, това ми е максимума и съм бил ръководител на 100 човека, денонощно производство…

И.: Било ли е добра заплата за тогава?

Р.: 300 лева , еми все едно сега да взимаш 500 лева… добра… Жена ми беше в съвета, в общината работеше преди 4-5 години, тя е строителен техник и идват такива, по разни програми, американци, ходят в различни държави и подготвят се, примерно, за дипломати, като минат известно време, това обясняват – Крис се казваше това момче – той като я е питал, тя: „А, мъжът ми е пенсионер…“, той: „О, ти защо работиш въобще тука?“, „Защо да не работя?“ – тогава даже само едната дъщеря беше студентка – „Дъщеря ми е студентка, ако аз не работя, няма как за я издържам! Мъжът ми и той се е хванал на работа, за да може…“, „А! Мъжът ти е миньор – сигурно и на дъщеря ти децата са подсигурени… В Щатите най-малко 10 000…“, той бил ръководител даже… но това е отвъд океана. Тука е друго. Тука е цял живот за 300 лева. Тогава, примерно, минималната беше 150. Аз съм взимал 300. На това ниво. Тези дето са работили, директно въглищата са вадили, дето аз ги командвам и поддържам цялата организация ми тежи на главата – те са взимали максимум някои 400 лева. Поддръжката – 250, електричарите…

И.: А тогава усещаше ли се някаква промяна, че предстои последните години преди ’89-та година, в Димитровград?

Р.: Тука, че ще става ново време?

И.: Да, че ще има криза или нещо…?

Р.: А, криза няма, нищо не се е променило. Това, дето го говорят, че сме влезли вече в заеми, това имаш предвид, нищо – тука си на едно ниво…

И.: Тоест неочаквано е, че ще се сменя системата…?

Р.: А, почти вече беше очаквано. То се виждаше, че няма… Предните години даже се правеха промени, аз като един вид ръководител някакъв и се събираха с директора на мината, главен инженер, електричар, 10-12 човека… и партиен секретар, ние сме на това ниво, тогава имаше само една партия, нали знаеш и казват: „Трябва да се променят тия неща!“ И основното в системата беше това, че много се краде, много аварират машините – те се чупят… Лошото беше, че ние не сме вързани към енергийната система, тука димитровградските въглищни мини или тогава бяха т. нар. „Марбас“, те ги закриха вече, след 2002-3 година. Имаше един такъв период от 10-12 години, дето ти казвам, тръгнах и аз да ставам готвач, съответно в мините пак, ми оставаше…

И.: И защо са ги закрили?

Р.: Ми заради това, че е нерентабилно – въглищата са лигнитни въглища – най-ниско калоричните въглища – но те горят в нашия ТЕЦ, заедно с мазут. В Хасково беше направен ТЕЦ, изграден със всичко, сега го рушнаха след 15 години. Той беше предвиден, понеже нашите мини – ей тука към Стара Загора след село Радиево, вляво направиха сега соларен парк – там бяха нашите мини – всичко беше там, там съм влизал – от Димитровград, в началото под земята съм ходил до това село – 10 км – това всичко е прокопано отдолу – галерии, вземан е въглищния пласт, към Марица тука и оттука нагоре – Раднево, тука, дето се излиза по-близко до повърхността и това са също лигнитни въглища в „Марица-Изток“, които сега се копаят, но понеже са по открит способ и много повече се копаят. Затова там е по-рентабилно, нали те са вързани към енергийната система… И най-циничното по време на комунизма беше, че тука произвеждаш въглища, имаш ТЕЦ, а ти си на режим на тока, абсолютен режим. Три часа няма, един час има. Дъщерите спяха в оная стая покрити, имаме една акумулираща печка 2 КВт и половина – включваш, като има ток топли, като няма поддържаш… Та редовна работа – да, но много ниско платено. Както сега най-ниско платеното ниво в държавата. Примерно пенсионират ме на 150 лева, дето взимам до 250 – 300. Щото ни е трудно да се издържаме. Само за най-необходимото, не че ще умра – държавата, дал Господ, е богата на храни, но на човешкото съществуване не му трябва само храната, трябва всеки един индивид да се развива! А не да навърши 60-70 години, човек да не може да си позволи нищо. Това е! Оттам пък като дойде преходът, дойде уплахът като се почнаха съкращения на по-малките предприятия. Тоя град беше примерно между 50-60 хиляди живеещи, в момента едва ли има повече от 20 хиляди. Най-малко е на половина. Защото има и друго – много хора се водят, примерно, тука при нас – в нашия вход живеят 62-ма души, но от тях 9-10 човека – в Германия, Гърция, Испания… Те се водят на отчет – утре-другиден ще има избори, те се водят в списъците. Те са тука, но ги няма. И затова, ако отидеш в кметството, ще ти кажат: „Ами ние имаме 30 хиляди и еди колко си…“, щото имотът, жилището им е тука и плаща данък, но той не живее тука, аз съм свидетел, нали години наред – от Германия се върнат за един месец, това-онова и се прибират, като на почивка идват. А те работят нелегално там. Имам приятели в Испания – 3 месеца са тука, там ги съкращават, берат портокали, работят в преработвателни предприятия за сок, „Като дойде септември, почва, вика, работата, като дойде май…“, те нали викат хората, много социални програми такива, пари без да има производство… както у нас едно време ни лъжеха, че „ний, социализма, охооо! пенсионираме се на 40 години, еди какво си, сме използвали…“ – нищо не сме използвали! Онези хора използват – те са вече над десет години в Испания – идват си май, септември си отиват, само подписват се и всеки месец получават по 500 евро социални помощи. Затова, че са безработни. И това е всяка година! Само един пример – в България, ако моята жена, примерно, я съкратят, както е било преди време, отива на борсата, плащат й според стажа 3 месеца, 6 или 8, там, до една година, после 3 години нямаш право да ползваш това нещо! Записваш се на борса, но без плащане, без нищо, докато… виж разликата – работят 8-9 месеца, 4 месеца на борсата, даже без да се подписват – при нас трябва всеки месец да се подписваш, щото ако не се подпишеш, губиш всичко. „Социална държава“ сме били – не сме никаква – там хората са построили някакъв тип социализъм, към който се стремят всички.

Тука ако те назначат на четири часов – нито данъци влизат, нито нищо, фирмите вече 23 години всичките реват, че много са тия пари, дето трябва да дадат на тоя работник. Работодателят трябва да ги даде тия пари да осигурява работниците в НОИ и да им дават заплати, той гледа по всячески да не им даде. Е, къде ще влезнат тия пари? Ние да викаме, трябва да ги раздадем на хора, социално слаби, болни или пенсионерите, обаче няма предприятия, няма кой да работи, че да подсигурява… Както едно време ние сме осигурявали нашите родители, по-рано те, техните , така също вие ще трябва да ни осигурявате, дето сме пенсионери на 54-5 години. Друг пример, тук вече е разочарованието, когато опознахме света около нас. Моят кум е в Детройт в Щатите, шофьор е в момента, 58 години, от 2 години е кара шофьор и горе-долу го осигуряват там. Но зет му, който е в строителството не е осигурен, на черно… То тепърва предстои това хората, които стояха отдолу и бяха принудени да влизаме в преход от `90-та насам, беше до 2000-та някакъв ужас! Някой да те осигурява. Забрави! И сега точно тия хора на тая средна възраст, стават на нашите години – 55-65 години – те няма откъде да имат тези години, обаче на тези години ти като не ставаш за работа, съответно да получаваш нещо, но ти не отговаряш на условията, защото тогава ти няма как да го върнеш това във времето. Работил си някъде, той не те осигурява… Аз съм работил на частно – две години, тука, от нас на 300 метра, просто едната дъщеря беше на 4 години, другата вече беше първи клас, жена ми работеше само дневна смяна – това е `94-та година… `95-та – преди да се върна в мината… Значи малката – той не ме осигурява никак, но тогава имаше възможност като частен производител да внасяш осигуровки – 30-40 лева беше вноската, пощенския клон е до нас, вляво, на сто метра. Всеки месец съм ходил, имам… работех с други трима колеги в дърводелски цех, правехме корнизи дървени, на тях халки, всичко на струг се правеше, правехме поръчки, в Пловдив, в магазини… Другите: „А, какво ще се осигуряваме? Да давам на 30-40 лева…!“, а той не ти дава хиляди, а 300-400 лева, ако минималната е 150 лева – 200-250, в зависимост от… на норма си. Извърташ една халка на струга, правиш я, тя струва две стотинки… И аз, за да си изкарам часовете, нали преходът беше в началото много тежък, тогава се осигурявам и за да бъдем коректни към шефа на фирмата –имаше по-голямо възпитание тогава, дали беше от времето, дали беше от това, че хората не бяха отворени за света, по-затворена система, нали, и дисциплината беше на много по-високо ниво. Тогава всичко беше – млад човек 24-5 годишен от средното образование с договор, с всичко, отиваш си в предприятието, работиш си, както е хубаво, примерно, за вас, за висшистите, да има някаква квота… Айде те – на детска градина, не може да си позволим да ходи, щото трябва да дам 30 лева на детската градина на месец. Вкъщи го заключвам 4-5 годишното дете, в определени месеци, не цялата година, защото жената е на работа дневна смяна, аз трябва да отида да работя на 100-200 метра, спестиме ги тия пари… в един момент пък и детските градини, лятото излизат във ваканция, а тя е на другия край на града, аз нямам автомобил, нямам нищо… в един часа се връщам, нахранвам там, нещо, докъм два-два и нещо – три, жената наближава четири часа да се върне от работа… През това време може да отскоча, защото е тук, на 200 метра – жената е до 5 часа, а аз работя до 8-9 часа, до 10 и накрая взимаш минималната заплата… Парите ти минават през ръцете и виждаш, че собственикът взима двайсет-кратно повече, а ти искаш да кажем 500 лева или… ние сме влизали в конфликт: „Добре, бе, ние без теб не можем, ти си го създал това, купил си два-три струга…“, тогава не се и купуваха, тогава всичкото приватизацията, втора употреба от това предприятие, оттука, оттука… взима го на ниска цена като бракувано и после се работи 20 години… на тебе средствата за производство ще ти останат, ако фалира фирмата… той и фалира – той е сега в Англия, продаде всичко, взема 40 хил. лева и отиде, наистина, в Англия… и тези трима четирима човека остават на другият ден на улицата, без лев… Защото си бил на това ниско ниво и възпроизвеждаш само от месец за месец. Затова противоречие стана… то винаги е било и преди, но сега, в прехода точно това стана противоречие голямо между работодателите и т. нар. работници. Разделението е много голямо – то мисля, че това е нашият проблем! Понеже нивото ни е ниско, не е като в другите държави, да кажеш, към които се стремим, ние не се стремим към Африка, ние се стремим към Щатите, Европа, Австрия, Белгия, Холандия, няма да посочвам Дания – най-високият стандарт в Европа. Затова става конфликт – работникът гледа като едно време старите работници, нали имаше един такъв лаф: „Ний ги лъжем, че работим, те ни лъжат, че ни плащат!“… гледа да се скатае, аз понеже съм бил и работник, и някакъв ръководител, нали, съм го изпитал и двете неща, но тогава ставаш ръководител по една йерархична стълбица, което беше хубаво. Аз съм завършил средно специално образование, тука в минния техникум, имам, нали началник-смяна да стана веднага по документ, но не мога да почна… първо почвам общ работник, след общ работник – копач или шлосер и след това, вече, направиш ли година-две примерно, тогава ставаш началник-смяна, щото вече те познават… След още 4 години ме направиха началник на участък и карах още 4-5 години и направих 10 години и напуснах – от `80-та до `90-та – това ми е стажът, то изискваха 10 години подземен труд, но пък като отидох там съвсем малко пари ми платиха и не става и частно минах 2 години тука и 2 години професия уж да почвам, не стана и по-добре… и се върнах в мината още десетина години направих и се пенсионирах…

И.: А каква беше историята на мината след Десети ноември?

Р.: Еми в първите няколко години – аз точно напуснах `91-ва до `94-та даваха се хубави пари, в смисъл такъв, че на сегашния стандарт 1200 – 1500 лева – това за един работник, дето е взимал 300-500 лева… това беше по времето на Филип Димитров. За миньорите идеална работа! Тогава влезе и това за 45 години да се пенсионират, дотогава – 50 години – моят баща, още е жив, има 32 години в тая мина! Та даваха се пари, аз съм го изпитал, понеже напуснах 4 години от `91-ва до `95-та ме нямаше… Дето ти казвам учих за готвач. Обаче като си помисля всяка вечер до края на живота си съм гнил в мизерията и в батака там – на един готвач това му е професията, всяка вечер до 12 – 1 -2, докато им е кеф на клиентите, нали да поръчват… викам: „А, не! Това не става!“ Десет години на смени – нощно време – в мината е така – денонощно производство – тази седмица си дневна, другата си до един часа, следващата седмица си от 12 сутринта до 8. И дотогава биваше. `95-6-та година вече, парите не че намалиха, а просто тя инфлацията по времето на Жан Виденов и след това Иван Костов дойде на власт и смениха парите, обезценяват се, но нашите заплати не се вдигат и по тоя начин около 2003, когато закриха мината, си останаха на 200-200 и няколко лева… И затова сега взимаме с моите колеги 550 лева… нали, ние нямаме таван. Моят баща 32 години е бил под земята и взима 700 лева сега. Който взима 700 лева, е добре за тоя живот – за възрастните хора става въпрос –да си посрещне…

И.: А приватизира ли се иначе?

Р.: А, мината е закрита. След `95-та постепенно не се увеличава, не се увеличава, синдикати, „О, вие сте на субсидии…!“, да, естествено на субсидии, защото… другото, което е, тия мини аз съм ги изчислявал, бил съм им ръководител, съм изчислявал всичко, нали, участъкът, който аз го водя е излизал на печалба! Примерно, ти не можеш да се отделиш от другите цехове – вие сте една цяла мина. Вие работите добре, примерно, другите работят добре, но 3-4 цеха не работят добре. Условията са много трудни, не че хората там не ги бива, нали… Макар че има и друго – шикалкавене, истории, работи, дето ти обясних одеве, че от работник трябва да тръгнеш, за да разбереш нещата. И държавата намаля субсидията… Но! Тази субсидия идва и затова, че един тон въглища се продаваха за 9 лева тогава. Ние ги продаваме на НЕК, на ТЕЦ-а, който произвежда електричеството. Държавата ти забранява, тя ти определя цената, щото всичкото е държавно и ти на базата на тия 9 лева, ти няма как да излезеш на плюс. Токът постоянно може да се вдига. Тези, които си работят към електроцентралите, те са на отделна сметка, ние не сме включени в НЕК, в тая енергийна система, Националната електрическа компания, ти си в минното дело. След това, като мините ги затвориха нашите, взеха да внасят от Украйна повечето, както и ТЕЦ-Варна се захранва оттам. Сега има в бургаските мини мина „Черно море“ – те са антрацитни въглища и са няколко пъти по-калорични от тези, които се произвеждаха тука, в „Марбас“ и които се произвеждат в „Марица – Изток“. „Марица – Изток“ също… същите въглища са, но примерно ние на година, в най-добрите години произвеждаме 1 милион тона въглища в най-добрите години, нашата мина – около 1000 човека работници. „Марица – Изток“ произвежда 20 милиона тона въглища за една година – 20 пъти повече! Там има 6-8000 работника и т. н. Иначе „Марбас“ имаше до 6000 при социализма, иначе постепенно – 3-2-1000 човека. Ние бяхме последни, дето нашите мини всичко се рекултивира, има соларен парк отгоре, не можеш да разбереш… В моя скромен опит 19 години, примерно в мините, само в нашата мина има 8 смъртни случая и десетки осакатени хора! Това е част от правилата, част от производството, не може да го избегнем, както сега не можем да избегнем 500-1000 човека при катастрофи в България на година….

И.: А какво стана с другите предприятия държавни или общински след `90-та?

Р.: Ами след `90-та „Вулкан“, другото по-мощно предприятие, което беше, го приватизираха, нали, дойдоха италианци, приватизираха го, и сега вече е на закриване, от една година, доколкото знаем, работи само „Пакетаж“ от „Девня“, понеже „Девня“ също е на същите италианци и те са сметнали, че тука няма достатъчно материал за правене на цимента. Тука има една кариера, по която сега минава над жп линията – за Пловдив, която я направиха, новата и доколкото знам, някаква забрана ли, не може да минават тия кофички с материала, за да отиват в мелниците да се трошат и да се прави цимент. И да кажем, те трябва да го извозват с камиони, което им идва много по-скъпо. А и примерно, хубавият материал, щото това, което е под земята, това е недостатъчно количество, качественото, което се предполага, че ще бъде… Сега, в момента „Вулкан“ , казват, около 100-ина човека ли има, дето работят и те само докарват цимент готов от Девня и тука го пакетират. Щото е на един и същ работодател. Но, доколкото разбирам, до нова година приключват изцяло.

И.: А кога се приватизира, коя година?

Р.: О, стана над 10 години! `97-ма, мисля, че Иван Костов като стана голямата масова приватизация, тогава беше, дотогава беше държавно. Тука има завод за чанти. Фабрика „Тракия“, мисля, че се казваше, също италианец е собственик, от много години, от 15 години, примерно. Също приватизирано, износ за Италия много. По същия начин хората напускат, понеже е тежко производството, там само жени, това лепило е кофти! И заплащането… примерно 300 лева. Това се говореше. Единствено остана тук Химкомбината в Димитровград като голямо предприятие. И фирми, които, да кажем, бяха държавни, но постепенно са приватизирани или някой техника си купил, станаха един вид дъщерни на Химкомбината, за да вършат, примерно, ремонтни дейности. Ама едно време взима, да кажем, голяма фирма, която била държавна, да му свърши работа. На Химкомбината, нали, на собствениците. Като има ремонт се дава на частното предприятийце – той свършва задачата, Химкомбинатът плаща. Та има такива, дъщерни край тях навъртяни много… всичко е свързано с Химкомбината. Ако Химкомбинатът изчезне, в Димитровград остава жп-то, което, нали, примерно, тука сме на такъв кръстопът, дето няма мърдане, в смисъл, че ще минава край нас и винаги ще минава и ще има… иначе ще останем едно село от типа на Свиленград – 10 000 души. Това нас ни спасява. Тука сме сега на 15 километра от Харманли само по магистралата. Само на един километър от магистралата – качваш се и до София. Сега прекараха „Тракия“ – 25 километра, през Стара Загора – надясно, директно отиваш в Бургас. Това е хубаво. Че точно тука минават две магистрали, високоскоростни жп линии, но няма ги производствените предприятия… Това е проблемът на България като цяло, ако може да обобщим. Няма какво да се произвежда и да се пласира, както Китай, примерно, в целия свят, инвестиции, всичко, евтина работна ръка. Всичко иска евтина работна ръка –а ама то е евтино до някакво ниво, ние сме в Европа, все пак, не можем да сме като китайците, примерно, да ядеме ориз само и да ни плащат по едно евро на ден… Там имат 5 милиона милионери, ама Китай е един милиард и триста милиона! Какво правят другите, да кажем 800 милиона, ако има някаква средна класа, която да се задоволяват, от типа на нашата средна класа, като нашата средна класа, ама да е ти да взимаш примерно 2000 лева, а съпругата ти да взима, примерно 1000, нали защото все пак мъжът в семейството е по…. И физическа работа повече може да върши… иначе може и жената да взима 2000, да не правим някаква дискриминация… но примерно да влизат тия пари, да имаш жилище, да си имаш една сравнително нова кола, няма да говорим за най-нова и да имаш шофьор, това го няма. Та дето ти казвам – Китай, може би имат 200 млн. такива – показват ги тях по телевизията… Какво правят другите 7-8 стотин милиона, дайте да видим и тях! Дето нямат покрив… Това искат инвеститорите, дето идват тук, да ама ние вече имаме самочувствието на европейци и трябва да се плаща повече… Не можем да работим за 1,50  на час. Защото ако минималната заплата я изчислиш, е толкова…

И.: А участвате ли с бонови книжки в приватизацията?

Р.: Аз съм един от малкото хора в България сигурно, дето въобще в тая глупост не съм участвал и не съм отишъл официално – ако някой ми е изработил подписа и отишъл ад такова… Това беше едно голямо крадене, което в последствие се разбра, че е така. „На нашите хора чрез тия книжки, нали, ти ще закупиш от еди кой си, после ние пък ще го фалираме, ще го дадем на някой по разни схеми“  и накрая… и от това обикновеният човек работник от това по принцип нищо не спечели… Е в един момент някой спечелил 1000 лева, ама какво от това! Но се разбра, че са открали от някои хора и съответно бедните станаха още по-бедни… Почти като едно време, но сега се чувстваме по-бедни, че има повече възможности и в магазините има всичко и не само… и като облекла, като дрехи, можеш да отидеш – едно време не можеш да отидеш – извън България – трябва да си партиен член и дори да си, трябва да си с хиляда проучвания или да си дипломатическо лице… Това е кофтито. Сега е, което ми се струва, че по-малко ми плащат, иначе е почти същото. Говорим, нали, за обикновени работници, от тая позиция изхождаме, нали, не говорим за някой кмет сега или пък на собственик на предприятие. Говоря за един обикновен човек, който е бил цял живот работник или малко над работник – някакво ръководно звено. От моя стаж грубо 31-2 години, 19 под земята и другите 15 години са мили на смени да работим и примерно на ръководна длъжност съм бил 10 години. Моята съпруга по същия начин – 4 години е работила в общината като строителен техник – средно специално образование, в Стара Загора е завършила… и сега работи, вече 6-7 години по специалността си. Преди това в едно държавно предприятие, чистачка… каквото падне, гладачка – в един частен хотел работи, фабрика „Тракия“, дето още съществува и изнася за Италия някакви облекла – работи 20 дена за 50 лева… И то нощна смяна по 12 часа. И на парна ютия да глади – по 12 часа. Най-страшното от тоя преход беше `91-ва година… от `90-та – ноември, декември – Луканов, бог да го прости, нали – беше министър председател – до 1 март, когато вдигнаха десеторно цените. Моята малката дъщеря е родена септември `90-та, януари вече нямаше кърма, на три месеца – с кисело мляко съм я хранил. Това го нямаше по магазините. Това беше най-страшното тия 4-5 месеца – от ноември до март. На 1 март всичко излезе наяве… тогава не е като сега – големи вериги, малки магазинчета под път и над път. Няма – в тоя квартал - два магазина, другия квартал – два магазина, долу – два магазина… По две-три каси кисело мляко – една каса – 24 млека. Опашки по 30-40 човека и т. н. И в магазина почти нищо няма – хората отиват за хляб, кисело мляко, хлябът с купони – вече не помня дали имаше… И отивам аз, чакам на една опашка -15 градуса, на един магазин чакаме 20 човека. Викам: „А, млякото не е дошло!“. Отивам сутринта към 6 и половина – 7 – магазинът отваря и в 11 часа дойде благополучно. Тая опашка е отвънка – вътре не те пускат. Отвън до вратата сме за кисело мляко… повечето хора нуждаещи се като мене, това дете да го нахраниш – да вземеш една кофичка кисело мляко, да му дадеш. Събота, нали, баби и дядовци, кой където намери, помагаше… И на тази опашка чакам аз, дойде човека в 11 с колата, носи две касетки мляко – тогава киселото мляко беше в бурканчета стъклени… и тъкмо влиза на вратата и първите трима-четирима на опашката там като се сбутаха нещо, нараства напрежението и като бутнаха това момче и той като изтърва касетките и се счупи киселото мляко! Жив случай! И както имаше гюрултия изведнъж гробна тишина – никой нищо не одумва и не казва! Отчаянието на хората е било толкова голямо, че накрая никой нямаше сила да напсува. Всеки си хвана пътя и кой откъдето е! За мене от прехода това бяха най-ужасните месеци! Всичко се изпокри в магазините и складовете. И как стана – пак по мошенически начин – то по принцип при нас така върви – имаш ли връзки – твои, мои хора на някаква позиция… Това е. Предварително обявиха, че на първи март ще се вдигнат цените, за да може тоя недоимък някак си да се преодолее, щото всичко се крие, всичко се такова и хоп! Ето, ти като имаш някакъв достъп, тук опираме до морала на обществото, а моралът е нула на обществото, да ти кажа аз. Щото по принцип сме били до някаква степен моралисти винаги, уж да вървим по пътя, който навсякъде го пише, че е правилен, да не правиш мръсно или лошо на хората… Та хора, които са имали достъп са ми казвали - влизаш в склада и в един ъгъл сирене, кашкавал, такива по-трайни продукти, дето траят месец, месец и нещо – пише „Платено!“, ти си го платил – по тоя начин някои хора си осребриха парите и запазиха цената на парите – докато аз и да съм имал 1000 лева, моите 1000 лева се стопиха, заделил си ги за такова, нормално е всяко семейство да има 1000, щото ако тоя хладилник изведнъж спре и не става за нищо и трябва да имаш пари да си вземеш един нов, да кажем… Около десет пъти се вдига цената на стоките.. на бензина и всичко останало – това са основните. И токът. Тези, които бяха по-близо, имаха достъп – така стана `91-ва. И след 1 март `91-ва година всичко имаше по магазините и постепенно, постепенно почна това, което нали го има, все повече стоки, повече разнообразие, това-онова. Но да кажем едно 70% от населението обедня. И в следващите години до `96-та, когато фалираха банките и се ограби още населението по тоя начин. Това е. Тогава нямаше примерно право да носиш и да сменяш валута, право имаха някои хора, по скрити начини. И тия пари какво ще ги правиш – днеска отиваш, хлябът – 100 лева, утре е станал 150, вдругиден – 200, после – 500. Това ти говоря за `96-та. Преди вече да дойде Софиянски, служебен премиер и после смениха парите, махнаха нулите, там… И 10 долара беше една пенсия или една минимална заплата по стойност на западна валута тогава, марки имаше германски и основно долари, но тогава пак по-добре беше, отколкото `91-ва година, гладната Луканова зима. Той издаде това разпореждане, нали, после го обвиниха…, но то явно е било с цел, че „нашите хора“ всичко ще таковат, които трябва, ще се облажат накрая…

И.: А имаше ли протести, стачки и при Лукановата и после през `96-та?

Р.: А! Пред парламента в София, да ! Но иначе тука, при дълбоката провинция – не, няма такива работи! Няма кой да го организира! Аз имам такова мнение… Всичкото е камуфлаж и празни приказки. Значи в една държава има синдикати, държавни, не един, два, а три – „Подкрепа“, КНСБ и „Съгласие“ ли бяха, по-малки такива. Няма нужда от повече де. Те могат да направят такива стачки, но дори и да стачкуваш, трябва… тука можем да направиме гражданска война, щото колкото и стачки да имаш – ето сега и в Гърция, какво като има стачки – каквото е казано, политиците ще се сменят, ще наплюят другите, ще дойдат другите, но тя линията ще се спазва, линията на стагнация, за щото те пък явно имат прекалено много социални придобивки от това, което можеш да си позволиш. Те хубаво използваха Европата, ама сега, примерно тея блага ние ги нямаме. Сигурно си чувал в Гърция – 13-та, 14-та, 15-та заплата. В България и по онова време не е имало такова нещо! 13-та заплата е имало по Бай Тошово време някой път, и 13-то пенсия. Но до там! А те – 13, 14, 15-та заплата, пенсия, бонуси коледни, бонуси велкиденски по една заплата. Каква производителност имат гърците – наши хора да им жънат нивите, после да не им плащат, ни осигуровки, нито нищо. Има гръцки предприятия по Сандански и по Благоевград, шивашки – с месеци, с години заплати не им дават, напускат, стачкуват – до там! Фалирал, човекът пред това време прехвърлял всичко, край! Ходи го търси!

И.: А митинги от партии организирани?

Р.: Бе, няма такива работи… Организират някой път, явят се 20-30 човека. На хората им е ясно, че … трябва синдикатите централно да обявят някаква стачка в даден бранш, както с полицаите сега – да, техният синдикат, организира, ще се види, постигнат, непостигнат… Но кой в дълбоката провинция… то в София няма кой да се организира, ако не е платено или… да кажеш. Всичко става там, защо става в София – защото всичко е централизирано там. Ако си говорим кой какво мисли, ние сме говорили с хората между нас си още преди 20-30 години, че защо трябва да се централизира и да минава през там, а да не се разхвърля по 5-6 големи градове? Сега дъщеря ми защо ще ходи в София да учи да кажем – ми на мене хиляда пъти по-евтино ще ми излезе! Аз за тия две деца до тоя момент съм дал 46 850 лева, ако бъркам със 100 лева. Нали ако учеше тя в Хасково, аз ще плащам само семестри, няма да й давам по 300 лева сега за ядене и за общежитие… Докато ако има тука един филиал на Софийския, примерно, Историческия, да кажем, що да няма един филиал – тоя град няма ли да живне, да има тука 1000 млади деца… То сега имаме 50 университета и фалшиви дипломи – тоя, оня, глупости на търкалета са това! Ние едно време нямахме визи, но сега имаш визи за всичко. В една Испания има 8 университета, на 40 милионна Испания, България – 6 милиона, има 50 университета. То се губи стойността. Даже и вие, дето сте завършили в Софийския, викат: „Охо… под път и над път…!“ И наистина.. Значи трябва да има някаква плановост за тая работа. Ето – Химкомбината – трябват химически специалисти – такива, такива, такива, дава се заявка, сто човека. В ХТИ-то в Бургас, където е малката дъщеря – толкова и толкова, в Девня … Това е една плановост, която я имаше едно време и ние не я прехвърлихме сега в сегашното време, което са направили онези държави, може би, които споменах, скандинавските и има работа за всички. А сега бълваме уж специалисти, но в следващия момент като няма къде да се реализира тоя специалист, той губи всичко.

И.: А да ви питам 90-те години чуваше ли се тук, в Димитровград за разни групировки, мутри…?

Р.: Имаше си… Примерно аз съм чувал имаше „Трите седмици“ – „777“ – имаше едно време такава охранителни фирми се водеха. Имаше един Антон, вкараха го в затвора, за 20 години, дето утрепаха, тука имаше жестоки убийства. Той е охранителна фирма, но се занимава и с такива работи, нали. Ето ти ВИС, СИК кой ги създаде – това е публична тайна, че естествено службите са ги създали, един вид охраняват те, Карамански, нали, идвал е и на нашия пазар – това е другото, което спомага за съществуването на града, щото общината печели доста данъци от там. Една маса да имаш на пазара да продаваш зеленчук – 35 лева на месец ти струва, това влиза в общината. Сега оттам нататъка как ги усвоява общината, това е отделно… Те някои хора се ориентираха към земеделие, нашият район е земеделски, пита ме одеве какво са закрили – ами фабриката, имаше 200 работни места и на стотици хора в околията се създаваше работа, фабрика за преработка на плодове и зеленчуци. Тук виждаш за какво става въпрос – Марица, земя плодородна, отвсякъде! Вместо тая фабрика да я разширим и да направим, примерно, само за плодове, да прави сокове, да се обогатят нещата … ние от `90-та година тръгнахме на надолу по пистата, а не да вървим нагоре… и примерно сме стигнали едно ниво, където сме се спуснал, примерно, 20 години назад и тръгваме пак обратно и всеки един успех викаме: „Хееей! Направихме голяма работа!“ И това сме го виждали… Създаването на работа на тези хора… тук са били две-три села в началото и тая индустрия е направила тоя град…

И.: Щяхте да кажете за Карамански нещо…

Р.: Е, да… Карамански – знаеше се, че половината маси, примерно, той ги охранява, идвал е тук и всички напускат – що? Щото… режат глави и уши, дето викат хората, това е! Той казва, че… лепва му се стикера там към групировката, ВИС ли е било, СИК ли е било, като се знае, че това Карамански го охранява – край! Щото има и тука „подизпълнители“ така да се каже, които идват и те притесняват, ако кажеш нещо против него, в смисъл… или нали то тогава борбата е била за територия, точно, за лесните пари, всеки гони лесните пари, това са групировките… „Ти работиш тука, обаче на нас по 100 лева на месец, ние те охраняваме…!“, „Какво ме охранявате?“ – няма нужда, има си полиция, аз си заключвам магазина… от онова време така бяхме свикнали – полицията е всичко, това е държавата… нали ти казвам, това се създаде сигурно от ДС може би, да минат тея капитали в частни ръце… то и сега има,  какво пречи полицията да охранява, ние като граждани, ако имаме малък бизнес, ще плащаме един вид на полицията, а няма да плащаме на разни фирми… и полицията няма да получава 1 милиард от държавата субсидия всяка година и да реват хората, щото нали, те около 1000 лева получават заплати, както е официално, но ще получават 1500… Та това са тея охранителни фирми ВИС, СИК, трите седмици, дето бяха тука, нали ти като им нагазиш и те веднага…

И.: А този Доктора, дето също е бил тука…?

Р.: А Доктора, той е учил в нашия техникум, `64-ти набор е, пет години по-малък нали… контрабанда на цигари, основно с това се знаеше, че се занимава той. С това се е занимавал, но вече е стигнал до най-високите нива, щото живееше в София, еди кво си, еди що си, нямаше нищо общо с Димитровград… Казвали са, че негови роднини тука са имали фирма за производство на колбаси и преработка на месо и такива, ей тука в едно съседно село, после заминаха към Пловдив и там направиха нещо… той господ знае колко има и има и къде, това са негови приближени – това е все едно ти си ми син, аз работя някакъв такъв бизнес сенчест, дето викам и съответно  с приятели купуваш, приватизираш нещо с тия, боновите книжки от едно време и давам ти пари и ти теглиш от една банка някакви средства, за да имаш оправдание, че са дошли от банките като много хора, от банката заем, който не ти пречи да си строиш някакво замъче твое лично или да купуваш земи, както сега се прави. Земите се изкупуват от големи големи…. Никой не знае от кого се изкупуват…

И.: А говореше ли се за връзки на местната власти и тия групировки…?

Р.: А… ами тогава изчезна държавността, бе човек! Местната власт се подчинява на групировките.. те групировките подсъзнателно всеки знае, че се командват от високо ниво, нали. Настъпиш ли го този… не че Иван, Антон и Драган мене ще ми направи нещо – той е пипало на октопод, той е на някой човек и ще дойдат и ще ме смелят мене и полицията „нищо не знае“, пълно безучастие! Аз съм бил охрана 5-6 години да изкарам, за да учат тия деца… нали и идват да обират към два часа, нафта, имахме някакви транспортни коли… и аз ги видях, нали срязаха… и избягаха… полицията идва, видяха и „А, какво ще се занимаваме тука, отпечатъци да взимаме…, а нафтата сега 3 лева ще стане…! Само ще ни създават проблеми…!“ тоест подтекстът „Не можем да се наспиме, докато сме нощна смяна…“ нали едно безучастие… то може някъде и да е платено, да им дават пари да си затварят очите, както е с наркотиците… Нали официално се знае, че „Планета – Пайнер“, дето в петък и събота има дискотека, дето певиците пеят, там основно се раздават хапчетата, наркотиците и т. н. Нашите деца сме гледали винаги да ги пазим далече оттам… Та това са групировките, това им е бизнеса… Или имаш заведение и идват и ти казват „Ще те охраняваме!“, „Нямам нужда да ме охраняват…“, обаче на другия ден – изпочупени са стъклата, щото Карамански не се занимава с това, ами подизпълнители някакви – 5-6 човека отиват в това заведение, с бухалките и… полицията съответно си мълчи, „тя не е видяла“, тя идва след десет минути, може на оня ъгъл да стоят с колата… И ти като си един от тия изпълнители, ти викат: „Ей ти 500 лева, кола ти даваме да караш… но вече като някой пък се изпъчи и казвам: „Имам хора в полицията“ или „Имам мои момчета, които на фитнеса ходят, яки са…“, „Какво бе, я си гледайте работата!“ и вече тогава казват: „Отивате и ще му счупите кокалите!“, вече не като да отидат да ти счупят стъклата, това вече е тежко престъпление… и утре тебе те набарат, ама ти си “последна дупка на кавала“, отнасяш го ти, отиваш в затвора… Ако си мълчиш, излизаш след  2-3 години и пак: „Ще те направим охрана на “Син Сити“, примерно, в София.“… това е, нали слушал си за италиански, американски мафии и т. н. Тука , при нас капацитетът е много по-малък, основно е това. И тук никой не ти иска трудовия договор, не ти иска охрана, а ти си я предлагаш, щото знаеш, че ако не на базата на мълчаливото съдействие от държавните институции… щото какво пречи това всичко да е към полицията… Защо разрешиха тези частни…, защото някои хора. Ето и аз последните 4-5 години, за да изкарам 15-20 000 лева да ги дам на децата си да учат, нали, аз станах точно такъв – охранител, към една фирма, но аз не ги знам тия какви са, те ти дават заплатата. Що те ще охраняват, охранява се обект, дето може да се охранява от полицията. Само един стикер като му сложат и като сложат СОТ и се приключва работата…

Голяма тема е темата за пенсионерите – да нямат право на работа, след като за младите няма, като имат голяма пенсия, да нямат право на работа. Щото има хора, на които не им трябват пари… Нали ако чисто социално разглеждаме нещата, това е и етнологията, животът на хората… ето ние учим младото поколение на мързел и на ниски страсти в живота – да се задоволява примерно нито учение, нито работа. Баща му е пенсионер и взима 700 лева, работи в някаква фирма… не говорим за частно, където ти сам да създаваш продукт, а той взема едно работно място, първо и второ тези син и дъщеря не работят нищо, само лентяйстват и викаме: „Няма работа, няма работно място!“, да, то наистина няма – може би към 100-200 хиляди пенсионери има, които заемат такива нископлатени… ти като си висшист няма да вземеш тая работа, няма да я вземеш, но аз имам комшийчета, познати, дето ги мързи да учат, едвам са изкарали 8-ми клас и средно образование, те ще идат там да работят и ще взима 300 лева, даже не 300, ами като не е тоя пенсионер ще го осигуряват и ще му дават и 400.

Децата трябва да се възпитават много внимателно, все пак трябва да има някакъв страх, нали, не уплах, а нещо – авторитет… и да имаш от полицията стрес, така да се каже, да знаеш, че има някой, който да те защити. Нали, ни можеш така да си разиграваш ти коня… Тука всичко е вързано като социална система – дрогата, алкохола, това-онова и вече не знаеш какво правиш… и ние като млади миньори – знаеш, миньорите са пияници, та вечер пиеме, то е важно и количеството…

И.: А кои партии се появиха в Димитровград след `90-та, кои бяха най-силните?

Р.: Не участваме в политическия живот и избягваме да участваме…

И.: Аха… като наблюдение?

Р.: Като наблюдение… тука примерно имаше влияние Стефан Димитров, той преди беше от партията на Стефан Софиянски, предишният кмет, дето сега е от директорите на Химкомбината. Други – БСП-то, „тука, викат, е червен град…“ на нас, така че тука БСП-то традиционно си има много хора. Сега покрай вълната на ГЕРБ има преимуществено в общинския съвет, нали има повече съветници от ГЕРБ. Други… „Новото време“ имаше такава партия, които се увличаха… СДС си има традиционно, но слабо проявени… Той състава на общинския съвет като го видиш, като го видиш, би трябвало да… мисля, че 11 съветници от ГЕРБ, 9 са от ЗСП-то, от СДС-то има двама ли, трима ли… Те всъщност се изродиха в „Коалиция за Димитровград“, да кажем, Стефан Димитров - „Коалиция за Димитровград“, нали на местни ниво… Абе местните си гласуват за хората … тях партиите по принцип не ги интересуват… Затова тоя, Иво Димов, с фалшивата диплома, дето официално си признал, че му е фалшива дипломата, той в ГЕРБ стана първи, заради това, че Стефан Димитров не се кандидатира за кмет. А защо не се кандидатира – това си е тяхно провинение, ние не знаеме тези игри какви са, що са… той застана зад една жена – Катя Панева, Стефан Димитров ще подкрепя нея. Но се говори в Димитровград, че 97% от хората не я избраха тая жена, щото тя е дъщеря на шефа на подкрепа едно време – Максим Господинов. Защото той пък от едно време се знае, той беше като шеф на „Подкрепа“ тука в града, един вид като групировка – лично за него си и за сина си и дъщеря си да работи. Принудително държавните фирми, примерно, те бяха така направени – 6 фирми примерно – една доставчик на нафта за „Марбас“, той я доставя, но взима нафта, която е второ, пето качество и слагат нафта и блокират рейсовете, които извозват работниците…, но той ще се взима неговата нафта, примерно и оттам хората намразват тези неща, намразват тоя човек… Той се има над Карамански, щото той е силният, ти не го знаеш дали е бил свързан с Карамански или с Георги Илиев, с ВИС, нали или с брат му Васил – тия, дето са най… за прехода  или със СИК, Бай Миле и т. н. Ето, и сега Венци Стефанов, дето е на „Славия“ и то официално с знае, заедно с тоя Страхил Славов, че те са шефовете на СИК. На „Славия“ кой им дава парите като никой не ходи на мач? Откъде ги взема, каква далавера върти там и кой е луд да дава милиони… Ето вие като млади хора трябва да си зададете тия въпроси за прехода!... Откъде? И всички клубове, нали… „Бай Ганьо“ на „Левски“, нали, казват на Тодор Батков, кой дава пари – там неофициално се знае, че Чорни държи конците в „Левски“… или в ЦСКА – „Титан“, защо ще дават милиони, дошъл един футболист и му даваш неадекватни заплати. Ми те и в Димитровград половината работници са цигани, половината са българи, чисто етнически, ако ги разделим – те взимат по 250 лева заплата. А цял ден да работиш с мотиката – то ниско, ниско, ама пак стигаме до това, че ниското ниво е много ниско!  Трябва да се промени. А „Титан“ следващия момент дава на еди кой си Силва, дошъл от на майната си 10 000 лева официална заплата. Какво е това – никой не ходи на мач. То ако ходи някой, да кажеш стадионът пълен, оттам идват. При нас всичките тея клубове са с неизвестен произход на парите! Така тръгнахме и за Максим Господинов, дето е от местните. Държавата си затваря очите пак, това ставаше през тоя преход – „нашите“ и „вашите“ на високото ниво. „Нашето“ предприятие ще му плати на него, няма кой да повдигне, че въобще няма… той трябва да фалира. На мене може да няма заплата, но на такива доставчици, които са „наши“ хора… и то всеки се стремеше към това. Аз като работих в болницата също част от партиен функционер, не му знам името…, това `94-5-та, това беше една от сладките работи ти да доставяш на болницата за стола храна. Първо там има леглова база 150-200 човека, те всичките трябва да папат. Идва този и носи – той купил портакали някъде, обаче тогава `93-та населението още не всеки беше луднал… то лудването беше първите години за портокали и банани, което беше … нали… нямаш по Бай Тошово време… купил някакво количество, той иска, нали, един удар да стане… има много хора, които с това са станали милионери. Оставя ги в болницата и нас ни викат, ние бяхме в поддръжката, да ги разтоварим, бусът, разтоварваме го, болницата ги приема и му ги плаща – след три дена идва и си взима той на цена на пазара – той примерно дава 1,20 и ги продава на 1,30 – кьорава работа отвсякъде! Хващам портокала, половината го пускам пред домакинката, която приема и той се пръсна на земята – той понеже кашнат, те половината са кашнати! Огромни пари са правени по тоя начин! Щото тя изписва: 150 болни по толкова и толкова – те половината са пуснати в деня у дома, примерно, всеки иска да си дойде от болницата, който може… на тоя му дават парите, изкуствен бизнесмен… това е! Така е и Максим. И затова сега хората не избраха дъщеря му кметица и спечели тоя с фалшивата диплома… Аз не участвам в политиката, като независим гражданин ти го казвам. Щото преди изборите като се разбра кой кой ще е, нали, всеки псува, нали, язък за това момиче… тя е мениджър на неговата аптека, майка на две деца, против нея няма нищо… И това е малкият град – че всички се знаем кой колко струва и съответно ти може да си добро момче, да си стабиляга в бизнеса, искаш да станеш кмет с добрата идея да подобриш нещата в тоя град… в най-зеления град в България, примерно, на глава от населението – да, това го знам от Мариела Запрянова, тя беше в общината ландшафтен архитект, с моята жена е лична приятелка, идвала е на гости у нас… по зеленина е най-добрия град в България, всичко е в зеленина, от блок до блок, по площ на човек… а сега сме два пъти по-малко хора. Но това момиче не я харесаха, понеже беше много почтен и точен човек, обаче сега работи при тоя, в Министерството на регионалното развитие ли беше или при Томислав Дончев ли беше, чуждестранните инвестиции, по нея програми… Максим Господинов – нали връщаме се – затова не избраха дъщеря му, защото мислят, че като си от това котило, като ти викат: „Абе, ти не може…“, а пък нали, другото, което е и което са си прави хората, не може да има огромно влияние от бащата- той е общински съветник 20 години, винаги е в общинския съвет, циганите на Гвардията са негови хора…, нали там го избират, към която партия се прикрепи, те си го избират винаги – Гвардията, това е циганския квартал на Димитровград.  „Млада гвардия“ се казва… или сега квартал „Изток“ ли е, не му знам… те го смениха, щото е комунистическо име.

И.: Те името на самия град са говорили да го сменят в началото на 90-те…

Р.: Да, говореше се, но името не прави хората…

Ангел Найденов е бил кмет тука, сегашният депутат от БСП-то, Господин Георгиев също беше един или два мандата, също то БСП-то кмет, след него беше тоя Хаджииванов, дето кара два мандата и дето почина оня ден, Бог да го прости!, и след това Стефан Димитров и сега Иво Димов. Той е на ГЕРБ. Основното е пак… „Коалиция за Димитровград“ беше този, дето почина Хаджииванов, а той е бивши директор на Химкомбината, той спечели и изкара два мандата, след това пък отиде… абе всичкото е с тея партии е лъжа и измама! Като го свалиха от кмет отиде и стана на този, който го съдиха за измама с данъци Ковачки, от неговата партия „Лидер“, той му беше тука местния лидер на партията последните години преди да почине.

И.: А други такива случаи, дето се прехвърлят от партия в партия…?

Р.: О, много има! Но явно на по-ниски нива. Пълно е с такива… И това веднага навява на мисълта, че лична облага всеки гони с амбиции, примерно за съветник или път там, като си в първите редици, съответно без работа няма да останеш. Ние, ако бяхме някои партийни функционери, нали не се плашим, защото от едното предприятие в другото, колкото и да са малко или край общината, това-онова, работа се намира. И така е… то навсякъде по света е така! Ние не сме измислили топлата вода.

И.: А каква му е историята на паметника на Георги Димитров?

Р.: Ходихте ли да го видите?

И.: Нали са го махнали?

А.: Ема вие можете да отидете да го видите – той е в разсадника… Ми паметника го махнаха `90 и не знам коя година беше… но той си стои още в разсадника, можете да отидете да го снимате… Филмът за Димитровград, дето скоро го направиха…

И.: „Град на мечти“…

Р.: Да, направиха някакъв… Мен много не ми хареса, аз го гледах. Дадена е съдбата на един бригадир, дето едно време е станал… Паркът „Пеньо Пенев“ ходихте ли?

И.: Не сме.

Р.: Едно време там беше чисто голо, такова, сега е нищо… хората са направили нещо, добро ли е… само за единия хляб, 50-те години. Хората са вярвали в това може би точно заради това, че преди това са били нали работници, това всичкото е от цяла България събрани, за да правят града, да правят предприятията. Защото беднотията е била много, много голяма преди Девети, примерно, преди да дойдат комунистите на власт… И давайки тука само подслон и хляб на тия хора да го направят това всичко, нали… Направено е в центъра на Димитровград, с тия колони, там, основното е там! И полицията, жп-то, автогарата старата, която е на кръговото, това са основните неща… и пътят за Хасково. Това са основните старите сгради, което са построили там…

И.: Пешеходната улица…

Р.: Пешеходната – да! И от нея като тръгнеш по моста над жп-линията, той ще те изкара ей тука, на светофара и към пътя за Хасково, където правят кръгово, там е входа и на парка „Пеньо Пенев“ – значи да дойдете и да не видите парка „Пеньо Пенев“, това си е направо…! Като тръгнете, като тръгнете по централната алея и горе на върха е паметника на Пеньо Пенев, вляво само са възстановили езерата, преди всичкото беше и от десния край също… всичките езера, бяха 8-9 на брой, долу има карта на парка – това всичкото беше в блестящо състояние. Но демокрацията или прехода докара до това, това се занемари докрай, ама докрай този парк, не можеш да си представиш, алеите почти не се виждаха от трева. И никой не работеше по време на кметуването на Ангел Найденов, на Господин Георгиев, на кметовете до Хаджииванов и във втория мандат на Хаджииванов решиха този парк да го възстановяват някак си… още няма работници, които да работят постоянно да го възстановят. Тая група от „Неотитан“, която работят за 240 лева, те като им кажат, отиват там и косят и т. н. Няма група, която да инвестира… И Хаджито като беше прокараха осветление, лампи нали и възстановиха водопровода, част от тия 3-4 езера, за да са пълни, сега има водни лилии и риби има в тях. Но камъните, това, което е като пътеки, не е възстановено така, както беше… примерно там лятна читалня за събеседване, за водене на беседи, примерно някой лектор за изнасяне на лекции на 50-100 човека, примерно един професор може да дойде… връщаме се към моята мечта да има един факултет на някой университет – тогава тоя град ще живне. Аз не съм съгласен с това… ти си софиянец: „Дойдоха тука от провинцията и ни пречат…“, нали знаеш, щото има и предавания такива… Аз ти го казвам, че не е така. Ето, примерно, моята дъщеря – храним някой, който дава жилище под наем, ако ги няма тях, няма кой да го наеме, нали. Магазините няма да съществуват, защото ако не е тя и като нея десетки хиляди, няма кой да папа, няма кой да прави оборот на тея магазини, няма кой да влиза в метрото или в автобусите, щото са много по-малко пътници и съответно субсидията на гражданите на София ще бъде по-голяма, за да плащат движението на тия автобуси! Щото няма да има възвръщаемост … Та като говорим за парка, моята жена беше останала без работа и по една програма я наеха в бюрото по труда там, тя започна преди 4 години, преди 8 години започнаха да възстановяват този парк. На входа на парка вляво е къщата на Димитър Димитров – Митко – Пайнера, който е собственикът на „Пайнер Студио“ – а това е бивша партийна вила, дето той я е купил, нали… Нали, човекът сам си е… той пък е… аз не съм му никакъв, той пък е уважаван от целия град заради това, че там си е създал бизнес и такова, никой няма нищо против него. Даже дискотеката в центъра, това бившото кино „Дружба“ беше, той го купи преди 4-5 години. Много от хората негодуваха, че той си е оттука и къде ли няма дискотеки „Пайнер“, тука няма… Той го взема това кино като не работеше, възстанови и го направи. И кафе, дискотека в петък и събота, тея прословутите певици идват да пеят… Нашите деца не са ходили. Та по ирония на съдбата моята жена там почна, една година работи и след това по тая програма, нямали строителен техник и така… Нали ти казвам, животът навсякъде трябват връзки, но понякога и случайно стават нещата. То не толкова връзки, колкото да те знаят хората, не толкова комерсиално, нали, че си добър в това, което го работиш и съответно ще те вземат. Но ти трябва някъде да почнеш да работиш. Някой трябва да те пробва някъде, за да разбере дали го можеш или не можеш. Като специалност. Затова тези програми са хубави за млади специалисти, за хора с основно образование, със средно и тя почна, кара една година, после в общината и сега в тая фирма. Та това е за парка… а там по времето на социализма, там имаше техник, последните 10-15 години, които ние помниме, от `70-та насам, когато се е създал паркът и постоянно се разширяваше – още едно езеро, още малко пътеки, още естествена гора, букова, там има насадени много видове иглолистна растителност и други. С 10-15 човека работници, които постоянно само с това се занимават – ВиК специалист, електро и общи работници. То много не му трябва на тоя парк. И най-кофтито е и затова хората се разочароват от политиците, че никой не обръща внимание уж на тея дребните места. Тоя парк е уникален за Димитровград, направен камъче по камъче от хората на една гола поляна, дето нищо не расте… от хората направено без никакви средства… и ти да го съсипеш… И затова някой местен като каже: „Оставете го ….. един парк…!“ Общината разполага с 30 милиона бюджет на година. Тука, ти обяснявам, по една чисто математическа сметка – 10 човека да има на постоянна работа, дори и да са пенсионери, назначиш един ВиК и електро специалист. Тези хора даващ по 300-400 лева хонорар, ти няма да искаш от тях по 8 часа, а 4-5 часа, ще го възстановят идеално! Ще струва на общината 30-40 хиляди лева за година. Щото няма и да е постоянно – ти си до октомври и март месец почват пак. А то всичко се занемари. Оттам хората се разочароват от политиците и от демокрацията. Не че демокрацията е лошо, напротив, хубаво нещо е. Но в един момент се изкривяват нещата.

В парка „Марица“ пък имаше езеро, лодки едно време, със всичкото… Сега всичкото е тревясало, дървета има огромни дървета и като минеш моста в дясно алеята излизаш на разсадника, вляво има друга алея, там има ресторант „Кораба“, такива стари, занемарени неща, които едно време са били емблеми на Димитровград, басейн имаше, ресторант „Гъбата“, който сега е възстановен… другото всичко е разруха. Тези неща като се занемарих, на хората не им остана никаква радост! Само работа, сивота, вкъщи, малко пари, галопиращи цени като цяло, никакви възможности… ако изгубиш работа край или трябва да направиш голяма крачка в живота, на която не всеки е готов – примерно да тръгнеш оттука в чужбина, да се преселиш в Бургас или в София. По-голямата част отидоха в София и тя стана 2 милиона. Говорим аз обикновените хора. За големите няма проблем, тия, които са номенклатурата или примерно минали край нея или бизнесмени от по-голям калибър, те и в София си имат… хората постоянно намалят. И GP-тата са така, нали, те са на бройка пациенти и му се плаща от държавата всеки месец, парите си му вървят, без да отиваш ти да … отделно като отидеш на преглед 3 лева, 2 лева, това са бонуси един вид. Но когато населението намаля – от 50 хиляден град, станал 20, което предполага, че съответно, неговите пациенти няма откъде да дойдат…

И.: А какви вестници има в Димитровград?

Р.: Има „Димитровградски пазар“, едно време имаше „Правда“ и… не си спомням… Ние сме откъснати от това като цяло. Не сме се абонирали никога. Ако има нещо, да вземеш… „Димитровградска правда“, това е комунистическият, тоест по комунистическо време. След него вече тръгнаха „Новинар“ ли беше, той е хасковски, но мисля, че имаше и в Димитровград и „Димитровградски пазар“… Вестник „Химик“ има, към Химкомбината, той го издава, то не остана друго предприятие.

И.: А някакви местни телевизии или радио…?

Р.: Местни телевизии – не. На комшията дъщеря му, които са сега „Близу“, те имаха студио и неговата дъщеря беше даже говорителка известно време… Тя беше 10-11 клас в гимназията тогава… и това се приключи. Ние сега сме към „Тракия Кабел“, старозагорска и гледаме старозагорска, Хасково имат също, но Димитровград, студио не знам…

И.: А имало ли е някога?

Р.: Може и да е имало, но аз лично не съм гледал. Понеже сме на два телевизора, оттатък сме цифрова на терасата такъв плазмен си вземахме сега… колкото ни позволяват възможностите. А тука другият… Но какви новини в тоя град? Има драматичен театър „Апостол Карамитев“, това е. Идват, гостуват някакви артисти от София от време на време. Мисля, че едно време имаше местна театрална трупа, сега е закрита. Само се поддържа театъра, даже по някаква програма беше целият в скелета, някакво саниране му правеха. Хубаво е по тея програми – всички училища и детски градини в Димитровград ги санираха и ги направиха „от до“! Красота! По времето на Стефан Димитров и на Хаджито, вторият му  мандат. Ето тука, една детска градина вляво – милион и 18 хиляди, а пък те закъсняха с половин година… и това става проблем. Примерно аз като съм нямал кола, работил съм 20 години в рудника, но не съм имал възможност, за какви доходи става въпрос! Нито съм алкохолик, пияница, някакъв разсипник, но една кола не мога да си позволя. Ако можеш – сега една 15-20 годишна кола. По онова време, това беше лошо през социализъма – чакаш 10-15 години за кола, да ти излезе номерът. Докато сега пък липсват средствата. Заеми е кофти да взимаш, от личен опит да ти кажа също, щото какъвто и доход да взимаш, ти си назад винаги в банката те обират минимум 30-40% от сумата.

И.: А какви събития има в Димитровград през годината? Празник на града…?

Р.: Празникът е на 2-ри септември, основаването. Казах ти, в парка „Марица“ се прави, кебапчета са наредени, това-онова, фолклорни групи, хора, вечерта пред „Пайнер“ има сцена и като беше Стефан Димитров – духови оркестри, основно е това, някой изложба наредят на някой художник, литературни четения в клуба на културните дейци – там си има пиано, от време на време канят такива творци, но тесен кръг от хора участват… Но това е работнически град – малко хора се интересуват от тия неща. Единствено това е около празника на града – 2-ри септември.

И.: А около Коледа и Великден?

Р.: Великден – ходят, обикалят църквата, както е навсякъде, църквата е вляво от площада на общината, „Св. Димитър“ църквата – хубава църква от едно време. Коледа – общината украсява центъра… Тука местни групи за песни и танци… не „Фантастико“, ами… може и „Фантастико“ да беше – от типа на модерен балет, даже едно дете в БНТ, в „Надиграй ме“ взема пари, спечели… Тука – читалище „Химик“ – там доброволно всеки може да се запише и да учи народни танци… Това е. Какви събития? Няма други събития в Димитровград. Събота да дойде там, някоя певица, там, на „Пайнера“, нали, младите това ги интересува, ние не се интересуваме от фолк-музика…

Друго – не можем да задоволиме, това е лошото, личните си потребности от туризъм по такива паметници на културата – нямаме, като нямаме автомобил, средства… С комшията ходихме на Аида, примерно, в Хасковските минерални бани, имаше празник… Искам да ти кажа, че в един момент пак опираме до това нещо – средствата, оттам-нататък вижданията на човека – един ще отиде на басейн, друг ще отида на дискотека, трети ще отиде в чужбина. Ние, докато сме живи, не можем България да опознаем, камо ли такова… Това е лошото. Тека като няма работа, няма предприятия хората нямат и средства. Социалната помощ – да, но социалната помощ е само за един вид възпроизводство на организма, да не умреш от глад, не можеш да си позволиш нищо друго.

Одеве бях тръгнал да ти казвам, че идеята на кмета е да се направи музей на монументалното изкуство на социализма – да събираме, където има запазени паметници и скулптури и да ги подреди в парка „Марица“, да има хората за какво да идват, дето викаш: „Какво се случва в тоя град…?“ Като дойде някой да отиде да го разгледа това! Може да го отричаме сега, но никой не си събаря паметниците, само ние правим тея глупости. И там, другарят Георги Димитров, дето е паднал връз носа си, като видиш, ще се вдигне, нали, плюс други такива паметници, по-дребни… Но на него, като че ли Вежди  Рашидов – министърът на културата му открадна тая идея и в София, някъде там, го направиха. Той, макар че и той в това „Млада гвардия“ е роден, дето ти казвам, да, той е димитровградчанин и може би оттам с кмета като са приказвали, таковали, той му открадна идеята… Щото Стефан Димитров много отдавна сме го чули да ги говори тия работи, ама Веждито, като има министерство, нали, има много по-големи възможности… Ето това всичкото можеше да дойде тука – едно развитие на регионите такива малки, като Димитровград – пак го направиха в София! Хората в целия свят казват:  „децентрализация!“, а ние правиме централизация. Ето сега казаха, че митницата ще е в Русе и вдигнаха гюрултия до бога! Нали те се отказват, защото техническа възможност викат, че нямало. Догодина ще стане, няма значение… Ами как да се развиват, как да има работа? Значи, ако беше, примерно да се отвори място за етнолог или за нещо близко, ето, работа към общината. Гид, там, ще чете и ще ги развежда хората като дойдат постоянно, едно работно място за един специалист. Но то няма как да се отвори… Отделно, че там ще има охрана, там хората ще охраняват, малко или много, нека да е полицията и общината ще превежда на полицията законно 2000 лева! То всичко е измислено, ама ние не щем да го правим! НЕ знам защо ние, дето се наричаме „по-простите“ хора, понеже не сме високо образовани, защо ги виждаме тия неща и виждаме как в един момент в света някъде го има, а нашите политици, дето ходят по света и се разхождат и го виждат като че ли нарочно не го правят! И хората са възмутени от това нещо и затова, когато видят някой такъв… и защо трябва ние сами да се иронизираме: „Ние, българите сме такива…!“, глупости на търкалета! И да казваме, че българите завиждаме… нали, аз лично много богати хора, доказано богати, с ума си и с талант го е направил, готов съм да му целуна ръката и да го подкрепям! Така е прието като клише и чисто патриотично е обидно за нас! Защо си слагаме такова клеймо: „Ние сме завистлива и еди каква си нация!“ , цитира се постоянно в публичното пространство… защо трябва да казваме, че ние сме такива… като не сме…

AttachmentРазмер
Intervyu_A_V_Anton_Angelov_Dimitrovgrad_4_10_2012.docx61.37 KB

А. П., "Всичко отиде на кино" (интервю, Димитровград, 14.10.2012 г., автор Валентина Неделчева, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ВАЛЕНТИНА НЕДЕЛЧЕВА С A. П., ДИМИТРОВГРАД, 14.10.2012 г.

 

[А.П., пенсионер, работи като охрана]

 

И: Спомняш ли си 10-ти ноември, зарадва ли се, на промяната тогава?

Р: А, к’во да се радваш, тя наш’та е една и съща. Нас това не ни радва, 10-ти ли да е, какво. Тогава мислехме, че ще става нещо, ама каквото стана, стана, ние го видяхме. Всичкото затвори в града, предприятия няма, всичко фалира, няма работа за хората. УСМ, ПК, разни други работи. Разпродадоха ги и някой си напълни джоба и... Ами, ПК на някой турчин го продадоха, той грабна машините оттука, занесе ги в Турция. И остана паметник, няма нищо сега, само сградата стои. ДАП-а всичко разпродадаха на парчета. Е, там, дето едно време автобусите бяха, където гробищата. Всички автобуси, от селата, от града. Държавна агенция го водеха, ама к’во беше ... Чакаха да се разтури всичко, разпродадохда автомобили, всичко се разпродаде и си го взеха пак тия, дето бяха там, дето знаят за какво става въпрос. Всеки, дето работи там, си окраде каквото му трябваше и си направи частно. Кой да го спре? Той тоя, дето трябваше да го спира, той крадеше повече от тях.

Като наш’те рудници същото беше. Ей наш’те рудници спряха там работа, само даваха по някъв лев, който откраде нещо, някакво парче желязо, кабел-мабел влечаха. И всичко го заровиха после и закриха.

Вулкан работи още там, ама те няк’ви италианци го държат те. Италианска фирма е. Но и там е работата... Автобуса им спряли сега. Викат „идвайте на работа който с к’вото найде, не можем да ви плащаме автобус”. Такива работи.

Неохим, те го взеха и си го оставиха. Работи, защо работи? Те го взеха ония отгоре, знаят, че има кяр от него. От автобусния транспорт какво ще има – днеска автобусът отива до това село, вози 2-ма души. Докато торта всеки я купува. Навънка продават, тука продават из България. Веднага си го приватизираха, туриха си техни хора там и айде, и се работи. Той само той остана, то друго няма. Той остана, ама той е най-печелившото предприятие. Циментът трябва може да ти трябва днеска една торба цимент и това е.  Обаче не можеш да сееш нещо и да не сложиш тор. И те затова и навънка продават, печелившо е. Но и те от ден на ден пътуват надолу. Бяха 3-400 души, щом са останали 7-800 човека. Падат надолу и ... Нормално е. То е на 50-60 години ли, колко. Стара техника е, обаче, поддържат я. 2-3 месеца и правят ремонт. Изкара 7-8 месеца, пак и правят ремонт. Нова, няма средства за нова.

И: Какво ще кажеш за пазара?

Р: Пазарът, то ако не е тоя пазар, градa направо го затриваме. Да, той си е пак (общинска). Ами има там сега например, като раздадоха местата, това место е твое, мойта сергия е на него, аз си плащам на тебе наем. И така са се разбрали. Има си директор, той към общината горе. Там, как беше, „Пазари и … „ какво се води. Ангел Колев. Той е най-големият мошеник в града. Там трябва да дадеш, то навсякъде станала...особено из града се знаят 5 души. Слагам на тебе и работата върви. След това (б.а. след 10-ти ноември) те се навързаха и т’ва е. При Хаджииванов го туриха Ангел управител. И после остана и при Стефан и сега си е. Значи, ясно, че добре си работят.

Частници, всичко частно, шивачки. Няма нищо определено, голямо предприятие няма. Частни фирми. Всичко е, защото за пазара – кой направил гараж с 2 машини, кой с 4 машини. Ама хората са прави, ако закрият пазара, половината хора няма да ги има. Половината се хранят от пазара. Иначе лошо.

И: Как се случиха нещата с ТКЗС-тата?

Р: Те са запазиха. Там, в с. Брод, ТКЗС Раковски, то се води кооперация, де. Там има една жена, тя остави там и са добре и е едно от най-добрите кооперации тука в областта. Тая ена купи нова техника, комбайни, трактори и работят. И дава, тая година по 100 кг рента им дала, олио дава на хората. Тя е един от най-добрите.Това, дето се запази, иначе всичко друго е фалит. Сега, кой може да работи – трябва да имаш техника. Иначе по селата има такива, някои от ТКЗС-то си взели един трактор, ходи да работи, ама то 10 декара, айде 20. То трябва да е голямо място, за да може да се работи, иначе не става.

И: Какво стана с машините, животните?

Р: Всичко отиде на кино. Изклаха, дадоха на народа, тогава, като разваляха ТКЗС-то. Извикаха ни – 2 овце, пари-мари, дадоха и всичко се затвори. Само и само да се махне, иначе няма кой да гледа ТКЗС-то. Нали трябва да го разсипеме! Трябваше да се разсипе това нещо, за да може сиренето сега да е 20 лв и да го внасяме отвънка. Помня навремето Горски извор (б.а. село в общината) имаше 6-7 стада, по 100-120 овце. И това всичко, разсипа се, отиде на кино. Идваше една цистерна, пълнят 5 тона мляко и заминава за млекозавода. Пък сега няма, не можеш да си купиш от село едно кило мляко за тебе.

И: Мислиш ли, че това е целенасочено направено или не са мислели, че може да има такива последици?

Р: Ами тогава беше кой каквото му дойде на ум и правят. Ей това за става ли? Става. Добре, почва. Дойдат другите, така не бива, дай обратно. И всеки правеше експерименти и дотам се стигна. Свобода. Ти селското стопанство да не задържиш в тая държава, к’во да държиш. Нищо нямаш. Има арендатори, в Горски извор има един такъв. Дават му субсидии. Вземе 2-3 години субсидиите, дава на хората рента, остави ги. 2-3 години като вземе житото без да ти дава рента ... има там по 20 кг дава на хората и далаверата е... Той идва, сключва договор, взима субсидиите 1-2 години, хвърля нивите и бяга, няма отговорност. По селата има бая (б.а. пустеещи земи). Как да обработва, то с 2,60 лв. нафта, той като дойде да ти изоре днеска 10 декара и като ти поиска по 30 лв, 300 лв, сеене, тор и га го ожънеш, той си идва по-добре да си го купиш.

И: Градът намалява...

Р: Ние тука имаме приятели, дето по 7-8 години като стана тая работа и всичките избягаха в чужбина. Няма к’во да правиш като няма работа. ПК затвори, а имаше 2000 човека в ПК. Значи 2000 без работа. Какво да проестират, той казва приватизация – продавам, на еди-кой си е предприятието, оправяйте се с него. Оня идва, казва, няма, не мога да ви плащам, казва, няма работа и край. Ти 3 месеца да ходиш на работа и да не ти плащат. Всеки гледа да се оттърва, гледа, че не върви на хубаво. И тоя взе машините, изнесе ги от България и сега взимаш чорапи, пише Турция, не пише ПК. Пък наш’те машини отидоха там. Те го продадоха тогава, турчинът дойде тука, оня е знаел, например идва да купува оттука плат, к’во ли е рекъл, дай да взема машините аз тука. Всички машини ги пренесе там, няма нищо вътре. Само е цимент и сградата седи. То като си платиш колко му има да ти съдейства. Пари имаш ли, си цар навсякъде. Имаш ли пари, плащаш си и не те закачат. Че той продал т’ва предприятие – ми приватизация беше тогава, к’во. Той си взима 10-15 % полагаемата комисионна. Тия Божковци зак’во се отказаха от тая политика? Зак’во им трябва? 2-3 години той продаваше всичко. Александър Божков. Той ги продаде, той продаде ПК, тука наш’те предприятия той ги разпродаде. Той беше на власт тогава.

В града е само охранители и пенсионери. Това е. И другото е шивачки, някой търговец. Друго нищо няма, няма такъв работник, дето, няма предприятия. Няма работа. То и тия шивачки, женичките работят без нищо, по за 200-300 лв. Колкото да има хляб. И аз работя там охрана. Оня ден идва един, реве човекът „казвайте нещо тука да свалям, само работа да има и аз съм без работа и жената е без работа.” Лошо е.

И: Какви впечатления имаш от местната власт, кметовете?

Р: Хаджииванов. Те се изредиха там, Ангел Найденов, Господинов, Хаджииванов. Стефчо изкара едни, сега и Иво. Ама те, детска работа, Стефан и Иво. То не е за тях. Срамна работа, за Иво, ходи да лъже за тая диплома. Той иначе не е лошо момче, ама ясно, че се е подвел. Сега учел там, в Пловдив, 4ти курс. Ама то да се изложиш веднъж и 10 дипломи да изкараш, свърши вече. А ония другите, то всичко си беше да върви работата. Те бяха в играта. И Стефан, тя майка му командваше всичко, де, той к’во да командва. Стана накрая за смях тука, казали му няма да се кандидатираш за кмет, бяха предложили там на Максим дъщерята, тука едни смяхове, ходиха по циганите да им дават пари, да може да гласуват за тях.

Аз гледам и в складовата зона, там работех, гледам и там, по-рано сутрин на тия складове натрупват се, купуват, за магазините. Ся няма, ся големите магазини окупираха града. Кой имаше магазинче, т’ва онова, отиде на кино. Ония магазин дава по-евтино, голяма стока купува един тир, ти отиваш, купуваш 5 кила, на тебе ти дадат колкото трябва да го продаваш, не можеш да изкараш нищо. Градът да е 20-на, 22-23 000 души. В магазините се пазарува, бабите и дядовците, те взимат малко пари и отиват там.

Какво независим, той Хаджииванов беше от комунистите първия път като го избраха и втория път стана независим, втория мандат беше независим. Сега, к’во си независим, като събират се там. Сега, който и да бяха казали към ГЕРБ, щеше да спечели. Дали ще е Иво, даи ще е някой друг. Стефан беше към, какво беше, не Иван Костов, после „Да за Димитровград” стана, измислиха там. Абе, разбойници. Махнаха го кмет, отиде в Химкомбината, разбута хората там, та ги уволни. И там не го искат, ама. Ама парите са в него и т’ва е. Взимат те по 5-6000 лв заплата, работникът взима 300 лв.

И: А синдикатите не правят ли нещо?

Р: К’ви синдикати? Ти си на работа към него и той ти плаща. Ти си на работа при мене и ще кажеш после Стефан не го бива. Как, утре си отиваш. Те са такива, всичкото е измислена работа, тия синдикати. Аз разбирам синдикат, обаче отива и казва, „аз искам така и така”. Пък те там седят в канцелариите, пият си кафето и ония вика „а, стана ли 5 ч., айде да си отиваме”. Утре пак така. И иде някой каже „е, работни дрехи ли нямате, дайте им по един панталон там”. И т’ва е, панталон да има и обувки. Няма да каже т’ва и онова.

И: Това отношение не е ли давало повод за стачки, например?

Р: Боже! В града няма нищо. Народът гледа вкъщи да закърпи положението, не го интересува нищо. Ей там да го набиеш, да му кажеш, „излизай, ще ти се увеличи с 2 лв заплатата”, няма да мръдне. Всеки си гледа да е тихомълком да се прибира и т’ва е.

И: През 90-те, когато е имало митинги и т.н.?

Р: Имаше, пълнеха ни в автобуси и в София ни караха, т’ва онова, ама това беше ей така, някой хванал инициативата, например. Пратили пари, оттам 2 автобуса, ще идем до София, една екскурзия да направят. Те отиват на стачка, ония бягат по магазините. Ходиш там да се главоболваш и т’ва беше. Тоя да се махне, ония да се махне, те си останаха. (б.а. правителството) Закриваха тия предприятия. На рудника до последно работихме там, казаха ще закриват. Добре, ще стачкуваме, всеки си наведе главата, ако се обадиш, махкаме те. Всеки си мълчеше, само и само да остане, до края, колкото изкара, изкара. Няма, той народът такъв, че никой няма да защити другия. Гледа си интереса той да има работа, не го интересува другия. Аз да съм добре, пък другите ... Ония ден гледам там, след Балканската война в България няма нещо, дето така да стане и да е общо. Ако кажеш бяло, другият казал черно, трябва да има опозиция.

Нашият град, тука умряла работа, бе. Всичко и строителството ни е такова, тоя блок плава, ония плава. Сега имало програми за саниране, такива работи, някой дойде да направи такова нещо отгоре вземе пари, дойде и на тебе вземе парите. По програма саниране, ама ти да му платиш и той да си вземе и от програмата и вика „харно е хорото”.

Те им развързаха ръцете и който е в играта, който има малко. Колко блокове направиха, до тоя блок направих друг. Т’ва през онова време не можеше да стане. Никой не може да ти каже нищо. Отиваш, плащаш си като имаш пари.

И: Имало ли е мутри в града?

Р: В нашия град слаба работа беше (б.а. за мутрите). Нямаше и далавери из града много. Имаше такива едни кокошкари, ама то града няма. Те си направят горе далаверата и ходят, някой взел заем от някой, някой т’ва направил, ходят да вземат на някой там 50 лв и т’ва беше, нямаше такива игри. В големите градове, да. Ей, тоя сталевският кмет (б.а. кмет на село Сталево, село в общината), той ходеше с тия, с Георги Илиев, върна се в Сталево, кмет го направиха. Всичките го знаят, обаче всеки си мълчи. Малкият град и селата е ... В нашия град те се знаеха, имаше 5-6. Ама нямаше далавера, с к’во да се занимават тука. Имаше цигари, наркотици, т’ва онова, в нашия град нямаше нищо, ‘щото сме по-настрани. Повече в големите градове – Бургас, Варна, там. По границите също имаше. Те бяха една шепа хора. Имаше полицаи, дето ги закриляха. Знаят го, че тоя малко по така, наежен, такъв. Не му стига багажа. Впрягат го и той ходи да прави щуротии. Ама той знае, че е защитен.

И: Накъде вървят нещата, според теб, в икономически аспект?

Р: За някои хора на хубаво. За повечето е на лошо. Няма ли икономиката да върви, да има пари държавата да има пари, няма. Сега отивам да купувам нещо, руско, китайско, нещо друго, ние подпомагаме тяхната икономика, при нас няма нищо. Сега приказвах с едно момче, изкупува чорапи, пише Сливен. Да гледам, китайските същите. Те ги взимали от Китай, само слагали лепенка Сливен. И така, ние така не работиме.

Всичко се разтури и няма вече, където да погледнеш, да идеш, няма, само дето шият в гаражите е българско, всичко другото е чужда стока. Говорим за 10%. Значи, примерно ей това предприятие като работи, аз ще искарам пари, ще отида да си купя. Ще има и за предприятието и за работника. А тоя произвел днеска 2 кърпи, няма кой да ги купи. Може и да живне. Сега, понаправиха тука малко. Не, че Бойко ми е някъв, нямам нищо към него. Ама иска да сложи данък на парите, ми как да не сложи, откъде ще дойдат тия пари. Утре-вдругиден ще увеличават пенсиите, трябва по 50 млн. Откъде да ги вземе, нали трябва отнякъде да дойдат. Просто по-открито го казва. Докато ония са лижи-мажи.

Кризата, то, какво? Ние тогава имахме работа, така че. На рудника работехме, заплати ни даваха. При нас не се почувства толкова. Даваха ни купони, идеш, вземеш салам, кашкавал, вкъщи имаше, нямаше никакъв проблем. За нас беше нормално. Макар че чакахме на опашки, нямаше мляко, дето няма, пари имаш, пък не можеш да купиш. Имаше такива работи. Сега пък много работи има, пък пари няма.

Костов съсипа България. Той обърна парите, той ни съсипа пенсиите. Тия далавери, всичко по негово време стана. После продадоха предприятията. Ти имаш направена преносна мрежа ток, отиваш да продаваш на другите. Чехите взимат парите, прекарват си ги в тяхната държава. Ти какво кяриш шт т’ва, няма нищо. Че ти свети. Става въпрос, че оня взима облагите. Ами те, май половината ги продадохда тройната коалиция. Не мога да си спомня сега, ама май и те продадоха.

Мани го тоя смешник (б.а. царя). Дойде тука, разсмя народа. Става въпрос, че идва един човек, няма екип зад него, няма хора, няма нищо. Събира тия разбойници, дето са с него и те се въртят, почват да крадат. Те тогва му казаха „ще си ти дадем гората, ще ти дадем ...” и искаха да правиха, пък той беше там. Те му ги дадоха да не ги закача там около него, дето си правеха игрите. За 3 народни събрания в 3 парламентарни групи влизаш, да си в едната, да си в другата. То това народно събрание, откакто е станало, има 5 души, дето са се сменили, всичките другите едни и същи. Добре, дойдоха ГЕРБ, влезе някой човек. Е, Христо Бисеров, дето е от Хасково та в СДС-то после в ДСБ-то, сега в турците (б.а. ДПС). Само да е вътре, защото знае, че седи и лапа там. А пък го знам какъв е, лично го познавам, умственият му багаж е... не е за там. Те са Филип са седяли там на една катедра, заедно са учили. И оня като дойде и каза „крайно време е да се оправяме”. Няма да му забравя думите, докато съм жив.

За нас не е лошо, но за много хора е лошо. Айде, ние взимаме някой лев, ходим на работа, малко. И що-годе посрещаме си нуждите. Можеш тая година да идеш 5 дена на почивка, да се разходиш, да посрещнеш елементарните нужди – ток, телефон, вода. Не да викаш „днеска не мога да си платя кабелната, ще ме отрежат”. Не сме останали гладни. Такова лошо няма, дето лошо да е. Ама не са много хора така. Редовно контактуваме с хора, гледаме няма хляб да си купят. И т’ва е.

Преди 10-ти задължително трябва да отиваш на работа, идват и ти казват. И тогава имаше много работа. Значи, след казармата за 2 години смених 3-4 работи. Отидох в УСМ-то, отидох в ДАП-а, в рудника. Сутринта напускам УСМ-то, на другия ден почвам в рудника. И тогава имаше работа, отиваш веднага, искам т’ва, искам шофьор. Няма да каже „няма да те вземем”. Тогава се знаеше, че разликата между работниците е 20-30 лв.Оня е 5-ти разряд, тоя 6-тиразряд, тоя 7-ми разряд, 15 лв разлика. Беше малко ей така. Всичко отиде на частно. Частникът как ще ти даде пари? 3 години, 4-та година работя, една и съща заплата, частникът 1 лев не е вдигнал. На т’ва положение седиме и край. Той си е добре, той си взима. Направи на морето 3 етажа вила, яхта си купи. Вика „криза е”. За кого е криза? За нас. За него не е криза. Аз нямам нищо лошо, че неговият стандарт е такъв. Добре. Ама, дай и на другите. Ами, като се обаждаш, пък, си отиваш. Колегата до мене, дето е охраната, в другото предприятие, взема 240-50 лв. И оня казал „минималната стана 290 лв”. Оня му казал, „утре иди си вкъщи, дават 290”. Та, оплачеш ли се на частнкът, веднага ще ти намери цаката. Като му кажеш нещо, „криза е”.

То навсякъде е така, не само тука. Племенникът ходи да работи в строителството. Миналата година си намираше малко работа, тая година на зян. Каквото изкарах, вика, не мога да си покрия нуждите, квартира, такива работи. А миналата година и зимата и лятото работеха постоянно. Значи, ясно, че навсякъде, не само тука. Там, дето има 2 млн. народ и се строи и се прави.

И: За идеята за смяната на името на града какво мислиш?

Р: Както искат да го кръстят града, какво ни интересува нас. Бил на Димитров, ми какво като е на Димитров? Или Тракия да станел, или как. За мене т’ва не е най-важното. Да, те правиха подписки тука, паметника махнаха, щяха да го сменят, ама то това не става ей така. Ако искат да го направят Истанбул да е, нас не ни интересува, да има работа, да има хората с какво да се хранят.

Стефан Димитров имаше тая инициатива. Да прави тая алея там в парка Марица. Беше пазарил и други паметници да ги нарежда, ама го махнаха и свърши се работата. Той беше подел такава инициатива. Нещо се разсъхна работата. Като казаха,че няма да се кандидатира и взеха да ровят, друг да слагат.

И: Свърши ли преходът?

Р: Нашият преход още бая време. Колкото мина, смятам, че още толкова ще е. Прехода нашия... Трябва хора с акъла си да отидат там. Всяко правителство 4 години почва нови експерименти, после нови експерименти, дойде друг, нови. За мене, тия да си останат още 4 години, ако не направят нищо, тогава. Точно това е, че, народът е тъп. Ей сега на тая баба и казват „имаш 1000 лв, утре ще ти ги вземат”. Те не казват, че ще и вземат 4 лв, ми казват 1000 лв. И тя трепери, и който и друг да е, само да не и вземат парите. Не знам, дано да е на хубаво вече, наш’то мина, поне за вас да се оправи. 

AttachmentРазмер
Intervyu_A_P_Valentina_Nedelcheva_Dimitrovgrad_14_10_2012.doc68.5 KB

А. У., "Всички особености на прехода рефлектират в семейството и оттам в децата. Те са най-точния барометър" (интервю, Димитровград, 10.2012 г., автор Виктория Митрова, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ВИКТОРИЯ МИТРОВА С А. У., УЧИТЕЛКА, ПОЖЕЛАЛА ДА ОСТАНЕ АНОНИМНА, ДИМИТРОВГРАД, 2012 г.

 

Кои за Вас са най-важните събития от последните 20 години на ХХ век?

 

-Учителка съм и имам поглед само върху образованието и то до преди 15 години; от 15 години вече съм в пенсия. Знаете ли какво ми прави впечатление? Богато информирани са съвременните млади хора. Моят внук тази година ще бъде първа година студент, докато беше в гимназията виждах какви са интересите му – разностранни, но не и задълбочени и това е защото младите се плъзват в много посоки. И друго, пак съдя от моите деца, смятат, че те слагат началото на всичко. В учебната програма на начален, среден и горен курс, някои неща се разглеждат сега и се поставят като съвсем нови, занимални, СИП-ове, на времето ни ги имаше, сега е същото, само с други имена; считат че това е “еврика” – сега откриват нещата. Това може да се избегне, ако се държи връзка с по-възрастното поколение. Липсва тази спойка, този преход, това предаване на опит. Без да звучи нескромно, носител съм на много награди; при мен са изследвани учебници по български език и литература, след което се пускат за коментар – работя като базов учител от дълги години в едно средно училище, и имам толкова много материали вкъщи, цял музей учителски може да се направи и си мисля, че този опит трябва да се използва. Аз не искам да бъда критикар на съвремието, защото виждам много будни млади хора, много амбициозни, но може би в този си стремеж за овладяване на повече и повече, трябва да обърнат малко повече внимание на това, което е било. Не казвам, че всичко е било добро, но има много ценни неща, които специално в моята професия биха могли да се предадат и прилагат.

 

-Веднага ли се случи това скъсване с миналото и започване на нови неща?

-Не, имаше едни преход от 2-3 години докато старото поколение не се пенсионира. Идвайки, новите вляха свой дух, свой подем – чудесно! Но иди при предишния си колега и се заинтересувай за паралелката, която е водил, например попитай: как да въдворявам ред, интерес в часа по литература и т.н. Онова, което наблюдавам сега, изпълвам се с удивление от този стремеж децата да бъдат информирани, но те получават тази информация по други пътища. Училището трябва да бъде основен източник на информация, което говори, че учителите трябва да имат голяма информираност, да се следи всяка новост. Стига се дотам, че учениците знаят по някои въпроси много повече от учителите. Може би работата в съвременното училище малко е занемарена, не искам да критикувам колегите си, в никой случай; трябва да се провежда работа с напреднали ученици. Те са елитът на нацията, видиш ли че има такива деца, трябва на всяка цена да се намерят форми да се работи с тях по всяка дисциплина. И да се работи не за пари, защото не всичко е пара; сега липсва, така ми се струва, в моите колеги тази удовлетвореност от успехите на другите. При нас имаше страшна спойка между колегите литератори, учители от предишните класове дават информация на колегата, който поема класа за особеностите на мисленето като цяло на един клас, за неговия облик; тази преходност, предаването на опит е много ценно нещо. С истинско удоволствие водех драматични състави по художествено слово; никога не съм искала да ми бъде платено, и през ум не ми е минавало това, за мен беше удоволствие да видя моите ученици изявени. Не казвам, че сега го няма, възможно е да съществува, не съм в този учителски поток.

 

-Вие до кога учителствахте?

-До 94-95-та година.

 

-В какво усетихте  промяната? В преподавателите, в учениците?

-Не толкова у колегите ми, колкото в учениците. То беше момент, струваше ми се, че не знаят какво искат от нас инспекторите. Трябваше категорично и ясно да се каже – такава е посоката и да се започне натам. То беше един период на лутане, напр. няколко учебника излизат по биология. Колегата ми от едното училище преподава по единия, в друго – по другия, а децата, които се явяват на конкурс за медицинския факултет, по кой учебник да се подготвят? Добре е да има един учебник за всички училища, от другите учебници може да се чете в кръжоци и семинари. Малко трудно моите стари колеги, които останаха да работят в този преход се адаптираха, защото ние сме свикнали на абсолютен ред, не да ми се командва, не да ми се нарежда. Аз нямам такъв случай, с чиста съвест говоря, някой ученик да ми е бягал от час или пък да ми е провалил часа, това беше невъзможно. Може би в този период трябваше да има едномесечни, двумесечни курсове на възрастните учители, да бъдат въведени в духа на времето.

 

-А при учениците, каква беше най-видимата промяна?

-Аз работех 10 години като медицински педагог в болница, работила съм и с болни деца, там работата има специфика. Но имах възможност да замествам колеги в редовните паралелки, първото ми впечатление – липсата на какъвто и да е авторитет от страна на учителите. Не искам да обвинявам учениците, нито пък да сложа клеймо на всички мои колеги, но сега липсва уважението към учителя, към даскала, както някога го наричахме. Защо това е така? Убедена съм, че младите ми колеги имат десет пъти повече знания от мен, но защо се случи така?

 

-Как си го обяснявате?

-Всички особености на прехода рефлектират в семейството и оттам в децата. Те са най-точния барометър. Обяснявам си това с времето, в което живеем - време на търсене на истината; време, когато само ако много обичаш децата и професията си, можеш да стъпиш на солидна основа. Децата боготворят учител, който може и знае. Сега, гледам, учениците не влизат в час масово, не епизодично, а масово - значи нещо се е разклатило. На първо място поставям семейството, определена незаинтересованост от тяхна страна, оставено е всичко на училището да свърши. Второ, имаше един период, когато колегите се лутаха – така ли, иначе ли, кое как е – имаше неустановеност. Сега доста време мина, би трябвало да стъпят на краката си, трябва да се борим за авторитета си на учители. В никакъв случай децата не са виновни, те са продукт на семейното възпитание, училището и разбира се, медиите. Много е говорено по този въпрос, залива ни масово халтура. Стига халтура! С две думи – хоризонти се откриха много. Възможности – много. Един учител със сърце, когато разговаря с учениците като със свои доверени хора, като хора, на които разчита, чиито мнение уважава, несъмнено, няма да има бягащи от час ученици. Взаимоотношението учител-ученик не искам да кажа да е на приятелска основа, трябва да има съответната дистанция; но уважението си е уважение. Сега учителите са много по-информирани, но им липса този хъс, този възрожденски плам, който да предадат на децата. Никое дете не може да устои на едно много внимателно отношение, на едни разумни, ясно подадени знания. И толерантност. Много изисквания и уважение. Това не са невъзможни неща, имало ги е. Миналата година на Деня на будителите бях тежко болна и мои ученици от цялата страна, дори от Австралия, от Америка, някои от тях са професори в университети, ми направиха такова тържество, още не мога да дойда на себе си; те буквално ме вдигнаха от леглото. Аз още изживявам спомена, гледам ги и си мисля – аз ли съм ги обучавала и възпитавала? Нека не звучи като клише – просто не съм живяла напразно, каквото и да става сега. Само гледам с огорчение как някои ценности минаха на заден план. Ценностната система се промени, твърде много станахме хора, държащи на материалното. Абе, човек, ти си материя, но ти и си и дух, а духът е онзи, който контролира материята. Може да се мине без хляб насъщен, но не може да се мине без надежда, тя крепи човека. И пак казвам, учителят никой не може да го замени в обществото.

Целият живот е една система, ако мога да кажа, скачени съдове, не можеш едното да сложиш над другото и трябва във всички случаи да се върви в хармония. Не е лесно, затова е необходимо и време, но когато човек иска, може да намери. Промяната трябва да започва от мен и от всеки поотделно, тогава да търсим нещо нагоре. Нека преди да искам, нека да видя аз какво съм дала, с какво мога аз да допринеса и какво мога да направя за обществото. Например в моя час децата да присъстват активно, и не само това, а да могат, когато отсъствам, понеже те знаят методика на разработката на даден автор, ученикът да застане зад катедрата и да ме замести за този час. И това е възможно, след като децата се учат на метод на работа, те сами да получат информация, като знаят по какъв начин да я използват и да действат.

 

-Някои хора използват понятието “преход” за този период, за Вас какво е това време?

-За мен това е едно време, в което трябва да обмисля какво се иска от мен и какво мога да дам. Ако го наричат преход – преход е. Но аз преподавам литература 40 години, за мен е ясно – знам какво искам, знам какво точно да направя и търся новото, което искат от мен и ако аз сметна, че това ново мога да го въведа в моята работа, приемам го. Ако нямам достатъчно сили, търся. Но преходът, ако го приемем като термин, започва първо у мене и след това наоколо. Няма друг начин. Винаги е така. Когато говорим за реформа, ние говорим за реформа у себе си, нагласа. Друга нагласа – може в момента да не разбирам какво искат от мен, нека да разбера. Какво иска съвремието от мен и ако аз добре го осъзная, ще го видя през моя поглед, моите възможности, основата, която имам и ако нещо ми липсва, ще търся, ще се информирам, има богата литература. Ако сбъркам, случва се, сбъркала съм, започвам отново, има курсове, има много неща, които човек може да ползва за обогатяване, но категорично съм сигурна, че всяко добро нещо започва от индивида. Вярно е, че има фактори, които да задържат това развитие, могат да го насочат и в друга посока, но човек е създаден с възможности да избира. Избереш ли, имаш ли решение, ще си понесеш последиците. Всъщност на нас ни трябват мислещи хора, със сърце, които знаят какво искат и как трябва да го постигнат. Такива хора ни трябват. Има ги. Учителят трябва да заеме своето място в обществото. Аз съм учител, независимо какво става наоколо, трябва да се отличавам с цяла класа. Това е учителят на обществото!

 

Български турци. Ние всички сме хора. Красотата е за всички. Никакъв проблем не ми представляваше. Единствено езиковата бариера, но децата бързо се ориентират.

 

-Какви са ви спомените от т.нар. „възродителен процес“?

-Прекъснах работа, роди ми се внучка, иначе можех да работя по-дълго време. Но след като приключих след тези две години разбрах, мои ученички ми се оплакаха, че някакви изстъпления, грозни са ставали и толкова съжалих. Това, което ние, учителите, градихме беше направо изкоренено. Това беше едно неправилно нещо, не можеш да налагаш каквото и да е на човека. Не можеш! Трябва да му покажеш красотата на нашия език, ако искаш да научи български. Трябва да му покажеш топлото отношение, ако искаш той така да се отнася към тебе. Спомням си в онези години, прибирам се от училище, печката ми запалена, тогава бяхме на дърва и въглища, баницата сложена. В селото, когато се наложеше правех инжекции, мерех кръвното налягане, нямаше лекар. До сърцето на човека можеш да стигнеш по различни начини, но едно е универсалното, обичаш ли го, отговаря ти със същото. Казвам, че това бяха най-хубавите ми учителски години. Уверих се, че е възможно дори от човек, който те ненавижда да направиш приятел. Да имам аз през ден баклава, кафе... Естествено е, че ще поискам да остана повече.

 

-И след това се развали за дни всичкото това?

-Направо! Това, което ние, учителите, авангарда направихме, може би политиката, аз не зная, но за мен, за учителят няма политика, аз съм литератор, човек хуманист, отивам и си преподавам литературата на хора. Аз не знам какво са целели с този възродителен процес.

 

-Какво мислехте, когато всичко това започна?

-       Докато аз бях там, процесът беше още в началото, първите капки, тези репресии ги нямаше. И въпреки това тези хора бяха психически подготвени, че ние не отиваме с добри намерения. Но след като видях как бяха застанали до стената в учителската стая по време на родителските срещи, като лястовици, – възрастни хора, свалям им шапка, изпитвала съм страшно неудобство. Кой може да направи това нещо против тях? Наистина, когато човек подаде ръка, винаги се отговаря по този начин. Ако трябва да започна работата си отново, бих отишла пак в това село.На родителски срещи малко трудно се разбирахме, аз не познавах езика, но те ме канеха на гости, тяхната обстановка е съвсем семпличка, някакви дюшеци имаха на пода, копринажи, за мен имаше трикрако столче и се разтичва домакинята, а преводачка беше ученичката. Кафето, разбира се, и като клекне до теб, и те гледа като бог. Аз какво правех, видя ли възрастен човек, веднага му меря кръвното с апарата, не ме интересува иска ли, не иска ли, тръгваш с онова, което е общочовешкото. Ако към тия хора се постъпва човешки, не е нужна политика. Най-добрата политика това е човешкото отношение. Съжалявам, че само две години работех там, много ми дадоха тези хора. Те се раздават, когато разберат че си техен човек, в смисъл, че ги уважаваш като хора. И друго ми направи впечатление, аз не познавам исляма добре, но са верни на своя бог, много етични; турчин каже ли нещо, той на всяка цена го изпълнява, думата му на две не става. Но докато каже, доста ще се измъчиш да го агитираш. Казват: “Инат като турчин.” Не, аз не мисля, че тези хора са инати. Те просто знаят цената си. Не говорят много, упорити са. Усетят ли, че си отворен към тях, отварят се и те. В крайна сметка това е народопсихология. Ами ние какви сме? Напоследък забелязвам явления, които съвсем не ми харесват. Не можеш ти да пренебрегнеш родния си език, от разните му трибуни да ми вмъкваш толкова чуждици, за да се покажеш.

-        

-Как разбрахте че се случват репресии?

-По телефон ми се обаждат да ми кажат довиждане. Много от тях си заминаха, после загубих връзка с тях. Тъгувах, познавах ги добре, приех ги като свои деца, познавах родителите им, знаех как живееха, никак не беше лесен живота им. Труд, от тъмно до тъмно, свила жената този гръбнак бере, бере тютюн, пръстите свити, напоени с никотин. Върне се вкъщи, боде, боде, нанизва, вечер до късно, кашли – кашлица от тютюна. Така си изкарваха хляба в тези каманаци. И като си помислих, къде отидоха тези хора, особено възрастни, немощни. Ще кажа нещо нецензурно, думи на Зола, струва ми се бяха: “Политиката е най-голямата проститутка.” Наистина. И в политиката трябва да има човечност. Няма я! Сега, както виждам, завоалирано се действа. И преди го е имало, но толкова явно не се е проявявало. Имам чувството, че сега като пяна в блато изплува най-животинското, най-отвратителното у човека. Не взехме ли от Запада предимно онова, гнилото? Затова казвам – нашите деца трябва да бъдат възпитавани в един висок морал, със собствено виждане, да знаят като им се предложат много неща кои имат стойност, да притежават една солидна ценностна система. Иначе няма да ценим образованието си. Нашите специалисти навсякъде по света се ценят, но докога? Не живеем ли със славата на първите от специалистите, а сега къде са? В основата е училището. Глух и сляп е един народ, ако не познава езика си, историята си и аз го мисля, то не е за пропаганда, няма за какво да пропагандирам. Винаги съм казвала – човек има една майка, една родина и един роден език. Не можеш да ги смениш, не би трябвало да ги смениш. Майка си продадоха, земята ни взеха, езика ни го опропастиха, родината ни – какво става – държава, а не родина. Груба съм, но бих искала да го знаете това, не са лозунги, Ботевите, Вазовите, Бенковски и т.н. от Възраждането идеали, не са лозунги. Пак казвам – не можеш да смениш майка си. Не трябва да сменяш родината си, никога! Нито родния си език, всичко друго можеш да смениш, но това – не! Дърво без корен, на това се превръщаш.

AttachmentРазмер
Intervyu_A_U_Viktoriya_Mitrova_Dimitrovgrad_2012.doc57 KB

А., "Нещата тръгнаха за мен много катастрофално назад" (интервю, Димитровград, 10.2012 г., автор Виктория Митрова, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ВИКТОРИЯ МИТРОВА С А., ПОЖЕЛАЛ ДА ОСТАНЕ АНОНИМЕН, БИВШ ЗАМ. НАЧАЛНИК ПО ЕКСПЛОАТАЦИЯТА В БДЖ, ДИМИТРОВГРАД, 20 ГОДИНИ ПАРТИЕН СЕКРЕТАР, 2012 г.

 

Кои за Вас лично са най-важните събития от последните 20 години на ХХ век?

 

Завършил съм в София, работих девет години като локомотивен машинист на парните локомотиви тук в Димитровград. След това станах инструктор на локомотивните машинисти, които са в колони формирани – една колона може да бъде от 10 до 12 локомотивни бригади, в това число и локомотиви. След 18 години на тази длъжност станах зам. началник по експлоатацията и след четири години – в пенсия. Пенсията ми дойде почти с идването на демокрацията – 1991 г. Беше един такъв етап на съкращения на хора и тези, които влязоха веднага ме пенсионираха. Това беше линия на демократичните промени, която бих казал и сега продължава. 15-16 години не съм се ангажирал никъде. В демокрацията много промени станаха. Аз не бях, разбрахте, случаен и не бях безразличен към промените. Нещата тръгнаха за мен много катастрофално назад. Промяна не знам, в тези работи няма промяна, няма демократичност. А ликвидирането на заводи, на предприятия, на ТКЗС-тата, това беше крах за България, за хората.

 

Все пак в началото нямахте ли и Вие някакви положителни очаквания?

 

Аз виждах това, което се прави и в резултат на това не очаквах, че нещо ще се промени. Да съм откровен, то не се е и променило. България затъва. Младите хора естествено не могат да устоят на тези проблеми. Нямат работата, а трябва да работят, за да имат средства за съществуване. И както да правят – тръгнаха да търсят работа по света. Кой където може. Все още има, които се реализираха. Да, ето криза има в Испания, но нашият човек си има ресторант, шава си там, бизнесът му върви – гледах по телевизията вчера.

 

Какво се случи конкретно в Димитровград в началото на промените?

 

Казах ви аз къде съм бил. На моя началник му искаха да напише книга за предприятията в Димитровград. Аз понеже бях и друг някакъв и правех една характеристика, проследяване на историята на депото. Искаше да му я дам, за да се ползва за книгата. Но след около два месеца исках да разбера какво става и намерих книгата. Директорът на Марбас, неговото описание, пише, че е имало 10 хиляди работещи в рудника. Химкомбината пет хиляди, Вулкан толкова и т.н. Градът беше 60 хиляди, сега дали има и 20 не е много сигурно. Щом няма работа, няма живот. Във всеки апартамент има човек навънка. Има и много апартаменти изцяло свободни, хората ги няма. По-рано беше проблем да си осигури човек жилище. Бях приятел със заместник-кмета по строителството. Имаше до нас петно за строителството и му казвах да го вземем за нашите хора, да направим частна кооперация, който има възможност. Така и стана и направихме блока. Но имаше голяма нужда от жилища, сега е обратно. Да не говорим село Мариово до Вулкан, там животът кипеше. Сега и къщите около завода даже се унищожиха.

 

Как стана това?

 

Ами първо се обезлюди и после нашите хора, ромите, започнаха атака. Всичко вземат. Марбас го ликвидираха изцяло. В моята сфера, машинистката, железничарската, достигна до мен информация, че е останал един локомотив на гарата и не могат да го изкарат, защото са взели даже релсите. Ликвидацията не е мое откритие. Това унищожи не мерак, не желанието на хората, а направо физически ги унищожи. А имаше предприятия, както споменах, които поемаха много работна рака. Имаше и цехове по селата, в Свиленград също. Имаха си собствени административни комплекси, стол съответно. Булгарплод също беше едно стабилно предприятие. Ето сега накрая и железницата ликвидираха. Работещите по моето време бяха 84 хиляди железничари. Това е препитание на толкова голяма цифра хора. А сега не знам дали има 15 хиляди. Депото го ликвидираха. Персонал, администрация почти няма. Бройките хора са ликвидирани, влаковете са намалени, защото няма товари, няма производство. За Кърджали в денонощието вървяха 7-8 чифта влакове, т.е. отиване и връщане. По 1000 тона товари на отиване и връщане във всеки влак. Това го няма сега.

 

Нямахте ли желание впоследствие под някаква форма пак да се занимавате със железницата?

 

Това е политиката, линията беше такава. Аз бях по-ранг най-малък, имаше началник-район, другият началник депо в Бургас, третият началник ел. секция в Пловдив. Тръгнаха да бягат да се крият да не ги пенсионират. Аз си бях на работното место и без проблем стана всичко. Но аз усещах, че нещата отиват натам. След това бях само наблюдател на негативите. И толкова.

 

Партийно бяхте ли активен?

 

Аз бях 20 години партиен секретар. Хората трябва да кажат как съм се справял. Не съм пресилил властта си към никого. На 16 човека осигурих жилища, мисля, че  е добре. Не съм им дал пари, но за да се стигне до кооперацията, делът ми е стопроцентов. 2005 в депото монтираха нафтови котли за отопление. Личният състав, който беше същият и при мене, ме пита да намеря някой, който да участва в бригада от четири човека за един месец. Трябвало им четвърти човек. Казах им, че ако трябва аз ще отида. Отидох един месец. 2006 заминах за Америка и до 2007 бях там. Пак там нямали хора, пак ме потърсиха. От 2008 г. работя към отоплителните системи за библиотеката и музея.

 

Тези години как се отразиха и на хората около вас, на вашите приятели?

 

Имаше приказки, че ще върнат земите, ще ги продадем и ще забогатеем от това. Хубаво, земите ги върнаха, ама няма кой да ги купи. Тия дето искат, дават стотинки. Някои мислиха да се пренастроят към новото, пляскаха, ама им угаснаха надеждите. Няма го това спокойствие вече. Няма ги и тези развлечения, дори на такива елементарни, местни нива. Профгрупата навремето правеше излети, след събрание – почерпка, излети до Боровец, до Пампорово, много мероприятия. Хората се ограничиха. Работните места – мен тази дума след толкова години стаж не ми е било познато да се коментира постоянно. Ако няма в единия завод, в другия ще има. А сега колко хора има без работа?

 

Приемате ли понятието „преход“ за този период?

 

То всичко се ликвидира. Да, имаме сега големи вериги магазини - „Кауфланд“, „Била“, „Лидл“. Но там на касите работят по три-четири човека. Не преход, а ликвидация. Правилно си назоваха съветите ликвидационни, когата разваляха ТКЗС-тата.

 

Нещо позитивно в новото не виждате ли?

 

Не. Строим това, което не носи работни места. Ако носи, то е за момента. Магистрали строим сега. Тези, които ги строят сега се осигуряват, работят, но утре? Няма да се строи завод. Ей, сега и Белене. За мен е глупаво въобще да се спори. Не, защото съм бил партиен секретар, а съвсем обективно. Костов не искал. Защо да не се строи? За мен той е в основата на цялата тая бъркотия дето стана.

AttachmentРазмер
Intervyu_A_Viktoriya_Mitrova_Dimitrovgrad_2012.doc36 KB

Александър Спасов, „Усещаше се нуждата, че нещата не могат да вървят и да се карат по старому, по един и същи начин. Нямаше как...” (интервю, Димитровград, 04.10.2012 г., автор Георги Медаров, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ГЕОРГИ МЕДАРОВ С АЛЕКСАНДЪР СПАСОВ[1], ДИМИТРОВГРАД, 04.10.2012 г.

 

ГМ: Темата е какви са спомените на хората за последните 20-30 години в България от гледна точка на това как са преживяли ключови събития за страната и за града по-специално. Това е в най-общи линии. За вас кое беше най-важното през последните двайсет и няколко години?

АС: Не засягаме периода отпреди или от него да почнем?

ГМ: Ами, както вие...

АС: Аз съм... След като завърших университета съм работил в Комсомола. Сега, ако трябва да бъда абсолютно честен, през тия години мисля, че хората загубиха три основни неща: социалното спокойствие, което включва разбира се и правото на труд, доброто ниво на образованието в България и доброто здравеопазване. Като казвам това, в никакъв случай не искам да идеализирам годините преди 10 ноември, въпреки че съм работил в подобна сфера. Там също си имаше доста неща, които аз лично не приемах. И ще дам един конкретен пример, наред с даже не политически, идеологически и т.н., но примерно за мен беше изключително ненормално, изключително ненормално да се свеждат нещата на едно ниво на битовизъм. Да има проблем един човек, едно семейство да си закупи телевизор, хладилник, пералня и т.н.. Смятам, че това нещо, и продължавам да смятам, и тогава съм го смятал, че това нещо не е в рамките на нормалното. Друг е ... Същият е въпросът и с автомобилите, макар че там нещата мисля, че имат малко, м-а-алко по-различен нюанс. Но, по принцип, тези неща не ги приемах тогава. Разбира се, и отнемането на правото и възможността на хората да изразяват мнение. Аз не говоря за крайности, не говоря за ексцесии, не говоря за крайности в едната и в другата посока. Но нормалното поведение човешко е да си изкажеш мнението, без да стигаш до агресия, и най-важното без да отричаш правото на другия да изкаже собственото си мнение. Мисля, че през тези години, през тези повече вече от двайсет години загубихме тези три основни неща. Струва ми се, че ситуацията, която в момента е в страната, разбира се, отчитайки факта и на икономическа криза, меко казано е тревожна, за да не кажа трагична. Маса млади хора особено не остават в страната и имам чувството, че заради държавата, в която живеем, си намразихме родината. Това, според мене, въобще не е добър знак за живота в една държава: това, че младите хора, хората в трудоспособна възраст напускат, както нашия град, така и цялата страна. Редукцията, примерно, в димитровградска община е някъде може би около 30%-40%. От 65 хиляди човека в момента едва ли има 35. Щом като търсят начин за преживяване навънка, значи тук в момента нямат необходимите условия. И го виждам по себе си, виждам го и по дъщеря ми. Тя е на 25 години, завършила е Русенския университет с доста сериозни усилия, тая година успя да си намери работа по специалността, което смятам, че е съвсем нормално. И тя е педагогическа. Струва ми се, че това, което трябваше да се случи, прие едни изключително, според мен, ненормални размери и направления. Разбира се, че имаше нужда от отваряне на системата. Разбира се, че така повече не можеше да продължава, но имам чувството, че вместо да почерпим от доброто, което се случва в другите държави, ние преди всичко изсмукахме онова най-лошото. И говоря и за наркомани, за проституция и за престъпления и т.н.. Навремето, ако се случи едно тежко престъпление в рамките на бившия хасковски окръг, то целият окръг знаеше и за дни, ако не за седмици, това нещо се разкрива. Сега в момента такива престъпления са обичайно нещо, обичайни новини. Та точно най-вече това социално спокойствие ми се струва, че е най-голямата загуба, която имаме през тия години. Като казвам социално спокойствие имам предвид в малко по-широк аспект нещата. Иначе, няма как да отречем, че възможността ни със собствения си документ за самоличност можем да отидем в Европа разбира се, че е предимство. Но има и нещо друго. Това е само... Преди това беше една от причините да не можем да напуснем страната. Разбира се, тук веднага искам да отбележа, че такива проверки, за да отидеш на екскурзия, че не знам какви, това е ... и тогава, и сега съм го смятал за крайност. Аз по принцип не обичам крайности и мисля, че те винаги водят до изкривяване. Но в момента са ти необходими и средства, за да отидеш примерно да видиш как живеят хората и да видиш нещо в други държави. Говоря и за природни забележителности, и за културни празници и т.н.. Съществува ли в момента възможността да го направим с доходите, които имаме? И при положение, че в една голяма част от семействата работи единият от тях, малко трудно ми се вижда, че може да се осъществи възможността някой да отиде така съвсем спокойно на почивка, да отиде зад граница и т.н.. Аз говоря за масата хора, разбира се. Не говоря за отделни единици и не говоря за тези, които не искат или ..., както и да е.

ГМ: А в по-личен план как ги изживяхте тези неща? Да кажем 1980-те години. Тогава с какво се занимавахте?

АС: Тогава, по времето на... Ако говорим за 10 ноември, бях работник на общинския комитет на Комсомола. На ниска длъжност, организатор. Това бяха нормалните. Повечето от колегите бяха на такива длъжности. След това, след като тези организации бяха разформировани, работих в системата на образованието, защото това ми е специалността, няколко години. След това бях управител на едно общинско търговско дружество. После бях един период без работа, четири години. После бях управител на едно частно търговско дружество. И в момента отново работя в общинското дружество, на което бях управител, но сега не съм управител, защото съм общински съветник и нямам право да заемам тази длъжност. Общо взето, тези двайсет години са минали...

ГМ: А усещахте ли преди 10-ти, че ще се случи нещо такова? Предполагахте ли?

АС: Усещаше се нуждата, че нещата не могат да вървят и да се карат по старому, по един и същи начин. Нямаше как... Значи, ние не можем да останем като изолиран остров някъде, при положение, че около нас се случват такива неща. Но, пак казвам, моите очаквания и моите желания не бяха да се случват нещата в такъв размер. По-скоро и в размер и в направление. Струваше ми се, че, с определени политически и икономически промени, ние можехме да запазим редица неща, които бяхме на доста добро ниво. И ще дам пример. Примерно, ние понеже сме селскостопански район. В цяла модерна Европа, стремежът е за окрупняване на земята по ред причини, дори и чисто икономически, което ни отнема възможността на собствениците да си получават съответно дали ще е рента, дали ще е определен процент от печалбата във финансово измерение. В това няма нищо лошо. Собствениците са си собственици. Личната и частната собственост трябва да се уважава, според мен. Тя не е вредна, тя дава възможност на тия хора да бъдат инициативни. Но аз по принцип съм, пак казвам, против крайностите. В момента в България не съществува т.нар. средна класа. Това е лично мое мнение. Според мен, разслоението е 5% изключително богати, които стават все по-богати, и 95% бедни, които ще стават все по-бедни. И аз смятам, че за това има куп доказателства, но не е необходимо да бъдат привеждани.

А иначе, че нещата трябваше да се променят, това смятам, че е съвсем нормално. Колкото и да е добро, смятам, че винаги би трябвало да има стремеж и перспектива за още по-добро. Въпросът е да се намери посоката и съответния инструментариум, защото в края на краищата  един Китай, който го смятахме за дъното на всичко, в последните няколко десетилетия показа, че е възможно при комунистически тип управление да има сериозен икономически просперитет. Те изместиха американците от азиатските пазари. В момента са една от най-напредничавите нации в областта и на икономиката. Както виждаме и в Европа, и в Америка, те започват да избутват от пазарите доста производители, сериозни, и то във всяко направление. Разбира се, че няма как да отречем факта, че в Китай примерно има, доколкото си спомням, шестнайсет нации. Разбира се, че има такива, които живеят още във феодални условия, но няма как да отречем факта, че имат и много сериозни икономически успехи. Не казвам, че това е моделът. Просто казвам, че съществува възможност реално при добра организация, съответно, разбира се, без насилие и репресии, да се постигне и добър икономически ефект, без да се разсипва. Ние разсипахме всичко, което имахме. Хубаво или лошо, ние го разсипахме. И пак казвам, ще дам пример със селското стопанство. Кому бяха необходими ликвидационните съвети, които унищожиха всичко? И сега какво правим? Сега в момента имаме ли? Добре, връщане в реални граници. Аз не смятам, че връщането трябва да бъде в конкретен вариант. Значи, ако някой иска да си обработва земята, той може да си я получи съответно. Но как виждате вие, примерно, да вземе да впрегне магарето като едно време или кравата и да оре земята? Това е абсурдно. Няма никаква полза. То по-скоро е някакъв стремеж за реваншизъм, според мен, защото, доколкото знам, модерното земеделие отива към окрупняване, към купуване на машини и т.н., и т.н.. Там се намаля себестойността на производството, за сметка на това се увеличава принадената стойност. Сега, при тези условия това нещо, според мен, не може да се случи. Ако всеки си вземе там един трактор, той пак не може да постигне успехите, които се постигат. Да не говорим за мелиорации, които бяха унищожени. Ние тука имахме населени места около Димитровград, в които има 90% мелиоративни съоръжения, до 90% се поливаше земята. Сега всичко е разграбено. И това, според мен, не е десетилетия, ами за век няма да може да се възстанови. А вече при тия климатични катаклизми, ако няма намеса в тая област, няма как да се получат нещата. Та това си мисля, че по принцип ние разсипахме всичко с идеята, че ще направим нещо ново, без да използваме досегашната социална практика и създаденото досега. Нека да се изчистят ненужните, нека да се изчистят лошите, кривите неща. Но мисля, че имаше сериозна база, върху която можеше да се застъпи, и то не само в областта на земеделието.

 

ГМ: А вие кога разбрахте, че посоката, по която промените поемат, не е тази, която вие смятате за правилна? По време на ликвидацията или?

АС: Не, не беше еднократен акт, то беше процес по-скоро. Разбрах го, когато... по-скоро го усетих, когато промяната беше дотолкова, доколкото собствеността да премине в други ръце. Иначе, по принцип, не виждам нещо да се промени кой знае колко. Само че от тогава примерно е било държавно, сега определени хора, не искам да използвам думата монополи, но те са си факт. Няма как... Сега в момента не живеем ли в условия на монополи? Няколко дружества примерно или как да ги нарека... корпорации управляват отделни направления в икономиката на страната. От една страна, примерно, енергетика, от друга страна, търговия, от трета страна, примерно, електроснабдяване и т.н.. Не виждам особена полза от това да имаме наличие на монополи и те да диктуват определени неща. Защото лично аз смятам, че примерно както България е разделена на три, по отношение на електроснабдяването на три дружества и казват „Тия не виждат ли какво става, защо се повишават цените на тока?“. Ако това дружество в собствената си страна може да изкарва добри пари, да печели повече, то няма да дойде тук. То не е дошло тук, за да провежда социална политика. Още повече, има и нещо друго. Доколкото ми е известно, без да претендирам за абсолютна точност, в т.нар. развити европейски страни, към които се стремим,  макар че според мен посоката не е правилна. В смисъл че ние вървим към това нещо, не че посоката е грешна като цяло. В сериозни сектори, определени базови сектори, държавата притежава контролния пакет, ако мога така да се изразя. Имам предвид, примерно, енергетика, оръжейна промишленост, ЖП транспорт, бих казал до голяма степен въздушнотранспортни .... Не че е вредно и не че е лошо да има и частни инвестиции. Но ако, примерно, собствеността 49% на 51% в ползата на държавата, това ще даде възможност на хора, които желаят да инвестират и да работят в тая посока да си го направят, но контролният пакет си остава на държавата. Пак казвам, за такива области. Нали, говорим за стратегически области. Не говорим за другите неща. Иначе, по принцип не съм против хората, които с труда си, умствен и физически, живеят по-добре. Аз винаги съм споделял мнението, че аз никога не съм бил против богатите. Лично аз съм за това да няма бедни. Някак си не е приятно, когато един човек е работил 50 години, пенсията, която е момента получава, да го принуждава да рови из кошовете и да се лишава от животоспасяващи лекарства. Това не го смятам за нормално. Мисля, че всеки има право на достойни старини.

ГМ: А за ликвидацията споменахте... А после, след това приватизацията как си я спомняте?

АС: Ами... Според мен, не чак в толкова добра светлина. Имаше една приказка тогава, широко се ширеше приказката „равния старт“. Само че някой шегобиец беше допълнил „... но от различно място“. Тръгваме по едно и също време, но от различно място. Ако единият тръгва от тук до Хасково, пък другият тръгва от Русе за Хасково и няма как оня да спечели. Не мисля, че се получи както трябва. Без да имам..., не съм специалист в тези неща, но смятам, че меко казано не се случи съвсем прозрачно. Меко казано.

ГМ: А какво определи това различие в старта, според вас?

АС: Не мога да бъда категоричен, нали, но най-вероятно различната степен на информираност, контакти и т.н.. Не съм участвал в такива неща и честно казано не мога да претендирам за автентичност и истинност в тия работи. Не съм се занимавал... Нещо се случи на тъмно. Приказките за червени куфарчета и такива работи може би са верни, може би не са верни. Аз лично нямам информация. Не знам, не знам... Там просто нямам информация. Мнението ми, усещането ми по-скоро е за не чак толкова чистота в тия действия. Нещо не се получи както трябва.

ГМ: И че нещо е било скрито в целия процес?

АС: Ами, смятам, че при всички положения са се случили неща, които най-малко можели са да бъдат отправяни така, насочени към т.нар. сива част. Пак казвам, нещо не се случи както трябва.

ГМ: А в образователната сфера къде сте работили? Как се случиха промените след 10-ти?

АС: Вижте, аз смятам, че в България до 1989г. имаше много сериозно ниво на образованието и доказателството за това са и успехите, които сме имали. Доказателство за това е и изтичането на мозъци от България, което едва ли някой може да оспори. Ние имахме, смятам, много добри кадри, които ненамирайки работа тук, бяха принудени да търсят препитание и да продадат труда си, в което няма нищо лошо, на по-висока цена. Могат да се приведат сигурно  много факти в тая област. Статусът на българския учител през последните години, според мене, стремглаво се е срутил. Първо, по причина на оценка на труда. Когато един преподавател, един учител получава ниска заплата, той няма нито интерес, нито време да повишава собственото си ниво и оттам да предава това ниво и на учениците. Когато получаваш смеховидно ниска заплата, за да не кажа смешна, ти си принуден да работиш на друго място и да търсиш пътища и начини да добавиш още нещо към заплатата. По едно време в учителските семейства, там, където и двамата са учители, заплатата на двамата беше много по-ниска от заплатата примерно на един човек, който работи на друго място, но няма значение... Не искам да казвам, защото това е частна фирма. Пак казвам, не съм против инициативността и желанието на хората да живеят по-добре. В това няма нищо лошо. Въпросът е, нали, да има откритост. Сега като получаваш доходи, да си плащаш данъците. Нещо, което на запад, смятам, че в тия страни се държи на него, защото човек може да загуби парите си, може цялото си състояние да загуби, но загуби ли името си... То състоянието може да си го върне, но името и авторитета трудно се връщат. Та това се случи... В момента статусът на българския учител е много, много нисък. Дори в отношението на учениците към преподавателите. Когато аз бях ученик, за нас казаното от преподавателите беше едва ли не закон. Докато в момента съответно смятам, че даже и чисто формално аз съм за това учебните заведения, говоря за средните учебни заведения, да носят униформи. На запад колежите, тези, които са учели в колежите, с гордост носят отличителните знаци на учебните заведения, докато тук сега в момента учениците винаги като се влезне в един клас може да се види кое дете е от семейство на по-заможни хора и това, в училище специално, е изключително неприятно. Защото още от там се проявява класовото разслоение. Децата на по-бедните родители, хайде, да не го кажа бедни, а хората с по-ограничени възможности, и като облекло, и като други възможности, биват изтласквани в периферията. А мисля, че никъде не е казано, че само децата на заможните родители са умни и те могат да продължат. Не ми се ще да се получава както е било преди сто години, само децата на богатите да имат възможност да повишават образованието си. Смятам го за изключително грешно. А пък нещата както вървят ... И за заплащане... Сега вече един семестър на един студент, предполагам, че вие сте го усетили, е доста сериозен. Защото аз доскоро издържах студентка, знам какво се случва, нали. За съжаление, разбирам, че безплатно не може да е вече, но... Пак казвам, не жаля за старото, защото в него си имаше доста кривинки и грапавинки, но имаше си и доста добри страни. Това го твърдя, моето убеждение е такова. И за здравеопазването и т.н.. Не мога да се съглася с факта, че се закриват болници. Не виждам логика. Мисля, че болницата за един град е нещо, което е задължително. Аз като казвам болница нямам предвид  само сграда, имам предвид и много добри специалисти, които да работят и те трябва да получават и съответното възнаграждение, което да ги задържа. А не примерно в големите градове да са специалисти, пък в малките градове да има хора, които са завършили медицина.

ГМ: Но пак за образователната сфера какъв смятате, че е проблемът? Липсата на уважение към учителите ли? Само това ли е основният проблем? Или например някакви реформи като да кажем делегираните бюджети? Как се отразиха?

АС: Смятам, че делегираните бюджети не са лоша форма. Ако те реално се прилагат, и навремето Димитровград беше пилотна община в това отношение, може би още преди повече от 15-16 години първите делегирани бюджети в учебните заведения. Аз смятам, че с тях се дава възможност на ръководството на училището, директора и неговия екип, да бъде не само директор, да бъде и мениджър. Да си прави, грубо казано, сметката: кое за какво да похарчи. Въпросът е, че като цяло средствата са малко. Да не говорим за базите. Предполагам сте съгласни, че не може едно училище да не бъде ремонтирано 50 години или 30 години и да казваме, че условията са добри. Сега... Няма как да се съглася, че в една учебна стая, в която зимата градусите са 12-13, децата ще стоят с палтата и ще получават нормално образование. Преподавателят е с палтото, децата с палтата... Дори другата част да погледнем. Навремето, когато аз бях ученик, в един учебен час във физкултурния салон имаше само един клас. Сега се налага да има по два-три класа. Смятам, че учебното съдържание е изключително претрупано. Не може, не е нормално, аз понеже съм завършил филология и все пак имам понятие от тия работи, няма как да се съглася с факта, че първият учебен час може да бъде физическо. Физическо трябва да е след третия час, когато малко или много умствените възможности са малко поизчерпани, да се даде възможност за възстановяване и т.н.. Първия час то още детето не се е събудило, ние го вкарваме в салона, където има още два или три класа и сега там едните в единия ъгъл, другите в другия, третите ето тук ще си подават топката или ще чакат да бие звънеца и да отидат... Мисля, че от това няма полза. Смятам, че трябва да се изчисти учебното съдържание най-вече от гледна точка на количество и когато се правят учебните програми и планове да се съобразяват с възможности на децата да консумират преподаваната материя. Да не говорим за чисто съдържателната страна на нещата. Аз в това отношение съм абсолютно против да се махат, грубо казано, от учебното съдържание класици на литературата. Не мога да се съглася, че „Аз съм българче“, Вазов, Ботев, Яворов, Пеньо Пенев трябва да бъдат премахвани от учебното съдържание и да се вкарват ... Нищо нямам против другите творци, но това все пак е класика, това е националното ни самосъзнание. Ако ние се откажем от миналото си, каквото и да е то, как ще живеем днеска, пък още по-малко как ще живеем утре? Без минало няма как да имаме бъдеще. Сега дали го харесваме или не, то е факт. И според мен оценката на самите хора ще бъде най-точният аргумент и критерий дали това нещо е добро или не е добро. Нещата, които не са добри, те не могат със сила да се налагат. Аз съм виждал и другото. Няма как да ограничаваш един човек, да живее по-добре и примерно да иска да получи повече информация. Намират се по същия начин и пак да се добавя тая информация и пак да водя разговори, но... Даже нещо повече, катализира се тоя процес, защото по един неписан закон всяко скрито и ограничавано нещо е по-сладко. Тоест, стремежът към него е по-голям. Пак казвам, комплексни са причините. Идва и едно правителство, министърът, понеже говорим за образование, министърът каза „Така стоят нещата.“. Идва другото правителство и това всичкото, което е направено, вкарани са инвестиции, започнало е, това се взима и се маха. Същата история е и с учебниците. В края на краищата, има достатъчно грамотни хора, които да преценят кой учебник е най-добър. Не бива учебната литература да бъде гледана само от гледна точка на бизнеса – кой ще може да реализира учебните помагала и учебниците съответно и да прибере съответните суми. Мисля, че трябва качеството на написаното в тях да е водещо. Разбира се, и възпитателния и образователния ефект от цялата работа. Не напразно се носят слухове... И аз знам, че са и верни. Навремето, когато аз бях студент, понятието 'да си купиш изпита’ не съществуваше. Вярно е, за някои изпити сме се готвили повече, за други по-малко, но предполагам знаете това нещо ... Но такова да отидеш и да сложиш в книжката примерно определена сума и да ти се пише тройка, нали, утре тоя човек с диплома отива някъде. Най-вероятно много хора, понеже той ще е висококвалифициран, много хора ще зависят от него, от неговото образование, от неговото интелектуално ниво, от неговата информираност. Тогава какво правим? Ако той е завършил по тоя начин, каква ще е ползата за останалите, пък и за обществото?

ГМ: А това отказване от миналото, което споменахте вие, кога почнахте да усещате, че се случва в рамките на образователната система?

АС: Ами, то се случва непрекъснато. При положение, че се оставят извън учебното съдържание автори, които поколения наред са свързани с нашата история. И това, пак казвам, са класици. Не мога да се съглася с това нещо. Това, според мен, не е еднократен акт. То се получи вече като тенденция, като отказване от миналото ни като цяло.

ГМ: Не само от социализма?

АС: Да, не само, но примерно в системата на образованието. Ние започнахме да се отказваме от това, едва ли не, че сме живяли в периода от 1944г. до 1989г.. Какво да го направим сега? Да го смачкаме, да го хвърлим в кошчето ли? Той е факт. Дали на нас ни харесва или не, той е факт. И през това време също си има..., то също носи в себе си и положителни страни. Нали, няма как да отречем това, че ей тоя град примерно е създаден по това време. И градът не е лош. Аз си обичам града. Няма как да отречем постиженията в областта на спорта. Сега като сме демократична страна, така, така, защо нямаме постижения в спорта. Последната олимпиада го доказа. Защо няма пари за спорт, защо няма пари за образование, защо няма пари за медицинско обслужване? Какво става? Защо няма пари? Нали, няма как всичкото това да бъде приписано понеже миналото сме изяли парите. Вече 23 години живеем уж в новото. Защо не се получават нещата? Аз не мога да се съглася, че в момента като цяло, като цяло казвам, не искам да навлизам в тая област, живеем по-добре. За мен, ние не живеем по-добре. Щом аз съм преценил по семейството си, че е трагедия като дойдат зимните месеци как ще си платим ток и как ще си изхранваме семейството, за мен не е по-добре. Не искам по никакъв начин да прозвучи, че едва ли не миналото е било съвършено, образцово, критерий за най-доброто. Не казвам такова нещо. Има си и едното, и другото, и не бива да се отрича. Според мен, много лесно и много изцяло унищожихме всичко. Вие сигурно не си спомняте, но първите години след 1989г., ами ние бяхме докарали нещата дотам, че ние бяхме готови физически да се унищожаваме. Само защото аз не мисля точно като другия. Понеже в него в момента е властта, едва ли не имаше някаква нагласа да бъдат другите инакомислещи унищожени. И то физически. Тогава по какъв начин да обясним това? Значи, уж по онова време, когато не се мислеше точно по един и същи начин, нали, беше лошото време. Само правилното сменим и отношението към другия как разсъждава, че не разсъждава точно като мен, е критерий да бъде смачкан. Е, тогава къде отиваме? В джунглата. Връщаме се някъде назад. Нали идеята беше отварянето да е във всички области и да се даде възможност на хората да си казват мнението, да обсъждат и т.н.. Задължително ли е всички да имаме леви и задължително ли е всички да имаме десни убеждения, в чисто политически план? Защо унищожихме и паметници на културата, и неща ги сринахме, само и само защото били строени по време на социализма? Ми те чудесно биха могли да вършат работа и в следващото т.нар. демократично общество. Нима мавзолеят на Георги Димитров като сграда трябваше да бъде сринат и да станем за смях? Той не можеше ли да се използва за нещо друго? За музей, за нещо там за младежки клуб, инициативи и такива работи. Трябваше да го преустроят нещо, да се направи, театър да се направи. Трябваше да го сринат това нещо... Нали това всичкото е национален капитал, заедно с хората, съответно и тези неща, които са построени. Защо трябваше да ги унищожим сега? Какво спечелихме? Махнахме мавзолея, слагаме едно кафе... То по-добре ли е? Така ли е? Ето тук, в Димитровград, махнаха паметника на Георги Димитров. Сега имаме инициатива, има вече решение на общинския съвет той да бъде възстановен. Разбира се, няма да бъде възстановен на същото място, защото това е вече краен реваншизъм, но ще бъде сложен в началото на парка. Който желае, може да отиде и да му се поклони. Тоест, който не го смята за добър човек и това, което е бил, не е правил според него добро, може да си мине покрай и него и да си го подмине. Да не му обърне внимание. Но не можем да унищожаваме всичко. Няма как да стане. Това е паметник. Ако го унищожим, какво печелим? Нищо.

ГМ: Те в Перник мисля, че така върнаха преди няколко години паметника в парка...

АС: Аз не мога да си спомня за Перник, но примерно в Димитровград в Сърбия, в Димитровград в Русия стои паметника на Георги Димитров. Стои. Те се казват също Димитровград. И носят неговото име. А в собствената ни държава, паметникът на този човек го няма. Значи, аз в никакъв случай не искам да кажа, че той е нещо едва ли не божествено спуснато. Той е жив човек с неговите грешки, с неговите увличания по крайности, уклони и т.н.. Но няма как да стиснем очи и да кажем, че го е нямало Лайпцигския  процес. Нали, по онова време, когато той е бил шеф на Коминтерна, точно тези сили са били антифашистки сили. Не виждам нищо лошо в това този паметник да стои. Това е мое мнение, пак казвам, но имаме решение на общинския съвет и в първата половина на 2013г. трябва да бъде възстановен паметника. Беше някаква еуфория и някакъв стремеж за реваншизъм, просто да се махне... Какво направихме? Направихме маса пари, за да унищожим.

 

разговорът е прекъснат от човек, който минава покрай масата в кафето, в което се провежда интервюто

 

Човек: Здравейте!

АС: Здрасти!

Ч: Честит председател на ПЕС.

АС: Благодаря, благодаря. Надявам се за всички

 

…разговорът продължава…

 

 

Такива са моите виждания, не обичам крайности. Аз смятам,че както трябва да стои паметника, примерно, на Александър Стамболийски, не виждам нищо лошо да стои паметникът и на Фердинанд, нищо лошо, напротив. Така би трябвало да стоят паметниците и на Георги Димитров, и на Христо Ботев, и така. Не искам да ставам за единия политик. Нямам никакво намерение да издигам Георги Димитров до нивото на Ботев. Просто го взимам като част от историята. Един в една област, друг в друга област. Не искам да бъда грешно разбран.

ГМ: А в началото на 1990-те тук в града имаше ли много противопоставяния на тази тема? Например, имаше ли хора, които смятат, че трябва да се смени името на града...?

АС: Да, имаше. Имаше.

ГМ: И тези събития как си ги спомняте?

АС: Ами, спомням си ги доста добре. Това бяха същите хора, които смятаха, че тези 45 години трябва да се заличат и носителите, тези хора, които са живели едва ли не през тия 45 години, трябва да са... Същите хора обаче получиха образование, купиха си жилища, закупиха си автомобили и т.н.,  и т.н.. И са се ползвали със същите привилегии, както всички останали. Не смятам, че, изключвам върхушката на БКП тогава, те най-вероятно са се ползвали от повече привилегии, логично е. Но, ако говорим за обикновения партиен член, понеже аз съм до 1989г. член на БКП и после на БСП, честно да ви кажа, освен членския внос, не съм получил нещо кой знае какво. Нямам завод, нямам фирма, нямам частен бизнес, с уговорката, че не виждам нищо лошо в тези хора, които го имат... Тази масова психоза, която се опитаха да създадат, че някои от всички партийни членове тогава са едва ли не най-лошото нещо от българското общество, според мен е абсолютно изкривена и абсолютно неточна. Опитаха се, така, имаше инициативи да бъде сменено името на Димитровград. Имаше две-три предложения, едното беше Тракия, другото беше Каменец... Тогава президент беше Желю Желев и аз лично така смятам, че е една достойна постъпка от негова страна, че не си позволи да се увлече по тия крайности, защото, за разлика от другите градове, на които бяха възстановени имената, Димитровград като име си е единственото, нали. Ние можехме съвсем спокойно да го наречем, примерно, какво да го наречем... Дърво, примерно. Или нещо такова. Няма логика в тая работа. То, освен това, е и първото име на града, така че...

ГМ: А тук в града имаше ли някакви публични събития, някакви демонстрации?

АС: Да, да, както навсякъде. Не сме правили изключение. Имаше и доста хора участваха в тях. Значи, аз си спомням първите дни след 10-ти ноември. Тук до преди, беше хотел Москва,  стария хотел, там се събираха тогава тези първите бяха привърженици на БСДП, на социалдемократите. Значи, чак такива крайно десни привърженици нямаше. Те по-скоро бяха за тази т.нар. по-нежна революция. Между другото, считам го като така едно достойнство на българското общество, че не допусна събития, примерно дори от Румъния, макар че и те бяха доста дисциплинирани. До кървави сблъсъци и такива работи. Все пак, много се радвам, че това не се случи. Те по-скоро там се събираха. После малко по малко, тогава нямаше още крайности. Нали тогава се очакваше, че БКП ще се реорганизира, ще се отвори, нали... Ще има възможност за повече свобода и като изказ на мнение, пък даже и като работа, като частен бизнес... Нали, тая частната собственост тогава беше анатемосана по едно време. Няма нищо лошо, нали. Те тогава това очакваха, че тогава това ще се даде възможност. Даже и самите тези, първите, които бяха, не са очаквали, според мен, нещата да стигнат дотам. Защото, ако забелязахте, първите, които бяха и като вземем Русенския комитет, една голяма част от тях си бяха и хора от БКП. И те продължават да са си партийни членове и симпатизанти, нали. Нека Нешка Робева да вземем... И още колко ли не, Чавдар Кюранов, професора и още колко такива... Продев, лека му пръст. Така че това не беше, това, което се случваше не беше рожба и заслуга на някакви странични елементи, напротив. Аз смятам, че тъкмо изключително интелигентните представители точно на комунистическата партия, те започнаха този процес на отваряне, на разкъсване, ако има нещо сковаващо и стягащо. Даже да вземем и примерно тоталната независимост от бившия Съветски съюз, защото, аз считам, че загубата на руския пазар, отклонявам се малко, е една от най-тежките икономически кризи за нас – загубата на руския пазар. Говоря в чисто икономически план. Политиката си е политика. Ние можехме да се освободим от тоталната доминация и едновременно с това да си останем отделни икономически субекти и да продължаваме да контактуваме, защото няма как иначе да си обясним стремежа, дори на Америка и всички западни страни, да търсят руските пазари, защото те са необятни. Ние пращахме зеленчуци и плодове и получавахме енергопродукти, и то не да дойде за след 5 месеца, ами само за 24 часа корабът от Иличовск идваше в Бургас. Така че аз не виждам нищо лошо да имаме икономически контакти с Русия и смятам, че загубата на руския пазар е едно от най-тежките неща, които ни е сполетявало. После се появиха т.нар., според мен, псевдо-демократи, които преследваха една единствена цел те да седнат на меките кресла. Не е чак толкова хората да почувстват промяната, а просто те да седнат там, където са седели други. И както, сигурно много добре знаете, тези първите, които започнаха, пак казвам, тихата съпротива против тоталитаризма, хайде така да използвам модерната дума, те само след една година почти бяха и се отдръпнаха, защото не видяха това, за което са се борили да се случва. Бяха изтласкани, защото не бяха достатъчно крайни. После се появиха разни гамени, които едва ли не бяха готови да се изколим половината държава, да изколим всички, които са били досега такива и онакива, и червени, и да останат сините все.

ГМ: А тук в Димитровград имаше ли такива елементи?

АС: Чак такива крайни ексцесии - не. Пък аз го помня много добре тоя период.

ГМ: А например с тези идеи за смяна на името в града имаше ли хора, които подкрепяха такава идея?

АС: Малко, и те бяха носители на тия крайните идеи. Те отричаха всичко създадено, смяната на името на града беше само един елемент от другите неща. Не беше... Та смяната на името на града беше по-скоро доказателство, че „Ето ние сега дойдохме на власт, всичко ще сменим дотук. Паметника ще махнем, ТКЗС-тата ще разтурим...“. Няма лошо, създайте по-добра организация и сменете тази. Обаче, след унищожението на ТКЗС-тата зейна една голяма дупка. И затова дълги години половината земя беше необработваема. Просто си пустееше. Е, това ли е доброто? И така. И в тая посока, да сменим имената на улиците, сменяме, примерно, името на града. Е, добре, като го сменим какво ще направим, какво ще постигнем? Сега, аз разбирам, примерно, един град, който се е казвал до 1944г. Добрич, после го кръстили на маршал Толбухин, хората искат да си го възстановят сега – няма нищо лошо. Но специално в Димитровград какво да възстановим? Кое да възстановим? Трите села? Сега, аз съм противник на това тотално отричане. Да отричаме, че Димитровград е построен от бригадири, че слънцето изгрява сутрин. Това са несериозни неща. Някакъв общ, сериозен анализ на нещата доколко тези хора са дошли доброволно и доколко са били притиснати да дойдат, това е отделна тема. Значи, Димитровград е строен от бригадири, поне в самото начало. Няма как да бъде, въобще няма алтернатива.

ГМ: А някои наричат целия този период след 10-ти ноември,  „преход“. Какво мислите за това понятие? Как го оценявате?

АС: Към какво преход? Съгласен съм, но вие виждате ли нещо конкретно, което... Хайде, постигнало се е сега, ние сме част от Европа... Към какво? За обикновения човек, към какво се е променило? Към какво прехождаме? От ситуация, в която един човек с труда си задоволява нормалните си нужди на един сносен човешки живот, сега бива принуждаван да работи на две и три места. Към добро ли води? Според мен, не вървим към добро. Според мен, нещата в момента са много по-сложни и много по-трдуни за обикновените хора. Не казвам, че има нещо лошо в това, напротив, аз също много се радвам от това, че сме част от Европа, че сме част дори от, ако и да съм имал някакви съмнения, че сме част и от НАТО. Ако този блок гарантира нашата национална сигурност във военен аспект, няма нищо лошо в тая работа. Няма нищо лошо нашата армия, доколкото вече я има, защото тя е почти обезличена, да бъде модернизирана, да бъде... хората там да бъдат качествени и т.н.. Няма нищо лошо. Ако можем да вземем нещо добро, според мен няма значение откъде ще го вземем. Дали ще го вземем от Индия, от Пакистан, от Китай, от Америка, от Чили, няма нищо лошо. И не би трябвало да се срамуваме. Всяко добро, което можем да вземем, добрия пример, не мисля, че трябва да го мачкаме, само защото е дошъл от Съветския съюз или е дошъл от еди къде си. Това са, според мен, глупости, крайности. Откъдето и да е, щом е  добро и може да се приложи в нашите условия, смятам, че трябва да се използва. Радвам се, че до голяма степен хората се отдръпнаха от войнствената политика. Значи, няма нищо лошо в това един човек да има политически убеждения, съвсем нормалното е да може да си ги проявява и задължително трябва да ги проявява по нормалния, мирен начин. А не, щом не си мислиш като мен, ама точно като мен, ти си лошият. Това е ... Посочете ми една държава, в която този начин на поведение, злобата, омразата, насилието е довело до траен и сигурен успех. Няма такава държава. В един момент, колкото и да притискаш, това всичко избухва и се завъртат нещата.  Не е необходимо да се отива в такива крайности. Просто... мисля, че имаме достатъчно примери в Европа, където хората си проявяват, когато му е времето, политическите си убеждения, около избори... Сега, в последно време, понеже съм пряк участник в тия неща, за голямо мое съжаление, не нещо друго, а вече парите са може би най-важният, да не кажа единственият, фактор. Защото съм виждал как се купуват гласове... Разбира се, то е много трудно за доказване това нещо, особено там, където има концентрирано ромско население. Целият квартал гласува с една бюлетина с еди кой си номер, защото някой има доста сериозни аргументи, за да го постигне. Какво правим тогава?

ГМ: Те всички партии са обвинявани за това нещо. Не знам дали е вярно.

АС: Аз няма как да го кажа, нали. Аз виждам какво се получава като резултат. За съжаление, нищо по-добро от партиите не е измислено засега, не, че те са много хубаво нещо. Те взаимно се обвиняват всички, че някой купува. Все пак, мисля, че ако някой направи някакъв трезв анализ, може да прецени кой има възможност да купи. Има възможност този, който притежава в момента средствата. Другите няма как, откъде да ги купят? Аз мога да кажа, примерно, за миналата година имахме предизборна кампания, на местните избори, ние имахме 20 000 лева за кампанията, събрана най-вече от тези, които ще участват в нея, лични дарения, от членски внос и т.н.. Имаше хора, които, аз не знам с колко са разполагали, но градът беше потопен в плакати и в билбордове на определени политици, там кандидати за кметове и за съветници. Това става с пари, няма как, става с пари. Колко имат, на кой са ги давали и как са ги давали, това е отделен въпрос. Но няма как, не мога да го твърдя, защото не съм го виждал. По-скоро съм виждал резултатите. Една секция, петстотин човека, четиристотин и петдесет гласуват с точно определена бюлетина. Някак си не е естествено, не е разумно. И съжалявам за това нещо, че така се получава...

ГМ: А кога почнаха тези неща с купуването на гласове?

АС: А, тези неща, в първите години нямаше такова нещо. В първите години хората бяха достатъчно политизирани, за да ги накара някой да им плаща. Имаше си привърженици на синьото, привърженици на червеното, и те бяха достатъчно ангажирани и достатъчно аргументирани, за да отидат да гласуват. Аз лично, между другото, съм привърженик на двуполюсния модел, не за нещо друго, а защото в последно време в България имаше един период, когато се бяха навъдили близо двеста партии. Значи, изискванията, примерно, да се кандидатираш там, да се регистрираш като участник в едни избори, бяха изключително занижени. Събираха сто подписи и хоп, готово, кандидатира се, на държавна субсидия, не знам... Не виждам нищо лошо да вземем една Германия, една Франция, Щатите, там има две основни политически партии и другите може да не са точно такива, но са по-скоро в левия сектор или са по-скоро в десния сектор. Когато дойдат избори, едните си подкрепят съответно по-близкия, ако не конкретно техния, то по-близкия до техния, другите подкрепят другия кандидат. Тука се нароиха толкова партии, че в един момент се видяхме в чудо, че бюлетината три метра дълга. Измислиха се, според мен, доста се усложни самият избирателен процес. Едни огромни бюлетини, хората, възрастни хора, се объркват. Те не могат да гласуват там. Половината, ако не една голяма част, недействителни бюлетини. И излиза, че тия хора реално, реално, макар и косвено, са лишени от правото на глас, защото един възрастен човек не може да се ориентира. Да не говорим, че .... „Хайде, да не ни се сърдят, и за единия, и за другия. Те и двамата едни хубави момчета...“. Това е, как беше там, мила родна картинка. Такава е обстановката.

ГМ: Казвате, че сега няма толкова ентусиазъм да гласуват. Това кога почна да се губи тоя ентусиазъм?

АС: Някъде, според мен, от около 5-8 години. Пак казвам, не изведнъж, процес. Хората вече не се интересуват толкова от политика, може би достатъчно уморени от обещания, и неизпълнени обещания най-вече. „Ние ще направим това, ние ще направим онова.“ Хората ги избират и в един момент се оказва, че това просто не може да се получи. Но обещанията отначало са огромни: „Сега ще видите ние като дойдем на власт, 2000 лева средна заплата, 1000 лева пенсия.“. Нещо, което няма откъде да дойде, при положение, че нямаме икономика. Значи, Димитровград е уникален в това отношение. Ние тук бяхме център на хранителна и тежка промишленост. „Неохим“ си е „Неохим“, но той е изключително редуциран. От 5000 човека, сега работят около 1000. „Марбас“, което беше един огромен организъм, с окол 8000 работници, вече отдавна не съществува като цяло. А полиестерния комбинат – 2500 човека, бих казал сравнително нов, на десетина години, беше продаден под масата, понеже собственикът, който го купи, има конкурентна структура в Турция. Той го купи за жълти стотинки. Вулкан, циментовия завод пред затваряне, а там работеха не по-малко от 1500 човека. ТЕЦ-а – същата история. Други предприятия на леката промишленост, примерно, „Пролет“ фабриката, която правеше чанти, портмонета, такива кожени изделия, беше купена от един италианец, отначало добре вървяха нещата, сега те не са добре. Понеже голямата част от предприятията бяха държавна собственост, общината нямаше никаква възможност за влияние, тя нямаше никакъв глас. И те се продадоха, как и по какъв начин, за колко пари, само може да гадаем. Продадоха се директно от държавата, но се унищожаваше поминъка по тоя начин, защото когато си концентрирал толкова население в тая община и си създал „Марбас“, създал си „Неохим“, създал си ПЕК, създал си, значи ти си осигурил възможност за препитание. Когато изчезне тази възможност за препитание, нормално е хората да търсят другаде. В момента, „Неохим“ и прословутия димитровградски пазар донякъде задържат хората в общината. Иначе, малко по малко, от периферията към по-централните части се случва това, което се случи с Маджарово, с Ивайловград и т.н.. Няма как, то няма какво да ги задържа там. И селата пустеят. Училищата... Ние имаме само три-четири училища вече в селата. А преди във всяко село имаше училище, детска градина. Няма деца, няма как да ги има. Няма как...

ГМ: А тази деиндустриализация, това затваряне на предприятията кога започна? Кои години?

АС: Някъде около деветдесет и... По времето на управлението на Костов.

ГМ: Между 1997г. ...

АС: Да, и 2001г.. Тогава се продадоха големите предприятия. Говоря за „Неохим“, нали, той се приватизира, но, пак казвам, добре, че е той, добре, че го има. Но от 5000 в 1000... Да не говорим за ПЕК-а, който просто го няма. Той само стои като, за съжаление, един почти разрушен паметник. Там работеха 2000-2500 човека. Беше едно доста сериозно предприятие. Той беше изграден по проект и със съдействието на японци. Японци го строиха навремето и те създаваха и внесоха технологиите и т.н.. Така че смятам, че това не беше... може би десетина, между десет и петнайсет години преди 10-ти ноември. Той си беше добър комбинат, все още нов. После се разпродаде за жълти стотинки. И като активи, и като машини вътре, продадоха се за скрап машини, които като експлоатационен процес бяха минали сигурно едва ли не повече от една пета от нормалното. И се продадоха за желязо. Това е загуба, жива загуба. Така че…

ГМ: Ако тази приватизация, вие казвате, че е била скрита, но ако беше не толкова скрита, дали можеше да се случи по различен начин?

АС: Надявам се, че можеше. Повече хора щяха да участват в нея. Нямаше огромните средства да бъдат концентрирани в малък брой хора. Това би дало възможност съответно и повече хора да правят бизнес, макар и по-малък и частен, нали, но все пак да правят бизнес. Същата история, сега в момента, и с големите вериги хранителни. Не съм против това, че в Димитровград има „Била“, „Кауфланд“ и т.н., но от малкото пъти, когато съм ходил на запад, такива големи вериги стоят в края на града, те не са в центъра. Защото ние построихме „Била“, някой построи „Била“, построи „Кауфланд“, и примерно разкри сто места работни. Само че сто или сто и петдесет се загубиха от такива малки магазинчета, в които хората, дори семеен бизнес, примерно, цялото семейство се занимава с това магазинче. Те го затвориха, защото бяха принудени. И какво спечелихме от това? Според мен, такива големи вериги, магазини, трябва да са накрая на града. Който иска, да отиде да си пазари от там. Нека тези малките тук, семейният, средният бизнес да си функционира, да съществува. Това са реалните хора. Няма как...

ГМ: А вие споменахте, че димитровградският пазар е важен за града. Той как се разви 1990-те и сега как се развива?

АС: Пиковият момент за димитровградския пазар беше между 1995г. и 2002-3г.. Това бяха най-силните години на пазара. Сега пазарът, не ми се иска да кажа, че е със затихващи функции, защото доста хора ходят и си изкарват прехраната, но на значително по-ниски нива става това нещо. Хората нямат пари. Когато хората нямат пари, каквото и да им предложиш, то няма с какво да си го купят, нали, няма как... Тогава бяха много силни години за димитровградския пазар, сега вече нещата не са толкова добри. Тогава беше... Да си намериш маса на пазара, да ти се даде маса на пазара беше почти шестица от тотото. Сега вече има много свободни, няма никакъв проблем да си вземеш. Може би не толкова в централните улици, но... Но, все пак, макар че създава известни трудности за града, смятам, че неговото съществуване е полезно. Все пак, около една четвърт от местните преходи, от бюджета на общината идват от пазара. Една четвърт от местните, които са половината от общия бюджет. От 29 милиона е бюджетът на общината, около 4 милиона влизат от пазара, от пазарите като цяло, и зеленчуковите, и големия пазар, и автопазара.

ГМ: А защо известни проблеми създава?

АС: Защото е в централната част на града. Сега е по-спокойно. Но в ония години, за които казах, тогава имаше, значи, когато започна пазара, до голяма степен автомобилите блокираха града. Тук идваха, значи ние сме правили навремето преценки, че около 3000 автомобила, около 700 микробуса и около 300 автобуса идваха в Димитровград през пазарите. Нали се сещате какво се получава с инфраструктурата. Все пак, той си има и хубави страни. Тия хора пазаруват в нашите магазини, зареждат и така, така, така. То няма как. Прогресът винаги носи някакви негативни рефлексии, няма как да се случи. Както и промишлеността, нали, ясно е, че трябва да се насочим вече да изчистваме тия вредни неща, които се получиха. Иначе няма как да  се получи сега. Аз също искам да живея в един зелен град, да няма въобще прах, ама това означава, че не трябва да има никакво производство. Няма как да се получат нещата. Пълно щастие няма. Да помоля да се ориентираме, надявам се да съм бил полезен...

 


[1] Общински съветник от БСП

AttachmentРазмер
Intervyu_A_Spasov_Georgi_Medarov_Dimitrovgrad_04_10_2012.doc121 KB

Анаки Спасов, „Нали знаеш старите шопи казват, ако спреш - ще мреш! Така че няма спиране, само работа!!!“ (интервю, с. Кладница, 27.06.2012 г., автор Надя Манолова-Николова, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА НАДЯ МАНОЛОВА-НИКОЛОВА  С ДОЦ. Д-Р АНАКИ СПАСОВ, С. КЛАДНИЦА, ПЕРНИШКО, 27 ЮНИ 2012 Г.

В Кладница на кафе с доц. д-р Анаки Спасов, /кандидат на техническите науки/

Н.М. Представете се моля и как сте свързан с град Перник?

А.С. В личен план - роден съм преди 9.09. 1944 г. на 13 октомври, / 1934 г. б. Н.М./ петък, но никога не съм чуствал зле в петък; така че съм живял, в личен и обществен смисъл,  при три обществени строя, два от които са еднавки, първия и третия са капиталистически в буквалния смисъл на думата, а по средата този, не са знае точно какъв е, но е тоталитарен, няма значение социалистически ли е, комунистически ли е, фашистки ли е, но е тоталитарен. Така ... Марко Ганчев, нали знаеш кой е, аз го познавам по име, тука  има вила в Диканите някъде, не знам от къде е, по-голям е от мене пет – шест години, но една много хубава мисъл каза или я четох, че някои отричат,  оспорват 9 септември не била важна дата, искат да се заличи тази дата от историята; а той рече като умен човек, че не може да се заличи таза дата поради една проста причина, няма значение какво е станала тогава от политическа гледна точка, преврат ли е, революция ли е, завземане на властат ли е, основното, което се е случило, това  е смяна на собствеността; това което ти говоря е важно  в историята да има и икономика, това е станало на 9.09. Това стана и на 10 ноември, смяна на собствеността.

Н.М. А какво беше вашето семейство, но накратко ?

А.С. Моето семейство е занаятчийско, еснафско семейство, здраво свъзрано със селския бит, Перник винаги си е бил свързан с него, и  занаятчии, еснафи, търговци, интелектуалци, учители, българската интелигенция  на всички ни, бащата или дядото  му е свързан със селото и твоя дядо е такъв. Боси сме ходили, товае много важно, мама ме събуваше на 25 май, един ден след Кирил и Методий,  и ме обуваше на 15 септември за училище, което е било впрочем безкрайно здравословно. Боси цяло лято. Завършил съм първо селското училище и после І ва-мъжка гимназия „Христо Симрненски“ на Перник  през 1952 г.  Нашта гимназия/ А. С. Нарича „нашата“ гимназия, защото и Н.М. е завършила същата гимназия/  има много, не такива като мене, искам да кажа интересни личности – Кръстю Горанов е завършил нашта гимназия, ,великолепен ум,  един голям енциклопедист,

Н.М. Поета  Константин Павлов?

А.С. Не, Коцето Павлов, той учи само две години при нас, после завърши гимназията в Павлово, София, с она подмазвач Левчев в един клас, остави го това в интервюто,  но той учи при нас 9 и 10 клас А иначе той е, ... баща му е от с. Попово,  беше железничар, пътували са из цяла България, а майка му е от Студена, къщата им е на главната улица на Студена,  старите хора я знаят.

Н.М. А след гимназията?

А.С. След гимназията Комсомолът ме изпрати на работа в завод „Ленин“ /днес „Стомана“/, обаче работих един два месеца и като се видя, че от мене не става политик, ме освободиха от организационнна работа и станах работник. В завода пак, мойта теза беше - не напускайте  националния обект, за това агитирах и сега не можех да напусна. Станах монтажник, рабитах една година, монтирахме , нашата бригада, първите мартенови пещи в България и първите прокатни станове в България, след една година отидох да уча във ВХТИ, завърших металургия и пак се върнах да работя в завода. Върнах се на същото място в завода, работих три години ипосле  вече във ВХТИ /сега университета/, с конкурс станах асистент.

Н.М. Във ВХТИ на кого бяхте асистент?

А.С. На проф. Еринин, бях асистент, после главен асистент и доцент. И това е цялата ми кариера и после пенсиониране. Но пенсиониране не стана по мое желание, а Тодор Живков, не официално,  даде разпореждане да ме уволнат. Мене като човек, който не е съгласен с официалната политика на България за Кремиковци, и не само за Кремиковци, не бях съгласен с виждането на правителството за развитието на металургията, като цяло, а Кремиковци е национално престъпление на Тодор Живков, лично дело. Това Тодор Живков  го считаше за свое велико дело, а това беше най-големата икономическа грешка, от всички икономически грешки на България, най-голямата грешка беше строителството на Кремиковци. Защото с  две думи - защото ние нямаме руда, първо -  кремиковската руда не е руда, тя съдържа отровен  железосъдържащ материал, който не става за добиване на желязо и второ Кремиковци е поле не беше за тая работа и за това  ...  сега много хора не могат да разберат, че нашата промишленост не са я унищожили никакви опозиционни сили, никакви правителства, никакви личности  след 10 ноември, тя се самоунищожи!  Щото не беше конкурентно способна на международния пазар, това е истината, останалото са глупости!  Това което беше конкурентноспособно то остана, то стои, то оцеля, Нефтохима не могат да го унищожат, той работи! Един прост завод например вземи -  Завода за електроди в Ихтиман, стои и работи, призвежда дребни малки електродчета, но вързан с международния пазар и си работи. А нашата промишленост, създадена под ръковоството на бай Тошо,  беше вързана със СССР, Съюза ни даваше нефт, два милиона  тона стомана на блокове, но това не беше грешно като политика, това, че ние не успяхме да създадем икономика вързана с международната, не ни е виновен Съветския съюз.

Н.М. Пак се връщаме в личен план, като отидохте асистент във ВХТИ , прекъсна ли се връзката с Перник?

А.С.  О, не, връзката никога не епрекъсвала връзката ми с Перник, непрекъснато работехме със завода, разработвахме технологии, изменяхме старите пещи, реконструирахме пещите, трябваше да се правят нови марки стомана, обновяване на произвоството, ХТИ-то, нашата катедра винаги е работила непрекъснато със завода, даже накрая, преди да се спре завода, ние коренно изменихме технологията на мартеновите пещи, като вкарахме един материал, който беше  отпадък от Кремиковци, използвахме отпадъка от Кремиковци, кремиковската шлака, с която се насипваха пътищата в България, с тая шлака е насипано Цариградско шосе, а тая шлака се оказа злато, ния я използвахме в мартеновите пещи вместо манган, вместо фероманган, та със завод „Ленин“ сме работили непрекъснато.  Много добре работихме със задочниците – студенти.  Много от студентите работиха в завода, задочници. От тех ставаха най-добрите инженери от задочниците, и след това тези които завършваха при нас и отиваха на ръководна работа в завода, не прекъсваха връзките с нас. Щото ние сме последна дисциплина, тази която ги правеше специалисти  по производство на стомана, последните курсове от следването бяха вързани преко с производството – доменно, мартеново.

Н.М. През 80-те или в края на 70-те години, не помня,  се разработваше Трета металургична база, вашият институт и Перник имаше ли връзка с тази трета металургична база?

А.С. Виж сега, трета металургична база е една ... една глупост. Никой не ни е питал нас, да се строи ли тя или не и къде да се строи, това си го решаваха, тези плутократите, .., тия горе.  Сега идеята, която общественото мнение противостоеше е, че  металургията да не е до София, а  да е ... на море,  до морските пътища, за това решиха да е до Бургас, обаче тя не е на морето,едно е да е на морето,  а на 15 км по навътре от него. Дали е на 15 или 500 км от морето е все едно и също, тя трябваше да бъде на водата. В Япония 90% от техните суровини желязо и руда се внасят, но техната металургия е на вода; аз съм виждал в Англия също, кораб пристига,  400 хиляден  рудовоз и рудата не се стоварва на земята, на пода , а се  стоварва рудата веднага в пещите, а не за земята, това е конкурентноспособност!  Да го стоварши в Бургас, зимата да замръзва, после да го прекарваш до София, да товариш и да разтоварваш вагони, пълна глупост или на 15 км от Бургас ?, та нашто БДЖ било фалирало, то прекарваше руда от Бургас до тука, защо да я прекарва? И друго нещо, трета база беше хем да съм на морето, хем да не съм на морето, така че, ако беше морска база да беше на морето, а не на Дебелт. И второ нещо, което обръщат внимение наши колеги, които викат  и не морето е место за металургия, за трета или четвърта база, а Дунава. Ето това е било най-умното, което ние не направихме, а ние на море, на море! Нашето море е плитко море, за да пристигне голям кораб трябва дълбочина, дълбоко пристанище, а да го ровиш, да го създадеш, то пясъка пак ще го затрупа. Т.е. трябват естестневи условия.

Н.М. Да, но Дунава не е толкова дълбок?

А.С.  Не,  Дунава има друго едно предимство, румънците направиха един металургичен завод мисля срещу Силистра май, три пъти по-голем от Кремикоцви, на брега, металургичен и работи и никога нема да спре, защото с шлепове пристига рудата, а през делтата на Дунава може да се минава. А Черно море е.... при японците всичко и желязото и продукция, руда,  всичко е на корабите, продукцията е подвижна и с бърза реализация. Така че Дебелт беше пълна глупост, нямаше перспектива.  Но, Кремиковци е национална трагедия, такова е положението, нямаме късмет.  Така, че никаква конкурентноспособна икономика не сме имали.   Без производство на железо, не може да се създаде никаква конкурентноспособна икономика. Скоро един близък приятел ми разправяше, че близо 60% от дохода на Австрия, идвал от туризъм, че Австрия имала 260 курорта, като Боровец и Банско и ми дава пример, ето от какво се печели. Ама той е младо момче и не вижда едно друго нещо, че зад тя 260 курорта от типа на Боровец и Пампорово, знаеш ли каква промишленост стои зад тях?  7-8 милиона тона стомана произвежда Австрия, химическа проимшленост, машиностроене, химия, тия курорти трябва да се поддържат, тия въжени линии,  те не са от конопени въжета, а са телени и като се скъса? Сега на тебе като ти се скъса едно копче и ти трбява игла, откъде ще внесеш? От Австрия, за тая игла ще ти искат 10 кила череши, и ти не можеш да ги дадеш, а ма те и не ти ги искат, защото селскостопанска продукция  в Европа колкото щеш... Така че няма ли производство, как се наричаше, на инструменти за производство, няма средства за производство. Виж сега да ти се счупи едно зъбно колело някъде в България, на комбайн, може да е малко, без това колелце, комбайна не може да работи, откъде ще го вземеш? Първо не можеш да го направиш! Сега в България, няма никъде къде да направиш едно зъбно колело и да го закалиш, до там сме стигнали...никъде, това зъбно колело трябва да си го внесеш, от завода който ти е доставил комбайна, а той е съгласен да ти даде комбайна дори без пари, само да го вземеш,  но после като заслагаш за счупеното зъбно колело, за тоя комбайн  той ще ти иска цял локомотив. Без колелото, комбайна не може да тръгне...

Н.М. В твоето професионлано израстване, освен връзката с производството, която очевидно е била много важна, кои други фактори са изиграли съществена роля, да кажем  пътуването до Англия, специализацията там..

 А.С. Там съм бил една година, 1965-1966 г. От института ме изпратиха, но не знам по каква спогодба, но най-смешното че бехме само трима души студенти, българи в Лондон, двама специализанти, ние бяхме завършили и едно момиче-студентка, не май правеше аспирантура там. Аз също правех аспирантура към института, а в Лондон си правих първата част от дисертацията върху кремиковския процес, за да докажеме, че нищо не става от него. Скритата  теза на мойта дисертация беше, че проектната технология е негодна. И  тя  наистина, проектната технология, която беше направена за Кремиковци не тръгна, после беше сменена, българските инженери си направиха наша технология.

Н.М. Руската техонология ли не тръгна?

А.С. Абе,  ние руснаците не може да ги обвиняваме за това, защото наште се натискаха да се направи тоя завод в Кремиковци, наши академици, като Балевски, псевдоучен, дето създаде този метод за леене с противоналягане,  който не е метод това, това е лъженаука. Имаше един друг академик Йовчев, който твърдеше, че кремиковската руда е много хубаваи те го лъжеха, че тая технология ще стане... А Русия, като всеки голяма държава по един въпрос има сто мнения.

Н.М. Естествено...

А.С. Имаше сталински професори, които казваха, че не ни трябва тоя завод и не му е тука местото. Обаче имаше други професори, на които им се идваше в България, тука е хубаво, хубави заплати,  мацките, рускините на плаж на морето, и те казваха много хубаво ще стане тая технология.../смеем се/ И бай Тошо, беше въпрос кой да послуша,  и сега казват, че той не бил виновен, били съветниците. Абе аланкоолу, десет души съветници са на десет мнения, решението е негово, дяволията да си държавник е да послушаш „най-умната технология“, която ти се предлага и той избра „хрушчовите“ професори, които му викаха много хубаво, ще стане. Още от първия ден се видя че не стана, и не стана, има цехове в Кремиковци, които не тръгнаха...

Н.М. Добре, при защитата не ти ли беше проблем това мнение ...

А.С. Защитата, не помня кога беше 1970, там някъде беше. Моята дисертация беше върху качеството на кремиковската руда  и на кремиковската стомана, и в нея подтекста беше, че тия прекъсвания  на процеса, които се предвиждат по проектната технология, водят до ниско качество на стоманата. Проектната технология, предвиждаше прекъсване на стоманодобивния процес, докато класическия начин е почваш процеса и непрекъсваш. Нашата технология предвиждаше прекъсване, изливане на един шлак от който да правиме нещо, от него нищо не можа да се направи, и следва втори период. А моята теза беше, че прекъсването вреди на качеството, па който как ще да го разбира..

Н.М. Да, разбирам.

А.С. Аз не можех  да кажа пряко  на бай Тошо ...

Н.М. Заводът вече работеше тогава?

А.С. Заводът тогава се пускаше вече...

Н.М. То част от хората тука, в завод „Ленин“ се прихвърлиха там в Кремиковци и татко имаше такова предложение да се прехвърля към Кремиковци.

А.С. Основната част да отидоха там. Но каква беше причината Тодор Живков да ме уволни – преди 10 ноември 1989 г. дадох едно интервю по радио София, журналистката ме разпитваше за това изменение, което прави ние, т.е. мангановата шлака да не се изхвърля по пътищата, а да се използва в пещите на Перник.  И аз тогава в това интервю казвам, че наличието на манган в кремиковската руда, което наличие е основната теза да се използва кремиковската руда, аз казвам, че това не е щастие за България, а е беда! Наличието на този манган там е национална беда! И това ако не е отричане на официалната технология, така, че бай Тошо имало за какво да ме уволни. Тия в ХТИ-то са му казали какво означава моето изказване.

Н.М. Да, добре, да минем към прехода, според Вас какъв характер имаха промените след  1989 г., закономерен, случаен, личностен, изобщо цялата тази политическа промяна ...

А.С. Няма никакъв личностен характер..

Н.М. Защото сега излизат най-различни тези...

А.С. Най-малка роля са играли личностите в тая промена. Ти нали си чела „Война и мир“, хубав роман..

Н.М. Да, хубав роман...

А.С. Оня мъдрец казва за ролята на личностите в големите събития, почти никаква, това е една вълна, която тръгва от Запада и върви на Изток -  Наполеоновото нашествие. Та каква е ролята на Наполеон, Толстой я довежда до кажи речи някакви случайности, до минимално влияние , същата е и историята след 10 ноември. В основата на всичко стои приравняването на нашите икономически възможности и възможността ни като народ и нация да произвеждаме стоки и да ги продаваме на пазара, съгласно новите условия, без авантите от Съветския съюз, без тоталитарната система, при частно владение на благата.

Н.М. Мнозина обвиняват Горбачов, че е сринал системата, че Живков е играл някаква роля...

А.С. Горбачов, горкият, нема никакава  роля.  Съветският съюз не можа да направи големия завой като Китай, поради една проста причина – руснака няма чуство за частна собственост. А китаецът има!, китаецът от три хиляди години има своя коза, своя квадратен метър земя, каквато и да е тя. И българинът също, той никога не е бил крепостен селянин в цялата си история от Памир до тука. Имал си е свои животни, своя земя  и своя лична тоалетна в двора, негова лична, не обществена, .../смее се/ и в турско робство също, ти го знаеш по-добре от мене. Може да е малко, но е негово. Руснакът го нема това качество, нема чуство за частна собственост!, той е крепостен селянин, а без да имаш чуство за частна собственост не става. Българинът има това чуство, виж как строи къщи до 1989 г., но не при сегашната промяна, след това само дворци се строят, в Кладница нито една къща след 10 ноември не е построена, при 1000 къщи по времето на бай Тошо..

Н.М. Това дава ли положителна оценка на социализма, или на тоталитаризма като цяло?

А.С. Виж сега, моето виждане за ролята на тоталитарната държава спрямо нас, спрямо България  е била изключително полезна, тоталитарната държава. Първо - човечеството в цялата своя история, 99% от времето е било тоталитарно, демокрация няма. Хората бъркат демокрацията с безвластие,...

Н.М. ... в България

А.С. Почти навсякъде е така, искат някакво равенство, което не е възможно, щото един работи, а друг лежи. И при животните го няма. Да се върнем на тоталитарната държава ... България след ІІ Световна война направи такъв огромен икономически скок, не става дума колко е траен този скок, колко е далновиден..., какъвто  другите държави не са можали да направят. Не го направиха, те си го имаха - Полша, Унгария, Чехия, Румъния, Австрия. Те просто  трябваше да се върнат там където бяха, но при нас беше друго нещо. Какво значи тоталитарна държава, събираме парите на всички хора, слагат се на „масата“ и аз или група хора ще ги разпраделяме в интерес на цялото общество. Е, това стана в България. Сега Софиянци могат да говорят колко си искат глупости, но един ден ако язовир „Сталин“ – сега „Искър“ ако спре, за срок от 3 дена София ще стане 280 000 д. Панически ще избягат от София, в посока към Дунава, към Искъра към Струма, за да пият вода. Ти знаеш ли какво означава строителството на този язовир  за София и как е строен тоя язовир ? Целият народ с всичките си възможни средства е отделял, давал насила, тука нема доброволно, нема значение как, както впрочем са правили нашите царе или ще копаеш или ... главата на дръвника /смее се/ гласувал е, ?!!!  Но язовир „Искър“ има огромна роля за София, без него за три дена София ще изчезне ти казвам... , ще остане стария водопровод, който е за 280 000 д.,  Рилския и хващането от Боянския водопад. А в България са прстроени 203 500 водоеми и централи  с електроцентрали ..

Н.М. с ВЕЦ –ове

А.С. Аз помня как изглеждаше дефилето на Искъра, от Панчарево нагоре, пустиня, гола, немаше гори, то беше ... а сега се промени климата на цялото дефиле, гори, цялото обрасло, това е водоем с огромно значение  за земята. Ами вземи нашия язовир „Студена“ , ако го няма тоя язовир, перничани моментално ще изчезнат, ще останат 10 000 д. Строителството на язовири за България,беше изключително важно национално дело, както и  строителството на ж.п. линии, на пътища всичко това беше колосално дело,  централите... Какво е построено сега?  В областта на енергетиката след 1989 г.  - нищо. Знаеш ли колко се увеличи производството на електроенергия  при  тоталитарно време в България – от 10, вземи цифрата 10 мегавата  и т.н. ; 10-12, които произвеждаше България станаха 12 000, колко пъти е това увеличение – 1000 пъти се увеличи производството на електроенергия. Това да се е случило в Унгария, Чехия, Полша? Само това може да ти даде представа какво е направила тоталитарната държава. Сега  за грешките, оставяме ги, защото ако не бяха те, икономиката на България щеше да изглежда другояче сега. Ако Кремиковци не беше тука,  а на Дунава, щеше да си работи, ако Червена могила/завод в гр. Радомир/ не беше за тези огромни отливки, а беше за малки тракторчета, нали,  сега баба ми нямаше да копае градината с мотика, както е копала преди хиляда години. Това е положението, сега България се върна икономически по-назад от 1939 г или на това ниво.

Н.М. Да разбирам ли, че промяната се е отразила зле върху индустрията на България и върху индустрията на Перник специално ?

А.С. В какъв смисъл промяната?

Н.М. Ами в смисъл политическата промяна,  промяната на собствеността, на политиката спрямо икономиката?

А.С. А как да ти го обясня, при условията на свободния пазар нещо негодно, което е хрантутено изведнъж го привеждаш в други условия; например едно коте, гледал си г и си го хранил вкъщи и го пускаш на улицата и казваш да се състезава с котките от улицата, то ще загине веднага. Разбираш ли ме, нашата икономика беше изкуствена икономика?

Н.М. Ами тогава защо да и даваме толкова висока оценка?

А.С. Ами защото нашите стоки ги пласирахме в Съюза /СССР/, имаше социалистически лагер, където ние си пласирахме продукцията, годна - негодна, по договор са длъжни да я взимат. При капитализма сега, ако стоката е годна взимам я, не е ли, не ми върши работа, не я взимам. Продукцията, която произвеждахме  1989 г. се оказа негодна на международния пазар, край, друго обяснение няма. Вътре намесвай каквито искаш личности – та  този затворил тоя завод, оня затворил другия завод, това няма никакво значение. Ти не можеш да го затвориш,  ако той е конкурентноспособен. Ще го купиш, но нема да го затвориш, разбираш ли ме?.

Н.М. Да, да...

А.С. Девня работи ли, работи, Нефтохима също. И до тука май спира, кои други заводи работят?.

Н.М. Но в Перник една значителна част от заводите спряха, остана само Стомана

А.С. Всички спряха. Липса на конкурентнспособност.

Н.М. И всички тези около тридесет завода, хайде да не са били тридесет, ама около двадесет имаше заводи, за тежко машиностроене „Струма“, Завод за заварочни машини  „Кракра“, „Пектин“, различни ТПК, за токоизправители, Елена Георгиева.

А.С. Неконкурентноспособност на свободния пазар, друга причина няма, това е всичко.

Н.М. Но от какво произтичаше тази неконкурентноспособнест?

А.С. Ами от какво? Може би от това, че от едни условия попада в други?

Н.М. Дали от голямо разхищение на енергия или на работна ръка или от друго?

А.С. Ще ти дам следния пример – нашто производство не толкова гоямо. Разбираш ли ?  На времето си спомням, че един селянин обясняваше, че Съветския съюз ни експлоатирал, че ни взимал залъка от устата, дето се казва, че той ни обеднявал. И един човек дава пример – на партийно събрание си говорят, абе как Съветския съюз ще ни взима, това е все едно, казва, ние да храниме един вол или един гигант,  и как ще го нахраниме, не може, това е голяма страна, колко произвеждаме ние та да нахраниме Съветския съюз. Обаче един друг шоп казал, е добре де аз оня ден си пасох вола  на ливадата и си бех земал един сандвич и си го бех оставил настрана, ама вола мина и ми го изеде. Е верно, вола не се е наял, ама и я огладнех, а  воло яде! Та ние не сме хранили СССР,  но СССР взимаше нашата продукция, тя може да е малка, но той я взима и срещу нея ти дава нещо и ти произвеждаш.

Н.М. Да и ти произвеждаш ... по същия начин / смеят се/ , хубаво произвеждаш  същите „прекрасни“ заварочни машини, дето не струват, „произвеждаш“ в кавички.

А.С. Да и мотокарите, какво има в тях 8 тона прэтивотежести и 200 грама електроника, нищо не струва. Та мисълта ми беше, че като СССР спря подпомагането, всичко свърши. Една наша  машина на международния пазар, всравнение с австрийска, немска, например,  нищо не струва

Н.М. Защо беше различна съдбата на завод „Стомана“ в Перник от комбината в  Кремиковци?

А.С. Първо, завод „Стомана“ не произвежда стомана, това не е производство на стомана, а е претопяване на старо желязо. Сега една от големите грешки, в това аз мога да обвиня всички правителства на България, е недалновидност по отношение на старото желязо в България.  От България беха изнесени милион тона желязо, ако не, стотици хиляди старо желязо на безценица, на безценица, на безценица.

Н.М. Кога?

А.С. От 1989 насам, никой не преценява, че това старо желязо е злато. Че това старо желязо може да стои тука, и ние  от него да правиме инструменти, прибори, които да продаваме. От един тон  старо желязо можеш да направиш  и противотежест/както в мотокарите/, а можеш да направиш и милиони ножчета за бръснене, зависи какво ще направиш от него и какво ще  реализираш за пазара. А ние какво правиме сега, гърците събират сега старото железо, претопяват го и го изнасят от България.

Н.М. Това е „Стомана“, той гръцки ли е ?

А.С. Да, той не наш завод, той е гръцки. Продаването на този завод на Гърция е национално предателство спрямо българския народ, това е истината. Той не произвежда желязо, той само събира старото желязо, топи го и го изнася извън България. Със спирането на доменните пещи, България вече не произвежда желязо, край!

Н.М. Добре, нали има ЕСДЦ – елктростоманодобивен цех ?

А.С. Какво да има? Ами това е точно, електропещта събира старото желязо и го топи. От него става заготовка, полупродукт, който те изнасят където им е кеф. И когато свърши старото желязо в България, и ще спрат да го събират тука,  ще затворят завода и ще кажат много ви благодаря за услугата, уважаеми българи, ние си отиваме! Ето ви завода, трошете си го отглавата! И нема да ни го дадат, а ще искат пари за закриването, о ... ние го модернизирахме и т.н. и т.н. ...

Н.М. Това слага ли край на Перник като индустриален град?

А.С. О, той отдавна вече не е индустриален град.  След 1989 г, както всички други индустриални градове в България.

Н.М. Със закриването на мините, свършиха въглищата...

А.С. А то беше закономерно да свършат въглищата, един век, а и повече.. Прогнозите бяха такива за стотина години. Въглищата свършиха чудесна работа на България, но другата промишленост, спря както навсякъде в България.

Н.М. Да, няма разлика.

А.С. Липса на конкурентноспособност на международния пазар, останалото са приказки. Партии, икономики ...

Н.М. Добре, но градовете в България, как ще се развиват без индустия, без тази икономика?

А.С. Ставаме като евреите, колко хиляди години живеят без държава, и станаха една еманация на човечеството, това е много хубав пример, харесвам техния пример,  ще си запазиме езика, знанията, децата ни ще учат, ще ходят по света, а България ще е една провинция, едно хубаво моренце, с планини. Дано ги запазиме. Слушам по телевизията плачове, децата напускали, тръгвали, еми ще пътуват, ще виждат света. Земята пустеела, ами знаеш ли защо, българина станал мързелив...  това са пълни глупости. Българина като преспи, една нощ знае кое му е изгодно и кое не. Не че е мързелив, не му изнася да обработва земята.

Н.М. Точно така, няма никакъв смисъл .

А.С. Няма смисъл и свръх модерна техника да имаме, пак трудно ще се конкурираме с френските плодове и зеленчуци, италиански, ами турските, гръцките, ами Холандия с нейните пластмасови домати, дето всички ги ядат и харесват в Европа !?

Н.М. Да, ужасни са.

А.С.  Така, че българина бил мързелив! , ще ходят децата по чужбина, не са глупави. Полша има толкова емигранти, колкото живеят в самата Полша. В България има 8 милона, ако има и толкова в чужбина! Не е трагедия, че можеме да ходим по света. Държавата, в живота на българина тя е играла толкова  малка роля ! колкото ние, че не можеме да си представим! Много сме обичали царете си ? и от първото и второто царство, един цар дето само гледа да воюво и не те оставя да живееш и работиш?!  И без държава ще оцелеем, но няма да си згубим езика, няма да си загубим народността, религията, остави я религията ...

Н.М. Е не може без религия?!

А.С. А може, може ..,

Н.М. Виж, вярата е важно нещо...

А.С. Да, вярата е важно нещо, но България даде на света един човек, който имам чуството, че  света не го оцени..., това е Ботев. В последно време за тоя човек нищо не се говори, нямам нищо против Левски, това са два връха, и Левски и Ботев, но Ботев е един  милиметър от горе !

Н.М. Защо?

А.С. Защото е поет, защото егении...Другият е практик, революционер, но Ботев е върха на българския дух, не можеш да го отречеш, а той е първия човек, който казва – да няма попове- О, мили Боже, правии Боже, не ти комуто се кланят калугери и попове, а ти Боже, що си в мен, в сърцето и в душата... Той е против всекаква попщина –  християнска, еврейска, мохамеданска ... Да имаш вяра, ти вярвай в Бога на разума, на справедливостта  и ти не чустваш ли, че това тропа на вратата. Или атомна война или край на религиите. Няма друг чалъм, Китай има атомна бомба, друга религия са, Израел има атомна бомба, а в Ню Йорк работят три милиона евреи, наричат до Джуис Йорк, те не работят в метрото, и другите имат бомби, а религиозните различия си остават, а те не могат да останат, те трябва да бъдат преодолени. Как го виждаш ти? Или унищожение на човечеството или унищожение на религиите, това е, друг път нема, ще видиш, да си жива и здрава.

Н.М. О,О,О, едва ли, това е един страхотен, огромен процес, глобален...

А.С. Не това чука на вратата, Франция забрани всякакви религиозни знаци, ами това е бъдещето на човечеството, Франция го усеща това. Сложна работа, но  Икономиката ще го наложи, другият вариант е атомна война, ще останат малко, но умни хора  ...

Н.М. Боже опази!

А.С. Но и друго нещо наблюдавам в България, в свидетелството на бащата на мойта жена, който е германец, през 1930 г пише в графата вяра-свободомислещ! А сега в българия никой не смее да се назове свободомислещ, че не е вярващ!, че не вярва в Християнската догма! Или в която и да е религиозна догма. Защо? Помниш ли как целото Политбюро след 10 ноември 1989 г влезе в Александър Невски? Уплашиха се ! Не ние сме религиозни ?!

Н.М. Да, беше ужасно!

А.С. Сега министър-председателят отива и целува ръката на попа..

Н.М. ... на патриарха..

А.С. Да, на патриарха, защо му целува ръката ? Сега няма кандидат за президент, който да каже аз не съм религиозен! Той не смее, защо така? Какво означава това, да нямаш човешкото достойнство да кажеш истината, защо да не може! Аз съм кандидат, но не съм религиозен!  Преди девети комунистите ясно казваха своя идеал?

Н.М. Да, но ето че тези идеали, идеализмите катастрофираха, а религиите не...

А.С. Е, не идеалите винаги са катострофирали...  Религията като институции не катастрофират, но българина не епопски настроен, не е религиозен.

Н.М. Има разлика сигурно, между попското и свободното, да го наречем вярване.

А.С. Да, свободното вярване е нещо естествено, още от дълбока древност хората са се страхували и вярвали, че над тях има друга природна сила,  може би Бог, Христос, Аллах... Но наистина, ние не може да сме сами в Космоса, при условие, че съществуват милиарди галактики и звезди !!!... вероятността да е така, това клони към нула. Не може да няма по-разумни същества! Така, че надеждата е в разума, или във вярата в развитието...

Н.М.  Да,  в развитието, в увеличаването на ентропията, в  разрастването на Вселената.

А.С. А това с ентропията е много интересно като явление. Цялата човешка дейност е противоестествена, антиприродна. Какво означава увеличаване на ентропията?  цялата система, естествените процеси,  вървят от по-голяма подреденост към хаос, давам ти пример, наредаш на масата сто монети ези, ако ги оставиш да паднат на пода, стоте – ези ли ще са

Н.М. Не няма да са.

А.С. Най-голяма е вероятността половината да са ези, другата – тура. Каквото и да оставиш на самотек, например градината, след пет години ще бъде абсолютен хаос вътре.

Н.М. Но това означава, че някой е направил реда?

А.С. Да, но откъде идва човешкия разум ? На този въпрос все още няма отговор!!! По научен път е установено, че историята води началото си от Африка преди 200 000 години, отведнъж се появява хомосапиенса, маймуните са си останали същите! И  така започнал човека да преподрежда света по негов интерес!

Н.М. Но как да заъвршим нашия разговор?

А.С. Как да го завършим ? Нали знаеш старите шопи казват, ако спреш - ще мреш! Така че няма спиране, само работа!!! 

AttachmentРазмер
Intervyu_A_Spasov_Nadya_Manolova_Nikolova_Kladnica_27_06_2012.doc94 KB

Антонина Петкова, "Всичко е в сферата на пожеланието" (интервю, Димитровград, 03.10.2012 г., автор Кремена Йорданова, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА КРЕМЕНА ЙОРДАНОВА С АНТОНИНА ПЕТКОВА, ДИМИТРОВГРАД, 3. 10. 2012 г.

 

[Антонина Петкова, стоматолог, около 55 години, родена в Димитровград]

 

Р: Не знам какво са ви казали в музея, но аз съм и общински съветник.  Ще се опитам да бъда обективна, но ако има моменти, в които бъда по-критична към сегашната ситуация, просто трябва да ги отдадете на пристрастие. Аз имам партийна принадлежност и може би някои от нещата ще ви звучат по по-различен начин.

И: За нас са важни всички гледни точки.

Р: Дано само не попадате на номенклатури, защото там няма да са много обективни. Но те не могат да бъдат избегнати.

И: Може ли само да се представите за начало?

Казвам се Антонина Петкова, стоматолог съм, работя  в Димитровград от завършването си, имам профил хирургична стоматология. Членувам в БСП, била съм общински съветник три мандата. От 91-ва година, дванайсет години. Имам две деца, децата ми са големи вече. Синът ми е на 30 години и работи в София. Дъщеря ми в момента е студентка. Учи право. За това поканата която отправихте към мен ме заинтригура. Първо, защото сте млади хора и второ, защото сте от най-уважавания университет според мен и смятам, че това което ще напарвите ще бъде полезно не само за вас, но ще бъде и полезно за всички останали, че ще е с обществени цели. 

И: А вашите родители от града ли са?

Р: Не са от тука. Майка ми е от този регион, баща ми е от Пиринския край. А иначе майка ми тук е завършила, учила е. Баща ми идва тук 52-ра година да работи. И така се събират.

И: Имало ли е подбор на кадрите, които са се заселвали в Димитровград?

Р: Може и да е имало, да ви кажа. Защото баща ми е дошъл тука и той се е занимавал също с обществена дейност.  Той е на крачка от активен борец срещу фашизма. А пък аз тук съм учила средното си образование. А висшето си образование съм завършила в Пловдив. По мое време най-близко беше Пловдив. И по разпределение се върнах пак тука. Не съжалявам. А след това специализирах в София и пак се върнах тука. За разлика от сегашното време мен просто ме натиската по-бързо да си взема образовението, за да съм полезна някъде. Чак галеник на съдбата не, но никакви пречки не съм имала. И съм си работила и после с партията. След промените аз бях човекът, който пишешe въпроси на БСП, що се отнася до здравеопазването. Такава болка е обаче това здравеопазване.

Дано това, което правите, да е полезно за следващите избори и най-вече за неправителствените дружества, които трябва да бъдат подпомагани, които крайно време е да формират някакво гражданско общество.

И: Смятате, че нямаме гражданско общество?

Р: Аз смятам, че ние нямаме. И съм категорична в това. Както на месно ниво, так и на  национално ниво, опитите да бъде формирано такова, не са довели до, как да кажа, до изчистване на образа на гражданското общество. Всичко е в сферата на пожеланието. Всичко е в сферата на първоначалните стъпки. Но гражданско общество, в истинският смисъл на думата,  нямаме.

И: Мислили ли сте някога, че е имало такива моменти- на зараждане на гражданско общество през годините? Усещали ли сте подобно нещо?

Р: Не, аз ще си позволя собственото си мнение по отношение на развитието на политическата система, не политическата система, а на политическия живот в Димитровград. Димитровград и Перник може да се каже, че са били едни бастиони на комунизма, то не беше комунизъм, беше някакво израждане на социализма, които започнаха като червени градове, червени крепости, но с годините тези градове показваха, че те не са били такива.  Това е моето мнение. В Димитровград на първите избори, говоря за местни избори, може да се каже, че е имало някъде  ........(не се чува), но през цялото време се виждаше, че нещата вървят някъде към център дясно. И в момента, в който излязаха независимите кандидатури, визирам 1999 година, в Димитровград определено се доказа, че партии като Гергьовден и други такива, могат да спечелят избори с независими кандидатури. Тази независима кандидатура, която в Димитровград спечели, после спечели още един мандат. Това е Хаджииванов, който наскоро почина, и след него всички следващи избори, има още два, да кажем последният избор, без да се притеснявам ще го нарека корпоративен. Аз не се притеснявам за това. Беше корпоративен и последният избор местен, говорим вече за мен за някакви симпатии. Но абсолютно, според мен, неосъзнат избор. И базирайки се на всички тия неща, къде може да се случи гражданското общество. Ако говорим за инициативи, които да провокират създаването на гражданското общество, бих казала, че това са напоследък интернет сайтовете, които провокират хората да излезат и да защитят някакви свои интереси. Но за мен гражданското общество трябва да има  полезност, съпричастност, трабва да има доброволци. Все още хората не осъзнават какво могат, за това, че те ще излезнат на момента да защитят някакви свои интереси, те са на момента, те не се осъзнават  според мене, и те не могат....как да кажа, могат да бъдат основа на гражданското общество, но не могат в истинския смисъл на думата да са организирани, това, което ние през годините сме се опитвали да променим и имитацията на политиката. В България има имитация на политика. Крайно време е да се разбере, че това да бъдеш политик е професия. То не е нщо, което за моменат ти е дадено и като мине един определен мандат, то вече не важи. Според мен политикът е нещо, което трябва да се изгражда постепенно и когато бъде избран за такъв, когато бъде признат за такъв, той трябва да бъде такъв.

И: Смятате ли, че политиците в България след 89-та година не са подготвени за това?

Р: Не бих казала, че не се подготвени. Значи, не всички не са подготвени. Има хора, които в своята си област са абсолютни професионалисти, но не зная защо, когато вече влезат в управлението, защото той политикът трябва да бъде разделян на два периода- когато е в управление и когато е в опозиция. Политиците се държат по различен начин в тези два периода. Не трябва да има такова разделение. Независимо къде си – в управлението или в опозиция, ти трябва да си политик.  А не непрекъснато да се противопоставяш тогава, когато си в опозиция, а когато си в управлението да се налагаш наложително и да казваш само аз  и никой друг. Това, смятам, е една типично българска черта, а в бъдеще, това, за което трябва да се работи с младите политици е коалиционнната култура. Българите нямат коалиционна култура. Много е хубаво да се разделят на червени и сини, но те не осъзнават, че когато дойде едно управление то работи за страната си, то трябва да бъде подкрепяно, независимо каква е украсата. Това е коалицината култура, но тя  не трябва да е само политическа, тя трябва да касае всички. Т.е не трябва да сме толкова крайни, трабва всички онези хора, които искат по някакъв начин да се промени нещо, да почнат да го разбират. А не „Аз не харесвам Бойко Борисов защото е от ГЕРБ.”.  или Станишев например.

И: Това не противоречи ли по някакъв начин на силната ангажираност към дадена партия която много хора имат?

Р: Значи, аз  от опита който имам, трябва да ви кажа, че в началото когато тръгнахме да говорим за политика, ние имахме съвсем друг начин на говорене. Ние стъпвахме тогава на някакви платформи, на някакви програми, в които се обясняваше, виждате ли, тия десните ще бъдат лошите, ще искат да въведат капитализма, пък ние искаме да запазим държавността, да запазим АПК-тата, ТКЗС-тата, но с годините това се оказва, че не е най- важното. Нещото което е най – важно, сега ви говоря като социалист, това е една социална държава.  Една социална държава, дали ще я управлява десен или ляв, или център, или каквото и да е, пак ще се развие. Затова смятам, че и хората вече толкова често почнаха да си променят вота. Те ходят да гласуват за царя, защото са недоволни от Иван Костов, след това могат да гласувам да речем за Стенишев, сега пък ще гласуват за Кунева. Аз говоря за тази коалицинонна култура, която трябва да се създава не в момената, в който минат изборите, а преди изборите. В края на краищата българският народ не е чак толкова аполитичен, не е чак толкова не наясно какво става. Той просто решава като подрежда- първа е тая политическа сила, после е тази. Той дава шанса след това на политиците да изградят някаква конфигурация. Обаче после политиците не могат да я изградат. И така се започват едни такива нетрайни съюзи. Та и сега, като предстоят избори, това което трябва да се коментира от политолози и от социолози, като въпроса който на мен ми задават непрестанно – ако бяхте в парламента щяхте ли да подкрепите Бойко Борисов. Това от хората не се разбира. И те започват, тези които не са доволин от Бойко Борисов като чуят, че няма да се коалират и казват „Да, аз ще гласувам за него.” Не може така, не така. Или пък обратното. Коалиционата култура трябва да е само култура на политиците, а и на гражданите.

И: Мислите ли, че може да се получи такова нещо след като самите политици не могат да го приложат спрямо себе си?

Р: Мисля, че ако в парламента бъдат гласувани някои закони,  ако в България думата олигарх не бъде мръсна дума, ако в България на богатите хора не се гледа като на вредители, много от нещата няма да бъдат такива. И ако в политиката все пак влязат хора, които не могат да бъдат заставени, рекетирани и купувани, нещата може да са други. Може би звуча като дясна, но аз в момента ще кажа нещо, което говоря от три години и то съзнателно, след управлението на Тройната коалиция, след като почна управлението на ГЕРБ, аз знаете ли кой искам да ми е премиер? Иван Костов! И го казвам абсолятно съзнателно. Наистина, трябва да мине някакъв период от време, в който хората да могат да осъзнаят кой какво е направил, защо го е напарвил и най – вече какво говори. Защото ние гледаме кой говори, а не слушаме какво казва. Ще бъде много жалко, ако Иван Костов не намери място в следващия парламент.  Това нека не звучи еретично!

И: Защо искате сега Иван Костов? Толкова хора са разочаровани от него, а вие го искате? Не го ли обвинявате за политиката му?

Р: Защото го разбирам какво ми казва.  Да, това е управлението с най – много негативи. Това, че този човек обаче има проблеми с характера си е едно. И как няма да го поискам? Сравнете нещата със сега. Сравнете кампанията, сравнете по отношение на управление на една държава. Ако сегашният премиер беше случил на финансист, на човек който да е учил, той може много да е учил, но той е работил просто в еди каква си банка. Ама то е много различно ти да управляваш държавата, да подреждаш преоритети и да правиш бюджет. Аз съм гласувала 12 години бюджет на община. Ти започваш да разбираш и знаеш за какво става въприс. Знаеш как да разпределяш местни данъци, знаеш как и от къде идват приходите. И как няма да го искам Иван Костов. Това, че той има един куп прегрешения няма значение.

И: Има ли политик от този преход, който да ви е харесал?

Р: Думата харесвам не я одобрявам.  Не бих могла да кажа харесвам Станишев, харесвам Брат Пит! До преди 6 месеца беше Първанов. Толкова време мина откакто той вече не е президент. И защото си представях по друг начин поведението на един екс президент. Колкото и, как да кажа, недостатъци да виждаме в президентите на Америка, има едно нещо, което винаги ми е правило огромно впечатление. Че когато слезнат от там, те не решават да дръпнат килимчето или столчето на някой. Така смятах, че Първанов е по-умен от Петър Стоянов, който реши да става председател на партията и т.н. Просто по друг начин си ги представях нещата. Че един Х. Коул, един Т. Блеър, въпреки многото пари не тръгнаха да се връщат така във властта. Стигнали са до високото и никога недей да слизаш надолу по стълбица.  А аз като цяло мога да критикувам всички тези политици, не бих могла да кажа, че някой ми харесва, по скоро ще ви покажа негативните му черти. Но това е нещото, за което говорех, това е гражданското общество.  Пък и търпя промяна на възгледите си, на симпатиите си. А ако не изградим добре това гражданско общество, стабилно, в противен случай то може да стане като поп-фолка.

И: Вашите политически съмишленици как биха приели подобни ваши твърдения, като това за Костов?

Р: Опитвам се по този начин да ви покажа, как човек може да е отворен. И ако Иван Костов на мен ми стане премиер, няма да съжалявам, защото първо, той ми е доказал какви качества има, виждам последователността, която той има като политик последните години. Абстрахирам се от думите „Той е крал”.  Смятам, че наистина има някои неща, които трябва да се променят, но не е важно това. Един депутат да може да стане и да каже „Аз защитавам интересите на еди кои си”. Той може и да ги защитава, ама не може да го каже. Няма пред кой.

Аз искам в България да се случи това, което се случи в другите държави. Искам в България да има две пратии. Да кажем три, айде. Защото ДПС не можем да ги игнорираме. Не искам да има толкова партии, да се пилеят гласовете и искам на изборите резултатите да са 50 на 50. Хахаха. Защото не са готови хората да направят правилният избор. Вие виждате какво се случва с годините. Ама сега ще има Атака и хората гласуват за нея, сега ще има РЗС....ние не сме готови за това. Тези безпринципни коалиции и договорки не оправят нещата, виждате как е. Както и не искам една партия да има мнозинство. Искам коалиционно управление. Когато има избори, партиите могат да правят каквото си искат, да се мразят, да си говорят какви ли не неща и когато изборите минат, когато и хората кажат кои са избраните, те да седнат и да се разберат. Това искам. Разбирателство и спокойствие за хората. Аз не искам да гледам по телевизията хора, които са отишли в сутрешния блок, за да кажат какво ще се случи по еди кой си въпрос и да виждам как те не се слушат! Те се карат, те не могат да се гледат, те се обиждат. За какво говорим!

И: Е ми опитът с коалиционно правителство, каквото беше това на НДСВ, БСП и ДПС?

Р: Опит! Несполучлив. Привържаник съм на тезата, че това трябваше да се напарви до мемента в който ни приеха в ЕС. Защото ако либералната политика, която искат да водят ДПС и НДСВ, защото те са такива-либерали, можеше да изглежда като социална, ок. Но то не беше така. БСП, най-голямата грешка която направи, беше тая квота, която напарвиха 8-5-3, което неминуемо означава, че не е ясно как да подчиниш либералната политика на твоята социлана политика, която ти трябва да водиш. А може би и аз е трябвало да стана либерал.

Сигурно и вие искате да ме питате нещо, сигурно и за здравеопазването ви вълнува.

И: И за това разбира се. От дистанцията на времето, оценката ви, във вашата сфера, каква е в различните периоди?

Р: Това което стана в сферата на здравоепазването нямаше как да не се случи. Тази сфера нямаше да може да издържи, ако се беше запазила както е от миналата система.  И на всички ни е ясно защо – защото нямаше пари. Лошото е, че по начина по който стана, доведе до система, от която никой не е доволен – лекарите не са доволни, пациентите не са доволни, и касата не е доволна. Тогава човек си задава въпроса, дали това трябва да продължи да съществува по този начин. Ние не може да върнеме социалистическия начин на здравеопазване.  Няма как. Но могат много неща да бъдат подобрени така, че всички в тоя порочен кръг да бъдат удовлетворени. Защото аз, която съм от едната страна, това е може би единственият случай в който всички сме от една страна, аз съм от едната страна като работещ, но аз съм и от другата като пациент.  Аз не мога да имам едно мнение като пациент и друго като работещ. Трябва да се намери баланс между пациенти, работещи и каса. Дали ще се  внесе модел от други държави, където има две каси, аз пак съм сигурна, че няма да помогне. Няма да помогне. И пак ще кажа нещо, което сигурно звучи много дясно. До мемена,  в който не се увеличат здравните осигуровки, до момента, в който всеки не бъдат осигурени, а не нали държавата да влачи на гърба си, няма как да стане. И това не е само дясно управление, това е социално управление. Защото колкото повече има, толкова по - лесно се употребява. Ние имаме толкова много безработни, имаме толкова много неосигурени, че от къде да дойдат парите. Връщам се на това което говорихме  - размиха се нещата. Вече няма крайно леви и крайно десни. Ако искаш и мислиш за това нещата да се подобрят, ти искаш държавата да бъде богата. Ако това ще стане с десни мерки, нека да стане. Ако това ще стане с леви мерки – нека да стане. Но това трябва да стане по някъкъв начин защото минаха много години. Не изпитвам носталгия по онези дни.

И: Никак?

 Р: Може би само по това, че хората бяха малко по-спокойни. Но не изпитвам носталгия. Не мога да кажа, че всичко в ония години е било прекрасно. Не съм била ограничавана, имала съм възможност да пътувам, да чета. Никой не ме е репресирал. Би трябвало да го харесвам! Но аз не изпитвам тази носталгия. Бих живяла пак в този преход, защото той, колкото и да е тежък, по някакъв начин това е развитие. Понякога става по – доре, друг път става по-зле. Положителни страни си имаше все пак едно време. Беше по-спокойно. Имаше гарантирана работа. В края на краищата с годините каквото и да се случва, най – важното за хората е това, да имат работа и това да имат достъпно здравоопазване. Другите неща остават сякаш на заден план. Добре е да ги има, ако ги има. Не обичам да коментирам едно време как се е ходило по отпуски, как било..... нещата се променят. Тия неща трябва да се приемат. Че е невъзможно иначе. Онова другого, ако е можело да бъде, то щеше да си остане. И не може непрекъснато да се коментира, ама то Горбачов....не е така

И: Кое според вас беше основният катализатор за промяната?

Р:  Смятам, че просто хората узряха и осъзнаха, че това е един балон. Не беше сигурно вече. Сигурността е нещото, което дава спокойствие. И когато тя започна да липсва, хората излезнаха навън. Краят на 80-те вече се усещаше, че нещата се променят. В никакъв случай не мога да кажа, че тогава беше много лошо, но се усещаше. Но не можеше, като че ли вече да продължава така. Усещаше се, имаше вече един силен глад за информация, какво става навън, имаше желание на хората сами да преценяват дали това оттатък е по – лошо. Защото това беше по накакъв начин насаждано. И самият факт, че няколко години преди това, започна да се говори и за приватизации, и за  даване на възможност на частното. Тия неща започнаха да се намесват и хората започнаха да мислят, че не е толкова лошо да се променят нещата. Друг е въпросът, че при нас нещата минаха в най-лошата форма и това, което започна да се прави не се направи. Но не можем да виним  непрекъснато политиците за това, което се случи.  Аз мисля, че и хората по някакъв начин не ги правиха нещата както трябва. Самите хора не знаеха как да реагират на ситуацията.

И: Според вас хората какво разбираха под думата демокрация?

Р: Под думата демокрация те влагаха съвсем друго понятие. Че това е някаква прекалена свобода, в която ти можеш да си правиш каквото си искаш. Че над тебе няма закони, че над тебе няма държава. Така се изроди демокрацията. Не обичам клишета, но понякога се налага да ги използвам. Всички казват, че в България има закони и че в края на краищата ако всеки спазва закона, от този който  е в кабинета, до този който е в парламента, то нещата сами ще дойдат. Но при положение, че винаги се открива някаква възможност, някаква вратичка, по която да заобиколиш законите и по която можеш да не ги спазиш и те така си и станаха нещата.

И: Което ме подсеща да попитам за борческите години в Димитровград........?

Р: Аз съм имала случай, но ако го кажа случая ще бъда точно в тая графа на хората, които са направили неправилния завой и така се справят.  Да имала съм, имала съм рекет. Естествено, ако не плащаш всеки месец пари..... но освен местния има и  по-висок.  А ако имаш достъпа до по – високия.....за това говоря. Няма човек, който да не е правил компромиси с някаква ценостна система, няма човек, който да не я е заобикалял тази ценостна сисема поради нужда. Няма такъв. Ако има нещо, което трябва да се промени, то е тоя начин на мислене на младите хора. Ето, те започват да правят кариера, в моменат в който усетят някаква сигурност, те създават семейство. Какво обаче се случва с раждането на едно дете. В момента на забраменяването на жената се търсят връзки за специалист. След като почва да ходи на училище, търсят се връзки за най - добрият преподавател. И като се започне това нещо, от раждането на човека, връзки в болница, връзки в университета, това не е демокрация! И това нещо с годините толкова много се налага, че става уродливо. Защото ако всичко си е по нормалния начин –  знаеш, че като родиш, всичко ще е нормално и не ти трябва да търсиш еди кой си, че когато родиш детето си, ще има къде да посещава детско заведение, че има учители, правоспособни, че не се налага друго. Това с връзките е наследено от едно време, това не е от демокрацията. И тогава беше така. И това си остана. И като се сложи усещането, че в демокрацията имаш само права и никакви задължения -става това. Но Димитровград не е от градовете, които могат да се похвалят като град на групировките. Първата бомба, която избухна заради икономически интереси, беше в тази сграда на втори етаж. Това е 94 –та година. Предполага се, че тя избухна защото трябваше да бъде унищожен един архив на една фирма, защото фирмата дължеше много пари. Така архивът изгоря.  И керванът си върви. Но други такива неща....някакви дребни неща- да. Аз съм имала случаи, в най-трудните години, когато никой не искаше да бъде съветник от БСП, съм имала случаи са ми чупили прозорци. Но това го отдавам на едни ниски страсти. Не смятам, че е нещо, което е осъзнато, за да тръгна да говоря, че съм репресирана, за да се изкарвам ....не трябва така. Напротив, трябва да направиш точно обратното, за да разбереш човека, който го е напрвил. Иначе по този начин нищо не можеш да постигнеш.

И: Смятате ли, че зад тези групировки са стояли и политически интереси?

Р: Задължително! Винаги стоят. Точно защото, пак казвам,  няма ги на светло истинските хора с интересите. Има поръчител, има извършител, не е ясно другото.  Но не бих казала, че Димитровград може да се сочи като град, в който е имало някакви противопоставяния. Той е малък град. Човек като погледне в дясно или има приятел, или има роднина! И някак си трябва да уважаваш това. Чак кой знае какви неща.......

И: Знам, че Доктора е от тук.

Р: Имам, сега ще кажа нещо, което може  да ви шокира, но имам честта да познавам Иван. И да говоря за него с малко име. Първо защото той е също като мен по образование,  второ,  защото ми е пациент и трето, защото беше добър човек. Аз естествено не познавам  Иван с неговите финансови интереси, защото ние с него нямаме никаква пресечена точка. Той беше десен. Но Иван като човек беше невероятен.  От него можеше да поискаш услуга, която той можеше да свърши. И той ми я свърши!   Ето така ще отговоря директно.

И: Няколко души вече ми казаха, че са го познавали и че е бил добър човек, както и вие.

Р: Да, защото по никакъв начин бизнеса, който той въртеше, той не злепоставяше хората в града. Това беше бизнес, който се развиваше извън града. Всички го знаеме това. Но тука в самият град – не.  Той повече вършеше услуги. По някакъв начин помагаше на хората, но тук хора от града, които са  му движили бизнеса...не. Той не даваше възможност на кой и да е. Ако има нещо, за което може да се говори, че касае града по някакъв начин е формирал някакви, кака да кажа....клики, от структурите на властта, то това не е той, това е пазарът. Пазарът на който в началото много от нещата се случваха. Срещи и като паричен поток. Но не и Иван. Защото той (пазарът) дълго време беше един от най- големите на Балканския полуостров. Сега не знам още ли е така. Тържище, което са търгували руснаци, мафии, тука имаше всякакви.

И: Това доколко се отрази на града?

Р: Аз смятам, че имаше един период, в който Пазарът даваше много добро представяне на самия град. Говорим за около преди 10 години. Но след това нещата се промениха. Те се промениха, защото най-вероятно една голяма част от законите тук, като управление се наложиха, говорим  за ръководството на града, които наложиха правилата.  Може би и кризата си има и своето въздействие. Пазарът не е това, което е било като препитание за града. Имало е периоди, в които имаше екскурзии до Димитровград с цел посещение на пазара. И все още има, но не е това което е бил. И смятам, че  всички онези незаконни неща, които са се развили, като вносът, по някакъв начин са увладени. И ако го има то не е в този размер, в които бяха. Но имаше един период, в който беше нещо страшно!

И: Знае ли се в града, кой се е възползвал от това?

Р: Ами, според мен, има хора в Димитровград които са се възползвали, но най-вече това бяха хора извън града. Но сега да кажа определена политическа сила, ще бъде малко пресилено. По - скоро са нещо като икономически елити. Не мога да назова обаче..... Това, че те имат хора в града, които движат нещата- това е така, но истинските хора, които движат нещата в никакъв случай не са от града. То щеше да проличи. При всички положения, то щеше да остане тука, то щеше да проличи от това, че има някакво развитие в града.

И: А  други икономически промени, които са най – ясно видими в Димитровград през целия период?

Р: Ами, през целия период пак бих казала, че в Димитровград най-много страдаха мъжете. Защото това беше един работнически град, в  като нали, като почнем рудниците, после Вулкан, като включим и Химическия завод, като включим и ТЕц-а,  всички тези предприятия и заводи, там най – вече намираха работа нашите мъже. Имаше и полиестерен комбинат, в който работеха предимно жени. И сега настана момент, в който  рудниците бяха закрити, Вулкан беше затрит .

И: Коя година стават това?

Р: Оооо, 92-ра, 93-4. Постепенно. Това , което остана е един цех, един Неохим, Вулкан е почти с един цех и на практика мъжете освен да работят в строителство и търговия, тези мъже на практика няма къде да работят. Не всеки може да завърши образование, за да работи на компютър или да има частна фирма. За мен, мъжете, които тогава са били на 40 и няколко, това сега са едни 60 годишни мъже, които къде да отидат сега. За мен това е най – големият проблем. Защото жените, откриха се малки шивашки цехове, за тях.

И: А полиестерният комбинат?

Р: Ооо, продадохме  го! Аз бях съветник тогава. Продадохме го. Това е за мен, една от....... на един турчин го продаохме, на когото няма как да помна естествено името, 96-97-а година. Кандидат беше собственикът на Миролио, италианците, който беше собственик в България на голяма част от бизнеса. Той включително има и шато.

И: Този, който има и в Елин Пелин.?

Р: Да. Тогава, продажбата стана под масата. Смея да твърдя, то архивите още трябва да се пазят, аз не съм гласувала за тази продажба на турчина, бях категорично против. Той го купи защото има аналогично такова в Турция. Защото този полиестерен комбинат на него му беше конкурент. Той го купи, разпродаде машините, една част от тях, които бяха на много високо ниво естествено си ги взе и другите ги продаде.  А го продадохме....Пфуу, ние го продадохме за жълни стотинки! Не мога да кажа точната сума. За жълти стотинки! Да кажем, за жените сега си намират работа като шивачки, по някакъв начин това нарежда пазара, защото има места, където се продава евтино бельо да речем, но това не води до израстването на града, това са малки частници. Производството си оства тука, в никакъв случай не може да се говори за печалба отвън или за икономика. За мен това не е икономика. За мен това дава някакво мнимо представяне. Но това не е развитие на града.

Тогава това си бяха чисти икономически интереси, не политически.  Но нека си кажем и признаем, зад всичко стоеше синьо-червената мъгла. Обичам да казвам така. Защото в общински съвети в Димитровград има само един съвет, които е от БСП, а когато правиш подобна сделка ти не можеш да разчиташ единствено на съветниците на една политическа сила. И тогава синьо-червената мъгла се включи. И аз смятам, че този израз трябва да се упротребява винаги, когато има грешни ходове. Ако става въпрос за коалиционна култура, пак за това което говорихме, в която може да има полза, нека се обединяват, но това което беше си е чиста мъгла.

И: А другите предприятия?

Р: Еми, Вулкан се преватизира, но след това премина някаква част към това... където правиха цимент около Варна, Провадия ли беше. И те там взеха една голяма част и постепенно то замря. ТЕЦ-ът си остана, но и той много се сви. Неохим – може би това е единствената добра приватизация в тоя град, защото хората, които го взеха, слява Богу, си работят и се грижат.

И: При него всичко е минало наред, т.е по реда на нещата?

Р: Да. Да. И благодарение на това, че го има, препитание имат една голяма част от мъжете и жените. Не говорим за шивачки, ние говорим вече за нещо сериозно. Говорим за икономика. Говорим за завод, който може да има инженери, програмисти, много специалисти. Някъде, където можеш да видиш млади хора, които като завършат, ще има къде да се реализират. За мен това е икономика. Нещо което е съвкупност от много процеси.

Другото всичко отиде. Няма го!

И: Самите димитровградчани как го преживяха тоя процес?

Р: Еми, повечето го преживяха като си взеха маси на пазара и почнаха да продават там. Друга част, които могат да отидат на село и са си оставили земите, започнаха да се занимават с някакво зеленчукопроизводство. Благодарение на това димитровградският зеленчуков пазар е прословут. Ние през лятото  купуваме неща, които......вие не сте виждали.

И: А връщането на земите как премина?

Р: Нямаше проблеми, но в същото това време една голяма част от земите остнаха необработваеми. Това е един зеленчуков район, аз винаги казвам, колкото и да е бил лош социализмът, имало е такива неща като планиране  и организиране, които са се правили там, където ти можеш да взимаш суровина. Да кажем, ти можеш да имаш суровина, която не е необходимо да я караш, да кажем, от Свиленград, за да я преработиш в Димитровград. Това, продажбата на консервения комбинат, също става в тия години. Така ни замря и зеленчукопроизводството. И това е нещо, в което и аз също съм участвала при продажбата! Всичко стана както трябва там, но това му беше хубавото. Ето, един консервен комбинат, първо земята е обработваема, второ, работна ръка, трето, целият износ отиваше в Русия. Такова нещо се изнасяше! Аз като ученичка съм работила по бригадите в консервната фабрика и това бяха влакови композиции! Това беше камиони! Не може да си представите за какво става въпрос. Ето, това ако може по някакъв начин да се върне! Това организиране, това контролиране. Знаеш къде какво да създадеш. Но го няма.

И: А с рудниците какво се случи? Те още продължават ли да работят?

Р: Ами,.... в една голяма част от така наречените рудници,  хората които работиха казваха, че въглищата вече са се били изчерпани от количество. И целият рудник, който беше много нов и трябваше да функционира и след промените това е рудник Здравец. Там беше хвърлена много съвременна технология. Но когато се приватизираха като цяло, те отидоха в Мултигруп, това са неща които целият свят ги знае, най-вероятно прецениха, че няма там да се копае, да се работи и всичко се замрази и остна, така. Имам много пациенти, които са работили в мините, всички казват, че всичко е било въпрос на години, още малко е имало, на доизживяване. Но пак казвам, там работиха много мъже и то не само като миньори. Димитровград, ако някой не ви е казал, много ще се радвам да съм парвата, в годините, в които аз дойдох да работя тука, имаше много  интелигенция. Защото в резултат на това, че е имало толкова отговорност е имало всякакви хора. Не само при правеното, но в резултат има много тежка индустрия, но и много интелигенция. И това бяха хора, които учеха  в големите градове, имали са възможност да отидат на опера, на театър, да дават възможност на децата си да четат, да учат. Те поддържат тук всички културни институции.  Икономиката обаче даваше възможност на този град. Сега обаче нещата започват да се променят.  И то много, защото не може един Неохим да носи на гърба си цял град. И на мен много ми се ще нещо ново да започне, нещо ново да стане. Сега очаквам с нетъпрение сегашния кмет да представи стратегията си, защото той е длъжен, за развитието на общината. Да не разчитаме само на магистралата, че ще минава международният път. Няма как да стане.

И: Смятате ли, че приватизацията беше правилно направена?

Р: Разбира се, че не! Категорично не! Тук ви Димитровград, една голяма част от хората  си дадоха боновете в една фирма Компакт, която на времето беше много силна, един от кредитните милионери, които 97-98 –ма  беше освободен с най – високата парична гаранция, който от София като замина стоеше на бюрото на Буров! Който аз, имам не честа, който познавам. Тогава, когато се създаде този приватизационен фонт той тогава изкупи търговскта мрежа. Боновете! Говорим за търговска мрежа, ама солидна търговска мрежа. Това са магазини, това е търговията на едро и дребно. Това са ония големите структури. Отидоха си и толкова. Как да си доволен. Единствено Неохим.

И: А относно предприятията.....?

Р: Смятам, че една голяма причина това да се случи бяха един куп. Не говоря само за кмет, за общинска администрация, а за некомпетентност и на общински съветници за взимане на решенията, когато става въпрос за продажба на общинска собственост. Сега, с годините осъзнавам, че една голяма част от нещата, като собствеността, която продавахме, аз в никакъв случай не искам да кажа, че не съм съучастник в тая работа, ги продавахме, за да имаме пари да оборудваме болницата. Защото имахме едно непрекъснато усещане, че ако не купим този апарат, или не купим тази пътека,  за еди кое си отделение, болницата ще бъде закрита. Обаче се оказа, че не е така. Болница не може да се закрие така. Истина е, че министерство на здравеопазването искаше някви високи изисквания, за да можеш да имаш ти по - висока категория болница. За да не ти падне категорията ти трябва да имаш модерно оборудване. Падне ли ти категорията първо, ти загубваш възможността  да приемаш болни с еди какво си заболяване. Второ, трябва пазиш местата на хората, които работят в болницата. Но след години какво ще се окаже? След години ще се окаже, че не е достатъчно ти да имаш необходимата апаратура, след години ще се окаже, че ти трябва да имаш  необходимите специалисти.  А ние влагахме, влагахме.... дограма, апаратура...... Имаме страхотна апаратура, обаче ти ако не се грижиш за специалистите, те нещата не вървят. И какво става. Да, продадохме много неща. Няма ги. Наляхме в болницата, обаче това което сега става е, че болницата няма специалисти и с времето ни пада рейтингът и клиничните пътеки по които можем да работим. Това означава, че тези хора трябва да бъдат пренасочени към по-големия град. Освен хубавата апаратура ти трябва по дадена клинична пътека да имаш един или двама специалисти.  Това което най- много засегна здравоопазването е липсата на специалисти. Ето, аз ще ви кажа от 92 – ра година в Димитровград всеки новозавършил стоматолог не защитава специалност. Защото законът е така напарвен, че ако той иска да вземе специалност трябва да не работи, трябва някой да го издържа. Това е! И примерно в Димитровград, в който сме имали много стоматолози, в момента сме двама, които сме взели специланост преди 92 година. Само че аз мога да реша утре да си взема чантата и да си ходя. Колегата може да реши и да иде другаде. Така в Димитровград няма да имат един стоматолог. Тук няма детски стоматолог от 92-ра  година, такъв който да е защитил! Няма нито един защитил специалност! Какъв е смисълът  да завършваш стоматология при положение, че те не се насочват към тясно определена специалност? Същото важи и за болницата. Там няма специалисти след 92-ра година. А имаме преди това в болницата специалисти с по две или три специалности! В Димитровград няма ревматолог, отиде в Германия, защото там му предлагат по –добра заплата. В момента има назначен пенсионер в АГ, пенсионер! Който е почти на възраст такава, който  е най – добре да си остане в къщи. А е задължително да присъства на раждане и на секцио, защото в момента, в който се прави секцио той е човекът, който трябва да види дали с детето всичко е наред. Ако този човек реши, че вече не иска да ходи на работа, жената, която ще ражда, ще трябва да си извика някой от най - близката болница. От Хасково да речем. Ами ако не подпише касата?! А в същото това време – оперерационна перфектна, апаратура перфектна, дограмата перфектна! Ето, това е хубавото на онова време. Имаше по някакъв начин прогнозиране и планиране. Примерно, тази година завършват еди колко си човека, на нас са ни нужни толкова, отнаряме толкова места и те започват да учат. Не може да имаме качествено образование без хора със специалности. Не е възможно. Хубаво, ще останат в Димитровград няколко отделения, колкото да има. Другите ще се пренасочват към другите болници – Стара Загора, Хасково. Обаче ограничиш ли здравеопазването, ти  ограничаваш и много други неща, които (звъни телефонът. Разговаря)

Най-добре живееха хората, аз го усещам,моята  работа е с пациенти, които плащат, най-добре живееха хората и най-трудоспособни бяха хората по време на управлението на НДСВ. Най-непротивопоставени бяха едни на друг партиите пак по времето на НДСВ. Царят можеше да си има много недостатъци, аз не съм човек, който да му дава оценка, но някак си той като че ли не обръщаше внимание на тези вътрешно партийни проблеми. Може би и за това към края на неговото управление имаше хора, които не бяха удовлетворени и почнаха да излизат и да правят Ново време и подобни неща. Те си знаят за какво не се разбраха. При всички случаи става въпрос за пари. Но иначе усещането по онова време беше много различно за хората. След това обаче, като дойде Тройната коалиция и хората вече почнаха да се изнервят, да си прехвърлят вина, да не могат да си погасяват кредитите, да не могат да си позволяват някои неща. И това което пак нажежи и раздели хората е тая грешка, която прави Борисов, да сочи хората, да сочи виновника. Това води до жестоко противопоставяне, което за мен, сега като гледам от страни, като човек как оценява собствената си ситуация, но и тази на хората, тъй като аз искам те да са добре, за да мога и аз да печеля от това. За това трябва да бъдеш обективен. Може да е прагматично, но е така. Защото ако могат те тук да платят, те могат и в магазина да платят, те могат и на адвокат да платят. Сега не е така. Не е така и в образованието. Не бива да е така.

И: Сега, като се огледате назад, можете ли да кажете доколко бяха информирани хората в Димитровград как протичат процесът на приватизация, или пък промените в здравеопазването и други сфери?

Р: Ооо, съвсем директно ще го кажа и то без да се замисля – разбира се, че не бяха информирани! Ние говорим за една реклама, а това не е информация. Рекламата не е информация. Не можеш ти да вземеш решение за нещо което не разбираш! Както сега да вземеш решение дали да има АЕЦ Белене или да няма. Тук става въпрос за професионализъм.  Тук става въпрос за това, да слушаш хора, които разбират и те да ти предават информацията така, че ти, примерно, да не си избираш приватизационния фонд защото познаваш този човек или ти е рода. Доколко този човек е в състояние той да управлява твоите пари. Доколко този човек, който да ти обясни дали да има АЕЦ Белене ще бъде независим от някакви партийни и финансови интереси. Това ни е големият проблем на нас, че ние гледаме кой го прави. Ние не гледаме какво се казва. Аз ще повярвам на този, който ще седне да ми говори професионално и ще ме убеди. Това е смисълът на нещата, когато не разбираш, някой да е откровен с теб. Медиите не ставаха за нищо. Имаше едни стоки, на които стоки имаше обещания. Как ще стане и какво ще стане. Такава безобразна история беше липсата на информация, на адекватна информация.  Иначе ние си имахме местни вестници и по отношение на вестниците и информираността и за човек, който иска да разбере, да може да ги прецени нещата, в никакъв случай не мога да кажа, че е имало по пресата манипулации. Защото в случая ние говорим за манипулации. Има много хубави начини един човек да бъде манипулират и  то така, че да не се усети. В Димитровград, по отношение на медиите, аз в никакъв случай не бих казала, че са играли ключова роля в процесите.  Но пък и не участваха адекватно в информирането. За мен журналистиката е сериозна, когато не ми разказват какво се случи днеска, а когато някой ми напарви анализа какво ще стане утре. Но това не беше достатъчно. Когато някой напише нещо, той трябва да знае, че двама човека могат да го слушат и да мислят. И ти заради тия двама човека си длъжен да го направиш като хората. А не да подценяваш аудиторията.

И: Липса на професионализъм?

Р: Да, така е! Така беше. Ти заради тия двама човека трябва да го правиш, да не е за масова употреба. И не трябва да е правено за шивачките. Пак казвам  - нищо лошо за тях. А искаме да научим децата си да мислят,не става тая работа. Аз съм за това, в по-малките градове, да се поддържа ако трябва и изкуствено интелигенция. Трябва да има. Дори то да е така малко напудрено и фалшиво. Защото по тоя начин обричаме и децата на другите, които нямат възможности. Защото аз знам какво е да отидеш в големия град, да го видиш, да идеш на опера. Има хора тук, които не го знаят. Ще дойде време обаче, в което много млади няма да го знаят. И ще влизат в театъра както сега – по къси гащи и по потник. Или пък ще отидат на изложба да дъвчат дъвка и да си купуват картина по рамка. Не, не, дори да е фалшива , дори да е напудрена, това трябва да го има. То като нямаш лекари, като нямаш учители, като нямаш инжерени........ няма да прокопсаш. Има една немска поговорка, аз не говоря немски, която я знам от моите години, това е преди прехода, която когато я научих от моите родители, смятах, че ми я казва, за да ме стимулипра, а тя е „Родиш ли се беден, умираш си прост”.  Сега вече започвам да я осъзнавам. Човек трябва да се стреми към това да има пари, защото един ще ги употреби за бизнес, друг, за да стане по – образован, трети, за да си купи нещо в мола, но ще ги употреби. Когато не се стремиш към нещо подобно...... и недейте, млада сте и не ви трябва идеология! Не бива!

И: Смятате ли, че Преходът за който говорите е приключил?

Р: Ако вярвам на Райчев би трябвало да е приключил!

И: А вие как мислите?

Р: Аз не съжалявам, че живях в прехода, но смятам, че все още сме в нещо като преход. Тъпо и клиширано е, че идва времето на хората, които са взели нещо от времето, че това е истинският преход. Не знам къде е тая граница с прехода. Може би, за социолозите това е приключило, но за хората, при положение, че не знаят кои са основните неща, как да е свършило? Които не знаят за това как да се формира едно общество, какви са им правата, какви са им задълженията. Хората са свикнали да имат повече права отколкото задължения. Какъв преход завършен тогава? Това е преходът за мен – тогава когато осъзнаеш, че ти можеш да се ползваш от правата си, само когато спазваш задълженията си. Това е.

И: Самата вие участвахте ли 89- та година в някои от събитията тука?

Р: Ами, на 10 ноември беше последният ми работен ден и излязох в майчинство!

И: Вие как разбрахте новините?

Р: Как да ви кажа, то нещо се мъдреше от предния ден. И по телевизията и по вестниците. Знаете ли кое ми беше най – интересното. Няма как, вие сте много малка да помните, но това е Кръглата маса. Това беше невероятна школовка, за едни човек който .......сега аз съм била номенклатура. Никога не съм го крила, аз съм тръгнала от комсомолски секретар не на поликлиника, а на болница! Минала съм през партиен секретар и т.н и т.н. Но аз съм обучавана при съвсем други стандарти. С партийните школи, с трудове на този и онзи. Не съжалявам. В никакъв случай. Но за мен най -интересно ми беше на Кръглата маса. За да видя, че докато аз съм била обучавана праволинейно, имало е хора, които са имали друг начин на мислене и са се образовали сами в този друг начин на мислене. Беше много полезно за мен.

И: Давали сте си сметка, че вече има хора с нови възгледи, до които сами са стигнали?

Р: Да. Защото няма смисъл да ги цитирам, и Жельо Желев, и Петър Берон, включително и Андрей Луканов. Че е имало хора, които.....вие не може да си представите какво е да те вземат от едиа скамейка и да вървиш и само да те развиват. В едни момент виждаш, че нещо си изпуснал, че нещата  само такива, каквито ти показват. И тогава наваксваш. Тогава започваш да четеш един куп автори, които се оказва, че са много полезни. И те са полезни не защото си решил да правиш някаква политическа кариера, да Димитровград ок, то на мен са ми предлагали да бъда и народен представител, но аз съм отказвала, а защото те те подготвят. Защото те знаят вече много добре на какво си способен, какво можеш да направиш. И в един момент ти разбираш, че ти си готов за новото време, а другото е зад гърба ти. Но ти си изпуснал нещото, което е трябвало да забележиш. Ако е на местно ниво – да, ти можеш да бъдеш полезен, да вземаш решения, но ако наистина искаш да правиш политика, то това си е професия. Както казах и по – рано. За мен е професия. Не можеш, ей така. Защото просто нещо си прочел или научил.

И: Считате за минус това, че са ви учили на определени неща, по модел, не обвинявате ли някого?

Р: Не! Защо да ги обвинявам. Тези, които са го напарвили за себе си – браво. На мен никой не ми е виновен. Аз съм  вървяла по една стълбичка нагоре и ми е било хубаво тогава.

И: На Кръглата маса ли ви напарви впечатлението, че България има подготвени политици?

Р: Е ми, да. Направи ми такова впечатление. То и сега ми прави впечатление, че има хора, които малко им трябва, за да бъдат завършени политици. Много малко. Може би им идва от вътре. Но при тях просто се получава по-леко. Може би при мене е трябвало повече време. Сега има млади хора, за които мога да ви кажа, че просто са невероятни. И това са хора, които не го правят, за да се харесат, просто стават за политици. От това имаме нужда. Навсякъде има млади кадри

И: И все пак, може и да не сте участвала, но как мина 89-90 година тук в Димитровград?

Р: Имаше си всичко – шествия, барикади. И то тук пред кабинета ми имаше. Аз бях враг. Но като се връщам назад не си го спомням с неприятни чувства. Имаше ентусиазъм.

И: Промениха ли ви се отношенията с някои хора?

Р: Да. Катергорично! И то като че ли повече с такива, с които съм била сподвижник. Отколкото с такива, с които съм била по накакъв начин от две различни страни. Защото не харесвам и не одобрявам хората, които не мислят за промяна. Аз не казвам, че трябва  непрекъснато човек да се чуди с кого е, но трябва да има някаква вътрешна промяна. Това, че не съм била от СДС тогава не значи, че не съм се борила за промяна в статуквото. А имаше много хора в партията, които вярваха, че всичко ще бъде наред и ще се върна старото. Това е така. Не харесвам това в тях, не харесвам и манипулацията. По-добре на един човека да му кажеш директно, че нещо няма да стане. А не да го лъжеш, че ще направиш всичко възможно, че нещата ще се оправят както са били и преди.

И: А вие самата какво очаквахте?

Р: Ще го кажа по по различен начин. Явно съм очаквала и искала нещо да се промени. Когато започна първата вълна на това хората да напускат България, все още вярвах, че нещата ще се случат. Сега съжалявам за тази си вяра и че не заминах. Много ми се искаха нещата да се случат. Толкова сили и енергия се попиляха. А нещата не се случиха изобщо. Аз, за разлика от много други, съм нямала голяма част от ограниченията през онова време. Не мога да разсъждавам като някой, който ги е имал. Ако някой е бил спиран да учи, да пътува, аз не съм имала такива ограничения. Нямам как това да го коментирам. Аз съм си вървяла по стълбичката на йерархията. Вървяла съм стъпало по стъпало. Не се хвала, просто така ми се е стекъл животът. Но когато тръгнаха първите за чужбина , аз съжалявах, че не тръгвам  и аз. Което означава - пълно разочарование! И то съжалявах, че не съм го напарвила, не защото аз не съм се реализирала, а че децата ми няма да го напарвят. Това, което виждахме, в близките години, което щеше да е тяхното време, то се отдалечаваше.

И: А сред хората кога видяхте голямото разочарование?

Р: След Царя. Късно. Трябваше много неща в Димитровград да изчезнат, да фалират, да замират. Още когато се случваше приватизацията, хората още вярваха, че нещата ще се наредят. Къде покрай пазара, или друго. След 2005 година обаче, нещата вече се промениха. Все още имаше нещо за продаване до тогава. И остана само пазарът. И все още се учудвам, че има хора, които не вярват в това което се случи. Но то не е това което трябваше. Изпусна се времето, в което трябваше да се инвестира в човека, сега има система, но няма хора.

И: Кои според вас са най – големите грешки или минуси на социализма, които повлияха на хората, за да се стигне до 89-та година?

Р: Според мен най-големите грешки са това, че много от нещата се правиха без мисъл дали изобщо има нужда от тях. И след като те се направиха се оказа, че това не е лъжица за нашата уста. Да речем, толкова тежка индустрия. Макар че в нея имаше много хора, които намериха работа. Но пък там имаше и най – големите загуби. Може би това, че една голяма част от пазарите на социлаизма бяха строго фиксирани също. И може би все пак, че не всеки човек е имал възможност за това развитие, което е искал. Това е важно според мен.

И: Неща като Възродителният процес?

Р: Да, тук все пак сме близо до Хасково и си спомняме как беше. Има села, които бяха много засегнати от това. Това е да ти се набъркат в свободата на личността, в твоето лично пространство. Не искам да си представя, че моята партия това го е правила. Честно искам да избягам от това. О, има неща от които определено се срамувам. Това е едно от тях. Това е толкова жестоко нещо.

И: Нещо друго сещате ли се, което също така да ви е притеснявало, да не ви харесва?

Р: Да. Това че е трябвало, да правя компромиси за това, че тоя човек, да речем, е наш човек. Примерно, че е трябвало да предложа някой, който е наш човек, защото съм имала власт. От това се срамувам. Но съм го правила, защото така си беше в ония години. Как да кажа, че не е било така. Имаше такова нещо. А за това, което говорят за религията и за църквата, там не мога да имам мнение, защото изобщо не съм религиозна и не мога да съм ви полезна. Дали е пропуск в моето образование, в общата ми култура, но не мога да кажа. Имам позиция. Смятам, че църквата е голям длъжник на цялото общество. Няма да кажа във формирането на ценности, защото това е толкова изтъркано. Но тя е длъжник на обществото, защото нещото, което трябваше да направи е да формира в човека точно нагласата за солидарност някаква. И това е лишено от комунистическия смисъл на солидарност. В началото на прехода те трябваше да хванат юздите. На кого дадох такъв пример, когато по Коледа има кампании  и ги пишат големите дарители на Българската Коледа. Къде е църквата? Не научи хората един към друг да бъдат солидарни. Дори когато аз отида да стачкувам или когато ти отидеш да стачкуваш, че този човек до мен, които в момент няма точно този проблем, но е до мен, и да дойде до мен. Винаги давам пример Гърция. Миналата година данъчните стояха на улицата до учителите, до лекарите. Това не може да се случи в България. Данъчен да стачкува! Ние няма да го видим никъде. И дори се подиграваме на гърците. Когато хората започват да се припознават в проблемите на другите.  Сега като се замисля за всичко което си говорим... като цяло съм живяла в доста бурни времена, но не мога да се оплача нито от това което ми се е случило преди 10-ти, нито от това, което ми се е случило след 10-ти. Имала съм възможност да контактувам с много хора, но като че ли очакванията ми за онова, което можеше да се случи, просто бяха други. Емоциите не са ми чак в крайност, но не е това, което трябваше да бъде. В никакъв случай не мога да кажа, че малцината, които носеха този Преход са виновни. Всички ние имаме вина за това. Всички ние сме били участници в това, което се случи.

И: Какъв според вас трябваше да е начинът?

Р: Основното е приемственост! Приемственост! 

И: Хората не искаха ли именно от тази приемственост да избягат?

Р: Искаха. Не можаха да преценят къде им е нужна. Там където нещо добро е свършено трябваше да я има тая приемственост. И да съществува. Там където виждаш, че  нещата не са добре, не е нужно да има приемственост. А тука, такова махане на кадри е всеки път! Може би не тотално прочистване. Но много малко са хората, които се задържаха с години и това са хората, които с годините не са афиширали открито някакви пристрастия. Те са си прави за тях. Но лошото е, че си отидоха много професионалисти. И от едно време и от сега, лошото е, че си отиват и прекалено млади хора, които не са им дали възможност за изява. Един млад човек, който е започнал, показал е някакви качества и ти да го махнеш, защото не е от твоето течение! И той да остане три-четири години без работа. За какво говорим! Това са годините, в които той е най-активен. Не ни бива в тези неща. Може би това, сега кагото си говоря с вас осъзнавам, е едно от най-големите ми разочарования. То при липсата на дисциплина....има примери, които може би сме можели да следваме. Но ние сме хора на крайностите за съжаление. Както в онова време, така и в това време. Аз съм краен човек, и негативите винаги ги споделям. Аз мога да стигна и до изключване...

И: Заради възгледите си имала ли сте някакви проблеми?

Р: Да, имала съм. И то не в онова време, а сега. И то защото не искам да бъда в партии с някого и аз си го казвам това. И няма да го направя. И когато нещо не е радно – няма да го направя. Просто смятам, че не е редно. „Ама нали знаеш какви ще са последствията.”, ми казват. Да, знам, ама няма да го напаравя. 

И: А до сега била ли сте изключвана от БСП?

Р: Не, не бях, ама бях на ръба и реших да се оттегля (смее се) т.е проявих характер, че има някои неща, с които не можеш да напарвиш компромис, не може никой да ме накара да го напарвя. Да речем, сега никой не може да ме накара да гласувам да се продаде еди кое си на един кой си. Няма да го направя. Не го напарвих и след един месец казах, че се оттеглям.

И: До коя година сте била общински?

Р: До 2003г. И казах повече „не”. И сега съм опозиция на партията! И добре се чувствам. Има и други като мен. Донякъде, това което направих, съм с ясното съзнание, че може и аз да не съм права и така на тия хора да им преча. Защото все пак, по медиите съм се изказвала за ръководството на БСП в Димитровград – че са инфантилни и еди какво си и еди що си. Това и до днес може да се прочете в интернет.  Ама, въобще не ми пука. И това беше по време на престоя ми в партията. Защото винаги съм смятала, че ако някой искаш да те уважава, той ще те уважава за това което му казваш, което той не иска да чуе. И тогава се оттеглих. Реших, че те пък може и да се променят. Не съжалявам. Имам моменти, в които изпитвам леко злорадство към тях. Защото те с всеки следващ избор губят. И защото не можеш да правиш политика, ако не разбираш за какво става въпрос. Това, което аз е опитвам да налагам от толкова време. Политиката не е афиш, не е лозунг. Или го правиш или не го правиш. Когато виждаш, че не те разбират - приключваш. Имам самочувствие, благодарение на професията си и не се срамувам да го покожа. За това ви и казвам тези неща. И това е защото аз работя с хора.

И: Смятате, че професиата ви е запазила мястото в обществото през всички тези промени?

Р: Със сигурност. Тя ми е дала всичко, тя ми е дала тази възможност за кариера, тя ме е задържала тук много години в България. Защото политиката трябва да се правя и от политици. Но хората, които са обвързани с политиката, трябва да са хора, които работят с много хора. Тя не трабва да се прави от хора, които работят сами в една канцелария. Аз имам възможност да контактувам с много хора, аз има възможност да разбера какво е настроението на дадени хора по даден въпрос веднага! А оставете, че имам възможност и да ги манипулирам! Кво според вас ми пречи, докато пациентът ми влезе и седне на стола, аз да го помола, например,  „Може ли да се разпишеш тук на тая бланка за референдума за Белене?”. Нищо не ми пречи. И това си е вид манипулация. Контактът с хора е много важен.  Иначе искаш ли да прокараш нещо, няма как да стана.

И: Какво  ще кажете за образа, който се изгражда за Димитровград?

Р: Е ми, аз това няма да го обяснавам никумо. Аз живея в този град и го виждам. Но на някой му трябва това. Защото трябва да има нещо, което е останало....аз сега пак разбирам, че искали Димитровград и Благоевград да бъдат преименувани. Димитровград не е бастион на социализма. Казва ви го един социалист! И то убеден! Аз не съм се разочаровала, аз съм убеден социалист. На някой му трабва това обаче.  Да има нещо, което да бъде сочено. И какво по-добре от това, че то може да бъде свързано с чалгата и поп-фолка.

И: На кого е нужно?

Р: Така ще го кажа. Кои са двете неща в момент, към които хората се отнасят с насмешка и пренебрежение  и донякъде с омраза. Бившият строй - за хората които по някакъв начин са искали промяна. И кое е другото - чалгата. И къде са пресечните точки на тези неща? Димитровград! Аз го виждам, че това е измислица, но е решено, че го няма другаде, тука е! Нужно е на хората, по някакъв начин да свързват чалгата с миналия строй. Ако чалгата беше в Стара Загора дали щеше да е така. Не нямаше да е така. Вижте как е Перник. И той е със същата слава като нас, заради същото – Голфът, еди какво си.  Това са двата града.

И: Сетих се за това от филма „Димитровград - Град на мечти”, който даваха по телевизията преди няколко седмици.

Р: Този филм обиди много хора от така наречените първостроители. Които по някакъв начин смятат, че са си дали живота за тоя град. Ако този филм не беше наречен „Град на мечтите”, може би щеше да има друго значение. Но тая препратка към миналото, с грознот настояще, нама как да не ги обиди. Мен лично не ме обиди. В края на краищата това е личното мнение на един човек, на един творец. Той по този начин вижда нещата. Но не одобрявам името. Но явно по този начин ни вижда. Макар че в тоя филм има много истини. Така е преценил. Шумотевицата беше голяма, заради това което Димитровград не е. Всъщност това, което не се видя е, че и първостроителите, и техните деца, и техните внуци, всъщност си обичат града. Такъв какъвто си е. Нищо, че го свързват с какво ли не.

И: Предложено е да се върне паметникът на Георги Димитров в центъра на града. Какво смятате за това?

Р: Против съм. Гласувано е да се върне. И то е гласувано сега от десните. И то зари изборите. Ето това е тъпо, това е парадокс. Аз съм гласувала против свалянето на паметника, когато беха ония години, беше нещо ужасно. Но това вече е факт. Този, който най-много искаше да свали паметника, най-десният, най-върлият седесар Максим Господинов, сега неговата дъщеря, тя също е член на СДС, иска тоя паметник да се върне! И това е истина. Това за мен вече обаче е минало, това е история. А основното заради което не искам е, че връщането на паметника ще струва минимум 200 хил. Това са пари, които могат да бъдат вложени в нещо друго.

И: А доводите, за да бъде предложен за връщане?

Р: Бил символ на града! Кръстени сме на него. Но те да го кажат! Как да ви кажа, всичко е много...... И това все пак го искат десните.

 

Бистра Жекова, "В София текат бурни събития, случват се разни работи - тук тихо, мирно" (интервю, Димитровград, 04.10.2012 г., автор Галина Георгиева, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА С БИСТРА ЖЕКОВА, ДИМИТРОВГРАД, 04. 10. 2012 г.

 

[Бистра Георгиева Жекова, на 49 години, висше образование, журналист, учител]

 

Интервюиращ (И) Галина Георгиева

Респондент (Р)  Бистра Геогриева Жекова

 

И:  Първо, вие как се казвате?

 

Р:  Казвам се Бистра Геогриева Жекова.

 

И:  И какво работите сега?

 

Р:  В момента ... по образование съм филолог,  българска филология съм завършила Пловдивски университет, имам 16 години журналистически стаж и 11 години педагогически стаж, като учител по български език и литература.

 

И:  Само тук в града ли сте работили?

 

Р:  Да, само тук в града, аз съм родена тук, израснала съм тук, омъжена съм тук, двете си деца родих тук, изгледах ги и продължавам да си работя тук. Всичко ми е свързано с Димитровград, само дето съм учила в Пловдив, но и то беше в Пловдив само щот е по-близо до Димитровград. Така че корена ми е много здрав.

 

И:  А по време на прехода, там 90-те години с какво се занимавахте?

 

Р:  90-те, такаа  значи то беше много интересно защото 89-та година, юни месец аз започнах работа в местното кабелно радио, тогава са наричаха радио възли. Радио възелът, имаше радио точки в почти всички къщи, имаше връзка със селата и там хората също слушаха. Значи в един момент кабелното радио се оказа една доста интересна медия защото в пиковия момент имаше 35 000 радио точки- представете си за каква аудитория става въпрос. Такава аудитория никой вестник не може да има. Тогава подготвяхме едночасова програма, която постепенно стана час и половина, която се подготвяше от студиото. Иначе върви програма „Хоризонт” на БНР, от пощата тук превключваха на местния канал, точно в 3 часа. Още като чуя нивото на р. Дунав в см и така, щото веднага след това започваше нашта програма, някъде до към 4-4:30. Това бяха новини от общината с интервюта, с репортажи, с гости от студиото, с коментари, въобще, за рамките на града си беше една много функционална медия. И точно 89-та година, юни месец аз започнах работа в радиото и ноември месец започнаха първите събития на прехода, така че аз вече работех в общинска медия, когато започна прехода.

 

И:  И нещо промени ли се?

 

Р: Как да ви кажа, в Димитровград... например спомням си първия митинг, спомням си какво, че дълго време чакаме ша има ли за какво, в София текат бурни събития , случват се разни работи- тук тихо, мирно. Чува се тука ша има митинг, ма ша има ли, няма ли да има, не се знае. Ний сме са въоръжили с мойта колежка с репортерските си касетофони и беше много интересно, понеже официално дойдоха в радиото при нас и казаха, че митинг няма да има. Много беше интересно, щото в уреченото време, гледаш една много оживена разходка, тука по центъра. Аз разбирам, че хората, който са интересуват да слезли да видят ще има ли митинг, няма ли да има. Митинг имаше, излезнаха хора, държаха речи. Спомням си, страшно съжалявам, че тогава имахме страшно малко оборотни касети, радиото нямаше пари и не си запазих записите от онова време, не направих архив. Защото много от лицата, които после така се завъртяха в прехода, тогава се появиха за пръв път. Даже си спомням, един наш бизнесмен с касетофона го питах: „Какво очаквате” и той вика „Ами ша поживеем, ша видим”. Тоест никой нямаше ясна представа точно какво се случва. Даже си спомням, че очакванията на хората бяха повече за олевяване. Тоест ако имаше някаква номенклатура с нейните привилегии, по-скоро да отпаднат тези привилегии, от колкото да възникнат някакви нови. Пълна неяснота, какво ша става, що ша става и още повече, че Димитровград си е първия социалистически, тук няколко мандата след промените, социалистическата партия си печелеше убедително изборите. Просто БСП не е имала проблем, тука първите мандати с влиянието си. Нещата никога не са драматично променяни, по-скоро започнаха така да се изпитва разочарование и умора, когато хората започнаха да губят поминъка си. Тива е което всъщност промени ситуацията. Това че примерно е неуспешна приватизацията на бившия завод за полиестерна коприна, че турския бизнесмен, който го закупи, го затри и затвори.

 

И:  Той за това го е купил ли?

 

Р: Да, ми предполагам, защото моментално нашите шивашки фирми започнаха да купуват платове от Турция иначе той щеше да ги захранва, както и беше. Иначе аз започнах журналистическата си практика точно в комбината и правеха такива платове, който аз в момента не виждам и всъщност много от състоянията на града започнаха точно от там, защото не купуваха плат на килограм, шиеха си тука и продаваха на пазара. И след тази, нямам думи да я нарека тая  приватизация и след нея, хората изгубиха поминъка си, поне 800 жени можеха да намерят работа. Слава богу, запазихме Химическия комбинат, остана единствения в страната, щото в Стара Загора, в Девня, във Враца- затвориха врати и това все още държи града. Рудниците закриха- 100 години въглепроизводство, изведнъж, когато се оказа че вървим към пазарно стопанство се оказа че, добива им е пазарно неизгоден. Аз все още си мисля че не е това истинската причина да бъде закрит въгледобива. От друга страна, ТЕЦ-а мина на газ, другите предприятия минаха на газ и наистина нямаше кой да купува въглища. Мисля си, че можеше да се остави, това са си мои предположения. Това в МАРБАС 3000 души работеха от целия регион. Циментовият комбинат, значи той произвеждаше най-качествения цимент в Европа, спомням си ИСО 9000 имаше, това е един от най-високите стандарти. Това всъщност, ако хората усетиха прехода реално, беше че голяма част от тях загубиха поминъка си.

 

И: И какво стана с тези хора?

 

Р: Ами една част напуснаха града, друга част напуснаха страната. Доколкото си спомням една от последните цифри от журналистическата ми практика, значи по данни на ВиК, те нали ходят по домовете, около 3000 апартамента стоят заключени, тоест собствениците ги няма. Значи една голяма част отидаха в Испания, Германия, най-голяма част в Испания, за да търсят работа. Другото нещо, което все още крепи града- това е прословутия пазар, но и той се промени.

 

И: А той от кога е този пазар?

 

Р: Значи той, между другото тук винаги е имало пазар, от римско време още, защото сме на пресечна точка на двата големи транс европейски коридора, значи двете големи магистрали е предвидено да се кръстосват на 3 км от тук.  Има и традицията на Узунджовския панаир, Узунджово е на 10-15км. Пазарът не случайно възникна покрай жп линията, до автогарата- той сам си избра мястото. Между другото ръководството на града няколко пъти прави опити да го измести, тъй като затрудняваше трафика на града, замърсяваше, но това се оказа невъзможно, това значи да затворят пазара, а там се прехранва града. Особено 90-те години една огромна част от димитровградчани, включително и аз се прехранваше от там. Ми ний си изгледахме децата в най-трудните години с парите, които печелехме от тоя пазар, въпреки че двамата със съпруга ми работим. Хубавото беше, че предприемчивостта на димитровградчани, в много голяма степен, този пазар ни помогна. И тука си започнаха шивашки фирми, първо шиеха определени неща, който са за пазара, реализираха ги там, спечелиха пари. След това излезнаха и директно си откриха складове в София, шият си тук, ползват тук работници, но си имат складове и в София. Пазарът още от началото на 80-те с пълна сила си работеше, в началото  една голяма част беше за стари дрехи, втора употреба, а после все повече си беше за нови стоки и стоки на едро. Всъщност димитровградският пазар си е една борса и всъщност остатъка от тези големите предприятия и пазара са тези, които, а пропускам да кажа и земята , защото хората си произвеждат. В едни кризисни години, земята винаги е решението, едни от най-богатите села са наоколо, тука има няколко много предприемчиви селски кметове. Едно село Добрич ако видите...

 

И:  А имаше ли земи, които са върнати ?

 

Р:  Да, върнати се, хората са предприемчиви, но аз нямам поглед. Не съм селско чедо и нямам поглед.

 

И: А някакви сгради да върнат, някаква реституция да има?

 

Р: Не, в Димитровград, понеже всичко е строено на чиста поляна, частна собственост върху сградите няма, върху земите има. Там горе, където аз живея има върнати земи и там най-често ги направиха платени паркинги, автомивка, кафененца, но иначе големи реституции тук просто нямаше. То не може и да има. И за това тук не може да се каже, че преходът драматично е изживяван и има някакви драматични белези- не. По скоро с това че няма работа за хората и в търсене на препитание, града постепенно взе да опустява. Ето например, в блока, в които живее свекърва ми, на два етажа тя живее сама. Познавам и други блокове където от 10 апартамента, обитаеми са 4-5.

 

И:  Ние видяхме че много блокове не светят и се чудехме защо така.

 

Р:  Защото, защото така, а когато е имало много хора тук, по-голяма част от хората си имаха жилища и сега по-голямата част от тях стоят празни. Това е всъщност последицата от прехода- няма работа и по-голяма част от хората се разбягват. Към София една голяма част отиват, много мой приятели се установиха там, не живеят по-добре, мъчно име е, тъгуват си, но в един момент, там са по-близо до децата си за да има помагат.

 

И: Добре, а като чухте че режима се променя, очаквахте ли да стане  нещо по-добро, по-хубаво?

 

Р: За хубаво или за лошо, у българина има един здрав песимизъм, който го държи близо до земята и точно този песимизъм държи далече от илюзиите. И за това тук такива вълни на ентусиазъм и очакване- не, по-скоро един умерен житейски прагматизъм, защото  иначе може да загубиш и малкото, което го имат – това е. Всъщност, така по-драматично беше 96-та година като стана големия скок там, тука много хора изгубиха спестяванията си. Имаше хора, които са работили в СССР, шофьори и т.н. и хората бяха добре материално и загубиха голяма част от спестяванията си. Нали не е имало илюзии, по скоро разочарование и умора.

 

И: Кога дойде това разочарование?

 

Р: Ми кат зе да се губи поминъка, когато виждаш че с труд не можеш да постигнеш нищо. Това е ужасно! Психологията на българина е че кат се трудиш, ще успееш, кат си работиш нивичката, там занаята- че си изхраниш челядта. И нещо друго, тази челяд ще е събрана наоколо, няма да ходи толкова надалече, а сега, когато я няма тази патриархалност в хубавия смисъл на думата и това поражда разочарование, умора, чувство че си излъган, че системата не работи, че всъщност я няма тази система. Това е.

 

И: А имаше ли някое правителство, което да ви вдъхна нови надежди, след 89-та, на което да повярвахте че ще оправи нещата? Например Царят като дойде, много хора му повярваха.

 

Р: Да, много хора гласуваха за него. Лично аз, понеже аз съм човек, който малко или много е информиран, аз съм на ясно че месии няма, малко или много сме наясно че тоя преход беше осъществен от едни структури, които нямат нищо общо с легалното управление на страната, че в крайна сметка, това са сценарии на различни тайни служби. Има една книга на Павел Писарев, скоро той гостува в града „По следите на изгубеното време”- негови мемоари и там той цитира един френски философ, мен ми беше много интересно, щот съм си задавала въпроса, защо се получи така и там той казва че между капитализма и социализма голяма разлика няма и че ръководството в социалистическото общество, държи средствата от името на държавата, но в крайна сметка ще иска да си ги присвои. И то се получи точно това, нека никой да не ме уверява че това е преход към демокрация и пазарна икономика- нищо подобно.  И още нещо, в преход като нашия – от  социализъм към друга политическа система – той е уникален, той е безпрецедентен, всичките, които ни даваха рецепти, просто трябваше да мълчат и да наблюдават от страни със страхопочитание към народа, който плаща тая цена. А то какви ли не месии и пророци се изредиха, а в края на краищата продължават да плащат обикновените хора. Прави ми впечатление, че ако все още няма тотален срив, това е благодарение на българските жени. Значи ша ма извиняват българските мъже, но в една голяма степен те са тези, които загубиха тотална посока и ако българските деца са още нахранени, облечени и ходят на училище, то е заради техните майки и баби дето ходят и слугуват в Испания, в Гърция и с тия пари пращат на семействата си в България, гледат децата си. Така че всичките тия политици, дето ги гледам по медии да млъкнат малко, да са засрамят и да дадат минутка мълчание пред усилията на тези жени, които с труда си хранят народа все още.

 

И: Като казахте политици, има ли някой политик, който да ви е харесал?

 

Р: Това е много странното, че политическа сила, ами отделни личности. Ами например, аз много харесвам Антония Първанова, много харесвам Миглена Кунева- виждате все жени, може би ми е феминистки възгледа, но колкото и да е странно, Корнелия Нинова много харесвам също, защо- щот това са жени с позиция, а Кристалина Георгиева, разбира се. Това са жени с позиция, които умеят, дори в критична ситуация да я защитават, не са конюнктурни, жени които формират мнение принципно и идейно, а не в момента, някаква лична интрига, която ма влече на някъде.

 

И:  Като се появиха, след 89-та, тези групировки на борци, тук имаше ли нещо подобно?

 

Р: Имало е, със сигурност знам, но не съм имала контакт с тях. Невъзможно е да няма, Димитровград е на кръстопът, имало е.

 

И: Покрай пазара ли?

 

Р: Да, но лично аз не съм имала контакт. Даже убиха едно момче- Антон, гърмя една зала, това е било 94-5 година, нямам спомен кога, но така иначе в града не се усети. При мен не е имало за кво да идват. Даже си спомням един куриозен случай, когато започна да скача долара 96-та година и аз само звъня на моя мъж и му викам „Живе, долара стана 3600”, а той ми вика „Абе тебе кво ти пука, като нямаш нито долари, нито левове”. Даже спечелихме тогава, щото апартамента си го купихме със заем и когат са обезцениха, ний с една заплата си платихме заема, та даже мога да кажа че за такива кат нас, дет нямаха нищо, даже това проработи.

 

И: Добре, а каква беше разликата в живота през социализма и след това ?

 

Р: Ами сега ша ви кажа, щото помня много ясно. 89-та година, когато започнах работа в радиото аз бях с 330лв заплата, моя мъж, той в МАРБАС работеше, също взимаше толкова. Имахме едно дете и с тези 330лв, ние спестявахме около 100лв, живеехме спокойно, позволявахме си да отидем на почивка и всеки месец бяхме на някъде- на излет, на гости, не сме спирали колата от движение. Имаше проблем тогава с чистотата на въздуха и детето беше болно, значи той взимаше карта от МАРБАС и я водехме на Сандански, във Варна и сме си го позволявали с тези заплати. 90-те години вече, когат се роди сина, той е роден 91-ва година, значи аз си спомням с корема как обикалям за хляб и мляко и са бих с едни свирепи баби за прах за пране. После, кат са роди сина, значи дъщеря ми е родена 85-та година, имах 2 години майчинство и нямах никакъв проблем да я отгледам, когато той се роди, нямах нищо, слава богу, че от нея  бяха останали така много дрешки и много често той беше облечен в розово. Нямаше детски пюренца, такива инстантни млека, аз съм го гледала с кисело мляко и си спомням свекъра и свекървата гледаха едни, конфута им викаха- малки такива местенца, където бяха насели пъпеши и пъпеша го разбивах с миксера и му го давах. 90-те години бяха свирепи, особено първата част и 97-ма година си спомням, двамата със съпруга ми работехме и не можехме да вържеме двата края и тогава започнахме да продаваме на неделния пазар. Значи от понеделник до петък си работим нашите си неща, а събота от 2-3 часа сутринта отиваме на пазара  до 2-3 следобед и тогава масово лекари, учители бяха на пазара и нямаше нищо срамно или нередно в това. Полека – лека, първи изчезнаха лекарите, но учител ша видите и днес. В силните си години, когато беше пазара и събота и неделя, 90-те години- хората имаха пари и можеше да изкараш за 2 дена, достатъчно че да храниш семейството си цяла седмица. И нас това определено ни помогна в тези години, 7 години са препитавахме там, без събота, без неделя. И има и хора, който си продължават. Прехода ни научи на страшно много неща, аз сега като се връщам на зад, нямам негативни спомени, по-скоро ти извади от всичко познато и ни принуди да търсим решения, които иначе никога нямаше да потърсим. Значи, ако някой ми беше казал, че аз ша отида да продавам на пазара, никога нямаше да му повярвам, но отивайки на пазара, аз се запознах с много хора, научих са да смятам, да работя с касов апарат, да водя счетоводство, научехме се че няма кой да даде пари, сам трябва да си ги изкараш. Нещото, което социализма, гарантирайки минимума... сега аз усещам много по-възрастните хора имат една силна носталгия към социализма и има защо. Ша помоля всички критици, които ша кажат нещо, пак така да замълчат, да си затворят устите, защото социализма гарантираше на хората минимума: гарантираше здравеопазване, гарантираше образувание и прехраната. Да, не даваше възможност, ако имаш по-голяма амбиция или талант, имаше горен праг, както имаше долен праг, така имаше и горен, но този гарантиран минимум го имаше. Най-ясно го усещах по баба ми, баба ми навремето, те са влезнали в ТКЗС-то с всичките си ниви и тя е работила за 60 ст на ден и когато аз бях поотраснала, това беше 70-те години, тя ми казваше само „Дяте, ко знайш колко е хубав живота сега”. Тя може да направи сравнение и аз и вярвам. Майка ми също е едно селско момиче, което е успяло да завърши висше образувание и да работи по специалността си, кога това щеше да и се случи- никога. Но от друга страна, не изпитвам носталгия по това време, щото си давам сметка, че нищо не е вечно, един класически период е 40 години и после следва промяна. Нас ни промени драматично, щото ни накара, ний сме възпитани в едно време, с една ценностна система, а трябваше да се реализираме в съвсем друго време. Всъщност, в социализма имаше някакви правила, някаква система, след това правила няма и до ден днешен и който това бързо го схвана, разбра какво трябва да прави. Ний малко бавно схванахме за какво става дума и така.

 

И: А докато работехте в радиото имаше ли някакъв контрол върху информацията?

 

Р: В смисъл на цензура ли?

 

И: Да.

 

Р: Не, слагам си ръка на сърцето, никога ръководството не са е намесвало в работата ми. Най-интересното тогава беше кат се зададяха избори, имахме такива отворени предизборни студия и се правеше регламент по колко минути ша говори всеки, общо взето се установяваше един регламент между политическите сили. Проблема не е че над медиите имаше някакъв контрол, проблема е че не останаха медии.

 

И: Защо е така?

 

Р: Ами защото, по времето, когато аз започвах 85-та година, януари месец аз започнах работа във вестника на Полиестерния комбинат, всяко голямо предприятие имаше свой вестник, по чисто идеологически причини, но имаше, освен това имаше общински вестник „Димитровградска правда”, имаше и кореспонденти на областните вестници и кат се съберяхме дружеството на журналистите, ний бяхме 15 души. В момента нито от тези едно неща ги няма.

 

И: Да, ние търсихме местен вестник.

 

Р: Няма! Последният го правеше, тук общински вестник, той беше на частни начала, Любомир Богданов се казва, но човека не издържа финансово. Сега то има и други причини, че съвременните технологии наложиха интернет и сайтовете, светът се промени чисто технологично. Тука имаше опити за интернет радио. Но и самите медии, особено радиото и телевизията, те гълтат страшно много ресурси и човек само с това трябва да се занимава, а как ша печелиш достатъчно пари от това. Аз например, кога реших да сменям професията, това стана точно тогава, когато разбрах че медия – общинска не може да се издържа. Първо разбрах че за да има медия, тя трябва да бъде на самоиздръжка, защото вече общината няма как да отдели пари и много исках кабелното ни радио да стане ефирно, и работих много в тази насока, и в момента, в който разбрах че няма как да стане, разбрах че медиите си отиват за съжаление. Интересното, което възникна, беше че имах възможност да правя телевизия, нали кабелна.

 

И: Това кои години?

 

Р: Ами 95-та година, септември месец ме поканиха да направя информационна емисия в самостоятелен канал. То си беше чисто частно предприятие, 5-ма бизнесмени си събрали пари и решили да правят телевизия, което им прави чест, защото едно Хасково например, тогава нямаше. Ний бяхме първата частна телевизия със собствена програма, имаше си половин час новини, всеки четвъртък си имаше едночасово коментарно предаване, правехме си свои реклами, поздрави и това беше много работа. Бяха изцяло местни новини, бяхме един екип 4-5 души и правехме половин час новини всеки ден и с всичко – с новините му, с репортажите му. И имаше страхотен интерес, в началото даже ний си правехме проучвания, в които местната телевизия се гледа колкото Канал 1, защото беше нещо ново, нещо интересно, хората искат да се видят. Опитът ми от радиото ми помогна много бързо да направиме телевизията и с огромно удоволствие работех, но тогава политическите страсти бяха много нажежени и в един момент ма обвиниха в политически пристрастия и така, аз трябваше да си търся друга работа. Върнах се в радиото, но усетих че, само след няколко години, просто усетих че няма да има хляб в тая професия и реших че трябва да сменя града или да сменя професията. Града не можех да сменя по семейни причини и смених професията. Слава богу тогава се отвори място за учител в езиковата гимназия и директорката- Милка Златева, и до ден днешен съм и страшно благодарна, ме взе на работа и не съжалявам нито ден.

 

И: На кой клас преподавате?

 

Р: Ами тогава започнах да преподавам на 8-ми и на 10-ти клас и започна едно голямо четене, защото аз не бях преподавала и изведнъж открих с огромна изненада, защото аз си смених професията с огромни съмнения, че това много ми харесва и още първия учебен ден като събрах цветята си казах, че няма грешка. Училището, в което работя, хората, с който работа, ей ся скоро изпратих един випуск, оживели са ми в сърцето.

 

И: Тази кабелна телевизия колко време просъществува?

 

Р: Тя си е и до ден днешен, тя си съществува, но когато започна окрупняването, между другото в Димитровград много бързо се случват нещата, даже те първо се случват тук, после в страната, значи когато изградиха кабелната мрежа Недялко Димов, който си разбираше чисто технически от това и вкараха кабелите под земята и след това започна укрепяване на мрежите, те непрекъснато се поглъщат едни други и усетих че това рано или късно ша са случи. Новите собственици отрязаха собствения канал, той е само разход и толкоз. В момента правят и собствена програма, колкото им позволяват финансите, но аз се радвам, че това, което съм създала и нещо е останало, защото тези хора, които в момента правят телевизия, една част съм ги обучавала аз.

 

И: През социализма имаше ли информация какво се случва извън България, по света?

 

Р: Големите медии да, в една общинска медия – на нас не ни се е налагало, ние сме информирали за местните новини, но разбира се, че има специфика. Примерно, следят се героите на труда, изпълнението на плана, така че темите, те медиите през социализма си имат идеологическа роля, никой не са заблуждава. До голяма степен сме имали и автоцензура, защото ний знаем кво се иска от нас и сме го правили. Ний сме рожба на това време, аз съм ходила на политическа учебна година.

 

И: Какво означава това?

 

Р: Ами политическата учебна година е едно много интересно нещо където човек учи, ний и в училище сме учили основи на марксизъм- ленинизма, така писмото на другарят Тодор Живков до комсомола, марксизъм- ленинизма какво представлява, особености на социализма, събират ни и партиен секретар ни казва как трябва да възприемаме новите неща които се случват в политиката, коет си е чиста идеология. Ти седиш, прозяваш са, щото е много досадно, но стоиш, щото знайш че така трябва. Това в момента ми върши много добра работа, защото обяснявам на мойте ученици.

 

И: А по разни бригади ходили ли сте?

 

Р: Да, да, това е много интересно. Беше цяло едно разгърнато движение. Тука имаше една консервена фабрика и ние ходехме есента, от 5-6 клас и чистехме чушки, пълнехме краставички в буркани, бяхме всички заедно целия клас и това въобще не беше трудно и учеше на труд. Ходи ли сме после да берем памук, като ученици, след това, бяха излезли, че се експлоатира детски труд в България и взеха да ни ги плащат и аз никога няма да забравя първите 11,50лв, които ни платиха, били сме 6 клас или 7-ми. А пък като студенти, то беше цяла приказка, първата година брахме ябълки в пловдивското село Куртово Конаре. А пък в 11 клас, ходих в Унгария – там пък брахме череши, бяхме събрани от Полша, от Унгария. От бригадирското движение пук само хубави спомени. В момента, като гледам на къде върви света и най-демократичните държави разбраха, че без идеология, нека да не се възприема в негативен план, която да възпитава младото поколение на отговорност и трудолюбие и да въвежда ценностна система, не може да се върви напред. Обществото не възпитава ли тези неща, то е обречено. Ние някак си тая добра традиция... остайхме нещата да се случват по друг начин.

 

И: А там като започнаха да се разпадат ТКЗС-тата, това добре ли беше или…?

 

Р: Ами как ша е добре, в никакъв случай. Не съм свидетел на този процес от близо, но в нашия край имаше много сериозни традиции. Тука на територията на общината, неща коит се разграбиха, започнаха да се изграждат на ново, но никога не може да се достигне нивото. Сега само чувам че отново започва комасация на земята, но по пътя на частната инициатива. Плодородна земя се изкупува на безценица, но защо, защото хората нямат възможност да отработват земя в големи размери, нямат традиция. Трябва специална подготовка, техника и познания.

 

И: А дали е имало корупция в тия процеси на раздържавяване?

 

Р: Всичкото това трябва да бъде доказано, останалото са слухове. Слухове много и всякакви. Бедата е в нещо друго, през тези 20 години на преход, прехода се случи така че българинът беше убеден от случващото се, че властта не се приема като отговорност, а като средство за лично забогатяване. Това е. Това, което се случи пред очите на хората е това. Тези, които влезнаха в политиката, след това излезнаха като състоятелни хора от нея. А тези, които останаха в периферията, терибли сори.

 

И: А тези, които влязоха в политиката случайни ли са или … ?

 

Р: Има си и случайни, има и не. Но пък тези години показаха, че човек не умее ли да работи с пари, и да му дадат, няма да се оправи и обратното, има и разтропани хора, които умеят да движат парите. Сега, лично мое отношение, аз на такива хора нито им завиждам, защото знам че едно общество трябва да има предприемачи, защото те създават надолу работните места. Проблемът е, че в България няма национално отговорен капитал, нали това коет се създава с поколенията и традициите. Аз не само да имам пари, но и да съм с ясното съзнание че тия пари трябва да ги вложа в държавата, там където живея. Не за друго, а защото те утвърждават моята позиция на тази територия. Това е от което България има крещяща нужда и от смели, кадърни предприемачи, които да създават работни места. Това е големият проблем, не че социализма се е сменил с капитализъм, той рано или късно щеше да се смени. Национално отговорен капитал, под формата на кооперации, на  предприемачи, селскостопанско производство, нещо коет праеше държавата по времето на социализма. В момента няма кой да играе тая роля.

 

И: А смятате ли че прехода е приключил?

 

Р: О не, не, класическия преход е 40 години, значи ние в момента разграждаме, щото има кво да се разгражда. Значи, представете си за 40 години, колко много е създадено от социализма, за да има какво още да се разгражда. Ние все още не сме стигнали дъното, за да се оттласнем от него. Да уважаване хората, които могат да създават предприятие, работни места, които могат да изграждат.

 

И: А оптимист ли сте, смятате ли че ще се оправят нещата?

 

Р: Ами няма къде да идат, то никога не е едно и също, в момента ако вървим надолу, рано или късно, процеса ще се обърне. Освен това България е част от световния поток, ний няма на къде да вървим, разбъркани са нещата в момента в глобален мащаб и ний къде ша си намерим мястото, ша видим.

 

И: А като влизахме в ЕС, какво си мислехте? Мислехте ли си че нещата сега ще се оправят?

 

Р: Слава богу, че България влезе в ЕС, защото България има един вечен проблем още от цар Борис Кръстителя, на изток ли да тръгнем или на запад, щот сме на кръстопътя и ний продължаваме да се чудим, това ни е големия проблем. Слава богу, че България влезе в ЕС, защото започват да работят, колкото и да не ни се иска, едни европейски норми и изисквания, защото ако бъдем оставени сами на себе си, дивият ориенталец ще победи. Европейските институции за нас са коректив, освен това България все пак стана външна граница на ЕС и това ни спаси от пълното офеодалчване, феодализма чеше да ни покрие. Лично аз смятам, че това е големият ни шанс, вече от тук нататък какво ша направим ...

 

И: А ако България трябва да избира към коя от двете водещи сили Русия и САЩ да  се насочи, коя е по-добрия вариант?

 

Р: Ами най-напред трябва да гледаме Русия какво прави, първо Русия е по-близо- е от другата страна на Черно море е и второ внимателно да гледаме Русия какъв избор прави, Русия и новите руснаци са много прагматични и правят много прагматични избори и икономически и политически. Ами кой сме ние, че да не се учим от тях? Ако направим правилните избори, бихме могли да бъдем големите печеливши от тая ситуация. Защо трябва да избираме между едните и другите, като мое да се възползваме и от двете.

 

И: А има ли държава, която да ни служи като пример?

 

Р: Много сме специфични, ние трябва да си намерим нашата, българската рецепта, това го е казал и Васил Левски. Според мен българските политици, трябва да усетят народа си и да си сформираме една национална доктрина и национален идеал, ние сме единствените които нямаме. Питайте сега какъв е българският национален идеал в момента- няма го. Аз съм за това, нека да има политически партии, нека да се конкурират, но да има една платформа, от която да няма мърдане и това да е национален идеал. Ако има такава платформа, няма да има проблем Белене, няма да има проблем газопровод. Гърците имат такъв, сърбите имат такъв, те си имат национална опора, около която се обединяват. Това трябва да направим, да разберем какъв ни е националния идеал, защото ще дойдат едни поколения българи с краен прагматизъм и това лишава обществото от амбиции да учиш. Липсата на национален  идеал , тя не мотивира, ний се въртим в кръг, като евреите на Моисей.

 

И: По време на социализма, културата имаше ли по-високо място в живота на хората?

 

Р: Социологическата държава, като идеологическа държава, включваше културата като един от своите приоритети, защото културата е част от идеологията и затова културата беше целенасочено развивана. Става дума за художествена самодейност, за театри, за ансамбли, една голяма част. В Димитровград имаше 3 или 4 домове на културата към големите предприятия, единия беше към Химическия комбинат, към МАРБАС, към Вулкан, това означава възрастни хора, деца. Аз съм израснала в един такъв дом, като се започне от кино за 12 стотинки, езикови курсове, билети за театър и така. Още един път казвам, да идеология, но културата на 70-те, за разлика от тази на 50-те, беше изчистена от тази идеология и беше все повече култура и все по-малко идеология. Освен това, хората бяха материално изравнени, всеки имаше по един апартамент, по един автомобил, общо взето беше решен проблема с работата и прехраната. Аз си спомням, като студенти, не ти е проблем да си купиш нова книга, не ти е проблем да отидеш на театър, сега това е проблем. Не ти е проблем да се абонираш за вестници и списания, да следиш нови неща. Културата винаги е държавен приоритет, защото една частна организация, добре един театър, за да оцелее той трябва да се издържа, което означава че той трябва да слезе на масовия вкус и е ясно какво ще се получи и вече трябва да има държавна политика, която да стимулира едни върхови постижения. Другият начин е, да се разбере че културата е престиж, когато го разберат нашите хора заможни. Хулят явлението поп-фолк, ми аз съм говорила с тия хора и те казват че това се продава: Аз съм вложил пари и искам да си ги върна, ако се продават италиански канцони или арии, ми това ша продавам. В един момент масовият вкус започва да определя нивото на културата, иска ли се от културата да печели пари, нещата са ясни. Нашето общество през тези 20 години забрави, че трябва да възпитава. Това че човек беше оставен сам да печели пари, оголи всякакви инстинкти и смъкна всички идеали, какво става с децата – оставени са на телевизори и компютри. Липсва грижа за децата, липсва отношение към децата. Те имат нужда от обикновено внимание, даже не толкова от обучение. Какво е агресията – краен вик за внимание. Един спокоен човек ша бъде ли агресивен – нкога. Тези деца растат без духовни ценности, а всяка една цивилизация, която си изостави ценностите, се разпада. Това е голямата болка и това е страшното нещо, което се случва, не толкова икономически. В едно ей такова преходно време рухват ценностите.

AttachmentРазмер
Intervyu_B_Zhekova_Galina_Georgieva_Dimitrovgrad_04_10_2012.doc99 KB

Валентин Вълев, "Всичко тотално се обърна" (интервю, Димитровград, 11.10.2012 г., автор Валентина Неделчева, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ВАЛЕНТИНА НЕДЕЛЧЕВА С ВАСИЛ ВЪЛЕВ[1], ДИМИТРОВГРАД, 11. 10. 2012 г. 

 

Р: Аз по принцип съм работил в енергетиката. Само че претърпях една трудова злополука и спрях. 60-ти набор съм. Почнал съм през времето на социализма. Ами за мене, нали не е такова значи, специално за мен, хванахме най-добрите години на социализма и на демокрацията, когато съм работел.

И: Какво си спомняш от 10-ти ноември?

Р: Беше голям ентусиазъм, всички се радваха. Аз бях на една хижа в Казанлък и сутринта, когато се събудихме, някой каза, че Тодор Живков е паднал от власт. И някакъв възторг имаше във всички, че нещо ще се промени към по-добро, положително. Най-вече човешките свободи. Защото преди промяната хората нямаха тая свобода. Не можеш свободно да се изкажеш, трябваше да се съобразяваш. Навсякъде имаше, докладваха. От тая гледна точка беше стресирано. Иначе за работата беше добре, защото всякой беше на работа. Така, средна класа имаше в България. През време на прехода всичко тотално се обърна. Всички се надявахме, че ще тръгне към по-добро, обаче то не. Подкрепяхме опозицията, СДС-то. След това се видя, че няма никаква опозиция, всякой се бори за власт в България, да е във властта, за народа никой не мисли. Мина време, около 2000 г. се видя, че преходът е тотално сбъркан. Защото всички обещават, че ще стане нещо по-добро, ама всеки гледа за себе си.

В града, специално, аз съм работил в енергетиката, още откакто съм се уволнил. И най-вече в електроразпределителен район Хасково. Отначало беше много ниско заплащането и почти нямаше добра квалифицирана работна ръка. Но по време на прехода, след демокрацията, повишиха се заплатите, айде да не е многократно. И привлякоха много по-добра работна ръка. И подобриха. Специално в енергетиката се подобри много. Всичко се дължи на заплащането. Добри специалисти постъпиха. И грешката беше на управляващите, че разпределителните дружества минаха към чужди фирми. Навремето, когато Сакскобургготски беше на власт, разпродадоха енергийните дружества. Това беше една от най-големите грешки, защото енергетиката е печеливша. А сега в случая печалбата отива в чужбина. Тука някакви мижави данъци печели държавата. Някой се е облагодетелствал за сметка на тая продажба. Не, не доведе до спад на заплати, даже се увеличиха, но държавата губи. Приходите отиват в чужбина. В нашия район е австрийската фирма. И въпреки това доста инвестираха, подновиха много далекопроводи, таблата ги изнесоха отвън, намалиха броя на кражбите, имаше много кражби. Като гледам, за разлика от другите 2 района, нашият район, където е австрийската фирма, доста по-добре си движи работата и инвестира повече в проекти. ЕОН се отказаха, да. Те на някаква друга чешка фирма ги продадохда, не ЧЕЗ, друга, не съм навътре. Имаше, работата се подобри, от икономии, стана по-добре, обаче това е, че фирмата е чужда. На цяла южна България е.

И: Какво ти е впечатлението от кметовете, които управляваха през този период?

Р: Еми, и на местно ниво има някой, който е взел. Индивидуален случай мога да кажа. Ставаше въпрос за ПК (полиестерният завод), където е в Димитровград. Идваше италианец, който искаше да го закупи и да почне да функционира и искаше да инвестира доста пари, за да произвеждат платове. ПК си беше за времето едно от най-големите предприятия за производство на плат. И понеже ние сме ходили лично там, и всичко беше уговорено италианецът да го закупи, обаче в последния момент какво стана, някой турчин дойде и той тотално го разпродаде. А обещанията му бяха, че ще заработи ПК. Тука на местно ниво погрешно решение. Ами, самият град беше един от най-големите индустриални центрове и всичко се разпродаде на безценица. За мините нямам много информация. Тя самата държава се изтегли от мините. Преди имаше субсидии за всички рудници, а сега дъражвата тотално се отказа от всички дотации. Всичко затвориха. По принцип самата държава вече ... просто приватизацията. В България целият преход е сбъркан, не стана в самото начало, а почнаха да объркват държавната работа с частната. Оттам източиха предприятията и те изкуствено фалираха. Като цяло това раздържавяване, което се получи в тоя продължителен преход, източиха с частни фирми, дъщерни и държавата не се намеси навреме. Това се направи, да може някои, шепа хора, да се облагодетелстват за сметка на народа. Масово навсякъде, не само в Димитровград. Вулкан почти не работи вече. Там италианска фирма закупи завода.

Неохим по същия начин е източен, обаче там се задържа проиводството. Но има голяма разлика там в заплащането на работниците и администрацията. Защото е разделен на 2 фирми и едната фирма, която фактически там извършва продажбата, печели, а работниците получават някакви такива, айде да не е мижава, ама средна заплата. Който изкарва парите, дефакто, взима много по-малко, отколкото тия, които продават. 2 фирми, обаче едната е за продажба на торове, а другата е за производство на торове. Работи си, обаче вече почти 1/3 от комбината работи, от предишния капацитет, дето е работил. Той си е по принцип пазарна икономика и които цехове са ненужни са ги закрили. Ако затворят и Химкомбината и самият град става едно голямо село.

Пазарът не е като предните години, кризата се усеща навсякъде. Всеки се лишава от всякакъв вид удоволствия. Преди пак е имало, аз помня предните годни, от 92-а, 4та, народът все още си живееше мнго по-добре, отколкото сега. В цяла Европа има криза обаче в България кризата си е вечна. Тогава беше (96-7), то си беше шок. Изкуствено се направи, за да съберат парите на хората по тия наин. Защото хората имат големи спестявания, през социализма си имаха спестявания и това изкуствено се направи, вдигнаха долара и взеха парите на народа. Изкуствена инфлация и хора, дето са спестявали цял живот ... това беше най-големият гаф.

И: Синдикатите, например, не можаха ли да се намесят по някакъв начин в полза на хората?

Р: Аз бях в КНСБ. Добре отначало, беше добре, застъпваха се за хората. Обаче след това вече, всичко си мина. Ръководителите почнаха да изпълняват, служеха в услуга на управляващите. Те, промениха се нещата, доста промени имаше в началото (б.а. след 10-ти ноември). Обаче след прехода почти едни и същи хора седяха, при различна власт и почти си изпълняваха препоръките на управляващите. Никой не се затъпва за нас, за работника. В България да потестираш – когато си седнал на масата, тъй протестираме. Не може да се каже, че чак не ни защитават, но това са такива някакви дребни. Когато трябва нещо да се направи за работниците, почти не става. Не виждам някаква разлика да е имало между двата синдиката. В България всичко е борба за власт, за мене е така. Ако имаме 10 синдиката, никой няма да се откаже от тях. Да се усвояват някакви пари.

И: Какво е мнението ти за местната власт, кметовете?

Р: В града, сега моето мнение, че от тоя преход, който тръгна, почти много малко работи се правиха и единствено Стефан Димитров, когато беше стнал кмет, почна нещо да се прави. Аз на какво го определям, определям го на това, че просто нямаше опозиция. Когато има опозиция, винаги почват дразгите, на тоя няма да отпуснем пари за туй, на оня няма. И  винаги има ли опозиция, много по-малко работи се правят. Когато властта е в някой, може парите да отиват в неговия джоб, обаче се направиха много работи за града. Това е за обикновения човек. Докато вече за частните фирми там, аз специално от предишния кмет съм най-доволен. Сегашния, има някакво разделение, има боричкане.

И: Как мислиш се отрази затварянето на предприятията на броя на хората в града?

Р: По принцип няма ли работна ръка, няма и хора. Всичко идва от работната ръка, оттам се увеличава и оборотът, оттам и държавата трябва да печели. В България е точно обратното – няма, не се създават работни места. Сега в момента има по някакви програми отпуснати пари за безработни. Това от една страна е добре, намира се работа. Поне да могат да ги усвояват тия пари. И от предприятият и от Съвета. Това е една от алтернативите. Временно е, но и това, трябва да се усвои. Защото в България отпущаме пари, ама не можем да ги усвоим, най-вече от бюрокрацията. Или да не се дадат парите на обикновения човек, дай ние да ги вземем. И тия пари, които ги отпущат, за да не можем да ги усвоим, значи нещо има объркано в тая работа. Намаля наполовина градът. Ами, значи, според мене като цяло, трудът в частни фирми и държавни фирми не се заплаща реално. Особено на шивашкия бранш, тотално частникът прибира почти цялата печалба, дава на жената колкото да може да преживява. Едно 20% дава на работника, около 80% остава за работодателя. Тука трябва да има намеса и на държавата, не може в една държава частникът да печели от 50% нагоре, а работникът 20%. Даде, ама в цяла Европа, това се регулира от самата държава – печалбата на частните предприятия, а тука в България никой изглежда не такова. Не може един прекупвач, да кажем на плодове, да печели повече от един производител.

И: Какво се случи по време на прехода със селското стопанство, ТКЗС-тата?

Р: Аз съм работил в ТКЗС отначало. Значи по принцип и отначало, през времето на социализма, там що-годе беше, не, че беше разпределен трудът на хората както трябва, защото тия хора, дето работеха на полето произвеждаха цялата продукция работеха за жълти стотинки, а самата администрация взимаше парите. По време на прехода върнаха земите на хората, разтуреха всички стопанства и се появиха няк’ви арендатори, които без да влагат никакви средства, само мислеха да печелят, за сметка пак на народа, защото изкарваха такава продукция, която не се полива, само да могат да печелят. И нищо не влагат, не инвестират в земеделието. Хората си получиха земите, обаче много малко частници се пробваха да си работят земите. Обаче самата държава, когато не ти осигури пазар и няма къде да си реализираш продукцията, и просто се отказваш. Появиха се тия арендатори, които, нали, произвеждаха повече зърнени продукти, с по-малко разходи да печели повече. И отначалото натрупаха някакъв капитал, сега в момента започнаха да пускат субсидии, тръгнаха в една посока, но още нее  на това ниво, както е в ЕС. По принцип сега почнаха да ги обработват, защото за всеки декар им отпускат субсидии. Сега се обработват земите. Но то пък тая година беше голяма суша. Но започнах да ги обработват. Има някои, специално за Димитровград, в кооперацията, която е в Димитровград е на едно добро ниво. Нейният ръководител е една жена, доста мъжка жена. Разбира от агрономство, разбира от търговия. Рядко такива ръководители има. И има и на други места ръководители, които милеят за земята, за хората, но са малко.

Разпродадоха тотално всичко, животните ги раздадоха на хората, кой каквото дялово участие имаше. Еми, просто всякой, който е на власт винаги се облагодетелства от тия разпродажби. Машини, всичко се разпродаде. Малко от ТКЗС-тата се запазиха, една малка част, а някои даже керемида не е останала, някои тотално ги разграбиха до основи. Даже няма и сгради на места. Има ТКЗС-та които се запазиха. В селото, в което аз съм работил, едно има кооперация, частно сдружение. В село Воден се запази и наоколо в Добрич, има. По-добрият вариант е да се комерсиализира (б.а. комасира), да се окрупни земята, обаче ... за мене по-добрият вариант беше да си остане земята към някакво сдружение, да не се прави на парчета, да се разделя. Отначало всички се ентусиазираха за демокрация, обаче всичко е сбъркано, защото Западът минаха на нашия вариант, който бяхме го изградили много пред това – с окрупняване на земите – а ние точно обратното направихме. Да, това е грешка на прехода.

И: Да кажеш нещо за местната власт, политиката?

Р: Сега в момента на ГЕРБ симпатизирам. По принцип всяка една партия излага някакви идеи, но като дойде на власт и като започне да гледа т високо, променя им се виждането. Нямам някакво виждане още, той е млад кмет. Той оказа се, че имал фалшива диплома. Ама глей сега, за мен не е само той с фалшива диплома. Важното е да се върши някаква работа. Преходът наложи някакви стандарти, дето много хора си накупиха дипломи. Всичко е корумпирано в държавата. Не, преди не е имало. Сега нямаше чак такава голяма корупция. Сега всичко е комерсиализация, пари. Ами, като народ нещо ни има. Пием и пеем и ругаем поробителя. Преди колко години Ботев го е казал.

И: Свърши ли преходът?

Р: Не. За мене, преходът може да свърши, ако някой отвънка почне да ни диктува какво да правим. Дано нещо се направи. Ние самостоятелно не можем. Трябва някой да ни налага някакви норми. Иначе българинът ги изпълнява нормите, когато му ги зададат отвънка. Като се видя, че при нас демокрацията е много далечна, на светлинни години. Просто нямаме това съзнание. За мене е само съзнанието. Не сме дорасли за демокрация. Нещо има объркано в гена на българина. Това робство, което е преживял, още не може да го асимилира, това предателство. Там нещо има сбъркано. Няма кой да обедини нацията. Да станем задружни. Като гледам по хората. И злобата е по-голяма и завистта. Все лоши качества за българина. Пак трябва да има фигура. Политик ли ще е, някой, в който хората да повярва. Аз специално (б.а. за царя) по-такива надежди нямах, обаче доста хора повярваха. Костов, аз имах някакви надежди към Иван Костов и почти ... сега харесвам го като ръководител. Както и Бойко Борисов. В България, за да командваш, трябва сам да взимаш решенията. Човек, когато сам взима решенията, може и грешни да са, е по-добре отколкото много хора да се намесват. За мен. Донякъде Иван Костов беше тръгнал добре, обаче не му дадоха  време да се развие. Трябваше още един мандат да изкара, обаче те го заблудиха с царя. Ако беше още един мандат изкарал, може би щяхме да сме по-добре. На прехода може би той беше най-добрият ръководител. Сега вече се провали тотално.

Като личност вече Бойко Борисов привлича хора. Да, има разочарование, ама пак ще гласуват за него. Бойко Борисов е партията ГЕРБ. Ако го няма Бойко Борисов, ще си стане една малка партия.

И: Имало ли е мутри, подобни групировки в града?

Р: То си беше някаква ниша, и за тях имаше кяр. Аз вече не помня кои години бяха. ВИС-1, 2, когато се създаваха. Когато, нали, държавата вече тотално беше ... когато се разпадна цялата система се появиха тия мутри и те най-вече влияеха на ... защитаваха търговците един вид. Взимаха рекет, защото полицията не си гледаше работата. По някакъв начин да печелят пари. По принцип повечето спортисти бяха една голяма част от тях, които се ориентираха към тоя бизнес и спечелиха. Сега в момента е по-културно. Застраховки, туй онуй. Минаха в легалния бизнес. По принцип в България всичко е наопаки. Все се надявам, че ще се оправи, трябва да сме оптимисти, няма смисъл, ако не си оптимист.

 


[1] Васил Вълев е работил в Енерго-то, пенсионер по болест

AttachmentРазмер
Intervyu_V_Valev_Valentina_Nedelcheva_Dimitrovgrad_11_10_2012.doc59 KB

Валя Терзиева, "Ами, прехода, прехода..." (интервю, Димитровград, 02.10.2012 г., автор Галина Георгиева, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА С ВАЛЯ ТЕРЗИЕВА[1], ДИМИТРОВГРАД, 02.10.2012 г. 

 

Интервюиращ (И) Галина Георгиева

Респондент (Р) Валя Терзиева

 

И: Нас ни интересуват вашите преживявания, вашите наблюдения от периода на прехода, в смисъл как сте живели?

 

Р: Става въпрос за Димитровград?

 

И: Да.

 

Р: Аз трябва да започна с това че не съм родена тук, аз съм тук от 8 години. Омъжена съм в Димитровград, иначе съм родом от Враца. В оня край са мойте роднини. Преди да дойда тука живеех в София и така че аз само мога да говоря само за последните 8 години. За преди това знам само от разкази на моя съпруг, как имало много млади хора, как нямало място в кафетата и след това изведнъж всичко приключило. Какво да ви кажа, в последните няколко години има развитие в положителна посока. По отношение да кажем на инфраструктура, на работни места. Предният кмет Стефан Димитров мога да ви кажа че доста неща направи за града, така че стана едно приятно място. За семейните хора с деца сигурно е чудесно, защото е много спокойно, за отглеждане на деца е супер. Ако сте имали време да се разходите, има хубави, приятни, зелени междублокови пространства, места за игра, за разходка на деца. Иначе по отношение на нас работещите има какво още да се желае, по отношение на заплати, по отношение на възможности за реализация, за кариера. Така че предполагам че това е във всеки град от такъв мащаб, не е нещо ново или някакво изключение да прави. Така че кажете какво конкретно ви интересува?

 

И: От прехода какво си спомняте, въпреки че вие сте млада?

 

Р Ами, прехода, прехода...

 

И: Какво стана 90-те години?

 

Р: Ами 90-те години, спомням си едно много тежко време. Аз 97-ма  година съм отишла студентка в София. Спомням си как ядяхме препечени филии със сол, щото нямаше друго, нямаше пари за друго. Трудно време. Сега, ако трябва да давам оценка дали е по-добро или по-лошо, при всички положения тя ща бъде субективна, тя ще бъде едностранчива, няма как да се каже сега е супер, всичко е много по-добре. На мен ми харесва, че има повече свобода. Аз съм свободолюбив човек и ми харесва че мога да говоря каквото мисля, това което чувствам, без така да се притеснявам. Макар че, ако трябва да бъдем 100 процента честни, в малкия град все още трябва да внимаваш какво говориш и пред кого го говориш. Ами не знам, като живеех в София, като чели  това го нямаше. Там се чувстваш доста по-свободен. Тука няма нищо скрито-покрито. Това е  ужасно, просто за човек живял в голям град, това е голям шок. Искам да ви кажа че за мен беше голям шок. Тука няма личен живот. Колкото и да се опитваш да го опазиш, ако не са знае какво става в семейството ти, тогава ша са измисли и пак ша има какво да се коментира. За съжаление е така. Така че прехода, аз пак ви казвам 97-ма година съм била студентка, трудно време от гледна точка на финанси, от гледна точка на намиране на работа. Тогава и мойте родители си спомням че ту единия работеше, ту другия, което създаваше предпоставки да ни е много трудно финансово. От друга страна пък това са ми студентските години, младостта, едно хубаво, романтично време.

 

И: Какво сте завършили?

 

Р: Аз съм завършила Библиотечно информационни науки и културна политика магистратура в Софийски университет, преди това там съм завършила бакалавърска степен Книгоразпространение в преди това беше Библиотекарски колеж, а сега е Уни БИТ, сещате се. Така че съм поучила 7 години и половина и продължавам да уча. Аз искам да се развивам, само че се оказва, че тия дипломи дето ги трупам са абсолютно неизползваеми, щото е хубаво да ги имаш, но реализацията... Особено в малките градове и то, да си говорим реални не е толкова  че няма места или няма позиции, но просто малко или и много все още е валиден тоя принцип „Да намерим на човека място”  или разни роднински и познати и така нататък. Сещате се, аз съм снаха, няма на кого да разчитам да удари едно  рамо пък и не съм привърженик на тоя тип назначаване на работа, но това е факт. Ще си изкривя душата ако кажа че не се чувстват такива неща.

 

И: А вие тогава участвахте ли по разни там събирания, протести, митинги? Кой не скача е червен и т.н.

 

Р: Ама, разбира се, беше супер студ. Слагахме по четири ката дрехи, не можехме да клекнем. Ами да имахме надежда, разбира се, все пак беше вятърът на промяната. Не знам вие какво помните, кой набори сте?

 

И: Аз съм 84-и.

 

Р: 84-ти, аз съм 79, значи беше време на надежда, че нещата ще се променят за по- добро, че ние точно в тия години студенти, ша има бъдеще, реализация, но за съжаление нещата не се случиха така както ни се искаше. Малко ли скачахме тогава, не знам, нещо не направихме както трябва.

 

И:  А по медиите какво се говореше тогава, в смисъл имаше ли информация какво се случва.

 

Р: Ами честно казано аз тогава не съм обръщала кой знае какво внимание на медиите, щото ние бяхме в центъра на събитията, но пък нямахме, аз живеех на общежитие тогава, нямахме телевизор или такива  неща, пък вестник да си купиш, това си беше разход тогава, така че общо взето си набавяхме информацията от уста на уста и кой какво чул. Аз си спомням, че нали на 4-ти февруари, ако не се лъжа, тогава падна правителството, ние бяхме на дискотека -  „Цецо Спасов” имаше една дискотека в Студентски град, много сериозна, много известна, някой просто дойде и каза така и така се случиха нещата. Тогава нямаше и транспорт, имаше стачки на градския транспорт и ние сме закотвени в Студентски град, студ и глад. Не мож да идеш при роднини, щото няма транспорт. Страхотно време, трудно, но изграждащо.

 

И: А кога се разочаровахте, казахте че сте очаквали да се промени нещо към по-добро? Кога дойде разочарованието?

 

Р: Ами, аз не знам дали е разочарование, аз мисля че надеждата умира последна. Аз не мисля че някой може да каже край, супер съм разочарован, от тази държава нищо няма да стане. Нали не, че аз не съм го казвала, когато вече ти дойде до гуша. По-скоро дойде някво осъзнаване как стоят нещата и много хора заминаха в чужбина и си взеха живота в ръцете. Щото дойде осъзнаването че тия надежди дето сме имали в сърцето си тогава, няма как да се случат и човек трябва да се се спасява, щото аз си мисля че хората дето са били на площада, не са имали една обща идея, нали нещо след което да вървят, както примерно е било, нали на времето комунизма. Нали имаш някви граници, знайш к`во да очакваш, това е едно време, в което преди това си бил в няква рамка, в няква кутия и са ти дали свобода. Всеки е отишъл там със собствените си мечти и виждане как нещата трябва да се случат и всичко това е субективно, защото всеки го смята от собствената си гледна точка. Всеки различно, но не знам, може би първите 5-6 години още имаше ентусиазъм и после не знам, след едно правителство, трето вече прайме сметка, че тия, които са били завършили вече, на по 25-30 години, виждат, че идват в такава възраст, в която трябва нещо да се прави и разочарованието е така за хора, които имат вече семейства и деца. Не само да ходиш да скачаш там.

 

И: А спомените ви преди 97-ма какви са?

 

Р: Ами, кво да ви кажа, тогава съм била в гимназия, аз живеех в Етрополе тогава, малък град. Може би не съм се замисляла толкова за нещата тогава.

 

И: Имаше ли във вашето семейство някакви сътресение след 89-та, родителите ви да са останали без работа или нещо такова?

 

Р: Ами, сътресения, да имало е винаги и много често само единия ми родител е работил. Просто след 89-та година, това е почти постоянното положение. (97-ма, аз си спомням че работех като секретарка на един търговски представител, чужд за България и взимах 100 долара, нали  тогава беше 1.80 нещо такова долара, а баща ми, който е лекар със стаж, вземаше 120лв. Да ви кажа реално нали разлика в заплатите тогава. (96-та когато аз завърших средно образование и имаше балове взеха да се вдигат цени и беше много неприятно.

И: А 80-те години, тогава как е било положението?

 

Р: Ами беше спокойно, аз тогава съм била на две места, в Етрополе и след това в Оряхово. Хубаво ми е било, нали липсва ми детството на село, нали свободата. Сега днешните деца не знаят какво е. Според мен това е един плюс, да имаш баба и дядо на село. Това беше хубаво време и като опитност също, така да добие човек. 80-те години с това ги свързвам, имаше спокойствие, храна.

 

И: А работа?

 

Р: Ами имаше да, тогава и двамата ми родители работеха, всъщност всички работеха, не познавах хора, които не работеха. Но пък тогава беше друго, тогава си траеш, затваряш си устата. Не знаеш правилно ли е, не е ли правилно, партията те води, дава ти предписания. Там чавдарски, пионерски организации, вие не сте ги хванали тия неща. Лятото преди да излезем във ваканция ни дават пионерско поръчение, някой е измислил 10 неща или 5 неща- да прочетеш 3 книги, да предадеш 2 кг лайка, да помогнеш на 10 възрастни хора да пресекат улицата, което от една страна не е лошо, защото те учи на някаква дисциплина, нали на труд. От друга страна пък смятам, че това някак си трябва да опира да самосъзнание, а не някой да ти нарежда и другото което е 80-те морала беше по-различен. Няма я тая извратеност, която в последните години наблюдаваме във всеки аспект от живота. Всякакви неща, който са изобретени, ние трябва да им казваме че сме толерантни, това пук е другият момент, нали натиск на обществото да не можеш да си изразиш мнението от страх да не бъдеш обявен за дискриминатор или нещо такова.

 

И: А нещо за приватизацията спомняте ли си ?

Р: Ами честно казано не. Знам че имаше нещо такова, мойте родители се занимаваха, някакви бонови книжки имаха и ги продадоха на безценица, но не знам. В последствие стана ясно, че има хора койт са облагодетелствани от това.

 

И: А от прехода до сега има ли нечие управление, което ви е харесало?

 

Р: Ами, не бих казала. Честно казано, аз така съвсем тенденциозно стоя на страна от тези неща, обременяват ме някак си. Просто по-лично гледам на живота, те толкова глобално какво става в страната, защото в един момент осъзнах, че нищо не зависи от мен и избори и т.н. Защото ходя гласувам с ясната идея че, разбира се, това са празни приказки, коет ни се говори. Нали не вярвам на това, коет се говори в предизборните кампании, още повече, че в политическия ни живот в последните години се въртят едни и същи хора. Значи ся един- два пъти да се излъжеш, но на третия път вече, трябва или да си супер надъхан за някаква идея нали. Е, повечето ни читатели са върли комунисти, няма лошо нали и да им опреш пистолет в главата няма да се откажат от БСП, който ще да е на власт. Така че, когато разбрах че нищо не зависи от мене, се концентрирах върху собствения ми живот. Аз така съм склонна да съм идеалистично настроена, но ми се налага да съм повече реалист. Така че не бих  казала че някакво управление кой знае колко ми е харесало.

 

И:  Имате ли познати, които с падането на режима са избрали да напускат страната?

 

Р: Ами имам да, 70 процента от познатите ми от Етрополе заминаха в Испания и сега са много добре. В началото им беше трудно нали имаше проблеми там с визи, но сега са добре. Това е техния избор. Аз за момента, с моя съпруг, смятаме че камъка си тежи на мястото и за сега сме тука, но не се знае колко още ще издържим. Имаше момент, преди тая криза да дойде, когато бяхме добре за нас специално, за мойто семейство. Вече от 2009-та взе да става все по- трудно.

 

И: Защо така?

 

Р: Ами с увеличаване на цени, с нямане на работа. Моя мъж е почти от 2 години вече без работа, от време на време си намира по нещо, безработицата е голяма, тука в малките градове. В София може би е по-добре.

 

И: Какви книги се вземат сега и от какви хора се вземат?

 

Р: Ами книгите, тука при нас най-вече студенти и пенсионери. Пенсионерите четат преса, а студентите главно икономическа литература и ученици идват да се готвят за теми, класни.

 

И: А отпускат ли се достатъчно средства за библиотеките?

 

Р: От страна на кого?

 

И: От страна на държава.

 

Р: От държавата – не.  Има едни проекти, но по проект трябва да имаме процент българска литература, която знаем, че не се търси, но сме задължени да я вземем. Сега последния проект одобриха много малко от желаещите финансова подкрепа и не дадоха цялата сума.  При положение че общините нямат пари да ни финансират, все пак ни е в помощ.

 

И: А какво се случи с книгите на социализма, съхранявате ли ги някъде?

 

Р: Ами да, в хранилища е. Една част си е по места, не сме я скрили. Интересно е, че сега напоследък ученици идват да търсят информация за социализма и им показваме списания от 70-те – 80-те. Така че има интерес.


[1] Валя Терзиева, на 33 год., висше образование, библиотекар

AttachmentРазмер
Intervyu_V_Terzieva_Galina_Georgieva_Dimitrovgrad_02_10_2012.doc53 KB

Величка Петрова, "Дали е добра или лоша, историята е един урок за поколенията" (интервю, Димитровград, 03.10.2012 г., автор Антон Ангелов, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА АНТОН АНГЕЛОВ С ВЕЛИЧКА ПЕТРОВА[1], ДИМИТРОВГРАД, 03.10.2012 г.

Антон Ангелов: Да започнем например с това какво се случваше в града през 80-те години, кои бяха водещите личности?

Величка Петрова: Да. Мисля, че Христо Шишков беше кмет на града… не… Христо Шишков беше кмет на града, след това Сашо Димитров го замести, мисля, че… в края на 80-те години той беше водещата фигура, Шишков беше шеф на БКП, Ставрев беше един от водещите фигури, Селяков (?) отговаряше за образованието. Тогава имаше… тези строги правила ние не ги измисляхме, те ни ги сваляха, но според мен, имаше някакъв ред и дисциплина. Ерик Фром казва, че да си свободен, това е отговорност и много хора бягат от свободата, защото свободата е вид отговорност, много задължения. Това е като любовта. Ние мислим, че любовта идва… тя идва, но човек трябва да се бори за любовта си, за да я съхрани до края, до живот. Любовта е нещо, което се отглежда като всяко друго живо създание. Любовта е най-живото нещо между хората. Свободата е също най-живото нещо между хората. Свободата… мисля, че всеки дух или носи свободата, или не носи свободата. Тези, които са носили свободата в себе си навсякъде са се бунтували, тези, които не са я носили са се примирявали или са търсили други вратички, чрез които да се изразят, но това е част от житейския пейзаж на хората.

Какво си спомням още за тогава? Значи, аз бях директор на едно училище, спомням си, че много доброволен труд сме полагали, без някой да ни го е налагал. Значи, това е илюзия като казват, че са ни налагали безплатни работни дни. ’85-та години нашето училище взе се решение от министерството или да се закрие, или да се премести в града – то беше извън града, в едни руини, в един рудник. И пред колектива седеше дилемата: ако се закрие, ние оставаме без работа, ако се премести, ще останем на работа… и това е някъде към края на юли. Значи ние… аз така успях… аз и волята на колектива, на екипаq разбира сеq успяхме да организираме работата си, че ние на 15 септември отворихме врати – училището с пансион, с всичко до последните подробности, всичко беше направено. Даже комисия от съвета и комитета, когато дойдоха да проверят как стоят нещата после на мен… всеки има приятели някъде, всеки на някого докладва… на мен ми казаха: „Вили, те дойдоха да ти отрежат главата, но останаха с пръст в устата…“. Всичко беше перфектно направено и това е по добрата воля на учителите. Учителите тогава казваха, че – защото имаше някои неща буквално непостижими за толкова кратко време, но те така са го коментирали. Щом трябва да казват, то наистина ще стани. И то ще стане, защото аз общувам с широк кръг от хора, с низините…. Значи аз повече общувам с низините, отколкото с върховете, аз приятели нямам там. Обаче тези низини ми помагат, когато вземем някакво решение, да го осъществим. Значи, когато отида да се помоля, да речем имаше два поделения тук, в Димитровград, отивам при командира и му казвам: „Имам нужда от вашата помощ.“, той пита: „Какво?“, конкретно, точно и ясно… в живота си разбрах, че искреността, моята искреност ми е помагала да успявам… Значи, може би това е моят модел за успеха в живота. Ако съм максимално искрена, защото аз съм максимално искрена в ситуации трудни и максимално притеснителна, това са мои лични характеристики, но те винаги са ми давали развитие. И тогава си спомням, че за много кратко време постигнах много добри успехи. Тогава училището даже имаше идея да бъде наградено и т. н. Това са подробности. За града…. Ами всички хора работеха. Всички… градът беше тогава около 60 000 жители, общината, не с присадените села. Сега градът не знам колко жители е. Драстично е намалял. Мога да кажа, че няма жилищен блок, в който няколко апартамента да не са празни. Младите хора, дори и родителите да искат да ги задържат тука, не могат, защото те не се примиряват… и аз се възхищавам на младите хора, че не се примиряват. Аз се възхищавам, защото младите хора казват така: „Ние искаме сега да успеем!“ или „Искаме това, което полагаме като труд, да се заплаща достойно!“. Ние сме това поколение, ние повече сме изпълнители, отколкото лидери. Ние очакваме от младото поколение, което в момента расте, защото децата на 90-те години вече са пораснали, тези деца на новото време са пораснали и аз съм убедена, че именно тези деца на нашето време, те ще променят облика на нашата родина. Обликът на нашата родина в момента, според мен, по моему е в плачевно състояние. Тя е ограбена, кръвта на младите е изпита, защото кръвта на младите я няма тука. Нашата родина в момента диша с противогаз. Нашата родина в момента… представете си един огромен лъв, който в момента е нападнат от много хиени – нашата родина е в такова състояние. Тя е велика, аз обичам родината си! Много я обичам, но не виждам държавниците, не всички, но за 23 години не знам какво показаха те. Сега това, ако искаш го пиши, ако искаш не го пиши, това си е твоя воля, но това си е моята гледна точка. Това е моята гледна точка. Докато тогава, в онова време… какви права не сме имали? Да, не можехме да говорим разни работи, въпреки, че на масата сме си го говорили, никой не ни е спирал, на масата каквито вицове казвам сега,  мен никой не ме е спирал и не ме е наказвал за това, но да речем, не мога открито да се опълча срещу някой шеф, в никакъв случай! Даже имаше един израз: „Не плюй срещу вятъра!“ и имаше един израз „Шефът винаги е прав!“. Но тези изрази и сега са живи, и сега са комуникативни и сега са в оборот. Тогава не можеше да отидеш в капиталистическа държава, да! Но в соц-лагера аз съм го обиколила! Значи съм имала достатъчно средства да ходя в соц-лагера непритеснявайки семейството си, непритеснявайки бюджета на семейството. Имали сме като семеен бюджет достатъчно средства, лятото да отидем на почивка на морето, зимата да отидем на планина. А от 2000 година аз никъде не съм ходила. А пък нашето семейство, ако отиде някъде, то е за два-три дни и то отиваме на гости при наши близки, на морето. Значи ние накърняваме техния бюджет. Това е! А тогава аз съм била хотели авангардни, такива с три, четири звезди, каквито имаше тогава, съм си почивала спокойно. Със детето или сама. Всяка събота ходех на пазар в София или в Пловдив. Сутринта отивам с експреса, вечерта се връщам, без никакъв проблем. Вярно, че много неща нямаше, вярно е! Но! Сега много неща ми харесват. Харесва ми това, че човек, ако реши, може да обходи света, никой няма да го спре; че човек, ако реши да се развива и да има достатъчно воля…, но нашето поколение е осакатено поколение – ние не сме формирани да имаме лидерска воля и да имаме лидерски качества и да имаме свободата. Това още в зародиш е ???? у нас. Затова смятам, че вие младите… аз ви се възхищавам, аз на всяка крачка казвам, че умният човек слуша младия… говоря за зрелите хора. Зрелите хора трябва да се вслушват в младите, щото младите много повече знаят. Че вие сте авангард, вие сте пред учителското поколение и разумният учител той знае да извлича от вас това, което е важно, за да може да ви представи на всички останали. И сега има много деца, които … просто са разкошни… ние казваме: „Те са такива, те са наркомани, те…!“, да, такива са, но защо са такива, защото няма… детето по природа е любопитно, детето по природа е активно и когато тази активност и това любопитство по някакъв начин са отнети, а те са отнети поради простата причина, че няма родителят средства да си прати детето, да речем, на някакъв лагер или няма средства детето да участва в някаква извънкласна форма, качествено, нали не говоря за масовки и т. н. И когато тези неща се отнемат и когато родителите отсъстват от семейството, за да спечелят пари и да нахранят същото това семейство, детето не може да бъде отглеждано качествено от баба и дядо. Щото баба и дядо – това са три поколения! Бабите и дядовците са създадени, да речем, да гледат детето, те не могат по друг начин да подходят към него. Те си спомнят своята младост и го глезят. Детето знае, че го глезят и то не се подчинява на правилата на възрастните родители по една причина – защото е глезено, по друга причина, че тези правила на възрастните са много архаични, те са остарели, те не са във времето… ако то се подчинява, то ще бъде черната овца в класа или ще бъде нещо друго. И те започват да си търсят групички като… не упреквам детето, трябва да го приемаме такова, каквото е, където му предлагат най-големите г????ии, които могат да бъдат предложени на детето – наркотици, секс или каквото щете. Това е едното, което на мен сега не ми харесва, иначе много неща ми харесват! Какво не ми харесва още? Не ми харесва, че много престъпления имат своите шапки, чадъри. Много от наркотиците, от наркодилърите имат своите чадъри. За мен това е държавна политика, както трафикът на хора, трафикът на малките деца, където ги взимат по принуда и ги правят проститутки в Запада и т. н. Защото каналите, аз работех като психолог преди 15 години, каналите бяха ясни тогава…

Харесва ми това, че има повече богати хора. Аз разсъждавам така: колкото повече богати хора, толкова по-малко бедни. Но аз смятам, че богатите трябва да имат отговорността да създават работни места, за да работят тези хора, които живеят…, а понякога местните богаташи се превръщат във феодали и като се превърнат във феодали, те практически се превръщат в изтребвачи на народа си, защото като не осигурят работни места или закрият работни места, тях не ги интересува какво е, що е, хората без работа загиват. В момента нашият град, аз мисля, че е със затихващи функции, защото няма работа. Тука няма промишленост, всичко е унищожено. Имахме полиестерен комбинат, който беше единствения на Балканския полуостров, той не знам за какви стотинки се е продал и кой се е облагодетелствал… Аз знам кой се е облагодетелствал и отгоре знаят кой се е облагодетелствал. Значи, много такива неща, те са продадени на безценица, за да се задоволят определени личности. И тези определени личност в този период са били водещи фигури в политиката. Политиката в момента не се интересува за държавата, тя се интересува как максимално да се облагодетелства лично… значи как да се облагодетелства политикът, родът му, семейството му, кланът му и т. н. В момента това, което се прави като политика, че са опитали някои неща да се правят вътре, това е чудесно, но аз губя вече надежда дали това на практика ще се осъществи. Защото какво виждаме – показни неща виждаме, а реалност… законът ни е един заспал закон. Той просто спи! Ама той може би планът на ???? е такъв – да спи нашият закон български. Много неща в момента са приспани. Много неща в момента… В парламента в момента има единици хора, които се вълнуват от държавата, не от държавата – от родината да я съхранят такава, каквато е била. Аз след 50 години виждам нашата родина унищожена. Виждам я. Може би името „България“ ще стои там, но там българи не виждам. Защото шегувам се много често и казвам на моите близки и приятели: „Аз винаги ще остана млада!“, викат: „Как?“, викам: „Ми младите ги няма! Като ги няма младите, сред всички старци аз съм най-млада…“. Това е…!

И: Може ли да ви върна на периода преди… последните години усещаше ли се някаква промяна, че престои тогава?

Р.: ’89-та година ли искаш да кажеш?

И: Да кажем 80-те години като цяло…, може би втората половина…

Р.: Значи какво се… Последните години от соца какво се усещаше? Усещаше се някакво недоволство сред хората, но това в никакъв случай не се отразяваше! Защото, да речем, ние имахме пари, но много стоки ги нямаше, те отсъстваха…

И.: А преди това е имало?

Р.: Имаше един възход до 80-те години, може би някъде до ’85-та или ’82-ра година имаше определен възход, имаше. Но след някъде ’87-ма година много неща по магазините нямаше. Какво тогава не ми харесваше? – отиваш в магазина и всичко е под щанда – ти трябва да имаш връзка продавачка, която да ти е близка приятелка, за да ти даде това, което е искаш, иначе не е възможно! По същия начин в книжарниците – авангардната литература, която на мен като специалист ми е трябвала, аз трудно я откривах, аз трудно я откривах, но тогава имаше библиотеки, нали а сега почти не ползвам библиотека, защото това, което ми е необходима, аз го имам вкъщи. Аз съм си го закупила, но съм си го закупила след като дойде демокрацията. Много се радвах, когато се смени режима – бях щастлива. С моя мъж и с детето ходихме на заведение, имаше едно заведение тука „Тракия“, да се почерпим затова, че режимът е сменен. Беше 2-3 години тази поляризация на чувствата на приятели и т. н. Имаше един период… защото аз съм била ръководител на училище – имаше един период, в който моите, най-близките ми приятели… буквално… с моя мъж съм споделяла, че ако времето е било смутно, аз можех да бъда убита. В смисъл такъв – не съм страдала от параноя, обвиняваха ме в неща, които по-късно се доказаха, че нямат грам истина. Но в това време всеки всекиго може да обвини. Докато на Запад всеки е невинен до доказване на противното, при нас формулата е : „Всеки е виновен до доказване на противното“. Освен че… Значи, в последните годи, ако е имало хора, които са се подмазвали на управление, на правителство и т. н., последните години се чувстваше някакъв уклон в тези неща. Аз като ръководител съм ги забелязвала…, но иначе градът ни е бил спокоен, винаги е бил спокоен. Може да е нямало някакви продукти, но винаги се е намирало… ето, аз затова казвам, че събота и неделя съм ходила в София – там, слава богу, мога да си намеря това, което не мога да намеря тук. Но аз съм имала средствата. Сега мога да намеря всичко, но аз нямам средства. Джобовете ми са празни, тотално празни! В момента ние оцеляваме на ръба. Тогава – какво… отоплението, винаги съм се отоплявала с електричество, в апартамент живея, така, дървата и въглищата не ги обичам, защото въздуха и т. н., нафтата също не я обичам. Ами с 34 лева на месец, което при една 300 лева заплата, която и сега ми е толкова, да речем, аз съм отоплявала целия апартамент – баня – моето дете беше мъничко, с блузки с къси ръкави… Сега зимата ние сме навлечени с един куп дрехи… Значи това понятие „нощница“ то не съществува в нашия дом и в много други домове. Щото аз съм сложила нощница, обаче върху нощницата слагам един куп дрехи, за да мога да спя. Въпреки че с климатик сме, с един друг радиатор, щото пак апартамента ни… пак трябва да го отоплим, не мога да не го отопля, понеже аз имам такава теория – ако не го дам за отопление, ще го дам за лекарства тези средства. Значи при това аз плащам… зимата плащах 480 лева сметки при положение, че хонорарът на мене и на моя мъж е 560 лева. И когато кажете, че толкова процент отива за сметки, аз… ми става гадно, защото в момента пак има информационно затъмнение. Тези инфлации, които в момента се цитират, че са нула и колко процента – ми това не е истина! Аз знам миналата година какво можех да купувам с тези пари и знам какво купувам с тези пари. Така че нищо… пак има информационно затъмнение, пак има цензура на информацията и на медиите, пак има цензура…! Но в момента всеки богаташ си е купил някаква медия и тя си ????? еди какво си. Нищо не се е променило! Променило се е това, че аз мога сега на центъра на града да изкрещя нещо, но никой няма да го чуе. Но и на времето Пеньо Пенев е крещял по жп линиите и по гарите и никой не му е обръщал внимание… така че никой не го е хванал да го арестува и да го прати еди къде си…!

Мисълта ми е тази, че… гадно е било, че е имало „Белене“… Аз бях член на партията. Когато по телевизията, в една късна телевизия, бях останала до късно, бях станала маниачка по отношение на слушане на новините, чух един възрастен човек как казваше във „Белене“ как са го шибали с ш???? по фалоса и как оттогава е станал импотентен – този човек никакъв не ми е на мене, но аз се разплаках, аз се разплаках и не можех да проумея, че това нещо е станало при социализма! Просто не можех да проумея! И тогава реших, че билета няма да си го възстановявам, аз имах идеята билетът да ми бъде възстановен, но тогава… и така… няма значение… това са подробности от пейзажа. Но! Тогава също е имало извращения, но сега извращенията са много по-големи! И Тодор Живков не носи цялата вина. Моят баща е комунист в червата, той е бил партизанин, той не може да не е комунист. Но фактът, че в последните си години той прозря… Тодор Живков е идвал тука, на 60-годишнината на БКП в Димитровград, идвал е на едно посещение, баща ми винаги е идвал на тези банкети. Когато е идвал на банкети, е казвал: „ Да им еба майката!“, извинявам се за израза, вика: „От пиле мляко…! … а бай Тошо - едно кисело млекце и катма“ – това му била вечерята. Хапнал катмата, хапнал малко от млякото и се прибрал… а иначе до сутринта банкетите… Това е все на гърба на някого – сега не е ли така? Само че сега е много повече! И сега аз съм благодарна на тези собственици, които са новобогаташи, че те си пазят… те гледат наистина като частник – това е много добре! Обаче добре ли е да има сива икономика – да те назначат на половин щат, а да те карат да работиш осем часа и половина? Или да работиш на ненормиран работен ден, да те осигурява на половин щат? Ако ти протестираш – аут! Това всеки го знае – защо държавата не предприеме някаква политика? Всеки го знае! Държавниците не го ли знаят? Ми тези фактури на пазара се продават редовно, фактури, продават се фактури там, можеш всичко да запишеш! Не се ли източва ДДС по този начин? – Източва се! Това не го ли знаят полиците? – Знаят го! Но не е в техен интерес и много други неща…! Питай ме конкретно и ще ти отговоря. Аз може би ще те отчая…, не! Аз съм убедена, че вие младите ще спасите България! Убедена съм в това нещо. Но ако заминете… защото ако Европейският съюз се оформи като едни европейски щати като САЩ, по същият начин няма никакво значение кой къде ще живее, България тук ще бъде населявана от други етноси, което е лошо… България няма да има… както индианците в родната си Америка колко земя ?????, значи и ние ще загинем и после ще ни правят паметници.

И: А да кажем, 80-те години продължаваха ли да идват млади хора, да се заселват в Димитровград, да стават граждани или тоя период вече беше минал по това време…?

Р.: Не. В Димитровград винаги имаше недостиг на апартаменти. Винаги, абсолютно винаги. Винаги имаше масово преселване от селата към града. Вечерно време, когато излизах по алеята да се разхождам, било с приятели, било с… алеята е претъпкана от хора, претъпкана, все едно, че има панаир в града. Сега на панаира няма толкова хора…

И.: Тоест имало е градски живот…

Р: Много градски живот! Много! Значи, това, което тука прави библиотеката, това което прави Клубът на дейците на културата, е било много активно. Много личности от чужбина се канеха. Даже западняците канеха тука, в Димитровград специално, аз имам такива спомени. Но активният културен живот в Димитровград е бил винаги на висота, абсолютно на висота. Докато сега даваха някакъв филм по телевизията за Димитровград – ами това е осакатяване на града ни… щото градът ни, наистина, това е… Йозимир Индже беше в Димитровград, щото беше награден с наградата „Пеньо Пенев“, той казваше, че това е град… дали го има някъде другаде по света, на една гола поляна да построиш един гол град, защото си искал да построиш един ???, един социалистически. Градът ни е… за нищо не бих го заменила, защото има много преимущества. В момента… през социализма беше много замърсен и водата, и въздухът, сега не е така. Сега е така, но аз не знам дали това е отдадено на политиката на управляващите в нашия град или защото градът ни е със затихващи функции. Защото тогава работеше циментов комбинат, сега ??????? , то там колко хиляди работници работиха. Минното строителство – аз съм говорила с миньори, които… мините са закрити у нас, в този район. Говорила съм с миньори, които казват, че най-последният рудник, който беше, беше рудник „Здравец“, че той има капацитет за експлоатация колко… около сто години напред. Той беше закрит. И всичко разтарашено! Тази приватизация – това не е приватизация! Това е легализирана кражба, според мене, защото какво приватизираш ти! Приватизираш един труд, който целия народ го е положил, а кой го приватизира? Земята, да! Съгласна съм земята да се приватизира, чудесно! Но какво друго… добре, сгради, в където хора са живели там – тази къща е била на еди кой си, еди що си – да се приватизира, но защо ще се приватизира една мина – да не би да е била на някой собственик преди Девети септември, ако е била, нека си му я дадат! Но тука, в този район, няма такива мини или такива предприятия! Всички предприятия са строени след Девети септември, следователно няма собственост… Нико ПЕК е била собственост на някого или Химкомбинатът, нито Циментовият завод е бил собственост на някого, за да бъдат приватизирани! Защо няма държавно участие? Кой не е учил политикономия да не знае, че държавата, за да има власт над едно управление, трябва да има 51% от капитала или акциите 51%. Не 30 %, както е при НЕК или еди какво си… или 27% - никой не може да управлява с 27%! Може само… [да краде (със знаци)], което ние добре го правим. Може да те разочаровам, но …

И: А има ли по някакъв начин да се делят отделните квартали на някакъв принцип, в смисъл един да е работнически или те всички са такива…?

Р.: Не! Специално за Димитровград… за Димитровград, тука, центъра, можем да кажем, че елитът е живял тука, в центъра… „аристократите“… аз така ги наричам. Значи работници, които са в чиновническия сектор… тоест в държавния апарат, администрацията и управляващият апарат са тука, в центъра.

И: … тези сгради, помпозните…

Р: Тези, да… или тези, които спестявали са пари хората, едни блокове, много интересни, ние ги наричаме „Форсайтови“, там си живеят различни хора, но те са спестили от парите си. Но в държавни жилища, тука, в центъра, повечето са били на елита, на управляващите… Вече след време тези неща се разместиха, но… имаше и някакъв стремеж от кварталите хората да дойдат да живеят тука [в центъра] и те си дойдоха да живеят тука. Значи всяко предприятие тогава си е имало ведомствени жилища и значи, била е много голяма борба за тези ведомствени жилища. Но независимо от това, моите родители са миньори, успели са да живеят тука. Щото те са миньори, те са обикновени миньори – майка ми е била миньор и баща ми са били миньори… Но със много труд, в смисъл такъв – с много борба са успели, значи много каваци са правили, за да дойдат тука… аз мисля, че сега е същото – сега пък се напускат жилища, защото не могат да се стопанисват. Хората бягат на село – там е по-тихо, по-кротко. Можеш да вложиш труда си в земята, да преживееш по-скромно. Защото ресурсите или финансите, които ние получаваме в момента, те не са за оцеляване! Те са под минимума на всяко оцеляване! Ми аз мисля, че в Южна Африка хората сигурно получават по-високи заплати. Една пенсия е 145 лева и смяташ, че е пенсия. Това е работния ден – аз имам племенник, който е работеше в Италия, той казваше, че работният ден там е 120 лева. Един работен ден! За какво става въпрос и защо да стои тука! Ми аз ще му кажа: „Къш! Махай се оттука!“, въпреки, че ще ме боли, защото… и така нататъка… Аз познавам едно момче, което е било научен работник в… не знам… сега е в Италия! И работи пак по специалността, но взима къде, къде по-висока заплата. Когато майка му беше тука есента, тя каза: „Ми то, вика, е смешно!“, „Да, викам, смешно е научен работник да работиш за тази заплата!“. Тука има принципът: „Разделяй и владей!“, но този принцип от край време съществува. Съществува и по време на соца… не, даже по времето на соца – не, нямаше такова противопоставяне на селяни срещу граждани, докато има сега противопоставяне на пенсионери срещу работещи… Ми пенсионерът не задава ли въпроса: „Къде са моите пари?“, защо държавата ги е изяла, каква вина има той, че ги е изяла държавата…? Сега казват, че един работещ издържа пенсионер и половина – защо ще издържа пенсионер и половина? Защо? Въпросът е логичен! Защото тези хора са работили, дали са своя дан към държавата… Сега, това, че тези пари не били в определено перо, а били в общия бюджет и тези пари били по някакъв начин излапани… Ми по време на социализма какво имаше? Нещо много важно съществено! Всеки български лев е бил обезпечен със злато! На всеки български лев пише: „Обезпечен със злато“… Сега къде пише „Обезпечен със злато“? По време на демокрацията по телевизията показваха как тонове златни кюлчета заминаваха на Запад. Показваха го по телевизията, със собствените си очи съм го гледала! Защо това се позволява? Защо? Планът „Ран-Ът“ все в действие и кой каквото и да ми говори… щото планът „Ран-Ът“ е от 9 милиона да станем 5 милиона. И ние ще станем, до 2050-та сигурно ще станем! Това е! Социализмът не е давал всичко, много неща не е давал социализмът, но имаше спокойствие и сигурност. Там на човека търсеха работа, на човека търсеха работа! Много пъти съм се възмущавала като някой ???? работи, намерили са му работа. Търси работа на човека, не му позволяваха… нямаше циганин, който да не работи, нямаше такъв! Нямаше ром, който да не ходи на училище! Аз съм била директор и това нещо го знам. Ако някои деца не ходят на училище, прави се всичко възможно… накрая наказват мен, ако аз не успея да ги доведа тези деца на училище… Сега 30%  от децата не ходят на училище! Кой правилник ще позволи на Запад… не знам дали има такъв правилник детето може да направи 60 неизвинени отсъствия! Идват при мене – аз работих после като психолог, идват при мене родителите – казвам на детето: „Ти защо, ти си направил 5 отсъствия, защо?, питам го. То ми казва: „Ама госпожо, чакайте, аз трябва да направя 59…!“, те се чувстваха отговорни, че трябва да направят 59, за да спрат. Защото ти не можеш да позволиш на едно малко дете, дете, което не познава опасностите на улицата, опасностите на капаните, които го дебнат в живота, да му дадеш самоконтрола. Ти хем му позволяваш да направи 60 отсъствия и тогава да бъде наказано, хем да има самоконтрол да не прави отсъствия… Не е възможно това нещо! Това не е възможно! Значи закони, които се бият помежду си и сега се опитват… опиват се, но сега трябва да минат още 20 години, за да стане нещо. Притчата в Библията, че Мойсей 40 години е управлявал, не важат. Това поколение трябва да изчезне, за да… защото ние сме поколение по отношение на свободата… тази свобода е ощетена от нас, тя наистина е ощетена! Дори и да не искаме да го признаеме.  Но аз много неща не съм си позволявала по отношения на действия и постъпки. Сега аз съм поетеса, мога да пиша всичко, което искам да пиша. Но тогава не мога да го напиша, веднага ще ми вдигнат… Веднъж в нашето училище трябваше да даваме кръв, моите колеги казаха: „Няма да дадем кръв!“, защото нас ни търсят само когато трябва да даваме кръв. За никакво друго мероприятие не ни търсят. Аз го съобщаван това на инспектората, инспекторатът ми казва: „Вземи си чантичката и си заминавай!“, „ОК!“. Прибрах се в училището, прибрах си нещата и тръгнах. На другия ден ме викат в комитета на разговор, отидох, предупредиха ме да бъда по-мека, знам, че той е шеф, не мога да бъда ясно, точна и така… Аз пак много меко го обясних, че ето, нека те да отидат, да не карат учителите да дадат кръв… Аз може би в продължение на 12 години съм давала кръв, щото давам пример, защото знам, че не бих могла да накарам никого, ако не дам личен пример. Ако моят екип е работил в училище безвъзмездно, без заплащане, не се срамувам от това нещо, че съм работила без една стотинка. Докато сега в какво е превърнато здравеопазването? Едно време, ако имаш нужда да си в болница един месец, те ще те държат един месец, ако имаш нужда от лечение една година, те ще те държат една година. Те няма да позволят на човека, който е болен да излезе болен. Сега за 12 дена пишат „Подобрено състояние“. Аз го преживях – моят баща така почина и свекърва ми така почина. Аз питам в болницата, отивам и питам: „Какво е подобрено в състоянието на свекърва ми…?“, те викат: „Ми, г-жо…, викам  „Вие не ми разрешавате да се грижа за него!“, „Как така не ви разрешаваме! Как така!“, викам „Ми така, тя не може да се храни, като й махнете системата, ще може ли да се храни? Разрешавате ли ми на мен да я храня? Не ми разрешавате!“, „Тя може чудо да стане с нея…!“, какво чудо, след един ден си отиде женицата. Това през социализма никога не можеше да се случи. Системата ще тече дотогава, докато човек се оправи. Или да подпишат документ, там, близките, че еди какво си ще стане… Ние загубихме… къде е приемствеността в… във всеки учебник пише, че трябва от една формация към друга да има приемственост. Къде е приемствеността? Това, което е придобито, не трябва човек да го губи. На Запад хората се борят, но те са свободни по дух, ние не сме свободни по дух. Нашият ген на духа е клъцнат. Може би още по време на турското робство и после по време на септемврийските събития, когато на Гео Милев окото му го намерили в една пещ, нали елитът на нацията е бил убит! Нашият ген на свободата е унищожен! И затуй сега политиците могат да си разиграват кончетата и да говорят всичко, че българският народ е такъв, българският народ е такъв… Като българският народ е кротък – той страда, но кротко страда, той не се бунтува като гръцкия народ, като еди какво си, не се бунтува, той е кротък. И мен това ме възмущава, обаче, само ме възмущава. Аз също не съм предприела нищо. Защото аз вече съм уморена, просто съм уморена. Когато съм имала активността да правя такива неща, аз съм ги правила по друг начин, но в момента… сега, като съм активна два часа, трябва три часа да си почивам.

И.: А да ви питам в първите години след ’90-та година какво се случваше в града…?

Р: В първите години след ’90-та година ще ти кажа, че аз бях щастлива! Много щастлива, защото усетих благата на демокрацията. Значи най-щастлива съм била по времето на Филип Димитров. Тогава спомням си за една Коледа аз купих какво ли не за преди Коледа и имах гости сестра ми, така… трима човека… това не е малко гости… сега като ми дойде един човек на гости, мисля един месец, така съм си свила бюджета… купих толкова много неща за преди Коледа и за след Коледа. Съм ги купила. Подаръци купих на всичките и много интересно, пари ми бяха останали в джоба! Сватбата правих ’94-та година на детето си, то много младо се омъжи. Аз теглих заем, за един месец този заем успях да го върна. Значи всичко започна много добре, обаче в момента не бих могла да кажа, че има нещо добро. Доброто е какво…? Доброто е сега, че сме в Европейския съюз и Европейският съюз много неща може да контролира… И фактически, тези, които казвате, че това трябва да направим, това трябва да направим, аз съм убедена, че това са послания на Европейския съюз към нашата държава, към нашите държавници, че трябва да ги направят тези неща, че те са длъжни да ги направят. И въпреки това, че те са длъжни, какво има насреща? Онзи, който уби Мартин, българският младеж, който 98 рани нанесе на друго българско момче във Франция, французите да го осъдят на еди какво си, тука в България да го оправдаят. Какво е това? Това през социализма не можеше да се случи! Никога! През социализма, аз си спомням веднъж със моя мъж пътувам за Стара Загора и се изрепчих на един полицай, той вика: „Знаеш ли, че сега мога да те прибера?“, викам: „За какво?“ – един знак спира колата, на един знак, който не се вижда, той е скрит в дърветата… и нарушение. И аз казвам: „Къде вие знакът? Къде? Трябва да излезем, за да го видим!“, точно така, аз се наведох, за да го видя. Това само му казах, той вика: „Знаете ли, че сега могат да ви затворят!“, викам: „Ми затворете ме!“, аз наежена. И моят мъж ме бута отдолу там… това е! Не казвам, че тогава не е имало издевателства, но те са били много по-малко. Сега издевателствата са над целия български народ. Над целия! Тогава е било мъничко! Как може цели села да загиват и да няма кой да се грижи за тези хора, които денонощно, всеки ден са ограбвани, похищавани, изнудвани, да няма правосъдие да се справи с тези хора? Законът бил такъв! Снощи даваха по телевизията за едно момиче убито и мъжът, който го прегазва с условна присъда! Законът бил такъв! Как може такова нещо! Ми защо приемате такива закони? Парламентът на всеки пет дена сменя законите си, в Англия законите са от колко века стоят едни и същи…! Защо! Значи ние пригаждаме законите към хората, не пригаждаме…, ние пригаждаме средата към човека. Ама средата е милостива, средата е такава, каквато е. Ние като пригаждаме средата към човека, ще дойде едно такова време, каквото е дошло у нас сега. Средата вече се губи. В смисъл такъв ние не можем океана да го направим тихичък, океанът е такъв, какъвто е. Ние можем да… някой мързеланко, който не му се ходи на училище, да му сложим 60 отсъствия като право да ги ползва… Сега всичко се връща, просто плащаме си за онова, което не сме направили качествено или за опита, който не сме имали. Щото казваме: „Никой не е правил приватизация!“, да, така е! Но Унгария и Полша, и Чехия, и Румъния са по-добре от нас! Значи нашата приватизация е така побългарена, така максимално деформирана и изперверзена, че нищо няма! Може ли на Запад – на Запад работят земята, ние… всеки си има някакво оръдие на труда, което го храни… Тука, у нас, даже и рало нямаме. Значи ние имаме някаква определена земя, която ние трябва да копаем с мотиките или еди какво си еди що си. Това не е нормално. Или пък дори… айде да речеме дървен вал… това не е нормално…! Никъде на Запад няма такова нещо. Никъде! Те на Запад казват: „Вие, вашите корпорации, които бяхте ги направили като ТКЗС-та или както искате, запазете ги, нека всеки да си има там земя, но ги запазете! Щото това е било достижение, това е било достижение! А сега земята колко… 30% ли  колко, ако не и повече линее. България, която е била износителка на всичко! На всичко е била износителка. Ми нашият, тука, консервен комбинат, също, затворен! Защо? Защото… тука пак дребните… аз това време го определям като времето преди България да падне под Турско робство… всеки феодал се е затворил в своята крепост и не се интересува. Не се интересува! Той гледа да му бъде добре – да граби, да мъчи, да мачка и т. н. Това не може да продължава вечно! По същия начин – тука, за да се облагодетелстват определени личности, които са били на определени постове, всичко друго е бастисано. Ми аз говорих с един човек на много висок етаж – той ми каза, че докато всичко не се продаде в България, България няма да се оправи! Бях шашната! Викам: „Наистина ли ми го казваш?“, той вика: „За съжаление е така!“. Какво да харесвам? Кажи? Китайци даваха по телевизията, дошли в Северна България, искали да направят нещо и хората в селото казали: „Те догодина няма да дойдат!“, защото те виждат тромави процедури, които непрекъснато те хапят, непрекъснато трябва да даваш, да даваш, за да се направи нещо, няма гъвкави процедури. На Запад всичко е просто. Да речем дори да вземем образованието. На Запад имаше един професор, който казваше: „На Запад критерият, за да направиш учебник, нека да  има много фирми, но критерият са 88 изисквания. Отговаря ли на тези 88, учебникът е пуснат, независимо… Авторът може да е дърводелец, но първият критерий е максимално да се ?????, вторият критерий е можеш ли да четеш азбуката, можеш да се самообразоваш…, а при нас колкото е по-сложен учебникът, толкова е по-добър. Тоест един човек с висше образование, ако дълго време не се занимава с тази материя, за да може на едно дете трябва да прерови целия учебник, за да може да му извади сентенцията. Това е учебникът. Децата идват при мене и ми казват: „Госпожо, не го разбирам този…!“, в нас като го чета, и аз не го разбирам. Какво да им кажа на децата? Аз като го прочета, не го разбирам. Аз съм с две висши образования. И този въпрос, когато го зададох на професията, поради тази причина беше продиктуват в мен да го задам и то и там им обясних – на Запад е максимално просто, максимално достъпно, всичко е максимално. Била съм на много семинари на запад, с много западни специалисти, американски – една методична единица, едно нещо, което на детето ние ще го кажем, и след него ще го затрупаме с лава от нова информация, тази методична единица, в продължение на 4 дни тя се върти в различни ситуации и трябва да си не знам какъв, за да не го проумееш. Тука при нас е… При нас имаш знания, но тези знания не водят до никаква практическа приложност.

И.: А да ви питам промени ли се… престижът на града след ’89-та година? Като възприемане в България… като чуеш Димитровград…

Р.: Да, значи по-рано, по времето на соца, като кажеш Димитровград, викат „Пеньо Пенев“. Сега да кажеш „Димитровград“, - „Аааа! Чалгата! „Пайнер Мюзик“!“. Смяташ ли, че престижът е по-висок? Градът ни е, аз ти казвам, може би един от най-хубавите градове в България. Той е първо много зелен, Димитровград си държи на… нови неща няма построени, но има поддържани. Паркът на Пеньо Пенев беше загинал! При кмета Стефан Димитров всичко се направи, всичко възможно, момчето, да събуди този парк. Паркът „Пеньо Пенев“ беше атракция на нашия град по време на соца. Обаче по време на прехода той просто си залиня и си загина. В Димитровград, в парка водните лилии бяха атракция. Сега водни лилии може би вече има, това лято не съм ходила, но миналото лято имаше водни лилии, но не бяха цъфнали, значи сигурно има. Нашият град е един от най-зелените градове. Димитровград е много чист! Много чист! Значи, когато беше Стефан Димитров кмет, беше облизан. Но той има фирма „НеоТитан“ и това му дава. Градът ни беше „облизан“! Моята сестра живее в София и като дойде в Димитровград и казва: „????“. Тука е едно прекрасно място за отглеждане на малки деца и цял ден няма да те дразнят отпадъците от газта на колите или бензина и т. н. Градът ни е много хубав, но в момента се дава грешна информация за нашия град. Нашият град в момента е прочут с пазара и с „Пайнера“. Но кой ли град не е прочут с някакви такива… В момента самата медия представя негативното на преден план, а онова, което е станало хубаво, тя с микрошрифт го отбелязва някъде. А с грамадни заглавия, пък да не казвам какви са заглавията – нещо убийство или изнасилване, еди какво си, еди какво си. Аз бях в Русия това лято. В Русия също са капитализъм или демокрация, както искаш, го наричай, но в Русия такова нещо не можеш да видиш! В никакъв случай! Защото ние, когато даваме гласност на престъпленията, тоест когато ги вкарваме в пресата, когато ги вкарваме в мрежата, когато ги вкарваме в медиите, ние на практика ги мотивираме. Щото те стават известни. Когато тази гласност не съществува, ние фактически ги демотивираме. Кметът сега като иска да влезне в медията, ще направи някаква простотия, ама там, вътре, по телевизията даже гледах едно много хубаво момче, което тепърва излиза на сцената музикалната и казва: „За да се прочуеш, трябва нещо да направиш, някаква простотия…“, нали някаква интрига да има… Аз преди години, преди 20 години, когато първата ми и втората ми стихосбирка излизаха, казваха: „Стиховете ви са много хубави, но трябва да има някаква интрига около тебе… Искаш ли да пишем сега за тебе, че там, еди  кой си…“ … че ми е любовник. Викам: „Не, благодаря!“ Всъщност това ли е моделът. Може би това е моделът, не знам. Бях много изненадана – има един автор Стивън Кови, не знам, може би си го чел, може би не – той е формулирал успехът на личностите със заглавието „Седемте навика на ефективните хора“. И постулат, който е за успеха на една личност, са връзките, казва: „От връзките в трамвая, до връзките на обувките“. Значи аз съм на 53 години – тогава да проумея, че това е било много важно, защото пък моята психика е такава, че ако имам аз такива връзки, аз най-старателно се мъча да ги залича, да ги унищожа, а то било това много важно. Викам: „Ето какво съм бъркала в живота си!“, но не съжалявам. Така че градът ни… в интернет в момента има толкова много информация за града ни… и аз знам, че „Пайнера“ и битака не са атракциите на града. Въпреки че няма нищо лошо, че „Пайнер“ съществува – има много качествени певици, много качествени! И тези, които са качествени, са си качествени, не можем да ги отречем. Не можем да ги отречем, защото по всички тържества, които са народни, те присъстват и по всички предизборни кампании те присъстват и хората се стичат да ги гледат. И няма нищо лошо в това. Лошото е, че … „дънките ш’ти цепна“ и т. н. и на Мишо Шамара, дето се гаври с… аз не знам твоето мнение какво е, за мен това е гавра със символите на България… Но коментара по телевизията беше, че той може да осъди България в Страсбург, което е много изненадващо за мене. Много изненадващо…

И.: А какви културни събития имаше 80-те и след това 90-те години…?

Р.: Значи имаше един период културните събития от 80-те се възродиха през този период, сега. Но имаше един период, където нямаше никакви културни събития. Това са първите години на демокрацията… не първите години точно, а когато инфлацията ’96-та – ’98-ма си спомням… Не че не е имало културни събития, но хората бяха толкова нещастни, толкова мизерни, толкова…, че не им беше до това. Даже по-рано всяка година е имало павилиони – целият град е обсипан с павилиони, да речем за Коледа или пък за Великден и целият град свети. ’96-та година до ’98-ма година някъде може би – тъмнина! Няма нищо! Нищо няма. И до 2000-та вечерта тука като излезеш, пълно е с деца, с тийнейджъри, с млади хора, с по-възрастни хора, с възрастни хора. 2000-та година аз наблюдавах една възрастна двойка мъж и жена, в която мъжът беше на 94 години, жената на 95. В 11 вечерта се разхождаха. Пълно, фраш, всичко! Просто като излезнеш, душата ти е пълна! Пълно с хора. Сега няма хора! Сега… тази алея, която е централната непрекъснато имаше движение нагоре-надолу и аз коментирах, че всички „Мис Свят“ са тука в Димитровград, защото виждам хубави момичета, красиви, без грим, без нищо, прекрасни са, прекрасни! И смятам, че българката е прекрасна, смятам, че българските младежи са прекрасни, смятам, че момчето българин е прекрасно. Щото аз само гледах красота и аз се наслаждавах. Сега има такива хора, като мене. Младите, в момента са на училище, но като свърши училище, лятото, това нещо го няма, пък като отидат да учат по-нагоре, отлита някъде по света… Тук рядко някой се връща.

И: Според вас промяната… самите хора ли я предизвикаха да се случи по този начини или по-скоро управляващите я предизвикаха да стане по този начин?

Р.: Не, не. Аз не мога да кажа, че само управляващите са… аз мисля, че тази вина я носи всеки българин. Защото и на Запад има управляващи, които управляват скапано, но хората са други… Но нашата основна вина е понеже дълго време сме… така си го обяснявам аз, може би греша… ние просто сме… не искам да обиждам българския народ, но ние сме кротки, търпеливи и хрисими – това са характеристики, дълбоко залегнали в нашия генотип, убедена съм в това нещо. Защото как бихме оцелели пет века през турското робство, ако не сме такива? Ние сме повече индивидуалисти, отколкото екип. Като индивидуалисти, всеки българин, който е отишъл на Запад по някакви причини е направил нещо добро, в смисъл такъв – по някакъв начин се е изявил и постига своя „Еверест“, независимо колко е висок. На Запад, защото на Запад погледът, обществото, самото общество, влизайки на Запад, ти вече си част от това общество, не можеш да мърдаш от правилата. Ако искаш да ги нарушаваш правилата, веднага има строги… веднага мрежата ти грабва строгите правила и те вкарва на местото, докато при нас това няма… няма правила. Има правила прекрасни, но може би написани на хартия. Може би Европейският съюз като ги чете, те се… да, възхищават се…, но ето САПАРД сега, програмата САПАРД – как на Запад осъждат, тука не осъждат? Те самите се чудят как е възможно! Значи трябва еди какво си. Примерът с поругаването на герб, на знамето на България на Мишо Шамара, той не е единичен. Ние не признаваме… ние сме анархисти в мисленето си. Ние не признаваме правилата – „откъде на къде?“ Значи, ако съм в колата, аз ще протестирам, че пешеходецът прави така, ако съм на пешеходната пътека, аз ще протестирам, че шофьорът прави така… Тоест… какво е – аз спазвам ли правила някакви? – Никакви правила! – това е типично за българите, типично! Да се бунтува срещу всичко! Да се бунтува, обаче не в екип, а индивидуално – ако може там да кръшне, ако може това да не направи, ако може еди какво си да стане… Но в екип – „Ааа! Там да ходя! Не! Ами какво ще кажат другите? Не! В никакъв случай!“. Това е! Аз затова смятам… значи защо смятам, че младите ще спасят България? Защото първо имате друг мироглед, второ не сте обременени от социализма – ние малко или много сме обременени от социализма, колкото и добри страни да има… добрите страни са били образованието, здравеопазването, това е. И може би тези стопанства, които обединяват много земя и т. н. Това са добрите страни. Всички неща, които ставаха, нямаха гласност и като нямаха гласност, те не могат да бъдат преди?????ли. Тези негативни събития не могат да бъдат предизвикатели???? за други негативни събития при други хора. Щото младият дух е бунтарски дух. И когато младият дух е бунтарски дух, гледа това и казва: „Щом той го е направил, защо и ние да не го направим?“. Не може едно момче да излиза и да се изкефи да прасне другия чак да му спука далака, чак да чуе плясъка на далака му. И с това да се гордее и да го съобщава по медиите, по фейсбук и т. н. Кое е човешкото на това нещо? За мен този човек не трябва да излезе от затвора. За мене, аз така разсъждавам. Защото човешкият живот е една ценност, която никой на никого не подарява. Човек има уникалната възможност да се роди на този свят и кой, с какво право ще му отнема живота на другия? Законите са прекрасни, но какво от това, когато не се прилагат? Те не се прилагат законите! И за мен със законите…. Тази песничка „За кокошка няма прошка, за милиони няма закони…“ тя е основен постулат в нашата култура.

И: А спомняте ли си веднага след Десети ноември имаше ли митинги и такива неща на различните партии…?

Р: Да, имаше митинги. Аз присъствах на един – с много любов присъствах и с много надежда. И какво срещнах аз там? Срещнах – това беше в едно кино „Дружба“, то вече не съществува – Михаил Неделчев и Александър Димитров тогава бяха сини, така си спомням, дойдоха в Димитровград и започнаха да говорят за номенклатурата: „Номенклатурата, номенклатурата, номенклатурата…“, тоест за партийните дейци и директорите на училища. Или за директорите изобщо и за партийните дейци. Аз като директор на училище знам, че всяка вещ в едно училище има номенклатурен номер. Пише номенклатурен номер. И чистачът има номенклатурен номер… И всяка длъжностна характеристика… имаше длъжности характеристики – на чистача, на работник-кухня, на всичко – те си имат номенклатурни номера. И затуй като кажат „номенклатурата“… аз бях толкова наивна, станах… аз знам какво е, но исках да ми изяснят тяхната гледна точка какво значи „номенклатура“. Първо те не можаха да ми изяснят… представих се, естествено… те не можаха да ми изяснят, после разбрах, че номенклатура било някой отнякъде да те спусне „отгоре“, тоест някой партиен деятел да те спусне „отгоре“ да отидеш някъде или пък да си партиен деятел…  Тоест връзката, образно казано връзката. Но лично аз съм била най-напред учител, после възпитател, после директор. Значи, аз смятам, че съм си извървяла стълбицата на израстването като съм била директор. Смятам, че моя път съм си го изминала, съм се доказала и затуй съм станала директор. На мен ми предложиха, аз не съм искала да стана директор. Когато ми предложиха, аз не бях партиен член. Значи аз станах post factum партиен член. Може би аз съм сметнала за необходимо вече да стана тогава. Но аз съм израснала в такава среда. Задавам въпроса и аз казвам: „Не, искам конкретно да ми кажете какво значи номенклатурен номер? Конкретно, не да ми развивате теории!“. И отзад като почнаха да ми викат: „Ти си номенклатура, ти си номенклатура…!“. Мен не ми пукаше, аз знам каква съм. Мисълта ми е тази, че съм била на такова събрание и това беше моето първо разочарование. После Иван Костов…. Иван Костов, шапка му свалям, бях възхитена от него! Възхитена бях – той говореше толкова меко! Но после, когато се разтвориха страниците, които не са били измислени от хората – сега вече не бих могла да кажа, че съм възхитена от него! Но когато той е идвал тука в двора, аз съм била възхитена от него! Тоест ние голяма част бяхме измамени, бяхме излъгани, голяма част – населението, народът бяха измамени и излъгани. Това е истината! Ние сме имали… Аз, фактът, че е станала промяната, аз бях щастлива, аз ходих… значи аз съм щастлива от промяната и после ме обвиниха в много неща, че съм едва ли не знам какво… И после да се докаже, че няма нищо общо с това, после да ми се извиняват… за какво? За какво? Значи право те смачкват и после ти казват… Затуй аз смятам, че в България всеки е виновен до доказване на противното. Всеки. Може и новороденото – то е виновно, че се родило детето…

И: А имаше ли в началото някакъв период, когато хората са смятали, че нещата са обратими?

Р.: Не, не. Никой… аз мисля, че не. Сега, може да има много възрастни хора, които … не! Не съм срещала такива хора... Че да се върне старият ред? Не! Определено. Това е някаква демагогия, ако някой го твърди – демагогия или пък… не! Определено не! Нито е стоял на дневен ред на някоя партия, нито е стоял на дневен ред на някое движение, нито е стоял на дневен ред между хората, които еди какво си… хората най-напред бяха оптимистично настроени, те бяха въодушевени, те бяха пълни с надежда, че тази промяна, тази демокрация… И аз после казах, че понятието „демокрация“ е използвано, за да замени един див капитализъм, щото при нас сега… с цървули по Дивия Запад, ние сме точно на този етап, в който Америка е била преди двеста години. Ние се на този етап. Това е! Слагам си ръката на сърцето – няма някой да е повярвал, че ще се връща социализма! Баща ми, за когото казах, че до мозъка на костите си е бил комунист, той дълго време по време на соца плюеше комунистите… Щото той е могъл да бъде министър, могъл е да бъде в Държавния съвет на власт, даже му бях задала този въпрос в последните години от живота му… викам: „Татко, ти си имал възможност да бъдеш - щото негови приятели, дето той е ли, негови приятели са съратници, са били по високите етажи на властта и тука в Димитровград, и в София бяха по високите етажи на властта, викам, ти не си ли изпитвал нужда…?“, той казва: „Не!“. Но той беше толкова честен, че… той имаше смелостта открито, ако нещо не му харесва…, ако ти си шеф, той ще те заплюе, ще ти разкаже играта и ще си тръгне и оня нищо не може да направи! Аз на това нещо не мога да не се възхищавам! Той е бил един обикновен човек, борил се е, защото е смятал, че трябва да се бори, разочаровал се е, но не е крил разочарованието си и е плюл срещу онез хора, които… Той казва… аз ти дадох пример с Тодор Живков – на банкета да изяде едно кисело млека и една катма, това му било – една купичка кисело млеко и една катма му донесли на човека за вечеря. „А, вика, на масите - мляко от пиле!“. И той си отива къде-къде, рано 8-9 часа отишъл да си легне, другите – до сутринта.

И.: А, да кажем, в първите години левицата за какво е пледирала? … или как да кажа… сигурно и тя е организирала митинги…?

Р.: Да. Значи, аз ти казах, че в първите години аз няколко пъти ходих на събрания на левицата, даже участвах в едни избори и бях щастлива, че левицата взе изборите… значи това е било ’91-ва година… парламентарни избори…, когато Андрей Луканов посочи президента, бях възхитена от жеста му, но после разбрах, че всичко това е било задкулисна игра, че всичко е било предварително решено. Значи, в тези избори, когато спечелихме и когато аз бях в тези комисии за изборите местните какво ми направи силно впечатление? Значи, в местния парламент влезнаха най-много прависти и колкото и събрания имахме, правистите все коментираха какво да се направи, че как да се направи… и тогава аз усетих, че „има нещо гнило в Дания“. И тогава, когато бях обсебена от телевизията да гледам за онова, което е ставало в „Белене“ и т. н. и когато видях там сред щипалките този старец как плаче, за мен вече беше решено, че аз в тази партия повече няма да членувам. И оттогава аз съм се откъснала и освен, че гледам събитията по телевизията, не съм контактувала с БСП. И сега, ако това излезне на бял свят, БСП ще ме „възмрази“. Имало е митинги тука, в Димитровград, да, имало е митинги на БСП и на СДС тука, в Димитровград. Но, но! Значи, понеже аз бях първият директор, на когото му беше отсечена главата, значи аз не съм ходила нито при едните, нито при другите. Защото когато от… колко колектив четиридесет и колко колектив беше – 48-49 колектив, 46 застават зад гърба ми, те пожелаха да ме върнат, но аз обясних, че преди всичко трябва да си съхраня психическото здраве, че всъщност кой ще ми гарантира, ако стана директор на това место, че няма пак да ме изгонят, няма гаранция. Значи, аз тогава разбрах, че това е една политическа чистка, защото самите адвокати са казали на хората, които стоят зад мене, че това е политика в България, че всички директори ще бъдат сменени. Но аз бях първата, пък първият знаеш, че е най-тежко! Щото после, да, всичките си отидохме тука. Но това няма никакво значение. Казвам ти го като пример кое ме е накарало да се отдръпна от тези неща… аз видях дълбокото лицемерие и дълбоката демагогия може би преди другите да я видят тази демагогия. Може би видях демагогията в хората. Аз вече видях тогава, че …. На мен, например, не ми е ясно защо го махнаха Филип Димитров, на мен това не ми е ясно. Не ми е ясно дали тази инфлация не беше изкуствена, щото златото отива на Запад, а тука мизерстваме. Не ми беше ясно! Но аз допускам, че всичко това са политически игри по някакви планове, по някакви проекти, които съзнателно да доведат до такива катаклизми в България. Както сега с тези 12 ислямисти, които съдят в Пазарджик. За мен това също е политическа игра…

И.: А какво се случваше зимата на ’96-та/’97-ма в града?

Р.: ’96-та/’97-ма моят съпруг е военен, той се пенсионира ’96-та година. Ако в деня, в който се пенсионира и получи парите си, можеше да ги замени за три хиляди и колко долара, след три дена неговите пари струваха една пералня – 450 000, точно тогава 450 000 струваше една пералня. Това се случи, много хора бяха… парите им за секунди се стопиха. Понеже много хора вярват в българския лев, вярват в политиката на държавата, вярват, че е имало хора, които се грижат за тях и не са предприели тази крачка да си обменят валутата и т. н., защото това са го направили единици хора. Моят мъж е един от тях, който е решил, че няма да ги обменя, пък аз понеже съм такава… духът ми е свободен и не се намесвам и съм го оставила, но съжалявам за това. Но ето това се е случило ’96-та/’97-ма…

И.: Имаше ли пак така митинги тука?

Р.: Тука в Димитровград? Не! В Димитровград – не. В Димитровград не си спомням. Не, не мога да кажа. Спомням си мракът на града, нямаше осветление, нищо няма, просто вечерно време всичко е мрачно… А! И престъпления много! Тогава в Димитровград бяха убити хора, които при никакви обстоятелства не бих могла да си помисля, че те биха могли да бъдат убити. Един шофьор, който беше толкова грамаден и силен беше бастисан и убит…

И.: Защо?

Р.: Някакви младежи с тези вериги и т. н… Един скулптор Ангел… сега не мога да си спомня името му, който беше изключително добър – за два лева беше пребит до смърт, после много дълго инвалид, жена му се самоуби и дъщеря му се самоуби и той след това почина.. и това за два лева български пари. Имаше масови такива грабения – хора, които са без пари, как да оцелеят, аз не ги упреквам, въпреки че би трябвало да ги упреквам. Но те са поставени в ситуация на оцеляване – като няма работа, те почват да крадат и убиват за нищо. И тогава имаше един такъв период, когато бързаш да се прибереш… Сега не е така, сега е спокойно, спокойно е в града, спокойно, приятно, хубаво…

И.: Какво стана с паметника на Георги Димитров?

Р.: А да, имаше един такъв период, да! Благодаря, че ми зададе този въпрос. Имаше един такъв период, когато СДС искаше да се смени името на града. Паметника го демонтираха на Георги Димитров и сега е, до колкото знам, някъде на съхранение, но понеже градът получи статут на исторически град, на град-паметник може би ще го възстановят… Ако те интересува моята гледна точка, аз мога за изразя тази гледна точка, че историята не е хубаво да се подменя. Дали е добра или лоша, историята е един урок за поколенията. И когато се подменя историята, какви уроци даваме на поколенията? – че всичко може да се фалшифицира. Това  даваме на поколенията – че всичко може… Значи сега може да правим разни мръсотии, обаче после ще ги фалшифицираме… Уроците на историята не трябва да се подменят. На Запад паметникът на Хитлер си е паметник на Хитлер, паметникът на Мусолини си е паметник на Мусолини… най-големите чудовища си имат паметници… Аз бих ли била съгласна от Величка да ме преименуват еди как си? По същия начин не съм съгласна нашият град Димитровград да го преименуват еди как си! По простата причина, че аз живея тука. Градът Димитровград, ми да не го свързват в Георги Димитров! Има толкова светии, ми да речем св. Димитър, нека да е на св. Димитър. Това за мене е игра на дребно, това за мене е интрига просто. Тоест да отвлеча вниманието на хората от големите проблеми… ще му сменят името и какво от това?... Но най-важното е, че аз мога да съм правила много мръсотии в живота си, но тя е част от моята биография – как да я подменя? Тя е част от мен, не мога да я подменя! По-добре би било да оценя, че съм правила нещо гадни и да извися духа си и да почна да правя нещо добро. Че св. Петър от екипа на Христос, той също най-напред е гонел християните, ама никой не се е опитал да му промени съдбата! Никой! Той след това става следовник на Христос! По същият начин – защо ще се отказваме от историята си? Това, че Димитровград носи името на Димитров… ми така е бил създаден градът! Няма нищо лошо в това, нека сега да бъде друг град! Но защо да му променяме името? Ми сега, той, градът наистина си е друг! Сега има млади хора, които управляват, аз им свалям шапка! Кефят ме младите хора! Защото знам, аз съм била на 25 години, когато станах директор и знам как кипях от енергия и имах хиляда проекта за училището си, в което работих. Аз знам, че младите хора с пълни с проекти, пълни с фантазии, пълни с дух да осъществят тези неща! Какво ще им сложат някакви старчоци на 60-70 години? Евала, може по Световната здравна организация да не са стари, но те са си изиграли своята роля! Нека да се радват на живота, да почиват, да пътешестват, ако имат средства… там нямат работа!

И.: Добре, ако нещо не съм ви питал, а искате да кажете…

Р.: Обичам града си и смятам, че градът ни е превъзходен и превъзходно място за живеене, особено за майки с деца. И аз съм убедена, че след няколко години тези, които са се замогнали в чужбина, ще закопнеят за града си и може би ще се върнат тука. Надявам се много млади хора, които са в чужбина, да се върнат в България, да поемат юздите на управлението, защото 23 години едни и същи по парламента, вече ми е писнало да ги гледам… едни и същи лица, които си прехвърлят топката, играят… даже със символика използват понятия от футбола, за да обяснят на народа… „народът е толкова прост, нека използваме понятията, за да му обясним топката къде е…“ и т. н. Народът не е прост, народът изобщо не е прост! Прости хора няма, но има кротки хора! Нашият народ е кротък и правителството трябва да е щастливо, че народът е кротък, защото иначе как би стояло – 23 години се разиграва това нещо? Не е възможно. Аз копнея да станем Гърция, но вие ще направите Гърция – аз говоря за митингите, не за друго, че масово се вдигат. За това говоря, не за друго! Няма нужда да ни плашат, щото щяло да стане… Щото в Италия и в Испания аз имам приятели и ако са болни зимата, независимо дали имаш осигуровка или нямаш, дали имаш документ или не, зимата ти си човек. Ти си човек! Те те взимат и те излекуват до пълното ти излекуване. У нас си движеща се паричка…

 


[1] Величка Петрова е бивш, учител и директор на училище, психолог, поет. Пенсионер

AttachmentРазмер
Intervyu_V_Petrova_Anton_Angelov_Dimitrovgrad_3_10_2012.docx58.79 KB

Весела Недкова, „България се сви в тези години, но не мога да бъда черногледа, това време донесе и свобода“ (интервю, Димитровград, 10.2012 г., автор Петър Добрев, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ПЕТЪР ДОБРЕВ С ВЕСЕЛА НЕДКОВА[1], ДИМИТРОВГРАД, 10. 2012 г.

 

-Когато Ви кажа – последните 20 години на ХХ век, какво Ви изплува най-напред в съзнанието като най-важно?

-В личен план, в началото на прехода, когато се роди малката ми дъщеря; човек, доста по-различен от другите деца, които съм наблюдавала, защото професията ме е сблъсквала с много млади хора. Може би това е едно поколение, което не е обременено, което нямаше такава голяма нужда да противостои на нещо и да се доказва в борба с някакви условности и предразсъдъци, но за съжаление, малко по-късно се оказа едно малко изгубено поколение, ако използваме израза на Гертруд Стайн, което воюваше не толкова със старото поколение, колкото с неустановеността, попаднало в един ценностен вакуум и потънало в една меркантилна среда. Може би ние заровихме стария кладенец, преди да сме открили новия извор. Може би демокрацията ни е някак измислена и до днес неизживяна, неанализирана в пълна мяра, защото много хора свързват този период с разпродажбата, с разграбването на България на парче, с обезлюдяването.

-Вие по какъв начин свързвате този период?

- България се сви в тези години, но не мога да бъда черногледа, това време донесе и свобода, или най-малкото понятието “избор” се закова на обществената сцена и всеки го употребяваше, както умееше и доколкото му позволяваше смелостта. Но така или иначе, българинът се превърна лека- полека в гражданин на света. България се промени и то видимо, това не могат да го отрекат, струва ми се и най-големите скептици. Но за съжаление избуяха много атавистични страсти, развихри се силна потребителска стихия. Докоснахме се до лицето и опакото на демокрацията. И доста хора си спомнят с носталгия за ценности като патриотизъм, като чувство за национална идентичност, чието потъпкване наистина е лошо, но пък новото време като че ли преработи някои ценности в един хипертрофирал вид и сега да кажем, патриотизма се пъчи малко като национализъм. Онова, което е било свободна инициатива, много често се свързва с престъпления, с нечисти сделки, със сенчеста икономика. Така че доста ценности не само промениха местата си, но и някак се преобърнаха в това време. Но не бих казала, че това е време без ценности, то си има своите ценности, въпросът е кой как ще ги оцени и как ще се адаптира към тях.

-Кои са според Вас тези опори?

-Опорите – българинът вече може да бъде гражданин на света. Българинът е интелигентен човек, според мен, който няма нужда да се доказва и да тръгва от мистификации и да доказваме колко сме велики и че сме в началото на всичко. Всъщност, търсенето на това да доказваме, че сме велики е белег на един предразсъдък. Да говорим за тези неща свободно, това трудно можеше да се случи преди двадесет години – ето още едно предимство. Можем да се погледнем отстрани, но според мен това е един много кратък период от време, за да можем да направим някакви фундаментални заключения и да изведем типологии. Преходът съществува в личностната биография на човека, в неговия вътрешен душевен път и това е нещо обичайно. Той, всъщност е един период на криза. За мен 20 години вече са твърде дълъг интервал от време, за да кажем, че това е преход. Може би това е просто едно динамично, наситено време, но ние не сме се отдалечили достатъчно от него, за да можем да го характеризираме.

-А дали е приключило това време, което наричаме преход?

-Преходът при всички случаи, според мен е приключил, защото преходът е нещо кратко, той е една граница, а не може една граница, като понятие в социо-културен план да бъде с такава голяма продължителност. При всички случаи ние стъпихме в демокрацията; друг е въпросът на кой доколко му харесва това или го изпълва с носталгия към миналото, или гледа на нещата малко по-градивно.

-Лично за Вас, има ли носталгия?

-Има носталгия – по младостта ми, по кината, изпълнени с хора, по оживените от хора паркове, ако щете по площадните срещи и беседи, които се получаваха съвсем спонтанно, имаше улици, изпълнени с народ, там се запознавахме, влюбвахме се, пеехме, танцувахме. Това беше време, което няма да се върне и за мен то носи определен сантимент в личен план. Не съм от хората, които да абсолютизират миналото, така или иначе времето, както ни показва действителността, е вектор и то върви напред. За мен това е естествен процес, който е изпълнен с позитиви, важното е да ги открием.

-В личен план, промяната в 89-та година къде Ви завари?

-Останах в къщи две години за да отглеждам дъщеря си, след това трябваше да си сменя професията, занимавах се с журналистика, работех в Харманли и ми се налагаше да пътувам. Работех в един общински вестник, който се финансираше от една държавна структура, от АПК, което през 90-91 година  постепенно започна да се разпада и замря, тогава се случи, ако мога да се изразя така втората денационализация. Тези формирования рухнаха много бързо,  бяха едни от първите жертви на демокрацията. Казвам жертви, защото това бяха работещи структури и по мнение на запознати с проблема хора, това не беше правилно. След това трябваше да се преориентирам, влязох в едно училище, работата ми като учител ми се струваше по-сигурна, по-надеждна и по-установена. И не съжалявам и до днес работя в тази сфера като психолог и смятам, че съм направила своя добър избор. Журналистиката е за млади хора, не само за хора, които са склонни към предизвикателства, тъй като е професия, на която трябва да се посветиш; иска пълна отдаденост, макар, че някой я поставят на ръба на несериозното, но това съвсем не е така.

-Все пак имате поглед към журналистиката преди 89-та година и след това, как я съпоставяте?

-В началото, според мен имаше много силни гласове, когато бента се отприщи, хората имаха свобода и в публицистиката се появиха ярки изяви. По-нататък, как да кажа, кратка беше радостта ни, защото доста хора, интелектуалци излязоха от България, за съжаление. Но социалният ъндърграунд и културата нямат кой знае колко допирни точки. Културата се развива по свои закони, сега също има интелектуалци, които не са най-богатите хора в България, но които живеят добре, хранят се от труда си. Има добри публицисти, Калин Донков, например, преди 10 ноември правеше добра публицистика, а и сега; Румен Леонидов; има и млади хора, които пишат добре. Не бих казала, че професията е в изгнание. По-скоро хората търсят сега, как да кажа, фрагментиран таргет имат пишещите; търсят се вече определени жанрове, както в литературата, така и в публицистиката. Има си групи, които тематично са ориентирани към някакъв проблем, ориентират се и към определени имена. Някои говорят много срещу Интернет, той е изключително ценно достижение, зависи как  ще го използваш, къде ще се включиш и какво ще вземеш от него, всичко е въпрос на личен избор. Конкуренцията между пишещите е доста по-голяма. Всеки, който влиза в някои сайтове и чатове пише, разменя реплики със съидейници или с опоненти, и това създава някакво самочувствие у хората, че всеки е писател, а читателите в същото време са по-малко. Но един човек, който има вкус към литературата не може да сбърка самодейността с истинското изкуство, просто това не е възможно. Както и с истинската публицистика, която за мен винаги носи драма, дълбочина, това в една ерзац журналистика, или в ерзац публицистика, не се случва.

-Когато отново се върнем в първите моменти на промяната, остава спомена за първите митинги и вълнението при изборите; Димитровград е малко по-специфичен град, построен при социализма, тук усети ли се тази драма или беше малко по-приглушено?

-Действително в по-малкия град и отзвукът беше малко по-блед. За мен най-драматичния момент беше, когато при едно от след десетоноемврийските правителства – правителството на Жан Виденов се “изпусна” долара. Тогава, когато ходехме да си купуваме хляб буквално в чейндж бюрата и не се знаеше през следващия ден колко долара ще струва хлябът. Това беше най-фрапиращия, нетърпим момент. Димитровград е с по-особена специфика, той е малък град, но това е град, който образно да се изразя, е бил ракетата-носител на региона. Това е градът с традиционно най-ниска безработица, градът, мисля с най-висок стандарт, тук работят най-рентабилните предприятия в региона, преди 10 ноември и сега – също. Тук историята не можа да извърши своята дълбока оран, защото нещата си бяха структурирани. Тук винаги е имало един чувствителен социален камертон, тук винаги е имало хора, които много умно и интелигентно са реагирали на това, което се случва. Не бих казала, че това е масата. Общо взето хората тук в социален план са сравнително добре, поне държат едно средно ниво, в сравнение с останалите градове в региона, даже не на средно, а бих казала, може би над средното ниво.

- Някои от предприятията затварят след 10 ноември, но, казвате все пак има достатъчно, за да се поддържа стандарта, може би защото пък населението е намаляло.

-Затвориха се предприятия, но някак си това не стана с гръм и трясък, стана малко по-бавно, поетапно се случи. Може би димитровградчани са по-адаптивни хора, тези, които останаха без работа, излязоха навън. Не знам какво говори статистиката по отношение на безработицата, но за мен Димитровград е един жив и пълен град, каквото и да говорят хората, в сравнение с останалите градове в областта, които доста се сринаха във времето на т. нар. преход. Димитровград, мисля че се съхрани, разбира се с цялата условност на това понятие, като български град. Във всеки етаж от блоковете има по един човек, който е в чужбина, но няма празни блокове. Може би все още има хора без къщи, но не и къщи без хора, както е в по-голяма част от България, в Северозападна и в Северна България, Дунавския край.

-Интересно, малко е парадоксално, един град, построен от социализма, прави преход, който не е към социализма, това създава ли  някакви отклонения?

-Той наистина е град на социализма, но той е и един град конгломерат, защото няма кореняци граждани. Той е един град с кратка градска история, в исторически смисъл, може би условно казано. Вероятно това го е спасило, защото няма някаква очаквания за възвръщане на миналото, няма реваншизъм, защото не е имало нещо преди това, примерно на някого да са приватизирали фабриката, Народния съд да е смлял, образно казано децата му, и след това те се стремят да си го върнат на новите, такива случаи, слава Богу няма.

-В този смисъл това прави някак си преходът по-спокоен?

-Да. Няма го този болезнен миг, че много старото е било по-добро. Смятам, че димитровградчанинът е реалист и той не е гледал на демокрацията като панацея, както не гледаше и на социализма като панацея, така мисля.

-Въпреки, че социализмът създаде този град?

-Да, така е, ние сме родени в това време и не сме поставяли по този начин нещата на кантар, дори между политическите партии е има една голяма дифузия. Дясното и лявото малко са поизгубили измеренията си и сега трезво се подхожда към нещата, прагматично. С течение на времето хората поулегнаха и вече ценят стойностното. Все пак това е един не голям град, хората се познавам един друг, могат да се чуят и махленски клюки, дето казват, никой не е пророк в собственото си село и това е валидно за Димитровград, но общо взето, според мен, няма големи изстъпления. Специално по-старото поколение като че ли не е имало с кого да воюва преди това, няма стари спомени и няма родови вражди.

-Съответно няма и поколенчески конфликт между младите и старите, които са градили социализма?

-Не бих казала, че го няма, но това е естествена природна функция, винаги го е имало, но друг е въпроса доколко прераства във фаза на нетърпимост, ала според мен е въпрос на лична култура и въпрос на семейно възпитание и ако някой не се разбира с родителите си, това е обяснимо, но да се дистанцира от тях, това вече е неприемливо.

-Хората в много градове се опитват по някакъв начин да се дистанцират от социалистическото си минало, и да акцентират върху нещо ново; докато в Димитровград това няма как да стане. Има ли някаква приемственост, уважение към предците – все пак построили са един нов град?

-Да, смятам, че го има и това е по-скоро не към социалистическото минало, а предимно към съхраняване на идентичността му. Защото в самото начало на демокрацията, когато се събори паметника на Георги Димитров, тогава имаше един дебат затова дали Димитровград не трябва да бъде прекръстен, т.е. да бъде сменено името му. Това беше 5-6 години след 89-та година, но този дебат се оказа безплоден, не се стигна до референдум, защото хората кротнаха около идеята, че името на града е просто някаква история. И в един момент тук идва пловдивският митрополит, който отслужи молебен в чест на Св. Димитър, покровител на града. Смятам, че в града има един здрав разум, макар че за много хора това е един град свързан предимно с емоциите. Не е точно така, той е свързан със здрав разум, с успешни бизнес начинания, свързан е с едно голямо строителство в този етап, в който попада България. Аз смятам, че това е един развиващ се и проспериращ град. Днес има вериги магазини, Била, Кауфланд, прословутия Димитровградски пазар, наоколо има села, които не са отмрели, при все че инфраструктурата им е като на други подобни селища в България, но това е друг проблем на новата ни и не толкова новата ни история.

-Т.е. Димитровград успява да се преформатира в новото време?

-Да, така смятам и този преход, според мен е една продължаваща трансформация, която показва кой е адаптивен за да успее да издържи и кой не. Винаги има две гледни точки – едната е на търпението и утехата, другата е на бунта и революция. Революциите не винаги са изпълнени с добронамереност, не винаги са най-доброто, което човек може да научи като опит, смятам че човек трябва да се учи от грешките си. И да се говори в 21 век за скрижали не е оправдано, за мен човешкият живот е безценен. Аз познавам много бунтари революционери, които в голямата си част са мързеливци. Разбира се, има и много интелигентни хора, които се бунтуват, но намират други начини. В крайна сметка всеки прави личният си избор. Смятам, че площадната демокрация си е изпяла песента.

-Имаше ли по времето на площадната демокрация ъук хора, които да са дисиденти или да се обявяват за такива? Имаше ли някакво по-силно опозиционно движение в някакъв момент, преди 89-та и след това?

-Имаше мощна синя вълна, 5-6 години след започването на демокрацията, когато България изцяло посиня и Димитровград не излезе от тази национална рамка. Разбира се, тук хората като че ли са малко по-консервативни и някои неща трудно ги приеха, но демократите поулегнаха и добре се вписаха в градския интериор и сега аз вече не си спомням за онова време, всеки има право да действа и да се адаптира. Друг е въпросът за моралната стойност, ако ме питате, на политическите превъплъщения. Аз може би съм по-крайна, но поддържам идеята за една по-голяма политическа хигиена. Смятам, че човек, ако един път е бил в някаква партия, в някакво политическо движение и после, ако е разочарован, по-добре е да се оттегли. А не да се опитва да се домогва до високи постове, някак си да осребрява политическите си пристрастия. Демокрацията – да, но по любов, иначе бракът с демокрацията по сметка не е красив!

-Ако се върнем на преформатирането на Димитровград, той още ли е град на индустрията, това ли е все още движещата сила?

-Не бих казала, че сега това е така; има едно голямо предприятие, което действа като фирма – Неохим, другите са по-скоро от обслужващата сфера – занаятчийство, търговия. Тежката индустрия си отиде изцяло от България още с разпадането на СИВ, където ние имахме някакъв профил там, своята ниша, чрез която излизахме на пазара. Вижда се какво се случва и с Кремиковци, и с Девня и с другите рожби на соца. Според мен добре, че тук се запази торовото производство, защото сме селско стопански район, има своя пазар, винаги е било рентабилно предприятие, но много се сви, както по екологически съображения, така и по икономически и демографски. В момента е едно работещо, модерно предприятие,  което дава хляб на доста хора. Има и една местна търговска верига за продажба на техника – Кенди. Аз смятам, че тук има възможности за живот, при все че съвсем не е лесно, а и никъде в България не е лесно.

-От разговори с други хора, а сега и с Вас, се оказа, че градът в действителност е доста по-сложен, отколкото се представя обикновено в медии като един застинал в миналото град.

-Град на мечти.

-Но е и град, напоследък свързан с попфолка; попфолкът като че ли не е по-голям фактор за града, отколкото в който и да е друг град, но тук, може би по случайност е централата, можеше, разбира се да е и другаде.

-Това е една пазарна ниша, която човекът е хванал и я използва. В случая не трябва да се търси морал, друг е въпроса за естетическите критерии, но някои слушат този тип музика, други не, не се насажда насила.

-И Западната поп-музика не е кой знае колко по-различна.

-Ето, сръбската да речем; погледнете публиката на концерт на Лепа Брена, там няма да видите физиономията на нито един прост човек, интелигенти и симпатични хора – не можем да ги определим само като фолкаджийска нация. Лепенето на етикети не ми е присъщо, макар че тук го има този проблем, масово се харесва фолк музиката от младите хора, в университетските среди, в престижни ВУЗ-ове в София също слушат фолк; много се изненадвам, когато чета различни чатове и установявам колко много млади интелигентни хора предпочитат този вид музика.

-Фолкът е свързан по някакъв начин със съвременните проблеми?

-Възможно е при всички случаи да е така; за мен това е като едновремешния поп арт, една вълна на културна индустрия, която беше заляла Щатите и Европа преди години. Но в града ни има консуматори на различи видове музика, мога да кажа, че се слуша и чисто народна музика, слуша се и джаз; тук има джаз трио, чиито изяви са посещавани, но не така масово, както е и на други места в страната, защото джаза е едно по-елитарно изкуство. Не можем да поставим някакво равенство между Димитровград и фолка, но пък и не е под карантина.

Можем ли да кажем, че първите години на прехода са довели до бум на езотерики, врачки, суеверия?

- При всички случаи това е било интересно на хората, само че преди 10 ноември нямахме достъп до такава литература, аз лично съм чела такава литература на руски. След това става един издателски бум на такава литература, за съжаление не винаги стойностна, доста комерсионна с книги, набързо и лошо преведени, не винаги естетическа и полезна, литература, дори направо вредна, но към нея имаше голям интерес. В момента забелязвам едно леко пресищане от тази приложна психология и по-специално от езотериката. Даже и ако щете това връщане към църквата е по-скоро ритуално, то не е слязло в по-дълбокия ценностен план, да бъде осмислено, както казвате, като морален императив; любовта, прошката, търпението да бъдат ценности. А не само да се отбелязва набързо еди кой си църковен празник или запалването на свещ, това е само символика. Прави ми впечатление, че хората започват като че ли да се пробуждат, започват да се вглеждат в себе си; да бъдат по-внимателни към децата си, да се заслушват в това, което говорят децата им, да се интересуват от това дали постъпват правилно с тях. За мен това е важно, но разбира се, нещата са все още в зачатъчен вид, докато преди това все още не знаеха какво е психология, и като кажеш че си психолог, веднага те мислеха за психиатър, но за мен това е крачка напред. На практика, от едната страна е традиционната медицина, която е съвсем различна парадигма, от другата страна е психологията, психосоматиката, алтернативната медицина.


[1] Литератор, психолог

AttachmentРазмер
Intervyu_V_Nedkova_Petar_Dobrev_Dimitrovgrad_2012.doc65.5 KB

Г. Й., "Някои приватизираха, някои унищожиха, други раздадоха и т.н." (интервю, Димитровград, 05.10.2012 г., автор Кремена Йорданова, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА КРЕМЕНА ЙОРДАНОВА С Г. Й., ДИМИТРОВГРАД, 05.10.2012 г.

 

[Г. Й., на 50 години, роден в Димитровград, пенсионер, синдикалист в КТ „Подкрепа”]

 

И: Ако може само малко информация за вас в началото.

Р: Роден съм тука (в Димитровград). На 50 години.

И: А вашите родители тук ли са родени?

Р: Не.

И: А кога идват?

Р: Ще те излъжа, не знам. Педесет и някоя година, щото аз съм роден тук 62-ра година. Някъде към края на 50-те.  Но тука съм роден и тука съм живял винаги. Иначе те идват тук за работа и идват от на майната си! Те са били женени вече и идват от Дюлово, от Силистренско. А иначе майка ми е от Врачанско. И е пратена в Дюлово на някакъв стаж . И така. А аз тука съм израстнал, тука съм учил и тук си ми е целият живот. След като завърших, минах казармата и после по преразпределение в Химкомбината, в химическия цех. И трите години съм ги изкарал там. Тогава Химкомбината беше гола вода. Първо – смешни заплати, после отрови- мотрови. Няма нищо общо с това, което е сега. Аз като напусках и тамън пускаха новото производство. Той може би за това оцеля тоя Химкомбинат. Само това го спаси – защото имаше най -новото производство. Иначе щяха да го ликвидират и него.

И: Като другите? Какви стана с другите предпиятия в града?

Р: Някои приватизираха, някои унищожиха, други раздадоха и т.н. Вулкан е приватизиран сега, италианска компания го държи в момента. Но не работи. Защото има друг завод в Турция и там излиза по оферта. И внасят там в момента и правят някви игри тука. Понеже и там заводът е тяхен и тук е тяхен, но не съм много запознат. Единствено Химкомбината работи. Аз да речем миньорче бях. Бях, щото се пенсионирахме, иначе щяхме да сме гола вода. Нас ни ликвидираха. И това е. Даже ми е много смешно сега някои кат ревнат „ама, как щели 20 хил. души да се оправят”. Абе, те сигурно 1 милион хора така са ги зачеркнали за тия 20 години.  Последно бях на един рудник, спрян точно преди реформите, по време на прехода, огромен рудник. Такова чудо може би в света няма. Защото на запад не практикуват така. Не инвестират толкова в инфраструктура в рудника. Слагат тия модерните фургони, слагат климатиците, взимат докато се изчерпа и се махат. Пък там беше огромен. С бъдеще, с работа за целия град, всичко ново вътре.

И: Каква е причината да спре работа сега?

Р: Няма сметка. Малка е печалбата. Монтирахме такива машини! Да влизат по релси, за да не е мръсен въздухът, за да можеме да дишаме, сещаш се. 1 милион евро, дадоха за машината. Учудихме се тогава. То нямаше пари за нищо тогава, не се знаеше нищо тогава, пък такава машина ще купуваме.  А цялата работа беше следната. Монтирахме я пет човека, шест, за да вземат 500 хиляди лева за монтажа! Това го разбрахме после! Министарът да гушне 500 хил. лева за това. 

А, тези предприятия, които още работят и до сега не можеш да разбереш кой е собственикът. Всичко ще иде някъде на Сейшелите. Химкомбината казаха, че първоначално го купува ливанец, ливанска фирма, а има слухове, че е на Иван Костов. Ама слухове – това не можеш да го докажеш никога. Но хубавото е, че оцеля, това за града е хубаво. Той вече също има затихващи функции, но пак храни доста хора в града. Иначе щяхме да си останем само с един пазар.

И: В годините на прехода как се информирахте за промените – икономически или политически, които се случват? Медии ...

Р: А, медии, от къде ще чуеш от медиите! Какво казват медиите, те казват само когато им кажат да кажат. И то само определени работи. Медиите са ...... казват нещо, ама им викат ”шът” и после кво става!

И: До кога работи ти?

Р: До 2004 г. Еми, то и  вече закрихме тоя огромният рудник. Там поработихме колко... 99-та година го пуснаха преди Нова година, значи 3 години. Той е почти неизползван. То за това се знае някъде по София, за тия 4 милиона лева, които са инвестирани в него.  Нещо страшно! Вътре е като метрото софийското. Те галериите са се напълнили сега с вода и след сто години да ги отворят те ще са си там. Имаше две основни галерии, по 2 км. Абсолютно бетонирани, като тунел.

И: А имало ли е възможност за още работа там до изчерпване?

Р: 50-60 години!

И: Толкова много! Тука чух, че ставало дума за няколко години.

Р: Тук много работи ще чуеш! Имахме, последните години там работих, едни склад, сигурно към 150 м.дълъг. Той трябвало до три месеца да бъде пуснат, точно преди 89-та. Да бъде пуснат, всичко е било поръчано, доставено от Съветския съюз, от тук от там. И машините бяха там. В тоя склад имаше от - до! Въпреки че 15 години там Минстрой са го държали, бая са крали, след това и нашите пощипаха и след това софиянците го доосмукаха. Имаше от мебели за офисите, до....каква ли не техника. Всичко това се продаде! За жълти стотинки!

И: Кой най – много се облагодетелства според теб от това?

Р: Първоначално всичко е било отгоре. Не можеш да продадеш нещо......и наще тука и да се напрви нещо е по-дребно. Както навсякъде. За големите неща идваха уж експерти, те никой не ги знаеше какви бяха, а те от къде знаеха там какво има? Щот някой ги е пратил. И душеха и като намерят пазар, пристига, закача и изчезва.  И това не стана наведнъж. Жена ми работеше в Комбината за полиестер. Над 1200 човека работеха там. И при тях така.

И: А с комбината какво се случи?

Р: Еми, с него се случи така, че явно някой получи рушвет. Тия турските производителни на платове, събраха пари, дадоха ги на когото трябва в София и комбината беше ликвидиран.

И: Не на местно ниво......?

Р: Не, не, не! Не може на такова ниско ниво. При нас също. При нас нямаше от общината никаква намеса. Даже май не ги и интересяваше! Не ги вълнуваше, казваха „Ами, те такова, ами те такоав, нерентабилни са” Еми, нерентабилни! Кат те ти изкупуват всичко! 10 лв.тон как ти звучи! 10 лв. Това все пак не е ..... подземно се вади. Как ше са на печалба? А сега по колко са дори не знам – по 300 ли са, по 400 ли са.  Можеш ли да  си представиш!

И: Кой спечели от тая ситуация?

Р: Върхушката. И политичческа и икономическа, те си вървят ръка за ръка. Виждаш! Лидери, мидери. Знаеш ли тоя Ковачки тука... то нашия ТЕЦ е негов! Мина „Черно море” е негова! 90 -те ги взе още, към края. А си се знае, че той е на Овчаров човек.

И: Всичко това как се отрази на града?

Р: Нали виждаш. Във всеки блок празни апартаменти. Добре, че е пазарът. Ако не е той....то и той не може да крепи целия град, но просто нещо да се прави. Щото всичко останало е търчи-лъжи.  Големите бизнесмени, големите джипове, но няма никво производство. Имитация пълна!

И: А тия слухове за пазара....?

Р: За приходите?

И: Да.

 Р: В ония години всичко се случваше така. Бяха мутренските години. А те си бяха като навсякъде. Застрховахме се! Каквото и да започваш, трябва да им плащаш.  А доколкото съм чувал, от Пазарът всички приходи заминаваха за София. Така се говореше. Сега вече няма такива работи. Сега всеки си плаща масите.

И: А тази общинска охранителна фирма, която е направена заради пазара?

Р: Тогава още я нямаше тая фирма. Ама това не беше за хората, на кого му пука за мишоците. Никой няма да ти каже за кого го правеха. Нали знаеш как се става кмет, общински и т.н.

И: Как?

Р: Еми трябва да слушкаш! Почваш от най-ниското ниво, от градското, повишават те на окръжно, продължаваш нагоре. Подписваш каквото трябва, продължаваш да слушкаш и за тебе ще има.  На кой му пука за хората на пазара иначе, нали всичко идва от горе. Инициативен комитет! Тинтири – минтири!

И: А сега като сравниш нещата за които говорим, с времето на социализма?

Р: Еми, през социализма тука си беше индустриален град. Имаше си много заводи и  плющеше всичко яко. Имаше работа. Той си беше индустриален център. Тука си имаше комбинат, завод за климатична техника, полиестер, Вулкан, консервена фабрика. Тя не съществува вече. Не можа да се разпродаде – явно беше стара вече! Не си е заслужавало. Разпродадоха я като терени. Въпросът е, че тази приватизация не трябваше да стане така, категорично! Поне при нас, понеже знам, не трябваше. Примерно, Перник. Понеже другарят Първанов е от Перник, там колеги от синдикатите, говорил съм с тях, казаха, че въглищата са се изчерпали, промишлените количества. И уж бяха свършили, а сега слушам по телевизията „Миньорите от Перник....”, вързаха ги към социланото министерство. И сега Перник си работи и даже имат и частни рудници. Доколкото знам. А тука, кво ще се занимават! 8 милиона за два рудника, един и същи човек ги ликвидира! 8 милиона чиста пара. Отделно там имаше стотици хиляди тонове метал. Защото основите на сградите беше от метал. Огромни метали. Най - високита ни сграда беше 37 метра. Смятай! И го унищожиха! И всичко заминава в джоба. За това. Даже не се притесняваха. Сега камъче не е останало.

Така е с всичко което пипнаха. Същото и със земите. Кво като ги върнаха? Кой ще ги обработва? Все едно сега да си купиш магаре и да кажеш  - почвам.  Не става така. Сега разбираме за някои неща. Че тия АПК-та, въпреки че се говореше друго и до някъде беше така,  все пак това е било бъдещето. Виж как е запада. По телевизията поне съм гледал, по 3 хил декара обработват. Това е колкото едно ТКЗС или поне АПК, за да се затвори цикълът. Не можеш да работиш на дребно. Но това не ми е много ясно, защото никога не съм се занимавал. Все пак горе-долу се получиха земите хората, тук- такме е имало проблеми, но не е нещо... Но те и ТКЗС-тата също се разграбиха. Същата история. Дадоха тия компесаторни записи, не знам си кво, един - двама взеха техникатата, а на останалите – на ти крава, на ти прасе. Е, кво ще го правиш това прасе? И те ги изколиха! Напълниха фризерите за една година и край! До там! И това му бяха активите от на дядо му земята, от кооперацията. А после се оказа, че ние нямаме с кво да орем, нямаме трактор. Ама другите имат. И така – плащаш и стават нещата. Това раздаване на земите. Това беше огромна грешка. Трябва да има  и двете. Кооперацията просто трябваше да се запази. Който иска да излиза- да излиза. Другото обаче продължава да се обработва. Трябва да оправим земеделието. За това няма и производство.  Това беше, което даваше хляб на масата хора обаче.... защото зеленчуците искат ръчен труд. Това е най-голямата грешка за мен. За това и селата са празни. И квото и да си говорим това завръщане към селата няма да стане така като в Европа- трябва ти земя, трябва ти къща отново да оправиш. Нека си има внос, но нека и ти да участваш.

А пък нашия си рудник можеше да продължи. И при тия скъпи брикети, даже  да не можем да постигнем качеството на брикетите, на 100лв.да ги пуснеш и ще стане. А си имаше работа за години напред! Но всичко се разтакова. Къде за скрап, къде в някой рудник, който още работеше. Всичко чисто ново!

И: Обвиняваш ли някой конкретно за това?

Р: Всичките! Всичките са в кюпа. Всичките от тоя преход, до един! Няма БСП, няма СДС, но СДС-то най-вече, щот излъгаха хората. Подведохме се.

И: Какво очаквахте края на 89-та, началото на 90 година?

Р: Очаквахме какво ли не! А никой не напарви нищо за нас, всичко излапаха. За това става въпрос. И тук лидерът на сините псува БСП-то, пък после всичко излапа. Те тук всички го знаят в град, уж голям бизнесмен, на Иван Костов човек. Местният лидер на СДС. Но няма значение, без имена.

И: Иван Костов ли е големият обвиняем!

Р: Еми, Иван Костов си напълни кошничката. То това беше борбата. То борбата и сега продължава да е свързана с Иван Костов. Ама все пак, тая власт новата, има някой хубави неща, има някои заченки, ама те не могат да оправят всичко, защото и те са били в тая помия. Бойко Борисов къв беше? Кой имаше право на охранителни фирма тогава? Това да не е ставало така? Той беше една от най-големите – СИК, ВИС, а той беше Ипон. И той си е от групировка, около бай Тошо също. Тогава не е успял да стигне до върха, и сега пробва! Не става, не можеш да вземеш властта просто така, някои си мислят, че е лесно. Хич не е просто.

И: Краят на 80-те години усетихте ли няккава промяна?

Р: Еми, ние тука сме на главен път и винаги е имало доста информация за нещата, които се случват в България и в света. Тираджии, те излизат навънка и горе - долу се чува. Въпреки че нищо не разбрахме ние всъщност. С течение на годините разбираме много неща. Така както цялата икономика си плющеше, всички работеше, пък една година в магазините нямаше оцет примерно. Това началото на 90-те. Пък кво било? Те трупали на склад. И след това „хоп”. Триста процента надценка! Три пъти скочиха цените! Това по времето на Луканов май беше. Те доста се изредиха. Пък после кво било – служители по банки, се чуха работи, даже и те разбрали последния момент. Така, една наша приятелка, си накупи тогава климатик, дребни работи. Ама тогава да имаш климатик, телевизор, дограмата да си смениш. Ама нали прехвърлят картончета там. Тогава нямаше още компютаризация. Тогава на картончета- на тоя заем, на оня заем. И кви са тия заеми, а той шефът и главен счетоводител. Постановлението е било за стимулиране на частния бизнес. Нали създава се частен бизнес, основата е хубава. И така имаш право да изтеглиш до 1 мил.лв.  на едноличен търговец, не на голяма фирма. Подробността е, че всичко по списък ....(не се чува). от градския комитет на пратията. Трябва да си в списъка.  На рудника един наш колега 10 мил.изтеглил. По най-бързия начин вкарали го в играта, в списъка.  Казали  му да действа, защото три месеца е действало това.....(не се чува). Кой разбрал, разбрал. И това са първите милиони. Абсолютно законни!!! Човекът веднага – на жена си, на дъщеря си, на баба си, на дядо си, на всичките деца от родата по една фирма. А по магазините празно, то бе и купонна система тогава. Пълен хаос. До де разберем какво се случва.

И: И кога го разбрахте?

Р: Разбрахме го дръжки! След 10 години! Кой да подозира. И да разбереш, ще кажеш ли. Те банките са разбрали накрая, пък са казали след време, защотото...и аз не знам защо. Или защото и на тях им е казано да си мълчат.  И с тия 10 милиона, след три месеца, при тоя глад за стоки, връщат ги на пазара, те са платени стоките в складове  –  и квот ти дойде на акъла – захар, олио, основните продукти. На какви цени! Така връщат си 10 те милиона, печелят още и с тия нови пари ти си новият капиталист! Чисто нов човек.  Това според мене, ако не е престъпление...въпреки че реално не е престъпление, реално не е. Това, че никой не е знаел, да се е интересувал.

И: Тези хора сега продължават ли да са в бизнеса на града?

Р: Естествено, те са върха на каймака!  То в цяла България е така. Ама, какво да напарвиш.  То основната работа е, че малко то тях разбираха от нещо. Повече бях такива  мекерета, мижитурки, дето ги лансираха с пари и дето са свикнали да им дават и за това и икономика нямаме. На него отрежат ли му държавната субсидийка и умира. До там е. Това е. Кметът трябва да е негов човек, да му даде поръчки, министърът трябва да е негов човек да му даде поръчки.

И: Смяташ ли, че е повече заради „лапането”, а не от некомпетентност на другите?

Р: Ама кои са били на върха. Те почти всички бяха такива. Системата е такава. Не, ако си кадърен и виждаш какво, нали ще си отвориш устата. Кат вземеш много да приказваш и айде пътя. Схемата е от пет хиляди години.  Горе, се държат хора и на всички ръководни места, които слушкат. А те, хората си мислят да дойде някой да ме оправи. Те как го мислят това оправяне. Едни и същи. Има един случай тука в града само, един сам се вкара във властта тука. Тоя го признавам, че е пълна шайба. Седя едно лято, всеки божи ден на центъра, това му беше работата, разпъва си масичката, разпъва си две пана, плакати, призиви, подписка. Всичко законно. И стана общински съветник. Това е върхът на сладоледа дет съм го чувал. А в София не можеш да идеш просто.  

И всичко това си дойде от социализма, от там дойде. Само че в много по – лош вариант. Навремето пак гледаха, все пак на ниските нива, някой все пак да върши работа. Тогава всичко работеше. Все пак гледаха да ги контролират тия хора.  А сега каква работа да се върши! Те напарвиха един мижав империализъм, мижави фирмички. Кажи ми една голяма фирма? Не ми е позната. Уж създадоха, нищо не създадоха. Унищожиха всичко, още грабят даже, още грабят. Още има постройки, парцели, още ниви. Двайсет години това правиха. Всичките са такива. Купиха си заводи без пари, за 1 лев, фалират ги изкуствено и после ги дават на..... Къде и тоя нещастник тука, Захариев, дето на КЦМ-то Кърджали дето е, преди това бил на Кремиковци, разказа му играта, оцоцка квото оцоцка и те за награда, айде тука. Айде и това унищожиха. Всичко се унищожава. Ама пак за пари, за лично облагодателстване. Еми сега Кремиковци. Тоя велик бизнесмен, дет отпреди три месеца си създал фирмата. Ти вярваш ли, че той е човекът. Това вярваш ли го? Иди, че убеди, в личен разговор, че ще купиш примерно Девня Цимент! И кой седи зад него, тоя който е на власт в момента! Със сигурност това е държавна гаранция. И така, какво излиза, няма никаква разлика между всичките тези партиии! Никаква! Само че трябва да се гледа, все пак, кой нещо е напарвил, кой не е! Ей сега, те сега го плюят за тези магистрали Бойко, ама вие що не ги направихте тогава? Ко направиха? Сто пъти ги предупредиха „Стига сте крали, не така пред хората....”. Няма, братче, спряха ни те всички субсидии, всички европейски пари ни спряха. Да ти напомня! И ква ни беше файдата тогава на целия народ – да си изравним стандарта с ония, на нашите заплати. И ние отнесохме, зради някакви си там мекерета, които не спират да крадат. Ей, то си пише навсякъде за прите от Европа, като минеш покрай някое училище и детска градина, то нали отпред си пише от кого са прите. А колко време ще им трябва , за да го напарвят това – сигурно 20 години. И като свършат последната, първата ще е пак за оправяне.

И: Най си разочарован от правителството на Станишев май?

Р: Мисля, че да! Ако погледна сега, май съм най – разочарован от това управление. Но пък след 89-та година съм доволен от един управляващ. Имаше един луд –Филип Димитров! От него съм най - доволен. В личен план обаче. Защото заплатата на миньорите тогава стигна около 200-300 долара по курса. И благодарениее на неговото управление тогава, които се пенсионираха тогава, нали се дават по избор три години за пенсия, и всичките колеги тука дават именно тия три години за пенсия! Той беше десет месеца, но все пак ги дават тия години. И го махнаха обаче, защото бъркаше работата. За да задържа долара евтин, за да е стабилен. Тука хората тогава си накупиха всичко – хладилници, телевизори. Ама къде ще ги държиш добре хората – трябва да се граби, бе човек! Системата е такава – все някой да ни държи на дъното.  Пет – шест години са водени преговори със Запада, кое как ще бъде. Нали си чувала за този план Ричард Ран – Пирата?   Беше първият бизнесмен, който идваше тук, такъв финансов експерт. Луканов му дава параметрите на това, което е зимислил. Искат да им направи доклад примерно, какво ще стане като направим това, това и това. И оня им прави доклада. Ама доклада е секретен. Чак сега, преди една – две години, май като дойде Б. Борисов, дето изровиха някои неща, та той като го прочел за първи път щял да падне. Какъв апокалиптичен сценарии е дал. И единственото, че той е американец, те живеят в друг свят, те си нямат хал хабер, те ако затвори супермаркета за два дена ще решат прираста, те ще измрат. Но не се отчете, че в първите години на прехода, имаше още хора по селата и връзката със селото остана. Бурканчетата, туй - онуй. Това ни е спасило. Защото е било нещо страшно. Оня написал – глад, епидемии, завръщане на чуми, холери, хора ще умират по улиците. И те са знаели, че това е почти осъществимо, но пак са си напрвили каквото искат. И какво да приказваме за тези хора! И това е почнато по времето на Луканов, но е продължено и от другите партии. Те всички са от една партия всъщност. Дет се пишеха, за такива, как се викаше, дисиденти, били в затвори. Хубаво, били сте по затвори, ама как излезнахте? Някой задава ли си тоя въпрос. Как се излиза по бай Тошово от затвор? Да робитш ти против властта и така излезнал, и оцелял. Съответно почваш да се съмняваш. Имаше един, той почина, не знам от коя партия беше. Баща му са били буржоа, още по царско време, богати хора, Стефан Савов. „Аз съм бил по лагери, лежал съм” и туй – онуй. После се оказа, че е лежал в лагер, ама найш къв е бил? Понеже висшист, има високо образонвние, те го направили отговорник, да пише, да рисува. Той не е работил! Кво се пъчи, че е бил в лагер! Ей, така са всички. Ама така е, само да сме живи и здрави, пък тези да се оправят. Ако не ги е срам. Но ставаме по –зле. От година на година сме по – зле. Давам ти пример с моята жена. Тя в цеха през социализма стигаше до 370 лв., сега работи абсолютно същото, в частни фирми, дето се пръкнаха от началниците там, кой купи машинки, кой откраднал, но направиха две-три малки фирмички. Тогава стигаше до 370 лв. Сега взима 300лв. За същата работа. След колко години? И тогава обаче баничката струваше 0,10 ст, а сега е лев. Простичко! Токът да речем се е качил пет пъти. За какво говорим тогава? Едно дигне ли се, то и другото с него. Дигнат тока и всичко, което работи с ток и то се вига веднага. Верига. Той Милен Велчев ще излезе прав. Аз тогава малко така, теглих му една майни, виках си тоя дали е ненормален, бъзика ли си. Пък той май си каза истината.

И: За кое?

Р: Еми, питаха го Милен Велчев, когато беше финансов министър, по времето на царя, кога според вас ще се оправим, всичко да е нормално. И той тогава каза „След 35-40 години”! 23 минаха, остават само още 17-18! Горе - долу за вашите внуци май! Точно така излиза. Не за нашите, за вашите! Това бъдеще е голяма работа!

И: Кои са обаче положителните неща след промените?

Р: Еми, има ги. Като, например, можеш да ходиш навсякъде. Проблемът е, че няма с какво! Казваха „българите тръгнаха, няма карти вече”. Българите! Не казват цифра. Кои българи?  Като с банките. 25 процента от българите, държат 25 милярда в банки.  Това са официални данни. А пет процента от 25-те процента държан 20 милярда! Другите 20 процента са с 5 милярда! Ей, къде е външният дълг плюс откраднатото. И продължава да расте! В период на криза! Да ти споделя, защото аз това го подозирах, а и колеги и познати говорят. Дойде тая криза, на някои им дойде дюшаш. Съкратиха работниците, другите опъват каиша и за тях и даже им намалиха и заплатите, на тия които са останали. И им викат „Шт, щото тебе те оставихме, а другите ги махнахме.” Иначе вечер по телевизията ревове, че фалират, а БНБ-то си дава бюлетини по телевизитята и го обявава за нов рекорд. Продължават спестяванията да растат! Веднъж бях слушал едни икономисти, преди 10-12 години, мътеха там, както с тебе ся си приказваме, бистриха политиката, как можела да стане. Единия каза, че има два начина. Единият е така както го правят в Америка и по големите държави. Печаташ пари и хвърляш, без покритие. И въртиш икономиката. Потреблението се качва, производството съответно също и накрая пишеш голям брутен ръст. Това е измислен модел и най – бързо става. Америка от 20 години го прави това. А вторият начин е тоя дет правят нашите политици. Най-сладкият! Най-спокойният за тях. Замразяваш доходите, пей сърце, всичко ти е шест, опукваш си мандатчето, квот можеш чопкаш през мандата. Ама не можели хората да се оправят! Абе еби им майката, с извинение. Кво ти пука. Нали на времето имаше един виц за Жан Виденов. Правили конгрес на партията, в няква зала и Жан Виденов казва „Другари, през изтеклия период, бяхме много добре.” Очаквали се ръкопляскания, ама настъпва пауза.  И някъв будала отзад се провиква „Ами ние?”. Хахах. Това е. Сега караме по лесния вариант. Като Милен Велчев. Ама и той чопна квото можа.

И: И кой не „чопна”?

Р: Оня лудият, дет го изгониха – Филип Димитров. А той наистина  май ше се окаже слуха верен. Дето писаха по вестниците, че бил в лудница. Там дето в „Адаптация”, във филма се мярка, че той нали е сниман в лудницата филмът. А пък може и той да е чопнал. Ама тогава, министър – председател и хоп, изведнъж във вестника, опааа той лежал в лудница. И ония, за секунди, всички копия на филма, засмукали ги и след два дена ги върнали! И малко монтирали кадъра. Та няма да се излагат, я.  

И: А относно другите положителни неща?

Р: Ама, дет викат уж свобода, свобода на словото.

И: Доколко я има тази свобода?

Р: Има, ама..... как да ти обясня сега. Аз се заприказвам, ей така с някого на чашка, и кой сега ще те чуе. Другото – по телевизиите приказват, по вестниците приказват, но кво, кво от това. Пуснаха ли го тоя хубавец, Марио Николов, пуснаха го. Хората в Германия си излежаха присъдите. И кой го пуска – новоизбраното съдийче във Висшия съдебен съвет! Ти си осъден и идва тоя новоизбрания и случаят е приключен на бързо. И заради това сигурно пак ще има клъц на някакви парички от ЕС. Те хората не могат да се месят, само казват, или го напаравете това или не става.

И: Ти как си обясняваш, след като това се вижда и по медиите, защо хората не реагират?

Р: Ти кво ще реагираш? Какво можеш да реагираш. Някой нали трябва да те води. Аз го знам, защото съм бил в синдикатите, бях в „Подкрепа”. Да ти кажа. Примерно, как седят нещата. Аз съм някакво лидерче, например, тука мънинко. И, как да ти обясня сега, те така се зараждат работите, че ако речеш да кажеш нещо, веднага ще те отстранят. Примерно, за синдикатите, 70 % от приходите от членски внос заминаваха за София. И ти с 1,20-1,50 лв членски внос, колко пари ще събереш? Кого можеш да подкрепиш? Ти една стачка за два дена не можеш да подкрепиш! По един сандвич не можеш да има купиш на тия хора! Единствено КНСБ – то платят десет автобуса и ...... Но трябва да те води някой, да има организация или пък човек с пари. Или човек близък до властта.  Ето, те си имат телевизия вече, всяка партия или групировка си има вече телевизии. Т.е медиите манипулират. Кажи коя телевизия ще се раздвижи. „Хрътките”, идат разбутат някоя история, ама ги оставят така нещата, щото им се карат. Единствено, италианското предаване, „Господари на ефира”, ама и те не всичко проверяват, ама поне някои проверява. Идат, разбутат кашата, направят материалчето, вземат парите, хонорарчето и предаването е готово. И после ходи ги хващай. А, иначе, нали софиянци, те нали са голямата работа, те можели да се разбунтуват, да кажат – те основно се бунтуват като трябва да не плащат нещо! Сто години ние им плащаме парното и градския транспорт и още продължаваме. А масово се краде, газта се дига, обаче те викат парното не можело да се вдига. Е, кака да не може, кой ще го плаща? И това всичките ние го плащаме. Тия пари всички ги пращаме в София. За това и Булгаргаз е на ръба, но се съмнявам, че някой ще го купи. Щото някой може да даде 1 лв. За него, ама трябва да поеме и задълженията. И всичко това заради софиянци. Та това ти казвам, че никой няма да стане да ревне. Така са свикнали хората от много години. А ако има, то някой ги е водил в началото.

А къде се отплеснахме ние, а щях да ти разправям за синдикатите! За тия синдикати, дето си мислят, че за да защитавам аз тоя работник, а дори не съм и на хонорар, нищо не получавам, аз съм от добро желание, губя си от личното време след работа, занимаваш се цяла нощ с глупости и накрая пак опираш до директора. Щот ако не си свършил работа, нищо няма да видиш. И им казах, те ме псуваха, ама аз им казах истината. Викам, ходихме на банкети често, поне в Подкрепа беше много  добро отношение в миньорския синдикат, на три месеца семинар, всички, от цялата страна -ядене и пиене. Отчитаха дейността, ама поне нисшият апарат се докосваше до някакви удоволствия! Докато в КНСБ, само председателите и то един път в годината на банкет!  И като се върна, те тука чакат колегите и се чудат какво сме решили. Викам „Решихме да го духат бедните”, те с кви пари си мислят, че ядем и пием. Дефакто големите, които внасят много в синдикатите, те командват и те дават най-много пари, но все пак взимаме от общия джоб, за да ядем и пием. Ама това е навсякаде. Така е и в Европа. Германия каквото каже и това става. Ама това  е нормално.  Никой не разбира, че за да робтиш за работниците, за да ги защитаваш, не трябва и ти да си от работниците. Трябва да си ти дават заплата и да ти е работа, и тогава всяка сутрин, аз ще дебна работодателя пред офиса, ще го чакам с кафенцето, ако трябва на стълбите ще стоя на сгъваемо столче, и ще го дебна. Ама да не завися от него и да знам за какво се боря. Как ще стане иначе. Всичко опира до фианаси естествено.

И: Тук говориш за изградени структури, в които се организират хора, а можеме ли да говорим за гражданско общество в годините на прехода?

Р: Гражданското общество,  аз нещо не мога да си обясня какво е това гражданско общество. То няма определение за него сигурно. Според мене е ако има непримиримост към недъзите на управляващана система и на самото общество. Но недъзите се оправят, като се спазват законите.  Така се оправят. Хора, които са ходили тук по Германия, така разправят. Няма тинтири - минтири.  Бабата, като те види, че правиш нещо съмнително, вдига телефона и вика полицията. И веднага идва. В Англия. Наели цяла къща българчета. На първите етажи една тънки пердета. Кой на работа, кой спи. И комшите почнали да подпитват, кои са, какво правят в тая къща. Тия пердета защо постоянно са дръпнати, питат.  Ще се обадим в полицията! Предстваяш ли си!  Е, това е гражданско общество. Просто наслагване на навици. Но за всичко трябва да се знае, че ще има наказание. Но те от горе пак тръгват нещата защото те не искат да става така. Защото ще важи и за тях! Защото тебе ще те глобят 500 лв., а него могат да го вкарат  в затвора. То и съдебната ни система една. Дет вика вчера тука едни, най – независимата съдебна система. Ама найш ли в какъв смисъл. Че такива огромни ресурси лапат, че направо са независими. Така е тук. И законодателната и съдебната система обслужват само чужди интереси. Но и не е само така. Там има и кадърни хора, но те нямат възможност да се покажат. Или пък като дойде Марио Николов, той отива при еди кой си.  Това е като в един вход примерно. Всичките ако пазим чисто, един да има да  фърля фасовете и да чопли семки, то е достатъчно. Доколкото виждам така вървят нещата. То вече и митология има. Еди кой си, дето Бойко май се изправи и вика „съдийката на мафията”. Е, то това не е случайно.  Като оправдаваш всички от тия известните. Не било верно, имало хиляди изпълнени присъди. Ама аз не говоря за оня мушумрок, мангала, дет си го осъдила, говорим за 100-200 дела, дето сички знаят, дет са големите пари и нищо не се прави. Сигурно ще трябват много години, за да се оправи това. Ей така е, за 15 % максимум работим всички, цялата държава ще работи за тях. Какво да коментираме повече. Годините си го показват, като се обърнеш и така се напасват нещата като се обърнеш. И на някои места, като видиш някакъв, който го знаеш какъв е бил и сега е станал бизнесмен. Майкоо!  За това какво да говорим за гражданско общество или за демокрация. На демокрацията може и да и беше времето, ама идва по изкуствен начин и за това не може  да сатане. Власт се смена с кръв и това го даказва историята.  Това нашето е пряко договорено със западните капиталистически държави и за това пет-шест години, другарят Горбачов се сурна по преговори, пазарлъци, ние сме една пионка в играта. Това е цялата работа. Пазарлъкът е такъв. Спираме да въоражаваме, защото Русия бяха много напреде. И така, ние ще спрем и ще пуснем една демокрация. Договориха я горе-долу каква демокрация, осъществи се. Ако не знаеш да ти кажа. На Иван Костов му дадоха от Американския департамент 115 милиона долара или 150, там някъде беше, да се организира, да е в политиката. Това хубаво, дет ти казвам не можеш да влезеш от никъде иначе. Дадоха му да си организира изборите, да си плати предизборните материали. Ти можеш ли иначе да си позволиш една зала да наеме. Аз някой път не мога да си платя данъците, имам проблем, зала ще ти наемам. А пък американците са си направиле тяхната сметка. Ние сме потенциален пазар и така и стана. От какво ядем сега – от Кауфланд, от Карфур, от майната си. Унищожиха нашето производство и това грабене е със съгласието на Запада. Ние станахме един потребителски пазар за тях.

И: Кога разбра ти за тези неща, кога разбраха хората, че са „излъгани”?

Р: Много хора въобще не знаят за какво става въпорос.  Аз по тия синдикати, като видях вече какво става в София и почна да ми прояснява. Това е още края на 90-те. За това се и отказах от синдикатите.

И: Някои хора смятат, че са излъгали надеждите им?

Р: Е, ако то всички си е било замислено. Кво като са те излъгали.

А от къде се отплеснахме, а аз исках да ти кажа, че едно от положителните неща на демокрацията е, че имаш право. Да речем можеш да гласуваш, можеш и да не гласуваш. Обаче то пак е измислено така, че и като не гласуваш обслужваш нечии интереси. Като гласуваш пак. Пак нямаш избор демек. И за това казваме така всички – да изберем по – малкото зло! Така всяко време си има заблудата, хем най – малкото зло, хем обаче излиза и месия. Сегашната заблуда, която сега ще излезе е другарката Кунева. Партийната работничка, комсомолската деятелка. (имитира я много готино!) Говори все едно съм се върнал 30 години назаде, на някое комсомолско събрание. А кво да знае тя. Тя оттам излезе.

И: Виждам, че знаеш и след нея кой ще е!?

Р: Първанов, естествено! Хаха, след две месеца пак ще го видим, помни ми думата. Той сигурно от личните си пари е дал, оня там да се махне, оня очилатко. Първанов от джоба си е извадил пари да поткупи оня, да го изберат! Ти не се ли питаш как изведнъж секна тая битка между тях. Както щяха да правят извънреден пленум и изведнъж....край. никой дума не обели! Те защото медиите са безпристрастни!!!. Та той ще се върне. Но сега е ред на Кунева. Тя според мен е луда, но бабите я харесват. Била хубаво момиче. Тя няма толко много да спечели, но ще влезе. Пък знае ли човек, може и тя да си купи телевизия или да си напарви.

И: А според теб с ГЕРБ какво ще се случи?

Р: ГЕРБ най-вероятно пак ще спечелят. Те, повечето дето цоцаха от другите, минаха към тях. Така е поне на местно ниво. Но предполагам, че и горе е така. Кунева, аз така си я представам – това е медуза, една хлъзгава материя, това няма хващане. Това е медуза, хващаш я и тя ти излиза между пръстите. Клише до клише, само с клишета говори. Ох, веднъж по телевизията такава сълзлива история извади. Питаха я защо не е Пръмова, а е Кунева. И тя като почна, как много уважавала баща си, много го обичала, за това неговата фамилия запазила(имитира я). Както и да е. Но след нея ще си е Първанов. Еми, като гледам подписите за Белене, те влизат със сигурност, това са им гласоподавателите реално. И аз на това се чудя, защото електоратът им намаля много, по естествени причини, те все пак почнаха да измират. А тия младите им, те са неориантирани.  Ама така трябва, кой за когото си иска да гласува, кой на кого плати. Ако искаш кебапче – яж го! Лошото е, че не за всички има. Има само за избрани. Само за някои, на които тарторите каквото им кажат и те слушат, те са прости като галоши. Някой дошъл ли е у вас? Няма и да дойде! А аз това викам, който дойде и даде пет лева, веднага ще гласувам за него.

И: Иначе гласуваш ли?

Р: Някой път гласувам, някой път не. Последният път гласувах, за Бойко.

И: За Царя гласува ли?

Р: Не помня. Щях да гласувам. Той тогава, той беше модата. Той беше Бритни Спиърс тогава! А като го слушаш и да пукнеш от смях. (имитира го). И накрая зареди 30 дела, всичко си взе което можа, и квот не можеше даже, даже се надскочи. Имах едни приятели от София и те така казваха за него „Абе, мани го тоя покерджия”. Аз не знаех, човекът идва от вънка, той не е обременен, учен. Оооооооооо! А той наистина  бил покерджия. Дет се пъчеше много за дядо му, за баща му. Медалите, униформите на дядо си – всичко продал.

И: Кое ти липсва най –много от социализма?

Р: Примерно безгрижието. Единственото, за което можеше да те е яд е някоя дефицитна стока. Щото имаше дефицит тогава, ама му се намираше колая. Тираджии тук има много, и се намират начини. Ей, тука идеш на ханчето, и с комшото правиш алъш вериш, с турчолята. Следващият месец чакаш тука с толкова пари. Не беше масово. Но му се намираше начина, ако се наложи. Иначе, всички тия в София чужденците, с това се занимаваха. Идеш вземеш от тях валута пък идеш в Кореком-а. Те за такива дребни неща не правиха проблеми. Някой път може и да са правили, но до 20-30-100 долара... Сага това ме мъчеше, че нямаш право да приказваш за политика, да речем. Ама не ми е правило толкова много впечатление. Кво да се правя, аз да не съм като ония дето от буржоазните среди излезнаха, от там с държавните пари сега ми се правят на ощипани моми. Да не ми се правят, щото всичките сме ходили по комсомолски и по партийни събрания заедно. А пък на комсомолското събрание, кво му е лошото. Цъка - цъка, заседанието минава, стандартни неща, нищо работа. Само чакаме да свърши, щото знаем, че на всяко годишно заседание за комсомолците ще има весела част. Айде, банкета. К`во му беше лошото? И те са чакали същото. А иначе има и доста общи неща между социализма и сега. Ей, такива некадърници като сега – те ги издигаха. Щото цареше шуробадженащината. Което си е абсолютно същото и сега. Оня е некадърен, ама дядо му е партизанин. Абсолютно същото. Само дето има много безработица. Иначе ако речеш да си намериш хубава работа, някой трябва да се обади някъде, да те вземат. ...

И: Какво си спомнаш за Възродителния процес?

Р: Еми, да ти кажа на рудника беше пълно с турци. Даже съм им правили проблеми. И тогава им сменяха имената и им даваха други. Имах близък колега. И му го смениха. Той беше много готин, тука израстнал, избягал от село. И естествено като всички беше против. На тебе да те викнат сега и от утре си Меджие? А на тях им даваха един списък, от който да си избират. Викаха ги, имаше там един клуб, и като те викнат, началникът те води. И полицай на входа. Влизаш вътре, а ония отвънка! И така. И така и не се разбра, и до ден днешен не ми е ясно защо стана това. Слухове много. Аз не мога да си го обясня. Не стига, че не беше хубаво, ами и нищо не стана.  Кво като му смениш името, той си е пораснал такъв и такъв ще остане. Пълна глупост беше това. Аз и тогава му виках на колегата, те си знаеха, че така ще стане от по-рано и ние на майтап го карахме, щото не беше на нашия гръб. Та му викам „Тебе ше те кръстим нещо съветско, по - така да е”. И той псува. Ама, кво да напарвиш, срещу властта не се върви. Утре и мен да ме кръстат-  ще стане. Има два вариант иначе с бой или без бой. А пък както ти казах, власт се сваля само с кръв, кардинална и бърза промяна само така става, колкото и грозно да звучи.  Е, като другаря Пиночет. И Турция така, преди генералите какво е било? И сега на там отиват.  А пък нашите генерали, когато трабваше властта да вземат, нямаше как да стане, защото първо са се клели на партията, а после на държавата. И сега нищо не могат да ми кажат. Кат трябваше да се опълчат те на партията служеха. За това сега да си траят.

И: След 89 -та година тези кадри къде отидоха, в полицията?

Р: Полицаи отидоха. Най-големите некадърници там отидоха. Взимат заплата и ти не знаеш за какво. А после в групировките, от полицията влезнаха хора. Защото те бяха в нещата, виждат за какво става дума. Какви пари се завъртат. А сега полицията, като видиш сградата- мизерия. Иначе сега от полицията не можеш да се оплачеш. Гледат си работата горе - долу. Ама, как да ти кажа, те са под натиск. Те не могат да използват оръжие. Какво да приказваме повече. Такива случаи има на пребити полицаи. Не казвам, че преди беше по-добре. Защото преди се използваше груба сила, не се поплюваше. Сега те самите ги е страх, всеки си пази хляба.

И: Така като говорим за толкова различни неща, според теб кое е нещото, което най – силно куца на Прехода?

Р: Законодателната власт! Категорично! Това е стълбът на държавата. Ние сме парламентарна държава. Пък и президент не ни е нужен. Само се влагат в това милиони, за тоя дето духа. Сложи на негово място един салонен управител, да ги посреща от летищата, да ги развежда, да обяснява. Това е. Не ни е нужен. То няма нищо в него. Можел да връща до два пъти законопроекти. Голямата работа. На третия път, квото му дадат, това трябва да подпише. Може да пусне някой престъпник! Ние сме парламентарна република. Не сме Русия!

И: Какъв според тебе е идеалът за държавник?

Р: Идеалът за държавник е тоя дето историята ще докаже, че е напарвил нещо за държавата. Ама лошото е, че това се доказва със задна дата. И тогава със задна дата, виждаш кой е дал нещо за народа реално. Аз ти казах. Филип Димитров – палячо, ама според мен даде най – много на тоя народ. Ама никой не разбра тогава за какво става въпрос. И аз след време го оценявам. Щото ако ги питаш хората, и като ги върнеш назаде, ще се сетят може би някои. Ама видя пътя. Тия около него го изхвърлиха. То така май при повечето става. Има и още.

И: Жан Виденов?

Р: Да, Жан Виденов. Ама на него тогава му става ясно за какво са го сложили. Те за това ги слагат тези хора. Да ти свършат мръсната работа и после да ти духнат под опашката. И те да разправяте, оня беше. Единственият, който хвана здраво властта беше Иван Костов.  Държи здраво и изцоцва държавата.

И: Ще запомниш Костов с лоши неща?

Р: Абе, да ти кажа не си спомням добри. Просто очакванията тогава бяха много големи. За него. Тогава бяха гладните години, 96-та, бунтове, барикади, затваряхме пътя на рудника.

И: И ти си участвал, значи.

Р: Ми, как! Всички. На рудника специално. Естествено, имаше и тарикати, да не участват. Ама много се очакваше от това управление. И за това и разочарованието сигурно е толкова голямо от Костов. Иначе правихме стачки и протести и 90-та година. Тогава пък мислихме, че нещо голямо правим! Пък какво стана. А тези, които участваха в тези работи са още живи, ама си мълчат като шушумиги. А колко милиона ли са вкарани тогава за активисти, пропаганда, за туй- онуй.  Безвъзмезно. Смятай, Иван Костов сигурно поне 50 милиона е сложил в джоба. Те щом на градско ниво примерите са такива, представи си той.  Няколко милиона е чопнал, може да не са 50, айде. Тука ми разправяха едни истории, за председателката на градското СДС, как някакви 50 хил.долара дошли тука. И какво стана тогава – хванаха 10 коли, обиколиха няколко пъти града с тях и айде, парите ги няма. И това са същите щатски пари. А нагоре имало още по – големи суми. Кой ти е за идеята! За идеята пее само Богдана Карадочева! А до хората кво да стигне – може би някоя бира, някой сандвич.

И: Твърдеше се, че част от хората в София, които протестираха, и които нахлуха 97-ма в парламента са били купени?

Р: Там дето, палежа ли?

И: Да.

Р: Ааа, естествено. Та то беше очевадно от кадрите. Детска история. Тоя кадър там, не знам дали си го гледала, една облегалка на стол и ей, така влизат вътре. И счупиха там пет прозореца и голямата работа. Провокатори е имало, пак то като станат нещата и ти се увличаш. Така и с хората. Увличат се. Нашият председател на Подкрепа има кадри от тези събития. Има един кадър, на Радисън, дето едни блъска един офицер. Та този човек е нашият председател на Подкрепа. Тогава от тука пращаха хора за София. Подкрепления за протестите. Бая народ отиде към София тогава. Ама дет викат хората, „Годините бяха такива”. И край.

И: Можеш ли да определиш какви бяха очакванията ти  97-ма година?

Р: Еми, да ти кажа, по-големи от 89-та. Ама сега се сещам, като чух за бай Тошо новината тогава, останах кат гръмнат! Въпреки че то се усещаше, че ще става нещо. Чаушеску утрепаха, сега вече не знам преди него ли, след него ли. Взеха да ги сменят. Усещаше се и въпреки всичко се изненадах. А те му сложили на бай Тошо в чай успокоителното, та да говори пред телевизията. И да ти кажа бая се зарадвах. Казах си, „Ееее, айде , ставаме тука като на Запад!”. Нали знаеш, тогава млад бях, за други неща мислих. Коли ще има! Телевизори! Ама дръжки. Стана по-лошо.  Тогава хоп, няма работа. Най-вече за младите. Яд ме е, че създадоха една мижава икономика. И това е. Най-големите предпиятия са обвързани с властта. И като падне от власт някой – айде, закривания, фалити.

И: Ще ми разкажеш ли за пазара?

Р: Той си е още от бай Тошово време. Просто се наложи като тържище, може би разположението, защото сме разпределителна гара. По-малък разбира се беше, беше импровизиран. То нямаше и сергии. И като почна демокрацията, като почнаха да ходят нашите по Сърбия, по Турция да внасят, да носят. Тръгна търговията. Това е още 90-те, като почнаха да издават международните паспорти. Имах много колеги, дето бачкаха на пазара. То беше всеки на етапи. Тая година ще ходиш да купуваш от Гърция, ама другата не става, че там на границата затегнали режима. Ай, давай Сърбия тогава. Тогава сума ти народ се хвана с търговия и с пазара. Нали всеки се радваше, че има частна инициатива. Да ти кажа, част от хората, които работиха в предпиятията и те като затвориха, отидоха да работят на пазара. Ама малка част, то предпиятията имаха толкова работници, че пазарът няма къде да ги тури.  Да затвориш 5-6 завода с по 3 000, с по 500, с по 1000 души и като ги събереш. Част от тях обаче отидоха. Тук имаше един бум, куцо и сакато да шие. Щото предпиятията, като се разкараха, кво да правят. Всеки шие, купува машини, в къщи или наема помещения. Има още от тях работят. Но се поизчистиха нещата.

И: А слуховете за нередности на пазара?

Р: Еми, нередности, чуваше се, че всичко заминава за София. Че нашата община нямало никаква файда от тоя пазар. А иначе, то е ясно за нередности. Няма начин. С тия такси. То се чуваше за една шефка на пазара. Дето стана много богата. Значи е пощипвала. Ама не съм аз човекът да го доказвам. Ама така е тоя чул, оня чул. То и сега има нередности, дето уж се поизчистиха нещата. Много по-променени са нещата. В ония години там беше тъмна Индия. Не знаеш кой, с кого, къде, как.  Мътна вода. Сега поне се виждат нещата. А пък и доверие нямам много на местната управа. То е като на високо ниво, просто тука е в умален вариант. Търчи-лъжи. Ей, сега от предния кмет бях много доволен. Някои пък викат срещу него, а аз виждам че много неща е напарвил. Пък той ипотекирал сума ти имоти. Обаче може да е ипотекирал, ама вече в тая община има и приходи след неговата намеса в пазара. Ама станаха разни истории, навързани неща. Иначе щяха хората да гласуват за него за кмет, не за ГЕРБ. Например баща му е шеф на Химкомбината. А Химкомбината е на Иван Костов. И синджир. И какво става. Явно му предлагат да стане кмет, ама да се кандидатира то тях. Той не може обаче да приеме такова нещо. По ред причини. Щото ако приеме, да речем, оня черния (И. Костов) може да махне татко му. И тя навързана работата. И за капак, яви се той от костовата партия, за заместник. А за кмет, щерката на един тука, дет не ще целият град да го гледа, Максим. Покерджия и къв ли не. Ама това е излагация след излагация!   Може ли да кандидатстваш за подобна длъжност, а да спираш, да излизаш от колата пиян и да псуваш съгражданите си „майка ви ше еба, комунистическа, докато не умрете, няма да се оправи тая държава”. А ти знаеш как е на центъра, насядали по пейките бабите! Как да го избера? А и то се говори в града, че е покерджия. По цели нощи стоял, инфаркт щял да получи като издумкал 40 хиляди за една вечер. И сега не знам дали пак не е той шеф на СДС-то, пък може и да е щерка му! Хахах! Срещу нея нищо лично нямам, ама като знам кой е баща й. А тоя същия бил казал на всеослушание „Айде, да си ходят комунистите от власт, че за нас нищо няма да остане”. За крадене говори. Какво да очакваш от тоя човек. Ето, това е властта.

И: Щели да връщат паметника на Димитров, в центъра, казаха, че съветниците от СДС гласували със „за”?

Р: Сериозно ли? Не знаех за това. Тоя период не можеш да го прескочиш. Имаше период, началото на 90-те, да сменят името на града! Една смяна обаче знаеш ли какво значи? Цялата документация наново. Всичко да си смениш. Аз от тая гледна точка. И кво ще се промени. Този град е създаден като нов град, за това си е с това име. Няма старо име, ама селото си е пак там, не може да го слагаш това име. Тук не е имало нищо. Ниви. Иначе за паметника като говориш, тогава бяхме в еуфория, и не мислехме. За паметника ми беше безразлично, но за името – не съм съгласен.  А и не можеш да промениш историята. Ама аз съм против, трябва да сме си Димитровград, нов град сме. Да се набутвам аз, за да позволя на някъв си шаран, да ми се пъчи по телевизията!

И: Ти гледа ли преди няколко седмица филмът за Димитровград, по Канал 1?

Р: Да.  Ох, тука някои много насериозно го приеха. Пък, сещаш ли се, оня пияния, еми сега, аз бая се смях. С ония баби. А пък филмът, според мен, показва точно нещата. Показва градът. Сблъсъкът на поколенията. Имат финансиране подобни филми-правят се. Тоя главният, дет бяга непрестанно във филма, той е тоя дето ти казах, дето сам се избра за общински. Същият! Е, това си е живата истина. А относно връзката с Пайнер, еми....то кво да ти кажа. То нищо не виждаме ние от тоя бизнес. Всичко това е другаде.

И: От къде идва този човек знаеш ли?

Р: Гледай сега. 90-та година, куфарчетата, т.нар.куфарчета! Митичните куфарчета! Те всички отидоха по предназначение. И той от там. Пари много. Разпределя се държавната пара. На определени хора. Ти, до вчера си партиен секретар, ти кво разбираш друго – нищо. Ти можеш събрание да направиш, банкет да напарвиш. Маса да наредиш. И ти дават един куп пари и ти казват действай. Ставаме капиталисти, другари. Хотели, казина, кораби купувайте, ако искате. Ама като не разбираш! И каква беше ситуацията, защото аз имам съученик. Ако го питам, той никога няма да каже, че е така. Но просто видях как изведъж, от едно дребно пазарджийско ниво, кокошкарско изведнъж- пъсссссс! И де да знам, всичко тръгва от софийските групировки. Там е Груп, като има Груп има Мултигруп. Кой е Мултигруп – държавна сигурност! Кой е ДС- днешната полиция. Ма, то няма лошо в това. Аз така ги виждам нещата- ти не разбираш нищо, дали са ти един куп пари и трябва да се развиваш. И на места пускаш познатите и им казваш да търсят млади и кадърни хора. Дето разбират. От тях парите- от тия акъла. Да го развият. Така за пари не се мисли, ти само работиш. И според мен Пайнерът е от тях. И има и други примери.  На различни нива. Навсякъде. Те са лицата, а пък парите, никога няма да разбереш от къде са дошли. Човекът, който затвори Марбас, четири рудника, беше на 36 години. Ергенин. Няма жена, няма дете. Имаше леки коли за над два милиона сигурно.  И колко пушки, че е фен на пушки. И това го знаят всички. А тия, дето се облагодетелстваха се една шепа хора. Те мутрите за това бяха създадени. И за това изчезнаха, ако си спомняш, за една вечер. Седнаха горе и се разбраха. И се приключи- разпределиха държавата. И тях ги пращаха, за да изглаждат проблемите на местно ниво. Мутрите си бяха черноработници. За мене те се явиха именно в този период и за това, да помагат при разпределението на парите и на влиянието. Някой иска повече да чопне, да ама не може, дойдат мутрите, набият му канчето и всичко пак си идва на мястото. Той Бойко Борисов, правилно викаше в началото, да им ударят фирмите. Като запорираш сметките и имотите и умира. Още не беше станал голям. А ето ти зависимост, която е ясна. При всяка смяна на властта в София, някой от по-големите дилари го отстрелват. Нов ред. Тука по радиото веднъж слушам, ставаше въпрос за бандеролите на цигарите, и се обажда един от Хасково. „Искате ли да ви кажа, казва си името, коя фирма, дето пълнеше преди касичките на тройната коалиция, тя пълни също сега касичкита на ГЕРБ. Фирмата се казва, някаква си беше за макаронени изделия, не си смпомням. Мога да ви кажа кой ги ръководи. Бивш старши инспектор, името му казва.”. и какво от това. Стоп, кой чул - чул  и се забравя.  И тия журналисти и те замазват. Аз покрай синдикатите, като ги видях какви са журналистите....ужас

И: Ти защо напусна синдикатите?

Р: Защото ти виждаш и там, че е корупция! Всеки гледа да влачи и да сърба!

Вече не ме вълнуват. Това са организации дето...... Ще ти кажа една работа, дето много малко хора я знаят. Иван Костов, като дойде на власт, и се приключиха синдикатите. Дойде на власт. Три дена са били някъде, на Албена ли бяха, на морето, три дена са подписвали една нацинолна харта за гражданско съгласие, така ли беше, не си спомнам, едно завъртяно беше. Май беше, Харта на национално единство. Хубаво звучи. И ни дадоха там една чернова. Голем пазарлък е имало. Аз кво давам, ти кво даваш.  Иван Костов ги оправи много бързо. До там бяха синдикатите. Лидерите, всичките ги купи – на тоя даде нещо, на другия – друго. На всеки според тежестта. Знаеш ли какво пишеше в тая харта за национално съгласие? Двата синдиката, това е официален документ, се съгласяваха да не се вдигат национални стачки. Локални може, дребна работа. И това до приключване на реформите в България! То в Англия още правят реформи, дето са почнали преди 300 години. Какво подписваме ние! А този документ много хора го знаят, щом ние тука получихме чернова, за да знаем в синдикатите. До там със синдикатите! Парата е важна. Синдикатите станаха за ядене и за пиене. Да пият ракия, донесена от някой и някое мезенце. Пресушиме едно –две шишета докато мътим голямата политика. Други идваха напримерно, за да говорят по служебния телефон, ей ти! Председателят, бай ти Киро, той пък искаше да е председател, защото нямаше кола! Пък имаше служебна даваха. И така, поседях, поседях и видях за какво става дума. То нищо не можеш да напрвиш, то схемата така е напарвена. И непрестанно ни употребяваха! Миньорчетата особено. Някой иска тоя министър да падне. „Айде, миньорите, дигайте се”. И викаме. Да не е еди кой си генерален, да е друг. Като че ли ще се оправи Марбаса от това. И викаме. Една от толкова стачки, тук миньорите сме имали поне дестина, едни единствена стачка напарвихме за пари, само една! От над 1200 човек, стачкувахме само 170 човека! За заплата, че изнемогваме. И то само подкрепаджии. КНСБ – то, казионният синдикат, те стачка да дигнат – не! Виж, концерт да ти направят, да се веят знамена, Кичка Будурова да се изтъпани. Грешка нямат. А стачката е голямо нещо. То не е проблемът да я вдигнеш, проблемът е да я приключиш. И така само някой изнасят на гърба си цялата отговорност. Защото аз трябва и да съм на работа едновремено. Щото ако мине проверка и ме олепят може и да ме вкарат в затвора. Щото ще изкарат колко дена не сте работили, каква е фирата на заработката.

И: Вече не виждаш смисъл от съществуването на синдикатите?

Р: Никакъв, абсолютно никакъв! Край. Казах ти, Иван Костов, 97-ма година, пролетта беше. Ама то и до тогава се ползваха само за „стани да седна”. Дай да свалим тоя, дай да кажем това. За някво гражданско недоволство, ама не твоето. И това се замъгляваше под политическа форма – СДС основно. До 97-ма. И като дойда н власт най – демократичният човек.....това е. Ама за тая харта само се спомена тогава по новините. И кой чул- чул. А кога ще ги приключиш тия реформи! И това винаги може да се извади. Ако дигнеш една национална стачка и подлежиш на съд. Веднага гориш в съда. Това е дето викат „Кучето си лае, керванът си върви”.  Преди не даваха на кучето да лае. Керванът си вървеше и без кучето да лае. Сега е обратното. Сега си лай колкото си искаш! Няма кой да те чуе. Някой, някога, ако успее да се добере до някоя медиика и то благодарение пак на чужди интереси. Да се възползват другите политически сили от теб.

И: По твоите думи целият преход звучи някак опорочен?

Р: Еми, той си е опорочен! Ти смятай какво са мислили да правят. Дето ти казах за тоя доклад. Той вече не е секретен, вече го има и в интернет.  Знам, че така ще прозвучи, че казвам, че онова време е било по-хубаво. Но реално така излиза. Сухите факти така говорят. Сега на някои, че не им отърва.... Интересно ми е, че не им отърва точно на такива, които са станала хора, именно по онова време. Или бизнесмени или политици. Щото кво се оказа, че всички са с досиета. Защо не ги разсекретиха толкова години? Никой не ще. Да не говориме за трите тома на другаря Семевджиев! Засекретена работа. Нямало къде да ги съхранява! Унищожаваха на поразия. И си спомням, в едно от младежките предавания тогава по Канал 1, разговор с Илия Павлов. За това как е направил първия си милион. И той обяснава, че е регистрирал първа фирма 88-ма година във Виена. 88-ма, Австрия! Къде ще ходиш, ти бе. Хората, кога са почнали. И аз си мисля, този сигурно се е объркал. После обаче интервюто продължава. „После, ходих да режа едни атомни подводници в Малта. А после работата потръгна и един гръцки милиардар ми даде на заем едни 170 милиона.” Кво да говорим! И накрая дори имаше обръщение към публиката, младите да са упорити като батко си Илия и ще успеят в тоя живот! Ама нема да каже, че на първата му жена, баща й е бил шеф на ДС. То всичко се знае.

Ти също ползваш термина Преход?

Да. Мисля, че е много правилно. И знам какво ще ме попиташ, за края му? Нали?

Да. Защо не?

Свърши за мен, той е напарвен прехода. Свърши 97-ма година. Все пак за мен е и лично. Смятам, че котато се приключи със синдикатите, тогава се постави края на Прехода. Сега вече е друг период, перодиът на ЕС. Работите се поизчистиха. А вече има и такива, които си писаха фирмите на тяхно име.  Въпреки че още, много работи се управляват от поставени лица. Все още. Нищо не може да се каже обаче, тъй като всичко е черно на бяло, законно. Това беше преходът, да яхнеш ентусиазма на хората и да го манипулираш. И сега е така понякога, но ентусиазъм вече няма. Всички казват, че трябва да минат поколения, за да се натъкмят нещата. Сигурно е така.

AttachmentРазмер
Intervyu_G_Y_Kremena_Iordanova_Dimitrovgrad_05_10_2012.doc210.5 KB

Г. Р., "Всичките мислеха че ще идва по-хубаво време, ама аз не виждам по-хубаво да е станало" (интервю, Димитровград, 04.10.2012 г., автор Галина Георгиева, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА С Г. Р., ДИМИТРОВГРАД, 04. 10. 2012 г.

 

[Г. Р. на 79 год, висше образование, паркостроител]

 

Интервюиращ (И) Галина Георгиева

Респондент (Р) - пожелал анонимност

 

Р:  Аз съм от три прехода.

 

И:  Как така?

 

Р: Първия на 9-ти септември, втория на 10-ти ноември, сега вече не знам, дано да няма вече друг.

 

И:  Аз разбрах, че вие сте направили парковете тука?

 

Р: Да, аз тука съм си изкарала трудовия стаж. След завършване на Лесотехническия институт, тука бях изпратена по направление и тука останах.

 

И:  С какво точно се занимавахте?

 

Р: Ами още от първия работен ден се занимавах  с озеленяване, впрочем първата ми работа беше в производството на цветя и декоративни фиданки и храсти в разсадника и още същата година ми възложиха и строителството на централния парк Марица. И така карах някъде, впрочем, аз съм от 2-ри март 1953г. тука и някъде до към 60-тата година се занимавах с това, като на нас, на мен и моя екип, имах двама души техници, майстори, работници, беше възложено и зацветяването на обектите. Ние изработвахме обектите и после си ги осъществявахме с материала, който сме произвели.  И когато започнахме залесителните работи в парка Марица, също, може би към 80% си беше от нашия разсадник и към 20% внос и така. След това вече преминах по всички обекти, с всичко, което се занимава озеленяването, водех се като главен специалист, със строителство, с поддържане и така до пенсиониране. Впрочем, аз се пенсионирах 83-та година, но след това работих още три години, като проектант пак по озеленяване и така навъртях 33 години. Като излезнах в пенсия, тогава вече други неща, имах внуче, помагах в отглеждането на децата, сега се занимавам вкъщи, с домакинство, с болести. Ами живота е това.

 

И:  През 89-та вие вече сте били пенсионер, направи ли ви някакво впечатление, нещо промени ли се тука с падането на режима? Какво за вас се промени?

 

Р: Ами, аз след 89-та година, много време прекарвах при дъщеря ми, тя е в Казанлък и впечатлението е такова, че едно и интензивно строителство, каквото имаше в Димитровград, първите години за Димитровград се отделяха много средства, държавни средства нали. Имаше много пари и се стоеше, тогава строяхме по стопански начин, само се правеха финансови сметки, с които се теглеха пари от банката и са финансираха обектите. След това, някъде към 73-та година, се създаде едно предприятие „Благоустройствени строежи”, дотогава съществувахме към Градски народен съвет се казваше. След 73-та година се отдели строителството от градския съвет и тогава вече финансирането се пое от една организация имаше за изграждане на населените места и трябваше да има пълни документации -  проектосметни  документации, това се наложи. Тогава в Димитровград все още много се стоеше, защото нови квартали се създаваха и където се застрои високото строителство, веднага се правят и улиците и озеленяването и всичко, но проекти нямахме. Тогава, аз така оглавявах озеленяването, създадох едно, като дружество на озеленителите и ние привлякохме и други специалисти – геодезисти, ВиК, електро и ние приехме да си проектираме наште проекти, защото трябваше да се строят. И колко, 2-3 години съществуваше това дружество и после вече, понеже проектите чрез НТС ставаха, закри се тази дейност и дружеството се разтури, но вече бяхме влезли във връзка с някой проектантски организации, които имаха специалисти по озеленяване, до тогава нямаше специалисти по озеленяване. В Хасково се създаде такава група, в Пловдив, в София и ние сме работили почти с всички, но и средствата почнаха да намаляват. В 72-ра година, през месец юли, излезе едно решение на Политбюро тогава, за Благоустрояване и хигиенизиране на Димитровград. В него имаше много мероприятия, с които се задължаваха и тука големите предприятия – Химически комбинат, Вулкан, МАРБАС , ТЕЦ Марица 3 и некои по-малки, те ги задължаваха с известни благоустройствени и екологични, бих казала, в смисъл да са намали замърсяването на града. А за градския съвет се отпускаха по 500 000 лв., за ония пари, бяха много пари, за благоустройство. Това беше до 75-та година, след това, като продължение на това 256-то постановление, се казваше, излезе друго решение, с което пак се задължаваха некои организации с разни мероприятия, но вече нямаше така целенасочени пари, но тогава  пък се създаде самооблагането и от самооблагането всички средства  с тях се финансираха благоустройствените мероприятия, включително и озеленяването.

 

И: А какво е това самооблагане?

 

Р: Самооблагането е върху дохода, които има всеки работещ човек, един процент или един и половина, всяка година се гласуваше колко пари да се удържат и се внасяше в специална сметка и по тоя начин се набираха пари. От 78-ма година обаче се криха тия мероприятия, Градския съвет стана Общински народен съвет, защото към община Димитровград се придадоха още 17 села и мероприятия  благоустрояване се прехвърли към, създадена е една организация  БКС- благоустройство и комунално стопанство. То обедини освен мероприятия благоустрояване към Общинския съвет, а мероприятие озеленяване се занимаваше освен с уличното строителство и поддържане, с ВиК строителство и поддържане,  и с поддържане електро. Когато премина към БКС, много се оскъпи финансирането на всички обекти, защото вече Общинския съвет даваше задание, за кои обекти и какво да се планира и БКС изпълняваше каквото е предвидено, но парите все повече намаляваха, но не само за озеленяването, но най-вече за озеленяването. Озеленяването се смяташе малко като такова мероприятие, където с него и без него, но все пак имаше. Различните кметове, различни погледи имаха към озеленяването. От 74-та година, към мен дадоха и опазване на природната среда и към БКС парите също са били, но вече по-скъпо струваше всичко. Почувства се така една стагнация, все пак за поддържането се отделяха пари, все пак нещо като го направиш, трябва да го поддържаш иначе то си загива. Това не всеки го осъзнава, зеленото строителство работи с живи организми и те умират, ако не полагаш грижи, това е като едно дете и така някой обекти се влошиха. След 10-ти ноември вече тая стагнация се почувства много остро, смениха се и други кадри, ние бехме един много голям инжинеро- технически колектив, но полека, който се пенсионира, не се назначава на негово място друг и така кадрите се намалиха и сега в момента аз не знам дали има некой специалист. Имаше един техникум в Пловдив, който Техникум по озеленяване, него го закриха, като откриха само една паралелка към Строителния техникум, но не са идвали кадри от тоя техникум, докато преди идваха, въпреки че всичко се научава в практиката. След така наречената промяна, стагнацията се почувства във всички направления, не само в озеленяването и вече нови обекти почти не се стояха, старите не се поддържаха, много от обектите почнаха да пустеят, парковата мебел почна да се руши и така продължи доста години. По това време, ние имахме и много монументално изкуство- паметници, фигури, бронзови, всичко изчезна. И от 2003-та година се почувства едно живване, тогава имаше един ланшафтен архитект, М. Запранова се казва, тя сега е в София, тя така беше инициативна, аз много я харесвах, обаче тя се измести в София. Това живване се състои повече в реконструкция на некой стари обекти и в поддръжка, но не такава, каквато е необходима, например поливката навсякъде се спря. Това паркче (срещу библиотеката) 2004-та го откриха, другото, ние го наричаме театрална градина, защото там по проект трябваше да е сградата на театъра и ние там направихме нещо, засадихме фиданки, облагороди се, жив плет се огради и така я нарекохме театрална градина, но така и не се построи този театър, та тая градина също се реконструира по план, аз много го харесвам. След това се направи и реконструкция на площада пред общинския съвет, а пък булеварда, който сега е  пешеходна зона, преди беше по средата булевард, а от двете страни минаваха рейсове и в чест на 100 годишнината на Г. Димитров, се планира една реконструкция на булеварда и тя стана от 81-ва почна, до към 84-5 година, закриха се уличните платна и сега стана много хубаво. Преди 2 години, 2010 г. се направи една детска площадка. След реституцията, тази градина се реституира и там изградиха бензиностанция , хубаво стана, обаче аз много не го възприемам и там в тази част, която не е реституирана, направиха една детска площадка от Ротари клуб и много се посещава, гъмжи от деца и това е новото. Сега, в квартал „Славянски” и квартал „Хр. Ботев”, там се направиха някои, които си разкриха заведения и услуги и около тях си благоустроиха така малко. Това е новото иначе така нова квартална градина, няма построена. Димитровград на времето беше най-озеленен град и тука два пъти печели първо място по озеленяване, имаше една комисия, която обхожда градовете и класира, 74-та и 78-ма Димитровград го класираха на първо място по озеленяването и така получи прозвището „Град-градина”. През 2010-та мисля че беше, пак при един такъв преглед, пак го сложиха на първо или на второ място. Но кмета, който беше тогава, беше Стефан Димитров, той ме срещна веднъж и ми каза: Знаеш ли?, викам Знам, знам. и той вика; Благодарение на вашта дейност. И той поде, така чувства се едно подобрение, но има още много да се прави. В града има три парка, не знам дали ги знаете.

 

И:  Нямахме време да се разходим из всички.

 

Р: Най-напред започна да се строи парка Марица от 54-та година, аз постъпих на 2-ри март и през есента ми възложиха строителството на парка и започнаха залесителните работи по план на Главпроект и тогава беше единствения парк в България, който е проектиран от специалисти и със всичките му части, с озеленяване, с пътна мрежа, с ВиК. Там се предвиждаха 3 езера, които се свързват с канал помежду си и се предвиждаше тия езера да се захранват от р. Марица, обаче нивото й спадна с повече от 10м и стана невъзможно, въпреки че се изкопа езерото, но няма от къде да се пълни и инж. Цолов дойде като консултант и той предложи с помпи да се изчерпва от Марица вода, обаче оказа се, че тия помпи се задръстват много бързо от листа и е невъзможно. Тогава той и аз даже се намесих, да се вземе вода от Добричка река и можеше течаща вода да се пълни езерото, обаче много скъпо съоръжение и така остана, сега езерото обрасна, стана като джунгла и така си остана. Тогава каквото се направи, но към 1985-6-та година, асфалтираха се алеите, площадките и това, то беше едно поле, имаше малко черници. Имаше една юбилейна алея, която се създаде с участието на побратимените градове на Димитровград, те са в Унгария, Полша, Италия ... общо 5, те участваха, когато се честваше 25 години от създаването на Димитровград и се засадиха едни смърчови дървета, това беше 72-ра година, сега са големи дървета. Тая година, чак тая година сложиха един знак там, да се знае защо са посадени, на 65-тата годишнина. Та парка, това е, след това нищо не е правено, а имаше плувен басейн с олимпийски размер и съблекалня към него, нищо не личи че е имало. Имаше детски сектор с детски басейн, той също е изчезнал. Сега се поддържа в централната част, която много са посещава. Първият парк, които се откри за посещаване е парка Никола Вапцаров, той се построи от Химкомбината, туй като граничи с квартала, в който бяха жилищата на Химкомбината, кв. Толбухин се казваше, сега е кв. Славянски. Той беше един много хубав парк и аз с мойте деца съм ходила всяка неделя, защото имаше детски кът, езеро, ресторант, люлки за големи хора, те още се ползват. Входа беше оформен много хубаво, има и зоокът, които сега се реконструира, детската площадка също се разшири, след това имаше голям фонтан с водна каскада и водни огледала със светлинни обекти, обаче от тая водна каскада вече няма нищо. Имаше лятно кино, аз за първи път там видях Лили Иванова и така съм го запомнила, след това да идвали и други, но и от него вече не личи къде е било. Тая водна каскада завършва с два фонтана, фонтаните още от наше време не работят, защото се напукаха, те не са правени по технологични изисквания и трите се напукаха и не задържат вода. После опитаха с епуксидна смола, но нищо не помага и се спряха. Езерото с ресторанта се поддържаше доста време и след промяната, но после се изостави , езерото е обрасло, от ресторанта нищо няма. Там се изгради и планетариума, той е със сеизмична станция, който работи и сега. Та парка Вапцаров, още 80-та година го зададохме за реконструкция с решение за тия водните ефекти как да са направят, обаче имаше един Любен Бошков, озеленител към Главпроект, той пое да го направи, но представи един проект, като се гледа тука му се направиха много забележки  да се преработи и той обеща да го оправи, но замина за чужбина и проекта се замрази. Централният парк и него го дадохме за ново решение, защото се оказа че тия езера малко са неудачни, но и други неща имаше, които като неудачни просто и не се построиха, но и той така остана, с идеен проект. Направиха предложения за промяна, но така и не се стигна, дали парите са свършили, не  знам. И третия парк, парка Пеньо Пенев, той си е един уникален парк  за страната, обаче този парк, той се състои от четири част: централна част, източна каскада, западна каскада и детски сектор. Централната част, централна алея е фактически и източна каскада са направиха, но 69-та година и паметника тогава са направи на Пеньо Пенев, след неговата смърт, той се самоуби 59-та година и когат се честваше десетгодишнината се извадиха тленните му останки и се положиха там, направи се паметник с един обелиск и главата му 6м висока, а обелиска е 8м и има една плоча с надпис „Добро утро хора”, така се казва една от неговите стихосбирки. Та това беше завършено, след това се направи западна каскада и детски сектор. Знаете ли кво ша ви кажа, този който го строи, това което му идва от сърцето и ума как да го направи, никой проектант не може така да го направи и затова и западна каскада е малко по... защото пак по стопански начин е изграждано, без детайли, без сметки. Сметките са правеха тука, внасяха се в банката и се теглеха парите. След това, вече като почнеха да идват проекти като чели не можа да се създаде такава хубава среда. Пък детския сектор е на три нива, можеше да се оформи, да стане като приказка, а те се предвидиха такива детски съоръжения дето ги има навсякъде, можеше да стане нещо много по- оригинално, обаче по проект нема оригинално направено. Но и вече парите свършиха, направи се алеината мрежа и три беседки се направиха. Вече след 90-та година, в най-долната част са монтирани детски съоръжения, но независимо от всичко парка си остана уникален парк. Сега далече е от това което беше, езерата спряха да функционирах и започна растителност да навлиза в него, другите неща са рушат, водните лилии изчезнаха. Сега, от няколко години  са пусна вода няколко езера, не във всички. То и преди имаше оборотен цикъл изграден, но ползваше се питейна вода, което идва много скъпо за общината и поема много голямо количество вода и се чувства в града и се направи проект за промишлено водоснабдяване и тоя проект се изгради вече от БКС. Строителната организация беше Строителни войски, имаше едно време, вече ги няма, те го построиха, направиха помпена станция , направиха се водопровода до горе, направи се водоема и от него трябваше да се поддържат парковете и всички обекти които са от южната страна на жп линията и имаше няколко промишлени предприятия, които също можеха да ползват от тая вода. Обаче, когато трябваше вече да се включи тая вода в  мрежата, се замрази и така остана. Сега, миналата година ми разправя един, дали знам за тоя. Знам го, аз съм един от хората дето най-много настояваха, защото виждам, че за града иначе няма да има вода, ако се ползва само питейна вода. И той ми каза, че кладенците, помпените станции, всичко е разбито и заграбено и така. От тоя проект нищо не остана. Ние бяхме добър колектив специалисти, имало е противоречия между нас, обаче общо се действаше в една насока и добре се действаше, бехме всичко малко фантазьори, обаче фантазиите ни не можаха да се осъществят. Например бяхме проектирали водозапорни съоръжения на река Марица, защото тука жестоко се изчерпва пясъка на реката и тя падна с повече от 10м сега, тогава беше с повече от 6м паднала, с това се обезводняват кладенците, от които се черпеше питейната вода, обезводняват се парковете, основите на мостовете се разкриват и едно от нещата, които искахме да се постигне е да се ползва и за спорт Марица- с лодки, с такива неща. Това нещо се одобри. 72-ра година излезе едно77-мо решение, което задължаваше Окръжен народен съвет да проектира и да започне строителство на Водозапорни съоръжения, но то стигна само до някой геоложки проучвания и до там спряха, но понеже основите на мостовете наистина се откриват, от министерството на жп си укрепиха основите, направиха едно водосборно съоръжение. Едно друго, тука има едни Меричлерски извори, за тях казваха че са втори в Европа, след Карло Вивали, навремето цар Фердинанд е построил там една сграда, където е имало, те я наричат водоналивна, но имаше и една сграда с легла, към неква здравна служба, там имаше около 20 легла и хората се лекуваха, тя е малко алкална водата и лекуваха язви, гастрити, но после се спря, ХЕИ я забрани. След това, бутилираха там вода де, но не отговаряли хигиенните изисквания и ХЕИ забрани, след това за цистерни ползваха и това го спряха. И сега- нищо, водата не знам къде ходи, тя така си тече, което е престъпление според мене. И тука с една заместник председателка имаше Жонкова, измислихме да искаме да се направи тая вода до Димитровград  да дойде и тука имаше един профилакториум на МАРБАС и до него да се доведе и тука вече да се ползва. И това не стана, то си беше само фантазия. Химкомбината пък при един генерален ремонт освободи много тръби, които не помня как се казваха и ние ги взехме с намерение да правим ледена пързалка в района на спортната зала- и това не стана. Тогава съм мислела, че ще станат, а сега си мисля че е било фантазия. Това е.

 

И: А какво се случи тука със заводите?

 

Р: Със заводите... между другото искам да ви кажа, че при изграждането на парковете много голяма помощ ни оказаха на нас заводите, всички заводи и другите предприятия. Имаше една програма 68 предприятия в града беха разпределени в кои паркове и направиха много, например Вулкан осигури чакъла за настилката почти на всички алеи и площади; МАРБАС осигури бордюри. Аз имам една книга, ако искате ще ви я предоставя, там са описани всички, сега не мога всичко да си спомня, много неща помня де, но в момента не ми идват на акъла. Някой път можете да прочетете някой неща, да видите какво се е мислило. парите така изведнъж свършиха, то не е изведнъж от 72-3 –та започнаха да намаляват и само на бюджета не става. Вие ще го разгледате, тука като се изкачат стълбите на парка П. Пенев имаше една скулптура на бригадир и бригадирка и надпис със зелени растения „Елате хиляди младежи„ обаче изчезна тая фигура, тоя надпис, така са се срасли буквите, че не се чете, трябва да се поддържа. Ей тоя нуфаролотеум, ходихме с един бай Яни, той беше по поддържане на улиците и аз бях ходила в Кърджали и там в едно малко водно басейнче, няколко корена лилии и казвам на колежката там да ми даде едно коренище и тя ми даде и го засадихме нали, приготвихме едни специални корита и там се засаждат . И тоя бай Яни като го видя и вика: „О, ма то има тука по река Мартинка колкото искаш”. Ми викам: Дай да отидем тогава и да вземем. И отидохме, с една каручка, щото то  тогава още нямаше леки коли и наистина едни големи листа, обаче дълбоко и няма как и на едно по-такова място, той ме държи с едната ръка и аз успях да извадя няколко коренища, и ги засадихме, обаче се оказа че не са водни лилии, те със същите листа, цъфнаха едни жълтички – нуфаролотеум. После и водни лилии, да ви разправям то пък беше голяма работа. Ходихме в едно Попово има едно село и някой от наште работници каза, че в землището на Попово го има това растение в едно като блато и аз взимам една кола, от ОФ тогава ми дадоха една кола с няколко души работници и отиваме, и една техничка с нас и отиваме и шофьора го намери това место. Имахме едно момче, едно турче Мехмед, вързахме го с едно въже и го пуснахме в това блато, да не се удави и той навлезе и наскуба коренища и в едни чували ги сложи и в туй време идва един Горски, Полски с една пушка, „Кво прайте вий тука, кой ви разреши, как така?” И аз казвам „Ами ей така, ний не ги взимаме за продажба, ний прайм един парк в Димитровград и за там”, той вика „Хайде с мене в кметството”. И аз с него в кметството и му обяснявам каква съм, що съм и че искам тия водни лилии да ги засадим в парка и той се засмя и каза да си ходим. Такива спомени. Моят мъж и той работеше при нас, ний сме колеги. Вие сега кой курс сте? Мойта внучка е трета година полиграфия.

 

И: Къде се учи това?

 

Р: В Пловдив, а пък внука е по-голям от нея, той завърши Кинезотерапия  в София, после и магистратура и сега започна  работа, ама такава работа, не знам как се казва, каквото си изкара и го дели там с работодателя, на процент. Той също си има там разни мечти. Аз имам много да разказва, моя живот така се е свързал с Димитровград, спомени колкото искаш.

 

И: Какво се случи със заводите, като дойдоха промените?

 

Р: Ами, заводите след промяната, най- напред си работеха нормално, обаче изглежда вече, не знам аз не съм в течение, бях в пенсия, но след приватизацията Химкомбината се приватизира и се намали много производството. На моята сестра съпруга  беше 11 години  директор на Химкомбината, тогава имаха над 5 000 души работници, сега са 800 човека; МАРБАС се закри и той имаше към 5 000 души, те имаха много рудници тука, около Димитровград, правиха един рудник в Здравец и докато го откриха, го и закриха, сега няма и един човек; ДЦК Вулкан имаше към 2000 души, сега не съм сигурна, но към 300-400 човека и пред закриване; други имаше тука един ПЕК Полиестерна коприна, той са  откри някъде 80-та ли, 82-ра ли, тия години, той се оборудва с японска техника на много високо ниво и започна работа, после го приватизира една турска фирма и тя го закри, сега има само пазач; ТЕЦ Марица-3 още функционира; консервения комбинат поемаше много работна рака от тези неквалифицирани кадри, много хора там работеха, сега няма никой, там се приватизира от някаква бизнесменка от Бургас и сега тя го продава, там разположиха Кауфланд. Не знам младите хора къде намират работа.

 

И: Правилна ли беше тая приватизация?

 

Р: Ами от къде да знам,  не знам, за не съм в течение на тези въпроси. На сестра ми съпруга, моя зет, той някъде към 82-ра-3-та  го изтеглиха в София, а тя остана тука да си работи и 90-та година вече заминаха цялото семейство и той получи удар на работното си място и почина на 56 години. Не съм имала така близки контакти, от които да разбера, не мога да ви кажа.

И: А като започваха промените 89-та мислехте ли че нещо хубаво ще се случи, че към по-добро ще се променят нещата?

 

Р: Ами всичките мислеха че ще идва по-хубаво време, ама аз не виждам по-хубаво да е станало. Може би щото аз съм си пенсионерка, с една малка пенсия, ний едвам закърпваме двата края с моя съпруг и той е инженер-озеленител, 36 години работа, аз- 33, мойта пенсия е 233, неговата е 240, с това караме. Имаме син, който не е добре, инвалид, той получава една инвалидна пенсия и това е, а дъщеря ни завърши медицина и се омъжи за нейн колега, той е от Видин ама отидоха в Казанлък, там са на работа от много години, от 91-ва година са в Казанлък. Не знам сега някой може да са по-доволни, които да били по-млади и са се насочили към бизнес, към нещо друго- курсове, преквалифицират се, обаче за мен, за нашто семейство специално  е така, за храна горе- долу се оправяме, но за ремонти или нещо друго не остават пари.

 

И: А мислите ли че ще се оправят нещата?

 

Р: Всички така мислят, дано се оправят за децата, за внуците, дано се оправят. Аз за това ви казвам че съм в три, щото и преди 9-ти септември си спомням разни неща, аз бях гимназистка вече, спомням си много работи. Мойто семейство беше добре, после, ние сме 5 деца, секи си тръгна  по своя път. Най-голямата ми сестра беше икономист, тя почина, аз съм втората, след мен имам брат, които е строителен инженер, след него имаме още 2 сестри, едната завърши агрономство, тя почина миналата година, а другата завърши Обогатяване на полезни изкопаеми, тя работеше в Химкомбината тука, по разпределение. Тя дойде тука, щото аз съм тука и настоявах, но понеже тука си кара стажа и я приеха тука, тук се запозна със съпруга и има две деца, сега са в София, баща им почина. Децата на сестрите ми, на брат ми са много добре, работят си. Вие от къде сте, аз съм от Сандански.

 

И: Кога дойдехте в Димитровград?

 

Р: Тука, на 24 години завърших, дипломирах се, обаче в деня, в които защитих дипломната си работа, съм припаднала, загубила съм съзнание и една жена лекарка ми е оказала първа помощ. Дали съм била гладна, дали съм била преуморена, не знам и отидох на другия ден да ме прегледа и каза ми, че е нещо сърдечно  и ми даде една бележка, с която ме освободиха от, защото когато аз завърших имаше закон, че 100 дена след завършването трябва да отидеш по разпределение, къдет те прати Министерството, ако не отидеш, лишават те от правоспособност за 3 години и трябва да платиш и глоба, та тя ми даде един документ, с които ме освободиха от това. Ние с моя съпруг сме от един курс и като завършихме двамата  смятахме, той не беше служил войник и като отслужи, двамата заедно да отидем някъде на работа. Обаче, него не го взеха веднага войник, а го взеха след 1 година и така стана че него го взеха казарма, а аз дойдох на работа тука, но служи съкратено, тогава се служеше 3 години, но той служи 1г и 4 м и като се уволни 54-та година, дойде тука да си почине, но там където живеехме, тогава живееше председателят на тогавашния градски съвет и една вечер се качи при нас и го пита него какви са му намеренията и му. Каза да почне работа в Съвета и той се чуди, чуди и се съгласи и почна работа. Аз забременях и като се роди детето, накъде, тука ни дадоха веднага квартира, жилище. Дойдоха от Казанлък двама души, той е от там, да го уговарят да почне там работа и той вика „Ами съпругата и тя трябва да работи? И на нея ша й намерим работа”, ама не казват каква. Аз казвам „Ами ние имаме малко бебе, трябва да имаме жилище”, но те казаха че в Казанлък сега няма и ми предложиха в околните села и аз казах на мъжа ми да си стоим тука и си останахме. После ни дадоха още по-широко жилище и си останахме тука, но и друго, като започнеш нещо искаш да видиш до къде ще стигне, увлякох се по строителството на парка Марица. Тука, докато беше сестра ми беше добре, сега се чувствам като дърво без корен, нямаме тука роднини. Което съм казала излишно вие ще го махнете.

AttachmentРазмер
Intervyu_G_R_Galina_Georgieva_Dimitrovgrad_04_10_2012.doc82 KB

Георги Георгиев, „Да ти кажа ние бехме откъснати от света и изведнъж това ни се видя трудно, това не може да се асимилира лесно! “ (интервю, Перник, 27.06.2012 г., автор Надя Манолова-Николова, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА НАДЯ МАНОЛОВА-НИКОЛОВА С ГЕОРГИ ЕВГЕНИЕВ ГЕОРГИЕВ – ЕЛЕКТРОТЕХНИК, ПЕРНИК, 27 ЮНИ 2012 Г.

Н.М. Моля ви да се представите, как сте свързан с Перник?

Г.Г. Роден съм в град Перник, родителите ми, както се казва на граовски, са кореняци перничани, майка ми, баща ми, баба ми, дядо ми, всички са от Перник. На 68 години и половина съм, тука съм учил основното образование, завършил съм гимназия, беше ІІ политехническа гимназия, „Христо Ботев“ сега тя не съществува.  След отбиване на военната служба в Плевен, като старшина школник, в ШЗО, Школа за запасни офицери, сега е закрита, и втората година в Момчилград, след това вече трябваше да започвам работа тука в Перник. И то в Завода, наречен тогава Д-е М-е З-е; казваше се Държавен металургичен завод  „Ленин“ ; започвам през 1964 г. в Листопрокатен цех, като електрошлосер. Започвам да уча вечерен техникум, защото тогава имаше изисквания, особено тези електротехници, техници трябваше да имат техническо образование, не само гимназия. Сега не знам дали се учи така, май нема такова нещо. Тогава след гимназия се учеше още две години за да станеш техник, а тези които си учеха в техникума четири години, направо си ставаха техници, а ние с гимназията - требваше да учиме допълнително.

Н.М. Кой вечерен техникум е това?

Г.Г. Вечерният техникум също се казваше „Христо Ботев“, той още съществува.

Н.М. А това е Минния техникум?

Г.Г. Да, това е , само че ние вечерно време учехме, не там където е неговата сграда сега на „Пашов“/кв. Ив. Пашов, б. Н.М./, а в гимназията. Беше по-удобно, идваха учителите от Минния техникум, аз съм завършил минна електромеханика, нищо че работех в металургията. Така, че вечерно време – там се учеше.

Н.М. Трудно ли беше?

Г.Г. Ами да ти кажа никак не беше лесно, защото си на работа, вечерно време вместо да се разхождаш, да излезеш като един младеж, нали, отиваш на училище, само един час, имаше по трудовото законодателство, един час ни пускаха по-рано от работа, щом учиш вечерно и работехме обща смена, за да можеш да ходиш на училище.

Н.М. Да се запишеш и да учиш-това беше твоя инициатива или на ръководството на място в завода?

Г.Г. Не, не, това беше моя инициатива, даже тука беше ме записал г-н Иван Манолов, аз бех още в казармата, и даже предварително ни пуснаха, тези които ще учиме в техникуми, които ще следват, полувише имаше тогава, специализирани заведения и други и накрая си спомням на 30 септември, без да дочакаме заповедта на министъра, то това пак беше заповед за всички тия дето ще учат, се освобождават на тая дата от военна служба след две години. Знам, че кандидатствах във ХТИ-то/Висш химикотехнологичен институт, сега университет, б. Н.М./, но не ме приеха и си почнах тука в Техникума.

Н.М. Това промени ли заплащането? Позицията ти ?

Г.Г. Не, отначало не. Защото за да ти променят заплатата, там  ние работехме  на разряди. Сега не знам има ли ги, или не, не се интересувам. Докато  аз се пенсионирах през 1995 г. до тогава ги имаше.

Н.М. Най-вискоият разряд кой е?

Г.Г. Най-високият разряд тогава беше 8-ми, а сега е 7-ми, мисля че това още не са го изменили, там където я има тази система.

Н.М. Ти се пенсионираш с 8-ми разряд?

Г.Г. Да, с 8-ми. После се пенсионирах в Мината със 7-ми, по новата система, така беше едно време 8-ми, но по новата система аз съм 7-ми, най-високия. А съм започнал с 3-ти, така се започваше, много редко, некой да започне с 4-ти разряд, да кажем който  е завършил техникум. После имаше една практика, която се учеше в гимназията, имаше едно трудово обучение, всеки да вземе някаква специалност и аз имах специалност стругар и имах там 4-ти разряд. Но не съм почнал като стругар, не мислех да продължавам изобщо с тази професия. А имахме и практика в завод „Струма“, като стругар, ..

Н.М. В кои години си рабитл в завод „Ленин“ ?

Г.Г. От 1964 до 1972 г., седем години и четири месеца, даже си вземах и образец 30 за пенсиониране. 1972 г. март месец напуснах. Причините ги знаеш, няма ди ги коментираме тука. / б.Н.М. внезапната смърт на баща ми – Иван Манолов през 1971 г./

Н.М. И така трудовият ти стаж до 1995 г. е в индустриален Перник, в рамките на града?

Г.Г. Да в Перник, напускал съм го само за три години, имал съм и такава ситуация... Но в завода, там беше нещо огромно, работеха сигурно над 10 000 човека в ДМЗ-то. Но да си дойдеме на думата, защо загинаха нашите предприятия, нашта индустия тука? Защото , например в завода, там където аз работех на стан 1 100, там се работеше по абсолютно първобитен начин и то през 60-те години, беше срамота там, ако сега го видиш некъде заснето, направо ще се хванеш за главата, как  беха валцьорите със железните обувки, как раздираха ламарините на ръка, и жените с едни клещи, ...

Н.М. Е, нали е стан?

Г.Г. Бе какъв стан, нагрева се парчета ламарина,  минава през едни валци, уж ги валцоват и после требва да се отлепат, докато още са топли. Ако не стане това, чакат да истинат, после едни жени с големи ножове ги раздират, знаеш ли какви жени? и как работеха там жените? Там беше първобитна работа, направо аз ти казвам,  робски труд! И сега всеки говори, имаше тогава работа, имаше ама, ето тоя стан беше !, не знам  тая техника от кога е била, сигурно я 20-те години от миналия век... , я миналия век?! Не знам!

Н.М. Тя е била сигурно руска?

Г.Г. Да, руска беше, целото оборудване на ДМЗ-то си беше руско. Та дори, когато се строи ЕСДЦ-то, само да поясним това е Електростоманодобивния цех. През 80-те години, до тогава стоманата се добиваше в Мартеновия цех, и в едни големи кофи, получаваха се т.н. слитки. Там се отлива стоманата, с различни марки и т.н. , после се вади се от специални форми такива. Имаше даже  виц за един там, на пропуски беше шеф, и му се обадили, абе еди кой си е турил в чантата си една слитка да я изнесе..., а тоя шеф не знае какво е слитка. А то тежи тонове, не може да я  сложи в чанта!  /смеят се/ Така се произвеждаше стоманата, първо чугун, после стомана, и с добавки, старо железо и съответните добавки, на манган, силиции, зависи каква стомана се произвежда. До като сега се измени тая работа. Първо се закри Домения цех, който произвеждаше  чугун, първо защото е трудоемко, второ сега почнаха да произвеждат повече стоманата, повече по електрически път. В електродъгови пещи, в тях се вкарват едни големи електроди и с много силен ток от трансформаторите  се подава ток, и там се топи ...като имаш предвид не се използва чугун. Използва се старо железо и съответните добавки,  за да се изкара стоманата и веднага това като се отлива от кофите, те са много големи, огромни.... Тука първо в ЕСДЦ-то беха докарали руски пещи  и след това ги смениха с шведски. ?

Н.М. А, кога стана това? Ти не си бил вече тогава ?

Г.Г. А не,  аз работих там малко. Като напуснах от завода 1972 г. отидох в асансьорния сервиз. Седем години тех в сервиза, бех и началник на сервиза три години, и след това 1979 г. напускам асансьорния сервиз, защото  от 1979 г. започна големото строителство на Пернишкия промишлен комплекс. Започна да се строи Червена могила, разширение на „Стомана“, вече не беше ДМЗ, а го беха направили Металургичен комбинат „Ленин“, даже не беше „Стомана“. Стана комбинат. Некъде към 1980 г. Така че към 1979 г. отивам аз в строителството, където беше пълномощник Белички и започнаха да се строят-разширение на Стомана...

Н.М. Само да изясним какво е пълномощник?

Г.Г. Това е пълномощник на Централния комитет на БКП, на Партията, със задача той да контролира, да координира действията на всички строителни фирми, за да може да се изгражда Пернишкия промишлен комплекс. Много огромно строителство се почна – разширение на МК „Ленин“, да се строи нов Електростоманодобивен цех, плюс лаборатории, Вародоломитен цех, едни такива малки допълнителни цехчета строиха, за вар при добиването на стоманата; разширение на „Струма“, който завод сега въобще се закри и мисля че, там построиха нови леарни, но сега ги блъснаха. Като имаш предвид, че тоя завод е в центъра на Перник?! И разширение на Циментовия завод се прави в Батановци, и вече се застрои Червената могила. Като огромен обект, аз отидох на Жилищното строителство, започна да се строи един жилищен комплекс от панелни блокове на края на Радомир, за работниците в Червената могила, там работих една година. След това се развали това предприятие и дойдох на разширението на МК „Ленин“, за простояването на ЕСДЦ-то. Там бях енергетик и отговарях за временното захранване на обекта, там се използват табла, касети и т.н. , слагат се временни трансформатори, защото на самия строеж работят много заварочни машини, които са трифазни, с генератор двигател, за да се използва прав ток, не може само с трансформатори, трансформаторите имат малко друго предназначение..., да не обясняваме нещата. Конструкцията на ЕСД Цех, не знам точно по какъв проект е, сигурно руски, е с огромни колони, най-високата колона е некъде 42 м. Тя е точно в средата, където са двете стотонни пещи, които правиха. Целата конструкция е стоманена, а едно време ДМЗ-то се е строило с бетонна конструкция, разбираш ли, повече бетонни колони. После всичко се изменя, конструкциите са стоманени и за това се използват много заварочни машини. За това тука беха дошли най-големите специалисти от, има такъв цял Институт за заварочна техника в София. Най-големите специалисти беха ги докарали тука да работат. До като не се свърши строителството,  работих две години там. 1982 г. се пуска ЕСДЦ-то, смени се пълномощника на ЦК, м,м... сега не мога да се сетя за името му, нов пълномощник, накрая дойде. Старият Белички, не беше перничанин, даже беше некакъв министър, не знам точно. А аз 1982 г. напуснах тука строителството и отидох в Съветския съюз да работя.

Н.М. При това огромно строителство, да кажем при факта, че завод „Струма“ се строи в центъра на града, че въздуха е прекалено замърсен, имаше ли някаква реакция на хората ? Можеше ли да има някакава реакция на хората?

Г.Г. Не си спомням да е имало някаква реакция, особено сега както има протести на екозащитници, изобщо не се говореше за екология. Даже не само се носеше слуха,  а и славата на Перник, като най-мръсния град! Най-мръсният град в България беше Перник! Ако изброим само колко комини пушеха само на ДМЗ-то, не стига че на Доменна/пещ/, не стига че на Мартена, имаше колко 5 или 6 пещи мартенови, отделно още работеше стария ТЕЦ, плюс ТЕЦ „Република“, да не говориме за „Струма“, където там също се лееше стомана, и пушек от Леарната, непрекъснато имаше замърсители от там. В самата леарна не съм влизал, но ...

Н.М. Добре, а това не се ли оценяваше, не се ли калкулираше в цената на труда ви? В смисъл да се отчитат вредните условия на труд?

Г.Г. О, не, не си спомням да са ни давали некакви вредни. Единствено даваха кисело млеко, та даже на електротехниците не се полагаше, и газирана вода. Само на тия които са пещари, валцьори, те са по-близко до това, непосредствено до това/в смисъл до вредните фактори-б.Н.М./

Н.М. Но въздуха не е само за ..., той е общ за всички?

Г.Г. Да,  той е общозамърсен, както аз работех в ЛПЦ-то, но за нас не се полагаше,  ..... имаше такива водарки /коли, които карат вода, Б. Н.М./, първо се произвеждаше газираната вода на место, с такива ръчни машинки, и после почнаха да докарват бутилирана газирана вода, първите беха стъклени бутилки, 250 грама, ако помниш, след това се правеше безалкохолно в тех. В каси почнаха да ги докарват и кисело млеко, отначало беха в легени и после, еее кога ? почнаха да ги докарват в едни такива алуминиеви съдове и по-късно в бурканчетата, даде ти едно бурканче, и вие сте хора / в.см. електротехниците, б.Н.М./

Н.М. А как беше със стола, с храненето? Защото работата е на смени?!

Г.Г. Ами стола си работеше непрекъснато, защото се работеше на три смени, самото производство е непрекъснат процес  и  нема Нова година, нема събота, неделя, нема празник, нема делник. Така и ние елекротехниците бехме на първа, втора и трета смена и храната в стола ние си я плащахме, не беше безплатна, безплатна само на празника на металурга. Даваха по една пържола...

Н.М. А хубава ли беше храната?

Г.Г. А, за тогавашното време хубава беше храната, готвеха супи, и други, с месо и без месо, кой каквото обича...

Н.М. Как се разрешаваха конфликтите? Тогава, когато възникнеха някакви конфликти между хората вътре в самите бригади, как се решаваха тези отношения? Да кажем трудови конфликти? Знаем, че е имало норми, задължения, които е трябвало да бъдат изпълнявани?

Г.Г. Ами при нас, точно електротехниците немаше норми, а по-скоро се гонеше плана, плана се гонеше, плана е на целия цех, имаше в него два стана, всеки стан имаше отделно план, на стан 1 100 един план, на 2 100 – друг. При нас беше тънка ламарина, на стан 1 100 от 0.5 до 2 мм и знам, че пишеха на дъската изпълнен плана за тази ламарина, за месеца, за това-онова. Но при нас електротехниците немаше норма, а беше важно да се поддържа електрооборудването, да нема аварии, защото работниците не работат, и плана нема да се изпълни. Основно се държеше на плана, план,  та план! Изпълни ли се плана, тогава ще ти дадат премия, премията взимат най-много тези, които са основните работници и за нас колкото ни определят. За това беше зора, така че не е имало норми и за това такива конфикти немаше. Може да е имало отделни дразги, в ...

Н.М. А профсъюзната организация беше ли задължителна? А партийната, връзката с тях?

Г.Г.  Профсъюзната задължително, с профпредседатели, даже имаше в самите бригади, правят се профсъюзни събрания, избират се ударници, такива неща... Докато партийните работи не ги знам, защото не съм бил никога партиен член. Там беха определени хора.

Н.М. Не са ли те канили да бъдеш париен член?

Г.Г. Канихаме веднъж, за 25 годишнината от 9 септември. На входа на ДМЗ-то, сега на „Стомана“ имаше паметник на Ленин, него го свалиха после и там беха организирали акция на Комсомола, на младежи. Ние бехме комсомолска организация като младежи, до 30-години се водиш комсомолец. Имахме комсомолски секретар един  Стойчо, живее в квартала / дн. Квартал „Изток“/, Гошо ще те правиме париен член, ще дойдеш. Абе тая работа нема да стане...

Н.М. А ти защо отказваше?

Г.Г. М,м,... Не съм имал никога такава цел и ...

Н.М. Защо, какво ставаше с хората, които ставаха партийни членове?

Г.Г. Хората, които ставаха партийни членове обикновено стават ... некакви кадри, изискваше се за определени длъжности да си париен член, и то за малки длъжности, та какво остава за големи такива, нали...Директор е абсурд  да станеш, без да си партиен член?!

Н.М. Но ти не си смятал, че е необходимо?

Г.Г. Не, никога не съм имал такива намерения. И това беше единствения път и повече не са ме канили. После в асансьорния сервиз, имаше една не знам колко ги направи партийни членове. Тя ме пита веднъж, но аз казах, че веднъж са ме канили и съм отказал, така че нема смисъл да ме питаш. И така си остана. Щото приемаха за партийни членове повече работници, например , моя по-голем шеф, който беше на целия район, който хващаше Перник, Благоевград, Кюстендил, се водеше един район, в цела България имаше 9 района на Асансьорни сервизи и един директор в София. Такава беше организацията на Асансьорни сервизи и ние бехме един от районите, които командваше нашия шеф, той беше инженер, не като мене среден техник. Командваше Перник, Кюстендил и Благоевградски окръг. Той искаше да стане париен член, обаче като служител се води, като началник, имаше такива категории служител, а не работник...

Н.М. А, като работник се става по-лесно партиен член, не като служител...

Г.Г. Да, като си работник, наши колеги от сервиза направиха цела група, партийна.

Н.М. Всъщност 1989 г те завари в Русия или не?

Г.Г. Не, аз 1982 г. заминах в Съветския съюз, в гр. Железногорск към стоителството и се върнах 1985. Като се върнах оттам, почнах работа в „Благой Попов“. За тогавашното време, той беше с големото име на един модерен завод. Завод без комин, както го определяха тогава, защото имаше вече един пресов цех , самото производство е един вид металургия,  произвеждаше шини за асансьори, специални такива профили, пак железни, обаче металните блокове се нагреват в електрически пещи и след това минават в една преса, беше германска технология. Когато  започнах 1985 г. направиха Радиалноковашки цех, Р-еК-аЦ-е  се казва, той пък беше с австрийска технология  и ковашка машина. Слага се метала и се нагрева вече не в електрически пещи, а в газови, вече беха вкарали газ, и в една въртяща се газова пещ идва тази австрийска машина с две ръце хваща железото, кове го и т.н.

Н.М. Тоест  автоматизация и роботизация на производството?

Г.Г. Да, беше голема работа, голем цех, 1985 г. много модерен, специално се произвеждаха такива профили, кръгли, квадратни, правоъгълни, дори говореха,  че тая машина може да изкове и едно оръдие, като има един специален дорник. Може да изкове дулото на едно оръдие! Внасяше се специална стомана, блумингова стомана, от Кремиковци и от това новото ЕСДЦ в завода. Защото направиха една нова машина за непрекъснато леене, мисля че беше по испанска технология. По-добре знаят тези, които останаха да работят в ЕСДЦ-то в „Ленин“. И там смениха руските пещи с шведски. Явно много добре са работили...

Н.М. Руските?

Г.Г Да!? Всичко се смени, машината се казва за непрекъснато леене, защото като отлееш 100 тона метал знаеш ли как се обработва? Ако не е тая машина за непрекъснато леене, отлива се, отива в едни улеи и стои там ... и се отливат едни дълги парчета по 8 метра. Това не можеш да го отлееш в кокили, както беше едно време в Мартеновия цех.  ... Източваше се метала от пещта в кофата,  от кофата в кокилите, е дълга и предълга...

Н.М. Като беше такъв завода, това отразяваше ли се върху заплащането, върху самочувствието на хората?

Г.Г Е, да, разбира се, заплащането беше станало по-добро. Спомням си, че в ДМЗ-то като работех бех стигнал най-много до V разряд, от ІІІ, ІV –ти, та до V –ти, а може би и до VІ-ти да бех стигнал, до 150-160 лв, повече не сме взимали в Листопрокатния цех.  Започнах със стотина лева, с премии и нещо друго до 150-160 лв.

Н.М. А в „Благой Попов“ ?

Г.Г. А в „БЛагой Попов“ вече  бех началник на един воден блок, на една  попмена станция, която захранва целия завод с вода. Тя требва да работи непрекъснато, да захранва всички тия пещи, цехове, защото те се охлаждат с вода, дали ще е РКЦ-то, нищо че е с газ, трябва да се охлажда, дала ще е Пресов цех или имаше едно ЕШ-е П-е ...

Н.М. Какво е ЕШП -е ?

Г.Г. Електрошлаково претопяване, което за нищо не ставаше и първо него го закриха.  Пак такава  руска технология, глупости такива. Имаше тогава такава история. Директора Михайлов на РКЦ-то тръгва да купува  некаква ковашка  машина в Австрия. Това се говореше на всеослушание. Там директора отнесъл от това ЕШП-е  метал, който те отливат по тая стара технология и този метал ще се дава на РКЦ-то, и от него ще се кове. И директора откарал три такива слитки, в Австрия, за да види,  да се покаже как ще работи машината с този метал. Нагреват първата слитка, пускат я и като започва да кове машината, те са четири чука, работят един срещу друг на самата машина, и метала се разпаднал. Пускат втората, третата, метала се разпаднал...

Н.М. Металът се разпаднал???

Г.Г. Метала се разпаднал, леле, станали за срам, и австрийците казали - машината е напълно в ред, сега пускаме наш метал. Нагреват го, пускат, получават - какъвто искаш профил, искаш квадрат, кръгъл, искаш правоъгълен... Беше за срам, говореш се на всеослушание. Наште станали? , не смеят да си кажат името от срам! Та затова първи се закри тоя цех - ЕШП! Докато  РКЦ-т о и Пресов цех още работи.

Н.М. Какво беше РКЦ ?

Г.Г. , Радиалноковашкия цех.

Н.М. И още работи, защото технологично е добре?

Г.Г. Да работи още, но говореха, че сега работят само по заявки, защото тия профили се изработват повече за машиностроенето. Те са по-специални. Тук-таме и нашто машиностроене е западнало, така че естествено тоя цех нема къде да продава продукцията си. Само ако има поръчки, аз съм говорил с такива хора, които още работат там, които ги познавам, казват само по поръчки – Пресовия цех има поръчка, работи, нема поръчка не работи. Когато аз работих, пак на план се работеше, цеха беше затрупан от метал. Нали Кремиковци бълва метал, наште направо изнасяха суровини, не да вземат да произвеждат нещо! Сега „Стомана“ изнася повече във вид на суровина..., не знам  точно, но повече суровина ..., а нема да произведеш нещо от него, да речем машина, вилица, лъжица, и така да го изнесеш в друг вид ...

Н.М. Да, така е, т.е. политическата промяна през 1989 г те завари в „Благой Попов“ така ли?

Г.Г. Да, 1989 г. когато стана промената аз бех в „Благой Попов“, когато станаха тия събития.

Н.М. Това отрази ли се върху живота на предприятието?

Г.Г. Върху живота на предприятието, отначало почти нищо. В първия момент нищо не се почуства. Аз напуснах през  1990-та година, и отидох в Мината. Вече в Мината, последните пет години работих там, като отидех в Мината, вече започнаха да се отразяват нещата. Първо тогава се образува тази „Подкрепа“, до тогава немаше такава профсъюзна организация. Отидех на рудник „Александър Миленов“, той сега е закрит вече. Много рудници се закриха в Перник, защото нема въглища, има само по открит начиин. По подземен начин се работи само в рудник „Бела вода“, бившия „Толбухин“ и то доколкото знам то е на концесия работи.  Та в „Миленов“ се образува „Подкрепа“...

Н.М. А кои хора агитираха в полза на „Подкрепа“ , от София или местни перничани?

Г.Г. Местни перничани, чак от София не знам дали са идвали. Тренчев после започнах да го познавам. Местни такива, даже едни ги познавам, на съпругата ми един съученик Студенчо Николов, инженерче, завършил беше МГИ-то/Минно-геоложкия институт в София, сега Университет, б. Н.М./ и там работеше.

Н.М. Той не беше ли директор на Мината?

Г.Г. Не, не беше.  Директор беше Иван Гонев, през 90-те години. Първо  беше Чочо Стоименов, женен за рускиня, и той като се пенсионира, този Гонев от главен инженер на Мината, стана директор. Тогава започнаха да образуваха „Подкрепа“, организираха протести...

Н.М. Ти членуваше ли в „Подкрепа“?

Г.Г. Да, аз членувах в „Подкрепа“. Образува се и КНСБ тогава отделно, за разлика от предишните профсъюзи, започна да нема работни дрехи, дотогава даваха, по едно време купони за храна немаше, тогава  се полагаха купони за храна, започна да се говори,  че в „Стомана“ заплатите били много високи, а пък в Мината са толкова ниски. Имаше такива  протести, идва даже един отгоре специално на събрание на Подкрепа, ... ние ще вземеме мерки, туй онуй, започнаха да дават дрехи, кога дадат, кога не.

Н.М. Започна да става нестабилно...

Г.Г. Да,  самата Мина стана нестабилна. Единственото ново, което се направи, сложиха ... Като отидох 1990-та година там, ти представяш ли си как са работили тия миньори – техните съблекални, ... немаше шкафове, а в ДМЗ-то още 64-та година имаше шкафове за дрехите, а в Мината – нема. Едни вериги, на които си закачаш дрехите и една мърсотия !!!! Като отидех първо в мина „Житуша“,четири години ,преди рудника, същата работа, в Миленов рудника, същата работа. Та на втората година, на третата ли година, казаха че ще докарат шкафове. Докараха метални шкафове, отначало уж на всеки да има шкаф, то беше за чудо!

Н.М. Може би „Подкрепа“ се е преборила за тези неща?

Г.Г. Да, точно може би те, а може и КНСБ-то да е участвало, защото започнаха нещата да се мислят по нов начин, та се пребориха и сложиха шкафове. Иначе беше абсолютна мизерия !!! /б.Н.М. събеседникът подчертава думата абсолютна/. Да не говориме, че банята не е като света, ама дрехите да нема къде да си сложиш, да ги закачаш на вериги!! Това си е било не знам от кога си !??

Н.М. А какво беше, да кажем,  машините, оборудването в Мината?

Г.Г. Оборудването беше старо.

Н.М. В сравнение с „Благой Попов“ ?

Г.Г. Е, в сравнение с  тия модерни машини, които беха в „Благой Попов“ да не говориме. В Мината си се работеше по един първобитен начин. В тия пет години и половина дето съм работил, единствено тия шкафове дето ги направиха. Иначе техниката си беше както в Житуша, с едни скатове, едни ленти, тия машини не знам от кое време са били, немам напредстава. Имаше малко по-модерна  техника в Шахта, рудник „Г. Димитров“, по-късно пак го върнаха старото име „Св. Ана“, защото там съм си правил дипломната работа. Беха вкарали руски машини – комбайни, но те немогат да се сложат навсякъде, защото зависи от големината на въглищния пласт. В Пернишкия басейн на места има по-големи, на места по-малки пластове и не може навсякъде. Където има по-малки пластове такава машина не можеш да вкараш. А в Шахта беха вкарали т.н. комбайни, там единствено се работеше по-механизирано.

Н.М. Искаш да кажеш, че ... Понеже в Минния музей на града има такъв комбайн, аз съм го виждала, човек остава с впечатлението, че навсякъде се е подобрило добиването на въглища благодарение на тези комбайни!  Кажи сега истината, понеже Музея ти представя по един начин нещата, а ти казваш друго...

Г.Г. Може да ти го представя, тоя Музей има комбайна само от Шахта, на друго место той не е работил! И то само на определени участъци, не си спомням точно, пак ти казвам това зависи от дебелината на въглищния пласт. При 1м -1.50 м ти не можеш да го вкараш, там може да работят само хората, нема как да работи тоя комбайн. Може би руснаците са го правили  да кажем, за Донбас, но това  какво е ! Не съм го и учил колко е висок, широк тоя пласт, нали ?

Н.М. Изненада ли беше за тебе 1989 г.? Промяната не само в България, а и в Източния блок. Тъй като имаш опит с Русия през 80-те години беше започнала известна промяна...

Г.Г. Беше започнала, но да ти кажа тая промяна, нали ние българите сме малко, да го кажеме робски народ, свикнали сме все да си мълчиме, не се усещаше. От време на време се чуваше за в Чехия, Полша, за вълненията, това-онова, но тука не се говореше официално, все нещо се чуваше за това. Тука не е имало такива работи и най-учудващото беше, когато беше свален Тодор Живков! Но кой ще го свали, пак тези които си останаха там! Като Петър Младенов и всички други около него. Малко се почуства като почна да се организира СДС-то, като партия, като демократична организация; като се направиха избори за пръв път. До тогава изборите БКП-то ги правеше формали, без да има други партии и БКП-то си печелеше !най-редовно изборите. Немаше друга партия, имаше едно БЗНС, ама тоя Земеделски съюз аз не съм го виждал да участва в листи! Как беше не знам, но не съм го видял нито веднъж на избори!

Н.М. А как смяташ, тези промени, изобщо провала на социализма закономерно ли дойде, или по-скоро в резултат от събитията в Русия или на външни други фактори?

Г.Г. Не, мисля, че този провал дойде закономерно. За това защото първите приказки на 1950 и некоя година, когато се е строило ДМЗ-то, това не знам дали е удобно да се каже?

Н.М. Е, удобно е всичко !?

Г.Г. Нашата улица тука се казваше Фердинанд Тодоров. Тоя бай Фердо, наречен така от миньори, металурзи е бил шеф на Профсъюзите! За тоя бай Фердо, за него има приказка, когато се открива първия стан 250 на Сортопрокатния цех в завода /ДМЗ „Ленин“ б.Н.М./. Аз не съм бил там още 1953 г., но като ученик съм ходил да гледам как железото излизаше, като се валцова през едни тръби, вода тече по него и то излиза и се хваща с железни клещи!  Имаше един филм „Най-добрият човек, когото познавам“ с Петър Слабаков, с Невена Коканова, и там едно момче учеше при нея, тя беше учителка, и то работеше там,  железото го пробожда през стомаха, заблудил се в момента, пробожда го и умира! Та така се вадеше железото! После се реконструира тоя цех, с едно непрекъснато валцоване, минава през едни валци желязото, нема такива стари техники. Та мисълта ми беше за времето, когато се открил тоя цех. Този същия бай Фердо идва там и казал: „ А, ние сега построихме най-големия завод на Балканите за железо и ето тука ще изкарваме това железо“. А завода е бил в землището на с. Църква, после става Даскалово, и той казва: „Тука у тая тръница дето обикаляха зайците, ще произвеждаме железо и това железо ще го завреме в гъза на американците!“ /Смем се двамата!/  У-У-У Голема работа! После  като отидох у Мината все ми напомяха помниш ли какво каза бай Фердо при откриването на Завода!? Червенков е бил на откриването на завода и било голем смех ?!

Н.М. А тия думи,  бай Фердо пред Червенков ли ги казва?

Г.Г. Да, бе да, пред Червенков и той се засрамил, пред всичко го е казал! В Мината за този същия бай Фердо имаше пак приказки! Миньорите ги караха в едни газки, камиони /на работа от селата или до селата, подразбира Г.Г., б. Н.М./ , ти не си се возила с такива, като фургон с пейки.

Н.М. На бригада с такива ни караха.

Г.Г. А, даже тебе са те карали с тех... И карат, но некъде шофьора не иска да спре там, където иска миньора, там ми спри, онам ми спри! И миньорите отишли при бай Фердо и му казали –бай Фердо шофьорите не искат да спират там където ние искаме, вървиме толкова много пеша ...

Н.М. Да, по селата сигурно ги разкарват.

Г.Г. А бай Фердо казал – Абе, е ... им майката на тия шофьори бе, имате ли лампи? А още се е работило с газените лампи, ацетиленови лампи, после се въвеждат  електрически, с акумулатор, тука на каската на главата и така; но той каззва, удрете с лампите бе, не бойте се, по шофьорите бой!

Н.М. /смее се!/

Г.Г. Да, това си стои като виц сред миньорите! Обаче после шофьорите като ги набили един път, два пъти, той шофьора един, а те миньорите много в един камион! Като набили един, двама шофьори  и даже така разказваха, миньорите  му казвали на шофьора - върни колата назад еди къде си, а той викал немам задна скорост, лъжел! /Смеят се / Немал задна скорост!  И шофьорите, те отиват и се оплакват на бай Фердо! Бай Фердо, а Мината имаше цел гараж, Минен гараж, миньорите ни бият! А той – как ще ви бият бе, вие имате ли манивели? Даже 60-те години в ШЗО-то в Плевен, аз карах курсове за автомобилист на ГАЗ-51, на втората година требва да си командир на шофьори, значи требва да управляваш и ти иначе как ще си командир? Учебните коли имаха инструктори, те беха от сержант до старшина, сега вече старшина нема; угасиш ли  колата, той ти казва, слизай и взимай манивелата и така палиш колата. На ГАЗ-ката имаше манивели!!! Та, бай Фердо казва на шофьорите имате ли манивели, бре! Удрете се тех!, е... им майката на миньорите, как ще ви карат да спирате къде те искат? Та за този бай Фердо има най-големи вицове в Мината и в Завода. Той сигурно не е имал никакво образование! Прост човек, как е станал такъв немам представа, не знам. Вицовете за него беха такива, като мене хората са ги запомнили, после вече не виждам кой ще ги помни. Така, че в Мината този комбайн дето са го изложили в Музея е само от Шахта, другъде не! В Бела вода не съм чувал да са я използвали, други кои подземни рудници работеха – „Темелко Ненков“ беше закрит, „Цалева круша“  също, „Димитър Благоев“ също закрит, а работеха „Толбухин“, „ Шахта“, „Миленов“, ние където работехме и един „Гарванов“, който е по пътя за Дивотино, малко преди селото, едни негови сгради още стоят, там беха стол, съблекални и всичко, . Така към 1990 г. работеха тези рудници до 1995 г. Сега нещо копаят по открития способ, но махнаха релсите, някога отиваха вагоните там да товарят, сега всичко се закри и „Шахта“, и „Миленов“. Има открит рудник, над Гробищата, сега се води „Тева“. Както и рудник „Република“  е по открит способ, а само в Бела вода е подземно добиването. Даден на концесия, на този Мариянов, той беше едно време директор на рудник „Толбухин“ /старото име на рудник „Бела вода“, б. Н.М./. Аз помним като се прави пистата /ски пистата в Голо бърдо над Перник, б. Н.М./, кметът Чолев много контактуваше с него, веднъж му беше давал  въже за да го направят шлосерите на мината, да стане безконечно, без възли, аз това не го мога. То става непрекъснато, такова въже имаше и на нашия рудник, дърпа вагонетки, спуска дървен материал, метали и т.н.

Н. М. Промяната отрази ли ти се върху личния статус, върху твоето семейство, в каква посока се отрази, можеш да кажеш и като цяло как се отрази промяната върху България и върху Перник?

Г.Г. Гледай сега, в много от нещата се отрази в положителен смисъл. Скоро си говорихме с внуците, с Жожи, който ме пита – ти като беше малък какво колело караше? Викам му карах карачка, знаеш ли какво е карачка?  Извито железо бетонно и едно друго железо кръгло,  с което го буташ, това е карачка. Такова колело съм карал! Немаше колелета. Говорим за промената. 1977 г ходихме на екскурзия до Ленинград, сега Петербург. Били са евтини стоките да, но са били малко на пазара, да не говориме за нещо по-луксозно като леките коли. Требваше да се редиме 10-15 години. Говориме за нещо по-обикновено, имаме едни приятели от Казанлък, с които се запознахме в Съветския съюз и там разбрахме, че каквато е там уредбата, същата е и тука. Защото ние от тех копирахме, както тука немаше стоки, така  немаше и там. Да не говориме за ядене, за обличане, чудеха се как наши спортисти и други да внасат маратонки, дънки, женски дрехи, облекла, и т.н. Същото беше и за храната, храната може да е била евтина, но липсваше! Ние сме близко до София и благодарение на това, че сме близко ходехме да си купиме палка салам, но и там не се намираше по всеко време. Това изобилие, което го има сега в Кауфланд, Билла, тия големите магазини, това направо беше мираж за нас! Ние ходихме 1986 г. на една екскурзия в Малта, влезнахме в  магазините им, знаеш ли какво викаше на Джони фотото, сина – Валтер- цъкаме като часовници! Защото такова изобилие от стоки немаше. После на пазара в Атина, беше май месец, направо бехме шаш!

Н.М. Добре, а ти други аспекти на промяната можеш ли да споделиш?

Г.Г. Други аспекти, ами да заговориме за телефоните. Вие бехте подали молба за телефон и 30 години требваше да чакаш за телефон. В нашия квартал се прокопа за кабел некъде 1995-1996 г. Тогава телефона се имаше за лукс, ние имахме заради Профилакториума / Болница за долечение и  рехабилитация, б.Н.М./, прокараха един кабел, но за другите не! Колата също се имаше за лукс. А къде ни беше Козлодуй, къде ни беха тия големи енергийни мощности, когато в последните години на социализма имаше режим на тока, един час има, три часа ток нема! Два –три часа ток немаше. Свещи купувахме! Е, може ли при това развито социалистическо общество – 1985-1986 г. като се върнахме от Съюза, 1987-1988 г. Какво ще ми говори  Станишев за това, колко светло е било и колко добре сме били! И като некой каже едно време хладилника ми беше пълен, един бай Киро, викам му – с какво ти беше пълен хладилника? С въздух! Защото агнешко, се продаваше у магазина само за 1 май! И то с такива блъсканици и ако се уредиш на нердиш! Можеш да вземеш. Да не говорим за други неща ...

Н.М. Тоест ти не разбираш това явление – носталгия по социализма?

Г.Г. Да, не го разбирам у по-възрастните хора. Аз също не съм толкова млад, но като ми кажат едно време бехме добре. А бе, добре, в кое бехте добре? Ама имаше работа за всички, това им е най-големия аргумент, добре, работа имаше за всички, заплатите ни беха малки, нема какво да купиш, в Съюза в гр. Железногорск, същото нема какво да купиш в техните магазини , имаше още купонна система! За празниците се даваше талонче за да ходиш да си купиш мясо, на руски, или нещо друго ако са докарали! През другото време се спасявай както можеш! Ако докарат от Украйна нещо на пазара можеш да вземеш, ако не!, не. Ние/ Г.Г. има предвид  своето семейство,  с което е бил в Железногорск б. Н.М./ вечерно време хващахме автобуса в събота вечерта или в петък вечерта, и отиваме чак у Москва, чак в Москва сме ходили! И там като отидеш голяма опашка, стоиш и чуваш, никой не е от Москва, от областни, големи градове Курск, Лвов, даже. За качеството да не говорим, те не умеят да правят колбаси, не слагат такива мерудии, които ние харесваме, но нямам претенции, поне да го има! Чудили сме се, как може да влезеш в магазин и да няма опаковъчна хартия!? Дават ти го в ръката! Ние оттука си носехме торбички, пак имахме! Те имат толкова много гори, да нема заводи за такава хартия?, да произвеждат торбички, хартия ...и т.н. В това си приличахме! Та ти говорих за приятелите ни от Казанлък, и те се вдигнат 1987-88 г. и ходят до София за да пазаруват. Така беше и там, ходиш чак до Москва, в столицата, а в другите големи градове няма нищо.

Н.М. Добре, промяната измени тези неща, но в твоята лична собстственост имаше ли промяна?

Г.Г. Да, започна да се говори за частна инициатива вече, за фирми и т.н. Да ти кажа ние бехме откъснати от света и изведнъж това ни се видя трудно, това не може да се асимилира лесно! Аз съм се родил 1943 г., а частната собственост изчезва към 1946 г.  тука, хайде до 1948 г. когато се е образувало ТКЗС-то тука и частната собственост замира! Не само частната собственост, а и частната инициатива замира един вид. И сега изведнъж като казаха – направете фирми! , да направиме предприятия, и т.н. Как да го правиш, като ти това просто не го знаеш! Не ти е толкова ясно!

Н.М. И все пак направихте!

Г.Г. И все пак направихме, автобусна фирма. Бисер/ малкият син на Г.Г./ беше направил фирмата преди мене, после аз направих фирма на мое име и даже още съществува. Фирмата е за автобусни превози, но казаха че тя може да развива всекакви дейности. Но  основно се захванахме с автобусни превози. От началото даже се отказах да продължа работа след пенсионирането, след 95-та година, караха ме -  остани още две-три години, но аз си казах – е сега, имам фирам, ще ставам собственик на фирмата, ще работиш вече за себе си, а не за държавата и да разчиташ на държавните предприятия. Положихме доста труд и ни беше наистина интересно; и  до сега продължава фирмата да работи, макар, че аз се отказах, защото требва да съм и шофьор, и монтьор. Сега, те разчитат да има частни фирми ... Но, вече се говори... Да купиш един автобус, да превозваш хората, той струва много пари, заемите на банките – лихвите са големи, лихвите беха станали 200-300 процента по едно време! Когато ние купихме първата, една бежова „Кароса“, добре че возехме хора, шивачките от тука в София. В Перник още немаше такива шивашки предприятия, сега даже много се направиха от гърците, те повече инвестираха тука. А този в София беше Джаванян - ливанец или сириец, или кипърец, така и не разбрахме. Беше направил фирма на „Цариградско шосе“, та добре че там почнахме да возиме. За жените в Перник по принцип не е имало работа, повече за мъжете имаше, та даже два автобуса карахме ние и общо шест автобуса пътуваха с работнички за там близо година и повече. Добре, че тогава тоя собственика плащаше навреме, не като сега, навреме и благодарение на това изплатихме на Първа източна банка заема. Вземахме тогава 12 000 марки, знаеш ли какво е за тогавашното време? Заложихме колата един Олтцит, бех взел чисто нов и едно място /б.Н.М. става дума за свободен парцел земя/. А отначалото искаха да заложиме къщата, а бе как къщата ще ти залагам! Ама това нема да стане, добре че се съгласиха да заложиме Олтцит- а и земята. Зора беше за около две години и ги изплатихме тези пари. Благодарение на това, че имаше работа за автобусите. Иначе беше и сега си е страшно, държавата много иска да се развива частния бизнес и да изпъкне средния българин, да се формира средната класа, при която нито си много беден нито богат, но имаш достатъчно пари да живееш един нормален живот. Но за да я има тази класа, като на Запад, колко говорят  тия лихви да паднат, да паднат, но не падат лихвите!  И всеки, който не успее да направи печеливш бизнес пропада!

Н.М. А в Перник има ли такива случаи на пропадане? От вашия бранш?

Г.Г Ами... от нашия бранш имаше много желаещи да развиват тоя бизнес, но постепенно отпаднаха хората ... Ето нашата фирма сега взе на лизинг /коли/, лизинга е също голема измама, едни такива монешници се завъдиха там, нашите още плащат лизинга на един такъв мошеник, много години за пет  автобуса още плащат. Не могат да ги платят. Защото там вече никакъв контрол нема при тоя лизинг,  ела да видиш, хиляди левове за автобуса, той става злато... И освен това, те измами и ти продаде нещо, което е старо, уж било на пет години, а то десет и нагоре, урежда в КАТ документите, сменя датата на производство, вместо 1989-1990 г., той слага 1996-1997 г. и веднага вдига цената, а ти купуваш нещо, което не е качествено.

Н.М. Да и не си струва лизинга.

Г.Г. Не е само при нас, дали ще правиш некакво предприятие със стари машини, само пребоядисани, както говореха за Люсо Стойков тези машини само пребоядисани, и като ги пуснеш, до кога ще работят тия машини?! До никъде, а трябва да плащаш, и автобуса е същата работа. Трябва да си отговаря на години и със съответното техническо качество! Всяка машина е така. И ето тука не може да се справи държавата! С тези мошеници!

Н.М. С корупцията ...

Г.Г С корупцията в администрацията. Тука имаше един „Икарус“. Понеже с конкурс  става отдаването на линиите, в документите му пише, автобус на едиколко си години, и като го гледам този „Икарус“  той е на 20 години, а собственика го писал на 10. Е, може ли да е верно това, то си личи, че не е на 10! Но как го е уредил, пак чрез КАТ, с плащане, там където са прегледите ... Така, че ето тука не ни върват нещата. Непрекъснато се говори за това и тези 20 години не могат да потеглят нещата, защото ето тука с тази корупция не могат да се справят.

Н.М. А смяташ ли, че трябва да има политическа сила, водеща в развитието на България,която да има определена програма, цел и т.н. Виждаш ли нещо такова в България?

Г.Г . Е да, требва да има такава партия, не може в една държава да нема ред, както в едно домакинство, трябва да има такава партия, която да сложи ред и, и да контролира финансиите, както на едно домакинство и на една държава, без това просто нема да стане.

Н.М. А през 90-те години десницата имаше ли такава роля или не?

Г.Г. А имаше, ама изглежда и в тая десница влезнаха хора, които не са за там. Не всички са честни, а търсят личните си облаги и повече говорят за пред народа, а не вършат некаква работа. Ние с Роси/съпругата му/ си говориме, че сега ни харесва Бойко Борисов,  защото е много енергичен, предприемчив, стреми се магистрали, туй-онуй да направи, мислиме, че е сериозен и все пак излиза нещо на бял свят! Не да ми говори Станишев, измислил там едни километри, къде са ти километрите? Едно парче магистрала,  тука от началото на Църква до Долна Диканя и го правиха седем години!

Н.М. Колко километра са това?

Г.Г. Нема и десет! Станишев беше направил от Люлин под Мало Бучино, аз ходих и видех, даже не го беше вързал с Околовръстния път..., да не говориме, я имаше пет километра, я не!

Н.М. Един последен въпрос – за бъдещето на Перник, виждаш ли го като индустриален град или по-скоро това нещо вече отмира със старата епоха?

Г.Г. Виж сега, Перник като индустриален град, който е бил, нема как да стане! Първо, защото се изчерпаха въглищата, нема въглищни запаси, това което има е минимално да захранва един ТЕЦ. Повече нема! Перник се е развил след Освобождението от турско робство благодарение на въглищата. За това започват да работят ТЕЦ-ове, а преди това „Железни заводи“, и от село става град. После пак продължава да се развива, да се направи ДМЗ-то, то е благодарение на това, че тука има ток! Нито рудата е .. нито друго, обаче ток има, е това е достатъчно! С ТЕЦ „Република“  веднага се захранва с него, много други заводи се направиха благдарение на въглищата. Сега въгледобива запада, тия заводи западнаха, не работят, Червена могила не е модерен завод – единствената грешка на Българие е,  че не е строила модерни заводи. Сега гледам,  може едни чехи да са добре, Унгария и другите, ама който е строил нещо, което е добро. А ние тая руска техника дето я купувахме, в ДМЗ-то например, не я виждам как ще върви и какво ще произведе? Ето Токоизправители /Завод за токоизправители/загинаха, защо ? Нема какво да правят, загинаха „Феромагнити“ също. Пектин също, благодарение на това, че не е направено нещо модерно. Сега общуваме с целия свет, нема го СИВ, даже руснаците не ни искат производството, защо, нека ни вземат производството?,  ама не искат. Бойко скоро казваше щели да изнасят земеделска продукция в Молдова, договарят и там да се обработва на ишлеме като консервни продукти и да се внася в Русия. И защо? Защото на нашите стоки те сложили такива големи мита!! А на Молдова – нема!

Н.М. Да минава като молдовска стока!

Г.Г. Да, Молдова е съгласна, защото за тях ще има работа, ще направят предприятия да си правят консерви.  Е може ли едно време да ги внасят, а сега не можело ... на нас най-големите мита. И се чудя какъв приятел е той с Путин, ами газта, ще я намалят Газпром при особени условия..., а кои са особените условия, ако се съгласиш да правиш Белене, ако се съгласиш да правиш Южен поток, иначе -  не. Ето, слагат ти вилицата отгоре!

Н.М. Да, така е.

Г.Г. Да, за това нема приятелство! Ето как стоят нещата. Требва некой човек, който е като президента. Ето неколко месеца, нещо започва да ми харесва, ходи до Щатите, все организира срещи, с да кажеме с научни работници от БАН, с други за нови технологии, непрекъснато се муши и търси нещо да се направи. Там е пътя, нема нужда само да строиме като по време на социализма Кремиковци и Червена могила.

Н.М. Е, Перник не е такъв район пък да развива и земеделие? Земята не едобра!

Г.Г. Не може, обаче в Пернишки окръг може да се развива животновъдство, Надя. Ето тука е абсолютната грешка, едно Голо бърдо /близката малка планина/, едно Голо бърдо, където имаше стада овце, пълно с хора, казвам на един съсед – защо не гледате овце и той - е кой да гледа овце?, никой не иска. Защо държавата изпусна земеделието? Просто никой не иска да работи земята, а ма всеки мисли, че като стане кравар или овчар ще стане милионер. Това нема да стане! Нито с автобусната фирма ще стане, или тираджия, или ще произвеждаш хляб, или ножове, нема да станеш милионер. Ето защо ти казвам, че ние не познавахме света, ние се заблуждаваме, че като почваме частна дейност ще ставаме милионери. Нема да станеме и никой не е станал. Това, че говорят как Рокфелер или Форд направил от две ябълки толкова милиони, това е станало за години и после не всеки от нас е толкова умен, та да стане милионер. А земята, аз ти казвам, може да не произвежда много, но защо тая земя да пустее?  Знае се какво може да произвежда, грозде не се ражда, памук нема да произвеждаме, ама това което може да ражда нашта земя, требва да се произвежда. А в Пернишко има достатъчно райони за животновъдство. Ето арабите, викат че, плачат за агнешко, плачат за ярешко, техните стада са смесени овце и кози, искат пилешко, само свинско не го ядадт, друга религия. Всичко останало може да се произвежда и продава. Тука има достатъчно условия...

Н.М. Но реално няма такъв пазар? Условията по проектите са едни...

Г.Г. А требва да се създаде пазар, един човек казва требват  50-овце за да се създаде ..., глупости, требва, дори пет агнета да има, да има къде да ги издаде, да ги продаде. Този дето ми се прави на министър Найденов, щом е упазарил с арабите, да може да ги изнесе! И да ги продаде. Щом арабите били гладни?!

Н.М. Обикновеният човек не може да си намери пазар в арабския свят?

Г.Г. Е, как да го намери? Той тука трудно го продава на нашия пазар, камо ли там!

Н.М. В този смисъл казваш, че трябва да има политика спрямо животновъдството?

Г.Г. Да, там където има условия за зеленчукопроизводството, да има спрямо зеленчукопроизводство, спрямо, ето казва снощи един от Добруджа, бивш военен, пенсионер, за т.н. лимец, знаеш ли колко е скъп  и се търси, този насадил само един декар миналата година и произвел сто и повече килограма. Тази година насадил с тези сто килограма десет декара и сега казва, като го ожъне нема да го продава и тази година. Защото с този лимец още в Египет робите са ги хранили в два дена само с 200 грама лимец, толкова бил хранителен. Този човек казва, че при социализма лимеца не се е засаждал, защото е малък добива, а от пшеницата можеш да изкараш много – 300-400 от дка. А от лимеца – 100. Но постепенно като го натрупам, ще му намеря пазар, ето един умен човек. Това е екологично, хранително, това няма да струва колкото един килограм пшеница! А комунистите до там стигнаха, за да дадат повече хляб на хората, и това се говори, че произвеждат фуражна пшеница, която дава най-много добиви. И се хвалят ние сме произвели 600 кг от декар, ама това е фуражна, а не хлебна пшеница! И те хранят за 15 стотинки, яж фуражна пшеница! А този от Добруджа - не, ще напрвя така, ето един умен човек! На такива умни хора требва да се дава път! 

Н.М. Тука слагаме точка на разговора ни, благодаря ти много.

AttachmentРазмер
Intervyu_G_Georgiev_Nadya_Manolova_Pernik_27_06_2012.pdf150.75 KB
Intervyu_G_Georgiev_Nadya_Manolova_Pernik_27_06_2012.doc133.5 KB

Господин Георгиев, „Градът на големите надежди, а може би и на големите илюзии“ (интервю, Димитровград, 11.06.2012 г., автор Петя Василева, ПРЕХОД BG)

ИНТЕРВЮ НА ПЕТЯ ВАСИЛЕВА-ГРУЕВА С ГОСПОДИН ГЕОРГИЕВ[1], ДИМИТРОВГРАД, 02.10.2012 г.

 

 

И: - Да започнем първо малко биографично…

Р: - Роден съм 1954 г. Първо поколение димитровградчанин, тъй като баща ми е от шуменските села, майка ми е от Харманли. Дошли са да строят град и след това стават и първите жители. Подобно е и при бащата и майката на съпругата ми, където тъстът ми е от Сомовит, тъща ми е от Хасково. По същите причини са се озовали в Димитровград. Димитровград по онова време, то и сега е бил, както казва Стайнбек, врящо гърне за претопяване на нацията. Тук са дошли хора от 963 населени места да строят град и са се смесили. Идеалисти, авантюристи, затворници на свободен режим, миньори, химици, строители, бригадири и се е родил градът. Градът на големите надежди, а може би и на големите илюзии. Както казва един наш поет „тук няма град, тук всичко е мечти”. Сега има град, но няма мечти, за съжаление. Завършил съм Българска филология, имам двама сина. Единият работи в Стара Загора помощник регионален мениджър на банка. Другия в София, софтуерен специалист, защити степен в Сан Франсиско. Бил съм три пъти лидер на БСП. Заместник-кмет на община Димитровград, избираем. Избираем казвам, защото по времето на начеващата демокрация правата и свободите бяха по-големи дори и в законово отношение, и заместник-кметовете се избираха от местния парламент, сега вече се назначават еднолично. Значи демокрацията върви назад в България, а не напред. След това бях пряко избран за кмет на общината. След това бях пак пряко избран за кмет на общината. След това бях избран за председател на Общинския съвет от местния общински съвет. Миналият мандат бях заместник-областен управител на Хасковска област. Сега завеждам маркетинг и рекламата на Триесот (?) и едновременно с това съм началник на автогарата в Димитровград.

И: - Все още се занимавате активно с политика?

Р: - Все още…бих казал член съм на партийния съвет или на партийното ръководство, но не толкова активно.

И: - Добре. Като започнаха промените, 1989-та къде Ви завари? Какво работихте тогава?

Р: - През 1989-та година бях заместник-председател на общинския съвет на

социалистите. И след това бях избран непосредствено на първия редовен мандат, защото имаше едно време т. нар. тричленки, които бяха избрани, ако си спомняте, ама вие ни си спомняте, защото сте била твърде малка. След местните избори, първите редовни бях избран от Общинския съвет за заместник-кмет на община Димитровград. Та активно съм участвал и като партиен лидер и като заместник-кмет в промените.

И: - И как се случваха промените в Димитровград?

Р: - Променете в Димитровград… Димитровград е един много символичен град и би могъл да се има като еталон или като лакмус на промените. Първо градът беше с концентрирана тежка промишленост – Маришкият басейн, който вече го няма, в рудниците работиха над шест хиляди човека. С ТЕЦ 3 още 7000 човека, в полиестерният комбинат 1200 човека, циментовият завод работеше на три смени, Химическият комбинат също. Значи това беше един град с тежка промишленост, който когато се разпадна СИВ, общо взето много бързо взе да запада. И то по много причини. Тогава хората, които бяха от т. нар. „Демократично левица” живееха с илюзиите и агитираха и си вярваха, че когато дойде демокрацията или перестройката едва ли не всеки ще се качи на Мерцедес, нашите селски стопани ще карат джипове „агротики” както се казва в Гърция… всичко ще тръгне по мед и масло. За съжаление, от дистанцията на времето се вижда, че не е така.

И: - А от какво са се получили тези илюзии?

Р: - От това, което виждахме в Западна Европа, което виждахме в съседна Гърция, което виждахме в Италия, тъй като Димитровград, не знам дали знаете, е съучредител на федерацията на побратимените градове в Европа, единствен и само един, не София, не Пловдив, не Варна. Може би по онова време, когато се е състоял този форум се е смятало, че Димитровград е емблема на България. Днешно време това е „Съюзът на регионите и общините на европейската общност” и Димитровград и по онова време на социализма имаше активни връзки с градове в Италия, Унгария, Германия, Русия, та не беше затворен за света. Та тези илюзии може би се подхранваха от това. И може би тези хора вярваха, че това ще стане. Но за съжаление в България не се проведе една „нежна революция”, както в Чехия, а се проведе една „криминална революция”. Те първа историците ще пишат за това. Още повече, че хаосът беше толкова голям, че той не беше хаос сам от себе си, а сякаш беше дирижиран хаос. Но това историята ще го докаже.

И: - А от кой е бил дирижиран?

Р: - Ами това е ваша задача да го изясните. Аз ще дам пример с полиестерния завод. Фирма Миролио, които сега в Сливен направиха голям текстилен завод, искаха да купят полиестерния завод в Димитровград и да го развият и от 1000 да станат 2000 работни места. За съжаление тогавашното правителство и министърът на финансите Муравей Радев го ликвидира и го продаде на турци. До ден днешен полиестерния завод стои затворен и не работи, защото той би могъл да е конкуренция на двата турски завода в северна Турция. По този начин турската икономика си закупи и затвори един от конкурентите на пазара, който се намира на 85 км. от тях. Ако това не е дирижиран хаос, какво е тогава? Ние закрихме… или нашето правителство, Ал Джибури беше заместник-министърът, който увещаваше миньорите, че въглищната промишленост на Марбас не е ефективна.  

И: - Той беше от правителството на НДСВ ?

Р: - Не, те са двама Ал Джибури, този му е братовчед, който беше заместник-министър на енергетиката, а на НДСВ беше другият. Но… понеже аз съм работил и в Марбас, енергоносителите се оценяват на тон …гориво и ако да ден днешен Марбас работеше имайки предвид сегашните цени на нефта и на тон …гориво това щеше да е едно ефективно, енергийно предприятие. Но него вече го няма, мините са заличени, напълнени с вода, бетонирани.

И: - Кога стана това?

Р: - Това стана след промените…

И: - Коя година?

Р: - Ами започна от 1996 година…

И: - А как се взе решение да се затворят? Прецениха се за неефективни?

Р: - Да и тъй като мините са изключително държавна собственост бяха затворени и ликвидирани. По същия начин се тръгна и със земеделието. На всички е ясно, че модерно земеделие не може да се прави на земи върнати в реални граници. Абсурд е. Нивите от преди 9-ти, които са по 5, 7, 3, 6 декара, да се обработват механизирано с тази техника. Но идеята тогава на Иван Костов и неговите съветници беше, че когато оземли хората и ги направим собственици ще променим мисленето, манталитетът на народа и изведнъж той от колективизъм ще мине на индивидуализъм и ще гласува като частен собственик. Практиките показват, че земеделието сега е в отчаяно състояние и заради това.

И: - А тук има ли големи арендатори?

Р: - Целият ентусиазъм на общинските съвети, на държавата беше впрегнат в смяна на имена на улици, на площади, на затваряне на мавзолеи…нещо, което не храни нацията, не е същностно. С това се занимаваха години наред и правителство и общинските съвети. Да сменим името на бул. „9-ти септември” да го преименуваме на „3-ти март” и с това България ще цъфне и ще върже. Да, ама не. С една дума – не вярвам българина да е толкова непрагматик, за да ги правим тези неща.

И: - А да се върнем на местно ниво, как се реши да се махне паметникът на Георги Димитров?

Р: - Това беше точно по тази еуфория. Не мога да Ви кажа точно годината. В музеят може да Ви кажат. Аз бях тогава заместник-кмет 1992-3-та година. Там някъде. Около еуфорията за смяната на имената на улиците и булевардите се реши да се махне и паметникът на Георги Димитров като решението не беше да се премахне, а да се демонтира и да се постави на друго място. До ден днешен не е поставен. Една голяма драма беше, поне за живите строители на града. Защото България губи и от това. Аз съм имал възможността да бъда във всички свободно икономически зони на Китай, да бъда в почти цяла Европа. Нашият побратимен град в Унгария, те са преди нас в НАТО и в Европейския съюз и до ден днешен имат паметник на Георги Димитров и никой не го е махнал. Нещо повече – побратименият ни град – Димитровград, в Русия, който е един интелектуален град, 147 хиляден, който има 16 атомен реактор, институт за мирно приложение на атомното енергия, на 300 годишнината си, на която и аз присъствах. Преди 300-годишнината си имаше референдум дали за 300-та годишнината си да си върне старото име Мелекез или да остане Димитровград. За моя голяма изненада 96% от руснаците гласуваха името на града да остане Димитровград. И пред заседателната сграда на Общинския съвет или на Градския съвет стои огромният паметник на Георги Димитров. В Китай познават двама българина. Георги Димитров и Стоичков. Такъв нихилизъм аз не мога да си обясня.

И: - А този паметник политически не беше угоден или имаше настроения в самия град?

Р: - В града не е имало настроения, но Общинският съвет имаше мнозинство.

И: - Тогава той беше доминиран от СДС?

Р: - Да. Имаше превес СДС и се взе това решение. Но малко по-късно започна и еуфорията и настояването да се смени името на Димитровград. Беше предложено той да носи името Каменец или Тракия. Имаше подписки, имаше и малка революция в Димитровград, тъй като един митинг пред съвета, втори неразрешен митинг до гарата. Бригадирите ветерани и много от младите хора легнаха на линиите и спряха международните влакове за Истанбул и Западна Европа. Пристигнаха вътрешни войски да разделят двата митинга, защото полицията не стигаше, повикаха подкрепление от Стара Загора. Нещо, което не бях виждал до тогава и нещо, което пак няма отношение към икономиката. Сякаш някой тласкаше народа към такива неефективни действия за смяна на имена и паметници, а не за насъщния и мисъл за развитието на страната. Тогава почна една грандиозна подписка за защита името на града. Събраха се голям брой подписи. Връчиха се, депозираха се в президентството. Председател на Комисията беше покойния знаменит българин проф. Николай Генчев, Жельо Желев беше президент. В един дневен ред бяхме с Михайловград, който се прекръсти на Монтана и Димитровград. За голяма наша радост, комисията взе решение, че Михайловград ще се преименува, а Димитровград няма да се преименува. Ще запази името си, защото съгласно указа, който беше няма какво старо име да се възстанови. Това беше единият мотив. Определението от заседанието на комисията и Николай Генчев беше, че единствената църква запазена от селото е Свети Димитър, съборът на село Раковски се е правил в Димитровград, така че който иска да си мисли за Георги Димитров, който иска да си мисли за Филип Димитров, а който иска да си мисли за Свети Димитър, но е добре градът да си запази името и президентът Желев уважи това становище на комисията, което беше много добре и поне това успяхме да спасим. Защото една нация ако не уважава историята си няма нужда да бъде нация. До ден днешен…Вие може да сте били в Рим, къщата на Мусолини още стои. Има паметна плоча, посещава се, а той е идеолог на фашизма, нали. А Георги Димитров, освен всичко, което му се преписва след девети септември е бил шеф на Интернационалът. …Целта беше според мен, дирижирана…България да стане една аграрна страна, а тя в момента и това не е. Една страна, която в момента изнася гастарбайтери и леки жени за Западна Европа. Това са фактите, няма какво да ги крием. Дисковите запаметяващи устройства, които бяха в Стара Загора вече не се произвеждат и ние не сме конкуренция нито на IBM, нито на „Хюлед пакард”. Нещо повече, мога да Ви кажа, че наши специалисти, които им се даде американско гражданство и работят в Санта Клара, Силиконовата долина от тук. Включително и ръководител на проекта Нева (?) Всичко, което беше кадърно, знаещо и можещо се насочи към Западна Европа като хора, а това, което беше като ресурс и работеше за СИВ или имаше пазари на Запад беше ликвидирано. Ликвидирано със закон, с ликвидационни съвети.

И: - Т. е. смятате, че всичко е било умислено, така ли?

Р: - Това ще го каже бъдещето, все още е рано. Истинската история се пише от дистанцията на поне петдесет години. Още са минали само двайсет. Но фактите говорят това. Защо в Чехия не се мина към реална подялба на земята и даване в реални граници, а до ден днешен работят колективи. Защо в Чехия до ден днешен работят големите предприятия, които бяха дадени с такъв закон, че ако предприятието не е ефективно, работническото-менаджерския екип се сменя и го губи и идва западен инвеститор, който има опит в тази сфера. И „Шкода” работи, купена обаче от „Фолсцваген”. Първо беше на 70, 80 сега е на 100%. А защо Вазовските машиностроителни заводи и производството на лагери не се дадоха на шведите, а минаха през пет български ръце, за да не остане нищо от завода. Защо военният завод в Казанлък произвежда продукция, която няма право да изнася в трети страни, а изнася чрез западни инвеститори.

И: - А защо Вие как си го обясняване?

Р: - Вие трябва да отговорите. Вие правите изследването. Не са защитени българските интереси по никакъв начин.

И: - А това смятате, че е целенасочено? Възможно ли е българските политици да бъдат толкова недалновидни?

Р: - Или недалновидни или подкупни. 

И: - А кой ги подкупва?

Р: - Ами големите корпорации. Това историята трябва да го каже. Че в България най-печеливши бяха енерго-разпределителните дружества. В момента ЕVN, която е една общинска виенска фирма,ЧЕЗ, фирми, които спечелиха не на 100%, а с пъти, защото се дадоха за жълти стотинки по времето на Симеон, ей така. Ами БТК? В момента единайсетата й продажба се осъществява. Това го няма никъде в Европа, в Африка го няма. Ние сме тъжна и продажна държава. Най-бедната страна в Европа. Нигерия е преди нас по вътрешен продукт. А имаме умни хора, които за съжаление не работят тук. Това е истината.

И: - А първите демократични избори тук, в Димитровград кой ги спечели?

Р: - БСП и вторите БСП.

И: - А СДС някога печелило ли е?

Р: - …Значи предишният кмет Стефан Димитров беше издигнат като независим и подкрепен от партията на Стефан Софиянски.

И: - Мен ме интересува този период от 1990-та до 2000-та година. Когато дойде царят и разби двуполюсния модел. До тогава противопоставянето беше комунисти – антикомунисти. Мен ме интересува този отрязък от време.

Р: - Значи през това време кметовете бяха от БСП, а ставаше така, че болшинството от Общинския съвет беше доминирано от десните. Защото СДС и земеделците правеха болшинството. Но общо взето това няма решаващо значение за града, тъй като градът беше с големи промишлени предприятия, като почнем цименто -производство, въглепроизводство, енергетиката, леката промишленост и приватизацията на тези комбинати и тяхното развитие не зависеше от Общинския съвет, зависеше от решението на правителството.

И: - А кога започна тук приватизацията?

Р: - Приватизацията започна…значи Пловдив и Димитровград имат първите агенции за приватизация, общински имам предвид. И ако има някаква заслуга е, че приватизацията основно на търговията, общественото хранене и тези общински малки обекти…ако има някаква положителна страна е, че останаха на димитровградчани, защото в много други провинциални градове местната общност не можа да защити собствеността си.

И: - Т. е. останаха в ръцете на димитровградски предприемачи?

Р: - Да. Иначе било чрез работническо-менаджерски колективи, било чрез пряка търгова приватизация останаха в местни хора.

И: - Вие казахте какво се е случило с полиестерния завод, а с циментовия завод какво се случи?

Р: - Циментовият завод го купи Циментогруп, те са най-големите собственици на циментови заводи в света. Но тъй като и Девня е тяхна собственост, големия и модерен циментов комбинат тук вече почти не пекат клинкер, а возят клинкер от Девня и тука само се мели. Така че, персонал и работници намаляха в пъти. Поне пет пъти.

И: - А какво се случи с тези хора, които работеха в предприятията, които спряха да работят. Как успяха да продължат живота си?

Р: - Общината беше по онова време 82 700, в момента е 52 000 души. Тези хора не са в границите на България. Те са основно в Италия, Испания, Англия, Гърция.

И: - А тук в момента, кои са действащите предприятия?

Р: - Химическият комбинат основно. „Текстрий”, който го купи Ковашки и който работи с една пета от хората. Циментовия завод „Вулкан”, който работи с една пета от хората и прословутия димитровградски пазар, където хората си изкарват хляба с търговия.

И: - А димитровградския пазар от кога съществува?

Р: - Той съществуваше още от времето на социализма, по време на промените се разрасна и то благодарение на географското положение, че ние сме между две граници – турската и гръцката. От една страна, от друга страна след Горна Оряховица и София тук е най-големият железопътен възел. Транспортните връзки Изток-Запад и Север-Юг се кръстосват тук и са удобно място за тържище. Аз си спомням, че имаше напън по онуй време да закрием пазара, защото бил средище за контрабанда. Интересно, ако ние бяхме закрили пазара, целият Общински съвет, начело с кмета и заместник-кметовете не беше удържал на натиска какво щеше да стане. Нашата теза беше: „Добре, бе, може да е така. Дайте да видим, но след като тази стока влиза от Турция и от Гърция и тука е средище на контрабандата и това го няма, тя ще отиде някъде другаде. Къде ще отиде? На Илиянци, в Пловдив или някъде другаде. На вас проблемът Ви е държавната граница. Проблемът Ви не е Димитровградският пазар”. Та отстояхме, благодарение на солидната позиция на Общинския съвет, който въпреки политическите различия си стоеше на мястото, но бих казал, че в тези години на прехода Димитровград е коренно различен от Хасково или от който и да е друг Общински съвет. Защото по това време политиците стояха на една маса, говориха си и въпреки жестокото време си бяха хора, които общуват. Защото Димитровград е уникален с това, че тук нямаше реституция. Тук не е имало нищо, няма какво да се връща. Няма родова обремененост. Няма градът е на този или на онзи, защото нямаше родове. Градът е твърде млад. По онова време нямаше кажи-речи 50 години. Нямаше и толкова 40-45. Така че това е предимството на града.

И: - Т.е. аз от вашия разказ оставам с впечатление, че всъщност държавата ви е натискала да правите едни неща, а Общинският съвет и местната власт, въпреки различните противоборства, е успяла да съхрани до известна степен икономиката на града. Да я спаси от приватизация, която би била пагубна.

Р: - Да, поне Общинската приватизация, чрез агенцията се проведе в интерес на гражданите на Димитровград. Това, което държавата разпродаде вече не работи. Като изключим химическият комбинат и добре, че го взеха пак димитровградчани. Тъй като работническо-менаджерския екип си е местен.

И: - Т. нар. РМД-та. А те по кое време се създадоха?

Р: - Взе се решение по времето на правителството на Жан Виденов в Народното събрание, но Костов ги реализира. Виденов не посмя и падна.

И: - А защо не посмя? Той винаги е бил една спорна фигура…

Р: - Жан е честен човек. Той е обвързан с Димитровград, а не с Пловдив. Тъй като баща му дълги години почти до пенсионирането си е бил главен инженер на рудник Меричлери, а майка му е учителка в училище „Климент Охридски”. Впрочем, Димитровград е интересен, че въпреки кратката си история, ние сега честваме 65 години е дал на нацията много повече, от колкото много по-големи градове. Сегашният министър Вежди Рашидов е димитровградчанин. Вие може би ще се учудите. Роден е тука, учил е тука. Васил Гюзелев е димитровградчанин, един от първите уредници на историческия музей. Проф. Тончо Русев, академик Васил Сгурев, академик по изкуствен интелект, с най-големите автоматизирани софтуерни разработки. Проф. Иванчев, по …има  учебници, издадени и в Германия, също е димитровградчанин и не е между живите. Това е парадокс, но това е може би благодарение на кръстоската на гените. Ние затова имаме по-умни деца и по-хубави жени. Защото все пак от 963 населени места да ти дойде тук народ и да ти кръстоса гени значи. …

И: - Добре, аз преди малко се впечатлих, когато вие казахте „криминална революция”, защо си го обяснявате така? Всички говорят за преход от планова икономика към пазарна икономика а вие…

Р: - Трябва да поучите нещата на собствениците. Както казва Стаматов преди пет години, те  са забулени в мрак като в съпружеска спалня. Че ние имаме българи, които по време на приватизацията купуват 47 завода, не фабрики, не магазини. Как могат да се купят 47 завода? Как може собственичката на „Брикел” да е 23 годишна манекенка, на брикетната фабрика с ТЕЦ 1. Погледнете регистъра на собствениците и вижте милионерите до стотния българин, колко са млади, по-млади от Вас.

И: - Много се говореше в началото на прехода за тези куфарчета? Мит ли са или реалност? Как си го обяснявате? От къде тръгна тази цялата история около тези куфарчета?

Р: - Аз първо гледах интервю на Григор Стоичков и на него му зададоха този въпрос. Не вярвам това да е истина. Мита за тези куфарчета тръгна от закритите външнотърговски организации на социалистическа България. Тъй като в определени сфери имаше именно неписано ембарго срещу соц страните в това число и България. Единственият начин да се правят пробиви и да се крадат технологии са били тези предприятия, основани с български пари. Това беше или е приоритет на първо главно управление и това е приоритет на много други държави, включително и на онези жълтите, които се развиват много добре. В един момент тук настъпват тези събития, тези предприятия остават безконтролни, няма я държавната социалистическа машина, която да ги следи…аз в момента разказвам фолклор, това което се говори. В един момент викат те продадоха предприятията и дадоха куфарчетата. Елементарно. Не би трябвало да е така. Не вярвам да е станало така.

И: - А тук на место ниво? Как едни хора приватизираха дадени предприятия, откъде имаха капитал?

Р: - Е ми аз Ви обясних за полиестерния завод и свързаната с него Гергана. Турски инвеститор го купи и му сложи катинара и така до ден днешен. И тъй като той не е приватизиран, той е ликвидиран.   

И: - А защо е ликвидиран…

Р: - Защото е имал задължения към Хеброс банк по онова време, турците изплащат задълженията, нямат задължения за работни места, Муравей Радев подписва и заводът се дава на турски инвеститор и той го затвори.

И: - А тук някакви местни по-сериозни бизнесмени, които са опитвали да приватизират…

Р: - Не, това, което се разви и се запази е химическият комбинат, който се взе от РМД от димитровградчани и интересно е, че Стара Загора неудържа и химическия комбинат се наряза и сега е една площадка, на която няма нищо, а тук заводът се запази и се развива, което е добре. Има едно предприятие „Техноклима”, което се купи от един от приватизационните фондове и в момента работи основно с Германия и Австрия.

И: - А какво Ви е мнението за тази масова приватизация, сега се говори, че е било недомислица…как протече тук на месно ниво?

Р: - На гражданите им бяха дадени безвъзмездно бонове.

И: - Но имаха право да купуват ако желаят.

Р: - Да, но основното е, че тогова се изградиха на базата на законови…а, може би софиянци, казано общо, имаха изпреварваща информация и регистрираха тези фондове, които имаха възможността да обединят хората с бонови книжки и да инвестират всичките на куп, но общо взето стана като една голяма колективна безотговорност. Един мениджър, който има боновите книжки и всички други, които смятат, че имат нещо, а те нямат нищо. А където има колективно безотговорност нещата не вървят.

И: - Т.е. подменен ли беше замисълът или замисълът не беше добър?

Р: - Изобщо нямаше замисъл в цялата история. Замисълът беше на другаря Тодор Живков и ако другарят Тодор Живков имаше време да …наскоро гледах един филм с Хелмут Кол, ли беше да реализира нещата биха се развили добре.

И: - „Последният лов” ли?

Р: -  Да, Защото по негово време, защо казвам Тодор Живков излезе Указ №56, с който се направиха първите стъпки в частната инициатива, но бизнесът като развитие не достига време.

И: - А смятате ли, че може да има частен бизнес, контролиран от държавата ?

Р: -  Разбира се, аз съм го виждал с очите си. Не случайно Ви казах, че в Китай съм бил във всички свободни икономически зони. Спал съм в завод на Фолцваген с хотел, с дискотека, в който работят 14 000 човека. Бил съм в най-големият завод за диезо кристали и микрочипове. Така че, там имаме пазарно стопанство контролирано от държавата, нещо, което никъде го няма и работи добре.

И: - А ако беше приложен този модел тук дали щеше да се запази системата?

Р: - Той не може да се приложи, ние сме твърде малка страна, ние сме по-малки от една тяхна община. Нямаше кой да ни остави да го направим, а и не може да стане. Тук примерът може да ни е Словения, Чехия, Словакия, та дори и Хърватия. Ако Вие сега отидете в Загреб или Любляна, понеже синът ми се върна скоро от там, ще видите, че цената на горивата е доста по-ниска. Цената на храните почти същата или по-ниска, а заплатите са четири пъти по-високи и тези хора не са в Евросъюза, а ние сме в Евросъюза и казваме, че членуваме в клуба на богатите. Нищо подобно. Една Сърбия, която прави сега постъпки в съюза е по-добре социално и икономически от нас. Те нямат проблеми със здравеопазването.

И: - Т.е. смятате, че този преход, който направихме от планова икономика към пазарна икономика беше не добре направен или недобре замислен? Можеше да почерпим пример от държавите, които Вие изброихте, където малко по-добре беше направен преходът, защото там също имаше раздържавяване. 

Р: - Вие трябва да работите по този проблем. Това е много интересна тема, значи някой казват католическите държави се оправиха. Като погледнете дори от Източна Европа Полша спря часовниците и каза ние няма да влизаме в Евросъюза. Ама времето изтече, добре, бе. Спряха часовниците и седмици наред договаряха цената на субсидиите, включително и на зеленчуците. Ние не го направихме, ние нямаме цена за зеленчуците и плодовете и затова гледаме зърнени култури. По линия на Евросъюза, поучете и го пишете, ние сме най-ощетената страна по отношение на субсидиите. Ние се водим като северна държава в областта на земеделието в Евросъюза в момента. Ние, според Вас северна държава ли сме. Защото Италия, Гърция, Испания са по на юг от нас. Затова ние сме северна държава и получаваме по-малко субсидии, без плодове, без зеленчуци. Просто политиците ни са твърде слаби и в момента се правят грешки.

И: - А защо смятате, че политиците ни са слаби? На какво се дължи тяхната слабост, на това, че служат на чужди интереси или просто нямат необходимото образование или съзнание. Защото това е чисто срещано обвинение, че политиците ни не стават.

Р: - Значи, нека се върнем на темата за католическите държави. И действително е така, но това не е верски принцип. Това е наследено. Вие като човек, който се занимава в тази сфера знаете, ако вземете фолклора на католиците, който е автентичен, там намеса не може да има. Там се отива на гости на Курт, се пее в песента или се разказва приказката на събор и му казва: „Курт тази вечер ще ядем кокошки, ще пием шнапс, след туй бира, ти ще спиш в обора. И аз след три месеца ще дойде при теб на събор при същите условия. Значи във фолклора им има елемент на контракт, на договор. В нашия славянски фолклор и български има „шест кокошки съм заклала, руйно вино съм наляла” – емоция, няма плановост, това е автентичен фолклор от Първомайско, осъвременен от „Канарите”. А що се отнася до политиците, погледнете какво става. По времето на Сергей Станишев и самият Сергей Станишев, който е лидер на европейската левица, ми той няма един ден трудов стаж. Ами новите министри – Дилян Добрев, министърката на строителството? В страните, които нямат ресурс като България, една Япония, която няма въглища, няма руда, но изнася автомобили в цял свят и електроника, политиците са над 55 години – няма млад политик. Ръководителите на звена в заводите са над 55 години, бригадирите са над 50 години.

И: - Т.е. смятате, че няма професия политик, а човек трябва да има някакво образование и някаква реализация…

Р: - И опит, не се учи нито в Кеймбридж, нито в Софийския университет, животът трябва да те очука. Това е факт. Ами Жан на колко години стана, въпреки че сме лични приятели…

И: - А защо тогава беше избран или защо той се нагърби да прави промяната, да стане премиер на тази възраст?

Р: - Защото беше идеалист, за съжаление по-късно разбра, че само идеализъм не стига.

И: - Може ли да съществува идеализъм в политиката? Всички казват, че политиката е игра и идеалистите не могат да виреят.

Р: - Те не могат да виреят, но те правят историческите промени.

И: - Вие смятате, че промените са плод на идеализъм?

Р: - Не, промените в Източна Европа са плод на това, че загубихме Студената война. И дори самите американци бяха неподготвени за това рухване, те имаха проблеми с това нещо.

И: - Тук отново изплува фигурата на Горбачов, който никак не е долюбван в източноевропейските страни

Р: - Нещата можеха да станат на доста по-висока цена или планове…

И: - Западът много го рекламира като човекът извършил промяната.

Р: - Трябва да влезете в „Кауфланд” или „Лидл”, за да видите за какво става въпрос. Къде са българските продукти. Дори по плана „Ран-Ът” ние трябваше да сме селскостопанска страна, а ние не сме и това в момента. Погледнете европейските проекти – пътища добре, те ни обслужват, пристанища, летища – хубаво. Безработица, работа с ромите, социално слабите… дайте да видим пари за производство. „Ама ние не правим производство, за да създаваме конкуренция, това си е ваша работа.” Аз съм убеден, че ако вървят така нещата, не знам дали ще съм жив, но след 50 години няма да имаме държава. Запишете го, запомнете го. Ние ще останем някаква територия, но държавата няма да я има. И то по няколко причини, едното е демографският срив. Той е катастрофа, той не е срив. В 11 общини в Хасковска област в момента започващите първолаци българчетата имат превес само в четири общини. И интересно защо това се крие, това е засекретена информация. Ние ще сме малцинство в собствената си страна, ако продължава, а няма да имаме и страна, защото младите хора нямат реализация тук. Вземете статистика на завършващите гимназия 10 години назад или висшите учебни заведения и вижте колко от тях остават в България.

И: - Добре, а вие като общински център, казвам Вие, защото все пак сте участвали в управлението приемахте ли програми за регионално развитие, за приобщаване на младите, беше ли възможно да се прави такава политика?

Р: - Плановете за регионално развитие може да ги вземете от Пловдив Южен централен район се водеха доста по-късно, с едни могили, определения и щампи, които бяха „район за устойчиво развитие”, „регион за издърпване”, „община за догонване”. Добре, но конкретно как ще стане това, как ще се развие, никой до ден днешен не го е направил. И не може да го направи, защото ние ликвидирахме Комитета по планиране, обаче Щатите до ден днешен имат Комисия по федерално планиране. Страната с най-пазарна икономика има такава форум, но България го разруши. Всеки прави, каквото му дойде на ума.

И: - А защо го разруши България…

Р: - Защото се смяташе, че това е наследство на социализма. Както сега за БАН, там стоят някакви, които нищо не правят, само получават заплати. Какво ги издържаме, я остави пазарът ще се наложи. Ами Вие в Софийския университет колко семестъра учите Маркс?

И: - Аз не съм учила Маркс. Завършила съм след 1989г.

Р: - Голям недостатък. Проверете института „Джордж Вашингтон”, който е на 15 минути пеш от Белия дом, ние имаме наш студент, който работи в  „Д.П. Морган” завеждащ отдел, който два семестъра в Икономическият институт „Джордж Вашингтон” учи Маркс и четири семестъра -  Кейнс и кейнсеанството. А ние в България не учим Маркс. Ами за това са по-подготвени американските икономисти.

И: - Преди 1989г. се е учило т. нар. политическа икономия…

Р: - Разбира се, и тя си действа – принадения продукт, великият Маркс го е измислили.

И: - Да, но при нас тази дисциплина изчезна от учебните планове. И смятате, че това не ни подготвя да сме икономически образовани.

Р: - Да, разбира се.

И: - Аз искам пак да Ви питам, това наложено понятие „преход”, ние преход към какво направихме?  Към демокрация?

Р: - Значи, тръгна се от гласност и демокрация, нали това беше девизът на перестройката. Мина се през демокрация, защото първият закон за местната администрация и местното самоуправление е най-демократичния. Сега са пет поправки и сега е доста рестриктивен, отнемат се права. Непосредствено след промените, не мога да ви кажа годините. Сега доста неща, включително и в разпореждането на Общинските съвети със собственост се ограничиха или както казва… това е приказка на Жельо Желев: „В начало беше демокрацията, а постепенно нещата минават со кротце, со благо и со малко кютек. Все пак той е философ, аз не мога да го оспорвам.

И: - Това са думи на един друг български политик…

Р: - Да, Жельо ги цитира.

И: - Това е интересен поглед. Все пак Вие сте били в кухнята и виждате вътрешните механизми на това как се случва промяната на местно ниво и в държавата.

Р: - Аз имам поглед и как стана това и в двете Германии. Значи нашият побратимен град Айзенхютенщадт е близо до Франкфурт на Одер, на полската граница. Когато се съединиха дете Германии правителството каза вие ще си кореспондирате и ще обменяте опит с един град до Саарбрюкен, където са заводите на „Форд” и има и голям металургичен комбинат, такъв има и в Айзенхютенщадт, общинските съветници спряха да работят, администрацията обслужваше само дребни документи, те бяха на обмяна на опит и им дадоха, заготовки и готови рецепти, както в Западна Германия. Може би не бяхме членове на Евросъюза, на нас не ни се дадоха готви рецепти и правила и настъпи един всеобщ хаос.

И: - И все пак имаше един план Ран-Ът, вие го споменахте преди малко, той защо не успя да се реализира?          

Р: - Той изобщо не беше приет. Той беше…дори трудно се намира, но вече го има пуб