ИНТЕРВЮ НА КРИСТИНА БОБЕВА И ТЕОДОРА КОСТАДИНОВА С АЛИ ОРМАНЛЪ[1], ЯБЛАНОВО, 10. 2010 Г.

 

И1 Кристина Бобева

И2 Теодора Костадинова

Р Али Орманлъ

 

(Уточняващи бележки на А. Кальонски)

 

И1: А Вие, да ми кажете цялото ви име, в смисъл...

 

Р: Али Осман Орманли се казвам. Ако ме попитате за другото име, няма да отговарям, понеже чувствам срам.

 

И1: То не е Ваше, това име, другото, тъй че...

 

Р: Понеже оттук, от Съвета взимам удостоверение, официално удостоверение за личността си и ми дават удостоверение, в което пише: “Настоящето удостоверение се издава на Али Осман Орманли и удостоверява, че Али Осман Орманли и Ангел ... са едно и също лице”.  Изпитвам срам и позор.

 

И2: А на колко сте години?

 

Р: На 70. Много бързо минаха.

 

И1: Те не Ви личат.

 

Р: Вече паметта ми може да изневери от някои загуби...

 

И2: Не Ви личат, наистина, изглеждате доста по-млад.

Р: Благодаря.

 

И1: Чакай, да се сетя... Вие преди малко, като се видяхме, говорехте за накакви три етапа, на които можете да разделите „възродителния процес”.

Р: Сега, тези дати, 17-ти, 18-ти, 19-ти (януари 1985 г.), под ръководството на Трета сливенска армия, беше последният етап на запланувания геноцид, ако... силно изразено. Дотогава... как да изразя... хитро, така уж, партийно, за благото на турското население в България, са проведени доста мероприятия. Под тия мероприятия се криеше бъдещето на тия събития...Та, това се криеше... идеално се виждаше в областта на науката, образованието, социалния живот. Това се очакваше, един вид, понеже... сега не мога да си спомня... точна дата не мога да ви кажа, вероятно беше към 1972 година или някъде там. От тогавашни представители на МВР и на образованието... дойдоха хора, които проведоха събрание тука. В събранието казаха, че турският език пречи на развитието на турчетата в България, понеже неовладяването достатъчно на българския език е причина за тяхното (недобро) бъдеще. Действително, ние трябва да уважим и да се отнесем с разбиране за официалния език на дадена страна. Всеки човек, жител на тази страна, според мен трябва да знае, да владее езика. Това е... Но това не трябва да е причина, да пречи на овладяването на майчиния език. Така че ние, няколко учители... една (учителка) си спомням...изсели се 1978 г.... възразихме на това, като се допирахме на това... на изказванията на Ленин, на Маркс, на Енгелс, че човек, който не умее достатъчно майчиния си език, не може да овладее точно както трябва други, чужди езици. Всъщност, българският не е чужд език, обаче... не е матерен език. Това е държавен език. В процес на което, ние бяхме записани в черния списък.

И1: А Вие по какво сте бил учител?

 

Р: Моля?

 

И1: По какво сте били учител?

 

Р: Аз съм начален учител и съм завършил най-напред турско педагогическо училище. Това беше по времето на Вълко Червенков.

 

И1: Къде това?

 

Р: В София. И на 9-ти септември, нали, официалният празник на България тогава, минахме пред мавзолея на Георги Димитров, където беше Червенков и на турски го поздравявахме: „Яшасън Червенков!”, Червенков да живее. И пред очите ми един черен, един грамаден човек ни поздравяваше така. Тогава още изглеждаше... тия планове не бяха записани.

 

И1: Коя година горе-долу е това?

Р: Това беше 1955-1956 г.

И1: Тогава Тодор Живков не го е имало на власт още.

 

Р: Моля?

И1: Тогава не е бил Тодор Живков на власт още.

 

Р: Да, Червенков беше тогава.

И2: И какво стана след събранието? Влязохте в черния списък?

Р: Черния списък... Аз на 10 февруари 1985 г. бях подложен на кръстосан разпит и тия работи, когато съм забравил аз, тогава си спомних. Моето досие е било дълго...Например, ще ви дам един такъв пример: когато минавахме пред мавзолея на Георги Димитров, трябваше да се изчаква ред. И аз бях закупил едни обувки, които ми стесняваха. И когато чакахме, казах на един приятел: “Хайде да си ходим в общежитието”. И ние, без да мислим много, върнахме се. После ми намалиха поведението. Това го взеха политически. Аз... за политика тогава и през ум не ми е минавало нищо. И на този разпит ми споменаха за това. Значи, толкова сериозно сме били следени. На този кръстосан разпит беше... на вратата пишеше: “следовател Кринчев”. Имаше един човек, също беше комендант на тези събития в Ябланово. После може да ми дойде на акъла...

И1: Добре. Не се притеснявайте.

Р. Той беше един човек млад, който не можах да... приличаше на някого. Като че ли, ми е познато лице, обаче не мога да си спомня. После ми казаха, че това бил син на Величко Петров... в Котел, тогавашния държавен... МВР, който отговаряше за района... и затова викам, паметта ми вече изневерява. Изминали години... И още един непознат човек.

 

И1: Двама са били, нали?

 

Р: Да. Аз през 1978 година можах да взема изселнически паспорт... Аз обичам тази красива страна. По желание никой път не бих я напуснал. Обаче, като че ли виждах какво ще ме сполети.

И2: Усещали сте сигурно.

Р: Имах затова изселнически паспорт.

 

И1: Кое ви накара да... в смисъл... откъде виждахте, че нещо такова може да се случи?

 

Р: Вижте какво, тия събрания, които проведоха тук, инспекторите, които дойдоха...По вестниците, турските вестници тогава, печата, най-напред статиите са... чисто на турски език. После, увеличиха тези статии на български език.

И1: Коя година, горе-долу? Или кой период, горе-долу?

 

Р: Горе-долу от 1960-та година нататък. После, наполовина станаха. После останаха постепенно турските статии по-малко и напоследък...

 

И2: 70-те години вече са изчезнали.

Р: Вече не съществуват.

 

И2: Други такива знаци да сте виждали?

 

Р: А, сега... бях условно осъден. Имах покоен един братовчед. Али Орманли се казваше и той. Тука имахме кмет. Беше бригадир на кмета. Беше му се родило дете. Забравих, мъжко ли е, женско ли е... момче ли е, момиче ли е. Сега, ние играехме на тенис. Бях млад учител още тогава... на тенис на маса. (...) дойде, че ще се проведе събрание. И какво видях. Моят братовчед с новороденото си дете, застанал пред тогавашния кмет и той сигурно... някой му дал това, което писано... и си спомням, казва, чете, да стане силен като Ботев, Левски, Стефан Караджата. Тия хора, наистина, ние уважаваме, които трябва да бъдат уважавани. Обаче, такова пожелание е малко неудобно, нали?

И2: Да.

Р: Това е един вид пак... Сега, предполагам, трябва да бъдат уважени, провеждаме събрание, учителско събрание. Учителско събрание... след събранието се провежда ядене, пиене, нещо. Някои пеят песни на турски език и директора, техния човек полудява: “Забранявам да се пее на турски език”. Добре, песните, турските песни да се пеят... българските, каквито да са песни, какво пречи?

 

И2: А кога е побеснял... кой е директора? Оттук ли е бил директора?

 

Р: Оттук е бил. Да му дам ли името?

И1: Ами, както решите. Дайте го, ние предпочитаме...

Р: Джемал Мурадов се казваше.

И: Жив ли е?

 

Р: Жив е.

 

И2: А той хем е от вашите, хем забранява да се пее на турски.

Р: Вижте какво, от средата на всеки народ излизат поп кръстьовци. И от това село имаше подмазвачи. Аз ги наричам... как се наричаше тази птичка, която пее хубаво... кукувица. Значи, приятно, хубаво птиче. Пее, развеселява хората, обаче яйцето си снася в друго гнездо и използва невинните... невинния, честния труд. И сред хората има такива.

 

И1: Кога е бил директор този Джемал Мурадов?

Р: Моля?

 

И1: Кога е бил директор?

 

Р: Джемал Мурадов... ще ви излъжа точно годините.

И2: Приблизително... горе-долу.

 

Р: Моля?

 

И2: Приблизително. 70-те? 80-те?

Р: От 74-та нататък.

 

И1: А по време на възродителния процес той беше ли още директор?

Р: Да, и за изненада, сега, след като дойде демокрацията, е активен член на ДПС. 

И2: На ДПС? Или на БСП? На коя партия?

Р: На ДПС. На този... Ахмед Доган.

И2: Да, да, аз просто не чух добре, затова.

Р: Понеже, вече и зъбите... така...

 

И2: Аз не винаги чувам добре, затова.

 

Р: Сега, аз когато бях учител, първите години, обучението се водеше почти на турски. Обаче, заедно с това в учебната програма имаше задължително български език. Постепенно, така стана, че другите предмети... значи, аз нямам нищо против да се учи... да се води на български език, понеже самите термини, не знам, за бъдещето на това дете...хубаво нещо.

И1: Хубаво е да знае.

Р: Обаче, така се стигна до забрана на турския език в училищата.

И2: Кога забраниха турския да се учи в училище?

 

Р: Мисля, че 76-та година, аз напуснах учителството.

 

И1, И2: Тогава сте напуснали? Вие до коя година бяхте учител?

 

Р: Аз до 76-та година бях учител.

И2: А защо напуснахте?

Р: Понеже видях това положение. Срамно ми беше да се обръщам към моите деца: “Забранявам ви да говорите помежду си на български (на турски). Ще отрежа езика...”. Понеже имаше и такива учители. И за да не попадна в неудобно полужение, рекох да напусна. 78-ма година станах треньор по борба и от 79-та година насам работих като общ работник, като овчар, най-различни работи, за да мога да се препитавам.

И1: А откъде научавахте, всъщност, сам ли предположихте, че така ще станат нещата, или знаехте за такива решения на БКП?

Р: Това са тайни... решения бяха. Не достигаха самите факти, дето ги цитираха.

И1: Аха, и сте се досетили...

 

Р: И се стига до това положение... Сега, за съществуването на дадена нация са неговите обичаи... ако са лишени от такива възможности, тази нация е осъдена на смърт, тази нация умира. Сега, ние... аз обичам българския народ. Три години... две години и десет месеца бяхме при българи. От турците не съм виждал тази човещина, която съм виждал от тях. Дори, ме е срам, че нямах възможност да посетя... сигурно не са живи тия хора. Имах комшия, който, бог да го прости, ако е умрял, който тайно ми беше давал окуражение, даже ме беше питал: “А  бе, имаш ли пари?” Имаше Иван (...), който бил натоварен със задача да ме следи. Той призна. Аз не съм го питал. Призна. Дадоха му такава задача. После ще говоря за...

 

И2: Да, вървите логично.

Р: Исках да кажа, за хубав, красив...(народ). Аз мразя и отричам... комунистите, които са извършили престъпления, кражби и излезли като партизани в България, не за своята идея, ами... С тези хора не можах да се разбера аз. Та, имах... затова исках да напусна България. Иначе, за сметка на нищо не можах. И не съм напуснал аз, а бях придружен с човек на Министерството на вътрешните работи, с кола на Държавна сигурност от Котел, с... представител на Държавна сигурност. Сега е същият на работа. Дори не знаех къде ме карат, къде отивам, без семейство, без деца. И аз... сега ме третират като турист, отишъл съм като турист. И с оглед на това, че и те искаха, някои други, че съм им неудобен, да напусна България, дадоха ми изселнически паспорт. Но не можах да взема виза от турска страна. Очаквах... отидох до турското посолство. Казаха ми, че са писали до Анкара. Ще пристигне. Туй-онуй. Затова с наличните си пари купих багаж. Имах по-рано... брат ми се изсели и ми пише: “Купи това, купи онова”. И аз купих, дори си направих борч, с намерение, че ще продам къщата и ще им върна. Но стана така че... дори имах един камион, нали с това, което имах възможно, купих багаж. ИЖ (мотоциклет) със кош имах...И за пръв път дойдох в България през 1996 г. Аз дори с едно транзисторче напуснах, след това... багажа. След мен по същия начин биват изгонени и децата. Предложени им са... “Баща ви е враг на държавата. Откажете го. Ще ви дадем апартамент. Ще следвате. Ще ви дадем възможност.” Тъй като не се съгласили, хайде по пътя на баща си. Това е друг въпрос. По нататък може да се спрем. Та така, 96та година, когато се върнах за първи път  – гола къща, четири стени. Ние в Турция за възглавници си слагахме палтата. Нямахме одеало, да сложим. Добре, някой не е ли станал причина за това? И защо тези хора не са издирени? Защо не се търси отговорност от тях, защо не са написани в историята... българската? Да се чете... Една държава трябва да се гордее с човешките си закони, обаче трябва и да се срамува... както Турция с кюрдите. Преди е било дори забранено да се говори на кюрдски език. Обаче ние, като кюрдите не се борихме с тероризъм, (а) със законното положение, с човешките закони. Разликата е там. Тук беше кмет един покоен мой баджанак, истински баджанак, бог да го прости. Аз с него се разбирах като със собствения си брат. Бай Косьо беше един милиционер, разбираш ли, той имаше работа с крадци. Един, Монка му викат... Сюлейман... бях овчар. Съседи бяхме с него. Откраднаха ми много овце. Хората правеха овчарство със сюрии. Аз... тогавашният бригадир му помогна така, в една сюрия излезли повече овце, писал на моето име и плюс това, аз пак платих 11 овце. Разбрах, че там не бих могъл да се препитавам. И реших да се откажа от овчарството. Бях свободен. Тогавашният кмет, моят баджанак, ме предложи, домакинът бил напуснал тук в кметството: “Ела да станеш един домакин там”. Помислих, с малко... споделих с мои хора. Дойдох като домакин тук. И през време на тия събития случайно се намерих в кметството. Та, по-точно...

 

И2: Разкажете ни, какво стана тогава, всъщност. Кога разбрахте, че ще идват, кога дойдоха, какво направиха, вие какво направихте?

 

Р: Сега, преди един-два месеца,  тия хора са продължили в кърджалийските (села)... започнали асимилаторската си дейност в Кърджалийска област. Оттам избягаха доста хора, идват тука при кмета да ги запише като яблановци. И те бяха майстори на тютюнопроизводството, на тютюна. И той, под предлог, че ще ги използва за тютюносеенето тука, ги пишеше в туй. От тях чувахме как става.

 

И: Какво чувахте от тях?

 

Р: Сега, един такъв случай, ще ви кажа, не знам до колко е вярно. Забравих името на този човек, разказа ми един такъв случай: мъжете, като помислили, че при липса на главата на семейството, не могат да бъдат сменени имената, излизали в гората. Оставили децата и семействата. Като се върнали, видяли, че с жените и децата им се били гаврили, позорници с позорници. Не знам до колко е вярно, това ни разказа. И ний затуй решихме всичко да стане на мегдана, да не оставяме семейства, деца, всички да излизат пред очите ни. Та, помаците, българо-мохамеданите им викахме тогава...аз имам приятели, много чести хора са, много хубави хора са, бяха изпатили повече от турците. Вината на турците...не им даваха гръб, не им даваха...Тия хора...до 89-та, до 90-та година също по това. И една сутрин, понеже аз трябва да идвам рано, дойдох мисля, че в другата стая, деловодството. Беше Мирям Хамзова, тогава деловодителка, тя беше там, други хора не бяха дошли май. Тука до прозореца видях, че се опря задницата на една кола. Вътре влязоха едни хора, аз не ги познавам, тя ги познава, понеже не съм имал работа с тях. И взеха всичките деловодни книги. Даже аз не знаех какво вземат. Тя каза аз да си отивам, нямам работа тука. После, понеже ний очаквахме, оттам идват вече, и съобщих на кмета, че взеха деловодствата. По-късно дойде и той. И той каза: „Съобщете на населението да се съберат около кметството.” И аз без да ставам, първо казах на тогавашния шофьор, Шакир Ислямов се казваше: „Кажете това на хората, когото виждате, да се съберат около кметството.”. И не мина много време, тука видях тълпа от хора. Значи, хората са очаквали, били са нащрек. И вече тука събиране,  тия работи сигурно са разказани от много хора. Дойдоха двама човека от Котел, които казаха, че не е вярно това, върнаха се това...автобусите, които превозваха работничките в Котел и тъй нататък. И те не отидоха на работа. Тия дойдоха и казват... аз не съм бил в разговорите много, видях тогава, че имаше един партиен деец, мисля, че активен борец беше, бай Федал Мустафов, и той е тука. Дори каза по едно време вече, откровено казвам тия работи, не ме е страх, че издавам някой: „На тия години ще грабна пушката” – беше ловец, най-големия приятел на окръжното управление на МВР – „ще изляза в гората”. Каза, че: „Аз не мога да опетня името си, името на майка си, на баща си.”. Че... „със всичко мога да се съглася, с това не мога да се съглася”.

 

И2: Той тогава колко възрастен е бил?

 

Р: Той беше пенсионер. Аз със него за последен път се видях в Сливен. Бях подложен на кръстосан разпит.. Един, сигурно от биячите...отварят, силно затварят вратата: „Говори ли, говори ли”, така заплашително таковат. Това, което казах аз, преди това, че исках да се изселя (през 1976 г.) , тогава хората чуваха, че се издават изселнически паспорти. Аз бяха на работа тогава, като треньор. Че се издавали изселническите паспорти в Сливен. И аз отидох. Обаче това било...беше близко до Окръжния съвет на БСФС, не знам сега как се казва. Така или иначе, някой ме доносничел, или са ме видяли. На следващия ден бях извикан, отидох на работа, имах служебен мотор. Казаха ми, че ме вика партийният секретар. Разбрах, гузен негонен бяга – нали има една поговорка – разбрах за какво ме вика. И чукнах на вратата, влязох, почна да ме разпитва: „Вчера къде беше?” Нямаше смисъл да крия, понеже имат вече достатъчно сведения, точни сведения. Казах: „Бях там”. „Ами за какво беше?” Казах: „За изселнически паспорт”. „Ами вий спортистите сте най-галени синчета в България. Защо искаш да напуснеш страната?”. „Ами всички там , ако се изселят и аз ще се изселя...” –  исках такова, да се оправдавам. „Защо, защо?” – тоя въпрос ме докара в паниково положение. И без да искам, му казах: „Другарю Чалъков, представете си, че двамата сме осъдени на смърт. Ако намерите малко пролука и вие няма ли да избягате?”. „Да”, каза, „смъртта е нещо студено, ще избягам, разбира се, обаче какво имаш предвид?”. Аз разбрах грешката си. Обаче я казах. И той вече: „Защо, защо, какво имаш предвид...”. И вече нямах  възможност и му казах тия думи: „Другарю Чалъков, нация, която е лишена от своята писменост, от своите обичаи, от своята сигурност за съществуване в бъдещето, тази нация е осъдена на смърт, тази нация умира.”. И той ми каза: „От утре си треньор в Анадола”. Нямах избор. Напуснах, и в този кръстосан разговор (през 1985 г.), натиснаха това, микрофон не, ами магнетофон –  мойте думи (от 1976 г.).

 

И1: Това коя година е ?

 

Р: Това е 76-та година. Мойте думи, същите изрази. Нямах друг изход. Казах: „Правилно съм предвидил, за туй съм задържан.”. И без да усетя един ме удари в гърба, не знам, паднал съм на стола, ритници от тука, там, аз само се свивам, където чувствам болки.

 

И2: Всъщност на разпита от 85-та година ви пускат на Вас този запис от 76-та ли, аз не разбрах много? Този разпит, за който разказвате се с е случил след събитията тук или преди тях?

 

Р: Кое по-точно?

 

И1: Този разпит, за който току що разказахте, дето някой Ви ударил...

 

Р: Това става на кръстосания разпит, когато бях задържан в Сливен.

 

И1: И там ви пускат записа от 76-та, или как?

 

Р: Да, и моя глас, който съм казал в Котел.

 

И1: А тогава, 76-та, Вие всъщност не се изселвате?

 

Р: Моля?

 

И1: 76-та не се изселвате?

 

Р: Сега, тогава имаше изселване, обаче други закони и ний търсихме пътища, някой, нещо да...и хората пуснаха слухове, че един ден в Разград, друг ден в Сливен, в банките се издават изселнически паспорти. И който чуе, веднага отива там. Та, по едно време се събуждам, никой няма вътре. Взема ме един милиционер, изкарва ме на по-горния етаж. Със заповеди ме такова: „Наляво, надясно, стой, спри” – по тоя начин – „съблечи се!”. Аз се съблякох. „Обърни чорапите!” Аз мислех, че откъм пръстите, обърнах ги, той ми каза отвътре да ги обърна. И при това положение, аз с дрехи под мишниците, влязох в една стая, чудя се на какво положение съм, защо така. Една крушка изглежда, че...не изглежда, ами сигурно, че нощна крушка. После очите свикват, виждаш вътре, обаче първоначално като влизаш, не забелязваш това. Когато мисля, чух един глас, на тихо,  на турски език: „Облечи се, брат”. Погледнах към гласа, най-напред видях очите му само. После като свикнах, видях и целия човек. Аз дори помислих, че е един човек от Малко село, после разбрах, че е бай Федал. Та една вечер прекарахме с него заедно, дори покойният ми каза, че той мислел, че ще бъда освободен, да отида да намеря жена му и семейството му, да им дам кураж и тъй нататък, обаче съдбата...

 

И2: Това е последния път, в който сте го видели?

 

Р: Да. Съдбата не ни разреши вече повече да се видим. Та, хората се събраха с вили, брадви, сопи, не знам дали имаха ножове, тука кой беше, каза: „С това не можем да се съпротивляваме на...срещу армията”. Тогава покойният Нухов (кметът) каза: „Целта е не да спечелим срещу армията, целта е да докажем на света, че не сме съгласни с това. От кого беше едно хубаво българско стихотворение... „шопи със сопи и търнокопи”...за Семптемврийското въстание ли беше, не знам, вече забравих.

 

И1: Кой ден се случва, кой ден се събират хората с оръжията? Първия ден ли се събират? Това е на 17-ти нали?

 

Р: Не, на 17-ти хората...беше точно така. Вече нали ви казвам, изневерява ми паметта, на 18-ти беше май.

 

И1: А на 17-ти какво се случи?

 

Р: Хората бяха се събрали тука и ден, и нощ очакваха, че ще дойдат...

 

И1: А някой говорил ли им е нещо, някой да е държал реч, нещо такова, като са се събрали хората?

 

Р: За реч, спомням си тука, сега (той) е в Турция. Деде (религиозен водач на джема –събрание на общността на алианите) казваме ний, неговият син говореше нещо.

 

И1: Ама не помните какво?

 

Р: Не помня нищо. Тогавашния кмет обикаляше по селата, Малко село, Могилица, по-възрастни хора. Интересуваше дали сме имали кръвни връзки с българите, дето твърдяха те, интересуваше за това, да не би да стъпваме на прогнила дъска, да бъдат сигурни. Та, на 18-ти вече, сигурно знаете, дойдоха от Котел с рейс милиционери, не знам какво...хората не им дадоха възможност да влизат тука.

 

И2: Как ги спряха?

 

Р: Ами в обръч.

 

И1: Жива верига.

 

Р: Да, и накрая Георги Иванов каза, че никой да не избягва до сила, връщаме се. И заднешката с автомати, това...качиха се на рейса, върнаха се. Обаче всеки знаеше, че както в Кърджали имат вече...чуваме, разбираш ли, ще дойде по-голяма сила. Затуй хората не се разпръснаха. Очакваха...

 

И1: А вие там ли бяхте?

 

Р: Да, аз напуснах след като войниците от края на селото вече...хората започнаха да бягат...бият, викове, крясъци и тъй нататък. Семейството ми беше в Могилица. Жена ми имаше сестра там. И синът ми беше със него. Дъщеря ми беше в Сливен, учеше.

 

И1: Защо са били в Могилица семейството Ви?

 

Р: Сега, в такива положения човек се паникьосва. Уж да спечели време, какво да предприеме. Може да предприеме. И аз тръгнах да бягам в Могилица към тях. Дори един танк мина пред мен и аз като заек зад него продължих да бягам. По едно време, почувствах малко болки тука в гърба. Нали ви казвам, паниково положение, помислих, че бях стрелян. Обаче, не падам, така опитах, нямам кръв. После подразбрах, че са ме стреляли с фалшиви патрони. Оттам разбрахме, че няма изход, трябва да се върнем. Намерявах да бягам към Дулова, където живеят по контактни (компактно) турско население, там може да намерим някой изход. Обаче видях, че няма и се върнах.

 

И1: Кой ден се случва това?

 

Р: Това се случи на 19-ти. Та, върнах се на 19-ти, казаха ми, че съм бил потърсен от войници.

 

И2: Поименно?

 

Р: Дошли са в нас да ме търсят.

 

И1: А то у вас кой е бил, щом жена ви я е нямало?

 

Р: Това мисля, че беше неделен ден, ако не се лъжа, понеделник понеже съм на работа, тук дойдох, едни милиционери, червени барета. Ходят, разкарват, не знам какво...Като влязах, един офицер, не му знам чина и името, дори нямал като че ли спокойно да седне на масата, седна тука и разговаря по телефона. После разбрах, че е разговарял с Търговишки окръг и докладва, че сливенската Трета армия с чест и гордост изпълни си задачата, ако имате нужда от помощ, сме готови. Такъв му беше разговора. После, едни отиват, други се връщат, а този човек е Казаков, комендант, дето е в Сливен. Този човек после научих, че отговарял за интелигенцията на турското малцинство в България. Водел всички досиета, като казвам досиета, защо не мога още сега да си взема досието?

 

И1: Не сте ли го виждали?

 

Р: Не ми дават. Писал съм до архивния отдел в София, дори отговор не получавам. Поне аз да разбера, кой член, (по) кой закон съм нарушител...и съм така, както аз, така и семейството ми, сега дъщеря ми още продължава да получава лекарства.

 

И2: В понеделник сте на работа и какво стана?

 

Р: Та, забравих кой ми даде една бележчица, с печат, пише: „Яви се в комендантството”.

 

И2: В Сливен?

 

Р: Комендантството, само това пише. Аз не знам къде е това комендантство, както ме питате вие,  интересувах се къде е това комендантство. Казаха ми, тука ритуална зала имаше, не знам сега дали пак има, не съм влязал оттогава насам. Почуках, влязах вътре, със самото си влизане, взеха, разбираш ли, с едни силни заповеди: „Горе ръцете, обърни се към стената” и удари отзад. Като се обърнах, с пръсти да се опра на стената, с разкрачени... И бях потърсен, какво...

 

И2: По дрехите..

 

Р: Аха, по дрехите какво имам. Имах няколко лева, за закуска, какво да има друго. И след като един-два пъти минаха, не знам кои минават, не ни дават да се обръщаме наляво-надясно, само към стената, със заповед пак се обърнахме към вратата. Вкараха ни тука, имаше автобус, спрял за тая дейност. Качихме се на автобуса, този Казаков влезе в автобуса, каза: „Граждани, вий засега сте арестувани. Някои от вас ще бъдат освободени, някои от вас ще носят отговорност за това, което са извършили”. Прозорците на автобуса са с пердета. Сега, седнахме, аз бях седнал до един, Ахмед Ямурлу се казваше. Излезе, че не са били достатъчно белезниците, вързаха ми ръцете с някаква връв, изглежда че майстор, човек специалист в това, прекараха това през багажника отгоре и така вързаха ръцете на другите. Някои войници отпред с автомати към нас, някои отзад, нямаме право да разговаряме, да гледаме наляво-надясно, всеки трябва да гледа към войника. И така стигнахме до Сливен. В Сливен, тогавашното МВР, слязохме, пак от двете страни са наредени милиционери, с бой ни вкараха в един салон. В този салон пак същото положение, нямаш право да се обърнеш, да разговаряш, все така към милиционерите гледаш...И взеха по списъци да извикват вече един по един, кой идва, къде да ходи, да излезе и тъй нататък, по едно време дойде и моя ред. Дойдох, докарахме пак до този Грънчев... чух...дано Господ да даде...този човек бил станал пияница, отделил се от семейството си и не знам и аз, така съм чувал, вярно ли е, не знам...имал лозе до Сливен, живеел в колибите там...дано Господ да бъде... 

Първият му въпрос беше: „Ножът е в нас, и хлябът е в нас, в наще ръце, ще режем, ще ви дадем колкото ние искаме”. И понеже не могат да ме обвинят с конкретен въпрос, общи въпроси...Бил съм член на партията на Еджевит...дори Еджевит не можа да произнесе, Енджевит каза.

 

И1, И2: Каква е тази партия, за пръв път чуваме...

 

Р: Еджевит е един покоен дългогодишен министър-председател на Турция, сегашната партия е ...Джумхуриет Ал Партиси. Викам: „Еджевит е в Турция, аз не съм член на никаква партия”.

 

И1, И2: А имате ли представа каква е тази партия?

 

Р: Моля?

 

И2: Знаехте ли за тази партия?

 

Р: За Турция ли? Знаех, разбира се, следях.

 

И 1: Ще ни кажете ли малко за нея, защото ние за пръв път чуваме...

 

Р: За Еджевит ли?

 

И1: Да...

 

Р: Ами, не ви е интересувала...Еджевит е един известен ръководител на турската нация, на Турция в близкото минало, сега жена му е жива, партията му сега продължават там други, признат е като честен, понеже много държавни ръководители...не е от наща компетенция...обичат другия начин, а той е известен с честността си. Та, след кратък разговор, ме взеха и  ме закараха в избата, там е било изтрезвително. Вътре гледам по стените, има халки от желязо. Там седем дена ли, не знам колко стоях, сутринта ни изкарват до клозета, обаче пак със...от двете страни наредени милиционери, не може спокойно... със самото си влизане, пак излизаш. По едно време, един така силно дрънка, по гласа му, без да искам казах...това не е ли името му, после може да се сетя...това не е ли този човек, Христо...Един му вика: ”Христо, един те познава!” И той дойде в изтрезвителното, даде ми една цигара. Бяхме 22-ма души и от тая цигара кой...всички дръпнахме по един път, и това е най-сладката цигара в живота, де съм пушил и същия Христо...после оттам ни изкараха в гаражите. Аз бях в 5-та килия.

 

И2: А само да Ви попитам, извинявам се, че Ви прекъсвам, кой е този Христо?

 

Р: Беше преди треньор с мене, после стана милиционер. Критикувах го, че малко не обичал да работи. Сигур не е жив Христо...Господ да му даде живот...

 

И1: А той тогава е бил милиционер?

 

Р: Тогава беше милиционер, напуснал треньорството и станал милиционер. Няма да му кажа името, един...другите да кажат, всеки го знае...тогава жените носеха дрехи, взимаха мръсните дрехи, ние ни ги виждаме, цигари ни носят, те за тях (служителите на реда) това беше аванта, от наще цигари само по няколко цигари да дават, това е друг въпрос...А един другар, донесли както на мен дрехите му и той в палто, в джоба на палтото си видя, намери едни детски чорапи. Тогава имал малко дете. Може би жена му, като събирала, не знам как е станало...И взе да мирише чорапите, да плаче и каза: ”Аз...еди кой си да направи така...да разкажа свободно, аз ще тегля тука...”, и вика: „другарю милиционер, аз искам да се срещна със шефа на тайната полиция”. Другите взеха да го окуражават: „Какво става с тебе, успокой се...” Не мина много, взеха го. И го докараха в същата килия, а той: „Мен пак ще ме извикат”. И наистина го взеха, и го освободиха. Та тогава този Христо също беше на пост и ме изкара на клозет, даде ми разрешение. Излизам от клозета, гледам по шпионката, този Казаков гледа по килиите. Аз понеже имах вече няколко пъти и преди с него работа, уплаших се, действително. Христо, за да ми помогне...той (Казаков) пита, нали: „Има ли кой да говори, има ли мераклии да говорят?” Търси шпиони, като няма...И Христо мене ме показа, не съм в салона: „Тоя, тоя иска”. Тоя човек (Христо) иска да ми помогне, отде ще знае...разбира се. Та, мен на 10-ти (февруари) след тоя разпит не ме извикаха.

 

И1: А какво Ви питаха още на 10-ти?

 

Моля?

 

И1:  На първия разпит, освен за тази партия, какво друго Ви питаха?

 

Р: Нищо особено не ме питаха. Понеже нямах...тия които искали да вдигат мостове...не знам, аз на такива мероприятия не съм бил и не ги одобрявам, със сила нищо не става. Та, за последен път, не си спомням...на 2-ри ли март, на 1-ви ли, тия дни, ме извикаха пак на разпит. Дадоха ми, без да чета, изглежда, че било обвинение.

 

И1: А казаха ли Ви какво пише в обвинението?

 

Р: Не,  нито знам, само един, мисля че бил следовател, каза: „Признай всичко, да те освободим. Брат ти призна и го освободихме”. Целият разговор беше това. Обаче жалко ме погледна, изглежда, че в това, което аз подписах, пишело всичко...Та, забравих, на този Казаков аз...той му каза (на следователя): „Тоя, особено той много знае, ще говориш ли?”, вика. Викам: „Аз казах това, което знам”. Та, прибраха ме в килията пак.

 

И2: След като подписахте обвинението.

 

Р: Да.

 

Р: На 2-ри, от килията взеха няколко другари.

 

И2: А кои бяха другите хора в килията, те от Ябланово ли бяха?

 

Р: От Соколарци беше Насъф Билялов, дори в килията моя и Насъф...той беше... партиен ръководител и директор на училището, един уважаван човек...(Преди време) аз карам овцете в капан на балкана и тия овце не са виждали камиони, туй-онуй, и уж със жената сме били овчари, а аз сам ги паса. Докато ги вкарам на другата страна на пътя, бях се изпотил.  И един, минава по стария път, и ми вика: „Колега, има ли нафто при тебе, да дода аз?” (да вземе безотчетно). Аз се обидих: „Как се подиграват с мене?” Беше този Насъф. В килиите му поставих този въпрос.  Викам: „Насъфе, помниш ли по едно време...” „Помня, бай Али. Мен (тогава) ме извика този, Казаков” ...и след разговора, който са водили, той попитал: „Ти познаваш ли Али Османов Орманлиев?” Той отговорил, че ме познава. И (Казаков) му казал, че по тоя път, по който е тръгнал, че води до мене (неблагонадежния). Та тия, Насъф и другите, на 2-ри ги взеха от килията, ние мислим, че са ги освободили. На 3-ти, гледам, един с пръста си (прави знак), обръща се към мене: „Ела”. Излязох. „Отивай до клозета”, ми казва. „Няма нужда”. „Отивай, отивай”, вика. А ние мислехме, че ще бъдем освободени. След клозета...качиха ме на една катафалка, тука имаше един бивш милиционер...с едната ръка ме вързаха за неговата, изглежда, че нямаха достатъчно тъй... (белезници). И бях чул, че турското правителство е дало нота на България за тия положения. Един Халил Халил, покойник стана, от него чухме, докараха го в килията, и го питаме, какво е, как е положението...а той: „Еее, бай Али, бай Али, виж на тия турци, на тая Турция какво теглим. Изгониха ме от служба и сега ме задържаха. Та, тръгна, ние вътрешни кабинети не знаем кои са, що са, това е без прозорци, катафалката. Той беше шофьор след пенсионерската си работа, та: „Бай Али, ни карат в Стара Загора в затвора, след известно време ще ни карат в Белене”. И аз после го питам откъде е разбрал, че ще ни закарат... че нали бил шофьор, познал по гласа на колата. И така, има колкото широчината на едно ножче, откъдето можеш да видиш вънка, гледам, тук пише: „Тук всички са равни пред закона”. Спря колата, после едно тракане се чу, после затишие, нито тракане. После разбрах, че сме минавали през Дунава със същата катафалка, пак от другата страна същото тракане и така стигнахме до Белене.

 

И1: А в затвора в Стара Загора били ли сте, или направо в Белене?

 

Р: Направо в Белене, понеже в Стара Загора караха тия, за които горе-долу измисляха някакви законни положения. Понеже на нас...ние си знаем, че биваме преследвани за нищо...

 

И2: Да, нямало е как да водят дело срещу Вас, и затова направо в Белене, така ли...

 

Р: И в Белене имаше един журналист, сливенски журналист, на вестник „Йени хаят”,  Ислям Бейтулов се казваше, и той беше с нас. Вкараха ни след това в една килия, обаче горе-долу там имаше къде да спим, сламени дюшеци. Ние сме видели много зор в Сливен...И той от тия сламени дюшеци скъсал нещо, беше страстен пушач, направил си една цигара: „Леле, виж, колко хубаво”, вика. Дръпнах, щях да такова, разбираш ли...та, това е било Първи обект, където се настаняват криминалните престъпници.

 

И1: А някой каза ли ви, обясни ли ви  защо сте в Белене?

 

Р: Никой.

 

И1: Никой нищо?

 

Р: Никой. Вий си знаете вината само. Прозорците са боядисани, не виждаме. После, не си спомням на коя дата, ни качиха на кола и ни закараха на Втори обект, където са били политическите затворници.

 

И1: Това пак в Белене?

 

Р: Пак в Белене. Там има застава, Първи обект, Втори обект и така нататък. На 15-ти март чухме глас на хеликоптер.

 

И1: Откъде разбрахте, че е 15-ти март?

 

Р: Ние долу-горе...почнаха да ни дават и вестници.  Обаче не знаем кои са, други хора има ли, няма ли, колко сме, нищо не знаем.

 

И1: А какви вестници ви даваха?

 

Р: „Работническо дело”, такива вестници...Събраха ни в един салон, аз тогава виждам, че не сме сами – много хора.

 

И1: Имаше ли Ваши познати от тези много хора?

 

Р: Имаше, разбира се. От Ябланово – от мойто село, от Кърджалийско моите съученици, познати...имаше доста хора, с които живяхме като братя. Та, имаше един майор, казваше се Парашкиев. Бил за реда и дисциплината, не знам...такъв началник, от този род. По едно време, когато говори, задължи ни да пишем писма до семействата: „Ще проверим един по един” ...и по едно време без да иска, изглежда, че се изпусна: „На Запад се говори, че сме ви убили”. И ние, от неговите думи вече... се успокоихме. В тоя период, когато се говореше, шимди (сега) че биваме убити...

 

И2: Минало е...

 

Р: Също каза, че на Запада се говори така: „За вас всеки момент се очакваше заповед, но правителството, Партията не постъпи така, постъпи човешки”...Едни приказки, които ни даваха кураж, разбрахме, че ще бъдем живи. И писаме, хората, жените и децата разбраха...

 

И2: А те дотогава не са знаели какво се случва с вас...

 

Р: Никой не знаеше кой къде е, що е, много тайно всичко...И около образуването на ТКЗК-та имаше по-възрастни хора от мене, които също са били след 9-ти септември вкарани там, и те по-голямо знание имаха в това отношение...И така, често провеждаха събрания. Докарваха историци. Аз съм човек, който дълбоко уважавам науката, историята и такива хора, които се занимават с това. Обаче тия историци са историци на партията. Дойдоха и ни разказват, че ние сме имали български корен, по време на турското робство тука, са ни потурчили, и те ни възвръщат корена...

 

И1, И2: Помните ли имена случайно на историците, които са идвали?

 

Р: Не казват имена. Дори прокурора от Плевен идва, не му знаеме името. И взеха едни другари да изкарват на работа. Едни хора изглежда, че са били подложени на специален режим, много по-късно взеха да ме изкарват на работа...обаче, из помещението свободно се разкарвахме, споделяхме! После дойдоха да ни разрешават свиждания...със семействата.

 

И2: А колко души от Ябланово горе-долу бяхте в Белене, помните ли?

 

Р: Точно броя...сега трябва едно по едно...

 

И2: 5-10-15?

 

Р: Над 15 от Ябланово. Едни скоро бяха освободени...такива, (но) както се изразява този човек, дето работи в полицията в Котел, шеф...Хандърчев, неудобен съм бил за разговор. Така се изрази пред човека от Министерството на вътрешните работи по него време...

 

И1: Защо според Вас сте били „неудобен за разговор”?

 

Р: Понеже, вижте какво...(проверяват) дали си се променил, често те викат. Идват хора от Сливен, от Котел, от Кърджали и със своите хора (задържаните от техния район) водят разговор. Сега мен...някои стоят доста дълго. Питам: „Какво ви питаха, бе?” „Ами глупави въпроси...” „Какви бе?” „Колко хора сте в помещението, кои са ти другарите...” Значи (внимава се), дали ще отговори с българските му имена, не със турските, значи за въдица...да види. И мен ме извикаха няколко пъти, този Хандърчев, някои други дойдоха. Почуквам, поздравявам и почва разговор: „Как се казваш?” – първи въпрос, също неудобен въпрос...”Али се казвам”. „Ами тука пише друго”. „Ами, щом пише друго, защо ме питате?” „Защо си тука?” „Тоя въпрос аз трябва да ви задам, защо съм тука вий трябва да ми кажете!” „ И за колко време си тука?” –  ей такива...и за няколко минути свършва разговора...”Свободен си! Кокалите ще ти изгният тука!” – на излизане ми казва. Затуй съм бил неудобен за разговор...Та, също забравих...връщаме се от работа, в автобуса почувствах силни болки в корема, около пъпа. Дойдох в помещението, имаше лекари като нас (турци, затворници), един от Омуртаг, сега пише книга за това, от Кърджалийско имаше лекари, от Разградско...мои приятели. Тези болки, после от края на пъпа застанаха от дясната ми страна. Те казаха, че имам апендицит. Съобщиха за това на милиционера, по късно...аз не съм го виждал какъв му е чин, казваха му полковник Тодоров, и ме извика. И ми каза: „Ние ще ти помогнем, обаче и ти ще ни помогнеш.” Викам: „С какво мога да ви помогна аз, човек като мен с какво може да ви помогне, в безизходно положение, жалко положение?” Каза, че ще извика журналист, той ще изготви статия, аз ще се подпиша само отдолу, че нашият корен е български. Викам: „Вий искате от мене това, което е невероятно, искате явно да лъжа!” И накрая вика: „Отивай си сега, но все пак помисли, тук става дума за твоя живот”. Прибирам се в туй, вече третия ден ли...аз взех често да излизам да повръщам и лежа така без да мога да мисля правилно. Другарите ме питаха:”Какво ти каза полковник Тодоров?” Казвам: това и това, и разказвам...Едни казват: „Бай Али, ти се подпиши там, ний знаеме и сме свидетели на какво положение си.” Някои ми казват: „Зависи от тебе, както искаш”...и тъй нататък. Аз лежа, отивам до клозета, жално ме гледат...значи, аз не съм лекар, не знам за спукан апендицит, не съм чул...моят апендицит пукнат. Тия другари лекари казали на мойте другари и по едно време, към сутринта, не знам в колко часа, гледам – викат на турски, тракат по прозорци, по врати: „Убийци, човек умира! Ще търсим сметка!”, не знам какво...То било за мене! Без мойто знание...Не мина много време, дойде кола с лекар, зеха ма, закараха ма в Белене. Не знам Белене откъде си носи името, дали знаете?

 

И1, И2: Не...

 

Р: Сега през турско време...това Белене е един остров...

 

И1, И2: На Дунава.

 

Р: И до Дунава има село Белене, сега град Белене. А хората с кораби закарвали пролетта добитъка си във острова да пасат, а есенно време, към зимата, пак ги прибирали. (Един младеж) на име Осман, карал кораба и се влюбили с една девойка, Елена. Бащата на Елена се научил, така...че се обичат с Осман, не знам до колко време, до колко е вярно, така са ми разказвали...закарал я във острова и я завързал във едно дърво и тя умряла там. И този Осман, като видял, че Елена не идва вече, няма я, почнал да се разкарва в туй, в острова, и като казва: „Елена, нереде син? Бяла Елена, къде си?” А после съкратено, „бяла Елена” не, ами Белене.

 

И1, И2: Да...

 

Р: Та, закараха ме в Белене.

 

И1: В града всъщност...

 

Р: В града, там по спешност са извикали лекар. Прегледа ме и без да ме забави, закара ме в туй, в Плевен. Придружител имам старшина, в колата...Аз лежа на масата, лекарят пита за адреса на мои близки. Този, старшината, вика: „Защо, те са задържани в туй, няма адреси на близките...защо?”, вика. „Ами той има спукан апендицит, може да получи перитонит...може да остане на масата”. Аз тогава, много-много не чувам, викам толкова ли е сериозно...по едно време гледам дали си мие ръцете или си вкарва ръкавиците... Аз на турски си чета молбата (казвам си молитвата) и (след това) нищо не помня. И моето почистване...моята операция продължава шест часа и половина, и още имам (белези) от това. На следващия ден аз идвам на себе си вече, минава влиянието на наркозата изглежда...едната ръка не мога да мръдна. Викам, дали съм парализиран нещо, забелязвам, че този старшина едната ръка я вързал за леглото. По едно време минава докторът на визитация, погледна към мен и така...един много жесток, сериозен поглед към старшината, и ме отвързаха. Значи, този лекар бил останал верен на Хипократовата си клетва, такива хора...Господ да даде много на всяка страна. Та, там стоях известно време...та искам да кажа, после когато дойдох (в болничната стая имаше)...по-възрастни хора, аз съм бил тогава по-млад, на 86-та година, на 46 години съм бил... студено се отнасят другите, които лежат в стаята, към мен. Не мога да си обясня това отношение, защо? По едно време, очите ми се насълзиха, устата ми такова...няма кой да ми даде малко вода. Или езика ми такова...се случи. Имам деца, дъщеря ми е (медицинска) сестра...Та, после като оздравях, те бяха по-сериозно болни май...с течение на времето аз взех ...(да се грижа за тях). Вземах им храната, яденето, сутрин, вечер, мръсните чинии вземах и закарвах там. С извинение, съм почиствал и кофите, де. И, там стоях 17 дни, в болницата и на отиване всички ми повярваха. Казали им, че аз съм сложил отрова на българските деца, във водата на българските деца...Че човек може ли да направи такова нещо? Българин, турчин, не е ли човек? И той ли е човек, който ще отрови малко дете? Та както и да е, прибрах се, оздравях си слава Богу, взех пак да работя...

 

И1: В Белене ли Ви върнаха след болницата?

 

Р: Моля?

 

И1: След болницата в Белене ли Ви върнаха?

 

Р: Да...и аз не писах на нашите, нито исках свиждане, нито им писах, че така и така...

 

И2: Защо не сте искали свиждане?

 

Р: Че да не се тревожат и те.

 

И2: Да, не виждат в какво положение сте...

 

Р: Понеже мойте деца, особено дъщеря ми, са много чувствителни. Нали ви казвам, още получават психически лекарства. Покрай мене и те теглиха много...След 8-мия месец ли, аз исках от семейството си свиждане. Дъщеря ми: „Я покажи, покажи раната”. А...каква рана? Та един освободен от Върбица, бай Билял  мисля май, той видял най-големия ми брат и казал че съм бил опериран..

 

И2: От апендицит че сте бил опериран...

 

Р: Душата...Тогава разбрах, че този човек казал така. Гледах, помъчих се да я успокоя, че всичко мина, рекох, туй-онуй...Сега, покойната ми майка и баща ми идват на свиждане. От двете ми страни двама старшини (като че)...ще продам държавата...Майка ми...ако изпуснат някоя турска дума, прекратяват свиждането. Горката, не знаеше нито думичка на български. Гледаха ме с плачевни очи и без да ми кажат нито думичка, върнаха се. Добре, аз питам, няма ли да се търсят причини (отговорност) от такива хора? Какво съм направил аз? С тия упреци, че съм отровил българските дечица...Господ да ги накаже!

 

И1: Къде го разбрахте това обвинение?

 

Р: Моля?

 

И1: Къде, в болницата ли разбрахте, че за това Ви обвинявят?

 

Р: Тия хора, които бяха в болницата ...(ми казаха): „Ти си бил добър човек. Те (от органите на реда) ни представиха нещата така и така, ще дойде един човек, опасен, бил в Белене поради това, че в детската градина се опитал да отрови водата на българските деца. Та, после...едни хора, половината може би, ги преместиха в Бобов дол. Там имало един лагер. После, към 1986-та година останахме към 13 човека. Освобождават...И не знаем...Те ги освобождават, обаче къде отиват...нищо не знаем. И по едно време по радиоуредбата чух и мойто име. Аз бях, този човек от Соколарци, един...ние викаме ватман, тия, които управляват влакове, той е Хюсеин Карабашев...ни извикаха имената и със багажа. Излизаме, имаше там комендантство в Белене, от другата страна на моста, издадохме всичко и мислехме, че биваме освободени. Пак след това ни вкараха в катафалка, без да знаем къде е...Аз слязох в село Драшан, мен ме оставиха там. Най-напред ме пратиха в Бяла Слатина, при шефа на милицията тогава...ме извикаха, дадоха разпореждане, че нямам право да напусна селото, сутрин и вечер да се подписвам в кметството, и тъй нататък. И ме оставиха в това село. Другите са оставили в съседните села и тъй нататък.

 

И2: А Вие в селото сте сам?

 

Р: Сам съм. Това са тия хубави българи, няма да мога да ги забравя, никой път. Само че мразя онези, комунистите. Една сутрин взех хляб и се връщам. Бях (настанен) в едно училище, където имало пожар. Там няма млади, деца...сигурно се взели с родителите в градовете да учат...Аз съм в стаята на един домакин, висока стая, дадоха ми там да живея. Взех хляб и се връщам (и гледам)...една група, говорят помежду си, какво говорят не знам, и един от тях ми вика: „Даскале, да бе мирно седяло, такова чудо не видяло.” И аз, умрял от срам, взех да споря с него. Той е бил партизанин, командир на партизански отряд...а (след това), директор на Врачанския затвор. И викам: „За това ли се борихте вий?  Да ни вземете майчинските имена и да ни измъчвате семействата и нас, без вина, без нищо...Къде са вашите закони?” И хората се уплашиха, на него не могат да му се таковат, каквото той така, и те така...От тоя ден нататък тия хора много взеха да ме уважават. Та, в това село работа не ми дават. Имат по 5 овце, общо си пасат, общо си доят и на есен си разделят...Който имаше работа, казваше на мен: „Али, можеш ли да пасеш наще овце?” И аз с радост вземах, и по 10 лева ми даваха. Това беше като лекарство за мене. След третия ден и това ми забраниха. След няколко време, опитах се да ходя да копая чам дръвчета (да садя борчета). И оттам ме спряха. А трябва да живея! Гледам ръцете на болната си жена, която е оперирана. Дето то...покоен стана, да не даде Господ на никой, синът ми (тогава) го изгониха от училище. Дъщеря ми работи в Котел, обаче от квартирата я вземат милиционери, докарват на работа, от работа пак с милиционери до квартирата. Нямах...гледах ръцете й, отказах пушенето, сичко...Писах писмо до най-висшите инстанции, с най-големи подробности – да обяснят моята вина. Защо поне работа не ми дават? И вместо писмен отговор, дойде от Враца...бил служител на Държавна сигурност. След малко може на акъла да ми дойде името...Извика ме в това, Враца. По салона...не знам в коя стая да влезна, разкарват се червени барети. Аз не знам точно, не съм сигурен, обаче мисля, че да окажат психическо влияние на мене, да съм могъл да си дам сметка за това, което говоря. Та:”Иди, каза, вътре. Писал си писмо”. „Вярно, писал съм, вий знаете положението”. Казва: „Ний не сме те докарали тука на курорт, ни да спечелиш. Правим необходимото да се поправиш”. И се върнах. По едно време мисля и почнах да си задавам въпроса дали има смисъл от такъв живот. Като почнах да мисля така, веднага напуснах стаята, гледам да се срещна с някой познат, да разговарям. По едно време, в туй село отчували (копринени) буби. Много интересна и такава, забавна работа. Взех две кутии буби. Има черничеви дръвчета, преди това гледали буби, но след туй отказали и никой не ги използва. Една година взех да чувам буби, жената дойде, дъщерята ми дойде във...да ми помагат.

 

И2: Позволили са семейството Ви да дойде при Вас.

 

Р: Разрешаваха.

 

И1: А къде живеехте там?

 

Р: Моля?

 

И1: Къде живеехте?

 

Р: Аз ли?

 

И1: Да, да.

 

Р: В едно училище, нали ви казах, видяло пожар, в една стая, където била преди това домакинска. И в стаята имаше къде да се отчуват...в училището имаше място, където да се отглеждат тия буби. Само взех няколко пари за хляб, за туй-онуй...След това тайно се събирахме, от другите села идват такива, интернирани като мен. Аз скришом отивах, споделяхме какво можем да направим, докога ще продължи това...И казваха, законът е бил такъв: три години, ако не се поправи –  още три години, ако не се поправи –  още три години, и докато се поправиш. Добре де, какво да се поправя аз? Та, решихме така...личната борба е безсилна, да водим организирана борба. И как може, как да направим това...решихме да създадем една такава организация. Докато усетят тия големци, за нас дойде подкрепа от „Свободна Европа”, „Дойче Веле”. И казахме (си) вече, под тяхна закрила сме, дори тогавашният ръководител на „Свободна Европа”, Владимир Костов мисля че беше...каза, ще се смени (политиката  на) Партията, как ще се отнесе към тия хора и тъй нататък...След като чули от „(Свободна) Европа”, от най-различни краища на България почнаха да дойдат.

 

И1: А вие всъщност колко човека организирахте тая партия?

 

Р: Ние бяхме четирима човека, единият се отказа, с жената бяхме 5 човека, обаче жената не е във това...нямаше къде да я оставя, затуй идваше, не иначе...по тия организационни въпроси.

 

И1: От тия четирима човека само Вие ли сте от Ябланово?

 

Р: Моля?

 

И1: От Ябланово ли сте всички?

 

Р: Не, аз съм от Ябланово, един е от Жълт бряг, Сливенско...

 

И1: Име помните ли?

 

Р: Васил (Сабри) Искендер му викат...единият е завършил философия, Мустафа Юмеров се казва...

 

И1: Откъде е той?

 

Р: Крумовград, също заточеник като мене. Събрахме...ний помислихме, че след като научат тая дейност, ще ни вземат в София на Следствено управление, че каквото ще...няма да ни освободят на свобода.

 

И2: А как се свързахте със „Свободна Европа” и „Дойче Веле”?

 

Р:  Този, Васил Искендер, имаше кола – „Волга”. И тогава не ни следваха кой знае колко. И ний скришом избягвахме до Бяла Слатина, до Червен бряг, до такива села.

 

И2: И пишехте писма, така ли? Как се свързахте с тях?

 

Р: Ние ли?

 

И2: Да.

 

Р: Събирахме се...

 

И2: Да, вие тримата се сте събирали, но как се свързахте с „Дойче Веле”? Пишехе писма?

 

Р: Не, по телефона. Влизаме в кабинета, говорим, дори имахме един телефонен разговор в Бяла Слатина и не можахме да се свържем. Отидохме в Червен бряг. От радио „Свободна Европа” беше май, ни отговориха, че към два часа ще дойде Румяна Узунова, говорителка. И ние в два часа отидохме в кабинета. Сабри влезе в кабинета да говори и аз, за да мога да прикрия какво говорят, застанах до гишето. Имах един черен шлифер. Без да искам, сложил съм едната ръка в джоба на шлифера...тази работничката, която работи...смее се, бе...(но) с една заплашителна усмивка. Обаче аз нали не разбирам защо и как е, и за да мога да я забавлявам с нещо, питам какви вечерни заведения има в тоя град, колко жители и тям подобни въпроси, за да може оня да говори. А той говори малко така, развълнувано, с висок глас, забравил се е, разбираш ли. После той ми казва, един познат ми вика, (че) тази, служителката, казала: „Дойдоха двама, единият застанал на туй с пистолет в джоба си” .

 

И2: А, Вие щото сте си били сложили ръката в джоба...

 

Р: Аз дето нямам нито ножче, не ми идва на ум...Без де искам съм си сложил...Та по тоя начин сме се свързвали, (но) после взеха да не ни дават мира. Дори...Сабри не е бил толкова сериозно преследван...

 

И2: А Сабри е този, който се е отказал впоследствие, така ли?

 

Р: Не, Хайретин се казва той. Ний изготвихме плана, програмата на организацията, какво да извършим, какво искаме, подготвихме устава. Дойде един адвокат.

 

И1: А какво включваха програмата, уставът?

 

Р: Сега, програмата, устава ...може би в Турция я имам, тука я нямам аз... (но в смисъл): ние се събрахме група български граждани от турски произход, на тая дата и решихме да основем Демократична Лига за Защита на Правата на Човека в България, и...забравих вече от колко точки се състоеше...да бъдат спрени беззаконните обиски, беззаконното съдържание (положение) на турците в България; да се дава възможност да се говори на турски език, понеже и дума не даваха да се произнесе на турски език, всичко беше наказуемо; дейността на МВР да бъде поставена под контрол; тия, които желаят да бъдат...да се изселят и напуснат България, да им се даде възможност...и тям подобни. И един адвокат от Силистра, на име Назъм Салиев, по-рано работил в МВР, и също около събитията и той бил задържан...не в Белене, но на заточение...дойдоха при нас. И още един адвокат, Исмаил Исмаилов се казваше.

 

И1: Как се свързахте с адвокатите?

 

Р: Нали радиото говори за нас.

 

И1: „Свободна Европа”...

 

Р: Да. „Свободна Европа”, „Дойче Веле”, дори от „Би Би Си” ...от тия станции научават и взеха да ни идват доста хора. Тия, нали знаят адвокатските положения, взеха да преобработват тая програма, устава...Ние след това решихме с една молба в плик, тая програма, устава, да изпратим до главниия прокурор, до председателя на Народното събрание, до Министерския съвет, до вестник „Работническо дело”, до вестник „Земеделско знаме”. В тоя момент се отказа този, Хайретин. Та, не след дълго, дойде милиционер...(застана до) прозореца на училището, на стаята дето съм...ден и нощ взе да ме варди.

 

И1: А вие всъщност, в смисъл...тази програма, този устав двамата адвокати ви помагат да ги напишете...

 

Р: Юридически консултант...искаха да бадат юридически консултанти.

 

И1: А вашите имена пишеше ли ги там, в устава и програмата, вие като ги разпращахте тия работи, пишеше ли вашите имена вътре, или просто те разбраха, че сте вие.

 

Р: Сега, от радио „Свободна Европа” се говори. Аз за пръв път от „Дойче Веле” чух, мисля че на 22-ри ноември.

 

И1: Коя година?

 

Р: 88-ма година. Мустафа Юмеров намерил начин и съобщил това. Дори, вече измина време, сигурно няма да може да се търси отговорност...Сабри имаше син на име Хюсеин. Със програмата и устава (Хюсеин) отива до английското посолство с цел да иска политическо убежище от тази страна. И там показва устава и програмата, тия английски служители извикват представител от турското посолство, показват им устава и програмата, обаче не ни оказаха никаква помощ тия хора. Ний много сме благодарни на „Свободна Европа”. Та, сутринта ако закъснея да стана малко, оня, милиционера: „Ей, ставай да те видя и пак лягай, бе!” Викам му някой път, със цел...на майтап: „ Ти си служител поне, можеш да намериш бе, тука е много студено, намери малко дърва, ела тука, и ти ще се загрееш и аз, бе.” Той уж не говори с мене, не ми отговаря.

 

И1: Ама не са Ви арестували, само Ви е гледал полицаят, само Ви е следил...

 

Р: Нищо...Жената на посещение, излизаме в града, не в града...в селото, да вземем хляб, нещо за ядене и някаква работа...Срещаме се с някой познат. И (милиционерът) идва на пет крачки зад нас. Като говорим ний минава на пет крачки, стои там. И като сянка ни следи. Та...

 

И1: Колко време така ви следи?

 

Р: До напускането ми от България. И тая година пак взех, май месец, две кутии буби да отчувам, да изкарам няколко лева...Тия буби са като мръвки, малки. Трябва като тютюн да им нарежеш листовете, тия листове ядат, не ядят други листове....черничеви. В три часа след обяд викам да откъсна няколко черничеви листа, да им дам. А, гледам, тамън старшината беше тук друг път – тоя път училищният двор пълен с хора. Цивилни, униформени...Пък преди това, забравих...на 6-ти май се връщам в училището.

 

И1: Коя година?

 

Р: Същата година.

 

И1:  88-ма (пролетта на 1989 г.).

 

Р: Да. Гледам, в салона имаше една такава маса. Обърнах внимание, има една покана за телефонен разговор. Изглежда, че гледали да напусна, да ме няма там, тогава да я оставят. Гледам, какво мога да направя? Мисля, мисля...времето минало, пощите са затворени. Къде да ходя? Помислих и сутринта викам, аз да дам покана за телефонен разговор. Отидох в пощата, казах им, че искам да разговарям с еди кой си...

 

И1: С кой искахте да разговаряте?

 

Р: С Мустафа Юмеров. Та, по едно време, отвътре ме повикаха: „Имате Валентин Петров”. Викам: „Аз искам да говоря с Мустафа Юмеров, не с Валентин Петров”. Взех телефона, по едно време по линията чух някакво тракане. Изглежда, те слагат нещо да подслушват, обаче хептен не сме толкова глупави...да не можем да мислим какво...по едно време от линията идва един глас, откъде не знам: „Недейте говори на чужд език!” Казвам: „Ний говорим на чист, натурален майчин турски език, не на чужд език!” Така че, свършихме разговора. Мустафа предстоеше да бъде осъден на 20-ти май. И на 20-ти май също, ние съобщихме, че ще се проведе конгрес...ние викаме конгрес... на Демократичната лига. Обаче, дадохме...тайно да се проведе, за заблуда аз писах до котленския прокурор молба, тука на местността Кирезик, да ни разрешат за събиране на такъв конгрес. Обаче тоя конгрес беше проведен дотогава и за председател в сянка беше (избран) Хюсеин Нухов...(бившият)  кмет (на Ябланово), моя баджанак.

 

И1: Председател на тази Демократична лига?

 

Р: Председател на Демократичната лига в сянка. Ние очаквахме, че всеки момент ще ни арестуват, ще ни задържат. За да може да продължи дейността, Хюсеин да поеме това и той от своя страна, да определи друг, отговорен човек...и така да продължи дейността. Мустафа му предстоеше да бъде осъден на 20-ти май...

 

И1: А вие на този разговор на 6-ти май за какво си говорехте с Мустафа Юмеров?

 

Р: Тогава аз слушах от Югославия,  (от) Белград, за граждански неподчинения, за дейността на МВР...и за гладни стачки. Мустафа Юмер предложи да дойде или синът ми, или дъщеря ми, която беше два дена при мен, да дойде...понеже много сериозно бяхме следвани (следени), да можем да водим по тъкъв начин разговор помежду си...

 

И2: Бележки...

 

Р: Устно. И след като водихме тоя разговор, аз се отдалечих оттам. На 9-ти май, както ви казах, излизам да откъсна някои черничеви листчета за бубите. Гледам, тоя път в двора на училщето цивилни, униформени, много хора. За да разбера какво става тука...имах един чайник, за да си мия ръцете, там където децата оставят обувките си преди да влязат в училището...там на това място има един чайник, уж да мога да разбера какво става, забавих се там. По едно време гледам, двама души тръгнаха от стаята към мене. Единият го познавам – човекът в новото общество (след 10-ти ноември 1989 г.) , който работи в Котел сега, Хандърчев...господин Хандърчев. Другия не го познавах. Дойдоха при мен, казаха: „Добър ден.” Викам...друг път не ме поздравяваха, най нахално така, внезапно влизаха в стаята...И аз слушах или от Турция, или от „Свободна Европа”, от тия радиостанции, (постепенно) взеха да не ми правят забележки вече, (а преди това) копчето те взеха да таковат...И аз съм вече умряла овца, нали ви казах...от какво да се плаша? Та, след малко този, непознатият, казва: „Няма ли да ни поканиш вътре?” Викам: „Друг път не сте очаквали покана от мен, но все пак, заповядайте.” Минахме вътре. Оня, непознатия, каза: „Искаме да водим един откровен разговор с тебе.” Отговарям: „Досега никой път не бяхте откровени към нас. Но все пак, да се опитаме.” „На въпросите, които ще ти ги задам, вика, по възможност да отговаряш с „да” или  „не”. Аз тогава питам: „ С кого разговарям аз? Кой сте вие?” Казва: „Казвам се Николов, от Министерството на вътрешните работи.”

Същия ден и Мустафа Юмеров по този начин, само че него са го такова... (депортирали) в Турция, директно. Викам: „Щом искате такъв отговор, писмено си пишете, задайте въпроса, подходящият отговор за вас ще подпиша, да може да се оправдаете пред началниците.” „Баш не е така”, вика той. Първият въпрос ми беше: „Какъв изход виждаш от това положение, дето си попаднал?” Викам: „ На това положение аз не съм попаднал. Без съд, без присъда ма докарахте тука и още не казвате в какво ме обвинявате. Кои членове съм нарушил на страната аз? Ако е престъпление според българските, комунистическите закони, човек да обича свещеното си майчино име – да, аз съм виновен. Доколкото изхода, викам, вий много добре знаете, че ний създадохме организация. Устава и програмата изпратихме до вас. Ще се боря за осъществяване на целите и задачите на тая програма.” „А ако не ти се дава почва за такава дейност?” Викам: „ Правата не се дават, за правата се воюва, ще воюваме...” После ми каза: „Подкрепяш ли молбата си, подадена 86-та година?” Аз забравих вече точно датата, 86-та година, след като изкарах в Белене и в Драшан, направих една дълга молба от 14 страници, където между другото писах, че ако според вас аз съм престъпник, дайте ми възможност да напусна страната, ако щете ме изпрати в най-гладната страна, в Етиопия. Та, един екземпляр дадох на жената, викам, може би за тая работа аз ще бъда задържан пак, ако нещо се случи, може...и тогава ще извадиш тази молба, да видят в какво съм обвинен. Та и жената така, скрива я и тя още на времето. Та, значи, подсещат ме на това, дали подкрепям молбата да напусна страната. Викам: „Тогава така мислех, сега мисля по-друго яче.” По едно време казва: „Има ли кой да ги отчува тия буби докато се върнеш?” От едно време, подсеща ме за молбата, от друга страна пък, за бубите дето ги отчувам, има ли кой да ги отгледа. Значи ма поставя в едно такова положение. По едно време каза: „Приготви се за път.” Викам: „ Къде ще ма водите? „Като му дойде времето, това ще ти кажем.” И аз съм човек под милиция, ако не се съглася, насила ще ме таковат. И нямам никакъв багаж, имам ВЕФ, едно радийце, откъдето следя новините. Взех радиото си, друг багаж нямам. Излизаме навънка, май че този от Враца беше, Георги Диков. На мен ми вика: „Сбогом, Ангеле!” Тогава, преди да се кача на колата. Викам: „Не ти прави чест да се обръщаш към мене с такова нещо. Ти много добре знаеш, че аз не съм Ангел. Ти, викам, защо ме излъга? Защо не ми върна книгите, които ми ги взе, бе?” Бяха иззели книгите на турски – от Назъм Хикмет, от Сабахаттин Али, от прогресивни турски писатели и поети. За да се забавлявам аз...много се забавлявах да чета. Всичко кажи от библиотеката, съм обърнал там. Казах му: „Това са издания на „Народна просвета”, бе, що ги вземаш?” Нали тогава нищо турско нямаше тука, всичко бяха изгорили...”Ще ти ги върнем – така ми каза – аз тогава не съм те излъгал.” Та както да е, колата е от Държавна сигурност на Котел. Дори шофьора сега ако видя, мисля, че ще го позная. Оня от министерството се качи напред до шофьора, ний с тоя Хандърчев качихме се отзад. Минаваме покрай селото на Сабри. Викам: „ Мога ли да се сбогувам с приятеля си?”  Оня от София: „ Знаеш ли къде живее?” Викам: „Не знам, не знам.” А аз знам. „Натам погледна.” Викам: „ Може би случайно съм погледнал.” Та, първия път помислих, че ще сменят мястото на заточението ми. Понеже много турци от България, от различни страни (места) идваха при нас, при мене. Пътуваме, гледам табелите около пътя, по едно време зачетох...”Своге”. Тогава помислих, че ще ме карат в София на следователно (следствено) управление. После пак пътуваме, на табелата пише „Драгоман”. Тогава се подсетих, че ще напусна България. Отидохме в ЖП гара, на първия етаж дават билети, туй-онуй, вторият етаж е ресторант, като ресторантче. Седнахме на масата петимата. Те взеха нещо да пият, казаха ми „Какво ще пиеш?” Викам: „Аз не пия”. Дийствително, откакто почнаха тия работи, глътка не съм помирисал. Казах (си), това, което ще ми дойде на главата, поне да няма влиянието на алкохола. И после да съжалявам аз...това извърших под влиянието на алкохола. Въпреки това: „Мъж си, вика, пий нещо.” Взеха ми нещо като коняче ли, забравих им вече имената на тия напитки. Аз една глътка...и оставих там. Както да е, ядохме и аз им купих по една бира. Викат: „Не може, защо така?” Викам: „ Ний, турците, на доброто отговаряме с добро.” И като разговаряме така, този Хандърчев, от джоба си, от вътрешния джоб извади един червен паспорт. И ми каза, че напускам страната. Не знам откъде са взели снимка, билет са взели...вътре в паспорта, до Белград...Аз се обърнах към този от София: „Къде е семейството ми?” Ще дойде и то, казва, зависи от мене. Как да разбирам, какво зависи от мене? Хандърчев пак каза, ако не съм лаял срещу тях много, щели някак си да разрешат и тоя въпрос. Викам: „Тия не са случайни хора. Хората правят връзка с мозъка, езика си, си и така общуват...кучетата лаят. Възпитавайте ги тези хора...” Понеже и много други пъти съм имал разговори с него (с Хандърчев), затуй ми вика, неудобен съм бил за разговор. Та, разбрахме се. Казах също на оня от София: „Аз бях ви казал, че никой път не бяхте откровени към нас. За сетен път, викам, доказахте това. Без да мога да се сбогувам с близките си, без да знам гробищата на близките като дядо къде се намират, понеже не ме пуснаха на погребението, направо извън страната!” Та, до септември месец аз ще мълча, и те съответно, ще търсят начини да изпратят семейството ми там, където...Взех паспорта, няма друг начин и казах: „Ако се откажа да напусна?” „Хич недей си прави илюзии на това.” Взех паспорта, до купето тръгнах, до вратата оня, от София, подаде си ръката за сбогом. Аз не му дадох ръка, викам: „Приятелите се сбогуват, ние не сме приятели с Вас.” Качих се на влака...Гледам, един млад мъж и жена, вероятно са югославяни, говорят си. Аз седнах там, нарочно обърнах гръб към тях (онези на перона). Те тримата ме чакат на прозореца, не се дигат оттам.

 

И2: Дали няма да слезете отнякъде...

 

Р: Тръгна-не тръгна влака, един с шапка на кондуктор влезе в купето: „Има ли български граждани?” Викам: „Аз съм български гражданин.” „Ела със мене” – взе ме и ма закара в един спален вагон. Застана на вратата, вика: „Няма да напускаш купето.”  И после влакът пак спря, взеха да се чуват свирки, чужди езици, гласове...Оня се отдалечи от вратата и вика: „Може да си вече където щеш.” Аз имам пари 91 лева всичко на всичко, дори едно транзисторче, всичко ми е това. Отивам, ама накъде отивам? Кой ще ми помогне? Към кого да се обърна? Какво ще ми се случи, как е семейството...Нищо не знам и с тия мисли пристигнах в Белград. Като слязах от влака, видях едни таксита. Тогово се сетих, обърнах се към шофьора – те разбират български – викам: „Може ли да ме закараш до турското посолство?” Той каза:”Да.” Тогава, да не се изложа, викам: „Имам 91 лева български пари, други пари нямам. Ще ми стигнат ли?” После да не ми каже, че...И той ме взе, закара ме. По едно време гледам – турското знаме. Човекът си обърна колата и си замина. Позвъних отвънка, изглежда че е бил прислужник...излезе: „С какво мога да Ви помогна?” Викам: „ Аз съм прокуден от България. Може ли да ми помогнете?” За един момент, вика, ме почакай”... и пак влезе. После ме взе, закара ме при шефа. Шефът казва: „ Ний познаваме твойто име. Вече да е минало, да не те е страх. Ний ще направим всичко. Но, межу другото, вика, ний ако те настаним в Белград, има в балкана за политически убежища, лагер. По-ефектно, вика, ще бъде.” Викам: „Както вие намерите за удобно...” Та извикаха една жена, не знам как се казва, дори не попитах, българка изглежда, знае чист български. Както ви разказах, попита ме всичко най-подробно как е. Те пак след това разследвали случая, дали лъжа, или е вярно. И накрая ми направи снимка, замина. На третия ден, дадоха ми картата за политически...за лагера. Аз тогава видях...това да не е рай, бе...такива яденета никъде не съм ял. Та в тоя лагер всеки, който е приет, има право да подаде молба за политическо убежище, където ще и да чака в продължение на две години. Ако не удовлетвори жеранието на тази страна, към която се е обърнал, след това има право да се обърне и към друга страна. Аз се обърнах към турското Външно министерство и на 16-ти ли, 17-ти ли...един ден пристигна визата.

 

И2: А това 88-ма ли, или 89-та?

 

Р: 89-та. Оня, шефа...виж колко съм глупав...дават ми от посолството пари за харчене. Викам: „Това са народни пари, не ща да взема аз.” Отивам да разтоварвам тайно тухли и да изкарам някой лев, както и да е. Отидох...казаха ми: „Али, на 26-ти самолетът тръгва, ела в посолството.

 

И1: На 26-ти?

 

Р: На 26-ти май.

 

И1: Коя година?

 

Р: 89-та година. На 9-ти напуснах (България)...А, гледам в салона на посолството този Насъф, дето ви казах, се разкарва в салона. „А, викам, Насъф, ти какво правиш тука, бе?” „И нас ни изгониха, бай Али.” Викам: „Какво правят наште” – понеже ний сме близко, той е от съседно село – „наште  какво правят, бе, Насъф?” „Ама те не те ли намериха?” Тогава вече паднах...Викам, какво е станало, що е станало...качих се на самолета. Идваме, аз съм размислен, плача...и стигнахме в Истанбул. Там покойният Тургут Йозал ни среща. Очаквало се на 30 май...щяло да се проведе една конференция международна в Париж, да ни изпратят там. Обаче аз не съм в състояние, боли ме глава ужасно, трябва да дойда на себе си поне малко.

 

И2: А защо, какво е станало там?

 

Р: Да не...семейството си...Исках извинение, викам, имах един брат, 78-ма година...(емигрира в Турция)  покойник стана, Бог да го прости, живееше в Чорлу. Викам, ще отида там, ще си почина един-два дена. Един ми даде двайсет лева ли беше тогавашни пари, двайсет милиона ли, не мога да разбера, турските пари тогава не ги познавах. Питах: „Това ще ми стигнат ли до Чорлу?” „Това, вика, ще ти стигнат до София дори.” Така се качих на туй, автобуса, слязох в Салък махле в Чорлу, отивам, обаче не съм видял това място, горе ли отивам, долу ли, къде отивам и аз не знам. Гледам да се срещна с едно познато лице, че да питам къде живее брат ми. Понеже всяка кореспонденция са забранили...През това време излиза един насреща ми, показа, извади от джоба си една книжка – от МИТ: „Може ли да разговаряме?”

 

И1: Откъде е той?

 

Р: Тука нали казвате Държавна сигурност, там МИТ казват. Попита ме някои и други въпроси, разговаряхме. Излизаме оттам, а, гледам – към мене бягат дъщеря ми и дъщерята на брат ми, който замина 78-ма година. Викам, о, Боже, дали сънувам? Как е, що е, те чули, че се разкарвам аз... И ми казаха, (че ги) извикали след това тия от Котел, казали им да се отрекат от мене, обещали им апартамент в София, образование висшо, стига да се откажат от мене, аз съм бил враг на държавата. Дъщеря ми остро реагирала: „Къде е баща ми, жив ли е?” След като видяли, че не са в състояние да ги таковат, убедят, казали: „По пътя на баща си.” Оттука тогава нямало никакво изселване. Аз следя събитията в България по радиото само. Тръгнали до София и ги придружили познати, туй-онуй, казали им, че ще заминат в Белград. Купили билет, тръгнали жена ми, дъщеря ми и синът ми. Идвали до югославската граница, оттам не им разрешили да влязат в Югославия. Всичко е игра на българската полиция. И няма как...как да кажа, човек никой път да не падне в такова положение, се върнали в София. Един познат ги срещнал: „Какво правите, що правите?” и казал, че познава...знаел телефонния номер на турското посолство. И сам отива до телефона, взема, звъни ги, (оттам някой) казва:”Чакайте там, веднага идваме”. Дошли, взели ги с кола и казали: „Вече бъдете спокойни. Баща ви е на сигурно място. Гостувайте ни в продължение на 10 дена, ще ви дадем виза директно за Турция.” Аз ако съм, напук ще стоя, обаче те са заплашени от всичко. И взели виза за Турция, и на следващия (ден) веднага тръгнали. По тоя начин се събрахме... На никой народ, на никое малцинство не желая да сполети такава беда.

 

И1: И в крайна сметка отидохте ли в Париж?

 

Р: Не. Това беше на 26-ти (когато) се върнах, семейството си видях. Помолих ги да ме извинят, че съм в неудобно положение, да дойда на себе си аз не можах. Сабри и Мустафата отишли.

 

И1: А знаехте ли какво е станало в Париж?

 

Р: Ами там най-различни чуждестранни журналисти се заинтересували за положението, в което се намира турското малцинство в България.

 

И2: А как разбрахте за промените в България?

 

Р: За промените в България научихме 92-ра година. Аз тогава научих.

 

И1: Чак 92-ра?

 

Р: Да, 92-ра година. Това е било по-рано...Изпратих, понеже...

 

И1: Вие в Турция нещо за „Майски събития” не сте ли чували?

 

Р: За „Майски събития” по радиото което съм чувал...

 

И1: А какво знаете за тях?

 

Р: Вище какво, за „Майските събития”...вече под влиянието на тази организация...че казват, Ахмед Доган, който в затвора получавал 1000 долара български пари като шпионин, не му се чува името на...уж организирал „Майските събития”. Както да е, това е отделен разговор...

 

И1: А какво е станало?

 

Р: Хората вече...представете си една бременна жена. Влиза в деветия месец, така или иначе ще роди. Събитията дотогава са достигнали до това положение. И малко окуражени от тая програма и ръководителите в различни организации, които ги таковахме...тръгнали...

 

И1: А вие как я организирахте самата Демократична лига? В смисъл, как е станал Хюсеин Нухов председател в сянка....как се свързвахте с него? Как успяхте да организирате нещата?

 

Р: Хюсеин Нухов често идваше, той по-рано беше освободен от затвора. Идваше често пъти на свиждане с мен. Аз с него споделях всичко. И в процеса на организирането...имаше и кола той, с колата си идваше, отидохме в тия села, говорихме, предложихме...

 

И1: Кои са тия села?

 

Р: Тия села – Камено поле...Мустафа беше..колко пъти съм ходил...беше изместен, по рано беше в друго село, след това го изместиха в друго село...после може да ми дойде на акъла. Та, една вечер...Сабри имаше, както ви казах, черна „Волга”, с жената и аз, и Сабри тръгваме. Имаше сняг. По едно време Сабри взе да целува кормилото. Аз не чувствах как реагира кормилото, лъгал е Сабри, било замразено...и затуй. После, нали ви казвам, нямах никаква възможност...взеха да ни поставят в такова положение...

 

И1: А откога до кога вие всъщност обикаляхте по селата и извършвахте някаква дейност, горе долу като период?

 

Р: Сега...след като бяхме заточени, от жените, от близките, от хората, които идваха при нас на свиждане, научихме горе-долу кой къде е заточен. И като свикнахме вече, видяхме, че не е много опасно...сутринта подписваме, тръгваме на разходка...

 

И 1:Коя година е това?

 

Р: Аз бях на заточение от 86-та година...

 

И1: Кой месец 86-та?

 

Р: Юни, 31-ви юни.

 

И1: Юни има 30 дена.

 

Р: А, юли, 31-ви юли. Бяхме останали 13 човека в туй, в Белене още, след няколко дена и тях ги таковаха...Та излизаме уж да се разкарам около селото, край селото, видяхме, че не ни безпокоят много...

 

И1: Това 86-та година ли е?

 

Р: 87-ма година, дори част от 88-ма...

 

И2: А доколко се разпространи дейността на тази лига?

 

Р: Из цяла България.

 

И2: Из цяла България, където е имало заточени?

 

Р: А, за лигата ли? И да не са заточени, до всички турци, живеещи в България, които не са доносници, стигна се до тяхното знание...И през май 89-та работата стигна дотам, че управниците не можаха да спрат вече това...

 

И1: А след като почнаха да Ви следят, Вие как разбирахте как се развиват нещата?

 

Р: Нали  при нас идват хора...на свиждане. Този, Назъм Салиев, адвокатът, често идваше при нас: „ Какво става, какво не става...”

 

И2: А вие си говорите на турски и другите не разбират...

 

Р: На турски...

 

И1: А Вас като почнаха да Ви следят, станаха ли други ръководители на организацията? В началото сте били четирима, нали?

 

Р: Да.

 

И1: Мустафа, Васил Искендер, Сабри и Вие?

 

Р: Да.

 

И1: След като почнаха вас четиримата да ви следят...

 

Р: Сега...лично аз смятах, че ний ще бъдем задържани за такава дейност. И се обявихме за временно ръководство. За постоянно ръководство аз предлагах...имаше един бай Нури, който в продължение на 23 години чисто лежал за такава дейност по затворите, той да бъде ръководител.

 

И1: Откъд го познавахте него?

 

Р: От Белене. От Белене го познавам, бил в затвора...тия хора от Кърджалийско познавах, не съм го познавал дотогава...докараха го в Белене. Тия хора, които го познават, го наобиколиха, слушат. Той разказва, ние слушаме. По едно време гледам, тоя, режимния шеф и един цивилен минават. Погледна към тая масичка, дето е на двора и казва: „Бай Нури, ти в продължение на четвърт век се бориш срещу нас като наш душманин, как с чувстваш тука?” Бай Нури му отговори: „Кой на кого е душманин може да се спори. Доколкото въпроса как се чувствам, аз ви благодаря, че ме докарахте тука. Аз тука видях млади хора, които са тръгнали по моя път. Значи аз съм бил на правилен път”, му отговори.

 

И1: А какво ви разказваше той?

 

Р: Точно в това време, един се оплаква, че от свижданията идват неверни данни.

 

И1: В смисъл?

 

Р: И той (бай Нури) вика: „И да е лъжа, в такова положение духът трябва да се храни, за да може да се издържи”. Точно тоя разговор е бил...И не мина много, два-три дена, бай Нури го закараха на заточение някъде.

 

И1: А после как се свързахте с него?

 

Р: Аз не съм се свързвал повече с него тогава.

 

И1: А каква е била неговата дейност, в смисъл защо е бил в Белене?

 

Р: За правата на турското малцинство в България. Беше такъв човек, Бог да го прости, дребничък. Обаче имаше глава. Не мога да кажа...такива глупави хора като мене, които не са прекарали толкова мъки, изтезания...Нощно време дори не си лягаше, свикнал по килиите, така стоеше, по затворите така...Та мисълта ми беше, за него бях аз, поддържах...изпратихме хабер до него. Не се съгласи: „Ще ни пребият от бой”, казва, отговори.

 

И2, И1: И кои хора станаха ръководство на Лигата, след като почнаха да ви следят? Кой пое управлението?

 

Р: Ми, ний поехме. Мустафа и...

 

И2, И1: А след като почнаха да да ви следят и след като ви интернираха...

 

Р: След като ни интернираха, Хюсеин Нухов се заел с това. Мустафа Юмер от Одрин по радиото съобщил, че (Хюсеин Нухов) е ръководител на Лигата в България.

 

И1: По кое радио?

 

Р: Не мога да ви кажа точно. Не съм питал по кое радио беше...След известно време и него са интернирали, той дал документите на друг човек, един негов съученик...Ибрям ли беше...та той какво направил не знам...докато минат тия нали, настъпи демокрация в България. Излязоха нови „патриоти”, които се криеха в миша дупка по това време...

 

И1: За Ахмед Доган ли говорите?

 

Р: Сега...аз не познавам Ахмед Доган. Не съм чувал за него, (а) толкова отблизо съм следял събитията. Обаче, интересно ми е защо (с) идването на Ахмед Доган в началото на тази  партия (ДПС) ...тия хора, които са се борили по затворите, по МВР, по килиите, са останали извън неговата пртия. Ама активни членове са станали тия, които...цитирах едно име и такива като него. Не мога да отговоря на този въпрос, защо стана, как стана (така)? Ний от Турция на Ахмед Доган три пъти писахме, писмен отговор задавахме (искахме): отговори на тоя въпрос, с дати, с имена на човек, с конкретни въпроси...и трети път не ни отговори. Тодор Живков му подарява книга: „ На моя приятел Ахмед Доган”...Той има три псевдонима. Значи, комунистите, за да заблудят, да хвърлят пръст в очите на турското малцинство в България...и в Турция, в продължение на години са го подготвяли. Когато видяли, че почвата под краката им се хлъзга, приготвили него. Дори казва, че не е видял, не е чул такава организация (НДЗПЧ). Добре, ти ако се интересуваш, има архиви. И по радиостанциите има архиви...по Европа, потърси. Обаче за тебе да слушам от някои, че имаш такава и такава програма...после ни донесоха и програмата и устава, до служителите на Държавна сигурност на Турция дадохме, до всички хора, молби подадени. И ти покажи нещо писмено, какво си направил, бе!

 

И1: Добре, в крайна сметка каква е ролята на тази Демократическа лига в „Майските събития”? За организирането на „Майските събития” каква ви е ролята?

 

Р: Сега...в програмата пишеше тия работи, че (ще има) гражданско неподчинение, да се възвърнат имената. Лично по телефона разговаряхме и по конкретни срещи с Мустафа Юмер, Сабри, че ще се провеждат такива...гладни стачки. Работите почват с гладни стачки. Най-първата гладна стачка май...сега живее в Чорлу, един фелдшер.

 

И2: Как се казва?

 

Р: (...) Дори ни подхвърли бай Али за това ли? После ще дойдем на него...

 

И1: А той откъде е ?

 

Р: От Дунавско. След него още 5 човека, после общи стачки. После – бунт! По това време аз вече само слушам по радиото. Февзи се казва, второто му име не знам...Първото му име е Февзи.

 

И1: Зарадвахте ли се на това, което се случва в България, че хората се опитват да променят нещо?

 

Р: Аз и по турското радио, по турски радиостанции съм се изказвал. Затова, че тия демократични ветрове, които духат в България, ни радват. Но още не сме напълно съгласни, очакваме още много...Например, тогава още по затворите се намираха хора (след 10-ти ноември 1989 г.). Аз със ваште учители исках да споделя някои работи, които ме трогват, демокрацията, демократичните условия  в България...Не знам...аз поне когато идвам в това село, (сега) има по-лоши работи от комунизма. Ще ви покажа...Сега, аз съм оставил толкова багаж и съм принуден...Какъв „екскурзиант” съм аз? Така ли се отива на екскурзия? Добре, това което съм спечелил в продължние на 48 години...толкова, 49 години, къде са? Няма ли кой да отговаря за тези работи? Остави тия работи, дето сме пребити. Моят син, да не даде Господ на никой, умря от психологичско поражение. Кой...младите не можаха психологически да задържат...и дъщеря ми още в Америка се намира, на препитание, още психотически лекарства получава. Няма ли виновни за тая работа? Остави това, аз си спомням, като малко дете с баща ми винаги отивахме на нива на работа. Децата играят на улицата, колко желаех и аз да играя със тях. По едно време, още не бях тръгнал на училище, дадоха ми една сюрия овце да паса, наши. Бях...нямах обувки. През деня, когато тичам след овцете, тръни ми влязоха в краката. И това, като се върна нощно време, събираше гной. И аз рева, като малко дете. Покойната ми майка идваше със очилата, още не е събрала гной...Значи, така сме спечелили това, което имаме. Е, щом аз така съм теглил, значи моите баща и дядо по този начин са спечелили. Баща ми беше втори или трети човек (по) владеене на земя, преди да влезе в ТКЗС-то. Сега аз нямам педя земя. Отивам в Котел...натуралните актове някои са запазени. Казват: „Изтекло е времето”. Добре, аз не като турчин, като човек ви питам: с право може би, България претендира...от Турция иска двадесет и два милиарда и половина долара за тези събития около 1915 година. Това са събития от колко време? Къде е нашият труд? Или са изоставили и недоизписали (земите), или са...държавна, обществена...(собственост). И аз за спомен от баща си...искаме да купим това място, което с натурален акт е на дядо ми. Добре...добре ли виждат тия хора за събитията от 15-та година? Нека тези изедници, които ги взели без право, да ги върнат на собственика си. Но защо не мислят за нас, това е въпросът. Ето такива въпроси ме вълнуват...

 

И1: Ако мога да Ви помогна, ще Ви кажа само, че и нашето семейство е било с ниви много, изтрито е отгоре с гумичка, променено е. Това не е само при турците, само това ще Ви кажа. И български семейства има така...взети са нивите, с гумичка отгоре е изтрито, ходи доказвай...

 

Р: Добре, на мен ми отговарят така: за самолет, за датата на самолет съобщили, че всеки да се намери до нивата си, самолетът ще определи границите. И в закона отразили дата, и за срока на тия събития. Аз съм тука...да речем, че съм бил „турист”, така да приемем. Само с едно палто съм (бил депортиран), трябва да препитавам., трябва да ям, да спечеля. На това ли да обърна (внимание), или на това...От 96-та година за пръв път дойдох тука, (и) ме следиха органите, както и да е...Тука имаше едно кафене...като ресторант, кафене нещо, с приятели влязох там. Гледам зад мен – хората от полицията. Какво да речем за такава демокрация? Желая напълно, от сърце желая...Е, как да вярваме, че този Хандърчев, дето е на същата служба, е човек във новото общество? Как да вярваме на това? Значи, има някои въпроси, нали.

 

И2: Смятате, че нищо не се е променило?

 

Р: Може би, някъде в областта на правата на турците. Че свободно говорят езика си, никой не им пречи да си вземат имената...аз така мисля.

 

И2: Но властта е същата, така ли смятате?

 

Р: Този, комендантът...преди което казвах...Казаков, разбрах, до колко е вярно не знам, бил взет в София, издигнат. Каква демокрация може да очаквате от тоя човек, от такива хора? А това поколение, сега което идва, да са живи и здрави младите хора, ще останат много доволни.

 

И 1: Вие като се прибрахте през 96-та, каква промяна видяхте в селото?

 

Р: Вижте какво, тогава в Държавния вестник 517 човека обявиха, признаха за невиновни. И казаха, това беше обвинението преди 96-та година...аз 96-та година дойдох. Дойдох в България, от банката взех тия пари. Понеже българският лев е невалиден там (в Турция) , взех 330 долара срещу 50 000 лева. Това не е ли подигравка с човека? Аз затова ли съм теглил четири години и половина?

 

И1: А то това какво е било, като някакво обезщетение за това, че сте бил в затвора ли?  

 

Р: Да.

 

И1: Затова са Ви дали 50 000 лева...

 

Р: Сега...мен са ме извикали няколко пъти в Чорлу от турските прокурори. Нали прокурори казвате?

 

И1, И2: Прокурори, следователи, нещо такова....Това от съда този....

 

Р: Да, който образува дело.

 

И1,И2: Да, прокурор...

 

Р: Извикан съм там, извикаха ме в София, обаче здравословното ми положение е такова, че аз не мога често да пътувам. На някои събрания за човешките права съм извикан често в София, извикан съм от някои писатели, да се явя...последният Веселин Георгиев ли се казваше...така ми се струва. Писал книгата май че...”Поверително...” Разказва за такива случаи (Веселин Ангелов, „Секретно! Протестните акции на турците в България,  януари-май 1989. С., 2009). Та, какъв беше въпросът, извинявайте, вече...

 

И1: Вие разказвахте за прокурора, който дошъл при Вас в Чорлу.

 

Р: Бях в кафенето. Дойдоха и ми казаха, че ме търсят. До портата, гледам, една цивилна кола. И ми казва:”Прокурорът те вика”. „Бре, мили Боже, викам, аз ми омръзна от прокурори, то и тука ли!” Няма как, качих се. Отидох при прокурора, почна да ми задава въпроси във връзка с това...и дванадесетият въпрос (беше): ”Колко лева обезщетение искате?” Викам: „Аз не съм специалист по тия работи, има си специалисти, те да определят.” Като свършиха въпросите, аз го помолих, казвам: „Тия въпроси, които ми задавахте и на всяка страница подписвам, Вие ли ми ги задавате, или са Ви издиктувани отнякъде? Той ми отговаря: „Тия въпроси са изпратени от Министерството на правосъдието на България до Министерството на правосъдието на Турция и са дадени адреси, и имена. И ний затова те викаме.” Сега...92-ра година, военният прокурор вика няколко хора, в Турция ни викат, че ще се търси отговорност от тия хора, от които още продължаваме да се оплакваме. И сега сме 2010 година, още това дело не е въведено. Защо не е въведено? Защото ако не сме доволни от тази присъда, имаме право да се отнесем до европейския съд, такъв бил законът. И затуй си правят на оглушки. Сега едни другари, по-млади, от години...това не е тайна, те знаят и догановци, и всички...те направиха път до Европа във връзка с това. Европейският шеф стяга България: „Дайте делото, или...разберете случая.” Обаче не му обръщат внимание...и накрая успяват да вземат писменно, че България нарочно не гледа делото. И с тоя документ отиват до европейския съд. Ала, тия стари комунисти пък са хитри...Тия хора, които следят това нещо много сериозно...двама от тях ги спечелват, като им дават заплащане, като им дават пенсия и ги изпращат на лечение в Гърция.

 

И1: Оттука ли са тези двамата?

 

Р: От България са...Засега и те обещават от България, че ще гледат делото. Така обещават прокрорите. Добре де, аз ще му подам молба до Котел, ще минат най-малко две години...Няма да остана свободен по законния път, ще се обърна до Сливен...и оттам няма да обърнат внимание, ще се обърна до София. И оттам вече имам право да отнеса въпроса до...Дали ще съм жив? Това е хитрост, това са номера на старите комунисти! Та, такива са положенията, момичета...

 

И1: Само да се върнем още мъничко в 89-та...да Ви питам, вие в Турция какво разбирахте за „Майските събития”? Какво чувахте, казвате, че по радиото сте чули...

 

Р: Когато в Белград бях, оттам слушах. Нали ви казах, че в лагера...

 

И2: Да, май месец сте били в Белград...

 

И1: Какво разбирахте от Белград, какво се чуваше по радиото за събитията в България?

 

Р: Че, да речем, в Толбухин...следващия ден в Разград, следващия ден не знам къде...хората са тръгнали оттам до тука, спрели ги, милиция...с милицията вече почнали побой, умрели, ранени...Имаше дори...по турската телевизия показаха кучета ухапали, разбираш ли, хората, раните им показаха.

 

И1: А споменаваше ли се името на Демократичната лига?

 

Р: Тогава ли?

 

И1: Тогава.

 

Р: Тогава, докато влезе в сила Ахмед Доган, се споменаваше. Откакто влезе...Този...ще ви каже и Мустафа Юмеров...преди няколко месеца ми беше на гости, и ми разказва...

 

И1: Той сега къде е?

 

Р: Той и в Крумовград, както мене, и в Турция...Разведен е с жена си, понеже, извинете, някои жени са лекомислени...използват от туй намаление, правят това, което искат... Той е човек с чест и гордост, не може да понесе това, та както и да е...Разказва ми така...след като се върнал в България, Ахмед Доган го извикал. И сериозно го предупредил, че няма да говори за Лигата. Ако говори, ще плати с живота си. Толкова сериозно го предупредил. И аз, вика, не си спомням къде...почнал някъде да говори, да изнесе реч. По това време двама души го хващат за двете страни, свалят го от туй...

 

И1: Това в България или в Турция?

 

Р: В България. Той (Ахмед Доган) дори заблуди по едно време турците. Ний протестирахме...

 

И?: Срещу Ахмед Доган?

 

Р: Дано...не знам, не го познавам, сега бил на най-големите богаташи, ний викаме Харун, бил богат колкото Харун (ал Рашид, арабски халиф)...Нека да му е халал, който е спечелил с потта на челото си. Обаче, нека да му е харам (да не му носи радост), разбираш ли, който използва честния труд на хората! Сега...ние имаме една такава турска поговорка: „Чок сьозде бираз йълан, чок малда бираз анламдър”. Което означава: когато имаш голямо богатство, там има малко харам, значи...там, където говори много, има малко лъжа.

 

И1: А случайно да имате представа, тази реч Мустафа Юмер кога се е опитал да я изнесе?

 

Р: Сега...аз му имам телефонните номера, ама тука не съм ги донесъл. Ако се интересувате, мога да разговарям с него, обаче не знам. Много честен човек и много умен.

 

И1: А да ви питам след това за „Голямата екскурзия”?

 

И2: Какво стана?

 

И1: 89-та, нали, отварят границата след „Майските събития”. „Майските събития” предизвикват „Голямата екскурзия”...

 

Р: Тука аз също мисля...моето мнение е, че в Турция няма един държавен ръководител като Ататюрк. Сега...ще ви разкажа един случай, това съм го чел, мога да ви изпратя и книгата...1934-та година някои шовинисти, шовинизмът е нещо лошо...всеки обича нацията си, с право се гордее, обаче да подцениш другия е грях, според мене. Също се опитват... (на) едно събиране на турците, да ги убият.

 

И1: В България?

 

Р: Да. 34-та година.

 

И1: Коя е книгата?

 

Р: Тази книга е „Булгаристандаки тюрклер” („Турците в България”), Ахмед Шериф Шерефли се казва. Почина, беше писател и в България, лежал в затвора...Ако е лъжа, да  е негова. Плюс това, книгата е имала...в българската наука и култура. Не е случайна. Сега всеки може да издаде книги, обаче...Та, тогавашните тайни служби на Турция научават за случая, съобщават на Ататюрк. Ататюрк изпраща телеграма, телефон до един паша...Какви са най-големите военни?

 

И1, И2: Генерал...

 

Р: А, до този генерал, който бил на учение в тракийската част на Турция. И му казва: „Дай някоя...да се чувстват българите, че това, което правят, няма да остане без отговорност.” И той една нощ с група войници тайно минава българската граница. Сутринта към Пловдив идват войници. Отначало мислят, че това са български войници. Обръщат сериозно внимание – това са турски войници. И Борис ІІІ, тогавашният...по телефона се обажда на Ататюрк: „Ваше превъзходителство, дали война обявихте на България?” И Ататюрк като че ли за пръв път чува, прави се на такъв, в случая: „ Защо, вика, мислите, че има такова обстоятелство?” (А Борис ІІІ:) „Причина за това, вика, е че войниците от Пловдив напредват към София. Може, вика, да са сгрешили пътя.” (Ататюрк:) „Аз ще разследвам, вика, случая, ще ти дам отговор”. И после Салих Омуртаг, този генерал...Салих Омуртаг, от презимето му изглежда, че е изселник оттука... „Върни се, целта е постигната”. А този, генералът се връща, обаче дотам, до клане, не се стига. И тогава е имало най-различни шовинистически групи, организирани от тяхна страна. Сега, 89-та година казвате, как е? Ако имаше един такъв ръководител като Ататюрк... Според мен един ръководител-държавник трябва да вижда след 50 години, като шеф, какво ще се случи, как ще се развият събитията. То тия наши ръководители сега...не искам да говоря.

 

И1: За Турция говорите.

 

Р: Да, за Турция, за България дори не знам кои са. Та, като виждат това положение, отваря се границата и хората бягат...без багаж, без пари, без това, което са спечелили. И на хората им таковат...ний викаме „ягма”, значи как можеш да крадеш на тоя-оня, в такъв смисъл, „ягма”...техния имот, техния добитък, техните пари, разбираш ли,  и изгонват! Както, в случая, съм изгонен (и аз). Сега...аз не съм против това, че са изселени. Обаче да седнат, да преговарят, как ще разрешат...Това е един спорен въпрос! Как ще разрешат тоя спорен въпрос, след това да вземат решение. Добре де, хората, които са се изселили, как? Имаш нужда от ядене, имаш нужда от обличане, нямаш работа...Тия, които са техните, как да кажа...”четкаджии”, с комунистическата власт, които...също идват в Турция и казват: „Ние сме подложени на тормоз”. И списъкът, това са 517 човека...там достига 13 000 и не знам колко. Значи, дават си имената, че ний сме такива...(заслужили, актвисти). Имат приятели, имат познати и знаят подробностите на далаверите, понеже са крали много. Рушвет ли дават, не знам какво дават...Идват с пълен багаж, с пари, в Турция дават рушвет, настаняват се на хубави работи, понеже имат пари. Тия, които като мен пък...хайде, затова, че аз бях учител, друг въпрос. Обаче много хора, които лежаха в Белене, по затворите, бяха на улицата! И тука (в България) ги виждам...ДПС не ги приема в партията си. Тия момчета плачат, никой не ги пита защо Ахмед Доган не ги приема, каква е била вината им? Та, ако бяха седнали да преговарят върху тия работи, тия хора...много от тях нямаше да заминат. Като се върнат, имотите, богатствата им са вече прахосани отляво и дясно, от този и онзи. И как няма да с върне? Трябва да ядеш, трябва да обличаш, трябва да имаш къде да живееш. Човекът е в безизходно положение и се връща, както (и аз)...да се върна поне. Аз така виждам.

 

И1: А Вие сега кога се връщате? За колко време сте в България?

 

Р: Като постудят времената, ще се върна.

 

И2: А, лятото идвате.

 

И1: А сега за по колко време идвате в България?

 

Р: Безсрочно, аз съм двоен гражданин.

 

И1: От колко време сте сега, тоя път кога пристигнахте последно?

 

Р: Тоя път на 8-ми, миналия месец.

 

И2: За Рамазана ли сте тука?

 

Р: Не.

 

И1: И колко време горе-долу ще останете, или не сте решили?

 

Р: Зависи от времето.

 

И2: То, Вие сте пенсионер вече....

 

Р: Пенсионер съм.

 

И2: А учител сте били в Турция, като учител са Ви намерили работа, или Вие си намерихте?

 

Р: Аз съм редовен учител. Казаха, които имат дипломи...добре че семейството ми са взели дипломите, назначиха ни, това направиха. Имаше един закон, който навърши 61 години и 11 дена служба учителска, не със пълна заплата, ама с една намалена част на заплатата може да се пенсионира. Аз се пенсионирах там.

 

И1: Внуци имате ли?

 

Р: Имам. Имам внук, не съм виждал едната си внучка, тя е в Америка. Другият дойде в България и не хареса тука. Ако съм жив и здрав, догодина на покойния ми син...ще го доведа до реката, да дойде...Не харесва тука, нали село, условията са малко по-примитивни.

 

И2: А той колко е голям, внукът Ви?

 

Р: На 12 години.

 

И2: Ами да, то за дете е нормално, те са си капризни, особено днешните деца...там техниките, телефоните, компютрите...

 

И1: Казахте, че 96-та като сте дошли тука, пак са ви следили.

 

Р: Не са ме викали...Тоя служител...Накратко, така.

 

И1: Докога Ви следиха след това?

 

Р: Аз нали викам, 86-та година съм дошъл...96-та и дълго време повече не съм идвал.

 

И1: Дълго време...кога пак си дойдохте?

 

Р: 2004-та година. И оттогава вече съм двоен гражданин. Често идвам, сега не ме следи никой.

 

И1: Значи, има промяна някаква?

 

Р: Има.

 

И1: Към по-добро ли е, или към по-лошо?

 

Р: Ами, по-добро. Бях в Котел, миналата година. Там на гишето имаше едно младо момиче, викам: „Мога ли да искам една среща с г-н Хандърчев?” „Как ти е името?”, вика. Аз...казвам си името. „Другото име?” „Вижте какво, викам, аз се срамувам да отговорям на Вашия въпрос. Аз ако Ви питам как Ви е другото име, какво щяхте да ми отговорите? Има ли в света хора с други имена? И това е черно петно в историята на България,  и още продължава да грози българската демокрация...” Малко такова (погледна) в прозореца, после бил много зает...не можах да се срещна с човека в (на) новото общество (Хандърчев).

 

И1: Има ли въобще ново общество в България?

 

Р: Това по-добре вий ще знаете, аз от Ябланово насам не съм ходил. Обаче в мойто село...

 

И1: А тука има ли ново общество?

 

Р: В Ябланово ли? Мога да кажа, че не! Честността, човешкото, е останало под краката. Пият, не ходят на работа. Млади хора гледам, лятно време, когато е топло, съблечени до кръста – имат шкембета! Млади хора...значи, запръкват се, изпитват срам от някои хора на селото си.

 

И1: Иначе, по комунизма, докато не ви натиснаха за имената, по-добре ли беше?

 

Р: Аз, ако не почувствах това, никой път не бих напуснал България. България е страна красива, България е страна, където... в много други държави по света няма такава природа.

 

И2: Уморихме ли Ви?

 

Р: Моля?

 

И2: Уморихте ли се?

 

Р: Ами, няма значение, ако искате нещо...

 

И1: Ние повече няма какво да Ви питаме, ако искате да отидем да

Ви черпим едно кафенце?

 

Р: Благодаря ви, все едно че съм пил, много сте добри.

 

И1,И2: Благодаря. Нали искахте да говорите с нашите преподаватели, да Ви заведем...

 

Р: Утре или другиден, сега малко...

 

И2: Когато решите, когато си починете.   




[1] На 70 години, бивш учител, основател и заместник-председател на Демократичната лига за защита на правата на човека.

 

AttachmentРазмер
Intervyu_A-Ormanli_Kristina-Bobeva_Teodora-Kostadinova_Yablanovo_10-10.pdf230.55 KB
Intervyu_A-Ormanli_Kristina-Bobeva_Teodora-Kostadinova_Yablanovo_10-10.doc308 KB
Intervyu_A-Ormanli_Kristina-Bobeva_Teodora-Kostadinova_Yablanovo_10-10.odt68.63 KB