ИНТЕРВЮ НА МИХАИЛ ГРУЕВ С АННА НИКОЛОВА[1],

ПЕРНИК, 10.06.2011Г.

 

 

-         Нека да започнем малко автобиографично, разкажи за себе си и семейната си среда. Да се върнем преди настъпването на промените.

-         Моите родители бяха много колоритни и интелигентни хора, интересуваха се от всичко – от музика, от изкуство, от кино, от театър и от политика също. Не бяха така да кажа обикновени хора. Много се интересуваха от история, география. В нашия дом се говорeха чужди езици, употребяваха се в разговорите думи от руски, немски, френски, английски, сръбски и това правеше разговорите между нас четиримата забавни и с много хубаво усещане се връщам назад във времето. Смятам, че първите седем години формират основно човека. След това нещата се дооформят и от приятели, и от училище. Аз и брат ми станахме отворени към нещата. Прескачам един период, в който съм учила, омъжих се и започнах работа като журналист в пернишкия вестник „Димитровско знаме”. Бях в т. нар. Културен отдел.

-         Коя година е това?

-         Ами към 1982-та г., а през 1976 г. завърших гимназия, след това задочно българска филология.  

-         А във вестника Димитър Уваков ли ви беше главен редактор?

-         Първо започнах при Милети Венчев, след това беше и Уваков, и Седефчо Драгомиров. Това, което в един момент ме смути в журналистическата ми работа беше, че аз отивайки в някой завод, не трябваше да се срещам с директора, а обезателно първо или с партийния секретар, или с ОФ-председателя. Този факт ме дразнеше и всъщност лично ми отвори очите, че нещата не са точно както трябва, макар че в къщи се е коментирало, че твърде много живеем под похлупак, че нямаме право на собствено мнение. Всичко, което сме изговорили през тези двадесет и няколко години лично през себе си го усетих - отивах някъде в производствено предприятие и не трябваше да търся този, който беше ангажиран с производството, а някой си, свързан с идеология.

-         А основната част от твоята работа репортажи ли беше?

-         Да, репортажи... аз бях в т.нар. Културен отдел. Пишех за децата, които са изоставени от родителите - в Перник има „Дом майка и дете” от 0-3 години, проблеми с децата в училищата, за прекрасните неща, които се играеха на пернишка сцена, а понякога ме пращаха в някое предприятие. И всъщност говорейки в къщи, четейки история, връщайки се назад във времето в световен мащаб, коментирайки нещата, си дадох сметка, че не бих желала да продължа по този начин в тази държава, нито децата ми да живеят така. Наистина, всеки има носталгия по детството, но съм усещала нещата, че са някак затворени, нямаш право да отидеш там или на друго място. Проучват те за екскурзии дори. Да не говорим за медицинска помощ, ако се наложи в чужбина да бъде направена. Докато сега, макар че много неща не станаха точно както сме си ги представяли, ние постепенно ставаме част от света. Аз наистина смятам, че 20 години не са кой знае колко дълъг период, за да може да се елиминира липсата на религия 50 години или по-скоро забраната хората да вярват в нещо. Това също е дало отражение върху обществото ни и то негативно. Бавно ще идва всяко нещо на мястото си.                    

-          А какво беше всекидневието в град като Перник? В края на 80-те преди промените. Защото знам че тука пернишкият театър беше много важен и имаше много значими актьори.

-         Имаше постановки, които от сцената крещяха за истините на живота, за нуждата от промяна. Например „Човекоядката” на Иван Радоев. Той беше драматург на Пернишкия театър Боян Дановскидълги години. В София също имаше голям успех тази постановка. Това е първото нещо, за което се сещам, и наистина театърът беше една от институциите, които посмяваха да кажат нещата от сцената.

-         Мисълта ми е, формира ли се тук някаква такава културна бохема, от която ти да си била част?

-         Бих казала, имаше един кръг художници, поети музиканти, журналисти, актьори, учители. И всъщност имаше такова нещо като формирование, което дръпна нещата напред и... така дадоха кураж на обикновените хора, че трябва да излязат на улицата и да си кажат мнението. Така че, определено хората на духа и в Перник свършиха част от работата.

-         А те бяха ли институционализирани по някакъв начин, например като Клуб на културните дейци?

-         Да, човекът, който държеше Клуба на културните дейци правеше така, че той да се възприема като семеен хол, където можеш да се отпуснеш и да говориш за всичко...

-         А Георги Русев тука ли беше или после дойде?

-         Да, той беше директор, но сега не мога да си спомня точно кога. Но определено след работа или след представление в „Клуба на културните дейци” се събираха хора, на които много им е дошло вече до гуша и мога да кажа, че без страх се коментираха нещата. Макар че, като минаха толкова години и се връщам назад, си давам сметка, че е имало един момент, в който е  можело да ни бъде страх всички. Защото наистина не е имало гаранция накъде ще се развият събитията

-         Тука вече говорим за периода на перестройката, Горбачово време...?

-         Тебе те интересува чисто в план на обществото, на етажите по блоковете, на съседите...

-         Да, защото на мен ми се струва, не знам ти ще кажеш това, но има някаква интелигенция, която безспорно е на някакво национално ниво и същевременно има една огромна работническа класа в Перник, която...тече ли някаква комуникация между тези слоеве?

-         Градът беше по едно време наричан „бастион на червените” и беше страхотен бум, когато синята идея спечели в Перник. Това беше гръм от ясно небе, в общи линии за всички, които са извън града. Аз смятам, че моите съграждани са здраво стъпили на земята, може би точно заради този работнически състав. Това са хора, които не изпадат в многословие, не бих казала дори, че са прекалено емоционални, но те мислят прагматично – те просто решават, че трябва да бъде така и го правят и смятам, че така станаха и изборите. Всъщност нямаше някакви драматични конфронтации и с това се гордея от целия български народ, че нямаше кървави истории в крайна сметка Хората действително имаха коментари и спорове по съседски, както си пием ракията в панелката по съседски си казваме нещата, обаче продължаваме да си казваме „наздраве” и да се поздравяваме на улицата. Това, че сме комуникативни проличава в такъв момент, без значение дали човек е образован, дали е с четвърти клас, дали е миньор или оперен певец. Някак си в моя град нещата станаха така – коментирайки се на улицата. Смятам, че тук хората мислят с главите си. Просто решиха, че трябва и смениха системата.

-         Да се върнем в края на 80-те години, това беше едно много бедно време, режим на тока, опашките, всички тези работи и същевременно, в Перник се получаваха по-големи заплати, миньорски пенсии и сякаш стандарта на живот беше над средното за страната. Къде си харчеха тези хора парите?

-         Не бих казала, че тези хора са имали толкова пари, че да имат проблем къде да ги харчат. Не смятам, че е имало такъв момент. Не смятам, че е имало хора от т.нар. работническа класа, които са имали прекалено много средства. Макар че в околните села, нямам предвид огромни и помпозни, но добре поддържаните селски къщи са глътнали доста суми. Все пак това са хора от околността, дошли са да търсят тук препитание, защото са изгонени от селата си, като им е взето всичко от комунистите. Едва ли е имало хора, които толкова много да са се чудели какво да правят с парите си. Всичко е било инвестирано в техния личен живот, в семейната им атмосфера, в това да бъде на децата им добре, на внуците им къде да отидат на гости. Не съм чула, че са тръгнали на околосветски пътешествия, защото перничани са имали много пари. В никакъв случай. Всеки реши какво да направи, какво да работи и ако беше дадена свобода на българина в този план, смятам, че много по-бързо бихме станали една добре организирана държава с богати хора. Но някак си нещата се контролират от световната политика да речем. Няма световна конспирация, но има глобални процеси, които по някакъв начин не могат да ни оставят настрана и нас.

-         А самият 10 ноември, то беше изненада за голяма част от обикновените хора...

-         Невероятен, луд, щастлив ден.

-         Имаш ли спомен къде си била?

-         Нямам идея къде точно съм била, защото знам, че живеехме пред телевизора, живеех с колегите си от вестника. Живеехме ежедневно, ежеминутно мислейки по въпроса, слушайки новините, интересувайки се от нещата и дори не мога да кажа къде точно ме е заварила новината. Нямам спомен къде съм била, но се сещам за една приятелка, която седмица преди това беше в чужбина. И идва тук и включва радио или телевизор и чува, че Живков е елиминиран от властта. И тя ми се обади, че е тук и че е чула и че възможно ли е, сънува ли? Едва ли не трябва да се ощипе...толкова е била ангажирана със семейни работи и това й се видя нещо като..сън. И по-скоро се сещам за нейната емоция. И понеже после много пъти се повтори този кадър, как съобщават оставката на Живков и той, нищо лошо за всички, които са си отишли, но този кадър ми е пред очите и винаги ще си го спомням. Той просто беше като неадекватен и за части от секундата може би, всички сме били като него. Имам и друг един личен спомен, който косвено е свързан с Десети ноември и с покойния ми дядо. Той беше от Звонци, от Западните покрайнини, и говореше така малко по-особено. През цялото време се интересуваше от политика и все караше майка ми да пусне радиото с думите: „Може прèврат да стане“. Така си и умря с надеждата. След Десети ноември майка ми отиде на гроба му и каза: „Е, тате, стана прèврат.“

-         Как се организира опозицията в Перник, след падането на Живков?

-         Ами някак си еднаквомислещи започнахме да се чуваме и да се събираме. Започнаха да се организират нещо като срещи тук в „Клуба на културните дейци”. Не точно митинг, не точно събрание, просто някой ти казва, че в еди колко си часа, ние пак познатите ще се съберем тук, за да говорим какво се случва. И всъщност това беше първият момент, в който аз видях Н. Слатински и се запознахме. И много ме впечатли неговата чистосърдечност, която смятам той до ден днешен си запази. Независимо от всичко, което мина през нашите съдби тези двадесет и няколко години. Значи събрахме се в „Клуба на културните дейци”, но не мога да ти кажа кои са били, защото беше пълен с правостоящи хора, нямаше седнали дори, вратите бяха отворени и имаше хора и навън. И всеки казваше по нещо.

-         А самият Слатински беше ли познат в града до този момент?

-         Ами на хората, с които е работил беше познат.

-         Всъщност той какво е работил?

-         В „Червена могила” е бил инженер. Аз го видях за първи път в този ден, на това събиране. И в един момент преди него някой застана в свободният кръг и  каза, че се страхува какво ще последва за семейството му, от нещата, които той би направил, имало е момент на страх. И тогава, когато той приключи и се дръпна на страни, Слатински застана и толкова простичко и ясно каза: „Хора, и мен ме е страх. И аз не знам утре, ако днес решим да направим това и това, утре какво ще се случи с моите деца, последствията за семейството ми, но ако продължим да си замълчаваме, тогава какво ще стане с децата ни?” Толкова неща се случиха на толкова семейства след Девети септември, че в един миг човек наистина не знаеше какво ще се случи тия дни. Дали няма да се върнат нещата рязко назад. Би могло да се случи всичко. И вече за организирането на вестник „Съвест” ме извика Иван Хранов.

-         А с тези неформални сдружения – „Екогласност”, „Дружество за правата на човека”...?

-         Там Иван Хранов би могъл да бъде полезен, аз не бих могла. Имаше ги, съществуваха, но не мога да кажа нещо конкретно за тях. Искам да кажа две думи за романтичното разпространение на в. „Съвест”. Че хората бяха жадни да го четат и ние наистина...на секундата след отпечатването му, го разпространявахме..

-         Ти по това време напусна ли „Димитровско знаме”?

-         Да, работих в „Червен кръст” известно време след това, и после бях в майчинство. През 1989 г. се роди дъщеря ми и аз вече бях напуснала „Димитровско знаме”. Вестник „Съвест” излизаше четири пъти в месеца и първият му брой е може би март 1990 г., аз точно тогава съм била по майчинство.

-         Този вестник кой го финансираше?

-         Ами, определено Слатински може да каже тези неща.

-         А Слатински беше първи председател на СДС в Перник, така ли?

-         Да.

-         А цензура имаше ли във вестника? Или да кажем как отсявахте кое да остане и кое да падне?

-         Не е имало цензура в никакъв случай, в този смисъл в който знаем цензурата 45 години, че трябва първо да го провери партийният...

-         В „Димитровско знаме” как се осъществяваше цензурата?

-         Ами, с червения химикал, на оперативките в общи линии можеше да се каже - този пасаж няма да влезе. А можеше да се задраска нещо и след като е минала оперативката и да си видиш материала резнат.

-         А това беше конкретен човек или...

-         Това беше системата и задължение на отговорния редактор. Категорично системата правеше нещата такива.                                   

-         Относно първите избори юни 1990 г., и преди самите избори, имаше един момент при агитацията, в който нещата минаха отвъд добрия тон. И на национално ниво и предполагам, че и тук в Перник. Имаше ли заплахи? И към теб лично?

-         Не, дори не мога да си спомня нещо така... по-драстично да се е случило. Някакви по-ниски страсти да са се появили. Не мога да кажа, че...може би е имало някакви разменяния на реплики, но така да кажа, че са се хванали гуша за гуша или, че семейството на еди кой си е било заплашено или са му запалили колата  - не. Нямам спомен категорично за такова нещо.

-         А самата ти членуваше ли в някоя от партиите в СДС?

-         Не, до ден днешен не съм била член на никоя партия.

-         И как се развиха нещата за теб лично след промените?

-         Аз съм романтичка и така ще си умра. Смятам, че любовта е № 1 в живота на човека. И съм щастлива да живея в любов. Казвам го след 30 години брак. За жалост има и големи нещастия, които не зависят от нас и от нашето желание и на никой не пожелавам нищо лошо да му се случи. До тук моят живот се стече добре, защото аз имам това, което искам. Имам любовта, която исках, имам две прекрасни деца, точно тези син и дъщеря, които исках да имам. Имам брат ми, който никога не ме е огорчил с нищо.Той е по-малък от мене, макар че на моменти го чувствам като по-голям, защото ми показва света през мъжките очи много пъти и това ми е много полезно. В чисто личен план, на мен това ми е достатъчно.

-         А вестник „Съвест” кога спря да излиза? Как се развиха нещата?

-         Ами в един момент се появиха и много нови вестници, и столичният печат, който мощно измести малките опозиционни вестничета. Започнаха да излизат интересни вестници всеки ден, а не както беше: „Труд”, „Дело и „Село“. Вестник „Съвест” си изигра ролята и започнаха да затихват нещата.

-         А в професионален план? Как се развиха нещата за теб?

-          Аз десет години работих като журналист, но не продължих, макар че колеги ми се обаждаха: „Ела при нас”. Но сложих в един момент на първо място семейството. Журналистиката е професия, на която си отдаден 24 часа. Отдадох се на семейството, а не на журналистиката. Понякога ми липсва и си казвам, че можех да направя кариера, но в никакъв случай не съжалявам, че избрах да бъда със семейството си и това ме прави щастлива.

-         А бизнесът на съпруга ти кога започна?

-         Ами през . той регистрира фирма, ветеринарен лекар е и това е Първа частна амбулатория в Перник. Всичко беше много интересно, на моменти много трудно, на моменти  и забавно, ето ти друга част от нещата. Нямаше ясни правила, как да бъде, какво точно да бъде.

-         Вие сте пример на семейство, което по някакъв начин се е реализирало...

-         Проправи пъртина...

-         Повечето от ранните седесари по някакъв начин са разочаровани и ти си от малкото хора, която показват другата страна на нещата.

-         Всички ние бихме желали бързо да се случват хубави неща, но понякога се налага да мине повече време, и за отделния човек, и за обществото. Аз вярвам, че човек избира дали да се самосъжалява, или да харесва и цени това, което има. Аз бих могла да кажа: „Ужасно е, нямам кариера, ето на толкова години съм вече, нямам с какво да се похваля пред децата си”, „с колегите ми вече се срещаме рядко, събираме се от време на време, липсва ми тази работа”. Бих могла да го кажа, и бих могла да се съжалявам, обаче аз имам толкова хубави  неща от другата страна, и смятам, че всеки, който става сутрин и може да види изгрева, трябва да е щастлив, иначе сме неблагодарни.

-         Ти си един от примерите, при които позитивното мислене води до позитивни резултати. Зареждаш околните с оптимизъм.

-         Много благодаря, това е страхотен комплимент, трогната съм.

 

 


[1] Анна Николова е пернишки журналист, един от създателите и първи редактори на в. „Съвест“. В момента се занимава с частен семеен бизнес.

AttachmentРазмер
Intervyu_A_Nikolova_Mihail_Gruev_Pernik_10_06_2011.pdf69.8 KB
Intervyu_A_Nikolova_Mihail_Gruev_Pernik_10_06_2011.doc69 KB
Intervyu_A_Nikolova_Mihail_Gruev_Pernik_10_06_2011.odt42.34 KB