ИНТЕРВЮ НА МИХАИЛ ГРУЕВ С КРАСИМИР СТОЕВ-СЕКИРАНОВ[1], ПЕРНИК 13 ЮНИ 2011

 

-         Как се събират родителите ти? Покрай мината ли?

-         Родителите ми се събират като студенти. Майка ми учи в Учителския институт, баща ми учи Минно-геоложки институт в София и така се събират. Баща ми е от едно славно семейство, много деца, останал е сирак много малък и е Рабфак. Баща ми е роден 1930 г., но представи си какво е било. Те взимат будни момчета, отличници и със скъсаните панталони и ги изучават. А на България й трябват кадри. Те вече са изгонили царските такива, което е страшна грешка. Да гониш инженери, да гониш доктори, специалисти, и да създаваш такива от полуграмотни селянчета. И те се женят. На тяхната сватба най-големият подарък е бил една чиния, две лъжици, две вилици и един тиган от кумата – толкова скромно е било. Сватбата е била през . По разпределение те идват в Перник. Баща ми е завършил „Обогатяване” и го назначават за началник на Брикетната фабрика със заплата 90 лева днешни пари. И след като го виждат, че е много способен, го прехвърлят към ЦОФ та като главен инженер и след това директор. Няма да забравя – ние нямахме баня, не само ние. Имаше две обществени бани, но какъв кеф беше - баща ми като началник на ЦОФ возеше го една двуколка, един Стамен, значи виждаш ли - номенклатура. И ние с брат ми се правим на болни, само и само дядо Стамен да ни качи на двуколката и да ни закара до болницата. А до банята, значи къпехме се в служебната баня за работници, огромна баня. А на неговия етаж пишеше „баня - началник”. И отидеме със семейството и се изкъпем. Това са били страшно мизерни години. Всъщност не мизерни години - и луканка се е ядяло, но просто не е имало този лукс. Аз съм едно такова буйно момче и всяка година си карам лятото на село Горна Секирна.

-         А какви са ти спомените от гимназията?

-         В гимназията имам великолепни спомени, аз съм от класа, за който се казва, че до ден-днешен колко и ученици да са минали, по-умни няма. Аз съм бил във Втора политехническа гимназия „Христо Ботев”. Мойта гимназия даде най-много кметове на Перник, даде офицери, лекари. Росица Янакиева [сегашната кметица на Перник – бел. М. Г.] е от моя клас, тя седеше на чина пред мен. Знам от майка ми, защото тя беше учителка и от други, че учителите не са смеели да влизат в нашия клас. Те просто казваха: „Толкова са подготвени, толкова знаят тези деца. Те седят и учат по 24 часа, толкова са умни.” Такъв клас до ден-днешен няма, това се говори в целия град.

-         А за политика в къщи говореше ли се?

-         Запомнете – всичко е политика. Прочетете писмото на Енгелс до Маргарита Гаркинс, вие сте умен човек. Ако някой ти каже: „аз съм аполитичен”  - няма такова нещо. Това дори да псуваш партията, си е пак жива политика.  А в моя дом, гледай сега ние в къщи се оказахме една Първична партийна организация.

-         А когато си бил в гимназията?

-         Когато бях в гимназията и след това като завърших не можеш да си представиш в къщи какво стана. Баща ми - партиен член, майка ми учителка и партиен секретар, аз - партиен член, брат ми - партиен член, снаха ми - партиен член, жена ми - партиен член и аз на шега и рекох: „Ами ние сме повече, отколкото да си основем една Първична партийна група.” Ама иначе какво да се е говорило. Политиката с какво се свързва - дали са увеличили цените, дали са намалили цените...

-         Все пак тези неща – Червенков, Живков, Югов...

-         А ето тука - много хубаво ме попита за Антон Югов. Може би аз съм един от малкото щастливи хора, който съм си пил ракията с Югов. Значи аз обичах да си пия на обяд в „Спортна среща” на Попа. И там Антон, аз хич не го знаех, но той един такъв, мил човек. Първо много ме зарадва, че той е сват с великия Михаил Шолохов, двамата са се сражавали за родину.

-         Каква им е връзката?

-         Ами връзката е, че дъщерята на Югов е омъжена за сина на Шолохов. А Шолохов за мене е велико нещо. Ето ти полуграмотен човек, полуграмотен е и Максим Горки, полуграмотен е и Георги Димитров, и погледни какви неща...Аз познавам и децата на Георги Цанков, с тях съм работил заедно, с Христо във военната редакция, даже съм му бил началник, а с Мария в редакция „Лъч” на МВР и те нали се разказваха огромни легенди за Георги Цанков, за Антон Югов, а аз с децата им съм общувал.

-          И после след гимназията как се разви живота ти?

-         Аз отидох в ШЗО „Плевен”, сапьор съм и след това някакви истории и даже аз не можах и да се дипломирам и заминах да уча в прочутото Лвовско училище. Това е военно училище, на което ЦРУ му трепери и до ден-днешен. Възпитаници на това училище са Петьо Китински, Николай Петев, Огнян Стефанов, зам- министърът Митко Тодоров, шефът на журналистите Милен Вълков, консулът в Чикаго Иван Сотиров, запомнете: чуете ли Лвовското училище – това са страшно кадърни кадри.

-         Т.е. специално за военна журналистика ли е ?

-         Е, сигурно, за какво ще да е, но се оказа, че става и за директори на театри, за министри за култура, за еди какво си. Това е училище за истински мъже. В това училище поне по мъничко трябваше да се научиш да свириш на пиано, да играеш бридж, да играеш на моникс и това - в учебно време.

-         А накрая лейтенант ли излизаш?

-          Ако не си сгрешил - лейтенант. След като завърших, мен ме разпределиха...а аз вече имах син и исках да съм в София или близо до София, но връзките ми бяха малки.

-         А коя година завърши?

-         Завършил съм . И те ни казват да си пишеме желания – по три гарнизона, по еди какво си, пък кадровиците решават...

-         Ама чакай, ти завърши, връщаш се в България и те разпределят за кадрови офицер ли?

-         Разбира се. Това беше на ген. Косев - всички трябваше две-три години минимум да минеме през войските, а след това: кой ще ходи по телевизия, кой - по радио, кой -по еди какво си...Това е един от най-хитрите начини. И аз предпочитах да близо до Перник, но не пиша София, а Сандански... даже за Горна Баня не става, защото е пак София, ама те казват: „Не се бой, ще е близко.” Те обаче ме пращат в Стара Загора. В Стара Загора направих показни уроци за цялата армия на офицерите, полит. подготовката аз я правих като телевизионно студио. Подготвям си ги момчетата и те идват...Аз съм политически офицер и всичко съм учил. А там в Стара Загора ми си случи най-прекрасното нещо, там пък се роди дъщеря ми, която е една великолепна журналистка. Там изкарах много малко и след това станах началник на ДНА „Марица”, сега Симеоновград. Аз държах там военен хотел, гарнизонен офицерски клуб. Аз направих много за войниците, за офицерите и техните семейства. Издействах пиано от София и то с какви мъки. Жените на офицерите не работят, на лейтенант Сарков жена му е музикален педагог без работа. Издействах пиано, за да може децата на офицерите да ходят на пиано. Най-интересният ми период в Марица е периодът, когато войник беше прочутият Митко Цонев, на Коста Цонев сина, в минохвъргачната батарея. И пристига Ани Цонева – красавица, не съм знаел, че след това ще работиме заедно. Идва тя с едно кашонче, отива тя в стаята за свиждане и казва: „Аз на Митко съм му донесла 20 компота.” И старшината е един стриктен, хем не е глупав, ама си спазва устава. Казва й: „Може ли да отворите един компот.” И какво се оказва, ние тогава въобще не знаехме за тези бирички в кутийките. И той я изгонва, казва й, че не й разрешава свиждане. И тя казва, че ще се обади на генерал-лейтенант Цоцов, командващ армията. „Аз знаете ли коя съм, аз съм Ани Цонева”. Започва да се жалва на генерала и иска старшината да бъде уволнен. И целят полк трепери, леле що стана. И ген. Цоцо Цоцов от старши-сержант го произвежда в старшина и го награждава с часовник. Така трябва да бъде, тогава беше забранено. Можеш да пушиш в казармата, може да ти донесат цигари, чорапи, но алкохол - не. Старшината е бдителен, може да е с осми клас, но бдителен.

-         Разкажи за своята кариера после.

-         Аз от „Марица” веднага отивам в „Народна армия”. Имах един великолепен главен редактор, заслужил деятел на културата и заслужил на физкултурата - Александър Николов, активен борец срещу фашизма и капитализма. От „Народна армия” много неща мога да разкажа, но няма да забравя едно – войниците пишат разни писъмца, кой стихче, кой разказче, кой дописка и пристига едно стихотворение, мисля, че войникът от КЕЧ ли беше, от Строителни войски ли, и стихотворението е озаглавено „Ебач” и звучи така: „Бомби, бомби, има бомби разни, но отвътре вие не сте празни, а на мен не ми се мре, мен ми се ебе.” И аз викам: „Този какъв талант е!”. И те ме питат и ти това ще го публикуваш?” „Аз ви го казвам, след два дена това ще излезе”. И как излезе стихотворението – „Орач” - „Бомби, бомби, има бомби разни, но отвътре вие не сте празни, а на мен не ми се мре, мен ми се оре.” Е, нали бяха казали: „Да превърнем оръжията в плугове!“. И тия като рекоха „антивоенно” и войникът получи 20 лева хонорар.

-         И след това?

-         Значи попадам случайно на една пресконференция, там съм цивилен с някакъв

италиански пуловер, супер модерен. И там зададох някакъв въпрос и както го зададох...аз познавам Иван Славков, но той не ме познава. И той вика: „Може ли за малко? Ти какъв въпрос зададе, ти ги обърка всичките. Искаш ли да дойдеш при мене на работа?” И аз викам: „Не мога, защото съм подписал десет години договор да работя във военните средства за информация. Те са ме учили, стипендия са ми давали. И той вика „добре”. А аз съм учил само 12 часа телевизия, колкото за обща култура, 12 часа радио и всичко друго вестникарска журналистика. И се прибирам, ние работихме следобед в редакцията и ми се обажда адютанта на ген. Кирил Косев и вика, а аз си ходя по града цивилен, а на работното място съм с униформа. И той вика: „Краси, подстриган ли си?” „За какво, бе? Аз мисля да си тръгвам, даже вече си облякох цивилните дрехи.” „Обличай униформата и идвай. Генерал Косев те вика.” Аз помислих, че нещо съм сгафил. Слагам униформата и отивам и ген. Косев ми вика: „Стоев, направо да си говорим, какво ти е отношението към телевизията?”  И аз викам: „Гледам.” И той вика: „От утре няма да я гледаш, а тебе ще те гледат. Отиваш на работа при Иван Славков. Той се обади и иска ти да отидеш при него.” И сега кажи не е ли велик Иван Славков, да те вземат от един въпрос, от едно излъчване. Между впрочем не всеки става да работи на екран, пред микрофон.

-         И в телевизията колко време изкара?

-         Абе до толкова, че след като изгониха Славков аз вече нямах някаква силна позиция. Но аз от телевизията бях изгонен поради една пълна моя глупост. Аз подадох молба за развод и те си ме направо изгониха от телевизията и ме сложиха на някакъв вестник „Боен зов”, а той е орган на командването на Сухопътни войски, но такъв вестник, който не можеш да го видиш по будките. Той беше както вестник „Граничар”, както вестник „Страж на родното небе” за ВВС или „Димитровска вахта” за моряците и аз не издържах и написах една молба да се откажа.

-         И после, това вече беше 1989 г. ли?

-         Не знам какво, но това не е най-важното. И после имам един страшен период. Нали, аз вече съм взел шест заплати и парите за дрехи и за следващата година, абе около 5 хиляди лева. И започва един период - страшно труден. Тогава ме поканиха да работя в един вестник „Костинбродска правда”. Да съм заместник главен редактор там, където са пилетата и да ми плащат от пилетата. Аз отидох два-три пъти и се отказах. И след това започнах в „Априлско дело”, а този вестник беше орган на Областния комитет на партията в София. Председател и първи секретар беше Лазар Георгиев Причкапов. Това е един невероятен човек, той по образование е филолог. И ме слага в неговия орган да отговарям за вътрешната политика, вътрешна информация и спорт.

-         Това е орган на Областният комитет на БКП?

-         Априлско дело” и той се намира както е хотелът и ул. „Калоян”, там се намира и Областният комитет на партията, а Областният съвет е на „Витошка”.

-         Това е като закриха окръзите и направиха областите, тогава ли е ?

-         Областите, но все още не е дошъл СДС на власт. Гадовете все още не са дошли. И аз отивам... Лазар Причкапов беше невероятен. Като влезеш в стола – рибата от Самоков - пъстърва, праскови и кестени - от Петрич, от Перник няма какво, но череши от Кюстендил и всичко - много евтино. И там си се редиме с табла...а Лазар Причкапов си има негова маса и на него му сервират. Правилно...все пак – първи, и аз като влезнах, той вика: „Ела, седни до мене и ще ти сервират”. А като ме привика – аз знам, че си ме уважава, а от друга страна знам, че ме и наказва. Той ме наказа за едно мое интервю с Христо Стоичков. Интервюто ми беше за един финал за купата на Съветската армия. А аз Стоичков го познавам от военната редакция, той беше младши сержант, а Пенев беше подполковник. И те са вече в тунела и аз му викам: „Ела да ти задам два-три въпроса.” „Ей, много сте нахални това журналистите” и аз набързо - като блиц интервю. И интересен е финалът, на който Христо Стоичков каза: „Умрем за сръбска музика и да вкарвам голове на Левски”. Това му било най-големият кеф и аз се връщам и веднага пускам интервюто и става страшен тираж и еди какво си и  Лазар Причкапов ме привиква. Тиражът се вдигна заради Христо Стоичков, не заради мен. И той ми вика: „Ти какъв си бе, ми ти знаеш ли какви са ни нашите отношения със сърбите...” Еди какво си...те и до ден-днешен не са добри. „Как можа да напишеш това...” , а аз съм с касетофона като тебе сега и викам: „Ето, чуй го. „Абе, ще го изтриеш това, ще пишеш само, че обича да вкарва голове на „Левски”. И ме наказа с 30 или 50 лева. А всъщност как ни наказваше Л. Причкапов, той не те наказва с пари, а като напишеш нещо хубаво и той ми даде десет червени точки, а като направя нещо лошо - ти вземе пет черни точки. Заплатата ти е заплата, но става дума за тези червени точки и черни точки... А по време на покръстването – смяната на имената ходиме надолу с Милко Калев Балев – това е Сатовча, Гърмен, Хаджидимово и аз вися по двайсет дена и пиша, а на Причкапов много му е кеф.

-         Ама Причкапов беше ли ангажиран с „възродителния процес”? То беше минало вече това...

-         Как да не е. Точно тогава и ние ходиме да ги агитираме да не бягат.

-         А, когато се изселваха...

-         И се пуска една чешма, ама ти казвам - на площада. И този Милко Балев вика: „Вижте каква бистра вода потече – а тази реч аз съм я писал – а какви мътни мисли.” И той просто им каза: „Недейте, не напускайте България”. Ние просто им казахме на хората да не бягат, това им е земя.”

-         Ама и помаците ли искаха да се изселват?

-         Те им мътеха главите бе, разбираш ли. Гоце Делчев, Рибново... и искам да ти кажа, че Л. Причкапов е голям българин, изключителен патриот, аз го харесвам. Той какво направи в Благоевград, дай боже някой да го направи в Перник...Аз ходех с дипломатическите корпуси – погледни какъв е центърът на Смолян, на Благоевград и как тука не можаха да докарат корпус. А пък за този Мемориален комплекс, то че е интересен, е интересен, то не бяха войни, та идваха кранове да свалят паметника на Г. Димитров. Добре, че не взривиха и това вътре. Защото това всъщност не е Г. Димитров, а това е мемориален комплекс за труда на пернишките миньори. Този град - това са миньорите.   

Да ти разкажа за другаря Фидел Кастро. Той пристига в България...

-         Коя година това е било, щото той много пъти идва...

-         Не мога да помня, но нещата вървят по една по-секретна линия. И след като преговорите няма да се водят в Министерски съвет и след като всички трябва да сме проверени с една-две черти за допускане. Имахме допуск - кой има право да снима Тодор Живков, кой - еди какво си. То не е току така. И ние сме в един дълъг коридор, влизат тези проверените журналисти и щрак, щрак - снимка. Те се затварят и никой от нас не знае какво си говорят. Там си седим и на едни масички сложени, кока-коли, солети, кафета, алкохол - не. И чакаме и винаги трябва да си назначиш дежурен, който трябва да дебне като излезат. Снимките трябва да се появят в „Работническо дело” – преговори, еди какво си, а преговорите са явно за оръжие. В България правихме прекрасно оръжие и седим. Моят оператор Чавдар Проданов, красив, много яко момче, а Фидел има един лейтенант от охраната - два метра и нещо висок. И започват да играят скендербег (канадска борба) и тоя моя Чавдар си го бие. Всички журналисти, оператори и фотографи сме се събрали и гледаме канадската борба. И как гледаме и сме се събрали, а ние сме най-близката маса до вратата и Фидел Кастро вижда как...но това не е най-важното нещо, най-важното е великият Тодор Живков, който вика: „Е, Фидел, Фидел, ей гледай сега, те това е снимка и погледни каква ти е лабава охраната, а като ти пуснем мойта охрана” И Фидел само го шибна по вратлето лейтенанта и сяда и вика: „Аз ще играя”. Казвам ти, това са ми били най-трудните минути в живота. Поглежда ме Чавдар, той с очила и ме поглежда така: „Какво ще каже шефа?”. И аз почвам да разсъждавам, значи Чавдар ако пусне на Фидел Кастро, а пък Кастро може и да си го бие, нека да си го бие, обаче ако му пусне? Не говори добре, ако пък Фидел не бие - може пък да се разсърди. И само с очи се гледаме, какво решение да приема аз. Той ми каза с очи: „Шефе, както кажеш.” Аз го разбирам с поглед, а то нали знаеш как е при канадската игра. Там между впрочем не е важно да си як, а има някаква техника в китката.

-         И кой победи?

-         Чавдар победи. И Живков: „Е, Фидел много сте хлабава работа, гледай на мен какви са ми силни снимкаджиите, и армия ми е силна, и автомати...” А верно - ние бяхме много силни в оръжията. Ние произвеждахме по-добър автомат „Калашников”, отколкото самите руснаци.         

-         Къде те завари 10 ноември? Даваше ли си сметка, че тази система не може да изкара много или беше изненада за тебе?

-         Гледай сега...аз имах информацията, че не може да е по този начин. Но не очаквах, че ще бъде по този паркетно-шутовски начин – да си подава оставката. Всъщност тези гяволите го изиграха. Аз бях в дома на един авиатор – подполковник и когато го съобщиха по телевизията - аз не можах да реагирам. А...преди това ли се случи това с Чаушеску?

-         Не, след това – декември месец.

-         Точно така, аз по Коледа бях в Букурещ.

-         Ама като журналист на свободна практика или ...

-         Не, като под прикритие. От „Червен кръст” ми дадоха една такава лента. Те хората знаят кой съм и аз с една канадка и едно касетофонче. До Русе стигнах със самолет.

-         А къде беше на работа официално?

-         Във вестник „Патриот”. И ние носиме едни изгнили праскови като помощи. Българска работа. И трябва да се отиде в посолството, а как - не знам. До Русе стигам със самолет и след това се качвам в един тир. Аз нося две шишета ракия, пет-шест македонски наденици и касетофон. Това е у мен, никакво оръжие. Аз го питам дали ще ме вземе и той вика: „Ще те взема”. И тръгнахме, минахме границата и там Гюргево минаваме и виждам знамена, ама те осветени и герба на тях е изрязан. И както си говорим с шофьора, дойдоха и мене и него ни свалиха. И като ни хванаха, ходихме ей така - с дигнати ръце. И ни закараха в кметството в Гюргево. И ти не можеш да си представиш - те бяха едни полуграмотни хора, те бяха едни марльосани...и ти ходиш с дигнати ръце...унизително. Караха ни там, говориха някакви глупости и когато ни върнаха у колата - на шофьора му няма парите, а на мене ми няма гроздовата и касетофона. Ето каква била работата. Както и да е, аз стигнах до посолството в Букурещ, а нашите от посолството половината ги нямаше. А вече имаше доста български журналисти в посолството. Нашето посолство се намира на ул. „Рабат” и аз там съм гледал и разстрела. И там ме настаниха в един служебен апартамент за следствени. А там имаше един наш български капитан, който като си пийнал, беше ударил румънски кораб и имаше жертви и той трябва да стои там и да се яви на съд. И аз стоя с този капитан, значи ако има вода, ток няма...Аз единствените сувенири, които съм донесъл оттам, са гилзите...Там бяха прекрасните журналисти Валери Запрянов и Максим Бехар, те бяха тогава от вестник „Народна младеж” и аз няма вече как да се прибера и се прибрах с тяхната „Нива“. А те сложили едни вериги, с едни шипове, и не можем да минем с „Нива“-та. И стрелят ту от тоя покрив, ту от другия и аз викам: „Момчета, сега аз ще ви водя.” И после те викат: „Е, как ни води, та все стреляха по отсрещния тротоар.” „Не, момчета, никаква наука не е това, просто интуицията ми подсказа къде да минем.” И тогава написаха поредица репортажи: „Ако загинеш на война”.

-         Добре как ти се разви кариерата след .?

-          Ами как ми се разви кариерата – надолу. И запомни - няма нищо по страшно от кариера надолу.

-         Добре, а кога отиде във в. „Дума” ?

-         Ами 1993 година.

-         А имаше ли изкушение да се занимаваш с политика?

-         Не, никога, моите изкушения са били две. Страшно да работя, аз съм работил по 48 часа. А другото ми изкушение са били хубавото мезе и хубавото пиене.

-         И за какво отговаряше в „Дума”?

-         В „Дума” аз отговарях за Пернишки, Благоевградски и София-окръг. Аз отговарях и за Боровец. Ти не можеш да си представиш какъв кеф е да държиш Боровец и Самоков. Че аз като се командировам в Боровец и иху-аху – три дни съм там. Плащат ми се командировъчни. Аз си предавам Самоковската партийна организация какви събрания е провела и еди какво си там. В Перник имах офис с три телефона и беше хубаво да ти кажа. Аз не търсех меркантилното.

-         А къде ти беше базата, в София или в Перник?

-         Официалният ми офис беше в Перник. Продев ме помоли да му стана заместник главен редактор, но аз тогава се развеждах, нямах квартира. И той вика: „Стига бе, ще си намериш някаква квартира...” А аз бях страшно уморен. Аз почти двеста дена в годината съм бил в командировка и мойте командировки никак не са били леки – по полигони, по стрелбища. Излизам в чужбина и аз пак съм по полкове и по войни. Военният журналист е страшно тежка професия.

-         А кога се върна в Перник?

-         Ми тогава се върнах, родителите ми имат в Перник апартамент, но тогава бяха на село Горна Секирна и отглеждаха четири крави. И аз вече бях много добре, имам апартамент, офисът ми е прекрасен. Сто процента ми се плащаха от „Дума” телефонните разговори и 80% от домашния ми телефон, защото понякога аз предавам и диктувам по телефона.

-         И кога приключи това?

-         А...мене от „Дума” ме изгониха ...

-         Коя година?

-         Не си спомням, не ме мъчете така. И тука в един „Градски вестник” започнах и аз си измислям една рубрика „Под секирата”. Тази рубрика още съществува, защото аз тъпия не я регистрирах.

-         А този псевдоним „Секиранов“ кога си го измисли?

-         Този псевдоним е благодарение на другаря Продев. Когато ние много воювахме с вестник „Демокрация”...И аз избрах „Секиранов“ от родното място на майка ми – това е село Горна Секирна. И фактически от „Дума” тръгна този псевдоним.

-         А тука в града как се социализира?

-         Ами никак си, направо се провалих.

-         Защо мислиш така?

-         Значи в първите периоди беше добре, аз съм звезда телевизионна и ...и всеки те вика, кметове...черпят те, еди какво си. Кметовете бяха наши. Аз още не съм седнал и те те черпят или: „на ти, да си имаш...” И полека, полека - провалих се.

-         А по професия сега на свободна практика ли си? Как си?

-         Аз сега съм на най-низшето нещо. На повикване.

-         В смисъл? Някой има нужда репортаж, нещо такова...?

-         Точно така. Между впрочем журналистиката си е жива проституция. Аз сега съм като една проститутка. Ако някой ме извика и каже да напиша нещо срещу тебе и 50 лева и аз понеже съм гладен и без пари - ще напиша, но не, аз никога...Ти знаеш ли за мене колко е било унизително в периода на прехода – на мен са ми завирали цял вестник в устата. Искали са да ме хвалят в река Струма.

-         Защо?

-         Ами, щото съм написал срещу някакъв идиот – пернишки бизнесмен. И оттука ми застава едно момче по–високо от мен, после излизат някакви четирима, и после излиза пети и носи един вестник. И бизнесмена вече се появява след като вече аз не мога ни напред, ни назад. А този безнесмена, който е, е с една ръка. И донесоха вестника да изядем това, което съм писал. Аз вече ги бях усетил, че става дума за недостойни неща. Стискам зъби като комунист на разпит. И те ми казват, че ако не го изям, ще ме провесят над реката. И аз – бивш офицер, но като си блокиран – това е страшно гадно. И като ми изтряска един шамар, а той има само една ръка и...му се отпечатаха пръстите. Аз се прибрах в къщи при моята другарка и тя вика: „Целували са те?“, а то лицето ми червено. И аз – един мъж - старши офицер и аз реввам, защото съм толкова слаб и физически, мисловно и политически. Това си е държава на бандюги – аз ти го казвам. И ти каквото искаш да ми говориш за прехода, сега нали казват - бандитите ги създал Луканов, или пък тоя ги поддържа, та СИК, та ВИС...

-         А ти в момента членуваш ли в БСП?

-         Никъде не членувам.

-         А с БСП кога приключи?

-         Аз с БСП съм в прекрасни отношения...

-         Не, мисълта ми е, че все пак като журналист от „Дума” сигурно  си членувал в БСП?

-         Не, това беше най-великото, аз съм си бил чисто безпартиен. Продев беше велик: „Който иска - да си е от СДС, който иска - да си е от БСП, за мене е важно да пише добре и да отразява нещата обективно.” И как да не му свалиш шапка на такъв човек. Ако ги правиш правилно нещата, ма колко седесари, подкрепаджии е имало в „Дума”, но Продев това не го интересуваше.

-         Добре де, ама ти все пак идваш като кореспондент на „Дума” или като отговарящ за този регион и по някакъв начин си се вързал с БСП?

-         Ама как бе, аз си контактувам и с БСП и със СДС и с БЗНС – нали си провеждат митинги, конференции и аз пиша, ми че как няма да контактувам.

-         Добре де, много хора от БСП станаха бизнесмени, станаха големи хора...

-         Да, щото са умни.

-         Имаше ли по някакъв начин опит да те привлекат, да ти подадат ръка? 

-         Точно така, това беше най-интересния миг, няма да спомена името, когато един познат ми каза и ми предложи на пернишкия пазар да си купя една будка, от тия дето подават домати, банички...местенце, будка, еди какво си. И ми каза да я взема тази будка срещу 5 000 лв, тя е около 4-5 квадрата. Ама, аз нямам пари, аз между впрочем през живота си не съм имал спестовна книжка. И той вика: „Вземи я, Краси, и запомни, че ще се оправиш.” Ма аз нито мога да правя пуканки, много мои колеги журналисти в Пловдив, София, Стара Загора, си купиха такива будки - къде продават пуканки, къде - еди какво си, и луди пари си вадят. „Абе, вземи я, аз ще ти дам пари и вече като се замогнеш...” И аз ми се видя това нещо, аз просто не знам как се правят тези неща. И така...и съжалявам, че не го направих това нещо. Аз ако я имах тази будчица нямаше да да ти викам: „Ще викнеш ли една бира или дай една цигара...”

-         Нека да приключваме. Защо според тебе се провали социализмът?

-         Аз въобще не смятам, че социализмът се е провалил. Това е пълна глупотевина.

-         Поне в оня вариант, в който беше, се провали...

-         Сега, ти си умно момче, това е спирала, феодализмът провалил ли се е? Аз най-сложния въпрос, на който съм отговарял - „Как може една държава без да премине в капитализъм направо да влиза в социализма?“. Това е Монголия, аз съм ходил няколко пъти в Монголия. Те преминаха от феодализъм в социализъм. Социализмът, комунизмът няма да се върне, но погледни - където си е социализъм – Куба, Венецуела, Китай, как добре живеят хората.

-         Не, в Китай масата китайци не живеят добре, но това е друга тема.

-         ...така, че въобще не се е провалил социализмът, а …

-         Мислиш, че има бъдеще?

-         Няма друго бъдеще, виж сега, кога е било по Тодор Живков това ровене по кофите, 60 евро да взимаш пенсия. Аз съм със 170 лева. Кога е било това, бе? По времето на Тодор Живков имаше 80 лева пенсия, но хлябът струваше 15 стотинки, а сега лев. Нещата знаеш ли как ги измерват в света за жизнения стандарт? Колко хляба можеш да си купиш и колко бензин. Той бедняка няма кола, но вие, средната класа имате кола. А по времето на Тодор Живков 40 стотинки беше бензина. Аз го помня това.

-         Но с колите беше трудно...

-         О, по 10-15 години се чакаше и тука си прав. Записваш се, па за жилище, тука си прав. Това е едно от нещата, да, ти си прав.

-         Добре, какво беше сбърканото на този преход? Къде се объркаха нещата, ако считаш, че са се объркали?

-         Те отвратително се объркаха. Аз смятам, че тия дето се водят СДС, това е пълна глупост. Превратът, дворцовият, паркетен преврат си го направиха Андрей Карлович Луканов и тия, и тия... И там се объркаха нещата. Аз тогава живеех в София и ти да си представиш, че в четири сутринта трябва да станеш и да се наредиш пред сладкарницата за хляб и кисело мляко. Това е ужасно. Това беше отвратително време. Значи лева вече нищо не струваше.    

 

 

Записал: Михаил Груев                                         

 

 

 


[1] Красимир Секиранов е роден на 7 май 1954 г. в Перник. Завършва Лвовското военно училище и след това работи като политически офицер и военен журналист. СС на военното контраразузнаване. Водещ на предаването „Войн“ по Българската телевизия. След 1989 г. работи като журналист във в. „Дума“, а след това и в различни пернишки вестници.

 

AttachmentРазмер
Intervyu_K_Sekiranov_Mihail_Gruev_Pernik_13_11_2011.pdf122.11 KB
Intervyu_K_Sekiranov_Mihail_Gruev_Pernik_13_11_2011.doc91 KB
Intervyu_K_Sekiranov_Mihail_Gruev_Pernik_13_11_2011.odt51.14 KB