ИНТЕРВЮ НА МАЙЯ ГРЕКОВА С РУДАРСКА,

ПЕРНИК, 06.06.2011 Г.

 

М: Какво си спомняте? Кои са най-важните събития за вас в града през тези последни 20 г.?

 

Ж: Преди 89-та?

 

М: 90-те години на 20-ти век.

 

Ж: Аха, на 20-ти век, последните години? Значи Перник, има така щастието да бъде изграден като град през 20-ти век. И той наистина, след І св.война, когато единствено там каменовъглената промишленост се е развила и събирала беднотата от всички краища на страната за да им даде хляб. След това във връзка с потребностите на мините се появяват още и още предприятия – машиностроене, след това Цимент, след това Стомана. 76-та г. започва строителството на завода  за тежко машиностроене, което беше като идея, като проект за завод на заводите, който да храни  не само България, а и Балканите. Който събираше специалисти от Полша, Чехия, Естония, Германия и т.н. Имаше институт от 1 600 инженера, от които, да кажем 95 % пътуваха от София. Така. Това бяха надеждите. Хората работеха с, имах така съдбата да съм от 78-ма година до 84-та в самия обект, да ги виждам.

 

М: На Червена могила?

 

Ж: Да, Червена могила. Да ги видя тези хорица от всички краища на страната, елитни бригади, които преди това, или по време доизграждаха НДК. Най-високите там, арматури сложни се правеха, Белешки?? на монтажни бригади, арматурист и така. Но аз просто съм от малкото хора, които съм се радвала на всяка крачка бетон, на всяко желязо, което е вложено, на всеки покрив. Щото знам, много са интересни това строителите и монтажниците. Те са хора на труда – по 12 часа без да мъркат, събота, неделя, пусков срок, трябва, защото пристига такава делегация от там, системата на СИВ, нали? Червена могила беше второто летище на София. Когато делегация кацне в 10,00 часа ние знаехме, че в два часа тя е отишла на Червена могила. И там се подготвяше, военни делегации и т.н. И понеже е изградено с много обич всичкото това и с много надежди, за съжаление когато вече настъпиха тези промени, този гигант, в който  перничани и страната ни е имала, говоря за нацията, България като държава и като нация, е имала възможност да задели 2 млрд. и 500 млн. долара тогава, все пак конвертируема валута. Затова защото оборудването на този завод е изцяло японско, немско, последна дума на техниката. И всичкото това с големи надежди, с много обич. Значи имахме един пълномощник на Министерския съвет, Георги Белички, който беше педант. Някога е завършил за 2 години ВИАС, сега това е един труден институт. това му е коствало здравето. Но той говореше немски, говореше руски. И след всеки обект съботници. Имам чувството, че още там някъде в бараките имам такъв спортен екип и мокасинки за трудови акции. Защото трябва да се изчисти, да се измие, защото трябва цветята, знамената, всичкото да е подредено. И това го правеха хората с голямо желание и с радост. И с радост. Беше празник. И никой не е хленчил как е на работа в събота, как в неделя, как при пускови. Дори, ето тука самият площад на Перник е построен 82 г. Хората работеха до 2 часа през нощта за да стане до 100 годишнината на Георги Димитров. Същите тия строители, които там работеха и тука. И в тоя смисъл сега се чувствам както и аз, както и повечето хора много ограбена. Защото, когато настъпиха промените се намериха невежи, невежи, невежи икономисти и стопански. А в България имаше знатни хора на труда. Значи на Червена могила работеха 35 строителни и монтажни организации, 35 000 строители, над 30 строителни и монтажни организации от всички краища на Българя. Елитни бригади от Варна, Свищов, от Видин, от Кърджали, от Бургас, от Стара Загора и т.н. И когато всички мислят, че са изградили завода на бъдещето, защото той и сега приема поръчки, може да произведе оборудване за корабостроенето, за машиностроенето, за минната промишленост, за цели заводи. И изведнъж цялата наша, така духовна медийна общественост, да я наречем, заедно с президент, Жельо Желев, не знам какви още „Това е гробницата на България”.

 

М: Кога това?

 

Ж: Ами 89-та г., 92-ра, когато вече, гробницата на България. Аз тогава трябваше да отида на работа в училище. Значи сечта беше поголовна. Толкова много хора останаха без работа, нищо че са с научни степени, с научни титли и т.н. Аз отидох по заместване учителка в едно училище. Както и да е.

 

М: А кой провеждаше тази сеч?

 

Ж: СДС-то си провеждаше.

 

М: Тука?

 

Ж: Имаше един Николай Слатински, който за съжаление беше и съветник на президента по националните  въпроси. Човек който не е бил в казармата изведнъж стана съветник по националните въпроси. Щото Георги Първанов пък трябва да е на цялата нация обединител. Така жестоко се изказа по адрес на президента, прави невъзможно грозни ПиАр акции. Но както и да е. Та този човек по списък направи кои да бъдат уволнени. 40 директори, елитни хора на Перник бяха уволнени без право да работят.

 

М: А той какъв е бил тука?

 

Ж: Шеф на СДС-то.

 

М: В Перник?

 

Ж: Надеждата на демокрацията. И така. И така, тия джуджета ограбиха на народа надеждата и труда им. Защото, пак повтарям, аз съм била примерно 74-та г., 48-ма година съм родена, 78-ма съм на обекта, от август месец, сравнително млада, нали? Но виждах хора улегнали, били на ТЕЦ „Бобов дол”, били на „Марица-изток”, били на Варна, на Девня, нали по големите национални. Хора със самочувствие, с гордост, с професионализъм. Имаше разряди тогава на заварчици, на 7-ми разряд, 8-ми разряд, това значи елитни хора. И така. И тогава отивам в училище и ме посрещат, така на Слатински, така шаферки, няма да ги коментирам. „И какво? Сега на гробницата на България какво я правим?”. Значи този завод е строен като мечта, като нещо, което ще, ще помага, в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ, но участваха и много други. Една Япония и сега има участие там. Тя си купи част от цеховете, които дават нещо. Германия си купи цех. Само за нас, българите е гробница. Дотам вървеше влак, който караше една голяма част от инженерите от София. Електричка, влак. Отделно коли. 1 600 инженери работеха в Института там, инженери. И изведнъж те всичките безработни, тази гробница, това престъпление на Тодор Живков. (разлива чаша). Не мога без вълнение.

 

М: Е така е. Когато човек си спомня тези неща не може да не се вълнува.

 

Ж: И всичките тия хора, и всичкото това трябваше да го преживея, трябва да кажа една голяма част от хората не го преживяха. Една голяма част скороспешно.

 

М: Добре, но значи 92-ра година просто се закрива Червена могила?

 

Ж: Просто това е престъпление на комунистите.

 

М: Закрива се?

 

Ж: Как, на кого са нужни тия гиганти? Започва масова приватизация съкращаване, махане на влакове, махане на рейсове, освобождаване на Института. Сеч, сеч. Започва една небивала сеч, каквато чужда армия да беше влезнала нямаше да направи.

 

М: Добре, приватизацията кога стана?

 

Ж: Приватизацията я проточиха. Значи най-напред започнаха селското стопанство да ограбват, да карат, да продават крави, телета за по 2 лева. Можете ли да си представите? ТКЗС-тата не са били най-оригиналната форма, примерно. Но все пак те си имаха, аграрно-промишлените комплекси, те си имаха механизация, те имаха база. И изведнъж в селата, понеже аз съм от Дрен и  наблюдавала съм, и там, и в Долна диканя. И изведнъж всичко трябва да се продаде защото Жельо Желев каза „хората си искат земята”. Хора, които не бяха стъпили 50 г. в селата изведнъж решиха съдбата на българското село и виждаме до какво са довели – обезлюдяване, хората болни, страдащи. До болници въобще не могат да стигнат сега, по никакъв начин. Това реформи дето всеки министър се пери, са просто за журналистите да има кво да си пишат, обстановката е трагична. И една част от хорицата вече тръгнаха по Кремиковци, по София. Друга част тръгнаха по чужбина, други си умряха така от естествена смърт. Аз скоро, малко преди да се срещна с вас срещнах един специалист от Червена могила и какво си говорим – кои са починалите, примерно последния месец. Елитни хора, кадърни хора, квалифицирани. Илко Грозданов, напр. беше един от изпълнителните директори на обекта, който. Ами той, рационализатор, негово дело са тези бетоновози, които въртят бетона за да не втвърди, докато стигне до обекта. След като отиде директор на Институт за строителна техника към Аерогарата. И спомням си, ходила съм там да видя новото му поприще там. Но строителите, специалистите хванаха по чужбина, Главболгарстрой.

 

М: А работниците?

 

Ж: Но хорицата, миличките хорица, страшно. В Перник по това време се строяха по 2 000 апартамента на година. И се даваха на дошлите от други краища.Има цели квартали, които са заселени. Ама така е било в Перник и в началото на 20-ти век. Така е и през 50-те години, когато „Стомана” се строи, така е и сега, когато този гигант се изграждаше. Перник е давал хляб и жилище, и дом на много българи. Пак се смееше понякога Белички, като някой го ядосаше. Вика „Какво ще ми говорите, Перник е най-българският град”. Така. И така се получи. Оказа се после, че. Значи там има един корпус 7, в който, там всичко е електронно командване на таблата, произвеждат 100 тонови валци с точност до милимикрон. И това за развитите страни е нещо обаче за българската политическа елитна, в кавички класа това е гробницата на България.

 

М: Добре, а какво има сега там?

 

Ж: Значи сега работи една малка част от завода. Прави, тука скоро четох, че са направили някаква поръчка за износ. Но основно, които немски специалисти успяха да задържат. Икономиката не работи. Икономиката спря. Перник имаше 20, 50 предприятия общо, от които повечето на тежката промишленост, но 20 на машиностроенето. Сега диша с една малка част от своите възможности - „Стомана”, а до нея  Феромагнити, който изнасяше магнитна продукция за световния пазар. „Пектин”, завод в съседство, който произвеждаше пектин и изнасяше. Токоизправители. Всичкото това са сложени кепенците и край. И по-нататък като вървим, другият завод, „Благой Попов” се казваше, името му комунистическо. Той съратник на Г.М.Димитров, Жельо Желев се нервира, журналистите се сбъркаха какво да говорят, да не говорят ли. То е опасно, защото почнаха и тех да ги уволняват и т.н. И този завод в съседство със „Стомана” произвеждаше висококачествена стомана. Примерно, произведената стомана в завод „Бъни”се казваше тогава се добавяха различни азотни и  фосфорни добавки и тя ставаше  високо легирана стомана. Специална, която за космонавтиката, за медицината и т.н. А имаше там един прекрасен директор, Борко Михайлов, Борис Михайлов, сърцат човек. Институт до него веднага, с около 120 души в началото, след това по-малко бяха, но около 80 души имаше.  Ама около цеховете с цветя, с шадраванчетата. Та хората като седнат 15 мин. да почиват да им е приятно. Делегации, гости, посрещаш. След това получи инсулт, веднага след като затвориха. А боядисваха всеки ден или през седмица. Акциите, трудови бяха просто ежедневие, част от бита на хората. Ами сега да дойде еди-кой си та да изчистим София за 1 ден. Как ли пък ще изчистим тая България за 1 ден? Няма как.

 

М: Добре де.

 

Ж: И Борето получи инсулт. И както много други директори и така.

 

М: Това, все пак, не може да е станало за 1 ден. Как се случваха тия неща?

 

Ж: Как се случи? Как се случи самият преход? Вие сте свидетели. Аз не ви питах коя година сте, но...

 

М: 54-та.

 

Ж: Значи по-младичка сте. Аз съм 48-ма, но сте от поколението, което всичко това е видяло.

 

М: Да, да, да.

 

Ж: Само, може би, през призмата на научните институти не се е видяла тази жестокост.

 

М: Не, не аз това искам. Вашият спомен тука, как се е случвало това време?

 

Ж: Как се е случило? По списък бяха уволнени директорите му. Имах нещастието и моят съпруг да е директор, две години стоя без работа, замина в Русия. Там и почина, на 48 годишна възраст. От което от демократите бяха много щастливи. И половината от тия хора не са живи. Не са живи, защото те са били некакви първи редици не защото са били комунисти. Моят съпруг е от Плевен, примерно. Идва тука, аз съм на Червена могила, работим там, в Плевен на мен не ми предложиха работа, не можах да си намеря, трудно беше за жените, въпреки, че и т.н. На него тука се намери вариант и така. Но, но как се издигаха кадрите, искам да кажа. Защото това е много важно. Сега пред очите, нали всички предишни са комунисти, всичките са мръсни, всичките са мафиоти, всичките са еди как си и т.н. А това не е така. Примерно, аз съм родена в село Дрен, тука едно, попада във вилната зона на София сега, след Долна Диканя. Но моите родители, баща ми е сирак от 9 години, безпартиен, миньор. Майка ми е трудова женица в ТКЗС-то. Не са били комунисти, не са ме избирали на комунистически принцип, примерно да кандидатствам аспирантура в Москва, нали? Имаше един професор, Исак Самуилов, сигурно знаете?

 

М: Исак Паси?

 

Ж: Исак Паси е по философия, Самуилов, Нова и най-нова история. Горе в Академията. Провежда конкурс и казва „Мен не ме интересува чии сте. Аз просто ще чета какво ми пишете”. Аз му се прекланям, той вече не жив човек обаче такава справедливост. И в един момент той се, оказах, по принципите на тогавашния подбор на кадри Академията в Москва има такава катедра. Това не го казвам за някаква хвалба ли нещо. А го казвам защото това се оказа после ужасно. Аз отивам в училището и мириша отвсякъде на комунизъм. И как пък сега некаква си там, откъде-накъде тя ще, полага й се 15 % от заплатата? Абсолютно невъзможно. Всичките директори на училищата бяха уволнени. Скороспешно. Сложиха се, вижте, още са си там, работят на по 5-6 места. Измежду другото минават отвреме-навреме в училището да видят дали са уволнени и т.н. Това си стана целево, преднамерено, с един гняв на нереализирани политици. И озлобени. Или пък, казват че и комунистите, престроили се в тези редици, има и такива. ци разни дето в активните борци първи, с влизането си и после пак първи. И все борци, все активни и т.н. Та така, че това си беше преднамерено подготвено, за което хората от моя ранг, които сме били 30.  Фактически аз на 40 години, червена бабичка и опасна. Червена бабичка и опасна. Това доставяше удоволствие на всички демократи.

 

М: Добре, кои станаха тука изведнъж демократи в Перник?

 

Ж: Кои станаха демократи? Слатински е учил в Съветския съюз. Жени се за рускиня, довежда я тука. Предполагам, че не е бил нито без работа, нито рускинята, защото ние по природа си имаме специално отношение към Русия. Значи първите песни народни някога, които аз съм чула от моите пра-родители са били там „Жално жали жална България, жалба пише до жална Русия”  и т.н. Нещо, което е свързано с историята. Така че те не са били онеправдани тези, които застанаха в първите редици. Това са хора, които, на мен ми у трудно да кажа дали са казали „Сбогом чиста съвест”, дали са им платили нещо, дали просто са жадували за власт, а не знаят, че тя, пустата власт иска да можеш да я водиш, па да я управляваш, а не да говориш глупости от сутрин до обед и пътувайки толкова да уволниш и на връщане толкова да уволниш и вечерта да откараш 15 000 кебапчета там, къде слушах вчера Бойко Борисов вчера, и той за кампанията почна. Ами че той, който щеше да се бори срещу тия продажби вече купува гласове. Това си е чиста търговия посред пладне. И т.н.  И кои станаха първи в Перник? Станаха и деца на комунисти, които са ползвали предимства. Значи аз пък мога да говоря спокойно, щото в Софийския университет не съм влезнала по буква, „а, б, в”, 26 имаха предимства -  ако е дете на, после ако родителите имат еди-какво си, знаете ги вие подробно. Имаше една категория, тия които са влезнали по буква, след това са разпределени на работа по буква, след това са ползвали, нали да се преместят на някакъв пост и еди кво си по буква. Те станаха демократи. Сега са гербери обаче. Те станаха демократи, после станаха тъмно сини, после светло сини. Сега са си сложили гербери. И се движат победоносно.

 

М: А остават ли тука в Перник? Или се пренасят към софийските?

 

Ж: Значи някои са си тука. Примерно познавам такива директори на училища, които минаха през всички политически партии. Сега са гербери и са спокойни.

 

М: А по-високите равнища? На местните, местните управления?

 

Ж: По-високите равнища бяха, първо снизани със земята, нали? Останаха първи безработни. Значи най-елитните хора, нямам предвид себе си де, най-елитните хора на Перник останаха първи безработни. Държавата няма нужда от тях. Има нужда от такива джуджета-политици, дето нещо ще говорят, пък след 3 дена друг ще ти обяснява какво са казали, пък след 1 седмица ще кажат друго нещо. Франкофони, франкомани, франко и всякакви маняци се приближиха. Тука, напр. няма да назовавам имена.

 

М: Без имена.

 

Ж: Но напр. завеждащ културата в Окръжния комитет и в Окръжния съвет дълги години развява синьото знаме с Жельо Желев в село Дивотино. Нещо което аз не можех да го приема за нормално. Считам, че някакво сбъркване стана. Но както и да е. Човекът си е жив и здрав де. Нека си е жив и здрав, нямам нищо против. Но ей такива изненади имаше много. Имаше много. Значи, случва се така, аз имах втора майка. И понеже моята майка рано почина, нейните сестри, така много обичаха татко, дадоха ни шанс да приемем този вариант. Нали, майко, майко, още от първия момент за да си запазим бащата. Въпреки че той по-късно почина. И тя, милата 2 дъщери, учили до 8-ми клас, недоучили. Но в София, едната живее в София, ходи в Дупнишко да взима на майка си аванса от тютюна да си живее в София. Тя е оттам родом жената. На 28 години дойдоха в нашия дом, нито учи, нито работи. Ама как така?А те, за които нашето семейство положихме грижи, нали да завършат вечерно образование, да започнат работа, там семейства, там и т.н. първи застанаха срещу комунистите. А майка ми е била ятачка в Дупнишкия партизански отряд. Носила е хляб. И беше една скромна, трудолюбива женица. И кой ще застане тука, едната, няма как да не я цитирам, тя е много такава. В Токоизправители работи. Това беше предприятие, което произвеждаше токоизправители, преди всичко женски колектив. Завършила вечерно гимназия, работи там. И аз, като има криза говоря с директора. Викам, Велко, разбираш ли, че на семейството ми ще е много тежко да й търсим работа и. Той я държи.

 

М: На работа?

 

Ж: На работа до последния момент. И кой пръв ще стане да говори реч срещу комунистите? Тя. И започва да хули. Да хули, да хули, да хули. Това, което чете по вестниците. Не че тя нещо напротив. Това е. Или пък друга дама прави вила. А в същото време строят вилата на Лилов. И тя разнася вестника и „Видяхте ли, видяхте ли Лилов? Викам, Кристинче да видя бе, викам добре Кристинче, ама виж, че тя е по-малка от твоята, бе. Абе как пък ти направи толкова голяма вила? Ама той, викам поне може да чете, пише книги, ама ти пък едно писмо на баща си не писала. Как така се получи, че да са равни? Разбирате ли? Ей такива отрепки има навсякъде и във всеки момент. Тука, сега като се махне, преместил се е, седи един кадър, който беше член на Съюза на българските журналисти. И това удостоверение му дава възможност да бъде зачитан като човек с висше образование. Срещаме се на Червена могила и аз приемам го, нали, там нов вестник, така, така и му казвам, виж сега, хубаво обаче в Благоевград откриха институт, иди, направи нещо да завършиш висшето си образование. Знам, ти си поет, имаш стихосбирки, но това е временно. Аз мисля, че това ще се премахне. В крайна сметка поезията не дава висше образование. Тя дава творческа биография. така. И той послуша, отиде, завърши, в смисъл задочно, така. И когато настъпи демокрацията те се радват. Тая без работа, и Рударска без работа, и мъжът и без работа, и колко щастливи. И го питат него. А той вече на служба в Окръжния съвет, защото, нали той демократ стана човекът. Нищо, че е бил комунист. Но демократ. И той казва, питат го А ти къде ще бъдеш? Ха-ха-ха-ха, не се смейте, мене, вика Рударска ме осигури та съм си завършил образованието. С ирония. Да се смееш ли, да плачеш ли?

 

М: Да, няма смисъл.

 

Ж: Така. Друг път. А, и 94-та година, значи купуват се жилищата тука. Аз живея на Бели брег, в дом, общежитие на строителите, 45 апартамента във вход. И 60 квадрата ми е жилището, но аз не мога да го купя, защото след 18 години работа не съм жителка на Перник. Мъжът ми е от Плевен, аз от Дрен, тука работим, но не сме пускали през тия години да сме жители на Перник, ползваме държавно жилище. И се оказа, че от целия блок аз не мога да го купувам жилището по тая причина. После Жельо Желев го махна. И сега отивам, съветват ме да си пусна молба да кандидатствам за жилище. И аз отивам една сутрин така, отивам и си пускам молба да бъда приета за жител на Перник, след, казвам 18 г. работа, не съм и кандидатствала. Това си у мой пропуск, ние живеехме със самочувствието, че, живот и здраве, ще се върнем в Плевен, родителите ни бяха живи там, ще имат нужда от нас. И така, никога не е стоял този въпрос. Даже когато, но след малко ще кажа. И отивам да си пускам молба. И демократите се веселят, нали. Тогава кмет беше един Бояджиев, който подписа заповедите, които Слатински подготви, омете всички директори и щастливи от това и се смеят, и се веселят, и се чудят, какво пък да я правят тая. Даже не е кандидатствала за жилище, за жителство. Обаче докато си стигнем аз при нас, те се повеселили и ми се обажда секретарката и казва, ами госпожо Рударска, елате да си вземете документа, вие сте вече жител на Перник. Сега как го направиха, на подпис ли, какво ли аз не мога да ви кажа защото не съм участвала в подобни неща. Но аз станах жител като всички в Перник та да кандидатствам като всичките в блока и аз да купувам това 60 квадратно жилище. Което беше по-страшно след 97-ма година почива съпругът ми. Но по сегашните закони нямам право да го погреба в Перник, той не е  жител на Перник.

 

М: Вие била ли сте жител?

 

Ж: Аз станах жител заради апартамента. Но той не е жител и нямам право да го погреба в Перник. Разбирате ли какво значи демокрация в такава ситуация. Нали, помогнаха ми, хората, които решиха, ами как бе, ами той работи тука 20 г. вече, как така? Както и да е. Нали ви казвам, човек се сблъсква не с демокрация, а с некакво чудовищно човекоядство, тунеядство, което няма измерение, няма аналог в историята. Значи аз, като старателен студент на Илчо Димитров, на всички ония,  Стойко, който беше декан, на всички преподаватели, боготворя Историческия факултет. Аз съм била дипломант на Кристина Минхова?? и много се четеше в тая сфера. Нямам претенции, че много знам. Но съм чела достатъчно. И като познавам света и донякъде, донякъде поне и съм, примерно била почти в цяла Европа, в т.ч. и Виетнам. 87-ма г. ходихме до там, защото на Червена могила работеха 1 500 виетнамци. И след като те си заминаха, изпратиха покани, аз се бях включила в някаква много висока делегация, да присъствам на награждаване, там с най-високата награда там, както и да е, това в скоби. Обаче нещо страшно, нещо страшно. Тука ми се наложи сега да се интересувам как се пенсионират хората. И какво мислят те. Откривам в архивата, че 92-ра г., когато господин Желев е президент, окъпан в демократична вода, за месия и доброто на хората. А тука отварям една скоба да кажа, че той отива тука в едно село, Станьовци, като става президент да им връчи на хората документи, че са стопани на земята. а там възрастни хора. На всеки по 2 метра им вече стига. А той връчва, и „вие ще почнете тази”, и произнася реч тука го цитирам, „вие ще почнете да продавате земята, тука ще дойдат чужденци, ще станете богати и т.н.” А миналата година ходих в това Станьовци, не е косена тревата от 92-ра година насам, там не е минал трактор, комбайн и т.н. Хорицата, кой как може бързо да се изнася, защото разбира, че това е края на социализма, на просперитета, на селото, на живота и т.н. И фактически това е. И ме питат, тогава като се срещнахме, викат, та ни дойде да пита колко сме богати, ни колко сме продали, ни как живеем. Та в този документ за пенсионирането, значи Постановление 83 от 22 май 1992 г., публикувано в Държавен вестник. Било е така, че преди това голяма част от  живота на тези хора е минало с народните несгоди. Жалби, всеки трябваше да приема в седмицата един път, и да живее с тези жалби. Кой болен, кой лечение в чужбина, кой детенце, кой квартира, кой това. И аз като съм била там, примерно в мойто село и са още живи, и някой трябва да се пенсионира, тука документите, дай да видя, какво му, помагала съм. И сега става дума за една консултация. И какво, трябваше да го изчета този документ. И знаете ли какво пише? Аз, моля, извадете го, публикувайте го, целия го публикувайте.

 

М: 92-ра година?

 

Ж: 92-ра година. Аз мога да ви дам точно, но достатъчно, тука си два дена загубих подробно да го изчета, щото то не се чете, буквичките са ситни, ситни, както и да е. Та там пише нали „да се задраска понятието партизанин, ятак” и от тоя род нали, антикомунизмът в такава, да се премахнат еди-какви си там привилегии, каквито има, пак казвам мен не ме засяга, ?? беше жесток. Но и хора, които са учили висша партийна школа в Москва да нямат право това да им се зачита за трудов стаж! Категорично. И какво следва после. Това, за съжаление е още действащ документ. Какво следва след това? Следва ако еди-кой си Гошо, примерно, Атанасов Георгиев, учи ПУЦ в Заводски строежи, защото не завършил 7-мо класно образование, 6 месеца, това му се зачита за стаж. Ако еди-кой си, Станчо еди-кой си е в затвора, това му се зачита за стаж.

 

М: Така?

 

Ж: Той е заслужил човек. Там е със здравно осигуряване, пенсионно се осигурява и му се счита за стаж. И сега е действащ този документ. Което е страшно. Защо излизат, пък влизат пак в затвора? Ами той излезе и трябва някъде да работи. А пък там защо да, там си се грижат за него. Но ако този човек, е примерно бил директор на известен пернишки завод, а те са трудни заводи били и е отишъл на двугодишна школа като вид обучение, защото там се обучаваш стопанско. Той може да е строителен инженер, строи, металург, но си изучава стопанско управление за да стане още по-добър специалист. Тези хора израснаха, те са на високи били постове. Но това не се зачита, това е опасно.

 

М: И това го пише тука?

 

Ж: Пише го, то е страшно. Аз ти казвам, имах чувството, че това беше краят на моите възможности да чета и да гледам този ужасен свят, който ми се случи. И това са елита на България. Аз няма да цитирам имена, но това са хора на възлови места, които след това са дали много, след това са дали много. Но сега трябваше да си купят тези две години стаж за пенсия. Защото, за тях не е проблем да се закупят, те са кадърни, но обидата, която. И което следва, което по-нататък следва, нали? Ако той е отишъл по междудържавно споразумение се зачита за стаж. Е кой е можъл по това време да си вземе куфара и да тръгне без виза, без покана, без нищо. Същият този човек се е водил на работа  тук през това време, получавал си е стипендия, здравно е осигуряван, пенсионно е осигуряван и т.н. Но Жельо казал и точка, това е вече закон и става кошмар. Защото тези хора са вече възрастни, пак повтарям, те финансово са го надделяли това, защото са кадърни. Те са били  в ??, в Либия, в Куйбишев, в Желязово, Железногорск и т.н. Обаче обидата, защо го прави това? Тоя мизерник, да го нарека. Направо мизерник. защо го прави? Той не може да застане нито на ръста, нито на подготовката, нито на речта ми, на речта, нито за приноса за България като изграждаща се държава с голяма материална база. Значи за много, връщам се пак на тази моя младост, болка, за тежкото машиностроене. Там работеха полски специалисти, съветски специалисти, японски специалисти, германски специалисти, 1 500 виетнамци. Там работеха Строителни войски, имаше такъв полк, 1 500 души. Знаете това е контингент с по-малко образование, с по-труден начин на живот. Но те получаваха квалификация през това време – мазачи, зидари, плочкаджии. И след това дадоха хляб на децата си. Всичко това беше прегазено, премахнато. И защо? Гледам сега оня ден, скоро пред театър София и нарочно спрях на ГУСВ, на сградата, където е. Защото миличкият ми Иван Костов трябваше да раздаде всеки стая, кабинет и етаж под наем на някого си. И тази уникална сграда, тя предполагам, че би трябвало да се води Паметник на архитектурата, ГУСВ-то, знаете, срещу Лагера?? сега е накичена като циганска звъница, с надписи, с фирми. Обидно. А там имаше един офицер, който командваше тези момчета от Кърджалийско, Шуменско и т.н., сред тях бяха повече циганчета и други. Но тука не е имало кражба ни от цигани, ни от българи. Аз друго ви разказвам, аз се умилявам.

 

М: Не, не, не. Искам малко да си спомните тоя период, 82-ра година казахте, че всъщност започва да функционира в пълната си мощ заводът?

 

Ж: Не. Значи не. Той започва да се строи 78-ма година. Най-напред излезнаха там кислороден цех, помпени станции, очистителни и т.н. След което, 84-та вече аз, нали бях по майчинство второ и дойдох тука, в Перник на работа. И към 86-та година заводът набираше, набираше скорост. И когато той трябваше да ни зарадва, те сложиха катинарите, разтуриха и това.

 

М: А 84-5-та сте била отпуска по майчинство?

 

Ж: Да, по майчинство, да. Но ако трябва да кажа, значи сега сигурно усещате носталгия. Но тя не е по миналото носталгия. По това, което се случи като разграбване на държавата. Тоя погром над ТКЗС-тата. Моят свекър беше земеделец по произход. Той е от едно врачанско село, но в Плевен са се заселили 56-та година, в село Караш починали 38 души за 1 месец. И става ясно, че това е от лоша вода, заболяват, пият, от мухите и оттам хората. Веднага, това е 56 година, в тези следвоенни купонни системи, ще кажа и за купонната система. Защото аз съм била в първи клас, когато купувахме по 4 хляба, на семейство, с 2 малки дечица, аз съм била първи клас, сестра ми 3 годинки, по 4 хляба на ден. Кой може да изяде толкова? Срещу 12 стотинки. Какво има да ми говорите? Да не сме късопаметни, та всичко да сме забравили? И моят свекър се премества. Значи излиза постановление да се разселят тези хора кой където прецени, защото умират.

 

М: Там не може, да?

 

Ж: Той тъгува, защото е основал там ТКЗС-то, защото бил бригадир, защото му трябва за пенсия. И една група от хора се преместват в Плевен. Той работи на гарата като ??, но взима по постановление тия земи на обработване и от некакво место по пътя за Русе и т.н. Беше образцов земеделец. Значи аз съм водила там мои приятелки от Германия, от Куба, от, да видят едно имение от 600 кв.метра, в което всяко грозденце е вързано и просто имам снимки от там. И какво се случи? Татко почина 98-ма година, след неколко години Зеленогорски стана  кмет, нали синият кмет, генерал в Плевен. Тия лозя, които бяха красива гледка за окото, защото и ние като ходехме с децата, не че сме помагали, но поддържахме духа. Нали не си въобразявам, че съм свършила работа кой знае. Но ходехме с желание, правехме празнично. Ще режем, ще връзваме, ще берем и така. И беха направили, със строително разрешение, с местни общински такси по една виличка колкото ей това квадратче, една стаичка, с легло, печка и малко за инструментите. Сега, при демокрацията, ами аз поддържах това местенце макар и отдалече, трудно и т.н. но ми беше несвидно след неговата смърт да го изоставим, защото.

 

М: То е памет, да?

 

Ж: Паметта. Обаче по-миналата година като отивам, един от съседите вика, недей да ходиш, ще получиш инфаркт. Викам, той сега се ?? чичо, ако искаш заедно да отидем и т.н. Значи теловете изтърбушени, колоните извадени, виличката срината до земята.

 

М: Кой го е направил?

 

Ж: Керемиди, тухли, всичко. Ами  цигански шлаама??? се движат там. И точно в тоя момент Валя Ахчиева рекламира в нейните идеи по радиото как в Буковлък накарала кмета Зеленогорски да построи къща на едни цигани и те разкачат дограмата и си палят огън в центъра на селото. И всичкото това е сега така, образ на демокрацията. В пустош, в, то не може да се стигне дотам. А татко беше направил и такава щерна, в земята, вкопана, циментирана. От улуците водата се събираше там. И хората, понеже там нямаше вода, въпреки че на 20 метра е клъд??, която захранва Плевен. Но както да е, мъчили са се. И всички отиваха да си гребват оттам, да си поръсят лозята, когато, особено сега, когато падат дъждове, всичко е сринато. Всичко. Даже не смея да отида със собствените си деца, защото те, по силата на съдбата са раснали в Плевен, там са проходили при бабка и при дедко, там са проговорили, и ако го видят това имам чувството, че ще се сринат там. Какво има да говорим? Каза, вие вика, комунистите, ама треба всичко човек да е нещо, та съвсем ента степен забуан за да не помни как е било. И какво е сега. Значи ходих на Станьовци на свиждане, на едни близки, които тука живеят. Хорицата извадиха тия записи на Жельо Желев и ги четат като проклятие. Нищо. А сегашните състояния пък  на здравната система, там да не ви се налага да попадате в тия обятия. Там е страшно.

 

М: Хайде да се върнем пак в Перник?

 

Ж: Добре.

 

М: Спомняте ли си 89-та година?

 

Ж: Да.

 

М: Какво се случи тука? Тука, в града?

 

Ж: Значи така, 89-та година кмет на Перник е бившият първи секретар на пернишката организация Андрей Андреев. Инженер, директор на завод „Струма”, машиностроителните, където Кауфланд и т.н. Със заместници  Любо Стоилов, преди 2 седмици почина, той беше строителен бос в Червена могила. Един човек, който, освен красив и талантлив, и т.н. И какво се случва? Почват тези демократични митинги. И аз му казвам, Андреев, Андреев, от София ще дойдат множество рейсове със сини знамена, плакати и т.н. Влаковите композиции. А тогава пътуваше електричка от Перник всеки 20 минути. Срещу 40 стотинки, а не срещу 2,70, както сега. Ще дойдат и ще приложат митинг в центъра. И говоря така, както и с вас сега. Той, не се бой, няма, пуши си цигарата и не се бой. И аз му казвам, ти разбираш ли, целият Перник е окупиран от хора, доведени отвън. При това с едно полупиянско нагло поведение, готови да се бият, да търкалят и така. Тука и от областния комитет е дошъл секретарят по идеологическите въпроси, Николай Николов се казва, един свят човек от Самоков. Жив е, скоро се видяхме. С умиление и с обич си спомням, защото имаше много скромни хора в тия редици. И вече тръгваме ние, защото и той ще провежда митинг, и Андреев. Просто на митинга, не мога да знам, но хората, които трябваше да организират митинга бяха отвънка доведени. И се качва той на сцената, Андреев и те почти го смъкват оттам. И добре, че около него имаше мъже, та да не го утрепат. Такава екзалтирана, тука на моста, застанали и хвърлят в реката. Пияни, озлобени.

 

М: Откъде са дошли?

 

Ж: Тия, които се движат сега с Волен Сидеров. Ей така. Те са специално подготвени отряди, специално инструктирани колко да ритат, колко да свирят, колко да бият и т.н. След което започна погрома, след което започнаха.

 

М: Това кога е, декември 89-та?

 

Ж: Това, значи след свалянето на Тодор Живков, на 10 ноември, следващите дни бяха изпъстрени с подобни ежедневни атаки, буйства, побоища, преследвания. Значи аз тука ще прескоча личния тормоз, който съм преживяла тогава по телефона, нощно време, „ти знаеш ли къде е мъжът ти? Ти знаеш ли, че еди-какво си? А той си е в къщи, примерно, но когато той се обажда затварят телефона, когато аз се обадя „той е еди-къде си, той е еди-как си”. Нещо, беше страшно. Стигна се дотам, когато децата ми, в 7-ми клас големия син, в 9-то училище, новият шеф на областната там Инспекция по образованието да ходи да пита къде ще учи на Рударска сина. И една колежка ме среща и казва „Рударска, пази си децата.” И аз си казах, нали тогава си казах, че моите деца няма да учат в Перник. И т.н. Сега само ще кажа, че те са добри деца, добри специалисти, големият син, за който ставаше дума беше перфектното дете като ученик, беше приет във всички езикови гимназии в София, в Строителния техникум. Той завърши, той си завърши Техникум Микропроцесори, сега е архитект и т.н. Но това са рани, които никога няма да заздравеят. Той беше в седми клас, когато, всъщност малкият беше в 6-ти клас, когато баща му при „неизяснени обстоятелства” изтичаше му договора с Главболгарстрой и трябваше да си дойде след 2 седмици, през август. Вместо след 2 седмици дойдоха му зимните дрехи, нали с колет и т.н., шапка и ботуши и т.н. и следващата събота той не е жив.

 

М: И нищо не се изясни?

 

Ж: И нищо няма да се изясни. Какво да се знае, той не скриваше, че е комунист. „Удавил се във Волга”. Той не е дете да се удави във Волга, не е бил сам на тая Волга. И т.н. Тука в Перник разни слухове се носят, аз не се връщам към тая тема умишлено, не я коментирам, защото ми е на косъм живота, но се постигна дотам. Другите жертви – Здравко Христов, инженер в Стомана, след това секретар на Градски комитет, директор на предприятие, след това и той пръв безработен, ще трябва да ходи в Казахстан да работи. Защото така казал Жельо Желев и сие всякакви там панделки и пандельоски сини. Всичко трябва да се сменя до корен. Връща се Здравко, 3 месеца и умря преди няколко години. Също на 60 години. Моят съпруг на 48 почина. Та това са новите жертви. Тех ги боляла раната, 45-та година сигурно не е било справедливо тоя Народен съд? Аз не съм била родена тогава, не знам, но какво са виновни и моите деца? Отивам след това в училище, базово училище, първите 2-3 години колежките по история стажа си караха при мен, дипломните работи си правеха там. И едни настръхнали бивши комунисти, демократи новоизлюпени, „Какво ще я правите тая гробница Червена могила? Какво ще я правите?” Или манифестират. Няма да се учи защото е паднала Берлинската стена, радост голяма. И в същото време аз преподавам урок, в началото правеха проверки, проверки, проверки, каквито може всеки миг. Но нищо, аз не съм се притеснила, аз съм се готвела за учител. И сега съм този учител и въобще не съм се притеснила от това. Но преподавам и отсреща, под фугите, ей така, както на тая врата, три чифта обувки – две дамски и едни мъжки, мръсни, но те слушат. Излизам аз от час и какво казват?  „Тя, тя манипулира, тя само комунисти възпитава”. Викам, давай, дисциплината ми такава. Разбирате ли, и аз бях, така вие сте се поинтересували за моя път, бях 9 години учител по заместване. Учител по заместване. Дали ще има място или няма да има място? И така.

 

М: Всяка година?

 

Ж: Всяка година. Но директорите са си демократи, те са си там по места. Те са си постоянни и никой не ги мърда. Те са си абонирани до гроб. Нека си стоят. Лошото е, че се съсипва образованието. Идва, напр.в един период на госпожица, която е, богословие е завършила в Благоевградския институт. Толкова можало момичето. Ама тя е също демократка, вероятно. Веднага се назначава, взима се половината от моя норматив, дава й се по средата на учебната година. И тя си преподава история, а аз си, така чудя къде да работя още.

 

М: Половин заплата?

 

Ж: Да, да. И това се отрази на пенсията и т.н. Или пък да вземем какво се случи друго преди 89-та година и сега. Значи пенсионира се директорката на училището, Райна Александрова се казва, една биоложка, елитна жена. И сега е много красива, освен че е много добра и много добър специалист. И след 18 години директорство, а до 38 нали стаж имала друг, получава 136 лв. пенсия.

 

М: Е, как е възможно?

 

Ж: Ама, аз говоря с цифри.

 

М: Ама, не е възможно? Как?

 

Ж: Ама, възможно е, защо не е възможно? Значи спешно я пенсионираха, на деня, на деня, защото нали трябва да се заемат тези места от демократи.

 

М: Нали конкурси имаше за директори?

 

Ж: Ама, какъв конкурс, ама защо се заблуждавате? Ама аз сега ще ви разкажа за конкурсите?

 

М: Добре.

 

Ж: Сега ще ви разкажа за конкурсите. Значи Райничка, тя прави 2 сърдечни операции след това. Едва е жива, милата, ама много красива. И получи 136 лв. пенсия. При което да плачеш ли, да изказваш ли съболезнования, какво да прави тази жена? Директорка на училище. Сегашните директори се пенсионират със 700, 800 лв.

 

М: Е, как така?

 

Ж: Ами, защото директорите сега не се занимават с родителски срещи, с такива неща. Той работи директорът на няколко места, най-малкото. Тука е работодател, там е съдия по джудо, по-натам по волейбол, по-натам пътува, обикалят, опит изучават из България, из Европа. И в училището една буква не се донася. Да кажат, като са били там, там и там, нещо да кажат. Но им увеличиха заплатите. Те са малките феодали по места сега.

 

М: Да, знам че са с много високи заплати. Ама тя защо е с толкова ниска?

 

Ж: Ами толкова е отредила демокрацията. Толкова. Тя трябва да бъде наказана. Учителки елитни, начални учителки, които са дали живот, професия, възпитание на десетки дечица – 102 лв., учителка с първи клас квалификация, начална учителка Зорка Маноловска – 102 лв. Това нормално ли е за разговор въобще?

 

М: Не е нормално.

 

Ж: Нормално ли е? Значи аз се пенсионирах като съм била на тия, на тия, на тия места, с 216 лв. пенсия и 16 стотинки, и 19 стотинки. И ми беше неудобно да го казвам, защото видиш ли колко голема пенсия тя вземала. А това дето съм работила на Червена могила.

 

М: Това не се брои?

 

Ж: Това не се брои за живот въобще. Значи брои ми се майчинството.  И след което пък аз съм имала болнични, нали и така. А пък последните учителски, 20 години къде съм работила, ги оформиха демократите както си искаха. И сега, напр. ние с вас сме две колежки и сме работили заедно последните 20 г. Аз се пенсионирам на 1 септември, тогава си подадох документите, 60 навърших на 30 август и така. И се пенсионирам 2009 г. и получавам 216 лв.

 

М: Така?

 

Ж: Колежката, която се пенсионира следващата година, която не е получавала по-голяма заплата да речеш, равни по клас, те приравниха кандидатската с клас получава 480 лв. пенсия.

 

М: Е, как става това? Ето това искам да разбера?

 

Ж: Ама, разберете го.

 

М: Ама, как става?

 

Ж: И сега, пенсионира се тя милата, па болести я налегнаха, така аз ходя, и тя казва „ама Рударска, ти що такава пенсия си вземала?” Ами викам, такава са ми сложили. Нали документите, които се оформят за пенсията се оформят от същия този екип, който там работи под ръководството на еди-кого си. А това не го записвайте даже.

 

М: Не, не, не.

 

Ж: Аз не го поставям като.

 

М: Не, не е като ваш проблем, аз просто не разбирам как е възможно? За това става дума. Как е възможно?

 

Ж: И сега 1 реформа, 2 реформи, 3 реформи пенсионни, какви реформи? Как е възможно един директор сега да получава 1 200 лв. примерно, а колегата ми, който преди е имал нещастието 7-8 години до се пенсионира, или 10, да получава 134 лв., айде станали са 200 с тия увеличения къде бяха по времето на Станишев. И това беше. Е, това нормално ли е? В коя държава сме ние? В кой век сме? Каква Европа, каква Замбия ни се привижда? Те са различни неща. Например.

 

М: Аз пак ще ви върна към Перник. Какво се случва в града през всичките тези години? Значи освен тази безумна разруха, закриване на заводи, какво става?

 

Ж: Ами, остават безработни. Остават хората безработни.

 

М: И тръгват да работят в София?

 

Ж: И тръгват да работят в София. Които успяват. Една част тръгват по чужбина. Значи хиляди са пернишките строители от тия обекти. Когато, нали 89-та година Перник е все още център, строителен.  За завода имаше тук техникум, специално подготвяха. Всичко отиде по дяволите. Завод Струма се ликвидира, завод Пектин, завод Токоизправители, завод Феромагнити, ???, Стъкларски завод, всичко се ликвидира, така през седмици, през седмици.

 

М: Добре де, не се ли приватизира поне?

 

Ж: Е, те си ги продадоха на някои обаче те нямат намерение да работят. Те само ако може, ако може да си свършат. Ще ви кажа един трагичен случай. Пътувам от София с рейс. Един от елитните монтажници, който е изграждал комините на циментовия завод на Темелково, при това беше това съвършено нов завод, нов способ на производство, всички видове марки цимент в, България изнасяше цимент вече от този завод, на Сърбия и на Албания. И тоя човек е правил, от тези форми за комините да се излеят. И пътуваме в рейса, и той седна така и, да ти кажа къде съм тръгнал и почна да плаче. Герой на соцтруда, човек с авторитет, кадърен. вика, знаеш ли че работя сега в Кремиковци и знаеш ли къде съм тръгнал? Да развалям тия комини за ад извадя железото на тези прошляци къде са го купили. И отива човекът, седмици наред, така както денонощно е работил, сега да го разтуря заради тех, да си приберат железата и да си купуват банки. Може и банки. Може да си купуват и после Кремиковци и други заводи и т.н. Това беше с тая скрита приватизация. Първо, с тия фондове, където ограбиха народа с по 250 лв., с тия акции, бонови книжки дето ги наричаха. И после вече ей така. Съсипят, продават на некого и той ще може. сега, Кремиковци напр. пък аз да ви запитам тия, дето сте в София. какво ще стане с Кремиковци?

 

М: Никой май не знае.

 

Ж: Някой 26 годишен, толкова много забогатял, продал, защото се надява, че от това, що ще продаде ще получи малко повече. И ще изчезне от хоризонта.

 

М: Добре, нищо ли добро не се случи в Перник?

 

Ж: Значи така. Доброто, което отчитат някои, че…

 

М: Не, не, вие, вие. Аз искам вашето мнение.

 

Ж: Значи доброто, което се случи е, че хората могат свободно да си ходят, където си искат. Може да са просяци в Германия.

 

М: Не, не, в града? Аз в града? В града нищо ли не става добро?

 

Ж: В града, какво да ви кажа добро?

 

М: Няма?

 

Ж: Значи като погледнем сега тия плочки, които са правени по-миналата година и вече са за сменяне, какво да е доброто? И това са фирми на некого, който прави плочките така, че за една година свършат. Догодина пак да му върви продукцията. Значи, нека да не съм толкова песимистично настроена, защото не ми е в  характера.

 

М: Не, не, то това може да е  реалност?

 

Ж: Но напр., една сутрин застанах там на спирката на  Бели брег да видя, трябваше да  чакам. За половин час 48 автобуса тръгнаха за София на работа. Значи между 30, над 30 000 ежедневно перничани пътуват за София. И това не са хора без данни. Това са и елитни хора. Сега, може би Перник щото е бил беден град, работническо град, но тука младите хора са много амбицирани, много нахъскани, много отговорни - пред родители, пред града си. И аз и сега мога с обич да похваля всички, които са студенти в правото или в Историческия. факултет, които са завършили на какви позиции са. Ще ви кажа само 2 факта. Пернишки деца, едното от които беше икономически директор на завода за автомобили в Детройт, в Америка. Пернишко дете, чийто баща демократ. Изостави ги, когато то е на 6 месеца детенце. Но когато настъпи демокрацията той пише по вестниците, че той има къде да отиде, синът му е в Америка. И това момченце, пишеше писмо и аз го носих във вестник Съперник, опровергателно – че той не иска да има баща. Той си е израснал и се е изучил без баща. Ето ви един демократ-лицемер. Та това момченце значи, езикова гимназия в Правец, после Икономическия в София, по Киев, по Москва, участва в една лятна олимпиада в Париж и се класира и заминава за Вашингтон, там за щаба на ?? Или друго момиченце, нали което е било в нашия Стопански факултет на Софийския университет. Отива в Америка, защитава втора дисертация, така, така, така. И сега завежда резерва на Централната американска банка във Вашингтон. Това са перничани.

 

М: Добре, ама перничаните тука?

 

Ж:  Това ми е надеждата. Това ми е надеждата, че. Ами тука какво? Тука са си ей тия ежби, сега напр. предстоят избори. Всеки втори се вижда общински съветник, ако не кмет поне. Което е тъжно, ама то е общонационално бедствие това.

 

М: Бедствие е, да.

 

Ж:  Знаете, са били 10 души, да кажем, примерно с тая партия. Сега 170 кандидати. Абе добре, бе хора, айде така поспрете се. Това е, защото, защото пък се даде възможност на една друга ??. Значи примерно, е тази директорка, за която ти говорих е бил 20 години общински съветник, но не е получавала една стотинка. Отговаряла е за жалбите в тоя район, примерно за Дрен, за водоснабдяването, за рейса, за канализацията, за кой ще се развежда, оня се връща от чужбина, за всичко лошо. В двора има приемна целонощна и целодневна. Ами сега се дават пари. И пустата бедност ги кара да се наричат, да се преварват, да се, нямам думи. Тука ми казаха, че в едно село, друго, което е със затихващи функции е имало 11 души кандидати за кметове. Т.е. тази логика, тази логика математическа за числителя и знаменателя, клони към нула човекът.

 

М: Добре де, а тука все пак имате управление някакво? То какво прави?

 

Ж:  Имаме управление, което, кметицата е, да кажем лява обаче всичките други и разполага с 10 депутати, общински съветници, нали? А останалите са, всички възможни 30 партийчета.

 

М: Добре, ама тука става дума за града?

 

Ж:  Значи, заблуда е това, което се е случило, че примерно утвърдил се е кукерския празник като не знам си колко фестивален град Перник. Тука скоро ми се наложи да кажа на една публична, така изява, че не може да считаме, че това е събитието на годината и да го класираме на първо място. Това са 2 дена, колкото и да се радват перничани, 2 дена. Другите институти за култура трябва да се посрещат. А и да се подкрепят. Случи се. Опожариха театъра. следствие, прокуратура, никой нищо не знае.

 

М: Нищо?

Ж:  Не знаят. те не могат да се сетят откъде е дошло това. Вече пета година нямаме театър. А Пернишкият театър, начело с Георги Русев беше един елитен театър. Това се случи. Случи се, че артистите едва-едва оцеляха. Не знам на общината колко струва това да запази Пернишкия театър. Тука има камерен оркестър, има духов оркестър, има музикална школа, има. Но с тъжни, с тъжни, с тъжни бюджети са, едно мизерстване страшно. Месец май беха празници на културата в Перник. и аз избягвам така да съм досадна с присъствието натам-насам. Но в музея ме поканиха колеги – представяне на един руски автор, книга за руските емигранти в Перник. Много хубаво илюстрирана, хубава книга по, може ли да си представите. Имаше не повече от 15-20 души. Значи няма го, ей това, ликвидиране на кадри, уволнени и т.н. Отдалечени, тука е театърът, тука са хората. Кой ще ходи на театър? Имаше преди система. Поощрения. Този колектив награден, друг купил билетите, трети купил постановката. И така се поддържаше, духът се поддържаше. А това е най-страшното, когато хората започнат да не бъдат духовни. Какво друго може да се е случило? Откри се един университет. Нямам си идея какво чудо ще е това. Напр. тука има една сграда срещу общината, нарича се Минна дирекция. Тя е построена 34-та година и е спечелила награда.

 

М: Вчера бяхме в нея, една страхотна.

 

Ж: Видели сте. Ето един уникален обект за музей, за изложба, за институт някакъв. Но него Христо Ковачки си го купи. И той вече е частна собственост.

 

М: Добре, как го купи?

 

Ж:  С милионите си, които някой му ги даде. Както го виждате, той е национален герой. Той си създаде тука партия „Либерали”, той участва в общината, в управител на общината, в ?? позиция, с подставени лица, де. Купи рудниците, купи сградите, купи. Какво е това разграбване? Кога, аз напр. питам софиянци, във ваше лице се обръщам. Кога софиянци ще се надигнат да излезне закон за национализация. Всичко, което е заграбено в последните 20 г. да се върне на държавата. Да се върне. не може така. Това е трудът на вашите родители, на моите родители.

 

М: Да,  така е. Но кой го е, ето има конкретен случай. Кой го е продал това на Ковачки? Тази сграда? Която е паметник на културата?

 

Ж:  Ами уволниха директора, Стоил Стоименов, един дългогодишен директор, уволниха всички, които спираха, сложиха си тия, които да го продадат и готово.

 

М: Ама общината трябва да го продаде?

 

Ж:  Ама как ще е общината? Това е на енергетиката обект.

 

М: А, това е на енергетиката?

 

Ж:  Това са големи интереси. Това не е просто.

 

М: Това не е местно, да, то не е местно?

 

Ж:  Общината, тя е дала ей такива плочки тука, там лафка, там ето такива неща. Ей такова нещо стана пред очите ни. Как искат да го украсяват. Колко сме се поевропейчили. Колко сега ни чака светло бъдеще, защото като влезнем в Шенген. Хората не могат да си стигнат до съседното село да си видят родителите. Преди в Дрен, на всеки час имаше автобус. Сега има 2 автобуса, хората си пътуват с коли, които могат, нали? Но не могат с тия пенсии, с тия заплати да си стигнат да си видят родния дом и бащината къща, и майката, останала сама или бащата. Та ще ходи в Шенген, ще ходи по Европа, по държавите. Това са само за тия мутри, които имат пари и могат да си позволяват Великден да карат на еди-кои си острови, па Гергьовден на еди-кои си, па Първи май еди-къде си да манифестират и така.

 

М: Добре, а тези перничани, които са заминали, казахте в Испания, са си направили?

 

Ж:  Плевенчани.

 

М: Не, не.

 

Ж:  Плевенчани.

 

М: О, да, да, да.

 

Ж:  Аз за Плевен ви казвах.

 

М: А от Перник?

 

Ж:  Има също много хора по света. Но тогава ме впечатли, че фактически половината Плевен е там и тай ми казва, шофьор на такси, казва и „сме си го кръстили Плевен”. И аз го питам,  как общувате с общината? Той вика, много ни се радват, щото ние сме работливи. Нали борят се сега за собствено училище, ей такива.

 

М: Добре, хайде да попитам тогава нещо друго. Тези години, за които говорим ги наричат преход. ??

 

Ж:  Ако е преход трябва да има край. А пък то не се вижда края.

 

М: Някои казват, че преходът е свършил.

 

Ж:  Ама за тях. Щом се пипнаха големите пари всичко свърши. Те са вече. Какво го касае Жельо Желев с тая президентска пенсия? За него преходът свърши в оня момент, в който той седна там на тая Кръгла маса, стана некаква фигура и всичко се уреди. За него да. Ама за вас? Сигурно утре  ще се пенсионирана. Аз трябва да кажа. Говорих с преподаватели от Софийския университет. И също съм потресена от пенсиите. Също съм потресена, ето така, както вие страдате за моята учителка, така и аз като говоря с хора с голяма величина, с голяма лична продукция, с авторитет, са се свили до земята  от безперспектива. Една операция на единия крак, на другия крак, тука 3000, там 7000. И какво става накрая с прехода?

 

М: Какво става?

 

Ж: Нищо не става? И аз не виждам и не виждам, защото не се търси елита на България, не се търси. Така е в журналистиката, така е в образованието, така е в икономиката. Назначават се еди-кои си. Погледнете само как  никнат като гъби след дъжд асоциации. Еди-кой си ??, на другия ден той е асоциация. Еди каква си със секретарката, с колата, то веднага, от еди-коя си аерогара, отива в София да живее. Щото за него е създадена асоциация. Той дигал двама пръста, две панделки и т.н. Всичко е направил за да го постигне това. Сменя се там жълтия цвят с оранжев. Герберите оранжеви ли са? Те даже сега пък. тука някои перничани се затрудняват какви сака да си ушият. Защото не знаят кой цвят защитават. Значи има си хора, които са взели възможността, те си имат униформа. Синя, синя. До обед са със синьо, след обед са с  червено сако и така. Обаче след обед не можаха да разберат цвета на. Така. И минат други избори, тия от асоциацията ги метат, почват други. Слушам Бойко Борисов. Няма да създава асоциация. А да ги преброим сега колко са. Само това, което гледам във вестниците. Аз не го следя, не искам да го следя. То е такава аномалия, такава аномалия, такъв хаос в структурите, държавни. То не само държавните. Пенсионното да го оставим. Айде, ние сме материално годни, ама в образованието. Трябва да ви кажа, че там е най-голямото бедствие и най ще има тежки последици. Директорите са поставени от Иван Костов за вечни времена. Те, ей сега ако тръгнем по некой мост ще намерим на част от тях портретите висят, кандидати за депутати. Начело с тази дама, която я представлява МОН тука. Инспекторите, така дирекциите, които представляват МОН, Инспектората, така наречен, ги направиха държавни служители. Те си сложиха титлата и  вече не ходят по училищата. Училищата там, тия учители, директори, те служат на Аллах ли, на Господ ли, на някой друг служат. Но те са служители на държавата.

 

М: И си стоят в кабинетите?

 

Ж: И си стоят в кабинетите, защото там ще им зададат неудобен въпрос, па ще ги питат на какво основание разликата в заплатите е в пъти. Па защо да се тормозят хората, като през това време може на маникюр, педикюр, на всякакви други, кройки да им правят.

 

М: Да ми кажете как са се правили конкурсите за директори?

 

Ж:  Да, да, ще ви кажа. Така. И фактически те не ходят в училищата, те са си Инспекторат там. Разбира се бумащина има да си пишат, сведения колко си искаш. За 20 години, в това училище, не се, или да кажем в моята специалност, не се проведе едно съвещание, септемврийски ги наричат, или пък някакво методическо, някой да дойде да продума две думи на кръст. За нови колежки, за нови колежки, за нови учебници. Случи се нещо странно. Всеки директор си купува учебниците, според издателството и според хонорара, който си получава, 10-те %.

 

М: Защо директорите? Нали учителите трябва да ги купуват?

 

Ж:  Ама какъв учител! Той може да го уволни всеки момент. Кой смее да казва! Кой въобще смее да си представи, че директор ще позволи такова нещо. Както и да е. И фактически имаше едни съвещания, в 8-ми клас се беха появили едни религиозни учебници, как ще изучават религия в осми клас. И тези миличките автори, младички, не можаха на това съвещание да си представят и учебниците. Носиха ги натака, натака, не могат да се сетят за какво са дошли. И за какво пък ще учим толкова тая подробна религия? Както и да е. Отпаднаха тия учебници, отпаднаха, но отпаднаха и съвещанията. Перник няма инспектор по история. След 94-та година не е дошъл жив човек по някакъв повод да каже. Второ, може да е много лошо било, но напр. приключи се учебната година. Всички кметове на окръга и заместник кметове на общината са по училищата. Ще присъстват на заключителните учителски съвети. Да видят как завършват, кои са добрите учители, какви въпроси ще поставят, какви ремонти ще се правят. Сега такова нещо няма, въобще изключено. Виж, за откриване на учебната година. Ще отидат да ръкопляскат. Какво се получи друго. Може да си направите среща с директори на училища. И да ги попитате посещавали ли са в последните 20 години общо-родителска среща? И ще видите, че няма такова понятие. То е мръсно, тоталитарно, как така директорът ще разговаря с някакви си родители там? Та той е директор! Нито един път за 20 години, мога да посоча училища, не е проведена една общо-родителска среща, на която по някакъв въпрос директорът да излезе и да говори. Той е спокоен, защото тия от Инспектората също са, казахме, те са отделени с етикети. И със заплати, от една страна. От друга страна децата копират обществото, училището повтаря обществото, не е толкоз лицеприятно на родителска среща да се присъства. И така, и това е. Или пък един друг въпрос. Изберете си няколко училища и поискайте да ви разкажат какви съвети провеждат. И ще видите, че съветите се провеждат между двете смени, набързо, 20-тина минути, говори само директорът, назидателно по възможност, защото той може да уволнява всеки по всяко време, да сменя часовете. Настъпи хаос с учебниците. Пети клас ученици трябва да учат История на България. Лека й пръст на Вера Мутафчиева, голям историк, но написа учебник за пети клас с по 20-30 турски думи на страница. Достатъчно децата да намразят да четат. За да прочетат ей тоя текст, ей тия картинки, те трябва да запишат една страница и половина турски думи.

 

М: Какви думи, например?

 

Ж: Турски думи. От епохата на Възраждането – данъци, шеврамета, дешермета??, поголовен, всякакви, всякакви, всякакви турцизми. И пети клас, те идват с надежда, 4-ти клас поощрявани, поощрявани от учителките и това ги снизва. Самият учебник ги снизва. Освен това, едните деца си купили от този вариант,  преди да се въведе директорът да каже от кой, другите от оня. „Отворете, деца на тая страничка.” Ами те отварят, различно е. Родители разстроени, деца разстроени и така. Другата поразия, която се направи. Класен съм ръководител на 11-ти клас, тогава 11-ти клас беше. Вече готвят, ще влизат във ВУЗ и какво се получава. Еди-кое си момче или момиче отива в еди-кой си ВУЗ по физика на изпит обаче се оказва, че тия 2 раздела, в това училище не се учат. Директорът казал. Или по химия, или по история. Защото той казал, нали, че тия часове ще ги дадем на тая колежка, защото еди-какви си и тя това ще лапне. А тия ще ги вземем и ще ги дадем на оная. И тя по часовете се побира. В това число и за математиката. И елитни пернишки деца в един момент се оказва, че те не са доучвани. Че цели раздели не се учат. А сега пък, понеже имам представа как върви обучението на децата, има заместваници там разни, но по-лошото е, че на изхода децата идват, ей сега преди матурата, елитни деца. Няма да говорим тая тема. Аз просто съм болна. Защото се стига дотам, че една голяма част въобще, освен че ученици не влизат, няма и никой от другите, които трябва да влизат в училището.

 

М: Няма учители, няма ученици?

 

Ж: Няма директори. Или пък „Няма да ходите на кафе”. И пуска госпожата еди-какво си. Нещо страшно. Ако тука не се вземат, ама спешни мерки.

 

М: Кога стана това?

 

Ж:  Полекичка-полекичка, последните 20 години, ето това се случи. Сигурно има добри изключения, нали?

 

М: Сигурно, да.

 

Ж:  Аз говоря за лошите неща само. Сигурно има добри изключения обаче, обаче не е масово. Не знам, последната карикатура, наричана матури. Идва детенце и ми разказва - а то е в по-малък курс – как децата са си с телефоните, па си се обаждат, па Интернет включват, да по време на матурата.

 

М: По време на матурата? Как е възможно?

 

Ж: Аз казах, викам това сигурно не е верно. Дано не е верно. Но това е нещо страшно. Все пак там децата, родителите вземаха мерки, де. Родителите вземаха. Но напр. аз, малкият ми син учеше в едно елитно училище и пътуваме за Плевен. В пролетната ваканция беше и аз го питам докъде са стигнали по история. Знаете ли какво ми каза той? Пролетната ваканция, това е април месец, 19 април си спомням беше. Те бяха стигнали до петия урок.

 

М: Е как така?

 

Ж: И аз тогава започвам, нали да вземам мерки у дома. И като пътуваме все разказвам. Все им предавам уроци. А нормативът пълен. Нали, не е да речеш, малко часове са или нещо от тоя род, не. И тука е най-голямата трагедия на страната, защото ще стават неграмотни, неграмотни, каквито ги виждаме по радио, по телевизия, в управлението, навсякъде. И ще заемат постове, и ще ни управляват още такива. Това е най-страшното. И тука трябва да се вземат невероятни мерки. Понеже ме питате за конкурсите на учителите.

 

М: Да, да.

 

Ж: Значи всички директори бяха уволнени.

 

М: Да?

 

Ж: Защото ще има конкурси. Не може без конкурси, както комунистите. Ама те са също провеждали конкурси, защото за всяко място номенклатура, примерно директор на училище, са стояли 6 души, които са ги определяли като специалисти, като практика, като умения, като общуване, такива показатели. Т.нар. номенклатура. Номенклатура, списък. Списък на стоки, списък на кадри. Опасно понятие. Но имаше някаква система. А тия директори, един от които преди това беше директор на училище в Трън, а когато започнаха тия софийските приижданици с автобуси, той се сложи, гладни стачки, лежеше по площада. Сега е още директор. Още от 90 и някоя година още е директор. Вече е на пенсионна възраст, но него няма да го пенсионират, той ще си стои човекът, той е заслужил.

 

М: Като държавен служител?

 

Ж:  Не, директор на училище, не е държавен служител. Само в Инспектората. Но той се търкаля тука по града, прави се на интересен, защото искал да бъде човекът директор нали, пък не е забелязан и не е оценен. Както и да е. И сега конкурси за тях. И те ги печелят конкурсите. Печелят ги конкурсите, защото програми представили на комисията, която е от Министерството на просвещението, където еди-кой си Весо Маринов, как се казваше, Веселин Методиев, който имал 3-4, па пак станал министър на, това му беше най-голямата философия. „Не се бойте ученици, аз съм имал тройки, па съм станал министър”. Ето го, примерът е готов. Сега всички искат да са министри, защо им трябват четворки? Не, тройките са добре. И конкурсите са надъхани, вече новите кадри, спечелили конкурса. Ние се правим на замлатени в училище, питаме „Какъв е конкурсът?”. „Ами програма, програма за развитието на училището?”. Ей сега, ако има един свестен, нормален министър, да рече „Я, сега, да седнем, да видим програмите, кой с кой” и да ги накара да си дадат декларация на колко места още работят през работно време и ще видите, че трябва спешно да се излезе от тази елитна част в образованието. Но това няма да се случи, защото пък вече герберите го правят. По същия начин конкурсите печелят гербери. Значи бях в едно училище, където директорката е инженер. Но и тя не помни, че е била инженер. А сега е в училище, специално, по което пък няма представа какво има, въпреки, че имала фирма. И тя е герберка. И ето ти, директорка си е. Чудят се всичките колежки там. А там имаше една жена, която е бивш инспекторат и после е станала директорка – добрината, кабинетите, цветенцата, всичко под конец. И тя навърши пенсионна възраст, но, но еди-коя си го спечелила конкурса. И се чудят колегите, какъв конкурс, какви въобще обедни разговори въобще.

 

М: Добре, де?

 

Ж: Това не може да продължи, това е съсипване на младото поколение, съсипване тотално. Попитайте ме нещо по-весело да кажа. Примерно, че Миньор е новата надежда на Перник. Бие Сливен, бие Славия.

 

М: А не, не, не, от Миньор не се интересувам.

 

Ж:  Шегувам се. Шегувам се.

 

М: Добре де, ако все пак, значи не приемате, че това е преход? Какво е?

 

Ж: Това е съсипване на държавата. Докрай. Имам чувството, че някои от държавниците, ако можеше да ни продадат и нас като роби, с все имотите, с все горите, с все пътищата, къде ги правят и т.н. Това е един фалшив елит, който си слага етикет „елит”. Какъв елит е, да кажем, Надежда Михайлова? В морален аспект, няма да коментирам персонално, не е красиво, нали? Сложиха си етикет елит и си стоят там и ни заливат с глупотевини целодневно. Една буква не могат да излезнат извън темата, която са си научили. „Що се отнася”, „доколкото се отнася”, „нещо повече”, ей такива едни вмъкнати думи, нищо повече, няма реч там.

 

М: Добре, ама на места, ето в Перник, не може ли нещо да стане?

 

Ж: Е като директорите се назначават директно от министъра. Ето и това е промяна, която направиха. Министърът на образованието си поставя директорите. Те затова се чувстват толкова като феодали.

 

М: Добре, местното управление нищо не може да прави?

 

Ж:  Нищо не може да направи. Местното управление е лишено от това право дори общинските училища да си. Само може да дава на общинските училища средства за ремонт, но не може да участва в кадруването. То не е даже кадруване, но примерно някакви промени и т.н. И аз не съм затова да се извадят добрите директори, нека си останат, нека. Но там бедствието е невероятно. И което се получава огромна разлика. Примерно, детските учителки. Сега, напр. имам един първокласник, който трябва да запиша. И обикалям училищата да видя къде да го запишем, защото знам, че напр. възрожденска традиция е да се търси добрия учител – в Калофер, в Свищов, примерно, в ??  и т.н. И сядат детските учителки, те са предани на своята си професия, създали са в детските градини уют някакъв за децата – легълца, килимчета, обувчици, столчета, красота. Боядисали. Сега, това дете, което е израсло в такава обстановка трябва да отиде в едно училище неремонтирано от 15 години. Дето всичко е заринело. И на това детенце, което ще го водим, то трудно проговори, примерно. Обаче откакто пък проговори.

 

М: Не спира?

 

Ж: Има някаква фантастика. Има, може да разказва филми по цели дни. Или книги, или на Трапезица ходи  и така. И си викам, това детенце като го заведем от тая обстановка в другото училище то няма да хареша там, няма да хареша. И коментирам с една колежка. Викам, давай съвет, в кое училище.

 

М: Къде?

 

Ж: И тя каза, тя не иска да говори за учителките, все пак не е грубиян. Викам, добре, разбираш ли, ако не го грабне някоя учителка това дете къде да го водим? Тя продума, не може, не може директорската стая, макар и малка да е оградена с цветарници отвсякъде, а в съседната стая паркетът да е залепен с кал. И в същото време сложена бяла дъска да се пише с тези маркери, а отдолу прах, жените метат, както са мели на животните някога. И как тия деца да се задържат в училището? Как да стане тоя номер? А пари от евро-програми. Тука, бях на  китно Дрен оня ден и новият министър на социалните грижи открива, беше Дом за деца и юноши, сега го пре-ремонтирали да стане пак така социален дом, но за сирачета и до по-големи, тогава бяха до 7 годишна възраст, а сега и по-големи. И пише на табелата, връщам се от гробища и чета: „В този ремонт, на тази малка мини сграда, са вложени 4 600 000 лева”, евро, и лева не са малко. И хората се чудят къде са потънали, какво става, бе, за тоя ремонт 4 милиона. че тя самата сграда цялата толкова не струва, примерно. Но той произнася реч, социалният министър. Същият ден минава полицай при казана, там, случка отново в деня. Има няколко казана, те са на Селкоопа и т.н., но едно момче е пенсионер, старателно боядисал казани и така. И го пита полицаят, тебе още ли не са те ограбили? И вечерта изкореняват казаните. Ами това не става без полиция, без присъствие и т.н.

 

М: Не,не, това е абсурдно!

 

Ж: Не, не е абсурдно, това е факт. Моите земляци са потресени и са се снизили със земята. И кво можем да им кажем по-перспективно?

 

М: А на младите какво казвате?

 

Ж: Имат една, имат една ловна дружинка от 60 души. Те трябва да се мобилизират да си пазят селото примерно. Е това на какво прилича? Дали имаме гражданска война?

 

М: Добре де, на младите какво казвате?

 

Ж: Аз ли какво казвам? Да учат, да се образоват много и да, да не се съобразяват с такива патриотични повици, за които са жертва техните родители, техните родители, пра-родители и т.н., а просто да си осигуряват хляба. Това им казвам.

 

М: Да, но ето в училище нещата куцат?

 

Ж: Значи пак, пак повтарям – нещата куцат, защото в обществото ни куца. Значи, от една страна учителите не могат да дадат всичко по разни причини. От друга страна Инспекторат, директори също така. Но най-важното е  семейството. Когато единият е безработен, когато това дете е извън брачно, когато получават 22 детски, какво да му се говори, за каква перспектива? Родителите са в ужас как да ги догледат, как да ги догледат. Станахме модерни, прие се закон за това извън брачно битуване. И какво ражда? Той ражда извън брачни  деца. И ражда бракове развалени. Сега, не дай си никому да не се случва, но  това е лимитирано със закони в нашата мила татковина. Което звучи много демократично също. Какво да й хареша на тая демокрация? Аз не виждам какво да й харесва?

 

М: Нищо не й харесвате?

 

Ж: Нищо не мога да й хареша. И съм доволна, че моите деца не са хванали по пътищата, защото много хора, радват се, че децата им там, децата им там, обаче.

 

М: Са далеч.

 

Ж: Страдание, голямо страдание. Директор на Благой Попов, преди това на Института, Алексиев се казва, първом децата му отидоха в Германия и първи почина като родител. Така че много са мъките, много са мъките. Единствената ми надежда е софиянци, вие, в София диктувате политическата обстановка в страната, нещо вие да промените. Сега, мъча се от снощи да я разбера Меглена Кунева, какъв нов курс се притваря? Тя ще сътвори развод, ще повторя в България. Като гласът й трепери повече от моя, сега дали от притеснение, от самочувствие или от друго. Като не си представям как ще стане главнокомандващ на армията и ще застане права да приеме редиците-гвардейци. Просто аномалии. А и защо като е на тоя висок  пост тя в Европа е зор да я видим в България? Нека па запази един пост в Европа. Защо пък трябва и това да се случи? Жажда за власт ли, що е това?

 

М: Свърши й постът в Европа.

 

Ж: Свърши ли й?

 

М: Да.

 

Ж: Ами като на всички, както свърши, па трябва да се примири и да престане да си фантазира. Аз ви казвам, тя не е печеливша кандидатура. Нека си я подкрепят отлево, отдесно, Барозу, всичките да клекнат тука и да се съберат, и Обама й бил кумир и т.н., тя, тя просто няма. Значи, Стефан Данаилов казва „Аз имам визия, но нямам подготовка”. Искрено. А тя има подготовка, пък няма визия за президент.

 

М: Добре де, а вие кого си представяте като добър президент?

 

Ж: Значи трябва да измъкнат най-добрия подготвен учен, който да умее да говори, да умее да общува, да е прав да ходи. Как бе, как ще застане пред тоя, и на едната страна прическата й, „гвардейци, здравейте?”. Ами то, то е респектираща тази атмосфера.

 

М: Така е.

 

Ж: Не може така да се самоподиграваме ние със себе си. Значи трябва да намерите софиянци един представителен, образован, интелигентен мъж, който да дирижира армията, да може, да има рамо до себе си женско. Защото виждаме ролята на съпругите в другите държави. А не да се връзва с 2-3 на всяка улица жени, па и да иска да е президент. Е, няма как да стане? Много съм лоша, нали?

 

М: О, добре, благодаря ви.

AttachmentРазмер
Intervyu_Rudarska_Maya_Grekova_Pernik_06_06_2011.pdf144.77 KB
Intervyu_Rudarska_Maya_Grekova_Pernik_06_06_2011.doc201.5 KB
Intervyu_Rudarska_Maya_Grekova_Pernik_06_06_2011.odt66.04 KB