ИНТЕРВЮ НА ГЕРГАНА КРАМАРСКА С МИЛЕНА ИСАЕВА,

ПЕРНИК, 09.06.2011 Г.

 

 

И: Отново да се представя, ние сме колеги и преподаватели от СУ и провеждаме изследване посветено на близкото минало в град Перник, като се интересуваме от спомените, преживяванията, и въобще по-важни събития през опита на хората и значими събития, които са се случили в града на хора, зеамащи различни позиции на местно ниво. Надявам се, че ще се съгласите разговорът ни да бъде записван?

 

Р: Да.

 

И: Можете да присъствате с името си, ако пожелаете, бихте могли да останете анонимна. Сега като насочващ въпрос: някакви спомени от последните години на 20 век, които са по-значими за вас, независимо дали са през лично преживяване или случили се в града?

 

Р: Аз съм Милена Исаева, да се представя. Не държа да бъде анонимно интервюто, защото винаги съм стояла с името си зад нещата, които съм правила и публикувала. Завърших 89-та година българска филология в СУ, тук съм учила в гимназия в Перник. За 5 години бях (не се чува)  част от местната действителност. Сега, идвайки тук в Перник, след дипломирането си, заварих един общо взето променен град и голямото ми преживяване всъщност септември, ноември, ноември месец беше това, което започна да се случва в България. Как помня прехода? Аз така да се каже бях на прага на зрелия си живот, трябваше да започнем работа, нямах осигурена работа. Това е края на 89-та година, ноември месец, нямах осигурена работа, трябваше да търся работа в местните училища или редакции. Една  моя приятелка, с която заедно учихме японски език факултативно, към университета, ми се обади малко след промените, всъщност след нова година, 1990-та година, и каза, че неин приятел участва активно в това, което се случва в публичното пространство, той иска да издаваме вестник и търси хора, които пишат. Аз до този момент нямах, съвсем обяснимо, изяви в пресата. Имах желание да работя във вестник и да пиша това, което мисля. Сега, защо точно СДС? Защото по същото врме всъщност бяха създадени, учредени два вестника – единият на СДС, не мога да кажа точно кога, но беше началото на 90-та година, в. Съвест, а другият на БСП, тогава БКП не знам дали се бяха преименували, в. Глас. И всъщност, ние така се намерихме, няколко души с интерес към журнлистиката, и започнахме да правим в. Съвест, сами направихме концепцията. Значи това бяхме аз, Х1, Х2 и Х3. Направихме концепцията за вестника, Х1 и Х2 имаха по-голям журналистически опит, аз бях, това ми беше прощъпулника в журналистиката; нямаше граждански, нямаше трудови договори и нямаше уговорки за заплащане, аз никога и не съм поставяла това искане, живеех с родителите си и някак си финансовата страна на това начинание напълно ни се губеше на нашия екип, само Х4, който беше редактор на изданието, имахме уверението, че има пари, мисля, че бяха отпуснати по някакъв закон точно тогава на политическите сили, които ще участват в изборите, имат пари да се печата вестника. Но не сме имали средства за нищо друго, така че ние пари не сме получили от тази дейност. В продължение на половин година правихме този вестник мисля, като сме били с ежедневна заетост. Беше седмичник, правеше се на висок печат, даже не е имало пари за клишета, и снимките ги носех в София, където в „Д. Благоевпечатницата ги правеха с клишета; после се връщахме обратно. Общо взето много работа. А какво ни е движело? Движеше ни изключително емоцията, поне мен. Защо точно СДС? Моите връстници и състуденти избраха другия вестник и една добра заплата за половин година. Ние сме романтиците на прехода, според мене, аз така се определям, защото нищо друго не ни е движело освен идеали. Лично аз съм се бунтувала срещу потиснатото право на информация, защото в хуманитарните специалности в СУ нещата бяха много промити, и историческото познание беше пресявано, и филологическото познание беше пресявано, просто, ние сме се добирали до информация в университета единствено, и то за неща, които се случват нови във филологията, културологията на Запад, единствено чрез бюлетините на българските писатели, които се издаваха на циклостил и то на определени хора и ние сме ги, помежду си ги тиражирахме, ксерокопирахме и четяхме. Така че у мен имаше едно дълбоко неудоволетворение от равнището на нещата, които се преподаваха в университета, един бунт, естествен срещу това отнето право на информация. Много остро усещахме изолацията, и мисля не само аз, в тази специалност. И не само това, разбира се, изхвърляха се автори от конспекта по западноевропейска литература. Лека й пръст Людмила Стефанова, професор по западноевропейска литература, тя беше изхвърлила символистите, защото били упадъчни автори и декаденти, друг е въпросът, че сега те са авторитетни автори. Аз съм от авторитетно семейство, баща ми даже е бил партиен секретар в един рудник, но по този път всъщност аз дойдох до идеята и за това давах мило и драго, както се казва, включително съм плащала с пари на моите родители тези клишета и пътуването до София и прочие, т.е. нещата се правеха напълно на добра воля. Всъщност аз влязох в този град след пет години студенство, завърнах се в него по възможно най-добрия начин, защото работата за този вестник ми осигури една легитимност на присъствието на събития и една автентична гледна точка към неща, които всъщност, не знам, бяха знакови за прехода според мене, включително и това, за което стана дума във вестника – едно такова стриптийз шоу, това събличане на нацията тук пред очите на хиляди хора на стадиона, което сега изглежда и порнографско и слободия, но тогава беше политическо мероприятие, тогава всичко беше политизирано. Значи, ние пишехме за всичко и всичко се политизираше, абсолютно всичко се политизираше. Вече от позицията на тия 20 години аз го отчитам може би като дефект на прехода, но тогава такива бяха времената, всичко се политизираше.

 

И: А, всъщност какво е било значението на всички тези неща (прекъсва ме)?

 

 Р: Моето присъствие тука беше свързано с обществения живот на града, изключително с този вестник, който се стремеше да интерпретира нещата, които се случват, нещата от миналото от една напълно разкрепостена гледна точка без да служи на каквито и да било идеологии. Защото СДС не беше идеология за нас, СДС беше едно конкретно преживяване и единственото към което се стремяхме беше първо автентичност, т.е. да се освободим ние от тази цензура, която (ние бяхме хора на по 27-28 години) непрекъснато ни се мотаеше в главата пет години, защото това, което сме, особено в хуманитарните специалности, сме мислели и говорели, винаги е минавало през автоцензура. Първо това беше едно лично разсъбличане и едно търсене на автентичност и на истината, която да ни направи свободни. И второ, всъщност това беше начин ние по някакъв начин да изразим своя бунт, своя протест срещу отнетото право на информация, и механизма, по който се набираха кадри, и така комсомола, който ни беше омръзнал до смърт и който вече ненавиждахме, защото беше една формална организация, която служеше на други цели. Това беше начин ние да покажем, да докажем, да бъдем себе си, да бъдем такива, каквито сме. И аз мисля, че това беше шансът на нашето поколение, особено на хората, които са по-хуманитарно и литературно мислещи, да бъдем себе си. За мен беше един абсолютен шанс това и до ден днешен се радвам и заставам зад материалите, които съм писала. Още повече, че вече в статута си все пак на представител на медия имахме възможност да присъстваме на най-различни мероприятия и това осигуряваше нашата легитимност на присъствие в града. Така че ние видяхме света по нов начин, аз видях света по нов начин, по който винаги съм искала да го виждам и да пиша за него. И пак казвам, това беше моя голям шанс, че всъщност аз завърших и дойдох в града, който обичам и работех нещо, което всъщност исках да работя, да пиша по начина, по който искам да пиша, нищо, че ние не сме получавали пари за това. Сега, чисто организационно този вестник за мен беше големия (не се чува) на промяната, защото той сваляше маски, той съобщаваше за събития, които до този момент бяха премълчавани. Ние, даже не помня, имахме импровизирана реддакция в спортно-информационния център, който беше даден за офис на СДС, но ние се срещахме с хората навсякъде и фактически ние влизахме в техния живот, беше изключително преживяване.

 

И: Понеже споменахте идеали, един от тях автентичност, има ли нещо друго, което, така, ви е водело?

 

Р: Да, освен бунта

 

И: Т.е. имали ли сте идея за това как бихте искали да изглежда, какво сте искали ...?

 

Р: Всъщност на фона на това безкрайно промиване на мозъци, тази политическа машина, пропагандна, която представляваха медиите до този момент и обслужваха определени интереси, всъщност моята малка мечта в моята малка дейност по онова време беше всъщност да има един свободен вестник или защо не, едно свободно радио, една свободна телевизия, която да разказва на хората на техния език за нещата, които се случват в техния живот и да звучат самите хора. Т.е. идеята, която ме водеше беше за една свободна журналистика. И за това казвам, че моят голям шанс беше този вестник, защото ние го направихме такъв какъвто ние искахме да го направим, този малък екип. Не казвам от позицията на миналите 20 години вече дали това е истински свободния вестник, защото нямам и пред очи, но мисля, че тогава нещата се случиха просто, това, което искахме да направим, водени от своите идеали за една свободна журналистика – ние го направихме, без да си даваме сметка как и до колко обслужваме вече и други каузи, защото факт е, че този вестник обслужи каузата на партията СДС. Но ние тогава, едно че, може би не всички сме си давали сметка зад какви кандидатури заставаме, зад какви лица, фактът е, че може би сме били употребени в някаква степен и това е неизбежно, човек трябва да не е жив, за да не е употребен за нещо, това е нормално. Но ние направихме това, което искахме.

 

И: Този вестник в какъв период е излизал?

 

Р: Значи той излизаше, мисля, че половин година, не помня точно дати, но след като протекоха изборите за Велико народно събрание, той продължи да излиза може би още два, три месеца, така да се каже, по инерция. Ние си организирахме всичко, значи, и концепцията за вестника и маркетинга, продавахме го по митинги, той беше с огромен тираж за град като Перник.

 

И: Точно това щях да попитам, как хората са го възприемали, говорело ли се е, било ли е значимо за тях?

 

Р: Фактът, че се разпродаваше без остатък почти, означава, че беше нещо ново, хората го търсеха, защото от там научаваха неща, които до този момент са били премълчавани в публичното пространство, освен това вестникът говореше като една голяма част от тези, които искаха промяна. И всъщност мисля, че за три или пет хиляди бройки тираж става дума, нещо, което може би след това никой пернишки вестник не е догонил. Интересното е, че след като се случиха нещата във Великото народно събрание, директорът на вестника стана депутат и оглави Комисията по национална сигурност, той имаше много ангажименти, ние останахме само тримата екип журналисти и ние нямахме идея как да продължим, още повече, че ние нямахме финансиране от тук нататък, защото работите опираха до това да излиза вестникът до изборите, за да обслужи всъщност тях. И на самоход, така да се каже, той мисля, че и лятото излиза някъде до към септември месец и след това просто нямаше средства. Това може би означава, че някъде 12 броя са излезли, ние междудругото парите ги вкарвахме обратно, продавайки го така, аз бях организирала свои приятели, момчета, току що излезли от казармата, които нямаха работа по това време, да го продават на различни места. Това е било всичко наша дейност от до, на приятелска основа бяха снимките, които се правеха, всичко беше абсолютно на приятелска основа, и така излиза до към септември-октомври месец, след което по един естествен начин се разпадна вестникът и година по-късно, когато тук вече наближаваха местни избори, не си спомням, беше обявен конкурс от партийната централа, местна на СДС, даже не конкурс, ДА! Конкурс за екип на нов вестник на СДС и аз отидох, имаше там едно лице, което ме познава, каза подайте си документитеи аз се демотивирах, нали, след половин година работа, за какво става дума, не си подадах документите за този нов вестник, той пък и не се и случи, не излезе, така че нещата се разпаднаха, но след това пък местния вестник към общината, това беше общински вестник, с общински пари, претърпя трасформация. Тогава имаше три вестника: Съвест, Гласи съответно общиския вестник, който си беше казионен. След това самият казионен вестник стана на СДС, защото властта беше на СДС (не се чува) и така, вече имах други лични интереси, вече бях вкъщи, по майчинство, всъщност бях започнала работа в училище, учителка и бях вече тотално дезинтересирана.

 

И: А кое породи тази..?

 

Р: Демотивация?

 

И: Да.

 

Р: Никога не съм била член на СДС, аз така или иначе не подадах документи за членство в нито една политическа партия, а нещата, доколкото разбирах, в СДС се движеха чисто организационно, от политически партии, които тогава представляваха Координационния съвет. Усетих и друго. За половин година работа за СДС усетих, че общо взето романтиците бяха изместени от реалистите, т.е. от хора, които чисто прагматично започнаха да преследват свои цели, хора, които общо взето нямаха интерес да има хора идеалисти покрай тях, даже самият вестник, всъщност аз бях представител на вестника на един от координационните съвети на СДС, става дума за есента на 90-та година, казах, че вестникът се продава без остатък, тогава представител на Координационния съвет беше едно лице на име Х, той беше представител на БСДП, аз му казах, имам организирани  хора, които искат да продават нашия вестник, той се продаваше миналата седмица без остатък, искаме да продължим да го издаваме. Но така или иначе вестникът, тиражите се заключваха в офиса на Координационния съвет, а не беше организирано разпространение, просто си дадох сметка, че всъщност Координационния съвет на СДС няма интерес от този вестник, той не иска да има вестник. А хората, които вече се бяха борили за някаква малка или по-голяма власт, бяха във властта и вече не им трябваше тази медия, не знам защо. Аз вече от позиция на опит, след това съм работила в друг вестник, който основавахме тук в Перник, това е вече друга история вече в много по-късно време, а на политиците винаги е необходима медия, за да говорят пред хората, но тогава те нямаха нужда от тази медия, може би защото все пак става дума за местна медия, някои терсеха вече трибуна от някои от по-големите ежедневници, Труди прочие, специално Х работеше добре с журналисти от Труд, там излизаше със свои материали. Просто мавърът свърши своята работа, мавърът трябва да си отиде – имаше една такава статия, знакова, такова заглавие в Народна култура, мисля, че по това време имаше усещане, че наистина се получи това, което, сега си мисля съвсем обективно, е следвало да се получи. Романтиците и идеалистите обслужиха каузата на реалистите и прагматиците, които общо взето работиха в свой интерес.

.

И: На мен ми стана интересно, когато си говорим за вестника, кои са основните или по-значими събития, които сте отразявали там? Нещо, което да е останало като спомен или случка, която да разкажете?

 

Р: Много години назад трябва да се върна, аз от вестника не пазя нито един брой вкъщи. Мисля, че ако се разгледат, ако се разгледа вестника за тази половин година може човек да разбере. Какво ми е останало в паметта? Имаше едно момче, което се самозапали в знак на протест пред дома си в циганския квартал, Х, и ние отидохме там с фотографа и снимахме и видяхме всъщност една невероятна нищета, до която аз лично не се бях докосвала до този момент. Обслужвали сме и фалшиви каузи бих казала на хора, които ужким несправедливо уволнени, след това съдят предприятието, изписват се дисиденти, аз съм ходила на такива дела, давала съм си сметка, че това са хора, които реално са нарушавали трудовото законодателство тогава действащо и всъщност тяхната кауза не е наша кауза. Помня един случай на Х мисля, че се казваше, млад мъж болен от левкимия, който съдеше Червена могила, защото всъщност е работил в машина, която, той твърди, че е получил радиоактивно облъчване и от там е болестта му. Включително и това знаково събитие, разсъбличане на толкова хора насред стадиона, от сърцето, което тупти в панталона мисля, че беше с надслов това събитие и беше потресно такъв масов стриптийз. И какво ли още не. Някакви неща, които нямаше как да се случат преди 10-ти ноември и след това, изведнъж народът пощуря и се случваха най-невероятни неща, но аз си мисля, че ако разгърна страниците на вестника, тогава вече ще си проясня паметта, за съжаление почти вече нищо не помня от тогава. Срещи с политически лидери са гостували тука, но не това е което помня, ето аз изредих току що какво поне в моята памет е останало.

 

И: Тези събития по някакъв начин са били значими за хората, които са били тук? Нещо говорело ли се е по повод на тях, по какъв начин, по повод на събитията, които се случват и които са отразени във вестника?

 

Р: Всъщност моето усещане е, че тогава хората бяха шокирани и различните поколения по различен начин приемаха нещата. По-старите бяха по-консервативни, значи ако са идвали във вестника хора със собствени истории, в по-голямата си част това са били хора, които са били репресирани или са по лагерите, търсили са някакъв реванш. Но от друга страна пък младите, а вестникът се правеше предимно от такива, общо взето усещах, че те нямат граници – в смисъл, те приемаха нещата, които се случват и в това време нямаше критерии, не градеше критерии за допустимо недопустимо, включително и за това събитие с разсъбличането, за което се подсетих преди малко. Само месец, не месец, да кажа половин година преди това то би шокирало представите ни. Но тогава се прие като нещо нормално. Просто народът беше загубил мярката, като го казвам не в духа на фразеологизма да загубиш мярката, просто тогава се градяха мерките за нещата и поради тази причина нямаше допустимо и недопустимо, всичко, което се случваше, се случваше и хората го приемаха, и така, беше много странно, и хубавото е, че се падна в годините на нашата младост, защото мисля, че за младостта подобава да стоят така нещата, не мога да погледна през очите на възрастното поколение, мисля, че те са изживели катарзис или някаква невероятна житейска драма, факт е, че хората от нашето поколение, хората, които навлизаха в зрелия си, в своя професионален живот, се чувстваха добре. И факт е, че моите лични приятелства, превърнали се в роднински и съпружески и така нататък, всъщност са изключително свързани с това, значи аз се запознах и със своя съпруг и с приятелите си, кумовете и така нататък в кафето на СДС, те идваха студенти, токущо завършили, с мечтите си, бяха сътрудници на вестника, включително и най-добрата ми приятелка, която е утвърдн автор и поетеса, и така, пишеха, беше нещо невероятно, прекрасно беше.

 

И: Понеже говорим за годините след 89-та, всъщност (не се чува) падането на Тодор Живков, Вие спомняте ли си как разбрахте?

 

Р: Ами да, бях вкъщи.

 

И: Как хората реагираха, как вие реагирахте?

 

Р: Бях вкъщи, пуснаха новините, гледахме По света и у нас, помня лицето му, защото после, много се тиражира с полуотворена уста и всички бяха шокирани вкъщи и майка ми и баща ми, усещането, че нещо се случва, че си в едно друго пространство, че не си го мечтал, не си си го представял. След това мой приятел се обади и аз му казах гледа ли новините - не не съм - това и това се случва не, не може да бъде, това не е вярно. След това започнахме да се събираме в първия клуб на СДС с едно трепетно очакване, че нещо има да се случва и от тук вече тръгнаха и дейностите чисто импровизирано на приятелска основа, някои от приятелите ми се записаха по партиите – двама души в Радикалдемократическата, тя беше по-интелектуалната партия.

 

И: Някои са приели това събитие като разочароващо, някои с известна надежда, за вас как е било?

 

Р: Аз веднага започнах да правя нещо, аз съм дейна натура, и така нещата си тръгнаха. Сега, друг е въпросът, че покрай този вестник всъщност получих доста упреци от страна на мои роднини, защото моята фамилия е свързана от друга страна с комунистическите традиции в този град. И дядо ми е от антифашистката съпротива, след това роднините ми са били на някакви ръководни, номенклатурни, както бихте ги нарекли, постове. Моят вуйчо беше дълги години кмет на града. И когато започнах да пиша за този вестник, се обади една моя леля, лека й пръст, която също беше свързана с номенклатурата на този град и каза, че са чули по радиото интервю с някоя Милена, някоя нейна близка чула и то било много нелицеприятно за тях самите. Т.е. това, което тогава аз правих тук, което правех, по някакъв начин ме конфронтираше с много близки мои хора, с които след това ни се оправиха отношенията, но така или иначе враждата СДС-БСП, без да съм била член на СДС, беше пренесена в семейството ми.

 

И: Някакви други значими събития след 89-та освен участието в този вестник?

 

Р: Да, бях в щаба за Великото народно събрание, бях в екипа на Николай Слатински. Той беше начело на листата на СДС. И поради тази причина съм присъствала на много, много предизборни срещи, първите всъщност предизборни срещи на СДС. Излизахме и говорехме тотално неподготвени на митинги, на такива предизборни срещи, по квартали. Влизали сме в някакви задимени подземни кафенета, хората идваха със страх, идваха предимно, за съжаление трябва да кажа, на такива срещи идваха пияници, аутсайдери, които напъваха да се качват на сцената или пък да минат, ако сме били на маса да речем, от другата страна да ни целуват, да ни прегръщат, много странно изживяване беше. Така минаха предизборните срещи (не се чува). Нещата, които се говореха за промяната, за бъдещето, аз вече съм излязла от курса на тази фразеология напълно, но ние говорехме с една убеденост напълно, споделяха се някакви лични неща, след официалните срещи идваха при нас, при кандидата с някакви такива лични искания, с някакви лична неудоволетвореност, но просто съжалявам, че някои неща влязоха във вестника, други не. Но усещането ми е за едно опипване на почвата. Определени хора, но най-вече идваха аутсайдери, аз така в моето съзнание, някак си така си бяха и пийнали, хора неудоволетворени в личен план от живота. И мен това донякъде ме и отрезви може би, защото все повече след това идваха в редакцията хора, които в личен план не бяха успели, малко бяха хората, които действително са понесли някакви щети за това, че са имали някакви идеи или че са вършили някаква дейност, която не е била угодна на режима; по-скоро в личен план моите срещи, особено покрай вестника, бяха свързани с това, и тези предизборни срещи. Лицата на хора помня, най-вече тези пияни физиономии ги помня, не знам защо, но много идваха на тия предизборни срещи и трудно можех да намеря златното сечение. Друг е въпросът, че на предизборни срещи ходят предимно такива хора, но тези, които идваха покрай вестника и редакцията, пак казвам, това са мои приятелства, създадени тогава до ден днешен, много интелигентни хора, с една добра реализация по-късно в живота. Голямата ножица от една страна да го кажем маргиналните, аутсайдерите, от другата тези високо интелигентни хора, които имат чисти идеи за нещата. Не знам дали се случи срещата между двете страни, в крайна сметка може би не, защото СДС не успя, според мен, да превърне тая идея в нещо наистина работещо, мисля че не успя.

 

И: На мен ми стана интересно, понеже казахте, че от едната страна са били романтици, идеалисти, от другата страна прагматици – малко повече да разкажете, има разлика в идеите, зад които са заставали, или начина, по който са се случвали и са се ориентирали хората?

 

Р: По-скоро второто, по-скоро второто. Ние очевидно сме стояли зад едни и същи идеи, но примерно аз правя разлика между себе си и Х, който беше директор на вестника, и който има съвършено различна биография, нали от тук нататък. Ние се чувствахме като приятели, бяхме едно семейство, бяхме един екип, ние нямахме вечери, нямахме сутрини, ние сме работили половин година непрекъснато заедно за тази идея в Народното събрание да има хора на СДС. И когато той спечели изборите, няма да забравя, разбира се, и нощта след изборите, пихме шампанско, беше много красиво, имаше хиляди хора на площада, той беше там, ние бяхме щастливи, имахме усещането, че нещата са се случили, че нещата са доведени докрай. Но след това вече ни се разредиха срещите, естествено той имаше други ангажименти към Народното събрание като оглави Комисията по национална сигурност. Аз постоях още малко без работа, след това започнах работа в училище една година. Някак ни се разделиха пътищата, но може би хората, които останаха в политиката, по този начин, за мен са реалистите, те са имали някакви идеи и лека полека са си вървели по пътя на тези идеи и най-малко по пътя на своите интереси. Те може би са  имали друга информация за чисто организационно, партийно как са се случвали нещата в публичното пространство и затова ги наричам реалисти, защото може би те са се адаптирали по-бързо към промяната и са разбрали границите и възможностите на нещата, които се правят и се случват. А ние идеалистите свършихме своята работа и се отдръпнахме (смее се).

 

И: Сега да се върнем към 80-те и 90-те години, отново ако има значими спомени, случки и през вашия личен опит и през това, което се е случвало в града или неща, за които се е говорело в града?

 

Р: Преди 89-та година си спомням една среща с Блага Димитрова в университета, която беше тогава дисидент. Беше излязъл романа Лице, аудиторията беше пълна, пукаше се по шевовете. Тя дойде, мисля че имаше някакъв здравословен проблем и каза, ето аз не пиша в момента, не ме публикуват, но аз знам, че някъде някой пише най-верните и най-точните думи за това, което се случва в България ето сега – беше 80-те години, след като романа Лице беше забранен. Ето една такава среща, знам, че имаше в университета. След това беше с Желю Желев когато излезе Фашизмът, самата книга си я предавахме от ръка на ръка, тя беше една от забранените книги. Някакви такива неща са формирали мирогледа ни може би и са ни довели до идеите за промяна. Но това, което също сега ме шокира, мисля, че 3 ноември е денят на журналистиката и ние се събирахме, събрахме се първо на един такъв организиран купон ли как да кажа, тържествено честване на този ден в, тогава беше до университета, Дома, как се казваше, на българо-съветската дружба. И, мои приятели, които бяха действащи журналисти, ме бяха поканили, след това аз си спомням, че отидохме да продължим тържеството в дома на Ивайло Малинов, който водеше нощния и бяхме с Петър Пунчев, той, който мисля, че е внук на Александър Малинов – един от министрите на България от началото на 20 век. И знам, че нямаше никакви индикации, това са хора журналисти, неслучайни, никакви индикации за нещо, което предстои да се случи. Значи, това си беше един купон, едно свободно говорене на най-различни неща, това беше 3 ноември. До 10 ноември е имало само 7 дни, просто нямаше и помен, помен нещо да очакваш да се случи, не. Плюс това бяхме в тесен кръг, това е една приятелска компания, не се е говорело за промяна, не се е говорело.

 

И: А как си обяснявате това?

 

Р: Мисля, че нещата чисто в партиен план са били подготвени в тази посока, защото това се беше едно вътрешнопартийно мероприятие на БКП. Но ефектът на лавината, една малка снежна топка, една промяна, която отприщва някакви невероятни неща в недрата на обществото, и така си го обяснявам. За мен това е една малка снежна топка, която отприщва после лавина, един процес, който после сто процента не може да бъде контролиран, а и мисля, че не е контролиран. Аз никога не съм привиждала зад тези промени ролята на някакъв световен заговор или пък някакъв там човек, който дърпа там някакви конци. Не, просто си мисля, че нещата се случват по различен начин на различни места и е достатъчно да промениш някъде нещо мъничко, а мисля, че това не беше малка промяна, пак казвам, това си беше едно вътрешнопартийно събитие, но ние понеже до такава степен се бяхме сраснали с тази партия и тя беше проникнала във всички, ама във всички сфери на живота, че това вътрешнопартийно събитие на никого днес не прави впечатление, понеже партийни лидери се сменят непрекъснато, но тогава то отекна със страшна сила и породи невероятни неща, за мен това е обяснението. И вече, от тук нататък може би вече е въпрос и на политически влияния, и на различни лобита, и на различни сили. Но за това става дума. Общо взето хората. Големият въпрос е доколко един човек със собствен принос, защото те идеалистите и романтиците, с които аз се припознах, мисля, че романтизъм и идеализъм на една младежка възраст да, човек може винаги да бъде употребен, но важно е за момента да изпитва удоволетворение. Ние в някаква степен може би сме се преживявали като (смее се) с онези комунисти партизани, които са си давали живота и са се жертвали там в името на някаква кауза. Ние не сме се жертвали, не го преживяваме като жертва в никои случаи, аз поне за себе си, напротив била съм доволна, удоволетворена в личен план, защото това е някаква част от моята биография, може би най-значимата, една от най-значимите, защото всъщност това, което преживях тогава, ме зареди позитивно с едно усещане за освободеност, която вече на различни поприща, по различен начин аз мога да се чувствам свободна и благодарение на това, че аз съм го преживяла тогава, да говориш това, което мислиш, да пишеш това, което мислиш, да заставаш зад нещата, които говориш и пишеш, да бъдеш отговорен за постъпките си, защото ти си бил, ти си бил с ясното съзнание, че това си ти. А аз придобих, това беше моята голяма школа – 90-та, 91-ва, 90-та година, моята голяма школа, нещо, което университетът не можа да ме научи, аз го научих тук, научих се да пиша и всъщност това беше моят университет тук в Перник в тази половин година. Аз може би продължавам да го говоря като романтик в някаква степен, идеалист, но така или иначе за мен това е най-важната част от моята биография, която ме доизгради като човек и аз го свързвам точно с този преход.

 

И: Понеже вече някаколко пъти споменаваме думата преход, вие приемате ли това понятие?

 

Р: Понеже съм човек на думите, знам, че много зависи от контекста значението на думата. Конотацията преход, сега преходи, тя е доста неутрална, доста посмекчена, нежна революция пък не мога, не съм историк, не мога да кажа какво беше това, което се случи. За мен беше едно освобождение, как да кажа, от клапаните, едно отпушване на енергията, едно освобождаване на клапаните, едно освобождаване беше, каквото и да значи това. А, може би доста деструктивно, то това беше.

 

И: А живота ви през тези години, в смисъл имаше ли така по-трудни моменти?

 

Р: Аз общо взето си запазих хъса, може би, да работя в тази посока, да учредявам някакви неща, затова направихме друг вестник, поканиха ме, с идеята да бъде неутрален ежедневник. Първият ежедневник, защото до тогава нямаше ежедневници, имаше един общински седмичен вестник. 92-ра година ме поканиха след като няколко години бях работила в училище и пак така се формира екип, пак започнахме от нулата, вече на базата на, обвързани с трудови договори, платено с ангажименти, отговорности. След това години наред работих в този вестник в Перник, даже той беше игра на думи, имаше връзки с предишния вестник на СДС. Той държеше да бъде политически неутрален, да отразява новините такива каквито са, някои твърдяха, че има про-социалистическа насоченост, но защото имаше хора от комсомола, които бяха дошли там.

 

И: Точно това щях да попитам дали сте били част от хората, които сте работили във вестника преди?

 

Р: Не. Просто другите по други пътища тръгнаха, само аз останах да работя в тази сфера. И така, след това работих в този вестник, после пак отидох в училище.

 

И: Да. Ако сравняваме живота преди 89-та и след това, в смисъл, за вас, за вашите близки, въобще за града?

 

 Р: За града пълен провал, пълна трагедия за града. Твърдя, че Перник беше един добър град за живеене независимо от или може би благодарение на това, заради индустрията. Аз като млад човек имах много възможности за прекарване на свободното време, като ученичка имам предвид, в гимназията. В Перник имаше площадка за фигурно парзаляне, в Перник имаше няколко кина, в Перник имаше писта, която беше на половин час път от вкъщи, Перник беше едно добро място за живеене. И сега всичко това вече е заграбено, унищожено, моите деца няма къде да ходят в свободното си време, играят карти вкъщи – те са 9-ти, 11-ти клас, момичета, интелигентни, ако трябва да отидат на кино, трябва да отидат в София, няма място за спортуване. Просто, ако трябва да съдя глобално от позиция на града, градът е много зле в сравнение с това, което беше преди 89-та.

 

И: И това е поради липсата на тези места, които преди ги е имало?

 

Р: Да.

 

И: А вие как си обяснявате това?

 

Р: Грабеж, грабеж и разруха. Примерно защо един ски влек да не функционира? Защото някой е отмъкнал ратановата или там каква настилка, която може да се карат ски лятото, някой е отмъкнал влека, някой е разграбил до основи чайната, която беше изградена там за скиори, и има дефакто там само основи. Площадката, която беше в много добро състояние и ние след училище взимахме кънки под наем и карахме там кънки, вече е паркинг, т.е. откраднати са тези устройства, които правят там лед и тя не може да бъде възстановена по никакъв начин. Кината не съществуват, затворени са. Просто, мисля, че просто в града надделяха чисто, в икономически план, сили, които нямат отношение към хората.

 

И: А хората как реагираха на това?

 

Р: Хората, защото може би са били поставени в ситуация на непрекъсната промяна, в продължение на няколко години... Значи това, че извъднъж ски влека престана да функционира, давам конкретни примери, а също  може да се каже примерно ако се качите горе на Крепостта, която е една от знаковите места за посещение на туристи в Перник, имаше една, тогава беше към обществено хранене, механа Кракра, където човек можеше да пие кафе, където се правеха сватби, имаше едно добро заведение. В момента тази сграда е само на колони, защото някой я купил, купил мястото, сградата е разбита от вандали. Може би самият човек, който я е купил, не е проявил интерес, може би няма такъв закон, който да го санкционира, че на едно публично място, една обществена постройка, нищо, че е закупена от частно лице, трябва да функционира, да няма такъв зловещ вид. Аз съм водила туристи там, холандци, които бяха потресени от зверския изглед на това място, интересно като архитектурен замисъл е това заведение, място, превърнато отново в руини. И това важи абсолютно за всичко, хората си говорят, мрънкат, но сега отиват на избори, гласуват – дали тези лица, които избираме всъщност нямат законовото основание или пък волята да променят всичко това, не знам, но Перник не е добро място за живвеене в момента с инфраструктората, с всички неща, които има. Така че за Перник са един голям минус нещата, които се случват.

 

И: Аз, ако нещо съм пропуснала да ви попитам или съм ви прекъснала пък вие сте искали да кажете?

 

Р: Не. Значи вие като казвате преход – от до? Какви години визирате?

 

И: За вас, дали се е случил или не се случил, как? Дали думата е преход?

 

Р: Да, промяната е факт.

 

И: Каква е?

 

Р: Не мога да кажа дали е само плюс или минус. Общо взето опитът ми от тези години по-скоро насади у мене убеждението, че човек трябва да си обработва личната градинка. Първо трябва да си оправи личната градинка, т.е. самият той да е изряден и да инвестира по-скоро в себе си, в семейството си, не в някакви социални и политически каузи – за съжаление това е, моят опит. Може би, защото очакванията ми са били по-големи. Факт е, че например, точно това, зад което заставахме, идеята за една свободна журналистика, на местна почва, която да отразява визията за света на местните хора, да им разказва това, което се случва с тях тук в града, всъщност не се случи, защото фалира и следващия вестник, който създадохме, кабелната телевизия изнемогва. Т.е. оказва се, че някакви други монополи, някакви други неща всъщност превзеха публичното пространство, че човек отново е отчужден от своята същност. Тук са чисто икономически механизми, абсолютно убедена съм в това. Ние до последно живеехме с идеята да издаваме някакви неща, сега факт е, че тук в Перник излиза един справочник, който разказва какво можеш да посетиш в Перник. Той се списва и финансира изцяло от реклама, имахме идея за нещо такова, то се случи, но като цяло местните вестници изнемогват, те са с тираж от триста, четиристотин бройки, които не се и продават, кабелна телевизия губи абонати под натиска на Булсатком, хората все повече нямат пари за национални издания, камо ли за местни. Т.е., според мен, чисто икоомически са причините, всъщност нещата в някаква степен да се възстановвят по старому, аз говоря за сферата на журналистиката, на медиите изобщо, тоест монопола на големите издания, сега вече монополът на интернет. Т.е. човек продължава да бъде отчужден от своята същност, продължава да търси истината, продължава да бъде несвободен по някакъв начин и всъщност фейсбук и други такива електронни издания, може би по някакъв начин дават усещането, че ти си там, че те има, че ти пишеш, че теб те четат, но всичко става все по-мимолетно, все по-незначително, от една страна, защото тук стои проблемът и с авторството и проблемът с достоверността на информацията, това, че отчуждението става все по невероятно и главоломно, от една страна, и от друга страна, всъщност, какво исках да кажа – тъкмо за това, че човек е отчужден и мъничък в това глобално интернет пространство, се появява усещането за тълпа, както човек, когато се чувства в тълпа на рок концерт или някъде другаде, така може би се чевства и в интернет пространството и от тук това е невероятна възможност за всякакви психози, значи пускат всякакви информации, банери и прочие и се поддават страшно на такива психози и на практика, според мене, може би е въпрос и на възраст, но до голяма степен новите електронни медии превръщат обществото в тълпа и така се поддават на масови психози. Т.е. ние се връщаме в изходна точка, това, което беше преди 89-та година, но по друг начин, това е моето вътрешно усещане, и всъщност аз не знам как да се боря срещу това освен да се затвориш в своята лична градинка (смее се) и не знам, аз съм песимист поне в това отношение, по отношение на медиите, няма свободни медии.

 

И: Защото от друга страна пък за някои това е пространство, в което могат да се организират различни, и мобилизират различни групи.

 

Р: Да?

 

И: За тях това е не само форма на отчуждение, но и форма на това да правят разни неща с другите, в смисъл да се организират по някакъв начин за различни каузи и идеи.

 

Р: Това може да се случи, когато човек е наясно със себе си, и добре познава себе си, и добре познава своите ценности. Въпросът е, че децата, от една много ранна възраст сядат пред компютъра преди да са се изградили като характери и да познават себе си, при тях този процес е стопиран и поради тази причина те са просто плячка, за мене те са жертви в интернет пространството, защото едно е чавек да застане с един ясно изграден характер и позиция, гражданска позиция и да каже, да аз искам, примерно, да защитавам бездомните кучета или аз искам да присъствам на еди-какво си събитие, друго е едно дете на 10 години да застане и да отговаря по този начин за своите пристрастия и постъпки. Според мен в момента интернет готви някакви шаблони. Трябва да влезеш в тоя шаблон, а всъщност дали това си ти, дали отвътре така усещаш нещата, този въпрос остава открит и си мисля, че всъщност много мислещи хора се превръщат в аутсайдери тъкмо, защото те не намират себе си там колкото и да звучи, така, парадоксално. Как при това разнообразие от социални връзки, от каузи, от какво ли не, как може да си аутсайдер, ти непрекъснато си вързан в някаква мрежа – да, ама не, всъщност ти имаш някакви готови шаблони. Ние и преди 89-та година имахме тези шаблони, може би по-малко на брой, но ти в момента трябва да се (не се чува), ама веднага на минутата в една крехка възраст – децата нямат тази защита. И те според мене, като човек, който вече 10 години работи с деца, аз си обяснявам тяхната невроза, неврозата на тези поколения, това са деца, които изживяват невероятни психологически драми от тук нататък, защото личното им пространство е взривено от този тип насилствена социализация, която интернет им готви. Моето мнение е това.

 

И: За други разлики ако се сещате за вас и за града преди и след 89-та?

 

Р: Други разлики, да! Всъщност загубата на критерии и размиването на ценности. Преди 89-та не е вярно, че не сме имали вътрешната свобода, напротив ние я имахме, защото сме имали най-малкото способността да мислим свободно и в някакъв свой си тесен кръг да общуваме свободно. На ценността на книгата като носител на информация, докато сега, по отношение на четенето на книгите, аз мисля, че тази ценност вече не е ценност. Информацията вече сама по себе си вече не е тази ценност, тя е масова, достъпна и може би до голяма степен неавтентична, не знам. Има някакво размиване на ценностите, например ние четяхме и ценяхме книгата преди 89-та, сега не е така. Считахме все пак, че определени книги, определени медии са натоварени с истина, сега не знаем всъщност истината къде е, друг е въпроса, че истината винаги е на много места (смее се), но (пауза) друг свят.

 

И: Много ви благодаря за отделеното време.

 

Р: И аз благодаря за вниманието.

AttachmentРазмер
Intervyu_M_Isaeva_Gergana_Kramarska_Pernik_09_06_2011.pdf102.78 KB
Intervyu_M_Isaeva_Gergana_Kramarska_Pernik_09_06_2011.doc133 KB
Intervyu_M_Isaeva_Gergana_Kramarska_Pernik_09_06_2011.odt52.29 KB