ИНТЕРВЮ НА ПЕТЯ ВАСИЛЕВА С МИЛЧО ГЕОРГИЕВ[1], ПЕРНИК, 11.06.2011 Г.

 

-         Вие сте познавали първият организатор на маскарадните игри в Перник Йордан

Николов, бихте ли ни разказали нещо повече за него? 

-         Относно въпросният Данчо Николов, който е организатор на нашите маскарадни карнавални игри, защото по принцип всички говорят за кукери, но ние кукери в нашия район нямаме. Защото сурвакарските игри зимните са представителни за славяните, които са дошли по нашите земи, а кукерските са остатъци от дионисиевите празници, които са есента или някъде през лятото на траките. И затова имаме разлика, например те орат и сеят, а ние нямаме такива елементи, но общото е женитбеният процес – сватбата, смъртта, новото раждане и т.н. И маскировките, в маскирането пак си имаме различия и тогава колегата, който е бил, решават да направят такова обединение и да представят всички видове маскирания – зимни, предпролетни, летни, есенни и добре, че тогава партийното ръководство са се съгласили и са направили първият фестивал, който е през 1966 година. В началото е бил всяка година, после минава през година, стига до през три, през 80-те години минава на пет.

-         Защо се разрежда така?

-         Ами защото, в тогавашно време имаше един Център за художествена самодейност, където искаха националните изяви да бъдат през пет години, както е Копривщица и тези, големите събития, за да има повече време хората да се готвят. След това на ново се върнаха през три и през . минаха през едно, което за мен специално, това е лично мое мнение, е унищожаване на фестивала, защото ще се преекспонира. Някак си едно и също, ние не можем да покажем различни неща. Вярно, всяка година са различни маските, защото нашите не са трайни както кукерските, нашите са от животински пера и да кажем една година и веднага ги изяждат буболечките и те не могат да се използват за следващия път. Та да приключим на тази тема, пак казвам, че като че ли танците и маскарадните игри са ми така...по предложение на Данчо Николов аз бях изпратен на един едномесечен курс през 1971-2 година в с. Трекляно за хореографи. Това са такива специалисти в танцово, певческо, които са били добри като самодейци и ги изпращат на такива курсове, които, като се върнат след това,  да почнат да водят и те състави. Тогава завърших този едномесечен курс. През . бях приет в тогавашния Полувисш институт за хореографски и музикални кадри, завърших го и така стана, че той [Данчо Николов – б. м.] като се пенсионира, аз заех неговото място. След това, след 20 години завърших Нов български университет специалност „Антропология на танца”, това е нова специалност, където защитата ми беше „Зимни маскарадни игри и обичаи.” Това е дипломната ми работа при Георг Краев. След това магистърска степен имам, сега докторатът ми е „Еротиката в зимните сурвакарски игри и обичаи”, който предстои евентуално да го завърша, ако ми стигне времето. Пропуснах да кажа, че в полувисшето ми образование изпитът ми по етнография беше пак зимни сурвакарски игри и обичаи. Наблягам на това, като че ли просто ми е предначертано да се занимавам с това нещо и когато започвах работа през 1977 година в Окръжния център по самодейност, един от ангажиментите ми беше организация и провеждане на маскарадния фестивал. Така че мога да кажа, че съм продължител, но не съм основател. Да се върнем на маскарадните игри, при нас названието кукери всъщност не е популярно. Защото нямаме кукери, имаме сурвакари, сурваскари, василичари, мечкаре е най-характерното название.

-          Защо се наложи кукери, по-събирателно, по-познато..?.

-         Значи идеята е, защото се знаеше, че се правят навсякъде, но идеята на Данчо Николов е да съберат на едно място, както е Копривщица и да се видят различните разновидности. Тогава е бил национален и дълго време е бил национален преди да стане международен.

-         Кога стана международен?

-         Или 1991 или 1993 година. След промените, защото иначе забраняваха. Пак тази госпожа Тричкова „не може”, имаше си определени конкурси, които могат да са международни, и който не могат да са международни. Те считаха, че това не е чак толкова...няма да отговаря на нашия стил. И ние в началото започнахме да каним подобни групи, да кажем от Чехия, от Унгария, нали от соцлагера. За да докажем, че те имат също такъв тип култура, такива маскирания. И първоначално беше с международно участие и после вече тука нашият Окръжен съвет реши, че ще е международен. И така стана и се наложи. После имаше една списание „БТА Паралели” и там на една от последните страници беше поместен адрес на Федерацията на европейските карнавални градове. Ние тука го получавахме и аз казах на нашия началник: „Защо не вземем да се обадим и да видим какви възможности има ако станем членове.” Това е през 90-та година. И той човекът беше много позитивен и много отворен и писахме писмо и те ни отговориха при какви условия можем да станем членове, там се внася членски внос. Поканихме го президента Хенри Ван дер Крон и той дойде - един такъв едър, с капа на петел, ако сте гледали на карнавалите. Първоначално на 13-14 януари на тези зимните по селата. Аз тогава имах за първи път възможността да посетя горе на Кладница  резиденцията на Тодор Живков. Трябваше да намерим нещо, което да отговаря на ранга му. Трябваше да го посрещаме като президент на такава федерация. И тогава към края на това посещение горе му направихме такава вечер, той беше много доволен. Той много обичаше да пие, и казваше, ще направим инспекция, защото от хотел „Струма” насам по главната имаше много такива заведения и ние като почнахме от „Захарно петле”, това беше някакво барче, та да стигнем до Окръжния съвет - долу в стола беше ресторант тогава...и на всяка спирка - тука , там уиски и в рамките на тази инспекция той обърна в рамките на два-три часа едно кило. Но той як такъв... Той все още е президент на тази Европейска федерация, но сега, щото вече остаря и не може да носи толкова много на пиене... Много му е любимо да идва на нашия маскараден фестивал, защото той вижда представителите на всичките маскирани в България. Почнаха да идват и много чужди групи като членове на тази федерация.

-         Маскарадните игри никога не са прекъсвали, нали?

-         Не, само поредността е била различна. През година до пет години. От 80-та до 90-та бяха през пет години.

-         И кога решихте да са всяка година?

-         Значи ние не сме го решили, решиха го кметовете. Това беше по времето на Андреев и Милан Миланов. И като предизборно и като не знам си какво, защото това е имидж за тях и от 2000-та са всяка година.

-         Как стои въпроса с финансирането?

-         Финансирането... значи в началото ни даваше помощ „Отворено общество”, даваха долари. След това те се отдръпнаха незнам защо, но това се случи до преди да падне Жан Виденов.  Министерството на културата ни даваше, но повечето се падаше на издръжка на Окръжния съвет, сега общината.

-         А случвало ли се е някоя година да кажат, че  в бюджета тази година  няма пари за маскарадни игри ?

-         Значи една година, не си спомням коя, вместо януари месец ги проведохме през февруари и за да дойдат някои групи ние им платихме пътя, иначе нямаше да дойдат и щеше да се провали фестивалът. Ние държахме много да идват тия от Павел баня, дето са голите до кръста, че трябва да имаме такива групи. И някъде ги събрахме до 50-60, което в сравнение с други години не е така мащабно, но го проведохме, за да не се провали. Докато после сме стигали до 100 групи.

-         Това ли е таванът?

-         Да, 106 групи.

-         А от чужбина какво е участието ?

-         Обикновено по десетина групи.

-         И за всички тях се осигурява...

-         Значи ние тогава го правихме по пет дни, те идваха, а той фестивалът е петък, събота и неделя. Те идваха в четвъртъка и си заминаваха след понеделника. Като ги водихме на Рилският манастир един ден...

-         Това преди или след .?

-         И преди, и след. И един ден ги водихме в София, да им покажем и други културни неща, не само каквото виждат в Перник. И след това бюджетът като се сви - почнахме да ги каним за три дни. Но пък за три дни, затова не идват от Южна Америка и където и да било, защото за три дни, ние имаме една приказка „толкова път за един път - никой път”. А те за да дойдат от Латинска Америка първо ще летят два дни, и не знам колко, и много е скъпо. И тогава ние бяхме предложили в Полша, тъй като там сме побратимени с град Честухова. И те правят своя фестивал в началото на февруари, а ние сме на края на януари и казваме: „Чуждата група като са при нас и от нас до Полша да пътува един-два дни и там стоят вече 2-3 дни“. И тогава вече е оправдано идването от друг континент. Обаче като дойде Милан Миланов, той не му харесваше този град, той искаше друг град - Катовице. Така нищо не стана, но не можахме да продължим тази наша идея, за да могат да продължат да идват, както сега в лятно време, не знам дали ви е направило впечатление в Търново фестивалът. Там идват много от Латинска Америка, обаче те така го правят – от нас отиват в някоя от европейските страни и те гостуват по един-два месеца в Европа. Затова има талкова много от Латинска Америка, Африка и отвсякъде.

-         Оказва се, че бюджетът за тези маскарадни игри е доста голям, как успява общината?

-         Ами 200-300 хиляди...успява и от много спонсорства. Давали са Ковачки от мините, давали са от Батановци – фирмата „Сами-М”, намирало се е начини и от общината и от министерството...

-         А „Стомана” ?

-         Стомана” също даваше, но министерството обикновено отпуска по 100-150 хил. лева, задължително ни дава пари.

-         Отразява ли се фестивалът положително върху местната икономика?

-         Ами не мога да кажа, защото съм малко встрани, но първо - колко тона кайма се изяжда, колко вино и колко бира, независимо, че е студено. Това се консумира. Пазарува се, от тези, които идват от другаде. Предполагам, че има някакво...няма как да не е. И най-вече - престиж на града ни и всички го харесват. Ние правим много хубави откривания тука пред Двореца. Преди да изгори тука салона големият, правихме го вътре и после той като вече изгоря, бях още учител в Радомир, почнаха навън да го правят. Отвсякъде се канят хора, идват много от чужбина, ....защото карнавалът във Венеция показва средновековни костюми, нищо общо с нашето. В Рио де Жанейро там всяка година е различно, там са танцови школи в различни костюми. Докато типично нашето, което ние го пазим с хиляди години го няма. Някъде така отделни райони са си ги запазили и ги каним да дойдат. Да кажем от островите в Италия, Сицилия, които са с подобни маски, нашите европейските, славянските народи, надолу католиците във Франция, Испания. Баските тази година бяха много стилна група, която подобява много на нашите сурвакарски, не на кукерските, а на сурвакарските, което показа, че има корени, но на много места са си ги загубили да се маскират. Исках да кажа, че карнавалите си приличат. Където и да отидете, френски такива модерни персонажи, навсякъде може да ги видиш, докато тука е съвсем, съвсем различно. И това е хубавото. Така го усещам Крон, че иска ние да се превърнем като на другите, но просто не става.

-         А от чужбина някакво финансиране имате ли?

-         Не, нищо че сме членове, поне от сега, откакто сме член, никой не е ...мислехме, че някоя голяма фирма... примерно „Кока-кола” ще дойде, ама не.

-         А самата федерация?

-         Ами тя просто е консуматор.

-         Тези от федерацията, които идват, на ваши разноски ли идват?

-         Да, той си плаща пътя. И аз предполагам, че той си го плаща от членския внос на тези, които са членове.

-         А кой ги изработва тези маски?

-         Всеки участник си ги прави. Едно време е било скришом. Значи той си представя примерно от района, който е, и прави маски с пера, това са пера от различни диви и  домашни животни, а нали, за да направиш една маска колко пера трябва да се лепят. Това що е гъски, що е кокошки и всички пера се лепят. Докато оттука надолу е разрязана, или е била женска риза или женски костюм, и е съдрана на парцали. Последно време ги зашиват различни парцали, звънците и различният реквизит или ще е опашка конска, волска или ще е дървен чук, или дървена сабя. Това е реквизита, който е задължителен, и те го носят, мушкат го под полите, за да бъдат жените плодовити и т.н. Но всеки си влага някаква доза оригиналност. Нашите са различни от кукерските, кукерските имат еднаква такава качулка, като на ку клус клан и отдолу женският сукман и вързани звънчета малки и това си му е. То не се променя с години, сложи си го в раклата и на следващата година – пак.

-         А това лепене на пера само за този край ли е характерно?

-         Това идва от славяните, свързано е с ловната нова година на славяните и затова нашите са перушини или кожи на различни животни. Затова тези, които са с маски, те са и с кожи, има комбинирано с пера и кожи, а някой са дюста кожи – селата Бяла вода, Ярджиловци, Богданов дол, с. Зидарци са изцяло в кожи, докато районът Брезнишко, Ковачевско, Земенско - те са с пера, наричат се ликове, а тука са маски и кожи. Но всичко е свързано със славяните, няма нищо общо с траките.

-         А самият фестивал има ли някакво състезателно начало?

-         Да, той е с конкурсен характер. Винаги е бил с конкурсен характер и там си има изисквания, дали е спазена традицията, колко костюма са в традицията, винаги си има жури.

-         Кои са в журито?

-         Обикновено влизат фолклористи, етнографи, хореографи, художници.

-         Всяка година различно ли е журито?

-         Значи обикновено би трябвало до бъде различно, но малко са хората, които са специалисти и имат претенции спрямо някои. Но долу-горе те се знаят, те са десетина души, които могат да се канят и да журират като членове на журито. Най-много е идвал Георг Краев. На него никой не може да му стъпне, той е капацитет. Най-много от Перник е била Цветана Манова, нашата етнографка. Идвала е Ана Илиева, тя е етнохореограф.

-         Каква е паричната награда?

-         Значи различно е. Имахме задължително златен, сребърен и бронзов медал, което беше много за тях. Тогава нямахме парични награди. После почнахме с медала да има и предметни награди.

-         Какви?

-         Ами в зависимост от годините, то ще го има като история. След . почнаха предметните награди, защото в тия години като че ли материалното надделя. За да можем да ги привлечем и голямата награда е била да кажем по 2000 лв. или по 1000 лв. Едната награда е за сурвакарство, и голяма награда за кукерски групи. Отначало бяха много против Етнографския и Фолклорния институт да участват деца, но нали ние трябва да имаме продължители, защото децата - те не ходят на такъв вид игри, те ходят като коледарчета. А ние много се борихме окръжният център да включваме такива групи и някак си те го възприеха като иновация. Почнаха да участват и детски групи и да даваме отделно класиране и за децата, които ще бъдат продължители на този вид игри.

-         Имате ли вече такива продължители?

-         Да, имаме. Даже започнаха да дават награда за най-малък и за най-възрастен. И докъде стигнаха, започнаха да водят бебета и до шест години, което е другата аномалия и ние сега взехме решение организационният комитет – дете, по-малко от три години и дори да е съпроводено с родител, няма права да участва. 

-         А кой влиза в този организационен комитет?

-         Ами това са хора, свързани с ...най-вече почваме от кметовете, хора, работещи сега в Общинския съвет за култура и сектора за култура и образование. Тука влизат художници, влизат етнографи, хореографи и всякакви хора, които са свързани с културата.

-         А спонсорите влизат ли в него?

-         Също да, влизат техни представители.

-         Добре, а тези спонсори, освен че дават пари, какво изискват в замяна?

-         Ами ние им рекламираме тяхната дейност, винаги ги има на постерите, на видно място се съобщават, когато започне концерта, защото се организират концерти за гостите на града.

-         Престижно ли е за местния бизнес да ви бъде спонсор?

-         Абе и да, и не, защото пък ние ги ползваме за какво ли не. Ден на града  - спонсори, 24 май – спонсори, Нова година и така за всяко нещо, то им е дошло до гуша, ама пък там нали им намаляват от данъците.

-         А как си намирате спонсори?

-         Ами ние си ги намираме, имаме ги там на списъци, пращаме им покани. Отиваме лично, каним ги да станат спонсори, някои се отзовават, някои не. След това пък за благодарност кметицата ги кани на чаша вино и по този начин им благодари, че те са помогнали за съответната изява. Не знам защо прекъснаха да дават медали и сега пък вече пак се върна, защото все пак видяха, че е престижно...те изпиват тези пари, а докато е предметно и им е дадено - те си го закачат на съответната витрина и той си му стои. Водещият като почне „носител на пети на шести, на златен медал...”, а сега ?  Носител на какво? На парична награда и не се обявява. А грамота получават всички за участие, а диплом - тези, които получават награди. И от тази година започнаха да дават  златна, сребърна и бронзова маска, и отделно има награда на Данчо Николов, който е първоорганизатора на такива изявени хора, свързани с тези игри. За първи път го е получила първият председател на организационният комитет Иванка Николова, която е била и секретар на партията през 1966 година.

-         А да Ви попитам какво си случи със сградите на всички културни институции след ., когато, както казахте, повечето дейности, провеждани там, са замрели?

-         Част от тях успяха да се съхранят, докато Дома на металурга - сега ако отидете ще видите едни руини, а тя беше подобна но Двореца на културата. С един огромен салон с въртяща сцена, а сега всичко е извадено, нито има прозорци, нито има врати. Имаше огромна библиотека, особено техническа, която сега я прехвърлиха на нашия, пернишкия университет. Добре, че я запазиха тази литература, за да могат студентите да я ползват. Имаше много формации, певчески, танцови и всякакви. Всичко това се унищожи. Защото на времето тя трябваше да бъде продадена, но тя не можеше да върви отделно от завода, заводът го купи някакъв грък и той каза, че на него тази сграда не му трябва. И общината направи търг, първо беше 600 хил. лева, доколкото си спомням, но никой не иска да я купи. После уж щяха да я купят синдикатите на „Подкрепа”, на Тренчев, но не е ясно какво стана.

-         А Пионерският дом?

-         Той си се запази, горе, функционира си, точно за предназначението, за което е направен, и си стои. Но сградата, дето беше на профсъюзите, тука на  центъра, там дето бяха три или четири профсъюзни дома, тях вече ги няма и на тяхно место са разни други институции.

-         А за някаква скрита приватизация с тези имоти знаете ли?

-         Ами, там дето беше киното „Георги Димитров”, после го превърнаха в казино и се унищожи киносалона. Ние нямаме един киносалон в Перник. Толкова зали, залите се превърнаха в кръчми... Собствеността е била държавна, после е станала общинска, публична, после гледаш - магазини, сега магазините ги няма, има нещо друго. Горе този дом, дето е на завод „Струма”, гледам, че са се настанили от онези измислените, дето идват от Запад. Едната част е разрушена, защото там направиха „Кауфланд” и нямам престава кой какво стопанисва. Просто всичко се разруши. Заводът долу дето беше, стъкларският, там умишлено спряха газта, и там е имало разтопено стъкло и като свършва газта - то замръзва и сега не може...то трябва да се разбие всичкото това нещо, за да се ползва, и го е купил някакъв друг, който произвежда шоколади и не знам си какво. Заводът се унищожи стъкларският и с него и културният дом. Да не говоря нагоре по Радомир, по „Червена могила” имаше един „Владимир Башев” – такъв, профсъюзен дом, той беше в бараките, всичко се разруши и нищо няма. Завод „Велпром” за ветеринарни препарати също имаше културен дом - също го няма.

-         Т. е. във всеки завод е имало културен дом, който е организирал работещите в културна самодейност?

-         Да, имаше 16, там имаше си салон, където се провеждаха производствени събрания и винаги след тези производствени събрания е имало културна програма, демек концерт от самодейците, които са били на място – певци, танцьори, музиканти или гостуващи. Ако нямаха те, канеха от друго място да поздравят първенеца, бригада еди коя си, спечелила знамето на еди какво си или ударниците. Ние имахме тука в профсъюзите долу една голяма зала с орденоносците на Перник със знамената им. Даже тука на улицата, дето е Общината, горе към болницата, имаше алея на орденоносците – метър на метър портрети, наредени.

-         Колко читалища има на територията на Перник?

-         В Перник и общината има около 31 читалища. Т. е. говорим не само за града, но и за селата, градските са сигурно седем-осем, тук имаме и във всеки квартал има по едно.

-         И колко човека работят там?

-         В зависимост, щатни са двама, читалищният секретар и библиотекарят, а управителният съвет са на обществени длъжности – председател, членове, но щатните са един или двама.

-         Имате ли някакви бъдещи планове, които искате да реализирате относно маскарадните игри?

-          Ами аз исках една история да напиша от самото създаване до днес, но още не съм стигнал до нея. Тази година беше двайсетото издание поредно, иначе са над 40 години като време, но такива поредни са двайсет такива направени. Но не успях да го направя. Ако успея тази дисертация да си направя, защото тя е свързана много с маскарадните игри и е много специфична, защото отразява еротиката, което не е правено досега.

-         Кой Ви е научен ръководител?

-         Георг Краев (усмихва се) е моят професор. Тръгна, защото там трябваше да издиря основният атрибут и реквизит на времето, който е бил фалосът. Но той изчезва и остава или само дървеният чук, или дървената сабя, но това го няма. И той вика: „Искам да ми издириш различни, как са различните названия на атрибутите. И аз като започнах, събраха се над 360 названия и говоря само за Средна Западна България, не мога да обхвана цялата страна, много е трудно. И оттам тръгна да направя един речник, еротичен речник, свързан със сексуалния живот на мъжа и жената. Защото се събраха много думи, над 4000 такива, и сега търся спонсор да го издам. Малко трудно се оказва, председателят, който е на читалище „Миньор”, той ще направи кориците, а неговият син със студентите ще направят всяка буква от азбуката еротично. Та това, ако успея да го направя, ще е... и тъй като дълго време съм бил свързан със самодейността, пък исках да направя едно от началото на 20 в. до сега изявите на самодейността по различни категории, като се почне от градски тържества, републикански, откриване на такива културни институти и то е страшно много ровене, защото няма много такива неща запазени, аз колко пъти отивам в библиотеката да ровя стари вестници и оттам да ги търся тези изяви, защото се оказва, че ние сме предвестници на Копривщица, Пернишкият регион и нашият събор, дето сме го правили горе на Бърдото, е бил Филип Кутев член на нашето жури, тогава на времето и оттук тръгва идеята с Института по фолклор да се направи такъв подобен събор на Копривщица. След нашите изяви на Голо бърдо.

-         Искам да попитам, понеже някои приемат годините след . като преход, какво е Вашето мнение за преди и сега?

-         Да, огромна разлика виждам и то в недобра светлина, защото това, което беше преди . никога няма да се върне. Първо - ги няма средствата, второ - ги няма ръководителите, които да се занимават. Имам чувството, че тези, които могат, не желаят вече да се занимават, а пък няма млади, които да искат да учат примерно за хореографи, за диригенти, и най-вече децата не желаят да участват в такъв вид дейност.

-         Как си го обясняват това, според вас?

-         Компютрите и това, че родителският контрол го няма. Родителите по цял ден ги няма. Те са оставени на баби и дядовци и на компютрите, те не знаят с какво детето се занимава. Докато ние преди учихме...лятото аз винаги бях пращан на село да паса овци, кози или какво има, да помагам, низали сме по цял ден тютюн. Например те ходеха рано в два-три часа да берат тютюн в кошове и ни го оставят. „Когато го нанижете този тютюн, тогава може да отидете да играете.” И нали си представяте - ние се надпреварваме, какви ни бяха ръцете от иглата. И се надпреварваме кой по-бързо ще направи низите, за да ги окачим, за да можем да ходим да си играем след това. Аз съм бил пети-шести клас, там тия години. Като малки такива много лекички нас ни караха...защото имаше много големи череши, и ни караха да се качваме на върха да ги обираме, защото те не можеха да се качат. Та мисълта ми е, че ние тогава и работихме лятото и същевременно се занимавахме. Сега те ги мързи да изхвърлят боклука, камо ли...Например някога си искал да свириш на пиано и не си го осъществил и сега твойто дете, такива има много амбициозни, но са много малко. Общото те не ги интересува децата с какво ще се занимават и затова казвам, че тогава имахме много, стотици самодейци, значи аз като водих деца, имах начинаеща група, в която от а-б почват, това са 20-30 деца. Имах напреднали, които са още по-големи, имах концертна група и всичкото това са над сто деца в различните групи. А сега не мога да събера 20, които да имат някакво желание да играят. И ако ви е направило впечатление - жени участват предимно и по четири-пет мъже. Ей сега като бяхме в Гърция с „миньорите”, ние бяхме шестима при 16 жени. И в другите групи е така, по едни мъж, по двама. И това си го обяснявам с това, че те нямат родителски контрол, второ - гледани са от баби и дядовци и трето - те се разглезват. Аз докато бях учител в Радомир една година и идва един и вика: „Чичо, мага ли да идем да мочам?” Първо не е научено да се обръща към по-възрастен, второ аз съм учител, не съм му чичо. Просто не е научено, нищо, че е първи клас.

-         Това преди . ли?

-         Не, аз бях учител от 1996 до 2004 година в Радомир, в едно специализирано училище по фолклор и преподавах на деца, които изучаваха хореография по шест часа седмично. Имаше музиканти и художници и те ги занимаваха по един час. Много добри деца излизаха оттам, но пак една недомислица на нашата държава – от първи до четвърти клас и след като отидат в пети-шести клас те не продължават да се занимават и ние таман ги изучим и ги изгубим.

-         Други значими събития във Вашия живот?

-         Ами за мен, най-значими си бяха промените и не е същото за концерти и други неща...Много по-малко стана възможността да се изявяваме. Получаваш покани, но нямаш средства, за да ги осъществиш и се е стигало да ги отказваме и да не можем да ги осъществим. Другото, което е, пак казвам, защото аз бях и учител и знам...ние мажехме филия с лютеница на децата, за да можем да им даваме нещо, точно през 1996 година, когато беше голямата криза. И лятно време с колегите затваряме лютеница в буркани, за да имаме за зимата и по десет стотинки им струваше това нещо.

-         Това в училището ли? Прави ли сте зимнина?

-         Да, да, за да можем зимата по този начин...защото все пак имаше конкурс и там имаше и циганета и тъй като те имаха желание, но родителите ги спираха, защото нямаше с какво да ги облекат, нямаше с какво да им дават закуска, и ние заради тях, да ги привлечем, им даваме тази безплатна храна. Събираме между нас си...

-         Това си е било инициатива на училището, така ли? А не държавна политика.

-         Да, събираме, даваме им обувки, даваме им дрешки, само и само да учат. Поне да завършат това начално образование от първи до четвърти клас. Излизаха много така, даже отличници имаше от тях.

-         Ако мога така да се изразя, изчезна ли държавата след . ?

-         За културата  - да! Изчезна!

-         Как?

-         Ами с това, че е криза и най-вече с липсата на пари. И като че ли станахме по-консуматори, за да поканим някой нашите колективи почнаха така: „ще играем, ама срещу 200 лв.” Докато това преди го нямаше. Ето оня ден бяхме на един събор, двеста лева ни платиха и отидохме и играхме.

-         За един ансамбъл? А колко човека сте?

-         А ние бяхме 40-50 души.

-         Ама това са много малко пари, за да бъдат разделени помежду ви.

-         Ами ние не ги делим, защото двеста тук, двеста там и като тръгнеме някъде..., защото вече ние си плащаме, за да отидем някъде, а не държавата и вместо да дадем от себе си 300 лв, ние даваме по 250 лв. и останалите ги разпределяме на човек.

-         Т. е. вие се самофинансирате по някакъв начин. Докато преди ...

-         Да, държавата плащаше. Тя ни плащаше визите, тя ни плащаше пътя, било с влак, било със самолет, било с кораб. С какъвто и да е транспорт, тя плащаше, но затова пък казваха кой да пътува. Докато сега няма такова нещо, може да отидем и в Китай, стига да имаме пари. Ей миналата година нашите бяха 700 евро, извадиха си, платиха и участваха в този фестивал. Държавата не им е помогнала нищо. Сега, за да направиш костюм или читалището може да задели или да кандидатства с проект в Министерството на културата и те какво ти дадат? Две или три хиляди лева. Да, ама един костюм струва 500 - 1000 лв, а  с тези 3 хиляди лева какво ще направиш? Едни цървули са само 40 лв. Всичко самодейците си го плащат, за да го имат. И затова сега толкова много набъбнаха тези любителски клубове за танци. Хубава е тази инициатива, защото в свободното време не е могъл някога да се учи и ето аз на 60 години съм решил да ходя, и отивам всяка събота и плащам по 3 лева, за да ходя да се уча. Не съм на нивото на другите от танцовата формация, но се уча. И има много, над 4000 клуба в страната са, които играят любители и които са повече женски формации, защото жените са по-старателни и по-бързо се научават, мъжете са малко „повей ветре”, но пък научат ли се - нямат грешка.

-         Как виждате бъдещето на самодейността въобще? Вие сте стар кадър, така да кажем, преживели сте промените и продължавате, а идват ли след Вас хора, които да милеят за това?

-         Аз съм доволен от това, че ние сме организатори на няколко детски фестивала. Като почнем с чичо Стоян, който е от Дивотино, там е за традиционно и за съвременно изкуство, всичките видове изкуства, каквото се сетиш без изобразителното. В Мещица правим фестивал на детската игра, в песента, в танца, в музиката, в обредите...всичко, каквото е свързано с играта. В село Дрен - пак детски фестивал, подобен на този в Дивотино. В „миньорите“ правят един фестивал на фолклорното слово - „Разказвачи”. Като почнеш от гатанки, залъгалки, броилки и всякакви свързани със словото. И тъй като се явяват много детски формации, аз от там съм оптимист, че няма да...и най-вече, че миналата година ходихме на Копривщица и Пернишка област беше с най-много детски формации, с най-много участници от всичките, ние имахме 810 участника. И това ме кара да мисля, че има още възможност за самодейност и това е на базата на читалищата, защото домовете ги няма, но хората работещи в читалищата, запазиха това нещо. Но докога? Защото вече трета поредна година на тях им намаляват субсидиите. По-миналата година бяха 6 800 лв., миналата бяха 6300 лв., а сега са 5000 лв., за цялата година за дейността на едно читалище, като тука влиза поддръжка, заплати, осигуровки и всичко, е кое да е по-напред.

-         Какво донесе преходът на хората и на перничани в частност?

-         Не мога да кажа, преходът - като че ли всичките лоши неща се прехвърлиха тук. Като почнеш от филмите, които се дават в най-гледано време, а не трябва да се дават. Много ме дразни писанията по стените, графитите, никъде в една Турция няма да видиш „М+Б=...” и каквото и да е други глупости. Докато тука няма сграда, която да не е нашарена. Агресията в децата, омразата едни към други, защото той е успял, а аз не съм, злобата...Всичките лоши негативни неща имам чувството, вместо да вземем доброто, като че ли всички лоши неща с тая демокрация дойдоха. За съжаление. Аз не знам дали сте били в училище, знаете ли колко са злобни децата, например „аз имам GSM който струва 200 лв.”, а не като моя за 5 лв. и то се фука с това нещо. Носи обувки за 50-60 лв., а другите нямат такава възможност и оттам почва агресията. Те не учат, те се хвалят с баща си. „Ти ще ми пишеш тройка, ама тати като дойде..” За да говори така детето, какво се говори в къщи? После, каква музика се слуша? Колко предавания, свързани с фолклор, имаме по т.нар. национална телевизия? Много малко са, на пръсти я ги съберем, я не. Това е много важно музиката, която им насаждаме, особено с поп-фолка, който е такава глупост. Но явно за всяко нещо си има хора. То ще си отмине и замине. Неравнопоставеността на много семейства, едни са много богати, други са много бедни, и оттам следва това, че не всеки може да си избере учебното заведение, в което иска да учи. Няма тази възможност. И аз искам да си пратя моето дете да учи в Англия, но като нямам пари - как да стане, да не би да е по-тъп от другите! Така че има много негативни неща, но все съм оптимист, че ще се оправят нещата. Аз съм оптимист, защото не можем двайсет години да тъпчем на едно място. Все си мисля, че ще се оправят нещата.

-         Как ще се оправят според Вас?

-         Ами ако се сменят всичките ей тия и повече не влязат в парламента. 

-         Мислите ли, че това е възможно?

-         Ами при едни нови избори нито виждам НДСВ, нито виждам СДС, ДСБ, „Атака”...

-         А кой ще дойде?

-         Ще дойдат други от друга...те ще се пребоядисат...

-         Т.е. пак същите, така ли?

-         Да де, ама не искам да виждам пак същите, нека да дадат път на младите, защо двайсет години Костов да е в парламента. Дайте път на младите. Аз ги виждам и при нас в общината. Много млад народ дойде, сега вече е различно като качество и като обучение. Например на мен много ми прави впечатление тия, които завършват в Благоевград „Културология”. Не може „Културология” завършил да няма нито една музикантска дисциплина, да не познава костюмите на България, да не познава етнографските райони. Аз съм хореограф и имам шест музикантски дисциплини. Някак си не знам тия дето правят програмите, много са тясно профилирани, и нямат...вярно аз като съм дошъл млад специалист тука, също не съм разбирал от много неща. Човек се учи, но те нямат и желание, ако конкретно ме му поставиш задачата, ама въобще не го интересува дали бабите ще направят еди коя си песен или няма да я направят. Имаме такива млади колеги, идват със съответното образование, но образованието не им отговоря на техните претенции и това, което искат да получават като пари. Първо трябва да минеш през всяко едно стъпало, за да стигнеш до еди каква си степен. Просто променени са хората, моралът е съвсем различен, но не в добрия смисъл, няма ги първо семейните ценности, родителите нямат време, защото всеки гледа да свърже двата края и всичко в семейството остава на по-заден план.



 


[1] Милчо Георгиев е известен пернишки културен деец и самодеец. Работил е дълги години в Окръжния център за художествена самодейност – Перник. И до днес продължава да работи като танцьор и хореограф в различни самодейни групи и представления. Дългогодишен организатор е на Фестивала на маскарадните игри в града.

AttachmentРазмер
Intervyu_M_Georgiev_Petya_Vasileva_Pernik_11_06_2011.pdf130.6 KB
Intervyu_M_Georgiev_Petya_Vasileva_Pernik_11_06_2011.doc99 KB
Intervyu_M_Georgiev_Petya_Vasileva_Pernik_11_06_2011.odt56.28 KB