ИНТЕРВЮ НА МАРТИН ПЕТРОВ С ТОДОР МУХТАРОВ, КЪРДЖАЛИ, 06. 2012 г. 

 

Р: Така, ами, сега, разбра, че бях спортния редактор на вестника, 34 години в местния, областния вестник – Нов живот. Не знам дали...

И: А той преди как се казваше? Четох няколко броя, да, четох няколко броя.

Р: В съботния брой, в съботния това е вчерашния брой е тая будала съм аз. Да. И един по-стар брой с фейлетони: „Шарена гайда, писана.” Може да ги вземеш, ако искаш да разбереш що за чешит съм, гледай и ще разбереш. Моето мнение, и тук ще разбереш моето мнение.

И: Аз съм много благодарен, но да не Ви лишавам от вестници от вашата колекция. Вие имате ли си други броеве?

Р: Имам.

И: А, добре.

Р: Имам, имам, аз вземах. Та, тука ми мина трудовия живот. Иначе съм родопчанин.

И: Тоест?

Р: От смолянския край, там съм, там съм родом – село Петково на 20 километра от Смолян, но до 7-годишна възраст съм бил там, учил съм само един месец вПетково. След това баща ми ни заведе в Джебел, на 23 километра от тука е Джебел. Баща ми беше абаджия там. Там завърших училище, прогимназия, гимназия – тука в Кърджали, служих във Варна в поделението на морски войски и след службата тука вече се установих. Да. Така че косата ми е побеляла тука, в Родопите. Всяко лято си ходя и в родното село, ей сега към края на месеца заминавам. Но, ще започнем, защото да не протакаме много. Така. Ще започна... за да разбереш, нали ми разреши на „ти?”

И: Да, да, да, разбира се, разбира се.

Р: Така (не се разбира) стана ясно какво стана... с първия митинг на Доган. Митинга беше в Чорбаджийско. Присъствах като служебно лице. Три пъти повтори Доган: „раждайте!” Това да не е негов девиз? Девиза „Раждайте!” беше издигнат преди четирисе и четирисе и пет години в Косово. Там клъвнаха, отзоваха се на призива – няма косовец с по-малко от 5-6 деца. Целта бе постигната. Обосноваха се като отдекна република. Тука хората не клъвнаха на това (не се разбира) турците. Сега има един друг, един девиз, негласен – „Купувайте!” Страшен интерс към земеделска земя, апартаменти, вилни зони. Да. Това е другия начин да бъде обоснована тука отдавна планираната турска република, автономна. Наскоро имаше в един от вестниците дори в турски учебници картата направо е усвоила тука тези родопи до западните Родопи чак. Да. Това е много, много тревожно. И е една задкулисна програма, която трудно може да се долови след като нямаме Държавна сигурност. Не случайно, Мартинчо, беше опетнена Държавна сигурност – България трябваше да стане разграден двор, за да могат тука свободно да си развяват байряка и външни, и наши мафиоти и интересчии. Аз дори съм писал и по този въпрос – защо сложихме в един списък доносници, мръсници, клеветници? Клеветници! Аз съм пострадал. Когато бяхме в Джебел заради клевети, баща ми го изкараха народен враг и ни изселиха от Джебел. Бяхме изселени в село Чурек. Това е добре да го знаеш също, за да, да, да не ме изкараш червен буклук, че защитавам комунистите, да. Така че и аз съм от пострадалите, но от пострадалите, които... прощават. Тука искаха да ме направят шеф на, председател на клуба на репресираните, беше дошъл Неврокопския (не се разбира) викам:

-         Какво ще правим?

-         Ами, ние тези мръсници ще им потърсим сметка, тяхната мамка! - и т.н.

Викам:

-         Господин Николов, бих станал председател на клуба на репресираните само при едно условие – че няма други, пострадали като мен.

Да, прошка! Иначе злото ново зло ражда – не бива да се отмъщава. Много от моите приятели, които също се писаха репресирани, не можаха да ми простят за това, не можаха да ми простят за туй, че прощавам. Това е моя позиция. Ти с какво си?

И: Мастичка.

Р: А?

И: Мастичка.

Р: А така!

И: Наздраве!

Р: (не се разбира) Така. Но да се върнем към Доган!

И: А този митинг на Доган кога беше, 90-та година?

Р: В село Чорбаджийско първия му митинг в окръга беше...

И: 90-та?

Р: Чорбаджийско към границата.

И: По кое време? 90-та година?

Р: След като образуваха ДПС, една или две години беше след, една година май, да, след като ДПС-то беше... Второ нещо, на което той акцентува: „Нас ни лъжеха, че сме сме потомци на... Тази политика за история ще продължи. Да не вярвате! Чакайте истинската история! Всичко това, което досега са ви говорили е чиста лъжа. Ще получите, за да знаете, че нямате нищо общо, никакъв корен нямате български.” Тука Доган се излъга. В кое се излъга? Той мислеше, че ще продължи тази политика на вношение, то не е внушение, обучение на тва хората да знаят, че те наистина са потомци излямизирани български. Моето лично мнение, че потомци на потурчени българи допотурчват днес България. Това ми е болката, голяма болка. Мерсия Макдермот сигурно Ви е позната?

И: Мхм.

Р: А?

И: Да, да, да.

Р: Английска историчка, която казва, имаше... Ама и аз ще си запаля!

И: ако искате, заповядайте, вземете си от тези!

Р: Когато съм развълнуван, това ми е първата цигара и...

И: На мен ми е втората. Ами, ей сега.

Р: Тука затворено помещение ли е?

И: Не, не може да се пуши тука, няма никакъв проблем. Не виждам пепелник, но ще донесат. Може да се пуши, пуши се.

Р: Да, Мерсия Макдермот казва така... тя беше гост и на Кеворк Кеворкян във Всяка неделя. Свидетел ли си на това предаване? На колко години си?

И: Ами, сега ще направя 30.

Р: Е, ти го помниш това предаване.

И: Като малък го помня, да, но бях малък, бях малък и не ми беше много интересно.

Р: Тя беше веднъж гост на... Та, тя каза така: „Аз потвърждавам думите на Митхад Паша – няма тука останали българи.” След освобождението на България тея, които са били истинските турци през глава са бягали от България, за да не им потърси някой сметка за кланетата, за золумлуците, които са правили. Останали са тия, които все още са имали българското съзнание. И някаква памет, предавана от преди. И след 10-ти ноември Мерсия Макдермот публикува един материал във вестник работническо дело, не знам дали беше станал, може и Дума, в тоя преход, когато, да, като видя какво става тука, пише: „Не познавам друга нация, която така нихилистично да се отнася към историята си. Хиляди документи има, които доказват българския произход на тези хора. Защо ги наричате „български граждани с турски произход?” Тя се е възмутила от Лондон! И обвинява нашите историци: „Защо не боравите с тези документи?Хиляди документи. Защо оставихте Турция да преписва и фалшифицира историята?”

Така, да се върнем, пак от Доган ще почна. Значи това беше второто, от което очакваше той, че ще продължи да се вношава на тея хора, не да се вношава, да се обучават, че, да знаят историята си. Но наистина млъкнаха нашите историци и, както казва Макдермот: „Не познавам друга нация, която така нихилистично да се отнася. Защо ги предадохте тези хора на чуждо влияние?” Да, тя,тя отрича Възродителния процес – не по този начин, трябваше десетилетия просветна дейност, за да се убедят в тази истина.

И: А защо не този, защо не по този начин?

Р: Ами, не биваше на зорлем да ги (не се разбира), да. А моето мнение – нямаше нужда изобщо от насилие, ако бяхме разрешили на тези хора да си сменят сами имената, щяха да ги сменят сами, доброволно. Те така бяха се приобщили към нас, към българите. Сядали сме заедно на маса, като братя сме живели. И сега сядаме на маса, но старите – младите сядат вече на отделни маси – българи, турци. Младите взеха да се гледат вече на криво, да се закачат, което може да ни доведе и беля.

Другото от речта на Доган: „Вие сте с турски произход, трябва да се гоедеете, че сте турци, Турция е най-великата, най-могъщата, най-уважаваната държава в света, с най-умните хора, най-почтените хора, най-(не се разбира) хора!” Всичко, което може да се прибави към „най”, е турчин. Защо говори той 15 ми нути поне? Да им вдъхне кураж, да вдигнат главите горе, да се гордеят наистина, че са турци. И това предсказание, не беше предсказание, а обещание: „Ще прочетете истинската история.”, каза. Тази история сега се носи от джоб на джоб – изрезки от турски вестници, турски брошури, турска фалшификация на историята – нямало е кланета, имало е доброволно приемане на вярата, да. Срещах преди 10-ина години един председател на ТКЗС в село Безводно – Абдул Рахман, от тия, Рахман, както и да е, стари познати сме, вика:

-         Мухтаре, аз си хвърлих партийния билет.

-         Защо, бе, Абдул Рахмане?

-         Моята партия ме е лъгала, бе.

-         Какво те лъга твоята партия?

-         Че съм бил от български корен и аз – вика – повярвах. – Викам:

-         Сега не вярваш ли?

И като почна да ми мъкне от джобовете – листовки. Да, брошурки. И тези листовки НЕЛЕГАЛНО се разнасят сега от джоб на джоб, прииначава се историята. Ти си свидетел на тоя опит да се отрече Баташкото клане. Нали в немски вестник, да, в немски вестник се опита една, наша и то, българка, да отрече. Една година преди това във френски вестник друга беше отрекла „Време разделно”: „Какви са тия кървища, какви са тия брадви, нищо подобно не е имало!” Добре, че Антон Дончев, автора на „Време разделно”, скочи. И други историци. И за Баташкото клане скочиха историците, но опипват почвата, обработват и световната общественост. Да. Не знам дали си прочел, препоръчвам ти да препрочетеш някой от пътеписите на чужденци, които са минавали по нашите земи в най-страшните години – 15-ти, 16-ти, 17-ти век и описват в книгите си това, което са видели с очите си. Ще цитирам само един немски пътешественик – Стефан Герлах. През 15-тия век минал през нашите земи, с очите си видял и дръвника, и брадвата, и разчекването на хора – живи! – между два коня, набиването им с кол, всичко това, което ние видяхме той го видял и ги нарича ВАРВАРИ! Срам и позор за човечеството! Има ли по-голям документ от това? От това, което очевидеца е видял. С очите си. Но жалко, жалко, че не умеят нашите държавници, политици, историци да боравят с тези документи.

И: А как се, как се...

Р: Моля?

И: Как се случваше тук самия възродителен процес? Насил...

Р: Как се чувстваше?

И: Случваше, как се случваше самия Вузродителен процес? Насилствено...

Р: Да, свидетел съм.

И: Вие казахте, Вие казахте, че някои от тях...

Р: Няма нищо общо с филма на Татяна Вайсберг... Технология на злото. Моето мнение – една част, малка, имаше, да, се съпротивляваше, имаше съпротива, но много малка част, друга малка част приеха с радост и черпиха, голямата част, болшинството се подчини. Те бяха много лоялни граждани – щом държавата е казал, да! И, да ти цитирам един приятел от Крумовград: „Тошко, олекна ми на душата, бе! Досега все съм стоял на куфара – турци ли ше бъдем, тука ли ше бъдем. Ай да бъдем една нация, бе! Помирих се – тука ше бъдем, българи ше бъдем и това е!” Още един пример, от Ардино, нашия кореспондент Георги Дамянов, учител в Ардино, ми го разказа: един отива доброволно, къде ще, пепелник няма ли...

И: Еми, май няма.

Р: Ти да не го хвърли долу?

И: Не, тука го оставих фаса.

Р: Та, отива един при секретаря на, при секретаря на общината, Христо Филипов:

-         Другарю Филипов, искам да бъда с българско име, аз съм чел много материали, ние сме си с български корен, защо ще носим турски имена!

Христо Филипов му казва:

-         Няма – вика - не може – вика - и други има мераклии, не може, не дават!

Отива при партийния секретар на Ардино, първи секретар Марко Пачев:

-         Другарю Пачев, ходих при Филип Димитров, тъй, тъй, тъй, тъй, тъй.

-         Защо ще го сменяш?

-         Абе, ние сме българи! – вика

-         Ще се подчиняваш, ти си член на партията, длъжен си да се подчиниш. Не може.

Не дава. Когато идват Възродителния процес и отиват при него да му сменят зорлем името, казва:

-         Не, аз насила няма да си променя името. Когато исках доброволно да си го променя, вие не ми разрешихте.

Изкараха го (не се разбира) и го изпратиха в Белене. Готов българин!

И с мен лично, добре е с факти да говорим, нали?

И: Да.

Р: Бях на работа, спортен редак, дойде Джемил Мустафов, борец, европейски шампион, майстор на спорта:

-         Другарю Мухтаров, разбрах, че сте съученик и приятел на Делчо Янев. – който беше секретар на Окръжния съвет – Абе, ходих – вика – при него, исках да си сменя името, не ми даде.

-         Защо, бе, Джемил искаш да си смениш името?

-         Абе, дай да сме една нация, бе!

Отидох при Делчо. Наистина приятели и съученици. Делчо ми каза”

-         Да не е само Джемил! Знаеш ли колко хора са идвали да си сменят имената? Нашите будали горе – той „будали” ги нарече – не използваха!

Да, това желание на хората, така че нямаше нужда десетилетия просветна дейност – десетина души да бяха сменили, те като овце щяха да си (смее се), сменят имената.

И друго да ти кажа, много силен факт – никога в окръга не е имало такова голямо строителство на къщи както след Възродителния процес. Пет-шест години тези хора бяха с български имена. През тези 5-6 години общините не смогваха да дават парцели за строителство на къщи. Да. Много показателен също факт – значи хората се примириха, чак след пет години дойде протеста, чак след пет години. Организиран отвън, от външни сили и най-голямата сила – братята, новите наши братушки от Вашингтон. Това е техен план, както беше писал и Хайтов в една публикация: „България в момента е обект на никому непознат досега метод за рзсипия на една държава, за разделение на народа на една държавата, за разсипия на образованието1” Най-напред разсипията на България ще почне от разсипия на образованието. Кому трябваше да се тупаме по гърдите, че мсе втората по интелект нация след еврейската? Абе кой ще остави малка България с умен, интелигентен народ? На новите чорбаджии на севта им трябва рая – неука, покорна, за да бъде изпълнен девиза „Прост народ – слаба държава.” Думите на Хайтов се сбъднаха, но кой, кой да го послуша Хайтов. Хайтов и той като мене страшно много се вълнуваше и, както каза неговата дъщеря беше моя колежка в смолянския вестник, се бяхме видяли след смъртта и ми каза: „Болна България разболя татко!” (не се разбира) Вика: „Няма ш си представа колко тревожно приемаше татко събитията, които станаха след 10-ти ноември в нашата страна.” Да.

Пак за Възродителния процес – преди повече от 10 години обажда ми се главния редактор Иван Бунков: „Мухтаре, тука е Бюлент, кореспондент на вестник Милет, иска да отиде до Могилино.” До паметника - чешма на загиналото момиче, Тюркян, Тюркян чешма се казва тя. Във филма на Татяна Вайсберг, където се спомена и нейното име – куршуми са вадили от тялото на туй детенце. „Може ли такива зверщини да се вършат в 20-ия век!” С такова възмущение говореше (не се разбира) филма. Каква е истината? Викам: „Иване, тръгвам.” Но ние с Бюлент се познаваме, защото той беше тяхния областен кореспондент от Одрин. Дошъл с една кола и с един фотограф. Пък аз разбирам турски, любопитно ми беше да видя един турски кореспондент какво ще рапитва хората. Събра се на селото, 20-ина, 30 души се събраха около чешмата, разбраха, че има кореспондент на Милент, като почнаха:

-         Ние не искахме български имена, ние отидохме в Чорбаджийско да се съпротивляваме! - Това става пет години след, като започна организацията вече на протестите. – Обаче дойде целия полк от Панчура, спя ни, по три... хъ, патрондаши, стреляха с Калашников, за да ни разпилеят.

Бюлент (не се разбира) – опитен журналист:

-         Добре! Е, как така – цял полк, сума ти патрони стреля, а само една жертва?

Добре, че между тях имаше един по-възрастен и по-мъдър:

-         Аркадашлар (не се разбира) да кажем истината, сега хората са дошли тука, да чуят истината. Не, бе, те не стреляха в нас, стреляха във въздуха, за да ни уплашат.

Следващия въпрос на Бюлент:

-         Добре, майката на раменете си ли държеше детето, за да я засегнат куршумите?

Гледат се, чудят се какво да кажат и пак този мъдрец, то не толкоз мъдър, но честен човек:

-         Не, бе, виж кво стана: още с първия изстерл, ний бяхме – вика - пуснали напред да вървят жените и децата, майката, която държеше бебето – „бебето” – нямало е една годинка – като побегна и падна върху детето, спъна се и падна върху детето.

Жертва е на Възродителния процес, но едно е при нещастен случай – да паднеш върху детето и да го убиеш, друго е да вадиш куршуми от дете, срещу което е стреляно. Да, и по тоя повод също Мерсия Макдермот беше казала: „Няма друга нация, която така да се самоунижава!” И този филм го показаха на цял свят – какви мръсници сме! Да, да, какви безчовечни хора е имало едно време, да убиеш ти детенце! Така. Нататък разговора стана още по-интересен. Разказвам ти го с подробности, защото е много показателен. Бюлент пожела да влезем в някоя къща, да отидем и до друго село, ходихме освен в Могилене, в Чичево, във Веслец, Бенковски. Изумени от това, което видяха – нямаше село с неасвалтиран път, без здравен дом, без училище, без детска градина, без цехче, някое цехче, в което работеха хората. Като влезнаха вътре в къщите – обзаведени по-добре от нас. Наистина тоя район беше най-богатия, защото там се произвеждаше и най-добрия тютюн. Хората с ръцете си си издигнаха къщите. Деветдесет на сто от жилищния фонд... на два ката къщи си построиха. На въпроса на, оттук е много интересен разговора на Бюлент:

-         Абе, като Ви гледам добре сте живяли, бе. Защо искахте да дойдете в Турция?

Тука започна откровения разговор.

-         Никой не е искал, това беше едно организирано чрез заплашвания изселване. Който не дойде, да си му мисли. Който не тръгне, да си му мисли.

И: Заплашване от страна на кого? Кой ги заплашва?

Р: Заплашване от... някакви репресии. Много хора бяха заплашвани, не само там, че нещо лошо ще им се случи, който не се подчини.

И: А кой, кой ги заплашва с репресии?

Р: Тяхни си емисари. Тяхни емисари.

-         Обещаха ни, нали – турция, Юкзал едва ви чака, за всички ще има работа, квартири безплатни и т.н. Какво – вика – стана. Юруш тръгнаха – вика – хората. След един месец на Капъкале паднаха - да... кажи го бе!

И: Бариерите.

Р: Бариерите. И кво стана? Трагедия – на кого майка му там, на кого брата му там, разделиха ни. Да. С тая лъжа, че за всички ще има хляб. И с тая заплаха, от която всички се уплашихме. Че нещо наистина ще ни се случи.

Да. И тяхното заключение:

-         Живеехме много добре. Като братя. Хляб имаше за всички. Изучихме си децата без пари, лекувахме се безплатно. Вижте какви къщи си построихме! Тютюн, сядахме, листо непродадено нямаше. Много добре. И с имената бяхме свикнали. Ис имената бяхме свикнали.

Когато тръгваха, един чука на прозореца на колата:

-         Аркадашлар, ефендилер (фраза на турски) бир газета.

Сега да ти го преведа на български: моли ги да изпратят един вестник, да видим ще пишете ли това, което ви казах. Съмнява се дали ще пишат това, което те са казали откровено, което призна.

На връщане с Бюлент говорим, Бюлент вика:

-         Бе, очакваше ли тоя раговор?

-         Не, бе, абе ние съвсем друга истина знаем.

-         Повярва ли им на хората?

-         Е, как няма да им повярвам – викам - на хората! Ще пишеш ли?

-         Длужен съм да пиша.

Сега, дали им изпрати вестник, дали писа, какво е писал – не знам. Но аз като се върнах написах три страници дикато ми е всичко прясно в главата. На машинка. Аз и сега си боравя с машинка. Докато ми е прясно. Вечерта до 12 часа съм писал. Сутринта станах и скъсах писаното. Смятах да го публикувам. Викам: „Дядо Тодоре, ти какво правиш, бе? Ти знаеш каква бела ще си довлечеш на това?” Защо го скъсах? Само 24 часа след като бъде публикуван моя материал това население ще бъде мобилизирано, няма да намеря човек, който да каже: „Да, това казах.”, „Да, така беше.” Не знам и Бюлент какво е писал във вестника. Друго беше, ако си носех (не се чува). От това по-голяма защита няма.

И: Да.

Р: Кой може да ме обори? Уплаших се. Това става в окръга. Попаднаха под влияние на националисти турски, на турско влияние, на... И тези хора са много... ще кажа думата – прости. Простодушни, хайде, простодушни, по-мека дума и много лесни за манипулиране и много мобилизирани чрез вярата – това, което им кажат да го правят, се прави в името на Аллаха, в името на господа, тяхния господ, в името на тяхното добро. Затова трудно след това ще намериш. Половината ми приятели са турци. С много от тях говорихме за Възродителния процес. Всички го отрекоха като метод, но не бяха толкова ядосани. Ядоса ги това, че по тоя начин се постъпи.

Така, сега, кое е опасното за окръга...

И: КАто казвате, извинявайте, че Ви прекъсвам...

Р: Аз ще довър, да свърша и тогава ти, ако имаш допълнителни въпроси. Аз кат се пенсионирах, главния редактор Бунков вика: „Ндей мързелува, вземи да пишеш нещо!” И си бях измислил една рубрика „Зрелостници от училището на живота.” Направих 21 интервюта с хората, на които тук им мина трудовия живот. Целия си живот са го (не се разбира). Но си подбрах хора мъдри, хора, които има какво да ми кажат. И с уговорката – никаква политика, ще говорим за живота – на какво ги е научил, как са дошли, какво са работили, в името на какво са рабитили, да. Един от събеседниците ми, много мога да цитирам, но ще цитирам само бай Момчил Кирев, беше кмет на Гледка. Гледка беше една от големите общини, сега е квартал на Кърджали.

И: Да, да, ей тука, знам.

Р: А, така, квартал на Кърджали. На въпроса ми „Бай Момчиле, кое те притеснява най-много?” – „ДПС. Ще ни развали комшолъка.” Понеже бяхме на кафенце, у тях на кафе, мухабета. Викам:

-         Ако Доган дойде сега, ще го почерпиш ли кафенце?

-         Не ща да го видя, ако ще да е свети Доган. Знаеш ли – вика – Тошко, какво нъ чака от това ДПС?

Мъдър човек. И действително той, бай Момчил даде пример, вика:

-         Аз съм комшия с един турчин, един плет ни дели. И той имаше внучка, и моята внучка от детската градина докато завършат училище под ръчичка до училището, под ръчичка и кат са върнат. Кат сестрички. Разделиха се – вика – децата. Някой – вика – им внуши на тия деца да не общуват с българи.

Да, това е също задкулисна (не се разбира), която не се знае, не се знае от другите. Дори не се знае и от хора, които тука не са имали възможност като мен да беседват и занаята ми даде възможност да познавам много хора, да общувам с много хора. Да. Да, та това беше неговото, когато, въпросите са много, разговора ми е така: „Среща с номенклатурчик.” Той беше наистина номенклатура – и на ТКЗС-те беше председател, и на общината. Викам:

-         Бай Момчиле, би ли станал сега кмет?

-         Кво да правя? Да си клатя краката ли? Десет години не съм си взимал отпуската, за да можем – вика – това, което ни даваше държавата да го оползотворим като пари. Нямаше (не се разбира). Към Гледка бяха 12 села и махали, нямаше село и махала, където да не се строи нещо: чешма ли ще е , път ли ще прокараме, водопровод ли ще прокараме, училище ли ще строим, здравна служба ли ще строим. Десет години не можах да си взема отпуска от работа. С шфьора, Илийката – вика – сме ходили да разтоварваме вагони с тухли, керемиди, с цимент, строителен материал – няма кой, всичко на работа! Какъв кмет мога да бъда – вика – сега?

Говореше за това – какво строителство е (не се разбира). И друго, което, не само той: толкова много пари имаха общините, наказваха кметове, които не могат да си усвояват. Милиони връщаха. Имаше такъв случай, крумовградско ли беше или... (не се разбира) един кмет – тарикат. За него да кажат от някое село, друго село слагат два пръста, два пръста асвалт, на два пласта, само и само да. От Държавн контрол го бяха набарали, глобиха го, дадоха ми и протокол и аз направих едно фейлетонче. С какви пари е разполагала държавата – два пласта асвалт да слагаш, сега да нямаш пари дупка да запушиш на пътя. Дупка до дупка! Това стана с България, не само с (не се разбира). Държавата беше богата. Защо богата? Държавата произвеждаше, държавата плащаше. Няма значение дали цигари ще купиш, дали ракоийка, дали сол, дали брашно, дали някакво – държавата го произвежда, държавата слага парите на едно място – държавната каса. И сега се произвеждат и цигари, и хляб – всичко, но влиза всичко в частния джоб, парите са едни и същи. Консумацията даже може да е по-голяма сега, щото стоки колкот, стоките, м пари. Това, което е хубаво сега пък на новото, нали, сега заредени магазините – от пиле мляко. Но аз в един моите анекдоти бях писал, вика: „Откакто в магазините има от пиле мляко и от крави не може да се купи.” Да. Очи – пълни, ръце – празни. Другото притеснително за нас, кърджалийци, за района – турската икономика настъпва, завладя пазарите. Във вътрешността по не се чувства. Осемдесет на сто от стоките са турски. Осемдесет на сто! И магазините 80 на сто. Това ДПС между другото и затова бе създадено – икономически да помогне на Турция, не толкоз политическото му влияние, колкото икономическата намеса. Свободно сега идват тука турски бизнесмени, пазара е пълен с турски стоки и тук и таме, където има българско, обиколил ли си пазара? Доматите са български! Или пък обувките, магазина за обувки – обувките са български. И пълен, да, най-големия провал наш, български, национален – че загубихме руските пазари, съветските пазари. Турция десет пъти увеличи стокооборота с Русия и бившите съветски републики. Ние не само не си запазихме руските, намалихме. Друг пазар не ни трябва. Преди няколко години на мой баджанак зета беше в Узбекистан, Казахстан, той към някаква фирма работеше. Ми се обажда от... Узбекистан беше май:

-         Калеко, в Кърджали имате една фабрика за консерви. Моля ти се – вика – иди, договори цялата продукция идва, другата седмица ще я изкупим за Узбекистан и Казахстан.

Викам:

-         Калеко, имаше.

Кърджали, който е тютюнопроизводителен център, имаше и зеленчукопроизводство. Фабрика имаше със стотина души работници, на три смени работеха! Виж кво стана с ОЦЗ! Оловно-цинковия завод, който, колко, хиляда и колко работника имаше. Пари да им плаща, не само да им плаща – когато се проведе някакво градско мероприятие, да кажем фестивал някакъв тука, национален, спортно състезание, аз съм ходил, редакцията прявеше състезания по лека атлетика между Хасково, Кърджали и нашите лекоатлети, от ОЦЗ ходех: „Колко пари ви трябват?” За награди, така, да наградим. Не само това – ОЦЗ хранеше града, бе! Колко много печелеше ОЦЗ, сега да нямат пари! Освен това пет почивни станции имаше завода. Едната беше в Златните пясъци, аз съм ходил там, не на почивка просто да ги видим. То не е почивна станция – дворец. За кого е построен? За партийния секретар ли? Работниците ходеха безплатно да почиват. Освен там на Белите брези, има една местност тука, не знам дали си ходил, но много малки предприятия там си направиха и Оловно-цинковия също направи почивна станция. Райкови, тези, Райкови ливади край Смолян, Хайдушки поляни, край язовир Кърджали, аз съм си турист, мисля, че те похвалих, и сега си пътешествам, почивната им станция тука, край Кърджали – с изпочупени прозорци. А там ходехме дори туристите, може да влезем вътре, да си поръчаме кафенце, има хубав изглед към Кърджали, да се порадваме на Кърджали. Това стана с Кърджали! Ето, аз ти давам пример само с най-малкото, което е консервената фабрика и най-големия завод. Да. Нямаше село да няма някакъв цех. Да оползотворяват и свободно, щото тютюна не ти заема целогодишно времето. Сумати цехчета, дали ще е шивашки, дали, най-много цехчета имаше Арсенал. Казанлъшкия, военнопромишлената, разни детайли се про, примерно цехче за болтчета за нещо, но цехче но, да се създаде работа на хората, поминъка, да има. Изгърмя военната ни промишленост. Случайно ли? Първо дойдоха американските специалисти да ни прпоръчват трактори да правим там. И когато в Народното събрание се обсъждаше тоя въпрос, ако си слушал, от ляво, социалистите се опитаха да защитят военната ни промишленост, която е носела най-много печалби на България, станаха от дясно: „На вас, комунистите, само патрони ви дай и пушки! Няма да произвеждаме оръжие!” Не произвеждаме, но произвежда Америка, проивеждат другите. Увеличиха си тяхното ппоизводство. За тях не важи ли туй, бе? „Стига с това оръжие!” Но жалко, че, както казва, дано да си чел Атанас Буров?

И: Не съм, не.

Р: Атанас Буров, един... голям мъдрец. Бил е в царското правителство, и министър-председател е бил, министър на външните работи. След 9-ти септември го вкараха в затвора. Един мъдрец! И той щеше да бъде очистен както и другите, без съд и присъда да му видят сметката. Както много министри. Но той голям русофил. И това го спаси. И въпреки туй изгни в затвора. И там Михаил Топалов, един наш колега от „Вечерни новини”, го набара и направи информация, интервю, цяла книга. Та, в тази книга какво казва Буров: „Всичко е дал Господ на България, най-хубавата природа, няма по света такава хубава природа, държава с такава китна природа. Няма друга държава с такава благо, плодородна почва, благоприятен климат. Бог е дал на България трудолюбиви хора, умни хора! Едно не е дал Господ на България – политици и държавници.” Мартине, затова сме на това дередже! Как и преди, и сега. Аз го бях писал в моите гайди, рубриката ми „Шарена гайда, писана”, и фейлетони имам, и анекдоти имам, и епиграми имам. Та, там бях писал в едно фейлетонче - абе, шофьор да стане човек, една кола да управлява, трябва да минеш някакъв курс, на изпити, за да ти дадат книжка, че можеш да управляваш кола. Някой проверил ли е моженето на тия хора, да управляват държава? Имах такъв анекдот, публикувал съм го: „Дойде ли случаен човек на власт, оттам нататък нищо случайно не става.” Казвай сега, аз, нещо друго така, което...

И: А, много хора тези, тея години, 90-те, ги наричат „преход.”

Р: Как?

И: Говорят за „преход.”

Р: Така.

И: Тия, 90-те години. Вие съгласен ли сте, че имаше преход?

Р: Имаше. Много лош, много лош преход към по-лошо! Да си кажем, така, откровено – аз бях антикомунист. И не мога да бъда и друг след като са ме изселвали, дори не ми дадоха да завърша и висше образование! В мойта характеристика пише „Произхожда от богато търговско семейство, реакциооно настроен.” Да. Така че нямах добро отношение към комунизма. Като дойде 10-ти ноември, жената е свидетел – плаках от радост и скачах, че няма да ги има комунистите. Сега знаеш какво викам? „Да живее социализма!” Значи и от комунистите по-лоши хора има. Но, друго да знаеш, а, това го има в разговора с бай Момчил:

-         Бай Момчиле, защо загубихте властта, бе?

-         Ний сме си виновни. Ние кривнахме. Изопачихме идеите на социализма.

Да. След 10-ти ноември в „Работническо дело” беше публикувано писмо на активните борци на фашиз, против фашизма от Варна до Тодор Живков. Предупреждават Живков: „Другарю Живков...” Дай да заплим още! Да запалим ли?

И: Да, разбира се.

Р: Да не те?

И: Не, ни най-малко!

Р: Да, жената ме предупреди: „Недей се вълнува – вика – много! - щото тя ме разбира как разговарям – Ще вдигнеш – вика – кръвното.” И за друго ме предупреди. Аз и тебе предупредих вчера, викам: „Бе, моя стил на общуване е малко, така, несериозен.” Обичам да се шегувам и жената все ми вика: „Стига си се правил на палячо!” И по тоя повод, за забележката на жената си написах автоепиграма: „Зная как да се оправя в този свят освирепял – на палячо ще се правя и на старец оглупял. Ако кажат, че съм старче, дето, види се, изкука, мене, кажа си, Мухтарче, хич да не ти пука!” Да.

Та, къде прекъснах, за какво говорих аз?

И: За изопачаването на социализма според този Момчил.

Р: Да, да, а да, това, което активните борци против фашизма бяха предупредили бай Тодор: „Изопачават се нашите идеи. В партията влизат хора, които нямат нищо общо с нашата идея – кариеристи!” Това е единия пример, публикуван в Дума. Друг, мой личен контакт, сестра ми жени момчето си за дъщеря на активен борец. От Локорско. Бай Иван. На Бай Иван единия му брат е изгорен жив в пещите на полицията преди 9-ти септември. Другия му – партизанин в Чавдар, а той е бил ятак. И той, и той е активен борец против фашизма. Беше ми дошъл на гости веднъж на сестра ми, поканиха ни и си говорим с Бай Иван. Знайш кво ми каза Бай Иван?

-         Абе, свато, ти си журналист, бе! Бе, пишете, бе! Абе, ний не сме се борили за това, бе! Изопачиха се нашите идеи, бе! Ние, ако знаехме, че така ще стане, нито един нямаше да отиде в балкана, бе! – Да. – Ний не сме довели борбата докрай, бе, пишете, бе! – Викам:

-         Бай Иване, свато – „свато” си викахме – щом борбата ви не е доведена докрай, вие сте се борили за тая власт, за тоя строй, доведете си я докрай, бе!

-         Прав си, наистина ний, които докарахме 9-ти септември, трябва да продължим. Но знаеш ли какво ще стане с мене? Първо приятелите ми ще ми кажат: „Бе, Бай Иване, бе, натискай си кокалите, бе! Нали ти дадоха народна пенсия, бе! Добре ли си, добре си!” Това не е нищо – парите. Може да ме изкарат ревизионист, а едва ли не и враг на партията.

Щото имаше и такива истински, честни комунисти, които, да, виждаха провала на партията, виждаха, че се изопачава идеята, виждат, че... кариеристи влизат преди всичко. Защо й трябваше на тая партия един милион, милионна партия да правят? Абе, останете си там сто хиляди, ама, когато мине човек пред комунист, шапка да му свали! Та, както каза и Момчил, Бай Момчил – „Ний сме си виновни!” И той каза, че „В нашата партия влезнаха много, много – вика – псевдокомунисти и моето мнение е, че точно тези псевдокомунисти провалиха един по-човечен строй!” Което аз сега го признавам. Казах че съм плакал и скачал от радост. Викам: „Бе, не беше лош строя, лоши бяха хората! Които, дааа, се заеха да го строят.” Но защо не успяхме да го построим? Защо не вървяхме по правия път? Една година дойде Жириновски в България. Познато ли ти е това име?

И: Да, да.

Р: Да. Жириновски е едно златно колело в руския парламент. Напочивка беше в Сандански и колеги бяха го хванали в басейна, къпеше се и му правеха интервю. Бай Тодор беше в затвора. И какво каза за Бай Тодор: „Защо сте го затворили тоя човек, бе? Какво е виновен човечеца, бе? Всичко се диктуваше от голямата червена звезда – Кремъл. Ако той не слушкаше, друг щеше да бъде.” От там идва, ние се учехме от богатия съветски опит. Те имаха богат опит, но не за подражание. Затова и рухна социализма. И там беше пълно (не се разбира). Та, Съветския съюз не можа да попадне и той на (не се разбира). Това е моето мнение за провала на строя. Но, една моя епиграма, която съм я публикувал: „То добре се отървахме от активните борци, но пък налетяхме на активни хитреци!” Не са по-малко опасни.

И: А Вие споменахте, че сте имал много приятели турци.

Р: Много?

И: Приятели турци. Казахте, че имате много приятели турци?

Р: Много! И сега.

И: А покрай, покрай Възродителния процес, покрай тези протести, покрай изселването обтегнаха ли се, промениха ли се отношенията ви тогава?

Р: Не, не. Абе, нали ти казах...

И: Не е имало напрежение между вас?

Р: Ако някой ме срещне, вика: „Ей, да знаеш, аз се казвам така! - На шега го казва, де. – не съм – вика – Хасан, а съм Иван. – примерно. На шега го казва, не го казва с яд. Но имаше... хора, които се противиха. Имаха, да. Но те пострадаха, тях ги изселиха, насилствено ги изселиха. Имах един приятел Мурхарадин Фаитов – художник, карикатурист, използвах го за моята страница, веселата, правеше ми карикатури, той се опъна много и го изселиха. Не само той, тези, които бяха... се съпротивляваха, тях ги изселиха наистина насилствено. А другото беше подлъгано. Нямаше да се изселят другите. Да. Най-много 10 процента доброволно да са се изселили. Мхм. Имахме една...

И: Повечето се върнаха след това?

Р: А?

И: Повечето севърнаха след това, голяма част се върнаха.

Р: Ами, тези, които се върнаха знайш кво казват: „Не ни приемат за турци: „Вие сте гяури!” Какво да правиме? „Гяури” ни наричат.”, българи. Да. Те също имат, някои от тях сведения. И защо ги наричат „гяури?” Защо не гледат с добро око на тях? И друго, което споделяха: „Сто години са след нас.” И наистина бяха. Но Турция икономически се възмогна и сега са много, много по-добре от нас икономически. Затова държат сега и се гордеят, че са турци, защото слабия винаги търси гръб. Кой гръб е добрия гръб? Да.

Буров, пак да се върнем на него, в тия препоръки, които даваше: „България е малка държава. Към нея винаги се проявява интерес, защото е на много важно геополитическо разположение. Трябва да имаме все пак някой гръб. Няма по-удобен гръб от руския. Дръжте се за Русия!” Човек, който комунистите го осъдиха да изгние в затвора, каза: „Дръжте се за Русия, няма по-голяма!” (не се разбира) Най-голямата беля, която направиха, това е... Не ни трябваше друг пазар, бе! Само руския пазар ни стигаше, за да работят предприятията. Да. Закрихме предприятия, открихме път за произведено в чужбина. Това стана. За съжаление. От малоумни ръководители. Другата голяма беля, пак в Буров. Ще цитирам. Ако не си я чел, непременно я прочети, на Михаил Топалов е тая книжка, интервюто му с... „Дръжте се за земята! Няма по-плодородна земя от българската. Населението на земята се увеличава и ще огладнява. Това, което е нефта в арабските страни, нашата почва, която може да ражда по две реколти на година. Но няма – вика – да изнасяте домати, а всичко, което може да се произведе от домата. У нас да се произвежда. Да се създава лека хранително-вкусова промишленост. Това е бъдещето на България.” Знайш ко каза в книгата: Защо ги разправям тия хора? Комунистите, които дойдоха на власт са глупави хора, няма да ме послушат.” Туй и стана. Да. И все пак ТКЗС-тата произвеждаха, изнасяха. Наскоро в „Трета възраст” четох един, който е бил председател на ТКЗС: „Не смогвахме – вика – да произвеждаме и да изнасяме камион след камион за всички страни.” Най-голямата беда, която направи Нардното събрание – когато се обсъждаше закона за земята, няколко, може би седмица се обсъждаше. Отляво социалистите казаха: „Абе, да си оставим кооперациите, в цял свят земята се комасира. В цял свят се обединяват селксите стопани. Ще разпарчосаме тая земя, ще се върнем към ралото, ще направим голяма беля.” Георги Марков, върлия СДС-ар: „Ние от комунисти акъл не искаме, два пръста ви е акъла, бе!” Приеха го закона за разтуряне на ТКЗС. Александър Йорданов, който беше председател на Народното събрание каза, стана прав: „Отворете шампанското, падна и последната крепост на комунизма!” Стана един отляво: „господа, пийте си шампанското, много скоро ще разберете каква голяма беля направихте.” Нито Полша, нито Чехия, имам приятел от Чехия, не приятел, а син на мой братовчед в Чехия живее, сега е тука, не си разтуриха кооперациите. Е, не са старите ТКЗС-та с партийния му секретар, с (не се разбира) председателя, но е кооперирана земята. Един мой съученик от гимназията Симчо, Насим Алберт Коен, кат завършихме гимназия, той завърши медицина в Париж, сега е най-големия хирург в Тел Авив. Преди 10-ина години беше дошъл, събрахме се съученици и с него имахме и извънреден, така, разговор, вика:

-         Бе, Тошка, абе що си развалихте ТКЗС-тата, бе? Най-прогресиращите земеделски стопанства в Израел са кооперациите.

Там се наричат камацута. Но те си определят и цената каква ще бъде, те си произвеждат, определят какво да произвеждат, на каква цена да го продават. Няма камацу без цехове – да се консервира произведеното, дето е. Да. И той каза:

-         Абе, целия свят се кооперира, вий така...

Виж какво го вълнува един лекар! И то от (не се разбира). „Абе, голяма беля – вика – направихте, бе!” Да. Аз също смятам, че това е една от големите, големите грешки. Да си останат кооперациите, тези, които имат земя, да си получават тяхното, но, ей сега виж в нашия окръг с орало орат. Да не говориме за големите кравеферми, овцеферми, птицеферми. Една наша диетоложка, лекарка, веднъж говори по телевизията, призова българите: „Не купувайте американски птици - пилешко – това са помпени, изкуствено.” Да. Аз взех отношение във вестника, пак в моя си стил, хумористичен: „Абе, какво стана, бе? България, която хранеше с нейните птицеферми цяла Европа да внася сега отрови, да натрови България!” Но това е борбата след, бъдещето, това е новия свят – борба за пазар. Да. И то много, много непочтена борба. Хитреци, и не, то не само хитри, но и подмолни! И подмолни! Много хора от нашите политици го направиха от глупост – разпродадоха печеливши предприятия. Други им беше платено, за да продадат заводи - печеливши! - за по долар – два. Но трябва много да се чете. И то от различни източници. За да се знае какво? Друго, отношение, което съм взимал във вестника, когато се появи тоя, синът, с Пимен, когато Петър Стоянов стана президент, около мецес след това във вестник „24 часа”, можеш да го намериш, около месец, след като министър, президент стана Петър Стоянов цяла страница, мисля, че беше десета, със заглавие: „Господин Стоянов, Вие не сте българския президент.” Автор на писмото е български емигрант в Америка и то политически емигрант. „Защо – каза – се заклехте пред Пимен? Защо целунахте кръста и евангелието, което той ви поднесе? Трябваше да положите клетва пред Максим! Легитимния патриарх на България пред света е Максим!” За да разберете откъде се появи Пимен, Фори Светулката, ще ви цитирам какво каза Збигнев Бжежински. Трябва да познаваш това име?

И: Да.

Р: Да, Збигнев Бжежински е, умствения тръст, поляк, американски, който пише, това го цитира емигранта: „С комунизма е свършено, следващата наша цел – църквата.” „Разбрахте ли, господин Стоянов откъде се появи синода? Очаквайте сектите! Очаквайте клевети към православната църква!” Нещо, което наистина се случи. Да. И ченгета ги изкарахме, и мръсници ги изкарахме, какво ли не само и само, да, държава, където бият две камбани, не става държава. Да. И това е планирано! И другото планирано също съм взел отношение. (размяна на реплики със сервитьора) И, понеже знаех, че може и да стане, нося го нарочно, щото е много показателно, много показателно – „Трета възраст”, 25-ти брой от 2007-ма година: (чете) „Реализира се мечтата на Дълес. Преди години американският сенатор Ален Фостър Дълес каза: „Ще хвърлим всичкото злато и цялата сила на САЩ за промяна на ценностите на хората – в бившите социалистически страни – ще поощряваме автори, които втълпяват култ към секса, насилието, садизма. Нужни са писания, осмиващи честността и почтеността като ненужни отживелици. Простащината, наглостта, лъжата, измамата, пиянството и наркоманията, животинския страх – да, което сега изпитваме – между хората и още много други пороци трябва да се раздвижат. Така ще разклащаме поколение след поколение, че... ще предизвикаме ерозия и развращение на младежта, ще създаваме човек с консумативна психика на елементарен потребител. Всичко това ще създадем под девиза „Защита правата на човека и на гражданските му свободи!” Видя ли откъде идва всичко? Но жалко, че такива документи, публикувано в „Трета възраст”, другото, което беше публикувано в „24 часа”, никой не се разтревожи, да се притесни, да реагира, да. (събеседниците обсъждат плащането на сметката) Разбра, че кара 84, нямам още 84, чак октомври месец. Когато станеш на моите години, да ме викнеш на рождения ден, да ти изпея една родопска песен.

И: Добре!

Р: Да, желая ти здраве, разум, не се увличай по партии – това е отрова, това е отрова! Да. То и няма партия, по която да те. Аз не крия, че вече сърцето ми е ляво, но, жалко, няма кой да осъществи тая идея. Едно време Съюза на българските журналисти организираше курсове 6-месечни в Банкя, имаше програма всички журналисти да научат по един западен език, чужд език. Първи отиде главния редактор, 6 месеца учеше руски, след мене отиде Михаил Иванов – английски, аз бях третия – френски. Но трябва да имаш и някаква основа. Аз в гимназията съм имал две отлични бележки, никога не съм имал петици – френси и математика, много ми вървяха. Та, имаше предварителна проверка доколко имаме основа, не започваме от АБ. Шест месеца учих френски. Курса беше 7 месеца, единия месец беше във Франция. Бяхме в Париж една седмица, да го разгледаме, след това в град По, той е в подножието на Пиринеите, едно 100-хилядно градче, но имаше международна школа за чужденци, които изучават френски език. Но преди да отидем бяхме си обещали – никакво общуване помежду ни, общуваме с другите, за да можем да си усъвършенстваме езика. Моя събеседник стана една баба Роза от Америка, детска учителка, учителка, но решила на собствени начала, на собствени разноски да дойде, да усъвършенства и тя френския си. Та баба Роза се оказа жена, надъхана със социалистическите идеи. Чела е Карл Маркс, Фридрих Енгелс, Капитала. Вика: „Тошко – тя ме пита, аз не казах, че съм Тодор, Тошко – аз съм за социализъм. Ама как – вика – на практика ще стане, бе? На практика - вика – може ли да стане?” И ми даде следния пример: да сложим две дечица, които още не са проходили на едн легло, да им пуснем една играчка. Ами, те ще си издерат очите кой да вземе играчката! Това е вроден човешки егоизъм. Как ще се изкорени? Социалиста, комуниста трябва да мисли преди всичко за другия, другия да бъде добре. Да. Затуй тя каза, че „С двете ръце бих гласувала за социализма, ако се намерят хора, които могат на практика да осъществят тази хуманна, човешка идея.” Та и тези, които станаха партизани, които се подлъгаха, подлъга ги, подлъга ги идеята – братство и равенство, но какво стана? Беше забравен тоя девиз. „Свобода, братство, равенство” – това беше девиза. Така, може да ти дотегнах, но дано да съм ти бъдел...

И: Не, не, не.

Р: ...да съм ти полезен. Не случайно ти казах...

И: Бяхте много полезен.

Р: ...част от биографията си, че съм от репресираните, не съм бил никога член на ком, да не ме изкараш червена бабичка за това, че защитавам ком...

И: Не, не, в никакъв случай.

Р: Не ги защитавам. Напротив – колкото съм ги мразил сега повече ги мразя, защото мръсници, кариеристи. А и тази епиграма, която ти цитирах ми е достатъчно показателна.

И: Да.

Р: „То добре се отървахме от активните борци, но пък налетяхме на активни хитреци!” Още една епиграма да ти кажа ли?

И: Кажете!

Р: За „Епопея на самозабравилите се” – нашите депутати, на нашите депутати съм: „Българио, за тебе те споряха! При всеки публичен дебат, те твойто име сал мълвяха, а ний умирахме от глад!” Това са нашите самозабравили се. Още една, Въздишка: „Въздишам безполезно, душа ми стих реди. Отечество любезно, как хубаво бе ти!” Така. Ами, дано да съм ти бил полезен!

И: Да, да, много полезен ми бяхте. Аз се надявам да не съм Ви изтормозил много.

Р: Това е мое мнение. Добре е, разбира се, и повечко, да, истината е в събирането на повече мнения, защото оттам ще се нямери, ще намериш и противо, да, хора, които ще ми противоречат, които няма да са съгласни. Аз ти казах – мои най-добри приятели, които, наистина и те бяха репресирани, не искаха да ме видят затова, че не исках, дори не бях член на...

И: Съюза на репресираните.

Р: ...на СДС.

И: А, на СДС!

Р: Това е моя позиция. Не членувам в никоя партия.

И: А защо, защо не членувахте в СДС? Вие казахте, че...

Р: Ей това ще го занеса на жената.

И: Разбира се! Казахте, че сте се радвал, когато...

Р: А?

И: Казахте, че сте се радвал, когато е паднал Бай Тошо?

Р: Да, защото се надявах, че ще дойде по-добро.

И: Защо не членувахте в СДС тогава? Защо не влязохте в СДС?

Р: В университета ли?

И: В СДС.

Р: А, в СДС. Ходих няколко пъти на заседания на клуба на дейците на културата. Леле! Като взеха да идват едни СДС-ари! Какви СДС-ари! Това е боклука на града! Отчая ме, отчаяха ме нашите местни СДС-ари. Отрепки! И кариеристи. Това ме отчая. А имаше и друга позиция, нали, да, все пак аз си имах намерение да продължа да пиша. Аз имам издигнат девиз пред мене си – „дядо Тодоре, вместо да мислиш за глупости, пиши глупости!” Докато ги отсея тия глупости има, да. Та моето отчаяние дойде от тези, пак имаше псевдо, комунистите бяха псевдо, демократи. Какви демократи, бе! Кви демократи! Да. Много, много, напираха хора, които търсеха някаква стълбичка да се изкачат нагоре. Нямаше, такива бяха и хората, да ти кажа, в голямото СДС горе. Не знам СДС-ар ли си, какъв си?

И: Ми, не, сега никакъв не съм. Никакъв не съм

Р: По-добре, по-добре, за да имен, да. Бях в Петково. Всяко лято съм там. Сега юли, август съм горе. Мой съученик и първи комшия беше, той почина, лека му пръст, Кирил, професор Кирил Киряков. Професор Кирил Киряков беше 14 години шеф на икономическия отдел към Българска акдемия на науките. Разбира се – номенклатурчик и той. Прочетох в, когато беше тук Ан Макгърк, тя беше представителка на Световната банка, в Труд. Имаше представление в София. От София ли си ти, откъде си?

И: Да, да.

Р: А?

И: Да, да, от София съм.

Р: Е, ти го помниш това представление. Дадоха Аида, операта Аида...

И: На открито.

Р: Пред мавзолея. Приспособиха мавзолея. Ние сме имали оперни певци и опера на световно ниво. На другия ден излиза във вестник Труд една малка информацийка, мнение на Ан Макгърк. Възхитена от това, което е видяла: „Абе, как може да правите такива чудеса, а да не може да намерите 5-6 души да ви оправят икономиката, бе?” Виканах аз Кирчо, моя приятел, викам: „Наборе, ела да пиеш една раки, една, едно кафенце.” На нашия двор. Ние всеки ден пиехме - ту на техния двор, ту на нашия двор. Викам:

-         Я прочети тука.

-         Права е жената.

Викам:

-         Бе, Кире, ти си бил 14 години шеф на тая икономика, познаваш всички икономисти. Виж кво вика жената! Нямаме ли 5-6 души, които да оправят икономиката.

-         Ние имама – каза – икономисти, които не само нашата икономика - и външана икономика мож да оправят, но не ги познавате. Изолираха ги.

-         Добре – викам – познаваме тези, които излезнаха на сцената. Между тях няма ли някой, бе? – Вика:

-         Най-добрия икономист е Иван Костов, много умен! Но да не дава господ Иван Костов да оправи икономиката! Щото той ще си оправи най-напред личната икономика, родата, личния интерес, нищо за страната няма да допринесе. Кариерист!

И даде следния пример. Имали са едно вакантно место, в неговия там. Венци Димитров, той – също СДС-ар, помниш ли го Венци Димитров?

И: Да, да.

Р: Той се изтегли малко, не е на аван-сцената - ми препоръча Иван Костов:

-         Дай да го вземеме – вика – много е умен, много добър – вика – икономист.

-         Добре – вика – да дойде!

Дойде – вика – Иван Костов и ми поставя условия: „Ще дойда, ако ме направите член на Партията.” Изгоних го. Изгоних го. „Ако ми постави, ако ме направите член на Партията.” Изгоних го.

Още един пример с Иван Костов. На брат ми дъщерята завърши икономика. Иван Костов е предавал там икономика. Събрали се, тя вече била абитур, абсолвентка, събрали се икономисти да чертаят следваща 5-годишна програма на Партията, за икономическото развитие на страната. Най-активен беше Иван Костов: „Това трябва да направим, това трябва да направим!” И чука – вика – по масата. Да. Някои по, така, сдържани хора казва:

-         Абе, Иване, няма да стане това нещо, много са големи тези...

-         Щом нашата партия каже, ще стане!

Нито е член на партията, нито, виж как: „Щом нашта партия каже!” Кариерист! Така че грешиш. Не че го познавам, не го познавам, но е един от хората, които нанесоха много, много големи щети на България. Той е и главния виновник да се прекъснат тези икономически връзки с Русия. Той не до, той беше русофоб. Абе, бъди русофоб, но преди всичко трябва да те интересуват икономическите интереси на България, бе! Ти пак не си обичай Русия, ама гледай къде има пазари, да изнесеш стоката! Той е виновен за продажбата на Балкан за един долар и за Кремиковци, и за какво ли не. По негово време станаха най-големите золумлуци, най-големите продажби и... да. Ще излезе наяве и таз, да, и тази истина ще излезе наяве. Няма скрита истина. Години минават, но има, има документи, които доказват какви, кой е управлявал България. Но жалко, че за тези 23 години, да, не можа да попадне България на добро, нито едно, всяко правителство беше по-лошо от предишното. (респондентът коментира настоящата политическа ситуация, чете и рецитира свои епиграми) Хубаво е да се правят такива проучвания. Не само в окръга, нашия е по-специфичен окръг е тука, тябва наистина по, по, по-широки обсъждания да се правят, но трудно ще намерите турчин, който ве, турчин, който вече, след Възродителния процес имаше още хора, които откровено говореха. Сега, първо от страх, от страх не смеят да кажат нищо против ДПС, нищо против Доган. Макар че не го обичат, не го обичат, те много добре разбират, че той е мошеник, който, да, трупа лини богатства, но тея богатства не са негови. Отдолу идват парите. Да. Трудно ще намериш. Това е хубаво и с турчин да се срещнеш.

И: Срещаме се, срещаме се с доста турци.

Р: Хубаво е и с турчин някой, ама просто не мога да ти посоча. Има, имах един приятел, кореспондент беше на вестник Енишик, турския, Сеид Каримов и като приятели колеги, и колеги по планина, той беше също много добър турист. Винаги с него сме излизали в командировка и винаги сме ходили в комадировка, където кола не ходи. Обиколили сме целия окръг. Той, докато почина не знам, ама той почина преди 10-ина години, дали тези следващите години щяха да го променят, но казваше, Сеид казваше: „Абе, не беше лоша идеята. Хубаво беше да бъдем една нация.” И той е чел много, и той вярваше в тия български корени. Да. Мхм. Така. И на тебе я препоръчвам, ще намериш в библиотеката, айде, не ги чети всичките – Стефан Герлах, запоши го, бе! Немски пътешественик, Стефан Герлах.

И: Имам го записано.

Р: А тука го записа, да. Само, не, да видиш какво е правил. Защо сега в Турция толкова много, не само Турция и ДПС не прека: „Аман, бе, аман от тоя възродителен процес, бе!” За да забравим другия процес - асимилационен, който се е вършил 50 години. Виж как ни отклоняват вниманието. Кърджали и България едва ли не – столица на етническия мир. По тоя повод ще цитирам пак моя епиграма: С анадолски мурафети етнолюлка ни дондурка и превръща народ клети в послушна мижитурка. На мижитурки ни направиха! Виж как се разбора етническия мир у нас – каквото щат да правят, ние да мълчим! Мир да има! Да, но тоя мир става за сметка на нашите национални интереси. Евала на Турция! И държавници има, и политици има, национална политика има. Имахме една колежка – Зайнеб Арифова. Работеше, Нов Живот имаше и турска страница. Изсели се, в Истанбул е. След една година дойде. Дойде ли, най-напред ще ме викне, така да се, на кафе. И разказва спомени. Вика: „Тошо, леле да видиш каква национална, националистическа политика се води в Турция.” Това, което и Дога н го правеше: „Турците са най-умните, най-силните, най-уважаваните хора!” Най, най, най, най! „И идват и” вика, тя е учителка по руски в някаква гимназия там. И каза, че руския език е сега най-популярен, по-популярен от английския. Не заради друго, а заради алъж-верижа. Тя ми каза, че десет пъти Турция е увеличила стокообмена, да, с Русия и бившите съветски. Та, вика: „Бе, като ги слушам – вика – хванах се за главата, бе. Срам ме хваща, навеждам главата. Бе, тия хора за война ли се готвят? Какво е това? Турция най, най, най, най!” И друго: идват предварително в гимназиите и проучват – най-добрите ученици. До един от пълните отличници ги приемат във войската и да обучават военни. Пращат ги в Америка. Виж каква политика имат! Имахме среща с журналисти от Одрин. Още бях в редакцията. Или бях пенсинер? Пенсионер бях. Да. Но си ме коткат от редакцията, когато. Имахме среша с журналистите от Одрин. В един хотел бяхме. Зад хотела – едно игрище. Мач ще има. Аз, нали, като запалянко, спортен редактор гледам. Публика наоколо, издига се турското знаме, турския химн се пее. Ми, чакай, викам, да не е някое международно състезание? Отидох, разпитах какво има – градско първенство. На най-обикновено градско първенство химна се пее и от футболисти, и от зрители. Няма канцелария в Турция да няма турското знаме. На всяка кола – турското знаме. Така се насажда любов към родината. Зейнеб Арифова, която беше възмутена от тая политика и не може да си обясни защо се води, дойде след 2-3 години пак и я запитах: „Още ли те дразни това?” „Не, вика, бе, Тошо, взех да се гордея и да се тупам по гърдите, че и аз съм туркиня.” Това е целта. В гръцката конституция е записано: „От главните задачи на гръцкото образование е да насажда нацио, да учи децата на патриотизъм, на родолюбие, национализъм.” В конституцията го има! А при нас думата „национализъм” стана мръсна. Три неща трябваше да станат мръсни у нас: Държавна сигурност трябваше да стане мръсна, за да могат сега свободно да се развяват и мафиоти, и чуждестранни сили и тая епиграма, не, то не беше епиграма: „Чужди сили напипаха слабото ни място – слабите ни политици!” А държава без държавна сигурност е разграден двор. Има една книга на Димитър Пандов. Трийсе години Димитър Пандов е работил в Държавна сигурност, направление турци. И е следял турската държавна сигурност какви агенти е търсила, какви агенти е вербувала. „Над 50 души тяхни агенти хванахме и ги осъдихме. Над 50! За моето 30-годишно, 30-годишна работа.” От десети ноември досега агентите на турската МИТ, МИТ е тутрското държавна сигурност, се удвоиха, а няма нито един задържан, нито един осъден. Превърнаха България в разграден двор. Мафиоти и чужди интереси търсят държава с, без държавма сигурност. Другото, което ще, трябваше да стане мръсна дума – думата „националист.” Била отживяла времето си едва ли не. (разговорът продължава на конспиративна тематика) Разговарях откровено. Не крия нищо, не се и срамувам, защото имам право повече от всчки да говоря. Да. Това право ми го дава туй, че съм пострадал човек. И все пак и другото, което ме задължава да не плюя чак толкоз много – 34 години ме държаха в партиен орган, вестника беше орган на Окръжния комитет на Партията и Окръжния Народен съвет. Щом са ме търпяли, много ли сега да плюя? Не е честно. Да. Сигур са ме държали, щот съм им бил полезен. Мисля, че бях добър редактор и на рубриката „Хумор и сатира”, и на спортната рубрика. НАшият съюз на българските журналисти редовно правеше преглед, списание „Български журналист” имаше преглед на отделни рубрики. Винаги са ни хвалили и спортната рубрика, и веселата като добра. И на национални срещи сме се срещали, и така. Дано не звучи като самохвалство, но сигурно съм бил полезен. Но това не е достатъчно. Трябва и, и да бъдеш човек. Когато се пенсионирах, главния редактор ни беше Нешо Павлов, с него бяхме набори, не, той е една година по-голям, пиеме си една вечер ракийката в ресторант Русалка. Викам: „Нешо, да ти призная ли? Работил съм на пръсти, Изкарах на пръсти, викам, треперил съм кога ли ще ме уволните. Абе, аз от време на време си пущах и някои шегички, някое анекдотче. Абе, как ме търпяха, бе?” Знайш кво ми каза Нешо? Вика: „Ти имаш една, едно чувство за хумор, което ти служи като броненосна жилетка. Като видиш, че става напечено и го обръщаш на смях. И друго, което е по-важно – много те ценеше Георги Петров, първия секретар. Като човек и като перо. Най-големия твой защитник беше първия секретар на Окръжния комитет на Партията. Той знаеше, че си син на репресирани, но не даваше лоша дума да се продума срещу теб. А най-големия твой враг беше генерал Мирчев, шефа на МВР.” Кой го назначи тоя човек! Абе, вие знаете ли кого сте назначили. Да. Той е бил за моето уволнение, но не можал да надделее. Явно Георги петров беше по-голям авторитете. Така че съм имал и приятел, и врагове. Но Георги Петров гроба му е близо до мама. Когато ида да заплая свещ на мама, паля свещ и на Георги Петров. На Георги Петров паля свещ! „Много, вика, те ценеше. И като човек, и като перо.” А не знаех. Аз го научих това, Георги Петров вече го нямаше. Ако (не се разбира), щях да му стисна ръката и да го прегърна. Първи секретар на Окръжния комитет на партията! От тука къде те водят пътищата?

И: Ами, ще се кача към стаята. Само един много кратък въпрос. Вие казахте, че Държавна сигурност е била много полезна. А Вие все пак сте пострадал много от Държавна сигурност. Все пак по какъв начин беше полезна тя?

Р: Аз писах, писах, писал съм за отношението към Държавна сигурност – не бива да се слагат в един кюп доносници, които са клеветили, злепоставяли хора и на тая база да градят кариера. Има хора, които наистина, както Димитър Вандов. Той не се е занимавал с мене и с тоя, следял е непрекъснато какво, и друго, което каза той в книгата си, а и аз съм свидетел, тука в Кърджали, знайш колко пъти е осъмвал Кърджали с турско знаме? Благодарение на органите на Държавна сигурност се изнамираше човека, който е побил И ние сме го публикували и знамето във вестника. Публикували сме и на един чин ученически: „Кодили сме ви, пак ще ви колим!” И такива надписи. „Да живее Турция!” „Смърт на България!”

И: а това по кое време?

Р: Това е в тия, тоталитарните времена. Да. Ако не беше Държавна сигурност, щяха ли да ги открият тия хора? Да. Друго – наскоро стана въпрос, някой вестник пишеше - Държавна сигурност откри „История славянобългарская” в този, манастир, на Халкидики и донесе. Държавна сигурност донесе „История славянобългарска” в България. Кой я върна мислиш? Стефан... Петров, тоя, бе, президента, бе...

И: Да, Петър Стоянов.

Р: Петър Стоянов я върна. А Държавна сигурност години наред е работила. И тежко му пък, тежко на държава без държавна сигурност! Имаше един друг материла в 24 часа ли Труд, та това мнение е от там. Особено без икономическа сигурност. Венци Димитров, СДС-ара, бяха го окепазили и него. Призна си човека: „Да, донасях, вика, на Държавна сигурност, но какво донасях? Поставяха ми за задача като излезна в чужбина: „Виж, примерно, как върви месото! Виж коя стока е по-скъпа от нашите, виж къде има празни пазари.” Той Венци беше икономист. И много добър икономист. „И това съм, вика, донасял, не съм кепазил хора! Това беше, вика, моята задача.” И един, който го е вербувал каза, писа във вестника, да го защити: „Имахме намерение Венци да го направим щатен, но е, вика, плямпало, много плямпаше, нямаше задръжки, а човека от Държавна сигурност трябва да не го. Щяха да го усетят, че е наш човек.” Как да келпазим тия хора! От дете съм, окелпазиха баща ми го накараха, изкараха враг или, същата Държавна сигурност е имало и в Русия. Четох един материал. На руски го четох. Аз смятам, че се справям с руския, турски и френски. НА турски беше, на руски беше. За тяхната държавна сигурност. Един от Минск следовател. Каква мръсна държавна сигурност са имали, имали са и държавна сигурност и те, но какви клеветници са имали. Примерно не си ми добър колега, искам да ти заема местото – иде и го наклевети: „Тоя говори против Сталин! Тоя каза това и това против Ленин!” Без да проверят дори верно ли е, веднага го арестуват. Плащаха на такива доносници. Алкохолици, не им стигат парите, за да вземе някой лев, отиде и наклепе някой. Това е мръсната Държавна сигурност. Това са клеветниците, доносници. Тези хора, не само имената - и снимките им трябва да се публикуват във вестника. Но не бива да бъдат в един списък с хора, които наистина са работили за просперитета на държавата и държавните интереси, а не интересите на Тодор Живков или на Сталин. Аз писах и точно това съм казал: не бива да ги, хора има, на които шапка трябва да им свалим и да им благодарим, че са допринесли нещо за България!

AttachmentРазмер
Intervyu_T_Muhtarov_Martin_Petrov_Kardzali_06_2012.doc159 KB