ИНТЕРВЮ НА МАРТИН ПЕТРОВ С МЮМЮН ИСОВ, КЪРДЖАЛИ, 06. 2012 г.

 

Р: Значи „Възродителния процес” мен ме хвана в... една много деликатна възраст... бях на, първи курс тука в техникума по електротехника. Имахме някакви, така, подозрения, че върви такъв процес, защото селото, Комунига, се намира, така, на граничната зона с бившия смолянски окръг и фактически, понеже тече в началото на 80-те години „Възродителен процес”, смяна на имената по така наречения от Евгения Иванова „смолянски модел”, пълзящо, значи смяна на имената на отделни семейства, на отделни родове и в нашето село понеже имаше така снахи и зетьове от съседни села, където този процес беше в ход и бяха сменени техните имена. Това, което тогава ми правеше и ми е останало в съзнанието е, че тези хора бяха изолирани от, така, основната част от населението, бяха изолирани едва ли не като някакви прокажени и бяха се поддали на тази масова пропагандна теза, че те имат нещо, някакви български етнически...

И: Хората го бяха повярвали това?

Р: Сега, поне аз съм само на 15 години, имах такова усещане, сега нали не мога по-дълбоко, но впоследствие това се случи и в моето село, село Комунига. Значи нещата започнаха зимата на 84-та, тоест преди основната, пиковата вълна на смяната на имената тука кърджалийско. Избирах, избирани бяха, са били определени семейства и родове, които имат примерно някакви такива корени с така наречения „помаклък.”

И: Мхм.

Р: И други пък родове, които пък не попадат в този кръг на атака и фактически тези, тези семейства просто си бяха оставени ей така бе, не усещах състрадателност, не усещах солидарност с тези, накоито имената им бяха сменени. Същото, което се случваше с индивидите от... зетьове и снахи в предходните години. Същото се случи иначе, аз си спомням въпросите, които майка ми или, към майка ми или баща ми, които аз резонно съм отправял дали при нас има нещо такова, щото виждаш, че върви някаква драма при тези хора, значи те биват изолирани от основната маса хора. И успокоението беше „Не, при нас всичко е чисто!” Нали, дядо, дядовците ми, бабите ми бяха живи и според тях и двата рода, на майка ми, на баща ми са етнически чисти, тоест турски етнически корени, гарантирани според бабата и, бабите и дядовците. Малко по-късно, вече след като, към края на първия, на втория срок на първи курс, значи това е 80, аз 83-та година, есента почвам тука в Кърджали и към края на учебния срок ни сменят имената, на мене и на още едно момче от моето село. В курса сме около 10-ина души с турски имена. Нас ни бяха изолирали. Значи, опита да се идентифицираш, нали, да твърдиш, че си турчин и отсрещната страна, тоест не отсрещната, другите момчета, които са тука от вътрешността на кърджалийска област, които ти казват: „Абе, как ще ви сменят имената, ако примерно няма нещо нере, тоест нещо, ако нещата са чисти при вас, това как ще се случи? Защо не сменят нашите имена?” Чета, сега аз тука не мога да разгранича нещата и, в смисъл от това, което съм чел като историк и това, което, нали, те няма как да не се преплитат в моето съзнание. И сега като се сетя, значи това може би е под въздействието на силния авторитет, който БКП е изградил в годините преди, преди възродителния процес в психологията на българските турци. Значи, имай предвид, че много внимателно се пипат нешата, нали, за да не се дразни чувствителността, колективната психология на българските турци. Много внимателно се пипат емисиите на турски, много внимателно се пипат емисиите, това, печатните издания на турски език. Аз си спомням как баща ми, който върви за сравнително интелигентен човек в тази среда, който е със средно медицинско образование, по професия фелшер и същевременно някакъв активист на, на БКП, той казваше: „Абе, не може това да се случва. Ето, вижте новини на турски си вървят.” И в момента, в който една сутрин спряха новините, сега нямам спомен точно кога се е случило, и той беше леко изплашен. Че нали, това е симптом, значи както аз скоро тука в един разговор казвам... с едни приятели, че фактически, във връзка с тези дискусии парламентарни, извънпарламентарни на ГЕРБ, Атака за спиране на емисиите на турски език, нали, въпроса не е дали тези новини се гледат или се слушат, за тези хора в продължение да речем на 50-60 години тези новини тези новини отазяват отношението на българската държава към тяхната общност. Та, връщайки се към „Възродителния процес”, ние бяхме с този мой съученик изолирани от другите примерно 8 съученика. При нас обаче драмата не беше толкова голяма или толкова силна, защото ние бяхме още нови в града, не бяхме влезнали в любовни взаимоотношения с нежната половина, но аз си спомням, имах братовчеди, които бяха в по-горните курсове трети-четвърти курс, които бяха изоставени от техните приятелки и си спомням как единия братовчед, с който бяхме на квартира, много, така, драматично изживяваше това нещо. От гледна точка на това какво е било отношението примерно на, понеже преобладаващата част от моите съученици си бяха от града, си бяха етнически българи, значи, по-малката част от тях бяха солидарни с нас, защото ние не посрещнахме смяната на имената с хора, така, интензивно присъствие по дискотеки, тоест те са усещали по нашето поведение или по нашето мълчание как ние сме се чувствали. Огън, така, масло в огъня наливаха определени учители, които, така, силно ни дискриминираха. Значи, дискриминация, която беше и преди смяната на имената, дискриминация, която продължи и след смяната на имената, щото ние имахме много отличителна черта, че преоладаващата част от нас имаха, така, проблеми с българския език в неговата не писменна, а, така, говорима форма. Та, скоро даже с един мой съученик се срещнахме и, и той в него все още е останал тази травма от учителката по математика, която вървеше и, значи, и ни проверяваше тетрадките, и точно на нас, значи, той в един, в някакъв вид пак попадаме в тази категория на съмнителните, на непълноценните, на хората, на които трябва да им се проверяват тетрадките докато влезат във формата, който примерно някой очаква. Това, разбира се не продължи много дълго, ние, така, в присъствие, така в продължение на, в хода на времето научихме се и да говорим, да не се различаваме много и от другите, но така или иначе имаше неща, които, така, поддържаха, така, дистанцията. В какво се изразяваше тази дистанция, дистанцията се изразяваше в, така, организирани, задължително посещение на филма Време разделно. Както примерно след урок по историята на българите по време на, на Османското владичество, колкото значи нещата преди това да изглеждаха, преди урока, да са изглеждали, че не се различаваме, че има някакъв много добър модел на, на взаимоотношения между турчета и българчета, нали, сега в тоя момент не може да се говори християни и мюсюлмани, след този, след тези уроци, сега, да речем това не може да се абсолютизира, защото това е приключило във втори курс, но впоследствие и в казармата, по време на така наречената „Голяма екскурзия” са ни водили ЗКПЧ-тата задължително да гледаме този филм...

И: Пак?

Р: Пак. И аз примерно не съм съгласен, има една доста, така, подробна студия на Мария Тодорова за романа Време разделно в киното, в литература, за процеса на ислямизацията и според нея, значи, нищо лошо няма в този роман. Пък аз мога да кажа, значи... правех подготовки да пиша по пропагандното въздействие на романа, сега, не знам дали знаеш, че той е един от най-тиражираните български романи, може би след Под игото е най-тиражирания български роман.

И: Аз на Албена Хранова съм чел една статия.

Р: И нея. Значи аз бях взел фишовете по тиражи, да видя по години на издаване. Значи има около един милион издадени екземпляри на романа. Та, после, когато основния процес се появи тука през зимата на 84-та, 85-та година и след зимната ваканция нашите съученици, останалите от турците в, съученици от курса, ние леко бяхме доволни, че бариерата, тоест всички попадаме в общия кюп, това ти го казвам как тогава съм го усещал, но винаги е имало неща, които са поддържали тази граница и която като че ли изследователите, които, така, четат само... архивитв не могат да го доловят. Значи, бронетранспортьорите, които щъкат в, така, пиковия момент при смяната на имената, това 80 и, зимата на 85-та година тука из Кърджали, по улиците, след това войниците, от жандармерията, които, значи очевидно властта много добре усеща, така, знае механизмите на колективната психика, познава механизмите на, така на, психологическите особености българските турци, войниците, които слизат на ж.п. гарата, аз за първи път видях войници със сини фуражки.

И: Барети?

Р: Които впоследствие се... не, не, не бяха барети, бяха така наречените вътрешни войски, които сега са известни като жандармерия. Сега, баретите бяха в предходния етап. След това войн, милиционерите, които, школници, от Пазарджик, които ги командироваха насам, по няколко месеца даваха дежурство тука в Кърджали, движението с, така по двойки, с автомати, това, значи, при всички случаи прокарваше някаква граница на деление. Едните значи ги обиждаше – „Защо, значи, тука заради нас?” Нали, те трябва да са глупави хора, да не се сетят, че фактически тези, тази военна сила е стоварена тука в града не заради българите, а заради турците и заради смяната на имената. А пък у другите създава, тоест у българската част от кърджалийското население създава впечатлението, че „май наистина тези турци искат нещо”, щото наистина съм чел неща, от които става ясно, че още от края на 80-те години, тогава, когато почва да се изостря процеса, така, в, на, така граждански, етнически противоборства в Кипър, в сутрешни инструктажи офицери в армията и в милицията, по-висши офицери говорят, че българските турци, така, сред тях има силно желание, сепаратизъм, искане за отделяне от България. Тоест у тях се създава впечатление, че „Абе, те май тия турци искат нещо!” За да, държавата да разтовари тука, нали. Така, от една страна официалната медия разпространява информацията, че тези хора доброволно. При условие, че е доброволно, защо се разтоварва такава военна сила в Кърджали? По-късно, значи, бяха ме пуснали в една отпуска вече като войник в строителни войски в Дупница, бяха ме пуснали в една отпуска и аз се прибрах на село, гарнизонка с преспиване и през нощта в селото бяха вкарани БТР-и и МТЛБ-та. Така, минават по селските улици, да респектират, може би за да респектират. И войници от същия строи, от същите вътрешни войски по двойки с автомати, калашници и с кучета из селото. Значи, това също дълбоко ми се запамети в съзнанието. И много често, когато си говорим „Защо това население е капсулирано? Бе, защо това население не иска да се включва в общонационалния живот?” Значи, наред с многото други причини, това население в тези 4-5 години в него е създадено усещането, че българите, най-общои казано, че българите и българската държава не ги, ги смятат за накакъв чужд елемент. Нали, сега не си представяте, представете си сега примерно по, по съвсем друг начин биха реагирали едни селяни в едно чисто етническо отношение българско село, ако се вкарат едни бронетранспортьори. Ама тепък защо ще бъдата карани! И тука, просто, това докосва или, или дразни етническото в случая. Нали, защото дотогава са се случвали разни неща. Защо примерно... И тези, и тези бронетранспортьори и МТЛБ-та, аз нали си тръгнах, нали си ме представяте сега, аз какво съм, с какво чувство съм пътувал до София и от там до Дупница. Аз не знам какво става в моето село. Малко по-късно, значи, гледам по новините прекратиха всякакви контакти между, вероятно с кърджалийски окръг и аз трябваше, значи, имам усещането, че всички хора, всички турци са се изселили от България. И аз как да се свържа с моите родители, поисках запис, паричен запис. Получих такъв запис и, не знам дали все още тези правила са всила и, изпращача е имал право на едно изречение или две изречения като телеграма в този паричен превод и имаше изречение „Сине, ние сме тук.”, баща ми. Нали, от което, при условие, че получих парите, аз нали, очаквам да получа и, да има и телеграма към този паричен превод и тогава се успокоих. Защото властта пак много коварно, аз си спомням ЗКПЧ-то, значи, бяхме 30-ина турчета в Дупница, как ги разкомандироваха в различни посоки. И сутринта, аз съм младши сержант в тамошното поделение, виждам какво се случва и питам ЗКПЧ-то. Той пък, за да ме, значи, за да види примерно, да ме вкара в някаква беля, казва, ама техните родители платиха по 5000 лева и ние ги освободихме, нали, предсрочно от армията, от служба и аз, това ме провокира да поискам този паричен превод, за да разбера за какво иде реч.

И: Мхм. Извинявай!

Р: Та, общо взето, това са нещата. Значи, за „Възродителния процес” като чуя си, винаги, така, накратко, или в, така, в зрителна форма това е джипката, която щъкаше из село. Една джипка, която щъка, нали, търси там едни, които да се приберат от гората, да ги хванат и да ги накарат да подпишат декларации за смяна на, на имената.

И: А е имало избягали из гората?

Р: Не, не в смисъл, сега, нали, да, едни хора, които се крият като шумкари в гората, в смисъл през деня ги няма, защото, да речем тази джипка спазва там някакъв бюрократичен ритъм, че през деня е там, а вечерта не...

И: Е някъде другаде.

Р: Не, не, не, не се движат из селото. Дядо ми примерно, той пък се премести при вуйчо ми в едно асеновградско село, където нещата примерно бяха много спокойни, много късно, в смисъл там нямаше нито, ходейки на гости правехме тази съпоставка как там, значи в това българско, асеновградско село те си, една малка общност, която се е преселила там в началото на 70-те години, при тях този проблем го нямаше. Те най-спокойно и свободно си говореха на турски и техните съседи българи, значи обръщението, моя вуйчо се казва Мустафа, не знам как се е казвал на, какво му е било българското име, неговите, тех, неговите комшии се обръщаха към него с неговото майчино име, с, като Мустафа. Тоест там нещата бяха много по-спокойни. Сега, разбира се, че тука се стигаше до разни такива комични неща от сорта на, значи, автогарата е много интересно, автогарата, имаше там един милиционер, бай Илия, Илийката му викаха, изключително неграмотен полицай, който даже не беше усвоил книжовния български език. Нали, табели навсякъде „Говоренето на чужд език е забранено!” Нарушителите се наказват по силата на там, еди-къв си член и ние се притеснявахме, в смисъл появяват се едни възрастни хора, които си личи колкото примерно да са забранени тези традиционни знаци на идентичността като такето или забрадката, или шалварите и си личи, че примерно жената е от някакво село от околностите на Кърджали и сега тя се появява и бяха, беше усвоен един такъв репертоар, да кажат само името на селото, щото тези хора не могат да сглобят изречение на български и очевидно техни роднини и познати или до тях най-малкото е стигнала информацията, че наказват, глобяват на автогарата в Кърджали, ако примерно говориш на турски език. И казва примерно, жената: „Млечино?” Тоест „На коя каса продават билети за село Млечино?” И ние пък, нали сега, щото освен униформените щъкат и неуниформени и само им посочим, примерно с пръсти, на коя каса. Или с пръст: „На тази опашка ще се наредите, за да си купите билет.” Така, с жестове, мимики и се появява този, Илийката и ме хваща мене за ръката. Вика: „Ти защо говориш на чужд език!? Ела сега във...” Има стая на МВР, на автогарата, не знам дали все още съществува, и ме вкарва там. Сега, моето българско име е Митко Живков Исаев, гражданско, българско, и аз влизам там и фактически аз съм се обиграл, това става може би 86-та, 87-ма, когат завършвам техникума и казвам: „Как ще ме обиждаш, бе? Какво пише тука? „Митко” пише ли? Пише. Как ще ме обиждаш ти?” Нали, и той, и той в тоя момент, и той в тоя момент не знае как да, не знае как да реагира.

Хубаво е значи, тази инициатива е похвална, защото устните разкази са си устни разкази, те ти дават, така, нещата, които ги няма в архивите.

И: Мхм.

Р: Та така за „Възродителния процес.”

И: А след това изселването? Вас не ви изселиха?

Р: Изселването, аз бях, значи изселването, фактически, ако имаш предвид „Голямата екскурзия”, то пак е било, мисля си, организирано, защото, дирижирано от държавата. Защото има села, в които на хората издават червени паспорти и други (звъни телефон)

И: Говори си, ако искаш.

Р: Не. И други райони, в които примерно не издават. Сега, конкретно в нашия случай, вчера като с говорехме с баща ми, там във връзка с това как хората са (не се чува 25:50) в Турция, баща ми каза, нали, майка ми почина преди 12 години и вика: „Майка ви, вика, не искаше да го оставим в казармата и да пътуваме.” Значи всичко е било – снимки, декларации, за изселване. Но в нашето село е много слабо засегнато от тази така наречена „Голяма екскурзия”, защото, значи, аз мисля, че този смолянски модел силно разедини хората. Село Комунига беше, сега не знам какво би показала статистиката, но средата на 80-те години то е едно от най, ако не и най-многолюдното село в кърджалийски окръг и този модел на хващане на отделни родове силно раздели хората, противопостави едни срещу други. За разлика, нали си представяте...

И: И това след това си остана и след като са ги преименували всички?

Р: И това си остана, да. За разлика, примерно, да речем от едно село Груево, което има протести и всички други села насам към Кърджали. Сега, когато събереш всички хора пред кметството и, така, образно на селския мегдан, това село, това силно мобилизира хората. Значи аз това нещо го виждах, мои братовчеди бяха войници в редовната армия тука в Момчилград, и аз го виждах в Момчилград – тези хора някакси не бяха пречупени, бяха с някакво самочувствие. Докато отатъка имаше, аз го наричм някакъв такъв малцинствен конформизъм. Значи, понеже не можеш да разчиташ на силата на тълпата, на силата на множеството, и всеки беше, така, намерил някакъв свой начин да си обясни, да си успокои съвестта, да намери някакво обяснение за своето поведение. Докато в, не знам дали, така, точно се изразявам, това нещо го виждах и това нещо си остана в село. Значи много малко може би, сега на prima vista, може би около 20-ина семейства само се изселиха от селото и това фактически си остана село с, не пострада, така да се каже, силно в демографско отношение от „Голямата екскурзия.” Сега, впоследствие вече, тогава, когато след 90-та година това изселване придоби така, силно икономически краски в нашето село функционираше, продължаваше да функционира един машиностроителен завод. И предполагам, че това пък е била другата причина хората да не искат да се изселват в Турция.

И: Ми, не знам, кажи, ако искаш пет приказки там за, вече... 10-и ноември, връщането на имената, промените.

Р: Това, което ми се запомни, аз на 10-и ноември беше един петъчен ден, бях дежурен по рота. Фактически се върнах, се уволних от казармата в края на декември 89-та година и си спомням митингите тука и на турците, и респективно на българите. По никаъв начин не бях ориентиран. Сега, разбира се, всеки, така, нормален човек е доволен от това да възтържествува справедливостта, истината, да се върната, така, автентичните неща в неговия живот. Беше ми много интересно, аз 90-та година почнах да следвам в учителски институт в Кърджали, тука и виждах стереотипите и предубежденията, скоито идваха, понеже той беше национално представителен институт в началото на 90-те години, тук учеха хора, младежи от цялата страна и виждах техните предубеждения, техните стереотипи: „Ма, колко са лоши турците!” Това, което преди това виждах в Дупница, тогава Станке Димитров, нали, хората не бяха виждали живи турци. И това по, така, определението на Уолтър Лимптън, значи тяхната представа за турците беше от литературата, беше от киното. И на мен често са ми задавали, понеже аз бях може би най-грамотния там в поделение от 200 войника със средно специално образование, като в скоби ще кажа, че една значителна част от офицерите нямаха, в смисъл, ако имаха средно образование, нали, от моите контакти с тях ставаше ясно, че вечерно са, така, взели средно образование и аз бях, така, един от грамотните хора там и това им правеше впечатление. Аз понеже бях, за тези две години, създал контакти с войници...

И: Как така си турчин, пък си грамотен?

Р: Да, да. И това значи в момент, в който се сприятелих с момчета от Бобовдол, от Благоевград, значи, първо на нож, ама как сега, той в, там имаше един такъв интересен момент, че, ако кажеш, че си от Кърджали, в Дупница примерно не може да, така, създадеш контакти с момичета. Защото за тях Кърджали това беше място, където имаше само турци. И затова използвахме такъв приом, че примерно, нали, твърдяхме, аз твърдях, че съм от Пловдив. Та, мои приятели казваха така: ”Добре, де, сега ти, нали, както се казва, абе, ти разбираш кой е главния герой във филма!”, имаше една политико-просветна стая, ти си млад човек, нали, това е така наречената димитровска стая, където има един телевизор и където примерно влизаме да гледаме само новините и примерно събота вечерта един филм, „Ама ти разбираш!”, „Ама ти, ама ти не мож да си така!” Ти не мож да си така! По време на „Голямата екскурзия” съм на гости на един Митко в Бобовдол, у тях на гости и баща му псува: „Абе, тия турци къде са се юрнали?” и сега баща му не знае, че Митко, зад паравана Митко се крие Мюмюн и сега пък неговия син знае, че аз съм Мюмюн, той почва да му се кара: „Абе, баща ми, що говориш такива глупости!” В смисъл такива конфузни ситуации имаше, сега, разбира се, че нещата постепенно, нали, се нормализираха, ако изходим от това, че базата за сравнение или фона са митингите. Но оттам насетне аз не виждам кой знаяе колко сериозна промяна в междуетническите отношения в Кърджали. Сега, не знам за това време дали нещо си усетил, тука има някакъв, такъв, някакво, някаква договорка – от една страна Движението за права и свободи, което значи, изследването го показват, там, където управлява на местно ниво нарочно назначава повече представители от националното мнозинство, което в регионите е национално малцинство, за да не дрази допълнително или да успокоява емоциите на това национално мнозинство, тоест на българите, които в съответните региони са малцинство. Сега, Антонина Желязкова беше провела едни проучвания в Гърмен, в Руен, в Ардино, където примерно етническите българи са малцинство и там нейната статистика или статистиката на нейния екип показва, че, примерно, много повече българи са назначени в местната администрация. А аз, нали, това, което си говорим неофициално с мои познати, които пзнават нещата, казват сега примерно директора на театъра, директора на архива, директора на музея и още няколко служби, те трябва да са етнически българи. Ако, даже, ако се върнем назад във времето 2001-ва година, когато и петте мандата тука бяха спечелени от ДПС и се очакваше областния управител да бъде етнически турчин и как се завъртя една въртележка и се задвижи този стереотип: „Ама не може сега и областния управител да бъде техен човек!” Това не е, това е, аз го гледам като човек, който фактически десетина години се занимава със спецификата на проявлението на стереотипа, аз го гледам с такива, с такива очи го гледам. И фактически после какво стана, за да се успокоят страстите, тука беше назначен етнически българин, от НДСВ, пък...

И: В София имаше.

Р: В София и още на едно място бяха назначени турци.

Та, аз затова, затова смятам, че тука нещата не са, в този, при талъв съпоставителен план, нещата изглежда, че са напреднали, но иначе не са. Друго нещо което примерно аз забелязвам, това е, че една значителна част от етническите турци, които са живяли в Кърджали и които фактически, при които е бил носен кода на това добро съжителство на ежедневно ниво с етническите български, този код се носи от хората. При условие, че една голяма част, аз почти не виждам тука познати физиономии при условие, че съм живял 10-ина години тука в Кърджали и голяма част от моите приятели се изселиха в Турция. И виждам как, турците, които слизат от селата при тях няма тази култура на, така, която се е оформила при онези, които са живяли 1-2 поколения преди тях тука. Защото фактически този модел на всекидневно общуване, добро общуване на ежедневно ниво, той е ставал по един много интересен начин и това не е мое прозрение, а етнолозите, етнографите, които правиха в началото на 90-те години тука изследвания разбраха, че фактически едно християнск, едно мюсюлманско, едно турско, едно българско семейство на базата на един реци, това, което идва от историята, става на реципрочен принцип. Когато примерно турското или мюсюлманското семейство праща свои представители примерно за сватбата на българско или на християнско семейство, погребално обичаи уважение, при, така, обичаи, свързани с, така, раждане, едно друго. Тоест тези неща, те не се кодифицират някъде в книгите и да се изучават, ти, този опит се носи от конкретните хора и аз впоследствие, когато преподавах в продължение на три години тука в този вече филиал на пловдивския университет, бивш институт за учители, аз го виждах в, нали, когато студенти българи ми го споделяха. Казват: „Аз работя в еди-коя си шивашка фирма и там аз се чувствам изолиран, чувствам се изолиран, защото всички говорят на турски!” А тези, които говорят на турски, те не го правят нарочно, те го нямат опита. Ак, примерно, бяха турци, проиграем така, така в условно наклонение нещата, те щяха да знаят, че биха изолирали този, който не знае техния език и биха говорили на български. Сега да не идеализираме нещата при всички случаи, така, но това го имаше. И оттам насетне аз... за съжаление нямам време да се занимавам така с тези неща покрай, така, оцеляването, щото нямам, това не ми е работа, таботя в строителството, тази прословута българска толерантност институциите, един пропаганден балон, и така наречения „български етнически модел”, значи, това аз го казвам на моите туденти, това е като снежния човек Йети – всеки е чувал за него, никой никога не го е виждал. И в този смисъл, така, като съм говорил със студентите, на въпроса „Абе, какво е за вас българската толерантност?” - „Ама, ние сме спасили нашите си евреи.” Нали, сега, знаем една част...

И: Кои сме „ние?”

Р: Знаем една част, сега, едната част от истината, та, нали, тука не става дума за отправяне на някакви присъди, ня какви оценки към конкретните хора, тука е въпроса ролята на държавата. В конкретния случай става дума за незаинтересоваността и инертността на държавата да не работи в тази посока, защото толерантността се култивира, толерантността не се наследява. И аз скоро, преди две години на една конференция на това специализирания университет по библиотечно дело, дето се води бившия библиографски и не знам защо ме поканиха и аз, понеже нямах време, и доклада ми фактически представляваше заключение от моята дисертация. Значи дисертацията, ако Ви е интересно, образа на турците, османските турци, Османската империя, Турция в българските учебници по История втората половина 20-и век. Това ми е темата на, на дисертацията.

И: И преди и след 10-и?

Р: Да, и преди, и след 10-и, тоест до 2000-ната година.

И: То, не знам дали нещо се променя много много.

Р: А, има промени, разбира се, но те са много систематични, много хаотично. Та, нямах много време, един мой приятел много настояваше и, те, така, някаква международна конференция за толерантността на Балканите, нямаше, значи, представители имаше от Косово, от Албания, България и от не знам още къде, и Сърбия. Сега косовския представител, нали, говореше за някаква уникална толерантност в Косово и тези, които са от Косово ръкопляскаха, след това мин се през албанския докладчик, мина се и през българския, уникална толерантност тука, в България и акламации, много (не се разбира 42). После стигна ред до мене и аз съответно прочетох този доклад. Гробно мълчание в залата, значи, гробно мълчание в залата, никакви въпроси след това и малко по-късно ми искат доклад. Сега, това заключение така или иначе от дисертацията е публикувано в книга и беше зимата и аз не бях в активен сезон в строителството и рекох да напиша един материал. Значи, аз съм силен привърженик на разбирането, че трябва да се преформулира, преактуализира, да се актуализра разбирането за българска нация – от етническо разбиране, значи, да мине към гражданско разбиране, че всички български граждани, и държавата да работи в тази посока. Значи, от гледна точка на теориите за нациите и национализма, когато няма държава, ясно кои са строителите, когато има държава, държавата е тази, която силно действа в тази посока. Така. И написах един материал, който носи, така, заглавието „Една нация ли сме?” Материал, който, значи, аз имам намерение тая тема да я превърна в нещо, нещо по-голямо, ако имам възможност за това. Взех учебниците по история, новите, които функционират и към днешния ден и, така, по методиката на социолозите измервам полетата, площта на полетата, в които се съдържа информация за едното и за другото. Значи, от пет действащи учебника по българска, по национална история местото, това, относителния дял на информацията, която засяга българските турци е от 0,13 до 1,57 %. Сега, при тази почти символична информация не може учениците от мнозинството да почнат да възприемата българските турци като част от българската нация, нали, като част от гражданската българска нация, от модерната, айде така да го изра, да го кажа, от модерната българска нация. Не може пък учениците от малцинството, тоест българските турци, учениците от тези среди да възприемат тази история, да възприемат това, което пише в историята на третата българска като част от своя история. Разбираш ли ме? Значи, формално погледнато, на трети март, ако не на трети, на 16-ти февруари 1879 година с приемането на, със свикването и след туй приемането на Търновската конституция българските турци, фактически мюсюлманите, които остават в границите на княжество България, те се превръщат в поданици, формално в поданици на българската държава. И логиката на авторите би трябвало да бъде такава. Но логиката на авторите тя може да бъде заложена от учебната програма, учебната програма се пише от държавата, нали. И влизаме в един омагьосан кръг. И там примерно едни много интересни неща - а, делегацията, която посреща Александър Батенберг. В тази делегация, понеже по силата на Берлинския договор българия е принудена, българ, в учредителното събрание да учстват и мюсюлмани и като такъв участва мюфтията на Враца. И снимката, която е приложена в един от учебниците и мюфтията е там. Значи, втори момент, в който опираме, това е подготвеността или неподготвеността, чувствителността или нечувствителността на учителите, които преподават тази история. Ако те са чувствителни, даже и да няма нищо в учебника освен тази снимка, силен заряд има в тази снимка да се каже: „Ето, ученици, присъствието на мюфтията в делегацията, която посреща.” Нали, това са символни неща, те са важни неща. И оттам насетне, аз често популяризирам, така, провокирам, така, мои познати, когато говорим за историята на българските турци... Сега, не те попитах дали си историк или социолог?

И: От социолозите съм.

Р: Така. Социолозите. Значи, в първата световна война от 88 106 загинали официално по статистика на царство България български войници, войници от армията 9 604 са български турци, 9 604. От тях 1 918 са от кърджалийския район. И аз тука примерно преди две седмици, ако ти е интересно това, значи ако не, ако е извън темата, няма проблеми да, да прекъснем, и задавам тука на един, който се води като човек на, на кмета, аз понеже правя разни, одеве, ако си разбрал тука филм за другите в армията, нали, в исторически план, и се обаждам съответно на директора на музея и му казвам, този, който, така, сте го интервюирали или ще го интервюирате, или някой го е интервюирал, Павел Петков, викам: „Бе, Пафка, (не се разбира) Пафка, викам, имаш ли ти човек, който работи по тази проблематика?” И той каза: „Абе, не ме занимавай с глупости!” Сега, значи, ако паметта на тези 1 918 тогава поданици на българската държава, мъже, които може турци, но загинали под българския национален флаг, ако това е глупост, нали. И в какъв смисъл го казвам, казвам го в смисъл, значи, ако погледнете италианския национален отбор – негър, нападател - Балотели, за немския вече стана, така...

И: За французите да не си говориме.

Р: За французите или за англичаните няма какво да говорим. Значи, няма да видите, в българските национални отбори, няма да видите имена от, така, турската общност. Значи...

И: Няма, да.

Р: Сега, нали няма да ме репликираш, ще каже: „Абе, сега, ти пък какво искаш? Да има някакви специални привилегии ли?” Ако трябва, да има. Държавата, в смисъл да ги намира тези хора. Значи, това показва две неща – от една страна може би показва, че тези хора, ако има такива от тази общност, това показва, че имат усещане, че са дискриминирани, е че това не е нещо, което, значи, се случва от днеска за утре да направиш тези хора съпричастни към българското, в национален смисъл. Нали, иначе: „Абе, те капсулирани! Абе, те, ние отиваме при тях, казваме еди-какво си по време на изборите, ама те след туй пак продължават да глсуват за ДПС!” Вижте защо гласуват за ДПС. Значи, това, което ти говорих за строителни войски. Там по време на „Възродителния процес” най-елитния техникум беше този, в който учех аз тогава, в електротехникума и идва някой, казва: „Този, този, този, този, този отиват в школа за радисти.” Значи, всички българи, етнически българи от курса, то ги, дискриминация – значи отиват и стават радисти. И аз, значи, като младеж, който, да речем, тодава сме свикнали,че, имаш нагласа, че ще влезеш и ще служиш във войската, и отиваш да служиш в строителни войски, значи, там, където не ми е мястото на мене, да, да, не че е примерно обидно да се копат канали, но когато виждаш, че другите ги взимат еди-къде си и все пак ще се занимават с нещо по-специално и тебе те пращат там, където, примерно, един вид утайката. Нали, това ми тежеше примерно изключително много. Така. Става дума за усещането. Какво прави държавата за това усещане? Нали, това също е много важно, не става от днеска за утре. Значи, при условие, че си водил една такава, така или иначе си поддържал у тях чувството, на тези хора, даже тогава когато си говорил, че „българи и турци, дружни и единни през вековете”, нали, пропагандни сборници от 60-те години, това, при условие, че постоянно някой ти е натяквал, постоянно някой върху тебе те е товарил с това, че си, отговорностите за тези пет века, значи няма как да изкараш основната маса от това население от това чувство, че си втора ръка български гражданин. И оттам насетне минаваме в армията, значи, минаха 20 години, 22 години, 23 години, значи, няма един, хайде да не кажем генерал, но няма, няма турци в армията, в смисъл с, в, така по-високото ниво. Да не говорим за полицията. Това създава чувство и у едните, и у другите, значи, тука в град Кърджали този паметник е изключително важен. Значи сега, примерно, аз знам защо примерно този паметник не е създаван в годините, защо Първанов и Божидар Димитров отиват в село, в град Омуртаг да построят такъв паметник, на загиналите там, 406 души. Защо, значи, тука пак проработва този комплекс, че тези хора може би... Ако по време на Студената война е ясно, ясно щото тази зона тука е по-сосбена, по-близо до Турция, до Гърция, тези хора може би ще поискат – не познаване, съм чел доклади, в които, примерно Георги Димитров 46-та година или примерно доклад на генералния щаб на българската армия – глупости, как турците тука са взели еди-какво си и ставало еди-какво си. Как да направим, значи тука въпроса, ако ме, се зададе въпроса: „Добре, де, ти какво, какво искаш?” Значи, аз искам да няма такива капсулирани групи в, в българската държава, тези хора да имат самочувствие, че, ако имат качества, могата да се реализират и да направят кариера в българската държава. Аз примерно се чувствам дискриминиран. Направих дисертация като свободен докторант при условие, че трбваше да си платя защита, трябваше да си платя свободната аспирантура, обрекох моито жена и син на мизерия, защото имах само, имах съзнанието, че мога да направя кариера в България. Две и четвърта година, значи, 2000-ната година бях готов, същата тази 2000-ната година моя научен консултант, професор Милчо Лалков почина преждевременно, се замотаха нещата, още 4 години трябваше да минат, да защитя. Защитих 2004-та година, от 2004-та година минаха 8, сега ще станат 8 години, за 8 години аз можех да напиша поне още една книга и 10 статии, да си, да се хабилитирам. Вместо това лепя плочки, от 4 години. И след като защитих дисертацията, ме уволниха от работа в интерес на някаква 3-месечна,щото била човек на еди-кой си. Много е трудно в провинцията. От друга страна, поради много тежкото състояние на българската интелигенция и липса на възможности, няма подаване на ръка. Щото моя професор ми казваше: „Ти ще бъдеш примера, как примерно един турчин, който примерно има качества може да стане, да защити докторат в република България.”, нали. И не че, това не е някакво оплакване, значи, за мен е по-важно оцеляването и плащането на сметките, на моите и на семейството ми. Но няма визия за това. Говоря с, консултирам един турчин от Трабзон, който прави, така, магистърска теза за културата на българските турци след 89-та година и ме е гледал в едно предаване по bTV и, беше от сорта показват ме как лепя плочки, след това в едно живо предаване с Петко Бучаров и еди-кой си в дискусия. И той казва така: „Ако, вика, това се случи в Турция, покажат, значи, в контекста на това, че турската държава иска да интегрира и ромите, най-вече кюрдите, покажат един кзрдин, който е защитил, завършил висше образование, завършил университет, пък да не говорим, че е защитил докторат да лепи плочки, ако, вика, до третия ден не стане, вика, скандал на четвъртия, вика, да му предложат работа.” Нали, тука, това тука не става дума за някаква привилегия. Идвам тука да работя в професор Цветана Георгиева ми преотстъпва нейни, нейн лекционен курс в Кърджали, идвам да преподавам тука, значи никакви проблеми относно качеството на моята работа. Директора на филиала каза: „Абе, аз ще те взема на работа, нас ни, без туй тука, нали, някъде далече от цивилизацията, тука има недостиг на хора с докторска степен.” В следващия момент, значи аз си въобразявам как аз съм завършил този учителски институт, как после съм се върнал тука, как това е някакъв атестат за качеството на обучение в него и в следващия момент, щото някой не е могъл да защити, разбирай Димитър Арнаудов, към онзи момент и щял да остане без работа, ме зачеркват. Нали, сега, веднъж не си мислиш, втори път, трети път, десети път и като се случат много пъти и почваш вече в, то така или иначе психиката на такъв като мене, тоест на човек от малцинството е травмирана и той, постоянно получаваш нов и нов импулс, че наистина това е така, че наистина еди-какво си. Нали, разбирай ме, разбирай ме правилно, пак повтарям, не тръгвам да се оплаквам. И в този смисъл, значи, събирам, така, регулярно информация и статистика за тези неща и въпроса, който задавам „Една нация ли сме?” Не, към настоящия момент не сме една нация. Сега, колкото нали, това са реалности, защото, ако погледнем, така, представителните социологически проучвания, ясно се вижда. Ако отидем при другите, тяхното гласуване също показва. Те защо се капсулират? Те се капсулират, защото примерно защо има много млади хора, които искат да правят кариера, турци, които искат да правят кариера в ДПС? Защото за тях ДПС е ракета-носител, те не могата да излезнат на свободния пазар, наприемер сещаш се как в България, поне това, което се говори и какво е усещането, какви са конкурсите, кой ги печели, как ги печели и... както примерно на мен са ми казвали в двора на ректората там: „Е, ти си свободен атом, бе, ти никого не заплашваш. Сега, що ти създават проблеми тука при вътрешната защита? Ти си някакъв свободен, някакъв чешит, който дошъл тука да прави някакъв свободен докторат, ама някъде от провинцията. Ти си, така, живееш с чувство за лична, собствена самодостатъчност, ти не заплашваш...” Това се говори, така, в двора на ректората. И после си задавам въпроса: „Добре, бе, защо така става?” Нали, ето сега – майчин език, немайчин език, пропа, това, предизборана кампания, непредизборна кампания, тече нов асимилационен процес, нали, Доган, той ясно е, че свири на, както Божидар Димитров свири на нечии други струни, той свири на струните на своя електорат. Сега, те много ясно знаят, че българските политически партии не са горови да, да вървят, да има такава промяна в избирателния кодекс. Нали, сега, никой не е отворил дузината документи, договори, които България е подписала, по силата на, на които Българската държава трябва да разреши там, където в регионите има, така, малцинството е в мнозинство да има комуникация на съответния език. Тука веднага проработва, светва тая сигнална лампа: „Абе, това е първия етап към искане на автономия!” „Първия етап”, значи тая автономия, значи следващия етап на тая автономия е обявяване на, така, откъсване от териториите на България. Значи, това е, според мене, неработещо. Значи, много търпеливо, много (не се разбира 59:34), но при ясно формулирана държавна политика. За съжаление държавата, ако, така погледнем по това как тя провежда интеграцията, значи, има един национален съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси. Всяка година излиза с годишен отчет. Ако видиш примерно за периода 2001-ва до 2009-та година, двата мандата на ДПС, и НДСВ, и впоследствие и БСП предоставят така наречената интеграция на малцинствата на ДПС. Щото председателят на този национален съвет винаги е министъра без портфейл или министъра по бедствия и аварии, който е от ДПС. Значи и Неждет Моллов, Филиз Хюсменова и кой беше още там... Филиз Хюсмен, Емел Етем. И докладите, значи, които, последния доклад за 2008-ма година – как турците са били интегрирани. Въпроса е „Какво означава за вас интеграция, бе?” Аз примерно провокирам, така, едни журналисти от Хасково, викам: „Бе, минете, викам, там, задайте въпроса на областния и общински лидер на ДПС какво е за тях интеграция.” Викам, могат ли да дадат някаква дефиниция, сега, айде, да не е академична дефиниция, да е, такава каквато те я разбират. Означава ли включване на това насление в живота, който циркулира в страната, в държава, нали, да ги включиш в полиция, да ги включиш в армия, това са повече показните неща. Има ли, има ли ги по другите места? Примерно в администрацията, в една община като Хасково, където има около 120 души общинска администрация няма да видиш почти имена на турци. Е, то е ясно, че това след себе ще доведе усещането: „Абе, те, те не искат, нали, по-добре ние тука да гласуваме за нашите си хора.” И когато говориш принципно става много трудно. Значи, аз го виждам сега в този висш ислямски институт, където преподавам 3 години, да си обективен в България е изключително трудно и изключително, така тормо, създава тормоз и стрес на този, който защитава такива ценности, Та, ако имаш нещо да питаш... Такива работи.

И: Ми, не, какво да те питам.

AttachmentРазмер
Intervyu_M_Isov_Martin_Petrov_Kardzali_06_2012.doc110 KB