ИНТЕРВЮ НА ВИКТОРИЯ МИТРОВА С А.К., МЕХАНИК, ПАРТИЕН СЕКРЕТАР В ТКЗС ДУЛОВО, ПОЖЕЛАЛ ДА ОСТАНЕ АНОНИМЕН, 2012 г.

 

Кои за вас са най-важните събития от последните 20 години на ХХ век?

 

Промените за нас бяха много важни. Ние живяхме толкова години в другия строй и сме възпитани по другия строй. И аз лично го възприемам другия строй като по-удачен.

 

Какво ви харесваше повече тогава?

 

Имаше дисциплина, а от нея зависи и заплащането на хората. Тогава нямаше безработни хора. Ако го хванат без работа на улицата, 15 дена отива да работи в МВР-то или на друго място.

 

А вие какво работехте?

 

Аз съм механик и съм работел като такъв, а после се занимавах и с организационна дейност. Тогава имаше комплексни бригади и аз бях ръководител на такава бригада. При мен е идвал Вълкан Шопов, министърът. Идвал е Кърдашев. Бригадата вървеше много добре, произведохме 750 кг. царевица от декар. Набрахме толкова, че нямаше къде да я слагаме. Площадки, кошове, всичко беше пълно. Организацията беше по-добра просто в това време. Осем години бях и партиен секретар. Имах много фалшиви работи там и не можах да ги изтрая. Задължително трябваше по едно събрание на месец. Като има нужда добре, ама иначе трябва да го измислям. После и отчетна карта да представям. Имаше нередни работи много. Имаше и фалшиви чиновници. Идва веднъж да ни изнася някаква информация един член на партийния комитет. Направи ме на нищо, градския комитет занимава с мене, че не съм си вършел добре работата като секретар. После като стана превратът, той излезе най-големият демократ. Те всички преди са били комунисти, пък после станаха демократи. Всички се уредиха. Имат кланици, работилници. Само директорът на фуражния завод не успя, Васил Неделчев, лека му пръст. Аз му бях заместник и го смъкнаха, нямаше кой да им напипе доклада за окръжната конференция, защото само можеха да лаят. Написа им доклада и го шатнаха. Стана инструктор някакъв, после се разболя и това е.

 

Какво си спомнята от началото на промените?

 

Първо започнаха да плюят Тодор Живков, вярвам сте го чували. Плюеха го, че е остарял, че е изкуфял и т.н. В един момент казаха, че той си е дал оставката, а то малко не беше така. Но както и да е. Премина вече, минахме към демокрацията.

 

Вие как реагирахте като разбрахте, че Живков е паднал?

 

Тука не е имало някаква особена реакция. Синът ми е с висше образование, дъщеря ми е доктор на науките и те смятаха, че сме се отървали от бай Тошо. Отървахме се, ама и сега още хората го споменават. Неговият режим беше наистина строг, той може да е бъркал някъде, но той беше се насочил към демокрацията. Както и да е. Ние от тези неща сме били далеч. За нас беше интересно производството, работата и това е.

 

Да ви върна малко по-назад, до т.нар. „възродителен процес“?

 

„Възродителният процес“ ли? Ами, ние сме компактни с турското население и въобще не сме имали проблеми с турското население, въобще. Но в един момент казаха, че ще им сменяме имената. Аз бях в една комисия за смяната на имената. Беше много неприятно. Появи се омраза. Аз съм от едно съседно село, Пройно, там ме познават и малките деца. Аз също ги познавам. И се наложи аз да отида да им сменям имената. Неприятно. Грешка беше туй нещо, голямо нещо.

 

После заминаха ли много ваши познати?

 

Заминаха, някои се върнаха, но не всички. Някои останаха и сега се връщат още. Децата им вече не знаят български. Трудно се получава, тука децата трябва да говорят и български, навсякъде тука това е официалният език. Това е „възродителният процес“... Братът на жена ми беше запасняк. Закачили му един автомат на врата, без пълнители, но да плашат хората. Но сега добре живеем заедно българи и турци. Слушаме в Кърджали някакви работи, но не знам дали не е само медийно така. Често ми идват на гости от Турция, бивши подчинени, приятели. Те са толерантни хора, не са завистливи като нашите българи.

 

Какво си спомнята от първите години след 89-та?

 

Най ни беше мъчно от това, че тук сме свикнали с много животни, а те започнаха да ги колят. Това беше голяма трагедия, разрушаването на ТКЗС-тата. Започнаха да разрушават всичко. Туй беше голяма грешка. Всичко друго може да е по-добро, но това беше голяма грешка. В него момент аз бях началник на работилница и председателят на ликвидационния съвет идва в работилницата: „Какво правиш, бе?“- ме пита. „Е, тука стягам нещо“. „Пусни го да падне, бе, аз ще се дръпна настрани,“ вика той. Защо трябваше да се разтурва всичко, което беше направено? Можеше постепенно да си мине съвсем добре преходът. Но ние го направихме така, особено в селското стопанство. Ние имахме много мощно селско стопанство тука и се наложи да се раздели имуществото на кооперациите. В Черковна например, едно село тука, разделяли, вземали стругове, оксижени, а нямат понятие как се ползва. Първо за него трябва да има отделна лека сграда. На всеки седем дни трябва да се подменят някои работи. Те нито превоз имат, нито ги знаят тези неща. Ей такива дреболии.

 

След тези промени с какво започнахте да се занимавате?

 

Гледаме си нивите, сеем домати, пипер. Пенсионери сме вече. За младите е по-трудно, за тях няма работа. Дъщеря ми е в Норвегия, внуците ми единият е в Англия, другият в Италия; синът е във Варна. Идват за 10-тина дена и това е. Но то и там е същото – безработни, просто явно международно е така. Дъщеря ми е  доктор на микробиологични науки, но и за нея няма работа, свърши й проектът в Норвегия и сега никой не смее да я назначи, защото трябва да й плащат по ценза. Трудно се получава. Ние сме свикнали съвсем на друго. Едно време нямаше такива работи, наркомани, алкохолици. Сега – масово. Не можем да го приемем, не знам. Трябва да си има ред за всичко. Аз съм 77 годишен, излизам рядко по центъра да чета вестник или да видя някого. Възрастните хора ме поздравяват, макар че аз повечето вече не ги познавам, понеже не се движа много между хората.  Младите обаче минават като коне покрай тебе, не поздравяват. Всеки има собствено мнение. Сега явно трябва да си нахален, за да успееш. Преди възпитанието беше много важно, децата да се учат, да са скромни, с много труд.

 

Иначе сме добре, получаваме пенсия и ни стига. Дъщерята ни помага, за да си подсигурим дърва и въглища. Доволни сме от сегашния живот, получаваме си, макар и малко. Справяме се, пък за бъдеще не знам.

AttachmentРазмер
Intervyu_A_K_Viktoriya_Mitrova_Dulovo_2012.doc35.5 KB