ИНТЕРВЮ НА ВИКТОРИЯ МИТРОВА С А. У., УЧИТЕЛКА, ПОЖЕЛАЛА ДА ОСТАНЕ АНОНИМНА, ДИМИТРОВГРАД, 2012 г.

 

Кои за Вас са най-важните събития от последните 20 години на ХХ век?

 

-Учителка съм и имам поглед само върху образованието и то до преди 15 години; от 15 години вече съм в пенсия. Знаете ли какво ми прави впечатление? Богато информирани са съвременните млади хора. Моят внук тази година ще бъде първа година студент, докато беше в гимназията виждах какви са интересите му – разностранни, но не и задълбочени и това е защото младите се плъзват в много посоки. И друго, пак съдя от моите деца, смятат, че те слагат началото на всичко. В учебната програма на начален, среден и горен курс, някои неща се разглеждат сега и се поставят като съвсем нови, занимални, СИП-ове, на времето ни ги имаше, сега е същото, само с други имена; считат че това е “еврика” – сега откриват нещата. Това може да се избегне, ако се държи връзка с по-възрастното поколение. Липсва тази спойка, този преход, това предаване на опит. Без да звучи нескромно, носител съм на много награди; при мен са изследвани учебници по български език и литература, след което се пускат за коментар – работя като базов учител от дълги години в едно средно училище, и имам толкова много материали вкъщи, цял музей учителски може да се направи и си мисля, че този опит трябва да се използва. Аз не искам да бъда критикар на съвремието, защото виждам много будни млади хора, много амбициозни, но може би в този си стремеж за овладяване на повече и повече, трябва да обърнат малко повече внимание на това, което е било. Не казвам, че всичко е било добро, но има много ценни неща, които специално в моята професия биха могли да се предадат и прилагат.

 

-Веднага ли се случи това скъсване с миналото и започване на нови неща?

-Не, имаше едни преход от 2-3 години докато старото поколение не се пенсионира. Идвайки, новите вляха свой дух, свой подем – чудесно! Но иди при предишния си колега и се заинтересувай за паралелката, която е водил, например попитай: как да въдворявам ред, интерес в часа по литература и т.н. Онова, което наблюдавам сега, изпълвам се с удивление от този стремеж децата да бъдат информирани, но те получават тази информация по други пътища. Училището трябва да бъде основен източник на информация, което говори, че учителите трябва да имат голяма информираност, да се следи всяка новост. Стига се дотам, че учениците знаят по някои въпроси много повече от учителите. Може би работата в съвременното училище малко е занемарена, не искам да критикувам колегите си, в никой случай; трябва да се провежда работа с напреднали ученици. Те са елитът на нацията, видиш ли че има такива деца, трябва на всяка цена да се намерят форми да се работи с тях по всяка дисциплина. И да се работи не за пари, защото не всичко е пара; сега липсва, така ми се струва, в моите колеги тази удовлетвореност от успехите на другите. При нас имаше страшна спойка между колегите литератори, учители от предишните класове дават информация на колегата, който поема класа за особеностите на мисленето като цяло на един клас, за неговия облик; тази преходност, предаването на опит е много ценно нещо. С истинско удоволствие водех драматични състави по художествено слово; никога не съм искала да ми бъде платено, и през ум не ми е минавало това, за мен беше удоволствие да видя моите ученици изявени. Не казвам, че сега го няма, възможно е да съществува, не съм в този учителски поток.

 

-Вие до кога учителствахте?

-До 94-95-та година.

 

-В какво усетихте  промяната? В преподавателите, в учениците?

-Не толкова у колегите ми, колкото в учениците. То беше момент, струваше ми се, че не знаят какво искат от нас инспекторите. Трябваше категорично и ясно да се каже – такава е посоката и да се започне натам. То беше един период на лутане, напр. няколко учебника излизат по биология. Колегата ми от едното училище преподава по единия, в друго – по другия, а децата, които се явяват на конкурс за медицинския факултет, по кой учебник да се подготвят? Добре е да има един учебник за всички училища, от другите учебници може да се чете в кръжоци и семинари. Малко трудно моите стари колеги, които останаха да работят в този преход се адаптираха, защото ние сме свикнали на абсолютен ред, не да ми се командва, не да ми се нарежда. Аз нямам такъв случай, с чиста съвест говоря, някой ученик да ми е бягал от час или пък да ми е провалил часа, това беше невъзможно. Може би в този период трябваше да има едномесечни, двумесечни курсове на възрастните учители, да бъдат въведени в духа на времето.

 

-А при учениците, каква беше най-видимата промяна?

-Аз работех 10 години като медицински педагог в болница, работила съм и с болни деца, там работата има специфика. Но имах възможност да замествам колеги в редовните паралелки, първото ми впечатление – липсата на какъвто и да е авторитет от страна на учителите. Не искам да обвинявам учениците, нито пък да сложа клеймо на всички мои колеги, но сега липсва уважението към учителя, към даскала, както някога го наричахме. Защо това е така? Убедена съм, че младите ми колеги имат десет пъти повече знания от мен, но защо се случи така?

 

-Как си го обяснявате?

-Всички особености на прехода рефлектират в семейството и оттам в децата. Те са най-точния барометър. Обяснявам си това с времето, в което живеем - време на търсене на истината; време, когато само ако много обичаш децата и професията си, можеш да стъпиш на солидна основа. Децата боготворят учител, който може и знае. Сега, гледам, учениците не влизат в час масово, не епизодично, а масово - значи нещо се е разклатило. На първо място поставям семейството, определена незаинтересованост от тяхна страна, оставено е всичко на училището да свърши. Второ, имаше един период, когато колегите се лутаха – така ли, иначе ли, кое как е – имаше неустановеност. Сега доста време мина, би трябвало да стъпят на краката си, трябва да се борим за авторитета си на учители. В никакъв случай децата не са виновни, те са продукт на семейното възпитание, училището и разбира се, медиите. Много е говорено по този въпрос, залива ни масово халтура. Стига халтура! С две думи – хоризонти се откриха много. Възможности – много. Един учител със сърце, когато разговаря с учениците като със свои доверени хора, като хора, на които разчита, чиито мнение уважава, несъмнено, няма да има бягащи от час ученици. Взаимоотношението учител-ученик не искам да кажа да е на приятелска основа, трябва да има съответната дистанция; но уважението си е уважение. Сега учителите са много по-информирани, но им липса този хъс, този възрожденски плам, който да предадат на децата. Никое дете не може да устои на едно много внимателно отношение, на едни разумни, ясно подадени знания. И толерантност. Много изисквания и уважение. Това не са невъзможни неща, имало ги е. Миналата година на Деня на будителите бях тежко болна и мои ученици от цялата страна, дори от Австралия, от Америка, някои от тях са професори в университети, ми направиха такова тържество, още не мога да дойда на себе си; те буквално ме вдигнаха от леглото. Аз още изживявам спомена, гледам ги и си мисля – аз ли съм ги обучавала и възпитавала? Нека не звучи като клише – просто не съм живяла напразно, каквото и да става сега. Само гледам с огорчение как някои ценности минаха на заден план. Ценностната система се промени, твърде много станахме хора, държащи на материалното. Абе, човек, ти си материя, но ти и си и дух, а духът е онзи, който контролира материята. Може да се мине без хляб насъщен, но не може да се мине без надежда, тя крепи човека. И пак казвам, учителят никой не може да го замени в обществото.

Целият живот е една система, ако мога да кажа, скачени съдове, не можеш едното да сложиш над другото и трябва във всички случаи да се върви в хармония. Не е лесно, затова е необходимо и време, но когато човек иска, може да намери. Промяната трябва да започва от мен и от всеки поотделно, тогава да търсим нещо нагоре. Нека преди да искам, нека да видя аз какво съм дала, с какво мога аз да допринеса и какво мога да направя за обществото. Например в моя час децата да присъстват активно, и не само това, а да могат, когато отсъствам, понеже те знаят методика на разработката на даден автор, ученикът да застане зад катедрата и да ме замести за този час. И това е възможно, след като децата се учат на метод на работа, те сами да получат информация, като знаят по какъв начин да я използват и да действат.

 

-Някои хора използват понятието “преход” за този период, за Вас какво е това време?

-За мен това е едно време, в което трябва да обмисля какво се иска от мен и какво мога да дам. Ако го наричат преход – преход е. Но аз преподавам литература 40 години, за мен е ясно – знам какво искам, знам какво точно да направя и търся новото, което искат от мен и ако аз сметна, че това ново мога да го въведа в моята работа, приемам го. Ако нямам достатъчно сили, търся. Но преходът, ако го приемем като термин, започва първо у мене и след това наоколо. Няма друг начин. Винаги е така. Когато говорим за реформа, ние говорим за реформа у себе си, нагласа. Друга нагласа – може в момента да не разбирам какво искат от мен, нека да разбера. Какво иска съвремието от мен и ако аз добре го осъзная, ще го видя през моя поглед, моите възможности, основата, която имам и ако нещо ми липсва, ще търся, ще се информирам, има богата литература. Ако сбъркам, случва се, сбъркала съм, започвам отново, има курсове, има много неща, които човек може да ползва за обогатяване, но категорично съм сигурна, че всяко добро нещо започва от индивида. Вярно е, че има фактори, които да задържат това развитие, могат да го насочат и в друга посока, но човек е създаден с възможности да избира. Избереш ли, имаш ли решение, ще си понесеш последиците. Всъщност на нас ни трябват мислещи хора, със сърце, които знаят какво искат и как трябва да го постигнат. Такива хора ни трябват. Има ги. Учителят трябва да заеме своето място в обществото. Аз съм учител, независимо какво става наоколо, трябва да се отличавам с цяла класа. Това е учителят на обществото!

 

Български турци. Ние всички сме хора. Красотата е за всички. Никакъв проблем не ми представляваше. Единствено езиковата бариера, но децата бързо се ориентират.

 

-Какви са ви спомените от т.нар. „възродителен процес“?

-Прекъснах работа, роди ми се внучка, иначе можех да работя по-дълго време. Но след като приключих след тези две години разбрах, мои ученички ми се оплакаха, че някакви изстъпления, грозни са ставали и толкова съжалих. Това, което ние, учителите, градихме беше направо изкоренено. Това беше едно неправилно нещо, не можеш да налагаш каквото и да е на човека. Не можеш! Трябва да му покажеш красотата на нашия език, ако искаш да научи български. Трябва да му покажеш топлото отношение, ако искаш той така да се отнася към тебе. Спомням си в онези години, прибирам се от училище, печката ми запалена, тогава бяхме на дърва и въглища, баницата сложена. В селото, когато се наложеше правех инжекции, мерех кръвното налягане, нямаше лекар. До сърцето на човека можеш да стигнеш по различни начини, но едно е универсалното, обичаш ли го, отговаря ти със същото. Казвам, че това бяха най-хубавите ми учителски години. Уверих се, че е възможно дори от човек, който те ненавижда да направиш приятел. Да имам аз през ден баклава, кафе... Естествено е, че ще поискам да остана повече.

 

-И след това се развали за дни всичкото това?

-Направо! Това, което ние, учителите, авангарда направихме, може би политиката, аз не зная, но за мен, за учителят няма политика, аз съм литератор, човек хуманист, отивам и си преподавам литературата на хора. Аз не знам какво са целели с този възродителен процес.

 

-Какво мислехте, когато всичко това започна?

-       Докато аз бях там, процесът беше още в началото, първите капки, тези репресии ги нямаше. И въпреки това тези хора бяха психически подготвени, че ние не отиваме с добри намерения. Но след като видях как бяха застанали до стената в учителската стая по време на родителските срещи, като лястовици, – възрастни хора, свалям им шапка, изпитвала съм страшно неудобство. Кой може да направи това нещо против тях? Наистина, когато човек подаде ръка, винаги се отговаря по този начин. Ако трябва да започна работата си отново, бих отишла пак в това село.На родителски срещи малко трудно се разбирахме, аз не познавах езика, но те ме канеха на гости, тяхната обстановка е съвсем семпличка, някакви дюшеци имаха на пода, копринажи, за мен имаше трикрако столче и се разтичва домакинята, а преводачка беше ученичката. Кафето, разбира се, и като клекне до теб, и те гледа като бог. Аз какво правех, видя ли възрастен човек, веднага му меря кръвното с апарата, не ме интересува иска ли, не иска ли, тръгваш с онова, което е общочовешкото. Ако към тия хора се постъпва човешки, не е нужна политика. Най-добрата политика това е човешкото отношение. Съжалявам, че само две години работех там, много ми дадоха тези хора. Те се раздават, когато разберат че си техен човек, в смисъл, че ги уважаваш като хора. И друго ми направи впечатление, аз не познавам исляма добре, но са верни на своя бог, много етични; турчин каже ли нещо, той на всяка цена го изпълнява, думата му на две не става. Но докато каже, доста ще се измъчиш да го агитираш. Казват: “Инат като турчин.” Не, аз не мисля, че тези хора са инати. Те просто знаят цената си. Не говорят много, упорити са. Усетят ли, че си отворен към тях, отварят се и те. В крайна сметка това е народопсихология. Ами ние какви сме? Напоследък забелязвам явления, които съвсем не ми харесват. Не можеш ти да пренебрегнеш родния си език, от разните му трибуни да ми вмъкваш толкова чуждици, за да се покажеш.

-        

-Как разбрахте че се случват репресии?

-По телефон ми се обаждат да ми кажат довиждане. Много от тях си заминаха, после загубих връзка с тях. Тъгувах, познавах ги добре, приех ги като свои деца, познавах родителите им, знаех как живееха, никак не беше лесен живота им. Труд, от тъмно до тъмно, свила жената този гръбнак бере, бере тютюн, пръстите свити, напоени с никотин. Върне се вкъщи, боде, боде, нанизва, вечер до късно, кашли – кашлица от тютюна. Така си изкарваха хляба в тези каманаци. И като си помислих, къде отидоха тези хора, особено възрастни, немощни. Ще кажа нещо нецензурно, думи на Зола, струва ми се бяха: “Политиката е най-голямата проститутка.” Наистина. И в политиката трябва да има човечност. Няма я! Сега, както виждам, завоалирано се действа. И преди го е имало, но толкова явно не се е проявявало. Имам чувството, че сега като пяна в блато изплува най-животинското, най-отвратителното у човека. Не взехме ли от Запада предимно онова, гнилото? Затова казвам – нашите деца трябва да бъдат възпитавани в един висок морал, със собствено виждане, да знаят като им се предложат много неща кои имат стойност, да притежават една солидна ценностна система. Иначе няма да ценим образованието си. Нашите специалисти навсякъде по света се ценят, но докога? Не живеем ли със славата на първите от специалистите, а сега къде са? В основата е училището. Глух и сляп е един народ, ако не познава езика си, историята си и аз го мисля, то не е за пропаганда, няма за какво да пропагандирам. Винаги съм казвала – човек има една майка, една родина и един роден език. Не можеш да ги смениш, не би трябвало да ги смениш. Майка си продадоха, земята ни взеха, езика ни го опропастиха, родината ни – какво става – държава, а не родина. Груба съм, но бих искала да го знаете това, не са лозунги, Ботевите, Вазовите, Бенковски и т.н. от Възраждането идеали, не са лозунги. Пак казвам – не можеш да смениш майка си. Не трябва да сменяш родината си, никога! Нито родния си език, всичко друго можеш да смениш, но това – не! Дърво без корен, на това се превръщаш.

AttachmentРазмер
Intervyu_A_U_Viktoriya_Mitrova_Dimitrovgrad_2012.doc57 KB