ИНТЕРВЮ НА ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА С БИСТРА ЖЕКОВА, ДИМИТРОВГРАД, 04. 10. 2012 г.

 

[Бистра Георгиева Жекова, на 49 години, висше образование, журналист, учител]

 

Интервюиращ (И) Галина Георгиева

Респондент (Р)  Бистра Геогриева Жекова

 

И:  Първо, вие как се казвате?

 

Р:  Казвам се Бистра Геогриева Жекова.

 

И:  И какво работите сега?

 

Р:  В момента ... по образование съм филолог,  българска филология съм завършила Пловдивски университет, имам 16 години журналистически стаж и 11 години педагогически стаж, като учител по български език и литература.

 

И:  Само тук в града ли сте работили?

 

Р:  Да, само тук в града, аз съм родена тук, израснала съм тук, омъжена съм тук, двете си деца родих тук, изгледах ги и продължавам да си работя тук. Всичко ми е свързано с Димитровград, само дето съм учила в Пловдив, но и то беше в Пловдив само щот е по-близо до Димитровград. Така че корена ми е много здрав.

 

И:  А по време на прехода, там 90-те години с какво се занимавахте?

 

Р:  90-те, такаа  значи то беше много интересно защото 89-та година, юни месец аз започнах работа в местното кабелно радио, тогава са наричаха радио възли. Радио възелът, имаше радио точки в почти всички къщи, имаше връзка със селата и там хората също слушаха. Значи в един момент кабелното радио се оказа една доста интересна медия защото в пиковия момент имаше 35 000 радио точки- представете си за каква аудитория става въпрос. Такава аудитория никой вестник не може да има. Тогава подготвяхме едночасова програма, която постепенно стана час и половина, която се подготвяше от студиото. Иначе върви програма „Хоризонт” на БНР, от пощата тук превключваха на местния канал, точно в 3 часа. Още като чуя нивото на р. Дунав в см и така, щото веднага след това започваше нашта програма, някъде до към 4-4:30. Това бяха новини от общината с интервюта, с репортажи, с гости от студиото, с коментари, въобще, за рамките на града си беше една много функционална медия. И точно 89-та година, юни месец аз започнах работа в радиото и ноември месец започнаха първите събития на прехода, така че аз вече работех в общинска медия, когато започна прехода.

 

И:  И нещо промени ли се?

 

Р: Как да ви кажа, в Димитровград... например спомням си първия митинг, спомням си какво, че дълго време чакаме ша има ли за какво, в София текат бурни събития , случват се разни работи- тук тихо, мирно. Чува се тука ша има митинг, ма ша има ли, няма ли да има, не се знае. Ний сме са въоръжили с мойта колежка с репортерските си касетофони и беше много интересно, понеже официално дойдоха в радиото при нас и казаха, че митинг няма да има. Много беше интересно, щото в уреченото време, гледаш една много оживена разходка, тука по центъра. Аз разбирам, че хората, който са интересуват да слезли да видят ще има ли митинг, няма ли да има. Митинг имаше, излезнаха хора, държаха речи. Спомням си, страшно съжалявам, че тогава имахме страшно малко оборотни касети, радиото нямаше пари и не си запазих записите от онова време, не направих архив. Защото много от лицата, които после така се завъртяха в прехода, тогава се появиха за пръв път. Даже си спомням, един наш бизнесмен с касетофона го питах: „Какво очаквате” и той вика „Ами ша поживеем, ша видим”. Тоест никой нямаше ясна представа точно какво се случва. Даже си спомням, че очакванията на хората бяха повече за олевяване. Тоест ако имаше някаква номенклатура с нейните привилегии, по-скоро да отпаднат тези привилегии, от колкото да възникнат някакви нови. Пълна неяснота, какво ша става, що ша става и още повече, че Димитровград си е първия социалистически, тук няколко мандата след промените, социалистическата партия си печелеше убедително изборите. Просто БСП не е имала проблем, тука първите мандати с влиянието си. Нещата никога не са драматично променяни, по-скоро започнаха така да се изпитва разочарование и умора, когато хората започнаха да губят поминъка си. Тива е което всъщност промени ситуацията. Това че примерно е неуспешна приватизацията на бившия завод за полиестерна коприна, че турския бизнесмен, който го закупи, го затри и затвори.

 

И:  Той за това го е купил ли?

 

Р: Да, ми предполагам, защото моментално нашите шивашки фирми започнаха да купуват платове от Турция иначе той щеше да ги захранва, както и беше. Иначе аз започнах журналистическата си практика точно в комбината и правеха такива платове, който аз в момента не виждам и всъщност много от състоянията на града започнаха точно от там, защото не купуваха плат на килограм, шиеха си тука и продаваха на пазара. И след тази, нямам думи да я нарека тая  приватизация и след нея, хората изгубиха поминъка си, поне 800 жени можеха да намерят работа. Слава богу, запазихме Химическия комбинат, остана единствения в страната, щото в Стара Загора, в Девня, във Враца- затвориха врати и това все още държи града. Рудниците закриха- 100 години въглепроизводство, изведнъж, когато се оказа че вървим към пазарно стопанство се оказа че, добива им е пазарно неизгоден. Аз все още си мисля че не е това истинската причина да бъде закрит въгледобива. От друга страна, ТЕЦ-а мина на газ, другите предприятия минаха на газ и наистина нямаше кой да купува въглища. Мисля си, че можеше да се остави, това са си мои предположения. Това в МАРБАС 3000 души работеха от целия регион. Циментовият комбинат, значи той произвеждаше най-качествения цимент в Европа, спомням си ИСО 9000 имаше, това е един от най-високите стандарти. Това всъщност, ако хората усетиха прехода реално, беше че голяма част от тях загубиха поминъка си.

 

И: И какво стана с тези хора?

 

Р: Ами една част напуснаха града, друга част напуснаха страната. Доколкото си спомням една от последните цифри от журналистическата ми практика, значи по данни на ВиК, те нали ходят по домовете, около 3000 апартамента стоят заключени, тоест собствениците ги няма. Значи една голяма част отидаха в Испания, Германия, най-голяма част в Испания, за да търсят работа. Другото нещо, което все още крепи града- това е прословутия пазар, но и той се промени.

 

И: А той от кога е този пазар?

 

Р: Значи той, между другото тук винаги е имало пазар, от римско време още, защото сме на пресечна точка на двата големи транс европейски коридора, значи двете големи магистрали е предвидено да се кръстосват на 3 км от тук.  Има и традицията на Узунджовския панаир, Узунджово е на 10-15км. Пазарът не случайно възникна покрай жп линията, до автогарата- той сам си избра мястото. Между другото ръководството на града няколко пъти прави опити да го измести, тъй като затрудняваше трафика на града, замърсяваше, но това се оказа невъзможно, това значи да затворят пазара, а там се прехранва града. Особено 90-те години една огромна част от димитровградчани, включително и аз се прехранваше от там. Ми ний си изгледахме децата в най-трудните години с парите, които печелехме от тоя пазар, въпреки че двамата със съпруга ми работим. Хубавото беше, че предприемчивостта на димитровградчани, в много голяма степен, този пазар ни помогна. И тука си започнаха шивашки фирми, първо шиеха определени неща, който са за пазара, реализираха ги там, спечелиха пари. След това излезнаха и директно си откриха складове в София, шият си тук, ползват тук работници, но си имат складове и в София. Пазарът още от началото на 80-те с пълна сила си работеше, в началото  една голяма част беше за стари дрехи, втора употреба, а после все повече си беше за нови стоки и стоки на едро. Всъщност димитровградският пазар си е една борса и всъщност остатъка от тези големите предприятия и пазара са тези, които, а пропускам да кажа и земята , защото хората си произвеждат. В едни кризисни години, земята винаги е решението, едни от най-богатите села са наоколо, тука има няколко много предприемчиви селски кметове. Едно село Добрич ако видите...

 

И:  А имаше ли земи, които са върнати ?

 

Р:  Да, върнати се, хората са предприемчиви, но аз нямам поглед. Не съм селско чедо и нямам поглед.

 

И: А някакви сгради да върнат, някаква реституция да има?

 

Р: Не, в Димитровград, понеже всичко е строено на чиста поляна, частна собственост върху сградите няма, върху земите има. Там горе, където аз живея има върнати земи и там най-често ги направиха платени паркинги, автомивка, кафененца, но иначе големи реституции тук просто нямаше. То не може и да има. И за това тук не може да се каже, че преходът драматично е изживяван и има някакви драматични белези- не. По скоро с това че няма работа за хората и в търсене на препитание, града постепенно взе да опустява. Ето например, в блока, в които живее свекърва ми, на два етажа тя живее сама. Познавам и други блокове където от 10 апартамента, обитаеми са 4-5.

 

И:  Ние видяхме че много блокове не светят и се чудехме защо така.

 

Р:  Защото, защото така, а когато е имало много хора тук, по-голяма част от хората си имаха жилища и сега по-голямата част от тях стоят празни. Това е всъщност последицата от прехода- няма работа и по-голяма част от хората се разбягват. Към София една голяма част отиват, много мой приятели се установиха там, не живеят по-добре, мъчно име е, тъгуват си, но в един момент, там са по-близо до децата си за да има помагат.

 

И: Добре, а като чухте че режима се променя, очаквахте ли да стане  нещо по-добро, по-хубаво?

 

Р: За хубаво или за лошо, у българина има един здрав песимизъм, който го държи близо до земята и точно този песимизъм държи далече от илюзиите. И за това тук такива вълни на ентусиазъм и очакване- не, по-скоро един умерен житейски прагматизъм, защото  иначе може да загубиш и малкото, което го имат – това е. Всъщност, така по-драматично беше 96-та година като стана големия скок там, тука много хора изгубиха спестяванията си. Имаше хора, които са работили в СССР, шофьори и т.н. и хората бяха добре материално и загубиха голяма част от спестяванията си. Нали не е имало илюзии, по скоро разочарование и умора.

 

И: Кога дойде това разочарование?

 

Р: Ми кат зе да се губи поминъка, когато виждаш че с труд не можеш да постигнеш нищо. Това е ужасно! Психологията на българина е че кат се трудиш, ще успееш, кат си работиш нивичката, там занаята- че си изхраниш челядта. И нещо друго, тази челяд ще е събрана наоколо, няма да ходи толкова надалече, а сега, когато я няма тази патриархалност в хубавия смисъл на думата и това поражда разочарование, умора, чувство че си излъган, че системата не работи, че всъщност я няма тази система. Това е.

 

И: А имаше ли някое правителство, което да ви вдъхна нови надежди, след 89-та, на което да повярвахте че ще оправи нещата? Например Царят като дойде, много хора му повярваха.

 

Р: Да, много хора гласуваха за него. Лично аз, понеже аз съм човек, който малко или много е информиран, аз съм на ясно че месии няма, малко или много сме наясно че тоя преход беше осъществен от едни структури, които нямат нищо общо с легалното управление на страната, че в крайна сметка, това са сценарии на различни тайни служби. Има една книга на Павел Писарев, скоро той гостува в града „По следите на изгубеното време”- негови мемоари и там той цитира един френски философ, мен ми беше много интересно, щот съм си задавала въпроса, защо се получи така и там той казва че между капитализма и социализма голяма разлика няма и че ръководството в социалистическото общество, държи средствата от името на държавата, но в крайна сметка ще иска да си ги присвои. И то се получи точно това, нека никой да не ме уверява че това е преход към демокрация и пазарна икономика- нищо подобно.  И още нещо, в преход като нашия – от  социализъм към друга политическа система – той е уникален, той е безпрецедентен, всичките, които ни даваха рецепти, просто трябваше да мълчат и да наблюдават от страни със страхопочитание към народа, който плаща тая цена. А то какви ли не месии и пророци се изредиха, а в края на краищата продължават да плащат обикновените хора. Прави ми впечатление, че ако все още няма тотален срив, това е благодарение на българските жени. Значи ша ма извиняват българските мъже, но в една голяма степен те са тези, които загубиха тотална посока и ако българските деца са още нахранени, облечени и ходят на училище, то е заради техните майки и баби дето ходят и слугуват в Испания, в Гърция и с тия пари пращат на семействата си в България, гледат децата си. Така че всичките тия политици, дето ги гледам по медии да млъкнат малко, да са засрамят и да дадат минутка мълчание пред усилията на тези жени, които с труда си хранят народа все още.

 

И: Като казахте политици, има ли някой политик, който да ви е харесал?

 

Р: Това е много странното, че политическа сила, ами отделни личности. Ами например, аз много харесвам Антония Първанова, много харесвам Миглена Кунева- виждате все жени, може би ми е феминистки възгледа, но колкото и да е странно, Корнелия Нинова много харесвам също, защо- щот това са жени с позиция, а Кристалина Георгиева, разбира се. Това са жени с позиция, които умеят, дори в критична ситуация да я защитават, не са конюнктурни, жени които формират мнение принципно и идейно, а не в момента, някаква лична интрига, която ма влече на някъде.

 

И:  Като се появиха, след 89-та, тези групировки на борци, тук имаше ли нещо подобно?

 

Р: Имало е, със сигурност знам, но не съм имала контакт с тях. Невъзможно е да няма, Димитровград е на кръстопът, имало е.

 

И: Покрай пазара ли?

 

Р: Да, но лично аз не съм имала контакт. Даже убиха едно момче- Антон, гърмя една зала, това е било 94-5 година, нямам спомен кога, но така иначе в града не се усети. При мен не е имало за кво да идват. Даже си спомням един куриозен случай, когато започна да скача долара 96-та година и аз само звъня на моя мъж и му викам „Живе, долара стана 3600”, а той ми вика „Абе тебе кво ти пука, като нямаш нито долари, нито левове”. Даже спечелихме тогава, щото апартамента си го купихме със заем и когат са обезцениха, ний с една заплата си платихме заема, та даже мога да кажа че за такива кат нас, дет нямаха нищо, даже това проработи.

 

И: Добре, а каква беше разликата в живота през социализма и след това ?

 

Р: Ами сега ша ви кажа, щото помня много ясно. 89-та година, когато започнах работа в радиото аз бях с 330лв заплата, моя мъж, той в МАРБАС работеше, също взимаше толкова. Имахме едно дете и с тези 330лв, ние спестявахме около 100лв, живеехме спокойно, позволявахме си да отидем на почивка и всеки месец бяхме на някъде- на излет, на гости, не сме спирали колата от движение. Имаше проблем тогава с чистотата на въздуха и детето беше болно, значи той взимаше карта от МАРБАС и я водехме на Сандански, във Варна и сме си го позволявали с тези заплати. 90-те години вече, когат се роди сина, той е роден 91-ва година, значи аз си спомням с корема как обикалям за хляб и мляко и са бих с едни свирепи баби за прах за пране. После, кат са роди сина, значи дъщеря ми е родена 85-та година, имах 2 години майчинство и нямах никакъв проблем да я отгледам, когато той се роди, нямах нищо, слава богу, че от нея  бяха останали така много дрешки и много често той беше облечен в розово. Нямаше детски пюренца, такива инстантни млека, аз съм го гледала с кисело мляко и си спомням свекъра и свекървата гледаха едни, конфута им викаха- малки такива местенца, където бяха насели пъпеши и пъпеша го разбивах с миксера и му го давах. 90-те години бяха свирепи, особено първата част и 97-ма година си спомням, двамата със съпруга ми работехме и не можехме да вържеме двата края и тогава започнахме да продаваме на неделния пазар. Значи от понеделник до петък си работим нашите си неща, а събота от 2-3 часа сутринта отиваме на пазара  до 2-3 следобед и тогава масово лекари, учители бяха на пазара и нямаше нищо срамно или нередно в това. Полека – лека, първи изчезнаха лекарите, но учител ша видите и днес. В силните си години, когато беше пазара и събота и неделя, 90-те години- хората имаха пари и можеше да изкараш за 2 дена, достатъчно че да храниш семейството си цяла седмица. И нас това определено ни помогна в тези години, 7 години са препитавахме там, без събота, без неделя. И има и хора, който си продължават. Прехода ни научи на страшно много неща, аз сега като се връщам на зад, нямам негативни спомени, по-скоро ти извади от всичко познато и ни принуди да търсим решения, които иначе никога нямаше да потърсим. Значи, ако някой ми беше казал, че аз ша отида да продавам на пазара, никога нямаше да му повярвам, но отивайки на пазара, аз се запознах с много хора, научих са да смятам, да работя с касов апарат, да водя счетоводство, научехме се че няма кой да даде пари, сам трябва да си ги изкараш. Нещото, което социализма, гарантирайки минимума... сега аз усещам много по-възрастните хора имат една силна носталгия към социализма и има защо. Ша помоля всички критици, които ша кажат нещо, пак така да замълчат, да си затворят устите, защото социализма гарантираше на хората минимума: гарантираше здравеопазване, гарантираше образувание и прехраната. Да, не даваше възможност, ако имаш по-голяма амбиция или талант, имаше горен праг, както имаше долен праг, така имаше и горен, но този гарантиран минимум го имаше. Най-ясно го усещах по баба ми, баба ми навремето, те са влезнали в ТКЗС-то с всичките си ниви и тя е работила за 60 ст на ден и когато аз бях поотраснала, това беше 70-те години, тя ми казваше само „Дяте, ко знайш колко е хубав живота сега”. Тя може да направи сравнение и аз и вярвам. Майка ми също е едно селско момиче, което е успяло да завърши висше образувание и да работи по специалността си, кога това щеше да и се случи- никога. Но от друга страна, не изпитвам носталгия по това време, щото си давам сметка, че нищо не е вечно, един класически период е 40 години и после следва промяна. Нас ни промени драматично, щото ни накара, ний сме възпитани в едно време, с една ценностна система, а трябваше да се реализираме в съвсем друго време. Всъщност, в социализма имаше някакви правила, някаква система, след това правила няма и до ден днешен и който това бързо го схвана, разбра какво трябва да прави. Ний малко бавно схванахме за какво става дума и така.

 

И: А докато работехте в радиото имаше ли някакъв контрол върху информацията?

 

Р: В смисъл на цензура ли?

 

И: Да.

 

Р: Не, слагам си ръка на сърцето, никога ръководството не са е намесвало в работата ми. Най-интересното тогава беше кат се зададяха избори, имахме такива отворени предизборни студия и се правеше регламент по колко минути ша говори всеки, общо взето се установяваше един регламент между политическите сили. Проблема не е че над медиите имаше някакъв контрол, проблема е че не останаха медии.

 

И: Защо е така?

 

Р: Ами защото, по времето, когато аз започвах 85-та година, януари месец аз започнах работа във вестника на Полиестерния комбинат, всяко голямо предприятие имаше свой вестник, по чисто идеологически причини, но имаше, освен това имаше общински вестник „Димитровградска правда”, имаше и кореспонденти на областните вестници и кат се съберяхме дружеството на журналистите, ний бяхме 15 души. В момента нито от тези едно неща ги няма.

 

И: Да, ние търсихме местен вестник.

 

Р: Няма! Последният го правеше, тук общински вестник, той беше на частни начала, Любомир Богданов се казва, но човека не издържа финансово. Сега то има и други причини, че съвременните технологии наложиха интернет и сайтовете, светът се промени чисто технологично. Тука имаше опити за интернет радио. Но и самите медии, особено радиото и телевизията, те гълтат страшно много ресурси и човек само с това трябва да се занимава, а как ша печелиш достатъчно пари от това. Аз например, кога реших да сменям професията, това стана точно тогава, когато разбрах че медия – общинска не може да се издържа. Първо разбрах че за да има медия, тя трябва да бъде на самоиздръжка, защото вече общината няма как да отдели пари и много исках кабелното ни радио да стане ефирно, и работих много в тази насока, и в момента, в който разбрах че няма как да стане, разбрах че медиите си отиват за съжаление. Интересното, което възникна, беше че имах възможност да правя телевизия, нали кабелна.

 

И: Това кои години?

 

Р: Ами 95-та година, септември месец ме поканиха да направя информационна емисия в самостоятелен канал. То си беше чисто частно предприятие, 5-ма бизнесмени си събрали пари и решили да правят телевизия, което им прави чест, защото едно Хасково например, тогава нямаше. Ний бяхме първата частна телевизия със собствена програма, имаше си половин час новини, всеки четвъртък си имаше едночасово коментарно предаване, правехме си свои реклами, поздрави и това беше много работа. Бяха изцяло местни новини, бяхме един екип 4-5 души и правехме половин час новини всеки ден и с всичко – с новините му, с репортажите му. И имаше страхотен интерес, в началото даже ний си правехме проучвания, в които местната телевизия се гледа колкото Канал 1, защото беше нещо ново, нещо интересно, хората искат да се видят. Опитът ми от радиото ми помогна много бързо да направиме телевизията и с огромно удоволствие работех, но тогава политическите страсти бяха много нажежени и в един момент ма обвиниха в политически пристрастия и така, аз трябваше да си търся друга работа. Върнах се в радиото, но усетих че, само след няколко години, просто усетих че няма да има хляб в тая професия и реших че трябва да сменя града или да сменя професията. Града не можех да сменя по семейни причини и смених професията. Слава богу тогава се отвори място за учител в езиковата гимназия и директорката- Милка Златева, и до ден днешен съм и страшно благодарна, ме взе на работа и не съжалявам нито ден.

 

И: На кой клас преподавате?

 

Р: Ами тогава започнах да преподавам на 8-ми и на 10-ти клас и започна едно голямо четене, защото аз не бях преподавала и изведнъж открих с огромна изненада, защото аз си смених професията с огромни съмнения, че това много ми харесва и още първия учебен ден като събрах цветята си казах, че няма грешка. Училището, в което работя, хората, с който работа, ей ся скоро изпратих един випуск, оживели са ми в сърцето.

 

И: Тази кабелна телевизия колко време просъществува?

 

Р: Тя си е и до ден днешен, тя си съществува, но когато започна окрупняването, между другото в Димитровград много бързо се случват нещата, даже те първо се случват тук, после в страната, значи когато изградиха кабелната мрежа Недялко Димов, който си разбираше чисто технически от това и вкараха кабелите под земята и след това започна укрепяване на мрежите, те непрекъснато се поглъщат едни други и усетих че това рано или късно ша са случи. Новите собственици отрязаха собствения канал, той е само разход и толкоз. В момента правят и собствена програма, колкото им позволяват финансите, но аз се радвам, че това, което съм създала и нещо е останало, защото тези хора, които в момента правят телевизия, една част съм ги обучавала аз.

 

И: През социализма имаше ли информация какво се случва извън България, по света?

 

Р: Големите медии да, в една общинска медия – на нас не ни се е налагало, ние сме информирали за местните новини, но разбира се, че има специфика. Примерно, следят се героите на труда, изпълнението на плана, така че темите, те медиите през социализма си имат идеологическа роля, никой не са заблуждава. До голяма степен сме имали и автоцензура, защото ний знаем кво се иска от нас и сме го правили. Ний сме рожба на това време, аз съм ходила на политическа учебна година.

 

И: Какво означава това?

 

Р: Ами политическата учебна година е едно много интересно нещо където човек учи, ний и в училище сме учили основи на марксизъм- ленинизма, така писмото на другарят Тодор Живков до комсомола, марксизъм- ленинизма какво представлява, особености на социализма, събират ни и партиен секретар ни казва как трябва да възприемаме новите неща които се случват в политиката, коет си е чиста идеология. Ти седиш, прозяваш са, щото е много досадно, но стоиш, щото знайш че така трябва. Това в момента ми върши много добра работа, защото обяснявам на мойте ученици.

 

И: А по разни бригади ходили ли сте?

 

Р: Да, да, това е много интересно. Беше цяло едно разгърнато движение. Тука имаше една консервена фабрика и ние ходехме есента, от 5-6 клас и чистехме чушки, пълнехме краставички в буркани, бяхме всички заедно целия клас и това въобще не беше трудно и учеше на труд. Ходи ли сме после да берем памук, като ученици, след това, бяха излезли, че се експлоатира детски труд в България и взеха да ни ги плащат и аз никога няма да забравя първите 11,50лв, които ни платиха, били сме 6 клас или 7-ми. А пък като студенти, то беше цяла приказка, първата година брахме ябълки в пловдивското село Куртово Конаре. А пък в 11 клас, ходих в Унгария – там пък брахме череши, бяхме събрани от Полша, от Унгария. От бригадирското движение пук само хубави спомени. В момента, като гледам на къде върви света и най-демократичните държави разбраха, че без идеология, нека да не се възприема в негативен план, която да възпитава младото поколение на отговорност и трудолюбие и да въвежда ценностна система, не може да се върви напред. Обществото не възпитава ли тези неща, то е обречено. Ние някак си тая добра традиция... остайхме нещата да се случват по друг начин.

 

И: А там като започнаха да се разпадат ТКЗС-тата, това добре ли беше или…?

 

Р: Ами как ша е добре, в никакъв случай. Не съм свидетел на този процес от близо, но в нашия край имаше много сериозни традиции. Тука на територията на общината, неща коит се разграбиха, започнаха да се изграждат на ново, но никога не може да се достигне нивото. Сега само чувам че отново започва комасация на земята, но по пътя на частната инициатива. Плодородна земя се изкупува на безценица, но защо, защото хората нямат възможност да отработват земя в големи размери, нямат традиция. Трябва специална подготовка, техника и познания.

 

И: А дали е имало корупция в тия процеси на раздържавяване?

 

Р: Всичкото това трябва да бъде доказано, останалото са слухове. Слухове много и всякакви. Бедата е в нещо друго, през тези 20 години на преход, прехода се случи така че българинът беше убеден от случващото се, че властта не се приема като отговорност, а като средство за лично забогатяване. Това е. Това, което се случи пред очите на хората е това. Тези, които влезнаха в политиката, след това излезнаха като състоятелни хора от нея. А тези, които останаха в периферията, терибли сори.

 

И: А тези, които влязоха в политиката случайни ли са или … ?

 

Р: Има си и случайни, има и не. Но пък тези години показаха, че човек не умее ли да работи с пари, и да му дадат, няма да се оправи и обратното, има и разтропани хора, които умеят да движат парите. Сега, лично мое отношение, аз на такива хора нито им завиждам, защото знам че едно общество трябва да има предприемачи, защото те създават надолу работните места. Проблемът е, че в България няма национално отговорен капитал, нали това коет се създава с поколенията и традициите. Аз не само да имам пари, но и да съм с ясното съзнание че тия пари трябва да ги вложа в държавата, там където живея. Не за друго, а защото те утвърждават моята позиция на тази територия. Това е от което България има крещяща нужда и от смели, кадърни предприемачи, които да създават работни места. Това е големият проблем, не че социализма се е сменил с капитализъм, той рано или късно щеше да се смени. Национално отговорен капитал, под формата на кооперации, на  предприемачи, селскостопанско производство, нещо коет праеше държавата по времето на социализма. В момента няма кой да играе тая роля.

 

И: А смятате ли че прехода е приключил?

 

Р: О не, не, класическия преход е 40 години, значи ние в момента разграждаме, щото има кво да се разгражда. Значи, представете си за 40 години, колко много е създадено от социализма, за да има какво още да се разгражда. Ние все още не сме стигнали дъното, за да се оттласнем от него. Да уважаване хората, които могат да създават предприятие, работни места, които могат да изграждат.

 

И: А оптимист ли сте, смятате ли че ще се оправят нещата?

 

Р: Ами няма къде да идат, то никога не е едно и също, в момента ако вървим надолу, рано или късно, процеса ще се обърне. Освен това България е част от световния поток, ний няма на къде да вървим, разбъркани са нещата в момента в глобален мащаб и ний къде ша си намерим мястото, ша видим.

 

И: А като влизахме в ЕС, какво си мислехте? Мислехте ли си че нещата сега ще се оправят?

 

Р: Слава богу, че България влезе в ЕС, защото България има един вечен проблем още от цар Борис Кръстителя, на изток ли да тръгнем или на запад, щот сме на кръстопътя и ний продължаваме да се чудим, това ни е големия проблем. Слава богу, че България влезе в ЕС, защото започват да работят, колкото и да не ни се иска, едни европейски норми и изисквания, защото ако бъдем оставени сами на себе си, дивият ориенталец ще победи. Европейските институции за нас са коректив, освен това България все пак стана външна граница на ЕС и това ни спаси от пълното офеодалчване, феодализма чеше да ни покрие. Лично аз смятам, че това е големият ни шанс, вече от тук нататък какво ша направим ...

 

И: А ако България трябва да избира към коя от двете водещи сили Русия и САЩ да  се насочи, коя е по-добрия вариант?

 

Р: Ами най-напред трябва да гледаме Русия какво прави, първо Русия е по-близо- е от другата страна на Черно море е и второ внимателно да гледаме Русия какъв избор прави, Русия и новите руснаци са много прагматични и правят много прагматични избори и икономически и политически. Ами кой сме ние, че да не се учим от тях? Ако направим правилните избори, бихме могли да бъдем големите печеливши от тая ситуация. Защо трябва да избираме между едните и другите, като мое да се възползваме и от двете.

 

И: А има ли държава, която да ни служи като пример?

 

Р: Много сме специфични, ние трябва да си намерим нашата, българската рецепта, това го е казал и Васил Левски. Според мен българските политици, трябва да усетят народа си и да си сформираме една национална доктрина и национален идеал, ние сме единствените които нямаме. Питайте сега какъв е българският национален идеал в момента- няма го. Аз съм за това, нека да има политически партии, нека да се конкурират, но да има една платформа, от която да няма мърдане и това да е национален идеал. Ако има такава платформа, няма да има проблем Белене, няма да има проблем газопровод. Гърците имат такъв, сърбите имат такъв, те си имат национална опора, около която се обединяват. Това трябва да направим, да разберем какъв ни е националния идеал, защото ще дойдат едни поколения българи с краен прагматизъм и това лишава обществото от амбиции да учиш. Липсата на национален  идеал , тя не мотивира, ний се въртим в кръг, като евреите на Моисей.

 

И: По време на социализма, културата имаше ли по-високо място в живота на хората?

 

Р: Социологическата държава, като идеологическа държава, включваше културата като един от своите приоритети, защото културата е част от идеологията и затова културата беше целенасочено развивана. Става дума за художествена самодейност, за театри, за ансамбли, една голяма част. В Димитровград имаше 3 или 4 домове на културата към големите предприятия, единия беше към Химическия комбинат, към МАРБАС, към Вулкан, това означава възрастни хора, деца. Аз съм израснала в един такъв дом, като се започне от кино за 12 стотинки, езикови курсове, билети за театър и така. Още един път казвам, да идеология, но културата на 70-те, за разлика от тази на 50-те, беше изчистена от тази идеология и беше все повече култура и все по-малко идеология. Освен това, хората бяха материално изравнени, всеки имаше по един апартамент, по един автомобил, общо взето беше решен проблема с работата и прехраната. Аз си спомням, като студенти, не ти е проблем да си купиш нова книга, не ти е проблем да отидеш на театър, сега това е проблем. Не ти е проблем да се абонираш за вестници и списания, да следиш нови неща. Културата винаги е държавен приоритет, защото една частна организация, добре един театър, за да оцелее той трябва да се издържа, което означава че той трябва да слезе на масовия вкус и е ясно какво ще се получи и вече трябва да има държавна политика, която да стимулира едни върхови постижения. Другият начин е, да се разбере че културата е престиж, когато го разберат нашите хора заможни. Хулят явлението поп-фолк, ми аз съм говорила с тия хора и те казват че това се продава: Аз съм вложил пари и искам да си ги върна, ако се продават италиански канцони или арии, ми това ша продавам. В един момент масовият вкус започва да определя нивото на културата, иска ли се от културата да печели пари, нещата са ясни. Нашето общество през тези 20 години забрави, че трябва да възпитава. Това че човек беше оставен сам да печели пари, оголи всякакви инстинкти и смъкна всички идеали, какво става с децата – оставени са на телевизори и компютри. Липсва грижа за децата, липсва отношение към децата. Те имат нужда от обикновено внимание, даже не толкова от обучение. Какво е агресията – краен вик за внимание. Един спокоен човек ша бъде ли агресивен – нкога. Тези деца растат без духовни ценности, а всяка една цивилизация, която си изостави ценностите, се разпада. Това е голямата болка и това е страшното нещо, което се случва, не толкова икономически. В едно ей такова преходно време рухват ценностите.

AttachmentРазмер
Intervyu_B_Zhekova_Galina_Georgieva_Dimitrovgrad_04_10_2012.doc99 KB