ИНТЕРВЮ НА ВИКТОРИЯ МИТРОВА С ДИМИТЪР ГИГОВ[1], ДИМИТРОВГРАД, 10. 2012 г.

 

-Кое е най-важното събитие за Вас през последните 20 години на 20 век?

-Крахът на българската държава, крахът на една система, която осигуряваше на българския народ едно благоденствие, осигуряваше работа, здравеопазване, образование, осигуряваше развитие на личността в творчески спортен и всякакъв аспект. Тези две десетилетия са едни от най-тъжните в историята на съвременна България. Бих ги приравнил към ония десетилетия от завладяването на България от турците. Много тъжни, много тъжни години, когато загубихме нещо, което вече беше създадено.

 

-В началото на 90-те усещахте ли, че така ще стане?

-Не предполагах, че може да се достигне до такива неща, до такова варварско поведение на така наречените господа демократи, не допусках, че до такава степен държавата може да бъде срината, да бъдат сринати всякакви отрасли по отношение на селското стопанство, по отношение на културата, спорта, да не споменаваме, че едно време говорехме, че България е космическа държавна, това всичко вече е отдавна минало.

 

-Как си представяхте, че трябва да се случат нещата?

-От начало и аз бях за промените, за демокрация на партийния живот, за многопартийна система, за едно съревнователно начало между партиите, но на база идеи, на база оферти към обществото, а не на база подкупване на гласове при гласуване, не на фаза крадене на държавно имущество, не на база лъжене на хората с някакви фиктивни обещания за някаква свобода и за някакви права, а всъщност хората си загубиха и правата, загубиха си и свободите хората през тежки, тъжни години. Много тежки години, много жалко, че останахме много малко комунистите в България и поради това допуснахме този срив. Иначе, ей Богу, вярвайте ми, помъчих се по някакъв начин цялата тази дивотия да я спирам, или поне да показвам с позицията си на комунист, че всичко това ме отблъсква.

 

-Как се опитвахте да го покажете?

-С активна гражданска позиция.

 

-В партията или по друг начин?

-Останах в партията и там се опитвах да изказвам мненията си, а и извън нея, където това беше възможно. Мисля, че последните две десетилетия бяха един водораздел затова да се видят хората – кои са честните и кои не, кои са добрите и кои са лошите. И това се случи и който има очи, който има уши, който има сърце, би могъл да направи разликата. И тези години наистина бяха много показателни в това да се покажат дребните душички, да се покажат тези, които през цялото време са били за кариерата, за личния просперитет, затова, че тях никога не ги е интересувала някаква доктрина, някакво политическо кредо, за тях това нищо не означава.

 

-  Дали не е така, че винаги е имало идеалисти, но около тях и хора, които действат само за собствени облаги?

-И преди е имало, но явно тези хора с мотив за собствени облаги, някои по-добре, някои не чак толкоз добре, мимикрираха, владееха това биологично свойство на природата, и естествено, че по-голямата част от тях се биеха в гърдите и се кълняха във вярност и в партия и в държава. И ако аз, примерно, който винаги съм се смятал за свободен в мислите си човек, с някои свои мисли и действия тогава им бях паднал на мушката в онези години при социализма, щях да бъда много сериозно порицаван и наказван. Та тези същите, мръсни душички, които след това много бързо обърнаха мирогледа си, вижданията си и заговориха за други неща.

 

- Казвате, че и тогава сте  изразявали мнението си спокойно и свободно, имало ли е случаи на някакви репресии срещу вас?

-Тогава никой не ме е преследвал, никога не съм имал опасението, че говорейки така свободно, някой би ме репресирал. Не съм бил репресиран. Тъкмо напротив, след 89-та година мнозина ме обявиха едва ли не за луд, че продължавам да защитавам тази позиция, тези идеали, в които аз вярвам; те ми казваха: - Ти си луд човек, ти работиш срещу себе си. Впоследствие, всичко което ми се случи в професионален план показа, че точно аз съм човекът, който трябва да внимава много да не сбърка някъде, защото ще остане без работа и т.н.

 

-Вие какво работехте по време на социализма?

-Бях в кметството, бях главен специалист в организационен отдел, сега в момента към работник в Химическия комбинат – апаратчик, пролетарий. Завършил съм висше образование при социализма. При мен има такава особеност, аз съм кръгъл сирак, моите родители много рано са починали, били са прекрасни хора, и благодарение на социалистическата държава аз получавах наследствена пенсия, след това като студент – стипендия, общежитията бяха много евтини – 3 лева беше месечния наем, по 50 стотинки беше купона за храна и с едни 191 лева чисти пари, (135 лева беше наследствената пенсия, от родителите ми и 60 лева стипендията), в годините, когато един инженер в България получаваше 160 лева, аз живеех много комфортно. Ако сега един кръгъл сирак тръгне да учи, просто не виждам как ще успее да се справи.

 

-Разкажете, през Вашите очи, как се случиха нещата тук, приватизираха се заводи, предприятия?

-Димитровград не прави разлика от всички останали селища на България. И Димитровград мина под ножа на приватизацията. Всъщност за мен приватизацията на голяма част от промишлените предприятия, фабрики, заводи, беше нещо, което в исторически аспект и не само в исторически, а в съдебно-юридически, предстои да се коментира като един, как да се изразя, да кажем – един криминален акт. Знаем, че десетки милиарди беше стойността на дълготрайните материални активи, които се приватизираха, а насреща влезнаха само няколко милиарда в хазната на държавата.

 

-Кои бяха приватизаторите, някои от старите кадри или нови хора?

-Не, не, значи честните, истинските комунисти,без значение дали са били на ръководни постове или не, те си останаха честни докрай и в последствие караха един много тежък и труден живот. Просто последните 20 години бяха десетилетия на нагаждачите, на приспособенците.

 

-Откъде дойдоха тези хора?

-Те винаги са били сред нас, само че преди това не смееха да проявяват явно тези свои “творчески” качества на можещи да правят бързо пари, на личности, които могат да се обръщат на 180 градуса, на личности, които могат в един момент да ръкопляскат на партийно събрание на БКП и след една година да викат: -Долу БКП! То винаги е така в живота, винаги има добри и лоши, винаги има мръсници и негодяи, винаги има отрепки, наричам ги такива в морален аспект. Разбира се, че трябваше да има промяна в социалистическата система, да се допусне едно наистина демократизиране в политическата сфера, многопартийност. Но не трябваше в икономически план да тръгват така нещата. В края на 80-те години се появи Указ 56, документи, регламентиращи частната дейност, нещата можеха да се развият в този аспект, но не така брутално, както се случиха. Значи, ТКЗС-тата не биваше да бъдат разтурени, от това спечелиха много малко хора, загубиха прекалено много хора. Да не говорим, че държавата загуби, бяха ликвидирани елитни стада овце, крави, говеда и т.н. животни, селектирани в продължение на години. Едно елитно стадо не се създава за една –две и три години, а за много повече. 60% от обработваемата земя, а тогава по-голяма част от земята ни беше обработваема, за разлика от сегашната, беше с осигурено напояване, имаше хидромелиорация, беше създадено условие за едно много добре развито селско стопанство. Да не говорим, че бяха изградени много фабрики и заводи; наистина нещата куцаха в някои аспекти, но в тези аспекти трябваше чрез тази степен на свободата, която беше необходима, да доведат дотам нещата, че да бъдат коригирани и насочени пак единствено към хората на труда, към хората, създаващи материалните блага, а не срещу тях. Защото съвременният български работник е едно зомби, едва ли не приравнено на робски статут, съдейки по отношението на работодателя към съвременния български работник. Работникът е едно страхливо същество, което не смее да защитава своите интереси, не смее да се обади, защото ще бъде изхвърлен и ще остане без работа, а работа няма къде другаде да намери. Много тъжно беше за България и това, че автентичната комунистическа партия беше заменена с т. нар. социалистическа партия и за съжаление много от нашите съмишленици, вярвайки че това е правата линия и просто винаги, бидейки верни на повелята на ръководството и ръководителите, се подведоха. В момента ние имаме в лявото пространство един нещастен хермафродит, наречен българска социалистическа партия, която, запознавайки се с нейните програми, документи и пр., много ми е трудно да я припозная като някаква лява партия и като партия на трудещите се. Беше добре за целия български народ да си остане една автентична комунистическа партия, която можеше действително да бъде един коректив на всичко това, което се случи през последните 20-23 години. Но в България нещата се случиха по най-лошия сценарий за обикновените хора.

 

-БСП като партия, била многократно на власт, предлага и много лични облаги.

-Много съм разсъждавал на тема – личностна реализация в политически аспект, стигнал съм до извода, че влизайки в БСП, това би ми гарантирало един по-добър статут в обществото, бих могъл по този начин да се реализирам по-добре, да заема някаква позиция било на местно, а и дай Боже, на по-високо ниво, пък и съдейки по нивото на представителите на политическата класа, на политическите партии в парламента, сме се убедили, че е пълно с едни нещастни недоразумения. Така че едни такива самодейци много бързо и много лесно бих могъл да ги слагам на място и самият да заявявам една убедителна позиция в обществото и пред граждани и пред избиратели т.н., но колкото повече живея и колкото повече минава времето, си казвам: - Добре, че устисках, на мен самият ми е комфортно вътрешно, че не станах ренегат и че не изневерих на своето политическо кредо и някой път, когато ми е много тежко, отварям Ботев, чета неговото “Верую” и чета: “Вярвам в един светъл комунизъм, поправител на недъзите на обществото.” И не само Ботев, има и много велики хора, които защитават това политическо кредо, зад което и аз заставам, и се успокоявам и си казвам : - Това е, в крайна сметка, като човек, всеки един от нас е поставен пред изкушения и трябва да избира – дали да бъде добър или лош. Аз съм избрал за бъда на страната на добрите. И колкото и да ми коства всичко това, приемам го с християнско смирение и го приемам с гордост. Някой го разбира това нещо, друг не го разбира, но на никого не съм душманин и на никого не искам да налагам своите виждания. Мисля, че всеки човек би следвало сам за себе си да избира своето място, своите идеи, своите виждания за нещата.

 

-А какво точно се случи с Вас, уволниха ли Ви след 89-та година?

-Не. Интересното е друго, през 90-те години в Димитровград се случиха много интересни неща. 95-та година на едни местни избори съумях да реанимирам нашата позиция и да вкарам в местния парламент трима общински съветници и в четири големи села от общината да изберем кметове – нещо, което смути колегите от другите политически сили, най-вече от БСП, а и СДС, които бяха много изненадани - как така може да има още комунисти,  които да изразяват много напористо желанието си да участват в местното самоуправление. Ще го изявяваме, защото, за разлика от много от тях аз знам какво е местно самоуправление и в какво се изразява то. Какви нормативни документи човек трябва да знае и как трябва да ги прилага, за да бъде полезен за обществото. Това време мина, имаше и НДСВ-та, и какви ли не, ето сега – ГЕРБА-джии и гледам сега, хора, които са политически неподготвени, те нямат свое политическо кредо, те нямат своя вяра, убеждения, а за съжаление имат много слаба подготовка, например да свеждем нещата до ниво община. Кое е основното, което като нормативна база трябва да знае един общински съветник, от къде трябва да почне и как трябва да свърши една своя задача, как трябва да се отчита пред своите избиратели; човек трябва да бъде отговорен пред обществото, най-общо казано. Тези неща трябва да се знаят, ако не се знаят и не се разбират, говорим за пълна порнография – политическа и за съжаление трябва да кажем, че тази порнография днес съществува, с оглед подготовката, мотивацията на тези хора, дето сега са в управлението, тя е много комерческа, тя не е свързана с това те да изпълняват своята мисия пред хората, пред обществото.

 

Някои хора наричат този период, за който си говорим, преход. Вие как бихте го нарекли?

-Как преход?! Тотална разруха на онези постижения, които отреждаха 18-то място на държавата ни по брутен продукт в света. Нареждаха ни на водещи места в различни области. Това не е преход, това е смяна на системата от една политическа форма към друга, но това е тъжното, че мина по един много груб начин за обикновените хора.

 

- Една от много версии, че отвътре е станала тази промяна. Вие приемате ли това обяснение?

-Абсурд, аз до 10 ноември 89-та година не чух нито един човек, аз съм общувал с много хора, аз съм контактна личност, имам много различни приятели, много по-подготвени и знаещи от мен, но нито един от тях не е заявявал, че ето така трябва да станат нещата.

 

- Казват – тясната върхушка, малко хора са го планирали.

-Не, не, за мен това си е един сценарии, разбира се с участието на  представители от централното ръководство на комунистическата партия, които след 89-та година направиха този финт с преименуването на партията. Не е тайна например, че Андрей Луканов помагаше на СДС да получат сграда, Движението за права и свободи, което нямаше куража да се заяви като политическа партия беше насърчено от него да се регистрира като политическа партия. Изобщо да се пристъпи към едни реформи, на които не им беше времето, не им беше мястото само заради едно нещо – заради цената. За цената на тези реформи. Аз не мога да приема, че тези реформи са били разумни за България, след като от тази две десетилетия разруха спечелиха 5 % от обществото, а 95 % загубиха, а да не говорим, че по-голяма част от населението живее на ръба на мизерията, на ръба на физическото оцеляване, на това как да изкара месеца, как да успее някак да си върже сметките и да не посмее да си помисли за нито един цивилизован разход. Това е абсурд, това е престъпление, това е геноцид! Аз съм благ човек и за мен са чужди грубите изрази, но жестоко е! Жестоко се постъпи към хората и към народа и на тези “душици”, които направиха това, следва да им се потърси отговорност, рано или късно. В крайна сметка, знам, че природата е над всичко, все ще дойде момента, когато нещата по някакъв начин ще бъдат коригирани. Народът, колкото и да е зомбиран, колкото и да е с промито съзнание, колкото и да бъдат изопачавани историческите истини, всетаки, ще намери верният път, по интуиция, ако не по друг начин, за създаването на една нова България и на едни много по-верни исторически оценки за събитията през последните две десетилетия на 20 век.

 

-Вярвате, все пак?

-Абсолютно вярвам, убедил съм се, че в този живот, че всяко едно зло най-накрая получава възмездие. Убедил съм се, че колкото и човек да греши, най-накрая намира верния път. Убедил съм се във всичко това, което ме кара да вярвам в принципите, в доктрината, която защитавам като комунист. Мисля, като един що-годе интелигентен човек, че не бъркам. Мисля, че избрах най-доброто.

 

-Когато започна „възродителния процес“, какво си спомняте? Каква беше Вашата позиция по въпроса?

-       Ние сме имали отношение към тези събития. От една страна, самият акт на налагане на имената не го одобрявам като най-сполучливия, от друга страна си мисля, че можеше елементи от този възродителен процес, всъщност той е трябвало да стане много по-отдавна в България, и формите можеха да бъдат по-елегантни, нека не прозвучи това цинично, но можеше по-бавно по-плавно да бъде извършен прехода, защото то така стана, че след възродителния процес, в края на 89-та година Политбюро на ЦК на БКП, още съществуващо, върна имената им. И какво се получи? През последните пет години, от 84-85-та до 89-та година се работеше здраво по тази тема как да им бъдат възстановени имената на тези наши съграждани и изведнъж: - Ама, другари, това е грешка. Това е пълна дивотия!

 

Да, тогава имахме една агонизираща партийна върхушка, имахме един апарат от хора, които се бяха изродили в продължение на десетилетията на управление. Беше се минало на един такъв принцип: бащата е важен ръководител, синът, дъщерята, независимо от умствените, интелектуални и т.н. способности, и тях ще ги направим ръководители. Както сега някой предприемчив, хитър бай Ганьо успява да направи бързи пари, да купи предприятие, да създаде фирма и т.н., а след това неговите наследници стават президенти, членове на бордове и т.н. не се гледа това, че са некадърни, че така не трябва да се прави, че трябва да се тръгне най-отдолу, за да стигне най-горе. Давах си тогава сметка за агонията на нашето общество, в края на 80-те години, особено след 85-та година, това вече много яко си личеше, че нашите ръководители издишат по много направления и че не взимат най-верните, най-полезните решения.

 

-Това всъщност е едно националистическо решение, вие като комунист приемахте ли го?

-Имаше предпоставката нещата наистина да бъдат изтървани, защото имаше една гнила ръководна класа. Възприех го като всеки един нормален човек, че това е много грубо като подход и не е ефективен, и че няма да проработи. И наистина, очакванията ми се сбъднаха, но не очаквах, че толкова бързо ще ми се сбъднат очакванията, че ще се провали целия т. нар. „възродителен процес“. Ако нещата бяха правени постепенно, но както трябва, наистина с един националистически подход, такъв, какъвто трябва, всичко щеше да си бъде много здраво и много добре да се получи като резултат. Тъй, че аз може да съм комунист, но иначе по вероизповедание съм си православен християнин. Голяма част от нас, ние припознаваме Христос като първия комунист. Всичко това, което той е проповядвал, неговите идеи, те наистина са в основата на нашите разбирания за едно справедливо общество и за една възможност и бедни, и нещастни да им бъде повдигнат не само духа, но и да се постигне подобряване на техния живот. Все пак практиката показа, че социализмът може да донесе много добри неща за хората и съм убеден, че бъдещето световно устройство ще търси едни такива форми. Изобщо не се учудвам, че въпреки крахът на социализма през 80-те години на миналия век, той намира едно ново възраждане в една такава държава като Венецуела; той се запази в Куба, във Виетнам, в Китай намери едно много умело и успешно продължение. Другарите от Китайската комунистическа партия въведоха пазарната икономика и направиха от Китай най-развиващата се държава в света, икономически. Това, че ние претърпяхме крах, то се дължеше затова, че ние създадохме една такава олигархия партийна, която сама се възпроизвеждаше, не се дърпаха хора отдолу, хора знаещи, можещи, кадърни, хора с различни идеи, творческо мислене, ами синът на този, племенника на онзи и т.н бяха лансирани.

 

-Това как може да се избегне?

-Комунистическата партия със своя устав не позволява току-така подобни извращения да се случват, но тогава нещата бяха подминати.

 

-С какъв инструмент не би се позволявало това да се случва?

-В партийния устав на тогавашната комунистическа партия има много голяма доза демократизъм. Решенията тръгват от колектива, на база предложения, на база разисквания на партийните членове, те имат думата и в крайна сметка с мнозинство се приема едно или друго решение. В крайна сметка всяка нова организация, партия, всичките тези изисквания си ги има в техните партийни документи и като чета устава на тази, или онази партия, стигам до извода, че юристите, подготвяли документацията на тези партии, всички до един са преписвали от документите на БКП. И няма как да е другояче, от къде да преписват другаде, а така или иначе без преписване не може. Партията беше игнорирана като институция от величията, те действат така при взимането на решения: ще хванем Стоян, Милан, Драган, те са наши момчета, ние като дадем предложение пред колектива, те ще станат и ще ни подкрепят. Както се прави повсеместно и сега. Този лош политически пример, беше много сполучливо наследен от който и да вземем от сегашните политически субекти. Но ги предупреждавам, че те взимат примера от една система, която беше пред гибел и чиято върхушка загина. Ето и самите факти: НДСВ – колко продължи, това там – СДС, и то, колко продължи? Защото сега, да говорим за СДС като някакъв фактор е несериозно. НДСВ – също. Същото ще сполети и ГЕРБ. Всички те усвояват най-лошото от старата БКП, от олигархията на БКП, от онези големци, които в края на 80-те години, с извинение казано, осраха нещата, от некадърност, от желание да се окопават във властови позиции, от желание да има около тях само техни приближени, които да им козируват и които да не предлагат други мнения, различни от техните. Това ги закопа и като гледам други партии, уж съвременни, колко са съвременни, дявол знае, и що за партии са след като, съм опитвал с представители на различни партии демократически, да събеседвам най-приятелски, и да се запозная с техните политически позиции. Не съм успявал и не мога да чуя нищо смислено като политическа позиция. Няма такава! Няма такава! Тези хора нямат своя идеология, нямат свое разбиране, затова че е член на партията ГЕРБ, или на партията НДСВ – той е там затова, това и това. Докато аз мога да ви отговоря защо съм член на комунистическата партия. Мога да ви кажа. Аз съм Димитър Гигов, секретар на общинския комитет на комунистическата партия в България. Последният самурай, мисля че ще възродим отново тия времена.

 

-Дали е възможно?

-Срещу мен знаете ли колко хули е имало, заплахи, подигравки, какво ли не – всякакви дивотии. Кой ли не се упражнява сульо и пульо да се тупа по гърдите, и да се натяква аз колко съм загубен, че съм останал такъв. Но, минавайки времето, този натиск взе да спира. И вече се превръщам в една екзотика, такова ми е усещането.

 


[1] Бивш специалист в организационен отдел в Градския съвет, Димитровград, в момента работник в химическия комбинат и секретар на местната структура на Комунистическа партия на България

AttachmentРазмер
Intervyu_D_Gigov_Viktoriya_Mitrova_Dimitrovgrad_2012.doc72.5 KB