ИНТЕРВЮ НА МАРТИН ПЕТРОВ С ДОРА ЩЕРЕВА, КЪРДЖАЛИ, 06. 2012 г.

 

Р: Може би за, за целите на вашата, на вашето изследване може би трябва да бъдат, нали, да фигурират просто като „анкетирани лица” или „интервюирани”, не знам.

И: Да, да.

Р: Така че, не държа да бъда със собственото си име. Та, бях на научен стаж в Москва и, вярно е, че тогава комуникациите не бяха толкова добри и обикновено имахме ден от седмицата, в който със семейството ми се чувахме по телефона. Аз звънях от хотела на българското посолство в Москва. Но пък имах възможност да гледам телевизия доколкото руските информационни, съветските тогава, информационни емисии са съобщавали международни новини. И няма да забравя, че точно когато се с, е този пленум на Политбюро, на който се обявява свалянето, снемането на Тодор Живков, аз не съм, аз съм пропуснала, не съм гледала емисиите, но пък, когато ходех в библиотеката, така две седмици почти мястото се пазеше и обикновено, ако съседа, който също толкова време ползва библиотеката, неговото място също се пази, няма да забравя, това беше един професор от московския университет, който сутринта, след като са съобщили за промяната от, в България ме посрещна с думата, с думите: „Дора, знаеш ли... че Живков са го свалили?” При което аз се изумих, казвам: „Не, не е възможно, това не може да се случи!” Нали, това ми беше първата, съвсем спонтанна реакция и той тогава ми разказа, че в информационната емисия, руската, са съобщили за пленума и за решението на пленума на, на Комунистическата партия и така аз научих. Така че не бях тук, когато са се случвали тези неща. Върнах се след м... след един месец си спомням, тогава, когато всичко тука беше еуфория. Знаете ли, аз лично, как съм възприемала събитията а... нормално. В смисъл какъв, нормално, че дори и в годините, когато съществуваше тази тоталитарна система, доста често, не с партийния апарат, по-скоро с комсомолския апарат съм си имала, така проблеми, не конфликти, проблеми, те се опитваха, естествено по модела на БКП, която налагаше, така решения, стандарти, остановени от тях, да работят с младите хора, а мен това страшно, така, ме възмущаваше, аз бях все още млад предподавател, но не можех да вляза, не можех да се примиря с тези рамки и с тези ограничения, които се налагаха и в такъв смисъл съм имала проблеми. И когато се случва това нещо, аз просто реших и за себе си, така, си казах: „Ето на, не може една система, в която има дефекти, да съществува до безкрайност и да ги потиска тези дефекти. В един момент тези дефекти ще дадат, ще създадат такъв проблем, че системата ще спре. И трябва да се направи промяна и нещо да, от тука нататък по друг начин да започне.” Не съм била така загубила съвсем нормалното си възприемане на нещата и да смятам, че веднага, само с едно действие всичко ще се промени, всичко ще се оправи. След това, когато вече постепенно през годините, тези дъълги годиини на промяна на системата, на прехода, продължиха, изпитвах, в личен план, все по-голям потрес и отвращение от това, което се случва, че... обзети от емоцията, че „Край, тоталитарната система е свалена!” и оттука нататък само демокрация, всичко ще бъде различно хората като че ли не можаха да осъзнаят, че в този преход много ценни неща могат да бъдат загубени, ценности общочовешки, които аз може би от позицията си на човек, който се занимава с такава материя в работата си, с художествена литература, точно това ме е отвращавало. Това, че е имало проблеми битови, ежедневни, да, и това също влияе върху хората и върху мен вероятно е оказвало проблеми, нали, тези опашки, които си спомняме, така, липсата на най-необходимите продукти за хранене, но винаги съм казвала, че живота не е вход и изход, че други са стойностите, които трябва да съхраним, трябва да запазим. И от това, че ние загубихме точно тези ценности, тези добродетели, от това съм изпитвала потрес. А не от другите неща, стремежа към власт, към пари и, някакси това, за мене, е нещо второстепенно, преходно, относително. И от, така, изпитах същите чувства, подобни чувства, когато виждах как избуяха и на преден план излезнаха хора, които просто в годините са изпитвали много силни комплекси, имали са много силни желания да се изявят, те да бъдат фактори и така случайни хора, посредствени, без качества попаднаха на въланата на тези събития, пък имаше еуфория, имаше събития такива, които обаче, тъй като са наистина преходни и относителни, след това бързо преминаха в миналото, забравиха се, както и тези хора естествено, защото няма как, като, така, опитваш да постигнеш нещо, ама не, дано да не Ви се струва, така, много démodé, с труд, с усилия, с, така, откритост и това нещо да бъде стойностно, аз не го възприемам по този начин. И тези хора след това си, така си, мътната вода си ги отми и си отидоха, може би там, където им е мястото, не всички естествено. През тези години в, така, в професионален план да Ви кажа, аз лично, повече полагах усилия, защото просто обществения живот наистина ме потресе и ме отврати. И през тези години аз се опитах да, да работя за себе си, за своето развитие. Точно в тези години си защитих и докторската дисертация и се хабилитирах. И някакси се опитах, то не може да се каже конфорт, вътрешен конфорт по някакъв начин да съхраня, не, но доколкото мога да се, да си поддържам една хигиена на обкръжението, на, хигиена на онова, което мога да допусна до себе си и като хора, защото, ако не поддържаш такава хигиена... Не знам, човек, който държи на себе си, би трябвало да, така, да има, да поддържа някаква дистанция, защото всякакви, случайни хора с различни, така, нагласи и по-скоро, така, потребителски настроени се отнасяха. Примерно в личен план към мен и аз затова реших, че трябва да поставя един ластик, образно казано, на една територия около мен и да, така, да поддържам само контакти с хора, които биха ме обогатили, а не с други, които по-скоро ме използват... Да?

И: В какъв смисъл, т.е. какво по-конкретно Ви разочарова, т.е. как се промениха хората?

Р: Ами, станаха прекалено прагматични, много меркантилни... загубиха човешкия си облик и на всяка цена може би желанието да се оцелее в тези години, ама на всяка цена, с помощта на всякакви средства. И когато виждат тези хора, че някой не се интересува от тези неща, че предпочита, така, да се занимава с неща, които го вълнуват и които са стойностни, те се вбесяват и се опиват вече да въздействат, да пречат, да проявяват агресия и така. Не мога да го приема и затова изключително тесен беше кръга от хората, с които аз съм си позволявала да общувам. Не се, не се оплаквам, напротив, това е бил моя избор и то съзнателен избор и смятам, че съм, така, постъпила правилно, не съжалявам. В началото още на, на промените като че ли, така сега си спомням, съм се интересувала, или не съм се интересувала, но все пак съм се опитвала да бъда в курса на събитията – какво се случва, как се променят нещата, обществото, но не бях изкушена от политиката и съумях да се дистанцирам, защото се отвратих и от такива хора, които използваха пък политиката. Аз Ви казах – различни средства хората използваха, за да, за да се превърнат в нещо, да станат някой. Аз успях и от политиката, да се предпазя, не се изкуших, въпреки че имаше в началото така, такива предложения, нали, все пак човек от академичните среди, преподавател би могъл да свърши хубава работа, да бъде използван, нали.

И: Да. Предложения от страна на кого?

Р: Еми, имаше различни, толкова много партии тука при нас. ОКЗНИ имаше някога, тава беше някакъв комитет за защита на... ОКЗ... не знам, някакви национални интереси, вече съм забравила.

И: И какви, каква беше тяхната платформа, на ОКЗНИ?

Р: О, не аз съм вече, вече съм забравила, но те възникнаха като няк, такова, такава, това не беше партия в началото, а общонароден комитет за защита на националните интереси, формация да нарека най-общо, които започнаха своята дейност във връзка с, така, проблемите с турците тука в нашия регион, а те един вид да защитават интересите на българите, щото имаше такова противопоставяне. Всъщност това е нещото, което си спомням преди 89-та година, което беше тягостно тук, това излиза извън рамките на този преход.

И: Не, не, ние се връщаме, т.е. периода ни е 80-та – 2001-ва.

Р: Аха. Ами, сега, мога да кажа, че аз, така съм била малко по-вътре в нещата, първо защото тука във филиала, както навсякъде, във всякакви такива институти, бяха сформирани специални щабове и аз съм наблюдавала работата на този щаб, не съм участвала в него, може би просто защото тогава пък бях и млада майка и не съм имала и физически възможност да, да се ангажирам, но си спомням как се събираше този, тази структура тука във филиала, как като... така, основната тема на, за обсъждане тогава беше как да се работи с преименуваните тук, на територията на нашето учебно заведение. Най-интересното е, че, така, оглавяваше структурата тук във филиала един колега, който беше турчин, със сменено име. И той тогава защитаваше твърдо линията на Партията, официалната линия, че това е, е едно закъсняло решение, че много по-рано е трябвало да бъдат сменени имената, за да се почувстват като част от този народ тези хора. А всъщност аз си мисля, че тогава са били част от този народ. Те имаха и други, те имаха имена, които по-близко стояха до българските имена, те, да речем, бяха Нарин Неждетова Хабибова, нали, а сега, примерно – НАрин Неждет Хабиб. Та, тогава основно с това се занимаваха и спомням си, че и покойният Илчо Димитров беше един път тук във филиала, имаше среща, тогава дали не е бил министър на, на образованието, мисля, че по това време, дойде и прави среща със студенти и преподаватели. Външно тези срещи, така, протичаха нормално, с убеждаване, колко добре ще бъде, когато, така, сме всичките с едни и същи имена, така, колко по-близки ще си станем, а според мен тези хора са преживели дълбока драма, в чисто човешки план смятам, че е било тежко за тях и от друга страна това решение е предизвикало съответно вътрешна реакция, макар и да не е изразявана външно, те са се бунтували, а някои от тях и, и са участвали в други организации, не толкова официални срещу тази политика. Имах двама студенти, между другото, единия от тях след това беше лидер в ДПС – Мухамед Реджеб, който беше по това време дори, дори, имаше комсомолски секретари в курсовете, и той дори беше комсомолски секретар. След това стана ясно, че из, участва в тези тайни ораганизации за съответната съпротива на официалната власт. В същото време имах, и имам, продължавам да имам колега, който пък използва събитията и, така, доста активно се включи в дейността на ОКЗНИ, след това стана дори депутата във Великото народно събрание, но това беше, дотам приключиха нещата. Тягостна беше атмосферата, защото лично аз съм чувствала отношението на тези хора, все пак като една българка... която може да няма лично отношение към, към тях, но все пак аз съм една от другите, които са налагали това решение. Тягостно беше, когато в града пристигнаха някакви спецчасти, които по някакъв начин да „подпомагат мирната” смяна на имената на, или „доброволната” смяна на имената на това население. И няма да забравя, че тука в центъра имаше БТР-и, имаше хора с маски, въобще беше, така, доста (влиза трето лице) Та, това за тези събития, знам, че в региона е имало много по-драматични сблъсъсци, физически сблъсъсци между... милицията тогава и хората докато тука в града такова противопоставяне, стигащо до физически сблъсък не е имало, имаше митинги, но, да речем, единия митинг на българите беше на единия площад, а на турците – на другия площад и така, не се е стигалоа до някакви инциденти, но знам, че в региона е имало такива неща и те, общо взето, така, вероятно тези спецчасти са били докарани тук, за да предотвратяват някакви безредици. Това беше, нали, спомена, тягостно беше, даже си спомням, тъй като големия ми син, 83-та година е роден, спомням си, че имаше, значи 85-та година, нали, 83-та, 84-та, след това 85-та, значи спомням си една година беше из, посрещането на Нова година, беше много тягостно, защото тогава, така, имаше кулминация ня събитията някъде в Кирково и в Момчилград и си спомням общо взето, че бяхме така, с празнично настроение. След това... то явно от там се, така, размърдаха пластовете и започнаха проблемите на системата. Между другото чувала съм, че тогавашния първи секретар, нали имаше такива – първи секретар на Окръжния комитет тук, Георги Танев, той, заедно вероятно с други представители на партийната номенклатура са участвали в обсъждането на това решение, за да бъде вече приведено в действие и верочтно те са подавали информация от тук, аз така си мисля, за да се предприеме такова действие, то трябва да има една много обемна и всеобхватна информация за настроенията на това население, за тяхната нагласа, за евентуална реакция, очаквана реакция при смяната, защото тези органи пък, зная, че тогава, нали, органите са били и са имали много по-голям агентурен апарат вероятно, не както сега. Аз имам много мои студенти, които работят в полицията и, така, си коментираме, когато седнем просто да пием кафе и аз се шегувам как си, сега си образуват агентурния апарат, защото би трябвало да имат пак много пари, трябва да имат много контакти и докато тука в института някога, те така сериозно действаха сред студентите, турците, все пак е имало хора, които са участвали от студентите в тайните им организации. Та, мисля си, че, не зна, или не са имали достатъчно обективна информация и от агентите са получавали по-скоро онова, като информация, което са искали да чуят и след това са го предавали на партийните ръководители, значи това от една страна, че са били подведени от тези хора, а от друга страна може пък просто да са смятали, че те са способни да направят това нещо и ще направят нещо, с което ще останат в историята, за съжаление печални, неща, защото, не знам, ние с това население, аз специално съм живала дълги години тука и не сме имали в междуличностното общуване някакви проблеми, не, напротив. Тези хора са много добросърдечни, тези хора са, така, отворени към българите, като съседи, примерно, сме си помагали, не е имало никакви, така, нюанси да преценяват човека по неговата етническа принадлежност, дали е българин или дали, няма такова нещо. По-скоро съмнения и подозрения възникнаха след това, след като бяха сменени имената и аз съм живяла наистина врата до врата с турско семейство... съпруга беше интелектуалец, художник, след това разбрах, че всъщност той също е участвал в тези тайни организации, за които се разказваха страховити неща, не знам дали са верни, едва ли не, че са имали разпределение кого да убият те, нали физически да ликвидират от българите, едва ли не са им били разпределени хората, не знам дали е възможно това нещо, това се говореше, но дали наистина се, така, е имало такива намерения нямам представа, и след това семейство беше изселено, много бързо беше изселено в Турция. Но, така, отдалечаването и охладняването на отношенията между хората настъпиха точно след преименуването на турците. Тогава вече ние започнахме да се гледаме и да се делим по-скоро, тогава се случи това нещо. Дотогава, до този момент – не, никой не се е замислял. И дълги години, дълги години след това, може би някъде докъм 90 и... и 5-та, 96-та година като че ли съществуваше, така, без да е видимо, но напрежение между етнос, двата етноса съществуваше, просто: „А, ма той е турчин!”, нали, турците. Българите така, те пък срещу нас и...

И: А смятате, че 95-та, 96-та почнаха нещата да се ноемализират?

Р: Пос, ето, аз ще Ви кажа конкретно да речем тука във филиала - 90 и, 96-та година, дотогава ние бяхме полувисш институт, 96-та година сме първия полувисш институт, който е преобразуван във филиал на, на университет, на пловдивския университет. И тогава ние, за да, и не само затова, за да демонстрираме все пак, че ние сме, ние ги възприемаме тези хора като равно, абсолютно равностойни на нас, граждани на тази република, за да им дадем възможност да се почувстват пълноценни и в образуванието и да могат да изучават онези специалности, които те смятат, че са необходими за тяхната бъдеща реализация. Ние да речем, тука във филиала разкрихме специалност Български и турски език, да им дадем възможност официално да си изучават майчиния език. Разкрихме специалност турски и западен, т.е. майчин и западен език и, така, до 2, някъде, значи 96-та година като започнахме до 2004-та, 2005-та година тези специалности, така, функционираха много добре, приемаха се студенти, осигурихме им много качествени преподаватели – професори, доценти от Софийския университет, тогава беше в Софийския университет функционираше един център за източни езици и култури...

И: Мхм, и сега го има.

Р: Има го, да. Професор Емил Боев беше директор на този център, той беше един от лекторите, доцент Вера Самарджиева беше също един от нашите лектори, т.е. ние се постарахме действително да им осигурим едно качествено обучение. Интересното е, че постепенно интереса към специалността почна да се променя, в смисъл такъв все по-малко и все по-малко кандидат-студенти изявяваха желание да се обучават в тази специалност. Беше въведен майчиния език в училищата и ние смятахме, че тези хора ще си намерят резлизация, ще си намерят работа след това, но те вече започваха да мислят по друг начин – че не само това е специалността, която ще им даде възможност за реалализация, напротив, те започнаха да се ориентират към специалности от други професионални направления – администрация и управление, икономика, екология и опазване на околната среда, т.е търсеха вече разширяване на периметъра, в който могата да се реализират и, поради това, че намаля интереса, ние просто се принудихме да закрием тази специалност. Нямаше, нямаше студенти в тази специалност. Постепенно, така, наистина потока премина към професионалните направления, които аз Ви изброих сега и, така, като че ли тези млади хора започнаха да се вписват по друг, по различен начин, нали, имам предвид филиала. Виждах, че те правеха (респондентът говори по телефона) Започнаха да се реализират точно, да, основния, така, поток да се насочва към тези професионални направления и какво беше моето, така, много голямо удивление, когато установих, правейки един отчет за кандидат-студентската кампания години наред, когато виждаш, че тези деца са с един от най-високия бал в съответните специалности и след това те постигат и много висок успех тука във филиала. Това беше онези години Ви казвам, значи 96-та, две и трета, и четвърта, когато премина пика на български и турски, турски и западен и след това започна основателно така, с желание да се записват в другите специалности.

Какво още да Ви кажа така за... Нещо Вие да попитате, за да...

И: Ами, Вие, връщайки се от Москва 89-та година какво, какво заварихте? Вие вероятно в Москва, след като вече сте чула, сте имала някакви очаквания, някакви, говорила сте си вероятно с роднините си, тук какво сте заварила?

Р: Знаете ли, като со дойдох общо взето, така, хората, с които съм разговаряла, и в семейството хората, с които, така, моите близки, че нямахме представа накъде вървим... Какво ще следва оттука нататък? Дали някаква реформа на общественото устройство или категорично реалната (влиза трето лице, записът прекъсва) Положително сме възприемали в семейството тази промяна, аз самата Ви казах, че системата според мен трупаше дефекти, трупаше аварии, за да се стигне до един момент, в който тя спира и трябва да се направи промяна. Не не знаехме накъде вървим. Това, което започна в, нали, в началото – синята идея, така, еуфорията на хората и сякаш втурването в тази посока с желанието да се забрави и да се отрече всичко старо без да се направи една преоценка. Но, отивайки и тръгвайки в този поток не сме имали, тука има една такава стена...

И: Да, аз съм стреснат от земетресенията наскоро в София и...

Р: Не, не, от земетресенията, не, спокойно, да, да.

И: Непрекъснато имам чувството, че има земетресение.

Р: Нямахме, нямахме представа какво ще се случва оттук нататък, как ще се случват нещата, каква ще бъде промяната.

И: А кое е онова, кое е онова, което не трябваше да се отрича и разрушава, а се отрече и разруши?

Р: Според мен от една система с, явно с много дефекти ние попаднахме в анархия. Системата, добра или лоша все пак е система, аз разсъждавам така. Когато попаднеш в едно безредие, хаос, аз дори съм смятала, че ние приличаме тука на джунгла. Изпадаш в ситуация и в едно так, в безтегловност, несигурност, страх за това какво ще се случи и оттук нататък какво е бъдещето ти, бъдещето на децата ти, на семейството ти. Може би защото по някакъв начин, намирайки се в тази система, в, така, рамки и ограничения, ние обаче сме имали до исвестна степе сигурност за разботното място, нали. И това като че ли е било достатъчно просто защото... хората са били задоволени, е, задоволени в какъв смисъл, че можеха да си осигурят жилище, нали, обучение, образование на децата, за духовната свобода, нали, не искам да говоря, защото тя не е съществувала. Но ние след промените, ако се замислим, дали сме получили някаква духовна свобода? Не знам измеренията на тази свобода. Аз мога да бъда свободна, да се чувствам свободна и в едно несвободна общество, защото имам свободен дух и не споделям онова, което се налага за всички хора. Аз съм, индивидуалист съм по природа и... така, не съм приемала свободата като достояние някакво, обществено достояние и едва ли не както казва един от геройте на Достоевски, нали, да нося тухличка, за да градим всеобщото щастие. Не! Ми, щастието има индивидуални измерения. Да, един е щастлив като си построи прогимназия и басейн, купи си яхта и това го прави щастлив. Аз съм щастлива когато виждам, че децата ми са добре, когато виждам, че те се развиват, че те имат бъдеще, за съжаление не тука в България. Но аз се радвам за тях. Това за мен е щастието. Когато аз, аз работя за себе си, за собственото си усъвършенстване и развитие. Като не очаквам да ме оценява някой друг. Защото за мен е най-важно, много може да Ви се стори странно това, но моята самооценка, това е. Така че аз мога да бъда свободна и в несвободно общество. Естествно, че не е, не е уютно, не е конфортно, но... мога да бъда свободна, когато имам свободен дух. А пък мен ме прави свободна да речем възможността да избирам: да избирам с кого да общувам, да избирам какво да чета, да избирам какво да слушам, да избирам какво да гледам. Това е.

И: Вие споменахте, че сте имала търкания някакви с Комсомола?

Р: Да.

И: За какво?

Р: Еми, пф, за какво, защото имаше едни такива наложени схеми – Комсомола, студентски бригади, трябва задължително да се участва там, пък има едни, нали, норми, че ако не се изпълнят тези норми, че порицания и такива неща. Това от една стана аз мразя от онова време думата „задължително”, аз мразя, защото задължението е свързано с някакво насилие над личността. Как да има свободни хора, когато има насилие над личността, не физическо насилие естествено, но като кажат на едно мероприятие трябва да се отиде „задължително” и, и да се прави, нали, проверка кой е там, щото мероприятието е обявено, за задължително, че студентите трябва да напълнят залата, в която ще изнася лекция някой си отнякъде дошъл. Оттогава мразя думата „задължително.” И това, че, да речем, аз като преподавател трябва да заведа студентите си на това мероприятие, ма аз не искам да им, да им кажа, че то е задължително, защото аз самата се съпротивлявам срещу това и реагирах, и съм го казвала това нещо, че не може по този начин да се налага на младите хора, не може да се възпитават по този начин младите хора. Ние по този начин точно ограничаваме духа, точно ограничаваме тази вътрешна свобода, ограничаваме правото на избор, един млад човек да избере дали да посети това мероприятие или не. Но тогава всичко беше задължително! И още веднъж Ви казвам – просто при мен работата, с която се занимавам – да преподавам литература, най-интересното е руска литература, но това са различни неща, нали, това е един космос, и то аз, така, си позволявах да, да правя интерпретации и да казвам на студентите си, че четенето на художествена литература е индивидуален процес, на индивидуално общуване с автора, с произведението, с героите и до каква степен всеки един ще вникне в съдържанието зависи и от мотивацията, и от подготовката, и от интереса, който имат младите хора, а това беше недопустимо. И това, че аз примерно ще кажа, че Достоевски е велик, това се отричаше: „Не, не може да бъде Достоевски велик, велик ще бъде Толстой.” Да, и Толстой е велик, да, но това са различни автори, те имат различен стил написане, различно художествено майсторство, те имат различни възгледи и когато обявиш на студентите, че един Достоевски е бил привърженик най-напред на революционна та промяна в обществото, посещавал е кръжоците на Петрашевски и след това, когато е осъден на смърт, изведен е, за да бъде изпълнена смъртната присъда и буквално вижда с очите си смъртта в един момент разбира, че е отменена и е заменена с каторга. Оттам нататък той се отрича, естествено по време на каторгата преосмисля целия си живот, революционните идеи, които досега е възприемал и както казваха така тогава преминава на реакционна позиция. И това да го кажеш значи това просто е скандал. Ето в този аспект, така, опитвайки се чрез не налагане на моето мнение, а чрез посочване на пример от художествената литература аз съм се опитвала да показвам на тези млади хора към какво трябва да се стремят, кое е истинското, стойностното, опитвала съм се да им кажа, че не е страшно да призначт, че, да речем, не харесват Толстой или не хресват Достоевски, та нали затова го провеждаме това обучение – за да изградим литературен вкус у тях и те да имат правото след това на този, на основата на този литературен вкус, вече когато са квалифицирани читатели, да имат правото да изберат и да кажат „аз ще чета този автор, това произведение, другия не го приема, защото имам такова мнение.” Но няма нищо страшно в това да има човек въобще мнение, позоция, да ги защитава, естествено аргументирано, да знае. И те по тази, така, линия си имах проблеми, не мога да кажа сега, да се изкарам, нали, по някъв начин потърпевша ли, не, няма такова нещо, но просто, така, разговаряли са с мен „Защо, нали, трябва по друг начин. Да се налага официалната линия.” И т.н. Но честно да кажа, че може би съсм смекчавала тона, не така категорично да се изразявам, но пък съм се опитавала наистина да, да продължа да преподавам в този дух. Мисля, че студентите възприемаха онова, което им казвах, но за съжаление те можеха да видят, не специално в мое лице, но можеха, наблздавайки въобще живота, взаимоотношенията между хората, те можеха да видят и другата страна – че, ако, така, се опитаваш да бъдеш малко по-различен, ще имаш проблеми обаче, ако се съгласяваш, тогава всичко става по-лесно. И нама да забравя, когато се опивах да, нали, още по онова време да, така, да ги провокирам да мислят, доколкото умеят да изложат всичко онова, което ги вълнува в една такава форма и съм им поставяла теми за есета, да речем „С непокорните е трудно, но без тях е скучно.”, нали, все ей такива едни неща, които наистина да ги накарат да се замислят, та в този дух да Ви кажа след това, когато настъпиха тези промени, младите хора, самата аз съм била без ясна визия накъде вървят нещата, как ще се развива държавата, въобще какво ще е бъдещето, и те бяха объркани и това, да Ви кажа, също, споделям съвсем откровено, това не е нещо, което е срамно човек да си го признае, не, напротив – аз непрекъснато им давам примери отново с руската литература, с много поети, които живеят и писатели, които живеят в такива, така, неспокойни времена в Русия, един Есенин – опитват се да го спечелят и едните, и другите на своя страна, защото да имаш такъв творец на своя страна е голям шанс, но той е объркан, той не може да, не може да се ориентира, така е с приповдигнат тон и той, отразява в стихотворенията си първите събития, митингите, даже има и такива стихове – „Ситите”, вече настъпва, нали, новата власт е дошла, работниците, селяните ще бъдат сити и такова стохотворение пише, но той самия е неориентиран, той не знае, не знае какво ще се случи, няма представа, даже бъдещето го плаши. Та, съвсем естествено, съвсем човешко е наистина да, да се страхува човек от неизвестността. И после, когато вече започнаха да се, да напредват във времето промените всъщност какви промени – нищо, нищо, нищо добро. Не знам, дано да не съм прекалено голям песимист, но като че ли не очаквам да се случи онова, което се случва във, което се е случило много отдавна в другите държави, нормалните държави. Не сме нормална държава, ще употребя, нали, един рефрен от песен на Слави Трифонов. Така е. Аз съм имала възможност да пътувам и, така, по-отблизо познавам живота в Германия, тази Германия, която всички дават за пример и която едва ли не трябва да понесе кризата на целия Европейски съюз, нали, ако може да изтегли Европейския съюз и всички държави на гърба си, така ще е най добре, предполагам, че и Вие имате представа, но за първи път когато отидох в Германия и след това като се върнах – „Кажи сега, кажи как е!” И нали всеки очаква да кажа „А, ма тва е друг свят!” Ма то е най-лесно да кажеш „друг свят”, но аз казах следното: три неща, за себе си направих извод: култура на живот, култура на поведение, култура на взаимоотношение. Ето тези три неща ги поставям на първо място. И оттам нататък вече е всичкото. Това е! А ние тука дали култура на живот имаме, дали култура на поведение, дали култура на взаимоотношения! Не съм, така, толкова негативно настроена към хората и към собствената си родина, но може би този дълъг преход като че ли ме обезверява и ме прави все по-голям песимист по отношение на един резултат в крайна сметка и приключване на този преход. А това, което днес се случва просто го смятам за, не желая да го коментирам, не желая да го коментирам, отказвам, просто отказвам! Да! Това е.

И: (не се чува)

Р: Да, да, да. Какво, какво друго още да Ви разкажа...

И: Вие споменахте, че сте отказала покана на този комитет за национална...

Р: И не само, не само тогава от, значи имаше и от, сега вече не мога да си спомня дали тогава беше още Комунистическа партия, дали беше Социалистическа, вече не мога да си спомня... Тия мушмуроци, които се въртяха там в тези структури и формации, не мога, аз Ви казах – аз исках, и продължавам да поддържам хигиена на контактите си, не мога. Или трябва да попадна в ситуация на много сериозен конфликт с тези хора, а аз не искам! За какво? Не желая! Защото няма как да, нали, примерно да бъдеш, да се обявиш, че ще защитаваш общонационалните интереси и след това да преследваш личния си интерес, няма как да се обявиш за лява партия и след това да се облагодетелстваш и да си червен капиталист, нали? Няма как да се обявиш за нов демократ, пък довчера да си бил член на тая партия. Е, добре, къде да погледна и да кажа „Да, има хора, с които мога да, нали, които мога да, общуването с които може да ме обогати.” Не, не, не желая. Не, това е. Чуваствам се тук на мястото си, защото, не съм работила никъде другаде между другото, само тук, в този филиал като преподавател. Тук се чувствам полезна и нямам нужда от други форми на изява или други равнища, където мога да, да се представя. Не, ама, и не желая! Защото не очаквам там да бъда оценена. Аз искам тук да си работя със студентите, доставя ми удоволствие тази работа. Когато преподавам, аз наистина, и студентите са се убедили в това нещо, че аз се отделям от тази, действителност, която ме подтиска. И се спасявам благодарение на, на художествената литература. Непрекъснато говоря, не знам доколко ме чуват, и вероятно днес, така, не е един, не е добър ден за мен, защото от 35 студенти, които се явиха на изпит аз писах една тройка и 34 двойки.

И: Сериозно?

Р: Да, да за съжаление.

И: Вие ще останете без студенти.

Р: Ами, ето и това е компромиса, който не мога да направя.

И: Много е глупава тая схема на финансиране на глава като говеда.

Р: Да, да, така е. Добре, ако аз днес си бях затворила очите пред, ето пред тези неща, нали – трите имена и „Иван Бунин – живот и творчество”, „Бунин получава Нобелова награда.”

И: Това пише?

Р: Да. Ако аз бях затворила, пък има някои са писали, но са писали глупости. При това аз ги изпитвам устно, защото не може един студент, евентуално и бъдещ учител да не може да си построи логично и последователно мисълта и да изложи онова, което е подготвил, което знае по един въпрос. Те не могат да говорят. Правят езикови грешки. Включително и българите. За правописните да не говоря. Защото аз, ако трябва да поставям и, на някои, и на правописните и пунктуационни грешки оценка, това означава, че и нула ще е много. Та, ако аз си бях затворила очите и, за да си, така, спестя следващите грижи, ми тогава пълно разминаване между онова, което аз им говоря и което, в което се опитавам да ги убедя. Така както се опитвам да ги възпитавам и това, което правя. Няма как! Няма да се случи. И съм им казала, че моите критерии няма да се променят, аз няма да ги коригирам и да ги занижа само защото вече било друго висшето образование, не. Така аз ще обидя и тях, и себе си.

И: Да, да, аз Ви подкрепям напълно.

Р: Та затова нямам нужда и не желая, разбирате ли. Аз искам да се, за съжаление любимия ми спорт, за съжаление...

И: Волейбол?

Р: Да. Има ли нещо, и област в тази държава, което да е наред и където да няма проблеми?

И: Много се надявам, че там ще се прочисти тая федерация и тия хора ще си подадат оставки.

Р: Това е, това е отбора на филиала по волейбол. Това са наши момчета студенти. Аз съм президент на нашия волейболен отбор и съм ги поела от първи курс. Имаме си треньор, но аз съм ги поела от първи курс и съм ги водила на спартакиади, на републиканските първенства на АУС, това е Асоциация университетски спорт, две години подред сме шампиони на България. Да, да, нашия, нашия, да. Ето това е, това е втория път, втория шампионат, 2009-та година, когато победихме НСА в собствената им зала.

И: Сериозно?

Р: Да, да, да. Но кога, аз го правя с любов, защото обичам спорта, защото обичам студентите, защото обичам момчетата, защото си обичам работата.

И: А Вие също сте играла волейбол?

Р: Не, не съм, не, не. Аз съм само един филолог. И можете ли да си представите - така хубаво работеше всичко в АУС, Асоциация университетски спорт, различните видове спорт, в един момент и там се скараха, провалиха асоциацията, започнаха едни безкрайни избори, ние плащаме членски внос, готови сме да организираме тук турнири – нищо, абсолютно, и там всичко се разпадна. Е, има ли нещо в тази държава, което няма да бъде съсипано? Ето, това е волейболния отбор на Арда, Кърджали, голяма част от тях са и наши студенти и играят в този. Аз съм навсякъде с тях. Ето, тази година отборът на Арда Кърджали беше на финал за купата на България. Там обаче Данчо Лазаров си беше поставил за цел, че задължително Левски трябва да спечели купата на България. Да, имат също стойностни волейболисти. Но Арда беше един достоен, достоен съперник и, ако не бяха тенденциозните решения на съдиите, може би и ние. Аз бях там в Благоевград с... Но ето вече, вече си мисля, че, не знам, сбъркан ни е чипа тука на нас, на тази територия нищо не може да вирее и да бъде добро, нищо. Кажете едно нещо, което така, да е наред.

И: Не е много розова картинката, да.

Р: И така.

И: А Вие 89-та лятото това изселване на турците сте го пропуснала, Вие сте...

Р: А, не, не, не, тука бях. Аз заминах края на август, тука бях. Беше... една вълна, една паника, че ще затворят границата и трябва всички да се изселят, защото в противен случай тук живота свършва за тях. Продаваха всичко, вземаха най-необходимото със себе сии заминаваха. Много, много от хората, така, не си даваха вероятно сметка, че отивайки там, те всъщност оставят целия си живот тука. Защото съзнателния им живот е бил тук. Имаше хора, които се върнаха след това, но пък и голяма част – предприемчиви, онезо, които получиха подкрепа от свои близки там в Турция, защото имаше такива разделени семейства, те успяха да се справят. Мой колега дори замина, мой колега. Беше невероятен математик, тук във филиала (респондентът говори по телефона) И се устрои много добре там, защото бързо си намери работа, той беше специалист наистина голям. Дъщеря му – също, тя беше специалист по информатика и тъкмо беше започнала работа тука във филиала и тя се, и тя напусна. Ето такива хора може би се устроиха и не се върнаха повече, въпреки че от време на време през лятото, така, сме се виждали тук в града. Споделяха, че, така, битови проблеми нямат, че, така, са успели да си осигурят жилище, но изпитваха, това не е носталгия по България, но може би по-скоро носталгия по онези години, когато те са живели тука, годините, в които са имали приятели тука, познанства много и все пак хубави моменти са имали. По-скоро аз така си го обяснявам, че е носталгия по, по преживяното, а не носталгия по България, така аз мисля.

И: А защо според Вас всички тези хора... отиват в Турция?

Р: Напуснаха? Ми, може би това беше естествената им реакция, спонтанната и вече, така, явна реакция на несъгласие със смяната на имената. На второ място като че ли обстановката тогава беше истерична – който успее да, нали, да напусне, той един вид се спасява, който остане тук, не се знае какво ще се случи, какъв ще бъде живота му и съдбата му. И те предприемаха такива стъпки, че аз си мисля, че в една нормална обстановка не биха постъпили така. Спомням си, че имаше случаи, сега се опитвам да си обясня защо са постъпили така - дали някои не са имали право да вземат децата си със тях, въпреки че им разрешаваха да вземат семейството, цели семейства напускаха, може би документите на децата не са били готови и те не, не могат да си представят, че ще напуснат България, а децата им ще останат тук да изчакат документите и едва след това да заминат. Имаше, поне аз знам за два случая, бяха увили децата си да речем в някви завивки, одеяла, юргани и два случая на задушени дечица. Тоест на всяка цена да напуснат България, а всъщност те... загубиха собствените си деца.

И: Вие имахте ли близки, приятели турци?

Р: Да, да. Ето например едно близко семейство по-скоро на моите свекър и свекърва, които винаги са общували с българи, приятелския им кръг е бил от българи, но и те в този момент, когато всички тръгнаха, те също събраха най-необходимото, но си оставиха жилището непродадено тука, оставиха го на, на някой да им го наглежда и заминаха. След това децата останаха там, може би младите някакси така по-адаптивни са и успяха по-лесно да свикната с новата среда, с новите условия, с работата си. А възрастните, възрастното семейство, което всъщност беше приятелско семейство на моите свекър и свекърва, то се върна тука. И до ден днешен, тъй като съпруга почина, жената си живее тука в България. Нейните деца са в Турция, тя си живее тука в България. И казва, че тука иска да умре, защото това е мястото, където тя е живяла, където са приятелите й и където наистина се чувства добре. Тя казва: „Там аз нямам приятели.” А децата й са там. Друго, също близко наше семейство с все пак добри професии тук – тя беше медицинска сестра, а той – зъботехник, по същия начин заминаха и през годините много често, когато сме се чували по телефона, те са споделяли, че искат да се върнат. И най-интересното е, че казваха: „Сега като идвате в Турция, абе, донесето нещо, нали, от българските салами, от българските луканки, абе нещо българско!”, нали, с което свързват годините, в които тука са живели, нещо, което така вкус да има, друг вкус. Едва ли има дефицит от такива стоки там, но те искаха нещо от България да им донесем и наистина сме им носили. След това интересното е, че децата им, имаха двама сина, децата им завършиха там средно образование, но, тъй като са учили тук, те знаеха български, върнаха се синовете им тук, и двамата учиха във висши училища в България, а единия син се ожени за българка. Семейството, майката и бащата са там в Турция, продължават да живеят там, ето – обратното, нали, обратното, обратния, а пък децата се върнаха тук и останаха в България.

И: Те са в София най-вероятно?

Р: Да, да, в София. Много от, може би всичко е свързано с индивидуалната нагласа.

И: А след това това връщане на турските имена как протече тука в града.

Р: Амеи, хъх, те бяха, да, върнаха си имената и то, аз се учудих, когато ги върнаха точно като турско-арабски.

И: Да, без „-ов” и „-ев.”

Р: Без „-ов” и „-ев.” То, странно, че, върнаха си тези имена, а към някои от тях ние продължаваме да се обръщаме с българските имена – вместо Имюгюл да речем Юлиана, ето секретарката, която влезе да ми остави писмата. Тя е туркиня. Нейното име е Имюгюл. Но всеки един преподавател или служител се обръща към нея – Юлиана. И тя отговаря. А официално, по документи тя е Имюгюл Кадир. Това е. Върнаха си ги имената, но последните години, имам предвид последните, значи някъде от 2006-та, 2007-ма година така, все повече, айде да не е тенденция, но има такива случаи, когато по-млади семейства, родят им се деца и фамилията, бащиното и фамилията записват с „-ов” и „-ев.” На мен ми беше интересно това нещо. И си казвам: „Това са млади хора, те няма как да имат спомен за онова време, когато са били с такива имена техните родители да речем.”

И: Вероятно са чували от родителите.

Р: Да, вероятно са чували. Но по-скоро това е желание, да речем, когато трябва да се подготвят документи, задгранични паспорти, така, някаква, някакво мнение, че по-лесно могат да получат такива задгранични паспорти и да речем визи за някои държави. А на същата тази секретарка, нейната дъщеря също е в Германия, миналата година, когато дойде, момичето само сподели с мен, че иска тук да подаде документи и да си върне българското име. Защото тя казва...

И: От гледна точк на живота си в Германия?

Р: Да, да. За мен в Германия няма отношение към, там има много и турци, кюрди има много, поне в тази провинция Нордрейн-Вестфалия, това е бившата западна Германия, нали, най...

И: Да, да, това е една от най-богатите.

Р: Една от най-богатите, най-гъсто населената, такова отношение, не веднъж и два пъти съм ходила там, няма, но това момиче, интересното е, че тя е в южна Германия и то в бившата източна Германия, казва, че там, когато си е подавала документи за работа, така, съвсем културно и възпитано, така отговарят немците, са й, така, отхвърлили документите за интервю. И тя казва: „Аз си намерих работа в една частна фирма, чийто собственик е турчин.” Не зная. Това е, това сподели момичето с мен. Та, има такива намерения. Но пък веднъж, при едно от пребиваванията ми в Германия, и така, от това можем да направим огромната разлика, влизаме в един магазин, частна пекарна, подобен тип заведения обикновено, така, се държат от турци – заведения за бързо хранене, за такава закуска, нещо подобно като нашите тука и моя съпруг чува, че младия мъж и по-възрастен човек, които всъщност обслужват клиентите се обърнаха и размениха, ама тихичко така, помежду си, няколко думи на турски език  и той реши да ги провокира, каза: „Аз немски не знам, но сега ще се опитам, нали, на турски да ги заговоря.” Той им каза, поздрави ги на турски и те веднага, високо, за да ги чуят всички хора му отговориха на немски. Категорично. Докато тук в магазин може да влезете и да чуете, нали?

И: Да, да.

Р: Е, когато започнете да говорите на български, няма да Ви отговорят на турски.

И: Да, не съм срещнал някъде...

Р: Ще Ви отговорят на български, но помежду си, дори наши студенти и то последните години, сякаш за да, за да демонстрират, че те упражняват свободно майчиния си език. Но пък аз, така, много категорично и в същото време уважително към тях, към правото им да говорят на майчиния си език им казвам, че това е държавно висше училище, те живеят в държава, в коят официалния език е българския и тук езика на педагогическата комуникация също е българския. Говорейки на турски език помежду си по време на час и по време на междучасията, те, всъщност, не помагат на себе си, защото, не е ново това, което ще кажа, все по-слабо се владее официалния език от билингвите, студентите и от учиениците. Те са, така, разпънати – един език в семейството, обикновено турски, втори е официалния език, нали, който се, би трябвало, на който би трябвало да се говори в обществените институции, транспорта, нали, различни други заведения. Трети е езика на улицата – междинен език, смесване между българския и турския език и в крайна сметка тези младежи и девойки всъщност, когато стъпят тук, в учебното заведение, те не показват необходимото ниво на владеене на официалния език. А знаете как се отваря входа на ВУЗ-овете последните години, с прием по, с оценки от държавните зрелостни изпити, няма как, на входа не мож да го провериш.

И: Да, да.

Р: Така или иначе постъпва с определено ниско ниво на владеене на езика. Тук ние трябва да надграждаме. А всъщност трябва да ги ограмотяваме. И това се наблюдава последните години, защото качеството на обучението, като цяло в българското образование е ниско.

AttachmentРазмер
Intervyu_D_Shtereva_Martin_Petrov_Kardzali_06_2012.doc115.5 KB