ИНТЕРВЮ НА ВИКТОРИЯ МИТРОВА С ИВАН БУНКОВ[1], КЪРДЖАЛИ, 06.2012 г.

 

-Какво за вас е най-важното събитие през последните 20 години на 20 век?

-Това, което стана по целия свят, стана и в България в частност, но мога да кажа, че Кърджали беше една лаборатория на промените, защото тук се зараждаха, експериментираха и тръгваха на някъде, в някаква посока. Едната беше в Кърджали, другата в София. Тук ставаха глобално нещата, защото проблемът за Кърджали можеше да дойде в цялата държава и в целите Балкани, както стана в Босна и на други места.

Аз съм родом от друго място, дойдох тук 75-та година, макар че моето село беше в Кърджалийска, сега Хасковска област, аз не бях подготвен за това, което ще срещна в Кърджали съвсем на живо. Работех във вестника. Бях свидетел на това, което се разви и то не може да бъде описано в няколко изречения, за него може да се разговаря много дълго. Това, което заварих беше един град в подем, с много яко развитие. Бях изненадан от тази интелигенция, която имаше в Кърджали и от доброто отношение между турци и българи, защото турците имаха относително добри права по време на социализма, още повече че имаха и привилегии, на тях им се даваше право да влизат с по-ниски оценки в учебните заведения, имаха специални издания – вестник “Йени яшък”, списание “Йени хаят”, радиото имаше кореспондент за Кърджали. Те бяха много трудолюбиви, отворени хора; държавата хвърляше много средства за благоустрояването на този край, много повече, отколкото за други краища на България, в които живеят българи, напр. в Ивайловград. Бяха добре финансово, защото работеха много по нивите, а и имаха по-стар манталитет – спестяваха пари.

-Вие сам ли избрахте да дойдете в Кърджали или бяхте  разпределен?

-Не бях по разпределение, дойдох първата година, трябваше да стана учител, обаче по-напред бях идвал на стаж във вестника, те ме харесали и ме извикаха. Но нямах право на никакви помощи, като си по разпределение, дават ти квартира, плащат ти тока, бях на свободен наем, аз живях много трудно, 80 лева беше заплата ми, наема беше 60 лева, роди ми се второ дете, а жена ми беше студентка. Не можех да стоя тука, в Кърджали не се даваше жителство, в София не мога да отида, и за тях нямах жителство, а за да взема бързо жителство трябваше да се оженя за софиянка. В Кърджали бяхме като пришълци, аз като дойдох, първата половин година, много трудно свикнах, местните хора си имат своя начин на живот, тертип, после свикнах с отношенията българи-турци, сприятелих се с тях.

85-та година със смяната на имената – колкото бяха потърпевши турците, толкова бяха потърпевши и българите, защото те бяха наши приятели, близки и бяхме много озадачени от това, което става. Аз бях член на компартията и зададох директно въпроса на Георги Танев - ще има ли такава смяна, защо се прави. И бях много жестоко ударен от него, с отговора си, с поведението си. Той минава за един вид дисидент. 

-Не Ви ли уволниха?

-Не, малко ме изолираха, щяха да ме правят заместник главен редактор, назначиха ме за една вечер, на другия ден ме върнаха пак като редактор, но както и да.  Съчувствах им много на тези колеги; и после най-интересното е, че голяма част от тях свикнаха с това положение, че са нови българи и почти ни убедиха, че това е правилен процес. Имаше отвсякъде изявление, публикувани в медиите, напр. до вестник “Отечествен фронт” те изпращаха писма, даваха изявления по телевизията, че това е нормален процес, а ние, хората, които живеем в Кърджали почнахме да се чудим къде е истината.

-Не се ли съмнявахте, че това е било пропаганда?

-Как да не се съмняваме, ние виждахме директно – БСП трябваше от “а” до “я” да бъде свързана с възродителния процес, партията изискване, много ясно, обаче самите турци идваха спонтанно; имаше поезия, написана на тази вълнуваща тема. Мой колега написа стихотворението “Кръвна груба Б”. “Б” – че е българин и Левчев му целуна ръката пред мен. С коя ръка написа това стихотворение!? – го попита той, а поетът отговори: - С тая - и Любомир Левчев му целуна ръката, в Парк хотел “Москва” в София като бяхме на една от априлските срещи-дискусии.

Това беше държавна и партийна политика, голяма част от компартията не вярваха, който проявяваше неверие, незнание  беше също голям враг. Но промените станаха много бързо.

-А Вие какво мислехте, ще дойде ли време, когато ще трябва да им се върнат имената?

-Не, никой не вярваше, че ще дойде това време. Смяташе се за мирен процес, тия, които отидоха по кариери и по затвори, се върнаха се тука. 79-та година започнаха да се разбъркват нещата в световен мащаб, дойде Горбачов и т.н.; те подеха това движение, самите те, първите, които бяха против промяната на имената бяха убедени комунисти, те смятаха, че компартията не може да направи такова нещо; аз ги познавах, един от тях беше написал устав за турска комунистическа партия в България. И затова по-голяма част от тях не намериха някакво място в дисидентското движение.

Тези, които ги изкара Държавна сигурност по време на 85-та година ги нямаше в 89-та в Движението. Цялото Движение мисля, че е инспирирано от Държавна сигурност. И Ахмед Доган го оглави.

Но тези, които бяха изкарани като дисиденти, не се върнаха в България или които се върнаха, се прибраха съвсем безславно.

-Тогава какво се знаеше за Доган. Вие какво си мислехте?

-Нищо не знаехме за Доган. За Доган чухме за първи път, когато той дойде в Кърджали да създава движението. Аз бях в първия комитет за национално единство. Това беше на 29 декември, излезе решение на ЦК на БКП за връщане на имената, обаче тук се разбунтуваха местите хора и въобще не вярваха, че това може да стане, смятаха, че е предателство, толкова бяха разочаровани. Имаше мои колеги, които създадоха комитет с българи и турци, събрахме се заедно, искахме да укротим топката по някакъв начин и това нещо да премине по-леко. Мисля, че доста наивни сме били. Поискахме среща с тогавашния президент Петър Младенов. Докато отидем на тази среща – 6 януари беше, тук течаха огромни митинги, всичко ферментираше и взимаха власт хора, които не съм ги виждал никога преди това. Ние, докато отидем при Петър Младенов, на 6 срещу 7 стана превратът. Нашият комитет беше обявен за предателство и после се създаде един комитет за защита на националните интереси. Аз бях на 6 срещу 7 в София пред Народното събрание, беше голям студ, имаше много хора, от Гоцеделчевско, от всякъде, българомохамедани те исках имената, други – друго, правата и пр., вървяха, държаха речи. Тая вечер, аз отидох с един мой приятел на една сбирка в клуба на софийския университет, тогава за първи път попаднах сред тях и аз имах един тефтер с надпис ”Нов живот”, червен на цвят, журналистически. Видях тогава Бинка Желязкова, Чавдар Кюранов, Стефан Продев. Там бяха почти всички дисиденти. Михаил Иванов изнасяше лекцията, започна да разказва какво станало в Кърджали, има купони, те живеят тежко българите и т.н. За пръв път видях отстрани един ъгъл на наблюдение на града, който ми се стори доста странен, даже аз възроптах, не бях съгласен, защото никой не може да обобщи цялата действителност.

-За какви купони е говорил лекторът?

-89-та година имаше купони, българите не живееха добре, защото бяха опразнени магазините, ние ходехме да работим тютюна, понеже се изселваха. Ние правехме репортажи от различни места, репортажи от границата, ние ходехме да ги молим да не пътуват. Имаше цяла група от дома за политическа просвета, аз си спомням, че и те ги молеха да останат. Но те почнаха лавинообразно да се изселват, като казваха така: - Ние ще идем там, няма вече връщане. А пък тук имаше пропаганда да останат, тук земите останаха, къщите им; казват – не, там имаме роднини. Тук вървяха керваните денонощно с коли, продаваха къщи, обзавеждане, на безценица, кой от каквото можеше да се отърве и тръгваха, с ремаркета. По пътя за Капитан Андреево имаше отделни села – Гълъбово, Орехово, и там бяха образувани временни лагери, за да ги пускат на порции, иначе на Капитан Андреево щеше да стане голямо стълпотворение. Но пропагандата беше да останат. Изглежда, че турците искаха да натрият носа на Тодор Живков, който беше казал, който е турчин да отива. Може би и той самият се поуплаши, защото много народ изтече. От тук си теглеха спестяванията от ДСК, ад беше, постоянно парите не стигаха, те имаха огромни спестявания и почнаха да купуват всичко, каквото може да се купи. Разликата в стандарта е огромна, цените тука бяха ниски, можеш да си купиш каквото си поискаш. Изобщо, батални сцени; хора припадаха, деца пищяха, беше страшно нещо. И като преминаха границата, след няколко месеца почна обратния процес, бай Тошо падна, и почнаха масово да се връщат от Турция, кой с някоя торбичка, кой с някоя туба за вода. Там са били в бежански лагери, друг начин на живот. Старците почнаха да се радват, че са тук, обясняваха кое колко струва, колко струва киселото мляко, колко слабо било тяхното здравеопазване, в сравнение с нашето, защото никой не ти обръща внимание като нямаш пари, капитализъм, гаден, мръсен – така го казваха, - друго е в нашата социалистическа родина. Големи пропаганди се правеха от тези, които се връщаха, докато станаха по-големите промени. Разбра се, че България вече няма да бъде социалистическа, падна член първи от Конституцията, Петър Младенов не успя да запази статуквото, почнаха промените и започна обратният кадрил. Тези, които не бяха за промените в България, постояха малко тук, после се върнаха в Турция. И започнаха нещата да се развиват на самотек, всеки си търси своето място за реализация. Обедняването беше пословично. Пътуваха до Турция, нашите турци са с невероятна култура, много високо образование, и тези, които бяха тесни специалисти, лекари, инженери, техници веднага там се интегрираха и дръпнаха с много бързи темпове напред и започнаха да забогатяват и да се развиват. Други от там поеха по цял свят. Голяма част от кърджалийци живееха от социалните помощи, които им даваха в скандинавските страни, в Германия, Белгия, Холандия, натрупаха огромни пари и когато дойде време вече да се върнат в България, ние тук направихме прехода някъде към 92- 94-та година, те се върнаха с пари, които ние не можем и да сънуване, защото тук всичко се изцеди до последно. И с тези пари почнаха да развиват ресторантьорство, търговия, напр. Момчилград, образец е в това отношение, а турците умеят да посрещат, да се прекланят пред клиентите. Те бяха много по-богати от българите.

-Вие използвахте думата “преход”.

-Какъв преход, никакъв преход няма, по-точно смяна на системата!

-Какво се случваше?

-Хвърлиха ни в мътните води на пазарното стопанство без някой да разбере нещо. Моят скромен опит, как ме завари промяната. 92-ра година бях взел отпуск да напиша роман, бях стигнал до 122-ра страница, обаждат ми се: Ела тука, главният редактор избяга, вестника се разпада, няма хартия и т.н. По царско време се създаде едно съзаклятие да напуснат вестника и да направят друг вестник.

-С каква идеология?

-Каква ти идеология, това беше идеологията да оцелееш. Зад тях застана Българската стопанска камара, а те бяха червени, сегашния Божидар Данев, те бяха под влияние на Огнян Дойнов, който беше във Виена. В камарата бяха директорите на едни от най-големите химически предприятия, те още живееха, имаха още да се разпаднат, да ги разбиват, да ги удрят, да ги съсипят напълно. АПК-то имаше още производство, нямаше педя земя да не се обработва, по най-стръмните места край Марица нивите са наклонени, трябва да си алпинист, с въже, за да ги обработваш и всичко това за тютюна беше. Имаше девиз: тютюн, тютюн и пак тютюн! Всичко се изнасяше. Така че, всички бяха като навинтени да работят. Тази представа, че при социализма не се работело и се мързелувало, може някои да са мързелували, но на село само се работеше много, те бяха на семеен акорд, т.е. всеки сам си сее, бере, продава, без бригадна организация, цялото семейство участваше, това е един робски, феодален труд е производството на тютюна и затова в този район имаше голяма състезателност, печелеха пари, хората излизаха навънка, дюлгери работеха по други места, или наемаха цели площи да сеят едролистен тютюн, дини и др. До промяната това всичко рухна.

И аз се чудя какво да правя, бях чувал, че има учители, които са комбайнери и лятно време ходеха на жетва, тогава земеделието искаше много хора, всички ходехме на бригади, помагаме за да се прибере реколтата. Тогава завърших един курс по комбайнерство, качвам се на комбайна, управлявам го и ми дадоха ми една голяма тапия, и викам: - Сега вече всичко имам – имам две деца, живея под наем във ведомствено жилище, само дето не знам как ще я караме нататък, за да оцелеем. Смятахме, че промяната ще бъде за една година. Извикаха ме: - Иване, ела тука, някой трябва да поеме вестника. Гласуваха, избраха мен за главен редактор и управител. Казвам: - Добре, но аз имам да пиша книга. Вестникът, както и всички други неща бяха хвърлени в бездната на т. нар. пазарна икономика. Никой от нас не знаеше откъде ще вземем хартия, къде ще печатаме, колко човека ще издържаме; нашият вестник излизаше два пъти седмично, а сега е всекидневник и водещ в Родопите. През какво сме минали, всичко сме опитали - в рекламата, в търговията, абонирането, хората почнаха да продават сами вестника на улицата, не са свикнали; борехме се за да оцелеем. Бях решил да намеря един билет и да отида до Западна Германия като музикант, да мога да издържам децата си.

Редакторската заплата във вестник беше пет долара.

 Чудех се какво да правя по време на Жан Виденовата зима, това го използваха като външен фактор, за да си оправят заемите. И турците, които имаха спестени цели тестета, огромно количество сухи пари изгърмяха за една вечер. Целият къртовски труд, който бяха хвърлила се обезсмисли от тази инфлация. А ние се чудим какво да правим. Аз казвам, че искам да взема един билет, да отида някъде към Западна Германия и да свиря в някой подлез на укарина, казвах си, че едва ли има много такива колеги. Иначе съм саксофонист и кларнетист, но там ги има много. Как оцеляхме, един Господ знае. Хляб и маргарин. В редакцията плащах с бартер, по две кила ракия, толкоз лимонада, толкоз салам, ориз; викам: нямам пари. Отделно са проверки, всеки ден не знаеш какво ще стане, мачкане политически тормоз от този, който дойде на власт, ужас, не мога да го опиша с една дума.

Прочетох една книга за шоковата терапия и бедстващия капитализъм на Наоми Клайн и ми стана ясно през какво съм минал. Аз съм преплувал едно море без да знам нищо, като корабокрушенец, за да спася семейството си и редакцията.

Споменахте за роман. Тези неща, които сте преживял, няма ли да ги опишете?

-Кога, аз още не мога да оцелея, още съм в реката, не мога да изляза на брега, криза след криза, постоянно се борим за вестника, за заплатите на хората, за свободата на словото.

Казвам досега в мой личен план какво преживях, а в това време всички предприятия, които бяха доходоносни, по-късно се сгромолясаха.

Ние си вярвахме при тази промяна, че след 3-4 години ще имаме средна класа, че имаме истински фермери, хората ще работят и ще пеят.

 

Шоковата терапия най-напред е била метод за въздействие върху хора, които трябва да променят своето самосъзнание. В ЦРУ са използвали много методи как това да стане. Извършва се чрез шок и ужас. Ползват изолация, светлина, топлина докато станеш на пихтия. Един американски психиатър е разработил този метод, който сега се използва за разпит. Американците пратили няколко самолета в Русия, и пилотите им са свалени. Пилотите излизат пред руската телевизия и казват, че много харесвали социализма. Американците не могат да повярват на тези изявления. Руснаците са толкова напред, че са започнали да промиват мозъци. Как може да се промени мисленето на човек, да бъде един днес, утре - друг. Методът, чрез който се постига шок и ужас се използва по-късно в шоковата терапия. Каква е идеята на шоковата терапия при пазарното стопанство? Трябва да се постигне онова равновесие, което му е в джобовете. В джунглата по-големият изяжда по-малкия и няма никакви проблеми. Човекът не трябва да се намесва, намеси ли се,  разваля блестящият ред на джунглата. Това иска бащата на шоковата терапия. И там, дето има шок и ужас, земетресение, политически убийства и др., хората могат да приемат нещо, заради шока и ужаса, което никога досега не са допускали, че може да приемат. Те тогава го приемат. Шоковата доктрина. Първото нещо става след едно земетресение и наводнение в САЩ по брега на океана, второто го прилагат при Савладор Алиенде в Чили.  Той беше само с един калашников, те го нападнаха със самолети, с артилерии и танкове. Всичко, което може да се каже шок и ужас беше изиграно.

 

 

 

-Как става това нещо тук?

 Децата на компартията взимат 60 милиона рубли и плащат на някакво предприятие и подписват договор, накрая на годината като направят рекапитулацията, това предприятие има 60 милиарда, то връща парите и те взимат печалбата. По времето на Елцин е прието законово, че приватизаторите могат да бъдат само руснаци, защото някой роднина имат в международния валутен фонд, но всичко изтича навънка. Това нещо се повтаря и в България. Този сценарии отива в Китай.

-А как се усети в Кърджали?

-Както в цяла България. По този сценарий всичко се разруши, както в цяла България, нищо не остана. Ние имахме тука няколко завода за машиностроене, сега останаха два завода. Имахме много добре развита тютюнева промишленост, сега нито един цех не работи. Имахме завод Бистрец, отдавна е затворил врати. Имахме голямо предприятие за конфекция, завод “Орфей”, вече не съществува. Оловно цинковия завод е пред прага на закриването. Имаше още много добре развито животновъдство.

-Около оловно цинковия завод сега има протести, някои казват, че не опазва околната среда.

-Не знам за протест. Този завод беше вреден преди години, тук вече се е изтърпяло това нещо. Този завод може да се модернизира, подобни заводи съществуват в Европа в близост до населените места. Искам да кажа, че всичко спадна главоломно, взеха пазарите на Русия, Турция използва нашия огромен потенциал, момчета, които се изселиха в Турция знаят перфектно турски език, те ги използваха за мениджъри в огромната Рус, Средна Азия, там са от кюрдски произход и лесно се разбират с турския си език. Отвориха пазара и Турция дръпна много яко, защото тези пазари бяха заети вече от тях. А ние бяхме кооперирани със СИВ с производството на военните заводи, тук всяко селце имаше цех към военните заводи в Казанлък. Ако някой случайно остане без работа, мъже и жени, имаше цех за килими. Държавата беше помислила да вземе работна ръка на сто процента. Имаше големи стада, говеда, кози, крави и т.н. Когато дойде решението на Желю Желев земите в реални граници да се върнат, да се разтури стопанството, тук настана масова сеч. Всички получихме обаждания от АПК, елате с чувалите, с жигулите да вземете животните. Всички животни, селекционирани с години, изклаха  и “отидоха” в бурканите, защото нямаше кой да ги отглежда. Всичко се стопи, изчезна и станахме един хубав пазар на стоките на Европейския съюз директно, млякото не струва, пращат продукти, произведени с палмово масло и т.н.

Ако трябва да обобщим, преходът ни докара все по-надолу, хората не са построили нищо свястно, които имаха някакви пари ги изместиха в градове за жилища, оставиха големи площи земя да пустеят, не се засаждат и подивяват. И става омагьосан кръг, колкото повече потъваме, толкова повече ставаме една хубава република, пазар за Европейския Съюз. Навън  “изтекоха” най-хубавите ни мозъци; и двете ми деца са с висше образование и са в чужбина, повече няма какво да правят тука. Специализираха в Лондох, сега са в Холандия.

Така че, нищо хубаво не произтече от самата промяна.

По телевизията дават една програма за живота в Европейския съюз, за чиновниците в Брюксел, те са едни сиви, по един начин изфабрикувани, това са марионетки, те не могат да ни управляват, затова и в Европа не виждам някакво бъдеще. Ние вървим на някакъв самотек. И сега спасяват пожари в Гърция, пожари в Италия, Испания, то това си е заложено в самото начало, нека не звучи така тревожно, но моя основен страх е такъв.

-Звучи неприятно.

-То трябва да звучи неприятно, за да видят младите какво сме им оставили, защото нашето поколение, ние сме едни наивници, и още малко да поживеем, за да кажем как беше и какво стана. Ние останахме без армия, най-хубавите ракети ги унищожихме за няма-нищо. Разбихме земеделието, гърците ни завиждаха до смърт, като минеха през Димитровград и виждаха оранжериите, тия равни полета и всичко засято, бетер европейска работа. Не могат да се комасират сега земите, орат едни парчета, себестойността е съвсем друга.

Сега колко заводи пустеят, не можаха да създадат производство за толкова години.

Познавам Гърция, не могат да се качат на малкия пръст по интелигентност на нашите българи, на тях Европа им даваше на готово, и изведнъж, трябва да се връща. Нашите 10 милиарда, след 10 ноември се говори, че са много, какво представляват пред техните 300 милиарди?!

Българите били много корумпирани, твърди се, но

целта е това внушение да те унищожи, да създаде комплекс за малоценност. Какво ни е корумпирано, бе джанам? Кого арестуваха? Нямаме толкова корумпирани. В Португалия, има корупция, ама корупция. Показаха по телевизията как са разбили цялата ивица, 700 километра имат граница с океана, и са ликвидирали целия фонд по САПАРД, взели са пак пари, разбили са земеделието. Не че нямаме калпави хора, корумпирани, но не в такова количество.

Сега не виждам как Европейският съюз ще ни издърпа, когато той себе си не може да управлява. Какво ще стане като се разпадне Европейския съюз? Някой задавал ли си е този въпрос? Има ли някакви клаузи, когато ние излезем от Европейския съюз, какво ще си вземем? Нищо не можем да вземем, според мен и да вземем, с какво ще го отбраняваме? Коя армия ще го опази? Къде ще очертаем границата, когато Турция с такава бързина на развитие, с такива бързи темпове се развива. Ако бяхме в СИВ щяхме да се развиваме и нямаше Иван Костов да каже, че няма да изнасяме за мръсните комунисти в Русия. Ако не бяхме се стремили към Европейския съюз и да ни слагат разни квоти и за земеделието и животновъдството, с нашето производство един само квартал на Москва да захраним с наши стоки, стига ни. Ние можехме спокойно да се развиваме, ако ни бяха оставили в СИВ.

На границата между двата века, това стана в Кърджали и ние сме безгласна буква тук. Стремим се да пазим някакво равновесие, в това време Турция си прокарва своите интереси тук с много елегантни методи. Знаете системата на Давутоглу, външният министър, той казва – стратегическа дълбочина. Населението, което работи, живее в някаква държава, да се запази да живее там.

-Какво успяха да направят местните комунисти след 89-та година?

-Какво успяха да направят? Нищо, освен за себе си. За ДПС ли говорим?

-Не, за местните партийци.

-Кои са местните партийци, само те са. Знаете ли колко партии има, в Момчилград или в Крумовград, една партия има.

Знаем, че в БКП е имало турци комунисти, но на висши нива имаше ли турци тук?

-Как да няма, в Държавен съвет имаше, на местно ниво всички заместник секретари бяха турци; първия секретар на партията е българин, но втория е турчин, по идеологията беше турчин. Шефът на общинския народен съвет е българин, обаче другия е турчин.

-После българите изгубиха ли позиции след 89-та?

Аз заварих в Кърджали един много интересен конгломерат от хора. Хората, които са дошли в Кърджали са от Беломорска Тракия, от средните Родопи, от Одринска Тракия по-малко, от съседните Хасковски села, но основната маса е тракийската. След 9 септември започна индустриализацията, тук пристигат най-предприемчивите млади българи, ентусиазирани, запалени от идеята да строят социализма, все пак това са хора, които имат мечти. Идваха и авантюристи. Това беше един анклав на свободни хора от цялата страна, ако тук говориш на своя диалект, ставаш чужд, свикваш, като едно средно аритметично  произведение от всякакви хора, дошли да работят и останали тук, както и стана.

-Питам за тези първите партийци на местно ниво, откъде са дошли.

-Първият секретар на партията, Георги Петров дойде от Хасково, той беше 20-30 години неизменен секретар. 56-та година нашият град става окръжен град, дотогава водещ град в Източните Родопи е бил Момчилград, той е бил е по-голям град. В Кърджали първите партийни функционери, които аз познавам са: Симеон Петров, главният редактор на вестник “Нов живот” /окръжния вестник/, преди 9-ти септември е бил политзатворник, след това е бил в психиатрията. Другият, който беше с него в затвора беше Борис Дерибеев, който стана заместник командир на Първа българска армия, много освободена личност, а после стана писател, написа няколко много интересни книги за Кърджали. Секретарят на партията Жоро Петров, той е от едно хасковско село, когато дойде време за смяна на имената на местните турци, понеже беше много свързан с местните турци, те го уважаваха, обичаха, те имаха прекалено добри отношения за централната власт, която беше решила да направи смяната на имената, без да ни питат за тази идиотска промяна, тогава него го повишиха и го направиха заместник шеф на някакъв отдел в ЦК на БКП. Другият човек, който беше дълги години председател на окръжния народен съвет, това е Димитър Гогов, той беше от активните борци, вече покойник. Преподавател по философия и идеология към движението Обединение стана Орлин Загоров, сега е с друго име. Маргарита Харбова също замина за София.

В ДПС те повечето са ченгета, и затова запазиха етническия мир.

От тука насетне разбирам, че турците отвънка не искат ДПС, искат да създадат своя партия, която директно да се оглавява от Давутоглу. Искат нова партия от тези отцепници, за да може да прокарат своите заветни интереси за държавата. Досега какво са направили ДПС, нещо да са постигнали?

 

Един приятел го пратиха командировка на среща, която се проведе в Крумовград, на българомохамедани от едната страна на границата и помаци от другата страна. - Нито една бира не изпих, - казва ми той. Питам – какво правихте? Цял ден пееха мюсюлмански песни, народни песни за Аллаха. Предложих му по време на демокрацията при Желю Желев да му препоръча да обърнем нашите радиопредаватели към тази загубена маса. Нашата държава нямаше обърнати към тях нито телевизия, нито радио, бяха оставени на произвола. Докато онези централи работят, тука издават книги и т.н.

В момента голяма част от българомохамеданите се смесват с българите, заемат една голяма територия, стават съществен фактор в икономическото развитие, те са много предприемчиви, работливи. Напр. в село Златуша, това е едно голямо село, понеже те се чувстват там отделени от българите донякъде, там се задържат млади хора, като отидеш и видиш млади хора това е илюзия, ако се приеме, че имат по-голяма раждаемост. В Ивайловградско имаше изселени от тях и сега са най-активните бандити. Алексей Петров, братята Маргини са от едно село до Златоград. Ако отидете в селата Златуша, Падрево, Бял извор, няма къща по-ниска от три ката, образцови къщи, с алуминиева дограма, вътре с уреди за фитнес, някои от тези хора обикалят цял свят.

Ардинско е великолепно място за туризъм, сега там ще се построи новия язовир - Горна Арда, това ще стане високо планинско езеро и ще привлече повече хора.

Най-важното, е че оттук “изтекоха” българите, особено младите по селата не останаха хора.

 


[1] Главен редактор на в. „Нов живот“

AttachmentРазмер
Intervyu_I_Bunkov_Viktoriya_Mitrova_Kardzali_06_2012.doc84 KB