ИНТЕРВЮ НА ПЕТЪР ДОБРЕВ С КИРИЛ БОНЧЕВ[1], КЪРДЖАЛИ, 06. 2012 г.

 

Кое за вас е най-важното събитие от последните 20 години на ХХ век?

 

Вие сте малки и не помните, но 1984 г. тука бъкаше от милиция, нощно време трябваше с онези старите паспорти трябваше да се движим. Народът беше много наплашен, когато започна този „възродителен процес“. Особено турците, айде, тези с мюсюлманските имена. За тях беше голям стрес също. Изведнъж трябва да станеш Мето или еди кво си. Изведнъж стана всичко. Имаше хора, които и пари направиха от цялото нещо. Мой съсед милиционер после лежа в затвора за такова нещо, ходил по селата и вземал на хората златните пръстени, с обяснението, че така ще им помогне да си запазят имената. Осъдиха го, две години лежа в затвора. Аз тогава държах едно барче в театъра, служебно. Едно време на тези барчета им викахме „андропчета“, защото беше така: влизат в бара и питат всеки какво работи. Който не работи, айде в ОЦК, айде в Горубсо. Работа на всеки. Но в театъра е по-свободно. Репетиции имаш два часа, после свободно време. Направихме си го, за да не не отиваме на други места. И понеже Андропов беше издал тази заповед да се вземат хората от заведенията, ние си ги наричахме „андропчета“. Всяко едно ведомствено заведение. Барче за 35-40 човека, по всяко време да има закуски, кафе. Аз даже готвех, но ми забраниха, понеже на актьорите им миришело на скара и не можели да се съсредоточат. Имаше алкохол, беше евтино, никаква надценка. Моята жена беше браншовик, началник район в търговията и моето барче беше най-зареденото. По-заредено беше от барчето в партийния дом. Имах само шоколад 16-17 вида, около 25 вида цигари. Викали са ме в партията за това.  От Джебел съм взимал, от Момчилград. Викам им, тука идват театри от цялата страна, ние сме лицето на града, културата. След като си играе представлението, този човек ще седне и ти трябва нещо да му предложиш. Ние сме лицето, трябва да видят. После станах управител на сладкарница, но ми оперираха гърба, дискова херния. Една година бях в болнични. После малко частен бизнес, еди какво си. После пак в театъра. После останах няколко месеца без работа, почнах като завеждащ технически отдел в турския театър. Имаше тука 6-7 години турски театър, сега е слят с българския и се казва „Димитър Димов“ със сцена „Кадрие Латифова“. На името на майката на нашия вожд, Вежди Рашидов. Бяхме много добре, защото всяка година дойде ли април-май месец, правехме турне в Турция. Бяхме побратимени с Чорлу и Текерда, те ни осигуряваха всичко, спане, ядене, командировъчни. Бях завеждащ постановъчна част и 2009 г. участвах в пиесата „Хюрем Султан“. Понеже не зная турски, играя поп. 20 минути на сцената се движа, без реплики, само със жестове. Режисьорите бяха от Турция, България и Украйна, съвместна продукция. Играхме в Коня на фестивал, големи приказки за нас имаше. Но ни съкратиха, защото длъжността ми се дублира с човек от другия театър. Общо 50 човека останаха без работа. Останаха само актьорите, които знаят турски и балетът. Жена ми е гардеробиер тука в театъра, отговорник ателие, реквизитор, но мен ме изхвърлиха.  Една година бях на борсата, взеха ме в ОЦК. Беше добре, заплати. Аз съм завършил автоматика, компютърен специалист съм, така че нямаше проблем.

 

А да ви върна на „възродителния процес“, който споменахте?

 

От 84-та до 89-та знаете колко атентати се направиха, колко бомби се хвърлиха. Но искам да кажа, че ние в този град сме си живяли винаги като братя. Като дойде този процес, тогава се изостриха нещата. Преди това беше комшулук. Тогава се раздели нацията. Градът ни е около 50 на 50, но селата са почти изцяло турски и помашки.  В съботен ден, ако дойдете да видите какво става на пазар, все едно не сте в България.

 

А какво си спомняте от 1989 г.?

 

Това беше най-страшната година за тях, когато им казаха: „тръгвайте“. Смъртни случаи имаше дори от стрес, че отиват в неведение. По пет-шест дена чакаха само на границата да минат. Хора умираха на границата. Имаше едно момченце от Хасково, на което му предстоеше казарма. Такива момчета не ги пускаха да се изселват. Увиват го в пет-шест юргана, слагат го в багажника с едно шише вода и 2-3 лимона. И момчето се задушава и умира, в най-голямата жега. После го намериха хвърлен в гората, разложен. Майка ми и баща му заминали. Това беше най-страшното, защото само след два месеца нещата станаха съвсем други. Един от моите най-добри приятели замина за Анталия, нищо, че беше актьор. Продаде си и кола и жилище, всичко. Отначало не ни даваха да си говорим и по телефона. Той чак 1993 г. си дойде, започнал като учител. После като се поинтересувал къде може да работи като актьор, му казали, че пет години трябва да работи в Диарбекир, в Анадола, а после може където си поиска. Той работил, след което му дали възможност къде избира да отиде. Той избира Анталия, дават му държавно жилище, висока заплата. 16 години работи вече в Анталия, миналата година му бях на гости. Когато се пенсионира му дават 60 заплати. От България за 20 години взема 194 лв. пенсия, от Турция – за 16, взема 1800 лв. Чуди се ние как живеем с тези заплати. В Коня като ходихме, имаше фестивал на десет турскоговорящи страни. Спахме в пет звезден хотел. Движиш се навсякъде, сложиха ни баджовете. Това беше един имидж за България и за нашия град. Аз съм обиколил Европа, но това което видях там, в хотела, в ресторанта, беше нещо изключително. Девет вида топли яденета, 30 вида салата и 30 вида сладки. Представям си каква пара дават за културата.

 

Да довършим за 1989 г., тогава в края имената на турците се връщат.

 

Да, тука бяха големи митинги. Трябваше със съд да си връщат хората името. Взели са им го веднъж, после трябваше и адвокат да наемат, за да си го върнат. Пак едно напрежение. Някои хора от българите също насъскваха, имаше проблеми, но българите бързо се отказаха. Той цял живот се е казвал Мехмед, не върви. Но се правеха сензации. Както сега на протестите за ОЦК. Хората са изнервени, нямат пари, теглили са заеми, не могат да ги покриват. И един Петьо хвана един турчин за врата на политическа тема , и всички телевизии го снимаха. А турчинът няма нищо общо със завода. Но какво ми обясняват, че ОЦК работи на загуба. За един ден се произвеждат 80 тона цинк в завода, 2000 долара е цената за тон. Турските тирове вънка чакат, да го натоварят още неизстинал, предварително платен. Работата е, че собственикът има 16 други фирми и всичките им пасиви са писани тука, към ОЦК.

 

Но 89-та година, най-страшна беше „голямата екскурзия“. Много отидоха, ама после се върнаха. Защото отиваш при близки, ама те ще те гледат 1-2 месеца. А после? Тука оставиха къщи. Цели села останаха без хора. Имаше работата по тютюните, по животните.

 

След това как посрещнахте политическите промени от 89-та година?

 

Това промяна ли беше? Очаквахме нещо хубаво, но вече се появява носталгия, мислим си за Тодор Живков. Как може за 22 години да няма никаква сигурност? Кражби. Навремето ми откраднаха гумата на колата, обадих се и за три часа беше намерена. Сега, ако се обадя, че ми е открадната цялата кола, нищо няма да направят. Имаше някаква сигурност. Да, не можеше да се ходи навсякъде. Но сега като нямаш пари, можеш ли да ходиш навсякъде? Токът се увеличи от 2 стотинки на 24, а заплатата е мръднала само веднъж нагоре.

 

Хората се разделиха освен това след този „възродителен процес“. Деца, които бяха приятелчета, спряха да се виждат. Хората взеха нас да ни гледат по-подозрително, умишлено да слагат шалвари. Просто беше тенденциозно. Някак изведнъж стана. Ние ги приемахме така, както са били. Изведнъж виждаш табелата с българските имена. Ние го преживяхме човешки. Хора, с които довчера си бил пред блока, днеска се отдръпват. Ние плачехме те като се товареха за Турция. Имаше такъв случай, изпращаме едни съседи, плачем, прегръщаме се. Жената и тя плаче, но като тръгват с колата започва да ни кълне. Аз каква вина имах? Това беше страшно. После се върна това семейство, сега живеем нормално. Но и тяхната не беше лесна. С една кола багаж да тръгнеш. Целият апартамент може ли да си изнесеш? После имаше разбиване на врати, кражби.

 

Бяха пуснали от всички предприятия по четирима човека с едни ленти, вървят заедно с един милиционер. Който говори турски, веднага пет лева глоба. Имаше такъв виц. Кой език е най-добре платен? Турският – по пет лева на дума. А някои не знаеха български. Това е лошо де, че някои не знаеха български, но да кажем са от някои изолирани села. Имаше политики на партията за ограмотяване, изнасяхме им спектакли на турски и на български. Пускаме и 4-5 турски песни. Имаше толкова изолирани села, че някой като дойде в Кърджали, мисли, че е в София. Имаше хора, на едно представление сме правили по 40-50 спектакъла. А сега след премиерата се правят две, максимум три представления. И това е.

 

93-година като се върна този мой приятел от Диарбекир, каза, че целият този „възродителен процес“ е бил игра на Запада, на ЦРУ, за да не сближат България и Турция, както бяха тръгнали в началото на 80-те. Тогава Живков и Кенан Еврен имаха много срещи, работи. Но едната страна е в НАТО, другата във Вършавския договор, не може тези две страни да се разбират. Направиха го този „възродителен процес“, почнаха атентатите, бомбите и т.н. Ние сме тука на кръстопътя на Запада и Изтока, не може България и Турция да се разбират. Чувал съм и друга теория, че това в България е било опит, за да може после всички руски републики да минат по този модел, като Азърбайджан, Казахстан. Но се оказа, че това е неуспешно и край. И като дойде агентът-провокатор Горби...Няма спокойствие сега, на мен три пъти ми крадат мазето. От полицията ми казват да намеря начин да си го пазя. Буркани съм си правил, ракия. Няма ги. Нали плащаме данъци за тази работа.

 

А по време на „възродителния процес“ вие имахте ли някакви задължение, възложени от партията?

 

Аз тогава получавах заплата и от театъра, и от търговията. И ни бяха пратили да пазим магазините, че се чупеха витрини с павета. Това по смяната на имената, когато още не ги пускаха да си ходят. А колко народ замина в Белене? За една псувня, инструкторът по кормуване на жена ми отиде за две години в Белене. Сега работи тука в съвета, отговаря за транспорта, за такситата. 87-а година тъкмо малко се поуспокоиха нещата и 89-та година нашия каза, че отваря границата. Какви опашки бяха пред спестовна каса? Те турците са пестеливи хора, всичките пари си ги държаха в ДСК. На слънцето, юни-юли, припадаха. Линейки идваха. Държавата напечата нови банкноти. Почнаха да ги лъжат тука, че тая банкнота нямало да се приема в Турция. Хората почнаха да харчат, ресторантите да се пълнят. Нали имах барче, направиха ме и сервитьор, не достигаха хора. Сметката му 25 лв., той ми хвърля 50 и не иска ресто. „Не искам българска пара“, вика. Някои хора от това се възползваха, един курс от Кърджали до границата с лека кола и ремарке, вземаха 1000 лв. Като се има предвид, че една заплата беше 140-200 лв., представете си за какви цени става дума. Една кола струваше 6000 лв., но с ремарке я продаваха за 30 000.

 

После как се нормализираха нещата след 89-та година?

 

Доста хора се върнаха, то и Торгут Йозал в един момента каза край, до тука. После много хора емигрираха за Западна Европа. Сега като се връщат викат, че трябвало да целуват Тодор Живков, защото заради него са напуснали и са станали хора. Моят приятел тука живееше в две стаички, сега живее в 185 квадрата. Живее на пристанището в Анталия. Кара кола за 100 хиляди лева.

 

Как си обяснявате тази разлика в стандарта?

 

В управляващите и в икономиката. В Турция се произвежда всичко и се продава всичко. Ние какво имаме? Този град се е основал заради това, защото тук имаше 15 предприятия големи. Хората сменяха работа за 15 лв. разлика в заплатите. А сега няма къде да отидеш, пазарът на труда е свит. Имаше меден завод с 600 работници, те го разбиха. Всичко отиваше за износ, за Кувейт и т.н. Евгени Тотев го купи, близък до мъжа на Весела Лечева. Всички работници съкрати, наряза го на скрап. Сега направи десетина халета и ги дава под наем. Остави трима работници, които да му правят за неговите вили масички, столове. Кабелите с брадви бяха секли. Всичко замина на вторични суровини и за скрап.

 

Споменахте, че и в театъра нещата сега са по-зле?

 

Аз съм в театъра от 77-а година. Салоните бяха пълни, имахме представления със сто човека статисти. На статистите се плащаше, не знам откъде идваха тези пари. Хората бяха доволни. Работили до пет, после от седем до девет на театър. Георги Георгиев – Гец е идвал, Виолета Бахчеванова, Любомир Кабакчиев, Васил Стойчев, Рачко Ябанджиев. Заради тях хората идваха по шест-седем пъти да гледат едно представление. Имаше такова постановление, че ако софийски актьор дойде тук, получава 2000 лв. на ръка и отделно най-високата заплата. Плюс квартира от театъра дадена. Стари актьори, заради децата си, да станат стажант актриси, идваха тука да живеят. Ако не си завършил ВИТИЗ, можеше да станеш стажант артист. Докато частникът гледа отвсякъде да те изработи. Частникът не купува билет, преди се купуваха билети за цялото предприятие. Сега по два пъти се прави едно представление. Два месеца репетираш и два пъти играеш. Край. Хората нямат и пари вече. Освен това има много други забавления – сателити, интернет. Преди – тръгваме с естрадния състав за едно село – Фотино, Бенковски, в четири часа играем представление за учениците, салонът пълен. По два афиша слагахме на читалището и хората идваха. Сега, ако вкараш в салона 100 човека, ще те поздравят. Добре, че идват чужди театри с големи имена. Сега чакат Асен Блатечки да дойде. Но те си вземат по-голямата част от парите. Театърът е огромна сграда. Всичко има, ама хора няма. Театралната ни публика е много малко в този град. Ако има в народа пари, няма да е така. Едни заплати не са мръднали, откак това правителство е на власт. Преди имаше театрален стол, сега и това го няма. Даже в общината няма стол вече. Къде отидоха тези пари? Нали сме по-добре? Културата на един народ се определя от количеството свободно извънработно време. Сега хората работят на по две-три работа, за да свързват двата края.

 

Приемате ли наименованието „преход“ за тези години, за които си говорихме?

 

Не. Това е едно връщане назад. Имаше една книжка „Тайните записки на Елена Чаушеску“. Тя пишеше, че при капитализма има експлоатация на човек от човека, а при социализма е точно обратното. Вместо да се върви напред...всеки вече може да ланка, да говори и никой да не го осъди. Голяма работа. Ето сега правим митинг за ОЦК и голяма работа. Частници. Купиха го, продадоха го завода. 518 човека сега остават на улицата. Останаха само Пневматика и Горубсо.

 

 

 

 


[1] Tеатрален деец, домакин в театър „Димитър Димов“

AttachmentРазмер
Intervyu_K_Bonchev_Petar_Dobrev_Kardzali_06_2012.doc55 KB