ИНТЕРВЮ НА ВИКТОРИЯ МИТРОВА С КИРИЛ ГЕОРГИЕВ[1], 10. 2012 г.

 

-Кое е най-важното нещо за Вас през последните 20 години на ХХ век?

-Изчезването на социалистическата система. Никой не го е желаел, и очаквал, ние желаехме усъвършенстване на социалистическата система, даже аз съм един от тези, които организира първия митинг в Димитровград, но искахме повече хуманност и социална справедливост. Не сме очаквали рухване на системата като форма на преобладаваща обществена собственост към частна форма, стремели сме се да се усъвършенства системата. И после се излъгахме. То се виждаше, че се води т. нар. „студена война“, т.е. нашата социалистическа система бяхме победени с научно-техническа революция, с по-добра форма на пазарен обществен живот, с повече предимства и привилегии на масовите граждани. И се случи.

 

-На местно ниво как се случиха нещата?

-На местно ниво е вследствие от Центъра. В малката страна и в малката държава, която и да е тя, решаващото е взаимоотношението между великите сили. Известно е от мемоарите, примерно, че Съветския съюз престана да поддържа източните социалистически страни. По този начин големите сили решиха, при нас е известен планът Ран-Ът, по който да се премине към други форми на собственост, към други форми на управление, т. нар. демокрация. Аз смятам, че понятието демокрация, както преди, така и сега, не отговаря на нейната същност. Аз винаги съм си представял демокрацията от древногръцко до наше време, когато възниква това понятие и се пълни със съдържание, като по-широко участие на масите в управлението на държавата и управлението на обществото и по-справедливо разпределение на материалните и духовните блага. Така или иначе това трябва да го има в човечеството, за да може да просперира.

 

-За Вас лично какво се промени?

-В личен план промени се моята работата, аз работех в АОНСУ – Академия за обществени науки и социално управление. Съкратиха ни и  започнах друга работа, дойдох в Димитровград, аз съм тукашен от дълги години; бил съм комсомолски секретар, градски партиен секретар, директор на театър в Димитровград, след това защитих дисертация. И се наложи да се върна тук през 90-та година и в битността си на шеф на духовното вероизповедание в кметството; след няколко години станах хоноруван преподавател във висше учебно заведение. Но промяната настъпи и в друго отношение, че в тези условия на пазарна икономика трябваше да доказваме своите качества. Аз твърде сериозно се захванах с дребен бизнес.

 

-Имаше ли свободна инициатива, добре ли вървеше частния бизнес?

-Трудно вървеше; аз и изобщо не съм си го представял идеалистично нещата, на мен ми беше ясна формата и отношенията в частно-собственическата формация.

 

-Какви бяха трудностите?

-Това е мутренският период, там няма монопол; даже аз съм писал материал на тази тема. България се освобождава от турско присъствие, не от турско робство, държа да подчертая  в края на 19 век. Тогава по същия начин – турците си отиват, вземат им нивите насила, насилват ги да подпишат договор за евтина продажба, физическата сила доминира при присвояване на собствеността. Сега в България при ранния преход точно това се случи, нямам предвид приказките, които се изприказваха, че имало куфарчета с пари. Няма такова нещо! Аз съм бил на високо партийно ниво, никой не ми е давал куфарчета с милиони. Пък и не е важно да ти дадат куфарчета с пари, важното е да ти дадат предприятия, да ти дадат средства за производство. Сега има да речем по сто милиарда, по моите сметки в новобогаташи, но сме имали за сто и четиридесет милиарда капитали и средства за производство. Сега нямаме и за петдесет милиарда средства за производство. Нямаш индустрия, нямаш промишленост. В нашият град три предприятия са били от национален мащаб – структуро-определящи икономиката на страната. Химически комбинат с 4 хиляди и повече работници, Полиестерен комбинат с 2 200 работници, с японска техника, единствен на Балканите с такъв мащаб и с такова производство. Циментов комбинат, Маришки каменовъглен басейн със 7 хиляди работници. Този град имаше 28 000 работници, сега работниците са около 3 500-4 000, т.е. няма промишленост и затова средната възраст на хората в нашия град, аз не съм правил точни изследвания, те се правят трудно, но е някъде около 60 години. А когато аз дойдох в града като млад човек и създадох семейство, средната възраст беше 30 години. Този град е построен млад, с много възможности за реализация, не напразно от Химическия комбинат, с който добре съм запознат, министрите, заместник министрите на химията, големите директори във Варна, във Враца, Ст. Загора, всички са израствали като кадри в комбината. Имаше интелигенция в града, аз като бях директор на театъра, за един 56 хиляден град, имахме 90 хиляди посещения на театрални постановки. Големи актьори на национално ниво са минали през този театър, така се е случило, че тук има атмосфера за творчество. През 64-та година се проведе национален преглед на драмата и българските театри, тогава в страната имаше 30 театри в окръзите и в София – 7; Димитровград беше единственият град, който не беше окръг, но имаше държавен театър. Ние направихме една постановка, с Наум Шопов – “Грешката на Авел”, с която спечели районния преглед в Южна България и после в София и там ни бастисаха. Критикуваха ни, и то от Тодор Живков, и в резултат на това закриха театъра.

 

-Какво толкова имаше в театралната постановка, което не им хареса, според Вас?

-Постановката казваше някои истина, и по-късно, след 2-3 години Тодор Живков излезе с тезата – за малката правда. Тезисно казано – в нашия живот има голяма правда, това е грижата за човека, но има и малка правда, да речем подкуп, корупция, лъжа и т.н. Тази постановка критикуваше малката правда, но на високо художествено ниво. Така закриха театъра след това с големи усилия го открихме отново през 1972 година, с усилията на градските ръководства, тогава аз бях в градския съвет на партията и отговарях за културата и образованието. И с помощта на Емилиян Станев, класик на българската литература, който беше депутат от Димитровград. Аз го развеждам из града, из предприятия и на всяка втора дума, се чува: “Другарю Станев, театър!” И аз пазя телеграмата до партийния комитет: “Честито, ще имате театър! Даде съгласието си др. Тодор Живков, бяхме на лов.” И театърът тръгна пак на високо ниво.

 

-Когато правите сравнение между 89-та година и сега как преценявате?

-Сега е мъртвило и на местно, и на национално ниво е духовна бедност. Вярно, променени са средствата за информация, интернет и т.н., но тук по-рано са чупени витрини на книжарници на опашки за книги, в ценностната система на нашето общество водещо място заемаше знанието. Който знае повече, той е по-ценен, имало е и изключения, разбира се, винаги има изключения, но когато седнеш с познати, приятели, обсъждаш книга, филми, постановки. Имахме едно кино “Дружба”, сега го няма, в нашия град имаше три кина с големи, модерни киносалони, едното с 400 места, другото с 520, третото с 500 места. За билети – опашки. Тук идваха творческите състави на всички нови филми за обсъждане. Културният дом на Химкомбината имаше симфоничен оркестър, диригент му беше Невин Михалев, диригент на операта в Стара Загора. Съществуваха и другите форми на културна самодейност, които даваха възможност на младия човек да уплътнява времето си духовно и социално групово; през тази система на художествена самодейност минаха много бъдещи актьори, певци, цигулари. Но такъв беше духът на времето, аз знам актьорите с какъв авторитет се ползваха в този град. Имахме голяма група на писателите; създадена беше художествено-творческата интелигенция. Имаше богат духовен живот в нашия град, в който съществуваше един по-свободен дух, по-голяма свобода на изказ на мисълта, на поведението, защото той е нов град, в него от 960 населени места идват млади хора, бригадири, създават семейства и остават да живеят, защото има и хляб тук. Познаваш се с ръководителя, с първия секретар, с кмета на града, били сте заедно бригадири, винаги можеш да отидеш при него, да кажеш: - Другарю Шишков, или другарю Славов, дай да пием по едно кафе. Това нещо в някои стари градове го нямаше, там имаше стара аристокрация, спазваше се малка дистанция, а тука я няма и аз мога да кажа свободно на първия човек на града моите болежка и от какво съм недоволен, какво очаквам да се промени. В града имаше по-голяма демократичност, по-свободен дух, разкрепостеност и това дава възможност на личността да се чувства по-достойно, по-човек, така да се каже. Но сега го няма този дух, няма и култура. Но аз забелязвам и нещо друго – оформя се един много неприятен димитровградски диалект, липсва култура на езика.

 

-Откъде идва това влияние?

-Смесен език, защото хората са дошли от 960 места и когато слушам местната телевизия, говорителите имат един страхотно дразнещ слуха, може би мен, диалект, с други акценти, друго предихание, едно опростяване и на изразните средства.

За приватизацията, в два-три вестника правеха интервю с мен, заглавието беше: Кирил Георгиев – комунист, марксист и бизнесмен. Аз мисля, че този преход беше жесток, необоснован и стихиен. Той не беше обуздан, не беше оглавен от някой, за да се извърши по-хуманно и по-справедливо. И най-важното – да запази онова, което може да бъде запазено като производство на материални и духовни блага. Сега, нямаш предприятия, нямаш индустрия, нямаш работни места, разбиваш напълно една промишленост, разбира се, има морално остаряла техника и на запад имат, но работят с нея до изчерпването й, никой собственик, до момента в който не го застраши конкуренцията, не подменя средствата за производство. А ние разсипахме всичко. Това е страшен този преход, първо от икономическа гледна точка, второ – няма права за хората, това, което е вписано в Конституцията, то е в сферата на виртуалното. Вярно, има свобода, но свободата е отговорност, ако ти не си отговорен, не можеш да бъдеш свободен. Свобода и отговорност са в диалектическо единство.

 

-А приемате ли това понятие “преход”, защото много хора го използват за определяне на тези години?

-Да, това е преход от една обществена система към друга, от една форма на политическо управление към друго. И понеже няма концепция, понеже у нас надделя омразата и антикомунизма – разбира се, има хора, ощетени от основаването на социализма, има хора, малтретирани политически, тези хора са малко, но за съжаление те са хора ожесточени, поради съдбата, съжалявам ги, но да се казва - то нямало вече хора, той ни говори за комунизъм, това доведе до едно отчуждение между хората, и това даде възможност ние да не подбираме управленските си кадри. За да станеш специалист има две необходими неща: първо – образование и второ – опит; съчетаването на образованието с опита показва какви управленчески качества притежаваш. Практиката е критерий на истината, в края на краищата. Сега какво се случва – хващаме човек от улицата и го правим министър; имахме един заместник-министър на министерство в едно правителство, който каза в публичното пространство: “Егати държавата, в която аз съм заместник-министър!” Той много добре знае, че не е за този пост. Или хващаме един, който вика повече и по-силно “ура” и го правим депутат, ала се оказва, че той не е подготвен. Няма как да станеш министър на 30 години, можеш да имаш знания, но нямаш опита, а пък обществено-политическата дейност има своята специфика, която се усвоява чрез знанията и опита. И затова преходът е толкова дълъг, защото се допуснаха грешки.

По стечение на редица фактори и обстоятелствата на мен ми дават, примерно казано, един завод, за 1 или за 5 лева, но аз си нямам и понятие как да ръководя този завод. Това се случи на практика с доста заводи, тогава затварят завода, превръщат го на скрап, вземат някакви пари и ги влагат в хотели, ресторанти и др., т. е. средствата отиват в непроизводствени сфери. Хомо сапиенс е станал като е използвал тоягата като средство за производство. Сега има много малко средства за производство, следователно има по-малко хомо сапиенс. А и средствата за производство отидоха в хора с по-малък морал, по-безотговорни. Спомням си, идва един мой колега и ми казва: “Сега съм директор на голяма банка, колкото искаш долари мога да ти дам заем.”

 

-Кои  са хората, които взеха заводите тук?

-С изключение на един-двама, една легенда върви, че те са кадрите на партията, редно е да бъдат, но не са те, защото ако аз съм бил директор на едно предприятие, значи аз добре разбирам от характера на това производство. Ние нямаме случай директор на предприятие да е станал собственик на голям завод или друго предприятие. В Химкомбината, сегашният изпълнителен директор, познавам го добре, е работил в комбината, но като завеждащ отдел в някаква структура и някой е решил той да вземе един Химкомбинат, който струва няколко милиарда лева, на цената на един апартамент, или на един нов Мерцедес.

-Откъде дойдоха тогава новите хора?

-Наши хора по партийна линия. Например, шефа на Подкрепа, Тренчев, който е доктор, той взе тук най-напред варници, после купи оранжерии с бонове и фалшификации. В града имаше един междинен период, когато се разсипваха предприятията – те се окрадоха, не машините, а средства, които имаха и те задържаха много и това доведе да се дават за малко пари. Даже помня имаше един заместник-министър, аз го придружавах, каза: -За 1 лев сме готови да продадем Марбас. Но в това време Марбас има 30 милиона осигуровки, заплащания, те директорите изпаднаха в безхаберие, кой каквото си иска прави, светът свършва за тях. В никой случай не се създаде система, с която да се запази стопанството, за да може хората да бъдат добре и да има къде да работят. Сега е същото, на моите студенти им обяснявам, че някога имаше планова система, по която се разпределят кадрите; напр. ако си инженер – в Горубсо, при това с три години задължителен трудов стаж. Една студентка става и казва: - Че то от това по-хубаво има ли? Моят брат е завършил инженерство преди седем години и сега е сервитьор, няма къде да работи като инженер. Нещата бяха организирани. Ние грешно разбираме и частната собственост, тя също е организирана и то много добре планирана.

В сферата на образованието, не може да завършват висше образование сто души, а да има десет единици работни места, значи изразходваш държавата средства, които отиват на вятъра, защото няма реализация. И оттам се налага във висшите учебни заведения да се плаща такса, оттам нататък е с отрицателните последици, завършилият образованието си не може да се професионализира, защото едно е да си учил техника, електроника, друго е когато отидеш в завода и да произвеждаш. И в този смисъл трябва да се планира в образованието.

В нашия град преди време искахме да направим един колеж, аз се бях свързал с китайското посолство, имахме чудесна база, една поликлиника, нова, почти завършена, да дадат апорт на кметството и ние да направим колеж, който след време да прерасне в университет за изучаване на китайски език. Кандидати ще се приемат с английски, китайски. Бяхме подготвили и цялостна програма за обучение. В нашия град имаме двама академици, единият ми е много добър приятел, другият ми е добър познат. Академик Васил Сгуров има създадена специална програма за обучение на студенти по съвременна технология, приета в Австрия, която програма бяхме готови да се приложи евентуално в този китайски колеж. Защото, 85 на сто от стоките в света - от електрониката до детските играчки се произвеждат в Китай. Светът търгува с Китай, ако знаеш китайски и английски, отворен ти е пътя до банки, до големи търговски фирми. Нашите ръководители тук не се съгласиха да дадат тази база. Аз и интервюта давах в пресата, във в. Стандарт, в това имаше много хляб.

В този град има още един парадокс. Той е град на едно поколение. За мен е добре, като и за всеки родител, моите деца да са тук; жилища има, този град е планиран за 200 хиляди души, с много простор, паркове. Когато беше населен с 60 хиляди души, зелената площ беше 24 квадратни метра на глава от населението. Сега градът ни западна, средната възраст на жителите му е 60 години; отива си вече поколението, младите, които са тук, полека-лека напускат, няма работа, а и не се създава, няма къде да се реализират, остават, както образно е казано – деветата дупка на кавала.

 

-Виждате ли какво може да се направи?

-Много бързо се руши, трудно се строи.

Предстои ми да участвам в една научна конференция, поканен съм във Виена, за Жижек, един словашки  философ, марксист, много е актуален, с него сме поддържали кореспонденция. Аз развивам една такава теза – Китай е социалистическа страна, идеологията на китайската комунистическа партия е марксизма, това е официална идеология; през 1978 година там се проведе една конференция за Конфуций, дотогава той беше забранен, както и Лао Дзу. В 84-та година създадоха фондация Конфуций, сега конфуцианството се единява с марксизма, говорим за ценностите. В неговата ценностна система първо е семейството – свято нещо е семейството, второ – стремежът към знания, но не само да мога и да искам да знам, но и да реализирам знанията си и обществото да тачи това знание. Китайците сега го тачат жестоко. Има и още други ценности разбира се. Марксизмът няма ценности, етически – Маркс не е създал етика, създадени са теории за производствени отношения, капитал, комунистически манифест, икономически отношения, но ние го търсим

да го намерим някъде в подтекста при Маркс, т.е. ние нямаме етически кодекс. Затуй в миналото създаваме етически кодекс на социализма, вземаме от християнството, от добродетелите на човечеството, и пр., а Конфуций го има като система, която векове е движела китайското общество. Няма да забравя скоро един западен учен, беше на една конференция, каза: - Каквото нашите учени открият, то е било открито в Китай. В смисъл принципът вече е открит, намерена е закономерността. Няма нещо “първо”, кое да не са открили, тя е 5 хиляди годишна цивилизация. Жълтата раса превъзхожда по интелектуални възможности, но най-вече по организация и самоуважение. Защо са толкова много китайците? Има една нобеловата лауреатка по литература – Пърл Бък, американка от 30-те години, която от 17 години е мисионерка в Китай, има един роман “Драконово семе”. Според Конфуциянската философия тогава семето на мъжа е било свещено, което не бива да се изхвърля самоцелно – това е основна постановка. Как се реализира в практиката. Омъжваш се на 16 години, почваш да раждаш деца, после губиш детеродната способност, длъжна си да намериш друга 16- годишна, свещеното да не отива напразно. Така те са станали с много милиарди деца и Пърл Бък много образно описва това в своя роман. От 18 години в Китай има въведен закон за ограничаване на раждаемостта. И колко по-малко са се родили в резултат на този закон? 400 милиона.  

 

 


[1] Философ, бивш преподавател в АОНСУ, градски партиен секретар, директор на театъра в Димитровград

AttachmentРазмер
Intervyu_K_Georgiev_Viktoriya_Mitrova_Dimitrovgrad_2012.doc63.5 KB