ИНТЕРВЮ НА ПЕТЪР ДОБРЕВ С МИЛКО РАДЕВ[1], ДИМИТРОВГРАД, 10. 2012 г.

 

-Кое за Вас е най-важното събитие през 80-90-те години на миналия век?

-За тази промяна, лично моето мнение, и не само на мен, а и на такива като мен, е виждането, че хората останаха излъгани. Защо? Защото по-рано може да сме живяли в някакво затъмнение, но бяхме сигурни за днешния и за утрешния ден. Това днес го няма. Другото, което е – хората вярваха, просто вярваха във всичко. Като очакване, някои казваха – няма да говорим вече кой е бил сътрудник, кой не и т.н., обаче хората очакваха това като един дългоочакван, желан празник, а това е, което днес го няма. При тази промяна, единственото, което остана, няма да се впускам в политиката кой какъв е, какво е направил, единственото е – свободата на словото. Да не изброявам в кого вярваме, кои дойдоха, за кого гласуваме, какво излезе и продължава още да се задълбочава това нещо. Това е като “Криворазбраната цивилизация”, която отдавна е писана, но и за днес е актуална. Вярно, че имаме свобода, вярно, че имаме пълното право да пътуваме, но хората се борят за оцеляването си, което е много страшно. Да не говорим за това, което става в гръцката държава или това, което се случва в други страни и идва при нас, което никак не ме радва и не е добре и за младите хора в частност, и за бъдещето на България. С толкова жертви, с толкова кръв и с толкова вяра, и накрая всичко това се обезсмисли.

-Такова усещане ли имате?

-Не е усещане, убеден съм в това; внукът ми, който живее в Димитровград и учи в химическия техникум, виждам, химическият техникум не е това, което беше по-рано – много престижен, а сега вратите за всички са широко отворени врати, за да не са децата на улицата. С много учители съм говорил на тази тема, те не го признават пред мен, но то си вижда, нагласата им е такава, иначе могат да останат без работа, което е много страшно, но натам вървят нещата. И когато казах на внука: - Купил съм касетката на филма “Време разделно” и много други на тази тематика за България, а той ме пита: “Защо турските серии ги дават вечерта в най-гледаното време, а втора серия на “Време разделно” дават сутринта 11,30, кой ще го гледа? Ние сме на училище, нашите родители са на работа.” Той е възмутен от това. Ще направя малко отклонение, когато преди много години в бившето кино “Аида” даваха филма за Митю Ганев от село Светлина, (старото му име: Айделор), на 10-15 километра югозападно от Димитровград, бяха накачили цял автобус хора, за да пристигнат и гледат филма.

-Кой е Митю Ганев?

-Най-големия главорез, най-големия побойник и хайдутин до крайна степен, обаче някои от нашите другари тогава, решили да го приобщят и да направят от неговата чета едва ли не цял партизански отряд. И хората, които дойдоха с автобуса, като гледаха филма, станаха и си тръгнаха, защото много добре познаваха кой е Митю Ганев; и филма го спряха. Правя аналогията с филма “Град на мечтите”, който очаквах ще бъде пуснат първо в Димитровград.

-Не съм го гледал, но чух за него, че бил доста еднопластов, само чалга, бригадирско движение.

-Това е втората част на филма, за първата част на филма чух, че първо ще бъде пуснат отначало по частните кина, защо не го пуснаха като филма за Мию Ганев първо в Димитровград, а чак след месец и половина го прожектираха в Димитровград. Първата част на филма е хубава, отразява в какво са вярвали хората, за какво са се борили и как се е издигнал града, и как са постигнали това, за което ние сме си мечтали, защото това са хора, дошли от цяла България, надъхани до n-та степен. Втората част е точно за чалгата и много хора останаха недоволни, станах и аз, и поставих въпроса: “Това ли е град на мечтите?”, абсолютно всички хора, които са малко по-възрастни от мен, а и мои връстници, по същия начин го приеха. Но иначе като сценарий и като режисура е хубав, но не това е най-важното да ми показват като град на мечти- чалгиите след полунощ!

-Говорихме за промяната, Вие, по това време в завода ли работехте, когато започнаха да се случват нещата? От коя година сте там?

-Постъпих на работа в завода от 1 септември 66-та година и останах до 5 юли 99-та година. Тогава все още нещата си вървяха по старому. Това е времето, в което все още вярвахме, до средата на 99-та година, чувстваше се някаква промяна, но това, което стана след 99-та година, да не изброявам – нашият цар, който дойде, тези, които бяха преди него на власт и какво става сега в Народното събрание. Завчера четох в един вестник и много се учудих – България на времето си е имала еди-колко си милиона хора жители, еди-колко хиляди са воювали  доброволци във войната, и веднага направих паралела – сега в България сме 6-7 милиона, а имаме такова голямо Народно събрание. На кого е необходимо това? И както авторът на статията пише: - Както върви, България след време ще остане само с един жител, обаче Народно събрание ще продължава да има. И по аналогия с други държави, където град като Москва,  по-голям от нашата България, и колко имат избраници? Да не говорим затова нашите депутати какви проблеми решават; проблемът е този, че като опре ножа до кокъла, те си го решават в тяхна полза, не правят нищо за обикновения човек.

-Вие сте бил в един голям период на работа в завода, видели сте неговото развитие, и в крайна сметка имаше ли някакъв упадък в завода след 89-та година, или нещата си вървяха по старому?

-Относно старите производства и закриването на новите, всичко си беше както трябва да бъде – с модерна техника, с голямо производство с много тонаж. Когато започнах работа, 10-15 години след откриването на Химкомбината, той беше завод- мечта, един завод-градина. Улиците бяха поддържани, абсолютно всеки цех си имаше паркове, градини, цветя, въобще това беше нещо уникално. Не дай си Боже, ако с единия си крак стъпиш на някоя трева, само като те погледнат и веднага се чувстваш не на място. А после, всичко полека-лека започна да запада.

-Кога?

-След 89-та година и по-точно малко преди това, започнаха да се рушат цехове, които наистина бяха много престижни и които  произвеждаха това, което трябваше да бъде, но ги развалиха и всичко отиде за скрап; къде отиде не знам.

-Все пак заводът продължава да работи.

-Продължава производството си след реконструкцията с модерна техника, но старото не трябваше да се пипа, защото в края на краищата, не знам какви са фирмите, и как точно стана, но не трябваше работещи производства да ги развалят за скрап, за жълти стотинки. Каква е била политиката на ръководството и на министерството, не знам, може да са принудени от тях по този начин да се постъпи, но тези производства не биваше да ги разтурят.

-Когато разбрахте, че се случва някаква политическа промяна през 89-та година, какво беше отношението Ви към нея?

-Положително, защото вярвах, че все пак ще настъпи някаква промяна.

-Не бяхте ли доволен от властта по това време?

-Но като виждахме какво се случва по света, ние искахме да се изравним с тях, поне техния стандарт на живот да имаме; но за съжаление тези, които дойдоха на власт, твърде много заложихме на тях, но явно е било напразно.

 Определено не се възмущавах, обаче очаквах, че като дойде тази промяна за обикновения българин ще настъпят по-добри времена. Обаче с всяко правителство, което идваше, оставах много разочарован. Ето сега, както виждам какво става с новото правителство, да не цитирам Цветан Цветанов, Бойко Борисов, хората много вярваха, да ви каза специално за Хасково, предизборно, без много-много да се впускат в подробности да ги агитират, хората вярваха действително, че ще има някаква промяна, обаче, ето това, което става миналата година и тази година, хората започнаха да се дърпат малко настрани. Просто изгубиха тази вяра, особено пенсионерите.

-Какво влияние имаше във вашия завод организация като Подкрепа, 89-та 90-та, 91-ва година?

-Определено нямаше влияние, дотогава всичко си вървеше по старому, имаше си заводски профсъюз, заплатите бяха високи, много помощи получаваха работниците, които се трудеха в Химическия комбинат, но когато промяната, в отрицателен смисъл, дойде, аз не бях в завода.

-Вие по някакъв начин участвахте ли в по-драматичните събития, митинги, избори.

-Много активно участвах, да кажем за царя.

-А в началото, когато беше сблъсъкът БСП-СДС, бяхте ли по някакъв начин участник?

-Следях събития, които се случваха, предимно по медиите, но не взимах по никакъв начин участие.

-А след 99-та година, когато вече се пенсионирахте?

-Тогава се включих малко по-активно, защото вече виждах накъде отиват нещата, и че нищо добро не очаква народа и виждах, че ще предстои някаква промяна. Участвах в някои партии, за да мога да променя нещо, но не търсех абсолютно никаква облага. Дори и на хора от последната партия, която сега е на власт, им казах: -Аз не съм дошъл за пари; с едно момче, което е от Хасково и е министър на енергетиката, с него сме ходили и сме организирали било някакво тържество за децата, било някакви подаръци за тях – бонбончета, балончета, рисувани картинки и т.н., с него винаги сме били в конфликт. Ама, чакай вика ти захранваш наша уредба, ще ти дам пари, викам: – Ти нищо не можеш да ми платиш на мен, защото това, което аз го правя, го правя за доброто на България и за бъдещето на децата.

-Какво Ви беше отношението към царя?

-Твърдо вярвах в него.

-Въпреки, че преди това сте имал добро отношение към комунистическия режим, предполагам, към тези леви идеи?

-Вярвах, и на тях също вярвах.

-След това подкрепихте и монарха, все пак няма ли някакво противоречие?

-Голям конфликт имах с моите колеги, които бяха партийни членове, например, като се събираха пари за помощи след земетресението в Стражица, аз събрах моите хора, с които работех и им казах: - Дайте си пари, кой колкото иска, аз ще си взема неплатен отпуск и лично ще занеса парите в Стражица. Това става в петък, в понеделник, когато идвам на работа, ме викат в заводското партийно бюро и ми поставят въпроса – с какво право ти ще събираш пари и ще им ги носиш? - Така не можело. Е, добре, щом не може, моите хора ще дадат жълти стотинки, иначе щяха да отпуснат повече от своите заплати. Това беше. Когато дойде царят, не съм участвал в НДСВ, но когато минаха години, разбрах някои неща и според мен, те го помолиха и поканиха да дойде в България, може би защото беше назрял някакъв голям конфликт, да не кажа въоръжен, но нещо политическо, и като царят дойде, оттук-нататък се замълча, но аз предполагам, че това е истината. С много хора депутати съм разговарял, които бяха при царя и те казваха: - Ние в едно вярвахме, а съвсем друго стана.

-Преди това членувал ли сте в БКП?

-Не, никога не съм членувал в партията, даже имах големи сблъсъци, защото, когато разбрах накъде отиват нещата и работех на смени в производството, имах конфликти относно работата, относно отношението към работещите на смени и т.н., и аз им казах един ден: - Повече не мога да понасям това нещо, не мога да бъда двуличен! И напуснах. Всички мои колеги, които по един или друг начин завършиха висше образование, било с политически протекции, било задочно, почти всички станаха ръководители на цехове, на производства и т.н. и когато се преназначих в завода като най-обикновен работник, след 17 години трудов стаж, всички идваха при мен и ми казваха: - Ако беше по-малко приказвал, щеше да бъдеш като нас. Винаги съм бил в конфликт, защото още тогава виждах, че има някакво разминаване.

-В този смисъл не сте ли доволен, че БКП падна от властта и  не господстват нейните порядки?

- В интерес на истината тогава народът живееше по-добре.

-Въпреки тези проблеми?

-Въпреки всичко, щастлив беше народът. Той чакаше всеки празник  – Девети септември, Нова година, 1 май – въобще имаше много празници, като един радостен, дългоочакван ден, всички бяха облечени хубаво, щастливи. Народът вярваше и беше щастлив и утрешния ден беше сигурен за него. Тази сигурност, за съжаление днес липсва.

-Ако можем да съпоставим живота преди промяната и след нея, Вие кой предпочитате?

-Въпросът е лесен, обаче е много труден отговорът. Това развитие, което го има България в момента не е добро, народът не е добре. Като виждам какво става наоколо, кражбите са много големи и никакви мерки не се вземат. Айде, мен ме остави, аз имам две стаички и едно мазенце, обаче има хора, годишно са многократно обирани; това, което гледаме по телевизията и пишат в медиите – влизат в домовете им, гаврят се с възрастни хора. Наскоро имаше интервю с един квартален отговорник на някакво село, не запомних селото, и му поставят въпроса защо не се намесва при обир, той отговаря, че ако се намеси, още на другия ден всичко, което притежава, ще бъде унищожено. За тези негови думи го освободили от органите на МВР. Но това ли е решението? За мен това не е решение на проблема.

-Когато се появи в началото СДС, Вие какво отношение имахте към тази партия?

-Не им вярвах. Като гледах как разрушават мавзолея, как палят, как чупят прозорци и развалят сгради, не ми хареса. Не се съгласих с тяхната политика.

-А тук, при свалянето на паметника на Георги Димитров?

-О, не съм бил тука!

-Но все пак, чул сте за това?

-Трябваше да си останат тези паметници, за лошо или за хубаво трябваше да останат, както ги запазиха в Европа.

-Като символ на един град, който в крайна сметка е строен по социализма?

-Именно, като символ на социалистически идеали, лоши или хубави, трябваше да си останат. Случи се, когато работех в завода да видя в мазето много бюстове на Сталин, на Георги Димитров, е, това не трябваше да бъде захвърлено там, страшна картина, в мръсотия, но дали все още са там, не знам. Не може така, защото, малко или повече тези хора са допринесли нещо добро за България.

-Този град, след като е построен при социализма, успява ли сега някак си да си намери своя облик, след като вече го няма режима, строя, идеала?

-Като гледам какви са плановете за Димитровград от 2-3 години насам, и как са одобрени, както на местно ниво, така и по европейските приоритети, наистина ще бъде един още по-голям град, по-красив и по-благоустроен, ще бъде нещо уникално. И хората ще бъдат много доволни, но това ще е много по-нататък във времето. От това, което видях и във филма “Град мечта”, останах доволен.

-Вие сте уверен в бъдещето на този град.

-Уверен съм, много!

-Макар, че индустрията западна.

-Много западна; да не говорим затова, че много млади момчета и момичета бягат от този град и аз напълно ги разбирам.

-Ами какъв ще е тогава поминъка тук?

-Въобще не го виждам този поминък. Град много красив, благоустроен, но за поминък просто не го виждам. Аз малко съм откъснат от тези неща вече, но какъв ще е поминъка, просто не го виждам.

-А заводът, в който сте работил толкова време, виждате ли бъдеще за него?

-Ще ми се да вярвам, въпреки че много хора, с които съм работил дълги години, ми завиждат, че съм се пенсионирал. Сега не контактувам с младите работещи в завода, но работниците тогава, от преди 10-15 години бяха разочаровани, бяха с ниски заплати. Сега, доколкото знам са ги повишили, крайно ограничена е  безплатната храна, но вярвам, че ще успеят да се подобрят нещата.

-Малко да Ви върна назад, пред 89-90-та година, знаехте ли имена на някои от т. нар. дисиденти, да кажем Илия Минев?

-Не съм чувал за дисиденти в Димитровград, защото откъснах за това време връзката си с града; след като прекъснах работа  не давах много-много ухо какво става около мен. И чак след 99-та година навлязох активно, като човек, който трябва да помогне за доброто на България, за да имаме добро бъдеще, чак тогава се намесих като човек с повече свободно време и с повече желание.

-А този т. нар възродителен процес, усетихте ли го? Имахте ли колеги турци?

-Да, имах и много добре съм се разбирал с тях, но този възродителен процес не трябваше да се извърши по този начин.

-Като метод на провеждане или въобще не Ви хареса?

-Като метод не го приемах, но като идея – да. Трябваше да се проведе всъщност както в някои други държави, да не цитирам Щатите, този, който си има жителство, той си отива със своето родно име, обаче децата, внуците, които се раждат на тази територия, те полека-лека приемат новите имена. Мои колеги бяха взети запас, като охрана по време на възродителния процес, опитаха се нещо да разкажат момчетата, но това, което съм гледал и което съм чувал, е много по-страшно от това, което са ми разказвали.

-Страшно за кого?

-И за едните, и за другите. Това разбирателство, което сме имали преди много години, при младите, български турци сега да ги наречем, просто го няма.

-Когато започва изселването, спомняте ли  си?

-Спомням си. Хората в Димитровград всичко, което притежаваха го оставиха и със сълзи на очи напуснаха България.

-Принуждаваха ли ги, според Вас, защо тръгна целия поток?

-Едва ли някой ги е принуждавал, може и да е имало нещо такова, но с тази смяна на имената те не са били съгласни и мога донякъде да ги разбера. Не бях съгласен по този начин да се проведе, има си толкова начини и методи, с постепенно сменяне на българските имена. Ще дам един пример, първата година, когато се уволних, нямаше къде да работя и отидох в едно кърджалийско село. Къщата, където живеех и цялото село ме приемаха като свой много близък, най-близък, да не кажа кръвен. Когато дойдеха техни празници, канеха ме да вечеряме и да обядваме, сядах с тях, като член от тяхното семейство. Другото, което е, в квартирата, където живеех, аз съм бил 22-23 годишен, живееше детето на хазяите, 14-15-годишно момиче, ние сме били като брат и сестра. Но тези отношения сега много са се променили.

-Дали възродителният процес не стана причина за тази промяна?

-Възможно е; спомням, когато съм пътувал из страната, най-вече из Родопите, как живееха тези хора, те нямат поминък, сега искат да им изземат тютюнопроизводството. Тогава какво остава – поддържане на пътищата, гледам човека работи цял ден с една мотика, с една лопата и кирка, и се храни само с хляб и халва, или мармалад. Като направя едно такова съпоставяне с тогавашните и сегашните, тогава ще е положително отношение към онези, сега ми е напълно отрицателно към новите в управата. В старата ни къща в Хасково живееха шест-седем семейства, всъщност от тези семейства живееха само мъжете им. Другарят Кюртанов, окръжен секретар на БКП на Хасково, казваше, политиката беше такава: – нека да дойдат да работят в строителството; дойдоха наистина, работеха, обаче оттук нататък стана промяната; замисълът беше един, а съвсем друго се получи.

-Какво се получи всъщност?

-Техните деца и техните внуци, дошли са от тези бедна села от родопския край, а сега разполагат, да не казвам колите как ги сменят, и какви големи четири етажни сараи построиха.

-Имате предвид турците?

-Сегашните, младите и си задавам въпроса: – техните дядовци и татковци дойдоха от голяма беднотия, как стана?

-Смятате, че е от нелегален бизнес?

-Не знам, но с честен труд това нещо просто не може да се постигне. Каква е сега политиката, кой им е помогнал; виждате в последно време как се задълбочават нещата, като последния съдебен процес в Пазарджик. Коя е истината, просто не мога да я разбера, а искам да я разбера. Вярно ли е това, което се изнася като истина, ако слушаме едните е така, ако слушаме другите, подсъдими е съвсем друго.

-Според Вас, личността на Тодор Живков, в исторически план – положителна или отрицателна е?

-Има си и едното, и другото, обаче повече е положителна. Колкото повече време минава, толкова повече се убеждавам, че той наистина е милеел за България. Въпреки затъмнението, което се налагаше, той просто е милеел. И другото, което е, другите покрай него са използвали облагите. Какво беше моето учудване, Крум Благов, не съм чел книгите му, но по телевизията 10-15 минути коментираха неговата новоиздадена книга - загадката Людмила Живкова. Твърде много информация изнесе, дори и квалифицирана информация, която е успял да намери от чужбина и други архиви.

-Това, че има нещо съмнително около смъртта й ли?

-Не толкова за смъртта й, колкото че е имала някакъв конфликт с баща си, с Милко Балев.

-Людмила Живкова, знаете прокарва някои по-мистични идеи, езотерични. Вие четете ли подобна литература?

-Крум Благов наблегна точно на това, че тя е пострадала сериозно вследствие на една автомобилна катастрофа, това как е предизвикана, случайно или не, е друг въпрос, но тя е била много зле с мозъка, тези шапки, тюрбани, които носеше; била много зле със зрението и никой не е могъл да я излекува. По същото време в България е имало един лечител от Индия, и с един-два сеанса тя е прогледнала.

-Вие по принцип подкрепяте ли такива духовни учения, мистични течения?

-Не. В момента, такива каквито ги има в България, сектите имам предвид, твърдо не!

-Имате по-рационален поглед.

-Спират ме, събеседваме, не одобрявам начина, по който го правят. Като се заинтересувам по същество, просто не ми допадат. Ние сме християни, и в първите години младежите много вярваха, обаче виждам години след години, се отдръпват от Бога.

-Вие вярващ ли сте?

-За вярващ – не, твърдо не. После, семейството, в което съм живял, а и годините са били такива тежки и, наистина са вярвали, защото баща ми е починал, когато съм бил на 8 години, и няма как, проблемът е бил главно за оцеляването.

-А по някакъв начин в социалистическия идеал за вярвате ли още?

-Твърдо не!

-А има ли нещо ново, на което можете да се доверите?

-Наистина това е труден въпрос. Най-много се надявам България след време да се оправи и живота на гражданите да се подобри, но засега не виждам как това ще стане.

-Споменахте, че гледате исторически филми, “Време разделно” и т.н..

-Много се интересувам от тази история от преди турското нашествие, имам много книги на тази тема, чета книгите на Пламен Петков – откъде сме дошли, но сега, може би, сме в един срив, за съжаление. Виждам знаещите, можещите хора излизат от България, някои може би се връщат, но засега не виждам как ще се оправят нещата.

-Няколко пъти споменахте преход, тази дума стана и медийна, Вие намирате ли правилно този период да се нарича преход? Вярно ли е това понятие?

-Всъщност, промяната е преход. По-точно е да се каже промяна. Имаше някаква промяна, но не това беше начинът, по който започнахме, както казах с развалянето на мавзолея на Георги Димитров и тези издевателства, не трябваше да се постъпва по този начин.

-И все пак, някои от нещата трябваше ли да станат?

-Някои неща, да, но този ли беше начина, народът да озверее тогава? Защото, ако отворим историята на държавите, които са минали по този път, до нищо добро не са довели подобни действия, но тези народи си взеха своята поука и си запазиха и лошото за назидание, и хубавото за градеж.

Ако направите едно сравнение между Димитровград и Хасково в момента, при развитието на двата града – кой се справя по-добре с прехода?

-В Димитровград определено нещата са по-добре.

-Защо? Запазиха се повече работни места ли?

-Все още има някакво развитие, вярно че рудниците вече не съществуват, Вулкан произвежда, но с намален капацитет, в Химическия комбинат също работят, докато в Хасково няма фабрики и заводи, всичко е унищожено, или е в частни лица.

-Ако се развива достатъчно частната инициатива, тя може би успява да компенсира.

-Въобще не се чувства частната инициатива, просто работиш за парче хляб. В Хасково е много по-голяма безработицата. Не съм запознат със статистиката, но в Димитровград общинското ръководство действа по-активно, за да задържи и да благоустрои града.

-Явно и културният живот тук е по-разнообразен и интересен, щом Вие пътувате дотук?

-Определено тук има много по-ярък културен живот.

-Но дали защото тук има повече събития?

-Хората повече милеят да има такива културни събития.

-И Вие пътувате от Хасково дотук?

-Нищо не ми струва, да дойда пет-шест или десет пъти в този град, защото ме зарежда с голяма положителна енергия – сбирките, които се провеждат в градската библиотека, това, което става в музеите, в художествената галерия, в дом-музей Пеню Пенев; докато в Хасково има много малко подобни неща. Специално поетите от Хасково има от какво да се поучат от колегите си от Димитровград.

-Вие казахте, че отрано сте свързан с културата на Димитровград, с театъра и киното.

-Обичам театъра още от дете и още оттогава обичам да гледам театрални постановки, за мен те са един голям празник. Правеше ми правеше впечатление, че Димитровград, който не беше окръжен град, имаше театър.

-От него не е ли останала само открита сцена?

-Снощи гледах новините, показаха новият обновен театър в Димитровград, нещо уникално, имаше интервю с директора, млад, талантлив, с добри замисли, ще дават предимно гостуващи представления. Миналия и по-миналия театрален сезон в Хасково имаше постановка на пиеса на Камен Донев, която предстои да се играе на сцената на димитровградския театър. За съжаление, сега малко ми е трудно да посещавам театъра, защото след 21 часа нямам превоз до Хасково. Докато в Хасково, да не кажа пресилено, имам си дори запазено място в театъра. Има по 4-5 представления на месец, залата винаги е пълна и билетите са разпродадени предварително. Случва се в залата да има и правостоящи и да правят второ, и трето, и четвърто представление; идват гостуващи актьори - Валентин Танев, Мариус Куркински, Малин Кръстев.

 

 


[1] Пенсионер, работил дълго време в химическия комбинат

AttachmentРазмер
Intervyu_M_Radev_Petar_Dobrev_Dimitrovgrad_2012.doc81 KB