ИНТЕРВЮ НА КРЕМЕНА ЙОРДАНОВА С МАРИЯ ТОТЕВА[1], ДИМИТРОВГРАД, 10. 2012 г.

 

 

И: За начало ще ми кажете ли вяколко думи за вас. Как се казвате, къде сте родена....

Р: За тези думи, които ще кажа, няма да има нещо в ущърб на Димитровтрад и на имиджа на Димитровград и на димитровградчани.

Казвам се Мария Тотева. Родена съм в Рогозен, Врачанско. На 17 години заминах за фронта, а от там на Перник.

И: Кога сте родена?

Р: 28-ма година. 85-та  година вече съм. Карам я. Заминах на фронта, от там се върнах. Бях в строителството на жп минията Перник- Волуяк. От там се прибрах и Димитровград ме привлече с мащабите на строителство. То го нямаше още строителството, но в пропагандните материали, които стигнаха до нас някак си ме грабна  това, че виждате ли, както в Съветския съюз на Амур построиха град младите хора, и предложиха ми като надежден строител и като отзивчив и обичащ страната си, не искам да кажа, че другите хора не обичат родината си, но разчитаха на мен, предложиха ми и пристигнах в Димитровград.

И: Коя година беше това?

Р: Това беше 47-ма година. Още в началото. Пристигнах на жп гара Раковски.

И: А във Врачанско ли завършихте училище?

Р: Аз тогава не бех завършила. Аз тръгнах без образование от Рогозен, защото селото ми имаше само средно училище. Повече нямаше. За фронта, нали, не искаха някакво специално образование. Аз съм техник по образование. Работила съм в Енерго ремонт като технолог. Трудна работа, машинарии. Ние изработвахме всичките резервни части за всичките ТЕЦ-ове.

И: А това образование къде го завършихте?

Р: Аз го имам техническото образование по документи. Защото нямах време да се отдам на тоя безплатен труд, на родина и т.н. Да ви кажа за нас, младите тогава, моралът беше на по-друго ниво. Не че сега няма морал, но той е тръгнал по друг път този морал. С други цености системи за вас младите. То си е ваш проблем, използвайте го, съхранете го и т.н.

И: Защо според вас така се е променил моралът?

Р: Тогава ние нямахме толкова много....нямаше интернет, нямаше я телевизията, това е било 44 – та година. Преди 80 години да го кажем. Нямаше го този достъп до външната информация. За това ние бяхме малко по-ограничени в информацията си за външния свят, а онова което ни се предаваше от дядо на родител и после на деца се съблюдавахме с него. И за това, понеже не беше обременена паметта ни....., аз го чувствам така, необременената памет ни позволяваше по-ясно да виждаме онова, което ни се вменямва като дълг. Разбира се, че трябва да си честен към...., че трябва да си работлив, че трябва да се отдадеш на отечеството, от нас зависи дали да се построи еди какво си и еди какво си, държавата  ни беше бедна и т.н. И за това онзи морал е така хубав, и се държеше много повече на личните цености. Да растнеш здрав и читав, но и съвестен, което беше много важно.

И: Този морал запази ли се до края на социалистическия период?

Р: Вижте, до някъде! но после влезе тази външната информация. Аз не казвам, че светът е виновен за положението сега. Катто и ние не сме виновни за Албания, за Босна, както и сега стават събитията в Сирия и т.н., ние не сме виновни за това, че при тях има неуредици и войни. Всеки вече може да почерпи информация от където иска, както и аз съм изчела много книги, но от тях съм взела само това , което ми е вършило работа. Баластрата съм я отхвърлила. Не ми е нужно да помня еди кой си, така катко гледам днес телевизия – тоя силикон, дет се е люшнал, той на мен не ме удовлетворява. Той  привлича на някои погледите, на някои желанията, на някои интиресите, някои го ползват този силикон. Но на мен не ми върши работа, и на семейството ми. Аз имам един син и две дъщери, имам си внуци и правнуци, така че това не ме интересува. Дори да ви кажа ми прави впечатление, че българският език, не се чете от водещи и не се изговаря вече правилно. Което вече мен специално ме тревожи. Защо отстъпваме от нашето си. Много чужди езици възприехме, боравим с тях, с чужди думи, то няма и как да го заменим и ние общуваме вече с външния свят. Не аз, а вие – бъдещите строители и бъдещите ни управници. И вие трябва да знаете тези чуждици каква работа ще ви вършат. Но за българския  език аз много се дразня,  като някои от водещите изговарят неправилно думите или говорят диалектно, което не е грозно пък. В крайна сметка всеки край на България си води своя диалект.

И: Кога пристигнахте в Димитровград?

Р: Пристигането ми в Димитровград, 47 - ма година, това  е първият  сградостроителен курс в Димитровград. Не националната младежка бригада. Тя дойде в началото на 48-ма година. А ние бяхме тези, които да подготвят и евентуално да се построят, ние им казваме бараки, за бригадирите, които ще дойдат. Това бяха каменоделци, мазачи, зидари, бояджии.

И: Тези хора по какъв подбор са викани, за да дойдат тук?

Р: Те дори не всички и бяха такива. То обучението беше тука на место. Аз много пъти са ми задавали въпроса, какво би могло да застави днес един млад човек да даде безвъзмезден труд, както аз три години съм дала безплатен труд за тая страна. И нищо не искам в замяна. Даже не съм очаквала, че ще имам такива контакти днес, като този с вас, което много ме вълнува честно да ви кажа! Какво би могло? Казвам им – съберете се вие, организирайте си едно производство, влезте във връзка с едно държавно предприятие, вижте какакво бихте могли да предложите от своя труд, безплатен. Както ние го направихме. Безплатно! Мен никой не ме задължаваше да тръгна за тука. Просто ми го предложиха.

И: Защо според вас са ви предложили именно на вас?

Р: Защото бях много будна, после и друго нещо. В моето село имаше много нелегални на времето, преди 44 – та година. Имаше нелегално движение в България тогава. Това е историята на България. България минава през различни етапи, както всяка страна. Дали това на някого харесва или не – той е настъпил този етап. Ето и днес- може някой да не харесва това, да не харесва правителство, но България трябва да мине по този път. Така минахме и ние. Но днес е трудно да се организират 50 хил. Младежи да работят безплатно. На мен ми се струва, че ако дойдат  тук тези млади хора, това е моето виждане, наоколо ще бъде обглрадено с джипове, сакън детето ми да не си удари крачето, да не остане гладно! Не знам дали ще бъде така, но имам такова чувство. Но това да се организира едно такова мащабно събиране на млади хора, при определени условия, тук не говорим за лукс, говорим за някои лишения. Нямаме го тоя уют от вкъщи на дивана пред телевизора и т.н. Условията при нас са били такива- обикновенни нарове. Аз като дойдох, в другият квартал, който е отвъд моста там, беше направено вече за този градоустроителен екип бунгала, в които трябваше да живеем. Бяха си обикновенни нарове, имахме си една столова, в която се готвеше за нас, ние не плащахме нищо. Нашият безплатен труд е безплатен, но път издръжката ни безплатна. Бяхме с държавни дрехи и т.н. Вижте, сега е сложно  младежта да се организира в такава организация, каквато беше нашата.

И: То няма и подобна кауза може би?

Р: Няма кауза! Първо няма кауза. И второ айде сега как ще пусна сина си там, той да гладува! Няма глад! Има повече работа, повече труд. Еми, удариш си крачето, удариш си ръчичката, понякога не спиш, някой хърка.....тези всичките неща просто трябва да ги претопиш в себе си и да ги преживееш и да си останеш ти. Да не ми влияе нито твоят диалект, нито твоето отношение към общата работа. И там се подготвяхме, освен работата която вършехме и за друга. Аз междувременно усвоих каменоделство. Тези облицованите долу(сочи към сграда), по сградите, зелени камъни са работени и от мен! Тук(посочва дланта си) ръката ми беше синя, но бях доволна, че аз творя нещо! Че от мойте ръце излиза нещо! Че този хляб, който ми го дават не ми е безплатен! И тогава не мислих дори за образование. Смятах, че светът тук до мене е спрл и аз трябва да си свърша работата! Защото съм в помощ.

И след това вече, през 48 - ма година пристигна националната бригада, но аз спирам до тука, защото те тръгнаха по друго русло, разпределение по лагери, съставите, там си имаше ръководство. Нашето ръководство бяхме 350 младежи, от тях 50 девойки. Четна ни беше едно момиче, после беше адвокат в София, тогава робтеше в Съдебна палата. Може и да не е сред живите. Димитър Ленков, поет софиянец, той има едно четиристишие, само ще ви го кажа

„Под дланите ми никне светла сграда

и чисти улици пред мен растат.

Завиждайте на мойта китна младост,

че пръв гражданин съм на Димитровград”. 

Това е едно негово стихотворение. Той беше в ръководството на нашия курс. Моят съпруг беше също.

И: Тук сте се запознали?

Р:  Да. Той беше в ръководството на  този строителен курс. И той е тук обучен. И до там стигнаха нещата. Аз се омъжих. Вече са големи децата и тримата са тук. Нямам оплаквания от децата си. Успяхме да им внушиме да бъдат честни и почтени хора, такива са и до днес.

И: Кога започна Димитровград да се променя, кога това което сте построили започна да се променя?

Р: Димитровград, първите години когато започна строителството му, тогава не се говорише да ви кажа нито за партии, нито за разнобой за ръководството. Може да съм била без образование, от придошлите, но моето семейство са от първите граждани на Димитровград. Не знам защо, но грабна ме тоя град, не го виждах такъв какъвто е днес. Днес шадраваните разхлаждат старините ми, но това тогава не го виждах. Но тази кал която беше на ботушите ми в ония години, беше най-хубавата кал! Тя не падаше. Обичам града. И това което е в момента, самото селце, познавам и много хора, защото когато се омъжих и нямаше къде да живеем отидохме долу в селцето. На частна квартира. След това вече започнаха да никнат една след друга сградите. Вярвайте ми, радвали сме се и сме идвали да гледаме кое блокче до къде е стигнало! Това за нас беше нещо, как да ви кажа, от нищото да изникне град! И вижте, за 60 години ние вече си имаме, как да ви кажа, име си библиотеки, читалище, хорче, танцов състав, който дига на крака много хора, имаме си планетариум. Много неща си имаме. Ми той е равен с един средно статистически град в България! Вижте какви улици имаме. И това е за 60 години. Хората са усмихнати, познаваме се, помагаме си кой с каквото може. А ако ме питате за годините след края на режима....?

И: Да, и за тях.

Р: Преди 89 - та година аз вече бях пенсионерка, моят съпруг също. Това беше 83-84 – та година. Така че тия събития...... икономически ни повлия доколкото за децата. Моят съпруг беше директор, а после и заместник-директор, до пенсионирането на строително предприятие едно малко, след това в ремотен завод, който изработваше резервни части за мините. Едно предприятие имаше около 8-10 хиляди работници! Аз така пак се връщам към ония дни, които вие, младите въобще не ги признавате, но това е нашият живот! Ние минахме през това, ние не можехме по друг начин! Ние не можем да живеем сега с атомните бомби, с убийства и грабежи като сега. Това тогава не го говореха. Не че не го е имало, няма свят в който да няма грабежи, убийства или изнасилвания. Няма такъв! Чист народ го няма на таз земя. Където и да се намира, каквато и икономическа система да има и т.н.  И тогав бяхме и двамата пенсионери, и да ви кажа, усещахме по изказванията, по медиите вече се говореше, че нещо се променя, че вече има пробойни, че бай Тошо, както ние си му казвахме,  някъде изтърва положението, че тоя социализъм, за който се говори, не е същият, в тази точно формата, към която точно ние се стремим да усъвършенстваме, а не успяхме. Но пък за сметка на това ще ви кажа, че се създадоха основи за работа на много хора.

И: Кога?  

Р: През социализма. Ето, Марбас пое 8 хил. човека, около 8, Химкомбината, циментовия завод Вулкан, Полиестерния, с японско производство. Това беше едно да прибере работната ръка на Димитровград, повече дамската част. Всичко това го имаше. Малки фабрики, малки шивашки поделения ги имаше, преприятие за чанти, предприятие за обувки. Ето Вулкан даже в момента слушам, че и четвъртата пещ е вече пред затихване. Там също ще се затрият много работни места. И 89-та година вече явно се чувстваха нещата, слушахме, че освободили Тодор Живков......сега това е голяма политика не искам да се намесва. И ето явно него  го няма вече.

И: Вие притеснявахте ли се тогава?

Р: Ами, вижте. Нашете протиснение беше, защото не знаехме новото което идва. Всяко ново се приема малко с двуязъм. Дори обувки да купиш. Това във всеки един човек го има. Не чак да се тръшкаме, виждаш ли бай Тошо си е тръгнал, че погроми станаха. Те не станаха чак погроми де.

И: А очаквания някакви имахте ли?

Р: Платформите на тези, които дойдоха след Тодор Живков бяха такива, че някои неща ние не ги разбрахме така както те, а други неща ги видоизмениха.....  Така се объркаха нещата. Първо сакратиха предприятията в града. Марбас го закриха, 8 хил.човека! От тях и децата им, представяте ли си как 8 хил.човека ще заработят пак на територията на Димитровград? Такава заработка да има, че де обезпечи и семейство, и деца, и студенти, и всичко. Това все пак е тревога. И вас да ви поставят на колене пред икономическа зависимост ще се замислите. Няма нищо, ти просто анализираш. Аз не казвам нищо лошо. Нито за един управник не мога да кажа лошо.  Той е отишъл там, аз съм длъжна да  го уважавам. После виждам резултатите от неговото управление и мога вече да коментирам. После се разпиляха предприятията, между хората се получиха брожения, започнаха да се питат „- Ами сега на къде?” И с право питаха  „сега на къде”.  Защото съкращават, но не се осигуряват.  Нали? А те нямат възможност да го осигурят, защото тяхната система е на съвсем други релси поставена.

И: Нямало е приемственост?

Р: Точно така. Те искаха да ни предложат нещо ново. Но това ново не бехме го видяли, за да преценим.

И: А те бяха ли подготвени?

Р: Еми, то стана ли, че да видим! Трябваше да стане. Трябваше ние да го видим с очите си. Айде, да не ръкопляскаме и да викаме ура, но да го примем и да се влеем в него. Защото българинът е работлив човек, работлив и податлив. И много вярва в доброто, но после какво става. Разтуриха се ТКЗС -тата, нямаме нищо против да се видоизмени това управление на обработването на земята, но раздадаха се животните, унищожиха се животните, унищожиха се обработваемите площи. И ето днеска ядем внесени неща, докато българските си бяха български и си имаше и работна ръка.

И: Сега като гледатае от дистанцията на времето как според вас трябваше да се случи това?

Р: Целта е била да се извади от държавната опека и да се даде в ръцете на човека, той вече да мисли за  себе си, да печели за себе си, да отделя и за държавата, но той да оцелява. Нали това беше целта на всичкото, това на предприятия и на....? Но ако Марбас беше останало, не за 8 хил, но за 5 хил щеше да има работа, добре щеше да бъде.

И: Относно предприятията.......

Р: Вижте, тогава се и поналапаха доста неща. Сега аз не съм ги видяла, не съм била при тях, не са ми дали нищо. Аз съм си живяла с пенсията и с моето си семейство. Обаче нещата които днес излизат наяве – явно някой се е облажил добре! Тия фондове, това са фантоми фондове, които били с участие..... И с тези живи пирамиди...и ние дори участвахме. Отидохме и си дадохме парите. Някой се пооблажиха. Ето сега след години се отправят упреци и за разпускането на селското стопанство, и за промишлените предприятия, и за закриването на голямото машиностроено. Ама не било нужно! Ама вижте сега, нека това да беше по – плавно преминало. Не така изведнъж. Нека хората да се научат, да се поограмотят малко, а не така изведнъж. Тука предприятията вместо едно по едно, то с тях стана изведнъж. Хората какво напарвиха- обезлюдиха града, сега обаче започнаха вече да се връщат. Преди неколко години нямаше толкова майки с колички, сега имаме бум на млади семейства с малки деца. Това предполага, че вече града е живнал. Да ви кажа, че и управите на града ни се оказаха работливи хара. На прост език казано - работливи хора. Но за да се създаде тука за 60 години това  - не са мързеливи. Последните години, след 89–та годнина има по-млади хора и те са работливи. Има производство, ВиК, градоустройство, асфалтирането тука се напрви преди няколко години. В момента са млади хора на чело на града – амбициозни, работливи, просто браво им казвам на тях.

И: А в годините на приватизацията пак ли бяха такива управниците тук?

Р: Тогава не съществуваха триста и косур партии в малка Българийка. Не ме интересува. Кой на какъв си Господ иска да се моли. Тогава централното ръководство, т.е правителството взимаше решения какво да се прави. Нямаше на своя глава. И тогава просто някак имаше едно отдръпване, така в начина на мислене и това раздържавяване се случи.....директивата е от горе, тя не може да бъде друга. Не може да си позволи  тука един председател на ТКЗС да освободи хора, да разподаде добитък, нали разбирате.   А какво стана с Полиестерния комбинат, много хора работеха, с японска техника вътре, произвеждаха много качесвена стока, не по-лоша от европейската или азиатската, а го взеха за жълти стотинки, вдигнаха машините, откараха ги в Турция и се приключи. Кой го напрви това? Кой, аз също не знам. Аз обаче не съм в тези неща, за да знам. Аз също, като димитровградчанка, държа полиестерният комбинат да си го има, ама че не вървяла стоката. Ама защо тогава купуваме от другаде? Начи се произвежда, значи може! Но не знам каква е тази политика. Дали икономическа зависимост ни застави, да го раздробим това. И ето и селското стопанство. Ние нямаме вече селско стопанство.

И: Върнатите земи сега някой обработва ли ги?

Р: Пустеят почти всички. Защото такива като мен, аз не мога да се върна с мотиката, имам вече здравословни проблеми. Аз не мога да се върна на 35 години. Аз моето го изработих и преработих, доста много съм работила. А младите, това е трудоемка работа в селското стопанство и второ това е много евтин продукт на пазара. Аз следя преса и новини. Трудно се реализира продукцията ни на този етап, а купуваме домати и картофи от не знам къде. Защо ние ще ядем лука на един кой си бразилец, свалям му шапка, че го е произвел, а не си го ядем нашия лук. Еми хайде да се обърнем към нашете селско стопанство, че да му помогнем по някакъв начин. Какво ни пречи в момента.

И: Това ли е един от минусите на промените?

Р: Разбира се! Ама защо трябв ада пустее тая хубава България. В моя край например има такъв чернозем – просто да седнеш да гледаш и да му се радваш! Не навсякъде е обработваема земята, такава каквато ни е потребна да бъде. Ама да се обърнат към това селско стопанство! Ми, много млади пенсионери ще се върнат да работят това. Защо не? Хем, ще гледа родителите си, хем ще си припечели от нещо.  Аз го виждам с моите очи. Същото е и за малките предприятия. Ми, какво пречише на полиестерния , или на някое друго предприятие да си работи. Но ние имаме все пак предимство, че имаме пазра. Ние имаме къде да си предлагаме стоките, къде да си предложим производството. Това е един плюс.  Това е предимство за града ни, особено за малките предпиятия. А иначе промишлеността ни...еми, нерентабилни били. Еми, хайде, нали сте дошли, дайте да ги напарвим рентабилни! От къде носим да речем сега скрап, дървен материал, и т.н. Тука е зеленчуково производство региона, можеше спокойно и консервената фабрика да си работи. Но вече го няма!  Но вижте сега, това е много сложна политика, ние малко задълбахме, може от нас да чуят полезни неща, но аз не съм човекът който да кажа това трябва да се направи. Ние сме зависими икономически от другаде. Европейският съюз ни е сложил там мярката, прекроява ни на ляво, на дясно и това е.

И: Грешка ли е тази обвързаност, която имаме с ЕС?

Р: Аз не знам подробно  ние какво получаваме от ЕС, не съм запозната, да не продумам някоя дума, която ще се изтълкува зле. Но сме зависими и това го усещам – по думите на големите. Това го усещам, че е така. За мен какво зависи – дето се казва да имам от магазина едно сносно зареждане на дома, едно сносно преживяване, да си купя това, което ми е необходимо, да си платя консумативи, за мен това е нужно. Голямата политика не е за мен. Така беше и със Съветския съюз едно време.  И в Съюза имаше беднотийка, била съм там, но Съветския съюз внасяше ток, жито, метали, внасяше много неща, имахме изгода от това за нас.  Имахме изгода, а сега може по друга линия сега да имаме изгода. Но не знам. Нито каква е, нито по каква линия я имаме тая изгода. До моите уши не е стигнала каква е изгодата. И да има Белене, може да не е Белене, може да е друга, но да имаме централа, но по какъв начин ще стане не знам, и дали е изгодно не знам. Те за това са там управниците, да кажат изгодно ли е или не е и да решат. И по – рано тези неща ги е имало. Тези неща за икономическа изгода ги има по целия свят и хората си ги правят. Но за моя град, специлано, ако тези хора, които  изнемогват от безработицата, те ако успеят да се влеят някъде, в някакво производство, това ще е всикко което искам, градът ни ще бъде съвсем друг. 

И: Тази възможност за частна инициатива приемата ли я положително?

 Р: Положителното е, че всеки се прави сметката какво да продаде и какво да спечели. Това е основната цел. Всеки иска да продаде, за да спечели. Не може обаче без държавно участие.  Държавата трябва да си е държава. Та не може така на самотек да остави нещата.  Ето, Димитровград, тук всичко е направено с толкова труд и лишения,  но вижте много хора поработват и то безплатно, тука с песните му, с всичките му салтанати.  Ето, дигнаха го този град. Аз когато дойдох туко беше чиста поляна. Тука бяха градините на Раковски. С много разправии, кой на какъв пост, справял се, несправял се, но ето, че го напарвиха този град и за това е редно да му се радваме и му се радваме. Сега е много чисто и хората ни са спокойни, хората са ни работливи. Вие може би сте гледали, аз не знам автора, който показа Димитровград по националната телевизия. Вижте сега, вие виждате градчето. В което и да е жилище може да влезете произволно. Вижте, тази помия, която се плисна.

И: Обиди ли ви?

Р: Много ни обиди. Още на другия ден, аз познавам жителите, и се чудят какво да правят. Дайте да го заведем в един дом, да види как живеем, дайте да го срещнем с младите хора в града, с димитровградчани, да видят, че тук перхидролки не могат да родят тези левенти момчета. Че това (сочи наоколо)  не го роди оня наркоман, който се люшкаше и ревеше там, той една тухла не е преместил за този град, а тука гражданите, тук заради работа и заради жирлище останаха да живеят. Защото моят мъж работеше в Марбас и мога да ви кажа. Назначават го тук работника и му предлагат жилище! Къде другаде го има това нещо. И чак такава помия, която се изля, ние нямаме за този град. Ми, погленднете хората – има ли наркомани които да се люшкат? Такива хубави деца има този град.

И: Според вас има ли цел напаравата на този филм?

Р: Без цел не се прави нищо! Аз имам чувството, аз също не го гледах, до край не го гледах, няма го в града, това което го показват. Явно на този човек му е платено.  Но за какво – аз само гадая. Никой не може да си обясни защо. Но димитровградчани са възмутени, не могат да си обяснят къде го видя той това . Той беше ли тук? Половината от димитровградчани са били тука бригадири, те са носили тука бетона, тоя бетон е топлен от тяхните длани, той не може да се съгласи, че видиш ли тука живеят наркомани и някакви ненормални хора.  Даже са много по-чисти от колкото трябва. Но нямам представа каква е целта на този филм. Дали да очерни Димитровград ли, защо им е? Историята си е история, аз не съм лъжа, аз съм историята, аз съм жив човек, аз не добавям нищо от горе и не ви вменявам нищо! Не ви говоря оня държавник кое му е лошо, кое му е хубаво. А при всички държавници е така. Има ли човек, при който не е така?! Ама ако едната му черта не ми харесва, другата пък ми харесва. И аз трябва да отсея.  Не може да не е така. Има ли държавник който на  всички се е харесал? Както и аз не мога да се харесам на всички в този град, макар че аз съм дала много на държавата и на този град. Тук може би 20 години дори не знаеха, че съм ветеран от войните. Аз съм си свършила работата. Вероятно има ръководоители, които не са на 100 % подкрепа, но трябва да се погледне от другата страна на медала- какво този човек, че има и нещо хубаво в него. На мен не ми се вярва някой от ръководителите в тая държава да ходи с користна цел да става ръководител! Не ми се вярва такова нещо. Изправя снагата си, лицето си пред цяла България! Никой не иска да каже – аз съм бандита! Не ми се вярва да има такива.

И: Ами тези, които в един момент наистина се оказват такива?

Р: Има за съжаление. Вижте, властта е много....казват, че подтиска. И ако е в ръцете на един човек.... Тя ти дава право да бъдеш и нечестен, да бъдеш и алчен. Вярно е властта опорочава. Вярно е, но как да ви кажа. Не знам, не съм преживаля такива моменти. В моето семейство не е имало такива неща.

И: Вашето семейство как прие новината за падането на Тодор Живков?

Р: Еми как, ние бяхме с приятели на вилата. Спомням се, че то си се подочуваше от тук от там, че нещо там не върви. После скрити неща не оставят. Нека и сега не смятат, че каквото горе се чопли до долу не стига – стига! Уж много доверени, пък всичко се знае. Не сме се шокирали нещо. Чакахме новото. Щоме е ново, нека да дойде ново. Ние пак ще сме си ние. Аз не мога да бъде друга. Има хора които се зарадваха. Ето, дойде другото. Ама това другото, новото, тука се вляха много информация, ние тръгнахме по целия свят, осведомени сме за много неща, ето децата ни вече имат достъп до света. Да го видят какъв е този свят към който се стремиме всички. Но има и другата страна – тази безреботица, това гладуване, пенсионерите с малки доходи, просто изнемогват. А има и ученици и студенти. Не може едно семейство, което има двама студенти, да каже „Вижте какво, тука масло тече”. Трудно ще го кажат. Аз специално не съм против нито магистрали, нито заводи, нека да ги имаме, но ей този народ, който непрекъснато реве по улици и по площади не всички са гладни, които са излезнали навън. Не всички! Аз имам такова чувство, но има и хора които изнемогват. Нека се обърнат към тези хора, имат нужда. А ние нямаме против. Аз не съм против и данъците, еми данъци. Аз и да скачам и да ритам плащам си данъка, щото тая държава, ако няма данъци, тя няма от къде да ми вземе на мене пенсията, за да ми я върне обратно. Или лекарствата, които получавам безплатно, тя няма от къде да ми ги плати тази държава, след като аз не внясям своя данък. Всички хора като мен се отчитат на държавата. Но аз не виждам, поне на този етап, но аз не съм горе в големите неща, да отсея това което трябва да се прави и това, което не трябвада се прави.

И: Но го усещате като гражданин.

Р: Но го усещам като гражданин. Защото аз всеки ден се срещам с мои познати, познават ме вече много хора и виждам. Имаше едно време положение, в което беше добре и държавата да се намеси да подпомогнеме града. Но това време изтече. В този пазар, който е димитровградския, ако тук има земя около града, да беха построили някое и друго предприятие за производство, ако Полиестерният си работеше, да произвеждаше, да се захване работна ръка от града ни и да се носи на този пазар, хората ни нямаше да страдат, нямаше да идват колите от други държави, защото ние можехме да произвеждаме. Не помислиха да се създатат условия за това. Ама аз исках да ви говоря за тоя прословут социализъм и за това бригадирско движение – то напарвиха се много неща. Аз съм очевидец на положението, което беше до 9 септември 44-та. Напаравиха се читалища, ТКЗС-та и т.н. това не може да се отрече. Това е хляб! Как ще се нарече, няма значение. Но тогава България трабваше да мине през този период. Това си беше периодът на БКП, аз не съм била от членовете на БКП. Не са ми били нужни, въпреки че съм правила малко повече от всеки едни бесепар.

И: Говорите за нещата, които са положителни в този период, а можете ли да ми кажете нещата, които не са ви харесвали или са ви дразнили?

Р: Повечето време съм била и в едното съсловие и в другото. Била съм и между работниците, технолог съм била и съм се срещала и с такива и с такива. Аз наистина съм се възмущавала, че властта наистина опорочава. Където съм била, тук не става въпрос за убийства и за кражби, тия неща пред моите очи няма да станат, защото те се вършат на други места и с други хора. И тогава имаше моменти на ползване малко повече блага, отколкото трябва. Имаше и такива моменти. Но това си е човешка черта. Аз имам чувството, какъвто и строй да е, това човешко съзнане така е устроено, че не може да не забърше нещо. Но увластяването някак си развързва ти ръцете и някак си можеш да си позволиш и непозволени неща! Това си го има винаги. И сега го има. Няма обществено-икономическа формация в цял свят в което да няма кражби, убийства, изнасилвания, смяна на власт. Прочетете френските крале! Майката убива сина си само тя да вземе властта. Това какво иска да каже – че човекът си иска жертвата. Аз също не мога да бъда идеалната личност!

И: А освен опорочавенето от властта, другите неща, които сега можете да оцените като негативни на режима кои са?

 Р: Еми, да речем това дето казват за религията. Аз не съм по черквите. Аз си имам мой Бог. Той не е нито Господ, това е някакво учение, което идва от древността, философ, който  е написал това нещо и после е допълнаво и преработвано и ето ти Библията. Не съм по черквите, но съм си чиста християнка! Аз си паля свещите,  отивам си в черква. Никой никого не е набил поне за тези 65 години за това, че е бил в черква. Разбирате ли?! И по онова време, по Коледа, по Великден черквите си бяха пълни. Това какво значи? Който иска - той си отива. Който не иска – не отива. Църквата си работеше през целия период. Когато искаш нещо, някаква чернотийка да пипнеш, да кажеш, можеш да добавиш и нещо от себе си. Че ние живеехме...., аз работих и с цигани и с турци, наши работници. В предприятията на моят съпруг имаше и цигани и турци. Те го имаха за бог. Той беше рядко морален  човек. Не сме имали проблеми.  И турци е имало във входа ни и да ви кажа откровенно, мъжът ми като почина преди 10 години, една от туркините живее в Кърджалийско, от там дойде да ми изкаже съболезнования! Добротата си е доброта навсякъде! Просълзих се само при мисълта за тази жена! Тя е туркиня!

А за имената по онова време, сигурно не са си променяли навсякъде доброволно имената. Някъде, не съм присъствала. Ние в Кърджали имаме приятели, даже ние бяхме по Възродителния процес там, и цялото Хасково и Кърджали патрулираше. Ние казахме, че отиваме там на Ноова Гоидна, не са ни правили проблем, пропуснаха ни. Възможно е някъде, по-чепат кмет, който да се е държал непристойно, да е имал проблеми после.

И: А одобрявате ли подобен тип политика?

Р: Вижте, ако е трябвало да има такава политика,  да претопиш някакво малцинство, това е трябвало да стане в онези години, много по – рано и с много по –други методи. В смисъл такъв – раждат се деца и тогава не можеш да го задължиш, но защо пък на нас другаде не ни позволяват да говориме български.  Какво, че ние лоши хора ли сме? Ние сме си трудобюбиви и си ядем, като всички други хора на тази земя. Но сигурно е имало някъде кметове, които са се държали лошо, са създавали проблеми, възможно е да е имало, не съм присъствала. Каквото и да се прави и предприеме аз съм си българка, а те са си турци, гърци, финландци и не знам какви си. Той никога няма да откаже от корена си. Аз не бих се отрекла от българщината си. Но ако живея там, някъде си, не съм мислила, не бих могла да се реша да се прекрастя с гръцко име, образно го казвам, или пък Айше или някаква друга. Вероятно бихме помислили. Имаме усещане, че генът който е заложен в нас, е български ген. За това и не мога да дам мнение по този въпрос. Ето  например, България след 9 -ти септември много руски имена дойдоха, а сега американски- всичко може. И това е безболезнено.

И: А  относно липсата на свобода на словото за която често чуваме и днес?

Р: Понеже бехме малко момичетата по време на казармата, предупреждение имаше да внимават момчетата  какво ще ни кажат, защото....и до тук спираше. Разбирате ли? Това не беше заплаха, това си беше едно предупреждение, внимавайте с момичетата, все пак това са разнополови същества, а природата си иска своето. Нали разбирате. Може би по – късните поколения са чувствали по друг начин това за което питате. Ние специално не сме имали такива мисли.

И: А при вашите деца, те споделяли ли са?

Р: Нямали сме проблеми, ние в къщи сме си имали правила! Диктували сме им. Но и децата не са били гонени от никого, умерени са ми децата.

Да ви кажа сега за тази многопартийна система, искате ли?

И: Разбира се, кажети ми.

Р: Вижте сега, това раздробяване, не може да се напрви една...аз не го казвам, че копираме от социализма, но не може да се създаде една единна управленска система. Тея партии. Всеки е грабнал по една табела аз съм от едни кои си, пък ти си от еди кои си. Ето, за Костов например, той е много добър политик, аз винаги го слушам когато говори, когато обсъжда неща за България, той допусна някои грешки, лъснаха сега, секи обаче допуска грешки. Едно управление не можеш да предвидиш всичко. И изведнъж идват още противоречиви мнения за това, дали е бил прав или не и ето от къде идва разнобоят между тия партии. Аз ги слушам непрекъснато, просто се ориантирам като гражданин – един иска един закон, оня го иска по друг начин и така. Вече, при тоя начин и устройство на обществено икономическа формация, каквато е в момента в България, не може с двупартийна система. Няма да може, няма начин. Нека да опитат!

И: Смятате ли, че двупартийната система е била по – добрият вариант?

Р: Защото едната, понеже тя беше на власт, става въпрос за БКП, и с нея бяха и БЗНС-то, може би съгласуването е било по-лесно, по държавни въпроси. Съгласуването между двете тогава е било по-лесно и да са говорили по на разбираем език и да са намирали компромисни решения. Защото БСП-то не допускаше диктатура, те бяха уязвими на тази тема, въпреки че се чувстваше, че тяхното мнение надделява. Сложна е тази политика, защото тя се прави от интелигентни хора, не тази нашата, а тази на високо ниво, се прави от можещи и интелигентни хора. Те трябва да ти предложат нещо, което и теб да устрои и те да са добре.

(Разговор с приятелка)

И ето искаме да имаме, а не произвеждаме. Само с прекупвачи не става тая работа. България не може да се храни само с прекупрвачи. Ние трябва и да произвеждаме. Аз съм си изработила моето и съм работила яко.  С повече пари се живее по-леко. Няма спор. Но толкова ми е отредено и ще се съобразявам с това. Добре, че децата дават от време на време. Толкова има държавата- толкова ми дава. Ако има повече и ми дава, ще й благодаря. Нека за всички да има. Но в момента е много сложно. Защото имаме и външни задължения. Пак се набутахме в голямата политика. Ама все тръгваме отдолу, масата на обикновения работник и от там тръгват коментарите, от квартирата на студента, от храната ни, от наема, от там тръгва цялата голяма икономика, за да стигне до големите икономисти. Аз ги уважавам нашите икономисти, но не мога нищо да им кажа, защото не разбирам материята. Най – лошото е, че е голяма безработицата ни. Не само в нашия край. Ако имаше повече работни места, ако не се обезлюдяваха селата, да не те боли сърцето когто гледаш тия обезлюдяли селца, и плодородна земя запустяла. Защо по някакъв начин не се обърнат отново към тази земя и да я работят? Това е най – големият ни проблем. Всичко ни идва от там. Защо да ядем чуждите домати? Аз го разбирам, ние не можем без външния свят да живеем, ако нямаме контакти с външния свят, ние не можем да съществуваме, но малко да живне този народ, де.

И: Говориме само за проблемите на новото време, кои са някои от хубавите неща, които е дала демокрацията?

Р: Еми, ние само за негативите говорим! Така е! Положителните ли.....(дълго мълчане). Ам......(пак мълчи). Като това да излизаш в чужбина ли?

И: Да речем това.

Р: Да, сега ...... вижте някои са излизали повече, някои по – малко. Сега наистина всеки може да излезе, стига да си осигури образованието и работата. Аз основното хубаво нещо, което бих казала, през Прехода е, че не изоставиха страната ни просто на произвола на местни феодали. Това е много добре.

И: А тогава имаше точно възможност това да се случи?

Р: Да. Защото успяха да задържат влиянието си върху живота на цялата държава. Тука не става дума за терор, аз за терор не говоря, не с терор се налага една власт, а се налага с това какво можеш да направиш за един народ. Имаше един период в който се пооталожиха нещата, много от хората се пенсионираха (кадрите на БКП), хубавото е че се използваха много кадърни кадри, за да се започне там до където бяха стигнали. И те регулираха процеса. Ако тогава СДС бяха успели, бяха по – гъвкави, може би тези местни феодали щяха да вземат пълна власт.  Въпреки че сега вече тази дума феодал вече се вмъква в пресата чета, по телевизията гледам, еди кой си пернишки феодал, еди какво си. То това започна още с борческите години, с тоя и оня. Но аз съм много далеч от тези неща.

И: Но сте чували за някои техни действия?

Р: Еми, тя пресата добре ни осведомяваше. Подробности- кой за коя се оженил, кой колко откраднал. Сякаш ни вълнува това.

И: А пресата по време на прехода доколко ви информираха за нещата които се случваха?

Р: Градчето ни е малко  и не беше нужно. То се говореше. Медиите се помъчиха след прехода да очернят всичко. Не можеш да очерниш, че аз съм помогнала да пренесем този камък от тук там. Не може да се отрече всичко. Че не всичко е напарвено както трябва и в момента не се прави както трябва. Но всеки гледа от своите си очи. Ето от тук идва опорачаването.

И: Смятате, че през 90 -те медиите са работили с основна цел да опорачат стария режим?

Р: Именно, именно! Имаше такава нотка. Но виж какво, те не могат и друго медиите. Те не могат да съществуват по друг начин. После тези, аз пак се връщам на този филм, той как препечелва от това. Той печели от това, че щял да почерни някого....еми съвестта му е толкова. До там е стигнала съвестта му. Можеш ли ти да хвърляш помия на цял един град! Не можеш да си позволш такива неща. За това става въпрос когато правим сравнение за мадия и журналиста, който трябва да е моралът на медията.

И: Доколко моралът на хората се промени след 89-та година?

Р: Тоя преход промени хората, промениха се хората, защото....ами, как да ви кажа....не ми се ще и да коментриам. Промениха се хората. Мирогледът им се промени. Няма я тая доброта, която имаше преди.

И: А тя от къде идваше - от семейството, от училище?

Р: Ами не знам дали това насилие което почна, то малко се отрази негативно на  мисленето на младите хора. Просто разбирате ли, така станаха нещата. Мене много ме боли, че се промениха така хората. Не е това което беше. Тука да не си помисли някой, „Да, ама тя боледува по онова татовото време”. Да , ама не. Аз съм си живяла и тогава с мои пари, Тато нищо не ми е давал. Давал ми е това което съм си заработила, теглила съм си и кредити, купула съм си и жилище. Тъй че... но в момента може би това  изригване на забогатяването, дали това не озлоби хората, не ги промени, любовта към парите. А парите не са всичко. Спор няма – с повече пари се живее по-добре. Така е!

И: Няколко пъти споменахте думата преход, смятате ли,  че преходът в България е приключил?

Р: Еми, ние не сме стигнали до граница на нищо, за да кажем, че е свършил. Нито на доходи, нито на култура, нито на нищо. И културата ни вече не е тази, която трябва да е на този етап. Нали уж боравиме с нови неща, компютри, интернет, много нова информация. Обаче тя не ни е нужна, тази информация дори ни опорочава умовете на децата. Нали виждате какви събития се получават при по-младите. Стават неуравновесени. Не искам да кажа, че тази жестокост е напавила хората по- недоверчиви, по-свити. И все пак, не на всяка врата е почукал ръзбойник. Дали безпаричието ни накара да сме млако по – сдържани и дистанцирани....не знам. Сложно е. Но, че пообедняха хората – пообедняха. Всеки иска да е най – доброто сложил на масата си, да се облече с най – доброто. Ами, ето при нас няма как да стане.  Но за мене причината е една- не произвеждаме достатъчно. Аз и не знам как би могло държавата да създаде условия, за да направи повече работни места. Не знам. Трябва и работа, и заплати, и материали за работа. Но ще се оправим. Българинът е прагматичен човек. Има моменти, в които не си знае мярката, но българинът между другото е работлив.  Ще намери пътечка до ония моменти да произвежда и да печели добре. И ако и стане малко по–възпитан, че толкова много простотия се лее от тая телевизия. Седнало момичето срещу мен по телевизора и бельото й се вижда? Защо по този начин? Ами чичо Иван на село хич не му трябват твоите крачета, нека да са красиви, но да са малко по-сдържани по тия медии. А пък и за младите хора трябва да се помисли повече. И отношението ви към света, към работат е ново. И се смятате за галеници, то винаги  е имало такива. После тази неангажираност, не знам, дали защото на свободен режим са младите хора. Не четат младите хора, което е пагубно. Не можеш с 60 думи да боравиш цял живот! Но в момента младежта ни, по тия общежития, аз все прехвърлям топката по това, че не съм била там де, но по телевизията дават за тези студентски общежития, какво става и по училищата, но те са на свободен режим и това се отразява. Аз например когато тръгнах за фронта, имахме ремсова организация – Работнически младежки съюз беше тогава. Обаче там не ни военизираха, но обработваха ни психологически, че ние трябва да бъдем чисти, че сме тук, за да строим, че светът ще се срине ако не сме ние! И аз вече на 17 години бях ориантрина, бях стъпила на краката си, бях поела вече чувството за отговорност, че виждате ли, аз  ако преместя тези две тухли, цял свят ще разбере, че аз работя за държавата си. Разбирате ли по какъв начин се е работило, за да ти вменят да приемеш ангажимента, а сега няма такова нещо.


[1] 85-годишна, родена в с. Рогозен, Врачанско. Пенсионер. Ветеран от войната

AttachmentРазмер
Intervyu_M_Toteva_Kremena_Iordanova_Dimitrovgrad_10_2012.doc175 KB