ИНТЕРВЮ НА ПЕТЯ ВАСИЛЕВА-ГРУЕВА С МАРИЯ ВАСИЛЕВА, ДИМИТРОВГРАД[1], 05.10.2012 г.   

 

Р: - Казвам се Мария Василева, по професия съм журналистка, по образование също съм завършила журналистика в Софийския университет. Почти целият ми живот мина в редакции със съвсем малки изключения. Година и половина работих в Центъра „Знаме на мира” в Смолян и тука година и половина през 1992 година се опитах да създам частен бизнес тук – една кафе сладкарница, която в следствие на не на моята некадърност единствено, но и на икономическите условия фалира вече към 1995-6 година.

И: -   В смисъл, какви бяха икономическите условия?

Р: - Ами, 1992 година в началото на демокрацията всичко беше еуфория и беше ентусиазъм. Беше нещо като строителството на Димитровград, както се е приемало навремето от хората. Всички мислихме, че сме живели в една клетка, че сега ще бъдем свободни, ще бъдем силни, ще можем да развиваме частен бизнес, ще можем да печелим. Нещата не се оказаха точно такива, разбира се. И аз когато тръгнах да правя частния бизнес не бях мотивирана от нещо друго, просто майка ми рано се пенсионира от Химкомбината и с нещо да се занимава. Тя се оказа твърде сериозна работа, една кафе-сладкарница отворихме. Даже този обект, в който се намира сладкарницата тогава беше първият приватизиран обект в града. Той е един покрит пазар доста старо като сграда, но това беше първата приватизация в града. И…така, тогава имаше само две подобни заведения в квартала.

И: - А вие плащахте наем?

Р: - Под наем да, към общината. И имаше много хора реално погледнато, особено когато в „Неохим” взимаха заплати и аванс. Но после се откриха много подобни заведения, защото това е бизнес, в които парите не се натрупват, но се превъртат бързо. И вече 1996 година по себе си го усетих, че хората обедняват. Но от началото касата ми беше пълна, като отворя чекмеджето не мога да преброя парите. А тогава да видиш 10 лева беше изключение през 1996 година. И по себе си разбрах, че когато почват парите да стават едри, да няма стотинки, да няма дребни левчета, значи е тръгнала инфлация. И сега го усещам по същия начин. През много кризи преминахме през този период, вече колко години минаха…двайсет. Но като сегашната криза не си спомням. Значи имаше кризи когато хиперинфлация, знаете Жан Виденовата зима 3000 лева стигна един долар, 2000 лева една марка. Нямаше нищо по магазините. Сега има всичко по магазините, но хората обедняват. Непрекъснато се повишават цени, енергоносители. Вие знаете по себе си. Та…това ми са отклоненията от занаята иначе се чувствам като галеница на съдбата, защото не съм имала неблагополучия от към професионална гледна точка винаги съм се радвала на изключително доверие. И от партията, наша майка хранилница, аз си бях апаратчик в Химкомбината, после ме взеха, щото пишех по вестниците, още 19 години нямах като ме взеха във вестник. После записах задочно обучение, защото аз си получавах реално практическите умения тука. Имах щастието да попадна на талантлив колега, изключителен професионалист, пък и родители те ми нямаха възможност да ме издържат. Те казаха: „Да, учи, но ние нямаме възможност.” Баща ми се пенсионира рано, майка ми също.

И: - Коя година завършихте висшето си образование?

Р: - През 1981 година. През 1976-та записах и 81-ва завърших. И така. После отидох в „Хасковска трибуна”, окръжен вестник. Там много бързо искаха да ме правят отговорен секретар от завеждащ отдел на втория-третия месец. Там поседях 5 години и след това реших да замина за Смолян, защото е роден край на баща ми. Там поседях три години, но нещата не тръгнаха в посоката, която очаквах и се върнах отново в Димитровград вече след демократичните, тъй наречени промени след смяната на режима. Отново във вестник бях – „Димитровградска правда”. После имахме един новобогаташ да го нарека, той беше комсомолски лидер на времето, имената са без значение. Той също много ерудиран човек, с богата обща култура, отворен към хората и към света. Участник в демократичните процеси тука на града, независимо, че преди това е бил…но той буден човек с нюх към новото и реши да създаде вестник, такъв какъвто не е имало до този момент. Вестник „Димитровградска правда” си беше ортодоксален и почти не можа да се промени като политика до края, до закриването му.

И: - Коя година го закриха?

Р: - „Димитровградска правда” ли? Не си спомням точно, може и да ви излъжа. Може би към 2000 година. […] Та той направи един вестник, които кръсти „Ориент експрес”. Събра пак същия този колега, при който бях в Хима, той беше управител на фирмата. Събра млад екип и аз отидох там, прехвърлих се от „Димитровградска правда”. Направиха ме главен редактор. 

И: - А защо „Ориент експрес”?

Р: - Защото влакът Ориент експрес минава през Димитровград и ние сме общо взето един жп-възел от изтока към запада. Вървяха нещата добре общо взето. Отразявахме добросъвестно. Значи този работодател, този новобогаташ никога грубо не се намесваше в редакционната политика на вестника. Държеше да бъдем обективни. Може би защото той не беше се обвързал пряко с някоя от традиционните партии, с новосъздаденото СДС или пък с БСП и т.н. Твърдо не беше се ориентирал. Някаква либерална демокрация изповядваше, че трябва да има. С Жельо Желев бяха много близки, с Инджова и т.н.

И: - Само да ви питам от вестник печели ли се? Защото това е бил местен вестник?

Р: - От вестник се печели много, но в чисто исторически…как да го кажа, като въздействие върху общественото мнение. Това е голямо оръжие, който умее да го ползва и който умее не така сляпо, в името на някакъв користен, комерчески бизнес интерес, било то и партиен…печалбата е в този план. И като летопис и като оръжие за формиране на обществено мнение. Когато един вестник започне да слугува на някаква бизнес групировка, или пък на политически някакви пристрастия, той губи от читателската си аудитория. Това го показва моята дългогодишна практика в медиите. После след „Ориент експрес” там нещата западнаха, бизнеса на човека западна. Не можеше да подкрепя…въпреки че ние последните години минахме на самоиздръжка. Разбирате ли каква значи това. Аз като главен редактор трябваше да…управителят ме остави, каза: „Щом като имаш претенции за пари и за заплати, айде, отделям те на банкова сметка – оправяй се”. Десет души бяхме във вестника и от закупуването на хартията, до газта, с която миеха машините на печатницата, хе тя си беше ведомствена, тя си беше печатницата на фирмата и всичко си купувахме. Имаше за заплати, имаше за хонорари и т.н. До момента, в които започнаха някакви супер изисквания, нереални  да се поставят пред екипа от страна на този човек, който бизнес беше съсипан буквално не знам от какви кръгове.

И: - Това коя година се развива?

Р: - Ами значи аз бях до 2001 година в този вестник, но след 1995-6 година при него нещата почнаха да западат. И да ви кажа никакви разследвания не правихме. Вижте „Труд”, вижте „24 часа” какво правят. И му викам: „Шефе, ти искаш ли реални неща?”, защото започнаха да се случват някакви работи с този малък град, нали. Един колега го пребиха и така и не се разбра за какво. На мен колата ми откраднаха и после я намерихме. Тя може да не е…

И: - В смисъл да ви сплашат?

Р: - Да, но…случиха се тези неща и аз реших да…Той много започна така да…не се е месил кадрово в работата, но реши да направи управител един човек, който нямаше връзка изобщо с медиите, който беше многознайко и аз реших да напусна и да си търся реализация. И тогава мислех да направя свои вестник, но пък директора на „Неохим”, няма да споменавам имена, ми каза: „Защо ще правиш твой вестник, айде заедно ще го правим”. И като че ли нещата от само себе си…затова ви казвам, че се чувствам галеница на съдбата. Така се стече живота ми, сигурно имам заслуга, не могат да са така случайни нещата. И започнахме с много добра финансова подкрепа от страна на „Неохим” да правим нов вестник. Той беше и първият вестник пак в таблоиден формат поне с външни цветни страници. Тука за щастие нямаше груба намеса в редакционната политика. В никакъв случай не мога да кажа, че…или пък в кадровата политика. Хората искаха вестникът да се налага, защото те станаха и четири-пет вестника по това време. Да се налага, да има аудитория, да се привличат интелигентни хора и обикновеният човек да го чете. Кола ни дадоха дори.

И: -  Как се казваше вестникът?

Р: - „Тракия 21 век”. С много хубав екип, така се събрахме. Работихме …с кеф ходихме на работа. И пак така нещата вървяха, вървяха и започнаха затруднения. Тука и кризата дойде, „Неохим” започна да има затруднение и решиха да го продадат вестника. Аз разбира се, се оттеглих като управител, дойде друг управител и ми предложиха да дойде да тази длъжност – PR. Нещо, което на този етап ме устройва, защото работата не ми е чужда. Това си е общо-взето журналистическа работа. Правим вестник, правим сайт – различни форми на културно-масова дейност – спортни състезания и други работи, които обединяват хората тука.

И: - А подкрепя ли местният бизнес културни инициативи?

Р: - Много. Много и то нашите хора специално – „Неохим”, но той е и най-голямата фирма в областта, структуроопределяща за икономиката на областта и общината естествено. Сега, не че съм PR на „Неохим”, но ако „Неохим” го няма бих казала, че града си отива. Щеше са си замине.

И: - А как беше приватизиран заводът? Ако може това да ми разкажете.

Р: - Ами…процесът на приватизация започна след 1998 година и към 2000 година вече се оформи като акционерно дружество. Поеха… мениджърския екип беше една фирма, едно дружество, защото той беше раздържавен, с някакво участие на държавата минимално…И те поеха едно предприятие с много задължения,  с много елементи, не рентабилно производство. И се принудиха към драстични…затваряне на тези производства, които са и вредни за околната среда. Да стабилизират азотно-торовото производство, да освободят доста хора, което е над 3000 души, тогава работиха в завода. Да ги намалят драстично до 1500-600 души. Това е да режеш живо месо. Аз не знам какво им е струвало на тях. Непрекъснато някакви дела се водеха. Аз тогава не бях в системата на „Неохим”, след 1997 година още си бях в „Ориент експрес”. Вие трудовите дела знаете, че се печелят a priori. Но отстояха менажерите. Сега непрекъснато се правят реконструкции, въвеждат се нови технологии.

И: - А собствениците, така да кажем са местни хора?

Р: - Местни са. Директорът е бил началник отдел „Снабдяване”. Но заводът беше предлаган няколко пъти на лавицата за приватизация и нямаше кандидати. И накрая бяха създадени работническо-менаджерски дружества и екипът по някакъв си начин решил, с 30 милиона за времето си дългове само към „Булгаргаз”. И още ги изплащат между впрочем. Непрекъснато се теглят кредити, за да могат да се наливат тези милиони. И сега тука работят около 1200 души без дъщерните дружества, с дъщерните са около 1600. Но получават едни сравнително добри заплати за стандартите на Димитровград. Повече от половината са хора със стаж над 20 години. Тука им минава целият работен ден от първия до последния. Аз като дойдох започнах да правя едни PR кампании. Първата година го поздравявахме с картички, втората с поздравителен адрес, а сега едни фирмени значки, за рождените дни им правим. Мисълта ми е, че имам представени тук списъците и знам кой с какъв стаж е и кога е почнал работа. Но повечето са ветерани – целият им живот минава тука и тука се пенсионират. Което говори, че хората…имаме цели фамилии тука – майки, бащи, дъщери, внуци. И тука им е работното място, което значи, че това ги удовлетворява, иначе биха тръгнали в чужбина, както много хора направиха.

И: - А как сега се набира нов персонал?

Р: - Ами много е трудно да се влезе на работа в Химкомбината. В смисъл такъв, че няма свободни позиции. Ако се освободи нещо, то е когато се пенсионира някой. Не дай си боже да се случи нещо по-лошо – болест, смърт. Няма текучество.

И: - Защото тук има две професионални гимназии…

Р: - Има, да. Ние доколкото „Неохим” помага на всички учебни заведения. И постоянно идват някакви писма, понеже ме питахте дали помагаме на културата – да. Помага на културата, на града с каквото може. Почти няма сфера, в която да не се отделят пари. Детски градини непрекъснато с прошения за помощ, да им си направи някакъв ремонт. И хубавото е, че са отзивчиви. Тука го разглеждат едва ли не като един бездънен персийски кладенец.(Усмихва се). Смятат, че няма край, ама тука също си има неща, които изискват много, много пари. Ей сега заводът е спрян за капитален ремонт, вече четвърти месец и до ноември месец няма да работи  и това са заплати на толкова хора. Няма от къде да дойдат пари, те не са кредити…, за да могат хората да бъдат задържани. През 2010 година се наложи да излизаме в неплатени отпуски. Но за мен е щадящо, щото не ти казват: „Ти, ти, ти – отивай за борсата.” Просто проявиха разбиране към трудното положение, в което си намира фирмата и по пет дена така разсрочено шест месеца си взимаме неплатени отпуски. После те ни компенсираха с бонуси, като тръгнаха нещата…Та тука, може би защото е голяма фирмата, може би защото мисленето на мениджмънта е такова, може би защото е публично дружество, но се спазват правилата на играта, наложени от закона. За разлика от дребно шивашки фирми и нещо от тоя род, където нито ги водят на заплати, нито ги водят на половин заплата, тука кодекса на труда се спазва като отче наш. Друго какво ви интересува. Ако говорим за демократичен преход…Както в България като цяло, то Димитровград не може да е някакъв оазис на демокрацията, всичко рефлектира тука. Каквото е положението в държавата, то не се различава съществено в Димитровград. За мен демокрация няма. Няма гражданско общество. Народът управлява сляпо по време на избори, когато започне една еуфория. Партиите започват да ухажват избирателите си по един или друг начин. Знаят се начините. Хората дори на се наясно с програмите им и с концепциите им. Гласува се по симпатия, гласува се по икономически съображения. Та в този смисъл няма демокрация за мен в България, да не говорим пък това, което става напоследък по отношение на свободата на словото.

И: - Усещате, че има натиск напоследък?

Р: - Ами не, то се дирижират нещата. Вкарват те в…просто ей тоя вестник (показва един вестник на бюрото си)  като го погледнеш и знаеш кой стои зад него. Няма тази безпристрастност, която беше позволена на журналистите. Аз Ви казах, че съм щастливка на съдбата, че не съм подложена на такава гавра. Като журналист аз винаги съм заставала зад идеята всички да бъдат равно поставени що се отнася до медията, която ръководя, нали? А сега е съвсем друго положението. Просто стана като един оркестър – който плаща, той поръчва музиката. И в този смисъл ви казвам, че се чувствам тука комфортно, защото не ми се налага да си кривя съвестта. Най-вероятно ако остана без тази работа ще бъда принудена да отида в медия, защото аз това мога, друго не мога. Аз цял живот с медии се занимавам, ама …

И: - А аз да ви попитам за началото на 90-те години, вие сте имали поглед върху централните всекидневници „Труд” и „24 часа”, имаше доста обвинения, че те прокарват… по-точно слугуват на определени политически сили?

Р: - На кого да слугуват? Те бяха толкова… Нали Ви казвам всичко беше една еуфория в най-общ план. Тези, които трябваше да слугуват…нали тогава се образуваха партийните вестници…вие сте млада, но сте ги чували тези неща. Който искаше да си обслужва партията той си създаде вестник. Вестници, които виждате, че с времето замряха. Няма политически вестник, които да може да просъществува дълго време. Сега се създават някакви партийни вестници, но колко имат аудитория това е отделен въпрос. …Аз не виждам сериозен опозиционен печат, а това е една от функциите на журналистиката, не слугинската, а истинската. Винаги трябва да си опозиция на властта, независимо каква е тя и коя е тя. Това е. Ти си коректив. Ти дирижираш обществените нагласи и в този смисъл май, така един Слави Трифонов така…държи гарда до някъде. Но той винаги каквото и да е било правителството… отначало може така малко да заиграва и да ги ухажва, но това е друга форма… Аз говоря за сериозна журналистика. И за жалост…какво да ви кажа…В едно общества, където жълтата преса се харчи като топъл хляб.

И: - Защо има разцвет на жълтата преса през последните години?

Р: -  Защото няма хората от къде да научат истината.

И: -  А от жълтата преса могат ли?

Р: - Много неща там са истини. Може да не са 100%, може 10, 20%, но поне научаваш за личния живот на този или онзи политик или пък ВИП персона. А хората се интересуват от частния живот. В един вестник трябва да има и това, а пък нашите ВИП персони се пазят като дявол от тамян от това да разкрият интимния си свят…И затова процъфтява жълтата преса, по принцип това си е типично за човека – да иска да надникне в света на другия. А българинът особено…вие знаете, за съжаление, че специално е нас най-добрата новина е лошата новина. И аз по принцип знам като вземеш един вестник и хоп отиваш на кримито. И ако има някаква обществено-политическа история последно спираш очите. Или да прочетеш някакво социологическо изследване или на някой политолог коментар…Та затова, защото…според мен и малко се направи през този период за духовното извисяване на българина. Българинът и особено интелектуалците в България като че ли има някаква политика да бъдат смачкани, да бъдат унизявани, защото те са умни, те са интелигентни те могат да вземат решения, те виждат нещата такива, каквито са. Изглежда при никаква обществено-политическа ситуация и политиците и бизнесмените не обичат умните хора.

И: - А тук имало ли е някакъв икономически скандал на местно нива? Нещо за което сте писали и отразявали?

Р: - За празни приватизационни сделки сме писали. Че и имало предпочитания, нали. Те самите конкуренти са ни търсили…че нещо се дава на безценица, пък защо се дава, пък еди какво си. По разни приватизационни сделки е имало сблъсъци. За хлебозавода си спомням, че имаше доста голям интерес. Други скандали като че ли…не си спомням.

И: - А тук за този, полиестерния завод?

Р: - Ами полиестерния завод го заробиха. Писаха, писаха и какво писаха, че Божков го е дал за без пари на някакви турци. Аз сега не знам какви са собствениците. Те изнесоха съответно оборудването, продадоха го и сега си стои празно. Даже не може и да се влезе вътре, там някакви охрани има, но знам, че няма нищо, всичко е изкормено, а там работеха 2000 души. Нищо хубаво не може да се каже. Какви демокрации може да има като няма една  икономика просперираща, развиваща се.

И: - А защо така беше направена тази смяна от планова икономика към пазарна? И защо явно по такъв недалновиден начин, защото повечето предприятия не успяха да функционират нормално след тяхното приватизиране и просто се ликвидираха или унищожиха?

Р: - Ами защото се тръгна по пътя на отрицанието. Нашите политици нямаха опит. Ми те повечето то тях са си били членове на партията. Даже между нас казано според една моя скромна констатация тези, които си бяхме пред десети ноември по банкетите, сега сме си пак там. Значи тези хора, които преди бяха, общо взето на 90% сега ги виждам същите, разбира се малко посребрени, малко остарели и разбира се има зараждащи се нови поколения бизнесмени като нещо ново. За мене този преход не беше случаен, не беше спонтанен. Той е бил планиран. Далеч преди…

И: - А от кого е бил планиран?

Р: - Е ми от кого сега, то е ясно от кого. Той е бил подготвен, виждате как социалистическата система се срути по команда…От службите…А пък и тя сама за себе си не е била най-добрата, защото да хората се чувстваха и с носталгия си спомнят за онова време, когато всички бяхме равни в бедността си, но можехме да отидем на море, можехме да отидем на балкан, да си купим виличка на село, можехме да си купим по едно апартаментче, по една лада да имаме и нямаше го този стрес. Сега изключително хората са натоварени от страха за оцеляването. Как ще оцелеят утре. Това е повсеместен страх. Тези, които са бедни за това, че няма с какво да си купят лекарства, тези които са богати да не би да стане нещо с бизнеса им, защото тук няма никаква икономическа стабилност у нас. Според мен частният бизнес е оставен да оцелява на магия или пък големите акули да изяждат по-малките. Няма правила и най-голямата грешка, според мен, в развитието е, че България изпусна шанса да се развива като нормална социална и демократическа държава.

И: - А защо изпусна шанса си?

Р: - Ами тръгна някакъв хаос. Може би природата на е такава бързо да искаме да натрупаме някакви капитали, бързо да имаме власт, бързо влияние да натрупаме. Вие виждате сега, те социологическите проучвания го доказват колко души в България държат 90% от БВП, от спестявания или както искате там така го смятайте – 45 души скоро четох някъде. Ето те непрекъснато създават спънки пред дребния бизнес. Вие виждате, човек оцелява с едно магазинче, с едно кафе и колко още забрани трябва да измислим, за да сме по-близко до Европа. Пуснахме големите търговски вериги и унищожихме…маса фирми се закриха, еднолични търговци, среден бизнес и т.н. Унифициране.

И: - Т.е държавата не си върши функцията, за която е създадена?

Р: -  Ами не.

И: - Тогава  тези правила, които се създават?

Р: -  В България започва един процес на див капитализъм, бих казала. И също смятам, ако човечеството е измислило нещо лошо, което винаги докато съществува ще спъва развитието…аз така лично, може да звучи малко посредствено, но тава са парите. И второто, което е лошо измислено, това е, за да устрои някак живата си човека, това са партиите. Тези две злини, ако ги няма може би нещата биха тръгнали по друг начин. Ние нямаме демокрация, ние имаме партокрация. Някакви хора, които дори не са наясно, особено пък тука на по-ниски нива говорим – област, община, за какво иде реч в тази партия, каква й е програмата дори. Тези хора се издигат до общински съветници дори, за депутати като кандидатури и прочие.

И: - А обикновените хора как гласуват?

Р: - Обикновените хора…зависи какви обикновени хора има. Сега например в Димитровград как се гласува? Ние имаме един твърд електорат от хора верни на БСП т.е. респективно на БКП. Общо взето тава е изборната маса в града, защото те младите хора си тръгват. Или отиват да учат в големи град и отиват в чужбина, защото то тука няма препитание, реално погледнато. …По-младите хора, доколкото ги има са дясно ориентирани. И благодарение на това Димитровград имаше шанса да избере един млад кмет. Благодарение на това гласуване, след това те и по селата го харесаха, защото им писна стари муцуни да ги управляват.

И: - За сегашния кмет ли става въпрос?

Р: - Не, не. За предишния. И този е млад и онзи беше кмет. Сега нищо лично срещу новия кмет, но този предишния беше зареден с много амбиция и направи много работи за града. Той е работохолик от всяка една гледна точка. Гореше в работата си. Сега ако тръгнете и таксиметрови шофьори да разпитате, дори и обикновени граждани и тези, които са заклети бесепари никой не отрича заслугите му градът да стане по приветлив, по-уютен, по-благоустроен. По-красив и т.н.

И: - А защо не се преизбра за кмет?

Р: - Защото той се отказа. Сега какви са причините той да се откаже да влезе в надпревара…просто в един момент каза „Аз се отказвам да се кандидатирам за кмет по лични причини.” Сега…при един успешен мандат да се откажеш? Аз затова ви казвам, че у вас няма демокрация, има партокрация.

И: - А само да Ви върна на зад, вие казахте възрастните си гласуват за БКП, а младите за СДС. Защо е това възрастово разделение? Как си го обясняване, защото то винаги е съществувало от началото на прехода.

Р: - Ами те са си такива. Те цял живот не могат да направят разлика между онова БКП, и БСП. Те идентифицират образа на БСП с тяхното БКП. И те са формирани с дълбока вярност към тази партия. Тя много се промени тази партия. Не е тайна, че …не знам доколко е социалистическа. Май и тя отива към капитализъм, защото много от…няма нищо лошо в това да си богат, но лидерите са капиталисти буквално, в буквалния смисъл на думата. Аз нямам нищо против БСП, в никакъв случай. Аз самата съм била член на БКП и когато дойде в Смолян някакъв човек да ми звъни и казва: „Трябва да си дадете партийния билет, защото не сте се презаписали в БСП.” Аз най-малкото съм дала за половин кола пари за членски внос. Второ, аз не се срамувам за този момент от биографията си, искам един ден моите деца да видят че, съм членувала в тази партия, но макар и журналист…съжалявам, че не съм била достатъчно любознателна, но тогава като гръмнаха и излязоха по телевизията…спомням си в Смолян се върнах от работа, уморена, студено беше и тогава казаха за лагерите в Скравена, нали. И Ловеч…, че хората…са докарани до смърт и че са давани труповете им на прасетата. И си казах в този момент, ако това наистина е било така, ако наистина излезе вярно аз нищо общо с тази партия нямам. Въпреки че партийната маса като цяло няма никаква вина. Ние сме били в много отношения манипулирани. Аз имах щастливата случайност отивайки в „Знаме на мира” и то пак случайно попаднах там, затова ви казах, че съм галеница. Писна ми тука да се занимавам, пък той и психо климата в окръжния вестник беше много кофти и аз викам: „Абе, я си гледайте работата”. Качих се на трабанта и заминах при сестра си на гости (в Смолян – б. р.), срещнах един мой колега и викам му, „Абе тука няма ли някаква работа за мене” и точно тогава минава шефа на културата на Окръжен народен съвет и вика: „Ела, да те запозная с колежката Мария от Димитровград”. Така, така…и аз викам: „Абе, нямате ли някаква работа за мене?” Защото във вестника ми предлагаха за репортер, с конкурси, че не знам какво…обидна работа. И той вика, че има две-три места, едното на постоянно място, на 230 лв заплата, а другото временно, защото колежката била бременна и 270 лв. Викам: „Дай, временното”. По-добра заплата. Ама точно за два дена, докато бях в Смолян. И съм щастлива, че попаднах в системата на „Знаме на мира”. Това е един много светъл период от живота ми. Ние, журналистите сме така адаптивни, комуникативни, много бързо така…

И: - Каква Ви беше дейността?

Р: - Откривахме талантливи деца и работихме с талантливи деца в областта. Аз отидох там 1987 година. До средата на  1988 година и 1989 година след това, защото закриваха Окръжните народни съвети и те искаха да остана в общината, но аз пък реших да отида пък в „Маданска трибуна” . Там създадоха едни нови вестници, които да обслужват тези нови демократични промени. И тогава знаете и преименуванията и бунтове и вече Ахмед Доган почна да идва там. Много интересен период от живота. И много бързо се справих със същността на работата. И тогава никой не беше излизал в Щатите. Харесаха моята група на последната, четвъртата асамблея и веднага ни пратиха да отидем в Щатите. Това беше 1988 година. Мисълта ме е, че имах възможността да видя какво значи САЩ по онова време.

И: - Да, по това време да ви пуснат в САЩ?

Р: - Да, даже получих инструкции в милицията много добросъвестно да обяснявам  на децата, че това, което те виждат – предлагат се само бляскави витрини да видим, пък те хората живеят в мизерия. Но не се наложи нищо да обяснявам на децата, те си имат инстинкт за оцеляване. И в най-новия хотел на Хилтън във Вашингтон и всички, всички богатства – рогът на изобилието. Разхождаме се, а този хотел не знам с колко ресторанта и сладкарници беше, с едни асансьори, външни и вътрешни. И децата, в крайна сметка, на третия и четвъртия ден, независимо от лукса в хотела ми казаха: „Другарко, кога ще си ходим на Смолян, баба да ни свари смилянски боб” (смее се високо). Децата въобще не се интересуват от лъскави коли, от лъскави работи. Иначе комуникацията помежду им, както е на асамблеята е с абсолютна независимост от езиковата бариера.

И: - А вие впечатлихте ли се?

Р: - Не. Мен материалните неща…, да възхитих се от красотата на Вашингтон, от летището още в Ню Йорк, защото като кацнахме там имахме пет-шест часа престой. Но аз за първи път видях качеството на обществените тоалетни. На това летище „Кенеди” толкова много самолети пристигат и излитат, едно море от пристигащи и излитащи самолети това ме… . И в същото време организацията, която имахме. С прекрасни впечатления съм, но в същото време аз съм устроена как да ви кажа… не всеки човек може да живее извън родината си. Макар отсъствията ми да са били кратки от България – за десет дена и има един период за месец и нещо бях в Новосибирск, на гости просто… И не мога изпадам в депресия, когато съм далеч от страната. Не се чувствам комфортно. Американците ги усетих като много прагматични, сякаш виждаш някакви роботи. И без инструкцията на полицията тези работи ги виждаш. Вежливи, но усмивката им служебна. Да, лукс, но какво? Устроили са си живота, градините им поостригани, гледаш прически. Абсолютен ред, пътищата им пътища. ОК, но не е България. С всичките ни несъвършенства и с целия ни безпорядък в обществените, социалните и личните ни отношения.

И: - Да се върнем пак към промените в България. Да ви попитам за Иван Тодоров – Доктора, той е от Димитровград, нали? Нещо да ми разкажете за него „от кухнята”?

Р: - От кухнята…аз лично познавах родителите му. Майка му беше магазинерка в махалата, където съм раснала, баща му беше дърводелец тук в завода. Значи никакви лични впечатления. Като дете той е по-малък от мене, и да съм го виждала просто…

И: - А възможно ли е един такъв обикновен човек да натрупа такива пари?

Р: - Възможно е. Всичките тези герои на новото време…

И: - Кой ги създаде тези герои на новото време?

Р: -  Е кой ги създаде…ми всички…то тоя въпрос…по принцип се казва, че „голямото се вижда от разстояние”, не е мъдрост, това е стих на Есенин. Тези неща времето ще отсее и ще прецени, ама за всеки случай аз и Вие не сме ги създали. Тези момчета обслужваха големи икономически интереси и групировки. Те самите нямат никаква вина. Даже скоро в обедната почивка с една колежка си говорим и ме втрещи като ми каза: „Искам да живея 40 години, ама като Георги Илиев или Иван Тодоров – Доктора, отколкото да живея до 80 години, но като г-н Никой, в мизерия, нищета и т.н.” Та… те бяха едни бушони просто. Едни мишени, които дори са съзнавали, че ще свършат така. И накрая бяха нещата докарани до там те едни други да се изтрепят и това се е знаело от съответните господари. Ами да има едно разкрито убийство до сега? Ами вижте Луканов? Министър-председателят? Колко министър- председатели са умирали по този нелеп начин? Това е български патент. Убийство насред улицата. Като кучета, а какво да говорим за тези момчета.

И: - А има ли някаква градска легенда за Иван Тодоров – Доктора?

Р: -  Не. Не съм чувала лоши неща за него. Той не се е вясвал тука. Сега понеже живея в този квартал съседи казваха, че е идвал с охрана при майка си и при баща си, което е нормално. Много хора в България се движат с охрана. Даже за мене е все още странно на тоя етап. Очевидно се пазят от нещо или някого, но те си знаят от кого се пазят. Много хора. Сега  времето на мутрите и борчетата отмина.

И: - А относно този образ на Димитровград, който все повече започна да се свързва с чалга културата и чалга индустрията?

Р: - Значи аз ако имах възможност да участвам в екип аз с удоволствие бих помогнала, с контакти и с това, което знам. Защото аз съм родена в Димитровград и целият ми жизнен път е минал в Димитровград, с изключение на този три годишен период в Смолян, когато бях. И даже в Хасково работих пет години и пак съм била свързана с Димитровград, защото живеех тука. Значи аз бих създала съвсем друг образ на Димитровград. И по този повод мога да кажа, че дори един колега измисли логото „Аз съм и ще бъда”. Пак казвам – голямото се вижда на разстояние. Аз го разглеждам като явление самият факт, по който е създаден градът, по който е роден градът. До някъде сравнявам ентусиазмът на първо строителите, когато са тръгнали – това са 963 населени места. От там са дошли тука хора. Можете да си представите какво богатство на гените е това. И какви деца от това богатство на гените са създадени. Наистина димитровградчани аз където и да съм ходила са невероятни, будни, интелигентни, провокативни, предприемчиви. Аз бих показала този образ на Димитровград. Защото има невероятни хора в Димитровград, които сега са на управленски позиции, пък и да не са на управленски позиции – те са и творци.

И: - А тогава защо беше наложен този образ?

Р: -  Ами просто са дали едни пари на дени екип…

И: - Това за филма „Град на мечти” говорим?

Р: - Да. И те това виждат. Един човек, който не познава Димитровград, то това се вижда – Митьо Пайнера и бригадирите, които вече са дали фира. Съжалявам, че го казвам, защото всички ще остареем, дай боже. И те бяха представени тези бригадири по едни такъв начин като някакви динозаври. Това е въпрос на професионализъм за мен. Не може едни хора, дошли от някъде с парашут да влизат в психологията, да влязат в същността на едно селище. Трябва да си живял тука.

И: - Аз разбрах, че режисьорът има някаква родствена връзка тук.

Р: - Има, но вие знаете младите хора в България колко са далеч от историята, най-малко историята ги вълнува. И самото това семейство, което беше показано те са чешити хора, казвам го в най-добрия смисъл на думата. Това не е стандартното семейство в Димитровград – за възрастния бригадир и за сина му говоря. Просто Митко Пайнера можеше да бъде и в Хасково, можеше да бъде и в София, можеше да бъде и в Свиленград, но това не променя нещата. Аз бих си задала въпроса не защо са в Димитровград, а защо изобщо се роди този вид музика, която също не ме…аз съм си изкарвала парите на пазара продавайки касети с поп-фолк. Защото нещата след тая Жан Виденова зима бяха стигнали до дъното. Ние не можехме да се препитаваме, ако не заработиш допълнително. Та съм продавала чалга касети, знам, хората, които ги купуват, как изглеждат, какво ги вълнува. Но тази песен, този жанр някак си даваше възможност да избягаш от тази действителност. Да се пренесат в света на своите герои – „пачки, лапачки, мерцедеси…радка – пиратка и така. Та всяко нещо си има своето обяснение. Аз затова Ви казвам, че тази бездуховност, която шества в България, но това не е само в България – това е логична последица от тази глобализация в света – модерните средства за комуникация, от забързания живот, които всички нации водим.

И: - А да ви попитам, за този формат на БНТ, това предаване за „десетте най”…

Р: - Да, да…

И: - Имаше ли някаква мобилизация в града да се участва в гласуването?

Р: - Е, как да нямаше. Този младият кмет, за които Ви говорих, той дори стигна до съд. Заведе дело за обида на града и тези хора, бяха принудени да се извиняват. Да не говорим за Божидар Димитров колко време не смееше да стъпи тука. Това е голяма грешка на хората – непознавайки нещо да го коментират само и само да са в полезрението на прожекторите, на камерите и т.н. Много хора са неподготвени за този живот, които живеем и политици, и бизнесмени, журналисти, пък да не говорим за журналистиката. Това е смешен плач. Какви хора влезнаха в журналистиката. Те са неграмотни тези деца. Те не знаят граматиката, да не говорим за писането. Аз като някаква бабичка се изказвам. На времето баба Цола Драгойчева като пристигна в Димитровград да обявява едно село Меричлери за град и си спомням в партийния дом много хора бяха дошли и тя много възрастна беше вече жената. И я питат какво мисли за младите, тогава младите бяхме ние. „Те са такива, те са онакива, те не зачитат по-старите, те пушат”. Тя каза: „Вижте какво, младите са такива, каквито ние си ги направим. Няма какво да им се сърдим, че са такива или онакива. Добре, че са младите, че да има бъдеще в тази държава.” Та по същия начин, така както аз критично се изказвам. Но сега няма никакъв проблем да се класираш в редакция, защото първо, това може татко ти, който е издател да ти го осигури. Второ, няма много желаещи, защото тази професия е трудна, обсебваща те изцяло. Моята скромна констатация е, че не се ли се оженил докато си почнал журналистиката – няма да се омъжиш или ожениш, или пък ще се разведеш. Няма работно време, няма събота, няма неделя и за съжаление е ниско платена професия. Но всеки си избира камъка.

И: - Някакви заключителни думи?

Р: - За съжаление няма ефективни механизми, аз Ви казвам – няма гражданско общество, няма такива сдружения на хората, които по някакъв начин да могат да осигуряват ефективен контрол на властта. Да бъдат коректив на властта.

И: - А защо няма?

Р: - Ами защото, овчедушието, страха ни пречи. Ние се чудим как да оцеляваме. Или пък защо, след като си постигнал някакъв стандарт да си разваляш рахата, защото нали знаеш, че ще те ударят под кръста – силните на деня, които и да са те. Те могат да го правят и го правят. Няма да им мигне въобще окото. Нали виждате – отвличания, рязане на пръсти, кражби на синове.

И: - А за в бъдеще виждате ли някакъв начин да се промени тази картина?

Р: - Ами не знам. Да се надяваме, че богатите ще станат толкова богати и в същото време добри.

И: - Възможно ли е това да се случи?

Р: - Да, възможно е. Защото има един предел, в който…ни ви ли прави впечатление, че много богаташи почнаха да строят църкви, параклиси и т.н. Той почва да се пита: „Добре, аз минах през този и този етап на развитие, натрупах ги тия пари.” Защото неможе, когато трупаш тия пари да играеш по правилата.

И: - А строенето на параклиси не е ли някаква индулгенция?

Р: - Именно. Те почват да се запитват и гледат все повече, колкото наближава края на жизнения път да вършат добрини за другите. И съм сигурна, че богатите ще станат добри, когато икономическите условия в България станат такива, че той да знае, че ще може нормално да си развива бизнеса.

И: - А за тези 20 години имаше ли някакъв период на стабилизация?

Р: - Аз помня, че влизахме от криза, в криза, да Ви кажа. Може би, в началото, в зората на демокрацията, с този Указ №56, които даваше, още по времето на Тодор Живков да се прояви частна инициатива. По времето на Костов. След което почна дивият капитализъм. Така виждам 1993-4 година по-ведри нещата. Аз по собствения си бизнес го усетих това. Знаех какви данъци се удържат. Имах счетоводителка. А сега на всяка крачка те спъват – сега ще плащаш тротоарно право, ще плащаш за цигари, ще преграждаш заведението. Ще плащаш акциз, за алкохол, за музика, за това, за онова ще плащаш и накрая като си направиш сметката излиза, че няма смисъл. По-добре един наемен работник някъде да те мачкат, отколкото да си един свободен човек. Непрекъснато някакви бремета, абе, дай му малко въздух на този човек. Един счетоводител имаше във фирмата на вестника „Ориент експрес”, той беше много възрастен – над 80 годишен, така ми изглеждаше, че е много възрастен. С молива, въпреки че имаше компютри си правеше бюджета – приходи, разходи и т.н. Той казваше, че до девети септември кръчмарят знаел, че на всяко левче, което вземе той трябва да даде десет стотинки данък и нищо повече. И този десятък го давал с удоволствие. А сега за това, за онова, за пето, за шесто, за ХЕИ, за ветеринарната инспекция… просто луда работа. Бумащина, а ти си изкарваш, колкото за един хляб. И трябва хиляда разрешителни да искаш, за да можеш да работиш. Направете един експеримент. Тръгнете да си регистрирате една фирма и да почнете дейност да видите какво чудо е. Или пък трябва да си мафиот, в смисъл непукист и да не спазваш никакви правила и ако те хванат, хванат, ако не те хванат това е.

И: - Хайде все пак за да завършим оптимистично, ако искате? 

Р: - Оптимист съм, аз съм оптимист. Смятам, че съм се родила на най-хубавото място на планетата. България е разположена на невероятно място. Чисто географски, космически…

И: - Тогава защо не можем да просперираме?

Р: - Имаме невероятни неща. Ето един колега, а казахте за облика във филма. Ми само в един Химкомбинат аз мога да ви покажа такива таланти, такива духовно богати хора, извисени. Един технолог е делта планерист, човек с невероятна душевност и красота. Имаме дърворезбари, ама на професионално ниво. Един колега издаде с един софийски фотограф невероятен сборник за Родопа планина със снимки. Невероятен сборник с места, където там човешки крак не е стъпвал, а те са снимали. Разбирате ли, какви богатства имаме още не открити. Гърците с едни нищо и никакви камъни цял свят привлякоха, а ние не можем да си направим PR и рекламата на държавата. Айде на времето по Тошово време навсякъде, където имаше населено място трябваше да има комин. Това беше признак на икономически напредък. Сега започнахме да затриваме, всичко което е…унищожихме природата в планините си, целенасочено. Унищожихме и на морето. Аз не бих отишла на българското Черноморие да почивам с удоволствие. То там циментови площадки. Искам да съм сред природа, да не говорим за мръсотията. Имаме много хубави природни данни, красива държава сме. Просто трябва тези нещо да презентираме пред света. Невероятна традиция имаме, етнографска, фолклорна. Просто трябва да спасим това, което ни е останало. Защото по пътя на това безогледно строителство, за да си изперат някакви хора парите, по пътя на това замърсяване на околната среда, което повсеместно се прави до никъде няма да стигнем. Но съм оптимист, де. Не може да е все така.


[1] Мария Василева е журналист, род. 1955 г. в гр. Димитровград, има висше образование

AttachmentРазмер
Intervyu_M_Vasileva_Petya_Vasileva_Grueva_Dimitrovgrad_05_10_2012.doc114 KB