ИНТЕРВЮ НА ПЕТЯ ВАСИЛЕВА-ГРУЕВА С ПЕНКО ГАНЕВ[1], ДИМИТРОВГРАД, 03.10.2012 г.

И: - Само да се представите, малко биографични данни, от къде сте Вие или вашите родители, защото в Димитровград всеки е от някъде. Какво сте завършили и когато започна, така да кажем, промяната къде бяхте какво се случи.

Р: - Ми…тя е дълга тема. Това мога да кажа. Случи ни се да живеем в трудни времена. За съжаление не сме очаквали, че затрудненията ще бъдат толкова големи, защото това променя съдбата на човека, променя професията и адаптацията на средното поколение, а и на възрастното е много сложна. Свързана е с промяна на професия, намиране на няколко работи с цел да се оцелява.

И: - Коя година сте роден?

Р: - Аз съм роден на 7 май 1949-та година. Завършил съм Минно-геоложкия институт със специалност „Минна електромеханика”. Трудовият ми стаж е минал изцяло в мините до 1997-ма година. В мините съм работил от шлосер през всички длъжности.

И: - Кога започнахте да работите там?

Р: - Ами 1972-ра година. Започвах да работя след като завърших. Започнах като шлосер, тогава инженерно-техническия персонал така започваше от долу, от работническото ниво. След това преминах през всички стъпала – механик участък, енергетик, главен механик на рудник, главен механик на мините, на комбината, заместник-директор по техническата част до генерален директор. Значи в периода 1995-1997 година бях генерален директор на мините. След това животът ме завъртя и станах директор на една банка, там изкарах около три години, но това не ми е призванието така да се каже. След това бях малко в частния бизнес. Малко…малко… тя и банката е частна, та след банката три години до 2000-та година и след банката имах малък частен бизнес, с които се прехранвахме, той не е толкова важен, общо взето каквото падне, за да се оцелява. Това беше до 2008 година. След което оглавих две дружества – едното беше по ликвидация на двата рудника „Мита Господинова” и „Смирненски”, макар че там ликвидацията беше завършила и имаше съвсем малко активи за продажба. Колегите вече бяха извършили ликвидацията на мините и държавата създаде едно нова дружество за рекултивация на минни обекти с цел възстановяване на унищожени земи. Това беше до 2011-та година. След което… се пенсионирах и в момента работя на една кариера. Там съм консултант за добив на варовик. Общо взето това е трудовата ми биография Шарен живот, какво да ви кажа.

И: - В такова време сте се случили.

Р: - Хубавото е, че около 90% съм работил в по специалността си.

И: - А как избрахте да се занимавате с минно инженерство?

Р: - Ами по времето на социализма инженерството беше престижна работа. После градът е работнически град, свързан с тежка промишленост. Те бяха няколко алтернативи, тогава нямаше амбиция младите хора да ходят в големите градове, те бяха малка част, тъй като поминъкът в градовете беше осигурен на 100%. И алтернативата беше или химия или мини, това бяха основните производства. Избрах една специалност свързана с минното инженерство, хубава професия, която ми даде много работа като инженер, като документация, като ремонти, създаване на нова техника в производството… и в мините тука имахме ремонтен завод, имахме експериментална база, специален отдел, които разработваше машини – това всичко беше с мене свързано.

И: - Какво се случи с всички тези активи на мините?

Р: - Значи…2000-та година с решение на държавата започна на мините.

И: - Защо?

Р: - Главната аргументация беше, че мините са неефективни. Мините бяха едно прекрасно предприятие високо организирано. Значи сега понеже гледам нещата от гледна точка на това как е организиран средния бизнес. Аз не мога да говоря за крупния бизнес. Тогава организацията беше много добра докато сега е пълен хаос в средните фирми. Аз не казвам, че лоши мениджъри ги управляват или лоши работници. Главната причина е в липсата на оборотни пари, потъването в кредити, вечно безпаричие, голяма фирмена между задлъжнялост и оттук липсват консумативи да се поддържа нормално производство. С големи затруднения се плащат заплати със закъснение и при липса на оборотни средства последствията са такива – лоша организация. Общо взето средния бизнес, аз не говоря за крупния работи на 30-35 % от капацитета си.

И: - Тази лоша организация на какво се дължи според вас?

Р: - На 90% е от липсата на оборотни средства и голяма между фирмена задлъжнялост. Всеки на всекиго дължи някакви пари.

И: - Това ли е проблема на преходната икономика?

Р: - Това е основният проблем.

И: - Някой изтъкват образованието на кадрите така да кажем …

Р: - Не, не…значи има го и този момент, но това е 10-15 % …Аз не говоря за малкия бизнес, а за средния бизнес, средните производства. Все още има инженерно-технически персонал, които е от средното поколение и по-възрастни като мен, които работят в този бизнес. Няма проблем при наличие на пари,  живи пари, за да се дигне производителността на труда. Но понеже банките работят при едни изключително високи лихви, около 12% и при едно закъснение на плащанията, понеже ти произвеждаш една продукция и я продаваш на друга фирма. Оня фирма тя ти плаща в най-добрия случай след 2 месеца, в най-добрия случай, а има случай на 10-11 месеца. За какво става дума. Значи той има някакви малки оборотни средства. Средните фирми да кажем в рамките на 1 000 000 лева, които за тия три до десет месеца той ги изконсумира. От там нататък тръгва по кредити, но това във времето се натрупва, увеличават се задълженията между фирмените, кредитите започват много трудно да се обслужват, плюс това трупат наказателни лихви и става неразрешим проблема. Това ги кара да немогат да си направят подходящата организация и да не могат да си плануват нещата във времето. Те работят ден за ден, в най-добрия случай за 10-15 дни напред. Тука са проблемите на 90%. Има го и проблема, че в последните 7-8 години липсва така подготвен технически персонал на средно ниво и вече се чувства и на хора с висше образование, които работят в предприятията. Причините са много. Първо – пазарът е свободен и хората търсят по-добро заплащане на Запад. Второ – фирмите поради лукса, че не могат да вземат няколко човека с висше образование, взимат минимума за съществуването си, защото трябва да ги издържат тези хора. Това е другата причина и третата е ниското заплащане. В България общо взето е страшно ниско заплащането на всяко ниво. В София…София не е България. В София заплатите са от два до три пъти в сравнение с провинцията. Тука в провинцията един работник взима 600 лв. месечна заплата се счита, че е нормално. Инженерите на средните фирми взимат около 1000 лева като в София за тези пари не можеш да накараш никой да работи. Вярно е, че животът в София е по-скъп, но в София все пак е работеща икономика и държавни институции, а тука е…

И: - Да се върнем пак към мините и 90-те.

Р: - Да, мините на ниво 90-та година беше едно добро предприятие, изградено, структурирано. Работеха четири мини с около 4 800 човека работници от тях.

И: - Основно от Димитровград?

Р: - На 70% бяха от Димитровград, другите бяха от околните села, включително и от Кърджали сме карали работници. Тя е тежка професия и не всеки се хваща да работи. Но беше добре организирано, с пълно социално осигуряване на хората и условия на труд. С редовно плащане на заплати, с почивни станции, медицинско обслужване, безплатна храна в столовете на работниците. За съжаление някой реши 2000 година, че мините…още преди това беше почнал процеса на проучване, защо мините са неефективни. Около 12 човека от Запада – английски специалисти, немски специалисти, даже и аз се водих в тази група. Няма да разказвам за обследването какво представляваше. Крайното им заключение беше, че мините са неефективни и то за подземните. Ситуацията беше такава към този момент. Макар че, строителството на една подземна мина е в порядъка на 20 години. Една инвестиция, която има бавна възвращаемост и осигурява енергийна възвращаемост на държавата. Към настоящия момент цената на горивата е такава, че тези мини са ефективни. Дават малка печалба. Това не е първото сътресение в подземните мини. През социализма също се е говорило за ограничаване на добива, закриване на мини понеже нахлуват по-евтини горива, въглища от Русия…Съветския съюз петрол на ниски цени и тогава държавата ги е субсидирала. И така…когато аз станах директор започнах да се занимавам с икономика, не само с техническата част. Действително държавата трябваше да доплаща 40 % като субсидия за производството на въглища, за да могат да съществуват мините. Какво се случва обаче? Значи тя не плаща 40 % субсидия, за да могат мините да се разплащат с държавата – данъци, социални осигуровки просто държавата привежда чистата сума за заплати и нищо друго. И така…от началото на демокрацията до 2000-та година те натрупаха един куп борчове. Но главният виновник за това е държавата, макар че държавата сми всички ние т.е. държавата сама си ликвидира подземните мини.

И: - Защото се оттегли от субсидиране?

Р: -  Да, от субсидирането.

И: - А не беше ли поставен въпросът така: „ето ние сега започваме една пазарна икономика, вие сте свободни на пазара и бъдете конкурентно способни. Търсете си пазари…

Р: - Природните дадености са такива, че тука са нискокалорични въглищата и тези въглища стават само за централата в Димитровград, тогава имаше и стара загорският завод за торове и той консумира такива въглища и котлите са направени за такива въглища. Тези въглища могат да се ползват в Марица-Изток, в централите, но те си имат собствено производство. А Марица-Изток въглищата са два пъти по-евтини като себестойност. И тогава държавата реши да ги ликвидира. Голям социален проблем за едни малък град – за 5000 човека да се хранят, това са семейства близо 20 000 човека…

И: - Наведнъж ли бяха уволнени?

Р: - Не. Значи тя първо затвори двете мини като ги вкара в ликвидация, аз вече не бях…, но имах информация. Остана известна част от хората, които да вадят активи. Машини от вътре, в мините не може всичко да се извади т.е. вкараха ги в процес на ликвидация…целта е тези активи като бъдат извадени под земята, машини и оборудване това да бъде продадено, заедно със сградения фонд и да се върнат дълговете на мините – към държава, към частни кредитори. Значи твърдя на 100%, че към днешният момент тези мини щяха да бъдат ефективни и щяха да формират една малка печалба от 3 до 5%. Да оставим печалбата, другият проблем, социалният, който е никой не мисли за него. Това са 5 000 човека.

И: - На местно ниво тук не се ли съпротивляваха и Общински съвет и местна власт…

Р: - Значи правени са опити, срещи в министерството, но то държавно предприятие, решава го Министерски съвет и никой друг.

И: - А нямаше ли някакво силно лоби, което по някакъв начин да противодейства?

Р: - Не, значи в България се ликвидира целят подземен въгледобив. Не само в Димитровград и в Перник и в Бобов дол. Там има само една мина остана на Ковашки и тя едва крета. Едвам крета. Просто ножът беше замахнат и успяхме благодарение тука на лобито да отложим ликвидацията две години като бях директор. Аз не казвам, че е само моя заслугата, но чрез лоби…значи имах колеги, които бяха на много високи постове, известни личности в политическото пространство, които успяха да ни изкарат от първият списък за ликвидация, вкараха друга мина за ликвидация и нас ни спасиха поради социалния проблем. Но това беше една временна мярка, която издържа три години след което удариха ножа на подземните мини тука.

И: - А какво се случи с всички тези работници?

Р: - Ами част от тях се пенсионираха, тъй като тогава първа категория работници при 12 и половина години трудов стаж имаха право на пенсия. Те разбира се, са работили, защото един човек, който е на 50 години и е бил само миньор няма какво друго да работи и се пенсионираха. Друга част на борсата и това е общо взето. Всеки си търси препитание под слънцето. Значи това се случи с мините в Димитровград, което долу-горе държеше половината икономика на града. При другите държавни предприятия…Първо ще говоря за държавните предприятия и след това щи мина към общинските, щото в Димитровград са водещи държавните предприятия. Те вадеха хляба на димитровградчани. Другото предприятие „Вулкан” беше преподадено на едни испанци, циментовия завод, прекрасен завод, който след това го препродаде на едни италиански инвеститори, които го …държат в момента „Девня-цимент”. Вложиха пари, вложиха пари в циментовия завод, обезпрашителни инсталации, около 8 милиона лева по моя информация. Съкратиха доста персонал, но в момента във „Вулкан” пряко в производството работят не повече от 100 човека. А „Вулкан” пред 1990-та година беше 1300 човека завод. Производството в циментовия завод да кажем ако по времето на социализма е бил около 800 000 тона на година, говоря по памет сега в най-добрите нови времена е стигал 300 000 тона, не знам за миналата година дали е стигал и 100 000 тона. Главната причина е, че липсва пазар за цимент. Понеже строителството се срина за две години и консумацията на цимент е силно ограничена. Не се знае каква ще бъде съдбата на и този завод, тъй като разни слухове се чуват. Мокрото производство е спряно, остава само сухото т.е. карат клинкер от Девня и тука го трошат с варовик и правят цимент и други съставки и друго струва този процес. И остана едно предприятие „Неохим”, което направи една сравнително добра приватизация работническо-мениджърска приватизация.

И: - Коя година?

Р: - Страхувам се да не сбъркам цифрата…

И: - Тогава по времето на кое правителство? Така по-лесно се помни. 

Р: -  По времето на Иван Костов, значи около 2000-та година. Той е един добър завод, който все още работи, но също е със свит капацитет. „Неохим” по времето на стария строй, да го кажем така, беше към 4300 човека. В момента в „Неохим” работят 700-800 човека. Този завод беше примамлив за приватизация понеже някъде към 1987-1988 година му направиха една генерална реконструкция и пуснаха нови мощности. И беше една примамлива хапка за бърза приватизация. Попадна в добри ръце. Това са все местни кадри като технически персонал. Аз не ги знам кои са собствениците, само единият собственик познавам дали той изцяло държи контролния пакет, но това не е най-важно. Успяха да го задържат завода с едно добро производство и с добри заплати, но са 7-800 човека. Това е общо взето. А имаше един ПЕК – това е полиестерния комбинат с японско оборудване изцяло. В който работиха около 1500 жени т.е. женската работна ръка беше обрана от този завод. За времето си той беше много модерен, една прекрасна японска технология за синтетични коприни и т.н. А…по времето на Александър Божков беше премиер държавата го продаде като го вкараха в ликвидация. Значи не го приватизира, а го вкара в ликвидация и активите от ликвидация ги продаде на един турчин, на една турска фирма. Същевременно, което е трагично и тука вече го свързвам с прехода се появи един много добър инвеститор. Значи имам я тази информация, защото аз бях общински съветник…

И: - Коя година сте били общински съветник ?

Р: - Ами аз четири мандата изкарах. От 1991 година до преди 5-6 години. По четири години са и може да ги сметнете. До 2006-7-ма година някъде. И което беше интересен момент, необясним, защо при наличие на добър инвеститор какъвто е Миролио, една италианска фирма, която държи 10% от пазара на тъкани в Европа. Той искаше да го купи завода. Някой от държавата, от Министерски съвет реши да го ликвидира и да го продаде на турска фирма като ликвидирани активи. Същевременно Миролио идва тук в Димитровград, среща се с общинските власти. Тука има община интересуваше се положително. Интересуваше се от комуникации… от т. нар. логистика на предприятието да употребим модерната дума – пътища, захранване, водоснабдяване, пречистване и т.н.  Всичко го имаше заводът, той беше с много добра технология, вече го казах. И той беше готов да го закупи чрез приватизация и кандидатства, обаче някой реши там от Министерски съвет да не му го продаде. Аз по горните етажи не мога да давам оценки, защото човек трябва да е в пулса на нещата.

И: -  Добре, а вие на местно ниво не можахте ли да противодействате на някакъв начин?

Р: - Не. Това е държавно предприятие. Тя общината си дава становище, че дава съгласие. Ние имахме дотолкова точки, че трябваше да им продадем един паркинг допълнително пред самия ПЕК. Той искаше още пет декара. Трябвало му не мога да кажа за какво на Миролио. И ние тука понеже… в онези луди времена, когато бяхме толкова разделени на сини, червени, зелени и всякакви…значи аз съм от БСП-то и бяхме готови тия пет декара да ги подадем Общината. Обаче сините бяха толкова увредени мозъчно в този момент не обвиниха едва ли не, че ние на Миролио сме някакви агенти, че комисионни вземаме… изобщо едни такива глупости. Миролио е една грамадна фирма и ще допре до някакви си общински съветници. Стана един скандал една сесия и не му продадохме петте декара. Не можахме да го вземем решението, което е една глупава постъпка и сега като го коментираме с колегите си разбират, че са сбъркали жестоко, защото Миролио тука се махна, отиде в Сливен и направи една хубава мощност. Отиде в Софийско, към Нови хан и направи пак едно предприятие към 400 човека, т.е. той си изпълни производствената програма и има към 1000 работници и то предимно женска ръка, която по-трудно си намира работа. А ние бяхме първите, на които искаше да купи завода. Искам да кажа как политиката, особено в онези луди времена пречеше за нормална приватизация на активите, които социализмът остави.

И: - Това ли е проблемът на прехода?

Р: -  Това е единият от проблемите на прехода и може би най-главният. Че смяната на собствеността то тава е революцията. Това сега дето го говорят дъра-бъра…революции, идеологии това в случая не е най-важното. Истинската революция е сменянето на собствеността. Това е било и по 9 септември, разбира се, в много по-малки размери с изключение на земята, щото тогава в България какво е имало. Нямало е язовири, нямало е фабрики. Когато вземаш една собственост, айде да кажем при стария строй имало е хора, които са вярвали в тая идея. Стояли са като Гюро Михайлов в тия предприятия и заводи и са построили индустрията… индустриализацията на България срещу нищожно заплащане по чисто идеалистични и идеологически причини. Това обаче сега не се случи. Сега собствеността попада в частни ръце, мога да кажа в най-лошия вариант. Обикновено на 70 % от тази собственост говоря в държавата като цяло попада първо в някакви измислени фирми, които нямат парите да ги развиват тези предприятия и те ги държат с цел препродажба. Докато се намери някой истински собственик, от който те да спечелят и евентуално той да ги пусне в работа. Но те бездействат тия предприятия седем-осем години след което рухват изцяло.

И: -  Т.е. смятате че, беше създаден грешен икономически механизъм…

Р: -  Точно така

И: - …на смяна на собствеността.  

Р: - Собствеността… Голямата ни грешка в България е, че много бързо сменихме собствеността. Трябваше да има един преходен период… Държавата се оттегли изцяло от този процес. Пусна го ей така на свободния пазар каквото стане да се оправи.

И: - Е не се е оттеглила изцяло все пак е имала някакво влияние…

Р: -  Тя има, но все пак нейната заслуга е била нищожна. Тя тоя процес е трябвало да го наблюдава, да търси истинския инвеститор, който е проверен на световния пазар, парите в банки, банкови гаранции. Приватизационните сделки с ясни задачи: „Това предприятие да се развива в определен период”. Ти не го ли развиеш, не вложиш ли парите държавата си го прибира обратно и се приключва. Това не се прави. Той този следприватизационен контрол беше само на хартия, той никой не го спазваше. Той заявява аз ще го развия, толкова милиона инвестиции…дрън-дрън. Нещо не се правеше. То това е…те за това…тия милиарди, 100 милиарда ли ги смятаха активи на България изведнъж изчезнаха. Останаха реално продадени за два-три милиарда стока. Това е за мене на 100%, просто собствеността попадна в неподходящи ръце. И там вариантите бяха два или да се препродаде на други фирми, които имат нужните пари и кадри да ги развиват или да го експлоатира колкото може и неплащане на заплати, неплащане на контрагенти, с които работи и накрая да го вкара в ликвидация, да обере материали и консумативи да го продаде и това е, някой лев да остане за тези собственици. За съжаление по тази схема рухна цялата промишленост в България.

И: - А как функционира сега градът, защото без икономика…

Р: - Значи градът функционира с много ограничени размери. Има един завод, който се казва „Неохим” там работят около 800 човека. Има един „Вулкан” който са около 100 човека има ремонтни фирми, може би около 300-400 човека са ангажирани в тях. Има малки шивашки фирми.

И: - Те къде пласират продукцията или работят за определени компании?

Р: -  Значи те са най-различни. Част от тази продукция се продава на димитровградския пазар. Други работят като подизпълнители на определени фирми. Оцеляват, но това са кърпежи.

И: - А тук голям гръцки инвеститор аз не чух до сега, защото границата е близо и преди Гърция да влезе в тази рецесия, в която се намира сега беше стабилен инвеститор.

Р: - В интерес на истината големи гръцки инвестиции тук, в Хасковска област са съвсем малко. Има турски инвестиции във Хасково, специално. Те бяха насочени към строителството , към превозите, те по принцип…

И: - Аз разбрах, че автобусните линии се дължат основно от турски фирми.

Р: - Да, всички линии, който са за навън се дължат от турски фирми.

И: - Защото, ако се прави някаква съвременна икономическа картина на България всички казват, че Южна България е по-добре от Северна, нали да не говорим за Северозападна където са съвсем зле нещата. И това се дължи на Гърция и на Турция по някакъв начин, които вливат някакви пари в местната икономика, но пък ето тука в Димитровград…

Р: - Не, ние нямаме нито гръцки, нито турски капитали. Поне аз не знам да има такова нещо, или ако има са в малки мащаби. Общо взето това е за държавната промишленост. Що се отнася до общинската промишленост. Значи там процеса на приватизация тръгна и главната причина е средства на общината недостигаха. Бюджета, който се сформираше не стигаше за издръжката на персонала. Те по едно време в общинския бюджет бяха и училища и болници. Всичко беше натрупано в кметството. След това тя държавата си го отдели и факторите минават през общината, но тя си осигуряваше субсидията за училища. Имаше един момент, където всичко това беше заложено в общинския бюджет. Значи градът оцеля в тези си размери, това е мога да кажа благодарение на пазара, на около 30%  това, което го казвам. Главната причина е, че тука и преди 1990г. си имаше огромен пазар. Но след 1990г. тоя народ като остана без работа хукна с куфарната търговия къде до Турция, къде до Гърция, къде до Сърбия. Тази стока се продаваше на пазара. А тогава и доста руснаци имаше, идваха, имаше цял квартал руски. Руснаците и те продавах стока.

И: - Китайците са мощна сила, която навлизат…

Р: -  Има, но това не беше онова чудо, оная лудост, която…има тука някъде към 15-20 китайски търговци предимно на дрехи и на обувки…Но от 22 милиона от бюджета за издръжка на общината, пазара някъде от около 4 – 4,5 милиона лева дава като чист приход. И благодарение на тази постоянна величина общината успя да издържи и да се запази като инфраструктура – пътища, хигиена, което другите градове и това не можаха да го направят. Това е долу-горе 25% и това си е доста. Аз говоря за официален приход за общината, друг е въпросът какво е можело да влиза. Пазарът си е една стихия и невинаги може данъчните да я хванат. То същата работа е и на Илиянци, да не мислите, че е нещо различно. Още тогава този пазар беше огромен, Илиянци беше в по-малки мащаби, щом от Илиянци идваха тук да купуват стоки. И в София имаше по-заможни фирми, които купуваха цялата продукция. То така се разви и шивашката промишленост в града.

И: - А сега кризата отразява ли се по някакъв начин на пазара?

Р: - Кризата се отразява на пазара и се чувства във всеки един от нас. Как се чувства? Най-вече за фирмите това е липсата на оборотни средства, банките не предоставят кредити, банките станаха много внимателни. Искат да заложиш огромни активи за една нищожна сума. Искаш да вземеш 100 000 лева кредит. Примерно казвам. Те ти искат обезпечение от 500 000 лева. А това не всеки може да си го позволи.

И: - А когато беше масовият фалит на банки през 90-те години тук на местно ниво отразили се по някакъв начин?

Р: - Фалита на банките най-вече се отрази на хората и върху фирмите, които загубиха част от парите си. Някой и спечелиха обаче, от тая цялата работа. Тези, които имаха информация, че трябва да вземат кредити, които няма да ги обслужват след това те спечелиха.

И: - А те от къде имаха тази информация?

Р: - Ами от техните централи. Централите на банките, те знаеха, че дават необезпечени кредити. Даже кредитите ги даваха на коляно. На коляно ги дават. Един кредит се уреждаше за половин час. Какво значи това? Сега един кредит се урежда по един месец и това, ако банката те познава като надежден.

И: - А защо това се случи изведнъж?

Р: - За мен това беше схема на определени политически сили и на едрия капитал. За мен това е голямата истина. Да се натрупат огромни задължения през кредитите, след което да няма вариант, освен да се извърши обмяна на парите, което и стана. Същевременно тези банки, които станаха в ликвидация, за да вземат нещо те си сконтираха дълговете. Да кажем вземал си 100 лв. и този който ликвидира банката казва „Виж какво, дай 30 лв. и да приключваме работата”. (Смее се). Разбираш ли, за какво става дума. А този, който е вземал тези пари, той е работил с тези пари. И фактически той 60 лв. е спечелил от тази схема. За мен това беше чисто замислена операция на крупния бизнес в България, на определени икономически сили и вътрешни и външни с цел да стопят спестяванията на хората, което и стана.

И: -  Добре, ама стопявайки спестяванията на хората те така убиват покупателната им способност и свиват вътрешния пазар.

Р: -  Това беше див капитализъм. (смее се) Айде да употребим Маркс. Той си е актуален и днес. Той това не го вълнува. Той го вълнува днеска вкарал един и трябва да изкара пет. Само че, в България искат срещу един да изкарат 100 лева примерно казано. Да формират 100% печалба. Тогава имаше…аз съм говорил с хора, които направиха някой лев и викаха „Ей, бяха луди времена.” Защо луди? Викат: „Ти разбираш ли, (подавал някакви платове някъде) 300% печалба.” Викам: „Ама ти сериозно ли?” „Да!” И ми обяснява как. То си е съвсем законно. В някакво предприятие лежат някакви платчета Той отива и го купува за една мизерна сума и отива и го продава в Турция И вика: „Тогава тръгнахме да правим парите и разбрахме какво е пари.”  Това е една луда работа. И по същия начин, тези управляващи по неофициален начин икономически групировки допуснаха да се дадат необезпечени кредити.

И: -  А кой ги създаде тези икономически групировки? Как изведнъж от 90-та когато всички имат долу-горе еднакви възможности и всички са на заплата през 1992 година вече имаше Г-13 и хора, които заявяваха, че са милионери?

Р: - Значи аз не мога да кажа, че е имало куфарно прераздаване, поне в Димитровград нямам такава информация, ако е имало, то това е било на много високо ниво. Няма такава официална информация според мен.

И: - То официално няма, но има митология, която хората все по-силно си я затвърждават и вярват в нея.  И вие като човек на местно ниво сте се информирали, но все пак възможно ли е да се раздават някакви куфарчета?

Р: - За мен това не може да стане. Ако има някакви пари, които са източени от държавата това е, чрез външнотърговските дружества, които бяха създадени с Указ № 56 навънка. Там действително има възможност да се източат определени пари, които държавата фактически загуби контрол върху тях. То имаше много такива предприятия. И в Австрия и в Германия, машиностроителни, ковашки цехове, предприятия, доста добра дейност развиваха. Там е напълно възможно да се източат предприятията. Но тука в България основно стана с приватизацията стана натрупването на капитала. И тази схема, която ви казах с източването на банки, сконтиране за задължения…Някои хора, дето се казва с ликвидация на банките станаха милионери. Другото е чрез приватизация. И третото е чрез продажба на тези предприятия. Това е истината за нещата.

И: -  Много се говори, че преходът е бил програмиран още преди да започне, някъде някакви хора са се събрали…

Р: -  Значи аз съм ги чувал. Аз нямам такава информация на това ниско ниво. На мен не са ми предлагали никакви пари. Още повече, че бях и директор на мини и общински съветник и не съм чул някой в града да са му предлагани пари. Това ако някъде го е имало, го е имал в София по високите етажи и за много ограничен кръг от хора. Но даже и да са били раздадени сто милиона долара кой кой е какво от това.     

И: -  Става въпрос, че вече когато през 1984-та година се е видяло, че икономиката, такава каквато е зададена като планова, нали не може да функционира…

Р: -  Така е…

И: - Някъде се е започнало да се прегрупират някакви интереси…

Р: -  Не, то тогава беше Указ № 56, който…

И: -  Той Указа е от първи януари 1989г., ако не се лъжа…

Р: -  Значи, той тогава започват фактически да се развързват нещата. Ей тука на база на този Указ беше изградено едно предприятие за алуминиеви щори, което по този указ беше създадено. То беше нещо лудо, то в България нямаше алуминиеви щори по времето на социализма. С връзки ходихме да ги купуваме. Холандска технология, добре работеше това предприятие, но…там собствениците имаха въз…те не са собственици, ми директорите контактуваха с Русия, вкарваха алуминий. С този алуминий с една част правиха щори, една част заминаваше реекспорт за Италия. Сега аз предполагам, че там са били забъркани и руски интереси и някакви техни групировки, но това е само предположение, щото собствениците на това предприятие след това много бързо забогатяха и за съжаление фалираха. Те натрупаха и голяма собственост – общинска. Почнаха да изкупуват общинска собственост в Димитровград, Хасково чрез агенцията по приватизацията, но не можаха да удържат фронта, пазарния и загинаха общо взето. Значи общинската собственост каква и беше съдбата? Имахме няколко общински предприятия. Комунално-битово стопанство беше едното, което беше като общинска фирма. Хлебозаводът и той беше общинска фирма. Търговия на едро и дребно, които общината ги приватизира. Създаде си собствена Агенция по приватизация. Значи втората агенция по приватизация след софийската. И благодарение на тази Агенция и засиленият общински контрол приватизацията мина нормално. Общината си взема парите за тези предприятия, които продаде. Тези предприятия работеха в намалени размери и все още съществуват. Общо взето това е. Другото общината поради липса на пари разпродаде много общински обекти, които имаше като собственост. Жилища, магазини – това го продаде и това е онези гладни години след 90-та година успя да акумулира пари при приватизацията, с която си обезпечи съществуването. Сега нещата са много по-добре, в сравнение които бяха около 1990 – 1997-8 година.

И: -  Кога започна нормализирането?

Р: -  Като че ли започна да се нормализира по времето на Царя. Аз не мога да кажа дали царското правителство беше най-доброто като вариант. Но като че ли по негово време почна една стабилизация, общинските бюджети се стабилизираха, държавата имаше повече пари и даваха повече пари като субсидии за издръжка. След това и при следващото правителство след Царя беше пак нормално. Сега има лек спад, гледам, че бюджетите на общините ги намалят с 10%, но имаме информация, че нещата отиват към нормализиране, поне това гледаме от телевизията.

И: - А тук по европейски проекти общината изпълнява ли поръчки?

Р: - Да, работи се усилено по такива проекти. Има цял отдел, които работи в общината. Благодарение на тези проекти всички училища чрез съфинансиране, училища, болница бяха им направени топлоизолация, ремонт и модернизация. Освен това други неща…доста голяма сума, някъде около 20 милиона лева, по памет цитирам цифрата за 3-5 години. Фактически по тези проекти се работи от 7-8 години не повече. Общо взето това мога да ви кажа.

И: - Да се върнем към политическия аспект на промените. Вие когато станахте общински съветник бяхте ли член на БСП?

Р: - Да, и продължавам са съм.

И: - А какво ще ми кажете да първоначалната еуфория на промените, митингите, които бяха, предизборни противоборства, които бяха много характерни за началото. Какво си спомняте?

Р: -  Аз не съм очаквал че, токова бързо обществото ще се разслои по политически причини. При старият строй смятахме, че всички сме долу-горе еднакво. Всички вярвахме донякъде в социализма, някой повече, някой по-малко И изведнъж сривът 1990-1991 година раздели хората на един куп партии, включително се изпокараха роднини, братя и сестри, бащи и майки. Това си е една малка семейна трагедия. Тогава се правиха едни бурни митинги, със свещи. Това което ставаше в София, ставаше и в града, но с по-малки мащаби. Подмениха се ръководните кадри във всички предприятия.

И: - А по-какъв начин бяха подменени? На мен това ми е интересно? Защото до колкото разбрах СДС никога не е печелило избори?

Р: - Никога.

И: -  А все пак подмяната как става?

Р: -  Значи това бяха държавни предприятия и като се смени правителството се сменят и ръководителите на държавните предприятия.

И: -  Тава честа практика ли беше? При смяната на всяко правителство в началото на 90-те?

Р: - Да.

И: - Те тогава правителствата са през две години…

Р: -  Да. Това си е редовна практика включително и сега. Всяко едно правителство идва и подменя…то сега вече няма какво, защото те предприятията са частни, но в държавната и общинска администрация 90% от хората се махат.

И: - Добре, тази честа смяна на кадрите така да кажем е…(прекъсва ме).

Р: - Трагична. От това по-голяма глупост едва ли има по белия свят. Нормално е, при една такава смяна на правителствата да се смени и ръководният екип. Има такава практика в доста държави, макар че не е задължително. Това да кажем, го възприемаме нормално. Но те подменят до младши експерти хората (смее се). И в края на краищата един човек на административна работа той не може да опознае нормативната база за една-две години. Трябва да поработи три-четири години, ако има желание да го изучи. Аз ще Ви дам пример без да цитирам имена. В общината главният инженер се пенсионира и не могат да намерят подходящ човек. Поканват няколко строителни инженери, но в края на краищата прибират отново пенсионерката, за да може да свърши работа. Искам да кажа, че един такъв администратор се изгражда много бавно. И тя ми казва: „Аз като отидох, ти не си виждал бюро натрупано с папки. Цялото бюро, около метър и половина папка до папка. Наредено за шест месеца, няма кой да реши въпросите. Народът роптае, псува.” То първо е до кадърност, второ е до грамотност и до човек. Дай боже това да се изживей. То лека-полека започна да се изживява. Мога да кажа, че на 80% има нормализиран процес. Все още има малки забежки при смяна на правителството „тия са наши, тия са ваши, тия ще ги изхвърлим”, за съжаление част от нашите хора не стават за тази работа, но се прави това.

И: - Да ми разкажете тук за свалянето на паметника на Георги Димитров. Това е станало 90-та година и сега доста хора съжаляват. Вие тогава сте били в управата на града.

Р: - Аз бях и общински съветник и бях директор по техническото развитие на мините. Моят кабинет точно срещу паметника, на 20 метра.

И: - Как се взе решение да се махне ?

Р: - Значи, под натиска на СДС. Тогава СДС беше на власт, тука се правеха митинги и стачки и Общинският съвет взема едно решение паметникът да бъде демонтиран и монтиран но подходящото место. Едно такова соломоновско решение.

И: - А защо да се демонтира? Пречел е на някого естетически…

Р: - Значи това ставаше основно под натиска на СДС.

И: - Добре, ама нали тук на местно ниво са спечелили социалистите?

Р: - Значи ние имахме на-много съветници, но там имаше група на СДС, имаше на БЗНС, имаше независим и те успяха всички те да се обединят срещу БСП и по този начин надделяха. Освен това имаше двама от БСП, които също гласуваха въздържали се и така решението мина.

И: -  И какво се случи с паметника?

Р: -  След което решиха да демонтират паметника. Докараха едни такива чукачки, обаче те…неграмотна работа. В един мартенски ден си спомням, че го демонтираха.

И: - Коя година?

Р: -  Трудно ми е да Ви кажа. Това е било или 1991 г. или 1992 г. Някъде в този период съм сигурен че е. Събрани БСП представителите и най-вече възрастното поколение, които имат носталгични настроения. Живи вериги срещу демонтирането на паметника. Хората лягат на снега. Една киша беше си спомням. В края на краищата докараха едни машини…почти като мавзолея. Мавзолеят го гърмяха няколко пъти и тук неграмотна работа. Той паметникът си има проект, в общината е проектът, който е искал да го разруши по законния, нормален начин първо трябва да прегледа документацията и няма проблем да го премахне за три часа. А те чисто неграмотно, вандалски чукат, праскат той не пада и на втория ден, не, на третият ден успяха да го съборят. Той беше бетониран.

И: - Колко тона тежеше?

Р: -  Като тонаж не повече от 20 тона. Докараха един кран, той не стана, докараха още един кран. Циркъджълъци големи. В края на краищата го хвърлиха в „Зелени площи”. Те му счупиха крака, ръката при демонтажа. Все пак си е паметник на изкуството, защитен са авторски права. И от тогава е проблем монтажът на този паметник, тъй като…даже БСП-то нямаше позиция да остане на това място. Не можаха да сменят името на града…

И: - Това ми е другият въпрос. Как успяхте да запазите името на града? 

Р: - Името на града…имаше големи напъни за смяна на името на града, имаше подписки…

И: - А какво име трябваше да му сложат?

Р: - Ами това е големият проблем, че градът не е имал друго име.  Той е правен от три села, но няма единно име. Те предложиха на Жельо Желев няколко варианта за име – „Тракия”, „Каменец”, аз тези си спомням. Но съветническият екип на Жельо Желев, там имаше няколко историци, които успяха да го убедят, въпреки натиска на СДС-то, ние тука по улиците сменихме имената, но смяната на един град става чрез Указ на президента. Те на ниво културно министерство, Министерски съвет СДС командваше и нямаше проблеми. Обаче Жельо тогава, благодарение на този съветнически екип от интелектуалци го посъветваха да не сменя името и Жельо не издаде Указа. В това отношение Жельо мъдър човек излезе, мъдър човек.

И: - А тук на местно ниво имаше ли брожения?

Р: - Ооо, едните събират подписки и другите събират подписки, телевизии, бълват оплюване, защити. Абе такива местни емоции. Аз сега с времето малко с насмешка гледам на нещата, но тогава бяхме доста съпричастни и емоционално го изживявахме много тежко. Но смятам, че правилно са постъпили да не се сменя едно име. Все пак Димитровград си е символ на България, кой каквото ще да приказва, свързан с една епоха, един строй. В края на краищата това е една от малкото популярни европейски личности, която я познават в Европа за времето си. И сега дай да си задраскаме историята си, ние българите имаме едно невероятно качество, че построим нещо до някъде, сриваме го и после започваме пак отново да го изграждаме. Така и смяната на собствеността, така и културно наследство. Докато тези държави, които са…не само Западна Европа, но и средна Европа има традиции и това, което е съградено не се унищожава. Ти може да му смениш собствеността, нови собственици да му докараш, но трябва да остане и да се развива. Та това общо взето мога да ви кажа.

И: - А как виждате развитието на Димитровград, за да направим едно заключение?

Р: - Димитровград, за съжаление, като население се е свил много. Той беше един от големите не областни градове. Той имаше население 58 000 човека, което беше даже повече от някой областни като Разград, и като Монтана и като Видин. В момента градът е около 41 000, това е официална статистика, но никой не знае дали живеят толкова или са по-малко, тъй като има хора, които живеят навънка и само жителството е останало. Това е голям процент от населението. Щом тази година са приели 400 деца в първи клас, а моят син, когато учеше, той вече е на 31 години бяха към 3600 деца в първи клас. Можете ли да си представите за какво свиване на населението. Демографският процес мога да кажа, че е най-трагичния в България. Но причините са много, не са само икономически. То е просто народопсихология, няма раждаемост, не искат деца да ги раждат, той този процес беше почнал през социализма още – ниска раждаемост. А пък особено в тези кризисни времена се разрасна много. Масово няма бракове, не ги официализират, деца не се създават, не се гледат.

И: - А виждате ли някакво положително развитие?

Р: - На този етап не виждам положително развитие за града. По всяка вероятност градът ще съществува в определени мащаби. Ако тука не се намери един инвеститор външен или местен, който да открие един или няколко хиляди работни места градът ще се свие до 35 000 човека и с тази икономика ще може да издържа. Това дето го приказват, че магистралите щели да открият инвестициите то може да открие инвестиции в големите градове донякъде, но тука в малките градове няма да е.

И: - Тук магистралата…

Р: - Тя минава на 2 км от Димитровград, между Димитровград и Хасково. Даже по-близко до Димитровград, но ние и в момента сме си кръстовище без магистрала. Минава този път, който е за Истанбул, върви ей тука на 10 км. ЖП-линиите за Истанбул от тука минават. Влакът от Русе, който върви за Кърджали и Момчилград тука се срещат двете жп-линии. Като логистика градът е много добре поставен, но това не е докарало външни инвестиции в този град, за да създава предприятия и работна ръка.

И: - Последно да ви попитам сега има една тенденция Димитровград да се свързва с  тъй наречената „Пайнер” империя на инженера Митко Димитров и този образ на Димитровград, че едва ли не е меката на поп-фолк музиката, това по някакъв начин това  Вас обижда ли като съзнателен гражданин ?

Р: -  Да. Аз просто тази музика не я уважавам, някой път в кръчмата ми я пускат и ме дразнят силно. За съжаление, интелектуалното ниво страшно падна в провинцията и не само в Димитровград. Аз гледам и в Хасково е същото. Със спада на нивото на образованието този субкултурен продукт излезе на преден план. Даже гледам сега нали има юбилейни концерти на Лили Иванова, на Георги Христов и на младата генерация певци и викам на съпругата: „Жена, гледай какви хубави естрадни песни сме имали”. Мелодия, текстове, даже тогава не сме ги оценявали, казвам ви го честно. То можеш да я изпееш, текста е прекрасен докато сега са някакви пошлости, които… аз думи нямам. Не знам това как ще се изживее. За това няма рецепта, може би еволюция, знам ли. Ще чакаме да се оправят нещата. (смее се).

И: - Благодаря за разговора. Бяхте много изчерпателен.

Р: - Дано да съм Ви бил полезен.

 


[1] Пенко Ганев, род. 1949 г., висше инженерно образование, бивш началник на „Марбас”, дългогодишен общински съветник в Димитровград

AttachmentРазмер
Intervyu_P_Ganev_Petya_Vasileva_Grueva_Dimitrovgrad_03_10_2012.doc119.5 KB