ИНТЕРВЮ НА ВИКТОРИЯ МИТРОВА С ПЛАМЕН ТОДОРОВ[1], ДУЛОВО, 11. 2012 г.

 

-Какво за Вас е най-важното от последните 20 години на ХХ век?

-Работех със секретаря по икономическите въпроси, преди това бях заместник-директор, след това директор на Полимерстрой, след това заместник-кмет. Аз съм от русенския край, завърших ВИМЕС (Висшия институт по машиностроене и селско стопанство) и останах там да работя; 79-та година дойдох в Дулово, направих си къща и останах да живея тук, направих си и фирма от 20 години, която е като малък месокомбинат; цикъла е затворен, колим свине, агнета, телета, овце и преработваме месото или го продаваме във вид на трупно месо; правим месопреработка и  произвеждаме салами и деликатеси. Работим за вътрешния пазар, снабдяваме Дулово, зареждаме Добрич, Разград, Русе и от време на време Силистра.

-Как се казва фирмата?

-Дулово – Алф ООД, занимаваме се и с металообработка, това е по моята специалност, аз съм инженер. Първо започнахме с металообработка, произвеждахме ремаркета за леки автомобили, огнеопорни каси и др. и след това, случайно попаднахме на този бизнес, подкарахме го веднъж и няма спиране, аз не обичам нещата да ги оставям донякъде. По едно време заедно с няколко човека стопанисвахме и една мандра, но като започнаха предприсъединителните програми към Европейския съюз и трябваше да се наливат милиони в тези предприятия, прецених, че няма как да теглим кредити и за мандра, и за кланица, и да строим, и да ги правим модерни и затова се отказахме от мандрата.

-Да започнем хронологично, след като завършихте в Русе образованието си, с какво започнахте да се занимавате?

-В Русе работих около година и половина, при защитата на дипломната работа ми предложиха да остана да работя там и аз се съгласих за известно време, може би ако бях останал досега, щях да имам научна степен, но тогава бях млад, парите не ми достигаха и тук ми осигуриха доста по-добри условия за живот. Сега, като гледам как лесно раздават, и по-точно продават дипломите, не се знае какво точно щеше да е, ако и аз бях взел, но то е въпрос на характер, а и на много неща. Като гледам как раздават дипломите и с какви познания излизат хората, не ми е ясно кой ще движи икономиката в страната.

Няколко месеца преди да дойда в Дулово, беше изградено предприятието Полимерстрой, което тогава ползваше една стара сграда. На времето беше към Комитета за научен и технически прогрес; беше пионер в изработването на полиетиленови оранжерии и сгради, търсеха кадри. Един мой приятел се сетил за мен, той сега ми е и съдружник във фирмата. Тогавашния директор на Полимерстрой дойде лично при мен, предложи ми по-изгодни условия за условията за работа и реших, че е по-добре да отида в Дулово, от колкото да остана в Русе. Дойдох в Дулово и първите няколко години бях технически ръководител в Полимерстрой, но всъщност длъжността имаше ранг на заместник-директор. Директорът беше много хубав човек, ние бяхме няколко млади специалисти, имаше търпението, изчака ни да навлезем в производството, да усвоим материята, да се оформим като личности, никога не ми се е карал, дори и да сгреша; покрай него израснах като личност. После той стана председател на едно АПК, а мен ме направиха директор, тогава каквото кажеше ръководството в София и Дулово, и то основно – партийното ръководство на Дулово. След това бях известно време общественик, но това не беше моето амплоа. Бях заместник-кмет, а по-късно и секретар по икономиката.

-Тогава как функционираше Полимерстрой?

-Перфектно! Усвоявахме пазари, докато хората се научат какви са нашите оранжерии и сгради; обслужвахме седем окръга, шест бяха на територията на България, които обслужваха цялата страна, нашето предприятие беше с най-голям периметър на действие – седем окръга; в продължение на 4-5 години Полимерстрой беше предприятие първенец. Работата беше интересна, защото имахме обекти на различни места в страната, свързана с много пътувания и с много контакти. Случваше се другите предприятия да не могат да обслужват своите региони; например, ние сме правили оранжерии за ягоди в Кюстендил правехме складове за манипулиране на ябълки и др. Общо взето имахме обекти в цяла България, предприятието започна работата си с 70-80 човека, когато аз го напуснах беше от порядъка на 250 човека.

-Защо напуснахте предприятието?

-В смисъл ме издигат, тогава така беше, предложат ти и не можеш да откажеш, такива бяха времената. Вие сте млади хора, не знам как ги усещате нещата, но сега как се говори за Държавна сигурност: този бил доносник, онзи не знам какво, най-вероятно е имало и доносници, но тогава да ти предложат да сътрудничиш на Държавна сигурност и да откажеш, това е катастрофа за теб като личност. А и не само това, ние така бяхме възпитани, така ни поднасяха информацията, че всичко това се прави за държавата, за родината, как ще откажеш да служиш на родината, на държавата, в която си се родил. Близо една година бях заместник-кмет, след това две-три години бях секретар по икономиката, и след това близо половин година отново заместник кмет, и след това реших, че нямам място там,  напуснах и направих фирмата.

-Точно  този период, когато сте бил заместник-кмет беше изпъстрен с доста политически събития. Какво си спомняте от тогава?

- Дори и когато бях в общинския комитет на партията, не съм се чувствал като политик, това ми е слаба страна и не мога да давам някакви политически оценки, защото аз отидох там преди всичко като инженер и затова се занимавах с икономиката. Аз се занимавах с предприятията, със селското стопанство, с търговията, а политиката, тя си беше политиката на партията. Каквото каже партията, това става. По мое време започна голямото разширение на машиностроителния завод. Имаше един такъв период, особено когато бях директор, след това заместник-кмет, в който общината беше в голям подем в икономиката. През първите години като дойдох, започна и изграждането на шивашкото предприятие “Димитър Дончев”, сега “Калиопа”, то се намира близо до машиностроителния завод. В шивашкото предприятия постъпиха на работа двама млади икономисти, завършили в Силистра, единия беше дуловски зет, които много бързо развиха това предприятие и то започна производството на модерни облекла, които се търсеха в цяла България. И много бързо това предприятие от 200 човека, стана с 1 600, отвори цехове в почти всички села, даже имаше села и с по два цеха, работа ръка все не достигаше, а и по този начин не беше трудно да живееш на село, автобуси вървяха от селата до града, през един-два часа. В машиностроителния завод започнаха да усвояват силажокомбайн, който го взеха от производството на комбинат “Георги Димитров” в Русе. Много бързо се отвориха цехове, които започнаха да произвеждат различни детайли и беше започнало да се развива едно фантастично производство. Правеха се оперативки на много високо ниво, Андрей Луканов е идвал да присъства на оперативките, Георги Пирински. Цялата програма на завода беше обвързана с вноса на нефт и нефтени продукти от Съюза. Тук се пращаха и се товареха силажокомбайни всеки ден на шлепове и пътуваха за Съветския съюз, а от там на правителствено ниво бяха обвързани нещата с горивото. В този голям завод хората много бързо станаха и специалисти, но за съжаление всяко нещо си има своя край и той бързо дойде. Това нещо се движеше на държано ниво; възможно е сега в определени кооперативи да имат нужда от 10 силажокомбайна, но да се надяваме и да очакваме, че някой кооператив ще дойде в България, да си поръча десет бройки, това няма да стане. Този завод определено имаше своето бъдеще, но тя, държавата, всичко разтури и всичко уби.

-Нямаше ли кой да потърси нови пазари?

-Те и да ги търсиш, тези пазари вече се бяха разпаднали. Онези големи търговски организации, които заявяваха със стотици, с хиляди бройки, се разпаднаха и ако искат десет силажокомбайна, например, няма как да намериш производителя, а и не рационално за десет силажокомбайна да дойде някой от Русия да ги заяви и да ги купи; въобще като се разрушиха тези връзки, и предприятията спряха производството. И друго, имаше много стока, която отива там, пък кой ще я плати, никой не плаща, пък ходеше Бобчо Тодоров да събира парите из Грузия, из републиките, не можеш да намериш вече къде е отишла стоката, получи се една такава суматоха.

-Тогава как виждахте промяната, с какви очаквания бяхте?

-Като всички, първата година, година и половина, и аз се обнадеждих, имаше един момент на голямо движение на стоки, бързо се правеха парите, влизаш в магазина – евтино, напр. бутилка уиски съм си позволявал, когато взема заплата, или премия, те се продаваха на определени места, нямаше ги по всички магазини, изведнъж всички дефицитни стоки наводниха магазините – портокали, банани, всичко това, за което си се редил на опашки, сега го има в изобилие. И в един момент си мислиш - брей какво е направил този комунизъм всички тези стоки ги нямаше, пък гледай сега, колко нещо имало. Но на мен малко време ми трябваше, за да разбера, че в този момент държавата се разпада и всичко, което идва, това не е нормално. Всеки си мислеше, че в гаража или в едно фургонче ще си направи едно барче и от това барче ще има пари, то в първите години ставаха пари, но в един момент си помислих, че тези хора после сами ще си пият в това барче, защото през пет метра – барче. Така и стана.

-На по-високо ниво, как станаха промените?

-Малко ми е трудно да кажа, аз не съм толкова навътре в нещата, нито пък имам поглед.

-Какво се чуваше, какво се говореше?

-Аз не вярвам на приказките за тези червени куфарчета, поради тази причина, че това не може да остане скрито, ей така, ще дават едни куфарчета, то все някой ще се похвали, ще се знае кои са ги взели. Друг е въпросът, че определени хора са знаели кога и как ще стане и са теглили едни кредити, вложили са ги където трябва. Те са били подготвени; имало е информация, външно разузнаване или във външнотърговските организации, които са работили. Те имат виждането, че в един момент в България всичко е евтино. Той отива и може да вземе от един завод металите от целия склад, защото там се чудеха как да продават, за да имат пари за заплати. Взимаш ги оттам, продаваш ги на друго място пет пъти по-скъпо. И ето ти на тебе куфарчето с пари! Познанията им бяха големи. Размахът им беше голям. Аз първите години няма да забравя, предложиха ми един дървен материал. Беше дефицит всичко по него време. И го купувам този материал, защото правим ремаркета, и в един момент цената на този материал скочи няколко пъти, но нашето възпитание беше такова, че не мога да си позволя да спечеля от това, купил съм го за два лева, ще го продавам за двеста лева. Тогава и законите при социализма си бяха – трябва някаква обработка да направиш на този материал, трябва да има някаква принадена стойност към това, другото се смяташе за спекула, т.е. незаконно забогатяване, купил си го за два лева, и си отишъл някъде и си го продал за двеста. Говоря, консултирам се с приятели, питам какво да правя, това нещо вече струва пари, и ако го продам дали няма да попадна под ударите на закона, а те законите се меняха много бързо. Пазарна икономика, но всеки по различен начин си я разбира тази пазарна икономика. Спомням си един приятел ме съветваше – направи ги на дъски, на талпи, никой не може да ти каже нищо. Такива бяха времената, тези, които бяхме тук и не сме се занимавали с голямата политика, имахме поне някакви морални задръжки. Имаше хора, купуват десет къщи, има бум на цените, продават ги и печелят.

-През 80-те години тук в района е имало и политически напрежения, свързани с т. нар. възродителен процес. Какво си спомняте?

 -Като всички други и аз ще кажа, че това беше голяма грешка. Чел съм много около тази тема и зная, че за да го извърши този процес бившето ръководство, явно го е  подтиквала външната политика и всички процеси, които са протичали около държавата ни, защото разузнаването е носило, че определени райони в България се заселват с турско население, което се прави с цел, при необходимост, ако се извърши един турски десант, там населението ги посреща, въоръжават го, отцепва се тази територия от България и става турска; всичко това ги е накарало да бързат, за да изпреварят нещата. Тук си беше спокойно, ние си работехме съвсем нормално с турците, те бяха точни, търпеливи, работни, нямахме някакви оплаквания срещу тези хора, като изключим някои единици, които са работили за да подстрекават хората. Имаше един от тях, който отвлече и деца. Българееха тогава хората, никой не искаше да му казват, че е турчин, да го наричат с турското му име в работата, в компания, в обществото; почти всички си имаха по едно българско име, в смисъл – галено; някоя Нефие, ние си я знаем – Анито, Ремзие, ние си знаем – Ренито. Нормални ни бяха отношенията с тези хора, но в един момент политиката обърка нещата и по много груб начин подходихме към тях, защото те може да са били готови да си сменят имената по някакъв друг начин, ако бяхме намерили подхода. А не така, с мобилизирани войници, които се разхождат с автоматите. Преди това се провеждаше съответната пропаганда – обяснявахме на турците, че всъщност те са българи и то най-вероятно е така; но трудно е да се каже на този кръстопът кой какъв е и от нас – дали в нас не тече гръцка кръв или друга, един Господ знае. В общи линии бяхме с добрите намерения да им върнем старите традиции и техните имена от пра-пра-времена, но ги натиснахме неправилно. Аз все пак се радвам, че тези хора великодушно ни простиха. При мен сега 80 % от работниците са турци. Никой от тях не казва: – На времето вие ни сменихте имената и т.н. При нас темата е табу, но не защото сме я обявили за забранена, а защото на никого не му е хубаво да се връща в онези времена, когато това нещо се е случвало между нас. Сега ние сме добронамерени към тях и те са добронамерени към нас, и мисля, че в Дулово няма проблем около проблема с извършения възродителен процес. Няма от тях хора, които да се връщат назад и да кажат: – Сега ние искаме тези и тези хора, които участваха в процеса да бъдат наказани. Понякога, това се прави от някои политици, които в един момент им трябва нещо да  подбутнат, да се активизират по някакъв начин нещата, за да изпъкнат някои хора и току измислят: – Дайте да се върнем към възродителния процес и да разследваме! Какво ще разследваш, те не останаха живи хора от онези, които са решили тогава какво да се прави.

-Чухме за един интересен детайл, че Бойко Борисов е бил в Дулово.

-Да, тогава тук бяха дошли много хора, но кой е бил точно Бойко, може да сме били с него на маса, събирахме се по оперативки, те се хранеха в ресторанта, после останаха дълго време в града и се сприятеляваха с някои семейства, и си ходихме на гости, но нищо определено не мога да кажа, може и да сме били с Бойко в някоя компания заедно, но кой ти е знаел, че Бойко ще стане такъв, че да го запомниш, просто е бил един от многото служители.

-При даването на българските имена имаше ли протести?

-По време на самата смяна на имената тук нямаше насилие, нямаше някакви бунтове, но след това вече тук имаше и хеликоптери и стрелби, а по време на смяната на имената всичко си мина мирно и тихо. Аз тогава бях директор, спомням си една сутрин, работехме тогава на смени, понеже се очакваше, чуваше се, че ще има такъв процес, първо започнаха при помаците в Южна България, т.е. процесът не ставаше изведнъж масово навсякъде, беше на различни места в страната и те обменят информация от едно място в друго, и в един момент и тук явно усещат, че започна смяната на имената. Заварвам първата смяна работници на портала, облечени да си тръгват за вкъщи, и аз ги спирам. Обясняват: – Отиваме си, защото ще ни сменят имената. Казвам им: –  Спокойно, връщайте се на работа, в момента, когато ви сменят имената, аз ще бъда първият, който ще дойде да ви каже: – Момчета, това е законът, трябва да го изпълняваме. И наистина, минаха десетина дни и това се случи. Но ние така или иначе, трябваше да ги разпуснем, да си отидат при семействата, трябваше да им обясним за какво става въпрос, да имат време да намислят кой какво име ще иска, когато отиде пред комисията, за да може малко по-безболезнено да мине това нещо. Представете си сега, викнат някой от нас изведнъж и му кажат: – От тук ще излезеш само с еди-какво си име.

-Вероятно е имало доста неловки моменти?

-Имало е, но не избиха в някакви крайности, нямаше малтретиране, нямаше стрелби, защото при нас турците бяха подготвени, а не както в други места, и те разбраха, че няма измъкване и това е държавната политика – да си сменят имената.

-После атмосферата в завода е била малко променена, след смяната на имената?

-Всяко чудо за три дни, дето се казва, но неловко беше; винаги има натегачи и в държавата и в партията и т.н. И като тръгна смяната на имената, веднага ни казаха: – От утре ги назовавайте с новите имена. Викаме: – Чакай, ние не им знаем новите имена. Аз знаех работниците си всеки поименно, познавах семействата, децата им, държах се добре с тях добре, те бяха хубави хора, трудолюбиви работници, е, както и ние, така и те, имаха си и някои малки недостатъци, но пък кой човек няма такива. Не са били кой знае какви специалисти, но това, което изисквахме от тях, изпълняваха съвестно; справяха се добре с работата. Спомням си тогава, срещам един от нашите турци-активист, и по инерция му казвам турското име, а той казва: – Не, не, другарю Петров, аз вече се казвам еди-как си. Мисля си, аз сбърках без да искам, а този човек ще отиде някъде и ще ме наклепа и ще каже: – Той се обръща към мен с турско име, тъй като ни беше забранено да ги наричаме с турските имена. В ежедневното общуване аз не мога да помня какво му е сега българското име, като аз всеки ден съм му викал Ахмед, или Мехмед и докато го изровиш от паметта си, му кажеш Мехмед. А той пък си мисли дали не го провокирам, дали нарочно не го назовавам с турското име, имало е и такива моменти. Това не беше приятен процес, а и не мога да преценя дали, както работеше пропагандата тогава, толкова международната обстановка международната обстановка е била нагнетена, за да трябва да се извършва този процес. Но видяхме, че претърпя крах.

-Споменахте, че в края на 89-та година е имало някакво напрежение, имало е протести, бой. Как се развиха тогава нещата?

-Ако търсите от мен конкретни факти как се развиха тези неща, не мога да ви кажа, защото в един момент бяхме изолирани, дойдоха от София хора, от школи; даже него ден си спомням, че бяхме се разпределили по различни направления, защото се усещаше вече някакво напрежение. Явно и разузнаването е донесло; аз бях по направление в с. Паисиево и на отиване дотам виждам мои близки, познати хора, спирам ги, питам ги какво става и всеки лъже, питам ги за какво са събрали, казват: ей тъй, на разговори и т.н. Отиваме в селото, по пътя няма някакво напрежение, няма големи групи хора, няма митинги, минаваме си спокойно, и вече като се връщам обратно от Паисиево, на разклона на Окорш, виждам един милиционер, питам го какво става, той вика: – Нататък става нещо страшно, събират се по селата цели групи. Половината село върви към Дулово, но и аз не мога да ти кажа, тук съм сложен, за да видя откъде от друго място ще идват хора. По пътя застигаме една доста голяма група от село Вокил и аз спирам при мои познати, искам да разговарям с тях, защото разбирам, че става нещо не добро. Някои от тях се опитаха да спрат, познават ме хората, близки сме, да ми дадат някакво обяснение, но имаше организатори, които не им даваха да разговарят, само чуваш: – Юруш, юруш! И те, тръгват, подплашени повече от организаторите, отколкото от желанието да тръгнат, вървяха без да разговарят. Те се движеха в дясно, ние подминахме с автомобила, и стигаме до село Овен, на площада има една група хора, но аз ги виждам всички в гръб, всички са обърнати нататък към Дулово. Спряхме и слязох. Те като ме видяха, те половината ми работници бяха от това село Овен, отвориха ми пътя, мен ме уважаваха, казаха: – Направете  път на другаря Петров; и като отвориха пътя, виждам – отсреща пожарната кола и полицаи на разстояние от 50-60 метра, турците стоят от едната страна, отсреща – пожарната, от всички улици прииждат хора и разбирам, че положението вече е неудържимо, защото това бяха хората от село Овен, а отвън идват от село Вокил още повече хора. Като се прибрах в Дулово, отивам в общинския комитет, казвам им: – Виждам, че положението е неудържимо, хората стават много, а пожарникарите какво могат да направят. И тогава от общинския комитет ни казват: – Отивайте си по домовете, ако трябва ще ви потърсим. И тогава вече се чуха стрелби, идваха хеликоптери. По това време Дулово беше разкопано заради работа по канализацията, разбрах, че са взимали камъни и са хвърляли, имаше много ранени войници, защото те бяха с автомати, но без патрони, а протестиращите като разбраха, че нямат патрони, започнаха да ги замерват с камъни, имаше много наранени, на хеликоптера счупиха стъклото. На един оператор, който правел снимки, спукали му главата с камъни. И оттам се нажежиха нещата и много от протестиращите явно са били набити. И тогава вече става неудържима ситуацията, особено като има кръв, войничетата, млади момчета, те са се озлобили – виждат този ударен, онзи в кръв; на другия ден гледахме бинтовани войници да се разхождат по улиците.

-Как после се успокои обстановката?

-Ние с тези хора живеехме заедно. Моите съседи от двете страни на дома ми са турци и срещу мен – също живее турчин. Сами оценяват, че това е било политика, правилна или неправилна, но той ме оценява мен като човек. Аз съм се отнасял към него по същия начин. Моят съсед започна да се изселва, идва кола да товари багажа, какво да правя –  помагам му, той ми е съсед. След това, като се върна им помагам да се възстановят, колкото съм могъл. С тези хора, ето толкова години вече ние продължаваме да живеем заедно. И никой от тях не е казал: – вие ни сменихте името!

-Този сблъсък, който описахте, през месец май, той ли е причината, за да почне т. нар. голяма екскурзия или тя е била отделно планирана?

-Това е процес, който аз не съм го следил, но знае се, че тези екскурзии са няколко; едно време, когато бях ученик, или студент, имаше турци от моето село, които заминаха за Турция, но явно, че тяхната пропаганда е била по-силна от нашата, защото те като чуят за Турция, все едно че тя им е родината. Но след като отидоха нататък, много от тях се върнаха, към 70-80 %  от тях се завърнаха. Моят личен шофьор, когато бях директор, много близки бяхме, вика: –  Отивам, другарю Петров, и няма да се върна, ще купя земя, ще си построя къща. – Значи те са го мислили това нещо с години, обаче той се върна, но пък няма работа, почвам да му търся работа и т.н. Този процес беше на много високо ниво, между правителствата, по едно време Турция казваше: – Елате, ние ще ви приемем. Оттук, Държавна сигурност казваше: – Да заминават, всички да заминават. Обаче се оказа, че оттатък не могат всички да ги приемат и затварят границата. И тези хора остават от тази страна и докато им обясниш, че България ги пуска, а оттатък не могат да ги приемат, можете да си представите каква каша е. Тук са оставили оборите, няма кой да дои кравите, няма кой да гледа животните, тук отглеждаха с хиляди животни, не е като сега; тютюн се береше. Спомням си, тогава идва шефът на Булгартабак, разхождаш се из тютюневите масиви и гледаш – както низал тютюна, разбрал, че може да заминава за Турция и захвърлил всичко. Къщите – запустели, магарета и коне пуснати по улиците, никой не ги иска, а българинът – какво да ги прави, има си свой добитък. Трагедията беше голяма! И после сами си се върнаха и то пак по времето на социализма, защото разбраха, че тук са по-добре, тук са осигурени. Когато отидоха там, отначалото добре са ги приемали, но като се стоварят толкова много бежанци, за тях трябват жилища, пари, явно че турците са започнали да недолюбват нашите хора и те се върнаха тук. Но някои от тях си продадоха къщите, няма къде да живеят, започват да търсят отново жилища, работа.

-Много наситена на събития е 89-та година, защото два-три месеца по-късно падна и Тодор Живков.

-Каква радост беше, че падна Тодор Живков, а после пък какво доживяхме; защото каквото и да е било, не защото съм такъв, аз и не мога да се оплача от онзи строй, защото пък аз съм завършил висше образование тогава, защото едва ли моите родители щяха да имат пари да ме издържат – това си беше голямо предимство на този строй; вярно, някои неща се уреждаха с връзки, но те и сега се търсят, ако нямаш връзки, вадиш пачката с пари и плащаш. Но тогава тези хора какво имаха. Тодор Живков, тръгнаха едни приказки, че имал милиарди, милиони – оказа се, че нищо нямал. Возил се на държавни коли, тук и там го посрещали, че кого не посрещат и сега е същата работа, само че сега играят парите. И се оказа, че от тях никой нищо няма. Спомням си, че се говореше, че на Милко Балев, синът имал еди-какъв си мотор, е, то голяма работа. Сега пък имат яхти, сигурно някои от нашите големи хора и острови са си купили и то благодарение на това, че са успели да разграбят държавата, а не толкова го дължат на своя бизнес нюх. Винаги имам едно на ум, когато видя някой много забогатял човек, а пък и не познавам такъв, който да е станал много богат с честен труд. Аз съм си направил фирмата през 90-91-ва година, и оттогава досега не съм спирал да работя. Не мога да кажа, че съм богат, аз не мога да си позволя лукса да си купя нов автомобил, а само от втора ръка. От пет часа сутринта съм на крак и вечер до късно работя и знам добре, че парите не се правят толкова лесно. Който сега обяснява колко е находчив, колко е трудолюбив, не му вярвам, докоснал се е до някакви пари, не много изтрудени. В първите години ние бяхме първата фирма в Дулово, която започна да работи алуминиева дограма, след това се отказахме, защото някои в гаража започнаха да ги правят и няма смисъл да се бием на пазара. Обаче няма да забравя случилото се около една поръчка – една от нашите банки искаше ние да им направим дограмата на гишетата и всичко необходимо. Аз две седмици измервам, правя калкулации, смятам и прецизирам, и в един момент се оказа, че съм им трябвал, защото не може да възлагат работата само на една фирма; те вече са си наумили коя фирма да бъде, но законът не им позволява директно, трябва да се яви още една фирма, и този глупак съм аз, който две седмици им правя оферта за цената, а се оказа, че имат подписан договор с някаква фирма от София. Оттогава аз не ходя на търгове. Тези търгове са предварително предопределени за свои хора. Гледам да съм встрани от тях. И после парите, които се спечелят, не се знае на кой са, всеки си мисли, че единият дял е на него, защото единият е покровителствал там по някакъв начин, първо за да се отпуснат тези пари, второ да ги вземе определената фирма, и този човек си мисли, че от тези милиони му се полагат пари. И друг, който по някакъв начин се е включил във веригата и той мисли, че му се полага, а пък този, който извършва дейността казва: – Чакай, аз го работя и на мен повече ми се полага. И накрая вземат, че се изпогърмят и си решат проблемите! Има доста такива случаи и ще ги има.

-С падането на Тодор Живков как се промени вашата политическа кариера, казахте че се ориентирахте към бизнеса?

-Какво общо има случилото се, аз съм си аз? В един момент аз разбрах, че не мога да бъда някакъв общински фактор, защото дойдоха млади момчета от ДПС, онези стари кадри, с които работех, които ме уважаваха, те избутаха и тях; разбрах, че няма да мога да бъда нито заместник-кмет, въобще няма да имам никаква длъжност, няма кой да ме назначи, затова реших да си хвана бизнес и да не завися от тях. След време младите се успокоиха и видяха, дето се казва, че не всичко, което лети се яде, но първите години бяха безмилостни. Отивам при кмета за нещо, той ме посреща враждебно. В първите години взех в едно село под наем един цех и сам си въртях струга и фрезата, докато намеря стругари, а и не бях забравил занаята си, е, сега може би няма да мога да се справя така добре.

-Какво се случи с Полимерния завод?

-Както с всички други – сменяха се директор след директор, не се стопанисваше и той фалира. Купи го Албена инвест и след няколко години го продадоха на едно момче, което се занимава със семки, Джили, той е най-големият данъкоплатец за силистренския район. Това е един човек, за който може да се каже, че тръгна от нулата, от нищото, носеше чували с пипер, построи някаква барачка, много трудолюбив, виждал съм го като работи; сега вече е крупен бизнесмен, но ако си е направил парите от това нещо, защото съм свидетел как първите години тогава държеше една барака със зеленчуци и сега стана бизнесмен, това означава, че може да има и такива, които са си изкарали парите с честен труд. Улучил е златната жила, хванал е дамара, намерил е износ, тиквени семки, слънчогледови семки пече.

-Вече сте встрани от политиката.

-Опитвам се. На предишните парламентарни избори бях кандидат-депутат от листата на БСП, водач беше Гущеров, но това не е работа за мен, не е моята стихия. Не им вярвам на повечето политици, защото всеки, преди да вземе властта, поема някакви ангажименти към този, към трети, към пети, в един момент идва на власт и трябва да си спази обещанията. И вече почваш да търсиш на този работа, на онзи, и тогава се оказва, че назначаваш хора, на които не им е там местото. Това с пълна сила се отнася за ДПС. Те напълниха общината с всевъзможни неграмотници, нищо не разбират от естеството на работата, обаче в предизборната кампания се включваха активно, някои с пари, някои с действия, после започват да ги назначават и хаосът става пълен, защото не знаят какво да правят, като заемат тези длъжности. И какво се получава – разкарват хората, крадат като за последно. Вижда се на какво е заприличал града, то сигурно и други градове са така. Един път ходих в Казанлък и там казват, че живеят в най-загубения град. Но всички ние си мислим, че живеем в най-загубения град.

-Често този период, за който си говорихме се означава като преход. Според вас подходящо ли е това название, вие как го възприемате?

-Като разруха. Какъв преход? Разграбването и разрухата на една държава. Аз не съм оптимист, че нашата държава може по някакъв начин да се изстреля напред. Първо, физически населението намалява. Ние не искаме деца, не искаме да създаваме семейства, защото е бреме, ангажименти, това са средства и всеки смята, че не му достигат, за да живее като хората; разглезихме се, всеки иска много и веднага да притежава блага; като зная ние как сме расли, едно време майка ни как ни е отглеждала и в какви къщурки сме живели, и пак сме израсли като хора. Младите хора сега бягат, има голяма емиграция. Дъщеря ми работи при мен, което е добре за мен, но не зная дали е добре за нея, защото ако беше емигрирала, тя е с немски език, може би сега щеше да бъде по-добре, работеше в банка. Децата на някои мои приятели емигрират, и виждам как тук вече никой не иска да се задържи, а когато младите емигрират, получава се, дето Бойко казва: – Материалът ни е слаб, какво ще правиш с него, икономика ли? Сега една свястна програма не успяват да направят да си изтеглим пари от Европа; наистина, правят се не малко програми, но се подготвят неграмотно или се контролират неграмотно. Всеки божи ден нещо става, което ни дърпа назад. Не видях и един полезен ход за нас, производителите, за производството да е направило и това правителство. По царско време, когато беше тройната коалиция на власт, подписахме едни фантастични договори с Европа, които сега не можем да изпълним. Ние насила правим нашите хора закононарушители. Аз много пъти казвам, а и за другите места е същият проблем: – Искам да си изхвърля сметта, имам градина с домати, пипер, идва един момент, когато трябва да я изхвърля някъде, сметище няма, затворено е, стои една голяма табела с надпис за голяма глоба, който изхвърля сметта. В контейнер не може да се сложи, защото тази смет е много, не можеш да я запалиш, опасно е от пожари. Добре, какво правим сега? Сипваш го из лозята, или в някакво дере, а преди като видя изхвърлени купчини боклук, правя забележка на човека. Сега каква забележка да направя, когато човека реално няма какво да направи със сметта, а и никой не му разяснява, подписали сме били някакъв договор да си носим боклука в Силистра от тука. Но и да искам да го занеса там, нямам право да го направя, трябва да вляза там със специална кола, за да не се разпилява сметта и т.н. Пак казвам: – По този начин правим хората насила нарушители. Друг подобен пример – въвеждането на новите касови апарати - правим глупости; гледам една бабка в София, седнала пред една щайга – от  едната страна наредила няколко връзки праз, от другата – две-три връзки репички, и какво става – правят й акт за 500 лева затова, че продава без касов апарат. На какво прилича това? Тази жена милионер ли ще стане, защо да не си изкара някой лев, тя пак ще пусне в обръщение този лев в магазина. Не може да искаме абсолютно всичко да се обхване в тази държава и да кажеш: ти си нарушител, защото си изкарал две каси домати; какво да ги правиш тези домати, като си произвел повече, да ги изхвърляш ли. Аз казвам на шега: – Догодина на всеки домат – фискален апарат! Трябвало да се контролира всичко. Тук в Дулово няма нито един кафе автомат, който да работи и едно кафе няма откъде да си купиш, всички са блокирани, защото трябва да сложат фискални устройства. Такива неща, през година през две, се провеждат и все ни дърпат назад. Аз имах два касови апарата, изхвърлих ги, защото трябваше да сложа нови апарати, свързани директно с НАП-а. Това за мен са излишно изхарчени средства, преди идва данъчният – чукне, казва – добре, но трябва да имаш още един апарат, ако този се повреди. Добре, купих още един апарат, стоят и двата в касата, после ги изхвърлих, после пак купих нови апарати, но това са разходи.

-Кои хора станаха най-богати в Дулово след 89-та година, въпросния Джили го споменахме.

-Как да ви кажа кой е богат, аз зная себе си, зная какво дължа, зная какви пари имам. Тези, които карат модерни коли и живеят бохемски, в един момент се оказва, че това са хора пред фалит. И как да кажа, че това са богати хора. През преходът – първо имаше един бай Али, който даваше пари на джамии и на други места, и като идваха журналисти, първо при него отиваха за интервюта. Откъде имаше капацитета бай Али да движи някакъв голям бизнес, не знам? Имаше магазини, няма образование, сложил един пищов на задника, секретарката ходи насам-натам, изхарчи парите, които беше изтеглил. И той си замина. Дойдоха други. Всеки идва с идеята да купи целия град, купуват, бият се в гърдите, но всичкото това нещо иска да се стопанисва, носи разходи и в един момент разходите стават толкова много, че той не може да ги поеме и фалира, от банки – кредити и бизнеса се затваря; не е като едно време – като излезеш отнякъде и ти звънят да направиш някакви пари. Сега разликата между производствената цена и продажната цена е много малка и не стават големите пари от печалба. А разходите непрекъснато растат, докато покупателната способност на населението не расте, защото нито пенсии растат, нито заплати и в един момент виждаш как се е свило всичко и гледаш само да не си на загуба. Не мога да кажа точно колко са, но има и богати хора. Ето, двамата наши депутати, не са бедни, но вижте за какви пари ги търсят. Гюнай Сефер беше първи богаташ, сега като започнаха проверки, можеш ли да кажеш какво ще му вземат, какво ще му остане, ще му остане ли въобще нещо.

-Той само депутат ли беше или има и някакъв бизнес?

-Депутат стана сега, занимаваше се с дърводобив, а и с много работи.

Много е важно по някакъв начин да стопираме тази разруха и да тръгнем напред. Аз лично не съм оптимист. Всеки божи ден все по-трудно става за производителите. Един пример, за нашия занаят, от всяко прасе се взима проба и прави т. нар. трихинелоскопия. Когато започнахме бизнеса това се извършваше от общинската ветеринарна лекарка, нося пробите в службата, тя клъц-клъц с една ножичка, заложи ги, прегледа ги в трихинелоскопа и след изследването, което не отнема много време, подписва документ за състоянието на месото и аз веднага мога да пусна прасетата в търговската мрежа. Когато започнахме да строим месокобмината, казаха че е задължително да направим лаборатория по трихинелоскопия. И задължителният анализ на пробите, който лекарката правеше на своето бюро във ветеринарната служба, за да се извърши от нас се иска да имаме отделени шест помещения, съответно климатизирани, затъмнени и пр. Изпълнихме го, разбира се, но това изискване продължи да действа година-две, после казаха че този метод на изследване отпада; почнаха пробите да се носят в Силистра, където се прилага някакъв нов европейски метод за изследване. Почнахме да се чудим, като заколим животното, как да изпратим съответната проба до Силистра, това си е разход, а се случва да приключим по-късно работа, по технически причини, а лабораторията е вече затворена, оставяш пробите за другия ден, но може да се случи събота и неделя, в лабораторията не искат да работят, защото не им се плаща извънреден труд. И така, изкарахме до известно време, нагодихме се към трудностите, и като не можем лично, намираме някой човек, който пътува натам, изобщо - едни такива измислени работи. Но после, взеха че затвориха и тази лаборатория, защото се налагало да се спазва ново изискване – в Европа държали да има само по пет-шест лаборатории в страната, нашите се оказали много повече на брой. Добре, какво правим тогава? Ние започнахме да пращаме проби в Пловдив, къде е Дулово, къде е Пловдив, а там вече губиш връзката с пробите, кога ще пристигнат, кога ще ги изследват, кога ще излезе резултата, стоката стои тук, не можем да я продадем, без резултата от пробата, звъниш, чакаш, има проблеми и с куриерската служба. Изобщо – отново луда работа! А всичко това се наслагва в цената и няма спиране, и вместо да ни става по-лесно и удобно за работа, то става все по-трудно.

-Как се оцелява въпреки това?

-Чрез цените, но печалбата се намалява. Определено, нещата не са добре, не мога да видя нито едно нещо конкретно, което да е добро за производителя, за да кажа: – Добре го измислиха! Наскоро един беше изнесъл на пазара кокошки, обаче докато ги превозвал, в клетките снесли яйца. Той сложил и яйцата за продажба, естествено, яйцата не са били много, но му направили акт. Той започнал да обяснява: – Чакайте, така и така се случи. Прибирай яйцата, нямаш право да ги продаваш!

-С месото как се справяте, защото  животновъдството, знаем е доста зле, как се снабдявате с месо?

-Като няма прасета и няма месо, качваме цената, намаляват консумацията, и нещата се регулират; само в продължение на година, година и половина, два големи свинекомплекса в района, от които аз взимах прасета, фалираха – в Ситово и в Семерджиево. И съответно другите комбинати пък качиха цените и ние също качихме цените.

-А с телешкото месо?

-Още по-трудно е, едно време във всяка къща имаше по едно-две телета, крави, отглеждаха ги възрастните хора, които вече ги няма. Сега даже гледам по Байрама тръгват за Турция, изклаха много, всички се юрнаха при мен да купуват, защото няма телета.

-Може би за телешкото месо се налага внос?

-Аз нямам право да работя с вносно месо, моята технологична линия е така направена, за да произвежда само с местна свежа суровина, която преработвам. С внос не се занимавам. Като вземат да ми обясняват как месото идва примерно от Канада, или от друга държава, прекосило океана с мижава цена, питам: – Това нещо как се получава? И не мога да определя точно какво ядем. За да докарат едно месо по 2 лева килограма, да кажем примерно от Аржентина, къде му е включен транспорта, къде му е ДДС-то, и обясняват, че там имало много голямо количество, добре и така да е, но не може тук да стигне за 2 лева – явно е какви боклуци ядем! 

 

 


[1] Бивш директор на завод „Полимерстрой“, Дулово, бивш заместник-кмет на Дулово, в момента собственик на предприятие за месопреработка

AttachmentРазмер
Intervyu_P_Todorov_Viktoriya_Mitrova_Dulovo_2012.doc107 KB