ИНТЕРВЮ НА ВИКТОРИЯ МИТРОВА С ПЕПА ТОДОРОВА[1], КЪРДЖАЛИ, 06. 2012 г.

 

-Кои са според Вас най-важните събития през последните 20 години на 20-ти век?

 

-В Кърджали толкова важни събития няма, но напоследък имаме някои придобивки - построяването на водното огледало, може идеята да е крадена, но е придобивка, пазарът, може да не го харесват всички, но е придобивка, на автогарата имаме поставен нещо като символ на Орфей, който малко трудно мога да го свържа с това, което е Орфей, но и това е придобивка.

Аз съм учителка в Кърджали, но както тук, така и за цялата страна за образованието нищо не се прави, всичко върви в посока надолу, а не в нормална посока, както трябва.

 

-Според Вас, какво е необходимо, за да вървят в нещата правилна посока?

-Първото нещо, тези делегирани бюджети, колкото са хубави, толкова са и в отрицателна посока; по принцип тези бюджети са за училища, с голям брой ученици и аз работя в такова училище.

 

-В какво училище преподавате?

-Училището се казва “Славейков”, от 1 до 11 клас, в горен курс имаме и езикови паралелки, имахме и биологични паралелки, които неизвестно защо ги спряха, последната биологична паралелка догодина завършва, а те са много полезни за децата.

 

-Вие от Кърджали ли сте?

-Не, баща ми е от едно Великотърновско село – Емен, майка ми е от Брестовица, аз съм родена в Брестовица, а съм израсла в Емен. Родителите ми по партийна линия са изпратени в Кърджали, защото баща ми беше директор на зърнохранилище, едно време, по Тошово време, където те изпратят, там отиваш. И тук се ожених. Имам тридесет години трудов стаж като учителска.

 

-Какви бяха очакванията Ви в началото на 90-те?

-Точно 89-та година, когато падна Тодор Живков аз със семейството си бях в Гърция и по радиото съобщават името му и казват: “капут”, не мога да разбера какво означава, починал ли е, не знаех какво става. Влизаме в България и на границата първия ми въпрос е какво се случва в България, обясниха ни. Мина известно време и във вестник “Антени” имаше статия на един професор, който пишеше, че на България, за да мине този преход са й необходими поне 20 години. Ясно е, че за един ден не може да стане, но реално погледнато си правех сметка, че за 5-6 години всичко вече ще тръгне в някакво русло.

 

-Каква беше реакцията Ви в първия момент, когато разбрахте, че режимът пада?

-В общи линии аз бях много озадачена, защото нямахме информация какво става горе във върхушката и за нас, в провинцията, тези неща бяха като гръм от ясно небе. След това започнахме да получаваме по малко информация от познати хора, които се намират на различни нива в обществото. Очевидно е, че основната информация се крие тотално от обществото, така е и в момента; понякога в пресата се изнася по малко информация, но тя не може да се свърже. Както например, говореха за Алексей Петров,  но когато говореха за неговото сваляне, че има разни корупционни неща и т.н, в един момент, никой, ако не бяха ми го казали, нямаше да го знам, не каза, че веднага сме имали посещение от Мосад, от Израел. Кой да го свърже едното с другото. С нас и сега се действа на същия принцип. Трябва да имаш достатъчно информация, да свържеш фактите, за да разбереш истината.

 

-Какво се случи с Вас след смяната на режима?

-Като се свърши със стария режим, първото нещо, което направихме ние в големите студове е да отидем в София. Пътувахме с коли, аз и моя съпруг и други семейства, отивахме на площада, скачахме и викахме; искахме промяна. Но не тази промяна, която е в момента.

 

-Какво искахте вие?

-Искахме да стане това, което беше например в Австрия, бях чела в един вестник, как изобщо протича живота там. Например учениците имат касичка в училище, в която всички пускат стотинки и в края на годината с парите се купува или нещо за училището, или се дава като благотворителност за някои, които са нуждаещи. Има бригади, които помагат на някоя самотна възрастна жена, ще й нацепят дървата, ще й подредят нещата в къщата.

 

-А сега, от дистанцията на годините, какво е отношението ви към падналия режим?

Стандартът тогава беше коренно различен, всеки можеше да си позволи да отиде на почивка. Лично аз не мога да се оплача от времето на Тодор Живков, всяка година сме ходили и на екскурзия в чужбина и на море; пътувахме в Чехия, Унгария, от капиталистическите страни - в Гърция, изобщо не са ни спирали. Така, че в общи линии не мога да се оплача от онова време, но е имало неща, които сме искали да променим, например искахме тези възможности да имат абсолютно за всички. Имахме апартамент от родителите на съпруга ми, който работеше в Обединена българска банка, преди това в БНБ, беше в данъчна полиция, все пак е заемал важни постове. И не се налагало да спестяваме за покупка на жилище, затова можехме да пътуваме.

Впоследствие се оказа, че нещата, вместо да се подобряват, се влошават. Да, сега имам възможност да отида навсякъде, където си поискам, но с какво?

 

-Усещате ли някаква разлика и каква е тя, в отношенията с ръководството на училището преди 89-та година и след това?

-Имам късмета да работя с изключително добри директори.

По разпределение отидох в Момчилград, директорката се държеше изключително добре с колектива. Прехвърлиха ме в училището в Кърджали, където работя и досега. Предишния директор беше работохолик и искаше всички да са като него, не съм имала проблеми, от работа не се плаша. Директорът, който е в момента е абсолютно същия – Милко Багдасаров.

-Отношението към Вас зависи ли по някакъв начин от партийните Ви пристрастия?

-Аз не съм партиен член. Директорът ми е шеф на БСП в Кърджали. В училището няма партийно отношение, не се работи на този принцип. Сто процента, че ще има колеги, които ще кажат, че има такова отношение, но аз съм категорична, че няма. В училище нито партийна агитация се води, нито партийни събрания се правят; те може да си ги провеждат, но ние не знаем, това си е техен проблем. Казах вече, че всяко нещо, което могат да компенсират за работата ни го дават.

 

-Смесени ли са паралелките в училището?

-Съотношението между учениците е 50 на 50. Преподавателите в предишните пет години бяха християни, но сега вече има назначени и от другите религии.

 

-Защо се появи нужда да се назначават нови преподаватели?

-Имаме сводни места, училището е голямо, а назначаването не е партийно. Нещата в училището вървят добре и аз поне си го обяснявам така – на един директор училището му върви добре, когато той не трепери за стола си и може да каже твърдо –това ми харесва, онова не, това ще подкрепя, друго няма да подкрепя. Но други училища страдат, когато директорите си треперят за поста. Ние пък страдаме от финансова гледна точка, защото в нашето училище се работи не токова за учителите, колкото за учениците. Но когато има възможности, успяват да ни компенсират за извънредно положения труд.

Ако утре вляза при директора и му кажа, че примерно 20 ученика трябва да отидат на олимпиада в Русе, той ми казва: веднага отиди при счетоводителката, вземи 2-3 хиляди лева, колко са необходими и заминавайте; училището поема всичките разходи, без да събираме пари от децата. Естествено, когато тези пари отидат за тях, нашите заплати са по-ниски. Училищната ни база е чудесна, модерна и сме известни в цяла България

 

-Преди 1989-а г. подобно ли беше финансовото положение на училището?

-Винаги е имало финансиране, но то се отпускаше от общината, но сега, когато преминахме на делегирани бюджети, всяко училище самостоятелно да се справя. В повечето училища се събират пари от родителите, докато в нашето училище и една стотинка не сме взели от тях.

 

-Т.е., ако съпоставите времето преди и след 89-та?

- Искам отново времето на Тодор Живков, защото той не крадеше, а и не му беше необходимо, защото знаеше, че каквото и да му потрябва, ще си го вземе. Докато сегашните управници, когато дойдат на власт, знаят че са на този пост за четири години, и по тази причина, кой с каквото може да се облагодетелства, го прави, защото след това не се знае дали ще е овластен с този пост.

Преди 90-та година всички бяхме на едно средно ниво, може би 5%  бяха с по-високо ниво на живот, които бяха  в политбюро, но те не те дразнят защото не са пред погледа ти, те бяха в София, софиянци сигурно ги е дразнило; на местно ниво са били 5-6 човека, но аз съм от хората, които не се дразнят от тези неща и никога не съм завиждала, защото съм убедена, че стига да искаш и ти можеш да постигнеш повече.

 

-Всеки ли е можел?

-Не всеки е можел, ето това е лошото на предишни строй, определени хора можеха да го постигнат, но за други хора, колкото умни и интелигенти да са, не успяха да го постигнат; когато някой се изяви като прекалено умен, той беше тотално унищожаван; може би поради принципа, че ако ти си по-умен от мен, ще ми вземеш хляба.

 

-Имаха ли българите повече привилегии в района?

-Не, като етнос не са имали повече привилегии; даже вървеше една такава приказка: днес най-добре е да си спортист и турчин комунист. И не го казвам, защото имам нещо против турците, против тях нямам нищо против, но тогава турците бяха толерирани. За тях имаше спусната  точно определена квота за висшите учебни заведения, докато, ние, българите, сме наравно с всички останали кандидати, а определена квота имаше само за тях. Точно тогава те бяха по-толерирани и ние, реално погледнато бяхме едва ли не малцинство в собствената си държава.

 

-Но 80-те години около турския етнос има определени събития, вие как си ги спомняте?

-Точно по това време бях учителка в Момчилград. Сутринта, докато пътувам в автобуса, по пътя ми разказаха какво се случва в града. Стигнахме военния пост, който бяха поставили пред града, пропуснаха автобуса ни, как ни позволиха да влезем в града и до ден днешен се чудя. Влизаме в Момчилград. Виждам танкове. В автобуса ми обясниха, че е започнала смяна на имената на турците, но това, което видях, все едно гледах някакъв филм. Веднага отидохме в училището, казаха ни да не стоим по прозорците, защото се стреля, не че някой ще стреля по нас, но може да се получи рикошет. Пътят е затворен, автобусите вече не вървят, няма с какво да се приберем. По улиците няма местно население, навсякъде обикалят танкове. Звъня на моя мъж в Кърджали, в къщи няма никой; обаждам се на моите братовчеди да дойдат да ме вземат с кола, обяснявам им какво е положението, те изобщо не повярваха, мислят че си правя майтап, дори ме питат какво съм точно съм пила, а знаят, че изобщо не употребявам алкохол. След известно време пристигнаха с колата, пропуснали са ги на поста след като са обяснили целта на посещението си в града.

Въведоха вечерен час в Момчилград, нямаш право след десет часа вечерта да се движиш никъде и ако евентуално си отишъл на гости, и не спазиш този час, показваш си паспорта и имаш право да се прибереш в дома си. А през това време са минавали по къщите и са сменяли имената. В града имаше жандармерия, от цяла България бяха дошли, всичко беше свалено в Джебел и в Момчилград, защото в Джебел ставаха най-големите ексцесии, след това в Момчилград, така съм чувала. След няколко дена вече нормално можехме да ходим на работа. Но каква ти работа. Влизаш в училището, стаите празни, нямаш ученици, нищо не правиш, просто стоиш. Понякога в училището ни идваха някои от червените барети, естествено беше, да си поприказваме, да пием кафенце. Но един ден пред очите ми се случи нещо, което няма да забравя. Беше забранено на хората да се движат в група повече от трима човека; движеха се само по двама. С някой от тези баретите, нито ги знам по имена, нито нищо, вървяхме по главната улица към сладкарницата в центъра на града. Пред нея бяха застанали трима турци, просто стояха, мирно и тихо. Като ги видяха, баретите веднага отидоха при тях и бързо, просто само с един замах на ръката и тримата ги проснаха на земята. Нито съм питала после какво е станало с тези тримата, нито ми е било работата да искам обяснения от момчетата, защото на тях предполагам им е било строго забранено да дават информация по тоя случай, а и изобщо по такива случаи.

 

-А колко време беше такава ситуацията?

-Може би две седмици, след което нещата се нормализираха. Децата си дойдоха вече със сменени имена. И доколкото знам такива ситуации е имало в повече по селата. Лично аз не оправдавам процеса за смяната на имената, ето, аз се казвам Пепа и ако от утре някой вземе да ми вика Перфонде, примерно, нямаше и на мен да ми бъде приятно. Няма начин по света да се роди бебе и ти да го запишеш примерно с българско име. Искаш, не искаш, ти го записваш с име, което е в тамошния справочник за имената. Как можеше да се постъпи? Въведи закон, според който от днеска, всички деца, родени в България да носят имена, избрани от списък с имена; такава е практиката в Гърция, в Америка

 

-Имало ли е по-различно отношение към децата от турски произход?

-Аз винаги съм била добронамерена към всички деца и никога не съм правила разлика, а и не знам да е имало специално отношение, негативно настроение срещу тези деца.

 

-В училището следяха ли Ви с какви имена се обръщахте към децата?

-Реално се получи така - на обществените места те си говореха с българските имена, а в къщи си говореха със старите имена. Никога не е имало реакция от децата,  кажем му името, то отговаря. В моя клас като класна ръководителка също съм имала много турчета, много от тях са ми били любимци и на тях лично, както и на родителите им съм казвала, че трябва да се спре да се говори на турски, и че това се прави в интерес на децата. Никой родител не ми е казвал: - Ти коя си, каква си, че да ми казваш да не говоря на турски с децата си. Те разбират когато правиш нещо в полза на децата им и даже много родители са ми предлагали да им помагам като в часа на класния ръководител, примерно да четем книги на български език.

 

-През 1989 г. има ново ескалиране на „турския въпрос“, имате ли спомени от тогава?

-Спомням си заместник директора Адамов в нашето училище, той до последно казваше: – Аз в Турция няма да ходя, нямам нищо общо с това! И още на следващия ден, Адамов го няма, замина за Турция. Явно някои от тях ги беше страх да дават информация и тихомълком си събираха багажа и тръгваха. Имам съученик, който сега живее в Бурса, бях в командировка в Бурса, срещнахме се, той също идва тук, виждаме се.

В дните преди отпътуването, са разпродавали мебели, покъщнина, на безценица, за да могат да съберат пари. Имало е невероятна опашка пред границата, и на самата граница са ги разпределяли. Казвали са им – ти си за тука, ти си за там. Моят съученик Барам с триста зора са го разпределили не на посоченото от тях място, той се е разправял продължително време с тамошните власти, за да замине за Бурса, защото майка му не може да пътува, но накрая са успели да се уредят. Там също са имали проблеми, защото директно са ги разпращали, а не според желанията им. Наистина, много неприятни са били тези ситуации, в началото им е било много трудно, казват – отиваш при роднините си, те колко ще те търпят - ден, два седмица могат да се издържат, после ти казват: – Оправяй се сам. Неприятно е било, но поне тези, които аз познавам казват: благодарни сме, защото това, което сме постигали, в България никога нямаше да го постигнем, стандартът в Турция е много по-висок, отколкото в България.

Една моя колежка, под формата на майтап го казва, но в шегата има и доста истина:  Мразя го Тодор Живков, защото изгони турците и ги направи хора, а нас ни остави в България и в момента сме просто мижитурки. И реално като се замислиш е така, някои от тях от Турция тръгнаха по цяла Европа.

 

-Впоследствие имената на турците се връщат, има протести. Вие какво си спомняте?

-Имало е протести, естествено, защото на никого не е било приятно, солидарна съм с тях, макар че причините за възродителния процес са съвсем основателни. Тодор Живков е имал сериозна причина, за да постъпи така, но е трябвало по-рано да се ориентира и по друг начин да започне нещата, с друг подход.  Ако не беше Тодор Живков тази територия тук щеше да стане турска. От историците знам, те са по-наясно с нещата, този район щеше да се превърне в турска провинция.

 

-Говорихме за промените, Вие как определяте случилото се след  89-на година? Много хора използват думата “преход”, възприемате ли това понятие?

-Ние сме във вечен преход. Аз като гледам този нашият преход скоро няма да свърши.

 

-Вие от какво към какво виждате този преход?

-Първото нещо, за да се премине от този преход към нещо реално, трябва да има по-висок стандарт. Това, за съжаление не може да стане. Унищожиха се всички предприятия, което реално погледнато, оттам идват парите. Аз съм учител, моите пари са от реално произведената продукция на предприятията. Ние нямаме продукция, унищожи се селското стопанство. Като няма свежи пари, ние стигаме до една инфлация, защото въртим едни и същи пари, как тогава да се вдига стандартът? Не става.

Много често стигам до извода, че ние сме крадливо племе и  в други народи се краде, но тук крадат тотално. Може би и това е една от причините, за да сме в още т.нар. преход. На смях казвам, че само ние учителите не крадем, и не защото не искаме, а защото нямаме какво. Тебешир ли да откраднем, а и то вече не се пише с тебешири, имаме специални дъски, върху които пишем с маркери. И маркери не крадем.

 

- Може ли да направите разлика между различните партии, които са били на власт тук?

-В общи линии тук мандатът е един. Имаше един период, когато бяха БСД и СДС, но то беше относително, защото Румен Димитров беше независим. През всичкото друго време са били ДПС.

Казват, всеки народ си заслужава правителството. Обаче от тези, които ги предлагат са за мен неизвестни. Информацията, която имам за тях е от медиите, или от мои познати и приятели, но всяко мнение е субективно; това е неговата гледна точка, но неговата гледна точка не може да се обобщава. Много често се правят прогнози. Генерална съвкупност какво означава? Значи да се извади абсолютно от всички слоеве, да се вземе мнението от абсолютно всички общества. Някой път излизат с извадки, уж от цяла България. Ами как няма нито един от тях, на който са се обадили? Следователно, извадките се правят от определени хора, може би с определена насоченост, която на тях им отърва и казват категорично: България това реши! Но аз не съм съгласна, че България това реши. Не е задължително мен да питат, разбира се, но нали все пак измежду всичките моите познати, а аз имам много широк кръг познати, досега няма нито един попаднал в такава справка, а това означава, че нещата не са много наред. Все пак, като математик,  имам понятие от извадки, генерални съвкупности и т.н.

 

-Имате ли очакване за някаква положителна промяна?

-Рибата се вмирисва от главата, докато не почнат нещата на национално ниво да се изчистват, при нас посмъртно няма да има никаква промяна.


[1] Учител по математика

AttachmentРазмер
Intervyu_P_Todorova_Viktoriya_Mitrova_Kardzali_06_2012.doc67 KB