ИНТЕРВЮ НА ПЕТЪР ДОБРЕВ СЪС СИМЕОН РАЙКОВ[1], КЪРДЖАЛИ, 06.2012 г.

 

Какво за вас е най-важното от случилото се през последните 20 години на ХХ век?

 

Последните 20 години на ХХ век бяха много ползотворни за община Кърджали. Кърджали постигна един оптимален растеж и размер от 68-69 хиляди души. Силно развита икономика, особено в областта на производството на олово и цинк. Лека промишленост, хранителна промишленост добре развита, Булгартабак. Дори се стигна дотам, че поради недостиг на работна ръка, някои производства започнаха да се изнасят навън. Машиностроенето също беше много добре развито. Казвам го това, защото тогава имаше недостиг на работна ръка, а сега Кърджали е един от градовете с най-голяма безработица. По същото време в Кърджали се осъществиха  огромни проекти в инфраструктурата. Мостът над Арда, започна застрояването по десния бряг на река Арда, водоснабдяването като голям проект, който се осъществяваше от строителни войски. Водата дойде от 30 км., от сърцето на Родопите, защото дотогава пиехме вода, която е наситена с олово. Водата идваше от Арда, а реката беше замърсена от хвостохранилището в Рудозем. Теренът беше изключително труден, нещо невероятно. Направиха и път, за да стигнат до горе, първоначално пеша и с магарета. Тогава се построиха и важните сгради в града – театърът, партийният дом – сега община. А сега – само жилища и то много хаотично построено. А тогава се строеше така, че да има и детска площадка, и къде да се паркира, и място за почивка. А сега са плътно застроени, във войнишки строй.  По малките четириметрови улици зад общината, където са били къщичките на бежанците, сега направиха големи блокове. Въобще не се разсъждава, само стремеж за печалба, как да излъжеш другия. Иначе Кърджали е селище открай време, пазарен център. Чудесно заплащане имаше за работниците, като имате предвид, че Оловно-цинковия комбинат са работели над 2000 души, в строителството над 3000 души, повечето заводи бяха така и се създаваше поминък на местното население.

 

Какво остана от тези предприятия?

 

Какво остана, виждате каква жалка картина е ОЦК. Има 200-300 души, които шест месеца не са получавали заплати. Това преди бяха най-добре платените хора, аристократите на работническата класа в Кърджали. Имаха и почивна станция на Златни пясъци, в Родопите. Най-обикновения работник вземаше 400-500 лв., но при много по-ниски цени от сегашните. Първият секретар на партията тогава вземаше 600-700 лв. Директор на Нармаг бях с 250 лв. заплата, в началото на кариерата ми. Те имаха най-много леки коли, нямаше човек без жилище. Сега имат и добри пенсии. А в общината сега, моля ти се, има заплати 290 лв., а за хора с висше образование – 350! Да не говорим за БАН, за Софийски университет. Излиза, че аз като пенсионер вземам два пъти повече от един асистент ваш там.

Преди ножицата не беше толкова голяма. Аз в най-силните си години съм бил само  с 1,95 над средната заплата в страната.

 

Кърджали преди социализма е бил едно седем хилядно градче. Само с едно предприятие – немците са добивали олово и цинк в това, което после става Горубсо. За военни нужди. Построяването на оловно-цинковия комбинат през 50-те години започва реално развитието на града. Всичкото, което е направено, е направено през социализма, за да стане 67 хиляди в най-големия си пик.  Сега е 46 хиляди. Сега ние имаме не само срив в икономиката, 40 процента не можем да достигнем от икономиката тогава, но имаме и демографски срив. Чакахме девет милионния гражданин, а сега чакаме седем милионния. На никой, с извинение, не му пука.   Кърджали беше център на рудодобивната промишленост, на оловно-цинкови руди. Миньорите бяха най-богатите хора, а сега чувам, че вземат по 400 лв. За 400 лв. си рискуват живота всеки ден.

 

 

Да ви върна на 80-те, тогава вие на какъв пост бяхте?

 

Бях главен директор на търговията, директор на Стопанска дирекция търговия. На държавната търговия. Цялата търговия, която сега е стотици магазини и магазинчета, беше под държавна шапка. Бяхме предприятие със състав около 1250 души, с главна дейност търговия, обществено хранене и хлебопроизводство. Хлебопроизводството даже бяха обособени като отделен клон. Тогава се работеше в много по-едри мащаби. Хранителните стоки, които познавахме, бяха два пъти повече като обем, за качество да не говорим. Всички минаваше през специална лаборатория за контрол. Бяхме внесли техника от ГДР за контрол на хляба. Не можеше да се пусне нещо, без предварително да се провери. А сега на такива ужасии се натъкваме в хранителните продукти. Желязна дисциплина, желязно вето от страна на ветеринарните органи имаше. Да вземем трайните колбаси. Сега ги изсушават с едни уреди като вентилатори, за да узряват бързо, за дни. А тогава имаше един естествен процес на зреене, в специални помещения, при специална температура. Една хубава луканка ставаше за два месеца. Всичко по естествен път, без да се руши качеството на месото. Сиренето зрее, докато достигне сухо вещество 52 процента и тогава се продава. Продаваха се големи количество, някога по празниците не достигаше и аз съм се оплаквал, че докторите не ми пускат сиренето. Цените бяха ниски, изхранването на населението не беше никакъв проблем. Един килограм агнешко беше около три лева, сега е 15. Разбира се, имаше неща, които не трябваше да са така. И сега някой като иска да каже нещо лошо за социализма, казва, че е нямало банани. Да, банани нямаше. Пускаха се само за Нова година, имаше опашки и т.н. Бананите бяха стока от второ направление, която се внася с валута, а нямаше достатъчно долари, за да се харчат за това. Ние бяхме друга валутна система, бяхме затворени в рамките на СИВ. Това спъваше развитието на държавата, но ние това късно го осъзнахме. Лошото е, че някои, които са излизали навън, са го виждали това нещо, но са мълчали. Ние някои работи знаехме, други не знаехме. Ние като директори получавахме някои списания, които не бяха за общо ползване. Имахме информация къде какво става в икономиката. Но кой ги караше нашите хора услугите, да кажем обущарските, да са задължително държавни. Този човек с обущарницата си няма да свали социализма. На двадесет бръснаря имаше един председател, касиер, счетоводител, метачка. Трупаше се бюрокрация. Тези неща се оправиха с указ 56 от 1989 г. Разбира се, пазарът оставаше регламентиран, ограничен от някои постановки, законови и други. Но за пръв път малко си отдъхнахме, това беше отваряне, даване на път на личната инициатива. Сега ги виждаме инициативните хора, но тогава те нямаха възможност. Всичко беше канализирано, работехме с планове. Това не ни пречеше чак толкова. Сега и големите компании работят с планове. 80-те години донесоха и промени в организацията на труда, според идеите на американския учен Винер. Започнаха да навлизат компютри масово. Първо в статистиката, в ОЦК, накрая и в търговията. Нямаше това изобилие на стоки, което го има сега. Асортиментният състав сега е изключително разнообразен, но това крие и рискове – с залежаване на някои стоки. Но стоките бяха много по-качествени. Имаше неща, които сега са само добър спомен. Да кажем продажбата на детско облекло и обувки. Държавата ги даваше с тъй наречения червен данък. Не се плащаше данък оборот за тези стоки. Не се начисляваха данъци върху детските стоки. И облеклата на децата бяха много евтини, което сега не е приоритет. А би трябвало да бъде, с оглед на демографската обстановка.

 

Икономическото развитие от този период обаче неминуемо се сблъсква с бурните политически събития от 80-те. Как се отразиха те на местно ниво?

 

Повечето неща бяха в София, протестите на зелените и т.н. Тези неща до нас не достигнаха. Ние все пак сме една по-отдалечена провинция. При нас проблемите бяха от 84-та година. Наличието на голям процент турско население ни остави далеч от другите процеси в София – дисидентство и т.н. Това са чужди неща за Кърджали, уверявам ви. Гледам сега някои се изкарват герои. Не е вярно просто. Напротив, живееше се спокойно. Ние не бяхме отворени към света. Милицията имаше много голяма свобода. Бъркаха ни се в работата, в пряката работа. Водили сме борба за това нещо, защото отговорността е моя в крайна сметка.

 

А как се отрази т.нар. „възродителен процес“?

 

Той ни дойде като гръм от ясно небе. Имаше един турчин бай Ибрям, Бог да го прости. Той работеше като пощальон, много симпатичен човек. Той през 1983 г. ми каза, че ще им сменят имената. Аз го уверих, че няма такова нещо, че се сменят имената само на българо-мохамеданите. Извършваха се проучвания и се доказва, че те имат български корен. Откриха по турски гробища кръстове. За това преименуването започна в Смолянско, с т.нар. „помаци“, които не знаят турски. Някои и са с български имена, но с мохамеданска вяра. Освен това турското разузнаване работеше с тях. За това тези неща започват като защита на държавата, разбирате ли? Имаше няколко дела в съда, имаше осъдени. И така се започна, първо помаците, после смесените райони помаци-турци, където хората наистина са по-близо до българите. И постепенно стана тука големият пожар. Ние станахме тука затворен район. Не можеше да се излезе от Кърджали. Беше решено, че има заплаха за държавата и тука турското разузнаване провежда политика, която цели присъединяване към Турция или обособяване като отделен район, нещо такова. Имайте предвид, че тогава 330 хиляди души беше окръга ни, сега сме 162 хиляди. И сега турците са повече, а представяте ли си какво е било преди изселването? 160 хиляди души някъде се изселиха, голяма част от тях принудително, а другите покрай тях, вече се задейства стадното чувство. Така ставаше всичко, тъжно беше. Аз имах много приятели, които си разпродадоха на безценица имотите, кравите, всичко. Аз бях един от тези, които ги съжаляваха. Говоря за трудовите хора. По-голямата част от турското население са много работливи, добри хора, добри съседи, но им бъркат главите с политики разни и така станаха нещата.

 

Реална ли беше според вас тази заплаха, която казвате тогава притеснява държавата?

 

Не знам, не мога да ви кажа. Но според мен имаше опасност. Те имаха интелигенция, имаха кадри. За жалост някои след това взеха да говорят против България, когато отидоха в Турция. Но целият процес беше неприятен. И от българите имаше някои, които бяха националисти. После 90-91 г. имаше един голям митинг, имаше голяма опасност. Хиляди хора и от една и от другата страна. Настръхнали хора и от двете страни, много жертви можеше да има. Нещата бяха извън контрол по едно време.

 

Как се успокоиха нещата?

 

Времето лекува, да ви кажа. Идват сега хора от Турция и казват, че икономически са добре, но „адамлък йок“, няма човещина. Много възрастни хора се връщат тука, за да изживеят старините си. Имат си големи пенсии от Турция, по-големи пенсии вземат. Тяхната пенсия е колкото нашата заплата. Много хора са се замогнали там. Но Турция има много население. За един пенсионер има трима-четирима работещи. В България скоро ще е един пенсионер на един работещ. За това смятам, че демографският срив е много важен проблем. Когато бях студент турците тука имаха задължително по три-четири деца. Сега и те имат по едно-две. Много се и изселиха, както казахме. Вижте как икономиката определя демографията. Емигрантите ни също не раждат много деца, защото там са отишли да работят, да се установят.

 

Вашата работа тогава как беше повлияна от „възродителния процес“?

 

Имаше изключителни затруднения. Магазинерите, т.е. хората които работеха в магазините; хората в ресторантите, хората от хлебозавода напуснаха и ние трябваше да слагаме на тяхно място какви ли не хора – администратори, счетоводители, трудоваци. Всичко взехме и временно ги пращахме в магазините. Някои магазини в селата затвориха. Нямахме кадри, а и някои села направо опустяха. И за нивите нямаше хора.

 

Като виждахте какво се случва не не започнахте ли да се съмнявате малко в държавната политика?

 

Вижте, сега е лесно да се говори свободно. А ние тогава малко или много толкова години бяхме свикнали.

 

Споменахте и голямото напрежение после, по връщането на имената на турците.

 

Все пак централните органи реагираха. Желю Желев също зае позиция, че подкрепи ДПС, а не ОКЗНИ. Тук имаше противопоставяне обаче. И обективно погледнато и досега турците нямат доверие на българите. За това гласуват под строй за ДПС. Има хора, които не са за ДПС, но са много малко. Стадното чувство пак влияе.

 

Лидерите на ОКЗНИ са пряко свързани с БКП и с ДС. Защо така се получава, че някои кадри на БКП заемат една позиция по връщането на имената, други – друга?

 

Партията искаше да привлече хора от турското население. Тя смяташе, че между турците има хора с леви убеждения и това е вярно. Разчиташе са на такива хора, за да се получи партийно разслоение както при българите – един да е земеделец, друг социалист и т.н. Но това при тях не се получи, включително заради страха от нов „възродителен процес“, насаждан от определени политици. ОКЗНИ беше крайна партия, имаше отделен кандидат за кмет, БСП отделен. Работеше се доста против ДПС, така малко от националистически позиции. Тракийското дружество също беше направено до голяма степен за противопоставяне на ДПС. Но „възродителният процес“ ги сплоти турците. Ние очаквахме едно разслоение, но то не се получи. Ние имаме сега турци в БСП, но някои от тях също изпадат в крайности. Защо нямало турци генерали в армията? Как да има, ние имаме обща граница с Турция. Представяте ли си – Хасан Ахмед, генерал в българската армия да командва Иван Георгиев? Е няма как да стана тази работа, има тука 500 години, има неща, които са трупани с години. Големите империи в колониите остават инфраструктура, език, предприятия. Друг е въпросът, че там сега разрушават всичко на верска и етническа основа. Османската империя на нас какво ни остави? Една линийка между Варна и Русе и то за военни нужди.

 

Самият 10 ноември как ви завари, какво очаквахте да се случи?

 

Хората като мене, активисти да се наречем, не бяхме изненадани от това, което става. Следяхме какво става по света. Горбачов направи много сериозен завой към демократизация. Макар че ние не бяхме съгласни с начина, по който той го прави, много евтино се продаде. Ние тука малките хора смятахме, че той може да се съгласи срещу много голяма помощ от американците. А това той не го направи. За това и руснаците днес не го обичат, голямото болшинство поне. Тука също имаше инициативни хора, влязоха в СДС. Хора, които дотогава са стояли със запечатана уста, започнаха да излизат, да правят митинги. Не толкова големи като в София, но все пак. Централната власт разпада ли се, долу всичко си отива. Така стана. Макар че не стана всичко наведнъж. В общината образуваха временна управа. Всичко си тръгна към промените. Но аз имах късмет, че вече не бях в държавната търговия. Мен още 88-а година ме преместиха, нас ни местеха като пешки понякога. И на мое място сложиха човек, който никога не е работил в търговията, но е близък на първия секретар. Предложиха ми да си избирам между промишлеността, заместник директор по икономическите въпроси, но аз приех да стана председател на  кооперацията НАРКООП. Там длъжността беше изборна. После 90-те имаше чистки, направо както след 9 септември. Хора от кол и въже, които трябваше да изместят всички комунисти, да няма комунисти. Българинът няма идеали, той е Ганю, келепира гледа. Но аз успях да запазя поста си в НАРКООП до 2002 г., до 65-годишна възраст. Беше трудно, започна едно съревнование между частния и държавния сектор. Данъчните чак сега започнаха да свързват оборота с данъчната тежест. Последните пет-шест години се постави ред в икономиката. Иначе ние в обществения сектор бяхме в много неизгодно положение, защото си плащахме всички данъци, а частникът беше в сивия сектор. Шестдесет на сто поне бяха в сивия сектор.

 

Какви са ви спомените от политическите събития от последвалия период, вече от средата на 90-те?

 

Някой трябва да го проучи този период – 1990-2000 г. Тогава се разграби България. В началото беше пълен хаос, предприятията се ограбваха. Изведнъж виждаш как някакви хора са взели предприятието на безценица. А то беше на държавата, на целия народ. Когато стана голяма инфлация 1996 г., тогава взеха да се продават имоти. Тия ги купуваха със заеми от банките. Знаете ли какви заеми? Ако вие сте банкер, идват при вас и ви искат пет милиона при десет процента за вас. Вие си вземате 200 хиляди, той пет милиона, а заемът никога не се връща. Външните сили също помогнаха България да се срине, за да започнем наново. Проектът Ран-Ът. Добре, нека наново, но ценните неща да се запазят. Тука като тръгнеш за София имаше обори с по над хиляда крави. Всичко беше съборено, ограбено. Взимаха керемидите даже. Ние сме много крадливо племе, от изток дошло. Славяните също, де. Пълен погром беше. Хората взеха по една огромна крава, по един тон. Какво да я правят и накрая я колят. Ако се види статистиката какво се е произвеждало преди и сега...Преди овце имахме почти 10 милиона овце, а сега имаме 1,7 милиона. От началото на ХХ век до преди десетина години България е била на първо място в Европа по брой на овце.  Обаче всичко се срина. Същото стана с едрия добитък. 1985 г. имаме 10 милиона тона зърнени храни добив при 8,7 милиона население. Сега са наполовина. Да не говорим за ябълки – 300 хиляди тона, сега 60 хиляди. Много се зарадвах, че вече ще има помощи за производителите на зеленчуци и плодове, защото това е инвестиция, която не се връща веднага. Трябват капитали. Създаваха се нови сортове, но разрушиха почти всички институти. Разрушиха Българския държавен стандарт, те го разрушиха. Сега искат да го възстановяват. Но защо го разрушиха – защото всичко създадено от комунистите, трябва да се разруши. Защо? Той е полезен за всички.

 

Нещата, за които говорим, често се обединяват под понятието „преход“. Вие приемате ли това понятие?

 

Преходът при нас беше сбъркан. Трябваше да е по-постепенен. Трябваше да се запазят добрите неща, не всичко. Повече от половината неща не бяха добри. Да се приемат нови неща. Да не става така раздробяването на земята. Те чували ли са за комасация? Но пак българската черта, че се страхуват, че при комасацията на един ще дадат по-хубава земя, на друг по-лоша. Колкото по уедрено е земеделието, толкова е по-рентабилно. Тука сега изкупуват земи, но по български. Изкупуват от пенсионерите на безценица и след време ще са много богати. В същото време кооперативите в Чехия се запазиха. В Полша пък и по комунизма си остава частна земята, както и в Сърбия. Но Чехия си запази големите масиви, произвежда се зърно. Но там и по-лесно се дели, защото хората са били по-едри земеделци и преди.

 


[1] Дългогодишен директор на Стопанска дирекция „Търговия“

AttachmentРазмер
Intervyu_S_Raykov_Petar_Dobrev_Kardzali_06_2012.doc62.5 KB