ИНТЕРВЮ НА ПЕТЪР ДОБРЕВ СЪС САБАХТИН РИЗА[1], КЪРДЖАЛИ, 06.2012 г.

 

-Като кажем последните години на 20 век, какво първо си спомняте?

-Като погледне човек на годините, за историята е един миг, но за нас, сериозен период е, особено от 10 ноември от прехода, ние го наричаме тук даже еволюцията, но то е въпрос на тълкувание. Първите години бяха много интересни, наситени с много мероприятия, организирани и спонтанни. Бяхме прекалено политизирани. Аз, например, бях във временната управа на града от края на 90-та година до първите редовно проведени демократични избори в България. Тогава работехме съвсем безвъзмездно, бяхме безработни и работехме безвъзмездно, което днес изглежда абсурдно – как така, хем не получаваш заплата, хем ходиш да работиш. Почти всеки ден сме били заангажирани с проблемите на града, а той е по-особен в сравнение с градовете от цялата страна. Погледът на цяла България беше отправен към Кърджали, то и сега продължава този особен поглед, имайки предвид спецификата на населението, като основно население – турско, изповядващо ислям и т.н. Може би очакваха, че там ще избухне нещо, че от турците ще тръгне нещо, но всичко си мина нормално през онзи тежък период, когато бяхме все по улиците, по площадите. През цялото време съм бил чиновник, бях в администрацията, областната, бях заместник-кмет, бях заместник-областен управител на областта, сега съм пак в общинската администрация - началник отдел.

-Вие споменахте “еволюция”. Това ли е правилното понятие?

-Да, може да се ползва термина, че се е получило еволюция, преживяхме една еволюция. За съжаление, независимо от ентусиазма на първите години, аз, а  и много други хора, се чувстват разочаровани, излъгани. Не на празно по медии и на всякъде, подочуваме приказки, че в по-старите времена хората са живели по-добре, били са по-спокойни, по-сигурни за живота си. Тези неща наистина за съжаление ги загубихме. Всичко това, което се случва сега в страната ни, наистина показва, че някъде бъркаме и продължаваме да бъркаме. Или не разбираме какво значи демокрация, не сме възприели определението за демокрация, или последствията от демокрацията не можем да си ги представим и продължаваме, вместо да си подобрим живота и битието в страната, ние продължаваме да вървим в един хаотичен свят през последните години. Да видим докъде ще стигнем, догодина се очакват редовни избори, след изборите може нещо по-добро да дойде. Всеки избор е една нова надежда, за съжаление след всеки мандат, хората още повече се разочароват. Някак си търсенето на месии в страната, на човек, който ще дойде и ще направи нещата за определени дни, онзи прословут лозунг на царя за “800-те дни”, го знаят и млади и стари. И постоянната надежда все някой друг да дойде и да оправи и подреди нещата в рамките на кратко време. Но за съжаление това няма как да стане. Аз смятам, че основното за развитието на страната е икономиката, нямаме ли икономика, нямаме ли база, това няма как да стане. А страната ни е с дадености от Господ, които за съжаление не използваме и не разработваме както трябва. По принцип имаме много подготвени млади хора, особено в ай-ти сектор. Правя за себе си едни такива елементарни сметки – ако държавата обърне сериозно внимание на този сектор, това да бъде един от приоритетите, заложени за развитието на страната – ай-ти ти сектор, ай-ти ти технологиите. В рамките на 5-6 години да бъдат подготвени от порядъка на 25-30 хиляди младежи за този бранш. Само тези 25-30 хиляди, знаем какви са заплатите им, какви осигуровки ще плащат, ние автоматически за един период от 4-5 години ще успеем да повдигнем пенсиите на възрастните, ще успеем да подобрим стандарта на живота само благодарение на тези младежи. Но за съжаление, няма такова мислене. Новият президент се опита да говори на тази тема, не случайно беше последното му пътуване в Щатите, където беше на гости във фирмите от този бранш; той направи едно послание, аз го приветствам, каза – вижте къде са хората, ние къде сме.

-Разбирам Вашето разочарование по-скоро като неизползване възможностите на демокрацията.

-Да, от това, че не можем да си наложим правила, да си подредим битието, ежедневието. Всеки ден се сблъскваме, както си вървим по улицата срещаме.

 – срещу едно хубаво поне десет спънки.

 -Но ако сравним със старата система преди това?

-В старата система бях ученик, студент, войник, седем години имам трудов стаж от онази система, аз съм машинен инженер, бях началник цех, но до ден днешен, между другото казано, не съм достигнал до заплатата, която получавах като началник цех по онова време. Тогавашната си заплата, независимо от постовете, на които съм бил, за 23 години демокрация никога не съм я достигнал. Представяме си какво е било, макар че не съм бил комунист, аз съм върл антикомунист, аз съм за демокрацията, за този строй, но за съжаление, с годините, идва време, когато човек започва да отделя, както се казва житото от плявата и виждаш кое е било хубаво и кое е било лошо. Тогава ръководех предприятие от 220 човека, заплатите бяха на много високо ниво, от порядъка на 400-500-600 лева, това бяха нормални заплати за стругари, заварчици, фрезисти. Днес, младите нямат понятие какви са тези професии, няма струг, фреза, машините ги няма, предприятията ги няма.

-Но пък последните 10 години на комунизма са белязани от много тежки събития, политически?

-За съжаление разочарованията са от 83-84-та година, когато започна т. нар възродителен процес. Той създаде основен проблем на страната, не само на цялата страна, но впоследствие – края на 89-та година, падането на Берлинската стена, всички тези неща са резултат от почналото в България,  а някъде другаде бяха допуснати подобни грешки, и след това тръгна по веригата, за да се стигне до 89-та година, когато Желязната завеса падна, защото строят падна. Но някак си тези неща времето ги лекува, докато ежедневието, бита – от днес трябва да мислиш за утре, от утре – за вдругиден, за след година; тези неща като че ли излизат на преден план. Болката, състраданието – тези неща във времето остават. Макар, че и днеска някои политически сили, партии винаги се възползват от т. нар. възродителен процес, с политически цели. Още има разочарования от възродителния процес, има хора, на които не е потърсена отговорност от никого за това, което се случи тогава. Но казвам, времето лекува и ще го излекува, но политиците ще го използват две-три поколения напред за своите си политически цели.

-Когато започна възродителния процес, Вие работехте ли?

-Да, аз започнах работа 83-та година, нещата почнаха след две години; 89-та година имах този проблем, в който с повече от половината от хората се сблъскаха – трябваше да се разделим в рамките на 20-30 дена; хората си тръгнаха. Всеки казва: - “Началник, получил съм си паспорта, трябва да заминавам за Турция.” Последният месец на 89-та година, самото пътуване на хората за Турция беше много тежко. Тогава замряха предприятията, после в рамките на една-две години предприятието, в което бях, не аз успя да се задържи, беше закрито, не останаха хора, които да поддържат производството. Освен това започнаха ликвидациите в земеделието, селското стопанство започнаха приватизация и т.н. и нещата взеха нежелан обрат.

-Предприятието в което работехте, ако имаше добър мениджмънт, можеше ли да продължи да съществува?

-Не е до мениджмънт, не останаха хора, които да работят, то беше в малко населено място и сега, като минете от там, на 15 километра е от Кърджали, ще видите, че останаха само възрастни хора, няма млади хора, буквално. За мен Кърджали днес е, със съжаление го казвам, едно село, няма работещи фирми, няма предприятия, няма търговия, няма нищо на практика. Ето, виждате днес, продължава блокадата на ОЦК, от три-четири месеца тези хора са на улицата, те не са си получавали заплатите, и цялата държава да не може да се наложи над един новоизлюпен, за мене е такъв, милионер, да си изплати задълженията към работниците, за другите си задължения - има процедури, нито банките ще си изпуснат парите, нито който и да е друг от кредиторите , но работниците остават на улицата, беззащитни. Младото поколение в града и в региона, то е навън, в Западна Европа, в Турция, в София, във Варна и в други големи градове. Моите деца, аз имам двама сина, са в София, дори и да се върнат в Кърджали, те няма какво да работят. Единственото е, както млади хора правят, да идват в общината, да пускат своите CV-та, и да им търси кмета варианти за работа, но за съжаление работа няма.

-Борисов, сега иска да децентрализира администрацията... Може някое министерство да се появи тук.

-Ще ви дам един пример в това отношение. В града, например, когато се създаваха регионалните центрове за телефон 112, тогава аз бях в центъра на нещата, когато преди четири години Кърджали стана един от центровете – Южен централен район. Ние “хванахме” ТОТО- то като град, тогава Пловдив беше като център, централен град и трябваше да потърсят подходящи помещения, те закъснява и се наложи в рамките на няколко дена областна администрация Кърджали и кмета на общината да влязат във връзка с тогавашното министерство на бедствията, с г-жа Емел Етем и казахме: Кърджали има подходящи  условия в рамките на два-три месеца ние сме в състояние да подготвим цялата база и това стана, така успяхме и в този център работят 80 човека. Това е, фактически, една “фабрика” за града, 80 човека работят и се изхранват. Ето пример за една изнесена държавна структура, която работи в Кърджали. Не знам дали ще има положителен ефект ще има от това, което в столицата в момента планират - министерства и част от министерства и агенции да изнасят по разните градове. Вярно, че София е задръстена, че София трябва да търси отдушника, но не знам дали това е начина. Какъвто и отговор за себе си да дам, съм сигурен, че няма да бъде точен, адекватен.

- През 89-та година предполагам, съвсем други са били очакванията?

-В 89-та година свободата я възприемахме по друг начин; очакванията ни тогава бяха съвсем други. Ние очаквахме, че първите една-две години след като демократичните сили дойдоха на власт, първото правителство на СДС, надеждите ни бяха веднага да паднат стените за нас, да се отвори Европа за нас, да се отвори светът за нас, но за съжаление това стана едва след 16-17 години. Всъщност, 16-17 години са половин трудов живот за един обикновен гражданин.

- АВашето влизане в политиката, как се случи то?

-Моето влизане в политиката е особено. Като казвам особено – 89-та година, на 22 август, бяхме вече на границата, заминавахме за Турция. Границата тогава се затвори и ние бяхме принудени да се върнем обратно. Родителите на жена ми не бяха допуснати в апартамента, в който трябваше да живеят и се принудиха да отидат да живеят при сина си. Моят апартамент си седеше, много разправии имахме при връщането си. Вие нямате представа, тука беше лудница, натоварени леки коли, каруци, натоварени с какво ли не, телевизори, кюнци, печки, изобщо – покъщнина, каквото е имало по онова време по домовете. И с всичкия товар, разкарват ни из града, останали се без подслон, без работа. Жена ми беше бременна тогава с малкия ни син, в 6-7 ми месец. Седнахме една вечер и умувахме какво да правим, и описахме цялата тази ситуация, каквато е, изпратихме написаното до вестник “Работническо дело”, “Нова светлина”, даже до “Стършел”, общо до седем вестника. Единствено във в. “Работническо дело”, на 2-ра страница на 30 декември, писмото ни беше публикувано. Същата година, на 29-ти бяха взели решение в Политбюро за възстановяване имената. Ние ги пуснахме писмата август, началото на септември; а тогава вече след 10 ноември нещата тука бяха хаотични, не бяха организирани. Първата вълна на митинги на подготвени митинги имаше в София, но в Кърджали хората си излизаха на митинги, спонтанно, който се сети и иска нещо да каже, веднага излиза на митинга. И веднага след това, хората в града разбират, че ние подобни постъпки сме направили и един вид в очите на хората си човек, който си е позволил смелостта да критикува, горе-долу в такъв дух бяха писмата ни, с критика. До преди пет дни си живял нормално и след това – всичко с краката нагоре обърнато, все едно земетресение беше станало. От там тръгнаха нещата – една седмица след решението на Политбюро за връщането на имената, ДПС официално беше създадено като партия – така стана навлизането ми в политиката, макар, че на ниво Кърджали политиката не я смятам за сериозна политика, тя е политиканстване – някакъв опит на човека да се занимава с обществена дейност. Тогава мисленето беше такова – никой, който се занимава с политика не е очаквал някакво възмездие затова, което прави. След това нещата коренно се промениха, отидоха на другия полюс. Моята съпруга е вече шести мандат общински съветник в Кърджали, дето се вика е за книгата “Рекордите на Гинес”, аз станах чиновник.

-Споменахте, че от връщането от границата е започнала Вашата кариера, имало е много силен натиск върху населението точно тогава за изселване, т. нар. “голямата екскурзия”.

-Границата беше отворена в рамките на около два месеца, точно тогава, ако Турция не беше затворила границата, за два месеца, някъде към 250-300 хиляди човека бяха се изселили; значи, било е необходимо още два-три месеца и нямаше да остане турчин в България. Горе-долу в рамките на България, турското население е било винаги 800-850 хиляди; всякакви спекулации по отношение на турското население има, последните 7-8 години никога не е било в рамките на 1 милион турци да са живели в България – това са официалните данни. Всички други цифри, които са по-големи като маса, са спекулация.

-Вие, от ръководител в едно предприятия, бяхте принуден да емигрирате. Тогава населението как реагира, нямаше ли опити да се противопостави на това, или когато държавната машина е толкова силна и се включи, няма как да се избегне това.

-Това не беше за ден-два, това беше по време на самия възродителен процес, един продължителен период от време от 84 и 85-та, тогава машината се въртеше в цялата страна и тогава проблемът на целия български народ беше, че  никой не си представяше що е това демокрация. Оня прословутият въпрос на СДС: “Що е демокрация и има ли почва у нас?”, никой не можеше да си отговори, кой каквото се сети, си мисли, че това е демократично, че е в интерес на хората. Така някак си тръгнаха нещата, без да има очертана яснота.

-И все пак, във Вашето участие в администрацията, виждате ли някаква градация, развитие на отношенията и политиките, или си стоим на едно и също място?

-Стоим за съжаление на едно и също място, има някои промени, които бяха предложени на населението, това е с възстановяване на собствеността, имоти, след 9 септември 44-та година, предприятията, фабриките, имотите на индустриалците, когато са били одържавени на тогавашните индустриалци, и бяха върнати на техните наследници. Това беше някаква светлинка - те получиха имоти, а имота на практика е имане, пари. За съжаление, аз не съм от онези, чиито родители са имало земи, фабрики, аз и сега го казвам – аз съм един панелен парий – израснал съм в панел, в панел живея. Доста хора подобриха материалния си живот, като това беше целта, по този начин да се създаде мечтаната средна класа. Но за съжаление тази средна класа пък си представи, че всичко това, което го има трябва непременно да го превърне в БМВ-та и Мерцедеси, вместо това, което имат като имоти и земи да го разработят, т.е. 5-10 години по-късно да се прехвърлят на БВМ-тата и Мерцедесите, а в това време да тръгне икономиката, производството, земеделието – нали с такава цел бяха възстановени тези имоти.

-Имаше ли в Кърджали това, което става като част от фолклора ни в страната – мутрите, БМВ-тата?    

-Както всяко село си има своята мутра, но до каква степен те са такива е друг въпрос, така и тук има нарочени хора. Кърджали беше известен с Роковците, за мен те си бяха най-обикновени селски момчета, те са от близко село, дошли, настанили се в града, преди това като тинейджъри, след казармата са били по София, научили са се на чейндж и т.н. и след като дойдоха в Кърджали, първите чейндж бюра бяха техни. Какво правеха – отвориха нощен бар, първите машинки бяха техни; много страхотии сме чували за тях, но на практика, много от това, не излиза вярно, зависи доколко едно нещо се преувеличава. В Кърджали, задължително от мухата се прави слон. Докато в София, можеш да имаш стадо слонове и пак да не си нарочен, защото  нещата се размиват, докато в малкия град, скрито-покрито не остава. Всеки знае всичко за всеки. Тука си имаше Роко, но такива бандитски изпълнения, които сме чували да се извършват по София и другите големи градове, това нещо го е нямало. Опитаха се хора с известни имена да наминат през Кърджали, но не успяха да се задържат тука.

-Какво стана с Роко?

-В момента е една  развалина, няма бизнес, нищо няма, приключи. Сума ти години бяха го хванали в менгемето на властта - дела, дела, затвори, дела, затвори, след всяка присъда, той обжалва; най-интересното е, че в Страсбург печели делата. Затова казвам, нивото на кърджалийският бандит е едно, в рамките на големия град е съвсем друго. За Кърджали Роко може в определен период от време да е бил богат, да е разполагал с много пари, много богати хора в Кърджали едва ли има, може да има 10-15 човека, с водещите фирми, другото е, както казваме – редови граждани.

-Тези първи години след 89-та, когато връщат и имената, също е много напрегнато, Вие какво си спомняте?

-Съзнателно не се спрях на този момент, особено след решението на Политбюро започнаха организации, масови митинги. Ето на този площад, от едната страна на булеварда бяха българите, от другата – турците, едните викат: Искаме да си върнем имената, от другата – ние не сме съгласни с тази политика на държавата. По средата – 10-15 полицаи, които се опитват да бъдат нещо като буфер между двете групи. Интересното тогава е, виждаш разярени хора, от едната страна, казват: Как така стана - комшията ми, ние с него всеки ден се виждаме, поздравяваме се, пием си ракийката, пушим си цигарите, една и съща музика слушаме, сега той е застанал отсреща и вика: Не, искам да си останете с българското име, или пък обратното. Това е най-хубавото на демокрацията, че никой не си позволи, нито от едната, нито от другата страна да хвърли и едно камъче. Четири-пет хиляди души от едната страна и също толкова от другата, един да хвърли камъче или снежна топка и да падне върху главата на някой от другата страна, представете си, какво можеше да се случи, но това никой не си го позволи. Винаги съм казвал и тогава също: народът е умен и в такива критични ситуации народът разсъждава най-точно. Дори и тогава си определя лидерите, все едно с пръст ги сочи, да, вярно, че тези лидери ще бъдат от площадните там, но на момента, на часа, този лидер изглежда най-удобния, той казва най-точните думи и той направлява тълпата, която се е събрала. Паметни са тези неща, те бяха ежедневие, почти цяла година. Първата тема беше – връщането на имената, едните викат – искаме връщане на имената, другите – няма връщане, но с времето, като че ли се позабрави в края на годината, когато Великото народно събрание работеше Конституцията; имаше дебати, напр. за изучаване на майчиния език, и това да влезе като текст в Конституцията. ДПС настояваше затова и това създаде допълнително напрежение, митинги, българския народ застава с тезата – не, няма да има обучение на турски език в българско училище, но минаха две-три години, през което време се видя другото, дойде гладът, и народа вече гледаше другото, казва: нали трябва да се оцелява.

-Постепенно се охладиха страстите, а как оценявате ролята на властта, която няколко месеца преди това 89-та година репресира турците,а след това заема по-умерената позиция?

-Обяснението ми е,че тогава се смени лицето на комунистическата партия, тогава те си смениха не само лидерите, смениха си и името, а това означава някаква промяна. До вчера имаше БКП, изведнъж казват: няма вече БКП, социалистическа партия има. Имаше хора от старата гвардия, но най-вече младите казваха, има промяна, значи вървим към нещо ново.

-Все пак не е било само фасада.

-Не беше фасадна промяна. И сега да възникне някаква нова формация, народът вярва в търсенето на месия, който ще ни реши проблемите за кратък период от време, но това търсене, за съжаление продължава още в нашата страна. Не сме стигнали гърците, нито американците, там имат някакви традиции 20-40 години, едни и същи партии могат да допускат грешки и да се коригират, но те казват: ние не търсим нещо ново, нови лица, нови лидери. Виждаме, и след два избора те си избраха пак същите партии, които ги докараха до това ниво, до това дередже.

-А от 90-та година, основаването на ДПС, какво си спомняте?

-Митингите на ДПС, много митинги, ако не през ден-два, през седмица, митинги, събирания; хората пътуваха често, не жалеха пет или десет лева за автобус, или пари за бензин да дойдат в града, големи митинги ставаха в Кърджали – 10-15 хиляди души. Това беше невероятно чувство!

Имаше представители от организацията по човешки права и свободи. Тези организации, които са били в нелегалност, които ние не ги знаехме преди 89-та година.

-Знаехте ли Вие за Независимото дружество за защита правата на човека?

-Да, знаехме това, което нелегално сме слушали по Свободна Европа сме слушали, Би Би Си,  който е успял да ги хване, защото се заглушаваха; оттам имахме информация, иначе в медиите – пълно затъмнение. Затова не напразно ни бяха кръстили, че живеем зад Желязната завеса.

-Някои от тези организации организират съпротива май месец, повече в Северна България, в Джебел също, тогава чувахте ли, знаехте ли?

-За Джебел не бяхме чували; в Джебел е една специална организация, то там става на местно ниво, има и случайност; в същия ден има погребение, което властта не позволява да се извършва по мюсюлмански обичаи. И роднините, хората там настръхнат и излизат на улицата, в рамките на час-час и половина хората от целия район се събират.

-Тогава дойдоха ли до вас новини, че в Джебел нещо става?

-Да, разбрахме още същия ден, научихме вечерта какво се беше случило и новината дойде от тези, които успяват да се изнесат от Джебел, нямаше никаква информация по радиото, телевизията, във вестниците – нищо.

-В Кърджали имаше ли последствия срещу някакви протести?

-Не, последствията от това беше, че на 19 май, на 31 май Тодор Живков излезе и обяви откриването на границата. И на часа почнаха изселване, явно някаква подготовка са правили службите, списъци подготвили. На 1-2-3 юни директно ги пращаха навън, те не ги гонеха, не ги пращаха по Турция, пращаха ги по Европа, във влаковете – семейно. Имаш направление, отиваш, при фотографа – снимката, след 15 минути – паспорта на ръка, от банката – 20 долара на човек, ако е четири членно семейство – 80 долара в джоба и те качват на влака и ти казват: - За Сърбия, заедно придружаващи милиционери до границата и те изхвърлят.

-Това са някои от най-непокорните, да ги наречем?

-Ставаше по някакъв подбор, не беше поголовно, от всяко населено място има изселени, първите дни от Кърджали са гонени близо 50-60 семейства, докато дойде време, след три дни Йозал да обяви, че и той отваря границата, когато Тодор Живков казва – всички да заминават за Турция, Йозал казва – няма проблем, да заповядат. И след една седмица започват да се задават и керваните. Всичко се юрва по паспортните служби, кой успял да вземе още същия ден, на други казват – след три дни ще е готов. Който си вземе паспорта, на другия ден – хайде, на път.

-А точно от тези, които първи са изгонени, имаше ли някои имена, които са известни на турската общност?

-Да, това са авторитетни хора, които множеството ги е приемало като неформални лидери, като хора, на които могат да се доверяват. И те са такива.

-Можете ли да цитирате някои имена на такива хора, които са значели нещо за хората и мълвата ги е носела? 

-Мина много време оттогава.

Завърна ли се някой от тях?

-Не, тези, които бяха изгонени по този начин, никой от тях не се върна. Повечето от тях си останаха на Запад, но имаше една тенденция от турска страна. Турция, месец и нещо след това пращаше самолети да ги прибират от Виена, от емигрантските лагерите; по принцип тези хора от България, които ги изхвърлят на сръбската граница, сърбите са ги разпределяли, явно са знаели каналите, и ги пращат по емигрантски лагери и оттам Йозал си ги прибираше със самолети, поне 10-15 полета има извършени тогава. Сред тях имаше хора, които са лежали по затворите по политически причини, хора, които тогава да са изразили определено ниво на турски национализъм, най-вече учители, лекари, повечето бяха интелигентни хора. Докато след седмица това движение вече стана масово, цели квартали, села и почнаха са изселват, и почнаха да се задръстват границите, почнаха да се създават междинни лагери пред границата, където да се изчаква ред – по 5-6 дена, дори по 14 дена хора са чакали преди границата, докато стигнат до бариерата.

-А по-късно, когато ДПС започна да се формира в по-спокойна обстановка, лидерите как ги издигнаха?

-Митингите ги издигнаха; на 4 януари 90-та година във Варна беше създадено ДПС, на 6 януари – ръководството – Доган, Касим Дал и покрай тях още десетина човека, които регистрират официално партията, организират се и правят протокол за създаването на партията. На другия ден заминават за Кърджали; в Кърджали има няколко човека, които заедно с Доган са били по затворите, на тях се обажда Доган и те се организират – 35 човека, на 6 януари се събират и създават кърджалийската партийна организация. Тези имена на 36 човека от Кърджали са известни. Те помежду си избират тогава временен председател на партийната структура, който си поема работата.

-Тогава Доган имаше ли авторитет тук?

-Той беше неизвестен за кърджалийци, но в началото тогава, на всеки митинг успяваше да дойде и винаги по митингите, на мероприятия, се изказваше и това правеше впечатление.

-Той си създаде вече авторитет.

-Да и по такъв начин се създаде неговото име. После при турците има нещо, то е по рождение, много лесно си създават лидер и умеят да си го пазят, независимо от грешки, докато, както се казва, ножът опре до кокъл, докато недоволството стигне до n-та степен, тогава ще те обесим. Всичко, от което имаш нужда като лидер ти го даваме, но когато започнеш да ментиш нещо, когато бъркаш съзнателно, тогава губиш тотално подкрепата. Излиза така от крайност до крайност, но турците уважават и тачат лидера си, докато при българите е малко по-иначе, днеска може да издигнат лидер, утре да кажат че е лош. Затова Доган, независимо от грешките, които допуска, най-вече с изпуснати фрази по медии и т.н., но другите му грешки за обикновения гражданин са невидими.

-В един момент за българската публика почва да се ползва малко като плашило.

-То, между другото е нормално, хора, които не са били малцинство, те не знаят какво е да бъдеш в ролята на представител на малцинство. Аз много съм обикалял в Гърция, повече в Гърция, отколкото в Турция, там имам много приятели и познати, особено в Тракийската част на Гърция; но сега и българите ще го разберат, тъй като много народ излезе от България, всички тези младежи, които се установяват и по Германия, и по Австрия и в Щатите, те се обособяват в малки общности, може да не живеят в един квартал, и тази общност вижда проблемите си основно с реализацията в съответната държава. Можеш да имаш хубава професия, докато успееш да пробиеш, все пак си представител на малцинството там, всеки ще те гледа отгоре до долу и отдолу-догоре, което е може би нормално за мнозинството, а в същото време за мен, като представител на малцинството е обидно това, че гледат на мен като на по-различен. За тези неща може би тепърва ще си даваме сметка, ще правим разбор на тези неща; винаги малцинствата по определен начин са държани на дистанция и единствено евреите, независимо от това къде са се намирали, са намирали начин да просперират, където и да е евреинът си е намерил нишата в тази страна, успява да живее и да е независим . Това евреите са го постигнали, докато всички други все още не сме го постигнали и затова се чувстваме нещо като един вид втора категория и това, което искаш, не можеш да го постигнеш напълно, или го постигаш с два пъти повече труд.

-Има ли го това чувство, въпреки че от ДПС са допуснати във властта.

-Има го, въпреки това. ДПС, когато беше във властта, имаше много хора в София и по министерства, областни градове и цигани, и помаци, и българи,  които са били в ДПС са имали шанса да бъдат на възлови места. И лошото е, че постигането на този успех го дължат на ДПС. Те казват: ако бях членувал в друга партия, едва ли щях да достигна до това ниво. Ето два примера ще си позволя да кажа. Партии, които дълго време са били в полезрението на властта - БСП от 23 години нито един с турско име не е вкарал в Парламента. СДС си го позволиха два мандата да вкарат турци, може да е по един човек, но го направиха. Втория пример – с ГЕРБ, Бойко Борисов допусна няколко груби фрази, подобно на Доган, независимо от грубите си грешки, той казва: Аз не съм против мюсюлманите, против циганите, но в същото време той на практика няма до себе си нито един турчин, или по-точно има само един, който му се води съветник по етническите проблеми – лекар, който е директор на софийска поликлиника, неговия брат беше заместник-министър при втория мандат на ДПС, но той претърпя тежка катастрофа и още е в кома.

Има още един – Вежди Рашидов, но в очите на турците той е компрометиран, защото беше в ДПС, беше около Доган и още тогава си изразяваше мераците да седне в министерско кресло и то като министър на културата, но от централата на ДПС са преценили, че той не е много подходящ за този пост и не са му дали този шанс. С този мерак да стане министър, той се въртеше и в ДПС и покрай царя, накрая кандиса на Бойко Борисов и Бойко Борисов му изпълни желанието, мерака. Всички виждаме, има и добри страни, но допуска грешки, не е бил администратор, няма нито един ден трудов стаж, подобно на Станишев, който без нито един ден трудов стаж, стана министър-председател. Имаше и двама турци на поста заместник областни управители – на Разград, освободен след четири месеца и на Кърджали, който е в пълна изолация, вече две години. Той просто идва, получава си заплатата и на практика – все едно че го няма. Това на практика не означава добро отношение към представителите на малцинството към турците. Независимо от това, че в Кърджалийско гласуват за ДПС, но колкото и да гласуват, процентът но гласуващи турци за ДПС е  около 65-66 %, това са 2/3 от турците,  значи 1/3 от турците в България някъде се преливат, или пък не гласуват, според данни от статистиката на гласуванията, направена от ДПС. Значи 1/3 от турците не са в ДПС на практика. Тези 1/3 не намират никакъв шанс от друга политическа партия да получат някаква подкрепа, да не говорим за ДПС. Те тези, които не гласуват за ДПС, те си ги сочат с пръст: - Той е враг, щом не е с нас! Особено в район като Кърджалийско, където турското население е по-компактно, там много лесно става отлъчването. В едно малко село като се знае, че Хасан не е от ДПС, значи ни е враг на всички и като отиде вечерта в кръчмата да си пие мастиката, все ще се намери някой да каже: - Ти не си с нас! - достатъчно е пет пъти да го повторят и той повече да не влиза в кръчмата и да се чувства отритнат, отлъчен.

-А в това отношение, за тези 20 години българите дали се отнасят по-толерантно не само външно, но и вътрешно - да приемат турците като възможни партньори, икономически, политически?

-Лично аз никога не съм смятал и не съм приемал, че българите са нетолерантни. Моите деца живеят в София, работят сред българи, не са имали никакви проблеми; нито аз, като студент, и изобщо, където и да отида, не съм имал никакви проблеми затова, че съм турчин, винаги са ме приемали нормално. Но има една телевизия – СКАТ, от 24 часа предаване, половината часове програмата е против турците, макар че напоследък ми прави впечатление – дават и хубави, в смисъл добри, нормални новини от Кърджалийско, от други турски райони. Но останалите новини, напр. Турция е готова всеки момент да ни окупира, турската експанзия към Балканите, към България и т.н., теориите за ислямската дъга през Родопите, та чак до Босна, Косово, Албания. Всички тези неща непрекъснато се излъчват и коментират. Тя  е много гледана телевизия, не знам дали толкова българите я гледат, но турците много я гледат и те си правят изводи, на базата на това, каквото СКАТ излъчи. Те казват: СКАТ в момента ни казват една лъжа, за нас истината е точно обратното. И това е една постоянно поддържана тенденция; не знам, нито в Гърция, нито в Турция, нито в Европа да има такава медия, която да говори толкова усилено, те не говорят срещу друг, единствено коментарите са им срещу турците. От време на време правят предаване за циганите, има за арменците, там се говори непрестанно за кланета, за геноцид, аз не мога да ги възприема. Чета турската история, тя е съвсем различна от това, което ми говори СКАТ. И въз основа на тези предавания, българите се надъхват, добре че младите черпят информация от интернет; не казвам, че трябва да се закрие телевизията, но да се спрат тези предавания. Вярно, има исторически дати, отбелязват се годишнини, там тези неща трябва да се казват, напр. ДПС прави един път в годината – на 19 май в Джебел  възпоменателен митинг за възродителния процес. Има един митинг през декември, в памет на жертвите по възродителния процес, в Бенковски, по повод трагично загиналото малкото момиченце, то стана емблематично, и там се събират хората, но никой не казва лошо нито за българите, нито за турците; хората казват: онзи режим направи това и това и заради това нещо 18-месечно детенце загина заедно с майка си, това е смисълът – напомнянето. За да не се повтори. Имаме честване на Априлското въстание, има неща, които трябва да се казват тогава, но другите дни, необходимо ли е да го повтаряме, да, имало е Копривщица, Батак, тези неща не бива да ги повтаряме в ежедневието си. Има дати, които са свързани с церемонии, напр. на 3 март аз винаги съм на площада, не мога да не бъда, и там са не само българите от Кърджали, а и турците, заедно сме от години.  Заедно сме и  на 21 октомври – денят на Кърджали, на този ден Кърджали фактически е освободен от империята, всички сме на площада и празнуваме. Дори има случаи, когато гости от Турция идват и не знаят какво празнуваме, обясняваме им, а те казват: Брей какво толкова сме ви направили, че да се освобождавате.

Сега ще има някакви чествания и за годишнината от Балканската война.

-В България все още уж имаме някакъв комитет, който ще организира някакви тържества и т.н, но до ден днешен не знам на практика какво ще представлява. Докато, като се прибера вкъщи, слушам новини на турски по една турска телевизия. Там постоянно се говори за 100 –годишната война, те водят една такава кампания – 100 години от война към мира. Те също си спомнят Одринските битки, българските войски дошли, завзели и т.н. , всичко се коментира, но оттам нататък се казва – всичко това е история, но всички тези народи, които са участвали в тези битки, с техните интереси, тогава времената са били такива, но тези неща да бъдат забравени, а не да говорим само за зверства, война е, ще има и убити и ранени, тези неща по-малко да ги коментираме, а да коментираме бъдещето си. Ние сме на практика тук, обречени сме, на тази земя ще живеем, тук ще е България, там ще е Турция, Гърция, Сърбия, това е. Едва и някой може да си представи, че може да се случи някакво прекрояване, колкото и ние да ни се втълпява в България, това което казвам за СКАТ, че постоянно манипулират.


[1] Бивш зам. областен управител от ДПС, в момента началник отдел в общинската администрация

AttachmentРазмер
Intervyu_S_Riza_Petar_Dobrev_Kardzali_06_2012.doc99.5 KB