ИНТЕРВЮ НА ЛЪЧЕЗАР ВЪЛЕВ С СЕРИХАН СЕФЕР[1], ДУЛОВО, 05.11.2012 г.

 

-         Бихте ли се представили накратко?

По време на смяната на имената бях студентка тогава. Учих в Софийския университет в Геолого-географския факултет, Геология. Там бях когато разбрахме за смяната на имената. Даже имах колежки от Ракитово, Пазарджишко... те така бяха споделили, че при тях сменят имената, но ние си помислихме, че сменят имената на мохамеданите, на помаците. Не знаехме какво става. След това като се върнах в Тутракан, аз съм родом от там, разбрахме какво става. Беше...как да Ви кажа...нещо, което не го пожелавам на никой. Не искам и да се връща назад. Просто беше много страшно. Самите хора, всички го преживяхме много тежко. Защото в един момент твоите родители са ти дали едно име и сега в един момент ти трябва да си избереш друго име. Когато се върнах в Тутракан още от Русе започна спиране на автобуси, войници, военни с картечници...страшно беше. То беше една такава много сурова, страшна зима, много студена. И започна проверка на документи. Питаха ме защо не съм си сменила името. Аз им казвам, че се връщам от София в родния град. Наложи се като се върнах вкъщи да отида в общината, защото те по месторабота ги сменяха имената, а аз работих тогава като възпитател в СОУ "Йордан Йовков" в Тутракан и отидох в общината и казах, че съм студентка и че съм била на занятие в университета и сега се връщам. Никой нищо не ми е казал и просто ти дават един списък с имена да си избереш име. И много трудно - как да си избереш? Кое име? Но както и да е, избрахме си име. Аз понеже се казвам Серихан, си избрах Смилена - едно име, което не бях чувала. Просто такова си избрах. В училище ми беше много тежко, защото в групата, в която работих, имахме турчета там. В Тутракан съотношението българи - турци е обратно на това в Дулово. Там са 70-80% българи и 20% турци. Докато тук е точно обратното. В училище с децата беше много така...имаше, един такъв момент преживяха и децата. Защото сме свикнали с техните имена и не можеш да попиташ децата как ти е името, как се казваш, какво име ти избраха родителите. Аз им пуснах един бял лист и им казах всеки да си напише името. Тогава ми направи впечатление, че децата не го изживяха така тежко, трагично. Те даже се радваха на българските имена. Не го осъзнаваха. Радваха се и свикнаха бързо с имената. В учителския колектив беше по-различно. Тогава дневниците се промениха, лични картони, досиета, всичко се промени. Смяна на документи, на всичко. Директорът на няколко пъти ни събира целия педагогически колектив и пред всички казва - от днес Серихан Бурханова става Смилена Братанова, така ще се обръщате към нея. Нямаше как, те така почнаха.

-         Как реагираха на смяната на имената Вашите колеги?

Ами, как да реагират...Никой нищо не смееше да каже. Просто времената бяха такива, че всеки се страхуваше. Аз като бях в София и понеже бях в моя близка приятелка и по телефона така майка ми ми каза какво става и изпаднах в едно такова състояние...и се смеех и плачех и...такова неадекватно състояние. Не можеш да го асимилираш. Как изведнъж така. Какво има, защо се случва, но не можеш на никой да зададеш този въпрос. И моите близки в София ми казаха - няма как, виждаш, че са такива времената и нас да ни накарат сега да си сменим имената и ние ще си ги сменим. С това така ме успокояваха. След това вече смениха се имената...Имаше много хора, които не бяха съгласни и съответно ги интернираха, имаше и от по-възрастното поколение, които бяха интелигентни...Всъщност те оттам почнаха. Почнаха първо с интелигентните - лекари, инженери. Защото в Тутракан имахме много добри специалисти. Университетски възпитаници, с филологии - първо от тях се започна. След това вече постепенно и всички останали. Това стана за има-няма седмица. Просто всички трябваше да минат. Градът беше скован от лед, един студен въздух така дойде в града...И изключително много войници, изключително много военни, които още повече стресираха. Макар, че хората, как да Ви кажа, никой не смееше нищо да направи. Всеки го беше страх, честно казано. (вълнува се, разплаква се) Никой не смееше да се противи. Много малко бяха тези, които казаха - не, не искаме, но след това и техните имена бяха сменени. Имаше и интернирани и така... След това дойде забраната за слушане на такава музика, сватбите, които се провеждаха, няма да бъдат по мюсюлмански обичай и традиции. След това пък започнаха хората, които умират да ги погребват в българското гробище. Оттам и християните не бяха съгласни. При положение, че има мюсюлманско гробище, защо на едно място да бъдат погребвани. Това продължи до 89-та година. Но в Тутракан такива някакви ексцесии не е имало. Един единствен път си спомням мои близки комшии, които за един Байрям бяха окачили някакъв плакат в джамията. Плакат, на който пишеше - поздравяваме всички мюсюлмани с Байряма. След това полицията ги издири, откриха ги и ги изпратиха в затвора. Мъжът беше в Старозагорския затвор, а жената - в Сливенския. И до 89-та година бяха в затвора. И 89-та след тези събития бяха амнистирани. Бях свидетел и на другия вече процес, когато се възстановяваха имената. Тогава имаше реакция от страна на християните - защо ще им връщат имената, защо така, защо иначе. Тогава пак бях свидетел в училище как учениците, понеже в голямото училище - в СОУ-то, се събираха ученици от две-три по-малки начални училища. И когато се запознаха децата, те се възприеха с българските си имена, те не знаеха кое дете как се казва. И когато вече имената отново се върнаха, тогава те са ми споделяли, още помня техните думи. Идват при мен и ми казват - госпожо, знаете ли, че Камен е бил Кудрет, ние не знаехме. И много учудени останаха. Това ми направи впечатление, че при децата този процес..те се радваха на тези имена. Не го осъзнаваха. Като си мислеха, че вече с тези имена няма да бъдат… не дискриминирани...че в училище учителите всички ще се отнасят еднакво с тях. Макар, че те са се отнасяли и преди, но те са си мислели, че имат някакво отношение към турчетата. Аз поне не съм усещала такова отношение. Е, може в някои случаи да е имало - там, където има по-посредствени, но по-посредствени има и от едните, и от другите.

-         След като Ви смениха името се върнахте в София и продължихте да следвате? Промени ли се животът Ви след това?

Да. Не се е променил животът ми. Отношението на колегите ми към мен не се е променило. Всички бяха много деликатни, макар и колегите в училище, понеже Серихан се казвам и на мен в училище ми казваха Хана. Повечето ми колеги в училище така и продължиха да ми казват. Не с новото име, а така, както са ме наричали. Преподавах в Тутракан география в СОУ "Йордан Йовков".

-         Как попаднахте в Дулово?

По стечение на обстоятелствата тук се омъжих и тук останах. Още си спомням, имам мои първи братовчеди, Четин и Метин Казак - единият е евродепутат, другият е депутат в нашия българския парламент. Те бяха много малки. Значи 72-ра са родени, 84-та са били на 12 години. Учеха в основното училище. Бяха ми писали едно писмо, защото така кореспондирахме тогава. И ми пишат - лельо, тука ни смениха имената - аз Метин се казвам Младен, а Четин се казва Чавдар, мама Ремзи се казва Ружа, татко - Христо и така... Даже го пазех това писмо до скоро, но сега не знам къде е. Не съм го изхвърлила.

От 15 години съм омъжена в Дулово. Тук като дойдох...В Тутракан нашият град е малък, горе-долу колкото Дулово, но аз и тук съм споделяла, че има разлика между двата града. Защото в Тутракан - дори да е малък градът, там духа русенски вятър, а пък тук духа селски вятър. Там може би близостта до Русе, манталитетът на хората е градски. Тутракан е град още от римско време, още когато Улпий Траян създават по поречието на река Дунав Видин, Свищов, Русе, Силистра, Тутракан. Това са били все крепости. Открай време - и турци, и българи, манталитетът на хората е съвсем различен, за разлика от тук.

-         Какво разбирате под "градски манталитет"?

Разбиранията им, начинът им на живот, изобщо - друго е. В Тутракан имах много хубава среда. Тук честно казано не съм попаднала на добра среда. Не че нямам хора, имам. Може би аз не съм попаднала, защото променя се начинът на живот, променят се много неща. И така...все тъгувам за моя роден град. Все ми е мило за моя град.

Първо завърших учителския институт в Силистра - три години. След това в Софийския университет задочно, обаче нашето обучение там беше шест години, защото не ми признаха завършеното в Силистра. Започнах от нулата - от "А" до "Я". В университета задочно учих и същевременно работих в Тутракан. И в Пионерски дом съм работила, дружинен ръководител съм била. Около 4-5 години организационна работа. След това възпитател и учител и така...

А тук в Дулово започнах работа в общината.  Преди 15 години. Просто в училище нямаше свободна длъжност, защото нашата специалност имаме много голям норматив, много са ни часовете и затова...Тук започнах и тук работя.

-         Бихте ли разказали за важно събитие, което е белязало след 1990 г. Вашия живот?

След промените вече можахме да си позволим да ходим в чужбина - това, което не можехме преди 89-та година. Не можехме в Турция да отидем. Сега вече имаме възможност в годината няколко пъти да отидем. За Европа да не говорим, че пак беше същото.

-         Щастлива ли сте?

Чак щастлива не мога да кажа. Не знам... Животът ми много се промени, след като дойдох тук. Нито мога да кажа, че съм щастлива, нито мога да кажа, че не съм. Нещо средно. Чувствам се добре. Това, което ме прави щастлива, са приятелите, контактите с хора, с които наистина можеш за много неща да споделяш - било за книги, филми... Тук като дойдох се чувствам, че се затворих в черупката си. Може би защото не попаднах на такава среда, в каквато съм живяла. Така си мисля... Там средата ми беше много по-различна. Общувах и контактувах с много интелигентни хора. Всички нови книги, които излизаха, си ги разменяхме, четяхме си ги. Филми, всичко следяхме. Сега вече има интернет. Промени се, много се промени животът. И хубаво и лошо - от всичко по малко има.

-         Как Ви приеха в Дулово когато дойдохте?

Тук не ме приеха добре, естествено. В работата в началото не можаха да ме приемат. След това вече свикнаха с мен. Аз също свикнах с тях. Ние тук в работата, дето се казва, с роднините си не сме толкова време заедно, колкото сме тук с колегите. В началото винаги хората за всеки нов човек, който идва да работи тук в общината, са с някакви предубеждения. Особено пък когато идва от друго място. Един вид - нямаме ли ние наш човек тук местен, че някой от някъде си е дошъл и заел това място, в такъв смисъл. Но след това, след като те опознаят, виждат, че няма значение откъде е човек, важното е да си върши работата.

Аз късно се омъжих, това ми е първи брак. Така се получи, защото в малкия град човек няма избор. Средата, която съм имала като студентка в Силистра, беше много хубава, много интелигентни колеги. В София - по същия начин. И след това, когато се върнеш в родния град - майка ми – сама, болна, грижи по нея... И някак си в малкия град хората се затварят. И може би кръгът ми от приятелки - повечето колежки и учителки, които не бяха омъжени...И в малкия град като попремине възрастта започва да става все по-трудно, вече нямаш избор. Винаги съм казвала, че човек трябва да прави избора тогава, когато следва, защото тогава човек си намира средата. След това вече е трудно. Пак зависи къде попадаш. Защото при нас, турците, началото на 60-те, 70-те години, момичетата не са ги пускали да учат. Тогава мъжете са отивали да учат. След това настъпи един период, в който вече жените почнаха да учат и да се образоват. Тогава пък мъжете спряха. И стана едно такова разминаване. Когато става такова разминаване човек трудно си намира средата. Сега вече го няма това. Сега вече и момичета, и момчета отвсякъде -и от села и от градове. И родители, и всички искат децата им да учат. Искат да имат хубави, добри професии, да се развиват. Сега вече има възможности и в чужбина да ходят да учат. По нашето време не беше така. Макар, че нашето поколение, трябва да ви кажа, че от моя випуск, от моя клас, почти всички на сто процента са реализирани - учители, инженери, лекари. При това всички станаха почтени граждани, което е много важно. Аз тук бях загубила връзка с мои ученици...Те вече станаха големи мъже и жени - омъжиха се, ожениха се, имат деца и са се пръснали из Европа. Не знаех кой къде е. Случайно бях публикувала една снимка във фейсбук, да изненадам една моя бивша ученичка. Оттам нататък вече почнаха от много места да се обаждат ученици, които възклицават като видят снимката и като се връщат...Вече всички са станали големи и започнаха да ми пишат, да се вълнуват. Аз също им пиша. Имаше един период, в който една седмица не можех да дойда на себе си - всеки ден им се радвах и плачех от вълнение, че ги открих отново. Най-много се радвам затова, че всички са станали почтени граждани. Това, което винаги съм искала от тях. Винаги в часовете това съм им говорила, че в живота не могат всички да бъдат отличници. Макар, че отличниците в училище, в живота не могат така да прогресират. И обратното - тези, които са били по-посредствени - в живота прогресират. Имам такива наблюдения. Радвам се на това, че от тях няма такива, които са без работа дори. И в Холандия имам, и в Англия, и в Германия...и къде ли не. Всички се трудят, всички работят и това за мен е най-голямата награда. И когато от време на време ми пишат - госпожо, как сте - за мен това е най-важното.

-         Религиозна ли сте?

Не. Ние си празнуваме нашите празници, но не сме чак толкова религиозни. Просто почитане, уважение...от нашите деди, прадеди. Макар, че преди години такива празници не сме празнували през социализма. Тогава нещата съвсем по друг начин стояха. Сега вече е друго. За Байряма можеш да си вземеш отпуска. Празнуваме и Коледа, Великден също. С комшиите си контактуваме. По нашите празници ние им носим, по вашите празници...по Великден те идват и ни раздават и козунаци, и боядисани яйца и така... Ние до такава степен вече сме се смесили... На мен ми прави впечатление на наши сватби, на турските сватби масово се играят хора. Обратно - на българските сватби се играят кючеци. Така че не виждам някаква разлика и много се дразня когато кажат - а, а ти туркиня ли си, не ти личи. Защо трябва да ми личи? Между самите хора няма напрежение, политиците го създават. Малък град сме, между самите хора няма напрежение. Точно като наближат избори и тогава се обтягат отношенията наново до краен предел, докато минат изборите. Изборите са един ден, ние си оставяме тук завинаги, докато сме живи. Не е необходимо заради избори да си обтягаме отношенията и след това да не се поглеждаме. На следващия ден и в магазина се виждаме, и в центъра, и в общината. Просто не е необходимо...

-         Къде Ви завари 10-ти ноември 1989 г. ?

В Тутрукан бях. Тогава по телевизията даваха какво става... Декември месец започнаха да се събират пред парламента от всички краища на страната. Повечето бяха от Кърджалийско. Започнаха пред парламента да правят митинги за смяна на имената. Вълнувахме се....и ние го преживяхме...Един път преживяхме единия процес, след това - и другия. След това вече с указ бяха разрешили който иска да си върне името. Има хора, които още не са си върнали имената, не искат. В това няма нищо лошо. След това по надлежния ред отидохме в общината и пак си върнахме нашите си имена. Всичко мина съвсем нормално, без никакви проблеми. Вълнувахме се, но тази свобода не си я представяхме по този начин. Аз в училище имам поглед. Сега много от нещата в училище на мен не ми харесват. Не че съм привърженичка на стария строй, но изведнъж се отрече всичко, което е било по времето на социализма, но не така стоят нещата. Имаше и хубави неща, които тях изтрихме. Можеха те да бъдат запазени. Нищо не се запази, всичко се отрече, което според мен не е добре. И в училищата - една свободия...не знам... Аз сега вече на тези години не бих могла да се върна в училище и не искам да се върна. Искам да остана с онзи хубав спомен, с онези мои ученици, с онези мои години. Тогава, когато всички погледи, целият клас ме гледаше, уважението беше друго... Сега го няма това...

 


[1]Серихан Сефер, родена в Тутракан, на 58 г., с висше образование. Работи в общината в Дулово като главен експерт по образованието

AttachmentРазмер
Intervyu_S_Sefer_Lachezar_Valev_Dulovo_05_11_2012.rtf184.82 KB