ИНТЕРВЮ НА НАДЯ МАНОЛОВА-НИКОЛОВА СЪС СТОЙЧО СТОИМЕНОВ[1], ПЕРНИК, 17 ЮНИ 2011 г.

 

Н.М. Първият ми въпрос към Вас е къде сте роден, кога сте роден, какво е семейството ви, как сте свързан с Перник?

С. Роден съм преди повече от 80 години, роден съм в Перник, баща ми е миньор, и дядо ми е миньор по майчина линия. Моят живот е протекъл изцяло в Перник. От рождението ми до днешни дни.  Разбира се, с изключение на следването ми. Завършил съм в Съветския съюз през 1954 г. по специалността минно инженерство.

Н.М. Къде?

С. В град Свредловск. Сега Екатеринобург. След идването ми тука в България вече, започвам работа в мината, като обикновен инженер на рудник „Република“ през 1954 г. и се пенсионирам края на 1989 или на 1990 г. Така, че от 1990 г. съм в редовете на пенсионерите. Това е накратичко така.

Н.М. От кой род сте в Перник?

С. Майка ми е перничанка от Джорговите, а баща ми е от Долна Диканя. Така, че коренът ми е пернишки.

Н.М. Баща ви е дошъл да работи тука?

С. Баща ми е почнал работа през 1924 г. в мината и се пенсионира също от мината.

Н.М. Така че, Вие познавахте живота на миньора?

С. Ами израснал съм с мъките и страданията на един миньор. Помня много добре, примерно, когато той беше първа смена, ставал е в три часа, как се обувал с опинци, с партянки, и беж от нашата махала...

Н.М. В коя махала живеехте вие?

С. Квартал „Христо Ботев“, това е квартала между софийското шосе и ж.п. линията, над пазара, това е квартала „Христо Ботев“.

Н.М. Баща ви имаше ли някакви произшествия в мината?

С. Общо взето животът му е протекъл нормално, с изключение на една  авария, която се случи с него при взривяване, капсул детонатора му изгърмява в ръката, контузва го, отрязват му единия палец, по-точно единия пръст, пръстите му бяха набраздени, наранени, но общо взето всичко мина, можеше да е много по-лошо. Ние сме били четири деца, от тези четири деца аз съм последния, най-малкия.

Н.М. Вашето семейство полагаше ли усилия да ви изучи?

С. Определено трябва да кажа, че това което е било в рамките на възможностите на един работник какъвто е бил баща ми, старанието е било не малко. Ние сме двама братя и две сестри. Двете ми сестри завършиха стопанското училище, или както му казват сега „манджата“.

Н.М.  Тогава е било с по-висок обществен статут?!

С. На мене ми е трудно да кажа, но доколкото аз си спомням те изучаваха добре, например шиенето на дрехи, готварство, ето тия две неща съм запомнил.

Н.М. А брат ви ?

С. Брат ми завърши техникума по минно дело, какъвто в Перник имаше и сега има, разбира се малко в по-разширен мащаб. Аз също съм завършил техникума 1948 г.

Н.М. А политическите промени на 9 септември помните ли ги или са ви смътни ?

С. Да, много са ми пресни впечатленията, ентусиазмът беше много голям, митинги почти всеки ден се правеха, това е 1944-45 г. Възраст за младежите, които приемат такива прояви безрезервно, аз така разсъждавам и разбира се участвах във всичко това. Ние в квартала имахме ремсова група, Работнически младежки съюз, имахме една агитка, ходехме по предизборни събрания, пеехме, доколкото сме могли?!, внасяхме разнообразие в хората...

Н.М. Кое беше решаващото да отидете в Съветския съюз за да следвате ?

С. Решаващото беше според мене първо, че не съм бил лош ученик...

Н.М. Не казвате, че сте бил отличник? Момчетата май не са?

С.  Възможно и така да се каже, добър ученик съм бил. В Перник – не,  в София – не, ами в България не е имало Минногеоложки институт. Тогава не само по линията на минното производство, а въобще се набираха студенти и е обяснимо, че една голема част от тези младежи бяха изпращани да се учат в Съветския съюз. По него време имаше неколко човека от Перник, които вече беха заминали да се учат и то по специалност минно инженерство. И 1949 г. февруари месец, ние двама души, заминахме също.

Н.М. Кой е другия човек?

С. Петър Боянов се казваше той, защото почина вече не е сред живите.

Н.М. Той със същата специалност ли беше?

С. Същата.  Минно инженерство.

Н.М. Как беше живота в Русия?

С. Трябва да ви кажа, на мен специално, на другите не зная как, ми е много допадал, това са може би най-приятните години от моя живот. Моята другарка е съветска гражданка, рускиня, Тамара се казва, тя е един прекрасен човек. Вече повече от 55-60 години как сме заедно, създали сме две деца, за съжаление единият рано си отиде.

Н.М. Съжалявам.

С. Завърши минна автоматизация на производството, но при една злополука се случи непоправимото. Другият ми син е лекар, травматолог в нашата болница и сега в момента работи там.

Н.М. Съпругата ви е преподавателка?

С. Да, тя е завършила английска филология и беше преподавателка по английски език, известно време. След това така се случиха нещата, че премина към Двореца на културата, в сектора Художествена самодейност, тъй като е и добър самодеец, човек на певческото изкуство.

Н.М. Усещаха ли се политическите промени в Съветския съюз след войната?

С. Не, не е имало такова нещо. Аз завърших 1954 г.

Н.М. Преди да почине Сталин ?

С. Не, Сталин умира 1953 г., а аз 1954 г. завърших. Това е твърде кратък срок да се долови нещо, което далече понататък стана.

Н.М. Вие бяхте ли тогава партиен член?

С. Тогава не бях париен член, бях комсомолец 1954 г. Постъпих в Партията 1958 г.

Н.М. След като вече бяхте в Мината?

С. Да, постъпих на работа и тогава.

Н.М. Това беше ваше решение или един общ ентусиазъм или?

С. Вижте сега, след като минах и тази школа в Съветския съюз да завърша образованието си...

Н.М. Това даваше добър старт?

С. Това даваше основание по собствено убеждение да постъпя в Партията.

Н.М. Вашите родители имаха ли такова членство?

С. Моите родители са обикновени хора, без всякакво образование почти. Майка ми въобще не е учила. Баща ми е завършил второ отделение. Така че, те не са играли  некаква съществена роля...

Н.М. В тази ориентация...

С.С. Да, в моето политическо израстване или убеждения.

Н.М. Забелязваха ли ви в Мината като способен човек, помагаха ли ви в професионално издигане? Имахте ли проблеми с ръководството някакви или всичко се диктуваше много строго?

С.С. Ами, трудно ми е да кажа доколко са ме забелязвали някои от ръководството на Мината по него време, но ми гласуваха доверие. След 4-5 години работа на рудник „Република“ първоначално, след това на рудник „Александър Миленов“...

Н.М. Това са открити рудници? Вие в сферата на откритите рудници започнахте, така ли ?

С.С. Да открити рудници са, така започнах, гласуваха ми доверие като началник на рудник „Миленов“, 1960 г.

Н.М. Мисля, че тогава е върха на експлоатацията на Пернишкия минен басейн, имате ли някакви данни ?

С.С. Ами да, 1960 г. е върхова за мини „Перник“, произведени са близо 9 милиона тона въглища, нещо което за България е много.

Н.М. Огромно!

С.С.  Огромна количество! Предполагам знаете къде са насочвани главно въглищата, за транспорта, тогава не е имало дизел и електротяга в България за железницата, всичко е била на парна тяга за локомотивите, за промишлеността, за населението. Произвеждани са и брикети. Имаше брикетна фабрика, която произвеждаше брикети и които се желаеха от хората. Но имаше и хубави въглища за разлика от това, което е сега. Сега басейнът е почти на изчерпване. Това което се добива сега е далеч по различно от това, което се добиваше някога преди 20-30 години, да не говоря за 60-та година.

Н.М. Имаше ли промяна в нормите, които трябваше да се изработват от работниците, завишаване ...

С.С. Големи промени не е имало. Промени настъпиха, когато започна да се внедрява механизация при подземния добив специално, внедряваха се така наречените миннодобивни комплекси, главно съветско производство. Тогава се постигнаха много високи постижения. Главно на двата рудника „Маршал Толбухин“  и „Георги Димитров“.

Н.М. Откритият рудник?

С.С. Не, той не беше открит първоначално, а после стана, след като стана известно, че запасите от този район могат да се изземат по открит начин. А подземието започна да се изземва с тези механизирани комплекси – комбайн, транспортьор.  Така че,  двата рудника бяха с внедрена механизация.

Н.М. Кога стана това внедряване?

С.С. Това са годините 1975-1980-1985 г.

Н.М. Вие тогава каква длъжност вече изпълнявахте?

С.С. От 1971 г. вече ми беше гласувано доверието за директор на Мината. А преди това,  известно време бях в Окръжния комитет на Партията, като секретар по стопанските въпроси.

Н.М. И ви върнаха или вие поискахте да се върнете?

С.С. Вижте сега, тогава кадрите се издигаха малко по другояче, за разлика от сега. Сега могат да те уволнат автоматически, без да те питат, както сега стана с злополуката с магистрала „Тракия“, освобождаваме тия, вземаме тия... Тогава секретарят на Окръжния комитет Андрей Михайлов, не зная по какви причини, но имаше така хубаво отношение към мен, и един ден отваря вратата и казва „Инженере“, той така се обръщаше към мене, „ще те правиме кмет“. „А, викам, как от инженер ще ставам кмет?“. Тогава бях главен инженер на Мината, кмет едва ли мога да стана. „А, ще стане!“ Мина се известно време, той пак ми се обажда: "Инженере, кмет нема да ставаш!“ – „А, благодаря, другарю Михайлов“ „Да, ще дойдеш в Окръжния комитет на Партията“, „Ами, както кажете...“

Н.М. Това е един вид поръчение?

С.С. Както щете, така го разберете.

Н.М. В смисъл, че не може човек да откаже...

С.С. Да, викам си аз съм стипендиант за държавата, държавата ме е учила и нямам основание да отказвам, когато едно ръководство реши къде да отиде един човек да работи. Та отидох в ОК на Партията, пет години бях там. И така се получи, че не зная по какви причини, така се реши да отида в Мината 1971 г., юли месец.

Н.М. Т.е. след  Десетия конгрес на БКП ?

С.С. Да.

Н.М. А кой е бил предишният директор на Мината?

С.С. Предишният се казваше Васил Янков.

Н.М. Той е перничанин?

С.С. Не, той е от Кралев дол. Преди това беше началник на рудник „Г. Димитров“, стана главен инженер, аз бех тогава в ОК на Партията, него го изтеглиха в София в Управлението на мините в министерството. Мен тук на негово място поставиха. Аз съм деветият директор на Мината след 9 септември 1944 г.,  а горе долу до 9 септември от основаването на Мината 1891 г. август месец  е имало 14 директори. Първият директор се казва Димитър Йорданов, а последния Васил Радославов.

Н.М. За гибелта на този човек знаете ли нещо?

С.С. Аз доколкото зная , той се е самоубил. Съпругата му е внесла пистолет,  при едно посещение в полицията и той се е гръмнал. Знаеме какво представлява, бил е директор...

Н.М. От техническа гледна точка какъв е бил?

С.С. От техническа гледна точка не мога да кажа, той е бил три години директор, бил е паралелно и министър на транспорта, защото една голема част от  въглиищата е била консумирана в транспорта. Като човек от управляващата класа, колкото да е, некои отричат, казват, че тоя период бил най-плодовит за България, в България фашизъм не е имало, но това далеч не е така ...

Н.М. От 1971 г. до пенсионирането си сте ръководили Мини Перник ?

С.С. Да.

Н.М. Което обхваща всички рудници ли?

С.С. Имаше период, когато се обособиха по линия на министерството на енергетиката, пет стопански минодобивни комплекса. Пернишкият комплекс е един от тия петте за България. Марица-Изток, Перник, Бобов дол, Балканбас и Марбас. Така че,  в системата на Пернишкия комплекс  и Пернишката стопанска организация влизаха и Софийските мини – мина Чукурово, мина Болшевик, мина Станянци и Антрацитни мини Своге.

Н.М. Те вътрешно бяха ли самостоятелни? В партийните документи се говореше много за стопанска самостоятелност, сметка отделна ...

С.С. Да, на отделна стопанска сметка бяха тия поделения на Пернишкия комплекс.

Н.М. Печеливши ли бяха те?

С.С. Мината по едно време беше печеливша, после стана губеща, мина на дотации ...

Н.М. Кога горе долу стана това?

С.С. Да ви кажа чистосърдечно некъде към 1985 г. станахме губещи.

Н.М. Как си го обяснявате това?

С.С. Първо при подземния добив, със сравнително ниската производителност на труда и второ с цените на въглищата. Тогава цените много трудно се променяха и бяха сравнително ниски, продажната цена – ниска-достъпна, сега може да чуе човек колко е трудно да си купи въглища за тия,  които се отопляват на въглища.

Н.М. Тогава цената е била ниска, но реалната стойност на добитите въглища е била висока?

С.С. Да, по-висока беше и за това нещата отиваха на дотации...

Н.М. Вие имахте ли идея как предприятието да се справи с това положение или беше невозможно да се измъкнете от тоя клопка?

С.С. При подземния добив трудно можеше да се излезе от това положение,  без да се увеличи цената на добиваните въглища...

Н.М. Което е било политическо решение и не можеше да стане?

С.С. Е, трудно ми е да кажа какво решение можеше да се намери, но излезе едно  постановление след 1989 г., с което на практика се ликвидира подземния добив. Предприятието се раздели на Подземен и Открит добив. Подземният добив се отглави от Юри Драганов като директор, с цел да се ликвидира. И сега има нещо като подземен добив, но не с производство, а с ликвидиране на социалната страна, ликвидиране на жилищата, които са останали непродадени от времето на съществуването на Мината. Мината е разполагала с около 5 хиляди броя жилища, тя е разполагала почти с целия жилищен фонд, частни жилища е имало малко.

Н.М. Относно 80-те години на ХХ век поставяме и въпроса за възродителния процес , имаше ли проблеми в Перник?

С.С. Не, не е имало смущения, имаше единици работници от турски произход, но до мене не са стигали някакви прояви.

Н.М. Да. Този вид труд е много тежък, заплащането е било винаги високо, пенсионирането също, имало е привлегията да бъде ранно пенсионирането, миньорите са имали право на въглища, в този смисъл екологичните последици не са предизвиквали социални реакции сред населението или пък е имало такива реакции по повод екологията на града? Специално  Мината имала ли е политика за екология?

С.С.  Трябва да ви кажа, че тоя въпрос  е занимавал ръководството на Мината, тоя въпрос не е подминаван; бих отбелязал на първо време това, че след изземване на въглищата в откритите рудници земите се възстановяваха. Така наречените табани, там където се отлагаше скалната маса, тя се облагородяваше, нанасяше се хумусов  слой, след това се насаждаха, включително пшеница...

Н.М. Имате предвид Бела вода ли?

С.С. Не само в Бела вода, р-к „Миленов“, р-к „Г. Димитров“, като направление в Мината. След това се залесяваха, има тука една местност над парка, където сега е паметника на Г. Димитров, предполагам знаете къде се намира  паметника...

Н.М. Да, в парка...

С.С. Там беше един табан, там където се извозват скалните маси след сепарирането и обогатяването на въглищата. През цялото време пушеше, какво се казва, тъй като наред със  скалната маса имаше известна част и въглища. Залеси се и не случайно се наричаше от перничани Малкия Боровец.

Н.М. А подземните, там е най-трудно?

С.С. И сега се вземат мерки, тъй като след отпадането на експлоатацията  и погасяване на някои от изработките се появиха води. Например в Минна болница, се появиха подпочвени води, бившата Минна болница, това е една голяма грижа на Юри Драганов, който отговаря за това.

Н.М. С една дума късни ефекти със сериозен социален характер ?

С.С. Ето например вземете в Перник се кръстосваха ж.п. линии в центъра, до Сепарацията, до р-к „Темелко Ненков“ , през града минаваха локомотивите покрай сегашния Кауфланд  и покрай Дирекцията (на мината-б. Н.М.) стигаха до Сепарацията. Там се товареха въглищата, това е свързано с пушек, с шум, това се ликвидира и се изнесоха...

Н.М. Коя година се ликвидира това?

С.С. По мое време беше, към 1975 г. както казват скромен дял на нашето ръководство...

Н.М. А, а,  много важен дял, просто центъра беше промишлен регион ...

С.С. До р-к „Г. Димитров“ стигаха локомотивите, тия ж.п. линии. Сега дето е спортната зала „Миньор“, там беше склад за дървени подпори за подземния дърводобив. Складът се изнесе също в района на гробищата и тази част се освободи, и се построи залата.  Спортната зала е също дело на миньорите.

Н.М. Към Централна ремонтна база /ЦРБ/ този рудник също спря?

С.С. Да, този рудник Бели брег, се спря. Въглищата се консервираха под ж. п. линията на Перник-Волуяк, там има около 3 милиона тона въглища, които за да се изземат, всичко трябва да се отчужди и едва ли е икономически изгодно да се направи.

Н..М. Т.е. Пернишкият минен басейн е много  по-голям по територия?

С.С. Той по територия е ..., не помня цифри, но определено е едно, че той е извзет добре.  Това е мое мнение, някои смятат, че има въглища много неизвзети, но се е стигнало до основната скала и под нея не може да има въглища. Това е проучено в  Перник и е доказано.

Н.М. До каква дълбочина се е достигнало, до 100 м?

С.С. До 250-300 м. дълбочина, вертикално! В такъв смисъл трябва да се смята, че басейнът е изчерпан.  Верно е едно, че от запад на изток, западната част, която е тълковидна  въглищата залягат по-дълбоко и за това там те са изземани по подземен начин, а на изток, където е р-к „Република“  се иземат по открит начин. Верно е и едно, че когато са изземани въглищата по подземен начин в тая западна част, ако е имало по-подходяща механизация, по-мощна багерна техника, можело е да се изземе  и тая част на басейна по открит начин. Шахта „Георги Димитров“, тя е на дълбочина 60 м. 60 метра не е нищо за сегашната механизация, с която се разполага.

Н.М. Виждате ли шансове за развитие на минното производство в региона?

С.С. Не, няма никакви шансове. Мината, ако съществува сега, тя съществува заради открития въгледобив, подземен няма. Изземват се изключително високо пепелни въглища, даже това не е въглища, това е, да не кажа, скална маса !? Даже един така беше казал, с вашите въглища можете да си гасите рудничните пожари..., щото това не е въглища. Пепел над  60 до 70 % ? Какво значи това, че на сто килограма вглищна маса – 70 кг са негоривна скална маса ...

Н.М. Помня много добре „черното злато“, което беше някога и всичко останало се изхвърляше. Още един въпрос, свързан с политическите промени след 1989 г. Как се отразиха те в личен план, във вашия личен живот?

С. С.  Не ги приемам, аз смятам, че това е една погрешна стъпка, за което не само ние сме виновни в България. Нещата са малко по-дълбоки, на някои господа не им се иска хората да живеят добре. Смятат, че трябва да има много богати, а те трябва да бъдат богати за сметка на много бедни, каквито  са голямата част, включително и българския народ.  Нормално ли е да има хора, които ровят боклука и сега има такива...

Н.М. Не приемате това преименуване на партията от БКП в БСП?

С.С. Това преименуването на партията от БКП в БСП според мене не е фатална грешка, лошото е че преименуването се свърза с изменение в същността на партията. Партията се превърна в социалдемократическа, а както е известно социалдемокрацията това е буржоазно течение, в средите на комунистическата идея. И то се даде, за сведение,  от нашите другари, които оглавяват партията.

Н.М. Вие станахте ли член на БСП или останахте в БКП ?

С.С. Ами, то стана автоматически с преименуването, член съм на БСП. Убежденията са си убеждения, името не променя според мен за една голема част от хората същността, не участвам активно, тъй като и годините са вече такива(има предвид напредналата си възраст-б.Н.М.). Така че,  аз се включих тук в движението Приятели на Русия, което е движение, смятам, че връзките ни с Русия са от жизнено значение за България. Не случайно сме окачили тук (интервюто е взето в помещението на Движението Приятели на Русия – Перник- б.Н.М.) тоя лозунг „Кат Русия няма втора“ и портретите на Путин и Г. Първанов, и космонавтите – Валентина Терешкова, Юрий Гагарин, известни руски учени, поети, писатели,  Шаляпин, Пушкин, Горки, генералите – Жуков, Суворов, Кутузов. Тука си провеждаме мероприятията, които обикновено организираме – победата на 9 май, 12 април...

Н.М. Да, по-важните събития... И един въпрос, свързан с приватизацията – как преценявате приватизацията от 90-те години и как всъщност я преживявахте тогава?

С.С. Аз подсказах вече, че не мога да го приема това за нормално. Една собственост държавна, социалистическа, да стане наново частна. Тя поражда експлоатацията, мизерията на хората. Нали има една приказка, един израз, ако не се лъжа, кой го е казал е отделен въпрос. Проклет да е този час, когато е изречено – „Това е мое!“. Как да си обясни човек стремежа към това?

Н.М. А, как виждате развитието на Перник, след като е очевидно, че Мината няма да бъде такъв важен обществен фактор за града?

С.С. След приключването на минното производство, аз не виждам друг отрасъл, който може да го замести и да създаде условия за поминък на хората. А хората живеят, струпват се там където има условия за  живот, за работа, за препитание. Металургията и тя се свива, аз не знам, говори се така. Кремиковци е ликвидиран, ако не се лъжа, почти ?

Н.М. Да, но „Стомана“ работи!

С.С. „Стомана“ работи, но за да работи трябва да има и суровина!

Н.М. А селското стопанство, мислите ли че това е един шанс за региона?

С.С. Аз не зная селското стопанство да е играло решаващ фактор тук в Пернишко. Трудно ми е да кажа, доколко може да изиграе някаква по-особена роля. Може би някои виждат перспектива. Между другото,  ако не сте се запознавали – има два минни музея, подземен музей, изграден на базата на първия рудник „Темелко Ненков“ и още един.

Н.М. Ние водихме студентите, участници в проекта, в тях. Беше страхонто за тях. Някои от тях не знаят, че има трета смяна на работа, те не знаят какво е това...

С.С. Подземният музей и музея в Минната дирекция са изградени от ръководството  по време, когато съм бил аз ръководител, един скромен принос...

Н.М. Отлична идея!

С.С. Тази идея се роди една година по линията на научно-техническия съюз. Една група ходихме в Полша, в Краковския район, във Величка, солната мина, видяхме това което е направено – изграден музей и от тука дойде идеята. Дай и ние да направиме музей, какъвто музей, според това което се знае, не имало, няма и в Съветския съюз, няма и в нито една страна социалистическа, и капиталистическа, освен в Германия. Има една хубава книга...

Н.М. Ваша ли е?

С.С. Не, не е наша, но през мое време се издаде. Писана е от наши сътрудници, 80 години Мини Перник. Има книга „50 години Мини Перник“  и ние издадохме тази – „80-години Мини Перник“. В нея е казано всичко – схеми, числа, производство, ръководство, социална страна, борбата на пернишките миньори за по-големи права ...

Н.М. Имахте ли по време на вашето ръководство, особено след 1985 г. противоречия с централното управление или с местните власти?

С.С. Не съм имал никакви проблеми, но това не е самохвалство. Считам, че това е зачитане, уважение. Бил съм член на бюрото на Окръжния комитет на партията (БКП), и като секретар, и като директор на мината съм уважавал хората и другарите, с които съм работил, със секретарите на ОК на БКП – Борис Манов, Стефан Крумов, Стоян Гюров, с ръководството на министерството не съм имал конфликти ...

Н.М. Техническите нововъведения министерството ли ги правеше или вашето ръководство?

С.С. Взаимно ги координирахме, в крайна сметка капиталовите вложения бяха централизирани, най-големият капиталист беше държавата, тя разпределяше средствата, доставката на тия комплекси, за които говорех аз, багерната техника беше изцяло съветска. За да се достави, за това са необходими средства, капитални вложения. Между другото в системата на комплекса ( Пернишкия промишлен комплекс от 80-те год на ХІХ в.-б.Н.М.) бяха и ТЕЦ-овете и ТЕЦ „Република“, и топлофикацията.

Н.М. Една много висока степен на централизация, може би е затруднявала по отделно всяко едно предприятие? Нямате ли такова впечатление?

С.С. Не мога да кажа, но нашето ръководството и ръководството на енергетиката оценяваше положително тази структура на управление на отрасъла.

Н.М. Кажете нещо за вас, за преживяванията ви през 90-те години след пенсионирането ви? Следяхте ли мините пак, или по-скоро искахте да ги изоставите ...

С.С. Трудно ми беше да се откъсна изведнъж. Особено след като продадоха открития въгледобив, нарушиха се връзките, няма човек с който да съм имал контакти, преди беше с Юри Драганов, а сега е някаква другарка, която няма с какво да се занимава... (смеем се) По наше време много откъсо поддържахме спорта, Минната болница, Профилакториума... (поддържани от Мината през 60-те години –б.Н.М.). Имахме убеждение по времето на Жан Виденов да се пресъздаде наново Минната болница, но така се случи, че не се задържахме ние ...

Н.М. С идеята пак да обслужва този социален контингент?

С.С. Да.

Н.М. А за Профилакториума?

С.С. Той престана да се поддържа от Мината през 80-те години. По наше време доизградихме хижа „Рудничар“ във Витоша горе, топлофицирахме я, имаше столова, в Рударци доизградихме плувния комплекс, построихме закрит басейн, ледена пързалка построихме, която я ликвидираха новоуправляващите, не било необходимо да има пързалка... да. Поддържахме около 80 човека спортисти на платена работа фактически ...

Н.М. Водели са се като миньори, заплащало им се е като на подземни работници, а те са спортували ...

С.С. Да, те са били волейболисти, баскетболисти, футболисти, такива спортисти ...

Н.М.Те бяха силни отбори? – баскетболистките ...

С.С.  Пенка Методиева, Варя Славчева; футболният отбор се представяше добре... Волейболният отбор дълго време, както се казваше свиреше първа цигулка, люлка на волейбола в България! Баскетболният отбор – жени също свиреше дълго време първа цигулка!  Имахме добро развито помощно стопанство, една градина от 100 дка в с. Велковци с производство на зеленчуци, домати, краставици, зеле, картофи, имахме овцеферма с един булюк овце, над 200 на р-к „Република“, по едно време крави имахме... ето такива неща.

Н.М. Продукцията къде отиваше?

С.С. За предприятията, в столовете на рудниците, всеки рудник имаше столова и се използваше.

Н.М. Много ви благодаря! Бъдете жив и здрав!

С.С. Много благодаря! Дано да съм бил полезен.

 


[1] Дългогодишен директор на Мини „Перник“

AttachmentРазмер
Intervyu_S_Stoimenov_Nadya_Manolova_Pernik_17_06_2012.doc87.5 KB