ИНТЕРВЮ НА ПЕТЪР ДОБРЕВ С ТАТЯНА ГЮЛЕВА[1],  ДИМИТРОВГРАД, 10. 2012 г.

 

-Като Ви кажа последните 20 години на 20 век, какво първо нещо Ви изниква в съзнанието като важно събитие?

-На първо място - 10 ноември, и това, че Тодор Живков е вече свален от власт. Изключително неочаквано за нас, защото ние, в дълбоката провинция нямахме по принцип представа какво става във високите етажи на властта. Не сме предполагали, лично аз, не съм и предполагала колко предизвикателства ни очакват след 10 ноември. Изминалите 20 години за мен са свързани с проблеми - никога не съм предполагала, че хора с образование, с опит ще останем извън класацията, т.е., е че ще се окажем ненужни. В Димитровград имаше няколко медии, аз съм бивш председател на журналистическото дружество тук и наскоро се замислих какво става с колегите в дълбоката провинция. Местното радио е унищожено, ликвидирано, една от колежките замина да работи в чужбина и то не по специалността си. Общинският вестник го няма, два частни вестника си отидоха; в медийно отношение Димитровград остана почти без медии, с изключение на две издания, едното от които е учителско, а другото - частно, главно с реклами и обяви. За мен това е един голям проблем, защото ако някога Димитровград е бил град на младежта, сега вече не е така. Интернет не е на първо място сред населението, което е в напреднала възраст. В този смисъл не можем да говорим за съхранение на една журналистическа мисъл, на хора с опит, колегите са с висше образование от онова време, в което ни свари 10 ноември, с квалификации от Факултета по журналистика в София, но за съжаление почти никой не работи по специалността си. В Димитровград този преход се равнява с приватизацията на Неохим. По стечение на обстоятелствата аз съм свидетел на тази приватизация; имаше такова вестниче, ведомствено – “Химик”, което може да се намери в библиотеката “Св. св. Кирил и Методий”, първият му брой е издаден 21 декември 50-та година и продължи да излиза до 2003 г., малко нескромно ще прозвучи, т.е.,  докогато ме поканиха да си тръгна. Сега, мисля че отново излиза; в броевете на тази вестник можете да видите публикувани документи по самата приватизационна сделка. Между другото, има един такъв факт за този вестник, аз съм много субективна, отидох там 87-ма година, по тоталитарно време получава се писмо от американското посолство, че искат абонамент за вестника. Можете да си представите в онази ситуация, партийни секретари и т.н. как бяха същисани и впечатлени, но знаем, че уважаващи западни фирми си имат местни издания, това е част от пиара и т.н. Много може да се говори за годините след 10 ноември, но това са трудни години не само за мен, но и за колегите, особено с нашите хуманитарни професии, ние останахме на пътя. Защото в един момент идват политиците и проблема се решава от политическа гледна точка, а не се гледа професионализма. Аз съм участвала в много семинари и съм влизала в доста сериозни дебати с лекторите по стечение на обстоятелствата, първото че съм била пресаташе на Неохим, и пак по стечение на обстоятелствата – първия секретар за връзки с обществеността в община Димитровград през 2003-2004 година. И на тези семинари те се тупаха по гърдите и изтъкваха, че професионалистите се ценят независимо кой е на власт; това може да стане някъде другаде, но не и в България, не и в Димитровград. Нормално е, всеки кмет си идва с екипа, тъжното е, че имаме хуманитарното си висше образование. Положението се обърна, но може би сме си го напълно заслужили, защото в 89-та година, ако някой ми беше казал, че проблем ще имам да работя, щях да се изсмея; това е основния проблем - вече не си нужен – имаш знанието, имаш опита, но идва младото поколение, нямам нищо против младото поколение, но без опит, а с голямо самочувствие; не се създават възможности за приемственост.

-На каква длъжност бяхте, когато дойде 10 ноември?

-Завършила съм гимназията в Димитровград с пълно отличие, на времето получавахме златен медал. По стечение на обстоятелствата била съм активистка – 11 години бях ученически организатор в гимназията с нагласата да си завършва образованието и да стана учителка, но за онова време решаващ фактор за организационните работници бяха партийните другари, партийните директиви; решиха, че няма да съм учителка, а ще вървя по партийното поприще. Работила съм малко време в комсомола, след филологията завърших “печат” във факултета по журналистика, заместник-декан там беше Митко Иванов, свързан с Димитровград, лека му пръст. Като почнах да уча журналистика ме извикаха в партията и ми казаха – ти си почнала да учиш журналистика без ние да знаем, какво ще работиш после. Освен обичайните медии за града, по предприятията имаше радиовъзли, ведомствени издания; имаше медийна среда, колко сме били обективни, колко не, това е друг въпрос. Аз завърших журналистика, и 87-ма година отидох в Неохим да правя вестничето, партията ме изпрати там. Някои хора ставаха отговорни кадри, директори, няма лошо. 16 години правех вестничето и това бяха най-хубавите години през целия ми съзнателен живот и когато трябваше да си тръгна оттам, не по мое желание, ми беше болно, казах им: - Добре, аз ще си тръгна, но нека да остане това издание, да го съхраним! Удовлетворението е изключително голямо, когато видиш, че на портала е поставен вестника, идват хората, взимат го и го четат, състава на комбината беше 1 500 – 2 000 души, после намаля, но тогава хората имаха откъде да получават някаква информация. Знаете, че независима журналистика няма, колкото и да се тупат колегите по различните медии, поне аз съм се стремила да бъда максимално полезна на хората, на тези, които ми изкарват хляба, на работниците; защото в моя живот съм била наясно, че хляба там ми се изкарва от хората в трудовия колектив, а когато бях в общината, от тези, които си плащат данъците, и мое задължение е да се отнасям добре с тях. По мое скромно мнение много случайни хора застанаха на възлови места.

-Да се върнем по време на промяната, Вие тогава как разбирахте случващото се и с какво очакване я приехте?

-Приемах промяната с много големи очаквания, защото, аз не крия – била съм член на единствената партия, тогава нямаше друга партия, но виждах и минусите, макар че тук ние сме били съхранени от много неща, отдалечени от центъра. Тук сме малко хора, в смисъл познаваме се, вярно - решават ти съдбата, казват ти няма да отидеш еди-къде си, отиваш в окръжния комитет да работиш, дърпаш се, пишеш молби за напускане, но в крайна сметка се примиряваш, отиваш, работиш и виждаш, че то е било за добро. Имаше го човешкото отношение и може би защото парите не бяха толкова решаващ фактор.

-Но Вие какво очаквахте, може би минусите да се тушират?

-Да, аз очаквах, че ще има много промени, поне в моята област, защото имаше автоцензура и това е най-страшното за мен; казвах си: - Ето, идват нови хора, с нови идеи, нещо ще става, нещо ще се променя, с тези надежди посрещнах промените. Митингите, беседите за мен не са показател, тъй като хората, които излизаха по площадите едва ли са най-големите демократи, защото истинските демократи са някъде там по работните си места. Промяната, която очаквах е да се създадат повече партии и да има по-голяма демокрация, но не очаквах, че ще има голяма безработица. И тази икономическа зависимост ни поставя в безизходица; днес срещам една моя съученичка, няма работа, казва: - Моля те, помогни, ако можеш. Не мога да помогна.

-А то се усети бързо след промяната, както казахте много хора от вашето обкръжение останаха без работа.

-Не, първите години не се усети толкова болезнено, може би последните десет години се усети при хора от моето обкръжение. За мен не е нормално завършил журналистика в престижен университет в София, с опит да отиде да гледа болни и възрастни хора в Гърция, в Испания и това не са един или два случая за Димитровград. 

-Първите години Вие, като обществен човек, като журналист, сте наблюдавали как на местно ниво се случва тази промяна.

-Промяната протече по мирни начини.

-Имаше ли митинги, все пак, Димитровград е един малко по-специфичен град, както си го представяме в сравнение с други градове?

-Димитровград беше един червен град, няма как да не е бил, но честно да Ви кажа, аз бях изненадана, че хората, които тръгнаха да бъдат демократи, а може би е и логично, бяха мои колеги от комсомола. Имаше и такива, дето ги наричат дисиденти, аз много не я харесвам тази дума, но общо взето нещата протекоха тук спокойно.

-Дисиденти на местна почва имаше ли? Или хора, които по един или друг начин се изживяват като такива?

-Да, повечето наистина се изживяваха като такива, но то сега всички можем да се изкараме дисиденти.

-Можете ли да дадете някой пример за такива хора.

-Има по-инакомислещи хора, в момента се сещам за Захари Камбуров, с който бихте могли да се срещнете, той е много нестандартно мислещ човек. Но в нашия град не имало, или поне аз не знам, хора, които са гонени заради това, че са били против партията или против определени партийни линии. Камбуров е инженер, много интересна личност, по-различен от нас.

-Може би по един или друг начин не е бил съгласен с някои партийни политики?

-Да; но и ние, които бяхме в апарата, не с всичко бяхме съгласни, но друго беше времето и се правеха компромиси. За съжаление компромисите, които ги правим сега са много по-големи.

-Смятате, че във вашата професия не се е повишила свободата на говорене?

-Не, защото аз винаги съм била човек над материалното, но се убедих, че когато нямаш никакви средства, много ти е трудно да мислиш за някаква духовност, много е трудно.

-Но това все пак е било и по-рано, в смисъл да се спазва и подкрепя директивата, не е ли по-скоро това някакъв континуититет на това поведение, или мислите, че сега е изразено по-силно?

-Сега според мен е по-драстично и това не е само мое мнение, аз контактувам с много хора; тогава, колкото и смехотворно да звучи, имаше на кого да се оплачеш. В едно предприятие все някой нещо правеше и ако примерно те засегнат по профлиния, ти отиваш при партийния секретар, ако с нещо партията те засегне, ти отиваш при директора, отговарящ за предприятието. Сега го няма това, аз наблюдавам и там, където съм работила, че страхът е нещо жестоко, страхът, че ще останеш без работа, че децата ти няма да могат да учат; имахме глупостта да се набутаме и с едни кредити, че ти звънят от банката, всичко това смачква човека. Ето това, преди 89-та година го нямаше.

- Споменахме за митингите, които имаше масово в страната, тук имаше ли митинги на опозицията?

-Спомням си един много голям митинг, аз по стечение на обстоятелствата участвах в едни от първите избори, бях тогава в предизборния щаб на Иван Тенев, кандидат на БСП, спомням си когато Елка Константинова идва, един голям, грандиозен митинг – син митинг, голям митинг, хубав митинг. Народът, много ентусиазиран, всички -   изпълнени с вяра. Но другите митинги се организираха и провеждаха, когато някоя изявена политическа фигура пристига специално от София; други митинги не си спомням да е имало. Имаше едно събитие във Военния клуб, той вече не функционира, поканиха ме мои познати от комсомола, това беше след русенските събития, за комитета и ако някой се пише тук, че е чак такъв голям демократ, съвсем не е.

 

-А да ви попитам, защо точно тук е възникнал градът?

-И аз съм задавала точно този въпрос; заради въглищата, Марбас. През 47-ма година е правено проучване за възникването на Химкомбината и тогава са решили да бъде построен. Между другото, мойта баба е от тук, казвала ни е, че местното население на Раковски никак не е било щастливо, когато му вземат нивите, това е по решение на Централния комитет на партията, могат да се видят  документите. Покрай Химкомбината се създава ТЕЦ; Марбас е съществувал отпреди 9-ти септември, ако не се лъжа, работили са някои от рудниците; после тръгва циментовия завод Вулкан; има кариера за добив на инертни материали; след това създадоха полиестерния комбинат, беше изключително голяма грешка, че го ликвидираха, 1 200 жени работеха, но по някакви ликвидационни схеми, купи го турчин, и наистина окончателно го ликвидира и фалира. Градът е изкуствено създаден, това е факт.

-Всеки град, малко или много, може би е възникнал по подобни причини.

-Тук района е изключително селско-стопански, има зеленчукопроизводство, консервен завод; много преди 44-а година, до колкото знам, един евреин идва тук и създава този консервен завод, чиято продукция е била и за износ.

-По време на прехода какво се случи с всички тези предприятия?

-Почти ги няма, единственият, който работи, но с доста намален състав е Неохим; минаха петте години по приватизационната сделка и трябва да са запазени 1 500 работни места. Неохим работи, ако той не работи градът е мъртъв. Вулкан, по моя информация се е превърнал в някакъв цех за цимент към Девня; полиестерният комбинат не работи; имаше шивашка фабрика “Гергана”, също не работи; нароиха се много малки частни шивашки фирми, които също изнемогват; пазарът е едно място, от което хората все още придобиват препитание; има предприятие за климатична техника – Климатех, което работи; от многото рудници в Марбас, може би че почти всичко е ликвидирано. Единственото островче за работа всъщност остава Неохим.

-Това са 1 500 човека, които имат работа в Неохим, но след като почти всички хора на времето са работили, предполагам в промишлеността, сега как се преформатират нещата?

-Какво да се преформатират, за безработицата не знам какви данни ще получите, защото и много хора не се регистрират, след като им изтекат парите за безработни. Не съм точно информирана статистически, но доста хора напуснаха града, да не говоря за младите хора. Димитровград вече не е това, беше, а и аз не съм оптимист за бъдещето.

-Вие лично, имате ли спомени за града като град на младостта?

-Слушала съм разкази на родители си, родена съм тук и сигурно тук умра, за съжаление или за радост; аз съм на 54 години и съзнателният ми живот е минал тук, и съм свидетел на това, което сега става. Тъжно е.

-Социализмът рухна и след това, съответно градът на социализма трябва да намери някакво ново лице.

-Да, така е, но социализъм, или не социализъм, това не е толкова важно за мен, най-важното е хората да имат работа.

-Според Вас, много от тези предприятия, които спряха да функционират или намалиха оборотите на производство, можеха ли да продължат съществуването си или бяха всъщност изкуствено ликвидирани?

-Това е субективна оценка, може би, но специално за полиестерния комбинат, мисля, че беше умишлено.

-Вие казахте, че по стечения на обстоятелствата по време на приватизацията сте била в Химическия комбинат. Можете ли да ни разкажете какво се случи, как започна?

-Декември месец, ако не се лъжа е решението на Министерския съвет по време на правителството на Жан Виденов, цитирам по памет, се взема решение да се приватизира Неохим.

-Дотогава работи нормално?

-Работи нормално, то и сега си работи нормално, но след промените, които настъпват, всъщност приватизацията започна по времето на Иван Костов. Угрозата беше много голяма, защото, първо кой е измислил в тази малка България да се изграждат толкова много химически заводи, не ми е ясно – има заводи във Враца, Девня, Стара Загора и Димитровград. По стечение на обстоятелствата завода тук е изграден първи, на 40 километра се прави втори завод – в Стара Загора. Заводите във Враца и в Стара Загора вече не работят, в Девня, струва ми се, работи. Произвежда торове за селското стопанство, амониева селитра, а има и друг асортимент. При Костов беше обявена приватизацията и Неохим беше сложен на тезгяха за продажба, но не се появява купувач, в край сметка стана не работническо-мениджърска, а мениджърска кооперация.

-Какво означава това?

Работниците нямат никакво участие? На високо ниво се смениха нещата. Работниците ги няма. Това беше. Потърсете информация във вестник “Химик”, за да не говоря общи приказки. Спомням си, че по време на приватизационната сделка не се изнасяше никаква информация. Агенция за приватизацията прави сделката, ние мълчим. Така беше по закон. И когато приключи приватизационната сделка, всъщност официалната информация даде Агенцията - какво е станало, как е станало, какви са условията, защото това все пак е материя, която не бива да става халтура. Приватизацията трябваше да стане, но въпросът е кой застава начело и кои други хора дойдоха там и какво е отношението. Начело застана един човек, който не е лош човек, икономист, дотогава директори бяха все инженер-химици. Има и едно ливанско участие, но то е частично. Ръководи си човекът предприятието толкова години добре, но около него има хора, които ...

-Във вестника документално могат да се видят нещата, но как се промениха нещата за Вас, като усещане след приватизацията?

-Видимо там се увеличиха лимузините на паркинга.

-А отношението към работниците, условията на работа?

-При химическото производство има определени условия за безопасност на труда, които се спазват строго и там не може да бъде кой както реши. По отношение на хората изпитват страх, естествено е, хората се страхуват да не си загубят работата.

-Повече ли, от колкото преди?

-При всички случаи, но там има един субективен фактор, който не искам да коментирам. Много е страшно, когато забогатееш на чужд гръб и помислиш, че светът вече е твой. Това е много страшно.

-В смисъл, с част от ръководството ли се случи така?

-Защото не може едно предприятие да има 20 шефа, има един, примерно това сте Вие. Аз Ви харесвам, не Ви харесвам, това е мой проблем, решили са – Вие сте, няма лошо. Но аз си позволих тогава да кажа, че директорът е един, той има висока заплата, ползва коли и т.н. по закон, но и уважението към хората, които са зад портала

-Което изчезна, така ли? Това ли предопредели съдбата на вестника, тази критика към ръководството?

- И не, и да. Аз ги съдих, не успях. Пак се връщам, болно ми е за вестника, в него все пак имаше някаква информация; даже моят съпруг ме упреква – ти защото ги вардеше, ти беше обективна, затова те махнаха, – той е работник и той си отиде след мене. Опитвала съм се да поддържам някакъв баланс, защото слуховете са страшно нещо и смятам, че всяка голяма фирма трябва да си има такова издание. По мое време качихме вестничето на Интернет, но обикновеният ни читател няма достъп до него, а няма и това свободно време.

-Вестникът трябваше ли да се промени под натиска на новия собственик?

-Не, тогава нямаше натиск, закриха вестника може би поради това, че нямаха нужда да се разпространява информация. Казах им: Ако аз съм причината, аз си тръгвам, но нека вестникът да остане. 

-След това какво стана с Вас и с Вашето обкръжение?

-Две колежки отидоха да работят в чужбина, един колега е шофьор на автобус, аз в момента съм работничка, ходя на смени, работя на машина. В общината бях от 2003 до март месец 2008 година, след това ме поканиха в бюрото по труда, работих там една година, после една година бях без работа, абсолютно ненужна на никому. Знаете ли, оказва се, проблемът при нас е, никога не ви го пожелавам, че ти си много учил, имаш висока квалификация, аз сега не се чувствам унижена, че работя на машина, но в моя случай, това е изключение, повечето фирми не искат много учени хора. Болезнено е,  че от тези политически промени назад-напред, за да оцелееш като професионалист, трябва да се нагаждаш.

-Сега за Вас като журналист няма работа? В този общинския вестник, който продължава да излиза, как са нещата?

-Вестникът се прави от един колега журналист и още един човек му помага. Ходих в редакцията на областния вестник, но е много трудно на моите години да станеш поръчков журналист и затова в редакциите навсякъде се търсят млади, неопитни хора, които ще бъдат послушни.

-Т.е.  ако съпоставим живота преди и след промяната, каква е преценката Ви?

-Плюсът не е за промяната, за съжаление. С много надежди тръгнахме, аз и много от моите познати. Не ме топли това, че мога да пътувам из Европа без паспорт, защото съм си позволявала още през 87-ма година, 89-в и 91-ва година да тегля кредит и да отида до Испания, Малта и Гърция, да посетя Западна Германия, още преди падането на стената, да отида в Крит. Страшното е, примерно, един средно интелигентен човек като мен, да стои на столичния  площад Славейков с дилемата – дали да си купи книгата, която ще му върши работа по пиар и други науки, или да си купи сандали. Купих книгата. Това е лудост!

-Казахте, че сте участвали в началото в политиката, но хората, които са били на по-високо ниво, напр. партийни функционери, тяхната съдба после как се преформатира, имате ли някакви наблюдения затова?

-Да, мога конкретно да говоря. Ангел Найденов е народен представител, преди това беше кмет на Димитровград, после областен управител, след това – народен  представител от БСП. Един от кметовете, който веднага след демокрацията се оттегли, и това му прави чест –  Христо Шишков, за мен това е един голям кмет, той е тъкмо за сегашното време, Сашо Димитров, следващ кмет, който после напусна града, г-н Георгиев и той се бие с вятърните мелници.

-На местна почва кои са новите елити?

-Публична тайна е, че в момента градът се командва от Неохим. Говори се, аз не мога да кажа документирано, че от пазара се движат много мафиотски истории; на времето се говореше за наркотици, оръжие, проституция, но това само съм го чувала.

-Говори се, че шеф на пазара е човек на Държавна сигурност, т.е. че съществува някаква връзка с предишния режим.

-Този пазар, честно да кажа, за мен винаги е бил много мътен, много нечистоплътни неща са ставали и умишлено съм стояла настрана. Появиха се и други личности, които не се афишират.

-Дали имат някаква връзка с предния режим? Или можем само да гадаем?

- Според мен, имат. От моето ниво те също си харесаха някои хора. Аз също бих могла да имам претенции, била съм в тази система, обаче оставам извън. Много често съм се питала защо. И съм си отговаряла, че може би избраха хора, които бяха послушни, виждаха някакъв потенциал в тях, защото пари не се управляват лесно. Аз съм свидетел на това, но не знам дали някой друг ще го потвърди, когато Луканов, лека му пръст, дойде тук на среща с партийния актив и шефовете на предприятия, каза: - Другари, да създаваме фирми, за да можем да осигуряваме работни места на нашите другари. Да, в това няма нищо лошо, но въпросът е друг, някои другари създадоха фирми, но не се сетиха за своите другари!

-Вие все още членувате ли в БСП?

-Не, приключих през 91-ва година и мога да кажа конкретния повод. Първите парламентарни избори бяха в щаба на БКП, след това на втория път, когато се кандидатира Ангел Димитров бях застъпник, но се оказа, че много трудно някои хора могат да ме открият в нашето малко село, така и не ме потърсиха, и после още някои субективни неща се случиха и аз казах, че няма да позволя някой да се гаври с мен и приключих. Не съм членувала след това никъде.

-Очевидно сте симпатизирала на БКП по различни причини, вече новата инкарнация – БСП, за Вас не е толкова привлекателна ли?

-Не, защото хората, които изскочиха на преден план и станаха ръководни кадри на тази партия, се капсулираха, те не помислиха за другарите си. Между другото аз близо половин година – от февруари миналата година до юли бях пиар на местната структура на ГЕРБ тук, но не станах член на партията и това се оказа малко негативно и стана причина да приключат с мен, не аз с тях, а те с мен, защото мисля, че ако си добър в работата си, партийното членство не е от значение. Но се оказва, че е от значение, ала аз няма да стана член на ГЕРБ, защото днес е на власт, а утре ще дойде ДПС и да стана член на ДПС. И затова си броя стотинките!

-А тези, които са в ГЕРБ, нови кадри ли са или има стари кадри?

-Нови хора са, амбициозни. Предишните кметове бяха от БСП, през 2003 година Хаджииванов  лека му пръст, почина преди няколко дни, той се кандидатира като независим, но той си членуваше в БСП. Аз тогава бях в предизборния му щаб, подкрепен от партията на Александър Томов. След това, през 2007 година, когато Стефан Димитров стана кмет, това беше вече пробивът в червения град, той беше от партията на Стефан Софиянски. Настоящия кмет е от ГЕРБ.

-Интересно защо партията на Софиянски направи него кмет?

-Това не е партията на Софиянски, това е Неохим, а Димитров е син на главния изпълнителен директор на Неохим. Това е ситуацията, хем е смехотворно, хем плачевно!

-От град на младежта е станал малко град на Неохим, така ли?

-Не малко, а много! И няма лошо, по принцип, когато има обективна оценка за хората, за човешкото достойнство. На всякъде е така и на Запад – големи концерни командват политиката, нищо ново под слънцето. Но тук е важен субективният фактор и доколко той се взема на сериозно. Когато човек се вземе много на сериозно, когато един човек не е работил през живота си нито един ден, и когато той тръгва да се гаври с хората, това не го приемам и не е простено.

-Вие познавате града, когато е притежавал наистина много специфичен дух на млад град, има ли го запазено все още това, младежкото, енергичното?

-Това запазеното младежко, ще го видите все още в хората с побелелите коси, в нашето поколение – не толкова видимо, а в младото поколение – индивидуално е, въпрос и на семейно възпитание. Но Димитровград не е градът на чалгата, в никакъв случай. В младото ни поколение, мисля, то генетично се предава от баби, дядовци, родители, има някаква специфика, те са по-различни от младежите другаде, но не ги задържаме в своя град.

-А чалгата, мисля по случайност се случи, иначе тя е разпространена в цялата страна?

-И аз така си мисля, човекът си е оттук, абсолютен работар, тръгнал е от нулата. Какво да направим сега, в един момент се появява ниша, нима, ако на Вас или на мен се създадеше такава възможност, нямаше да я използваме ли?

-Тук ли е звукозаписното студио?

-Да.

-Повечето певици идват от други места.

-Да, но този човек е изключителен като човек, като събеседник, като ерудиция.

-През цялото време си говорихме за прехода, малко медийно клише е тази дума, но Вие приемате ли, че това което се случи е преход и така ли трябва да го назоваваме?

-Това време е не толкова преход, като че ли повече е  промяна в икономиката, а не толкова в политиката.

-Все пак има някаква промяна на партийно ниво.

-Така е, но откъде тръгнаха всички партии? Коя е майката? Преход е към по-голяма бедност и най-лошото е, че обикновеният човек обедня. И то обедняването засяга интелектуалците, дано не съм точна, но хората на духа са притиснати. Това е лошото, но явно, трябвало е да го изживеем, така ни е било писано. Вие, младите при всички случаи ще го надживеете. Живеем в много интересно време, не сме очаквали такива обрати. И времето наистина е хубаво времето от професионална гледна точка, но ако аз седя на лаптопа и описвам събитията, които стават около мен, на което съм участник и потърпевш.

 


[1] Журналист

AttachmentРазмер
Intervyu_T_Gyuleva_Petar_Dobrev_Dimitrovgrad_2012.doc83 KB