ИНТЕРВЮ НА ВИКТОРИЯ МИТРОВА С Д-Р ТАТЯНА ТАШЕВА[1], ДИМИТРОВГРАД, 2012 г.

 

-Какво е най-важното събитие за Вас през последните 20 години на ХХ век?

-Относителна важност отдавам на началото на прехода, тогава бяха изпълнена с възторг, като всеки млад човек, тогава бях относително млада и в абсолютния апогей на своята професионална и жизнена кариера. Бях изпълнена с голям оптимизъм, защото не е тайна, че всички изпитвахме притеснения от някакви догми и смятахме, че демокрацията ще дойде в България на бял кон, но се оказа, че не е дошла даже и на куцо магаре. За съжаление съм разочарована от прехода.

 

-Какво очаквахте тогава?

-Надявах се да има някаква разлика между нас, дотогава всички бяхме еднакво оценявани на работните места, независимо от това кой колко работи и защото аз съм абсолютен работохондрик, съм се дразнела винаги от хора, които вегетират на работното си място. Смятах, че в една такава демокрация, в една ситуация на някакво състезание, на някаква конкуренция ще може човек да покаже качествата си и да бъде оценен. Никой не ме е спирал да уча, не съм била репресирана, както хора сега много се изкарват дисиденти и репресирани; нито на мен, нито на семейството – ние сме многодетно семейство, никой не ни е пречил да учим, напротив, и тримата завършихме висше образование в София като се застъпвахме, аз с брат ми, който също беше стоматолог, казвам беше, защото почина, след това сестра ми. Родителите ни са начални учители, с две учителски заплати тогава ни издържаха; за общежитие плащах 2 лева в бекярското общежитие и 5 лева след това в семейното, когато се омъжих. И със стипендии за добър успех, ние живеехме нормално. 60 стотинки ми беше купон за храна за обед и вечеря; при една стипендия – 45 лева месечно, 2 лева ми е общежитието, 18 лева – храната, от останалите 25 лева  изкарвам за 2,50 лева една карта за цялата градска мрежа и с минимум 25 лева от родителите си, аз карах нормално студентство в София. Очаквахме, че властимащите след 10 ноември 89-та ще съхранят образованието, здравеопазването, които смятам, че не на европейско, а на световно ниво бяха. Наред с икономика, промишленост и селско стопанство успяхме да съсипем всички вкупом и здравеопазването и образованието. Една страна, която няма стабилна социална система, тя е обречена на провал. Преходът ще продължи 250 години, не 25 години, за съжаление, ако нещо не се направи. Казвам си: - защо не съм по-млада и да напусна България. Но понеже съм изключителен родолюбец, дъщерите ми учиха в Германия, скъсвах телефоните да им обяснявам, че човек си тежи на мястото, че в чужбина са дървета без корени. И ги върнах в България и те сега се борят с вятърните мелници в София. А аз се боря с вятърните мелници в България, но при цялото ми уважение към интелигенцията, смятам че тя е поставена в ъгъла; смятам, че в България все още се цени грам мускулна сила, а не грам мозъчно вещество. Интелектуалците, на които разчитахме да променят България, на тях не им се дава възможност. Хора с дипломи от престижни висши заведения в страната или чужбина в момента стоят или без работа, или натикани някъде, където ги командват хора без всякакъв интелект и морал. И това, според мен е най-големият грях на всички управляващи от 10 ноември досега – съсипията на образованието и здравеопазването. Нямаме ли добро образование, няма да имаме добри лекари, няма да имаме добри специалисти, а като нямаме кой ще ни лекува? Не защото нямаме кадри, а защото програмата е такава, системата е такава.

 

-Тогава какви бяха надеждите ви– как можеше да стане по друг начин?

-Първо, надявахме се да изберем на власт хора можещи и знаещи, в смисъл – България е една невероятно красива страна, но никой не заложи на туризма. Обиколила съм Европа не един или два пъти, последно бях в Италия, Испания, Франция, била съм в Германия, Унгария, Чехия, Гърция няма по-красива страна от България и защо нямаме туризъм? Ние можехме да живеем от туризъм и от селско стопанство, да имаме лека промишленост, но да не развивахме тежката промишленост. Например, в Димитровград, един комбинат за полиестерна коприна, който беше оборудван с най-новите технологии от бившата Западна Германия, всичко се съсипа по времето на Иван Костов и Божков, лека му пръст. Продадоха го за жълти стотинки на турчин, а не на един италианец, който взе няколко предприятия от леката промишленост в страната, но не и в Димитровград. “Вулкан” не работи, Химкомбината е с редуцирани мощности и от хиляди хора сега са останали стотици. Рудници нямаме, фабрика “Пролет” е продадена на чужденци, и де факто имаме един пазар, дано местните управляващи да го съхранят, защото той е единственото работно място, което държи града. Иначе един блок ще се продава на цената на една гарсониера. Надявахме се точно на това – да върви промишлеността, даже не сме се надявали да съхраним образование и здравеопазване, защото знаехме, че могат да бъдат съсипани. И всичко, което ние отрекохме и съсипахме в България, аз го виждам в Германия сега като развит социализъм. Някои хора, сега е много модерно да се кичат с брошката, че социализъм и комунизъм са мръсни думички, толкова по-зле за тях. Надявахме се да има безплатно, донякъде образование, безплатно здравеопазване, да върви промишлеността, но леката промишленост, в България има възможност за такава промишленост и туризъм. Но сякаш всичко, от което можеха да спечелят всички, се приватизира за жълти стотинки под масата. Имам преки впечатления, защото съпругът ми беше директор на едно предприятие, което заради това, че е бивш комунист, беше уволнен по времето на Иван Костов, дадоха го за жълти стотинки на момче, което не можа да се справи и предприятието го закриха. Всъщност, не толкова съпругът ми пострада, колкото хората, които работеха в предприятието. Предприятието помагаше за инфраструктурата на града, помагаше на болницата, в този аспект всички хора в този малък град пострадаха, няма да споменавам кой е града, не е Димитровград. Попарени са надеждите на моето поколение и изключително се притеснявам за младото поколение, и защото повечето от тях не могат да сравнявате какво е било. Нямам носталгия към миналото, в този аспект – както е било да се върне същото, но имахме невероятна база, и ако бяхме стъпили върху нея да надграждаме, България щеше да бъде, много е изтъркано да кажа като Швейцария, но България е една прекрасна страна, дом за нашите деца и да ги задържи да не бягат навън. А сега, малката ми дъщеря, след като се бори няколко години с вятърните мелници в България, след като вижда, че все още има партийни, партократски действия и чистки във всяко едно правителство, тя замина за Англия, и не знам дали и другата ми дъщеря няма да тръгне. Хора, което трябва да раждат българи, за да продължаваме нашата нация, бягат, но не мога да ги упрекна.

 

-Как реагирахте тогава, когато се случваха тези неща?

-Пътувах до София на митинги, на протести; никога не съм се притеснявала тук, на местно ниво често да изказвам своите вижданията, защото се смятам за средно интелигентен човек, в смисъл – пречупено през призмата не тук и сега, а какво ще стане утре, защото ме касае да живея добре и моите деца да живеят добре. Давам пример, върнах ги, с изключително мое силно давление от моя страна на се върнат в България, сега обаче нямам мотив на едни интелигентни деца да кажа – стойте в България! Какво да правят в града, даже и в София няма какво да правят; да работи за 400-500 лева и да си плаща квартира, не може да живее. Давам пример с дъщеря си, която е в Англия, аз лично отивам при нея на почивка, да се разтоваря психически Тук, на който и курорт да отида, се разстройвам, защото виждам дебеловрати, тъпоумни същества, каращи своите джипове и аз, със своята малка кола, толкова са ми възможностите, независимо, че 35 години имам трудов стаж, той ме отнася по пътищата, няма къде да паркирам и т.н., не мога да си изкарам спокойно и почивката. В едно общество на бедни и нещастни хора единиците не могат да бъдат щастливи. И аз, която мога да си купя не два кренвирша, а един килограм и когато видя хора да си купуват по един кренвирш, на мен не ми е сладка храната. Може да съм много социално същество, не се срамувам, че съм изключително емоционална на тази тема, но самият факт, че започнахме да се дистанцираме от много хора, които по няколко пъти смениха своите политически убеждения, ренегати на n-та степен, означава, че ние, свивайки се в собствения си пашкул, ставаме едни нещастни хора. Човекът е създаден не за да живее сам, той е социално същество, иначе щяхме да живеем по колибите в гората. И това, което се случва и ни кара да бъдем не самотни, а сами, за мен е изключително лош показател. А българите са все по-сами. Изключително се  измъчвам, когато седна в парк или в заведение в София, много често съм в София, да виждам как столичани, които до преди 25-30 винаги бяха добре облечени, а сега ходят със старите си дрешки, даже цип няма, с игла се закопчала жената. Отслабнал дядото, виснал му костюма, няма възможност да си купи друг. Измъчвам се и се възмущавам, че са доведени до това унизително положение. И в същото време, излизайки от България, да видиш 70-80-годишни хора, добре облечени, с хубавата кола, поставили костюмите си на закачалки, отиват на почивка. Какво направихме – дали имаме един нормален дом за възрастни хора в България? В Германия посетих такъв дом, четири звезден. Държавата се грижи за своите данъкоплатци, в България от 23 години не проявява действителна загриженост.

 

-Не виждате ли промяна в зависимост от смяната на правителствата?

-Нека не бъда обвинена в политически пристрастия, но моите родители бяха изключително доволни от повишаването на пенсиите по времето на тройната коалиция, с министър-председател Станишев. Иначе, няма голяма промяна, винаги съм заявявала своята гражданска позиция, никога не съм си позволявала да не гласувам, но ако системата Донт не е актуална на следващите избори, и моят глас да отиде в полза на тези, които нямат шанс, т.е, когато не гласувам, може би няма да отида да гласувам. И хората, които ме познават и знаят, че винаги гласувам с ясна и категорична гражданска позиция, и ако им кажа че няма да гласувам, няма да повярват, че д-р Ташева няма да гласува. Такова разочарование и от местните депутати, които изпращаме в София, че наистина не ми се ще да помогна да тръгнат по стълбицата нагоре и да забравят откъде са тръгнали. Много се надявам стихотворението за стълбата на Смирненски да бъде напечатано и да се връчи на депутатите и на министрите, за да им бъде кредото в живота. И дано тази стълбица някога да ги постави на място. Но общо взето разочарованието от прехода е тотално. Никак не ми е приятно като дойдат в кабинета ми хора с тази прословута такса от 2,90 лева, събирани по една и две стотинки, и трябва да ви кажа, че повечето колеги, аз не съм най-добрият човек на тази земя, не ги вземат. А от здравната каса ни казват: вие сте длъжни. После, разочарованието от нашето здравеопазване – касата е създадена с нашите пари по принцип като една обществена институция. С вкарването в борда на хора от управляващо правителство, тази обществена организация е одържавена. “Доброволно осигуряване” ли? Няма доброволно осигуряване в България, всичко е задължително и касата е своего рода мой работодател и ако оповестя по-ниски цени от касата, подлежа на санкции. Това е. Съжалявам, че толкова негативно звуча, но радвам се на това, че ми дадоха възможност свободно да излизам в чужбина; че не завися от Държавна стоматология, мога да си направя собствения разчет относно това когато мога да работя и кога не; радвам се на това, че моите деца можаха да отидат и да учат в чужбина и да направят своята преценка; ето, радвам се и на това, че Вие можете да дойдете и да ми задавате въпроси, защото в интерес на истината, това не можеше да се случи да разговаряме в такъв свободен аспект за някои неща от живота. Преди 10 ноември имаше неща, които бяха догми и за които се радвахме, че е паднал другаря Тодор Живков, но аз съм категорично убедена, че сега това не е демокрация, че това е почти анархия в България, или някаква уродлива форма на демокрация. Не се радвам на това, че мога да изляза на площада и примерно, да псувам президента си, разбира се, няма да го направя който и да е президент, но някои хора се радват, че могат да говорят глупости – че е паднала петолъчката, че се е махнал мавзолея на Георги Димитров и т.н., защото не смятам, че това са постижения на демокрацията и не правят живота ни по-лек.

Всъщност, спокойствието, което имахме преди 10 ноември беше важно; вярно бяхме еднакво бедни, или богати – все равно. Ала нямахме метални решетки на прозорците и вратите, имахме абсолютна сигурност в картите за почивка – бяха 20 дни на море и 20 дни на планина, здравеопазването и образованието бяха безплатни; в болниците, в стационарите, където лежаха болните, дежурните лекари се хранеха вечер с пържоли и с кюфтета, сега условията за работа там са отчайващи. В частните болници  и клиники ситуацията е друга. За съжаление абсолютната сигурност за здравето и живота на децата, моето и на родителите ми, спокойствието сега ги няма. Много се надявам младото поколение да направи нещо, за да може да живее добре, а и ние, заедно с тях.


[1] Стоматолог

AttachmentРазмер
Intervyu_T_Tasheva_Viktoriya_Mitrova_Dimitrovgrad_2012.doc51 KB