ИНТЕРВЮ НА ПЕТЪР ДОБРЕВ С ВЕСЕЛА НЕДКОВА[1], ДИМИТРОВГРАД, 10. 2012 г.

 

-Когато Ви кажа – последните 20 години на ХХ век, какво Ви изплува най-напред в съзнанието като най-важно?

-В личен план, в началото на прехода, когато се роди малката ми дъщеря; човек, доста по-различен от другите деца, които съм наблюдавала, защото професията ме е сблъсквала с много млади хора. Може би това е едно поколение, което не е обременено, което нямаше такава голяма нужда да противостои на нещо и да се доказва в борба с някакви условности и предразсъдъци, но за съжаление, малко по-късно се оказа едно малко изгубено поколение, ако използваме израза на Гертруд Стайн, което воюваше не толкова със старото поколение, колкото с неустановеността, попаднало в един ценностен вакуум и потънало в една меркантилна среда. Може би ние заровихме стария кладенец, преди да сме открили новия извор. Може би демокрацията ни е някак измислена и до днес неизживяна, неанализирана в пълна мяра, защото много хора свързват този период с разпродажбата, с разграбването на България на парче, с обезлюдяването.

-Вие по какъв начин свързвате този период?

- България се сви в тези години, но не мога да бъда черногледа, това време донесе и свобода, или най-малкото понятието “избор” се закова на обществената сцена и всеки го употребяваше, както умееше и доколкото му позволяваше смелостта. Но така или иначе, българинът се превърна лека- полека в гражданин на света. България се промени и то видимо, това не могат да го отрекат, струва ми се и най-големите скептици. Но за съжаление избуяха много атавистични страсти, развихри се силна потребителска стихия. Докоснахме се до лицето и опакото на демокрацията. И доста хора си спомнят с носталгия за ценности като патриотизъм, като чувство за национална идентичност, чието потъпкване наистина е лошо, но пък новото време като че ли преработи някои ценности в един хипертрофирал вид и сега да кажем, патриотизма се пъчи малко като национализъм. Онова, което е било свободна инициатива, много често се свързва с престъпления, с нечисти сделки, със сенчеста икономика. Така че доста ценности не само промениха местата си, но и някак се преобърнаха в това време. Но не бих казала, че това е време без ценности, то си има своите ценности, въпросът е кой как ще ги оцени и как ще се адаптира към тях.

-Кои са според Вас тези опори?

-Опорите – българинът вече може да бъде гражданин на света. Българинът е интелигентен човек, според мен, който няма нужда да се доказва и да тръгва от мистификации и да доказваме колко сме велики и че сме в началото на всичко. Всъщност, търсенето на това да доказваме, че сме велики е белег на един предразсъдък. Да говорим за тези неща свободно, това трудно можеше да се случи преди двадесет години – ето още едно предимство. Можем да се погледнем отстрани, но според мен това е един много кратък период от време, за да можем да направим някакви фундаментални заключения и да изведем типологии. Преходът съществува в личностната биография на човека, в неговия вътрешен душевен път и това е нещо обичайно. Той, всъщност е един период на криза. За мен 20 години вече са твърде дълъг интервал от време, за да кажем, че това е преход. Може би това е просто едно динамично, наситено време, но ние не сме се отдалечили достатъчно от него, за да можем да го характеризираме.

-А дали е приключило това време, което наричаме преход?

-Преходът при всички случаи, според мен е приключил, защото преходът е нещо кратко, той е една граница, а не може една граница, като понятие в социо-културен план да бъде с такава голяма продължителност. При всички случаи ние стъпихме в демокрацията; друг е въпросът на кой доколко му харесва това или го изпълва с носталгия към миналото, или гледа на нещата малко по-градивно.

-Лично за Вас, има ли носталгия?

-Има носталгия – по младостта ми, по кината, изпълнени с хора, по оживените от хора паркове, ако щете по площадните срещи и беседи, които се получаваха съвсем спонтанно, имаше улици, изпълнени с народ, там се запознавахме, влюбвахме се, пеехме, танцувахме. Това беше време, което няма да се върне и за мен то носи определен сантимент в личен план. Не съм от хората, които да абсолютизират миналото, така или иначе времето, както ни показва действителността, е вектор и то върви напред. За мен това е естествен процес, който е изпълнен с позитиви, важното е да ги открием.

-В личен план, промяната в 89-та година къде Ви завари?

-Останах в къщи две години за да отглеждам дъщеря си, след това трябваше да си сменя професията, занимавах се с журналистика, работех в Харманли и ми се налагаше да пътувам. Работех в един общински вестник, който се финансираше от една държавна структура, от АПК, което през 90-91 година  постепенно започна да се разпада и замря, тогава се случи, ако мога да се изразя така втората денационализация. Тези формирования рухнаха много бързо,  бяха едни от първите жертви на демокрацията. Казвам жертви, защото това бяха работещи структури и по мнение на запознати с проблема хора, това не беше правилно. След това трябваше да се преориентирам, влязох в едно училище, работата ми като учител ми се струваше по-сигурна, по-надеждна и по-установена. И не съжалявам и до днес работя в тази сфера като психолог и смятам, че съм направила своя добър избор. Журналистиката е за млади хора, не само за хора, които са склонни към предизвикателства, тъй като е професия, на която трябва да се посветиш; иска пълна отдаденост, макар, че някой я поставят на ръба на несериозното, но това съвсем не е така.

-Все пак имате поглед към журналистиката преди 89-та година и след това, как я съпоставяте?

-В началото, според мен имаше много силни гласове, когато бента се отприщи, хората имаха свобода и в публицистиката се появиха ярки изяви. По-нататък, как да кажа, кратка беше радостта ни, защото доста хора, интелектуалци излязоха от България, за съжаление. Но социалният ъндърграунд и културата нямат кой знае колко допирни точки. Културата се развива по свои закони, сега също има интелектуалци, които не са най-богатите хора в България, но които живеят добре, хранят се от труда си. Има добри публицисти, Калин Донков, например, преди 10 ноември правеше добра публицистика, а и сега; Румен Леонидов; има и млади хора, които пишат добре. Не бих казала, че професията е в изгнание. По-скоро хората търсят сега, как да кажа, фрагментиран таргет имат пишещите; търсят се вече определени жанрове, както в литературата, така и в публицистиката. Има си групи, които тематично са ориентирани към някакъв проблем, ориентират се и към определени имена. Някои говорят много срещу Интернет, той е изключително ценно достижение, зависи как  ще го използваш, къде ще се включиш и какво ще вземеш от него, всичко е въпрос на личен избор. Конкуренцията между пишещите е доста по-голяма. Всеки, който влиза в някои сайтове и чатове пише, разменя реплики със съидейници или с опоненти, и това създава някакво самочувствие у хората, че всеки е писател, а читателите в същото време са по-малко. Но един човек, който има вкус към литературата не може да сбърка самодейността с истинското изкуство, просто това не е възможно. Както и с истинската публицистика, която за мен винаги носи драма, дълбочина, това в една ерзац журналистика, или в ерзац публицистика, не се случва.

-Когато отново се върнем в първите моменти на промяната, остава спомена за първите митинги и вълнението при изборите; Димитровград е малко по-специфичен град, построен при социализма, тук усети ли се тази драма или беше малко по-приглушено?

-Действително в по-малкия град и отзвукът беше малко по-блед. За мен най-драматичния момент беше, когато при едно от след десетоноемврийските правителства – правителството на Жан Виденов се “изпусна” долара. Тогава, когато ходехме да си купуваме хляб буквално в чейндж бюрата и не се знаеше през следващия ден колко долара ще струва хлябът. Това беше най-фрапиращия, нетърпим момент. Димитровград е с по-особена специфика, той е малък град, но това е град, който образно да се изразя, е бил ракетата-носител на региона. Това е градът с традиционно най-ниска безработица, градът, мисля с най-висок стандарт, тук работят най-рентабилните предприятия в региона, преди 10 ноември и сега – също. Тук историята не можа да извърши своята дълбока оран, защото нещата си бяха структурирани. Тук винаги е имало един чувствителен социален камертон, тук винаги е имало хора, които много умно и интелигентно са реагирали на това, което се случва. Не бих казала, че това е масата. Общо взето хората тук в социален план са сравнително добре, поне държат едно средно ниво, в сравнение с останалите градове в региона, даже не на средно, а бих казала, може би над средното ниво.

- Някои от предприятията затварят след 10 ноември, но, казвате все пак има достатъчно, за да се поддържа стандарта, може би защото пък населението е намаляло.

-Затвориха се предприятия, но някак си това не стана с гръм и трясък, стана малко по-бавно, поетапно се случи. Може би димитровградчани са по-адаптивни хора, тези, които останаха без работа, излязоха навън. Не знам какво говори статистиката по отношение на безработицата, но за мен Димитровград е един жив и пълен град, каквото и да говорят хората, в сравнение с останалите градове в областта, които доста се сринаха във времето на т. нар. преход. Димитровград, мисля че се съхрани, разбира се с цялата условност на това понятие, като български град. Във всеки етаж от блоковете има по един човек, който е в чужбина, но няма празни блокове. Може би все още има хора без къщи, но не и къщи без хора, както е в по-голяма част от България, в Северозападна и в Северна България, Дунавския край.

-Интересно, малко е парадоксално, един град, построен от социализма, прави преход, който не е към социализма, това създава ли  някакви отклонения?

-Той наистина е град на социализма, но той е и един град конгломерат, защото няма кореняци граждани. Той е един град с кратка градска история, в исторически смисъл, може би условно казано. Вероятно това го е спасило, защото няма някаква очаквания за възвръщане на миналото, няма реваншизъм, защото не е имало нещо преди това, примерно на някого да са приватизирали фабриката, Народния съд да е смлял, образно казано децата му, и след това те се стремят да си го върнат на новите, такива случаи, слава Богу няма.

-В този смисъл това прави някак си преходът по-спокоен?

-Да. Няма го този болезнен миг, че много старото е било по-добро. Смятам, че димитровградчанинът е реалист и той не е гледал на демокрацията като панацея, както не гледаше и на социализма като панацея, така мисля.

-Въпреки, че социализмът създаде този град?

-Да, така е, ние сме родени в това време и не сме поставяли по този начин нещата на кантар, дори между политическите партии е има една голяма дифузия. Дясното и лявото малко са поизгубили измеренията си и сега трезво се подхожда към нещата, прагматично. С течение на времето хората поулегнаха и вече ценят стойностното. Все пак това е един не голям град, хората се познавам един друг, могат да се чуят и махленски клюки, дето казват, никой не е пророк в собственото си село и това е валидно за Димитровград, но общо взето, според мен, няма големи изстъпления. Специално по-старото поколение като че ли не е имало с кого да воюва преди това, няма стари спомени и няма родови вражди.

-Съответно няма и поколенчески конфликт между младите и старите, които са градили социализма?

-Не бих казала, че го няма, но това е естествена природна функция, винаги го е имало, но друг е въпроса доколко прераства във фаза на нетърпимост, ала според мен е въпрос на лична култура и въпрос на семейно възпитание и ако някой не се разбира с родителите си, това е обяснимо, но да се дистанцира от тях, това вече е неприемливо.

-Хората в много градове се опитват по някакъв начин да се дистанцират от социалистическото си минало, и да акцентират върху нещо ново; докато в Димитровград това няма как да стане. Има ли някаква приемственост, уважение към предците – все пак построили са един нов град?

-Да, смятам, че го има и това е по-скоро не към социалистическото минало, а предимно към съхраняване на идентичността му. Защото в самото начало на демокрацията, когато се събори паметника на Георги Димитров, тогава имаше един дебат затова дали Димитровград не трябва да бъде прекръстен, т.е. да бъде сменено името му. Това беше 5-6 години след 89-та година, но този дебат се оказа безплоден, не се стигна до референдум, защото хората кротнаха около идеята, че името на града е просто някаква история. И в един момент тук идва пловдивският митрополит, който отслужи молебен в чест на Св. Димитър, покровител на града. Смятам, че в града има един здрав разум, макар че за много хора това е един град свързан предимно с емоциите. Не е точно така, той е свързан със здрав разум, с успешни бизнес начинания, свързан е с едно голямо строителство в този етап, в който попада България. Аз смятам, че това е един развиващ се и проспериращ град. Днес има вериги магазини, Била, Кауфланд, прословутия Димитровградски пазар, наоколо има села, които не са отмрели, при все че инфраструктурата им е като на други подобни селища в България, но това е друг проблем на новата ни и не толкова новата ни история.

-Т.е. Димитровград успява да се преформатира в новото време?

-Да, така смятам и този преход, според мен е една продължаваща трансформация, която показва кой е адаптивен за да успее да издържи и кой не. Винаги има две гледни точки – едната е на търпението и утехата, другата е на бунта и революция. Революциите не винаги са изпълнени с добронамереност, не винаги са най-доброто, което човек може да научи като опит, смятам че човек трябва да се учи от грешките си. И да се говори в 21 век за скрижали не е оправдано, за мен човешкият живот е безценен. Аз познавам много бунтари революционери, които в голямата си част са мързеливци. Разбира се, има и много интелигентни хора, които се бунтуват, но намират други начини. В крайна сметка всеки прави личният си избор. Смятам, че площадната демокрация си е изпяла песента.

-Имаше ли по времето на площадната демокрация ъук хора, които да са дисиденти или да се обявяват за такива? Имаше ли някакво по-силно опозиционно движение в някакъв момент, преди 89-та и след това?

-Имаше мощна синя вълна, 5-6 години след започването на демокрацията, когато България изцяло посиня и Димитровград не излезе от тази национална рамка. Разбира се, тук хората като че ли са малко по-консервативни и някои неща трудно ги приеха, но демократите поулегнаха и добре се вписаха в градския интериор и сега аз вече не си спомням за онова време, всеки има право да действа и да се адаптира. Друг е въпросът за моралната стойност, ако ме питате, на политическите превъплъщения. Аз може би съм по-крайна, но поддържам идеята за една по-голяма политическа хигиена. Смятам, че човек, ако един път е бил в някаква партия, в някакво политическо движение и после, ако е разочарован, по-добре е да се оттегли. А не да се опитва да се домогва до високи постове, някак си да осребрява политическите си пристрастия. Демокрацията – да, но по любов, иначе бракът с демокрацията по сметка не е красив!

-Ако се върнем на преформатирането на Димитровград, той още ли е град на индустрията, това ли е все още движещата сила?

-Не бих казала, че сега това е така; има едно голямо предприятие, което действа като фирма – Неохим, другите са по-скоро от обслужващата сфера – занаятчийство, търговия. Тежката индустрия си отиде изцяло от България още с разпадането на СИВ, където ние имахме някакъв профил там, своята ниша, чрез която излизахме на пазара. Вижда се какво се случва и с Кремиковци, и с Девня и с другите рожби на соца. Според мен добре, че тук се запази торовото производство, защото сме селско стопански район, има своя пазар, винаги е било рентабилно предприятие, но много се сви, както по екологически съображения, така и по икономически и демографски. В момента е едно работещо, модерно предприятие,  което дава хляб на доста хора. Има и една местна търговска верига за продажба на техника – Кенди. Аз смятам, че тук има възможности за живот, при все че съвсем не е лесно, а и никъде в България не е лесно.

-От разговори с други хора, а сега и с Вас, се оказа, че градът в действителност е доста по-сложен, отколкото се представя обикновено в медии като един застинал в миналото град.

-Град на мечти.

-Но е и град, напоследък свързан с попфолка; попфолкът като че ли не е по-голям фактор за града, отколкото в който и да е друг град, но тук, може би по случайност е централата, можеше, разбира се да е и другаде.

-Това е една пазарна ниша, която човекът е хванал и я използва. В случая не трябва да се търси морал, друг е въпроса за естетическите критерии, но някои слушат този тип музика, други не, не се насажда насила.

-И Западната поп-музика не е кой знае колко по-различна.

-Ето, сръбската да речем; погледнете публиката на концерт на Лепа Брена, там няма да видите физиономията на нито един прост човек, интелигенти и симпатични хора – не можем да ги определим само като фолкаджийска нация. Лепенето на етикети не ми е присъщо, макар че тук го има този проблем, масово се харесва фолк музиката от младите хора, в университетските среди, в престижни ВУЗ-ове в София също слушат фолк; много се изненадвам, когато чета различни чатове и установявам колко много млади интелигентни хора предпочитат този вид музика.

-Фолкът е свързан по някакъв начин със съвременните проблеми?

-Възможно е при всички случаи да е така; за мен това е като едновремешния поп арт, една вълна на културна индустрия, която беше заляла Щатите и Европа преди години. Но в града ни има консуматори на различи видове музика, мога да кажа, че се слуша и чисто народна музика, слуша се и джаз; тук има джаз трио, чиито изяви са посещавани, но не така масово, както е и на други места в страната, защото джаза е едно по-елитарно изкуство. Не можем да поставим някакво равенство между Димитровград и фолка, но пък и не е под карантина.

Можем ли да кажем, че първите години на прехода са довели до бум на езотерики, врачки, суеверия?

- При всички случаи това е било интересно на хората, само че преди 10 ноември нямахме достъп до такава литература, аз лично съм чела такава литература на руски. След това става един издателски бум на такава литература, за съжаление не винаги стойностна, доста комерсионна с книги, набързо и лошо преведени, не винаги естетическа и полезна, литература, дори направо вредна, но към нея имаше голям интерес. В момента забелязвам едно леко пресищане от тази приложна психология и по-специално от езотериката. Даже и ако щете това връщане към църквата е по-скоро ритуално, то не е слязло в по-дълбокия ценностен план, да бъде осмислено, както казвате, като морален императив; любовта, прошката, търпението да бъдат ценности. А не само да се отбелязва набързо еди кой си църковен празник или запалването на свещ, това е само символика. Прави ми впечатление, че хората започват като че ли да се пробуждат, започват да се вглеждат в себе си; да бъдат по-внимателни към децата си, да се заслушват в това, което говорят децата им, да се интересуват от това дали постъпват правилно с тях. За мен това е важно, но разбира се, нещата са все още в зачатъчен вид, докато преди това все още не знаеха какво е психология, и като кажеш че си психолог, веднага те мислеха за психиатър, но за мен това е крачка напред. На практика, от едната страна е традиционната медицина, която е съвсем различна парадигма, от другата страна е психологията, психосоматиката, алтернативната медицина.


[1] Литератор, психолог

AttachmentРазмер
Intervyu_V_Nedkova_Petar_Dobrev_Dimitrovgrad_2012.doc65.5 KB