ИНТЕРВЮ НА ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА С ВАЛЯ ТЕРЗИЕВА[1], ДИМИТРОВГРАД, 02.10.2012 г. 

 

Интервюиращ (И) Галина Георгиева

Респондент (Р) Валя Терзиева

 

И: Нас ни интересуват вашите преживявания, вашите наблюдения от периода на прехода, в смисъл как сте живели?

 

Р: Става въпрос за Димитровград?

 

И: Да.

 

Р: Аз трябва да започна с това че не съм родена тук, аз съм тук от 8 години. Омъжена съм в Димитровград, иначе съм родом от Враца. В оня край са мойте роднини. Преди да дойда тука живеех в София и така че аз само мога да говоря само за последните 8 години. За преди това знам само от разкази на моя съпруг, как имало много млади хора, как нямало място в кафетата и след това изведнъж всичко приключило. Какво да ви кажа, в последните няколко години има развитие в положителна посока. По отношение да кажем на инфраструктура, на работни места. Предният кмет Стефан Димитров мога да ви кажа че доста неща направи за града, така че стана едно приятно място. За семейните хора с деца сигурно е чудесно, защото е много спокойно, за отглеждане на деца е супер. Ако сте имали време да се разходите, има хубави, приятни, зелени междублокови пространства, места за игра, за разходка на деца. Иначе по отношение на нас работещите има какво още да се желае, по отношение на заплати, по отношение на възможности за реализация, за кариера. Така че предполагам че това е във всеки град от такъв мащаб, не е нещо ново или някакво изключение да прави. Така че кажете какво конкретно ви интересува?

 

И: От прехода какво си спомняте, въпреки че вие сте млада?

 

Р Ами, прехода, прехода...

 

И: Какво стана 90-те години?

 

Р: Ами 90-те години, спомням си едно много тежко време. Аз 97-ма  година съм отишла студентка в София. Спомням си как ядяхме препечени филии със сол, щото нямаше друго, нямаше пари за друго. Трудно време. Сега, ако трябва да давам оценка дали е по-добро или по-лошо, при всички положения тя ща бъде субективна, тя ще бъде едностранчива, няма как да се каже сега е супер, всичко е много по-добре. На мен ми харесва, че има повече свобода. Аз съм свободолюбив човек и ми харесва че мога да говоря каквото мисля, това което чувствам, без така да се притеснявам. Макар че, ако трябва да бъдем 100 процента честни, в малкия град все още трябва да внимаваш какво говориш и пред кого го говориш. Ами не знам, като живеех в София, като чели  това го нямаше. Там се чувстваш доста по-свободен. Тука няма нищо скрито-покрито. Това е  ужасно, просто за човек живял в голям град, това е голям шок. Искам да ви кажа че за мен беше голям шок. Тука няма личен живот. Колкото и да се опитваш да го опазиш, ако не са знае какво става в семейството ти, тогава ша са измисли и пак ша има какво да се коментира. За съжаление е така. Така че прехода, аз пак ви казвам 97-ма година съм била студентка, трудно време от гледна точка на финанси, от гледна точка на намиране на работа. Тогава и мойте родители си спомням че ту единия работеше, ту другия, което създаваше предпоставки да ни е много трудно финансово. От друга страна пък това са ми студентските години, младостта, едно хубаво, романтично време.

 

И: Какво сте завършили?

 

Р: Аз съм завършила Библиотечно информационни науки и културна политика магистратура в Софийски университет, преди това там съм завършила бакалавърска степен Книгоразпространение в преди това беше Библиотекарски колеж, а сега е Уни БИТ, сещате се. Така че съм поучила 7 години и половина и продължавам да уча. Аз искам да се развивам, само че се оказва, че тия дипломи дето ги трупам са абсолютно неизползваеми, щото е хубаво да ги имаш, но реализацията... Особено в малките градове и то, да си говорим реални не е толкова  че няма места или няма позиции, но просто малко или и много все още е валиден тоя принцип „Да намерим на човека място”  или разни роднински и познати и така нататък. Сещате се, аз съм снаха, няма на кого да разчитам да удари едно  рамо пък и не съм привърженик на тоя тип назначаване на работа, но това е факт. Ще си изкривя душата ако кажа че не се чувстват такива неща.

 

И: А вие тогава участвахте ли по разни там събирания, протести, митинги? Кой не скача е червен и т.н.

 

Р: Ама, разбира се, беше супер студ. Слагахме по четири ката дрехи, не можехме да клекнем. Ами да имахме надежда, разбира се, все пак беше вятърът на промяната. Не знам вие какво помните, кой набори сте?

 

И: Аз съм 84-и.

 

Р: 84-ти, аз съм 79, значи беше време на надежда, че нещата ще се променят за по- добро, че ние точно в тия години студенти, ша има бъдеще, реализация, но за съжаление нещата не се случиха така както ни се искаше. Малко ли скачахме тогава, не знам, нещо не направихме както трябва.

 

И:  А по медиите какво се говореше тогава, в смисъл имаше ли информация какво се случва.

 

Р: Ами честно казано аз тогава не съм обръщала кой знае какво внимание на медиите, щото ние бяхме в центъра на събитията, но пък нямахме, аз живеех на общежитие тогава, нямахме телевизор или такива  неща, пък вестник да си купиш, това си беше разход тогава, така че общо взето си набавяхме информацията от уста на уста и кой какво чул. Аз си спомням, че нали на 4-ти февруари, ако не се лъжа, тогава падна правителството, ние бяхме на дискотека -  „Цецо Спасов” имаше една дискотека в Студентски град, много сериозна, много известна, някой просто дойде и каза така и така се случиха нещата. Тогава нямаше и транспорт, имаше стачки на градския транспорт и ние сме закотвени в Студентски град, студ и глад. Не мож да идеш при роднини, щото няма транспорт. Страхотно време, трудно, но изграждащо.

 

И: А кога се разочаровахте, казахте че сте очаквали да се промени нещо към по-добро? Кога дойде разочарованието?

 

Р: Ами, аз не знам дали е разочарование, аз мисля че надеждата умира последна. Аз не мисля че някой може да каже край, супер съм разочарован, от тази държава нищо няма да стане. Нали не, че аз не съм го казвала, когато вече ти дойде до гуша. По-скоро дойде някво осъзнаване как стоят нещата и много хора заминаха в чужбина и си взеха живота в ръцете. Щото дойде осъзнаването че тия надежди дето сме имали в сърцето си тогава, няма как да се случат и човек трябва да се се спасява, щото аз си мисля че хората дето са били на площада, не са имали една обща идея, нали нещо след което да вървят, както примерно е било, нали на времето комунизма. Нали имаш някви граници, знайш к`во да очакваш, това е едно време, в което преди това си бил в няква рамка, в няква кутия и са ти дали свобода. Всеки е отишъл там със собствените си мечти и виждане как нещата трябва да се случат и всичко това е субективно, защото всеки го смята от собствената си гледна точка. Всеки различно, но не знам, може би първите 5-6 години още имаше ентусиазъм и после не знам, след едно правителство, трето вече прайме сметка, че тия, които са били завършили вече, на по 25-30 години, виждат, че идват в такава възраст, в която трябва нещо да се прави и разочарованието е така за хора, които имат вече семейства и деца. Не само да ходиш да скачаш там.

 

И: А спомените ви преди 97-ма какви са?

 

Р: Ами, кво да ви кажа, тогава съм била в гимназия, аз живеех в Етрополе тогава, малък град. Може би не съм се замисляла толкова за нещата тогава.

 

И: Имаше ли във вашето семейство някакви сътресение след 89-та, родителите ви да са останали без работа или нещо такова?

 

Р: Ами, сътресения, да имало е винаги и много често само единия ми родител е работил. Просто след 89-та година, това е почти постоянното положение. (97-ма, аз си спомням че работех като секретарка на един търговски представител, чужд за България и взимах 100 долара, нали  тогава беше 1.80 нещо такова долара, а баща ми, който е лекар със стаж, вземаше 120лв. Да ви кажа реално нали разлика в заплатите тогава. (96-та когато аз завърших средно образование и имаше балове взеха да се вдигат цени и беше много неприятно.

И: А 80-те години, тогава как е било положението?

 

Р: Ами беше спокойно, аз тогава съм била на две места, в Етрополе и след това в Оряхово. Хубаво ми е било, нали липсва ми детството на село, нали свободата. Сега днешните деца не знаят какво е. Според мен това е един плюс, да имаш баба и дядо на село. Това беше хубаво време и като опитност също, така да добие човек. 80-те години с това ги свързвам, имаше спокойствие, храна.

 

И: А работа?

 

Р: Ами имаше да, тогава и двамата ми родители работеха, всъщност всички работеха, не познавах хора, които не работеха. Но пък тогава беше друго, тогава си траеш, затваряш си устата. Не знаеш правилно ли е, не е ли правилно, партията те води, дава ти предписания. Там чавдарски, пионерски организации, вие не сте ги хванали тия неща. Лятото преди да излезем във ваканция ни дават пионерско поръчение, някой е измислил 10 неща или 5 неща- да прочетеш 3 книги, да предадеш 2 кг лайка, да помогнеш на 10 възрастни хора да пресекат улицата, което от една страна не е лошо, защото те учи на някаква дисциплина, нали на труд. От друга страна пък смятам, че това някак си трябва да опира да самосъзнание, а не някой да ти нарежда и другото което е 80-те морала беше по-различен. Няма я тая извратеност, която в последните години наблюдаваме във всеки аспект от живота. Всякакви неща, който са изобретени, ние трябва да им казваме че сме толерантни, това пук е другият момент, нали натиск на обществото да не можеш да си изразиш мнението от страх да не бъдеш обявен за дискриминатор или нещо такова.

 

И: А нещо за приватизацията спомняте ли си ?

Р: Ами честно казано не. Знам че имаше нещо такова, мойте родители се занимаваха, някакви бонови книжки имаха и ги продадоха на безценица, но не знам. В последствие стана ясно, че има хора койт са облагодетелствани от това.

 

И: А от прехода до сега има ли нечие управление, което ви е харесало?

 

Р: Ами, не бих казала. Честно казано, аз така съвсем тенденциозно стоя на страна от тези неща, обременяват ме някак си. Просто по-лично гледам на живота, те толкова глобално какво става в страната, защото в един момент осъзнах, че нищо не зависи от мен и избори и т.н. Защото ходя гласувам с ясната идея че, разбира се, това са празни приказки, коет ни се говори. Нали не вярвам на това, коет се говори в предизборните кампании, още повече, че в политическия ни живот в последните години се въртят едни и същи хора. Значи ся един- два пъти да се излъжеш, но на третия път вече, трябва или да си супер надъхан за някаква идея нали. Е, повечето ни читатели са върли комунисти, няма лошо нали и да им опреш пистолет в главата няма да се откажат от БСП, който ще да е на власт. Така че, когато разбрах че нищо не зависи от мене, се концентрирах върху собствения ми живот. Аз така съм склонна да съм идеалистично настроена, но ми се налага да съм повече реалист. Така че не бих  казала че някакво управление кой знае колко ми е харесало.

 

И:  Имате ли познати, които с падането на режима са избрали да напускат страната?

 

Р: Ами имам да, 70 процента от познатите ми от Етрополе заминаха в Испания и сега са много добре. В началото им беше трудно нали имаше проблеми там с визи, но сега са добре. Това е техния избор. Аз за момента, с моя съпруг, смятаме че камъка си тежи на мястото и за сега сме тука, но не се знае колко още ще издържим. Имаше момент, преди тая криза да дойде, когато бяхме добре за нас специално, за мойто семейство. Вече от 2009-та взе да става все по- трудно.

 

И: Защо така?

 

Р: Ами с увеличаване на цени, с нямане на работа. Моя мъж е почти от 2 години вече без работа, от време на време си намира по нещо, безработицата е голяма, тука в малките градове. В София може би е по-добре.

 

И: Какви книги се вземат сега и от какви хора се вземат?

 

Р: Ами книгите, тука при нас най-вече студенти и пенсионери. Пенсионерите четат преса, а студентите главно икономическа литература и ученици идват да се готвят за теми, класни.

 

И: А отпускат ли се достатъчно средства за библиотеките?

 

Р: От страна на кого?

 

И: От страна на държава.

 

Р: От държавата – не.  Има едни проекти, но по проект трябва да имаме процент българска литература, която знаем, че не се търси, но сме задължени да я вземем. Сега последния проект одобриха много малко от желаещите финансова подкрепа и не дадоха цялата сума.  При положение че общините нямат пари да ни финансират, все пак ни е в помощ.

 

И: А какво се случи с книгите на социализма, съхранявате ли ги някъде?

 

Р: Ами да, в хранилища е. Една част си е по места, не сме я скрили. Интересно е, че сега напоследък ученици идват да търсят информация за социализма и им показваме списания от 70-те – 80-те. Така че има интерес.


[1] Валя Терзиева, на 33 год., висше образование, библиотекар

AttachmentРазмер
Intervyu_V_Terzieva_Galina_Georgieva_Dimitrovgrad_02_10_2012.doc53 KB