ИНТЕРВЮ НА МАРТИН С Б., ДУЛОВО, 11.2012 г.

И: Ами, така да, и аз не знам, да ми разкажете за себе си, за вашия живот. И по-общо. И най-вече през, там, тия 80-те, 90-те години.

Р: То човек, когато трябва да говори за себе си, нали знаеш, че винаги се затруднява: и откъде да почна и какво да ти кажа... Роден съм на осми март 62-ра година. Трябва ли да се представя, да кажа кой съм, що съм все пак, нали?

И: Да.

Р: Н. К. се казвам.

И: После, разбира се, може да бъде анонимизирано интервюто, ако искате, тоест...

Р: Абе, желателно е да ти кажа, защото все пак съм общински служител и...

И: Ще Ви... Да, да, ще Ви...

Р: И в интерес на истината не желая да се забърквам в разни истории и каши, щото, нали знаеш, особено в малките общини със смяната на всяка политическа партия почват едни рокади, промени и всичко това рикушира върху нас, служителите. Ако трябва да бъда откровен...

И: Да, да, разбира се, ще премахнем там име, лични данни, това няма да фигурира. Така де, за нас не е важно.

Р: Да, значи за вас не е важно. Ми, на 50 години съм, завършил съм ДВИ, това е библиотечния институт в София, нали. След това завърших Социална педагогика със специализация Социална администрация. От 81-ва година досега съм бил на работа все в системата на общината, а кариерата си стартирах като читалищен секретар в едно село тука, Черник се казва. Бях методист, главен библиотекар, главен специалист и продължавам да работя като такъв – главен специалист, направление култура и международни дейности към община Дулово, един от главните специалисти естествено. Към нашия отдел са културата, младежките дейности, спорта, вероизповеданията и интеграцията на малцинствата. Двама колеги сме. Вдовец съм в момента, имам син, семеен, внучка. Сина ми работи като полицай. За прехода, за 80-те, за 90-те години, ако те вълнува, „Възродителния процес”?

И: Да.

Р: Да. Ако трябва да бъда откровен, значи ние преди малко като бяхме на кафе, аз ти го казах, нали, една голяма грешка на БКП, сега, нали, БСП. Щото, ако трябва да бъда откровен, нали, нямаше го това напрежение между хората в района, естествено 89-та година като станаха тия събития, преименуването, нали, си дойде и напрежението и аз Ви го казах, нали, кой се възползва от това напрежение – предимно политическите партии. Специално за мен... тежко го преживях. Защо тежко го преживях? Ми, как да ти го кажа, трудно е човек, нали, сега трудно ми е и не знам какво трябва да кажа и какво не трябва да кажа, ако трябва да бъда откровен, но като казвам „трудно”, защото представете си го така: роден си с едно име, възпитан си по някакъв начин, нали, спазвал си едни традиции и изведнъж се случва така, че ти налагат едно друго име... Еми, всичко, всичко се обърква, нали, просто как да го обясня, нали, от човешка гледна точка...

И: Изключително обидно и унизително.

Р: Обидно и унизително. Разбира се, имаше и такива колеги, които примерно, преименуването беше коя година, 85-та година до 89-та година, никога един път не са се обърнали към мене с името Божидар, примерно тогава ми беше българското име, моите колеги продължаваха да ми казват Бюрхан, примерно нали. Но трудно е, нали, човек трудно го преживява всичко това и аз естествено и моето семейство, особено по-трудно беше примерно за възрастните хора, нали, за баба ми, за дядо ми, нали, които хора на възраст, просто бяха възрастни хора по на 70, 75 години, сега вече те починаха. За тях беше още по-тежко, ние – младото поколение като че ли някакси така по-леко ги преживяхме нещата, щото все пак трябва да се адаптираш по някакъв начин, ако трябва да бъда откровен.

И: А как протече тука въобще самия „Възродителен процес”?

Р: Ами как протече да ти кажа. Горчивата истина е следната: годината беше 85-та, тогава бях на длъжност читалищен секретар, казах Ви го, тука селото, нали, едно голямо читалище... и, както винаги, станах сутринта рано, тръгнах за работа и в един момент ми звъни един познат и казва, нали, че така и така, пътищата са блокирани, има войска. Просто бях неадекватен, викам: „Кви глупости ги дрънкаш, бе, човече? Каква войска, какви кучета, какви танкове?” Обаче, тъй като читалището е на два етажа и библиотеката е горе на втория етаж и просто както говорех по телефона и като си вдигнах главата какво да видя, нали: БТР-и или танкове, както ги наричате там, не ги знам, толкоз разбирам от техниката, да...

И: И аз не съм навътре.

Р: Полиция, ала-бала и естествено – приключвам разговора и излизам в центъра на селото и реших, нали, ние тогава имахме и градски транспорт, 4-5 автобуса, защото бяхме квартал на Дулово и реших, нали, да тръгна за Дулово. Вземам градския транспорт, да, обаче стигам до моста, ние му казваме „моста”, значи между Дулово и Черник – патрулки, нали, полиция, спират автобуса и казват: „Назад! Няма да напуснете селото.” А селото ни е с население 3800 жители. А сега е 2000 и нещо, щото, нали, 89-та изселването и много хора се изселиха за Турция и си останаха там. Просто бяхме голямо село, близо 4, 4 и 500. И, естествено, като ти е разпоредено, върнах се и не мога да си обясня: „Защо?” Но вече имаме информация, че ще има смяна на имената. Вкъщи съм, събрахме се цялото семейство и мислим какво ще става, как ще стане туй нещо, нали. Не сме съгласни, няма да се случи с нас. Да обаче... сега един представител на властта, тогава нали – на общината, един представител на партията – тогава БКП и, естествено, полиция почнаха да обхождат къщите и естествено там, където има интелигентни хора – учители, медицински работници, инженери: „Ами, в еди-колко си часа трябва да се явите в двора на училището – имаме основно училище, което е на четири етажа, голямо училище, тогава имахме около 550 учениака в училището, а сега са 200 – и трябва да се явите в двора на училището!” Естествено то вече стана ясно за какво е, що е и спомням си, тогава мисля, че беше дали е бил партиен секретар, както и да е, няма значение, но някакъв партиен лидер, нали, големец: „Другари, така и така, вие сте грамотни хора, интелигентни хора, трябва да ви сменим имената.” Той, човека, трудно го обяснява всичко това естествено, щото аз го познавам като колега и като съгражданин. Просто съм настръхнал така да се каже и от всичко казано възприемам едва ли не 10-20 процента, поглеждаме се, мълчим, но това е истината, това трябва да се случи, не трябва да има насилие: „Дайте, дайте примера, нали, на другите, на останалите!” И естествено ние първата ни реакция беше: „Не – нали – това няма да стане!” Даже си спомням един, не знам дали е сега сред живите, но, доколкото имам информация, 50 или 60-те години той идва от Турция, бяга, нали, в България, той стана, беше партиен функционер на село: „Ама – вика – как така ще смените името ми, нали, аз съм си турчин, нали, даже, нали, мога да ви докажа, че навремето, нали, моите прадеди са избягали от Турция в България.” И естествено никой не ти дава нормално обяснение, това е ситуацията. Пък имахем информация за събитията, които ставаха, нали, тогава в България, но обяснението ни беше елементарно: „Абе, те са цигани, нормално е да им сменят имената.” Бяхме чули, нали, за помаците, но си казвахме, нали, поне това, тогава така беше, нали „Бе, те са си помаци, те така или иначе са българи, нормално да им сменят имената.” Почнаха да се случват събитията към Кърджали: „Абе, ко ни бърка Кърджали!” Но, ето че и с нас се случи. Явно те хората са си работили по схема, всичко е било планирано. Но тогава обикновения човечец, ние, такива, обикновените хора откъде можем да предположим каква е политиката на правителството, на самата Партия най-вече, на БКП, щото аз основно упреквам, нали, БКП-то. Естествено, според мен поне, вина за „Възродителния процес” има и турската интелигенция, защото имаше и такива самозабравили се, заемащи отговорни постове, нали, високи длъжности и тръбяха напред-назад простотии, лъжи, едва ли не тоя етнос иска да се обособи от българската нация, бори се за някаква автономия, това просто си бяха разни такива техни измишльотини, не знам партията с какво ги награждаваше или какъв бешесмисъла да се лъже и да се приказва, може би за някакви дивиденти пред партията, не знам, нямам обяснение, но моето обяснение тогава и сега е така. Та и те допринесоха за „Възродителния процес.” И оттам нататък какво се случиха нещата, естествено като се разпръснахме, нали, прибрахме се цялото семейство умуваме кое, как, що и казахме: „Ами, няма да стане.” Поне моето семейство. Кажи-речи аз тогава пак съм на работа, жена ми е медицински работник, що-годе от най-стария до най-възрастния човек, ако мога така да се изразя, добре владеят български, всички сме на работа, с някакво образование, но искаш, не искаш, трябваше да отидем, те дойдоха за втори път и естествено почнаха да убеждават: „Това е начина, няма как иначе да се случи, щото ще има неприятности, ще ни приберат.” Тея естествено, които се опълчиха докрай, ги натовариха на един автобус и отпосле разбрахме... (обръща се към трети човек в стаята) Колко дена ги нямаше, бе? Трийсе дена или четирисе дена ги нямаше. Къде ги закарали нямам представа, но ги вземаха, акчиха ги в един автобус и ги прибраха. Ествествено стаха си оказва своето влияние, нали разбираш. И питат ме какво име, аз си спомням и дядо ми вика: „Няма значение, каквото и да е, да се махаме!” Върнахме се, за... два дена, даже нямаше и три цялото село вече сме с преименувани имена. Но по-трагичното беше когато почнаха в буквалния смисъл на думата издевателствата след това преименуване. Защото почнаха да се налагат едни глоби, примерно излизам на улицата, видял съм един мой познат, приятел примерно като му кажа: „Ахмеде, как си, що си?” на турски, нали: „Ама защо говориш на турски?”, трак: 50 лева акт, глоба. Така, едни възрастни хора, аз, ако трябва да бъда откровен, съм ходил два пъти на джамия в интерес на истината и то от любопитство. Мен не ме бърка тоя проблем, атеист съм.

И: То и аз съм ходил два пъти на джамия.

Р: Ма, не, не че не вярвам, вярвам, има някаква сила, има бог, има господ, но не съм религиозен човек, така съм възпитан. Но възрастните ни хора, те са възпитани и са със съвсем друг морал и на тях аз определено усещах колко им тежи. Та забраниха джамиите, забраниха религията и то нали знаеш, че като има забрана, става още по-сладко и всичко се прави напук. Аз няма да забравя примерно тогава сина ми 85-та, той е роден 84-та значи е бил на годинка и нещо, но вече когато стана на три, на четири годинки просто, колкото и да съм грамотен човек, казвам не трябва да забравяме традициите, обичите и просто всичко това го налагаш на детето си и то насила. Щото, ако не беше преименуването, едва ли щях да го направя. Примерно той беше на три годинки и трудно приказваше турски сина ми примерно, щото аз от малък, на две годинки съм го дал на ясла сред българчета, постоянно общува на български, в семейството се общува на български, за да овлядее добре българския език, за да има развитие и т.н., но в един момент, когато виждаш, че нещата ти се налагат и всичко върви наопаки и ти, естествено, почваш да натискаш и налагаш своето.

И: Абсолютно естествено, да.

Р: Ефекта беше това, някаква защитна реакция бих казал от наша страна. Най-тежкото го преживях, те издевателствата продължиха, те повечето хора откъде да знаят това нещо, примерно Враца, Монтана, където няма такова население как мога сега примерно да ги убедя тия хора, че всичко това се случи. Като вземем гробищата, нали, еми махамнето на имена. С боя отиваш и цапаш. Примерно той е бил Ахмед Осман еди-кой си, сега – Ангел еди-кой си. Просто нямам думи, разбираш ли ме, даже се затруднявам да говоря, това е една жива гавра с умрял човек. И семейство, и близки, и всичко това го изживяваме трудно. Другото, което направиха, нали, ги омешаха. То другия етнос, примерно българите колкото и да се противопоставят, тогава БКП-то знаеш – каквото кажат, това става. Но си мълчаха хората, обикновените хора, какво да кажат – това е решение на правителството, това е някакво партийно решение и някакси не, просто не върви. След това, те може би се усетиха, отделни гробища и където вече задължителното условие като си погребеш там близкия човек, който е починал, камъка, който слагаш задължително трябва да е с българско име и сега в което село да отидеш ей такива малки гробища ще ги видим с по двайсе-трийсе гроба освен другото, официалното примерно българско и турско гробище, ще видиш и такива малки гробища. Това беше до 89-та година и естествено... след тоя натиск, след тези издевателства то, дет се казва, търпиш, но всяко нещо си има някаки определени граници и чашата преля и годината беше 85-та година май месец, майските събития.

И: Девета.

Р: А, 89-та, да, 89-та година. Спомням си, мисля, че беше май месец. Тогава нямахме земи, нямаше земеразделяне, но си спомням, щото все пак сме такъв район, Добруджа, нали, живея на село и когато ги имаше тия АПК-та, ТКЗС-та, всяко домакинство там си получаваше по 3-4 декара. Ние му казвахме „частно ползване.” Сееш си там царевица за кокошките, за прасетата, за агнетата. И явно със семейството сме ходили и се връщаме, спомням си тогава имахме и каручка, и животни гледахме и така, вече навлизам в селото между Черник и Овен, между двете села минава ж.п. линия, ж.п. прелеза и гледам просто идва една тълпа, жени, деца, всичко стана спонтанно, дето казват, нали, че всичко е било организирано – вятър и мъгла. Уверих се в едно нещо – че психозата е страшна работа. В какъв смисъл? Значи, виждаш тълпата – жени, отпред бяха деца, табели „Искаме си имената”, „Искаме си...” Просто като стадо, като овце и се включваш към това, нищо не е било организирано, Трудно ми е да ти кажа, да говоря за тия събития.

И: Това са... (записът прекъсва)

И: Осемдесе и втора.

Р: Осемдесе и втора, значи на годините на сина ми, няма как да ги знаете тия неща. Та тогава вече правителството, нали, Тодор Живков, изявлението му: „Отварям границите.” Всъщност то не беше отваряне, то си беше живо изгонване, имаше го и тоя момент. И естествено човек в паниката, в яда си не мислиш просто адекватно, какво правиш. Примерно мога да ти кажа, че едно 80-90 хиляди лева спестени пари, аз тогава не знаех, щото ние тогава наистина, аз съм роден 62-ра година, значи 89-та година на колко години съм бил сега не ми се смята, но бяхме млади ние. Тогава дойде баща ми, носи едно от тия черните куфарчета, не знам дали ги помниш, отваря куфара - изтеглил всички спестявания. Тогава мисля, че нямаше много банки, ДС каса, където 80 хиляди лева. Какво ги правим? Ми, кво ги правим, просто ги пилеем. Аз няма да забравя: София напред, назад, дрехи , просто ги пилееш тия пари, те нямаха стойност за нас, разбираш ли ме. Щото навсякъде се тръбеше, че злато, да не ви говоря колко злато изхабихме, щото при нас, турците, той колегата също слуша и знае има една такава традиция – няма турско семейство, което поне 4-5 монети да няма, щото, ако има син, по време на сватбата там се правят едни дарения, ала-бала, зестра, тем подобни истории, така че то от поколение на поколение се трупа. Сега аз, ако съм дал 4 монети, примерно сина ми, ако има мъжка рожба, когато прави сватба на сина си, примерно казвам, още 2-3 слага и то се събира като имущество, като имот. Та, да не ти кажа, всичко това ей така го дадохме на златар, 12 карата във вид на гривни, щото тогава пропагандата, това, което се тръби по медиите, тогава една, колко, два канала да е имало. Имаше ли, колега? Нямам спомен. Може би е имало само Канал 1, то тогава нямаше много канал.

И: Май имаше Ефир 2 края на 80-те.

Р: Имаше ли? Спомням си за някакъв руски канал и за Канал 1. Други спомени нямам. Но нашите поне, Канал 1 тръбяха това, репортажи от самата граница, че еди-къде си открили еди-кво си. То просто е било една жива пропаганда. Защо? Ще ти го кажа. значи 89-та година и кое ме подтикна, аз също за 20, за колко време, за 20 дена бях в Турция и кое ме подтикна. Годината е 89-та година, масово хората напускат. Аз тогава мисля, че бях в общината като методист отговарям за библиотечната дейност, приемане и издаване на фондове. Предават се ключове тука в общината, то иначе няма накъде. Цели села обезлюдени, хората с коли, с по един куфар тръгват и в един момент ми звъни мойта съпруга, лека й пръст, и казва: „Тръгваме!” „Е, как така тръгваме? Ние като семейство не сме го решили това нещо, отде ти хрумна?” „Еми – вика – тръгваме, защото” тогава завеждащ отделение, сега не знам дали е хубаво да споменавам имена, беше доктор Динева, значи един ден, явно е било по време на кафе-пауза или обедна почивка, не ги знам и: „Нирман, ти няма ли да се изселиш? Какво чакаш? Предай си престилката и тръгвай!” И, естествено, човек, който е набрал и след тия приказки тя ми звъни, така и така, викам: „Спокойно, жена, успокой се, аз, тука има партиен секретар, шефове, началници, ще ходя, ще им докладвам. Кака така тя може да ти казва тия неща!” И тогава другия специалист, пос-скоро ми беше даже и началник, щото ние тогава отдела бяхме голям отдел, имаше окръжен съвет за култура,, назначавахме се от Силистра, имахме методист, библиотекар, културно-масовик, художествени ръководители, сега вече системата е съвсем друга, но както и да е, 7-8 човека сме в отдела пак и естествено аз отивам при моя прекия ръководител Пеньо Ангелов, викам: „Шефе, така и така, кво става? Виждаш колко ми е трудно, колко трудно преживявам всичко това. Всеки ден сме по селата – приемане, издаване.” „Какво се е случило, Бюрхане?” И той никога не ми е казвал Божидар, много рядко по инерция и за пред хора, иначе, като сме насам: Бюрхане, Бюрхане. Вика: „Кажи какъв ти е проблема?” Викам: „Проблема е това, че така и така с жена ми, нали.” Вика: „Спокойно! Ще се обадя на Цонева.” Цонева тогава, малък си и не помниш, не случайно те попитах коя година си роден, имаше ОФ организации и ОФ-председател на общината ни е госпожа, тогава другараката, Цонева и звъни на Цонева и обяснява: „Госпожо Цонева, така с моя служител Бюрхан със съпругата му, такива истории се случили, това, онова.” и е това червено канапе, то дойде от направление „Култура” тогава, бяхме извън сградата на общината и както шефа е седнал на канапето и аз съм седнал ей така отстрани и естествено телефона е стационарен, тогава няма GSM-и чувам разговора между него и между нея, Цонева и шефа обяснява тия подробности и приказките на Цонева бяха „Ти още ли имаш доверие на Божидар? - дотогава в общината няма как, всеки ме знае вече с новото име – още ли имаш доверие на Божидар, че го държиш на работа?” И просто естествено, естествена реакция, рукнаха ми сълзи, той шефа стана: „Чакай!” Аз реших да напусна кабинета, вика: „Стой!” Застана на вратата, не ме пусна, вика: „Седни и се успокой! Знаеш, жената е просто същество, ала, бала.” Викам: „Шефе, престани да ме убеждаваш, щото вече напълно съм убеден.” Сега, жената може да си е просто същество, но все пак тя е председател на ОФ на ниво община, общински председател на ОФ и на нея не й приляга. Викам: „Аз чух думите, които каза спрямо моя адрес: „Още ли имаш доверие?” Значи докато шефа й обясни как седят нещата, нейната първа реакция беше „Още ли имаш доверие на Божидар, че го държиш на работа?” Напуснах работа, тръгнахме. И бях, за двайсе и няколко дена бях там. Ествествено се върнахме и като се върнахме нещата още повече се усложниха, защото 85-та година когато беше преименуването бях приет и за член на партията и тогава знаеш, че не всеки може да членува в БКП, особено за турците. После те си преценяваха: „Абе, тоя що-годе владее езика, става, да.” Да, искаш, не искаш, никой не ти иска мнението, идват и ти казват: „Трябва да членуваш в тази партия.” И къде ще идеш? Естествено и аз бях, членувах в тази партия 85-та година и тъй като съм партиен член вече и съм заминал за Турция и съм се върнал, нямам работа, но съм си завършил образованието в София, имам много познати, имам много колеги, ако трябва да бъда откровен, просто имах една колежка, тя беше дъщеря на разведени родители, но това не е от значение, майка й и баща й работеха в полицията. И естествено, като колега, звъня, пък от студентските години хубави спомени, просто като нормални хора се разбирахме. Звъня: „Дианче, така и така.” Вика: „Нямаш проблеми, ще ти помогна. Ела до София!” И естествено други мои състуденти, видяхме се, останхаме в София няколко дена и имаха си хората връзки, има и виц такъв: „В България няма мафия, но има движението „мой човек” и сицилианската мафия да яде лайна!”, че и нашта работа – почнаха софиянци да въртят телефон, знаеш как седят нещата – Иван звъни на Драган, Драган звъни на Пенка и стигнахме до ЦК на БКП. Обяснявам аз нещата на партийния другар и в един момент той ми задава въпроса: „Ама – вика – ти турчин ли си?” Викам: „Да, турчин съм. Къв е проблема?” „Не, ти не ме разбра – зададох ти въпрос, защото – вика - аз останах с впечатление, че не си турчин.” Викам: „Турчин съм.” И почна да ми обяснява човека как е станало, що е станало, ей така ме разпитва, обясних му и просто беше гръмнат. И сега дали се направи на интересен или наистина не ги е знаел нещата какво е ставало в глухата провинция.

И: Много хора в София...

Р: Да!

И: Е, сега в ЦК не знам дали не са знаели.

Р: Да, указанията, които даде и ме успокои, вика: „Върни се, аз ти гарантирам, че ще почнеш работа.” Щото аз не мога да се върна на работа. Идеологически вече съм „неориентиран.” Направиха се, два или три опита се направиха, бяха пуснали първичната партийна организация, щото нали съм общински служител, първичната партийна организация, в която членувам пуска едни писма докладни до библиотечния институт, че аз идеологически не съм ориентиран и трябва да ме изхвърлят, а аз съм последна година, минал съм всички изпити, подготвил съм си дипломната работа. Успеха ми от ДДИ е 5 и нещо. Смятай! Но идеологически неориентиран съм, това е и трябва да ме изхвърлят. Но благодарение на една моя преподавателка по руска литература – Ленкова, лека й пръст, починала е, просто беше много пекана жена, интелигентна, грамотна жена, тя не знам как е разбрала за тия докладни или писма, не ги знам, но ме извика, вика: „Другарю, така и така, но ти, ако ми кажеш и държиш да си завършиш образованието...” Вика: „Естествено, Ленкова!” При положение че аз съм ги минал изпитите, подготвил съм си дипломната работа и остава да се явя пред комисия, да си го защитя. Как мога да се откажа? Тогава ме извика шефката на института Топалова. И тя вече не е сред живите, явно, и тя партийна другарка, вика: „Не може, нама да ти позволим.” Аз мълча естесвено, стресиран съм, къде, все пак ми говореше на институт, сега ако съм, знам какво да отговоря, но тогава си мълча, млад съм, не ги разбирам нещата, но тая Ленкова почна да се репчи, вика: „Не, докато съм преподавател в тоя институт аз ви гарантирам, че този колега ще си завърши образованието.” И благодарение на нея аз си защитих дипломната работа и се върнах. Обаче съм безаработен. Друг е въпроса че съм тръгнал от читалищен секретар, библиотекар, главен библиотекар, методист, минал съм що-годе през тия длъжности, служби, но... при положение че общината няма такъв специалист, но уви, казаха „Не!”, щото тогава БКП-то все още е на власт. Жена ми не може да се върне на работа, аз мисля, че почнах работа във фуражния завод, то трябва и да се яде, трябва да издържаш семейство. И съм общ работник във фуражния завод, жена ми почна, тогава имахме „Димитър Дончев”, един голям шивашки цех. Тя почна там като шивачка. Родителите ми почнаха в АПК, като той е учител. Абе, и да сме интелигентни хора, преценихме, че е най-добре, нали, срамна работа няма, няма. По някакъв начин трябва да се живее. И кой където намери работа просто почнахме работа. И в един момент... това се случи мисля че август месец беше, идва един другар от общината: „Кой е Божидар Енев?” Това са ми българските имена, говоря когато бях на работа във фуражен завод. „Аз съм.” „Еми, траябв да дойдеш до общината.” И, естествено, партийна кола. И както съм така с работни дрехи, той е фуражен цех, бях оператор, пусках там, вече нямам спомени кво пусках, щот, виждайки образованието ми, те казват: „Айде бе, да не е хептен метча, ами примерно там на машината да натиска копчета.” По-пархоляк вътре в цеха. И както съм с работни дерехи, тука горе, на втория етаж беше кабинета на първия секретар Бобчев и когото прекрасно го познавам – разкошен човек, може да е бил... партиен секретар, но от човешка гледна точка беше доста така, разбран, но както и да е. Първия въпрос, който ми зададе - кви връзки имам аз в София и му казах, че нямам никви връзки. Каза: „Имаш, защото от ЦК на БКП ми се обадиха.” Там идеологическия другар, който отговаря за регион Разград. И естествено трябваше да кажа истината, как мога да лъжа при положение, че беше така и му обясних. „Ама ти защо не дойде при мен първо?” Викам: „Аз идвах, не че не идвах.”, когато се случиха събитията и тогава предадох тоя разговор, който Ви го разправих преди малко, случая със съпругата ми и Цонева, нали и той, естествено, човека млъкна, вкараха ме в 13-та зала ей тука в общината и там видях шефа на полицията, първия секретар на партията, партийния секретар на първичната организация на община Дулово, Христо Пенев, който е, беше секретар на Комсомолската организация, абе все величия от „голямото добро утро.” И почна мойто представяне, едва ли не от първи клас до завършване на образованието просто съм светец. Просто съм гръмнат, в смисъл слушам с интерес и не мога да асимилирам това, което говорят и че другаря Божидар Енев трябва да бъде върнат на работа. Просто ти казвам всичко е гръм от ясно небе и не мога да разбера защо е така, всеки дава блестяща оценка. И за работата ми, примерно комсомолския секретар „Още от ученическите години” ала-бала. Не че не съм членувал, членувал съм в такива организации, имаше, кво имаше, някви такива дружинни организации, после по линия на Комсомола, както и да е, имаше комсомолски секретари по места. И като такъв съм работил. И всеки дава някаква оценка за мене и отзивите са хубави и трябва да бъда възстановен на работа и, естествено, в Партията. Аз тогава отаказах, викам: „Не, не желая да членувам.” Те, така, малко се притесниха и си млъкнах естествено. Та, тъй, бях назначен на работа. И продължиха атаките и то вече не от страна на първия секретар, щото явно първия секретар вече беше наясно и на час кой стои зад цялата работа и как са се случили нещата, но тогава осевн първия секретар мисля, че имахме някакви идеологически секретари, просто почнаха те да ме ядат: „Как така той ще бъде възстановен на работа? Не трябва да е така!” Но не се случиха нещата. И така, останах на работа... Ко да ти кажа, в общи линии това е. Просто...

И: А след това вече, след 10-ти?

Р: Ами, след 10-ти в какъв смисъл?

И: Ами, и аз не знам, въобще промените, които почват да се случват тогава: свалянето на Тодор Живков...

Р: Ми, след 10-ти... Ми, свалянето на Тодор Живков... да, демократичния процес... еми, нямам спомен, да е било 91-ва година, бяха мисля, че първите демократични избори, дори така си спомням.

И: Деветдесета.

Р: Да. Значи, 91-ва година бях първа година студент в Търновския университет щото тези, които за завършили ДБИ, дадоха ни една възможност без приемни изпити, естествено, ако имаш успех над 4,50, без приемни изпити да продължим там образованието си в Търновския университет и в Пловдивския специалност Българска филология и мои колеги бивши, състуденти като се обадиха (не се разбира) и други мои познати, близки: „Айде, бе, дай да завършим и ний една филология!” И аз се хванах на хорото. Търново и мисля, че беше първа година, но не съм завършил, филология. Една година изкарах, издържал съм всички изпити, пркъснах и защо прекъснах не знам. И тя беше някаква съкратена програма за две години и тещяха да ми дадат диплома за висше образование и специалност Българска филология, но аз се насочих към нещо друго – към педагогика. Нямам обяснение сега защо така го направих, но това беше. И в Търново просто едни мои познати от Дулово бяха на прага на избори, ако не се лъжа и съвсем случайно се видяхме в Търново. България е много малка държава и само 250 км и аз ги питам: „Бе, вие кво правите?” „Ами ти кво правиш в Търново?” „Бе, аз уча филология, първа година.” „Сега, ела да седнеме, да изпиеме по кафе, имаме да ти предадем нещо. Тъй, идват избори, ние ще те правим кмет на селото.” „Бе, викам, я изчезвайте от главата ми!” Аз тогава съм млад, да съм бил на 28 или на 27, де да знам, там някъде.

И: А това какво -от ДПС? Или от СДС? БСП?

Р: Те тогава не ми намекнаха за политически партии: „Правим те кмет на селото.” Аз даже нямам представа за избори, нямам представа за политически партии. Като млад човек не съм се интересувал. Пък и навремето си какво: БЗНС, БСП. И въобще не съм наясно с партиите тогава. Абе, слушах ги и им казах: „Няма да стане вашто.” Но 91-ва година се върнах аз, по какъв повод не знам. Дойдоха до нас: „Ма, ти трябва да станеш.” Викам: „Няма да стана кмет на селото. Не, аз имам работа.” Тогава работех в сферата на културата пак. „Не, не, ти ще станеш кмет на селото. Искаш, не искаш – ние ще те направим.” Все пак това бяха влиятелни хора – секретар на БЗНС Тепиков, почина, една делегация. Абе, спорихме така малко и аз отстъпих. В какъв смисъл отстъпих? Не си спомням коя година е било. Деведесе и първа година мисля, че тогава бяха навсякъде – по кметства, общини се назначиха ей тия временните управи, управи – един представител на ДПС, един представител на БЗНС, не знам дали имате някакви спомени. И едно малко село с населенеи тогава около 3 хиляди и нещо в кметството трябва да се назначат трима. То тогава селото няма и кмет, някакъв кметски наместник. Отпосле разбрах, че единия се води озеленяване към едно друго село, другия е бикогледач и ми стана ясно защо нямаме кмет, щото тогава се води някакъв като квартал на Дулово и общинския след изборите си назначават екипа, персонала. И трима човека, трябва да почнем работа: един представител на СДС си спомням тогава, представител на ДПС и представител на БСП, а – 4, и аз като секретар, щото не си дадох съгласието, ДПС, Кемал, тоя с тютюновите (обръща се към трети човек в стаята, не се разбира) не знам дали се сещаш, той представляваше ДПС, но човека много-много не ги разбира административните работи, тогава, си спомням, имаше пишещи машини, казаха ни: „Ходи на работа и да помагаш там на кмета.” Иначе може би ДПС-то тогава е надделяло или как е, но си знам и си спомням, че той играеше функциите на кмет, но това беше месец-два до самите избори тези управи, аз поне такива спомени имам. Но още първия месец напуснах там работа и то как стана... сега са подробности, аз не виждам дали има смисъл да ги разправям тия истории, но, както и да е, напуснах аз там работа. Тая делегация пак дойде и ми казаха, че аз съм регистриран от листата на ДПС за кмет на селото. „Бе, как така? Не искам!” И тогава си спомням секретар на общината Кольо Райнов вика: „Недей да се опълчваш, съгласи се, дай си съгласитео.” Бат’ Кольо, с който имам прекрасни, имаме прекрасни отношения, като общински служител аз си ги уважавах, пък и това бяха хора, Костадинка Христова, шеф на ЕСГРАОН, просто разкошни хора, който обучаваха младите кадри, даваха всичко от себе си и аз, естествено, оценявах това и ги уважавах хората. Казаха: „Дай си съгласието! Не е толкова страшно, ние ще ти помагаме.” И така, един мандат изкарах като кмет на ДПС. Това беше 91-ва или 92-ра, нямам спомени кога бяха първите, тия демократичните избори. Та, четири години и нещо бях, мандата е за четири години, но нали ти казвам с тия временните управи може би четири години и три месеца бях кмет, играх ролята на кмет на това село и, естествено, след тоя мандат пак се върнах в общината, в сферата на културата. Промени, кви промени. Казах и си изразих моето становище, казах... Просто в началото, като млад човек, като грамотен човек бях оптимист, че дойде демокрацията и много неща ше се променят в България, но виждам, че не е така. И не виждам, просто, както го казах като бяхме в онова заведение, нещата вървят от зле на по-зле, сега не искам да се задълбочавам, поне аз така ги виждам нещата и не виждам промени и казах защо вече невярвам в нито една политическа партия. Не вярвам затова, защото всички партии са парламентарно представени и кой какво направи за обикновения гражданин? Никой нищо не е направил. Просто всеки идва, взема нещо и изчезва. Заблудените овце сме ние. Просто промяна няква не усещам, не забелязвам. Не знам кво, как да се изразя, но аз специално не я виждам тая промяна и изцяло съм се отдал на службата, на колегите и гледам някакси да стоя далеч от политиката, но, уви, като си на такава работа някакси е трудно ти се отдава да се диш и да наблюдаваш нещата отстрани и да не ти се иска и да не ти иде отвътре, те партиите не те оставят на мира, ако трябва да бъда откровен. Щот такива като нас трябва да им вършат няква работа и като дойдат избори, волю не волю, се включваш в игри, това е.

И: Кво мислите за това понятие „преход”?

Р: Кво мисля?

И: В смисъл говори се за „преход.” Имаше ли преход, какъв преход?

Р: Ами, как да ти кажа, звучи ми някакси, нявремето, нали Ви казах, за кратко време бях и партиен член и като имаше тия общински конференции и конгреси на БКП и като пуснеш телевизора как вървяхме от социализъм към развит социализъм и от развит социализъм към комунизъм и, ако трябва да направя едно сравнение и някакси ми става смешно и в същото време и тъжно. Просто... уж вървим на добро, а в същото време не е така, не вървим към добро. Не мога да усетя прехода, честно казано не мога да го усетя, всичко ме дразни, особено политиците и особено това, че, като наближат избори, това изкуствено напрежение, което те го създават, просто всичко това много ме дразни, прекалено много ме дразни. Значи, ето, вие днеска може би или вчера сте били в града, забелязахет ли някакво напрежение, питам ви аз?

И: Аз и друг път съм бил в такива етнически смесени райони, аз никога не съм...

Р: Няма го това напрежение! Еми, няма и няма да го има.

И: Е, доколкото има някакво разделение, то...

Р: Ма то разделението идва, как идва...

И: Моето впечатление е, че то е създадено именно чрез този...

Р: Аз не го казвам, значи медиите подхвтрлят партенката и вече всеки почва да човърка проблема, темата - ама тъй станало, иначе станало. И просто, давам ти един пример: сега както да речем с портретите на Левски – станало е така. Ами, защо е станало така? Къде са били тези учители? Значи той 11-ти клас станал, значи нещо ни куца и в системата и в образованието.

Трети: Той не знае кой е Левски.

Р: Той не знае кой е Левски!

И: Това беше такава глупост!

Р: Той не знае кой е Левски! Ако търсим напрежение, ще Ви кажа примерно един, ще Ви дам един пример. И който пример е реален. Сега, говорим за патриотизъм, говорим за национализъм и айде, дай да не задълбочавам, но ще кажа: трети март, честваме трети март. Аз, примерно преди, сега сме какво, ноември месец, точно тази година, след изборите, нова управа, вярно – кмета с подкрепата на ГЕРБ и на ЕНП, като нови ръководители, като нови хора не са в час, не им е ясно, ние им обясняваме, щото това ми е работата като главен специалист аз трябва да им обясня: „Това са официалните, националните ни празници, кмете, тогава трябва да се случи онова, трябва да се случи.” По някакъв начин този ден, може да сме глуха провинция, трябва да се отбележи, все пак това е национален празник. Но, примерно, имаше едни такива упреци и то не от страна на зам.-кмет по хуманитарни дейности, не от страна примерно кмет на община, а от директора на дирекция финанси, която хал хабер си няма от счетоводство, казвам го в прав текст, ако ще да ме чуе и да ме изхвърлят утре, но която се намеси, си позволи и почна да се меси в работите на отдела Хуманитарни дейности. Значи, не си спомням по какъв повод беше, дали беше по повод на това, че влязох там, да ми подпише едно командировъчно или (не се разбира) няма спомени, но „Искам да проведа един разговор с тебе, Бюрхане.” Викам: „Да, ОК, нямаш проблеми.” „Ама сега няма да стане, дай за следобяда.” Отивам аз следобяда, тя пак е ангажирана с нейните работи: „Не, няма да стане, утре.” Утре, на следващия ден съм при нея и почна да ме гъделичка – защо тая жена настоява примерно, нито я познавам добре, нито нищо, още повече че аз съм към отдела Хуманитарни дейности, тя е към отдел Финанси и счетоводство и какво иска да ми каже тя? Значи, ще Ви кажа за какво ставаше въпрос: „Това, което се случи на трети март не ми хареса.” Викам: „Добре, бе, господине, какво не ти хареса на това, на трети март? Кво не стана?” „Ами, това че там бяхме пред паметника само 30-40 човека.” „Така, друго, кое не ти хареса?” „Така, ама защо така, защо иначе?” И аз, естествено, в яда си й казах, викам: „Виж какво – първо не искам да ми даваш оценка за моята работа, има кой да я даде тая оценка и тя се казва Йорданка Стойчева, зам.-кмет по хуманитарните дейности. Второ трети март е национален празник, колко служители на общината видя? Независимо дамли са българи, турци, колко човека застанаха пред паметника на Левски да поднесат венци? Бяхме шепа народ, 4-5 човека. Къде са те? Получават заплата от общината и е редно поне тези общински служители да бъдат пред паметника на Левски, щото трети март не е случаен празник, национален празник. Така, ти видя ли ги там?” „Не, ама защо ги нямаше?” Викам: „Недей ми ги задава тия въпроси на мене. Значи от мен се искаше, като отдел Култура, да направя организацията, да подготвя програмата, да направя озвучаването, да почистя пред паметника, да направя разгласата и оттам, да подготвя венците, да подготвя хората, които ще поднесат какво ще кажат пред паметника. Оттам нататък мен тая работа не ме бърка - кво е станало, що е станало.” Ама защо бай ти Асан и бай ти Иван не са били там пред паметника мен тая работа не ме интересува. Това е работа на поплитическите партии, това е, опира вече до съзнанието на отделния гражданин, но тогава в яда си го казах и това нещо: „Ти обърна ли внимание, щото ние сме шепа народ, 6 хиляди сме, ние сме малко градче, ти обърна ли внимание колко бяха турците и колко бяха българите пред този паметник?” И тя просто така ме гледа: „Ами, не знам.” Викам: „Аз ще ти кажа – 60 процента, 70 процента бяхме турци.” Викам: „Къде са?” Не ти го казвам за нещо друго, но къде? Кой трябваше да бъде там? Знаич, ето – всяко нещ се драматизирва, се политизирва от съответната политическа партия и, ако си прост човек и ако се подадеш на такива нападки, простотии, естествено винаги ще има напрежение, под вола просто се теле. Както политиците, те прекрасно умеят да ни манипулират, тъй че кво да ти кажа, Мартин Ви беше името, нали?

И: Да.

Р: Мартине. Кво да ти кажа, Мартине? Това е горчивата истина в България за съжаление: всеки идва на власт, забравя предизборните си обещания, почват едни чистки, назначават се нови хора, наши хора, ама дали има необходимия ценз, дали има необходимия капацитет, дали ще се справи със съответната длъжност, служба? Тях това не ги интересува, той е предан на партията и той трябва да бъде шеф, експер на главния специалист. Може би в София не е така, но за съжаление в провинцията нещата седят така.

И: А, не е така!

Р: Не знам, няма представа за големите градове, но то го казвам как стоят нещата в една глуха, за бутана провинция. Ей по тоя начин седят нещата. Това е.

И: А нещо хубаво случи ли се за тия, колко, 23 години? Нещо промени ли се към по-добре в сравнение с преди?

Р: Абе, разбира са, че имаше... Все пак си има някакво спокойствие: това че сме в Европейския съюз, това че вече България е членка на НАТО, това че доста закони бяха променени. Сега аз, нали, така ми зададе въпроса, нали и някакси...

И: Стандартен въпрос от интервюто.

Р: Де да знам, аз мисля, че се отклонихме от интервюто и задаваш ми въпроси и ти отговарям квото ми е на душата. Та, има няква промяна, не може да се каже, не може да се каже промяна – има. Промяна има и тя се усеща. Примерно аз като представител на турския етнос имам спокойствието, че която и политическа партия да дойде, не могат нещата да се върнат назад. Все пак сме страна членка на... Не, не, казвам го съвсем сериозно, някакси ми се струва, че тези неща няма да се повторят и съм по-спокоен. И сега, когато почнат политическите партии да драматизират: „Ама. виждате ли, това може да се случи, онова може да случи.” На мен пределно ми е ясно, че това са техни политически трикове, тези неща не могат да се случат и, естествено, на мои близки, приятели, познати, хора, които не са в час, аз тези неща ги обяснявам, че това са игри пак на разни политически партии, тези неща не могат, събитията не могат да се върнат назад. Така трябва да го знаете и е така.

Иначе какво? В личен план... Има, има промени, забелязват се промени, не може да се каже, че няма промени.

AttachmentРазмер
Intervyu_B_Martin_Petrov_Dulovo_11_2013.doc107.5 KB