ИНТЕРВЮ НА МАЙЯ ГРЕКОВА С ХАКИФ ЕМИН[1], 21.06.2012 г.

(В разговор по телефона, на който той с готовност прие да бъде интервюиран, се уговорихме за времето и мястото на срещата. Открит и със самочувствие – не само защото цял живот е работил, а той е около 70-годишен, но и заради начина на избирането му за омбудсман – всички членове на общинския съвет са гласували за него)

И: … Ако имате притеснение относно това, което сте казал тогава, ние можем да го направим анонимно, т.е. вашето име да не излиза. Ако прецените, тогава, когато ви го изпратим. Добре. Значи първият въпрос е максимално общ, отворен: Какво е за вас важното събитие в последните 20 г. на ХХ-ти век в Кърджали? Не в страната и в света, в Кърджали?

Р: Ами като всички градове и общини, Кърджали също тръгна много трудно по пътя на прехода. Имаше в началото на 90-те години, както навсякъде, временни управи, създадоха се партии, също, аз бях член на ДПС тогава, станах член и активно се включихме ние в политическия живот на Кърджали. Създадоха се условия за нормализиране на обстановката от самите политически партии, които наистина искаха да има стабилност. Но имаше някои, които бяха крайно така, крайно настроени. Впоследствие те слезнаха от политическата сцена.

И: В какъв смисъл „крайно настроени”?

Р: Ами щото бяха националисти. Имаше националистически изказвания, на митингите, когато се провеждаха митинги, аз си спомням, нали имаше такива нагласи за… Но впоследствие председателят на временната управа, по наше настояване, и кмет тогава, 90-та година стана Милан Миланов, един, така, добър администратор, той впоследствие стана и заместник областен управител, стана и директор на ВиК, нали. Но той не се обяви така, въпреки че беше от партията на червените, нали, той беше от БСП. Преходът тръгна много трудно. По селата имаше много цехове, които даваха работа на поне, по на 50-60-100-тина човека в селото, жени. Всичко се затвори.

И: А те се отвориха кога? В първите години?

Р: Те се отвориха преди, по време на социализма. Но демокрацията ги затвори. И най-важното, аз в никакъв случай не мога да простя това нещо, което се получи в България. Ликвидацията на селското стопанство. Никъде другаде, не знам дали има друга държава по тоя начин да се ликвидира селското стопанство – ликвидационни съвети, масова разпродажба и кражба и хората… Наистина, АПК-тата или ТКЗС-тата, или стопанствата не можеха да съществуват в този си вид, щото, все пак, но трябваше да се търси алтернативата. А не чрез ликвидация. Сега всякъде руини, като че ли е паднала бомба, нали, всичко се събори, такива хубави сгради, сграден фонд, и то модерни кравеферми, където бяха направени. Но тази ликвидация, така или иначе остави без работа много хора. Тютюнът, основният поминък на хората в селата, в Кърджалийските села, вече е на отиване. Лошото е, че малкият и средният бизнес не се развиват добре. Има големи холдинги, но тях ги няма в Кърджали.

И: А какво има?

Р: Имаше един ОЦК, проблемният ОЦК, сега е затворен даже. Има „Бентонит“, работи не знам с какви параметри разполагат. И няколко завода отвориха – „Теклас“ и други, има няколко фабрики, но това не е достатъчно. Никъде по селата на Кърджалийската община земята не се обработва. Това е лошото.

И: А какво става с нея, така пустее?

Р: Пустее. В селата никой не сее тютюн, жито. Не знам какво ще стане.

И: А защо, според вас?

Р: Ами защото след тази ликвидация просто хората тука не са като във вътрешността, както са, да речем, в големите села има бизнесмени, имат равни. Тука теренът е пресечен. Машините ги няма, купиха се, нали има предприемачи, купиха си машини, трактори, това-онова, но това не е достатъчно. Напр. всяко централно село тогава имаше машино-тракторни станции. Тях ги няма вече, с какво ще обработват? Просто не е възможно. И случилото се е, че минаха много правителства… Все пак, като че ли нито едно правителство нямаше една дългосрочна програма за развитие и за възстановяване на икономиката на Кърджали, на Кърджалийската област. Нещата… хората напуснаха селата, училища се затвориха, няма, тук-таме има по един личен лекар, където хората пътуват от село до тука в града да се преглеждат. Болен човек, това пък. Съгласно закона, джипито, нали, личният лекар 8 часа трябва да бъде на разположение.

И: Така е, по закон? По закон са много неща.

Р: И в града също. Безработицата е много висока.

(прекъсване, телефонен разговор)

Та така е, все пак, младите напуснаха.

И: Къде са?

Р: Отидоха по Германия, Дания, Холандия.

И: А връщат ли се?

Р: Е, те се връщат, но тука като не могат да намерят работа и пак.

И: Добре, хайде да се върнем пак назад във времето. Да ми разкажете за някакви случки, някакви важни неща, които си спомняте от града. Как ставаше тука това, което вие нарекохте прехода? Кой, какво, защо, как правеше? Освен това, хайде да се върнем още малко назад, преди 89-та година? Тогава какво беше тук?

Р: Ами преди 89-та година, Кърджали беше отцепен отвсякъде. Защото от декември 84-та до 89-та година, навсякъде имаше контролно-пропусквателни пунктове, смениха се имената за 1 ден.

И: Как, как стана това?

Р: Организирано, много.

И: Опишете ми го? Как се случи с вас?

Р: Добре, значи аз тогава бях животновъд и един овчар беше болен, там на село, търсех линейка, но линейката също беше изпратена в едно село с милиционерите да сменят имената на хората. Но после намерихме една частна кола и го закарахме в болницата. Връщам се и той казва „Ти къде се губиш? Ти защо не си”.

И: Кой казва?

Р: Ами той, милиционерът, аз не го познавам, те бяха командировани отвсякъде. И за 1 ден, под строй всички, казват „Избирай си име” или ако не си избереш те ти избираха.

И: Добре, а когато става въпрос за семейства?

Р: За цели семейства 1 човек. Аз смених имената на…

И: Всички?

Р: На всички.

И: И после като се върнахте в къщи какво им казахте?

Р: Че това е насилствено и че това едва ли ще се приеме. Но тогава, да ви кажа, никой не вярваше, че системата ще падне, нали. Никой, аз не знам вие дали сте вярвали, но ние казахме, че това до безкрайност не може да продължи, но...

И: Не е ясно кога ще е краят?

Р: Не е ясно кога ще е краят. Беше много тежко. Не можеш така да говориш, всякак те дебнат, всякак те глобяват.

И: Глобяват те?

Р: Глобяват.

И: На място?

Р: На място. 5 лева. Ако пък се заинатиш…

И: 10?

Р: Акт, акт, 20-30 лв.

И: А имаше ли хора, които отказаха?

Р: Имаше. То преди това… ами аз бях привикан от един милиционер, цивилен.

И: Агент?

Р: Да. Познава те много добре и ако се заинатиш „Ти имаш ли план да изпълняваш?“ Викам „Имам“. Вика „Ние също имаме планове да изпълняваме, така че може да те закараме там, където не трябва“. За назидание вкараха някои.

И: А  в града как е станало?

Р: Ами в града същото. Градът беше блокиран.

И: От милиция или от военни?

Р: Не знам откъде бяха. Бяха с едни къси шинели, курсанти, сержанти, не знам.

И: Млади?

Р: Млади. Просто беше направен списъкът в кметството, отивахме в кметството, на опашката, дават ти листа, с това име си вече и край.

И: А паспортите?

Р: Паспортите после ги изкараха. И така.

И: Колко после? В смисъл месец ли?

Р: След 10-15 дена. Те ни казаха това ще е, това е програмата.

И: Добре де, а хората, в смисъл, така, да ги наречем българите, които не са били подложени на смяна на имената, как реагираха на това?

Р: Е някои, аз имам много приятели българи. Някои реагираха така, много остро, че една комунистическа система дето, вярват в тия комунистически идеали нали чисти идеали, не знам какво, те могат да направят такова нещо. Но имаше някои, които пък казаха, така е, трябва да бъдат сменени имената. Но поне 90 % не бяха съгласни с това, със смяната на имената в Кърджали. Щото в Кърджали не е както, да речем Косово, да е имало обособен квартал на мюсюлмани или друг квартал. Тука хора, 5 етажния блок, тука ако е турското, там е българското. Те участваха, аз също участвам, нали по честването на Великден, на Коледа, те идваха на Курбан Байряма, на Рамазан Байряма, нали, и така.

И: Е добре де, преди 84-та година празнувахте ли Байряма?

Р: Да.

И: И не ви ограничаваха?

Р: Да, разбира се, ами ограниченията започнаха.

И: Кога започнаха?

Р: Ами особено след 73-та година.

И: Да, предишното преименуване. И добре тогава, като имаше ограничения, как празнувахте?

Р: Сега, от 84-та година нататък, 85-та нататък беше много така... Значи в къщи колиш курбан, проверяват ти хладилника, ако си заколил, абе мани. Ние всички колехме курбан.

И: Какво, идват в къщата ти и гледат хладилника?

Р: Да, проверяваха ни.

И: Кой, милицията ли? А преди 84-та?

Р: Не, нямаше такова нещо, само че беше ограничено така малко.

И: Не да ти влизат в къщата, ама да не се чува. Добре, хубаво, кой действаше тук активно? Някакви хора, които сте запомнили, важни фигури за вас лично? Които, според вас, нещо са направили?

Р: За мен най-важната фигура, един от хората, които тогава по време на възродителния процес, който действаше тук и безкомпромисно така даваше нареждания, давал е нареждания беше Георги Танев. Първи секретар беше тук на партията. Георги Петров имаше един, първи секретар, той категорично, даже тогава се носеше, така… че, думата, мълвата, че той категорично е бил против. Казал е аз с тия хора работя, те от 44 година са нали, оставете, те са трудолюбив народ, това-онова. И го махнаха, за да осъществят. И го пратиха в София и така си отиде човекът. Има много партийни секретари, които, аз съм говорил с партийни секретари тогава, не бяха съгласни.

И: Но тихомълком…

Р: Ами какво ще правят? Ако се опънат фактически те ще бъдат наказани, много жестоко наказани. Георги Танев наистина беше такъв. Директно го казвам. Аз си спомням, че се проведе едно събиране там, в нашия район, на село и Георги Танев казва „Пред нищо няма да се спра, разберете“.

И: А той дойде да ви каже?

Р: Лично.

И: Значи вие преди самото действие сте знаели, че ще се случи?

Р: Те дойдоха, казаха.

И: По партийна линия?

Р: Не, те са обиколили такова и кметовете, въобще казаха, че смяната на имената е неизбежна. И тогава… Лошото беше, че някой, ей така си забравя, тогава зелени бяха паспортите, зеления си паспорт, отива някъде и сума ти такива тормози.  

И: Добре, а после между 85-та и 89-та, как живеехте тука в Кърджали?

Р: Ами от страх да не бъдеш глобен. Говорехме си турски, но в къщи, дори и понякога казваха „Ти ако не си говорил на турски, мислиш на турски“.

И: Но не могат да го регистрират?

Р: Да. Така беше. След 89-та година… вижте, по принцип турците бяха много доволни от това, от властта. Ако не беше този възродителен процес, просто нямаше някой турчин да каже. Щото ние сме, такъв народ, който работи, работници, гледаме си работата, не се занимаваме с глупости. Но този възродителен процес просто. Когато падна комунизмът ние казахме, значи край, ще възстановят имената. Но...

И: Добре, а спомняте ли си 10 ноември?

Р: Да.

И: Какво си спомняте?

Р: Аз на 10 ноември бях на работа в Смолян. Бях общ работник на майсторите. Давах им вар. Точно като… първо Унгария тръгна, ние слушахме, нали, винаги, след това на 10 ноември, като стана това вече, че Петър Младенов, и казахме това вече, може би не е краят на социализма, нали, но имената ще бъдат възстановени. И тогава аз си спомням, бяхме на митинга в София, на 29-ти бяхме.

И: Как отидохте на митинга? В смисъл решихте и тръгнахте?

Р: Тогава беше свободно. Да, ние бяхме там, да видим какво ще стане, наистина беше много студено време и този професор… Иван Ангелов…

И: Имаше такъв…

Р: Той стана и каза, да, вече имената ще бъдат възстановени и тогава се върнахме…

И: А в Кърджали се върнахте?

Р: Да.

И: Е, в Кърджали какво ставаше?

Р: Ами в Кърджали нищо. На 1 януари тука дойде Атанас Семерджиев и Андрей Луканов. Бяха се събрали, аз неслучайно казах, че 90 %, 80-85 %  от българите не бяха съгласни с възродителния процес. Но другите, някъде към 10 % се събрали някъде в цех, възрастни хора и казват „Не си искаме имената“. Те не са със възстановени имена, те не са със сменени имена. И ние казахме „Добре, вие какви имена не си искате, кажете“? И тогава разбраха за какво става въпрос. И Атанас Семерджиев каза, да, каза, имената им ще бъдат възстановени. На 1 януари беше, ако не се лъжа, точно 1 януари 90-та година.

И: А през декември случваше ли нещо в града?

Р: Не.

И: Декември 89-та?

Р: Не.

И: Нищо? Тишина?

Р: 89-та година, на 19 май се случи тука… в Джебел. Но тогава нищо. Вижте, някъде изопачават истината за турците. Те не са военнолюбив народ. Те са хора, които, дай им мистрията, дай им теслата, дай им лопата, дай им кирката, да работят, нали. Или шивачи. Те мислят повечето за прехраната си, отколкото да се занимават с глупости. Тогава нямаше и след това вече… на 8 януари беше създаден ДПС в Кърджали, имаше митинги, горе към площад „Освобождение” митингът на турците, долу на ОКЗ, на тези националистите...

И: Кой ги водеше тях?

Р: Димитър Арнаудов.

И: Имаше един Минчо Минчев?

Р: Минчо Минчев.

И: Какво правят те сега?

Р: И двамата са болни. Аз така с Минчо Минчев съм познат, но той бил на легло.

И: На легло ли?

Р: Да. Нещо бил получил парализа, ми казаха. Ами тогава бяха времената много мътни, никой на никого не вярваше. Просто мислеха, че ако падне социализмът, просто турците, сега от мнозинството и ще направят всичко възможно да се получи някакъв анклав. Нямаше въобще, глупости се говореха, разбирате ли? Но сега вече няма такива неща. Все пак има, нали аз ви казвам, не всичко е изчистено и прочистено, но… Нещата са много зле сега, в смисъл такъв, че икономиката изостана. Няма политически пречки за развитие.

И: А защо не се случва?

Р: Не се случва, в Кърджали, не знам защо не идват инвеститори?

И: Защото, да речем в София се носи мълвата, че в Кърджалийска област няма проблеми, защото тука идват турци и инвестират, и правят.

Р: Какви турци? Идва, дойде един турски евреин, направи едни завод тука, Т-клас. Това е, какво друго се направи?

И: А защо, според вас, не се прави?

Р: Не знам. Тука трябва, тази инвестиционна политика, ние, нашите ли сме виновни, сигурно сме виновни и ние да не можем да привлечем инвеститори ли? Просто нямаме, не можем да им осигурим гаранциите? Нали, все пак за да се регистрират трябва да се осигурят и държавните гаранции. Не знам.

И: Добре, а споменахте 19 май 89-та. Какво стана тогава?

Р: Ами тогава, в Джебел, аз тогава не бях в Кърджали, аз бях тогава в Цалапица, работех там по полето, и се чу, че в Джебел имало такова и след тоя случай, 89-та година се отвори границата.

И: Отвори ли се или ви отвориха към границата?

Р: Щото Тодор Живков каза „Щом са турци….

И: Да си ходят?

Р: Да си ходят“. Тургут Юзал каза „Аз ще ги приема“. Можеха да направят само да докажат, че има турци в България, да речем да отидат 30-40 000 души, но те отидоха 350 000 тогава напуснаха оттам Кърджалийска област. Ами нашето село от 1100 и няколко жители бяха останали 200.

И: Защо отидоха, според вас?

Р: Ами вижте какво, има и нещо друго? Те се страхуват, повторната смяна на имената, абе имаш всичко, да речем, работа, това-онова, но просто свободата липсваше. Ти просто не можеш да погребеш по ислямските обичаи. Майка ми почина 84-та година, лека й пръст. Дойдоха при мен, казват, така няма да стане. Е, как няма да стане, оставете тая работа. Тя да не е викам безбожна, бе? Викам, с цената на всичко, викам, тя ще бъде погребана по всичките канони и закони на исляма. Както и да е. И всякъде те дебнат. А си казал нещо „Ела тук“. Тъй, тъй, ей това накара хората да се махнат.

И: Добре, спонтанно ли заминаваха или все пак имаше някаква организация?

Р: Организацията я създаде Държавна сигурност.

И: Как?

Р: Ами изкарваха паспортите на етапи. Червените паспорти. Ние, дотогава ние не знаехме, че…

И: Има такова нещо?

Р: че има такова нещо, ние не знаехме. И, да речем, изкарват, в това село на 10 човека, на другото село 10 и ги товарят. Те намират по една кола, лека кола, багажници едни, цялото семейство вънка над багажа, върху колата и багажника. Вътре, отива цялото семейство, вътре и децата. Това беше.

И: А вярно ли е, че тогава тъкмо с такива коли, с имотите на тези хора, които са заминавали, са ставали доста сериозни спекулативни сделки?

Р: Ами така беше и след това имаше един закон, на Доган се казваше, нали за връщането на такива имоти. Но някои не можаха да върнат. Ами много пара е играела тогава, казваха. Но на мен паспортът не ми излезе.

И: И затова сте тука?

Р: Да и затова. На мен не ми излезе паспортът.

И: Добре де, а после върнаха ли се много?

Р: Първите години, 90-та година се върнаха към 100-тина семейства. Дори у Софията, нали, описваха, че е много изостанала страната, че там ги закараха в телевизията, това-онова, че въобще не може да се живее там, там няма нормални условия за, няма бани, няма това, няма онова, няма работа, нали? Казват сега да се върнем. Не, това краят на октомври месец, септември месец 89-та година. А в същото време  обратно пак си заминаха.

И: От телевизията в София – в Турция?

Р: Но, случват се тези неща. После тия, които отидоха в Турция наистина, сега се върнаха някои. Много млади пенсионери, на 43 години пенсионер. На една братовчедка на жена ми, как е почнала работа, какво е правила, на 33 години се пенсионира и тогава си направи сватбата.

И: Браво, пенсионерка, не е лошо.

Р: Много млади пенсионери и сега си се върнаха, идват през лятото тука, по време на ваканцията на децата са тука. През зимата идват за няколко дена, така е. Но Турция много хубаво направи, че отвори границата, няма визи, няма така. Ей така влизат парите, от Русия, отвсякъде. Отвсякъде им отвори, много бързо се разви. Аз не знам, ние не бяхме в течение, но бяхме ли готови да влезнем в ЕС и трябваше още по-силна икономика да имаме за да сме пълноправен член, айде така да го кажа. Като казвам пълноправен член, ние сега също сме така, но пълноправен значи с мощност.

И: Да се усещаме така?

Р: С мощност, нали?

И: Айде пак към 90-та година, след януари, след заявлението на Семерджиев, какво правехте тука? От една страна малкото националисти, от друга страна мощното ДПС?

Р: Е, сега нямаше никакви ексцесии. Никакви ексцесии.

И: Но говоренето си беше?

Р: Говорене доста, говоренето. Един път дойдоха едни наблюдатели, журналисти и наблюдатели, от Запад. На мен ми казаха аз да ги водя, нали.

И: А вие тогава какъв бяхте?

Р: Аз бях секретар по организационните въпроси. И тука се води митинга, аз ги водя, те гледат, снимат, това-онова, и най-накрая, на обяд отидохме в ресторант, те искаха да обядват, викам „Елате тука“, журналистите. И на една маса са седнали със сините ленти, това тука са охраната на ДПС, с червените ленти са на ОКЗ, седнали, ядат, пият.

И: На една маса?

Р: На една маса, викам „Ето етническото напрежение, пишете това, викам наблюдавайте. Няма, викам, етническо“. Викам, политиците правят всичко отгоре за да покажат пред света, че има такова. И тогава се създаде временната управа, Временната управа изкара до изборите, 91-ва. 91-ва г. имаше избори за кмет. Търсим кандидати за кмет, никой не се съгласява. Не знам, вие сте професор, много добре сигурно го познавате, Рафед Сегинье се казваше един.

И: Не.

Р: Не го ли познавате? Рафед Сегинье беше първи секретар на Комсомола в София на времето. След това стана областен управител в Хасково.

И: Ама с това име, не?

Р: Преди беше с турско име, когато беше първи секретар, нали? Той 85 г. също си смени името, с друго име беше областен управител. Казахме, той, нали има административен опит, това-онова, да се съгласи да стане кмет. Тогава, когото и да сложиш, щяха да гласуват. Добре, ама той категорично отказа, като каза „Абе, момчета, аз досега съм бил дясната ръка на Тодор Живков, сега, вика не мога да отида при вас“.

И: Добре, честна позиция.

Р: И след това някъде през нощта намерихме Иво Салевски, Исмет Салевски и той се съгласи и той стана кмет. Временната управа вече, аз тогава бях общински съветник, аз 5 мандата съм бил общински съветник.

И: И после омбудсман?

Р: Да. 2008 г. ме избраха за омбудсман. Аз съм омбудсман, който съм избран със 100 % гласове.

И: Знам.

Р: Всичките.

И: Всички са били „за“.

Р: Аз никога не съм бил политически пристрастен. Дори и когато някой от ДПС, така, безразсъдно искаха да създадат конфронтация, напрежение, аз „Напред гледайте“. Аз досега никога не съм говорил против СДС, никога не съм говорил против БСП, никога не съм говорил против Атака, нито... Под небето има място за всички. Нека тия хора, които създават тези партии да ги таковат, нали, да работят за идеологията. Но идеологията остава на заден план, за голямо съжаление, някои използват това за политически цели.

И: Има ли такива случаи в Кърджали?

Р: Навсякъде има.

И: И тука има?

Р: Като има в София, тука да не е по-различно. Това нещо не трябва да има.

И: Е да де, ама казвате, няма големи предприятия, няма бизнес?

Р: Бизнес има, но малък бизнес, който е. Големи, големи, трябва да има тука големи предприятия. Например, ние имаме тук „Пневматика“. Държавата да направи всичко възможно, с французите работи, да се разшири, нали, мощността на „Пневматика“. Ей тези неща мен ме тревожат. И строителството сега хептен замря. Поне в нашето село, към 30 човека мъже работеха, повече от 30 работеха в София. Има една фирма „Дядо Божко“, така пишеше там на дрехите им, „Дядо Божко“, нито един не отива сега. И те спряха.

И: Стоят си на село без работа?

Р: Сега няма, имат си ученици, имат така, какъв е тоя мъж, който няма да носи нищо в къщи?

И: Добре, а тази думичка преход вие още в първото изречение, общо-взето, я употребихте? От какво преходихме към какво?

Р: За нас това беше от периода на възродителния процес към това, към свободата. Аз за друго не мога да кажа. Тоталитаризъм ли, какво ли, това-онова. Значи, наистина Ви казвам, всичко имаше, и работа, всичко, всичко, но единствено свободата липсваше.

И: Добре, а все пак в града, като сравнявате града преди 89-та година или поне, айде 80-те години, и града сега, можете ли да видите нещо, което ви прави така да се радвате, че се е случило?

Р: Ами чувствително се промени обликът на града.

И: Как се промени?

Р: Ами с инфраструктурата. Ето сега, прословутото водно огледало, нали. Големият парк, улиците. Улиците бяха ей така разбити, сега е асфалт навсякъде и то... Кърджали може да се радва само на това, че преди 89-та година, управляващите тука, наистина умни хора като Васил Друмев, Трендафил Узунов, тези партийно-държавни лидери водоснабдиха Кърджали, сега няма никакви проблеми. От язовир „Боровица” докараха водата, едновременно с тая вода е водоснабден и Момчилград. И сега почна водоснабдяването на селата вече постепенно. И най-важното в Кърджали има бизнесмени, не че няма бизнесмени. Но те не знам, строителството сега замря, никъде вече не се строи. Строителните, по принцип ние сме строителни работници и като спряха и това, тези бизнесмени си вкараха машините в паркинга, там дето имат пред офисите си, и нищо не се прави. Лошо.

И: Добре, значи преди 89-та г. сме си имали всичко, но…

Р: Само свободата.

И: Само свободата ни е липсвала. Сега няма работа, няма пари, обаче ето, градът е все пак...

Р: Градът е променен.

И: Променен към добро. Освен това имаме свобода, колкото и да се оплакваме от нещо. Кога е по-добре…

(прекъсване – телефонен разговор)

 И: Та кога е по-добре – да имаме всичко без свободата или да сме гладни и бедни, но…

Р: Вижте, аз не мога да дам точната дефиниция.

И: Не, не, за вас?

Р: Но все пак, големият проблем сега е ОЦК-то. Това е единственият най-голям завод в Кърджалийска област, работеха 1000 човека, те излизат вънка. Какво значи държава? Какво значи семейство? Семейството също е една малка държава, нали? Аз например какво трябва да направя, за да подсигуря семейството си с необходимите условия? Да речем, поне условия, които са, така, поне да не се мъчи много. Ами държавата това трябва да направи. Държавата, народът плаща на държавата предварително за добър живот – с данъци, такси, акцизи, това-онова. За всичко народът плаща. На мен ми казват, някои, няма постъпления като не работят, няма постъпления и така. Вижте, от акциза на горивата държавата, това е също, добре тогава, ако няма тоя акциз, бензинът ще бъде 1,50 или 1,10-1,20, нали?

И: Така е.

Р: Трябва държавата да има една независима агенция, Агенция за планиране, казвам, Агенция за проекти, където, ето тука в Кърджали, както имаме Информационен център за проекти, сега скоро се създаде. Те трябва да работят за развитието на Кърджали.

И: А работят ли?

Р: Ами тя е нова структура, да видим какво ще излезе. Просто ще ги чакаме да работят.

И: Свърши ли преходът?

Р: Не, преходът продължава.

И: Защо?

Р: Ами преходът продължава, защото преходът, ако е свършил преходът значи няма да има, то навсякъде има безработица, но няма да има такава безработица.

И: Колко е голяма в Кърджали?

Р: Не знам, това е скрита безработица. Иначе казват 10-12 %, но…

И: Да, това не е сериозно.

Р: Но преходът не е. Преходът не е свършил за бизнесмените. И преходът не е свършил и за жителите. Но за голямо съжаление, трябва да има, аз винаги съм казвал, жители на тоя град има, население има, трябва да има гражданско общество.

И: Е, как да го има? Как да възникне?

Р: Гражданското общество, това е, че трябва, всеки сега търси начин за индивидуално оцеляване. Ако има гражданско общество, нещата ще отидат в друга посока.

И: А защо няма?

Р: Не знам.

И: В Кърджали що няма?

Р: Не знам, НПО, това-онова не става.

И: Не става, защо?

Р: Не знам, не става

И: Учители, театър, нещо има ли?

Р: Сега, аз, учителите също са потискани от това, че няма деца. Всеки търси, бяга, начини да оцелее.

И: И почват взаимно да се ругаят?

Р: Да, да.

И: Да, добре, а във вашия живот какво се случи за всичките тези години?

Р: Ами много, аз работя, в мините бях 7 години, Маданските мини, Горубсо. Бях отначало миньор, след това механик. Оттам дойдох в ТКЗС-то се хванах да бъда, казаха ми да стана счетоводител, но...

И: Кой ви каза?

Р: Заместник-главния счетоводител, тука. Вика, ела при нас.

И: Стига стоя в мините?

Р: Ела, отидох, но след 1 година напуснах, щото имаше съкращения, пък искаха да съкратят тоя човек, който ме покани. Аз вече подхванах всичко, нали, тая работа и тогава казах на председателя, аз тоя хляб ще ми загорчи, аз не искам така. Викам, тая стая много ме притиска. Аз не съм свикнал така. И бях много така, дори и не бях добре и даже. И как да е…

И: По строежите?

Р: След това, като напуснах, ми казаха да поемам животновъдството. Да не напускам ТКЗС-то, щото пък животновъдството там едни бяха малко калпазани. Както и да е, поех животновъдството. Ами направих едно силно развито, така стопанство в отрасъл животновъдство.

И: В кое село е това?

Р: Бойново. Но 87-ма година напуснах.

И: Какво стана?

Р: Е, както и да е, напуснах, отидох по строежите в Смолян, да работя при майсторите. И оттам отидох в Цалапица, с председателя на ТКЗС-то бяхме приятели, отидох при него да работя, само че не като началник, ами работник в полето. Ами имам 3 дъщери, двете са тука, едната е в София, тя два мандата беше парламентарен секретар на Министерство на земеделието, сега е към, тя завърши Международни отношения и Журналистика, Международни отношения и публична администрация към УНСС, там нещо и сега работи като съветник по международна политика. Голямата ми дъщеря живее в село, направиха си къща, отвориха под къщата един дюкян, един магазин и там си изкарват прехраната. Средната ми дъщеря е в Турция. В Бурса.

И: Тя кога замина?

Р: 92-ра. Като бяха заминали вече техните, така, 90-та година и тя. Добре са. Внукът ми завърши Университета в Стара Загора, зооинженер, работи тука, ветеринар и зооинженер, тука работи по контрол по храните. А внучката тая година завършва. И имам една внучка в Турция, тя също завърши Университета в Бурса и работи. На малката ми дъщеря на 5 години е внука.

И: Щастлив дядо?

Р: Сега на 6 октомври внукът ще му правят сватбата.

И: Добре, ще чакате правнуци. А някоя от дъщерите, внуците по вашия път поема ли?

Р: Малката.

И: Която е?

Р: В София. Тя беше 1 мандат лидер на младежкото ДПС в София, националното ДПС. Но аз преди 4 години казах, че няма да се занимавам с политика, няма въобще да се занимавам в рамките на мандата, казах, но и повече, и като ми изтече мандатът дори аз нямам намерение да се върна.

И: Няма да стане, това дето си го говорите няма да стане?

Р: Няма да се върна.

И: Няма да се върнете?

Р: В политиката няма да се върна.

И: Ама омбудсманът е, въпреки че не е точно същото като общински съветник, е много важна политическа функция?

Р: Аз имам някакво разстояние от всички политически партии.

И: Което е прекрасно.

Р: И съм го доказал.

И: А като омбудсман имате ли много работа? Идват ли при вас?

Р: Идват много хора, да. Оплакват се от, особено за имоти, за работа някои, от лекари, от администрации, от функционалните единици на държавните институции, на общинските, училища, детските градини.

И: А идват ли с ясно заявени случаи на дискриминация?

Р: Не, аз, като дойдат при мен, аз, където има вече наченки на дискриминацията, ги изпращам тези лица в Комисията за защита от дискриминацията. Няма. Е, в годината я ще има 3-4 случая. Казвам, Кърджали не е както представят политиците и журналистите. Кърджали е много нормален град. Това е.

И: Добре, благодаря Ви много.


[1] Омбудсман на община Кърджали

AttachmentРазмер
Intervyu_H_Emin_Maya_Grekova_Kardzali_21_06_2012.doc107 KB