ИНТЕРВЮ НА МАЙЯ ГРЕКОВА С Г-Н ХРИСТО ЦВЕТКОВ[1], ДИМИТРОВГРАД, 03.10.2012 г.

 

И: Кои са онези събития, които в последните 20 г. на ХХ век, тук в Димитровград - не изобщо в България и по света, а в Димитровград, си спомняте. Какво изниква в паметта ви, когато си кажете „Какво се случи в края на ХХ век?“

Р: Ами аз, в общи линии, съм бил близо до събитията, които са се случили през последните 20 г. или поне до по-важните от тях, тъй като съм бил, сега съм трети мандат общински съветник. И първият беше през 90-те години, следващите два – сега. И освен това съм се вълнувал от това, което става около мен в нашия град. Така че надявам се, имам сравнително ясни спомени за повечето събития, които за мен са били важни.

И: Да.

Р: Нали, едно от тях е, да започнем от самата промяна, нали. В общи линии доста добре си спомням хронологията на почти всичко, каквото се случи тогава, защото за мен то беше нещо много голямо и много различно от всичко, което е било. И аз за себе си така интуитивно съм чувствал, че целият ни живот ще се промени в тези няколко седмици и месеци, на които станахме свидетели. Така че това е първото и голямо събитие и естествено е да започна оттам. И смятам, че доста ясно и доста обективно в мен е останала и мога да пресъздам хронологията на събитията, които бяха една повратна точка в моя и на съгражданите ми, а и в страната живот, разбира се. Но говорим в града.

И: За Димитровград.

Р: Да. След това, спомням си много добре и… така вече новите явления в първите години на демокрацията. Мисълта ми е, когато започнахме вече така едни усилени обществени дебати, чиято проекция беше общинският съвет. Нали тогава, мога да кажа, че бяха така едни много бурни, много емоционални сесии, заседания, нещо, което не беше се случвало и за всички нас беше новост. Просто това нещо ми е останало в спомените като явление, едно от първите прояви на, така, новото. Спомням си много добре и една така емоционална, емоционален и повратен момент също за много мои съграждани, особено по-възрастните, демонтажът на паметника на Георги Димитров.

И: Кога се случи това?

Р: Ами това се случи 90 и… в края на 91-ва година, есента.

И: Как се случи?

Р: Точната дата не мога да си спомня, но си спомням, че аз наблюдавах, мога да кажа, събитията много отблизо, от прозореца на общината или по права линия, на около 30-40 метра. Естествено пак имаше така бурни дебати и по улиците, в кафенетата, в общината, в Общинския съвет. В крайна сметка надделя становището, че този паметник трябва да се демонтира. Взе такова решение Общинският съвет, кметът беше социалист, кмет тогава беше Ангел Найденов. Може би, вероятно го знаете, няма как да не го знаете?

И: Да.

Р: И въпреки, че мнозина го обвиняват, че той много така, с леко сърце е изпълнил това решение, истината е, че не беше така. Той го преживя много тежко, щото аз тогава му бях сътрудник и работех с него и знам, че той преживя този момент много тежко. Просто нямаше как да се предотврати това нещо. Обществото беше силно разделено и силно политизирано. И си спомням, че така беше един доста хладен ден, късна есен, точната дата не си спомням за съжаление.

И: Не, няма значение?

Р: Но вече като пристигнаха, кранът пристигна, за да вдигне паметника, така, кола да го натоварят, около може би между 50 и 100 по-възрастни хора, така се хванаха за ръце около постамента с надеждата да го запазят.

И: Да спрат?

Р: Да, спрат това нещо. Някои като, нали, естествено имаше и полиция. Имаше и може би двойно повече хора, които наблюдаваха и приветстваха, и ръкопляскаха на групата, която извършваше демонтажа. Та в последен отчаян опит така няколко от тези възрастни хора налягаха върху постамента, но бяха така преместени оттам. Не е имало грубости от страна на полицията. Размина се така само с емоции, със сълзи. Някои плачеха, аз просто, то се виждаше. Така или иначе, демонтираха го паметника. Тогава, това също го помня много добре и дори съвсем наскоро го подсказах на колегите от, така, съветническата група, в която съм. Аз съм съветник от групата на БСП. И тъй като, значи следствието като проекция във времето на събитията оттогава е, че това лято, мисля че на юнското заседание, да, точно така, взехме, взехме решение паметника отново да бъде изправен.

И: И то на същото място?

Р: Не на същото, а на друго място. Нали, на същото, всички си даваме ясна сметка, че едва ли е възможно, би разделило прекалено много обществото, а пък в момента… А и в никой момент обществото няма нужда от разделяне.

И: Няма смисъл?

Р: Няма просто смисъл. Така че намерихме едно компромисно решение да бъде поставен на входа на парка, който е…

И: Зад общината?

Р: Зад общината, парк „Марица“, на самия вход на парка като анонс към една алея, която, с която, това също е хубаво да се отбележи, че е Алея на монументалното изкуство. Т.е. едно решение на нашия Общински съвет отпреди 4 години, с което така ние доста изпреварихме във времето това, което направи Вежди Рашидов с Музея на тоталитарното изкуство. Значи ние сме взели решението за това 2007 г., есента, да създадем такава алея. Нарекохме я Алея на монументалното изкуство. Аз го знам много точно, защото аз внесох предложението за това нещо. Нямам претенции, че идеята е моя. Идеята е на хора от Димитровград, които просто няколко от тях ме натовариха като съветник да внеса това предложение. Така че има много имена на тоталитарното изкуство, на не знам какво, но истината е, че тя е приета като Алея на монументалното изкуство. За съжаление почти никоя община не откликна, така, на молбата на Димитровград да предостави паметници, които са изхвърлени и които...

И: Странно.

Р: Да, това е един парадокс. Всички, почти всички имат такива паметници, никой не ги предостави. Въпреки че тогавашният кмет, Стефан Димитров, а пък в интерес на истината така присърце взе идеята и сегашният кмет – Иво Димов – той е от ГЕРБ, който тогава беше председател на Общинския съвет. Аз съм свидетел, че двамата са водили разговори с доста общини, където има такива паметници. Нали, с условието те да бъдат съхранени и да бъде изрично изписано, че... той е от еди-коя си община, предоставен за така, излагане, показ в Димитровград. Само Стара Загора даде един паметник на Ленин, който, за съжаление още не сме вдигнали, за да се сложи някакво начало на алеята. Но аз се отклоних, но тъй като говорим, нали за събития, които са оставили поне в мен следа, значи това са част от тези събития. Но се отклонихме от паметника тогава и казах, че следствието на тогавашното решение беше сегашното решение да се изправи. Друг е въпросът, че най-вероятно това няма да бъде изпълнено, независимо че е прието от  Общинския съвет, вкл. и с гласовете на съветниците от управляващата партия, аз имам силни съмнения, че кметът няма да го изпълни, но така или иначе то е взето.

И: Защото има съпротива?

Р: Не, няма съпротива, на практика няма съпротива, доколкото са останали местни вестници, дори във форумите, има така, вяли възражения, да го кажа. Реално съпротива няма. То наистина се вписва с нещо, което, така или иначе може би ще стане, ако има воля, нали да се направи една алея с тоталитарни паметници в един съвременен парк. Има един много хубав проект, който в паркоустройствен план, който в предишния мандат на Общинския съвет приехме, т.е. да се осъвремени и социализира паркът изцяло, той да се промени с един съвсем нов и вече актуален във времето и според интересите на хората облик. Разработи се и такъв проект. За съжаление там по някаква формална причина – липса на трафопост – той не беше одобрен за финансиране, стойността му беше приблизително 5 млн. лв., но, доколкото знам 2014 г., пак ще се отвори тая програма, така че ние пак ще кандидатстваме. Той е готов и е прекрасен проект. Та мисълта ми е, че това нещо на практика вече не разделя хората, на другото място. Но пак да се върна към демонтажа, който е така едно ярко събитие. Тогава, все пак Общинският съвет излезе с едно византийско  решение, нали, малко така да се смекчи емоционалният удар по хората. И решението беше паметникът да бъде демонтиран и поставен на подходящо място. Така. Оказа се, че подходящото място и това също е така един ярък спомен, въпреки че аз смея да твърдя, че не страдам от фетишизъм,нали, уважавам делото на Георги Димитров, смятам че хората имат право да се прекланят пред това, което той е направил, но не съм така… ярък фен на идеята той да бъде точно в центъра. Но също така, за мен специално, много лошо и неприятно впечатление направи, че паметникът беше закаран накрая на парка, където има един разсадник, поставен, захвърлен буквално с лице към земята, оставен на произвола на съдбата, вследствие на което е силно повреден. Значи, и това се оказа подходящото място, което вероятно е имал предвид тогавашният Общински съвет. Правен е опит да се реже, да се краде, отчупена му е ръката, крака, в много лошо състояние. Сега на практика да се възстанови ще отидат доста средства. Така, това беше едно така ярко събитие. Говорих и за промяната, главно за промяната в духа на хората, в духа на обществото, в така бурно изразяваната емоционалност, нещо, което нямахме възможност да направим по-рано. Друго в духовен план, така, което си спомням. Не знам дали не са много отвлечени тези неща?

И: Не, не, аз ще ви питам след малко.

Р: Да. Ако трябва да спирам вече?

И: Не, не, не, вие си говорете. Аз искам да се ориентирам и после…

Р: Просто в един момент се получи и това беше, може би, някъде в средата на 90-те години, така един вакуум в духовността, за нашия град говоря, нали. Това е един град, който винаги така се е гордял с младежкия си, да го кажем тривиално, дух. Т.е. с хора, които имат идеи, имат някакви виждания, имат някакви стремежи. Това влагам в думата „младежки дух“. Което е присъщо все пак на…

И: На младите поколения.

Р: Нали, и в един момент се получи едно пълно обезверяване и за мен то беше много видимо и много, така болезнено го преживях. Защото всички тези хора, които преди изразяваха духа и духовността на града в един момент бяха стъпкани, бяха унизени, бяха, така техните може би адаптивни способности са били най-малки, на хората на изкуството в ония години, просто буквално се бореха за съществуването си и се получи нещо, че в Димитровград този бурен, духовен живот в един момент замря. И нищо. Нали, хубаво е, че все пак се запазиха тези институции, че така в тях удържаха, удържаха бурята на времето, вкл. и творците. Ето тука примерно има някои от тях, бат Кръстьо един, аз му казвам бат Кръстьо щото...

И: Си го познавате?

Р: Да, от много, много години се познаваме. Така той е доайенът на поетичната мисъл в града и въпреки че не живее разкошен живот, все пак в момента има възможност и да твори, и да издава. Докато в ония години просто като вакуум, всичко беше изсмукано.

И: Как се случи това тука, защо се случи, как си го обяснявате?

Р: Ами аз предполагам, че и в цялата страна се е случило?

И: И аз така предполагам, но тук как се случи?

Р: Ами тука, ами в един момент тези хора, които преди това се ползваха с някакво внимание от партията-майка. Нали, тя беше обществената майка. Дето казват хората, ако чувствам несправедливост ще отида да се оплача в партията. Нали, тя общо взето беше така като един участник в целия обществен живот. И в един момент това нещо рухна. И тези хора останаха, на практика  без възможност да се препитават, щото няма кой да им възложи да направят нещо с труда си, т.е. да използват труда си за прехрана. Аз така си го обяснявам. След това, имаше една силна лумпенизация, аз много добре я помня. Нали, така хора, дето се казва откровени пияници, в един момент почнаха да дават някакъв тон тука на обществото. Това е факт, нали, то не може да се оспори. То е било, и другаде е било така. Аз говоря за тука. Нали в един момент едни такива хора няма да се интересуват от култура и изкуство, той се интересува как, примерно да натрупа парички, или да използва, щото те са, така, тази категория са първично хитри. И в един момент се оказаха ненужни – хората на изкуството, на културата, на духа се оказаха ненужни. Вие знаете какво беше и с учителите допреди няколко години. Нали, сега вероятно заплатите им пак са изостанали, но в един момент бяха много зле, преди да им решат така донякъде въпроса със заплащането на труда, да бъде просто по-достоен. И няма как един човек, който е смазан, да бъде, така носител на някаква духовност. Аз така си го обяснявам. Просто тя цялата държава беше срината в един момент. Така че, вероятно и други причини има, но това са. В общи линии, ако се върнем пък, да кажем, за това което се промени в града като облик, нали, в последните години или поне от 90-те години насам едва, така по-бурен, по-бурен разцвет, да го кажем, или промяна, преживя през последните 4 и сега и тази – пета – година. Щото сега също доста неща се променят, главно в инфраструктура. Но в началото нищо, просто се рушеше.

И: Как се рушеше?

Р: Което за мен също е така една болка. Тъй като моят баща е един човек, който е построил повечето от знаковите сгради в Димитровград, вкл. и тази, където сме в момента. Значи той дълги години беше директор на Стройрайона, така се наричаше тогава строителното предприятие, на домостроителния комбинат в Хасково, преди това е бил на почти всички тези обекти технически ръководител – като започнеш от общината, Спортната зала, този Дом на техниката, бившия партиен дом, сега Съдебна зала, Търговския дом, това са все знакови, много съвременни за времето си сгради и строежи, които в един момент…

И: Това 80-те години?

Р: Ами те са още от 70-те, 80-те, до 90-те години. Аз мисля, че последната модерна сграда, която се постои в онова време, беше там на онзи ъгъл, една много модерна сграда на ДСК, банка ДСК, тогава си беше Държавна спестовна каса и държавата я финансира, една наистина много модерна сграда. Та, ами рушеше се поради липса на средства за поддържане. И дори, както казах, т.нар. Търговски дом, който беше в 80-те години открит, една изключително модерна за времето си, а и за сега сграда, вкл. с така, художествени елементи, едно, за мен доста ценно, алуминиево, алуминиева композиция по цялата фасада, то на практика сега е необитаема, сега е като склад се ползва, въпреки че има страхотни функционалности, функционални възможности, би могло да стане даже един МОЛ. Само че в тези диви години, да ги наречем, в началото на демокрацията, то дето казва един мой приятел, режисьор е, Владимир Петков се казва, тогава беше млад режисьор в Димитровград, после се върна в София и така, „откакто ни сполетя демокрацията, като ни сполетя демокрацията, всичко това нещо в един момент се оказа трудно стопанисвано“. Общината нямаше възможност да ги стопанисва и да ги съхрани тези неща. В резултат на което, като казвам руши, някъде вероятно е имало пряка човешка намеса, другаде просто времето си върши работата в кавичики без да се възстановяват тия щети, които времето нанася, в такъв смисъл. И година след година.

И: Все по-зле?

Р: Все по-зле става. За радост, нали, пак казвам, за радост преодоля се този момент и сега, в момента Димитровград, смятам, че така започва да връща  и облика, и самочувствието си. Няма така бурно строителство, както в другите, както в големите градове, да кажем в Стара Загора, Варна, Бургас, София, Пловдив. Но това от една страна е добре, защото пък си запази облика на един от най-зелените градове в страната. И, не знам.

И: Добре, а Димитровград в съзнанието на българина е град на индустрията. Какво стана с тази индустрия?

Р: Да, да, това е също така една от големите теми, чийто резон се чувства и днес. Индустрията почти я няма. В следствие на което няма и работа за хората. Значи единствено през тези години успя да се запази Неохим, тогавашния Химкомбинат, нали, който продължава да работи и то на фона на цялата българска индустрия, струва ми се, доста добре работи, дава хляб на повече от 1000 семейства, нали, което не е малко. Другите, по една или друга причина, приключиха  дейността си. И най-вече това, което беше една от тогавашните емблеми на града, дори символът му беше в предишния герб – Марбас, Димитровград, заедно Перник, къде още имаше, Балканбас, нали беше един от големите, така, минни басейни на страната. В рудниците работеха над 5000 човека, те бяха добре заплатени. Но сега, по ред причини, най-вече поради факта, че тази дейност изцяло се е дотирала от държавата, което вече при новите обществено-икономически отношения очевидно не е било възможно и  не е било рентабилно, бяха постепенно закрити тия предприятия.

И: Закрити, приватизирани, какво?

Р: Закрити.

И: Закрити? От държавата?

Р: Да. Специално за мините говоря. Приватизирани вече под форма, че в ликвидация бяха разпродадени активите им на търгове.

И: А, само активите?

Р: Ами да, те не знам дали са имали пасиви, едва ли са имали. Така че, но те активите им бяха огромни. Активите, дори тука, почти в центъра на града една голяма част от търговските площи в центъра бяха продадени от, значи не от Марбас, а от мина „Здравец“. Били са собственост там, при разделянето на рудниците, на една от мините се оказаха, и те са идни  много така, апетитни късове. Така че по този начин бяха приватизирани, чрез продажба на движимо и недвижимо имущество. Иначе самите галерии си стоят. И даже сега, така възникна идея там да се направи нещо като…

И: Музей?

Р: Туристически, част от туристически маршрут. Димитровград участва в един голям проект с община Форли, в Италия, проект „Атриум“, който е, и няколко други градове от Европа, като нали идеята е да се направят едни общи туристически маршрути на градове, където има архитектура и  паметници на тоталитаризма. Та сега една такава идея се разисква напоследък, дано да се осъществи. Иначе част от земите станаха, където бяха разположени, така, т.нар. табани от рудниците, това са остатъците там от шлаката, от въглищата, един огромен солариум парк. Ако тръгнете към Стара Загора ще го видите, много голям и много модерен солариум. Мисля, че някаква чешка инвестиция или поне формата е такава. А другите? Примерно, полиестерният комбинат, много интересна е неговата съдба.

И: Да, и много известен комбинат.

Р: Абсолютно. Полиестерният комбинат беше, така, да го наречем, нещо много модерно, един писък на тогавашната текстилна индустрия, така. Машините бяха докарани от Япония, тука дълго време имаше японски специалисти, които обучаваха наши работници. Аз много добре си спомням, защото дори кандидатствах за работа там, то се влизаше с връзки. Аз нямах такива връзки и не можах. Не можах да се класирам. Много хора пътуваха за Япония.

И: На специализации?

Р: На специализация, така, няколко месечна и предприятието наистина беше едно много съвременно и модерно предприятие. Така, едно от гордостта на новата индустрия в Димитровград. За съжаление съдбата му е много нерадостна. И сега е просто.

И: Какво стана с него?

Р: Затворен е. Просто е затворен.

И: Защо? Кога? Как?

Р: Ами сега ще ви кажа, поне доколкото си спомням. Значи, в началото на 90-те години, когато започна приватизационната вълна, ПЕК-а също беше сложен на тезгяха, за продажба. Продава го държавата. И това беше… значи може би след 95-та година да е било? Или около 95-та, значи средата на 90-те години. Той се продаваше от Държавната агенция за приватизация, тогава не знам агенция ли беше, друго име ли е. И въпреки че общината искаше да го продаде, да се продаде чрез общинската агенция за приватизация, нали, държавата предпочете сама да, така реализира апетитната хапка и, за съжаление, предприе най-лошия ход, което обаче вероятно има своята логика в друго изражение. Аз знам и то знам, защото да го кажем от достоверен източник, че кандидати, основни кандидати за ПЕК-а, са били фирма „Биазия“, тя е известна фирма, Франческо Биазия, която... Не, не Биазия, друга италианска фирма беше, ще си спомня името й, и една турска фирма. В крайна сметка офертата на италианците била отхвърлена и се прие офертата на турците. В следствие на което италианската фирма си направи нов завод в Ихтиман, същата фирма, която кандидатства за. Аз ще си спомня името й. Биазия беше друг инвеститор, който тука купи една фабрика и тя работи сравнително добре.

И: В смисъл, прави същото производство на голо поле?

Р: Прави същото производство на голо поле.

И: Да, в Ихтиман?

Р: Същото нещо в Ихтиман, изключително модерно производство, същите тези хора са искали да купят, искаха да купят, аз мога да го твърдя, защото така знам, че е така. Искаха да купят ПЕК-а, предпочете се турската фирма.

И: На държавно равнище?

Р: На държавно равнище. В следствие на което турската фирма затвори ПЕК-а и оттогава не работи.

И: Как не работи?

Р: Просто не работи. Затворена е, има охрана, назначена е охрана и не работи.

И: Машините са вътре?

Р: Ами машините, предполагам, че са продадени вече, че са изнесени, доколкото може и са продадени. Но самото предприятие, ако минете ще видите, то е трагична гледка.

И: Е добре, то фалирало ли е?

Р: Не, не е фалирало.

И: Просто временно не работи?

Р: Ами, сега, да, просто не работи. Просто не работи. Знам, че машините са изнесени, някои са продадени, може би има някои и останали, които не са нужни. Има охранителна фирма, която го пази, но сградите се рушат. И предприятието, което даваше, така, препитание на около 5-600 човека, приключи дейността си. Цялата тая модерна техника, цялата държавна инвестиция е била на вятъра. Приключи. И така, то е един пример за…

И: За успешна приватизация?

Р: Аз мисля, че не е, не може да се говори за недалновидност, може би е имало друго влияние? Заради което е бил предпочетен този инвеститор, който пък си е имал своя политика. Доколкото знам, същата компания турска е имала така сериозно производство в Турция, развива си него, тука може би просто не им е изгодно, обявили са, това не го знам със сигурност, но съм го чувал, че са обявили някаква голяма цена за продажба на предприятието, но не могат да намерят инвеститор в момента.

И: Нормално е да не могат?

Р: Да, нормално. Така че, другото голямо предприятие, структурно определящо, „Вулкан“. То също беше приватизирано. Мисля, че като част от Дерме цимент, някакво поделение на Дерме цимент е, мисля че е италианска компания, Итал чименти притежават почти цялата българска циментова промишленост, но поради силната конкуренция или поради остарялата техника и технологии, по някакви причини…

И: И то не работи?

Р: Почти не работи. Ами работи, ама примерно между 50 и 100 работника. Така че от тази цялата индустрия, която имаше в града, почти нищо не остана. От тежката индустрия остана Неохим, развива се лека промишленост покрай пазара, който така е един феномените на града, нали, още от онова време възникнал, въпреки че много опити има за задушаване  му, той продължи да се развива, сега вече по-свободно, а то пък определя развитието на шивашка промишленост в момента. Много фирми, предимно малки фирми, в Димитровград, в Хасково, в Хасково много силно и почти всичките тези фирми, които развиват такава дейност, са представени на пазара. Значи това е пък нещо ново, което се е развило през тези години, последните.

И: Добре, а все пак, как оцеляват те? Защо Неохим оцеля, доколкото знам добре, в смисъл добре стои, добре се развива, а другите не оцеляха? А другите не оцеляха, ясно, какво се случва. А с Неохим, как оцеля, какво се случи с него. Пак е приватизиран?

Р: Да, приватизиран е, да.

И: Пак по същото време е приватизиран?

Р: Така е, но за разлика, да кажем, от Химко-Враца, което от години е затворено и няма шанс вероятно да бъде пуснато или пък Азотноторовия завод в Стара Загора, който също беше затворен, Неохим оцеля. Ами… страхувам се, че мнението ми ще бъде много субективно.

И: Естествено.

Р: То може да не е обективно изцяло, но съм сигурен, че все пак това, което мисля, има, така една, поне една здрава частица истина. Може би Неохим оцеля, защото все пак управлението му през всичките тези години се е осъществявало от местни хора. Значи, при продажбата, контролният пакет е закупен от една ливанска компания, Карибекс се казва. Част от пакета акции е купен по линията на работническо мениджърската приватизация и друга част остана на държавата. Разбира се, впоследствие през годините, нали тези пакети вече не са такива... Акции на предприятието се продават и на борсата, така че вероятно има и други собственици, но, значи, според мен, една от причините е, че една голяма част от акциите останаха у работниците. Тези хора, които управляват, са управлявали през всичките тези години оперативно предприятието.

И: Са местни?

Р: Са местни. Да. И главният директор, Димитър Димитров, той е израснал в йерархията от най-ниската позиция. Каквото и да се говори, нали, защото знаете човек като е на една висока позиция, духат го всякакви ветрове. Все пак, аз съм сигурен и фактите го показват, че този човек е, така е болял за това предприятие, заедно с останалата част от екипа. Значи той целият екип е от потомствени химици, които остават. И успяха да го запазят, в крайна сметка и успяха и да го развият, нали? И аз на това отдавам най-голямо значение, че все пак местни хора и хора, които са част от това производство, които го познават, нали.

И: И са свързани с него професионално?

Р: Ръководят оперативно и успяха да запазят предприятието. Значи въпреки голямата криза, сега разбирам, че предприятието пак е така изправено на крака. Чета, че общо-взето за, два пъти годишно раздават премии, заплатите, доколкото знам, не са лоши, успяха да си запазят доста голяма част от пазарите, въпреки че инвазията е силна, щото навремето в СИВ знаете, нали, общо-взето си бяха структурирани нещата и България беше страна, която така с голяма квота в химическата промишленост. И имаше пазари. Но след това тия пазари се разбиха. Те успяха да си ги запазят, въпреки силната конкуренция. И аз смятам, че това е добре. Защото все пак Неохим е един стожер за града. Значи ако го няма Неохим, то няма да го има и града. Не може там 20, 30, 50 или 100 шивашки фирми да…

И: Компенсират?

Р: Да компенсират всичко. Така че за мен това е така основното. Просто хора, които са вътре в професията, които я носят в себе си, успяха през тези години една приемственост се получи. И се запази предприятието.

И: И не е имало явно натиск за закриване? Както може да допуснем с Полиестерния комбинат?

Р: Да.

И: Добре, а разкажете ми малко за този прословут пазар? Кога възниква той? Как възниква? Той е емблема също на Димитровград и то отдавна.

Р: Така е и аз не бих казал, че е лоша емблема.

И: Да, да, въпреки всичко.

Р: Сега ще ви кажа. Значи пазарът възникна чисто спонтанно.

И: Коя година?

Р: Сега точната година не мога да ви кажа.

И: Да, горе-долу?

Р: 80-те години. Може би към началото на 80-те години?

И: Когато малко се поотвориха вратите за частната инициатива?

Р: Да, дойде перестройката и започнаха да се отварят нещата. Пазарът, аз живея съвсем близо до него и съм бил свидетел на всичките му промени и общо-взето ми е било интересно и съм ги следял нещата.

И: Чудесно.

Р: А пък и самият аз съм продавал на пазара, щото имаше един такъв момент в тези години, когато нямаше с какво да си вадя хляба. Нали, това което можех да правя, нямаше как да го правя, а пък това, което не можех трябваше да го правя, за да мога да си храня семейството. Значи началото на 80-те години, дори може би в самия край на 70-те, пред Спортната зала така има един голям и хубав площад. Той беше обновен преди 2 години, беше доста разбит, обнови се, стана приличен, хубав. И като се поразчупиха нещата, очевидно е започнала да се създава такава традиция и тук. Нали те пазарите са факт в цяла Европа. Нали, хората имат нещо, което им е излишно, което искат да продадат, някакво място, така или иначе придобива функцията на тържище. И тука, това място очевидно, по някаква причина е било така… подходящо да изпълни тази функция.

И: Близо до гарата?

Р: Да, близо до гарата, до автогарата, тя след това беше приватизирана, тя е дори част от самия пазар, сега в момента и там се развива пазар. И властта тогава, значи ние имахме, тогава мога да кажа, че имахме късмет да имаме един доста напредничав кмет – Сашо Димитров се казва, който имаше доста по-така съвременен и разчупен поглед от повечето си сигурно колеги и доста нови неща направи. И така, протекцията му, което мен ме дразнеше тогава, за пазара, очевидно е помогнала той да се развие. Защото, нали ви казвам, започнаха хората да изкарват там коли, да продават, и покрай колите, на капака на колата продава и някакви излишни вещи, дрехи и т.н.

И: А, стари, в смисъл употребявани?

Р: Да, което в момента, примерно го има, нали, на една поляна, по някакъв спонтанен начин, хората там излизат, продават. Но, така или иначе понеже в онези времена нямаше такива тържища. И в един момент Димитровград започна да става популярен с това, че можеш да отидеш там да си купиш или пък сам да продадеш нещо. Щото то беше така, спираш колата.

И: Отваряш багажника?

Р: Даже не знам дали такса вземаха тогава, в първите години. И лека-полека започна да има голям наплив. В края на седмицата, той беше само 1 ден пазарът, само в неделя, в края на седмицата, просто започнаха да идват много хора. И в един момент покрай старите вещи, нали той затова все още му казват Битак, въпреки, че това отдавна е минало.

И: Не е битак?

Р: Вече няма такова нещо от много години, но дотогава си беше точно битак – покрай старите вещи и облекла, коли, хората започнаха да продават и така, новопридобити вещи. Започна да се развива т.нар. спекула. Значи тогава вече, когато навлязоха по-силно перестроечните отношения, нали малко се отпушиха нещата, започнаха да влизат вещи от чужбина, Кореком работеше с пълна сила, нали, продаваха се на улицата долари и марки, с тия долари и марки купиш един касетофон, изкара, дойде в Димитровград, и така, постепенно се разви пазарът точно по тоя спонтанен начин. Аз си спомням, че доста често, примерно, идва един автобус митничари от Свиленград и се пускат по пазара и почват да конфискуват касетофони, там разни такива неща, за които няма документ.

И: Охо, значи имало е и контрол?

Р: Абсолютно, имаше контрол, но все пак контролът беше нали такъв да не се каже, че няма контрол. Пък и да не уплашат прекалено хората да спират да идват на пазара. И общо-взето смятам, че общината е водела една разумна за времето си политика – да даде възможност така хората да се изявяват и по един друг начин, пък и да...

И: Да добавят нещо?

Р: да добавят нещо към доходите си. Но, така или иначе, се разви пазарът, в един момент явно,че това, което беше създадено спонтанно, се е оказало устойчиво. И започнаха все повече и повече хора да идват. Аз съм свидетел, си спомням много добре, дори качвал съм се на покрива на блока, където живея, то е близо до пазара, но все пак не чак толкова близо, всичко наоколо беше море от покриви на коли. Море от покриви на коли. Значи не по-малко от 5-6000 коли влизаха, да. Не по-малко, въпреки че сега ги казват, че са около 4000, нали идват в неделя, тогава бяха дори повече. Дори един любопитен момент си спомням, че може би към 87-ма или 88-ма година, по някаква причина беше се решило, че трябва да се сложи ред в тия нови отношения, които се създават и затвориха пазара. Пазарът беше затворен. Нали, полиция пази, милиция тогава, милицията пази да не дойдат търговци, така. И което, очевидно на областно равнище са се решавали нещата, направиха скоростно един пазар в Минерални бани. Една хубава площадка, да, която да замести Димитровград, нали, нали тогава явно в окръжния град са се решавали нещата. И направи се една площадка в Минерални бани, хубава, модерна, асфалтирана, с всички там удобства, чешми, със сергии.

И: И никой не ще да ходи там?

Р: И никой не ходи там. Тука пазарът, полицията изнемогва, защото хората идват, почват да изкарват на колите си. И те не могат да смогнат милиционерите навсякъде. А там площадката празна и в един момент се оказа, че тази идея просто не е работеща и върна се старото положение. И така, пазарът и през първите така демократични години успя да се запази, разви се вече, хората започнаха да правят и бизнес, нали, съвсем законно и съвсем легално.

И: И да плащат на общината?

Р: И да плащат на общината, и да продават продукция, която са произвели, за която една голяма част плащат данъци. Може би част са в сивия сектор, продължават да са, но една голяма част си плащат данъци. И хубавото е, че напоследък така все повече сериозни фирми в тези браншове. В търговията или в производството, в леката промишленост се установяват и намират, така своята ниша на пазара и работят. И това е хубавото, че се оказа, това  спонтанно възникнало явление едно работещо впоследствие общинско предприятие. В момента пазарът е общинско предприятие, да и то едно от така важните приходни пера в общината. Защото носи, ами 4 млн., можем да го кажем спокойно, защото те са малко над 4 в последните 3 години, сега ще видим тая година, но доколкото знам очакванията са пак за този приход от страна на общинското предприятие. Което никак не е малко.

И: Добре, но общината в един момент е инвестирала в тези постройки?

Р: Не, не е инвестирала общината.

И: Не е инвестирала?

Р: Значи тука нещата са така. Общината дава правото за ползване на определена площ. То затова и пазарът, нали не се сключват наемни отношения, защото за да се сключат наемни отношения, трябва да се прави търг. А пък там формата е право на ползване на площ. И срещу това нещо човекът плаща такса, общината събира такси. Тези, ако сте минавали през улиците, тези конструкции те са собственост на хората, които ползват тая площ. И така че общината там не е вложила. В интерес на истината общината в последните 4 години вложи доста в подобряване на инфраструктурата в пазара и около пазара, за да може, нали все пак малко да се компенсират неудобствата на тези хора, които живеят, защото то е съвсем близо до един квартал, дори част от квартала е вътре в пазара. И нали, направи се осветление, направиха се детски площадки в този пазар, направиха се, асфалтираха се всички улици. Нали, това е като така все пак една компенсация. Но там е, бедата е, че на практика не могат и да се влагат много средства, защото фактът, че е възникнал спонтанно и че се е развивал на едно място, нали, с натрупване през годините, прави сега, в голяма степен затруднява подобренията. Защото то няма канализация там. Няма как да се, като завали дъжд и сняг и всичко се наводнява, няма отток на водата. Но вече и няма как да се направи. За да се направи трябва да се разруши всичко. А пък хората, нали които работят там те ги приемат тези неща нали много болезнено. Дори в мандата на предишния кмет, в началото, премахна един ред сергии покрай булеварда, които очевидно загрозяваха и бяха с гръб към булеварда и си спомням – тука митинги, стачки имаше, декларации се пишеха, адвокат от София наемаха.

И: Защо ги махат?

Р: Защо ги махат. Нали, въпреки че се даде възможност тия хора, или поне по-голяма част от тях, да бъдат компенсирани с други обекти на  пазара. Така че всичко това се приема много така болезнено, на нож. И не е възможно да се направи. Затова се правят козметични подобрения.

И: Добре де тези хора всичките, аз няма да бъда в неделя тука за да видя какво се случва, аз си представям тези хиляди хора като дойдат с колите си, с някакви камиони, къде всичко това се помещава?

Р: Ами има доста паркинги.

И: За такава цел?

Р: Да. Които са в близост до тържищата. По един или  по друг начин са били, така, някои пригодени, други ремонтирани. Нали като виждането е, все пак да се подобри комуникацията с тези тържища. Щото то другото голямо тържище, освен това до Спортната зала, е долу до стадиона. Има един голям автопазар, той се обособи пък за коли. Въпреки че вече се продава всичко – и резервни части, и гуми, дреболии, антики, всичко има там. И в общи линии използват се много и паркингите на блоковете, които са съседни. Но беше създадено и едно предприятие, то сега има едно дълго име дето не мога да го запомня, старото му име е Паркинги и гаражи, което, нали контролира и в петък, събота и неделя слага ред и събира, естествено, такси за ползването на тези паркинги. Така че, на практика не се задъхва градът от този голям приток на автомобили и търговци. Те по някакъв начин вече са се регламентирали от общината. Нали пазарът също се модернизира. Между другото, нашият пазар е единствен сигурно в страната, който издава вестник. Да. Освен това, нали има и сайт, електронен вестник, където, нали все пак хората могат да се ориентират.

И: Какво има, защо има?

Р: Да. Не само за общинското предприятие, ами и къде могат да спрат, какви връзки и комуникации могат да, даже могат да видят и какво е времето в Димитровград тоя ден. И, нали, адаптират се нещата – според промените, според потребностите, но не са големи възможностите.

И: Добре де, ама означава ли това, че, по начина по който описахте, че общината предоставя право на ползване, те си купуват фактически съоръжението и си го поставят, че няма фирми и отделни търговци, които се отказват от това?

Р: Има, има, постоянно отпадат.

И: Взимат си шапчицата, конструкцията? Какво става тогава?

Р: Ами… продават я на следващия.

И: Значи има, така да се каже търсене, не само…

Р: Има търсене, да. Ами то е, те са естествени процеси. Значи някои отпадат, идват други на тяхно място, нали. Все пак обаче възможностите са ограничени, нали, аз предполагам, че кандидатите са повече.

И: Отколкото тези, които се отказват.

Р: От тези, които се отказват. В един момент правото, което те ползват, е много ценно. Нали, самото право е ценно. Още повече, ако е на добро място. Щото пазарът той също има, нали сектори, които са атрактивни, има сектори, които не са толкова атрактивни. Там също си има някаква регламентация. Така че споразумяват се, нали. И това е хубаво, че беше дадена възможност на хората директно да се.

И: Договарят?

Р: Договарят, да. Докато имаше един период, така беше направен правилникът, че всичко трябваше да минава през ръководството на пазара. И просто не се даваше възможност на хората да контактуват свободно. Нали, естествено слуховете са, че това нещо се прави за пари, за да може, нали, едно атрактивно място да го продам не аз, който се отказвам, а…

И: Да, общината?

Р: Не общината, не, а двама човека в общинското предприятие.

И: Сега вече няма основания?

Р: Ами да, от 4 години няма основания, няма такова нещо, сега са съвсем свободни отношенията.

И: Добре, аз сега най-после ще ви върна към събитието, което, едва ли не първо споменахте – 89-та година, ноември. Казахте, че си спомняте?

Р: Много добре си го спомням.

И: Надеждите си спомняте?

Р: И хронологията си спомням.

И: И хронологията. Айде сега внимателно да я проследим?

Р: Добре.

И: 10 ноември 89-та, Димитровград. Кой сте вие, какво правите, как чувате, какво следва? И нататък вече в града какво става?

Р: 10 ноември аз бях журналист в тогавашния общински вестник, „Димитровградска правда” се казваше. И в интерес на истината самият аз разбрах за кулминацията на промяната, прословутия пленум на ЦК на БКП от телевизора. Видях Тодор Живков така с безкрайно изненаданата физиономия и увисналата челюст, той ми се е запечатал в съзнанието. И така, интуитивно разбрах, че идва нещо, което ще промени изцяло живота на всички. Въпреки че аз наистина, самият аз не очаквах така лесно и демократично да го кажем отстъпване на властта от страна на управляващата партия. Но тогава, като един млад журналист, бях 29-годишен, млад все пак и с още така един мой колега, Емил Георгиев, също той, бяхме двамата така част от младото поколение в „Димитровградска правда” и като млади хора бяхме бунтари по дух. Аз също смея да твърдя, че съм бил част от духа на промяната. Аз исках да се променят нещата. Сигурно не съм осъзнавал, защо точно го искам и какво точно ще последва от тая промяна, но…

И: А какво сте искали?

Р: Исках просто да се промени, дразнеше ме този хегемон, който се установяваше, нали от страна на Партията, да ти определя съдбата, да ти чертае целия живот, да го кажем в детайли, примерно да, да, цял живот да чакаш да си купиш кола, цял живот да чакаш да си купиш апартамент и да зависиш от волята на някого. Въпреки че и сега зависим от волята на някого.

И: Но малко по-различно?

Р: Но малко по по-различен начин. Да не можеш да пътуваш в чужбина, да не можеш да видиш света, да не можеш да, така да бъдеш част от тоя свят. Ей тия неща ме дразнеха. Просто, чисто младежки виждания са били, нали. И общо-взето исках да се промени, дори така мога да кажа, че от първия момент съм участвал в тези неща. Значи аз много добре си спомням, когато беше направен първият митинг в Димитровград, и предисторията на този митинг.

И: Айде разкажете я сега?

Р: Значи, точната дата ми убягва в момента. Но, беше направен след втория голям митинг в София.

И: В края на ноември?

Р: Там някъде, края на ноември, непосредствено след втория голям митинг, това съм го запомнил. И след 10 ноември вече стана ясно, че нещата се променят. Стана ясно, че Тодор Живков, който, нали се смяташе за вездесъщ и безсмъртен, аз не го казвам със злоба, защото всъщност аз лошо не съм видял от тогавашното управление. Вече е паднал, значи това, което никой не вярваше, стана факт.

И: Как се промени града?

Р: Започнаха едни брожения, естествено, веднага в града, нали. Така, властта беше втрещена и не знаеше какво да прави. Тогавашната власт. Те между другото бяха много свестни хора. Имахме късмет в Димитровград управлението да бъде от едни така съвременни и в същото време стъпили на земята хора. Аз ви казах за Сашо Димитров…

И: Да, да, да.

Р: Тогавашният кмет – един много колоритен и много ерудиран, начетен и с много така смели, по-късно го отчетох, за времето си погледи и действия. Също така и заместниците му, секретаря на общината, нали, аз ги познавам тези хора и знам, че те не се промениха. Те не станаха, нали част от сегашната нова буржоазия, останаха си обикновени земни хора. Та в тоя момент просто бяха втрещени и не се предприемаше нищо като така доказателство за сила, за респект и т.н. И веднага след 10 ноември, така една група интелектуалци бяха, която беше по-така, повечето бяха интелектуалци, които преди това част от тях се събираха, имаше един военен клуб, по-скоро беше не военен клуб, а имаше военни блокове, където бяха настанени семействата на военните, тука имаше поделения две или три поделения имаше в Димитровград – и там имаше едно ресторантче и там се събираха, нали, инакомислещите. Те бяха така една група около един човек, който по-късно разви много сериозен бизнес, дори може би сте и чували за него – Иван Евлогиев се казва, един колоритен човек, който в онова време беше директор на една също съвременна фабрика „Стил”, за алуминиеви щори. Той се кооперира с някакви шведски предприятия, така беше един от инакомислещите комунисти. Тогава беше БКП още. И така един кръг около него, така от млади хора, които с по-различен начин на виждане, с по-различен поглед, интелектуалци около тях имаше. Може би вече в навечерието на 10 ноември са започнали сбирките в този военен, военния клуб, там. Но веднага след 10 ноември обаче се направи една голяма, вече открита, сбирка там и си спомням, че, не, аз на нея не присъствах, значи тя не е била много голяма. Може би този кръг е решил, че вече ще трябва да инициира и нещата в Димитровград, 10-12 човека тогава да са били. Вземат решение да поканят приятели и съмишленици, нали, на още една сбирка, където вече да се реши какво ще се прави тука. И така, аз също имах късмета да бъда поканен от мой приятел, да присъствам на втората сбирка. И си спомням, така бяхме 30 човека, един бурен дебат, какво ще се прави в Димитровград, какво ще правим, как ще реагираме ние на  тази енергия, национална, която започва да блика отвсякъде? И се реши да се направи митинг. Да се направи митинг и се предложи една декларация. Прие се една декларация за защита на Димитровград и развитие на Димитровград. Аз си я пазя в къщи, предполагам, ама не се сетих просто да я потърся и донеса.

И: Това е изключително интересно.

Р: Да, прие се една декларация, където се казва „ние повече не искаме да бъдем част от ретроградното минали и настояще. Димитровград е единственият град, - който е между, много интересно виждане, единственият град, която е обърнат с гръб към реката си, с гръб към Марица. И това символизира, нали нашето нежелание да бъдем част от световния напредък. Защото, нали реката така символизира движението.

И: Напред?

Р: Символизира напред, да. Ние единствени сме с гръб към реката. Ние трябва да реагираме и т.н. И се взе решение да се организира митинг. И тука става интересно. Приехме я тази декларация.

И: Всички са комунисти?

Р: Ами не са били всички.

И: Но повечето?

Р: Аз тогава не бях, примерно, защото тогава не можеше всеки да стане член на партията.

И: Да, да, да.

Р: На мен лично, като ме приемаха в „Димитровградска правда”, като кандидатствах, нали малко ще се отклоня, но тогава главният редактор беше болен и заместник-главният редактор, той в момента е жив и здрав, сигурно някой от вас ще го интервюира, няма начин да не го интервюира, не можа да поеме риска да ме вземе на работа, защото не съм комунист. И каза човекът, „иди, стани партиен член и тогава ела”.

И: И тогава ела пак?

Р: Да. Добре, ама то имаше квоти, не можеше всеки да стане. Нали на година приемат в съответната организация или там, където работиш толкоз. И няма как. И аз му обяснявам, че не мога да стана. И той каза „ами като не можеш, това е положението”, да. Хубаво, че после така пак главният редактор, който назначиха, Недялка Димова, тя беше така част от екипа на Сашо Димитров, за който говорих, с по-други виждания…

И: И каза „Айде!”?

Р: Ами тя ме извика. Аз нали си бях депозирал, тогава не беше СV, беше автобиография, прочела жената, обади ми се.

И: Идвай?

Р: Идвай. И така. Но не беше, та не са били всички. Но, примерно 2/3 са били със сигурност.

И: Да, да.

Р: И взе се решение да се прави митинг. Обяви се датата на митинга, обаче тогава започнаха, значи, тоест отзвукът от събитията около преименуването на турците  България, нали, тогава започна и движението за създаване на Движението за права и свободи.

И: Да?

Р: Турците започнаха да се обединяват, етническите турци в България.

И: Тука няма?

Р: В Димитровград няма. Но в Хасково има много.

И: Да?

Р: Нали, в Димитровград са, общо-взето, има между 400 и 500 гласа на избори, значи са толкова, горе-долу. Но властта веднага, сега търсейки начин да реагира, започна да, пусна слуха че това нещо ще се използва от турците за да се предизвикат масови безредици, да се възпламеняват бомби и затова не бива да се събират много хора, защото после ще ви тежи на съвестта, ако има невинни жертви, нали, правете сметка, започнаха да викат един по един хората от инициативния  кръг.

И: Това в Окръжния комитет, в Хасково?

Р: Не, тука в нашия, в нашата община.

И: Тука?

Р: Ами няма как, хората трябва да слушат. Дори да не са съгласни, то си имаше някакъв ред. И започнаха един по един да ги привикват. И аз си спомням много добре, организира се една извънредна сесия на тогавашния градски съвет, и на тази сесия, нали, първият секретар на партията започнал да говори колко е опасно това, което се прави, какви непредвидими последици може да има…

И: Това, което се прави, в смисъл подготовката на митинга?

Р: Подготовката за митинга, да. Изобщо тука, това е много опасно, може да има непредвидими последици, по някакъв начин бяха пречупили Евлогиев. Той  излезе на трибуната да кажа, че „сгрешили сме, другари“, нали. Наистина, това нещо може и да се случи, може и да има. Затова отлагаме митинга.” Нали, по радиоточката, по радиовъзела,. Бяха ги привикали всички, беше упражнен върху тях натиск. Аз не казвам, че тия хора, нали са се предали, но така или иначе, тогава всичко беше в ръцете на партията и властта. Нали, властта, държавата, всичко беше съсредоточено. Така че винаги има начин да намериш слабото място и да пречупиш един човек. И просто, така инициаторите, един след друг, и по радиото, и там, от трибуната призоваха да не се прави митинг. Но въпреки това един кръг от тези хора, нали, решиха, че ще се прави митинг. И който иска да се отказва, който иска да дойде, нали ние ще направим митинг. Така, и, нали, разбрахме се, че ще излезем на трибуната, то не на трибуната, а тука беше  обявен така, на площада пред киното. Пак от тази трибуна, тя беше направена. Ще го направят тоя митинг, а пък който иска да дойде. От общината, нали, не дават разрешение, но и не забраняват, да. Депозираха там молба някои от тези хора, които останаха, и общината не отговарят, нали, нито отказ, нито съгласие. Обаче, вече края на ноември е било, доста хладен ден, аз си спомням, и сутринта тръгвам от къщи, имах едно военно яке и казвам на жена ми „абе, ще сложа тоя път военното яке и една грейка отдолу, щото не се знае какво ще стане“.

И: Къде ще замръкнете?

Р: Да. Отиваме тука в редакцията с още един колега, така ние двамата бяхме решили, че ще участваме с Румен. Останалите, събота беше, събота беше, останалите там. И вика ни главната редакторка и казва „момчета, вие, какво правите, бе?”.

И: Какво сте решили?

Р: Ние – „Митинг“. – „Ама вие помислихте ли? Премислихте ли?“ – „Помислихме, ама ще отиваме“ – „Ами все пак...“ Нали, чест й прави на жената, че нали нито скочи да каже „Не!“. Не, каза „Все пак мислете. Имате глави на раменете си, мислете. Вие си вземате решението“.

И: Ние решихме?

Р: „Другарко Димова, отиваме“. И сега те останалите там ще отразяват митинга, нали, целият екип на вестника събран. Отиваме ние с Румен тука на площада, около площада пълно с народ. Нали аз, в главата ми е още тая картина – пълно с народ, на самия площад няма никой. И цялата униформена и цивилна милиция събрана между хората. Трибуната празна, площадът абсолютно празен, но наоколо под колоните там, пълно с хора, пред киното, от другата страна, пълно с хора, един пръстен около площада, обаче никой не стъпва на площада. И така. И си спомням тогава, така, тези, които бяха останали твърдо зад идеята, че ще се прави митинг, един от тях беше тогавашният директор на театъра, Иван Танчев, имаше един учител, Пенко Пърлев, другите не мога да си ги спомня много ясно. Но аз имам и снимки. И Иван Танчев каза – „Ми,  айде, да отиваме“. Тръгваме ние към.

И: 10-на души?

Р: Повече, може би към двайсетина души, тръгваме. И Танчев се качи на трибуната, ние след него. И в един момент целият площад се изпълни с народ. Всички тия, дето бяха отстрани видели, щото полицията стои. А ние видяхме, че няма страшно и тръгнахме. Хората, целият площад се изпълни с хора. Обаче няма озвучаване, няма техника. Те спрели тока от общината, нали спрели тока, там има едно табло, откъдето се взема ток, спрели, няма, микрофоните не работят. Почнаха там ораторите да говорят. Нали имаше нагласени хора, които в един момент казаха – „Нека да не се хвърляме така с главата напред! Да мислим какво правим, нали? Ние, така, всички сме партийни членове, повечето от нас“, така, така. Такива оратори биваха освирквани. Останалите биваха аплодирани. И така. След това се направи още един митинг. И тръгнаха нещата, вече след, както навсякъде.

И: И как, как се озовахте вие съветник в общината?

Р: Ами това стана малко по-късно.

И: А дотогава? Добре?

Р: Значи след това. След това какво?

Р: Ами нищо, продължихме си да работим обаче вече работата беше съвсем различна, нали. Почнаха да идват разни звани и незвани лидери.

И: Е откъде идваха?

Р: Как откъде?

И: Откъде идваха тези лидери?

Р: Местни.

И: Местни?

Р: Пръкнали се лидери.

И: И почнаха да създават партии?

Р: И почнаха да създават партии, движения, почнаха да носят декларации във вестника, почнаха да, да, така прокламират своята истина, своята правда. Имаше много партии. Събираха се, едно от местата, където се събираха, беше клуба на дейците на културата, кафето на клуба на дейците на културата. То беше едно култово заведение. Там ставаха така много бурни срещи. Хора, които допреди месец никой не ги е знаел, никой не ги е чувал, били са някакви там скромни труженици, изведнъж станаха партийни лидери. На следващите митинги, дето се организираха, нали, почнаха да се появяват нови лица, излизаха нови оратори, прокламираха така някакви свои виждания. Доста партии имаше, имаше партии, те вече са останали в небитието, нали.

И: Добре, а имаше ли някоя, която е все пак, най-влиятелната сред тези нови? Която и по-продължително време е съществувала? Имала е влияние в общинското ръководство?

Р: По-скоро влияние силно оказваше не единична партия, а по-скоро като сбор от т.нар. демократични партии в Общинския съвет, които нали се, в Общинския съвет се обединиха. И представителите на тогавашната БКП, те 91-ва ли се преименуваха?

И: Да.

Р: Значи БСП са били, бяха останали, въпреки че с най-голяма съветническа група, бяха останали в малцинство. Т.е. мнозинството бяха демократичните партии.

И: Които се обединяват?

Р: Но не мога да кажа, да, че някоя е имала по-силно влияние. Вече това стана със създаването на СДС.

И: А кога се създаде СДС, тук, в Димитровград?

Р: Ами сега точното време не мога да кажа, ами било е скоро след като се създаде на национално равнище, след като постигнаха съгласие. Иначе знам тука имаше радикал-демократи, имаше социалдемократи, имаше БЗНС Никола Петков, имаше другото БЗНС Александър Стамболийски, което гравитираше към БСП, имаше даже едно движение „Справедливост” то беше съвсем местно формирование, такова предимно от интелектуалци. Много бяха, вече не си ги и спомням.

И: Добре. И после какво става? Първите местни избори?

Р: Първите местни избори, аз в тях не съм взел дейно участие, така че не мога много вярно да пресъздам картината. Спомням си, в Общинския съвет просто така бурните дебати. Аз трябваше отвреме-навреме да присъствам, защото споменах, че работех като сътрудник на тогавашния кмет. И чисто от професионална гледна точка трябваше да присъствам, най-малкото така морално да го подкрепям, защото той беше подложен на изключително силни атаки в Общинския съвет, където мнозинство имаше, имаха демократичните партии. И никак не беше лесно на кмета, спасяваше го най-вече това, че той е изключително разумен, ерудиран и човек, който се владее, та успяваше да им противодейства. Защото доста сила беше лумпенизацията тогава. Откровени лумпени бяха станали в един момент фактори, които  решават съдбата на града. И тогава се взе решението, което говорехме, за паметника, други решения – за преименуване на улици, което, нали, приемам го като част от нормалния ход на нещата. Така е трябвало да бъде очевидно. Разрушиха се доста, къде с времето, къде с хората. Ами то всичко вече, нали ние за проекцията на тези неща говорихме, нали. С разрушаването на икономиката, на предприятията, промишлеността, бездуховността, другото съзнание на хората. Така. А пък… Не знам, нещо друго? (80:00)

И: Добре, и нататък какво става? Защото в годините, да речем 91-ва-97-ма като цяло в страната, са доста ключови в съзнанието на хората. В смисъл, 91-ва, с този огромен глад буквално и инфлация, 96-97-ма отново същата ситуация, тука какво се случва? На място, в Димитровград, тези години помните ли ги като някакви особени такива преживявания, тежки години, преживяването на хората, как се справят? Или тук това не са ключови години?

Р: Ами от тези години нямам чак такива детайлни спомени, което нещо така да е останало запечатано в съзнанието ми. Знам, че примерно, когато, 96-та година ако не се лъжа, когато започнаха да фалират банките и стана голямата инфлация, примерно в един момент, нали заплатата на хората се изразяваше в.

И: 2 хляба?

Р: 2-3 долара или нещо такова. Всъщност това трая много кратко, това трая кратко. И трябва да ви кажа, че хората, това е един мит, това е един мит за мен, който въздействаше много силно обаче тогава. Защото хората имаха пари, нали, и той примерно казва, пенсията ми е 3 долара обаче в същото време не казва, че има на депозит…

И: 3000 лева?

Р: Нали, съответният пенсионер, а тогава бяха големите лихви за депозитите и какви ли не организации и банкови институции и небанкови откриваха депозити с високи лихви, срочни депозити, облигации и не знам какво и маса хора вложиха парите си там. А в същото време една голяма част от същите хора казваха, ето 2 долара или 3 долара ми е пенсията, аз изнемогвам, мизерствам. И това е един мит, който за мен беше изкуствено създаден и в голяма степен до момента продължава да битува като реалност. А, нали ви казвам, в голяма степен, не изцяло, но в голяма степен, това е, не се гледаше на нещата от всички аспекти, нали. Аз тогава се занимавах с търговия. И като казвам, че хората имаха пари, аз знам как купуваха хората тогава. Имах един магазин за детски играчки. Хората купуваха, нали, като започна тая инфлация, с някаква мисъл да си спасят парите, купуваха какви ли не боклуци. И затова ви казвам. Просто имаше много пари в обръщение. Но със сигурност са живели и трудно хората. Една голяма част от тях, въпреки че точно по онова време, примерно в Димитровград може би не се е чувствало толкова много, защото тогава пък Химическият комбинат беше в разцвета си. И хората вземаха много големи заплати.

И: И много хора.

Р: И много хора. И много хора, тогава бяха над 2000 човека работеха в Химкомбината и вземаха, значи по 7-800 лв. за онова време, което при положение, че заплатите бяха по 250 лв., са били много пари. Но нямам ярки, ярки впечатления така конкретни от тия години.

И: Добре, хайде тогава малко тези години в личен план? Значи вие сте журналист, след това ставате съветник на кмета?

Р: Сътрудник. Не му бях съветник.

И: Добре, сътрудник, добре.

Р: Той е по-умен от мен, не мога да го съветвам.

И: Няма значение, сътрудник на кмета. След това кметът се сменя вероятно?

Р: Аз напуснах, 92-ра година напуснах.

И: По собствена инициатива?

Р: Да, по собствено желание. Ами чувствах дискомфорт. Просто тези прекалени политически емоции ми влияеха зле. Аз, бурното противопоставяне не ми импонира. Тая среда просто не беше добра за мен. Не казвам, нали, че не съм издържал психически, просто чувствах се дискомфортно и затова реших, че по-добре да си напусна коректно и да се опитам да си вадя хляба с търговия. Още повече, че в онези времена, нали, сме имали наивното мислене, че човек може да направи нещо само така с ентусиазъм и без пари.

И: Но не се върнахте към журналистиката тогава?

Р: Тогава не. Тогава, тогава вече нямаше къде да се върна към журналистиката, нямаше как.

И: Добре, и значи вие сте търговец. И после?

Р: Да, имах и такъв период в живота си. Ами после, така, донякъде изненадващо и за самия мен, станах, в този период станах и общински съветник. Тя беше много интересна история. И Димитровград може да се каже, че е бил тогава един феномен в политическия живот. Въпреки че това в голяма степен не е известно, нали, не е известен факт. Едва ли някой му отдава значение. Ще ви кажа сега защо. Само че, 90 и коя година, може би 92-ра ли, започна мандатът, изборите? Един мой приятел, един така много колоритен човек и колега от университета Димитър Киков – след като социалистическата партия се преименува, беше си останал комунист. И стана местен представител на едно от БКП-тата. Тогава и БКП-тата се рояха много. Значи беше направил организация на „БКП Георги Димитров”. Не, на БЕКП, не Георги Димитров, а БЕКП, Българска единна комунистическа партия. И той е така един много интересен и много колоритен човек. И тогава бяхме и по-млади, ентусиасти. Та, обади ми се един ден и ме покани, и каза – „Ако искаш да те включим в листата от нашата партия. Ние имаме гражданска квота, нали, не е нужно да ставаш член на партията, нали. Търсим изявени хора, разумни, мислещи, виждащи и т.н. Кво ще кажеш? Аз ще съм първи в листата. Ти ще си втори“. И аз, естествено попитах –„Сериозно ли е, нали, смяташ ли, че така има потенциал? Хората виждаш как има силни настроения“, нали. Въпреки че тогава БСП беше в подем. Това беше вече когато Жан Виденов, в навечерието на изборите, които спечели Жан Виденов. И аз им казвам – „Нямаме никакъв шанс, нали. Първо, комунистическите партии са много, второ всички ще имат листа, защо точно нас да изберат хората? Трето, ти имаш ли някакво  виждане, смяташ ли че можем по някакъв начин да бъдем полезни в тая си дейност?“ Нали, човекът така аргументира се и каза – „Имаме потенциал, партията е силна, нали, има визия за развитие, има бизнес кръг около нея, ще се справим“. И състави листата, трети беше един бизнесмен, лека му пръст, той се удави тука при наводненията, Георги Бойчев, той беше на трето място в листата. На четвърто място беше един учител, възрастен човек, така, много пак разумен и авторитетен човек. И тръгнахме на избори. Обаче ние тръгнахме, нали, на шега. И тъй като не бяхме заложили в себе си мисълта, че непременно трябва да…

И: Трябва да спечелите?

Р: Да станем съветници и да спечелим.

И: Взехте, че спечелихте?

Р: Нали, да, решихме че ще участваме така, емоционално, с нови идеи. Почнахме да правим срещи по селата, насам-натам. Оказа се че и доста от по-възрастните хора са си останали верни така на тази идея и те не са приели преименуването. И в един момент минават изборите и се оказва, че БКП в Димитровград има трима съветници. Трима човека влязохме, четвъртият беше на кантар и не можа да влезе. И имаме трима или 4-ма кметове в селата, БКП, нали. Отделно БСП имаше смазващо мнозинство, наистина, но… И затова казвам, че това е феномен, това е. Една от многото комунистически партии, в никакъв случай не автентична, нали, в Димитровград имаше едни много сериозни позиции в местния парламент, щото не бяхме балансьор, но така бяхме ухажвани, нали, и от двете страни. Аз тогава, от този мандат ще ми остане удовлетворението, все пак аз отчитам, че тогава не съм имал никакъв опит, нито политически, а не и кой знае какъв жизнен опит, нито пък чак толкова голям обществен, та сигурно съм могъл да направя повече неща, но за мен ще остане така, като удовлетворение, едно предложение, което направих, и се прие, и се осъществи, и така остана устойчиво във времето, може да се каже и до днес. Магазин „Детски свят”, бившият Детмаг, който тогава пустееше и беше затворен, защото държавното предприятие се продаде. Магазинът явно е бил нерентабилен явно, сградата е общинска, значи те си изнесоха Детмага от там, остана празно и пустеещо. Аз така обсъдих с тогавашния председател, нали, лека му пръст и на него – Петьо Атанасов, на Общинския съвет, той беше от БСП и се познавахме – също много разумен и много стойностен човек. Така обсъдих с него една идея да направим това помещение – то е доста голямо, на два етажа – един съвременен търговски център. Защото тогава търговията се развиваше бурно, вие си го спомняте, на всяко ъгълче изискваше дюкянче, тия дюкяни продава здраво, народът беше зажаднял за стоки, за лъскави стоки и така. И вървеше, беше в подем. И тука в града, нашият град пък има тази особеност и тая привилегия, но тогава не смятахме че е привилегия, да бъдем млад град, нали създаден с планиране. Град, в който има определени търговски площи според планирането, според тогавашната необходимост, град без реституция. И т.е. в един момент тия магазини се оказаха недостатъчни, съществуващите, за тоя подем в дребния бизнес и в търговията, и в търсенето на такива обекти. И затова аз споделих с него идеята, че би могла общината, нали, не само да продава, но и да инвестира в собственост и да създаде там една своя собственост, един модерен търговски център. Той ме окуражи, нали, просто разбра, че това нещо може да се осъществи, има възможност, така, увери ме, че ще имам разбирането и на тяхната група. И аз подготвих една такава докладна да се направи бившия Детмаг в Общински търговски център, където общината ще отдава помещения под наем. Прие се това нещо. Значи Петьо като председател на Общинския съвет, то и кметът беше от БСП, но очевидно така с неговата инициатива доста бързо се реализира това нещо и стана. Стана един, за времето си значи с алуминиева дограма, така, хубави бутици малки, по-големи, с възможност за кафе. Стана нещо добро. И защо казвам, че съм удовлетворен? Защото тази инвестиция общината си я възвърна още на първия търг. Значи беше нещо невероятно. Аз също участвах в търг за бутик, но не успях да се класирам. Някакви невероятни суми се разиграваха, значи тия търговци имаха самочувствието, защото така дето има обект нали бизнесът върви. И те търсеха нови обекти. И съм сигурен, че още с първия търг тая инвестиция, която вложи общината, се възвърна. И лично ме удовлетворява, че това нещо и в момента работи и е пълно. Разбира се, сега вече структурата е малко по-различна, повечето са офиси, вкл. и аз имам офис там, за който съм се явявал на търг. Има и няколко партийни офиси, занаятчийско сдружение, едно читалище има разположено, има магазини, т.е. общината продължава да си получава наемите от този обект. Въпреки че, дето се казва, общинска му работа, един лев не е вложила в подобряването. Така че, което беше направено през 90-те години, това си остана и сега се ползва. Така че това е един от малкото случаи и аз наистина се гордея с това, когато общината не само е продавала, ами е и създала, придобила собственост и тази собственост продължава да носи някакъв дивидент. За съжаление много малко са такива случаи.

И: Така, и после? После развивате собствен бизнес – търговията?

Р: Така, развивам собствен бизнес.

И: И не става?

Р: Не че не става. В един момент нали ви казвам – в средата на 90-те години, вкл. 96-та, вкл. 97-ма вървеше нещо, но хората имаха пари. Това е истината. Аз знам защо те идваха и си оставяха парите. И аз постоянно тичах, имах една малка кола, едно Рено-5, и тичах, и тая кола, само главата ми се вижда от стока, пълна и се продава това нещо и...

И: А откъде взимахте стока?

Р: Ами откъде ли не? Аз не бях научен тогава. По обяви, по вестници, имаше много обяви – 24 часа, аз го купувах заради обявите. Къде ли не съм ходил? В Илиенци, в София, на Брезовско шосе в Пловдив, в Бургас, Стара Загора, в Шумен съм ходил. Те се рояха непрекъснато. Внасят от Дубай, от Китай. Нали, имаше в един момент такива студентски кооперации дето ги използваха, т.нар. студентски кооперации, нали безакцизен алкохол да се внася, и безмитно кафе и т.н. И така. Ами в един момент обаче нещата започнаха да си идват на мястото. Значи оказа се, че малкият бизнес започва да се справя много трудно. Човек като няма оборотни средства, като няма мощен финансов гръб, много трудно би могъл да просъществува. Кредитите бяха много трудни по това време. Аз знам как съм се борил за кредит от някаква американска организация в Стара Загора, който, грубо казано, през носа ми излезна, докато го платя и то бяха някакви мижави средства. Но просто вече и хората започнаха да изпитват, така, финансова, финансов недостатък. Парите в обръщение започнаха да намаляват. А пък може би, аз си давам сметка, че съм правил не това, което мога да правя. Но в един момент нещата започнаха да вървят надолу. И…

И: И вие решихте какво?

Р: Ами нищо, нищо не бях решил. Не можех нищо да реша, защото нямах възможност да взема никакво решение. Просто бях, търсех начин да се справя, обаче не го намирах. Защото нямаше как да го намеря. Нали, аз затова ви казах, че имах един период, в който продавах и на пазара. Имах една сергия там и продавах играчки. И така. И в един момент, така, дадох първата, така, лична политическа жертва. Т.е. лична жертва вследствие на политическите събития. Аз междувременно, значи точно когато, моята работа беше малко дето казват, да станеш стражар на 8 септември. Аз 96-та година като падна Жан Виденов, станах член на БСП. Така. И това между другото е единствената партия, в която съм членувал и продължавам да членувам. И… 2004 година, стигаме до там. Сега другият период нещо нямам ярко впечатление, то е било борба буквално за къшей хляб. Аз така в тези години всяка сутрин се събуждам с мисълта как ще си нахраня семейството. И правим така един, 2004 г., един силен екип покрай нашия кандидат за кмет, Господин Георгиев се казва, той е на…

И: Да, ние вчера правихме интервю с него.

Р: На Ленчето е съпруг. И той беше, така, кандидат. И ние бяхме убедени, и той самият беше убеден, че ще спечели. И наистина аз не съм имал и грам съмнение, че няма да спечели, но това бяха първите избори, където парите си изиграха думата, за мен. 2004. Поне в Димитровград бяха първите избори, където вече парите си изиграха думата – не идеите, влиянието или харесването и нехаресването на хората. И бяхме наистина доста силен екип. Самият той беше много мотивиран, ние също бяхме мотивирани. Имахме доста виждания за развитието на града и на общината и започнахме, така, една вдъхновена кампания. Но между другото вече в БСП имаше един такъв процес на разцепление. Нали една голяма част поддържаха, лека му пръст и на него, той миналата седмица почина – Димитър Хаджииванов – който, така като бивш директор на Химкомбината, в годините, когато са давани най-големи заплати, така имаше силно влияние сред хората. Той очевидно беше, така, решил, че трябва да бъде и кмет и той също беше кандидат.

И: Кандидат от коя партия?

Р: Той е… Аз му давам едно определение „независим социалист”. Даже…

И: Социалист по убеждения, но не желае да има нищо общо с партийната…?

Р: Ами не знам доколко по убеждения, защото после стана такъв, местен лидер на партия „Лидер”. Нали, ако си убеден, няма да си сменяш партията. Нали, може да изпиташ горчивина, може да ненавиждаш хората, които в момента вземат решения, но аз това разбирам под убеден.

И: Той е спечелил от партия „Лидер”?

Р: Не, той тогава беше като независим. И все още спомените на хората бяха, очевидно са били много силни за времето, когато той беше директор и е раздавал големи заплати. Хората казват, нека да е кмет.

И: Ние си живеехте добре?

Р: И една част от старите комунисти, така по-социалисти, бяха около него. И ние на практика се борехме с него. Но имаше още един кандидат, който беше издигнат и подкрепян от Неохим. Неохим през всичките тези години е бил фактор в политиката на Димитровград и продължава да бъде. Естествено, нали не го казвам с лошо чувство. Нормално, това си е нормално, в цял свят е така. И те имаха свой кандидат – Николай Колев. Така че, де факто бяха, нали Георгиев, Хаджииванов и Колев.

И: А той от коя партия е издигнат? Николай Колев?

Р: Ами, Николай Колев от коя партия беше сега?

И: Тогава НДСВ, влиянието тука имаше ли?.

Р: НДСВ вече беше загубила влияние. Значи от Коалиция. Да, те тогава намериха формулата „Коалиция”, която се оказа работеща. Коалиция. Така и започва вече борбата, но около Хаджито, Хаджииванов, ние така си му казваме, нали, но той не се сърдеше, Бог да го прости, около него беше, също имаше една икономическа групировка.

И: Местна?

Р: Това беше групата около Общинския пазар. Групата около Общинския пазар разполагаше с много пари, нали. Имаше стабилно финансиране. По какъв начин е било, не мога аз да кажа. Та общо-взето тези две, така, икономически групи бяха и противници, и съюзници срещу Георгиев. Зад Георгиев сериозна икономическа подкрепа нямаше. Значи не мога да знам какво му е било точно финансирането, защото все пак той си го е държал в голяма степен, но нямаше изявени икономически интереси зад него. Но пък бяхме убедени, че можем да спечелим, но не бяхме предвидили вече, че изборите навлизат в една друга фаза в България, нали, в корпоративната си фаза. Това не го бяхме преценили. И в един момент стана ясно, че се изливат много пари в изборите. И въпреки това, ние до последния момент…

И: Си вярвахте?

Р: Си вярвахме, че ще спечелим. Обаче се оказа, че, вече нощта след изборния ден започват да идват сведения от секциите и, както нещата вървяха добре, в един момент…

И: Се сринаха?

Р: Не, не се сринаха. Ние бяхме на първия тур, значи бяхме повече, около 2000 гласа. С около 2000 гласа пред Хаджииванов, а в последния момент Николай остана със 17 гласа след Хаджииванов. И ако сме знаели какво става, аз щях да гласувам за него, със семейството си. Щото ако той беше на втори тур, щяхме да спечелим, въпреки парите, щяхме да спечелим въпреки парите. Но се явихме срещу Хаджито, а пък групата около него, хем застана зад него твърдо, а групата около пазара разполагаше със страшно много пари и то пари, за които не са плащани данъци.

И: Мръсни пари?

Р: Да. И в един момент стана ясно, че тия 2000 гласа, ние все пак мислехме, че ще са достатъчни и работехме много упорито обаче се оказа, че са недостатъчни. Аз след това, така от, един от спонсорите, макар и в сянка, аз от него разбрах, нали по-късно каква, че и той е имал роля, на опонента, в един момент каза – „Най-ценното нещо в тоя ден бяха двулевките. Една двулевка…

И: Двулевки?

Р: Двулевки. „Аз, казва съм имал задачата да събирам двулевки. С чанти двулевки съм ходил, моля се в магазините примерно, за да ми развалят 100 лв. на двулевки, ставам, давам 110. Двулевката е била по-скъпа. Защо? Защото циганският глас беше паднал до 2 лв.

И: Цигански гласове имате ли тук?

Р: Има квартал с 3000 жители-цигани. Т.нар., тогава беше „Млада гвардия”, сега е „Изгрев”. Над 3000 души, между 3000 и 4000 цигани. Съвсем открито, съвсем открито, срещу 2 лв., съвсем открито, тука до пазара, застава на площада, полицейските коли ги пазят, нали, то това е документирано. И започват да плащат по 2 лв. на… В един момент каквото са дали на тарторите дали, нали, тарторите квото са откраднали, откраднали. На другия ден нещата излизат от контрол. Гласът е паднал до 2 лв. И затова двулевките. И аз го разбрах от човека, който точно е имал задача да събира двулевки. И оказа се, че, да, парите за първи път победиха. Вследствие на което, аз се връщам към, понеже нали говорим в личен план?

И: Да, да.

Р: Така дадох първата лична жертва, те впоследствие станаха много в резултат на политиката или политическите ми пристрастия и разбирания. Аз тогава имах една сергийка на пазара. И понеже нещата се решаваха еднолично там, с благословията на спечелилия кмет, и понеже имахме там дързостта да се опълчим срещу него и ми взеха масата. Значи същата тази дама, която така изигра голяма роля в изборите, еднолично създават протокол, правят протокол и вземат масата и не ми приемат парите. Не мога да си платя…

И: Няма обяснение, няма дявол?

Р: Не, обяснение има. Обяснение има „не спазваш работното  време и замърсяваш района”. И аз писах жалба до кмета, нали, както си редно и кметът казва, ами…

И: Така казват?

Р: Така казват, така пише в протокола. Протоколът е подписан от председателката, двама и една инкасаторка.

И: Все тая, достатъчно.

Р: Оказа се достатъчно. Както и  на други. И нали с други хора, ангажирани в кампанията беше предприета същата репресивна мярка. Щото друго няма какво да направят нали, имаше една учителка, която също имаше маса, продаваше нещо там, и на нея й взеха масата. И на още един, и на още двама колеги, които бяхме от екипа на, и на тях взеха масите. Това беше възмездието, нали. Така. Между другото аз изтървах, дано не стават досаден.

И: Не, не, на мен ми е много интересно.

Р: В личен план, нали пак говорим, че вече тогава нещата, в чисто личен план за мен вървяха много зле, понеже то не ставаше и търговия. Аз за масата на пазара се ядосвам единствено за това, че синът ми тогава беше малък и му беше приятно да идва да ми помага момчето, нали, така, да чувства че помага.

И: Да прави нещо?

Р: И той го преживя много тежко. В един момент видя, че просто сме безпомощни. И аз просто затова… как да го кажа, не пазя много добри чувства към тази жена, но жива и здрава да е. Та мисълта ми беше, че междувременно, един, започнах и се върнах към това, което очевидно мога да правя – журналистиката. И то съвсем случайно. Значи, един бивш колега, който беше ни поканил в първото частно издание тука „Ориент Експрес”, той беше на Иван Евлогиев. Иван Евлогиев беше, след това тръгна много мощно, с алуминиевия бизнес и направи вестник.

И: Как тръгна той?

Р: После ще си говорим. Моята версия, аз също съм чел и спомените. А бях и негов служител известно време като журналист във вестник „Ориент Експрес”. Това беше 90-91 г., преди да...

И: Още 90-та?

Р: Да, да, още 90-та година.

И: Добре?

Р: Та там, Милко Милков, той беше. Между другото, препоръчвам ви да го интервюирате.

И: Милко Милков?

Р: Милко Милков, той е доайен на журналистиката, действащ журналист и в момента. Даже сме в един екип. И той ме беше поканил в „Ориент Експрес”. След това, 2004 г., съвсем случайно, аз вече се чудех какво ще правя, жена ми без работа, момчето расте, аз не мога да изкарам, примерно днеска разходите ми са 20 лв., аз изкарвам 10. Страшна работа. Бях потънал в кредити, заеми и какво ли не. Не ми се иска дори да си спомням за тоя момент. Та един ден в кафето на „Компакт”, това е фирмата на Глория, 2004 г., може би май месец, събирахме се така приятели да пийнем по едно кафе, казваме си някоя приказка, и Милко там. Бяхме една така почти постоянна компания. Как е, що е, вика, знаеш ли кво, пише ли ти се пак? Викам, честно да ти кажа, че аз нямам сърце за писане вече, защото имам толкова грижи, че изобщо не мога да се откъсна. – Щото правим един вестник тука, ако искаш…

И: Нов вестник?

Р: Нов вестник. Аз съм, да не се хваля, ама човекът слагал началото на най-много вестници в Димитровград, със сигурност. Или поне бил в екипа. – И кой бе бате? – Ами там един негов приятел и колега от „Хасковска трибуна” - Атанас Спасов, от Пловдив. Казва, абе Спасов тука прави един вестник със Степан Ерамян, „Хасковска Марица”. Вика, мен са ме натоварили със задачата да събирам екип. Вика, идвай. Викам, бе Милко, нека да помисля малко. Ами няма как, все пак това нещо… Връщам се в къщи мисля, мисля, викам, абе започвам. Щото друга вероятност няма. Та тогава същата, 2004 г., юни месец започнахме, вече така. Не, май месец започнахме и юни месец излезе първият брой на „Хасковска Марица”, 5 години изкарах там. Та същата тая година ме изгониха от пазара, нали, единият от мотивите беше, че не спазвам работното време и не идвам в петък, въпреки заповедта на управителя да работим на пазара. А пък аз работех във вестника в петък и всеки ден на работа. Ама така бяха нещата. Така че донякъде, нали, мога да кажа че съм и благодарен, че ме изгониха оттам щото иначе може би и по друг начин щяха да се развият нещата. И така.

И: И оттогава сте?

Р: Ами оттогава се занимавам с журналистика. След това, 5 години бях в „Хасковска Марица”, значи от 2004 до 2009 г., междувременно ме поканиха от една фирма в Хасково да им направя фирмен вестник. Само за тях, тя така е сравнително мощна, макар и не голяма фирма, където управителят е така един много широко скроен човек, който така отдава голямо значение и на други неща, освен производството. Като в случая вестник, или така една и духовност, и комуникативност вътре във фирмата между хората. Така че 2007 г. започнах там, пак се хвърлих с главата надолу. Фирмата се казва „ПИМ”. Тя е машиностроителна компания за хранително-вкусово машиностроене. ПИМ идва от проектиране, изработка, монтаж, абревиатурата ПИМ. И направихме вестника тогава „Фактор ПИМ” и вестникът излиза и до ден днешен. Сега му готвя поредния брой. И така.

И: А междувременно в друг вестник?

Р: Ами междувременно, аз както казах съм човек, сложил началото на най-много вестници, значи, в ПИМ започнахме съвсем на чисто. Значи Назъров, така се казва управителят, Димитър Назъров, той от много време тази идея обмисляше за вестник и може би година преди това ме пита – Можеш ли да направиш вестник? – Мога. – Колко ще струва? Аз му казвам – Сега не мога да ти кажа, трябва да проверя колко ще струва, ще ти кажа. – Абе, вика, помисли, помисли, аз ще ти се обадя. Мина година е нещо и аз си мислех, че се е отказал. И един ден ме вика, обажда ми се, вика – Можеш ли да дойдеш? – Мога. Беше някъде към средата на април. – Казва, че знаеш ли, че бяхме говорили за един вестник?

И: дай да го направим?

Р: Викам, абе Назъров, ние бяхме говорили, ама то мина много време? – Ами хубаво, де? Сега да го почнем? – Казваш и го почваме, няма проблем. Само че трябва да знам какво точно искаш? – Абе искам нещо тука да си четат хората. Като има нещо, което касае фирмата да им го съобщаваме, да имат интересни четива, да има за професията, да има за нови технологии, нови неща. Искам да направиш хубав вестник. Можеш ли? – Мога. – Добре, вика. На 24 май първият брой трябва да го издадем. – Викам, чакай това е средата на април. 24 май! – Ами, вика ние имаме фирмен празник, на 24 май имаме фирмен празник и аз искам на празника хората да…

И: Четат вестник?

Р: Както и да е започнах. Излезе, на 24 май излезе първият брой. И така. Междувременно, страхувам се да не изглеждат много лични нещата. Аз споделям…

И: Това е животът в един град, това е животът на различните хора, които го обитават.

Р: Следващият вестник. В Димитровград това е вестникът на Общинския пазар. Казва се „На пазар в Димитровград”.

И: Трябва да го взема аз този вестник.

Р: Той не се продава.

И: Как така?

Р: Фирмата го…

И: Общински вестник?

Р: Той ми е възложен, аз го изработвам, но финансира го общинското предприятие, то си го разпространява безплатно на клиентите и на търговците на пазара. И предишният кмет, Стефан Димитров, един ден ми се обажда – Да пием по едно кафе. Викам – Да пием. Поговорихме си. И аз тъкмо бях взел от печатницата броя на ПИМ и го бях изпратил във фирмата. И така, бях удовлетворен, хубав брой беше се получил, печат, всичко, той е на една хубаво лъскава, хромова хартия направен. Назъров каза – Аз искам нашата фирма да прави хубави неща. Вестникът искам да стане хубав, лъскав, хората да ги е жал да го хвърлят. И нося аз вестника и викам –Току що си извадих вестника, те също издават някакво фирмено вестниче там, ама мисля че напоследък на онлайн вариант са минали. И той го погледна –Е как, той много хубав, бе?

И: Искам и аз такъв?

Р: Викам, чакай бе, наше лошо няма бе, как няма да е хубав, казвам. Нашата фирма е сериозна. – Ама той наистина е много хубав! – Благодаря. За тебе го нося, подарък. – Ти знаеш ли, аз за друго мислех да говорим, ама… Дай да направим един вестник за пазара. Можеш ли? – Ами щом един мога, мога още един, ама, нали, казвам, пак от много неща зависи. Той каза – Виж какво, търси един вариант, дай ми един, как да го кажа, колко би струвало един такъв вестник, искам ей на такава хартия. – Що на такава, бе Димитров? – Ами, вика, искам на такава, щото такава хартия, нали, човек като го прочете няма да му даде на повечето хора сърцето да го смачка и да го хвърли, ще го даде на някой друг. А пък ние искаме да стига до, много повече хора да го четат, да рекламираме пазара. В същото време да правим реклама и на търговците на пазара. Нали, по тоя начин да привличаме повече клиенти, да популяризираме пазара. Викам – Абе това наистина е много добра идея. И така, стана. – Дай ми – каза, една план-сметка, нали, гледай все пак да са нещата разумни, да са, не може да даваме неброени пари, нали. Трябва да е нещо, което е възможно най-икономичният вариант с възможно най-доброто качество. И така. Той също много скоростно стана, даже не знам, ние говорихме някъде към края на ноември и той също каза може ли за Нова година? Викам искаш нещо съвсем ново, аз трябва да му измисля концепцията, трябва да ти я дам. Аз искам да знам, че, нали, това което ми каза като виждане, да популяризираме пазара, да правим реклама на тия хора дето са коректни платци и си плащат таксите с години, нали, чрез тях да рекламираме и  пазара, в смисъл, че тука има коректни и добри търговци и човек, ако дойде примерно от Габрово няма да съжалява, че ще намери нещо интересно. В същото време тоя човек да го вземе вестника безплатно, да го занесе в града на съседите си, нали, евентуално в такъв смисъл. И аз това му казвам, януари, просто не мога да се ангажирам, но за февруари може. И февруари излезна първият, да, февруари, точно така за Свети Валентин.

И: Това вече Общинският пазар. Не е като едновремешния Общински пазар, където общината прави каквото иска?

Р: Ами… не можах да разбера смисъла?

И: Това не е онзи начин на управление на Общинския пазар, когато еднолично се изхвърлят търговци от масите?

Р: Абсолютно. Абсолютно, смея да го твърдят.

И: Друго нещо става в начина на организация?

Р: Значи, Димитров, Стефан Димитров, имаше едно съвсем различно виждане. И мога да кажа, че този приход, който вече толкова години идва от пазара и се оказва устойчив, се дължи на него. Защото преди това пазарът даваше около, малко под 2 млн. приход на общината

И: А фактурите са…

Р: А след няколко месеци започна да дава 4. Къде са 2, къде са 4?

И: Ами 50 % някъде другаде са отивали?

Р: И какво направи той за да увеличи този приход? Преди нещата бяха така направени, че се решават от една много малка група хора, трима човека, да кажем. Т.е. нямаше ясни правила и регламент. Като няма ясни правила всеки е уязвим. Едно от нещата в правилата беше там, нали, една стандартна маса-сергия, с 2 м. лице. И те казват, плащаш 2 м. лице и 2 м. назад, 4 метра. Добре, заплаща си 4 метра, обаче отива и казва – Слушай, аз искам да направя една сергия, която назад е дълга 10 метра.

И: Щото няма къде да си слага това-онова, трето, десето?

Р: Той не може да я направи без разрешение и никъде писмено това не се заявява и никъде писмено не се отговаря. И в един момент търговецът прави назад 10 метра, а продължава да плаща за 4 метра. Така. Димитров като стана кмет, той имаше много силна подкрепа от Общинския съвет. Едно от първите му, така управленски решения беше да състави комисия, която мина по пазара и с ролетка измери кой каква площ е заградил и ползва, нали. Там, където конструкцията ти е 15 кв.м., подписва се декларация, човекът си подписва, че е съгласен с това, което е измерено, нали, констатирано, и след което в Общинския съвет беше внесено предложение и приехме решение да се плаща ползваната площ. И изведнъж се оказа, че нещата по друг начин стоят, нали. И който не иска да ползва тая площ да бъде така добър да си среже конструкцията, да махне другата част. Някои го направиха, други не. И започнаха да плащат, приходите станаха реални. Освен това хората, които ръководят пазара, го ръководят много прозрачно, според мен. Значи при старото ръководство имаше изключително силни обществени съмнения за корупция. Е, там крадат на поразия. Сега изобщо няма. Аз поне не съм чул някой да каже, нали, за да ти дадат, трябва да дадеш, не. И, нали един правилник се прие, който регламентира по друг начин нещата. Така че това нещо беше изкоренено. И то смятам решително. И което е най-полезно за общината, че просто един стабилен приход започна да влиза в общинската хазна. Със сравнително малък, издръжката на пазара е сравнително малка. Тя е, примерно, цялата издръжка на предприятието е, ако не се лъжа около 600 000 лв. при 4 млн. ефективност.

И: Така, добре. И сега, преди да свършим, аз искам да ви попитам още нещо. Този период, за който говорим, много хора наричат преход. Вие не употребихте тази дума. Смятате ли, че това е преход, този период, в историята на България?

Р: Преход към какво?

И: Не знам, вие ще кажете?

Р: Аз не виждам към какво е преход, нали, Аз разбирам преход, примерно, едно време имаше едни такива преходни периоди, учехме ги в основното училище ли беше, може би и по-късно, нали, че развитият социализъм, социализъм-развит социализъм-комунизъм, нали, преходът, развитият социализъм е преходът между социализма и комунизма. Сега на какво е преход? Тя просто се смени обществено-икономическата система. Нали? Досега имахме едни обществено-икономически отношения, сега имаме други. Преход би трябвало да бъде, ако нещо по-различно ще настъпи. И то би трябвало да е общо-взето да е така във времето, обозримо във времето кога ще настъпи. Кое е по-различното? Аз затова не използвам тая дума, защото не виждам, ние вече сме една страна от членовете на Европейския съюз, цивилизационният избор, както казваше Петър Стоянов го направихме, смени се обществено-политическата система. Тя просто вече, преход към по-добър живот, може би?

И: Не знам.

Р: И аз не знам. Аз затова не го използвам. За мен не е преход. Просто нещата са си един начален етап. Минахме един начален етап.

И: 90-та-2000-та?

Р: Да. Ами може би до 2007 г., когато станахме, така, член на Европейския съюз. Нали тогава беше?

И: Да, 2007-ма, 1 януари.

Р: Да, това за мен е един начален етап.

И: Начален етап на какво?

Р: Ами начален етап във вече развитието ни като капиталистическо пазарно стопанство. Защото, на практика от 91-ва година ние сме такова. Член 1 отпадна от Конституцията, обществените отношения се промениха. Но аз, между другото, да, може би съвсем несъзнателно, даже интересно ми е, че сте забелязали, че не използвам тази дума преход. Но наистина аз не го приемам за преход.

И: Добре, има ли бъдеще Димитровград?

Р: Ами аз съм от хората, които не споделят обществения нихилизъм на немалка част от гражданите. Значи немалка част от съгражданите ми смятат Димитровград си отива, той беше 60 000, а сега е 30 000, няма бъдеще за тоя град, нали, младите бягат, за хората няма работа, нищо няма да стане по-добро. Аз смятам, че градът има бъдеще. Просто на града му трябва, как да го кажа, едно възраждане на духа и енергията. Трябва по някакъв начин да се възроди енергията на гражданите и желанието да направят мястото, където живеят по-хубаво, по-приятно, по-удобно за живеене. И това нещо до голяма степен се дължи на ръководството на града.

И: Т.е. има, според вас, има…

Р: Има потенциал.

И: Потенциал има известно отместване от?

Р: О, категорично, категорично.

И: От дъното, да речем?

Р: Категорично! Градът много се промени в последните 5 години. Нали ви казвам, и сега продължава за мен в голяма степен, и според възможностите, разбира се, се променя. Вие ако сте идвали от…

И: От Хасково идваме.

Р: От Пловдив и Хасково видяхте тука кръговото движение и околовръстния път, който така беше една от новите болки на града – разбит дълги години, че се ремонтира. И то стана много хубав. Магистралата ще минава на няколко километра от града. В момента, така текат някакви ремонти. Пак казвам, съобразно възможностите и бюджета. Нещата… отдавна сме се оттласнали от дъното. Но трябва една приемственост в политиката, нали. Трябва един разум у ръководството. И изпълнителната, в лицето на кмета и кметската администрация, и Общинския съвет. И като казвам, да се даде нов импулс на местния дух и на енергията, за мен това е изключително важно, то тука е разковничето. И аз смятам, че в голяма степен това се усети, аз съм сигурен, че са го усетили и много от съгражданите ми, в мандата на предишния кмет, Стефан Димитров, който е, вероятно ще чуете разнопосочни мнения за него, както и за всеки друг човек.

И: Да, да, естествено, нормално.

Р: Но той, като един млад човек, аз ако не се лъжа, седна на кметския стол на 33 години и въпреки че, така, ние политически сме в двете страни на спектъра, нали, той е представител на една дясна партия ССД, аз съм на лява партия, аз така, до голяма степен отдавам дължимото на това, което направи за града. Той просто успя да възроди в някаква степен тоя дух. Започна, в голяма степен общината започна да помага на творците на културата. Значи от онова време, надявам се и аз имам малък принос като член на комисията по култура, а пък сега съм и председател в този мандат, че за първи път общината и не вярвам да го правят много общини, започна да спонсорира авторите, които издават книги. И вече на две сесии минават такива и хората си получават реални пари и успяват да си издадат книгите. Примерно вече 10 книги са издадени със спомоществователството на общината. Димитровград започна да чества празниците си. Ами ние имахме 8 години, мандатът на предишния кмет, Хаджииванов, където примерно не можеш да разберем, че идва Нова година, че идва Коледа. Хората оклюмани, унили, по никакъв начин. И Димитров успя. В голяма степен може би и затова, че успяваше да дисциплинира, даже в някои случаи прекомерно хората и да изисква от тях…

И: Не беше преизбран?

Р: Ами не беше преизбран по други причини. Той не беше преизбран не защото не са го искали хората. Имаше някакви причини, които са попречили. Аз съм убеден, че ако Димитров се беше явил на избори, той щеше да спечели на първи тур. Абсолютно съм убеден за това нещо. Той не беше преизбран, нещо стана. Получи се някакъв конфликт с ГЕРБ, говори се, че са му забранили да се яви и той, и аз съм склонен да го приема, щото той щеше да спечели на първи тур. Той просто, ама нали ви казвам, не съм му фен като политик, но виждам, той с огромна енергия се зае и продължава да, да. Е сега, вече, разбира се не е със същия, в същата степен, нали, енергичен, сигурно това е повлияло. Но с огромна енергия започна да си изпълнява така задълженията, както ги разбира. Не само да нарежда. В културата се усети. Димитровград спечели страшно много проекти. Ние имаме. И най-важното – кандидатстваме и не се, не беше проблем съфинансирането, което за много общини е проблем. И то по идна много проста формула, която съм чувал от него. Нали, 4-те млн. от пазара, 1 млн. за издръжка, или примерно малко по-малко. 1 млн. за кредитите, които градът взема, които имаше, 1 млн. за култура и 1 млн. за инфраструктура. И това всичко, това просто се усети, че има празници. Обаче той примерно успяваше да накара директорите на училища на градски празник да дойдат с децата си. Сега няма. Няма. Приключи. Сега пак, минават празници, тука нещо станало в музея, там станало нещо. Духът го няма.

И: Добре де, ето такива неща, за които са създадени, така да се каже, условия да ги има, защо не продължават, въпреки че този кмет не е като онзи кмет? Хората винаги ще са различни. Защо училищата сами не водят децата на празниците, защо не се правят по същия начин някакви мероприятия? Защо?

Р: Не знам. До човек е, до хората е. Има хора инициативни, има хора, които не са чак толкова инициативни. Има хора, които трябва да ги ръчкаш. Той успяваше да ръчка всеки и да изисква от всеки. И главно в тези сфери. Но в същото време се направи много и за съответните сфери. Пак ще се върна към спомоществователството. Та Димитровград, не знам дали са много общините в България, които подпомагат талантливите си деца. Но Димитровград е една от тях и то още от преди 3 години. Създадохме наредба за подпомагане на талантливите деца. Общинският съвет прие такава наредба и общината започна, вече няколко сесии са минали, където, нали, там има някакъв определен ред, децата кандидатстват и тези, които действително са показали талант и участие в инициативи на по-високо равнище, си получават парички за това нещо. Имат някакъв стимул, виждат, че трудът им е забелязан. И започнаха и така по-голяма инициатива да се проявява от страна на директорите. Аз, тъй като, общо-взето така се случи, че бях в първата комисия, която изработи правилника и критериите, знам колко трудно беше тогава, примерно директорите да стимулират учениците, да ги накарат да кандидатстват. Необяснимо. Необяснимо, обаче факт.

И: Какво е това, кой го прави?

Р: Идват родители и казват – Ами що не казвате, че има такава комисия, че има такава. Добре, всички директори са запознати, тука от училището трябва да дойде инициативата, да си пласират, грубо казано, децата.

И: Да, да покажат колко добре работят децата.

Р: Затова, нали има хора и хора.

И: Така е. Ами, много ви благодаря.

 


[1] Журналист

AttachmentРазмер
Intervyu_Hr_Cvetkov_Maya_Grekova_Dimitrovgrad_03_10_2012.doc254.5 KB