ИНТЕРВЮ НА ГЕОРГИ МЕДАРОВ С АЛЕКСАНДЪР СПАСОВ[1], ДИМИТРОВГРАД, 04.10.2012 г.

 

ГМ: Темата е какви са спомените на хората за последните 20-30 години в България от гледна точка на това как са преживяли ключови събития за страната и за града по-специално. Това е в най-общи линии. За вас кое беше най-важното през последните двайсет и няколко години?

АС: Не засягаме периода отпреди или от него да почнем?

ГМ: Ами, както вие...

АС: Аз съм... След като завърших университета съм работил в Комсомола. Сега, ако трябва да бъда абсолютно честен, през тия години мисля, че хората загубиха три основни неща: социалното спокойствие, което включва разбира се и правото на труд, доброто ниво на образованието в България и доброто здравеопазване. Като казвам това, в никакъв случай не искам да идеализирам годините преди 10 ноември, въпреки че съм работил в подобна сфера. Там също си имаше доста неща, които аз лично не приемах. И ще дам един конкретен пример, наред с даже не политически, идеологически и т.н., но примерно за мен беше изключително ненормално, изключително ненормално да се свеждат нещата на едно ниво на битовизъм. Да има проблем един човек, едно семейство да си закупи телевизор, хладилник, пералня и т.н.. Смятам, че това нещо, и продължавам да смятам, и тогава съм го смятал, че това нещо не е в рамките на нормалното. Друг е ... Същият е въпросът и с автомобилите, макар че там нещата мисля, че имат малко, м-а-алко по-различен нюанс. Но, по принцип, тези неща не ги приемах тогава. Разбира се, и отнемането на правото и възможността на хората да изразяват мнение. Аз не говоря за крайности, не говоря за ексцесии, не говоря за крайности в едната и в другата посока. Но нормалното поведение човешко е да си изкажеш мнението, без да стигаш до агресия, и най-важното без да отричаш правото на другия да изкаже собственото си мнение. Мисля, че през тези години, през тези повече вече от двайсет години загубихме тези три основни неща. Струва ми се, че ситуацията, която в момента е в страната, разбира се, отчитайки факта и на икономическа криза, меко казано е тревожна, за да не кажа трагична. Маса млади хора особено не остават в страната и имам чувството, че заради държавата, в която живеем, си намразихме родината. Това, според мене, въобще не е добър знак за живота в една държава: това, че младите хора, хората в трудоспособна възраст напускат, както нашия град, така и цялата страна. Редукцията, примерно, в димитровградска община е някъде може би около 30%-40%. От 65 хиляди човека в момента едва ли има 35. Щом като търсят начин за преживяване навънка, значи тук в момента нямат необходимите условия. И го виждам по себе си, виждам го и по дъщеря ми. Тя е на 25 години, завършила е Русенския университет с доста сериозни усилия, тая година успя да си намери работа по специалността, което смятам, че е съвсем нормално. И тя е педагогическа. Струва ми се, че това, което трябваше да се случи, прие едни изключително, според мен, ненормални размери и направления. Разбира се, че имаше нужда от отваряне на системата. Разбира се, че така повече не можеше да продължава, но имам чувството, че вместо да почерпим от доброто, което се случва в другите държави, ние преди всичко изсмукахме онова най-лошото. И говоря и за наркомани, за проституция и за престъпления и т.н.. Навремето, ако се случи едно тежко престъпление в рамките на бившия хасковски окръг, то целият окръг знаеше и за дни, ако не за седмици, това нещо се разкрива. Сега в момента такива престъпления са обичайно нещо, обичайни новини. Та точно най-вече това социално спокойствие ми се струва, че е най-голямата загуба, която имаме през тия години. Като казвам социално спокойствие имам предвид в малко по-широк аспект нещата. Иначе, няма как да отречем, че възможността ни със собствения си документ за самоличност можем да отидем в Европа разбира се, че е предимство. Но има и нещо друго. Това е само... Преди това беше една от причините да не можем да напуснем страната. Разбира се, тук веднага искам да отбележа, че такива проверки, за да отидеш на екскурзия, че не знам какви, това е ... и тогава, и сега съм го смятал за крайност. Аз по принцип не обичам крайности и мисля, че те винаги водят до изкривяване. Но в момента са ти необходими и средства, за да отидеш примерно да видиш как живеят хората и да видиш нещо в други държави. Говоря и за природни забележителности, и за културни празници и т.н.. Съществува ли в момента възможността да го направим с доходите, които имаме? И при положение, че в една голяма част от семействата работи единият от тях, малко трудно ми се вижда, че може да се осъществи възможността някой да отиде така съвсем спокойно на почивка, да отиде зад граница и т.н.. Аз говоря за масата хора, разбира се. Не говоря за отделни единици и не говоря за тези, които не искат или ..., както и да е.

ГМ: А в по-личен план как ги изживяхте тези неща? Да кажем 1980-те години. Тогава с какво се занимавахте?

АС: Тогава, по времето на... Ако говорим за 10 ноември, бях работник на общинския комитет на Комсомола. На ниска длъжност, организатор. Това бяха нормалните. Повечето от колегите бяха на такива длъжности. След това, след като тези организации бяха разформировани, работих в системата на образованието, защото това ми е специалността, няколко години. След това бях управител на едно общинско търговско дружество. После бях един период без работа, четири години. После бях управител на едно частно търговско дружество. И в момента отново работя в общинското дружество, на което бях управител, но сега не съм управител, защото съм общински съветник и нямам право да заемам тази длъжност. Общо взето, тези двайсет години са минали...

ГМ: А усещахте ли преди 10-ти, че ще се случи нещо такова? Предполагахте ли?

АС: Усещаше се нуждата, че нещата не могат да вървят и да се карат по старому, по един и същи начин. Нямаше как... Значи, ние не можем да останем като изолиран остров някъде, при положение, че около нас се случват такива неща. Но, пак казвам, моите очаквания и моите желания не бяха да се случват нещата в такъв размер. По-скоро и в размер и в направление. Струваше ми се, че, с определени политически и икономически промени, ние можехме да запазим редица неща, които бяхме на доста добро ниво. И ще дам пример. Примерно, ние понеже сме селскостопански район. В цяла модерна Европа, стремежът е за окрупняване на земята по ред причини, дори и чисто икономически, което ни отнема възможността на собствениците да си получават съответно дали ще е рента, дали ще е определен процент от печалбата във финансово измерение. В това няма нищо лошо. Собствениците са си собственици. Личната и частната собственост трябва да се уважава, според мен. Тя не е вредна, тя дава възможност на тия хора да бъдат инициативни. Но аз по принцип съм, пак казвам, против крайностите. В момента в България не съществува т.нар. средна класа. Това е лично мое мнение. Според мен, разслоението е 5% изключително богати, които стават все по-богати, и 95% бедни, които ще стават все по-бедни. И аз смятам, че за това има куп доказателства, но не е необходимо да бъдат привеждани.

А иначе, че нещата трябваше да се променят, това смятам, че е съвсем нормално. Колкото и да е добро, смятам, че винаги би трябвало да има стремеж и перспектива за още по-добро. Въпросът е да се намери посоката и съответния инструментариум, защото в края на краищата  един Китай, който го смятахме за дъното на всичко, в последните няколко десетилетия показа, че е възможно при комунистически тип управление да има сериозен икономически просперитет. Те изместиха американците от азиатските пазари. В момента са една от най-напредничавите нации в областта и на икономиката. Както виждаме и в Европа, и в Америка, те започват да избутват от пазарите доста производители, сериозни, и то във всяко направление. Разбира се, че няма как да отречем факта, че в Китай примерно има, доколкото си спомням, шестнайсет нации. Разбира се, че има такива, които живеят още във феодални условия, но няма как да отречем факта, че имат и много сериозни икономически успехи. Не казвам, че това е моделът. Просто казвам, че съществува възможност реално при добра организация, съответно, разбира се, без насилие и репресии, да се постигне и добър икономически ефект, без да се разсипва. Ние разсипахме всичко, което имахме. Хубаво или лошо, ние го разсипахме. И пак казвам, ще дам пример със селското стопанство. Кому бяха необходими ликвидационните съвети, които унищожиха всичко? И сега какво правим? Сега в момента имаме ли? Добре, връщане в реални граници. Аз не смятам, че връщането трябва да бъде в конкретен вариант. Значи, ако някой иска да си обработва земята, той може да си я получи съответно. Но как виждате вие, примерно, да вземе да впрегне магарето като едно време или кравата и да оре земята? Това е абсурдно. Няма никаква полза. То по-скоро е някакъв стремеж за реваншизъм, според мен, защото, доколкото знам, модерното земеделие отива към окрупняване, към купуване на машини и т.н., и т.н.. Там се намаля себестойността на производството, за сметка на това се увеличава принадената стойност. Сега, при тези условия това нещо, според мен, не може да се случи. Ако всеки си вземе там един трактор, той пак не може да постигне успехите, които се постигат. Да не говорим за мелиорации, които бяха унищожени. Ние тука имахме населени места около Димитровград, в които има 90% мелиоративни съоръжения, до 90% се поливаше земята. Сега всичко е разграбено. И това, според мен, не е десетилетия, ами за век няма да може да се възстанови. А вече при тия климатични катаклизми, ако няма намеса в тая област, няма как да се получат нещата. Та това си мисля, че по принцип ние разсипахме всичко с идеята, че ще направим нещо ново, без да използваме досегашната социална практика и създаденото досега. Нека да се изчистят ненужните, нека да се изчистят лошите, кривите неща. Но мисля, че имаше сериозна база, върху която можеше да се застъпи, и то не само в областта на земеделието.

 

ГМ: А вие кога разбрахте, че посоката, по която промените поемат, не е тази, която вие смятате за правилна? По време на ликвидацията или?

АС: Не, не беше еднократен акт, то беше процес по-скоро. Разбрах го, когато... по-скоро го усетих, когато промяната беше дотолкова, доколкото собствеността да премине в други ръце. Иначе, по принцип, не виждам нещо да се промени кой знае колко. Само че от тогава примерно е било държавно, сега определени хора, не искам да използвам думата монополи, но те са си факт. Няма как... Сега в момента не живеем ли в условия на монополи? Няколко дружества примерно или как да ги нарека... корпорации управляват отделни направления в икономиката на страната. От една страна, примерно, енергетика, от друга страна, търговия, от трета страна, примерно, електроснабдяване и т.н.. Не виждам особена полза от това да имаме наличие на монополи и те да диктуват определени неща. Защото лично аз смятам, че примерно както България е разделена на три, по отношение на електроснабдяването на три дружества и казват „Тия не виждат ли какво става, защо се повишават цените на тока?“. Ако това дружество в собствената си страна може да изкарва добри пари, да печели повече, то няма да дойде тук. То не е дошло тук, за да провежда социална политика. Още повече, има и нещо друго. Доколкото ми е известно, без да претендирам за абсолютна точност, в т.нар. развити европейски страни, към които се стремим,  макар че според мен посоката не е правилна. В смисъл че ние вървим към това нещо, не че посоката е грешна като цяло. В сериозни сектори, определени базови сектори, държавата притежава контролния пакет, ако мога така да се изразя. Имам предвид, примерно, енергетика, оръжейна промишленост, ЖП транспорт, бих казал до голяма степен въздушнотранспортни .... Не че е вредно и не че е лошо да има и частни инвестиции. Но ако, примерно, собствеността 49% на 51% в ползата на държавата, това ще даде възможност на хора, които желаят да инвестират и да работят в тая посока да си го направят, но контролният пакет си остава на държавата. Пак казвам, за такива области. Нали, говорим за стратегически области. Не говорим за другите неща. Иначе, по принцип не съм против хората, които с труда си, умствен и физически, живеят по-добре. Аз винаги съм споделял мнението, че аз никога не съм бил против богатите. Лично аз съм за това да няма бедни. Някак си не е приятно, когато един човек е работил 50 години, пенсията, която е момента получава, да го принуждава да рови из кошовете и да се лишава от животоспасяващи лекарства. Това не го смятам за нормално. Мисля, че всеки има право на достойни старини.

ГМ: А за ликвидацията споменахте... А после, след това приватизацията как си я спомняте?

АС: Ами... Според мен, не чак в толкова добра светлина. Имаше една приказка тогава, широко се ширеше приказката „равния старт“. Само че някой шегобиец беше допълнил „... но от различно място“. Тръгваме по едно и също време, но от различно място. Ако единият тръгва от тук до Хасково, пък другият тръгва от Русе за Хасково и няма как оня да спечели. Не мисля, че се получи както трябва. Без да имам..., не съм специалист в тези неща, но смятам, че меко казано не се случи съвсем прозрачно. Меко казано.

ГМ: А какво определи това различие в старта, според вас?

АС: Не мога да бъда категоричен, нали, но най-вероятно различната степен на информираност, контакти и т.н.. Не съм участвал в такива неща и честно казано не мога да претендирам за автентичност и истинност в тия работи. Не съм се занимавал... Нещо се случи на тъмно. Приказките за червени куфарчета и такива работи може би са верни, може би не са верни. Аз лично нямам информация. Не знам, не знам... Там просто нямам информация. Мнението ми, усещането ми по-скоро е за не чак толкова чистота в тия действия. Нещо не се получи както трябва.

ГМ: И че нещо е било скрито в целия процес?

АС: Ами, смятам, че при всички положения са се случили неща, които най-малко можели са да бъдат отправяни така, насочени към т.нар. сива част. Пак казвам, нещо не се случи както трябва.

ГМ: А в образователната сфера къде сте работили? Как се случиха промените след 10-ти?

АС: Вижте, аз смятам, че в България до 1989г. имаше много сериозно ниво на образованието и доказателството за това са и успехите, които сме имали. Доказателство за това е и изтичането на мозъци от България, което едва ли някой може да оспори. Ние имахме, смятам, много добри кадри, които ненамирайки работа тук, бяха принудени да търсят препитание и да продадат труда си, в което няма нищо лошо, на по-висока цена. Могат да се приведат сигурно  много факти в тая област. Статусът на българския учител през последните години, според мене, стремглаво се е срутил. Първо, по причина на оценка на труда. Когато един преподавател, един учител получава ниска заплата, той няма нито интерес, нито време да повишава собственото си ниво и оттам да предава това ниво и на учениците. Когато получаваш смеховидно ниска заплата, за да не кажа смешна, ти си принуден да работиш на друго място и да търсиш пътища и начини да добавиш още нещо към заплатата. По едно време в учителските семейства, там, където и двамата са учители, заплатата на двамата беше много по-ниска от заплатата примерно на един човек, който работи на друго място, но няма значение... Не искам да казвам, защото това е частна фирма. Пак казвам, не съм против инициативността и желанието на хората да живеят по-добре. В това няма нищо лошо. Въпросът е, нали, да има откритост. Сега като получаваш доходи, да си плащаш данъците. Нещо, което на запад, смятам, че в тия страни се държи на него, защото човек може да загуби парите си, може цялото си състояние да загуби, но загуби ли името си... То състоянието може да си го върне, но името и авторитета трудно се връщат. Та това се случи... В момента статусът на българския учител е много, много нисък. Дори в отношението на учениците към преподавателите. Когато аз бях ученик, за нас казаното от преподавателите беше едва ли не закон. Докато в момента съответно смятам, че даже и чисто формално аз съм за това учебните заведения, говоря за средните учебни заведения, да носят униформи. На запад колежите, тези, които са учели в колежите, с гордост носят отличителните знаци на учебните заведения, докато тук сега в момента учениците винаги като се влезне в един клас може да се види кое дете е от семейство на по-заможни хора и това, в училище специално, е изключително неприятно. Защото още от там се проявява класовото разслоение. Децата на по-бедните родители, хайде, да не го кажа бедни, а хората с по-ограничени възможности, и като облекло, и като други възможности, биват изтласквани в периферията. А мисля, че никъде не е казано, че само децата на заможните родители са умни и те могат да продължат. Не ми се ще да се получава както е било преди сто години, само децата на богатите да имат възможност да повишават образованието си. Смятам го за изключително грешно. А пък нещата както вървят ... И за заплащане... Сега вече един семестър на един студент, предполагам, че вие сте го усетили, е доста сериозен. Защото аз доскоро издържах студентка, знам какво се случва, нали. За съжаление, разбирам, че безплатно не може да е вече, но... Пак казвам, не жаля за старото, защото в него си имаше доста кривинки и грапавинки, но имаше си и доста добри страни. Това го твърдя, моето убеждение е такова. И за здравеопазването и т.н.. Не мога да се съглася с факта, че се закриват болници. Не виждам логика. Мисля, че болницата за един град е нещо, което е задължително. Аз като казвам болница нямам предвид  само сграда, имам предвид и много добри специалисти, които да работят и те трябва да получават и съответното възнаграждение, което да ги задържа. А не примерно в големите градове да са специалисти, пък в малките градове да има хора, които са завършили медицина.

ГМ: Но пак за образователната сфера какъв смятате, че е проблемът? Липсата на уважение към учителите ли? Само това ли е основният проблем? Или например някакви реформи като да кажем делегираните бюджети? Как се отразиха?

АС: Смятам, че делегираните бюджети не са лоша форма. Ако те реално се прилагат, и навремето Димитровград беше пилотна община в това отношение, може би още преди повече от 15-16 години първите делегирани бюджети в учебните заведения. Аз смятам, че с тях се дава възможност на ръководството на училището, директора и неговия екип, да бъде не само директор, да бъде и мениджър. Да си прави, грубо казано, сметката: кое за какво да похарчи. Въпросът е, че като цяло средствата са малко. Да не говорим за базите. Предполагам сте съгласни, че не може едно училище да не бъде ремонтирано 50 години или 30 години и да казваме, че условията са добри. Сега... Няма как да се съглася, че в една учебна стая, в която зимата градусите са 12-13, децата ще стоят с палтата и ще получават нормално образование. Преподавателят е с палтото, децата с палтата... Дори другата част да погледнем. Навремето, когато аз бях ученик, в един учебен час във физкултурния салон имаше само един клас. Сега се налага да има по два-три класа. Смятам, че учебното съдържание е изключително претрупано. Не може, не е нормално, аз понеже съм завършил филология и все пак имам понятие от тия работи, няма как да се съглася с факта, че първият учебен час може да бъде физическо. Физическо трябва да е след третия час, когато малко или много умствените възможности са малко поизчерпани, да се даде възможност за възстановяване и т.н.. Първия час то още детето не се е събудило, ние го вкарваме в салона, където има още два или три класа и сега там едните в единия ъгъл, другите в другия, третите ето тук ще си подават топката или ще чакат да бие звънеца и да отидат... Мисля, че от това няма полза. Смятам, че трябва да се изчисти учебното съдържание най-вече от гледна точка на количество и когато се правят учебните програми и планове да се съобразяват с възможности на децата да консумират преподаваната материя. Да не говорим за чисто съдържателната страна на нещата. Аз в това отношение съм абсолютно против да се махат, грубо казано, от учебното съдържание класици на литературата. Не мога да се съглася, че „Аз съм българче“, Вазов, Ботев, Яворов, Пеньо Пенев трябва да бъдат премахвани от учебното съдържание и да се вкарват ... Нищо нямам против другите творци, но това все пак е класика, това е националното ни самосъзнание. Ако ние се откажем от миналото си, каквото и да е то, как ще живеем днеска, пък още по-малко как ще живеем утре? Без минало няма как да имаме бъдеще. Сега дали го харесваме или не, то е факт. И според мен оценката на самите хора ще бъде най-точният аргумент и критерий дали това нещо е добро или не е добро. Нещата, които не са добри, те не могат със сила да се налагат. Аз съм виждал и другото. Няма как да ограничаваш един човек, да живее по-добре и примерно да иска да получи повече информация. Намират се по същия начин и пак да се добавя тая информация и пак да водя разговори, но... Даже нещо повече, катализира се тоя процес, защото по един неписан закон всяко скрито и ограничавано нещо е по-сладко. Тоест, стремежът към него е по-голям. Пак казвам, комплексни са причините. Идва и едно правителство, министърът, понеже говорим за образование, министърът каза „Така стоят нещата.“. Идва другото правителство и това всичкото, което е направено, вкарани са инвестиции, започнало е, това се взима и се маха. Същата история е и с учебниците. В края на краищата, има достатъчно грамотни хора, които да преценят кой учебник е най-добър. Не бива учебната литература да бъде гледана само от гледна точка на бизнеса – кой ще може да реализира учебните помагала и учебниците съответно и да прибере съответните суми. Мисля, че трябва качеството на написаното в тях да е водещо. Разбира се, и възпитателния и образователния ефект от цялата работа. Не напразно се носят слухове... И аз знам, че са и верни. Навремето, когато аз бях студент, понятието 'да си купиш изпита’ не съществуваше. Вярно е, за някои изпити сме се готвили повече, за други по-малко, но предполагам знаете това нещо ... Но такова да отидеш и да сложиш в книжката примерно определена сума и да ти се пише тройка, нали, утре тоя човек с диплома отива някъде. Най-вероятно много хора, понеже той ще е висококвалифициран, много хора ще зависят от него, от неговото образование, от неговото интелектуално ниво, от неговата информираност. Тогава какво правим? Ако той е завършил по тоя начин, каква ще е ползата за останалите, пък и за обществото?

ГМ: А това отказване от миналото, което споменахте вие, кога почнахте да усещате, че се случва в рамките на образователната система?

АС: Ами, то се случва непрекъснато. При положение, че се оставят извън учебното съдържание автори, които поколения наред са свързани с нашата история. И това, пак казвам, са класици. Не мога да се съглася с това нещо. Това, според мен, не е еднократен акт. То се получи вече като тенденция, като отказване от миналото ни като цяло.

ГМ: Не само от социализма?

АС: Да, не само, но примерно в системата на образованието. Ние започнахме да се отказваме от това, едва ли не, че сме живяли в периода от 1944г. до 1989г.. Какво да го направим сега? Да го смачкаме, да го хвърлим в кошчето ли? Той е факт. Дали на нас ни харесва или не, той е факт. И през това време също си има..., то също носи в себе си и положителни страни. Нали, няма как да отречем това, че ей тоя град примерно е създаден по това време. И градът не е лош. Аз си обичам града. Няма как да отречем постиженията в областта на спорта. Сега като сме демократична страна, така, така, защо нямаме постижения в спорта. Последната олимпиада го доказа. Защо няма пари за спорт, защо няма пари за образование, защо няма пари за медицинско обслужване? Какво става? Защо няма пари? Нали, няма как всичкото това да бъде приписано понеже миналото сме изяли парите. Вече 23 години живеем уж в новото. Защо не се получават нещата? Аз не мога да се съглася, че в момента като цяло, като цяло казвам, не искам да навлизам в тая област, живеем по-добре. За мен, ние не живеем по-добре. Щом аз съм преценил по семейството си, че е трагедия като дойдат зимните месеци как ще си платим ток и как ще си изхранваме семейството, за мен не е по-добре. Не искам по никакъв начин да прозвучи, че едва ли не миналото е било съвършено, образцово, критерий за най-доброто. Не казвам такова нещо. Има си и едното, и другото, и не бива да се отрича. Според мен, много лесно и много изцяло унищожихме всичко. Вие сигурно не си спомняте, но първите години след 1989г., ами ние бяхме докарали нещата дотам, че ние бяхме готови физически да се унищожаваме. Само защото аз не мисля точно като другия. Понеже в него в момента е властта, едва ли не имаше някаква нагласа да бъдат другите инакомислещи унищожени. И то физически. Тогава по какъв начин да обясним това? Значи, уж по онова време, когато не се мислеше точно по един и същи начин, нали, беше лошото време. Само правилното сменим и отношението към другия как разсъждава, че не разсъждава точно като мен, е критерий да бъде смачкан. Е, тогава къде отиваме? В джунглата. Връщаме се някъде назад. Нали идеята беше отварянето да е във всички области и да се даде възможност на хората да си казват мнението, да обсъждат и т.н.. Задължително ли е всички да имаме леви и задължително ли е всички да имаме десни убеждения, в чисто политически план? Защо унищожихме и паметници на културата, и неща ги сринахме, само и само защото били строени по време на социализма? Ми те чудесно биха могли да вършат работа и в следващото т.нар. демократично общество. Нима мавзолеят на Георги Димитров като сграда трябваше да бъде сринат и да станем за смях? Той не можеше ли да се използва за нещо друго? За музей, за нещо там за младежки клуб, инициативи и такива работи. Трябваше да го преустроят нещо, да се направи, театър да се направи. Трябваше да го сринат това нещо... Нали това всичкото е национален капитал, заедно с хората, съответно и тези неща, които са построени. Защо трябваше да ги унищожим сега? Какво спечелихме? Махнахме мавзолея, слагаме едно кафе... То по-добре ли е? Така ли е? Ето тук, в Димитровград, махнаха паметника на Георги Димитров. Сега имаме инициатива, има вече решение на общинския съвет той да бъде възстановен. Разбира се, няма да бъде възстановен на същото място, защото това е вече краен реваншизъм, но ще бъде сложен в началото на парка. Който желае, може да отиде и да му се поклони. Тоест, който не го смята за добър човек и това, което е бил, не е правил според него добро, може да си мине покрай и него и да си го подмине. Да не му обърне внимание. Но не можем да унищожаваме всичко. Няма как да стане. Това е паметник. Ако го унищожим, какво печелим? Нищо.

ГМ: Те в Перник мисля, че така върнаха преди няколко години паметника в парка...

АС: Аз не мога да си спомня за Перник, но примерно в Димитровград в Сърбия, в Димитровград в Русия стои паметника на Георги Димитров. Стои. Те се казват също Димитровград. И носят неговото име. А в собствената ни държава, паметникът на този човек го няма. Значи, аз в никакъв случай не искам да кажа, че той е нещо едва ли не божествено спуснато. Той е жив човек с неговите грешки, с неговите увличания по крайности, уклони и т.н.. Но няма как да стиснем очи и да кажем, че го е нямало Лайпцигския  процес. Нали, по онова време, когато той е бил шеф на Коминтерна, точно тези сили са били антифашистки сили. Не виждам нищо лошо в това този паметник да стои. Това е мое мнение, пак казвам, но имаме решение на общинския съвет и в първата половина на 2013г. трябва да бъде възстановен паметника. Беше някаква еуфория и някакъв стремеж за реваншизъм, просто да се махне... Какво направихме? Направихме маса пари, за да унищожим.

 

разговорът е прекъснат от човек, който минава покрай масата в кафето, в което се провежда интервюто

 

Човек: Здравейте!

АС: Здрасти!

Ч: Честит председател на ПЕС.

АС: Благодаря, благодаря. Надявам се за всички

 

…разговорът продължава…

 

 

Такива са моите виждания, не обичам крайности. Аз смятам,че както трябва да стои паметника, примерно, на Александър Стамболийски, не виждам нищо лошо да стои паметникът и на Фердинанд, нищо лошо, напротив. Така би трябвало да стоят паметниците и на Георги Димитров, и на Христо Ботев, и така. Не искам да ставам за единия политик. Нямам никакво намерение да издигам Георги Димитров до нивото на Ботев. Просто го взимам като част от историята. Един в една област, друг в друга област. Не искам да бъда грешно разбран.

ГМ: А в началото на 1990-те тук в града имаше ли много противопоставяния на тази тема? Например, имаше ли хора, които смятат, че трябва да се смени името на града...?

АС: Да, имаше. Имаше.

ГМ: И тези събития как си ги спомняте?

АС: Ами, спомням си ги доста добре. Това бяха същите хора, които смятаха, че тези 45 години трябва да се заличат и носителите, тези хора, които са живели едва ли не през тия 45 години, трябва да са... Същите хора обаче получиха образование, купиха си жилища, закупиха си автомобили и т.н.,  и т.н.. И са се ползвали със същите привилегии, както всички останали. Не смятам, че, изключвам върхушката на БКП тогава, те най-вероятно са се ползвали от повече привилегии, логично е. Но, ако говорим за обикновения партиен член, понеже аз съм до 1989г. член на БКП и после на БСП, честно да ви кажа, освен членския внос, не съм получил нещо кой знае какво. Нямам завод, нямам фирма, нямам частен бизнес, с уговорката, че не виждам нищо лошо в тези хора, които го имат... Тази масова психоза, която се опитаха да създадат, че някои от всички партийни членове тогава са едва ли не най-лошото нещо от българското общество, според мен е абсолютно изкривена и абсолютно неточна. Опитаха се, така, имаше инициативи да бъде сменено името на Димитровград. Имаше две-три предложения, едното беше Тракия, другото беше Каменец... Тогава президент беше Желю Желев и аз лично така смятам, че е една достойна постъпка от негова страна, че не си позволи да се увлече по тия крайности, защото, за разлика от другите градове, на които бяха възстановени имената, Димитровград като име си е единственото, нали. Ние можехме съвсем спокойно да го наречем, примерно, какво да го наречем... Дърво, примерно. Или нещо такова. Няма логика в тая работа. То, освен това, е и първото име на града, така че...

ГМ: А тук в града имаше ли някакви публични събития, някакви демонстрации?

АС: Да, да, както навсякъде. Не сме правили изключение. Имаше и доста хора участваха в тях. Значи, аз си спомням първите дни след 10-ти ноември. Тук до преди, беше хотел Москва,  стария хотел, там се събираха тогава тези първите бяха привърженици на БСДП, на социалдемократите. Значи, чак такива крайно десни привърженици нямаше. Те по-скоро бяха за тази т.нар. по-нежна революция. Между другото, считам го като така едно достойнство на българското общество, че не допусна събития, примерно дори от Румъния, макар че и те бяха доста дисциплинирани. До кървави сблъсъци и такива работи. Все пак, много се радвам, че това не се случи. Те по-скоро там се събираха. После малко по малко, тогава нямаше още крайности. Нали тогава се очакваше, че БКП ще се реорганизира, ще се отвори, нали... Ще има възможност за повече свобода и като изказ на мнение, пък даже и като работа, като частен бизнес... Нали, тая частната собственост тогава беше анатемосана по едно време. Няма нищо лошо, нали. Те тогава това очакваха, че тогава това ще се даде възможност. Даже и самите тези, първите, които бяха, не са очаквали, според мен, нещата да стигнат дотам. Защото, ако забелязахте, първите, които бяха и като вземем Русенския комитет, една голяма част от тях си бяха и хора от БКП. И те продължават да са си партийни членове и симпатизанти, нали. Нека Нешка Робева да вземем... И още колко ли не, Чавдар Кюранов, професора и още колко такива... Продев, лека му пръст. Така че това не беше, това, което се случваше не беше рожба и заслуга на някакви странични елементи, напротив. Аз смятам, че тъкмо изключително интелигентните представители точно на комунистическата партия, те започнаха този процес на отваряне, на разкъсване, ако има нещо сковаващо и стягащо. Даже да вземем и примерно тоталната независимост от бившия Съветски съюз, защото, аз считам, че загубата на руския пазар, отклонявам се малко, е една от най-тежките икономически кризи за нас – загубата на руския пазар. Говоря в чисто икономически план. Политиката си е политика. Ние можехме да се освободим от тоталната доминация и едновременно с това да си останем отделни икономически субекти и да продължаваме да контактуваме, защото няма как иначе да си обясним стремежа, дори на Америка и всички западни страни, да търсят руските пазари, защото те са необятни. Ние пращахме зеленчуци и плодове и получавахме енергопродукти, и то не да дойде за след 5 месеца, ами само за 24 часа корабът от Иличовск идваше в Бургас. Така че аз не виждам нищо лошо да имаме икономически контакти с Русия и смятам, че загубата на руския пазар е едно от най-тежките неща, които ни е сполетявало. После се появиха т.нар., според мен, псевдо-демократи, които преследваха една единствена цел те да седнат на меките кресла. Не е чак толкова хората да почувстват промяната, а просто те да седнат там, където са седели други. И както, сигурно много добре знаете, тези първите, които започнаха, пак казвам, тихата съпротива против тоталитаризма, хайде така да използвам модерната дума, те само след една година почти бяха и се отдръпнаха, защото не видяха това, за което са се борили да се случва. Бяха изтласкани, защото не бяха достатъчно крайни. После се появиха разни гамени, които едва ли не бяха готови да се изколим половината държава, да изколим всички, които са били досега такива и онакива, и червени, и да останат сините все.

ГМ: А тук в Димитровград имаше ли такива елементи?

АС: Чак такива крайни ексцесии - не. Пък аз го помня много добре тоя период.

ГМ: А например с тези идеи за смяна на името в града имаше ли хора, които подкрепяха такава идея?

АС: Малко, и те бяха носители на тия крайните идеи. Те отричаха всичко създадено, смяната на името на града беше само един елемент от другите неща. Не беше... Та смяната на името на града беше по-скоро доказателство, че „Ето ние сега дойдохме на власт, всичко ще сменим дотук. Паметника ще махнем, ТКЗС-тата ще разтурим...“. Няма лошо, създайте по-добра организация и сменете тази. Обаче, след унищожението на ТКЗС-тата зейна една голяма дупка. И затова дълги години половината земя беше необработваема. Просто си пустееше. Е, това ли е доброто? И така. И в тая посока, да сменим имената на улиците, сменяме, примерно, името на града. Е, добре, като го сменим какво ще направим, какво ще постигнем? Сега, аз разбирам, примерно, един град, който се е казвал до 1944г. Добрич, после го кръстили на маршал Толбухин, хората искат да си го възстановят сега – няма нищо лошо. Но специално в Димитровград какво да възстановим? Кое да възстановим? Трите села? Сега, аз съм противник на това тотално отричане. Да отричаме, че Димитровград е построен от бригадири, че слънцето изгрява сутрин. Това са несериозни неща. Някакъв общ, сериозен анализ на нещата доколко тези хора са дошли доброволно и доколко са били притиснати да дойдат, това е отделна тема. Значи, Димитровград е строен от бригадири, поне в самото начало. Няма как да бъде, въобще няма алтернатива.

ГМ: А някои наричат целия този период след 10-ти ноември,  „преход“. Какво мислите за това понятие? Как го оценявате?

АС: Към какво преход? Съгласен съм, но вие виждате ли нещо конкретно, което... Хайде, постигнало се е сега, ние сме част от Европа... Към какво? За обикновения човек, към какво се е променило? Към какво прехождаме? От ситуация, в която един човек с труда си задоволява нормалните си нужди на един сносен човешки живот, сега бива принуждаван да работи на две и три места. Към добро ли води? Според мен, не вървим към добро. Според мен, нещата в момента са много по-сложни и много по-трдуни за обикновените хора. Не казвам, че има нещо лошо в това, напротив, аз също много се радвам от това, че сме част от Европа, че сме част дори от, ако и да съм имал някакви съмнения, че сме част и от НАТО. Ако този блок гарантира нашата национална сигурност във военен аспект, няма нищо лошо в тая работа. Няма нищо лошо нашата армия, доколкото вече я има, защото тя е почти обезличена, да бъде модернизирана, да бъде... хората там да бъдат качествени и т.н.. Няма нищо лошо. Ако можем да вземем нещо добро, според мен няма значение откъде ще го вземем. Дали ще го вземем от Индия, от Пакистан, от Китай, от Америка, от Чили, няма нищо лошо. И не би трябвало да се срамуваме. Всяко добро, което можем да вземем, добрия пример, не мисля, че трябва да го мачкаме, само защото е дошъл от Съветския съюз или е дошъл от еди къде си. Това са, според мен, глупости, крайности. Откъдето и да е, щом е  добро и може да се приложи в нашите условия, смятам, че трябва да се използва. Радвам се, че до голяма степен хората се отдръпнаха от войнствената политика. Значи, няма нищо лошо в това един човек да има политически убеждения, съвсем нормалното е да може да си ги проявява и задължително трябва да ги проявява по нормалния, мирен начин. А не, щом не си мислиш като мен, ама точно като мен, ти си лошият. Това е ... Посочете ми една държава, в която този начин на поведение, злобата, омразата, насилието е довело до траен и сигурен успех. Няма такава държава. В един момент, колкото и да притискаш, това всичко избухва и се завъртат нещата.  Не е необходимо да се отива в такива крайности. Просто... мисля, че имаме достатъчно примери в Европа, където хората си проявяват, когато му е времето, политическите си убеждения, около избори... Сега, в последно време, понеже съм пряк участник в тия неща, за голямо мое съжаление, не нещо друго, а вече парите са може би най-важният, да не кажа единственият, фактор. Защото съм виждал как се купуват гласове... Разбира се, то е много трудно за доказване това нещо, особено там, където има концентрирано ромско население. Целият квартал гласува с една бюлетина с еди кой си номер, защото някой има доста сериозни аргументи, за да го постигне. Какво правим тогава?

ГМ: Те всички партии са обвинявани за това нещо. Не знам дали е вярно.

АС: Аз няма как да го кажа, нали. Аз виждам какво се получава като резултат. За съжаление, нищо по-добро от партиите не е измислено засега, не, че те са много хубаво нещо. Те взаимно се обвиняват всички, че някой купува. Все пак, мисля, че ако някой направи някакъв трезв анализ, може да прецени кой има възможност да купи. Има възможност този, който притежава в момента средствата. Другите няма как, откъде да ги купят? Аз мога да кажа, примерно, за миналата година имахме предизборна кампания, на местните избори, ние имахме 20 000 лева за кампанията, събрана най-вече от тези, които ще участват в нея, лични дарения, от членски внос и т.н.. Имаше хора, които, аз не знам с колко са разполагали, но градът беше потопен в плакати и в билбордове на определени политици, там кандидати за кметове и за съветници. Това става с пари, няма как, става с пари. Колко имат, на кой са ги давали и как са ги давали, това е отделен въпрос. Но няма как, не мога да го твърдя, защото не съм го виждал. По-скоро съм виждал резултатите. Една секция, петстотин човека, четиристотин и петдесет гласуват с точно определена бюлетина. Някак си не е естествено, не е разумно. И съжалявам за това нещо, че така се получава...

ГМ: А кога почнаха тези неща с купуването на гласове?

АС: А, тези неща, в първите години нямаше такова нещо. В първите години хората бяха достатъчно политизирани, за да ги накара някой да им плаща. Имаше си привърженици на синьото, привърженици на червеното, и те бяха достатъчно ангажирани и достатъчно аргументирани, за да отидат да гласуват. Аз лично, между другото, съм привърженик на двуполюсния модел, не за нещо друго, а защото в последно време в България имаше един период, когато се бяха навъдили близо двеста партии. Значи, изискванията, примерно, да се кандидатираш там, да се регистрираш като участник в едни избори, бяха изключително занижени. Събираха сто подписи и хоп, готово, кандидатира се, на държавна субсидия, не знам... Не виждам нищо лошо да вземем една Германия, една Франция, Щатите, там има две основни политически партии и другите може да не са точно такива, но са по-скоро в левия сектор или са по-скоро в десния сектор. Когато дойдат избори, едните си подкрепят съответно по-близкия, ако не конкретно техния, то по-близкия до техния, другите подкрепят другия кандидат. Тука се нароиха толкова партии, че в един момент се видяхме в чудо, че бюлетината три метра дълга. Измислиха се, според мен, доста се усложни самият избирателен процес. Едни огромни бюлетини, хората, възрастни хора, се объркват. Те не могат да гласуват там. Половината, ако не една голяма част, недействителни бюлетини. И излиза, че тия хора реално, реално, макар и косвено, са лишени от правото на глас, защото един възрастен човек не може да се ориентира. Да не говорим, че .... „Хайде, да не ни се сърдят, и за единия, и за другия. Те и двамата едни хубави момчета...“. Това е, как беше там, мила родна картинка. Такава е обстановката.

ГМ: Казвате, че сега няма толкова ентусиазъм да гласуват. Това кога почна да се губи тоя ентусиазъм?

АС: Някъде, според мен, от около 5-8 години. Пак казвам, не изведнъж, процес. Хората вече не се интересуват толкова от политика, може би достатъчно уморени от обещания, и неизпълнени обещания най-вече. „Ние ще направим това, ние ще направим онова.“ Хората ги избират и в един момент се оказва, че това просто не може да се получи. Но обещанията отначало са огромни: „Сега ще видите ние като дойдем на власт, 2000 лева средна заплата, 1000 лева пенсия.“. Нещо, което няма откъде да дойде, при положение, че нямаме икономика. Значи, Димитровград е уникален в това отношение. Ние тук бяхме център на хранителна и тежка промишленост. „Неохим“ си е „Неохим“, но той е изключително редуциран. От 5000 човека, сега работят около 1000. „Марбас“, което беше един огромен организъм, с окол 8000 работници, вече отдавна не съществува като цяло. А полиестерния комбинат – 2500 човека, бих казал сравнително нов, на десетина години, беше продаден под масата, понеже собственикът, който го купи, има конкурентна структура в Турция. Той го купи за жълти стотинки. Вулкан, циментовия завод пред затваряне, а там работеха не по-малко от 1500 човека. ТЕЦ-а – същата история. Други предприятия на леката промишленост, примерно, „Пролет“ фабриката, която правеше чанти, портмонета, такива кожени изделия, беше купена от един италианец, отначало добре вървяха нещата, сега те не са добре. Понеже голямата част от предприятията бяха държавна собственост, общината нямаше никаква възможност за влияние, тя нямаше никакъв глас. И те се продадоха, как и по какъв начин, за колко пари, само може да гадаем. Продадоха се директно от държавата, но се унищожаваше поминъка по тоя начин, защото когато си концентрирал толкова население в тая община и си създал „Марбас“, създал си „Неохим“, създал си ПЕК, създал си, значи ти си осигурил възможност за препитание. Когато изчезне тази възможност за препитание, нормално е хората да търсят другаде. В момента, „Неохим“ и прословутия димитровградски пазар донякъде задържат хората в общината. Иначе, малко по малко, от периферията към по-централните части се случва това, което се случи с Маджарово, с Ивайловград и т.н.. Няма как, то няма какво да ги задържа там. И селата пустеят. Училищата... Ние имаме само три-четири училища вече в селата. А преди във всяко село имаше училище, детска градина. Няма деца, няма как да ги има. Няма как...

ГМ: А тази деиндустриализация, това затваряне на предприятията кога започна? Кои години?

АС: Някъде около деветдесет и... По времето на управлението на Костов.

ГМ: Между 1997г. ...

АС: Да, и 2001г.. Тогава се продадоха големите предприятия. Говоря за „Неохим“, нали, той се приватизира, но, пак казвам, добре, че е той, добре, че го има. Но от 5000 в 1000... Да не говорим за ПЕК-а, който просто го няма. Той само стои като, за съжаление, един почти разрушен паметник. Там работеха 2000-2500 човека. Беше едно доста сериозно предприятие. Той беше изграден по проект и със съдействието на японци. Японци го строиха навремето и те създаваха и внесоха технологиите и т.н.. Така че смятам, че това не беше... може би десетина, между десет и петнайсет години преди 10-ти ноември. Той си беше добър комбинат, все още нов. После се разпродаде за жълти стотинки. И като активи, и като машини вътре, продадоха се за скрап машини, които като експлоатационен процес бяха минали сигурно едва ли не повече от една пета от нормалното. И се продадоха за желязо. Това е загуба, жива загуба. Така че…

ГМ: Ако тази приватизация, вие казвате, че е била скрита, но ако беше не толкова скрита, дали можеше да се случи по различен начин?

АС: Надявам се, че можеше. Повече хора щяха да участват в нея. Нямаше огромните средства да бъдат концентрирани в малък брой хора. Това би дало възможност съответно и повече хора да правят бизнес, макар и по-малък и частен, нали, но все пак да правят бизнес. Същата история, сега в момента, и с големите вериги хранителни. Не съм против това, че в Димитровград има „Била“, „Кауфланд“ и т.н., но от малкото пъти, когато съм ходил на запад, такива големи вериги стоят в края на града, те не са в центъра. Защото ние построихме „Била“, някой построи „Била“, построи „Кауфланд“, и примерно разкри сто места работни. Само че сто или сто и петдесет се загубиха от такива малки магазинчета, в които хората, дори семеен бизнес, примерно, цялото семейство се занимава с това магазинче. Те го затвориха, защото бяха принудени. И какво спечелихме от това? Според мен, такива големи вериги, магазини, трябва да са накрая на града. Който иска, да отиде да си пазари от там. Нека тези малките тук, семейният, средният бизнес да си функционира, да съществува. Това са реалните хора. Няма как...

ГМ: А вие споменахте, че димитровградският пазар е важен за града. Той как се разви 1990-те и сега как се развива?

АС: Пиковият момент за димитровградския пазар беше между 1995г. и 2002-3г.. Това бяха най-силните години на пазара. Сега пазарът, не ми се иска да кажа, че е със затихващи функции, защото доста хора ходят и си изкарват прехраната, но на значително по-ниски нива става това нещо. Хората нямат пари. Когато хората нямат пари, каквото и да им предложиш, то няма с какво да си го купят, нали, няма как... Тогава бяха много силни години за димитровградския пазар, сега вече нещата не са толкова добри. Тогава беше... Да си намериш маса на пазара, да ти се даде маса на пазара беше почти шестица от тотото. Сега вече има много свободни, няма никакъв проблем да си вземеш. Може би не толкова в централните улици, но... Но, все пак, макар че създава известни трудности за града, смятам, че неговото съществуване е полезно. Все пак, около една четвърт от местните преходи, от бюджета на общината идват от пазара. Една четвърт от местните, които са половината от общия бюджет. От 29 милиона е бюджетът на общината, около 4 милиона влизат от пазара, от пазарите като цяло, и зеленчуковите, и големия пазар, и автопазара.

ГМ: А защо известни проблеми създава?

АС: Защото е в централната част на града. Сега е по-спокойно. Но в ония години, за които казах, тогава имаше, значи, когато започна пазара, до голяма степен автомобилите блокираха града. Тук идваха, значи ние сме правили навремето преценки, че около 3000 автомобила, около 700 микробуса и около 300 автобуса идваха в Димитровград през пазарите. Нали се сещате какво се получава с инфраструктурата. Все пак, той си има и хубави страни. Тия хора пазаруват в нашите магазини, зареждат и така, така, така. То няма как. Прогресът винаги носи някакви негативни рефлексии, няма как да се случи. Както и промишлеността, нали, ясно е, че трябва да се насочим вече да изчистваме тия вредни неща, които се получиха. Иначе няма как да  се получи сега. Аз също искам да живея в един зелен град, да няма въобще прах, ама това означава, че не трябва да има никакво производство. Няма как да се получат нещата. Пълно щастие няма. Да помоля да се ориентираме, надявам се да съм бил полезен...

 


[1] Общински съветник от БСП

AttachmentРазмер
Intervyu_A_Spasov_Georgi_Medarov_Dimitrovgrad_04_10_2012.doc121 KB