Основната цел на проекта е развитие на интердисциплинарните хуманитарни изследвания, посветени на актуални проблеми от най-новата история на България в контекста на връзката минало-настояще. Ще бъдат осъществени обмен на методология и знания, разработването на оригинални и нови изследователски стратегии в рамките на съвместната работа на екип от утвърдени преподаватели и експерти, млади изследователи (асистенти, докторанти и студенти) в рамките на тригодишна научна програма. Ще се пристъпи към конструирането на едно самостоятелно изследователско и образователно поле. Специфичната цел е свързана с основната цел на проекта и ще се стреми да представи прехода в една плуралистична перспектива, която да съдейства за нормализиране на възприятието му, а оттам и корегиране на представите за социализма в техните крайности и особено т.нар. соцносталгията. Това може да стане само посредством използването на нетрадиционни и интердисциплинарни метдои и подходи в изследването на прехода. За целта е наложителна работата между различни звена научно изследователски звена в рамките на СУ и БАН. Описание на изпълнението на проекта (до 12 страници) Очевидно е, че рухването на комунистическите режими в Централна и Източна Европа представлява събитие с радикални и безпрецедентни последствия. За пореден път засегнатите общества, а и глобализиращият се свят, са изправени пред разнопосочни, мощни и динамични процеси на промяна. С тях си отиват не само старите елити, но и една почти половинвековна политическата система с всички произтичащи трансформации. В този смисъл българският случай не е уникален или изолиран, а се вписва в по-общия контекст на една неочаквано настъпила и неясна нова епоха, обозначавана като „преход” предимно поради връзката ѝ с миналото. Именно тази връзка е част както от актуалния политически дебат, така и от различни публични и неофициални дискурси, разполагащи се в широк спектър от режими на историчност, индивидуални, групови (поколенчески, локални, етнокултурни, субкултурни) регистри и „политики” на паметта. Тази двойнствена и противоречива същност на прехода между миналото и настоящето, е едновременно банална и драматична, в определени случаи дори травматична, и отразява нови и все още актуални социални разслоения и роли, проблеми и надежди. В този смисъл проектът ще модифицира конвенционалното понятие за историческо минало като нещо по принцип отдалечено във времето и подлежащо на „обективен” анализ само при наличие на относителна времева дистанция. От една страна, изборът на проблематиката е повлиян от кръглата годишнина след 1989 и неизбежният обществен интерес към „юбилейното”, а от друга – от относителното изчерпване на различни говорения в публичното пространство и в социалните науки. Ето защо проектният екип е изправен пред предизвикателството да се опита да внесе една работеща научна перспектива за изследване на близкото минало като алтернатива на различни „юбилейни” прочити. Осмислянето на феномен като прехода в българската хуманитаристика много често се съсредоточава върху общи фактологически реконструкции, социални и политически процеси, анализи на различни икономически, културни и други аспекти. Всяка изследователска стратегия неизбежно следва методологически, ресурсни и авторски (само)ограничения и научни конвенции, а често и допълнително стесняващи перспективата актуални политически афилиации. Всичко това прави очевидна необходимостта от интердисциплинно обхващане на тази мозаечна и разнопосочна картина. Основният смисъл на предлагания проект се състои именно в координирането на усилията и средствата на различни науки, експерти и подходи за конструирането на самостоятелно изследователско и образователно поле. Проектният екип е обединен от разбирането за наличие на различни житейски истини и памети от интимния свят на човека до големите социални и политически групи и тяхното право на самостойно съществуване. Обединяваща парадигма тук ще бъде разбирането за паметта, дефинирано от няколко водещи теоретици – „местата на паметта” на Пиер Нора, „колективната памет” на Морис Халбвакс, „културната памет” според формулировката на Ян Асман, разбирането за идентичност на Джеймс Клифърд и др. Според последния автор, всяка колективна идентичност е изначално хибридна, конюнктурна, а не зададена и представлява процес, изпълнен с напрежения и противоречия. Морис Халбвакс счита, че паметта е от колективен порядък, тъй като индивидите, принадлежащи към общността могат да си спомнят и да съхраняват спомените само благодарение на общуване и взаимодействие. По този начин колективното задава „социалната рамка” на паметта, без обаче това да противоречи на много важното и определящо индивидуално ниво: „Независимо, че колективната памет черпи силата и трайността си от това, че има за носител съвкупност от хора, то именно индивидите са тези, които си схомнят в качеството си на членове на дадена група” (Халбвакс, М. Колективната памет. София, 2001, с. 17). От своя страна, Ян Асман се опитва да разшири тази теоретична перспектива, разграничавайки четири вида памет: миметична (осъществяваща се чрез подражание); предметна (памет за миналото, попиваща се в предметния свят); комуникативна (в сферата на езика и способността за общуване); културна памет (съхраняваща смисъла в рамките на културните цялости, което се осъществява чрез повторение и възпроизводство на символни действия). Според Нора „Колективната памет е споменът и съвкупността от спомени, съзнателни или не, на един опит, изживян и/или митологизиран от жива общност, за която миналото е неделима част от нейната идентичност” (Нора, П. Места на паметта. С., 2004, 44 – 45.). Противопоставяйки обаче „класическата история” на паметта в по-глобален план, както и на понятията „историческа” и „колективна памет”, Нора стига до извода, че именно благодарение на това противопоставяне е възможно дефинирането на самото понятие „памет”. Тъкмо по този начин става възможно преодоляването на конфликта между интерпретациите, относителността на познанието в историята и политическите употреби на миналото. Този теоретичен дискурс позволява разглеждането на отделни фрагменти от историята, както и на по-големи отрязъци от време и събития, едновременно като история на миналото и като история на изображенията на миналото и техните употреби. Проектът няма претенцията за пълнота и всеобхватност, но представлява пръв опит за документиране, визуализация, анализ и придаване на публичност на разнообразни места на паметта, гласове, лица и ментални конструкции от и за миналото в контекста на настоящето. • Научни задачи; Основната научна задача на предложения проект е да се пристъпи към конструирането на едно самостоятелно изследователско и образователно поле като изследва и анализира конструирането и съпреживяването на настоящето чрез миналото по смисъла на самоуверената викторианска фраза History is past politics: politics is present history, но с ясното съзнание за наличието на различни дискурси, вариращи от „нормализацията” до стигматизацията, от носталгията и идеализирането на по-близки и дори по-далечни периоди в контекста на прехода, до травматични отражения на автобиографичния, поколенческия, малцинствения, субкултурния и пр. колективни опити. Специфични научни задачи включват събирането на автобиографични разкази на хора с различни позиции от „перестройката” до първите демократични избори за Седмо ВНС, представители на българското дисидентство, към които ще бъде приложен същият подход, различни субкултурни групи и феномени на границата между двете епохи („рокери”, „хипари”, футболни запалянковци и др; извършване на проучванията, поставящи в центъра си всекидневието, различните режими на историчност, житейските разкази и представи за съпоставянето им с официалните дискурси и превръщането им в неделима част от профила на историческото време, предполага използване като не по-малко пълноценен извор на устната история, на автобиографичните разкази на хора, намирали се от различни страни „на барикадата”. Сравняването на два типа наративи за едни и същи събития, нерядко ги поставя в различна светлина и ясно показва колко относително понятие е „историческата истина” и така се проследяват специфичните „наследства” на принудителната интеграция в полето на паметта. На проверка и анализ ще бъде подложени два контрастни, широко разпространени неофициални дискурса: че „масите” са обект, а не субект на политическия процес и че те са неоменна част от участническата политическа култура . В научните задачи се предвижда анализ на понятието политическа култура (субкултура).Тя се интерпретира като по-дълготраен феномен от идеологията на даден режим. В този смисъл изследването ще открои, чрез съответните теренни проучвания, базисното разделение между партийната политическа култура и тази на отделния гражданин, т. е. съжителството и разминаването между официален и неофициален дискурс. Водеща изследователска задача, свързана с анализа на ролята на медиите в българския преход ще бъде дискурсивният анализ на обособени медийни среди: водещите печатни всекидневници от последните двадесет години с техните основни тематични и др. проекции на прехода; злободневни отражения на прехода в различни електронни издания; българското интернет пространство като нов феномен; Особено предизвикателство работният екип вижда в научната задача да изследва различни типове локални общности чрез теренна работа, комбинирана със специфичната методология на всяка от отделните дисциплини. Усилията на екипа ще бъдат насочени към изследване на отделни локални случаи, т. нар. “key studies”, представителни за различните аспекти на промяната. В този смисъл модулът ще бъде посветен на рецепцията на прехода в йерархията „село – малък град – голям град – столица” като ще бъдат подбрани конкретни селища и градски квартали, в които да бъде разположена представата за събитийна конкретика на национално и локално ниво и паметта за прехода в антропологична перспектива. Работата в градските центрове ще бъде съсредоточена предимно върху аспекти от взаимоотношенията между жителите и местната власт, гражданското включване в политиката и вторичната маргинализация на отделните групи и субкултури. Важно тематично поле ще бъде проблемът за криминализацията като част от всекидневието. В рамките на проучване, посветено на т.нар. параистори ще бъде иследвана специфична квазиисториографска тенденция, свързана с разцвет на „нетрадиционни” виждания, намиращи се в опозиция на „официалната” академична история, на която по презумпция се приписват „прикриване”, „изопачаване” или недостатъчно осветляване на „истината” за България, българите и българското. Научните задачи, породени от необходимостта за „визуализиране” на проектните дейности, са свързани пряката изследователска дейност, насочена към представяне „художествената картина” на прехода в новото българско игрално и документално кино, в популярната култура и най-вече музиката и интерпретациите на периода след промените в интернет пространството (уебсайтове, форуми и блогове).