ИНТЕРВЮ НА АНЕЛИНА ГЕОРГИЕВА С РОСИЦА НИКОЛОВА, СЪТРУДНИК НА ПРЕДСТАВИТЕЛСТВОТО НА ЕВРОПЕЙСКАТА КОМИСИЯ В БЪЛГАРИЯ, ГР. ШУМЕН, 02.10.2010 Г.

Анелина Георгиева: Казвам се Анелина Георгиева. Аз съм студентка от Софийския университет, член съм на екип от студенти и преподаватели, които правят изследване в няколко български градове и села. Темата е паметта ни от близкото минало. За нас е важно как спомените присъстват в паметта на ключови фигури от съответното населено място.  В случая градът е Шумен, а фигурата сте вие. Ще започна с един по-обобщаващ въпрос: какви са най-важните събития за вас през последните двайсетина години на ХХ век? 80-те, 90-те години какво изниква за вас като нещо значимо? От вашия живот, от живота на вашите близко, от града като цяло?

Росица Николова: В последните 20 години това, което за мен лично е от значение, е че аз завърших висшето си образование и започнах работа.

А. Г: Завършихте в Шуменския университет?

Р. Н: В Шуменския университет, да.

А. Г: Каква специалност?

Р. Н: Едната ми специалност е руска филология. И след това английски език или паралелно английски език. Започнах като преподавател по английски език през 92-а. 91-а и 92-а, общо взето тогава завършвах по време на началото на промените. Общо взето след това работих като организатор като лигистик на културни събития, на информационни събития. С това се занимавам. И съм тръгнала от, работата ми е свързана с най-старата и обичана, и така приета институция в България – читалището. След това съм работила пак в две много  уважавани и вече модерни институции, ако така можем да ги наречем, Програмата на ООН за равитие и в момента работя за представителството на Европейската комисия. През цялото това време съм работила работа, която обичам и така хобито ми е станало професия, което е много важно за човек в личностен план и е свързано със срещи с много хора с инициативи, свързани с информация, комуникация и представяне на различни идеи. Значи, в личен план това е за мен много важно. Що се отнася до града със смяната на управленските екипи е свързано за мене тези години.

А. Г: Тази смяна, коятосе осъществява след 89-а, след 89-а говорите. Мога ли да ви задам един въпрос? Понеже казахте, че една от вашите специалности е руска филология. Какво ви подтикна да изберете точно тази специалност?

Р. Н: Това е много лично. Не е много логично, защото много обичах българския език. Но нашият университет тогава даваше много добри, може би и сега, не знам, много добри кадри българисти. На мен са ми преподавали страшно впечатляващи млади хора. Мислих, че българският език и литературата са недостъпни за мен, защото те така мен много ме впечатляваха и мислих, че аз с това не мога да се справя и единствената специалност, по която можеше да кандидатстващ и с български език, беше руски. Ха-ха. Основно исках да си пробвам знанията по български език. Едната част от изпита беше по българска литература и реших, че ще кандидатствам руски език. За да видя какво ще направя по литература българска. Освен това и тогава беше на почит руският език, руската страна, руските хора, учила съм в руска гимназия. Така че, но наистина основният ми мотив беше този и освен това беше нещо, с което бях сигурна, че ще се справя. Кандидатствах специалност педагогика и примерно там бях сигурна, че няма да се справя, защото не можех да пея. Макар, че родителите ми много настояваха. Така изпитът беше по пеене, пък и по-нататък трябваше да можеш да пееш. Така си мисля.

А. Г: А приемът как се осъществяваше? Трудно ли беше да влезеш руска филология? И въобще в Шуменския университет?

Р. Н: Много беше трудно. Много беше трудно. Сега, в цялата страна конкуренцията беше много голяма. Не си спомням колко души какндидатстваха за едно място, но беше както в цялата страна. Те бяха няколко. Нашият университет беше Висш педагогически институт. Тука в близост хуманитарни науки имаше само в Шумен, в Търново, в София и може би в Благоевград и Пловдив. Това бяха с хуманитарни науки ВУЗ-овете. Е така ги изреждам на прима виста, ама... Така че си беше сериозна конкуренцията. И влязох примерно с 5,75 ми беше оценката на изпита по руски. Т.е. трета влязох в специалността. Но сериозна подготовка се изискваше наистина. И специално хуманитаристите бяха много добре подготвени преподавателите. За другите специалности не мога нищо да кажа.

А. Г: А горе-долу спомняте ли си коя година е бил вашият прием? 80 и коя се пада?

Р. Н: 80 и 6-а или и 7-а.

А. Г: Имате ли брат, сестра?

Р. Н: Не нямам.

А. Г: Единствено дете сте. Тогава как са били нещата в града, как са се случвали нещата? Било ли е много по-различно, отколкото е в момента?

Р. Н: Аз като идвах на това интервю се замислих дали ще мога да ви бъда полезна на пълна степен, защото общо взето на един студент на 20 години много не му пука за това какво става извън университета. Тогава поне, толкова, честно казано, не съм следила много процесите.

А. Г: Аз ви питам това което се е случвало във вашето ежедневие. Нещо, което ви е направило впечатление, какво е било по-различно от сега?

Р. Н: Общо взето нещата изглеждаха по-подредени и канализирани. Нямаше неочаквани обрати. Знаеше се къде, какво и как може да направиш, а пък това, което не се е променило оттогава досега, това е един строеж, един така недовършен строеж, който започна тогава и за който си спомням, че колегите ми от другите градове бяха страшно впечатлени, защото се минаваше по едни дървени мостчета, временни съоръжения и общо-взето от 1987-88 г. тоя строеж още не е довършен. Така че си остана.

А. Г: Добре тогава спомняте ли си нещо от 1984-85 г., вие тогава сте били в училище...

Р. Н: 10-и клас примерно.

А. Г: Понеже там има някакви интересни събития. Смяна на имена. Спомняте ли си нещо от тези години? Имате ли приятели турци, чиито имена са били сменени?

Р. Н: Естествено да, разбира се. Имаше приятели турци, които не го показваха. Имаше приятели турци, които с дни не идваха в училище. Сега не знам какво се е случвало. В смисъл може би класните ръководители, как да кажа, са били основни фигури, може би са ходели в домовете им да ги убеждават, нали да дойдат пак в училище. Нямам представа за това, но знам, че отсъстваха по няколко дни. Знам, че имаше и други, които се запознавахме, ние сме били вече в гимназията, нали така запознавали сме се със съученици от други училища. Някои от тях криеха турските си имена, те се представяха с български. Не, те нямаха още български. Те се представяха с български имена, такива кратки. Например имах една съученичка, която се казваше Талиха. Съучениците, които не я познаваха от детските години я знаеха като Таня и така и викахме Таня. Така че тя просто не желаеше да демонстрира не ами на хора, на които не знаеха, че е туркиня да казва, премълчаваше това нещо. За разлика от родителите й, които пък бяха много така на обратната позиция.

А. Г: Интересно...

Р. Н: И след това тя стана студентка в София. Доколкото знам се омъжи за българин и си остана със смененото име. С българското. Имаше други, които нищо не казваха, но пък първи се втурнаха да се изселват, когато се отвориха границите. Не знам дали те са го искали, дали родителите им само са го искали. Това се случи някъде, като бяхме втори трети курс. И те там продължиха образованието си. Успяха. Нямам представа дали са държали някакви приравнителни изпити. Бяха медици, бяха стоматолози. Имаше едно момче, което при нас учеше българска филология в нашия университет. Той, доколкото знам, отиде в Турция, продължи с руска филология. И той дълго време, в момента не знам, но тогава дълго време работи като преводач на руски, на български или от руски и от български. Така че може би тях трябва да питате. Ако ви е интересно може би мога да намеря някой.

А. Г: Мен ми е интересно още в училище, значи имахте много турци…

Р. Н: Да.

А. Г: Нямаше разделение, разбирахте се?

Р. Н: Не не е имало...

А. Г: От страна на преподавателите...

Р. Н: О, не. Не, в никакъв случай.

А. Г: Всичко си беше спокойно?

Р. Н: Сравнително. Не знам дали тогава училищата се деляха на елитни и неелитни, но общо-взето в училищата, в които бяха аз никога не е имало такова разделение. Мисля, че и в другите. Не е имало. Говоря за гимназиите. За техникумите не мога да кажа.

А. Г: Вие казахте, че когато сте били в университета, във втори-трети курс имало хора, които са се изселили. Предполагам, че говорите за 89-а година?

Р. Н: Да.

А. Г: Тогава масово ли беше това? Всъщност преди имаше ли тук някакви протести?

Р. Н: Имаше, да.

А. Г: И какво си спомняте вие от тях? Само като страничен наблюдател сте виждали нещата, много интензивни ли бяха?

Р. Н: Виждала съм униформени младежи, които трябваше да охраняват някакви части от града. Това съм виждала и доколкото си спомням съм участвала в някакъв протест, в който студентите ходихме в Завод „Мадара” и беше свързано с това, но нямам никакъв друг спомен. За какво точно е било, как е било... Знам, че в трети курс тука в региона беше страшно тежко положението, защото те като заминаха, останахме без работна ръка. Тогава всички студенти трябваше да... Ние всички сме ходили на бригади всъщност... Ученици и студенти сме ходили да помагаме, но тогава се наложи доста да ни удължат бригадата и доста повече от нас да изпратят да поемем там, където турците, които си тръгнаха, са оставили работните си места. Имаше предприятие месопреработвателно, „Родопа”. Бях там. Доста тежка работа, между другото. Други колеги в консервения комбинат бяха, но там, да речем, че винаги се е работило лятото от ученици и студенти, но примерно в „Родопа” не бяха пращали студенти. Предполагам и на други места е имало проблеми. В селското стопанство предполагам, защото те си тръгнаха летните месеци.

А. Г: Да, лятото.

Р. Н: Да. И есента така доста, дали доста сериозно е било положението, не знам, но нашето участие беше сериозно.

А. Г: Цялото лято сте били там или дори не само лятото?

Р. Н: Есента – един-два месеца.

А. Г: А то как се случваха нещата? Понеже аз тогава съм била на една годинка и не си спомням. В смисъл изпращаха ви някакви писма... Какви уведомяваха да отидете там?

Р. Н: А, то си беше система, имаше си организация на бригадите. Не си спомням, но отиваш на 1 октомври в учебното заведение, в случая университета или училището и ти казват от 1 до 15 септември сме на бригада еди-къде си. Имаше в птицекомбината мои колеги студенти – тук имаме един птицекомбинат, където отглеждат бройлери и яйца и там много хора от турския етнос, те и сега работят, тогава имаше проблеми, колеги имаха алергии, връщаха ги, пращаха ги на други места, значи и там е имало. Така, като си говорим, си спомням.

А. Г: А майка ви и баща ви по това време? Нещо промени ли се на работните им места след като турците са напуснали?

Р. Н: Предполагам, че също са имали повече работа. Баща ми специално беше бригадир на една бригада за мебели. Той беше дърводелец. Имаше страшно много турци, които той беше привлякъл в тази бригада. Сега това лято, например, двама или трима от неговите колеги, бившите, идваха да се видят.

А. Г: От Турция? Изселници от Турция?

Р. Н: Да, да. Те идват почти всяко лято.

А. Г: Поддържат си приятелски отношения...

Р. Н: Да, да. Идват да си гледат къщите. Напоследък чувам, но не знам дали е вярно, че включително си гледат зеленчуци и си ги прибират, и ги слагат в буркани, за да си ги носят в Турция. Но не съм сигурна. Трябва да питате хората от селата. Това, което наблюдавам в последните седмици, за което не си давам сметка, е че от четири-пет места чувам, че турците, които са в България нещо не съвсем харесват своите братя, сестри и родственици, които заминаха в Турция. В смисъл сега наблюдавам някаква, как да я кажа....

А. Г: Нещо като разделение...

Р. Н: Да. Което ме изненада. Може би е нормално. Все пак минаха 20 години.

А. Г: Баща ви е работил с толкова много турци. Когато са се изселили, той какво е трябвало да прави? Да набира нови хора ли?

Р. Н: Предполагам да. Не си спомням. Не е споделял.

А. Г: Майка ви с какво се е занимавала?

Р. Н: Майка ми също работеше в едно предприятие и там също имаше туркини, но не си спомням.

А. Г: Добре, преди тези изселвания казахте, че ще участвала в протест. Може ли да ми кажете в какво се изразяваха? Много хора по глвната улица на града... Някакви затруднения имали ли сте?

Р. Н: Не, не си спомням. Затруднението ми беше такова, че аз отивам в един магазин да си купя чаши и едни млади войници ми казват, че оттук не може да се мине, прибирайте се по-бързо вкъщи. Аз мисля, че протестите са били по-скоро от тяхна страна, тогава по време на Възродителния процес и просто са се опитвали да ни предпазят нас. Не си спомням българи да протестират. Някъде да има така физически...

А. Г: Някаква интересна случка да изниква в съзнанието ви от онези времена?

Р. Н: Не знам, не мога да се сетя.

А. Г: След като е имало толкова големи изселвания от града и сте ходили на бригади, били сте в затруднено положение...

Р. Н: Стоките изчезнаха. Доста стоки изчезнаха от магазините, защото си купуваха хранителни стоки, прежди. Спомням си, че нямаше прежда. Прежда купуваха в големи количества.

А. Г: Те купуват много неща и си тръгват оттук...

Р. Н: И си тръгват. И си продават тука нещата. Продаваха си на безценица животните, кокошките...

А. Г: Жилища предполагам...

Р. Н: Жилища, мебели...

А. Г: И кой ги купуваше? Главно българи...

Р. Н: Ами българи и други турци, които оставаха.

А. Г: Имаше ли хора, които радикално да променят социалното си положение? Някакви промени в града след като те си тръгнаха?

Р. Н: Не вярвам да са били свързани с това. Не нямам представа. И дали са имали повече възможности. Аз имам чувството, че всички тогава получаваха еднакви заплати. Всички можеха да си купят едно и също нещо. Едни и същи секции, едни и същи телевизори, едни и същи радиоапарати. Ако е имала такива по-заможни, просто аз не съм ги познавала или не са били в Шумен. Не съм ги познавала.

А. Г: След тези изселвания има други промени. Вие казахте, че годините след 1989 г. са свързани с много промени. Вие споменахте просто промени, но много българи наричат този период преход? Вие съгласна ли сте с този термин?

Р. Н: Не знам, не съм се замисляла, дали съм съгласна. Не съм търсила в речника, какво точно значи преход. Ако е това да преминеш от едно място на друго, просто не се е случило.

А. Г: Вашето развитие не се е променило?

Р. Н: Не може би по пътя. Естественият ход на нещата. Но на мен ми се ще да има по-постоянни и установени неща. Да не се сменят толкова често. Да не е толкова различно и несигурно.

А. Г: Да не се сменят управниците на града?

Р. Н: Не, управниците. Просто тогава си знаехме, че имаме един, два, три, четири, пет завода. Там могат да работят еди-колко си хора. Нали беше някакво планово стопанство, планиране или както и да го наречем, някаква яснота имаше. Сега не е ясно има ли заводи, няма ли? Ако ги има, колко са? Ако са толкова, колко души могат да работят в тях? В момента работят толкова. След пет години ще могат ли даработят толкова – 500 или 1500? Може би не съм права, тъй като те са вече частна собственост или акционерни дружества, може би те си имат визия управниците им и съответно работниците в тях. Само че аз като един човек от Шумен нямам визия за града си. Примерно за това какво се случва, колко завода има и колко души след пет след десет години ще могат да работят и какво ще се случи със завод А, Б, Ц. Изчезнаха... примерно във влака едно време имаше радио и като наближиш някоя гара казват наближаваме Гара „Шумен”, гарата е отляво или отдясно на влака и Шумен има две висши учебни заведения, едно полувише и така така... и аз викам кой е вторият ВУЗ? Значи военното училище имаше тогава. Това също ми е промяна и ми липсва. Закри се в един момент военното училище. Никой не го придвиждаше. Примерно, никой не е казал като визия за този град, като стратегия, че след 10 години ще се закрие.

А. Г: А то кога е закрито? Скоро ли?

Р. Н: Ами кога? Преди 8-9 години. Нямам представа. Знам, че навремето след като направили Педагогическия институт, защото той е бил Педагогически институт, сега който е университет „Епископ Константин Преславски”, знам, че управниците са си дали сметка, че като е Педагогически ще има повече жени, млади, съответно трябва да се помисли за млади мъже, за да остават семейства тука, за деца така и така, правят някакви постъпки. То сигурно не е било само това причината, но правят и това Висше военно училище. Съответно има и един квартал. Който е основно от военни, които са женени за учителки, които имат деца и са примерно едни интелигентни хора, които живеят в тоя квартал, които вече са на възраст, разбира се, но някакси тогава е имало визия. В един момент изчезва...

А. Г: Преди 89-а...

Р. Н: Ами да, да. В един момент изчезна това военно училище. Няколко години след това имахме техникум за медицински сестри. Дали не беше полувисш може би? Полувисш институт за медицински сестри. И той изчезна. Преподавателите, колкото и малко да бяха, отидоха във Варна. Там има медицински университет. Сигурно е логично, ама някакси ми е много бързо и непопулярно. В смисъл, аз не знам, искам да знам повече какво се планира за след 5, за след 10 години. Явно, обаче, може би това, че вече демокрацията дава възможност за по-честа смяна на управляващите. Ние си решаваме да ги сменяме. Някакси не мога да проследя визията за града ни. Летище имахме – летището изчезна. Продадоха го, раздадоха го, не знам какво го направиха.

А. Г: Този техникум, това училище сте го имали преди 89-а и в един момент със смяната на управниците, те изчезват... 

Това сигурно не зависи от управниците нашите. Сигурно правителството, управниците и на най-висше ниво. Сигурно и от законотворчеството новото. Нямам представа. Аз казвам на мен какво ми липсва. На мен ми липсва визия: моето дете ще може ли да учи в този университет, ще го има ли след 15 години. По същия начин техникумите започнаха да ги сливат, да ги закриват. Усещам несигурност, усещам липса на млади хора в града. И понеже говорим за турците, аз съм казала много пъти, че ако не са те да идват от селата да стават студенти, защото родителите им дават мило и драго да си изучат децата, нашият ВУЗ сигурно щеше да бъде затворен, дано не ме чуят хората, които работят там, които не знам какво им е мнението, но така е.

А. Н: Защото повечето млади хора оттук, които учат, се насочват към по-големите градове...

Р. Н: Към по-големите градове и към чужбина. Може би е хубаво и с тях да говорите, с някой от тях. Даже си мисля един дебат дали да не направя и доколко колегите ми в Сливен, сега не знам колко, са измислили много хубав дебат на тема дали да остана или да емигрирам. То сигурно за всички младежи е така. Естествено, границите се отвориха. Свободно се движат и могат да си позволят да отидат в чужбина, да са добри в чужбина, да успяват в чужбина, да работят и да се издържат в чужбина. Някакси на мен ми липсва визията. Добре нека да е така, но нека да се знае да е подредено, хаотично ли е.

А. Г: Тази подреденост, която е била преди това...

Р. Н: Сигурността може би да. Липсва ми, усещам се в някаква как да кажа, анонимност, което сигурно пак е типично загубване, в смисъл, че вече не знам, няма такива ярки имена. Примерно, в сферата на културата. Честно казано, задавам си въпроса след 20 години като шуменец в сферата на културата кого ще посочим като мой съвременник. Аз съм на 40 години и отгоре. Кой ще остане след 20-30 години като, примерно, един Тончо Жечев, един Астор, един Тодор Колев, нали като шуменци, един Марин Жечев. Даже преди да дойда си мислих – може би Юли Дачев. Знаете ли го, Юли Дачев, драматурга. Николай Павлов – също драматург. Общо-взето – с какво ще свързват Шумен като имена. А може би то ще бъде за всички градове така – неизвестни хора някакви, минали заминали.

А. Г: Т.е. преди е имало по-добро развитие на културата, по-ярки имена и така нататъка...

Р. Н: Да, определено. Или някакси средствата, комуникационните, съвременните, са някакви такива, които позволяват по-голяма анонимност. Някакси по-ярки имена има, защото са останали, защото са записани на хартия, защото са написали някакви неща на хартия. Защото са направили някакви театрални постановки, но и за тях е имало афиши на хартия и са останали някъде. Пък сега не знам след 20-30 години...

А. Г: Интернет пространството...

Р. Н: ... няма ли да ги сдъвче. Не знам къде ще е записано това. Не знам.

А. Г: Добре, за последен път ви връщам малко по-назад. Декември 1989-а, точно когато е в началото на промените, когато вече се знае, че Тодор Живков пада от власт, какво се случваше тогава тук? В смисъл какви бяха настроенията в града? Вие какво чувствахте, спомняте ли си вашето семейство?

Р. Н: Аз си спомням как научих. Имаше един ден на политзатворника, който според мен беше на 11 ноември. И тогава бяхме тръгнали от университета до паметника, около паметника, да правим един гроб на курсистите.

А. Г: Кой паметник? Този големият ли?

Р. Н: Този големият, този на който искате да отидете. Бяхме тръгнали да правим някакво възпоменание, което се прави.

А. Н: Всяка година?

Р. Н: Всяка година. И бяхме хванали едно такси с един колега. Ще се качваме горе и по радиото в таксито казват така и така Тодор Живков падна, не го казаха падна, но беше избран еди-кой си. Кого избраха тогава? И това и този колега каза, хайде сега да отидем да пием по една ракия по хубавия повод и си спомням, че ядохме лютеница, суджук и пихме ракия.

А. Г: Т.е. сте се зарадвали от това, което се е случило.

Р. Н: Т.е. да. И това си спомням. Върнахме се. Обадиха ни се отнякъде, че се отменят тези тържества възпоменателни, за които бяхме тръгнали. И така. А след това как съм се чувствала. Не знам общо взето в семейството ми просто се гледаше телевизия, малко бяха притеснени, малко се чуваше за спорове между роднини, съседи, но общо-взето кой знае какви тревоги не съм усещала, защото предполагам, че никой не си е мислил, че ще станат толкова, толкова ще се обърнат нещата и че са толкова сериозни. Мисля си, че са предполагали, че просто се сменя държавният ръководител. Политиката се променя, може би ще се промени, но с малко. Не е такъв рязък завой.

А. Г: Значи в крайна сметка вие не сте съгласна с това наименование преход? Това се променя и преходът не е приключил...

Р. Н: Да. Не го виждам като някакъв процес, който да доведе до... За мен е хаотиочно, непоследователно, без визия това, което се случва. Мисля си, че това е в нашия град. Това е без дългосрочна визия. Това е и в държавата, според мен.

А. Г: Значи за вас има голяма разлика между живота, който е бил преди 1989 г. и този, който е след 1989-а?

Р. Н: За мен лично има голяма разлика, но вие трябва хубаво сигурно да си направите стратегия за възрастовата граница също, освен може би социалното положение. Не знам по какъв начин ни подбирате, но все пак аз бях един човек, който си учеше, който си знаеше, че му е сигурно завършването, работата, и в един момент ние се оказахме нашето поколение страшно неподготвени за това, което се случва. Нас не са ни учили да работим, не да работим, да се борим, да защищаваме на всяка цена позициите си. Нас са ни учили, че скромността краси човека, че трябва последователно да си работиш твоето поле и хубавите неща сами ще си дойдат и няма нужда от кой знае каква борба и подготвеност. И всъщност не зная дали ние сме най-онеправданите, но понякога с приятели на моята възраст си говорим, че е точно така. Защото в един момент ние бяхме 22-25-годишните, които трябваше да направим нещо по някакъв абсолютно нов начин.

А. Г: А вие сте възпитавани в друг дух...

Р. Н: А ние сме възпитавани в друг дух. И си говорим, че може би оставяме такъв отпечатък и върху децата си.

А. Г: Вие в какъв дух ги възпитавате?

Р. Н: Аз нямам деца. Теоретично казах децата ни. Но това, което приятелите ми правят, те няма как по друг начин да ги възпитат. Опитват се да ги подкрепят, опитват се да ги мотивират, но децата като виждат, че успяваш и по друг начин не само като учиш и като си честен, и като си благороден, не знам, колко те ще станат такива борбени също.

А. Г: Добре. Вие казахте кое е различното и за Шумен. За визията...

Р. Н: Аз ви казах, че не знам. Кой, защо, на кого ще се направи паметник... Точно така, колко време ще работи това предприятие, колко души ще поеме.

А. Г: Освен това други неща които са се променили в града и ви правят впечатление? Освен различни чествания, които са отпаднали. Ето вие казахте за...

Р. Н: Ами първите са други. Иначе не че е малко специално в културната област. Не са малко нещата, но някакси по на парче се правят, отколкото това, което преди се празнуваше и целия град знаеше, че се празнува. Говоря за манифестациите и за тези празници. Сега го знае една общност от хора, което може би е нормално. Нали един иска да отиде на чалга концерт – има си за тях. Друг иска да отиде на рокконцерт...

А. Г: Някакво разделение...

Р. Н: Някакво да.

А. Г: Преди всичко е било общо...

Р. Н: Преди беше общо, може би, защото чрез културата трябваше да се възпитава.

А. Г: Пропагандно е било...

Р. Н: Да. В смисъл това, което се случва, може би е нормално, но все пак си мисля, че градът трябва да има знаменателно собствени негови си дати и празници, които всички да почитат, няма значение, колко си годишен. Сега мисля, че не сме го намерили още този празник. Имаме си днес някакъв кранавал, празник, вчера, днес. Да възродим, казват, че навремето го е имало. Трябва пак да го направим. Не знам. Всяка година става все по-добър, но не знам доколко карнавалният подход ни е в природата на българите.

А. Г: И нещо наистина съвсем последно. Понеже пропуснах да ви питам, вие казахте за тази смяна на имената, за това момиче и различните случаи, какво е вашето мнение, трябваше ли да се случи тази смяна на имената?

Р. Н: Аз мисля, че ако не го бяха направили така централизирано и отгоре, можеше те сами и процесът да стане по-естествено и да решат кой с какво име как да се идентифицира.

А. Г: Защото по вашему повечето хора са го искали това нещо да се случи.

Р. Н: Не, не знам дали са искали, но фактът, че мои съученици се наричаха с българските си имена, ме кара да си мисля, че младите турци, тогава младите турци, може би някакси щяха да са двама трима петима да са с български имена, след това техните деца... Те виждате ли, те сега имената, те стават някакви такива международн или, как да ги кажа. Скоро питам нашият племенник ти имаш ли приятелчета там в предучилищната. Той вика да. Как се казват? Ерик и Майкъл. И не е ясно по имената какъв им е етническият произход, дали са роми, българи, турци, арменци, евреи и не знам... Ще кажат, че са се претопили. Ето арменците тук са били голяма общност. Сега ми казаха, че са двеста човека. Защото те се женят за българи. Имената им са такива,че не може да се разбере вече какви са. Евреите пък са съвсем малко. Има само едно семейство в Шумен. Предполагам, че и с турците щеше да стане така, пък и да не стане, нямаше да е нищо лошо, едва ли щеше да стане с турците, в смисъл в селата щеше да стане, ама...   

AttachmentРазмер
Anelina_1.doc100.5 KB
Intervyu_R-Nikolova_A-Georgieva_Shumen_2-10-10.pdf84.44 KB