ИНТЕРВЮ НА АНДРЕЙ ЛУНИН И ДИМИТЪР ГРИГОРОВ С ХРИСТИНА ДИМИТРОВА, КМЕТ НА С. МАДАРА, ШУМЕНСКО, ИЗБРАН ОТ ЛИСТАТА НА СДС, 8 ОКТОМВРИ 2010 Г.

Андрей Лунин: Бихте ли се представили с няколко думи…

Димитър Григоров: …вашите родители какво са работили, вие какво сте работила…

Христина Димитрова: Добре. Казвам се Христина Димитрова. Родена съм на Коледа, на 25-и декември 68-а година, ако и това ви интересува. Аз съм един от малкото хора, които през своя живот са видяли бялата лястовица. Тя наистина съществува, видях я в Мадара преди около 5 години. Усещането е наистина страхотно и тогава разбрах, че явно има мисия всеки човек. Случват се нещата. Когато мислиш позитивно, позитивните неща винаги те спохождат. Това е изтъркано, но е факт. Имам един син, който е 18-годишен. Омъжена съм. Живея в Мадара от 10 години. Завършила съм руска филология в любимата Русия, в централна Русия, в град Тамбов и също така след като ме съкратиха от учителството, завърших Маркетинг и мениджмънт към Търговската австрийска палата, специализирах в Австрия. Когато бях в Австрия, видях странни неща, които тогава за нашия български пазар просто бяха приказка. Не вярвахме, че подобно нещо е възможно да се случи в България. Но ето факт е, че това, което видях, след 5 години се случи и в България. България бързо достига, бързо се учи, бързо възприема. Очаквах тук на село нещата да бъдат също така добри. Мислих си, че хората на село са, както едно време в приказките – добри, отзивчиви, като спреш на пътя вечер ще те приберат… За съжаление вече не е така. Хората са наплашени. Хората не вярват. Много трудно се работи. Постоянно са недоволни. Когато направиш нещо, те искат от теб много повече. Т.е. винаги остава чувството на неудовлетвореност у хората на село – конкретно говоря. 2007-а година ме избраха за кмет. 2007-а тръгна спокойно – случиха се някои неща положителни. Радваха се хората, очакваха повече. Проблемите настъпиха през 2009-а, когато ни избраха за глобален символ на България. Тогава от кмета на Мадара се очакваха чудеса. Трябваше да се постигат невероятни постижения. Наистина летвата се вдигна високо. Няма как да се случат чудесата, когато нямаш пари, когато всичко, всичко е пари. Каквото и да стане – път да направиш, ремонт да се случи – всичкото това касае средствата. В едно малко село като нашето няма бюджет, ние се молим с писма до общината. Някога се случва, някога не и това е болезненото.

Димитър Григоров: А вашите родители с какво са се занимавали?

Христина Димитрова: Моята майка цял живот е била учителка даже в периода, когато работеха в Съветския съюз тогава, сегашна Русия, пак беше учителка в българско училище. Баща ми беше ръководител, организатор, беше председател на РПК, после като отидохме в Съюза, работеше в строителството, пак имаше там една тогава длъжност “Бит и кадри”. Не знам как се превежда. Работеше с българите, които пристигат от България в Русия, такива неща.

Димитър Григоров: Вие кога сте били в Русия? Помните ли горе-долу годините?

Христина Димитрова: 83-а заминах, 90-а се върнах.

Андрей Лунин: Това означава, че може би вие нямате много ярки спомени от България през 80-те години.

Христина Димитрова: Абсолютно вярно е.

Андрей Лунин: Тогава за вас каква беше България през 90-те години, имайки предвид смътните ви представи за това каква е била тя преди това? Какво се случваше тогава?

Христина Димитрова: Сега ще ви разкажа. Тъй като прекарах дълги години в Русия, живеех с руснаци, даже руска филология, когато изучавах, аз живеех в град, в който нямаше българи и аз изцяло бях обградена с руснаци… Най-трудно беше пролетно време. Пролетно време аз сънувах как цъвтят черешите и централната улица на град Шумен, защото там беше пълно с цветя. Там продаваха цветята. Този аромат от цветя напираше в носа ми. И когато аз завърших в Тамбов, ми предложиха да остана да правя аспирантура, но аз категорично отказах. Аз казах, че се прибирам в България и ще бъда учителка. Това беше моята мечта и просто знаех, че свършва периодът на обучение и никаква сила не може да ме задържи там, където в интерес на истината ми беше хубаво. Това бяха едни от най-хубавите ми години, но за съжаление човек не знае… Винаги са казвали, мисли какво си пожелаваш. Да, аз си реших, че ще се върна в България и проблемите започнаха наистина оттук. Започнах работа като учител. Беше страхотно. Бях класен ръководител на четвърти клас. Беше ми много приятно. Започнах да преподавам руски по нестандартна методика, която бях усвоила в Русия. Децата влизаха в час с интерес. Беше им приятно. Започнаха промените и за голямо мое съжаление ме съкратиха. Оставиха учител с полувисше образование в училището, а аз бях с висше образование, но ме съкратиха по простата причина, че аз от Шумен до Нови Пазар прихождах, а жената, която остана, беше местен кадър. Тогава по тези времена ми беше страшно обидно. Сега осъзнавам, че не съм била права. Ако бях директор на училището, щях да постъпя по същия начин, но тогава ми беше много обидно. И така. Когато нямах възможност вече да практикувам учителството, завърших маркетинг и мениджмънт. По това време се роди и синът. Бях вече майка. Занимавах се и с дете. 

Димитър Григоров: Да се върнем в началото на 90-те. Спомени за избори, стачки…

Христина Димитрова: Никога няма да забравя само едно. Българските политици по принцип няма кой да ги съветва правилно. Бях студентка, когато по руската телевизия показваха Андрей Луканов и Желю Желев. Както знаете Луканов знаеше много добре руски език, но човекът не си позволи по руска телевизия, в руски ефир да говори на руски. Той говореше на български език, имаше синхронен превод, хората превеждаха. Желю Желев говореше много лош руски език в техен ефир и най-парадоксалното нещо беше, никога няма да го забравя, вижте колко години са минали, и той каза накрая, те му казаха “Благодаря ви за интервюто”, а той отговори “А-а-а, нет защо”. Вярвате ли ми, беше толкова срамно, понеже съм българка и владея езика, да чуеш нещо такова от политик, който има желанието да се развива и да бъде. Може би не ви е интересно това, но принципно много ме впечатли. Наистина е много грозно това. Човек, колкото и добре да владее не бива да си позволява, защото винаги има някой, който го владее по-добре. Когато седнем да си пием кафето, тогава може. Тогава може по всякакъв начин. Ето какво ми се случи съвсем наскоро, когато руската делегация беше тука. Упорито нашата шуменска телевизия настояваше да направи предаване на живо с руските гости. Аз се опитах да попреча, но не успях. Какво се случи? Правиш ли симултантен превод с хора, които не познаваш, е изключително тежко. Ние влязохме в една стая. Запознаха ни с дама, която щеше да превежда. Тази жена знаеше руски наистина, но синхронният превод не е само знаене на езика. Аз се ужасих от случващото се. Хората говорят едно, жената превежда друго. Когато излиза от предаването тя казва “Ох, излязох от положението”. Това имах предвид, когато казвах за Желю Желев “Нет защо”.

Димитър Григоров: А имате ли някакъв спомен как научихте за промените у нас? За 10-и ноември?

Христина Димитрова: По телевизията постоянно показваха. Там, понеже живееха много българи, постоянно се предаваше, постоянно се коментираше. Постоянно се даваха репортажи. Ние имахме връзка с нашите приятели в България. Говорехме по телефоните, разказваха ни, но пряко не сме били свидетели. Отстрани по друг начин ги преживяваш нещата.

Димитър Григоров: Спомняте ли си какво казваха, как коментираха вашите приятели?

Христина Димитрова: Да. Нещо, което наистина ми беше направило силно впечатление: апартаментът, в който живеехме, нашите съседи бяха турци. Много приятни хора. Много добре се разбирахме и когато баща ми се разболя, ние купихме къща в тяхното турско село. Наистина много се разбирахме. Бяхме оставили ключа от апартамента в тях, защото живеехме в блок, канализация се спуква, всичко се случва, просто хората да могат да реагират. Те ни се обаждат по телефона и ни казват “Тука в България е страшно. Дойдоха наши гости от съседни турски села. Настанихме ги у вас, обаче, като стреляха…”, понеже имало някакъв, нещо е ставало и са стреляли и като си дойдохме по терсата имаше дупки от куршуми, понеже на първия етаж живеехме. Какво е ставало с подробности не мога да ви кажа.

 Димитър Григоров: В Шумен ли ставаше това? Новогодишна стрелба?

Христина Димитрова: Не, не е новогодишна стрелба. Казваха, че от хеликоптери са скачали баретите, понеже в Шумен нали има военно училище. Било е много сериозно, но не съм го видяла.

Димитър Григоров: А за кои години говорите? Горе-долу?

Христина Димитрова: Не знам. Аз съм била малка и вижте колко години минаха. 20 години, откакто завърших в Русия. Тази година моите колеги празнуваха.

Димитър Григоров: Когато се върнахте в България почувствахте ли тези последици от Възродителния процес?

Христина Димитрова: Толкова бях объркана. Когато си дойдох, говорих много лошо български. Понеже съм много притеснителна като се срамувах, предпочитах да не говоря, защото ми беше по-лесно да кажа нещата на руски, отколкото на български. Удоволствие беше, че преподавах на руски и това донякъде спасяваше нещата. Не мога да кажа. Беше много различно от това, което си спомнях.

Андрей Лунин: В какъв смисъл различно?

Христина Димитрова: Какво беше различно ли? Значи, когато аз пишех дипломната си работа в университета в Съюза, аз дойдох в нашия музей, понеже дипломната ми работа беше “Сватбените обичаи: Сходства и разлики в България и Русия”. Наистина обхващаше доста обширна тема, дипломната ми работа в момента се намира в Московската библиотека и точно на база дипломна работа искаха да остана да уча аспирантура там. Аз се запознах с хората в Историческия музей в Шумен, много се харесахме, значи все още съм студентка, и те казват “Ето като си дойдеш в България, ще започнеш работа при нас, ще бъде много интересно…”, така и така и като си дойдох – забравете. Първо, не ме взеха в музея. Там нещата вече бяха променени. Имаше съкращения. Всичко беше с главата надолу. Хората въобще не бяха такива. В Русия хората са сърдечни. Там го няма лицемерието. Значи, всичко могат да ви говорят. Те казват руснаците са пиянки, жените им са не знам си какви… понеже аз живеех само в руска среда, мога да ви кажа, че рускините са много добри домакини. Наистина. При нас също има мърляви хора. При нас също има пияни мъже, но това не е критерий за една цяла нация. И мен много ме обиждаше, когато хората говореха лошо за руснаците. Никога не съм изпитала лоши чувства към свои другарчета, да кажем. Толкова бяха внимателни към нас чужденците, че ние нямаме българин, който да се отнася така към нас. Те ни приемаха с голяма любов и хубавото е, че сега март месец, когато отново ходих в Русия, аз почувствах същата любов, въпреки, че за толкова години виждате как стават нещата политически. Веднъж ги обичаме руснаците, веднъж не ги обичаме. Хората се чудят какво правим с тях. Докато обикновенният руснак си ни обича. Толкова много ни обичат, така ни се радват и го правят абсолютно чистосърдечно, без задни мисли. Не защото просто сме чужденци и така е редно. Правят го наистина много сърдечно.

Димитър Григоров: В началото на 90-те усетихте ли някаква промяна на отношението към руснаците?

Христина Димитрова: Охладняване, естествено. Подиграваха ни се, че говорим на руски. Ето, например, моят син е закърмен с руска реч. Той, като се роди, аз бяха на принципа, че трябва да му говоря на руски. От малък разбира всичко, но не мога да го накарам да каже една дума на руски. С английския нямаме никакви проблеми. Но руски не ще да говори. Ето, това се случи. Но радостното е, че днес отново се връщат тези ценности. Ние с руснаците сме близки и като култура, и като душевност. Няма как да не си помагаме. Вижте една Америка. Идват на гости. Усмихват ни се. И толкова.Тази усмивка не идва до очите. Докато руснакът просто е сърдечен. Той или те харесва, или не те харесва. То си личи. Може би в папките там видяхте, че имахме предложение за побратимяване с едно японско село. Селото е 5000 човека. Изключително подредено. Всичко им е невероятно хубаво. Лъснато. Хората искат да се побратимят с Мадара, защото имат голяма миграция от селата към големите градове, което се случва и при нас,  отделили 5 декара земя, на която насадили български рози и по този начин искали да се сприятелят с българско село. Хубаво, няма лошо. Обаче. Те са съвсем различни, разбирате ли. Те ще дойдат тук. Ние не можем да си позволим да идем до Япония. Ние нямаме пари. Какво ще им покажа аз? Едно училище, което някога е било много хубаво, пълно с деца, сега има 15 деца в клас и по една паралелка. Те ни изпратиха филми, в които като погледнах училището, спортната зала, ами аз и по филмите не съм виждала толкова подредени неща, толкова хубави. Как да го направиш това побратимяване с тези хора. Те са различни от нас. Докато с Русия...

Димитър Григоров: Има ли някакви политически фигури, които са ви направили впечатление през 90-те години?

Христина Димитрова: За Желю Желев казах вече…

Димитър Григоров: Споменахте Андрей Луканов…

Христина Димитрова: Никога през живота си не съм се интересувала от политика и даже е странно, че аз станах кмет. В интерес на истината… грозно е, когато всичко опира до политиката. Особено сега от този стол мога да ви кажа, че… изключителна чест прави на сегашния ни кмет Костов, искам да кажа, че той е избран от листата на БСП, аз съм кандидат от СДС, въпреки че не съм член на никоя партия, искам да кажа, че този човек за тези три години съумя да работи с абсолютно всички кметове без да ги дели по цвят. Това е прекрасно. Т.е. той можеше да помага и помагаше на всички…

Андрей Лунин: След като политическите ориентации не са толкова важни, тогава ще ви задам следния въпрос: правило ли ви е впечатление как през 90-те години настъпва промяна в празниците и започват да се възстановяват различни църковни празници?

Христина Димитрова: Това е прекрасно, това е много хубаво, това би трябвало да върне хората към доброто. Смятам, че откакто съм кмет, няма църковен празник, който да не сме празнували в Мадара, въпреки че още няма действаща църква. И започнах да забелязвам, как хората започнаха да се обединяват. Трета година съм кмет. За първи път тази година аз усетих 100-процентната подкрепа на цялото село. Изборите преди това бяха много тежки. Грозно. Жестоки.

Димитър Григоров: Дори на местно ниво….

Христина Димитрова: Тук мисля, че е по-лошо на село. Мисля, че изборите тук стават по-лоши.

Димитър Григоров: Това само за изборите ли е или, както казват руснаците, чувството остава?

Христина Димитрова: Има, където остава, има, където, има хора, на които, например, шапка им свалям. Прави ми много добро впечатление секретарят на БСП в Мадара. Значи човекът е на шейсет и няколко години, закоравял бесепар, червен от шапката до ноктите на пръстите. Минаха изборите, хич не му беше приятно, ама никак не му беше приятно, което е нормално, разбираемо е. Дойде единствен от всичките секретари на партии в селото, то тука имаме всякакви, и казва “Госпожо, каквото беше, беше. Сега, ако приемеш ще работим заедно. Кажи с какво мога да помогна?”. Честно да ви кажа, много ми беше приятно, първо, защото на неговите години това да го кажеш на жена, на по-млада, от друга партия, то си е направо предизвикателство. И човекът до ден днешен наистина много ми помага, за което му благодаря. Има такива случаи, но ето бившата кметица до ден-днешен не ми приказва. А пък бяхме от една партия. Случват се парадокси всякакви.     

Андрей Лунин: А през годините предходните кметове от кои партии са били?

Христина Димитрова: Аз съм 27-ият кмет. Сега ще ви кажа. Първият кмет е от 1920 г. – Ахмед Пехливан. От по-съвременните – Никола Илиев е бил кмет от БСП – 1981-1991 г., сега този човек е председател на кооперацията. Васил Маринов – това е човекът, който пише книги, той е бил от 1991 до 1994 г., впоследствие става директор на училището. Учител по история. Също е бил БСП. Тошо Тодоров, също БСП, от 1996 до 1999 г. и вече Велка Владимирова от 2000 до 2007 г. започва като БЗНС. След това става СДС, а на тези избори беше от ГЕРБ. И след това съм аз.

Димитър Григоров: Значи, през 90-те са управлявали БСП, а след това по някакъв начин настроенията се променят?

Христина Димитрова: Не толкова, че са се променили настроенията. В едно малко населено място е много трудно, понеже хората се познават. Знаят си личните отношения. Всичко се знае. Много е трудно да се избере кандидат. Значи, питат как аз в едно червено село станах кмет от СДС. Много е лесно. Аз съм единственият човек, който беше с висше образование на тези избори. Бяха седем кандидати. Никой нямаше висше образование. Тук нямаше компютър. Нямаше нищо. Може би хората са си помислили, че вече е време някой да донесе свежа кръв в селото. Понеже аз не съм мадарчанка, нямам тукашни корени. Както местните ни наричат, аз съм гюлме – пришелец от някъде.

Андрей Лунин: Все пак сте майка на мадарчанин…

Христина Димитрова: Не, всичките сме от града. Дойдохме тук преди 10 години.

Андрей Лунин: Добре, ако разсъждаваме чисто биографично, 90-те сте прекарали в Шумен, а новото хилядолетие сте започнали в Мадара. Кои бяха трудностите и заедно с това предимствата да живееш в голям град?  

Христина Димитрова: Тогава бях млада и ако трябваше да избирам на село или в града, 100% щях да избера града. Не знаех как се сади пипер, не знаех как се копае. Нямах представа. Аз съм изцяло градско чедо. Сега се радвам, че живея на село, защото спокойствието, което го имам тук, абстрахирайки се от кметската длъжност, т.е. аз тук съм временно. Когато живеех на село и работех в града, това беше идеалното съчетание. Аз вече не бих могла да живея в апартамент в града.

Андрей Лунин: Добре, например, това което се случва като цяло в страната, информацията, за което достига чрез телевизите, чрез вестниците рефлектираше ли върху ежедневния живот?

Христина Димитрова: В Шумен – не.

Андрей Лунин: Т.е. нещата се случват, а животът си тече нормално в Шумен…

Христина Димитрова: …Докато тук хората следят новините. Но следят новини по всички телевизии. Значи по СКАТ говорят едно, по БНТ говорят друго, по БТВ вече го казват пак същото, но по друг начин, и кой каквo чул, всеки чул информацията, минала му през неговата глава и гледа на него да му изнася и се почва да се спори кое е правилно, но всички гледат новините, всички всичко знаят, може да не е точно така, както е информацията например, но са чули и знаят. Но все пак тук са повече възрастни хора. Те няма какво да правят освен да гледат телевизия и да слушат новини, няма пари за вестници, не виждат, даже и да си купят вестници, не могат да прочетат какво пише и основно случат радио. Има едно предаване “По първи петли”. В 5:00 часа  започва. И като нареди човекът, ще го случаш, защото днес ще те поздравявам – слушаш, къде ще ходиш, защото като дойде после и пита нали чу какво казах, викам чух.

Андрей Лунин: Ако следваме вашата логика, излиза, че Шумен има собствен жизнен ритъм и в един момент големите събития, които вълнуват образно казано държавата и които медиите налагат в Шумен нямат такъв отзвук. Кои бяха тогава големите събития през 90-те за Шумен?

Христина Димитрова: Добре, аз вас ще ви попитам. Защо, когато започнат избори, всички кампании започват от село? Защо не почват от града?

Андрей Лунин: Аз мисля, че това е, щом вие ще ме интервюирате, някакъв начин политиците да се покажат като едва ли не традиционни хора. Да се върнат към корените си.

Христина Димитрова: Едва ли е това. На село хората следят събитията. В града хората са ангажирани. Работят, учат. Много от младите хора и учат и работят. Не дай си боже, да има и семейство, че и бебето и няма кой да помогне. И ужас, и всеки гледа да оцелее в тази стресираща ситуация. И гледа да не се натоварва много с политически ангажименти, с това-онова. Малко са хората от младите, които имат желание да влязат в политиката. Има ги, спор няма, но не е това, което беше 90-те години. Тогава масово всички бяха полудели. Едните върли бесепари, другите – върли седесари. Вкъщи хората се биеха и се караха. Младите от СДС, старите – от БСП. Помните какво беше.

Андрей Лунин: Да, помним и разводи по политически причини.

Христина Димитрова: Да, да. Та затова искам да ви кажа, че в града, понеже по-трудно се оцелява. Там всичко е скъпо, ти няма, откъде да произведеш. Ние вкъщи можем да изкараме на чушки и на домати. Обаче, вие в града трябва да ги купите. Не остава време да мислите толкова много за политика. Възрастните хора, които няма какво да правят по цял ден, се вълнуват. Ходят в пенсионерските клубове, там си говорят за политика, бистрят политиката. Бяха ме поканили тук на едно партийно, на БСП, събрание като кмет. Да им кажа какво се е случило и един възрастен човек тропа по масата и казва “И слушай, кметице, като си немаме полицай, че си земеме, че си изучиме, тука че работи”. Как да обясня, че системата вече е друга, че нещата не са така, както той ги знае от едно време. Ще го вземем момчето, на бай Колю момчето, хубаво момче, свястно, ще го пратим Рабфак, ще завърши и после ще си го вземем у нас. Ами няма такова положение. Променено е. Докато човекът си живее като в едно време. Той си знае, че в неговото време, когато е бил в активна възраст, така е било, значи и сега е така. Просто на мен не ми е дошло на ум да го направим така. Съвет ми дава.

Димитър Григоров: Изобщо има ли нужда от полицай в селото?

Христина Димитрова: Да има. Винаги има нужда. Не заради кражбите. Ето, както ние сме туристически район. Идват всякакви туристи и с добри намерения, и с лоши. На този са му откраднали колата, на онзи другия – радиото, на третия – портмонето. Всичко се случва и полицаят, когато е в центъра, има право да ги спира като КАТ за проверка, прави му впечатление кой колко пъти е минал, кой какво вози… Така че едно такова присъствие винаги е положително.

Андрей Лунин: Най-малкото възпиращо.

Христина Димитрова: Както в момента аз искам да сложа ограда на църквата. Те ми казват “Ама, тя е на такова хубаво място, за какво ти е ограда?”, а в интерес на истината оградата ще глътне страшно много пари, но това е психологическа бариера, а пък тя така е разградена – съседните села са цигански – копанари живеят. Аз не ги познавам хората, може да са хубави хора, но винаги знаеш, когато има някъде копанари, мозъкът ти винаги се предпазва. Вратите на църквата са от ПВЦ, един ритник и се отварят. Въпреки че има СОТ, докато дойдат от Шумен, те ще ми изнесат половината утвар от църквата. Та, когато има такава ограда, даже и да не е толкова масивна, тя вече предразполага “Не пипай!”. Полицаят е същата работа. Не че ще предотврати нещо ако е тука, но поне ще мислят, че е сериозно и да не го правят.

Димитър Григоров: Когато бяхте 90-те години в Шумен, помните ли как се отразяваха събитията от 96-а–7-а година, когато сваляха Жан Виденов?

Христина Димитрова: Нека да не отговарям на този въпрос. После, когато изключим микрофона, ще ви отговоря защо.  

Андрей Лунин: Добре. Не знам, доколко е адекватен такъв въпрос. Какви са големите икономически теми на 90-те години в Шумен, кое вълнуваше хората от икономическа гледна точка? Как се развиваше икономиката на града? Оцеляването на хората?

Христина Димитрова: По принцип градът винаги е бил индустриален. Но като започнаха приватизациите на предприятията, всичко това замина. Градът винаги се е развивал много добре.  Много стабилен град бяхме. Не напразно казваха 10-ия град. Той сега пак е 10-и, но си беше сериозен като икономика. Докато сега вече няма нищо. Просто всичко тотално е разрушено.

Димитър Григоров: Беше интересно, че Шумен имаше добър футболен отбор в началото на 90-те…

Христина Димитрова: … а сега сме на последно място… от април месец не са получавали заплати…

Андрей Лунин: А какво стана с този, Шогуна? Гриша Топалов?

Христина Димитрова: Гриша Топалов? Не мога да ви кажа. Не знам, наистина. Казаха, че е фалирал, но доколко е вярно… Други казват, че е в чужбина. Нямам представа. Не е от близките ми приятели. Той е доста по-голям от мен и не сме били в една компания. Въпреки, че градът е малък и всички се познават.

Андрей Лунин: Добре, как бихте определили периода от последните 20 години? Какво бихте казали за тези години?

Христина Димитрова: Защо се случи? Просто на мен лично не ми допада, честно. Това, което се случи – ние изгубихме младежите си. Ние имахме много добра образователна система. Невероятно училище. Качествено образование. Стабилни учители. В навечерието на 1 ноември Деня на будителите, извинявайте, но това е истината. Ние първо разрушихме младежта. Дадохме им една свобода, която унищожи всичко детско в тях. Не смятам, че да накараш детето да отиде на бригада е порочно. Или, че го изтощаваш, или, че го тормозиш, или… по този начин децата се учиха на труд. И смятам, че те сега в училище не смеят да помолят децата да съберат хвърлените хартийки, защото някой родител можело да се оплаче и директорът да има проблеми. И това е факт, наистина е така. Това е позор за нашето общество. Не биваше това да се случва. По-страшното сега ни предстои. Тези млади хора, на годините на сина ми, които са изтървани, които не познават думичките родолюбие, гордост, патриотизъм, те не ги знаят тези думички. Докато моето поколение бяхме израстнали с тях. Колкото и смешно да звучи това, ние знаем какво значат и ги ценим все още. Докато децата не ги знаят. И тези хора след 20 години ще ни управляват. Тогава ще е проблемът.

Андрей Лунин: Добре де, но не е ли парадоксално, че точно това поколение, вашето, което знае значението на тези думички, “твори” в този най-разрушителен период?

Христина Димитрова: Затова казах защо се случи всичкото това? Защо се случи? Не биваше да се случва, но ето виждате хората са различни и по различен начин приемат нещата. По различен начин тълкуват една и съща думичка. Лично на мен не ми харесва. 

AttachmentРазмер
Intervyu_A-L_D-G_Hr-Dimitrova_Madara_8-10-10.pdf83.62 KB
Intervyu_A-L_D-G_Hr-Dimitrova_8-10-10.rtf148.04 KB
Intervyu_A-L_D-G_Hr-Dimitrova_Madara_8-10-10.odt41.73 KB