ИНТЕРВЮ НА ПЕТЪР ДОБРЕВ С РАЛИЦА ТОДОРОВА, ЗАМЕСТНИК ОБЛАСТЕН УПРАВИТЕЛ НА ШУМЕН, ПАРТИЯ ГЕРБ

 

П.Д.: Като се замислите за последните 20 години, кои са най-важните неща за вас, които са се случили през този период?

 

Р. Т.: В личен план мога да кажа, че завърших второто си висше образование, което е право. В професионален план през последните 20 години минах през три длъжности, една от които беше директор на дирекция Социално подпомагане. Много лично и отговорно съм се отнасяла към тази дейност, тъй като сферата на социалното подпомагане ми е слабост. Първото ми висше образование е социални дейности и хората, с които съм работила там са били нуждаещи се. В този смисъл област Шумен е район с много високо ниво на безработица, което за съжаление през моя поглед през тия години, някъде 15, за съжаление все още се запазва.

 

Вие кога точно се занимавахте със социални дейности?

 

От 96 г. започнах, отначало социален работник, после главен специалист и накрая директор. Работила съм около 7 години и половина в тази сфера, но честно казано съм била в една община, които има цели села, където безработните са над 90 процента. Говоря ви за малки населени места, където освен кметство, детска градина и магазин, хората няма къде другаде да се препитават. За съжаление все още има такива населени места в нашия регион. Никакви условия не са създадени, няма и как работодатели да инвестират в такъв район. Това е голям проблем. Дори земеделието не е алтернатива, защото има окрупняване, арендаторите работят с по 10 хил. декара и с машини – не им трябват повече от десетина човека работници.Точно насоката в момента и на областния управител и на неговия екип е да търсим други алтернативи за това население, примерно туризъм. Знате в нашия район е Плиска, първата българска столица, Преслав е при нас, имаме дадености, които се стремим да използваме. Два месеца след като напуснах станах заместник-кмет на общината. Това е сфера на местното самоуправление. Там възможностите са много големи, защото оперираш със законов и финансов ресурс, за да направиш това, което смяташ, че е най-добре за общината. Работих четири години като заместник-кмет, без определен ресор.

 

От коя политическа сила бяхте издигната?

 

Нямах политическа сила. Моят кмет беше независим и до членството ми в ГЕРБ не съм членувала в политическа партия. Малко се различаваха вижданията ни за начина на управление, което ме провокира да се кандидатирам за кмет на следващите избори. Той беше издигнат от БСП, аз от ГЕРБ и загубих със сто гласа. Това беше много трудна ситуация, но после станах заместник областен управител. Тук е доста различно, осъществяваме държавната политика на местно ниво, нещата са на различна плоскост на законодателството и на правомощията, които имаме. През тези длъжности ми е погледа и това, което е било важно за мен през годините. По-голямата част от живота на човека минава през деня, когато е персонално ангажиран.

 

По тази причина вероятно сте виждали много неща, които иначе остават встрани от медийното внимание.

 

Да, виждала съм. Била съм за кратко и общински съветник, около година и половина, след заместник-кметското място. Нямаше после как законово да остана и общински съветник и заместник-областен управител и напуснах общинския съвет. Голяма част от проблемите, които съществуват в една страна, съм ги виждала в различни периода и по различни начини съм се сблъсквала с тях. За област Шумен голям проблем винаги е била безработицата. Инфраструктурата също така не е на нивото, на което трябва да бъде. Последната година и половина се забелязва голяма развитие в тази насока. Не знам откога сте в Шумен, но виждате какво е по улиците. Често ни обвиняват, че сме едва ли не като Бейрут, но всичко се случва за благосъстоянието на гражданите.

 

Ако направите една съпоставка с времето преди 1989 г., тогава тези основни проблеми имаше ли ги отново?

 

Даже и да ги е имало, може би не са били така остро виждани от хората. Или хората са били свикнали със статуквото. Аз тогава бях девети или осми клас и по никакъв начин не съм се интересувала. Смея да кажа, че сегашните ученици са по-бързо развиващи се от едно време и по-добре усещат нещата. Моето лично мнение е, че хората бяха свикнали на тоя начин на живот, особено в по-малките общини и по-малките населени места. Това, което се е виждало реално, може би се е виждало в София. За това сега се замислям, че е важно това, което правите в момента, да чуете гласа и на по-малките хора.

 

Да, не можем да пишем историята само по София.

 

Просто за съжаление на годините, на които съм, не мога да направя истинска съпоставка. Мога само да предполагам как са се чувствали хората тогава.

 

Да, разбира се, но все пак някои неща вероятно са ви правили впечатление. Точно в края на социалистическия режим се знае, че в областта е имало напрежение и поради преименуването. Спомняте ли си нещо от тогава?

 

Да, имам брат, който тогава служи на границата в Малко Търново. Това ми е много силен спомен от тия години. Когато ходихме на свиждане, ние виждахме колоните, които се извиваха с изселници за Турция.  Това ми е много силен спомен. Тогава задавах въпроси, чудех се. Аз съм израснала в едно малко село – Каспичан, в община Каспичан. От едната ни страна живееха турци, от другата – хора от ромски произход, ние по средата. Баща ми е фелдшер, майка ми - медицинска сестра и обслужваха цялото население на селото. Аз съм израснала в тази среда и се чудех как хората си оставят къщите тука, буквално си подаряваха покъщнина и имоти и отиваха някъде, където ги чака нещо неизвестно. Това в нашия район се усети много силно. Все още имам в Турция приятели и съученици, те са си устроени там. Връщат се всяка година, виждаме се и можеш да видиш в очите им, че те живеят там, но част от сърцето им е останало тука в България. Поне за мене е така. Колеги на майка ми и баща ми също заминаха и се реализираха. Доста голяма част после се и върнаха, други останаха.

 

Как ви обясняваха тогава това изселване?

 

Аз за себе си не можех да си го обясня. Баща ми поглеждаше философски, че политическата обстановка ги е принудила. Тогава не го разбирах. Сега си мисля, че не е трябвало да се случва. Нито смяната на имената, нито изселването. Така мисля. Това са хора, които въпреки

етническия им произход, мястото им е било тук и ние в малките населени места наистина живеехме с тях и се разбирахме. Мисля, че на голяма част от тях, това е лично мнение, им беше наложено да се изселят.Връщате ме наистина за неща, които не съм замисляла много отдавна.

 

Има наистина такава теза, че е имало натиск от тогавашната държава.

 

Да, да.

 

А какво беше усещането в училище, изведнъж много от децата са заминали?

 

Може би на някаква загуба. Аз имах приятелка, Нурджан се казва. Помня как плачеше, че трябва да се махне. Не знам, странно е усещането, не можеш да си го обясниш. Бяхме и на такава възраст, обяснявахме си нещата по житейски начин без да разбираме истинските причини. Сега от гледна точка на годините мисля, че това не е било нещо нормално. Нурджан и досега всяка година се връща и се виждаме. Но никога не сме подигали тази тема, никога не съм я питала как се е чувствала тя тогава. Този наш разговор ще ме провокира следващия път да го направя.

 

Ако направим паралел, може ли сега да има подобни държавни политики?

 

Не, мисля, че сега хората не могат да бъдат манипулирани толкова лесно. Въпреки че все още тука в нашия Делиорман, както му викат, сигурно сте я чували тази дума, има страх у хората и все още част от населението е манипулирано. Но част от тях вече не позволява. Това са наблюдения от контактите, които имам. Голяма част от тези хора вече живеят в големите градове, в Шумен, Търговище. Отстояват позициите си, имат различно мнение от това, което им е било налагано. Голяма част от тях излязоха от електората на ДПС и се вляха в други партии, вие знаете, има и представители в ГЕРБ. Това показва, че има хора с различно мислене. Но все още има една част, която е потисната, поне за мен.

 

Спомена от тогава ли влияе за това?

 

Не само, и сега ги е страх.

 

Дали това има обективни причини, може би отношението към тях отново не е нормално?

 

И аз съм се замисляла върху този въпрос и не мога сама за себе си да дам отговор. В срещи с обикновени хора им обясняваме, че нещата вече не са така, не може кмета на едно населено място да има такова влияние по даден въпрос, че законодателството е различно, но те казват, че ги е страх, че той така им е казал. Не можеш, особено с по възрастните.

 

Имат страх от властта?

 

Да, при тях се чувстват тия неща. Те се чувстват зависими и заради това, с което почнах разговора – високият процент на безработицата. При тях алтернатива за работа са програмите за заетост, от социални помощи към заетост. Единственият работодател по тези програми е общината. А в Делиормана е ясно, че всички кметове са от ДПС, там няма друга политическа сила. Аз съм била на заседания на общински съвети, където всички общински съветници са от ДПС, няма друга алтернатива там. И за това има страх, че ако не си един от тях или не си с тях, утре няма да си на работа и няма да има какво да ядеш. Така мисля, без да съм го чувала така формулирано, но то се усеща. Даже да е казано, то е в неформален разговор, никой открито не говори.

 

Вие споменахте обаче, че все пак има тенденции за излизане от малките общности, за влизане в други партии.

 

Да, при по-младите, при тези, които участ тука в Шуменския университет, които са завършили нещо, които виждат другата страна на нещата. Според мен има тенденция да променят начина си на мислене, но те очакват реална промяна в живота си. Искат нещо да се случва различно при тях. Но не съм се задълбочавала в тази тема, просто сега съвсем свободен разговор водим.

 

А от българска страна има ли желание за повече комуникация с турската общност?

 

Мисля, че да. Поне хората, с които работя и контактувам. За мен няма значение какъв е човека, в смисъл каква му е националността, за мен е важен човекът като човек. Хората, с които аз контактувам, разсъждават като мене. Няма такова деление – той е такъв, онзи е такъв. По отношение на работата, която върша, аз я върша еднакво добре и с институции, и с кметове, и с представители на обществеността, независимо от коя партия са. Ние сме все пак изпълнители на държавната политика и сме тук, за да сме коректни към всички. Така е редно.

 

Мислите ли, че по подобен начин са раздъждавали и управниците преди 89 г., макар тогава да нямате преки впечатления?

 

Не знам. Може би наистина някои неща са били налагани от горе. Местния човек и да не е бил съгласен, така му е било казвано. Това пак ви го казвам във връзка с изселването, защото съм чувала истории как са ходили по къщите и са ги карали да си стягат багажа. Говоря за длъжности лица, че са го правили. Знам го от човек, който е имал приятел турчин и е плакал, когато е трябвало да отиде да му каже. Не го е направил по собствено желание.

 

Малко по-късно Тодор Живков пада и става ясно, че ще се променят нещата. Какво си спомняте от тези моменти?

 

Да ви кажа честно, до момента, в който станах студентка през 92 г. изобщо не се вълнувах от тези неща. Студентството ме провокира и тогава започнах да се интересувам и да се вълнувам. Учих в Търново и двете си образования.

 

Вероятно и там е имало политическо напрежение, митинги.

 

Да, но аз не мога да кажа, че съм се включвала точно в такива протести. Никога не съм била активна от тая гледна точка. Но се интересувахме, искахме да знаем какво се случва. Моята мечта винаги е била да завършва право, макар че успях вече като второ висше. Но си спомням, когато се говореше за проекта за конституцията, как се вълнувах в какъв вид ще бъде приета, как ще бъде формирано Великото народно събрание, такива неща ми бяха много интересни и такива неща следях. Исках да проследя какво ще се промени. Интересуваше ме какви текстове ще има в конституцията. Знаете реда на приемането на една конституция и ревизиите, с които може да бъде променяна. Интересуваше ме какво е разписано в отделните глави – съдебна власт, изпълнителна власт. Дебатите ми бяха интересени, но считах, че са прекалени някакси. Едва ли не се преекспонираха нещата. Някъде си водех и записки. Ако знаех, че ще водим такъв разговор, щях да ги намеря. Вече след това – до 96 г. имаше постоянни законови промени. Постоянно се отменяха стари закони и всички този процес ми беше интересен да го следя, но повече като нормативни документи, не толкова за начина, по който се приемат.

 

Ако погледнем само документите, положителна ли беше тенденцията да се приемат толкова нови закони?

 

Да, но тогава считам, че много набързо се изготвиха някои документи. Не можа да се обърне достатъчно внимание, което после наложи голяма част от тях да бъдат пренаписвани или променяни безкрайно. Отворете някой закон да видите, за да видите в началото колко промени има. Смятам, че това не е добре – да приемаш нещо и после да го подменяш и заменяш. Тук разсъждавам като юрист. Можеше по-спокойно да се движат нещата, но тогава се бързаше. Ние изоставахме със законодателните промени, които нямаше как да не се наложат предвид всички промени, които се случваха в България.

 

Говорейки за този период, 1997 г. има мнение, че промените са блокирани от правителството на Жан Виденов.

 

Да, не знам каква е била причината. Колкото и да е, нямаше как да не се случи свалянето му. Тогава тъкмо завършвах и започвах работа като социален работник. Много трудно беше. Имахме на подпомагене 1300-1400 семейства. За сравнение, след четири години станаха 700.

 

През тези години противопоставянето е ясно: червени срещу сини. Вие накъде се насочвахте?

 

Никога не съм била червена, по-скоро синята идея винаги е била в мене. Вярвах, силно вярвах, че ще е добре за България промяната, която се случва.

 

С течение на времето убедихте ли се, че това е така?

 

Аз наистина не мога да направя точен паралел с преди, защото едно дете живее спокойно независимо от режима, но мисля, че е било за добре да се случат тези неща.

 

А усещате ли разлика в стандарта на живот?

 

Има разлика и аз не мисля, че средния човек в момента живее много добре. Тогава живеехме по-равно, ако аз носех престилка в училище, всичките ми съученици носеха престилка в училище. Аз нямам мои деца, но имам двама племеници и виждам, че има разлика. Аз не живея в Шумен, а в Каспичан, в много по-малка община и тая разлика се усеща именно при нас. В София и в големите градове трудно можеш да я забележиш, докато при нас аз специално я забелязвам. Преди по не я усещах. Каквото имаше у нас на масата, го имаше другаде, където ние ходехме на почивка, ходеха и другите. Сега знаете как е. Всеки може да си позволи различни неща. Не мисля, че това е лошо, в никакъв случай. Интересно е като направиш паралел с чужбина. За мен беше голямо впечатление, когато бях в Италия преди три години. Беше за две седмици, служебно посещение, дотогава не бях излизала в чужбина. Върнах се в България, стоях четири дена и заминах за Украйна, пак служебно. Беше просто...различни светове. И трите. В рамките на месец и то. Италия – България – Украйна. Може би в Украйна се върнах към това, което беше преди България. Аз там не бях в голям град, бях и до Одеса, но иначе в едно село от пет хиляди жители, където имах чувството, че времето е спряло. Сега като си говорим за тези преходи се сещам каква беше за мен тогава разликата. Ако съм била по-голяма, може би наистина щях да виждам разликата между преди и сега за България, но сега ми е по-размазана.

 

А ако погледнем този един месец, къде ви хареса най-много?

 

В Италия. В Украйна хората бяха страшно възпитани и вярващи. Това ми направи силно впечатление. Много спокоен живот водеха. Семейството, в което бях настанена, имаха дъщери, едната десети, другата девети клас. Родителите им след 7 часа не ги пускаха да излизат. В България знаете как е. Просто тия неща, които бяха при нас, там още има места, където съществуват. Запазили са се по някакъв начин. Тогава се бях замислила дали мога да възпитавам и да живея по този начин. Но не мисля, че и това е най-доброто. Може би в България има някакъв баланс все още. Не сме като по-развитите страни, но сме и каквото сме били преди 1989 г. Мисля, че се учим успешно да вървим напред. Замислих се и за нещо друго, вие просто ме върнахте... бях в листата на партия ГЕРБ за депутат на трето място. Първите двама влязоха и до мен се стигна. Имаше едно представяне и мен ме попитаха, ако стана депутат, в каква посока ще работя за област Шумен. Моят отговор беше абсолютно инстинктивен, че ще бъде в посока намаляване на безработицата. Сега се усещам, че пак много ви говорих за безработица, макар това не ми е ресор в областна администрация.

 

Сега какъв ви е ресорът?

 

Държавна собственост, транспорт, бедствия, аварии, гражданска защита, полиция, ВиК, инфраструктура. Не съм изобщо в социалната сфера, но то явно си ми е вътре.

 

Има ли финансиране за тези неща, с които сега се занимавате? Успяват ли хората да си вършат нормално работата?

 

Трудно е, особено на фона на цялостната криза, която е в България. Винаги съм казвала, и като кандидат за депутат, какво ще се промени, ако ние сме на власт. Сега чувам упреци, че това не се е случило, че друго не се е случило. Но аз мисля, че на фона на цялата икономическа криза трябва да го преживеем този период. Без този период в момента, с тия всички приказки за бюджети, с тия стачки, няма как. Трябва да стиснем зъби и да вървим напред. Никой не вижда, че магистралите ни се строят, че там правим нещо. Една откровена жена ми каза: „мен какво ме интересува, че вие правите магистрала“. Не може българинът да има такова мислене. Това е начинът ни да вървим напред и да се впишем в останалите европейски страни. Ама тя не можела да яде пет пъти месо и трябвало три пъти, това за мен е грешно мислене. Всички трябва да се мобилизираме и да извървим периода, който е в момента. Наистина е трудно. Аз искрено се надявам, че има хора, които го разбират.

 

Това ли е най-тежкият период, с който вие се сблъсквате като човек от политиката?

 

Да, за момента. Болниците стачкуват, лекарите са недоволни. От друга страна днеска се коментираше, че и полицаите почват протестни действия. Но аз мисля, че има воля да се променят нещата.

 

А вашият бюджет специално, орязан ли е в сравнение с предни години?

 

За областна администрация орязан е силна дума. Да, намален е, но ние не правим разходи, които в миналото са правели хората преди нас, които са неоправдани, според мене. Аз виждам свиването като нормално. Щом сме сложени тук, трябва да помагаме, не да разхищаваме.

 

А по какъв друг начин кризата удря Шумен?

 

Аз го чувам от мои приятели, които имат бизнес. Те казват, че в определени сфери има застой, има по-малка покупателна възможност, по-малко търсене. Не на хранителни продукти, но на техника, на мебели. По-малко се купува от предходни години. Други пък казват, че не им се е отразила кризата. Трудно е да се определи.

 

Подобни оплаквания не е ли имало и преди?

 

Винаги е имало, според мен. Хората винаги споделят какво им е в момента състоянието. И на моменти мисля, че се преекспонира за някои неща.

 

Всички неща, за които си говорихме до момента, често се обобщават като „преход“. Дали според вас това е валидно наименование?

 

Да, аз мисля, че нямаше как България да не мине през всички тези неща. След като бях в Италия и в Украйна, мисля, че това наистина беше един преход за България. Преход от Украйна към Италия. Всеки народ има нужда от време, за да премине през някакви етапи от развитието си. Не може до вчера да си бил нещо, а на другия ден да си нещо друго. Има си някакъв такъв период.

 

Дали този период завърши за нас?

 

Мисля, че има още малко.

AttachmentРазмер
Intervyu_R-Todorova_Dobrev_Shumen_6-10-10.pdf71.5 KB
Intervyu_R-Todorova_Dobrev_Shumen_6-10-10.doc65.5 KB
Intervyu_R-Todorova_Dobrev_Shumen_6-10-10.odt37.54 KB