ИНТЕРВЮ НА ВИКТОРИЯ МИТРОВА С МАРИЙКА ДЕНЕВА, УЧИТЕЛ, ГЛАВЕН ЕКСПЕРТ В ДИРЕКЦИЯ ОБРАЗОВАНИЕ НА ОБЩИНА ШУМЕН

 

Какво си спомняте, кое е най-важното за Вас в последните 20 години? Ако искате, започнете от 80-те.

 

Зависи в каква област.

 

В обществено-политически план.

Според мен, много важно в последните години е влизането ни в Европейския съюз, защото всички искаме да се чувстваме като бели хора, а все изоставаме. Влизането ни се оказва засега не съвсем сполучливо, но аз съм оптимист и се надявам, че ще успеем както другите подобни на нас държави. От политическа гледна точка приемането ни в НАТО също е от голямо значение, защото това означава, че сигурността ни е гарантирана в по-голяма степен.

 

А преди да започнат тези хубави за Вас неща в политическата сфера след 97-а година? Как виждате нещата преди това? Някои хора наричат целия този период 'промяна', 'преход'. Приемате ли това наименование?

 

Той е много дълъг при нас преходът. Промените настъпват при нас много бавно според мен. Можеше да имат по-ускорени темпове, но явно тези, които ни ръководят не могат така.

 

В какво се състои промяната във вашия живот, по отношение на вашите близки, в града, в Шумен, след 89-а?

 

В социалната сфера….след 89-а не само в Шумен, а и изобщо в цялата страна, вече има всичко, което човек потърси. Докато преди, аз може би 87-а бях излизала зад граница, се възхищавахме на ония опаковки и цели куфарчета носехме с ония шоколади или пък с някакви по-хубави дрешки за децата. А сега всичко това го има и тук. И не само последните няколко години, когато се появиха МОЛ-овете, а може би вече 10-15 години даже, с навлизането на новите вериги магазини…Това е промяна наистина, която ми харесва.

 

А в политиката? Как виждате падането на Живков и смяната на правителствата след това?

 

Аз съм наистина от онова поколение, чиито млади години са минали до 89-а година, и съм работила в Комсомола като дружинна ръководителка, където съм следвала професионално линията на партията. Тогава всички така работехме, особено ангажираните с такива професии като моята. Мога да кажа, че имаше неща които не одобрявам. Имам предвид ограниченията…ограниченията  по отношение на облекло, музика, възможности за изява - например по-различна проява от страна на някоя личност. Мисля, че тази организация, и по-скоро комуникацията, която съществуваше между хората, както между децата, така и между децата и възрастните, се разкъса след промените. Децата останаха изведнъж наникъде. Единствено в училище за определени часове, пет-шест часа, за тях се полагат грижи, а след това никой не се занимаваше повече с тях. То и затова се мъчим сега да ги приберем в училище. Защото техните родители са именно поколението, което е било в по-млада възраст след 89-а година и има деца, които сега ние се мъчим по някакъв начин да организираме. Да вземем например скаутското движение. Аз не го отричам, то е хубаво, възпитава у децата дисциплина, възможности за съхранение, опазване на околна среда, всичко онова, което някога се правеше в съществуващите дотогава организации - детски, младежки, няма да ги назовавам с имената им, но и защо пък не. Тогава бяха чавдарчето, пионерчета, комсомолци. Лошото беше това, че се надъхваха децата, насочваше се вниманието им към точно определени неща. Нямаше я свободата на избор. Иначе като организация преди промените, като организация даже и на живота на възрастните, имам преди ОФ организации, хората бяха малко по-ангажирани, Сякаш имаше в по-голяма степен гражданско общество. Човек се чувстваше по-ангажиран. Докато сега всеки иска да е свободен и това е хубавото. Но това неангажиране с проблемите като че ли вече стана стил на живот на много хора сега. Просто тях не ги интересува какво става. Аз вече 14 години работя в общината и като човек, който се занимава и с организация в общински мащаб на дейности, свързани с ученици, а и не само с ученици, а и с младежи и граждани, виждам тази неангажираност на обществото. Правим нещо, правим го за хората, а единствено ангажимент имат участниците. А другите минават и заминават, все едно не се отнася за тях. Това ме притеснява сега - неангажираността на хората.

 

Вие споменахте хубавата страна на тези организации, където  заедно сте работили по общи идеи, но аз ще Ви върна към по-неприятните неща. По време на Възродителния процес Вие и Вашата лична организация правехте ли нещо?

 

Какво правехме, което аз не одобрявах и тогава…

 

Вие казахте “следвахме партийната линия“

 

Точно така. Аз бях дружинен ръководител, аз съм учителка по професия, но така  ми се е стекъл животът, че повече като дружинен ръководител съм работила. Трябваше да обличаме децата, които бяха турченца, в български национални носии. Разбира се,  те тогава и танцуваха в това училище, в което работех. В танцов състав бяха децата. В състав за български народни танци. 

 

За кой град говорите?

 

Търговище. И ние не избрахме от българчетата. Такова беше нареждането. Не избрахме от българчетата от танцовия състав, а точно две турченца. Облякоха ги в национални носии и в някакъв клуб в центъра на Търговище, сега вече не си спомням точно кой, защото не беше вчера, се връчваха първите паспорти с български имена. И тия деца точно трябваше да държат паспортите, трябваше цветята да подаряват на кметове, заместник-кметове, комсомолски секретари, защото  те бяха и партийни секретари, макар че бяха с турски имена преди това. Хората всъщност си живееха нормално според мен. Настъпи тоя момент, където стана това, което аз не одобрявах. Децата не знаеха и се стъписаха, когато разбраха…Те бяха пети-шести клас деца и вече разбираха за какво всъщност ние ги бяхме взели с нас там- да поднасят цветя, да поздравяват…А дали това са искали децата?Вкъщи може би съвсем различно са им говорили.

 

А създаде ли се после напрежение между самите деца - българчета и турчета? 

 

Не. Аз не съм наблюдавала напрежение. После даже работих като учител в такова село (турско село). Тогава забраняваха да се говори на майчиния им език.  В училище беше абсолютно забранено, на обществени места беше забранено. Нещо, на което аз като учител по български език и литература много държах, защото децата наистина само в училище си говореха. В селото, където бях,  в час веднага заговаряха на турски, когато се обърнех. Те си говореха, а аз нищо не им разбирах и ги молех да говорят на български. Това мисля, че трябваше да се наложи, за да научат български език, защото те го учеха като чужд език фактически. Това не беше лошо. Не че им се забраняваше напълно. Вкъщи всеки можеше да говори на какъвто иска език. Но както виждате напоследък...Всъщност вие сте в София студентка, но от там ли сте, или сте от Шумен?

 

Не, от Македония съм.

 

Не знам вие там имате ли турци…при вас по друг начин сигурно стоят нещата…

 

Не, има  много по-малко.

 

Ето в нашия град Шумен, където е голям процентът на турското население, като тръгнете из града, се чува само турска реч. Това е един от центровете на културата в България - първи театър, първа филхармония, първо всичко, много възрожденци. Обаче това не ми харесва. Живееш в България- говори български! Когато си вкъщи, говори си на езика - на майчиния език, с близки и с приятели- също.

 

А после ,когато те тръгнаха да заминават 89-а година?

Когато тръгнаха да заминават, аз вече бях в Шумен и работех в строителния техникум. Имаше някои настроения сред хората. Някои ги екстрадираха много бързо. За 24 часа трябваше да си заминат. Спомням си, че имаше демонстрации. Аз иначе съм от Разград. По 24 май бях в Разград и имаше демонстрации от тяхна страна. Имаше малко размирици. Тук, на центъра на Шумен имаше съветски войници.

 

А така между вас какво си говорехте?

 

Знаете ли, тогава в този момент, аз разбрах, че един колега, който работеше също в техникума, е турчин. Той всъщност е бил помак май. Месеци наред бях работила с него и не знаех, че той е турчин. Отношенията - съвсем приятелски, съвсем човешки. И други, и други колеги имаше…

 

 А след това развалиха ли се, или той си замина?

 

Те си заминаха. Те си заминаха, но не, не мога да кажа, че са се развалили. Специално заради това някакво отношение не е имало…Вижте, те към човека, отделния човек, към комшията си, дето казваме, съседа,  не са си променили отношенията. По-скоро, може би, към политиците, към тия, които го направиха.

 

Казахте, съветски войници е имало.

 

Да, имаше, спомням си, една операция 'Щит' ли, как се наричаше тогава, тука на центъра. Едни танкове бяха, кръжаха едни вертолети. Точно 89-а година по време на изселването. Това е било с цел безопасност, защото имаше митинги, демонстрации в Разград. Имаше ги тия неща. Но те бяха съвсем кратко. Може би там един-два месеца, точно когато ги изселваха. Бързо приключи това изселване като че ли. След това останаха къщите им празни по селата. Аз тук работех, преди да дойда в общината, в едно турско село също. Но не, хората въобще и обслужващият персонал, пък и кмет т.н., не мога да кажа, че лошо отношение са имали към българите, напротив. Те са разбрани хора, стига с разбиране към тях да се отнасяш.

 

А след това как се разбираха в клас българчета и турчета? Някой от тях се върнаха тогава.

 

Мисля, че разделение между българчета и турчета няма. Има между роми…ромите, те като малко по-такива, с тяхното несериозно отношение. Докато турците държат децата им да учат. Хайде, момичета по не завършват средно образование. Но и момичетата също завършват. Там, аз където съм била, съвсем наскоро ми се обади (по карнавала) една ученичка, която ме позна: 'преди 20 години нали, госпожо Денева, аз съм тази'. Завършили са икономически техникум, някои отиват студенти. При тях няма тоя проблем, както при ромите. И не мисля, че е имало. Аз сега, напоследък нямам такива контакти с приятели и познати турци и не съм забелязала. Преди ,като студентка ,имах такива, но това беше седемдесет и някоя година. Никакво напрежение не е имало.

 

Вие обяснихте как  се е променил живота Ви от гледна точка на работата преди и след това време. А на ваши близки, на хората в Шумен? Нали всички казват, че имаше заводи, след това…

 

Да, имаше заводи…

 

В този аспект ли единствено се промени животът? В това, че преди е имало работа в държавните предприятия, а след това… 

 

Да, да, безработицата определено. Преди всички са получвали някакви заплати, но аз не мога да се съглася, че е било по-добре, защото да получава един висшист 145 лева!…Когато ние завършихме, 76-а година съм завършила, висшистът получаваше 145 лева. А другият (работник в завода), майка ми е работила в завод,получаваше 80 лева. Всички бяха на работа, но дори за стандарта тогава, когато е било по-евтино, пак не е било добре. Тази уравниловка, за всички да има по малко, не ми харесва. Нека, който е способен, който може, да прави пари, да живее по-добре. Само че нещата в България малко се поизкривиха.   

 

А след това в Шумен тези, които можеха, опитаха ли се да направят частни фирми, сами да си подобрят живота? Как виждате нещата?

 

Какво да ви кажа…

 

Или не се разви толкова много частният бизнес в Шумен?

 

Сигурно, но аз нямам такива познати. Винаги съм била на държавна работа. Всъщност дъщеря ми работи в частна фирма. Имат възможност да пътуват сега повече. Не мога да говоря за частния бизнес. Моят съпруг беше военен, но той почина много отдавна, преди 14 години. Аз съм си на държавна работа и моите контакти, най-близките ми хора са в държавната сфера.

 

А дъщеря ви разказва ли за нейни познати, че ако искат работа, могат да си намерят? По-лесно ли става сега?

 

Не става по-лесно. В никакъв случай. Даже тя беше в чужбина четири години. Нелегално работеше за по три месеца или колкото позволява паспортът. Трябваше да се връща, защото не можа да си намери веднага работа, макар че е с висше образование, владее 3-4 езика. Тя не искаше да отиде в големия град, да наеме квартира, да не е сред близките си. Това са нейните принципи.

 

Хубаво е, че имаме избор вече.

 

Да! Тя  вече се установи, но съвсем случайно. Случайно, в смисъл, че беше поканена, а не защото ходи по интервюта. Беше поканена от позната в тази фирма, в която се чувства добре. А другата ми дъщеря по стечение на обстоятелствата работи в общината .

 

Последно ще ви попитам приемате ли думата 'преход'? И ако я приемате, като преход от какво към какво го виждате? Колко години според вас продължава?

 

Нашият преход не е преход, то е пълно мъчение. Какъв преход? Преходът става за година, две, три, пет години. Да преминем от една система или от една форма на организация на обществения и политическия живот към друга. Докато при нас нещата стоят на едно и също място. Ето толкова години се мъчим и не можем да направим здравна реформа, и пенсионна реформа също. Тъпчат се нещата, отлагат се във времето или се вземат някакви половинчати решения, които не решават радикално проблемите. Може би, ако бях политик, щях да мисля по друг начин, но аз съм само гражданин и искам нещата наистина да се променят. Искам, като внасям здравните си застраховки, да знам, че ако се наложи да ми правят операция, аз си взимам 2000 лв. оттам и мога да ги използвам или мой близък да ги използва.

 

Някои хора не приемат думата 'преход' и вие сте една от тях.

 

Не, не е преход това, което се извършва в България.

  

А това, което се опитват да извършват, продължава ли, или мислите, че периодът на мъчението спря  и сега става нещо друго?

 

И постоянно се случва, една постоянна величина. Всяко правителство се опитва да направи нещо, но нищо не се променя радикално за хората. Единственото, което виждам като промяна, всъщност аз вече го споделих, това е възможността да избира човек  да живее, където иска - в България или в чужбина. Стига да си способен, да можеш да се бориш в другата страна, защото имам познати, които заминаха, но като научни работници, които работят в университети, и са успели. Купиха си хубави къщи в Англия и не са гастарбайтери-строители, а живеят наравно с другите. Разбира се, трудно им е било през първите години, но специално моят познат от това приятелско семейство беше поканен за преподавател в университет и работеше и печелеше наравно с другите преподаватели. Това е хубавото. А преди не можеше да излезеш. Излезеш ли, те обявяваха за враг на народа и не можеш да се върнеш.

А първите години след 89-а, нали знаем имаше деление червени сини, партийни напрежения. Вие тогава бяхте ли активна политически? Или просто симпатизирахте на отделна партия?

 

Не, никога не съм била. Дори като дружинен ръководител се ядосах, че имаше квота. От това училище, от дружинните ръководители или учителите, можеше да станат партийни членове пет човека или четири човека. Докато на село ги приемаха всички в партийната организация.  Ти работиш за тази кауза, а не те приемат за член, защото членовете на партията се ползваха с определени привилегии. Например, аз като дружинен ръководител и учител си спомням за едно детенце в пионерската организация, което беше много кадърно и умно и имаше желание да работи, но не можеше да стане дружинен председател, защото майка му и баща му не бяха членове на партията. Като отидеш и кажеш, че си член на партията, те поглеждат по друг начин Това  за търсене на работа преди 89-а.

 

Вие кога казвате, че ги взимаха като членове на партията? След 89-а ли? Тези, които са били в организацията, веднага ли са били поставяни в БСП?

 

Не, аз не съм била член на партията и не знам. Не съм била никога. Не са ме приели. Нямало е място изобщо да кандидатствам. След това вече се отказах, след 89-а. Всичко, което казвам, е за преди 89-а, когато имаше такива привилегии, в университета приемаха първо децата на родители, които са членове на партията. Но и след 89-а година не съм била член на никоя партия. Не съм подкрепяла никога и пълното отричане на всичко…СДС мисля бяха за това, точно така, Желю Желев. Одобрявах желанието им и стремежа им за промяна, но да унищожиш всичко!? И архиви, и всичко се вадеше и се гореше. Историята не започва от мен или от някой друг. Това не го одобрявах, защото виждаме, че някои неща сега започнаха пак, под друга форма, за да не си признаем, че е същото. Но доброто отново се извлича от миналото. Така че имало е и хубави неща. Казвам, не съм била партийно ангажирана. Като симпатизант…зависи, подкрепяла съм и едните, и другите. Зависи от платформата им, от това, което към момента като приоритет изтъкват, че ще правят, но никой не го постигна.  

 

Хубаво е, че ни казахте, че Вие сте искали нещо да се промени и сте подкрепяли промяната.

 

Да, разбира се, кой ли не е искал! Настъпиха промени, но само до известна степен.

AttachmentРазмер
Intervyu_M-Deneva_Viktoriya_Dimitrova_Shumen_3-10-10.pdf72 KB
Intervyu_M-Deneva_Viktoriya_Dimitrova_Shumen_3-10-10.doc62.5 KB
Intervyu_M-Deneva_Viktoriya_Dimitrova_Shumen_3-10-10.odt33.78 KB