ИНТЕРВЮ НА ВИКТОРИЯ МИТРОВА С ЦАНКА ДЖАМБАЗОВА, УЧИЛИЩЕН ПСИХОЛОГ-ПЕДАГОГ

 

Какви са най-важните за Вас събития през последните 20 години? 

 

За мен важно през този период в личен аспект беше отглеждането на децата ми, тяхното образование. Годините, в които те бяха в училище и после в университета ми се видяха страшно тежки. Да гледаме две момчета с две учителски заплати беше изключително трудно. Съпругът ми е художник, но беше на свободна практика преди да започне да работи като учител. А в тези години за турците беше още по-страшно. Колкото и да ми беше приятно, че децата ми са големи и имат образование, ще им осигуря образование доколкото мога.

 

Имате предвид годините след 1989 година, нали?

 

Да, точно така. Аз бях по майчинство с втория ми син 1989 г. Така минаха 10 години преди единият да стане студент. След това и другият учи след него, но той вече работеше. След 2000 и двамата по малко работеха и учеха. Така беше по-лесно за нас. Друго, което нас възрастните ни тревожи, е че няма работа за младите хора, И двамата ми сина завършиха, единият - икономика, другият психология, но работят каквото намерят, където намерят с изключително ниско заплащане.

 

 Каква е разликата с положението преди 1989 г.? Смятате ли, че тогава беше по-лесно?

 

Разбира се, че по отношение на работата беше много по-лесно. Ние тогава бяхме по разпределение и нямаше как да не отидеш да работиш по специалността си. Работила съм като учителка, в културата съм работила, както и друга работа съм сменяла, но беше лесно да се намери. Докато сега по специалността е много трудно да си намерят. Тяхното притеснение е, че работят не това което искат.

 

Как се промени Вашият живот след 1989 г. Освен във финансов аспект, заради децата?

 

Аз като учител продължавах да работя. Но и при мен нещата се промениха, защото аз 1987 г. бях преподавателка по руски език и история, но нещата започнаха много да се стесняват, нямаше часове. Налагаше ми се в различни училища да комбинирам нормативи. Точно по това време Министерството на образованието пусна специалността ‘педагогически съветник’. Аз се кандидатирах за тази специалност и вече 16 години работя като такава. В следствие на това се случиха много положителни промени в личен план - работиме по проекти в училище, много често ходим по клалификация, самостоятелно лично си планираме и отделно МОН, осъществяваме страшно много контакти с млади хора и специалисти в нашата сфера. Това ме промени положително. Нали човек се учи докато е жив.

 

Вие споменахте 87-а година, аз ще ви върна две години преди и две години след тази година. Първо, от 1985 година какво си спомняте?

 

Аз тогава бях в майчинство и малко работех. Също не бяха много лесни години. Това, което ме разочарова беше, че когато след края на майчинството ми си подадох документи за учителска позиция в едно училище близко до Шумен, началник “Просвета” ми каза, че няма да стане, защото съм била от номенклатурата. Аз останах втрещена, защото аз бях комсомолски секретар за много кратко време. Но тогава кой ли не беше в комсомола, а той лично ми беше началник там. Мен не ме боли от тези неща, но виждам, че няма промяна в мисленето на хората през тези 20 години  и това е най-страшното. Младите не познават предишното време и имат много повече възможност, отколкото ние тогава. Но нагласите на хората в положителен смисъл -  да се развиват, да търсят благополучие, не само материално, а и духовно,  останаха на заден план. Точно в годините на моята младост между 1980 и 1990 г. Шумен беше много атрактивен град, Имаше театър, симфоничен оркестър, клубове на културните дейци, на журналистите, вечер кипеше живот, имаше джаз клуб и други места. Имахме избор къде да се събираме и с кого, докато сега е едно и също - чалга, където и да отидеш. Виждам младежите, че ходеха по-рано повече на дискотеки по цели нощи, докато сега малко позатихна този процес.

 

1984-1985 година стана и Възродителният процес, който някои хора одобряват, а други - не. Вие какво си спомняте?

 

Аз тогава бях в майчинство и честно казано бях много настрани от този процес.

 

Все пак тогава какво се чуваше и как реагирахте Вие?

 

Спомням си, че тогава излязох на разходка с бебето, но се появиха едни тичащи хора, които извикаха, че трябва да се махаме, защото се случвало нещо. Като се прибрахме в къщи, сестра ми звънна и започна да ме умолява да не излизам, защото навън е страшно. Каза ми, че с водна струя разгонвали хората. Преживяхме го това нещо. Аз имах много познати, които смениха имената си и с охота говореха за това. Но имаше и такива, които не говореха. Мненията бяха полярни.

 

Вие как го виждате? Трябваше ли да се случва това?

 

Не, в никакъв случай.

 

А как реагирахте когато чухте за падането от власт на Тодор Живков?

 

 Точно по това време ставаха събитията в Румъния и ние доста стреснато слушахме за тях. Деверът ми беше в Канада тогава и той първи ни сигнализира за нещата. Процесите бяха всъщност ясни за нас възрастните, защото колкото и да имаше завеса, имахме познати навън, с които разговаряхме за тези неща. Спомням си, че той тогава се върна и ние го укорявахме, че не е останал там, а точно в това време се е върнал. А той отвърна, че точно в това време е най-страшно, защото не знаеш кой какъв е от българите там и какви са им намеренията, дали няма да те притиснат за нещо. Иначе в отношенията между българи и турци винаги е ставало нещо. Аз съм от Царевград, едно село с католическа църква, православна и джамия, и съм израснала с както с хора от най-различни националности и етноси- руснаци, немци, татари, турци, така и с хора от различни краища на България. Много интересно село е по телевизията често са говорили за това и никога не е имало някакви противоречия. Тогава не  е имало, обаче сега се усеща много силно. И при децата, и при възрастните. Започва още при децата. При турчетата има винаги едно усещане, че някой винаги ги притеснява, защото са такива. Има също нагласите, че те имат права по-големи от на другите или че са дискриминирани, което не е така. Може да се каже, че срещу ромите има някаква дискриминация. Има нежелание да се общува с тях. Докато при турчетата няма такова нещо, обаче те определено имат такива нагласи.

 

Споменахте първите години след 1989 г., първата опозиционна партия. Имахте ли надежди, че нещата ще се променят драстично. 

 

Имахме не само тогава. С всяко следващо правителство продължавахме да се надяваме. Аз съм трезво мислещ човек, философ, и като си говорим вкъщи с момчетата, сме убедени, че няма промени, дори и сега. Виждаме неща, които се случват, но в които не вярваме. Мислим, че това е някаква игра, някаква далавера.

 

А като кажем промяна след 89-а година, какво изниква във вашето съзнание? Само възможността за пътуване ли? 

 

Не, разбира се. Има много по-голям избор за образование. Освен това, иска ли и бори ли се, човек може да постигне много неща. Макар че сега младите хора в училище ми казват, че който има връзки, ще се оправи.

 

Мисля че като почне да работи, човек започва да мисли по друг начин и това става невалидно.  

 

Точно така. Моят син търси много усилено работа, ходи на много различни интервюта и се вижда, че има възможности за работа. Друга промяна е това, че се получи много силно социално разслоение. В училище това се забелязва много явно. Голям брой семейства са на дъното. Много семейства са разделени, заради работата. Някой от родителите, често е в чужбина, а децата остават без възпитание или са оставени при баби и дядовци. Аз имам случай, в който момиченцето 4-5 години отглеждаше братчето си, което беше шест години по-малко. Родителите бяха в Гърция и им пращаха пари, а после ги взеха там. Това беше българско семейство. В едно турско семейство нещата стояха по подобен начин. Родителите бяха заминали, а по голямото момче, което беше десети клас, се грижеше за по-братче и сестриче близнаци. И когато навлязоха в пубертета, баткото идва при мен да се съветва по какъв начин може да им помогне. Нямаше възрастен човек, който да се грижи за тях. Също ние, когато бяхме в училище ходихме много често на екскурзии в цяла България, докато сега няма такива мероприятия. Преди няколко години имахме една инициатива от Български младежки червен кръст. Един наш седми клас, и един единадесети клас от Математическа гимназия, спечелиха организираното състезание и наградата беше да се отиде на предаването на Слави Трифонов. От целия седми клас само едно-две бяха ходили в София. Децата изобщо не бяха пътували с влак. А сега има деца, които още по-рядко излизат от Шумен. Ние водихме едно литературно студио в училище с подкрепата на читалище "Добри Войников" и ходихме в Тодор Икономов, където имат такова студио. Ние ги поканихме следващия път те да дойдат в Шумен, а учителката каза, че това е невъзможно. Ако за децата в Шумен е трудно да отидат в София, децата в Тодор Икономов не могат да си позволят да дойдат дори до Шумен един-два пъти годишно. Там е направо една затворена система. Децата в СОУ-то там си изкарват образованието и като завършат се захващат с домашното стопанство. Т.е. има икономически ограничения върху тяхното развитие. Човек има различни права - да пътува, да прави, каквото иска, но всъщност не може да се възползва от тях по икономически причини.

 

Възприемате ли думата 'преход'? Как наричате периода след 1989 г.? 

 

Не, за мен е един термин, който политиците и медиите са създали. Аз казах, че преходът за мен е свързан с духовното и материално благополучие и най-вече промяната в мисленето и нагласите. Тук имаме комплекс за социални услуги и това е едно добра инициатива. Много деца и семейства, които имат социални и други проблеми, ходят там. Ние насочваме към там точни тези типове семейства, за които говорих. Ние говорим, че деца от домовете трябва да бъдат интегрирани, но я няма тази нагласа у хората. Поради липсата на нужната квалификация, и родители, и учители не знаят как трябва да се работи с такива деца, за да бъдат по-добре приети те в обществото. Много училища не искат да се ангажират с такива деца. Говори се и за деца и хора с увреждания. Но се обсъжда само като тип политика и не се влияе  върху нагласите на хората.

 

По какъв начин може да е промени това, при положение, че хората 40-50 години са живяли в условията на комунистически режим? 

 

За кратко време няма как да се промени. Но мен не ме е страх, че младото поколение не ги приема тези неща...

 

Младите няма как да го научат от родителите си. Родителите не са ни учили на свободна инициатива.  

 

 Така е. Много силно впечатление ми прави това, че проблемите свързани с реда и дисциплината. Всеки самодисциплиниран човек успява. Сега хората не приемат, че трябва да има дисциплина. Свободата се разбира като свободия, а не като вътрешна необходимост.

 

Пробвате ли да убедите децата, че наистина от тях зависи.  

 

Ами в училище имаме програми, с които ангажираме децата. Моето училище участва вече четвърта година в проект Коменски. Учители излизат в чужбина и посещават училища в Германия, Чехия, Словакия, Турция, Румъния. Но повече се гледа на материалната страна на нещата, на материалното благополучие. Духовността остава на заден план. Децата не искат и не умеят да ходят на театър. А и родителите им също не искат. Като им предложим да ходим, всички се дърпат. Същото важи и за класическа музика и изобщо за всякаква друга музика, различна от чалгата, защото в семейството това се слуша. Аз мотивирам родителите на родителските срещи да мотивират децата да посещават извънкласни форми на обучение - рисуване, танци, пеене, за да могат да се развиват и свободното време да бъде по-добре уплътнено. Моите децата израснаха в спортните зали, ходеха на математика и на други занимания. Но всичко това вече е платено и родителите невинаги могат да си го позволят. Децата дори да искат да имат талант, няма как да го развият и талантът си умира с него. В Шумен - не, но на много места се закриха бившите пионерски домове. Аз години наред, а и моите деца, след това съм ходила там на извънкласни занимания. Преди държавата се грижеше за това, но сега всички това е платено. Тук имаше хор "Бодра песен", който беше и все още е на световно ниво, но много трудно намираме деца, които да изпратим в хора. Всяка година идват колегите да прослушват децата. Като поканят деца обаче, родителите се отказват и хорът намаля. И всичко е така. В спорта положението е малко по-добро. Но си спомням си как се спонсорираха клубове, а сега това замира. И във футбола виждаме как не се работи отдолу, за да се достигнат високи постижения. Да развиваш възможностите си и талантите си става лукс.

 

Сигурно трябва много години да минат, за да се променят нещата.  

 

Има надежда и тя е в младите. Лично аз имам надежда, но процесите са много бавни. Това е заради корупцията. Ще споделя и нещо друго също. Макар че карам 60-ата си година и съм пред пенсия,  никога досега не е имало случай някой да ме корумпира или аз да дам подкуп на някого. Обаче преди 4-5 години, когато малкият ми син кандидатства в университета, макар да беше отличник...

 

Тук в Шумен ли? 

 

Тук завърши големият. Той сам пожела тук. Понеже имам познати и приятели там. Разбира се, няма да кажа кой и как, но много упорито ме преследваха да дам пари, за да бъде сигурно (влизането в университета). При това познати и приятели! И аз развалих приятелството с един такъв човек. Моят син първо е отличник и аз не се съмнявам, че е и в София да отиде да кандидатства, ще го приемат. Както се случи с големият ми син, който кандидатства на 3-4 места и го приеха навсякъде. А човекът ми казва да не бъда толкова сигурна, защото може той да увисне и друг да влезе. Това са хора, които са вътре в играта.

Аз бях направо потресена. Споделих го вкъщи и всички бяхме като попарени. Наистина не ми се е случвало. Един път на съпруга ми и той толкова години работи, той се знаимава със стенопис и къде ли не е правил, на много места. Но дори на него не му се е случвало. Дори казва, че някой път в тези среди се договаря процент с архитекта, със строителите. Но дори това не му се е случвало, а само е чувал. А това е за нещо дребно.

Не знам преди какво може да се е говорило, аз съм работила в Комсомола, но никога не съм отивала в тази посока. Дори не съм го виждала. Може да го е имало, но аз не съм виждала и не съм разпитвала. Сега големият ми син беше ходил на работа и директно са му казали, че ще му уредят работа, ако 'бутне' определена сума. Това се наблюдава и при децата в училище, които са го научили от родителите. За децата вече няма значение колко умее един човек. Така разсъждават. Аз лично съм много оптимистично настроена и винаги съм била. Аз работя с млади хора постоянно и ги виждам колко са жизнени и как хранят мечти. Като психолог също децата доста споделят с мен и аз им казвам, че трябва да се стреми човек към лично щастие, защото когато е щастлив и здрав, той просперира, защото иска да се развива, има оптимистични нагласи, има мечти. Личното щастие подтиква. В този смисъл агресията в семейството и между половете също създава нагласи.

Всичко можеш да промениш, ако смениш нагласите. Имаше въпрос по-рано как во се променило за мен. Аз лично имах проблеми с костите и се бях отчаяла, че няма да се справя. Но благодарение на тези книги аз цяло лято започнах да бягам. Уча децата, че когато срещнеш някаква трудност, трябва позитивно да я преодолееш.

 

Сега след промяната има такива книги, за разлика от преди.

 

А, и преди това сме ги чели. Спомням си, че четох като студентка още, но беше апокрифна литература, никъде я нямаше. Така си подавахме книги. Сега много малко хора си купуват книги. Няма я тази потребност, може би заради компютрите и заради интернет нещата.

 

Най-важното в интернет ли се намира?

Силно ме притеснява това, че в училище децата дори от учебниците не учат. Някакси много механически вземат всичко наготово. Примерно давам тема, детето изтегля я, принтира я и я носи. Дори не е осъзната.

 

Значи никой не я чете. Още по-тъжното е, че преподавателят и той не я чете и ти връща оценка.

 

Да, така става. Щом му предаваш нещо.

 

А какъв е смисълът? Ученикът какво е научил?

 

Във висшето образование е така за съжаление. За мен категорично трябва да се променят методиките на обучение, защото те са от много време. Под интерактивна  методика се разбира да пуснеш презентация или на компютъра да върви нещо, т.е. свързано е с техническото изпълнение, а не с другата подготовка.

 

Нещо променило ли се е при учителите, или зависи пак от човека?

 

И при учителие е така. Аз цял живот съм била в училище и виждам колеги, за които децата са като домати, които прехвърляш от едната кошница в друга. Докато има и хора, които търсят нещо ново. Не е въпросът да те квалифицират някой. И това има значение, цялостната подготовка още от университета. Но иначе нямат желание да се квалифицират, да търсят нещо ново.

 

Младите учители не се ли различават от по-възрастните?

 

Че то млади почти няма. Научната работа всъщност замира. Аз доста се събирам с колеги от нашата гилдия от цяла България и виждам, че има такива нагласи и при по-младите, и при по-старите. В един момент беше задължително психолог да заема моята длъжност, педагогически съветник, но по-скоро може и педагог да я заема. Аз не съм завършила психология, но през целия ми живот това е била тръпката, изчела съм толкова много литература и никога не съм отказвала квалификации. Но пак казвам, приложната психология в училище е важна. Освен да направиш диагнозата, за да видиш къде е проблема, трябва и да работиш отблизо с човека, да му спечелиш доверието, за да може човекът да 'тръгне' и да му подадеш ръка. Тази година спечелихме един проект. Става дума за един метод, който се прилага в Европа отдавна и означава да се намери друг човек, който точно по този начин да го подкрепи, да му вдъхне доверие и вяра, за да може той сам да реши проблемите си. Може би за последно искам да споделя, че трябва вътре да се види човека. С моя мъж дълги години живеехме във варненско село. Купил си е къщичка и е сам, пенсионер на 80 години. Живее сред циганчета, има много цигански семейства. Повечето са безработни. Има едно магазинче и аз веднъж като отидох на гости, видях, че му дължат хиляда и колко лева му дължат. Само докато бях там за няколко часа те играят шах с него, учи ги на борба, с магарето ходеха насам-натам. И казва, че учителките много го викали да им помага да привличат ученици. А той им отговорил, че ако иде при тях, става един от учителите и те ще бягат от него. Докато на поляната, макар че е на 80 години, той е един от хората и те приемат помощта му. Така може да им даде по естествен начин.

 

AttachmentРазмер
Intervyu_Ts-Dzambazka_Viktoriya-Mitrova_Shumen_7-10-10.pdf77.58 KB
Intervyu_Ts-Dzambazova_Viktoriya-Mitrova_Shumen_7-10-10.doc84.5 KB
Intervyu_Ts-Dzambazka_Viktoriya-Mitrova_Shumen_7-10-10.odt36.69 KB