ЖИТЕЙСКИ РАЗКАЗ НА ХАСАН ХЮСЕИНОВ БЕРБЕРОВ,

С. ЯБЛАНОВО, 3.10.2010 Г.

 

 

Казвам се Хасан Хюсеинов Берберов, роден съм на 8 юни 1947 г. в с. Ябланово. Завършил съм икономически техникум в гр. Сливен. Започнах трудовата си дейност в АПК-Котел, клон тука, в Ябланово, всъщност ТКЗС-то. ТКЗС-то беше до 1958 г. след това стана ДЗС, АПК и през 1968 г. когато завършвам техникума, почвам там като отчетник-счетоводител. След това 1970 г. ме вземат в Районния комитет на Комсомола в Котел. Това става след казармата. Служих в Ямбол, в поделение 60920 в химически войски. Тогава моите набори отидоха в трудовите войски, единствено аз бях и още две момчета, единият беше от Айтос, а другият от Болярово ли, и те бяха в химически войски, и след нас доста години въобще не са взимали в редовните войски. Даже от Ябланово не познавам наборите си, защото служих там в редовните войски.  

        Баща ми, при `58-ма година при кооперирането става градинар тука в АПК-то и се пенсионира като такъв. Собствена земя баща ми има около 23 декара. Той сега е на 88 години, жив е още, роден  е `23-та година, той е третият по старост от мъжете, които са останали живи.

        И като почнах в Комсомола, просто не харесах тази работа в Районния комитет. Исках да бъда освободен. Бях в Районния комитет на ДКМС като инструктор и организатор след обединението на ДЗС – Котел и ДЗС – Градец. Тогава оглавихме със Станка, тя стана първи секретар и този, авторът на книгата „Щрихи към новата история на Ябланово” – Христо Ников, той беше преди мене секретар на районния на Комсомола и той като беше секретар, аз станах там инструктор. Той се водеше в Районния комитет на ДКМС-Котел и дълги години се водеше секретар, един от секретарите. И след това той отива в Районния комитет на партията, а ние останахме със Станка в Комсомола, но просто...И след това ме освободиха от там по мое настояване. Отново отидох в АПК-то като счетоводител. Но не след много отново ме вземаха от кметството през юли 1977 г. като секретар, тогава бяхме общински народен съвет – Ябланово, беше самостоятелна община, а от 1978 г. се водим като кметство Ябланово. Тука работих доста време и до края на 1984 г. Партиен член станах още докато бях в АПК-то някъде след 1974-5 г. От Котел дойдех да работя 1972-ра година, тогава ме освободиха от Районния комитет на Комсомола. Отивам в АПК-то, там стоях до юли месец 1976-та година. Тогава партията те изпращаше където реши и от юли месец 1976г. станах секретар на общинския народен съвет. Бях партиен член и след това ме направиха председател на ОФ, за да можем да се учим на организационна работа. Секретар и председател на общински комитет на ОФ, пак Ябланово, те са седем низови организации, а аз съм председател на общинския комитет на ОФ. И така доста време работихме и тогава вече един ден идват от Сливен, бях освободен вече от ОФ и представителят на окръжния комитет на партията Ислям Бейтулов, който беше главен редактор на вестник „Гюнюш” и той казва, че на събранието ще ме предложи за секретар на първичното партийна организация, така и така, и аз викам: „Не, не желая.” Той не е от Ябланово, а от село Бисерци и доста години беше учител в Соколарци, но не е казълбаш. И той казва: „Не те питат дали си съгласен, аз ще те предложа.” И така станах партиен секретар, макар че не исках. Това беше `78-9-та година. Тогава аз с кмета оглавявахме селото и водихме агитационно-разяснителна работа – да се възприеме новото, работихме по низовите организации, по партийните организации, по атеистичната дейност, даже са ни пращали на курсове по Бургас, Стара Загора от Общинския народен съвет. Атеистична дейност сме водили с младите хора, с жените - и тях ги пращахме на курсове. Фереджетата и шалварите тогава вече бяха забранени. Да ви кажа яблановци – мойта жена, баба ми – не са носили такива шалвари, както сега се виждат. Старата яблановска носия – тука на снимки виждате, че съвсем друга е нащта носия. И когато забраниха това, тогава се въведоха шалварите. А иначе майка ми носеше фередже, когато бях малък и тогава имаше училище за тяхното ограмотяване и аз като четири-пет годишен, под фереджето, ходех с майка ми и научавах и даже подсказвах там под фереджето. И затова аз съм 47-ми набор, но учех с по-големите, защото още с майка ми ходех на училище. А тука при нас абсолютно не се затваряше лицето, но това е било отдавна и аз не ги помня тези неща. От мъжете само ходжата ходеше с фес, а пък мъжете не помня. При нас имаме ходжа, имаме и деде. Дедето ръководи джема, а ходжата погребалните обичаи, молитвите.

        През 60-те – 70-те години, след кооперирането, абсолютно тези хора активно участваха, тогава така се казваше, в строителството на социализма. Абсолютно не се говореше за безработица, както сега възникна тази безработица. Тогава аз когато бях почнал вече работа даже се забраняваше излизане на работната ръка оттука. Тогава бяха създадени към хиляда и сто декара хмел за хмелово масло. Но сега дойдоха някакви (след 1989 г.) и унищожиха всичко. Имахме стотици декари овощни години, ягодови насаждения, малини. Хората тогава абсолютно се чувстваха добре. Добре се чувстваха да ви кажа. Всеки работи и накрая на месеца получава нещо според заработката. Значи някъде 79-80-та година до това време всичко вървеше нормално. Какво значи нормално – работа има, но вече, когато аз бях партиен секретар, тогава нещата почнаха да се менят. От партията започна един натиск и ние започнахме да го чувстваме това нещо. Насила почнаха да диктуват някои неща. Примерно по-учените хора почнаха да... аз например осми клас, когато завърших, това беше 59-та година, даже тогава нямаше осми клас в селото и аз завърших в село Врани кон. Даже аз в мойта диплома...задължително се изучаваше турски език. Имам бележка в дипломата си там за осми клас. Обаче след това вече почнаха да забраняват. Почнаха да свиват обръча.

 Даже помня през 1980 г. бяхме всички партийни секретари и този писателят на книгата – Христо Ников, той беше ръководител на групата, и отиваме в Тернопол, побратимен град на Сливен в Украйна. Тогава виждаме, че натискаш копчето и излиза на украински, на руски, тия са отделни все пак, на молдавски...а тука тогава вече натискът беше почнал – забрана на турския, забраняват някои работи, значи от там още тръгна натиска от 80-та година. Но забрана да се говори на турски на обществени места все още нямаше – забраната почна, когато смениха имената, тогава удариха балтията. Тогава (има се пак предвид 1980-та година) започнаха да забраняват религиозните книги. Аз помня мойта майка отнякъде намерила една брошурка за Хазрет Али. И аз вече виждам в селото, че издирват такива хора и вземах от майка ми и скрих това нещо. И й викам: „Мамо, ще те видят и...” Това беше вече, когато съм бил партиен секретар, някъде тия години – `77-8-ма. Майка ми ми се разсърди, но аз скрих това нещо и чак като излязох от затвора й дадох това нещо. Тя тогава ме гледаше със сълзи на очи и ми каза: „Аз тогава помислих, че си го унищожил.” Тогава такива религиозни книги абсолютно бяха забранени. Хората от Държавна сигурност издирваха такива работи. Даже писмата, които идваха от Турция, те ги отваряха или пък когато изпращаш писма не отиваха, значи някои са ги контролирали и е имало такова нещо. Джемовете – аз тогава съм бил малък и не съм ходил на такива места, но майка ми и баща ми ходеха. След това вече не помня да са ходили. Забраниха ги тези неща, както забраниха изучаването на турски език, така и бяха забранени и тези неща. Дедето пак съществуваше, имаше си го. Сега аз когато бях секретар на кметството и възрастните идваха и където трябва - им помагах. Но това вече ставаше много трудно. Аз им съдействах в някои отношения, но усетят ли, че аз имам работа с религиозните хора, тогава балтията играеше. Забранени бяха тези неща. Макар да нямаше катинар на джамията строго се наблюдаваше хората, които отиваха на петъчната молитва. Обръчът тогава се свиваше. И като видяхме това нещо там в Украйна и там споделяме по между си: „Ето виждате ли, в Съветският съюз няма такова нещо.” Щом не са забранени отделните езици, пък тука вече повече тормоз имахме. Чувстваше се оттогава, чувствахме го това нещо. Постепенно ние не можехме открито да се изразяваме.

        Преди „възродителния процес” имаме един човек [репресиран]само и той по време на кооперирането е изпратен в Белене. Бай Туран Бейтулов и даже съм разговарял с него след като излезе от затвора. Други осъдени по политическа линия нямахме. Но преди 1985 г. абсолютно започнаха да се чувстват нещата. Даже аз така помня - трима души да се съберат, не можехме така да споделяме. Защото все единият от нас можеше да донесе. Защото те хората на ДС идваха и при тебе и при мене и всичко вече стигаше до ушите на тези хора. И вече ставаше много лошо. И с бай Федал през 85-та година на лов като бяхме... Федал Мустафов аз го помня, откакто съм бил на работа в АПК-то и по-късно се ожених за дъщеря му. Аз съм му зет. И за някои е лош, обаче за други е добър ръководител, но за мене е ръководител номер едно. Той е човек с четвърто и пето отделение, но природно надарен човек. Даже брат му, бай Садък, ми беше казал: „Той е учил в Омуртаг, завършил е седми клас.” Седми клас тогава да завършиш е голяма работа. И той, Садък Мустафов, дълги години беше директор на училището тук. И даже когато един ден той беше пенсионер, сядаме с него и той казва: „Татко сгреши, вместо мене, трябваше Федал да прати да учи. Защото той стана много умен, много голям човек”. Той наистина и минал...бил е председател на Селкоопа, председател на ОФ-то тях години, основател на ТКЗС – Ябланово. А преди 9 септември 1944 г. баща му е бил ятак. Даже аз помня молбата, която беше написал за да стане активен борец против фашизма и капитализма. Тука е действала група на Пенчо Кубадински. Дядо ми е имал воденица и там са идвали партизани, но по-добре моя баща да ви го разкаже. И бащата на Федал Мустафов е бил ятак и сина му, покрай него - и той ятак. Даже с генерал Ганев, който му беше голям приятел и той е бил от тази група на Пенчо Кубадински. И в казармата съм слушал, че той е участвал в някои акции преди Девети. И имаше чин капитан, ама как го е получил не знам. Той е роден 1920 г. И 85-та година влиза в затвора и го осъдиха на шест години, а лежа три години, три месеца и 19 дни – повече от нас лежа. И почина на 77 години.

        И аз вече лично за мене си усетих тази работа. Никога не ми е минавало през ума, че може да стане така и те да дойдат с танкове и да ни сменят имената. Помня, когато в Бургас бяхме на курс, от едно село, дето живеят помаци, там имаше един секретар, ни разказваше как са дошли с танкове да им сменят имената тука в Бургаско. Обаче не ми е минавало през ума, че и тука някой ден може да видим танкове. Но вече бях чувал, че с помаците е станало така. Тука помаци преселени от Родопите няма, поне в нашата община. Тук в Омурташко има в някои села, ама тука в нашето село нямаме. И вече преди 1985 г. кога започнахме ние да усещаме това нещо? Сега в края на 84-та година да речем октомври-ноември месец нашите хора ходят в Хасковско, там има тюрбета - село Текето, и аз съм го посещавал. И връщат се хората оттам и аз тогава съм партиен секретар, и аз сега почвам вече да чувам от хората, че в Хасковско вече се говорило за такова нещо. Местните хора там са разказвали, обаче, тайно се чува, че в Хасковско са почнали това-онова. Обаче аз тогава с баща ми тайно имахме документи и трябваше да ходим на екскурзия в Турция. Но тъй като баща ми още не може да приключи зеленчуковата градина, закъсняхме много. Но независимо от това, ние през декември месец 84-та година тръгнахме ние, с баща ми и жена ми беше с мене, и аз имах една синя жигула, да пътуваме за Турция. Там съм объркал пътя и съм тръгнал към Димитровград. Питам един човек и той ми казва: „Ти си тръгнал обратно, бе. Какво ще правиш в Турция, тука хората излязоха в балкана.” Но ние говорим на български. Баща ми като слезе от колата, той по-бързо разбра, че сме в българска територия. Той взе да говори на турски, той беше българин, който говори турски. Те в Хасковско знаят турски. И той вика: „Ще те върнат, няма да те пуснат в Турция.” Аз имам паспорт и викам, ако ни върнат, те да ни върнат, ние защо ще се връщаме. Отиваме, влязохме в Турция. Още първият ден отиваме в град Муратлъ, по посока към Текир даг. И попадаме в един вестник и в него пише в Хасково и Кърджалийски окръг... 4 000 са били изпратени в затворите и в Белене и т. н.” И аз викам този вестник може ли да ми го дадете, на тях не им прави впечатление и викат: „Взимай го, може и други да ти дадем.” Аз вече търся такива и доста вестници събрах. Добре, ама сега... (разплаква се).                              

Седем-осем дена останахме в Турция и към 27 декември вече си бях тука – в България. И те [българските власти] се интересуват и аз също казвам истината. Така, така, върнах се, така стана...Те питат всички, които се върнат. И ми казаха да напиша и аз написах, ама без подробности и не всичко. Обаче това нещо е било запазено и след като бях арестуван, оттам тръгнаха. Връщам се и гледам, че нещата тук са станали по-сериозни. Тогава вече на Хюсеин Ашиков вече са му сменили името. А той е дългогодишен учител, даже преди това беше и кмет един мандат тука. С него сме работили един мандат. Женен е за българка. И те вече на хората със смесени бракове са им сменили имената. И какво виждам аз сега. Туй вече започва така и се създава много голямо напрежение. Опитвам се да помня дати – някъде имам записки, обаче не е нужно точно по дати да помним всичко какво е било. Тогава съм партиен секретар, обаче нищо не ни казват. На едно събрание точно тука в тази зала имахме един учител- пропагандист. Това е било вече някъде 13 януари. Тия дати е било и хората тука усетиха това нещо. И аз съм тука (в кметството)...и тука дойдоха не само партийните членове, но и други, както никога на са идвали. Много хора, стотина души тука в залата се събраха. И чак до тука (показва с ръка) коридорът беше пълен. И ми задават много въпроси: „Ще се сменят ли имената?”, аз казвам: „Не!”. Защото нямам никаква информация. И вече следващия ден в АПК-то се провежда годишното отчетно събрание на местното ръководство на БЗНС. И там, на това събрание, аз бях поканен като партиен секретар. БЗНС тука в селото имаха към 40-50 членове, бая голяма организация бяха, сега не знам как е. Обаче аз тогава вече съм преместен, а, в началото на 1984 г. аз съм преместен в РПК – клон Ябланово да оглавявам клона. Партията пак тогава каза и не можеш да мръднеш никъде, иначе ще има балтия. И...отивам аз на събранието, ама нещо станало с търговията, и те ме извикаха спешно, аз излязох и повече не можах да се върна и научих, че този Пехливанов, представителят на БЗНС-то от Сливен казал, че предстои смяна на имената. Значи БЗНС-то съобщава това за първи път, а партията - не. И някои оттам са си хвърлили членските книжки, станало е нещо това-онова, нали. Имало е недоволство: „Как може това нещо?”

Следващите дни – идва тука началникът на организационния отдел на Районния комитет на партията, но не си спомням името му. Даже този човек доскоро не ме поздравяваше и бягаше от мене, като влязох в затвора, защото той ми съобщава, че...аз го питам него, както хората ме питат: „Ще има ли смяна на имената?” Той казва: „Аз нямам такава информация.”. Сега...той пък какво е правил тука, той е изпратен от партията - ужким минавал. Значи той е началник на орготдела в Общинския комитет на партията в Котел, никога преди това не е идвал тука, пък сега случайно минавал и ние разговаряме, а те проучват вече настроението на хората. И аз го питам няколко въпроса и той не можа да отговори на нито един мой въпрос и „довиждане” и си отиде. Аз, обаче, щом вече съм разговарял с човека, той е началник на орготдела и е голяма работа, и аз вече казвам, на който дойде: „Не, няма да има смяна на имената.”. Аз съм вече убеден. Обаче какво става по нататък. Почва сега, на 16 януари идват в училището. Сега не помня, с каква задача бяха точно дошли тия, но там...нещо с имената на учениците, нещо дневниците ли да взимат...И там става някакъв скандал и усещат вече хората и...на 17 януари тука идват да вземат регистрите от кметството. И тогава вече щом като дойдоха, огради нямаше, и от другата страна през прозорците взимат регистрите и заминават. Обаче същия ден, на 17-ти, след като вземат регистрите от кметството, автобуси извозваха редовно работници за фабрика „Възраждане”- текстилния комбинат. Обаче 2/3 от работниците бяха от Ябланово и редовно автобуси докарват едната смяна и взимат нова смяна работници и т.н. И след като това се разчува, същия ден идват автобусите и хората вече не се връщат обратно. Ние сме вече в паника. Казвам го откровено. Кои сме в паника – аз, като партиен секретар, кметът на кметството, той се изсели и почина в Турция, този възрастния човек Федал Мустафов, нещатен председател на ОФ и някои други. Всички те, ръководителите на селото – ние сме разтревожени. А хората ни питат, ние вече го чухме от БЗНС-то, но аз си викам: „Сега аз на БЗНС-то ли да вярвам или на партията. БЗНС-то казва истината, пък партията лъже, така ли?” Така държа политиката, не може така, но усещам, че партията нас ни лъже. Те правят някаква лъжлива работа. Не се казва на хората, не се казва и на нас. Както и да е. Това така продължи. Същият ден, когато хората не се връщат обратно, вече на същия ден народът взе да се събира тука. Даже тогава единият, който е в нашия процес, Хасан Джамалов Молаасанов, той по религиозните въпроси, кметът му разреши, той...баща му беше деде и той е уважаван млад човек като син на деде. И тука кметът му разреши да говори пред 200-300 души, че ние сме така...че не могат да ни сменят имената. Но това нещо веднага стига до ушите на властта и той е един от първите задържани, даже тука го бяха пребили от бой после. И същият ден пристигат тука директорът на фабрика „Възраждане” Минчо Карагеоргиев и заместник-председателят на Общинския народен съвет Крайчо Илиев Краев. Пристигайки те в Ябланово вече народът е - който дойде тука на центърът, той не си отива. И ние вече не ги гоним, какво да правим. Обаче никога не сме викали на хората: „излизайте”. Не сме ги викали ние, обаче не сме ги и гонили. Значи трябваше, тогава имаше полски пазач и трябваше да кажем на полския пазач: „Абе, глобете тука двама души” и тогава нямаше да влезнем в затвора. Примерно сега – кметът да беше заповядал: „Дай карабината да видим, вие какво правите тука”. А имахме само един милиционер.

И като дойдоха Минчо Карагеоргиев и  Крайчо Краев бяха обградени от хората и хората казват: „Кажете...!”, те също искат обяснение и отговор на този въпрос. Те казват: „Ние нищо не знаем.”. А те са дошли с цел да опипат почвата, обаче казват, че нищо не знаят. Как няма да знаят. И питаме: „Защо хората не се връщат?”, все пак той е директор на фабрика „Възраждане”. Обаче те идват да видят, как стоят нещата. Обаче влязоха в капан и не могат да излязат. А аз сутринта бях събрал партийното бюро, но после ще се върнем на тази тема. И не става сега – народът е около тях и по едно време този Крайчо вика: „Абе, Федале, ти тези хора не ги ли виждаш?” А Федал какво може да направи в този момент? Ние ако кажем на хората: „Махайте се оттука.”, ние оставаме под ударите на тълпата. И оттук те тръгнаха и са отишли в къщата на Хюсеин Ашиков, той вече е със сменено име и жена му е българка. А сега да се върна малко по-назад.

Аз сутринта като усетих какво става събирам партийното бюро и викам: „Елате да вземем решение. Какво става тука и какво правим ние?”  И разпределихме си задачите. Аз да говоря с Георги Бончев - първият секретар на партията в Котел, Федал Мустафов да говори с председателя на ОФ и с ген. Ганев, нали му е приятел, и кметът да говори с Захари Жечев - тогавашният председател на Общински народен съвет. Ние ги търсихме по телефона. Телефони имахме още, защото по-късно се прекъсна връзката. Аз се свързах, обаче ми казаха, че Георги Бончев е бил болен на легло. Това още на 17-ти става. Болен на легло. И на другия ден с екипа идва. Значи те лъжат. Кметът говорил с..., всеки си изпълнил задачата, и ние отново се събрахме същия ден. Вижте сега, ние вече трябваше да ръководим този народ. Ако ние не застанем на правилна позиция, ние тука, вече ще се избият помежду си. Аз заповядах като партиен секретар и като председател на РПК-то магазините да бъдат отворени и хората да се запасят. Агрегата...нямаше ток, събрах момчета, които да направят ремонта на агрегата. Нямахме нафта, обаче, нафтата вече беше на свършване. И с една дума ние вече не знаем...вече ще дойдат отгоре, значи ще стане нещо, но аз поне гледам вече да не държа хората гладни, пък то точно обратното трябвало да се направи. Те мен сега ме обвиняват: „Защо произвеждаш хляб за тези бунтовници?”. А пък аз обратното – ще влязат, ще чупят, ще грабят. Но мисля, че се справихме със задачите си. Не допуснахме погром – всякакви покупки имаше и хляб имаше...

И на същия ден ние сме сред тълпата и сред народа и се събираме и обсъждаме нещата тук. Аз съм вече като ръководител на този народ. Трябва да ги ръководим, да не стане нещо. С кмета решихме: „Трябва да ги спасим тези хора.”. Става въпрос за Минчо Карагеоргиев и Крайчо Краев. Иначе искат да ги обрязват, нападат ги, може да стане нещо. И викам на кмета: „Трябва да ги изведем оттука.”. И се разбрахме: той, като кмет, да остане тука - сред народа. И аз като по-възрастен да ги ръководя. Кметът беше по-млад, той беше 54-ти набор. Той почина от сърдечна криза. И излизат тези хора от това и Крайчо Краев ми вика: „Хайде бе, къде остана, виж, тука ми хвърлят бомбето, нападат ни”. И аз вече се намесих, вземахме ги и ги изведох тука на края на селото в къщата на една жена. Тя, тази жена, беше прислужничка тука при нас. И мислим сега...аз имам кола, ама как да я изкарам тази кола. Тука центърът е пълен с народ, тука откъде ще мина. И тогава, иначе нашите хора са много гостоприемни, веднага каквото има - сложи тя софрата. И аз съм гладен, но аз не седнах. Кметът и той седна с гостите, цял ден нищо не е ял. И аз мисля сега как ще излезем от тази ситуация. И извикахме там един човек, той се казва Али Джаферов Имеров и аз го извиках да участва в спасяването на тези хора.

Вечерта качвам ги тия двамата в неговата кола и тръгваме за Котел. Малко пак да се върнем назад. През деня Федал Мустафов беше казал на кмета на Ябланово да се качи в колата си и да види тука в околните села какво става. Отива той тука в село Врани кон и там те му казали: „Абе, те само на казълбашите ще сменят имената.”. И те са спокойни. Те не са казълбаши, ама ние виждаме какво нещо е. Всичко е в постове - не можеш да минаваш. И ние тръгнахме с колата и с Минчо Карагеоргиев и Крайчо Краев и минахме Малко село, там ни видяха и не спряха колата. Обаче отиваме във Филаретово, там ме познават, ама викат: „Чакай сега.”. През деня кметът на Ябланово е минал там, обиколил е селата, разговарял е с техните кметове. И народът застана пред тях и не пускат колата. Обаче аз предварително им казах: „Снемете бомбетата, лягайте на задната седалка, за да не ви видят.” Усетих аз, че ще ни спрат. Обаче един светна в тъмното и ги видя и вика: „А, ей ги де са хората, дето ги търсим”. Те тях търсят. И сега слязохме от колата и мене ме хванаха. Аз викам: „Чакай бе, не ме ли познавате аз кой съм”. Те викат, че не ми вярват и само на кмета вярват тогава. И аз застанах там в едно кьоше, тях ги вземаха и мене ме вардят местните с тояги. Изпратиха човек в Ябланово да питата кмета дали знае, че аз съм с тези хора. Тези неща не са писани никъде и аз не знам как ще ги оформите, обаче това е самата истина.

През това време ония не ме пускат и аз съм там от едната страна, а те - от другата, аз съм в магазина, те са пред фурната. Те са по-нависоко и аз оттам наблюдавам. Те се разправят с Минчо и Крайчо и ги малтретират, не виждам да ги бият, но блъскане е достатъчно. Хората треперят от страх. И, смятайте, в един момент, ей този, Христо Ников, вече с българско име, и шофьорът на фабрика „Възраждане”, и той беше женен за българка, тях ги пращат да приберат Минчо и Крайчо Илиев Краев. И когато пристигна той, всичките се юрнаха при Христо Ников и аз автоматически се освободих и веднага отивам там при един от нашето село с лека кола и викам: „Хайде...” и той ме мрази, нали съм партиен секретар, тогава никой никого не познава. И той ми вика: „Махай се оттука.” Даже една жена какво видяла – яблановци с един пистолет стоят зад гърба ми и гледат сега какво правя аз. Дали съм с народа или против народа. Това е вечерта на 17-ти, аз не мога да се върна в Ябланово. Това тази жена ми го съобщава след като излязох от затвора. Тя ме познава преди това като комсомолски деятел и младите хора ме познават и вика: „Абе, ти жив ли си? Аз същата вечер, ти не виждаш, зад гърба ти в тъмното човек с пистолет”. Знам ги аз, ама имена не казвам. Някой ден ако прочете някъде нека знае, че аз съм знаел. И тогава тази вечер реших да тръгна пеша. Видях две момчета дето сме ги приемали в комсомола, млади момчета и викам: „Айде, момчета какво ще правите тука, айде да тръгваме...”,  а те с тояги. И тръгваме пеша за Ябланово. Ония ги оставих там, бягам, защото не знам в оная тълпа какво ще стане. Аз вече трябва да си спасявам главата, иначе там всеки прави каквото си иска. Ние тука, колкото можахме да озаптим хората, озаптихме ги. И затуй кмета остана тука, за да не останат хората без ръководител. И тръгнах аз, минах през Малко село и един вика, щото те вече са чули през това време и вика: „Ето Агджата пристига”. Агджа ми вика, те тогава ако усетят, че правиш нещо против народа и ще ни ликвидират. Аз не възразявам, само и само да мина през постовете и да се прибера в Ябланово Както и да е, минахме, ама тези момчета вече те ми станаха охрана. Казвам на момчетата, че може да има опасност, но този народ вече не ни закача, щото видяха, че сме с тях. И идвайки в Ябланово, ние пеша вървим, през тъмното, пристига един автобус и ние дигнахме ръка и те спряха, щото ни познават. Това беше в началото на селото. И гледам аз в автобуса Ибрахим Байрамалиев Келов. Този човек е бил в София и отишъл при Сали Бакладжъ. Този човек преди това идваше няколко пъти и аз го познавам, идваше тука по Балканистика, там нещо ходеше...аз го познавам. И той е ходил при Сали Бакладжъ и там написали до Държавния съвет едни молби и той носи едни образци да напишем и ние и да не ни сменят имената. И слизайки от автобуса аз директно го водя при кмета. И веднага взимаме решение тези да се умножат на циклостил и да се напишат на машини. И нашите хора да ги попълнят, ама както се казва с всички данни и да напишат нашите хора, да не ни сменят имената. Ако било правилно попълнено, Сали Бакладжъ казал, че няма да се сменят [имената]. И цяла нощ циклостилът в АПК-то работи, обаче лично аз усетих, че тази работа няма да върви. И не съм попълнил откровено казано, но не можем да спрем народа вече. И по-късно и този, който написа на циклостил и той влезе в Белене. Ибраим Аршидов, заедно със Сали Бакладжъ, бяха осъдени на две години и половина. И вече ние се свързахме все в Софийския затвор. Даже принудително ни водеха на делото му.

А милицията какво прави? Те са изпратили от Котел един майор Байков. Байков е дошъл и ние тука имаме един местен милиционер, Хюсеин Вейсов и тука хора от тълпата, рязали гуми, какво е станало, и те тука не могат да спят и са се прибрали през Омуртаг по някакъв начин в Котел. Та милиция не остана. Ние сме с хората, те пък ни заплашват, а милицията трябва да избяга, щото те такова... И вечерта на 17 януари нямаше връзка никаква с Котел. Телефонните кабели бяха скъсани...

Ние, като ръководители, основната ни цел беше да не позволим на хората да направят някои золуми. Да влизат в магазините, да чупят и т.н. След проведеното заседание на партийното бюро ние се разпределихме, обаче, кой къде отива и кога се събираме. Най-малкото кметът, бай Федал, имаше и други с нас, обаче те по-късно се изметнаха. И на другия ден, на 19-ти, като почнаха от бай Федал, даже първият ден ние не бяхме арестувани, всички други местни се скриха в дупките си като мишки. А тия хора, където останаха във Филаретово, те са се прибрали някак си. Той, Крайчо Краев, ми даде написан текст със собствените си преживявания от този период. Ама Минчо Карагеоргиев не може да ме погледне в очите. После на нашето дело тях ги докараха като свидетели. Минчо Карагеоргиев лъжеше там. Не можа да каже: „Ей този човек нас ни спаси.”. И след това, още жив ли е, ама и аз го мразя. Обаче с Крайчо си останахме приятели. Ходих до къщата му и той каза истината. Аз исках от тях да кажат: „Ето този човек ни спаси, той ни изведе от селото.”. Ако бяхме ги оставили, какво щеше да стане? Те са озверели хората. Но Минчо не можа да го каже това нещо. И като ме види, той гледа на една страна и аз гледам на друга. И оня, началникът на организационния отдел, и той гледа на една страна и миналата година му викам: „Чакай бе, ти защо не ме поздравяваш? Аз нещо да съм ти направил? Ти ако си ме излъгал, то това е друг въпрос”. И сега вика: „Здравей” –„ здрасти”.

Та молбите вече са написани и сега, кои ги занесоха, какво стана, аз по нататък вече не знам. На другия ден сутринта, какво става? Народът вече не си отива и ние не можем да ги изгоним. Вечерта почваха от същия ден от АПК-то бали сено, слама тука да трупат. Огньове вече имаше пак от къде, от тука пак от двора на АПК-то вземат... Ние не сме им наредили, обаче те, кой какво иска, прави...Същия ден не може никой да минава през селото. Има постове на различни места. И какво става сега? Имаше един човек, който натискаше копчето на сирената и тя се чуваше чак до Омуртаг. И в такива моменти хората още повече се събират. Този ден така мина. Напрегнат ден и някъде към десет часа през деня пристига един екип от Котел. Пристигна един автобус с милиционери. Георги Бончев е начело на екипа, а предният ден, като го търсих като партиен секретар, те ми казаха, че е болен - на легло. Заедно с него е полковник Илия Илиев, шеф на ДС от Сливен тогава. Там беше един доктор Казаков от Котел, който снимаше с камерата. И него ден Хасан Нухов (това е турското име на споменатия по-горе Христо Ников) застава срещу брат си Хюсеин Нухов, който е кметът на селото и ние двамата вече сме начело на тълпата. И отиваме там и мъчим се да направим преговори. А Христо Ников нищо не казва, те са го довели като човек, роден в Ябланово, брат му е кмет в това село и всички го познават. Той вече си беше сменил името, но за мен имената Христо Ников и Хасан Нухов нямат значение. Не можеш нищо да му кажеш. И не стана нищо.

Народът не се маха, а пък те не можаха нищо да направят. А помня, че беше заповядано на милиционерите да стоят с автомати отпред пред хората. Само някой да им беше казал да стрелят и те щяха да стрелят. А ние сме там пред народа заедно. Обаче не се стига до там и те решиха оттам...,обърнаха и си отидоха, но ние вече нашето положение стана по-лошо. Защо по-лошо? Защото щом вече дойдоха с автомати, може да дойдат и с...Те си тръгнаха, но ние вече знаем, че пак ще дойдат. И тогава вече и огньовете почнаха да се палят. Те бяха само една вечер 18 срещу 19 януари, щото ние вече знаем, че те ще дойдат с повече сили. И тогава, същият ден след обед, докараха с камион пред кметството от училищния двор и от АПК-то дърва, за да се палят огньовете. И в един момент, как стана, качихме Федал Мустафов на балите, за да може да бъде по-нависоко и за да може да говори на хората като най-възрастен човек и като дългогодишен ръководител. И тогава той се обърна към народа и каза: „Живеем най-черните и най-трагичните дни, но, когато дойдат отново, не посягайте на хората на властта. Да бъдем единни, ако бъдем единни, няма да могат да ни сменят имената.” И в този дух той направи изказване, но в обръщението му към народа се виждаше, че апелира да не се проявят такива саморазправи, „ако трябва ние ще седнем и ще се разберем, но да не посягаме на хората на властта”. И в общи линии нашата цел беше да не допуснем подобно нещо – да има саморазправа и да има погром на магазини.

Същия ден, някъде след обед, дойде едно предложение да напишем една телеграма до ЦК на партията и лично до Тодор Живков. И аз... освен мен, кой ще го направи? И извиках аз първо един учител, той е в Турция сега, обаче той не дойде, беше завършил „българска филология” във Велико Търново и викам: „Айде сега един хубав текст...”, обаче те са наплашени и той не дойде. И след това, кои бяха около мене и аз им забравих имената, но тези, които бяха около мене, те после бяха доведени като прокурорски свидетели да потвърдят телеграмата, пък аз, разбира се, така става в разпитите, пък аз отричам. Когато си в килията, лъжеш. До последно няма да признаеш, обаче, те доведоха момчето за очна справка. Тоя полковник Кертиков е там, той е главният следовател и той оформяше документите. И тогава това момче като каза истината, аз трябваше вече да призная, че съм написал телеграмата. Така. В тази телеграма нямаше нищо лошо, освен едно обръщение: „От името на цялото яблановско население, от името на партийната организация, от името на кметството, изпращаме тази телеграма...”. В такъв дух беше. Че народът в момента няма съгласие и да не се провежда това мероприятие. Но те са решили и няма да ни послушат. И така телеграмата беше изпратена, ние нямаме поща и от Врани кон ли, от Твърдица ли беше изпратена. После, обаче, текстът не ми го показаха, изглежда не стигна ли телеграмата, обаче, телеграмата е написана. Друго не помня от този ден. Постовете съществуват цяла нощ, чужди хора не могат да влязат в селото.

На 18-ти януари вечерта мисля, че много хора бяха дошли от околните села, особено от Крайгорци, от Чернооково, от Могилец, дори от Соколарци имаше. И този път Филаретово – Ябланово колите вървят...между тези села има движение, обаче чужди хора не могат да влязат. И вечерта в този студ тука, близките комшии топлят чай и постоянно има, значи ще умрат хората от студ, никой не се прибира. Те са написали в тази книга (става въпрос за книгата на Христо Ников), че тука е имало казани с ядене и пиене, казани с курбани, няма такова нещо, ние да не сме дошли на сватба. Обаче чай имаше, комшиите тука носеха чай. Даже сутринта на 19-ти пак топъл чай около огньовете даваха на хората.

Не само от Ябланово, но и от всички околни села имаше поне 6 000 човека. И от село Българаново имаше хора. Сирената чак от Омуртаг са я чули. От Българаново насам, тези околни села Крайгорци, Чернооково, Божурево, Малко село, Могилец, Соколарци,  Най-много хора дойдоха от Крайгорци. Аз тогава, като председател на Селкоопа, разреших топъл хляб да им дадат. И после много бой ядох за тази работа, щото нашите хора казали. А от Врани кон не дойдоха, защото кметът ми каза, че техния кмет казал: „Абе, те само на казълбашите ще им сменят имената. Нас няма да ни закачат.” И за туй сега...те, другите села, и те са сунити, но чак от Българаново някои хора дойдоха.  

Рано сутринта на 19-ти има вече наблюдатели. Откъде ще дойдат никой не знае, може от тука да дойдат, може от към Врани кон, може и от към Котел. Но някъде сутринта рано, някъде към 4-5 часа, вече в тъмното още, фаровете вече светят откъм Малко село, значи идват. Властта идва. Бай Джефер натиска сирената, народът пак се струпва тука и директно към изхода. Може да ви заведа после да видите мястото докъде точно са стигнали танковете. Впрочем те са верижни БТР-и, но танк, аз съм служил в редовните войски, танк нямаше, но те са верижни БТР-и, асъл танк нямаше, аз поне не видях. Където отива народът, ние тръгнахме подир тях, обаче това сега предварително някакви групички... сега аз лично не съм заповядал на хората това нещо, но нали ви казвам, ние не можем всичко да контролираме. Ние целта ни беше да не допускаме да станат глупави неща. И някои са приготвили запалителни бомбички – бензин в малки шишета. И им казахме: „Приберете ги тези неща, не използвайте, защото ако...” Ние вече виждаме колите, които идват откъм Малко село и част от народа е там. И една арматурна тел опънаха от единия край, верижната машина ще мине и ще скъса, обаче отпред пък има жени с изкуствено направени бебета-кукли и те не могат да разберат и не посмяха и спряха верижните машини. И ние вече се придвижихме дотам. Народът отпред, ние сме малко по-назад. Те казаха: „Да дойдат ръководителите на селото!” – тогава вече ние отново тръгнахме напред тримата – аз, кметът и Федал Мустафов. Има сега и други, дето се правят на герои и викат, че са били там, ама бяхме ние тримата. И в този момент ген. Ганев е бил във верижната машина, той е командващ Трета армия. Ние не го виждаме, но после разбрахме, че той е заповядал. Кубиков, началникът на милицията в Котел, слезе и дръпна Федал и му нанесе два удара и го напсува. Просто срам ме е да го кажа. И аз си викам в този момент: „Ясно!”. В тази бъркотия вземаха кмета и го качиха на един танк, за да може да бъде отпред на верижната машина, за да излезе с обръщение и да се дръпнат. И народът все пак кметът е кмет – народът го е избрал. Но те пак не се дръпнаха - единият от тях (танк) влезе в двора на Алджиков, в неговия бащин двор дето имаше плет и смачка дървото. И вече влязоха машините. В тази бъркотия не помня какво стана и викове, и ония вече започнаха да стрелят, точно преди да се дръпне народът, защото вече едните машини минават оттам. И почнаха момчетата да хвърлят едни работи в танка, ама не бяха бомби. Тогава видях и кучета, и тях са ги довели, за да могат да уплашат. И кой с кучета гони, кой какво прави, и този човек, който е тука в момента, той тогава е прострелян с калашника. Той беше случайно ударен.

Обаче, пропуснахме да кажем – вече този ден хората са излезли кой с брадва, кой с вила, кой с железни, някакви други такива...за самоотбрана. Не да тръгне с тоягата срещу верижната машина, но все пак много хора държат нещо в ръцете си. И след това ги бяха обрали, който го хванат и почват да го проверяват, взеха от кого нож, от кого вземали брадва и после в делото ни показват, че това са някакви инструменти. „Виж хората, с какво излязоха срещу нас?” и прокурорите и съдиите ни ги показват. Аз не съм заповядвал на никой да тръгне с брадва или пък със сопа, или пък с вила, дето се казва. Та това беше един бунт, въстание, да има да се види един филм. Те тогава имаха камера, те после ги държат някъде...аз не мога с думи да ви кажа точно как е станало, но това е нещо като война. Имаше бъркотия, кого бият...имаше простреляни хора, имало е куршуми и имаме осакатен човек. А преди това тези танкове, като идват във Филаретово вече, пада първата жертва. Те преди да дойдат дотука минават през Филаретово и там вече имаме един човек убит – Ибрахим Четин. След това казаха, че той се е подхлъзнал и е отишъл под това..., но ако не беше дошъл този БТР – той нямаше да бъде убит.

И аз вече тръгнах оттам, кметът го качиха на един БТР, бай Федал го прибраха. Другите - кой къде бяга, по-смелите пак се върнаха обратно насам към центъра. Аз вече тръгвам и много съм замислен и помислих, че и кметът е задържан, но те го освободиха. Бай Федал обаче не го видях, те го прибраха и други хора почнаха да прибират масово. Имало е предварително набелязани хора. И били решили бай Федал първо да бъде прибран. Аз тръгвам насам и викам: „Аа, работата е много тежка.”. И стигнах тука до кръстовището и гледам един отзад ме потупа по рамото. Обръщам се и отначалото не мога да разбера, този човек само веднъж го бях виждал. Той беше бившият председател още от 1976г. Асан Баджаков. Той беше ми казал тоя полковник Казаков. Той вика: „Берберов, какво става?”. Аз съм ядосан в този момент и викам: „Вие ще кажете какво става. От къде да знам аз?” Може би очакваше да му кажа: „Хош гелдин!”. Той дошъл с танка, аз ще му кажа „Хош гелдин”. И оттам той се отдръпна и аз тръгнах към къщата, аз съм мокър.

Те още там като качиха кмета в танка и Федал го прибраха и пожарната машина пусна върху мене струята, след това към хората, за да могат да се дръпнат. Аз съм целия мокър, а времето е много студено. И тръгнах към къщи, обаче ме стигнаха там до сладкарницата двама милиционери. „Върни са!”  - викат те. И къде ще отидеш, върнах се. Ама на тях им казах: „Само кръв да не пролейте!” – аз не знаех, че във Филаретово човекът е убит. Отидох там, където си бяха направили щаб и те викаха целия актив на селото – от училището, от АПК, от пощата. Бяха ги прибрали по-първите хора. Аз даже по-късно идвам. И трябваше да седна отпред, защото отзад местата вече са заети. И какво да видя: от тази страна са седнали Величко Петров, първият секретар на Окръжния комитет на партията. Ген. Ганев беше облечен с бойните дрехи, все едно, че отива на война човекът, той се разкарва отпред. Имаше хора цивилни, които не ги познавам. И Величко Петров ми вика: „Докладвай как се стигна до тука!”. Аз да докладвам като партиен секретар. И аз като почнах, първо едно обръщение към ген. Ганев: „Другарю генерал, освен Федал Мустафов не можахте ли някой друг да арестувате и да приберете? Нали ви беше най-голям приятел?” Дали съм прав или не, казах му ги тези неща. „И за танковете нафта имате, а за фурната нафта нямат.” Това даже е писано в обвинителния акт, ама аз бая говорих, щото нафта няма, обаче в този момент не могат да ми кажат нищо и един от тях нареди: „Бягайте да викате Цонко Дончев.” То има мобилизирани хора от Котел и Цонко Дончев тогава е председател на Наркооп – Котел, ние сме клон към тях. Намериха го, дойде и те го накараха да закара нафта на фурната.

Бяха мобилизирали председателят на Наркоопа Христо Тончев, все такива хора, които са шефове, но нямаше доброволци, само армията бяха докарали. А облечените във военна униформа не ги познаваме. После разбираме, че те са от други места. И по една време ген. Ганев ми вика: „Сядай, сядай!” -  значи не иска повече да говоря, аз продължавам и най-накрая вече седнах. Но всички други, които сега се правят на герои, всички други мълчаха. Стана Величко Петров и започна първо пред хората в залата, после и пред населението да говори, че преди са били българи и сега вече трябва да вземат старите си имена. Вика: „Връщаме ви ги обратно”. Аз тогава им казах: „Ние не сме ли част от българския народ? Къде тръгнахте с тези танкове?” Това са мои думи, които им казах директно в очите. И винаги ще знам, че съм прав, защото и на тях им казах: „Танковете са направени да се води война с враговете, ние врагове ли сме на тази държава? Какво сме направили?” Успях да кажа, това, което исках. Аз Величко Петров лично го познавах, ние сме били заедно на пленуми, на конференции. А пък генерала, аз бях тогава като секретар на кметството са ми възлагали задачи, той беше окръжен съветник, сега депутати идват, а тогава окръжен съветник беше голяма работа. Аз много пъти съм ходил при него от името на Изпълкома. Например когато не ни достигнат средствата от Окръжен народен съвет, той като окръжен съветник да ходи да търси пари за селото, и разбира се, намираше. Всичките ги познавах, само тези, дето бяха цивилно облечени, само тях не ги познавах. После за Величко Петров казаха, че се е самоубил. Ама не знам кога преди или след 10 ноември 1989 г.

И почнаха вече, те са дошли с екипи и отидоха в училището и на три места там по махали всеки да си сменя името. Аз обаче не отидох.  Една верижна машина почна да обикаля селото и да съобщава, че трябва да отидат да си сменят името. На първия ден аз не отидох, но на другия вече нямаше как. Тогава кметът не можеше да влезе тук (вероятно в кметството). Ние с кмета се въртим – не сме още прибрани. Те сега проучват, пишат съобщения. Прибират се, автобуса ги закарва – други идват. На 19, 20, 21-ви и чак вече на четвъртия или на петия ден на 23-ри януари на обяд аз получавам едно съобщение да се явя тука. Идва същият полковник Казаков, той бил шеф на Шесто управление. Вкараха ме в една стая в кметството и там имаше едни специално изпратени биячи, едни яки момчета и още като влязох се нахвърлиха върху мен. Даже шефът на ДС от Котел отвори вратата и вика: „Оставете го, той всичко ще каже.”. Защото те първоначално някакви въпроси задават и те бият. Качиха ни, вързаха ни ръцете. Закараха ни с малкия автобус в Котел и спряхме пред МВР-Котел. Около четири часа престой лежахме в килиите на Котел. И после се качихме обратно в автобуса и тогава шофьорът на ген. Ганев взе да ме блъска с ритници. Закараха ни в Сливен. Като отидохме вече там, този дето беше тука на БТР-ра вика: „Ох, аз тебе откога те чакам.” Пък аз имах един черен калпак и е студено и аз не го оставям този калпак и те лесно ме запомниха с него. Пък и ние сме белязани магарета, кой няма да ни познава. И така слязохме в Сливен и вечерта на гаражите, а тези гаражи едно време са направени от яблановските майстори. В същите гаражи в една стая бяхме девет души. Сложени два дюшека, така на земята, и девет души лежим върху тях и едни скъсани парчета одеяла – студ. То не е за разправяне. Няма прозорци, водата тече по стените надолу. Вътре пушат цигари, дим – страшна работа. И там живяхме, така да кажа, 15 дена в тези гаражи. Тогава мен не са ме викали на следствие. От нашата стая само един взимаха на разпити. Това беше директорът на училището в Ябланово – на ден по три пъти. Той ходеше на разпити седем дни и на осмия ден вече излезе оттам. И партийният секретар в кауша, и той стана партиен секретар на моето място. И после като прокурорски свидетели такива хора бяха срещу нас.

Там на гаражите с кмета бяхме заедно, бай Федал не го видяхме въобще, а чак на делото на 22 май се видяхме. С кмета бяхме, но после аз отидох в самостоятелна килия. Кметът после го кръстиха Йордан Христов Ников и аз ядох бой, щото после не му знаех името и като ни пускаха от килиите аз му викам името [старото] и ония ме биха един бой. Какво да правиш, ядеш бой и пак приказваш. А там вече, в килиите, вижте какви номера правят – аз съм сам в килия и те вкарат някой държат го малко и пак го сменят. Отначало аз не разбрах, обаче след това бързо разбирах, че това са някакви номера, да улеснят разпитите. Аз да кажа нещо на него и той да го каже на тях, т.е. има агентура. Един от района вкараха при мене и аз вече разбрах, че и той е агент, аз мълча и той мълчи и ония отвънка наблюдават какво става и за половин час го държат и го изкарват. Ей такива номера правеха, аз, обаче, викам: „Всеки да внимава каквото е направил. Мене няма да ме месите и аз няма да говоря за вас.”. И тъй, в разпитите питат ме да речем: „Еди кой си беше ли тука и какво е направил?”. И викам: „Мене, както си ме вкарал, викай всеки, питай го, той къде е бил и защо е бил.” Иначе става лошо. Такъв беше принципа при мене - нито исках да казват за мен, нито пък аз да казвам за другите. Всеки да се спасява сам. Не е ли така, това е килия, знаеш ли какво нещо е това? До тридесет и първия ден се занимаваха с мене, първо започнаха отдолу...може би целта им беше да ме осъдят по друг член. Пък аз мисля, че съм направил един героизъм. Те се усъмниха в мене, действително, аз когато съм бил долу в Турция съм направил нещо. И даже ония казал на жена ми: „Той забърка една каша в Турция...” и така. На тридесет и първия ден чувам аз гласа на генерал Ганев и той вика: „Изхвърлете го този боклук оттука”. Вече партийният секретар стана боклук.

Аз даже не мисля, че ще ме изпратят в София, мислех, че ме освобождават. Но те ме изпратиха в Главно следствено управление на улица „Развигор” №1. Стоях още 36 дена там. Тука вече малко по по-друг начин бяха разпитите. При мене имаше едно момче от София, но сега не се сещам, как му беше името. И казаха, че ще отидем на баня. И влезнахме вътре, пуснахме топлата вода и веднага я спряха. И той вика: „Аз и друг път съм се къпал, те сега заради теб я спряха”. Това са вече золуми, не ти дават възможност да се къпеш, гладни бяхме, въобще лоши условия. Хубавото беше там, че книги почнаха да дават да четеш. И там изкарахме тридесет и шест дена. След това там имах едни вълнени чорапи и направо бос ходех, щото вече чорапите се изтъркаха, а те се подиграват и викат: „Ние в сряда ще ти донесем чорапи.”. Отначало помислих, че наистина ще ми носят чорапи, а те се подиграват. Даваха ми възможност да се бръсна. Към края вече оня вика: „Ще те освободим, отиваш си.”. И аз мисля, че наистина ще ни освободят и ги моля да ми дадат да се обръсна, за да не ходя така в къщи. И този Найден Господинов ме пита дали оттук мога да отида до Централна гара. И аз викам: Аз и друг път съм идвал в София, как няма да се оправя.” И не ми дават да се обръсна и аз съм инат и викам, че няма да си обличам дрехите. И по едно време извикаха Найден Господинов, аз съм вътре, той вънка и вика: „Хайде, хайде облечи се, вънка ще се видим”. И отиваме долу и ме качват на една кола като катафалка и казват, че ще ме закарат на софийската централна гара. И какво излезе – Софийски централен затвор.

И оттам вече в затвора, обратно в килиите в Сливен и още колко време ни държаха и като се върнах оттам, те едните са изпратени в Белене, другите в затворите и много малко са освободени. И имаше паразити, въшки, какво ли нямаше там. Там живях и аз просто им се молех: „Изпратете ме в затвора, вече не може да се живее.” Вече дойде края на март и на 11 април ме изпратиха вече в затвора в Пазарджик. Като отидох там, веднага ме сложиха при смъртните долу, в най-тежките килии, но още нямам присъда. И колко интересно сега – в другите килии непрекъснато ги гледат, а пък при нас с часове никой не минава. Викам си: „Брех, какво става тука?”. И един ден вкараха един, аз вече свикнах да не говоря с другите затворници, защото повечето са шпиони. И той ме пита, кой съм, що съм и разбрах, че е от Батак. И тука вече стана много лошо, цяла нощ не спах. И този човек забелязал и ме пита: „Какво ти става, ти цяла нощ не спа?”. И аз му викам: Кажи сега, ако са ти дали задача да ме убиеш, убий ме, за да се отърва.”. Той вика, че лежи за това и това. „Недей така – така ми вика – ние в Батак имаме три махали турска, циганска и българска, ние живеем заедно, но вече сме наплашени.” И него го изкараха оттам. Аз почнах работа в цеховете, а вече съм изтощен, целият ми организъм няма сили. Цеховете бяха отровни – там се правеха подметки от гума и много лошо миришеше. И на всички дават мляко, а мойто мляко все не идва. И казах на момчетата и те викат: „Ти защо не ни каза?” и направиха бунт. И всички цигани и турци донесоха бурканите при мене, даже някои малко бяха пили, но и те носят. И идва ония и вика: „Какво става тука?” и аз викам: „Щом вие не ми давате, има кой да ми дава.” Обадиха се на началника, но ония не отстъпват. Искат бунта да продължи. На другия ден ми донесоха мляко. Ей такива золуми правеха там.

Там вече, в затвора, нямаше бой. Там вече не те бият, но там трябва да се пазиш от затворниците. Преди да отида там полковник Кертиков ми каза, че кметът е в Бургас, бай Федал е в Стара Загора, на мен се е паднал Пазарджик. А аз в килиите разбрах, че това е най-мръсният, най-лошият затвор. Какво да правя, късмета ми е такъв. Там няма други политически - аз съм между убийците. Това са рецидивисти – по два-три-четири пъти влизат и излизат – ей такива. А моите хора (семейството) не знаят къде съм. Никой не знае къде съм. И те докато научат, че съм в Пазарджишкия затвор, минава един месец, докато ми дойдат на свиждане. А аз нямам нищо и почнах вече един ден видях едно циганче, дето ще му бръснат главата и аз викам, че ще го обръсна, но го помолих да ми даде едно ножче и така...Почнаха вече други да идват, да ми носят цигари  - забогатях в затвора. Какво значи да забогатееш – да имаш ножче да се обръснеш, цигари. Обаче, когато ми изпратих колет цигари, откраднаха ми цигарите, аз пуснах молба, направиха обиск и се разбра, че цигарите отишли на другия етаж. А в затвора всички легла са на три етажа и са пълни и има хора на земята лежат. Аз легло нямам и другите... не можеш да вземеш твърдо легло. Лежах на едно легло и човекът е бил на дело в София и един ден се връща и вика: „Аз съм на това легло.”, а по-предната вече две момчета лежаха на земята и през нощта ги изядоха дървениците. И се пада аз да лежа и викам, че няма да лежа на земята. Един млад отряден началник имахме и му викам: „Гражданино началник, тука наредба има ли? Какво пише в наредбата – всеки затворник има право на легло, на одеала. Намери ми легло или отваряй вратата аз да си отивам. Няма тука държава.” И какво направиха и ми намериха легло. На земята лежиш, леглата на три етажа, пълни бяха затворите тогава, не знам сега дали е така. Само аз бях политически затворник, не влизат в пререкание с мене, само гледат да ти правят мръсно. Те не искаха в Стара Загора да бъдем заедно.

Там, обаче, какво правиха сега. Партийният секретар на затвора ми вика: „колега, колега” и един ден един затворник вкара една бутилка анасонлийка и затворниците взеха да пият. Аз не пия. Викат ми да пия, а аз и вънка не съм пил, но взимам така бутилката, за да не кажат, че не съм пил. Те се напиха и почнаха бой помежду си. И останахме двамата помежду си и той почна да ме разпитва: „Ти сега ще кажеш кой е вкарал ракията”. Аз казах: „И да знам, аз на теб няма да ти кажа”. „Защо?” „Защото аз съм тука един гълъб между свраките. Те после очите ми ще изкарат.” Направо така се държах с тях. И той ми каза, че съм прав, ама ония почнаха да ме разпитват, казал ли съм или не. И са ме набедили, защото съм партиен секретар и си мислят, че ще ги издам. Просто вътре затворниците правеха големи золуми.

На 17 май трябваше да ми бъде делото и сме в окръжното управление на МВР-Сливен. Един ден ме вика Георгиев, началник следствено дело, ме изкара от килията и ми вика: „Сега ще ти дадем един служебен адвокат.”. Мен от пазарджишкия затвор ме бяха върнали пак в Сливен. И почнахме сега, аз каквото съм преживял - това е, не съм лъгал. Адвокатът вика: „Не е така, така няма да кажеш” и аз му викам: „Слушай, на мен не ми трябва адвокат, аз сам ще се явя.” И така отказах се, но те пак го турили, иначе хептен без адвокат не дават. Той уж ще защити мен и Федал, ама аз искам сам да се защитя. И така в делото аз сам се помъчих да се защитавам. И бях осъден на година и половина затвор. Един задържан по други въпроси ми каза: „Слушай, недей се притеснява, искай да видиш показанията на свидетелите.” Те готвят свидетели и му казах на този, на следователя: „Няма да говоря преди делото, дай да видя показанията на свидетелите”. Той хвърли около 15 папки пред мене и почвам аз сега, ама няма да казвам сега имената им. И разбрах вече кои ще са. Всички, които бяха свидетели, бяха хора на властта. И така, след делото, всеки отиде по затворите си. Вече в затвора и оттам ни преместиха и когато почнаха тези от Белене да ги изкарват и да ги интернират по селата, в този момент вече някои от нас, Федал не го изкараха, но почнаха вече от леките затвори. Тогава бяхме изпратени в Етрополе. Там стоях доста. Направих 11 месеца в Пазарджик, два-три месеца в Етрополе, около един месец в Сливенския затвор, един месец в Софийския. Следствието ми го признаха и след това по системата два за три – два дена работиш за три се смята. Какво ли не съм работил? Другите вече бяха изпратени в Белене без съд и присъда. 

Когато вече бях изпратен в затвора в Етрополе имаше един старшина Проданов. Много як човек – 120 кила тежеше и когато е дежурен ме викаше там. Отивам и той сега ме пита за какво съм в затвора. Аз не ща да казвам, защото ми омръзна вече. Беше много настоятелен и аз му казах: „Ще ти кажа, но после ако ме бият пак, ако стане дума...” Той обеща и аз му казах за какво съм. Описах цялата работа, танковете, какво съм работил, как сме ръководили хората...Тогава го попитах защо е настоял. И той каза: „Защото, когато дойде досието ти от София, началникът от този затвор се учудил и вдигнал телефона и попитал защо му пращат такъв човек и как ще го озапти, защото това беше затвор с по-лек режим.” И от София му казали да скъса това и да направи ново. Значи бяха ме направили най-големия престъпник в България. И този човек, когато му разказах всичко, той каза, че ще напусне работа оттук. „Сега взимам 320 лева заплата, ама такива работи не са ми казали, че принудително сменят имената на турците в България.” И по-късно научих, че действително е напуснал.

Ние сме осъдени шестимата по член 269, алинея 3 – това значи подбудители и предводители на тълпа. Така пишеше в Наказателния кодекс. Аз казах, че никого не сме викали, ние искахме да успокоим хората, а нас ни изкараха подбудители, че ние сме ги изкарали хората. А те не ни казваха истината. Ако бяха казали истината, може би ние щяхме да помислим, да спасим положението или пък поне наистина да не се стигне дотука. Обаче когато БЗНС-то казва, а партията не казва аз викам няма да има смяна на имената.  

Най-тежките ми моменти бяха в Пазарджик, гладните години. Ти най-напред не знаеш колко ще бъдеш осъден и най-тежкото е, че не знаеш кога ще излезеш. И когато вече получиш присъда, преди това обвинителния акт, когато получих, го държах тука, в пазвата си. Дават ти го, обаче изпращат други, които да ти го унищожат, имаше затворници, които дебнат момента, щото там ги учат да крадат.

Общо имам 14 месеца лежане в затвора. Те трябваше да са 18, значи че няколко месеца съм спечелил от това. Излязох на 19 март 1986 г. Излизайки от затвора веднага ме задължават от МВР-то сутрин и вечер да се подписвам, да не излизам никъде.Чак след 10-15 дни ме викат тука, в кметството, и тогава кметът го нямаше. На мое място имаше нов партиен секретар Джамал Чобан. Имаше и партиен секретар от Котел, казваше се Кольо Чолаков - извика ме и много бързо се скарахме с него. Той ми вика: „Ти ще работиш в строителството”. От БКП ме изключиха още на 40-я ден. Те от тука (от селото) бяха взели решение и повече нямам работа с БКП. И ме карат сега да работя в строителството и да се подписвам всеки ден. А пък имаше тогава конгрес в София и аз имах един телевизор „Вихрен”, и реших да го гледам. Оттука щели да изпратят двама делегати и аз исках да ги видя, хем да разбера какво става. Обаче телевизорът ми повреден и имаше едно момче, то почина, и вика: „Дай да отидем в Чернооково, там има един учител, викаме му „професора” и той ще ти го поправи”. Тръгнахме и гледаме тука трима местни милиционери и единия ми вика: „Хасан ага, днеска няма да отидеш никъде. Има забрана, който е лежал по затворите и е бил в Белене днес да не напуска селото.”. Обаче аз му казвам, че ще намеря начин да отида, защото искам да си оправя телевизора. Той ми влезе в положението и изпрати с нас един от милиционерите, беше едно момче от Филаретово, Мустафа се казваше. Оправиха ми телевизора и се връщаме вече, аз карам, имах една синя жигула. Мустафа - до мен, а другият - отзад. И поглеждам към моста и виждам полковник Казаков е там. Дошъл е при тая група. И аз викам на Мустафа: „Сега давам десен мигач, ти скачаш и аз заминавам и не искам да го видя.” И оня като ме видя - даде гръб и той слезе, а аз продължих. И после лейтенантът, местният, вика: „Добре, че изпратих Мустафа с тебе, иначе щях да загазя много.” Вижте какво нещо е, не ти дават да излезеш от селото, а присъдата ми минала.

От съселяните съм много доволен, уважават ме, даже някои повече ме уважават. В затвора затворниците са ми казвали това нещо, че съм осъден за няма нищо, ще изляза и пак ще ходя сред народа. Има някои, които казват: „Бе какво, като е лежал в затвора.”. А моето семейство – жена ми сега, ако я видите (разплаква се)...Снаха ми е от Тараклийския район в Молдова. Аз не съм националист. Националист значи да мразим българите, аз така го разбирам. Обаче, вижте какво стана. Тези, които станаха българи, ние сме в затвор, а те казват, че са българи. И след това като духна вятъра на демокрацията, ние трябваше да отидем в ДПС, обаче там се набутаха същите хора. Сега партийните билети са им в джобовете, аз съм изключен, аз не плача за това дето съм изключен и тези хора, местните, те тогава ни направиха золумите и пак сега ни направиха золумите.

Да не те попитат: „Искаш ли работа?” Тогава в АПК-то поисках да работя и не ми разреши тогавашния директор. Няма да му споменавам името, но той не даваше дори да се говори на турски език. После дойде Павлов, аз там тогава работех в един цех за мелене на отпадъци. А и тогава, като излязох от затвора, тоя предишния не ми дава да работя, аз имам диплома за счетоводител и искам това да работя, а той вика: „Не ти трябва държавна работа”. Върти телефона „Ало, този човек да го назнача ли на работа?” и там какво му казват и той вика: „За тебе не разрешават”. А Павлов пък без да му кажа ми вика: „Ти, какво правиш там, я веднага подай молба да те назнача.” Значи местният не ти дава, а чуждият ти дава. Къде ли не съм ходил да работя, даже в Стражица, където имаше земетресение, с една група момчета. Но тука местните станаха, дето нас ни вкараха в затвора, от БКП отидоха в ДПС, въртят се като фурнаджийски лопати. Трябва един нормален човек да поеме отговорност в себе си. Да каже: „Всички излязохме, целият народ излезе.” Ето, виждате ли какво става в тази България. Ние продължаваме да си търсим правата, аз после... ние създадохме защитен център „Справедливост” със Севгин Мюмюн, дето излизаше по телевизията. И с този човек ние основахме това в Бургас, основахме го да търсим правата си. И сега още продължаваме да си търсим правата.

Когато се върнах от затвора всичко беше ясно, но не всички дойдоха да ми кажат: „Добре дошъл!”. Някои се страхуваха, най-близките ми приятели, щото те вече са обработени. Тези дни на 18 и 19 януари, където съм потърсил помощ, особено в търговията, с цел да възстановим агрегата, за да има ток, защото тока като спре, няма как да направим хляб. И някои от моите приятели бяха с мене и после при спасяването на Минчо Карагеоргиев и Крайчо Краев и след като излязох от затвора те вече се държат по съвсем различен начин, защото те вече са обработени. Казано им е пред тях и те вече се дърпат, независимо, че са били с мен. Оплюване не е имало, обаче никой не е станал да ме защити. Пък не само мене, а и другите, защото ние заедно сме изключени - кметът, Федал, аз и някои други членове, които бяха изключени. Който те защити може да влезе в килиите, в затвора или в Белене. От страх вече всичките мълчат. Така е било. Тогава на турски не можеше да говориш, особено аз в началото нали бях изпратен принудително тука в строежа. Тогава се строеше детската градина. Цяло лято тука работех. И после вече след земетресението отидохме една групичка в Стражица и тук-там в другите села. Аз работех като общ работник при тях, но редовна работа никой не ти дава. Вижте сега, аз общо взето съм доволен от хората, може на хиляда един да мисли обратно, но както виждате, сега пак работя, общувам с хората и сега пак виждате, че ръководим с този кмет. Те знаят за какво съм бил в затвора и затова сега не мога да се оплача за лошо отношение.

Откровено казано, аз за смяна на режима не съм мислил, просто аз и не само аз, ние вече не харесвахме това нещо. Вече се бяха извървели нещата и се стигна до смяна на имената, това беше най-глупавата работа. Но през лятото на 1989 г. АПК-то съществуваше, хората работеха, нямаше такива затруднения. Най-затруднени бяха хората, които пострадаха. Защото човекът е бил за кражба или за нещо друго в затвора и аз тогава съм бил в кметството и в Изпълкома и сме давали малки помощи, но този път на нас никой не ни подаде ръка. Но на ниво обикновени хора навсякъде са ме поканвали. За първи път когато отидох на сватба в средната махала, един възрастен човек, на него синовете му бяха в Белене, и той, пийнал малко, и като ме видя - стана, взе да плаче, съблече ме там и вика: „Нека да видят тези синини.” Защото аз бях бит и натъртен. Хората специално мене ме уважаваха. Знаеха и казваха: „Сега, тези хора лежаха заради нас”. Много рядко имаше някои, които са казвали: „Какво като си лежал в затвора”, но това са на хиляда един.

Имаше страх да се говори на турски. По сватбите да, ама в учрежденията въобще не може да се говори там. А иначе в семейството е свободно. Ние, когато искаме, говорим на турски или на български. Никога не могат да забранят това нещо.

В Ябланово нямаше такива протести, каквито имаше през май месец 1989 г. в страната. Макар че, ето сега в книгата „Епопеята Ябланово” е писано. Ние с Хюсейн Нухов сме в един процес, но той, когато по-късно Мустафа Юмер, Али Орманлъ и Събри Искендер са принудително изгонени, тогава са донесли тези молби на „Демократичната лига на турците в България” и се включва. Един-единствен човек от Топузово потвърди това нещо пред мен. Той се казва Ибрахим Топуз и всички други - или се страхуват, или крият, но лично аз не можах да участвам в тези протести. Може би не съм бил тука, с Хюсеин заедно лежахме, ама не ми е казал. Но вярвам, че действително е било така. Молбите им са донесени от него. Имало е там пари за членски внос за лигата. Някои казват, че това не е верно, но аз казвам, че това е верно. И тогава те са решили на всяко населено място кои хора да дигат на въстание, когато се наложи това, и това е верно, но аз не съм много добре запознат. Хора от селото са ходили във Върбица на митинг.

По времето на „Голямата екскурзия” ние почти бяхме готови, с дядо Федал направихме едно голямо ремарке. Той казваше: „Не бързай, те сами ще ни изгонят, сами ще ни изпратят.” Хората почти всеки ден пред ДСК в Котел, народ имаше, защото искаха да си изтеглят парите. Имаше народ и пред МВР-то, защото всеки бърза и иска да си тръгва. Аз тогава нямах възможност да тръгна, но ако не всеки ден, често пъти отивах там да видя какво става. Даже един ден съм казал на Хандърчев (офицер от ДС – Котел): „Докога ще ни държите тука?” И той вика: „- Ще те пратим, но трябва да оставиш сина си.” „- Тази работа няма да стане, аз искам синовите ми да са с мен.” Накрая бяхме готови вече за тръгване, но накрая дръпнаха шалтера и турците затвориха границата. Така си останахме, нямаше как. Този Хандърчев и в момента е заместник-началник на МВР-Котел.

Аз тогава нищо не съм продавал, но едни мои приятели – тука от района българи, един ден ми се обаждат. Искат да купуват нещо в Чернооково. Аз отидох с тях и една баба ми казва, че има шест овце, един овен и една коза и иска да ги продаде. И я питам колко иска и тя казва една цена колкото една овца струва. Аз й викам: „Абе, недей, кажи по-голяма цена, хептен на безценица ги даваш.” А тя възрастна жена и ми вика: „Нека да дадат колкото искат”. Така някои хора се възползваха и купиха на хората..., но и те не са виновни.

Един такъв случай имам. Един ден аз слязох долу край реката и виждам двама възрастни хора от Врани кон. Водеха две биволици, две малачета и едно още по-малко. И единият вика: Искам за петте животни седемстотин лева. Искам да се отърва, взе ми ги.” А то само едната струва толкова. Ама аз какво да ги правя. Та хората просто сами търсеха на безценица да си продават животните. Къщи, обаче не идваха да купуват тогава. Аз тогава работех в ДЗИ-Котел като застрахователен агент. Тука из селото работех и отивах да внасям парите. Аз тогава видях, какъв авторитет имам и колко хората ме уважават. За кратко време имах и един друг колега, даже го надминах по застраховките. Даже от Величка идваха тука приятели и аз веднага им правих застраховка „Живот” и т. н. Какво да правиш, трябва да работиш.

До 10 ноември 1989г. аз не очаквах, че Живков ще падне. Изненада беше. Те толкова здраво държаха, че не съм очаквал по този начин, но вече като се разклати – няма накъде. Между ноември и декември 1989 г. аз по радиото слушах какво става в София, но тука, в селото, нямаше такова движение за връщането на имената. Тука в селото повечето бяха наплашени от тоягите, арестите, затворите. Имам спомен кога се създаде ДПС в селото. Ние тогава напълно бяхме изключени от партията и се записахме там. Даже аз съм избран в първото ръководство на ДПС. Не помня коя година, но една вечер проведохме едно събрание, което продължи чак до два часа през нощта. Даже комшията, той тогава беше милиционер, ми вика: „Бай Хасане, не се страхувай, говори смело, ние сме тука да ви пазим.” Първият председател на ДПС беше Али Карагьоз, бивш директор. И с него двамата седнахме и той написа там...работеше много добре с калема. Сложихме в една чанта всички неща, които приготвихме с него. Отиваме там...Обаче тези другари...те преди нас искат да отидат в ДПС-то. Тогава бай Федал каза... Той вижда нещата тогава и каза: „Аз ще отида, но нека да има само чисти хора там.” Ние тогава за чисти хора приемахме хората, които останаха с народа. Разбирате ли? В началото имаше ентусиазъм, когато се създаде ДПС, но после видяхме какво става.

Но ние продължаваме да си търсим правата. Лежахме толкова време в затворите, оставят те без работа, бият те, гладен те държат и работа не ти дават. И накрая не ти плащат и за това. За това си търсим правата, а да не говорим за другите права. Примерно аз до осми клас съм учил турски и даже имам в дипломата си бележка. Сега в момента моите внуци нямат това право. Те имат свободно избираема програма, но децата искат най-лесното и те бягат от часовете по турски език. Трябва турски да се изучава като задължителен предмет. В това няма нищо лошо, това е майчиният ни език.

Аз лично за себе си мога да кажа, че не съм си развалили отношенията с моите приятели българи, идват тук, правим нови запознанства и хората ме обичат, но повечето от хората са такива. Аз не съм виждал никой да мрази приятелите си, но тези неща изкуствено се създават, което не е хубаво. Не харесвам това нещо. Ето, казват по телевизия „СКАТ”: „Фес в ЕС - никога”. Чакай бе, Европа вече се обединява. А те сега изкуствено раздухват някакви неща.

В ДПС-то кое мразя? Тези хора тръгнаха да пълнят джобовете си. Всеки идва - лъже и си отива. Аз всяка неделя съм сред този народ и хората идват при мене. Ето това е едно доказателство, че хората мене ме уважават. Хората питат защо не е асфалтирана тази улица, защо нямам кошче за смет, защо нямаме канализация. Питат мен. А аз кой съм - депутат ли съм, кмет ли съм? А къде са те – тези депутати? Аз мога и пред тях да го кажа това нещо. И сега идват избори и аз ако съм жив, ще си отворя устата. Идват и с по две-три кебапчета лъжат хората и си заминават. Ами кой ще стои тука пред този народ? Тази практика на купуване на изборни гласове съществува. Лично аз не съм вземал пари, но има момчета, които са взимали пари. Това е лошо нещо, това не е демокрация. Аз през 1985 г. мислех, че има социалистическа демокрация и станах без страх пред генералите и пред партийните хора ги казах тези неща. И сега вече дойде демокрацията и това ли е демокрацията бе, мама му стара? Остави хората всеки свободно да гласува и да решат и тогава избраният човек е хасъл за мене и лидер и демократ. А не да заблуждават партиите. Аз не одобрявам това нещо. Не знам, по целия свят ли е така, само ние ли тръгнахме по този път? Аз не съм очаквал такава демокрация!     

 

 

                            Записали: Михаил Груев и Алексей Кальонски 

AttachmentРазмер
Zhiteyski-razkaz_H-Berberov_zapisali_Mihail-Gruev_Aleksey-Kalyonski_s-Yablanovo_3-10-10.pdf142.15 KB
Zhiteyski_razkaz_H- Berberov_zapisali_A-Kalyonski_M_Gruev_Yablanovo_3-10-10.doc188 KB
Zhiteyski-razkaz_H-Berberov_zapisali_Mihail-Gruev_Aleksey-Kalyonski_s-Yablanovo_3-10-10.odt61.53 KB