ИНТЕРВЮ НА ДАРИНА КЮЧУКОВА С НИКО МАЙЕР, ШУМЕН, 4.10.2010 г.

 

Н.М.: С какво да започнем? Вие сте запознати, предполагам, с историята на Шумен  като един, така, древен център и град с изключително големи традиции, както в годините и преди османското, и в годините на османското робство, и след освобождението, предполагам, че тези неща са Ви известни, колко големи личности е дал нашият град на България.  Ако не ме лъже, паметта някъде трима или четирима министър-председатели са излезли от Шумен, над 10-12 генерали,родени в Шумен, не само били в Шумен, възрожденски дейци. Това нещо си дава отражение в бита на хората, макар че до 1944 г. градът беше един главно чиновнически,занаятчийско-селски град без особена промишленост, но в годините след 1944 г. тука се разви една значителна промишленост.

Д.К.: Как се случи това?

Н.М.: Ами то не стана изведнъж, разбира се, започна постепенно. На първо място беше тракторо-ремонтния завод. Разви се леката промишленост. Отначало тука беше само като голямо предприятие пивовара, известно Ви е това нещо. Имаше малко, така, работилници, които се наричаха фабрики – консервна, тенекеджийска, металообработваща с по 10 до 20 работници, което за мащабите на фабриката е нищо.

Д.К.: Това в кои години е било?

Н.М.: Това е в периода до ‘44-47 година. След това тука започна да се развива специално, стана голямо предприятие мебелното предприятие, което беше по-рано една обикновена фурнирна фабрика. Стана голямо предприятие заводът за емайлирани съдове. Беше малко предприятие с около петдесетина работници, след това станаха някъде към 4-500 души. Аз Ви споменах за Тракторно-ремонтния завод, който беше изцяло наново построен. А когато през 1958 година се откри Автомобилният завод, сега както се нарича Мадара, това вече съвсем промени облика на града. Развиваше се и леката промишленост, и хранителната промишленост, и тежката машиностроителна промишленост в лицето на комбинат „Мадара”, завода за инструментална и нестандартна екипировка към електрониката, завод „Електрон”, изобщо такива предприятия, които осигуряваха работа на хората, привличаха нови хора, и Шумен от 26-7 хиляди, колкото бяха при преброяването, мисля че 1946 година ли е било първото преброяване след 9-ти септември е бил около 26-28 хиляди, около 1980 година беше вече 10-тия град по големина, над 100 хиляди жители. Това е един много голям ръст. Сега, в периода 1980-81-82 година се характеризира с подготовката и празнуването, и, бих казал, с еуфорията от празнуването на 1300 годишнината на България. Това даде много голямо отражение, оживление в града. Всички граждани се чувстваха, така, задължени, не само по силата на дисциплината, на възлагането отгоре, а и по силата на това, че живеят в този град, да участват с труда си в преобразяването му. Ходили  ли сте на Паметника горе?

Д.К.: Днес ще отида.

Н.М.: Ще видите, той е строен от майстори, но покрай тези майстори бяха ангажирани с по 10-20-30 работни дни граждани, които работеха, помагаха и по стъпалата, и по благоустрояването на района, в самото строителство на паметника. Сега той, може би  в очите на някои да изглежда малко грандомански, но всъщност е едно много хубаво творение на нашата култура, на нашите архитекти и скулптури. Крум Дамянов, авторът, основният автор на паметника, действително вложи много фантазия, творчество, за да се получи едно голямо съчетание на историята на създаването на българската държава. Аз няма да Ви го описвам предварително. Но той е, този паметник се строи в продължение на около две години и половина, и общо по строителството му отиде толкова гранит, понеже и паметника и околностите там около него са гранитни плочи, бордюри и стъпала, толкова гранит колкото може би за 60 години е употребявала България.

Д.К.: Много е това наистина.

Н.М.: Много е наистина, и представете си колко труд трябва за това нещо. Това не може да го направи само една бригада на Генади Милованов, който е бригадирът на строителната бригада, два пъти Герой на социалистическия труд.

Д.К.: Какво е означавало тогава  Герой на социалистическия труд?

Н.М.: Вижте, с това звание са удостоявани хора, които имат постижения в областта, в която работят, преди всичко труда. Специално Генади Милованов стана втори път герой, първи път герой е бил, когато е строен  паметникът на Самарското знаме в Стара Загора. Ходили  ли сте там?

Д.К.: Още не.

Н.М.: И там не сте ходили. Интересен е паметникът, много е интересен, също така мащабите, с които заслужава самото събитие, защитата на Самарското знаме. Вторият път е заради нашия паметник. Като отидете там ще видите величието, което представлява, и още повече, че той е работен във всички сезони на тези две години и половина, включително и през зимата, и наистина бригадата вложи и сили, и труд, и самоотверженост,  и затова заслужи  такова високо звание. Това е по силата на моралното стимулиране  най-високото звание до 1989 година. Носителите на това звание, те биваха малко, тука, в рамките на нашия Шуменски край, знам около 10-12души само.

Д.К.: Да. А всъщност  как е ставало,  те са кандидатствали за това звание, кой ги е оценявал?

Н.М.: Не  Те са предлагани по определени показатели, първо трайност на техните трудови успехи, количествено измерение на техните трудови успехи, приносът, който дават с този свой труд, било в съчетание с висока производителност на труда, новости, които вкарват в производството. Това са всички тези различни показатели, които трябва да бъдат, за да може едно лице да стане Герой на социалистическия труд. Тука в Шумен, в тези години, имаме една жена Попова, мисля че беше, не съм съвсем сигурен  за малкото име, работеше в тютюневия комбинат и стана Герой на социалистическия труд именно с тези успехи като водачка на машина, с организацията, която създаде с работата с тази машина и превиши 2-3 пъти нейния капацитет. Имаме Герой на социалистическия труд в леярния цех на комбината „Мадара” също в резултат на подобрението на работата, високото качество на работа, естествено съответно и с количеството, което той даваше с това.

Д.К.: Всъщност тези награди са стимулирали и тези, които ги печелят и цялото общество на практика.

Н.М.: Разбира се, разбира се. Това е, казах, най-високата награда в системата на моралното стимулиране. То носи някакви материални изгоди за носителя, добавка към заплатата съответно, при получаването също някаква парична сума. Но не беше това най-важното. Това бяха действително хора, които, бих казал, нравствено чисти, хора, които са работили не заради наградата, а заради туй, защото са имали стремеж да дадат нещо на това общество.

Д.К.: А как са успявала да останат така нравствени чисти? Вече трудно може да се използва такава категория.

Н.М.: Не, условията до 1989 година даваха предпоставка за това нещо. Вижте, основното в периода на социалистическото общество, което някои наричат комунизъм, което не е комунизъм, това беше принципът на равенство,  принципът на солидарност,  принципът на взаимопомощ, принципа на честност към хората, патриотизъм, неща, които са, бих казал, възпитавани още от ученическата скамейка. Това беше стремежът хората да станат такива, заедно с това да бъдат културни, да умеят да различават доброто от злото, да бъдат сторонници на доброто, да правят добро. Много по-малко бяха, не знам как да го кажа, злодеянията, каквито имаме сега, убийства, изнасилвания, кражби. Не че е нямало. Черни овце има винаги, но бяха много по-малко, много по-малко. Плюс това някои неща можеха да се възпрат още в самия зародиш. Съществуваха така наречените другарски съдилища. Това е в дадено предприятие, двама колеги, скарали сме се по някакъв повод, преди да станат нещата, така, да отидат в съда, да почнат непрекъснати, защото тука принципът на Христос не важи, като те ударят от едната страна, да се обърнеш да ти ударят и другата, важеше принципът „аз като те ударя, ти ще ме удариш два пъти, ти като ме удариш два пъти, аз ще те ударя с юмрук”. За да се предотвратят тези неща, нещата започваха от другарските съдилища. Това са колегите, приятели на едните и на другите. Скарали се съседи в квартала, съществуваше организация на Отечествения фронт, която се занимаваше с цялостната организация на обществото, на живота в този квартал. И трудови дни за почистване на квартала, особено в дните около 1-ви май, 9-ти септември, около Великден, почистване на снега от тротоарите през зимата, неща, които сега ги няма, няма кой да го организира това нещо. Тогава го организираше Отечественият фронт, в кварталите, а в предприятията се занимаваха с тези неща  другарските съдилища, доброволните отряди, профсъюзите, синдикалните, както сега се наричат, организации. Те имаха такова задължение

Д.К.: А кой е имал право да участва в другарските съдилища, как е ставало избирането?

Н.М.: Избираха се от колектива Разбира се, предложенията се правеха от ръководството на профсъюзната организация, от ръководството на младежката организация, Комсомол имаше тогава, които се занимаваха с младите хора. Тези неща се ръководеха от  партийните организации на БКП,  които съществуваха тогава. Така че имаше една такава йерархия, която сега я наричат тоталитарна, но всъщност тя действаше и възпитателно, и възпиращо, действаше и стимулиращо. Сега в навечерието на 1-ви май се избират ударници. Показателите за тези ударници  се определят въз основа на количествените показатели във производството, заедно с това в съчетание с участие в обществения живот. Сега представете си един работник, който си изкарва 8-те часа и нищо друго не го интересува. Естествено ще му признаят неговия труд, но когато той в този си труд внесе някаква рационализация за по-добра организация, внесе някакво свое, условно да го наречем, изобретение или подобрение, най-малкото, това нещо се популяризира и неусетно влиза в малко по-широк обществен живот ли да го кажа, малко в по-широки обществени отношения. И всичките тези неща в съчетание, той добива, или пък ако има някакви отрицателни прояви му се намалява авторитета сред неговите колеги, сред неговия колектив. И много често е имало случа, когато предложен заради личните си количествени показатели за ударник, колективът казва  „не,  той не може да  е ударник, защото нищо друго не го интересува, нито помага, нито се интересува.” А еди кой си може да има малко по-малко количествени показатели, но той има по-широк поглед, по-широко участие, по-голям авторитет. И така се определят постепенно тези показатели. Няколко пъти обявяван за ударник, вече може да бъде предложен за Правителствена награда – ордени, медали, и най-високата морална награда Герой на социалистическия труд.

Д.К.: Вие казвате, че според някои тази йерархия, която изброихте, те са наричали тоталитарна система. Според Вас такава ли беше?

Н.М.: Вижте сега, аз бях на работа в окръжния комитет на БКП. Работил съм с хората в предприятия, организирал съм, както се казва, тяхното политическо обучение, марксистко-ленинската теория в нейните всички направления, и политикономия, и комунистическо възпитание, и социологически отношения, тъй че вече доста години -двайсет и няколко години минаха от тогава. Бил съм в пряк контакт с учители, лекари, работници. Някои може би са се чувствали принудени да участват, за да не кажа, че съм еди какъв си. Такива неща вероятно също е имало. Но огромното болшинство  участваха с определено съзнание. Какво ми дава основание за това нещо. През 1987 година, мисля беше, ако не греша, с едно решение на правителството и  на  ЦК на БКП тогава бяха отменени манифестациите. Сметна се, че манифестациите са израз на някакво задължително, така, участие, като проява за израз на единство, като израз на привързаност към политиката на БКП и на държавата, на социалистическата държава. Верно е, че някои низови организации, вместо да се опитат да убедят хората, колективите си за едно доброволно съзнателно участие в манифестациите, каквито имаше някъде до 1982-83 година, лишаваха от премия, тези, които по неуважителни причини, са отсъствали  от манифестациите. Имаше такива.

Д.К.: А какви примерно са били неуважителните причини?

Н.М.: Ами решил човекът и си отишъл на село. Просто не дошъл да се включи в манифестацията. Най-различни. Имаше даже по отношение на манифестациите за 24 май, училищата, една-две години, манифестираха,  и манифестациите ставаха дълги, продължителни,често пъти малко отегчителни с еднаквост на проявите, затова училищата започнаха да се редуват, тази година например участват едни училища, другата година другите. Това не е въпрос на участие или неучастие. Това беше организирано, решено, координирано. Става въпрос за неучастие, примерно вие сте си отишли на село. Без да се обадите. Решили сте да не участвате в манифестацията без уважителна причина. Или аз съм решил, просто на моя си глава, вместо да изляза да манифестирам примерно от площад Освобождение до центъра на града, аз ще застана на едно място и ще наблюдавам. Ето такива бяха мотивите, заради които манифестациите бяха отменени. Още на втората година много хора казаха, „Манифестациите ни липсват”. Защо? Ами ние имахме възможност тогава да се облечем с нови дрехи, да се видим в нестандартна обстановка с приятели, след манифестацията да седнем  в едно заведение, да изпием по един коняк или по една ракия. Да се почерпим, да си поприказваме, може нищо да не пием, просто  така да седнем да си поприказваме по човешки. Покрай това, специално за 24 май още на следващата година манифестациите тука в Шумен бяха възстановени.

Д.К.: На Вас лично липсваха ли Ви?

Н.М.: На мен лично трябва да кажа малко са ми липсвали, заради туй че, аз бивах ангажиран  повече в организацията, а не в самото манифестиране. Разбира се, след като завърши манифестацията  и седнем така с приятели, щото аз също съм човек и също имам приятели, отдъхвам и вече си седя спокойно, че съм си свършил работата. Но много хора, просто тука имаше в това заведение, или горе на площада в хотел Мадара и ресторанта, там имаше и на терасата, малко по-нагоре, където е военният клуб имаше една лятна градина. Всичко това беше пълно. Долу в градската градина имаше доста заведения, които в празнични дни се пълнеха по такъв повод. Освен това в колективите, така,  на приятелска основа, не на организирана основа, когато получат заплатите се събират да се почерпят. Създаваха се традиции. А в предприятията по случай 1-ви май, 9-ти септември, по случай Нова година, се организираха общи тържества. Имаше социални фондове, така наречените СБКМ – фонд Социално-битови и културни мероприятия, в които се отделяха определен процент средства от печалбите, не знам, имаше такива  някакви показатели, по които  се отделяха средства, които се разходваха изключително за целите, за нуждите на колектива.Организиране на елхи и други тържества за децата по случай Новата година с подаръци за децата. Неща, които сега в някои предприятия, някои собственици го правят, например Алкомет. Преди 2-3 години го възстановиха. Не съм чувал да го правят в шивашкия завод Вела, където работеха към 3000 жени, майки. Представяте ли си децата на тези майки как си спомнят това. Моите деца, които вече са на 60 и 50 години с умиление си спомнят за елхите, с които са участвали с Дядо Мраз навремето. Организираха се трапези на цялото предприятие. В комбината Мадара по цехове, в други по-малки предприятия, цялото предприятие с музика, ядене и  пиене в зависимост от средствата. Някой път се доплащаше, но обикновено доплащането биваше незначително. Организираха се спортни празници, патронни празници на професията. Например 5 ноември беше ден на машиностроителя в национален мащаб. Понеже това обикновено съвпадаше с откриването на завод Мадара, което е на 7 ноември, ставаше много голям празник. Такива мероприятия провеждаха и други предприятия. Моята съпруга работеше в завод Вела. Тогава се казваше завод Вела Пискова –шивашкото предприятие в Шумен. Тя беше член на Профкомитета  на завода, отговаряше за работата  по женска линия, както се казва. За 8-ми март специално организираха мероприятия, посветени на 8-ми март. Освен това грижа за бременните, специални купони за храна за подсилване на храната на бременните. И сега по 1-2 пъти в годината си правят срещи на бивши колеги. Като се върна казва, спомнят си като съм им раздавала купоните за храна като бременни. Те вече децата им са пораснали, имат семейства, а може би и внуци, и т. н. Всичко това нещо създаваше отношение на собственост, отношение на това, че и аз съм стопанин на това предприятие. Щом се полагат грижи за този човек от предприятието, той го чувства вече като свое. Може би ние сме се учили в това отношение от капитализма. Не от 1-2 случая. Например аз бях прочел за един началник на цех на италианския завод-гигант ФИАТ. Началник на един от цеховете й бил уволнен, затова че не е поздравил един работник с раждането на неговото дете. Това приобщава. Може би сте чели, че в Япония има специални стаи, оборудвани с боксови круши, където работника може да излее гнева си към началника. Може би сте чели за това. Социология щом учите трябва да сте го чели някъде. Това приобщава. Това са наглед дребни неща, но те оказват изключително голямо въздействие върху основното - производството. Може би знаете и това, че Форд от 40 км с тръбопровод е вкарвал боров въздух в завода си. Аз в годините, докато работех в автомобилни завод, четях подобна литература. Е, ние нямаме такава възможност, финансова, да го направим, но Форд го е направил не за черните очи на хората, които работят, а за туй, защото грижейки се за тях по този начин, той увеличава печалбите си. А грижейки се за хората, те вече не се делят на, от едната страна капиталист- собственик,  от друга страна  производител – роб, нали, а има някаква близост между тях. Ето на тези неща държахме в годините до 1989 година. Сега някои от собствениците на предприятия също го правят, които са умни. В Алкомет организират през лятото ден, не знам как го наричат, спортен ли, празник на металурга ли, но изкарват хората с автобуси, дето се казва, бира и кебапчета на корем, горе на Платото, да се почувстват съотборници, да почувстват връзката и грижата на предприятието към тях. Организират елха за децата. Може би да го е подсказал някой, който е работил в това предприятие докато е било държавно, но въпросът е че сегашният му собственик го е възприел, защото без неговото разрешение, без неговия подпис, без той да каже, че ще се похарчат толкова пари, няма как да стане. Не съм чувал за подобни мероприятия в шивашкото предприятие, макар че главният акционер някога беше в това предприятие главен технолог. Тя ги знае тези работи, но тя разсъждава по друг начин. Сега понеже все още има малко останали работнички, които и преди 20 години са били в предприятието, и сега продължават да работят, но седят със страх, за да не бъдат уволнени.

Д.К.: А преди не е ли имало такъв страх?

Н.М.: Ами нямаше такъв страх. До 1989 година беше най-трудното нещо да се уволни човек от работа. Трябва да има много сериозни причини, особено в някои производства, където условията са малко по-трудни, не достига работна сила. Там някои си позволяваха по-големи волности, закъснение за работа, самоотлъчки, но това се отразяваше на заплатите им. Така че, могат да си направят сметка, имат ли интерес или не, да се държат по този начин.

Д.К.: Вие на няколко пъти споменахте 1989 година. Как оценявате промените след 1989 година, като ги сравним с предходната система на практика? Какво наложи смяната на режима като Ваша лична оценка?

Н.М.: Аз си мисля, че в периода до 1989 година много неща е можело да бъдат решавани по друг начин. Например, ние с мои колеги сме разговаряли по един такъв факт. Навремето да речем на село има един бръснар, някакъв обущар. Достатъчно са тези две професии. Но тъй като той като бръснар и обущар не може да си осигури достатъчно доходи, отваря бръснарницата или обущарницата, като се върне от работа, ако има 10-20 дка земя, да ги обработва и това му е допълнителен доход. Дойде някъде около 1965-67-68 година едно вредно увлечение всички подобни дейности да влязат в кооператив, да се обоществят. Защо? Щом той влезе в кооператив, не може да се грижи за земята си и заедно с това да работи като занаятчия. Той трябва да работи 8 часа на едно работно място. И се получи така, че селото остана без бръснар, без обущар, без шивач  и трябваше да се организира някакво подвижно занаятчийство. Минава някакъв пункт събира поръчки за поправка и ремонт на обувки или дрехи, и ги носят в града, където са събрани майсторите в кооператива.Това беше увлечение. Стремежът беше всичко да се социализира, да се обобщи. Да се ограничи частното. Фактически това ограничение обаче постепенно водеше до ликвидиране на инициативата. Поляците в това отношение излязоха по-умни. Кое пречи такива дребни занаятчии да останат? Нищо не е пречело. Те нито ще съборят, нито могат да конкурират социалистическия строй. Но е можело да помогнат за създаването на едно по-добро обществено положение и материално на една голяма част от хората хора. Защото един такъв занаятчия от село или някой от нашите крайни квартали, трябва да дойде до центъра в бръснарската кооперация, където има 15 стола, където работят на две смени. Трябва да чакаш. Хората трябва да чакат сред непознати. Няма с кой да си поприказват. Това бяха увлечения. Не бяха полезни. Но заедно с това създаването на големи предприятия беше абсолютна необходимост. Те издигнаха икономиката на нашата страна. Създадоха поминък. Покрай този поминък народното благосъстояние растеше, даваше възможност за решаването на множество социални проблеми. Моите дъщери не плащаха такса, нито в гимназията, нито в университета. За съжаление моите дъщери не свариха безплатни учебници от 1-4 клас и след това до 8-ми клас, понеже държавата нямаше такава възможност. Е, какво дават сега като безплатни учебници - една читанка и наскоро четох, че за един първокласник  са нужни не по-малко от 300 лева, за да тръгне на училище. За мен не беше толкова трудно да отделя пари за тетрадки, буквари и т.н., не плащах нищо освен квартира, стол, храна на моите студентки. Това са неща, които държавата поемаше, със средствата, които се отделяха от икономиката. Здравеопазването абсолютно безплатно. Имаше един период, когато даже лекарствата се даваха безплатно или с много  голямо намаление. Но се оказа, че не малко хора вземат рецепта, вземат лекарства, но не ги ползват. Тогава беше върнато лекарствата да се заплащат, но не в тяхната пълна себестойност, както сега. Сега отделям 140-210 лева за лекарства. Това е 4/5 от пенсията на моята съпруга. Плюс това се въведе потребителска такса на лекаря, в лабораторията, на рентгена. Плюс това сега се иска някакво доплащане. Всичко това беше за сметка на обществените  фондове, които се отделяха от икономиката. Много стоки се продаваха с дотации от държавата, детските дрехи, например, детските обувки. Това беше все пак един стимул за създаване на деца, за тяхното по-добро отглеждане.

Д.К.: По време на разговора Вие казахте, че тука комунизмът не се е реализирал, не е имало комунизъм. Защо?

Н.М.: Вижте, комунистическото общество е нещо много голямо. Неговият принцип  е „Всеки според възможностите си, всекиму според нуждите”. То изисква високо съзнание у всички хора. Както се казва, личността трябва да бъде многостранно развита и да може да дава както в областта на производството, така и в културата. Когато потребява нещо, да го потребява според действителните си нужди.

Неидентиифициран: Ако всеки иска яхта и хотел в социалистическото общество, може ли да му ги осигури комунистическото общество?

Н.М.: Зависи от възможностите на това общество. Докато принципът на социалистическото общество, което се смята по-низша форма на комунистическото общество „Всеки според способностите си, всекиму според възможностите”, т.е. ако обществото има възможност, ще му даде повече, ако няма възможност, ще му даде по-малко. Но той трябва да дава всичко, което е според неговите възможности, за да може това общество да се развива. Защо сме в криза сега? Аз мисля, че кризата е малко изкуствено предизвикана, в интерес там на някакви банки, банкери, кредитодатели, с цел те всъщност да покрият някакви загуби, които са предизвикали или пък да си увеличат печалбите за сметка на обществото. Какво стана 1992-93-94 година до 1996 година. Предизвика се една масова, голяма инфлация.

Д.К.: Как беше предизвикана тя?

Н.М.: Тя беше предизвикана по същия начин, с икономически действия. Аз не съм икономист и не знам механизма, по който става това нещо, но цените непрекъснато растат, стойността на лева непрекъснато пада, фактически докато примерно тази чаша 1992 година е струвала 2 лева, 1995 г. е струвала 40 лева. Когато аз се пенсионирах в края на 1989 година, пенсията ми беше 55 процента от работната заплата и получавах 243 лева пенсия. Аз с тази пенсия 1990-91 и донякъде 1992 година можех да ходя на екскурзионно летуване 14 дена с цялото си семейство. Можех да отделя средства за една зимна почивка, примерно 10 дни, да правя новогодишни и други подаръци за рождените дни на внуците си. 1994 година това вече ми беше невъзможно, макар че се правеха някакви индексации на пенсиите, но едва през 2002-2003 година, размерйт на пенсията, с която аз се пенсионирах беше достигнат. Значи един 17-18 годишен период на едно догонване на положението от 1989-90 година. След 1997 година започна едно постепенно стабилизиране на икономиката и в резултат стабилизиране на доходите на хората, едно успокоение на пазара. 2001-2002 година наистина почувствахме по-стабилно положение.

Д.К.: Някои хора наричат този период „преход”. Бихте ли го нарекли преход Вие?

Н.М.: Вижте, може би наистина е преход от социализъм към капитализъм, но за съжаление не е този капитализъм, който имат във Франция, Германия, Англия, както го пишат писателите, капитализъм с човешко лице, а капитализъм, който е див, вълчи.

Д.К.: Защо се случи така?

Н.М.: Аз ще си послужа малко с битови примери. Собственикът на бившата млекоцентрала Сердика, след като тя беше приватизирана, започна да пуска етикети с чисто масло вътре с маргарин. Еднакви ли са качествата на маргарина и на маслото? Вие четете сега за този стандарт, който се опитват да въведат за месните и млечни произведения. Може ли от, дето има един виц, от 3 кг. месо аз направих 11 кг. колбаси. Какво има в този колбас? Вземеш един кренвирш  да се свари и той изпусне всичката сланина. Мляна сланина, може би малко месо и кости ситно смлени. Не може по този начин с фалшификации да продаваш неща. Или друг пример. Условията на труд. Макар че са задължени по някакъв закон да дават работни дрехи на работниците си, например в комбината Мадара, работните условия, това износва много бързо, но за да не си намали печалбата дава им максимум по един или два пъти в годината. И редица още други неща, които се правят в името на печалбата, а не в името на хората, не в името на обществото. Производството не е само заради печалбата. Печалбата е вторично в това производство. Било капиталистическо или социалистическо. Печалбана трябва да даде възможност за по-нататъшно развитие и усъвършенстване на това производство. На практика не навсякъде се прави това нещо. Ето заради това смятам, че нещата в сегашните условия не са още такива, каквито трябва да бъдат в едно нормално човешко общество, за едно нормално човешко съществуване.

Д.К.: Кои бяха предпоставките това да не стане?

Н.М.: Първо, на мен ми се струва, че имаше неяснота каква държава искаме да имаме, както от страна на някогашните дейци на комунистическата партия, така и от страна на тези, които  застанаха от другата страна-СДС , който след това се разслои. Или  пък както сега ГЕРБ се мъчи да прави някои работи. Корупция я е имало, но не в такива размери. Сега всеки се мъчи по честен и по нечестен начин да има повече доходи. Добре, по нечестен начин как може да стане? Може да стане само за сметка на обществото като цяло или за сметка на тези, които са около тебе. Не може по друг начин. Печалбата идва само от разликата между, както някога Маркс го е казал - пари, труд, пари прим. Имаш една начална стойност, тази стойност се преработва, увеличава се благодарение на труда и се получава нова по-голяма стойност. Тази разлика между първата и втората стойност е именно печалбата. Тя трябва да отиде и за възстановяване на работната сила, т.е. за заплата на хората и за разширяване на производството, и за издръжка на обществото във всички негови направления, включително и за здравеопазване, детски градини, армия, полиция, съд и т.н. Всичко това го има и то се изисква от обществото.

Д.К.: Вие казахте СДС. Спомняте ли си как се формира групата на СДС в Шумен?

Н.М.: Аз си спомням си един от първите митинги на СДС. Не зная от София ли дойде инициативата или тукашна беше инициативата. Основно това бяха хора, които и в периода до 1989 година бяха с някаква обществена ангажираност, но явно са считали, че не са дооценени. Познавам много такива. Вождизмът е много лош стимул. Той винаги е в състояние да изиграе лоша шега на този, който се води от такъв. Тогава митингите, както на тези, които се организираха от левите сили, така и от десните, не се организираха с някаква принуда. Просто разгласяват и хората отиват от интерес, според собствените си разбирания. Имаше не малко хора с леви убеждения, които отиваха да слушат и да видят какво се приказва.

Д.К.: Вие например ходили ли сте да чуете?

Н.М.: Ходих на 1-2 пъти. Понеже  видях кои са хората, които се опитват да създават  новите сили, познавах ги и вече не проявявах интерес към тях. Не ми беше интересно.

Д.К.: А обществото как ги приемаше  тези митинги, тези нови желаещи за лидерство?

Н.М.: Вижте, за това говорят изборните резултати. До 2001 година изборните резултати в Шумен бяха винаги в полза на левицата. Сега Шумен не е откъснат от общото настроение в страната. 2001 година дойде Симеон Сакскобургготски с големите си обещания. Макар че негови  поддръжници станаха просто никому неизвестни хора. Този какъв е, онзи, не са от тези, които да са участвали под някаква форма, независимо от лявата или дясната страна на обществения живот. Може би това за Симеон да е било добре, но така или иначе той със своя си личен авторитет, със своето си лично влияние, привлече много гласове. Тогава фактически за пръв път имаше един доста голям отлив от левицата. Причина за това е туй, което казах за Симеон, но плюс това имаше някои неща, които бяха недобре решени, недобре направени от лявото правителство на Жан Виденов. 2005 година вече нещата започнаха да се обръщат тука в нашия град. Беше избран ляв кмет, преобладаващото число съветници бяха на левицата. Имаше хора, както се казва, твърд електорат поддръжници и на десните, и на левите партии. Винаги си го е имало това нещо. Може би 2005 година силите бяха почти изравнени с един малък превес на левите сили. Може би знаете, че кметът на Шумен е от социалистическата партия. Няма пълно болшинство от общински съветници Коалиция  за  България, но най-големият брой съветници са от тази група. Докато дойде 2009 година ГЕРБ с, как да го кажа, със славата на Бойко Борисов. Фактически хората гласуваха за Бойко, но не гласуваха за хората на Бойко. Тука депутати от партията на Бойко Борисов са един адвокат, който няма кой знае какъв голям авторитет като адвокат. Майка му като медицинска сестра има по-голям авторитет, отколкото той като адвокат.

Д.К.: Защо?

Н.М.: Ами, така са се развили нещата. Друг народен представител от ГЕРБ е преподавател от университета. Не блести с кой знае какви научни постижения. Фактически снимката на Бойко седи и тя привлича избиратели с надеждата, че ще се получат някакви по-добри неща в резултат на обичта. Неслучайно социологическите агенции, вероятно имате връзка с тях, отчитат спад в авторитета и поддръжката на ГЕРБ. Все пак има някаква надежда. Бойко Борисов умее да лавира, умее да се обръща, умее да контактува. Това не може да му се отрече. Това дава така някакви надежди у хората. Е, четири години ще бъдат достатъчни да се разбере, ще получи ли той допълнителна поддръжка или не.

Д.К.: Хората имаха много надежди 1989-90 година. Какво стана с техните надежди?

Н.М.: Те също бяха попарени, тези надежди. Преди всичко, аз бих казал, не беше ясно каква държава искаме да имаме, към какво ще се стремиме. В Чехия запазиха кооперативните си стопанства. Дадоха възможност на тези, които искаха да обработват земята си сами да се отделят, отделиха им земя настрани. А при нас какво се получи? Пълно разкомплектоване, пълно унищожаване на всичко, което беше построено дотогава. Трактор, който е работил година-две се продаваше  за няколко лева, ей тука в едно близко село, знам каква техника се разпродаде, дето се казва за жълти стотинки. Разпарчетосването на земята, както казваше Желю Желев всеки да си получи земята в реални граници, доведе до връщането на това дребно земеделие, което не може да приложи съвременна агротехника. Земеделието може да бъде продуктивно и  икономически изгодно само в едри стопанства. Навремето имаше един специален план за уедряване на това и той даваше изключително големи обезщетения на тези дребни стопанства, които бяха готови да предоставят земята си за създаването на едри ферми. А при нас – обратно движение: от едрото, готово, комасирано стопанство, се получи раздробяване на парчета. Плюс това, че процеса на връщането създаде масово неприязнени отношения. Т.н. ликвидационни съвети, защо трябва да се ликвидира нещо?

Д.К.: С какво се обясняваше тогава това?

Н.К.: Ами с разрушаването на комунистическата система. Това е на Филип Димитров тезата. Кооперативните стопанства са комунистическо наследство, ние трябва да го ликвидираме. Предприятия, съществуващи, с търговски връзки. Ами, обяви ги за приватизация, за изкупуване в размера, в който са, а не за един долар или някакво фиктивно плащане на задълженията. Ами комбинат Мадара, понеже беше в процес на реконструкция, в процес на изграждане на нови мощности, имаше стотици машини, опаковани, немонтирани, защото се чакаше завършването на корпуса. Тези машини отидоха на отпадъците. Кой умен овек ще направи това нещо? Всичко това действително води до разочарование и заради това, тази безогледна приватизация, даването на предприятията на свои хора, на съвсем смешни цени, разочарова. Затова Иван Костов не можа да вземе изборите за втори път. Е, за съжаление някои от тези неща не минаха и без участието на БСП. Някои такива проблеми не са решавани само от СДС, а са решавани от правителства с участието на БСП. Приватизацията продължи и в периода след 2005 година. Аз, например, се запитвам защо  никой не реагира от висшите правителствени среди срещу  безогледните заменки, които са в интерес само на тези, които получават земята. С основание хората протестират за направените през последните години. Има много неща в това отношение. Може ли едно предприятие, което  има търговски връзки с различни страни и в Близкия Изток, и в други арабски страни, и в Алжир, и други, изведнъж да ликвидира. Например Китка - Нови Пазар, за стъкло и пазар. Докато трае процесът на приватизация, си загуби пазарите, беше изместен от пазарите. Тука трябва да се прибавят и други факти. Да вземем в Русе завода за печатни платки, в Шумен завода за инструментално-нестандартна екипировка, оръжейната промишленост, заводите в Казанлък, Карлово, Сопот, Пловдив, които бяха в една много широка кооперация, включително и с нашия комбинат за товарни автомобили. За тях тука се прозивеждаха много детайли, които вървяха по линията на кооперираното производство. Заводът в Стара Загора за запаметяващи устройства, на световно равнище производство. Защо бяха ликвидирани? Защото дойдоха задокеански съветници, за да не бъдат конкурирани. Обвиниха завода за запаметяващи устройства, че произвеждал дискове, пиратски дискове, без да се плаща авторско производство. И покраюй това издействаха, и забраниха призводството. Защо? И сега внасяме дискове от Тайван, Китай, с ниско качество. Защо? За да не ги конкурирарме. До 1989 година в България влизаха 2 милиарда долара само от оръжейната търговия. Дойде някакъв Алекс, американски представител, българин. А-а, не може да проезвеждате вие, това не били натовски стандарти и т.н. Десетина години се въвеждаха натовски стандарти. И сега започнаха ново производство, и да стъпват на краката си. Защо трябваше да бъдат разрушавани? Сега  България  продава оръжие за не повече от 300 млн. лева. А да направим сравнение. Тука този хотел, не знам, може би са приказки, но във всяка приказка има голяма доза истина. Иван Йонков, собственика, го купува с помощта на Александър, мистър 10 процента, Божков. Купува го по времето на Жан Виденов за една нищожна сума в кредит, който ще изплаща. Не знам точно колко пари струва като строеж, защото той беше открит 1988 или 1989 година. Той го купува 1995 година. Колко е бил износен? А Иван Йонков навремето е бил един обикновен барман. Отде има тези пари? Ето, тези неща, които стават с машинации,  на черно, с връзки под масата, както се казва, всичко това нещо е в рамките на този див, вълчи капитализъм.

Д.К.: Разбирам Ви.

Н.М.: Тук той беше създал една кабелна, не въздушна, ефирна телевизия, Топ ТВ. Започна да обхваща все по-голям район. Беше стигнал в Търново, Плевен, някъде беше отишъл в Южна България. Но конкуренцията му завидя. Може би с връзки или с натиск, или с по-дебели пликове му взеха лиценза за въздушна, ефирна телевизия, трябваше да се включи само в кабелна, постеренно нямаха приходи нито от реклама, и беше закрита. Все пак тази телевизия беше някакво постижение в Шумен. Отделен въпрос беше равнището на някои предавания. Като цяло беше постижение тази телевизия, но конкуренцията я изяде. Конкуренцията е хубаво нещо, когато води до стимулиране на развитието, но когато конкуренцията не е честна, вече стремежът да потъпче конкурентите, да ги смачка, да ги унищожи, е, това не е добре.

Д.К.: Разкажете нещо за Вашия професионален път.

Н.М.: Ами, аз, от целия ми 42-годишен стаж е на обществена работа. Като завърших гимназия, първата година май не кандидатствах. Впрочем кандидатствах - Агрономство. Беше ме запалила нашата учителка по биология с тези хромозомни развития на мичуринските там неща. И аз се бях запалил да кандидатствам  агрономство, обаче не ме приеха.

Д.К.: Къде сте кандидатствали?

Н.М.: В София. Беше 1947 година.  

Д.К.: Вие сте родом от Шумен.

Н.М.: От Шумен съм, да. Агрономическият факултет беше към университета. Тогава беше една червена сграда около радио София. Една много така интересна сграда. По Граф Игнатиев се вървеше, над Борисовата  градина. Тогава ме взеха на работа в една партийна книжарница. Имаха нужда от млади хора и вземаха мен, и едно друго момиче, завършило 1-2 години по-рано. Едно хубаво момиче. Малко време работих в книжарницата. И тогава ме вземаха на работа в Околийския комитет на Съюза на народната младеж, Димитровския съюз  на народната младеж. Това е предшественикът на Комсомола.

Д.К.: А Вие кандидатствахте  ли?

Н.М.: Аз след това кандидатствах. 1949 година се ожених, кандидатствах задочно. Приеха ме право. Имам една година завършена право, но в туй време трябваше да си изслужа военната служба. Връщам се от службата и подавам наново заявление за възстановяване на следването  и получавам едно писмо, трябва да представя в срок от 15 дена четири контролни работи, а след като ги представя трябваше 10-12 дена на присъствени занятия. Аз още работа не бях почнал, нито пари имах, нито време пък имах за четири контролни работи. И така станаха нещата, че се отказах да следвам право. В околийския комитет на СНМ работих до 1950 г. След като си изслужих службата и се уволних, малко след тоуй ме взеха на работа в Отечествения фронт. Имаше тогава такава организация.

Д.К.: Как Ви взеха на работа, как стана това?

Н.М.: Ами, може би са ме познавали. Аз бях така с активно участие в обществената дейност. Може би, когато бях на работа в  околийския комитет на народната младеж, по-късно той стана Димитровски съюз на народната младеж. Имахме контакти с хората, които ръководеха Отечествения фронт. Може би са ме знаели. Понеже разговаряхме с познати къде да отида на работа, председателят на Отечествения фронт каза – ще дойде при мене, аз го познавам. Казваше се Ангел Виденов, лека му пръст. Много благороден човек, културен, с определени, бих казал, музикални познания, активен общественик беше. В Отечествения фронт работих до 1959 година, като инструктор и след това 4-5 години бях окръжен кореспондент на в-к Отечествен фронт. Тъй че и с журналистика малко съм се занимавал. От 1959 година, докато се пенсионирах, бях на партийна работа. Отначало в автомобилния завод, след туй в окръжния комитет на партията. На различни места, където са ме пращали. Никъде в моите 42 години не съм подавал заявление за назначаване и за напущане. Всичко е ставало с докладна записка на някого и се решава от съответния орган, т.е. предложението идва не по мое искане, като ме попитат, ако мисля, че ще мога да я свърша – да, ако не - здраве. Просто не съм подавал никъде. Заявления съм правил само по отношение на годишните отпуски, тъй като там трябва  да се оформя документално от коя до коя дата.

Д.К.: 80-те години се свързват с Възродителния процес. Какво може да кажете за това, как се случиха там нещата?

Н.М.: Възродителният процес беше нож с две остриета. В периода от 1974-75 година, до 1985 година все повече и повече се забелязваше един стремеж, особено в по-младите турци, не знам как да го кажа, на асимилиране. Може би не е най-точно на асимилиране, но едно по-пълно приобщаване. Имаше не малко бракове между българи и турци. Не се чувстваха те като някоя отделна нация. Стремежът може би за развитието на нашето общество към една по-добра цел, по-висша цел, за по-голямо благоденствие, за по-голямо образование, за развитие на култура, т.е. една и съща цел, която имаше и у българи, и у турци, намаляваше разликата помежду им. Имаше опити, не знам доколко активни, за факултативно изучаване на турски език в училищата, в турските села. Децата не отиваха.

Д.К.: Защо?

Н.М.: Защото това е едно допълнително занятие при тях. Не отиваха.

Д.К.: С каква цел беше въведено това?

Н.М.: То беше въведено по искане на някои турски общественици, аз бих казал  инспирирано от Турция. Главно из религиозните среди, с оглед това  все пак религиозните ръководители, основателно е едно такова искане, заради туй щото, изучаването на езика дава все пак възможност за общуване. Знаят вече български, в детските градини, в училищата учат, говорят български. Турският остава настрана. Тука в Шумен, така, в по-развитите села, младите хора започнаха да се обличат съвсем  по граждански, съвсем. Не можеш да различиш една девойка дали е българка или туркиня

Д.К.: А преди е можело. Те се обличаха по друг начин.

Н.М.: Да. Може да не носи шалвари, но самото й облекло, материята, цвета,  кройката, всичко това си беше някак специфично.

Д.К.: Личало ли е?

Н.М.: Личаха тези неща. В този период  бяха започнали тези неща да се ликвидират. Мен лично ми се струва, че за да се противостои, в туй време започва да се засилва анкарската пропаганда чрез мощни радиостанции, разположени по границата, да се развива национализмът. Започнаха, така, известни настроения за възвръщане към старите, турски начини на живот, към бита и може би като противовес на това, дойде и решението за побългаряване на имената на турците. Отначало това нещо беше направено с българомохамеданите. Там, общо–взето, ми се струва, че беше необходимо и правилно, заради туй щото е доказано, абсолютно е доказано, че българомохамеданите са с български произход. Аз съм бил в Родопите. Там под  Велинград  има едно село Света Петка. Ходили сме там на екскурзия като ученици, една дума турски не знаят, но са с турски имена, с турска вяра, с мохамеданска вяра. Не само тука. Има в някои наши села българомохамедани, те също говорят български, но изповядват, имат някакви там мохамедански обичаи и религиозни вярвания. Струва ми се, че след тях смяната на имената на турците, може би не биваше да става. Аз познавам тука някои, които, например една девойка, тя вече не е девойка, Фатме. Тя никъде не се казваше като Фатме. Казваше се Фани, запознаваше се като Фани. И тя, когато 1985 година започна т.н. възродителен процес, тя си смени името – Фани. След като им дадоха право да си възстановят старите имена, тя не го възстанови. Тя и сега  се води навсякъде Фани. .

Д.К.: Защо?

Н.М.: Еми защото тя счита, че нейното име Фатме я отделя от хората. Тя говори чисто български, без всякакъв акцент, работи сред българи, тъй че няма нещо, което да я отделя и тя не иска и с името си да се отделя.

Д.К.: А името наистина отделяше  ли тогава?

Н.М.: Отделя. Не знам дали са Ви казвали, аз не съм българин, аз съм евреин по народност. И майка ми, и баща ми са евреи. До 1940 година, когато беше приет т.н. антиеврейски закон за защита на нацията, всички  мои документи бяха с окончанието -ов. По силата на Закона за защита на нацията, на нас ни отнеха правото на тези окончания . Не може евреи да имат  прилика на имена с това. Мен много често, понеже в паспорта доста години Майер, ме питаха, например отивам за самолетен билет – Вие чужденец ли сте или български гражданин. Викам, паспорт искате ли. Просто ми беше противно такова едно отношение. Аз говоря и претендирам да говоря чисто български. Д.К.: Много добър български и много богатство на речта имате.

Н.М.: Говоря чисто български. Мене специално просто ме обижда едно такова отношение на деление. И аз подадох заявление и си възстанових окончанията на имената от преди 40 години. Сега съм Майеров. Вече по-малка е разликата. Е, вярно в Шумен мен ме познават, знаят кой съм, какъв съм, що съм. Толкова години съм се занимавал тука с обществена дейност, така че, както се казва, съм познат, лично магаре. И хората, които ме познават вече не отдават такова значение на това. Същото нещо е и с Фани. Тя не е единственият случай. Тука в Шумен има и други такива, които си  запазиха българските имена.

Д.К.: За тях не е било болезнено да си сменят имената, защото при други предполагам е било болезнено.

Н.М.: Да, да. Вярно е това нещо. Аз имах един колега. Той замина 1990 година, коя година, в Турция. Боли ме, казва, той така го чувства, боли ме тази промяна на името, и той си възстанови турското име. Малко по-късно той сщо замина, сега идва от време на време, някой път ми се обажда. Имаше и едно друго нещо, което също си оказваше влияние. Турци в армията не ги вземаха. Вземаха ги само в трудови войски, строителни войски. Смята се, че строителни войски са все пак малко по-низша категория, отколкото тези другите армейски поделения. Имаше немалко наши другари, мои колеги, които искаха синът му да кандидатства във военното училище. Е, не му разрешиха, затуй, защото са турци. Ето тези неща, те са бих казал увлечението, отрицателната страна на този процес. Обаче тези отрицателни неща действат вече и като цяло. Ако се подбере и задължителният елемент на налагане на преименуването, вече действително става обратна реакция. Понеже Вие ме питахте какво съм учил, как съм учил. Аз после завърших философия и история, във философията има едно явление, което се нарича отражение. Хвърляш камък във водата и тя, водата, отразява, нали кръгчетата, това са отраженията. Същото нещо е и в обществените отношения. Когато това отражение е отрицателно, то действа може би по-силно, отколкото другите положителни неща, които  се  целят  с такова едно действие, каквото беше  преименуването. Благородната цел беше ако не да се ликвидира, поне да се намали разликата между българи и турци, да се получи по-голямо приобщаване. Получи се обратното явление. Заради това бяха и тези  ексцесии, които ги имаше тука в някои  наши села и специално 1989 година през месец май, когато се наложи, със сила, с водопръскачки да бъдат разгонвани митингуващите, което още повече увеличава, засилва отрицателното отражение. Зарад туй се получи масовото изселване 1989 година. Някои казват 300 хил., някои казват 800 хил. турци са се изселили. Немалко се върнаха, въобще, за постоянно. Видяха, че там няма да могат да просъществуват.

Д.К.: Какво разказваха като се връщаха?

Н.М.: Различно. Някои успяха да се устроят, идват сега на гости, а, много съм добре. Други живуркат. Немалко се върнаха, за да се установят тука в селата.

Д.К.: А какво разказваха за Турция, тези които се върнаха? Те са били там около година, предполагам, две.

Н.М.: Впечатленията явно са били различни, в зависимост от това къде са попадали. Които са могли  да се устроят, да речем с жилища  и с работа, икономиката на  Турция в този период,  благодарение на това, което влагаха там Европейският съюз, Турция си разкри пазара за капиталови вложения тогава, и нейната икономика хвръкна много нагоре в тези години. Неслучайно на европейско равнище има стоки, които идват в нас от Турция. Те са с капитални вложения от Запада и това помогна. Но това не е навсякъде. Има хора, които не можаха да се приспособят. Те се върнаха.

Д.К.: Вие още тогава ли го отчетохте като грешка това решение, или вече от дистанцията на времето го оценявате по този начин?

Н.М.: Аз специално за себе си още 1989 година разбрах, че сме сбъркали. До 1988 година не се чувстваше така, как да го кажа, такава една реакция, обратна на това. Докато към края на 1988 година, 1989 година, започнаха твърде организирани прояви на протести срещу Възродителния процес. И особено май месец тука в Шумен имаше, аз споменах една много голяма демонстрация, която беше разгонена с водни струи. Имаше в Нови Пазар едно поделение за борба с организираната престъпност, то участва в тази работа. Мене лично още тогава ми беше ясно, че с Възродителния процес ние сме сбъркали. Може би ако бяха ни оставени нещата на самотек, много по-бавно, безболезнено, постепенно щяха да се приобщят, който не може ще си остане, както си е. Имаше факти, които говореха именно към такова приобщаване, които бяха просто усилено ускорени. Някъде в края на 60-те, докъм 1972-73 година ли беше, ни бяха одържавени всички училища. Имаше преди това турски училища, които бяха на издръжка на джамийските настоятелства. Отначало в тези одържавени училища се изучаваше турски език. Изучаваше се турска граматика и някои други предмети. Когато беше обявено обаче, те да бъдат изучавани факултативно, стана така, че учениците просто спряха да ги посещават. И тогава  бяха ликвидирани. Може би не трябваше да бъдат ликвидирани тези предмети. Да си останат. Пет  ученика – пет ученика, десет - десет. Струваше ми се, че бяха поизсилени така някои работи, в стремежа  по-скоро да се приключи.

Д.К.: Българите как приеха смяната на имената? Като мнение, все пак сте имали личен контакт със шуменци.

Н.М.: Вижте, пред мене  вероятно не са се разкривали така истински. Знам един случай в (неясно). Фамилията му беше Потуров, турче, и неговите колеги му казват, абе, ти си по произход българин бе, Потуров значи потурчен. Не знам аз такава работа. Някои се отнасяха като правилно, заради туй щото го смятат така, но дали е масово, дали като е неправилно, пред мене не са споделили. После беше засилена така, твърде активно,  разяснителната работа на това мероприятие. С много примери, с много исторически факти, беше обоснована необходимостта от едно такова мероприятие. Горе-долу по  това време излезе и филма по книгата на Антон Дончев. Това нещо въздейства, за насилственото помохамеданчване с аргумента, че трябва да се възстанови историческата правда, историческата истина. Така, общо-взето, се възприемаше този Възродителен процес, но изсилванията, които се правеха .... Отива дежурния на пазара или на автогарата и, ако видят с шалвари някои – ела, че ми трябваш, или арест, или  иди се преоблечи. Всяка една такава насилствена дейност води до обратно отражение. Още един такъв пример. В 70-те - 80-те години имаше едно изсилване, младите хора да не ходят на църква, да не ходят с бради, да не ходят с тесни панталони. Много трудно се наложиха, например, късите поли. Горе-долу по това време излезе и мода на момичетата да се обличат с панталони. Защо? Примерно, иска да бъде с къса пола, за да си покаже женствеността на фигурата. Не. Добре, панталона в туй отношение й помага.

Д.К.: А  защо са били тези ограничения? Как се обясняват?

Н.М.: Това е то духът на тоталитаризма. Опитът да се вкара всичко в някаква рамка, да се уеднакви. А хората могат и трябва да бъдат различни. Аз имах колеги, щото и в партийната си работа се занимавах и отговарях за заводския вестник и някои казват, ами туй не може по този начин да се напише. Защо бе, как. Ама, тъй, тъй и тъй. Защо искаш, както ти го казваш, бе? Той говори по друг начин. Той е с черни очи, с мургав цвят, ти си по-рус, със сини очи. Защо искаш да бъде като тебе2 Ей такива увлечения имаше немалко, които струва ми се бяха резултат на едно криво разбиране на идеите на принципите на социализма за солидарност, за общественост, за взаимопомощ. Това е криво разбиране.

Н.М.: Вие всичко записвате ли? Какъв капацитет има това нещо?

Д.К.: 34 часа. Можем да използваме откъси от интервюто за целите на изследването.

Н.М.: Разбира се. Нали зарад  туй  го сложихме. Мен малко ме изненада, аз не съм  виждал такъв вид записващо устройство.

Д.К.: Ако искате можем да приключим. Мисля, че успяхме да набележим основните неща  и това какво Вие си спомняте за тези последни 20 години от миналия век, така да се каже.

Н.М.: Откровено казано аз съм вече на 81 година, ако има начин да се върне живота ми отначало, не защото съм бил на такава работа, аз напротив, в годините до 1983-84 година, поради туй, че съм евреин винаги малко потъпкван, държан  малко ...... Не съм претендирал, че имам някакви големи качества, но оценката, която ми се правеше, ми се струва, че не отговаряше на това, което аз давам. Аз винаги съм се стремял да давам това, което мога, което е по силите ми, без да правя някаква разлика между моите колеги българи, турци и аз като евреин. Въпреки това, годините, които съм  живял до 1989 г. бих ги повторил с много, много голямо удоволствие, по същия начин, със същата  младежка енергия, със същия младежки жар и ентусиазъм. Бих повторил и тези си старания за добро на хората, с които съм работил, през всичките тези години. Не бих искал да се повтарят годините от 1992 г. до 2001-2002 г. Това десетилетие беше направо черно. Такъв антикомунизъм, бих го нарекъл зверски, който да внася в Народното събрание проект за закон всички работили в системата на БКП, на профсъюзите, на Отечествения фронт и на Комсомола, да бъдат лишени от социални осигуровки,т.е. да нямат право на пенсия, макар че за нашите заплати се плащаха същите осигуровки, които се внасяха и за всички останали работещи. Да се внася такъв антидемократичен закон, с който да се иска забрана на социалистическата партия, заради туй щото тя била приемник на комунистическата партия. Не случайно около 40-45 процента може би от населението сега общо, не става въпрос само за възрастното, има една носталгия по годините, както се казва, на Тодор Живков. Неслучайно, заради туй, щото тогава имаше сигурност и за живота, и за работата, имаше условия да растеш в работата и в професията, и в живота. Имаше осигуреност на децата, с известна перспектива. Имаше безплатно образование, безплатно здравеопазване, осигурени почивки, грижа за човека, което липсва, липсва сега на хората. Неслучайно проблемът за здравната система е така наболял. Аз лично от 4 месеца не мога да намеря направление, за да  отида на контролен преглед за простата. Не ми дават направление. Трябва да отида на ушен лекар, няма направление. Трябва да извадя 30 лв., за да отида на ушен лекар. Ето конкретен пример. Ето, ако искате, използвайте го и това като факт.

Д.К.: Наистина е така.

Н.М.: Най-малката ми внучка в университета, неформално образование, сега ще плаща такса. Всички други, които учеха завършиха, слава Богу. Сестра й малко закачи от малка такса, но не беше така чувствително. Сега тя ще трябва да плаща такса. Защо? Нали сме социална държава. Тази държава се грижи за хората си. А тя си измива ръцете от всичко. Не се грижи за  здравето, не дава пари за образование. Трудът, кой знае колко, аз за съжаление нямам много контакти с безработни, но в информацията, която съм чувал в Шумен безработица има, но не е толкова голяма за щастие. Никога до 1989г. не е имало въпрос за безработица. Търсени са хора, търсени са работници. Ето това е съществената разлика. Аз Ви казах в началото. В стремежа някои неща да бъдат унифицирани, някои неща да бъдат направени уж по-добре, в политиката е имало и увлечения, и грешки, имаше и връщания назад. Може би сте чели уроците по история, или там по икономика, за Указ 56, който излезе 1988 г. Това е указ на Държавния съвет, все едно закон за даване право на частна инициатива, предприятия, фирми. Или опитите за превръщането на трудовите колективи като стопани на предприятието, т.е. не само директор и дирекционният съвет да решават нещата, но да се решават от общо събрание на цялото предприятие. Е, не навсякъде можа да стане това нещо. Ако е имало по-кадърни, по, така, директори, които мислят, че ще научат от хората някои идеи, винаги ще се научат. Някоя идея може да даде само начало на това, но може да бъде полезна. Това е то същественото за 80-те години и сега. И ще се радвам, ако съм Ви бил полезен.

Д.К.: Благодаря Ви! 

AttachmentРазмер
Intervyu_N-Mayer_Darina-Kyuchukova_Shumen_4-10-10.pdf141.37 KB
Intervyu_N-Mayer_Darina-Kyuchukova_Shumen_4-10-10.doc185.5 KB
Intervyu_N-Mayer_Darina-Kyuchukova_Shumen_4-10-10.odt52.81 KB