ИНТЕРВЮ НА МАРТИН ПЕТРОВ С Р., ШУМЕН, 5, 6, 7. 10. 2010 Г.

 

Р: Доколкото разбирам началото, което е интересно е възродителния процес. За съжаление нямам особени спомени от това, тъй като на практика не съм вземал участие в него. Тогава бях още твърде млад, може би и твърде наивен, общо взето вярвах в официалната версия, че виждаш ли тези хора са потомци на българи, която между другото смятам че и досега може да битува и едва ли официално може да се опровергае. В днешно време мога да кажа, пък мисля че и тогава съм мислел, че човек е такъв, какъвто мисли, че е. Това важи и за македонците - наши други братя, които не щат да се признаят, че са българи. Изобщо никой няма да се пише българин, докато ние сме такива. Каквито сме сега. Навремето в Германия бутнаха стената, за да се обединяват. Само че я бутнаха източногерманците, за да станат като западногерманците, а не западногерманците да станат като източногерманците. И затова когато видя някакъв наплив от хора, които идват да стават българи не заради някакви привилегии с паспорти, безвизови преминавания и така нататък, тогава вече ще знам, че да си българин е гордост. Засега да си българин е мъка.

Тъ да се върна към тогава. Значи тогава това беше официалната версия, че хората са били такива и така нататък. Разбира се който мислеше, можеше да стигне до някакви прозрения. Беше създадена някаква организация, поне в Шумен - там, където аз съм бил, да не бъде насилствено или поне да не изглежда насилствено. По-скоро беше поредната кампания, сега как са се чувствали хората, които са били преименувани, предполагам, че не им е било особено приятно. За пръв път се замислих в един момент, когато дойде един колега, който там работеше и вика  "Бе, хубаво, мен ме преименуваха така, ама защо - вика - преименуват и баща ми, който почина преди там n брой години!" И този въпрос увисна с една така доста страшна сила - добре какво правим тогава, значи аз си сменям доброволно от Хасан да стана Христо, но този, който е починал, той не може доброволно да си смени името и както и да е, да не се пиша на дисидент. Въпроса си висеше, но хората общо взето в голямото си болшинство го бяха приели. Между другото и преди това голяма част от тях не мога да кажа, че се българееха, но във всички случаи, поне прякорите, ако не и някои традиции и обичаи, но поне прякорите им биваха така, че да не се разбира турското им, как да кажа, потекло, но мисля, че в нашия край никога не е имало деление на хората на българи и турци, но това е нормално, те са живели винаги като съседи и опитите да се развали съседството са бивали поне засега неуспешни, въпреки че бих казал и двете страни са правили такива опити. И хората си продължиха да живеят постарому, тъй като тогава самата система беше такава - ако ни бяха казали ние да се прекръстим със руски имена, щяхме да се прекръстим, или със китайски, ако бяха дошли китайците, сигурно щяхме да се прекръстим. За това работеше огромна машина, която не трябва да се подценява, значи 800 000 партийни членове, за които партията каквото каже, това е истина от последна инстанция, ако каже: "Това не е пепелник, ами е диктофон.", ние казваме: "Диктофон!" и ще си прказваме пред пепелника, макар че той нищо няма да запише. Всички значи те имат семейства, освен тях казионни организации един билюк имаше хора, които и там също...първо работеха и второ биваха, как да кажа, сегашния термин е облъчвани, но по-скоро биваха агитирани, биваха убеждавани, че това е вярно, това е правилно, така както се прави, това е така или иначе. Така че не смятам, че е било голяма трагедия за болшинството от турците. Разбира се чисто в индивидуален план мога да си представя нали, и на мен, ако ми сменят името и особено ако ми сменят презимето и фамилията, че вътре в себе си бих се бунтувал. От тая гледна точка сега винаги възниква въпроса за съпротивата, за атентатите и така нататък. Не мога нищо да кажа затова, защото всичко е въпрос на гледна точка. От едната гледна точка всеки, който се бори за справедливата кауза, доказва, че има право да убива невинни. Нали тава всяка една революция започва по един такъв начин, и нашите националноосвободителни борби са свързани с такива и първия пример на отвлечен кораб нали е този на кораба Радецки. (смеят се) И сега може би в уроците в турските учебници за османската империя това да се дава като пример за тероризъм. Слава богу тогава не е имало нали никой пострадал. #00:07:05-4#

 

И: То е.

 

Р: Ами как да кажа... "то е" зависи от целите от идеалите, от това какво преследваш. Само по себе си от гледна точка на тия, които загиват, това е безспорнo едно престъпление. Но така че как да кажа чисто така остава може би за философите да го обясняват, дори не толкова на историците, тъй като историята я пишат победителите. Тя винаги е удобна на тях. Нали още от древността и досега. От време на време я пренаписват. В момента виждаме как се пренаписва част от историята. Примерно Втората световна война. Сега нещата изглежда, че едва ли не там са били някакви съпътстващи сражения, Сталинградската битка е била съпътстващо сражение на спасяването на редник Раян в Ардените. Тъ както и да е, това е значи за първия така бих го нарекъл конфликт и сблъсък. Аз мисля, че нещата, ако нямаше някакви външни промени, нямаше... нямаше да имат някакъв отглас. Ако възродителния процес е бил 20 години по-рано, сега просто нямаше да има хора със турски имена, но за него време беше вече... не това бяха методите и средствата, с които можеше да се извършва една такава дейност. Тоест това беше една сталинска репресия във един период, който вече беше друг. Така или иначе пак казвам: ако беше станало през 50-те години, щеше да е минало и заминало.

Основното, което според мене стана, не само у нас, и във света, това беше перестройката на Горбачов, която започна може би с едни цели, доведе до други - не знам, това вече по-големите историци ще се произнасят и възможността така или иначе много от нещата да сe казват с истинските им имена, много от нещата да се проследят техните корени и да се види, че от тоз корен е избуял бурен, а не добро семе. И на тази основа според мене могат... и самото разклащане на тоталитарната система вследствие на това и вследствие, разбира се, на икономическите проблеми - някъде от края на 80-те години вече стана абсолютно ясно, че социализма на практика не се движи напред.

Тъ значи в този период започна едно... така една ориентация към въвеждане на някакви пазарни елементи, към възможност малко повече да се общува със света. Хората вече започнаха да правят известни сравнения, да виждат какво е, що е и нещата просто назряваха. #00:14:34-1#

 

И: А Вие как го преживявахте това?

 

Р: Кое?

 

И: В смисъл... тези промени нали някакси за Вас лично какво означаваха? Смущаваше ли Ви, обнадеждаваше ли Ви? Какво очаквахте, как го преживявахте?

 

Р: Очаквахме една модернизация на социализма и един социализъм с ново лице, което 68-ма е било, поне така сега се приказва, нямам, от 68-ма година са ми много далечни спомените, аз бях тогава ученик и само си спомням, че по радиото казваха как са влезли нашите войски и как ги посрещнали като освободители, пък сега се оказа, че може би не е било съвсем така. По принцип значи такива като мене хора, които искаха промяна, виждаха, че първо тези, които управляват са генерически стари, трябва да дойде ново поколение. Второ са умствено стари - трябва да дойдат хора със нови виждания и нови разбирания нали така, както беше в Съветския съюз - покрай Горбачов започнаха да се появяват някакви имена. За съжаление - мое - може би не за другите, цялата тази работа беше оставена на едни... интелектуалци, които разказаха как трябва да бъде, но практическата работа я оставиха на други, които просто решиха да обърнат социализма в капитализъм и да се възползват от него. Вместо да потърсят един нов път, тъй като капитализма си има свои недостатъци. Въпросът е, че там някъде беше момента, в който трябваше явно да се търси някакъв нов път на социализма. Само че беше по-лесно да се разруши и някой да започне да прави собствения си капитализъм, което видяхме успешно направено. Както и да е, тогава имаше ентусиазъм, имаше хора, които искаха да променят нещата, имаше хора, които искаха да останат нещата по старому, в самата партия имаше две сили, които противоборстваха - младите и старите, да ги наречем така. #00:17:30-3#

 

И: Аз четох във вестника за едни, там декември 89-та, януари 90-та едни прекъснати заседания на окръжния комитет, някакви караници, пак след това изчаквания, след това освобождават този... Филю Чакъров ли се казваше.

 

Р: Ами, мога да кажа, не беше окръжен, то вече беше общински комитет, тъй като 87-ма година бяха направени области, Шумен стана Варненска област и т.н.

Тъ, тъй или иначе нещата обаче дойдоха отгоре. И мога да кажа с няколко думи само за голямата екскурзия, голямата екскурзия според мене беше абсолютно инспирирана отвън... не мога да кажа от кого отвън, във всички случаи бяха подготвени.

 

И: Има такива теории, да. 

 

Р: Ами не, то не е теория, то е нещо, което е даденост, няма как да е различно... защото това са едни мирни, тихи хора, които, ако не им кажеш как да го направят, не могат да се качат на автобуса и да идат до съседното село... хората, които живеят на село, турците, полуграмотни, политически неориентирани, слушат този, който е силния - едно време партийния секретар, ходжата, сега - лидера на ДПС... и те нямат във себе си потенциала да направят това нещо. Значи някой беше подкокоросал, използвам тоя израз, не знам понятен ли е... провокирал...

 

И: Напълно, напълно, напълно понятен е.

 

Р: Провокирал ги. Да. Значи по това време масово изведнъж всички решиха да тръгват да пътуват. Чиста психоза! Сега като казах "някои", не казвам, че това е било турци, естествено може би и турци, може би и някакви външни сили... Както и да е, при мен в предприятието имаше 89 души, турци, само двама не заминаха. Всеки един идваше да си подава молба лично при мене и всеки един съм го уговарял да не напуска, защото те напускаха работа, продаваха си къщите, продаваха си недвижимото имущество, а някъде го и зарязваха и го заменяха за моторни превозни средства, за някакви елементарни такива преносими, движими вещи - перални, хладилници и така нататък, нали по-скоро може би за такива, каквито са се търсели в Турция, сега като се замислям, мотори с кош, резачки, дрелки такива имаше съветски, на доста ниска цена, електроинструменти, както и да е. И всеки един съм го уговарял да не напуска, да не заминава, да си вземе отпуска, да отиде да види и да се върне. Моето разбиране тогава беше такова. Масовото напускане на толкова много хора доведе до огромни проблеми в нашия край в икономиката, сътресения в икономически, в социален и във всякакъв план. Свидетел съм как отидохме в една кравеферма в едно село тук на 40 километра... кравите мучат, нехранени, теленцата умиращи, едни умрели, други умиращи от глад, а на центъра седят... нашите хора върху каси бира, играят карти, шляпат картите и си вадят изпод себе си бирата и си пият... Там започнахме да гледаме, можете да си представите - бармани и сервитьори отидоха да гледат крави. В едно друго село тютюна вече пораснал, трябва да се бере, няма кой да го бере, цялото предприятие и изобщо на всички предприятия, на останалите българи от тези предприятия бяха зачислени всички тези стопански дейности, които там трябваше да се извършват и криво-ляво се справихме... по-скоро криво. (засмиват се) Ами все пак можете да си представите...

 

И: Да, да, това е огромна работа!  

 

Р: ... да го свършат, но времето беше такова, че трябваше да го правиш. Героизмът обикновено е необходим там, където преди това е имало някаква простотия, някой, който не си е свършил работата, нали, ако не е заповядана глупава атака, няма да се наложи да се хвърляш на амбразурата... с гърдите на амбразурата, че и тогава имаше...

 

И: Спомням си я тая история за този...

 

Р: За Матросов.

 

И: Да. Матросов ли се казваше.  

 

Р: Ми, не само Матросов, стотици са били такива. Между другото в нашата история имаме, имаме един, който е свалил американец, български летец със таран със собствения си самолет, което сега не е много лицеприятно, защото е свалил американски самолет и по-рано го скривахме това нещо, щото той беше царски летец, от старата...

 

И: Но човекът е спасил доста животи в София по тоя начин. 

 

Р: Е, така може да се твърди. То е същата работа като тероризма - ако така го разгледаш, може би е спасил, но ако е свалил бомбардировача тогава, когато той се е оттеглял вече и си е бил хвърлил бомбите, може би нищо не е спасил, а там 6 или колко 8 души са били мисля в летящите крепости, за техните роднини това е един.... Това е част от войната, във войната не можем да търсим философия, не можем да търсим кой е прав и кой е крив, там се сблъскват две страни и това е - ако ти не убиеш, другия ще те убие.

Общо взето българите почнаха да гледат покъщнината на тия, които заминаха - част от тях се върнаха още следващите един-два месеца, една част останаха и се върнаха 90-та година, една част изобщо останаха. Някои се пооблажиха, вземаха имоти, пък не ги върнаха, вземаха добитъка, пък си го присвоиха, всъщност не си го присвоиха, просто, нали, оня му каза: "Ей ти тука, гледай ми кравите!", две кравички, той си ги взема и стават негови. Но така или иначе това беше според мене една голяма заблуда на хората, че там като отидат, ще живеят много добре. Една част отидоха, които бяха по-пазарно ориентирани, които имаха някаква квалификация и специалност, която там можеше да им осигури добър живот според мене си намериха място и си живеят добре. Аз бях някъде във 90 и... 5-та, 6-та година, ще Ви излъжа точно, 4-5 години след това, бях във Турция във един квартал само бежанци... нали, мога тъй да ги нарека, изселници, те там изселници им казват всъщност, там улиците са така: Шумен, Търговище, Разград - носталгията си ги яде отвътре и самите те разказват нали... И както и да е де, така или иначе обаче аз мисля, че от цялото може да кажем, че хората не се разделиха, не се противопоставиха... продължаваха да си живеят, със различни изключения, нали, някакси... приемайки го като "И туй ще мине." Така че това е виждането ми за възродителния процес...

 

И: А тази агресия, за която разказвате, тоест нали този бойкот, който описахте в това село, в кравефермата, нали, все пак, и аз не знам, това е някаква злоба такава, някаква... откъде идва това?  

 

Р: Ами как да го кажа, може би като някаква моментна реакция, по-нататък в това село не ходих, не мога да кажа как е било. Във другото село, където брахме тютюна, отначало бяхме по същия начин посрещнати, в края на прибирането на тютюна вече хората бяха доволни, че сме свършили тяхната работа и накрая дадоха банкет, заколиха агне и нещата си бяха наред, хората си влязоха там във контакти, тез, които беряха със тез които, там имаше все пак някои, които, имаше тракторист имаше някъде, където се караше, няколко човека там работеха, а другите просто ги нямаше, те, те бяха на екскурзия. Когато взеха да си връщат, един по един взеха да се връщат, те сами дойдоха там да се включват във това тяхното, друго не могат да правят. Аз затова казвам - те са такива, кат се върне, няма да продължи да седи във кръчмата. Тогава бяха подпалени от някого, това е. И то бяха младите, те възрастните предполагам, че като мене ги е боляло за теленцата и за къщите, но във всяко нещо младите са движещата сила - като им казано: "Там ще отиваме! отиваме във майката Турция." Стадното чувство е много страшно.

 

И: Мхм.

 

Тъ вече тука е въпрос на изследване на психологията как стана тъй, първо на историята тез корени те не знам дали някой се занимава с тях как са и що са, за мене всъщност не са представлявали някакъв интерес да навлизам в повече, аз си имам моята представа, но пак казвам всички тези неща, за които говоря те бяха... околната среда, в която аз съм живял и трябваше така да направя, че хората, с които работя, да си вършат работата, всеки божи ден да се обслужват туристите, защото цялото лято, едните си заминават - няма кой да готви, няма кой да сервира, обаче хората, които отиват на морето това не ги интересува - трябва да ги храниш, трябва ва ги поиш, трябва да им чистиш стаите и моята задача е била това нещо да не се усети и освен това да свърша и тяхната - да гледам кравите и тютюна и мисля, че така бяха нещата. Затова казвам, значи, ако говорим кое е най-важното, най-важното за всеки един си е лично - някой се оженил, друг му се родили деца, не дай Боже някой, нали, да е починал. За човека най-важното е това, което него го засяга, разбира се, ако той е засегнат пряко, сега това са неща, които моето семейство не са го засягали, те са вървели като на един филм - ако не бяха станали може по-добре, може би по-зле, нещо друго щеше да стане.

 

И: А след това промените да речем вече...  

 

Р: След това дойде десети ноември... за нас общо взето беше изненада, макар че, как да кажа, това нещо витаеше във въздуха, всички го очаквахме, бих казал мечтаехме и в същото време ни се струваше, че не може да стане никога... Лично за мене е свързано най-вече с един друг акцент (засмива се), на трети ноември е открит хотел Шумен. Аз три години, 86-та година станах директор и до трети ноември 89-та година това ми беше отделно от посрещане и изпращане и отделно от гледане на крави, трябваше да се построи хотела, само по себе си едно геройство в мирно време в края на оня период, в който нямаше, общо взето вече много от нещата ги нямаше, трябваше да ги издействаш по един или друг начин, "да ти пуснат" това или онова. Аз без да се правя на някакъв герой, с  тогавашния председател на общинския съвет Йовчо Николов, не знам там във списъка има ли го на тез, с които се срещате, той би могъл да разкаже, той от едно по-нагоре ниво от мене, но със него бяхме създали така една добра организация нали към трети ноември вече, а трябваше да дойде, във тоз период трябваше да дойде дипломатическия корпус. Още личат, нали, следите от...

 

И: Личат, личат и още как! Личат, дори стърчат!

 

Р: И стърчат някои, да. И там, и там мога много да разказвам, но както и да е. От всичко, което беше предвидено – имаше специално постановление за посрещане на дипломатическия корпус от април, не постановление – разпореждане на министерския съвет от април 87-ма година, всъщност оттогава прехвърлиха хотела на Балкантурист и от тогава две години със туй се занимавах, от всичките работи само хотела се завърши, туй мога да кажа, другите продължават да стърчат и да висят. Към този период се очакваше да дойде някой, да го открие тука, на висше равнище... включително се говореше, нали, за самия Тодор Живков, че ще го открие. Насрочват един път, втори път, насрочи се вече датата, тръгнаха нещата и най накрая не пристигна дори Пенчо Кубадински, който беше, как да кажем, като, както са сега народните представители по региони - не минава нещо без Пенчо Кубадински да дойде.  Макар че е от Разград, той отговаряше за тука целия тоз, как да го наречем, вилает и както и да е, между другото той е инициатор на тия строителства и на тия високи сгради и други щуротии. Не го познавам лично затова не бих изказал някакво мнение, но щуротии от него или от негово име има много направени и още останали. Тъ, както и да е де, на трети ноември се оказа, че не пристигна никакъв  такъв партиен другар, виден ръководител и само беше заместник-председателя на тогавашния Комитет по туризъм, или още беше Асоциация за туризъм и отдих .Това беше деня, във който градинката пред Кристал са разгонени и така нататък, вече, как да кажем, вълната идваше.

Десети ноември, както всички останали, си го посрещнахме вкъщи. Пихме по една чашка, някои - повече, някои - по-малко, за свалянето на Тодор Живков - беше омръзнал на всички и... вечерта легнахме с усещането, че нещо ще се промени, за по-добро, мисля, че това е било на огромното болшинство от българите, усещането и желанието - промяна към по-добро, сега кой какво е влагал в това,  всеки може да си каже. В Шумен отначало нищо не ставаше. После по някакъв повод имаше примерно общински комитет и се постави въпроса за оставката на Филю Чакъров, бурни дебати, не знам колко време продължи, не знам дали, два дена ли продължава? Щот сега ми казахте, май че единия ден...

 

И: Един ден прекъсва, пренасрочват го пет дни, значи то е на 21-ви, прекъсват, тъй като има бурни дебати наистина, изчакват малко и на 26-ти продължават.  

 

Р: Присъствал съм. Сега като ми казахте, се сещам, че май така беше, два дена. Много ярко се бяха откроили два лагера, които според мен вървяха по един водораздел - хора на Филю Чакъров и хора, които вече не мога да кажа чии са били. Аз си спомням няколко така от по-ярките изказвания. По начало беше да има или да няма оставка – трябва ли да има, не трябва ли. Нали жабата като види, че подковават вола, си вдига крака и ние да си вдигнем или не трябва да има и като и да е и там се замеряха с разни... истини и неистини. В края на краищата се стигна до това, че той беше сменен, но друг не беше избран. Аз даже не знам дали, дали той имаше право... няма право, пленумът няма право да избере първи секретар. Точно така. Фактически гласува се вот на недоверие или пък не се гласува вот на доверие, не знам какво точно е било формулирано, във всички случаи той престана да бъде първи секретар и се нагърбиха, как да кажа, натовариха двама от секретарите да управляват до провеждането на конференция. Самата конференция си има там някакъв технологичен срок, в който може да бъде свикана.

 

И: Ако трябва да ходите... не знам... 

 

Р: Не, още малко мога да приказвам. И както и да е, настъпи един период ей така на междуцарствие. И другия интересен, така, случай, другата интересна дата във Шумен, пък според мене и за страната, това е, ако не се лъжа, 30-ти декември 89-та година. ЦК, не знам какво се разбира под ЦК, но някой взема решение да се възстановят имената. (говори по телефона). И излезе, имаше някакъв говорител тогава – Иван Ангелов, професор по икономика, незнайно защо пък той беше говорител, излиза: "О, ние решихме, честито връщане на имената!" и така нататък. Само по себе си мисля, че съвсем нормално решение, което обаче, разбуни духовете на хората, защото отново някой взе решение без тях. Значи преди туй беше минало там декември, където СДС големи митинги и тъй нататък, тука такива работи нямаше, в София, нали, "Танковете да дойдат!" и не знам си кво, тука такива работи нямаше и много не ни интересува, бяхме зрители, щото си дойде зимата, ежедневието, нещата, имаш ли туршия, имаш ли дърва и така нататък. В малките градове, в малките села това е ежедневието, голямата политика се прави на жълтите павета, тук се прави малка политика. И в един момент някой си казва: "Абе, сега ще върнем имената на турците!" Кой си ти да ги върнеш? Ти им ги взема, сега ще им ги връщаш! Ми те може да не искат, ми нас питаш ли ни – всичките тия, дето цяло лято гледаха тютюна и кравите, се почувстваха засегнати и излязоха да митингуват. Естествено, предполагам, че е имало и други сили, които по някакъв начин да ги обединят, може би някои са ги и подтикнали, не знам, но така или иначе започнаха едни митинги пред партията, партийните секретари се скриха, няколко хиляди души седят навънка, замеряли със сняг тези дето са били вътре, замеряли полицая, милиционера тогава, викали защо отгоре има червено знаме – тогава на партийния дом имаше червено знаме, партийното знаме беше червено: "Защо има на Съветския съюз знаме!" – щот и то беше червено - "Трябва да има българско знаме!" Хвърляли топки, счупили стъкла, изобщо една такава история и, както и да е. И избират, вечерта избраха комитет  и фактически три дена се управлява града от този комитет, партийните шефове се скриха, няма ги, във младежкия дом заседават тия - трима директори, двама шлосери, една учителка, една юристка, директора на паметника, ей така избрани на, на някакъв произволен принцип хора, но, но хора отговорни, поне мога това да кажа, аз бях един от тях, събрахме се: "Какво да правим?" По едно време обаждат се: "Може ли среща?" Пристигнали са членове на Политбюро!" Чудомир Александров и Белчо Белчев инкогнито в тайна квартира, страх ги е да се появят в града! И се срещат с ръководството на комитета, то няма ръководство, но там стана ясно – едните са по-знаещи и можещи – тия, които, как да кажа, все пак имат някакъв организационен опит, и другите са просто желаещи нещо – да се бунтуват, да рушат, да...  както във всяка една революция. и както и да е де, два-три дена, значи това е била петък, събота и неделя, разговаряхме там, оказа се, че, нали, тоя начин не е приемлив, трябва да се измисли нещо, сигурно и в София са умували и, както и да е, за понеделника вече стана ясно, че в София се насрочва кръгла маса по тези въпроси и, и общо взето отприщихме натам напрежението, като дойдоха пак да митингуват, да си изберат кой ше отиде във София. Само че понеделник е работен ден – кой е на работа, кой си има деца, кой си има еди-кво си (смее се) напрежението се самоизпусна общо взето. Толкова беше – три-четири дена, според мене петък, събота, неделя, най-много да е продължило и понеделник, не знам дали не беше във вторник кръглата маса да се обяви или пък тя се обави в понеделника, пък ний си бяхме вече, на един от поредните митинги се избираха кои да заминат и толкова, но според мене хората не бяха против връщането на имената, а бяха против това, че отново някой решаваше от тяхно име, вече те се бяха почувствали, че могат да бъдат някаква сила, и, нали и във София видяха, че могат да викат "А!" "У!", да замерят със топки и това е, оттам нататък вече си тръгнаха промените...

Васил Дончев беше първия избран във 90-та година, тогава мисля, че още беше първи секретар или пък тогаз ли стана председател, ще излъжа, там почнаха промени в самата партия, той беше първия човек, от новите избрани тогава. И там също - присъствам аз на конференцията и около мене - избрани, нали делегати, на такъв принцип, всъщност на еди-колко човека трябва да бъдат избрани, предполагам, че и там изборите са вървели по някакъв подобен начин. И четат "Иван Стоянов." "Директор!" - зачеркват го. "Петър Иванов." "Тракторист." "Браво!" Плюс!  Еди-кой си - механизатор - плюс. Този - партиен секретар - зачеркват го. И накрая четат избраните, ръководството - няма джан-джун, един със един да става. Хубаво, че имаше малко преподаватели, нали тука все пак имаше две висши училища - военното училище и...

 

И: Педагогическия.

 

Р: ВПИ-то тогава, да. Фактически една преподавателка от там и един полковник от военното училище, те тогаз не бяха деполитизирани, и още не си спомням кои сложиха, но, но това, настроението беше такова: "Дай да ги махнем тез, да сложим други! Нищо, че не стават! Нищо, че не стават, ама те са наши хора." и това според мене беше израз на цялата народопсихология: "Дай да сложим други, за да не са онез!" И вече оттам нататък тръгнаха нещата, почнаха изборите. Тука изборите за Велико народно събрание ги, си ги спечели БСП и то убедително, сега как и защо надълго и нашироко мога да обяснявам, знам кой откъде се появи във, как да ги нарека демократите, демократичните сили тогавашните и сякаш, ако можем да спрем?

 

И: Добре.

 

(втори запис)

 

И: Ъ, ами, не знам, говорехте за възродителния процес.

 

Р: А, него го преминахме отдавна според мене.

 

И: Не, имам предвид току-що нещо... споменахте.

 

Р: Не, аз казах, че в зависимост от това къде си бил във самия процес, независимо в кой, в зависимост от това къде си, ти виждаш част от общото - когато си в гората, ти виждаш някакви дървета, трябва да излезеш от гората, за да видиш, че това е гора, не отделни дървета или, както казват, всеки от неговата камбанария – някой по-нагоре, друг – по-надолу. Аз от там, където съм го виждал, не съм видял страданието на обикновения възроден човек, възстановен в кавички или, сигурно това е било много индивидуално, зависи от човека - някой не му е пукало дали ще му викат Емин или Емил, той е искал да продължи да си живее, да си получава заплатата, да си ходи на почивка или еди-кво си, така както през социализма са живеели повечето хора, а някой, който е бил чувствителен и раним, това за него е стигнало може би до, до... до самоубийство дори, може би някои са се самоубили, едно време това не се казваше, но човек може да бъде засегнат много жестоко - сега, ако мен ме накарат да се казвам Хасан, аз сигурно бих стигнал до някакви крайни...

 

И: А Вие тогава как точно го виждахте това нещо? В смисъл, нали, казвате "различни гледни точки", вашата точно каква беше тогава? 

 

Р: По самия възродителен процес?

 

И: Да.

 

Р: Ами, аз вярвах на официалната пропаганда, аз предния път говорих за това, вярвах на официалното твърдение, че това са хора, които действително имат такъв корен и че сега е момента да, да стане това - който иска, да си възстанови името. Не съм бил свидетел на някакво насилие, което очевидно, пряко или косвено, го е имало. Виждах ги как идват във, аз работех тогава във консервната фабрика, в една огромна заседателна зала, всеки идваше, носеше стария паспорт и от един голям списък с имена си избираше какво име, ако нямаше предварително заявено, какво име да има. Моята задача беше да осигуря машини и работни места за хората, които пишеха там паспортите още на место. Той казва: "Искам да бъда не Емин, а Емил." и веднага пише заявление, собственоръчно, всеки се е подписвал, че иска да бъде еди-как си, моята задача беше да има някой, който да почне да попълва новите паспорти, то не бяха лични карти тогава, ами едни зелени паспорти. За да може максимално бързо да бъде превърнат във българин с българско име. Това ми беше ролята във този механизъм и, аз Ви казах и предния път, за мене възникна така някакъв въпрос, когато дойде човека да каже "Хубаво, добре, аз си сменям, ама защо сменят и на..." сега ше те излъжа дали "на баща ми" или "на дядо ми", но който от двамата е починал. И тогава вече започваха да се трупат някакви въпроси, но самите хора не го афишираха, не беше, говоря за турците... някак си бяха изплашени. Сега, не смятам, че това е било от някакъв пряк натиск, сигурно има и някой дето са го извикали и може би някои са ги и били, нямам представа, но общо взето такава беше ситуацията и аз Ви казах - тогава сигурно, ако бяха казали "Дайте да се кръстим със руски имена!", щяхме да се кръстим! Щеше да бъде всичко от горе до долу означено как трябва да стане, както сега казват "Голямо престъпление!" Ако бяхме станали 16-та република, ако беше внесено да се гласува щеше, или референдум да беше проведен, щеше да има 99,99 гласували "за" да станем 16-та република! Ама сега е лесно да даваш оценка и да казваш "те са били такива" или "онакива." Тогава беше друго! 

 

И: Да, така е. 

 

Р: Това беше привилегия да си гражданин на СССР. "Я гражданин Советского союза!" това Маяковски го е написал 25-та година, всички са се гордели да бъдат такива.  

 

И: А Вие споменахте за... 

 

Р: Каква е разликата дали ще бъдеш член на Европейския или на Съветския съюз? Чисто е... как да кажа - правописна.

 

И: Споменахте тогава за тази еуфория покрай така наречената "Голяма екскурзия" 89-та миналия път като си говорихме. Тогава...  

 

Р: Те отвориха (не се разбира)

 

И: Да, да. Тогава някои хора твърдят, че това се дължи на... че те са били гонени, всъщност е имало насилие от страна на властта срещу турците. и затова така се е случило.

 

Р: Това не мога да го кажа, не съм бил свидетел, бил съм участник в съвещание, на което беше казано да направим максимални усилия да задържим хората, не само в България, а и на работа. Като директор това беше официалната позиция. Неофициално... имам такава информация, че някои хора са били гонени. Така че може би е имало такива, дори съм сигурен, че е имало насилствено каране, но болшинството според мене не са били карани насила. За разлика от възродителния процес. там определено трябваше всички да се преименуват.

 

И: Добре. Вашия живот междувременно как си течеше?

 

Р: Кога? След възродителния процес?

 

И: Ми, и по това време, и след това.  

 

Р: Ми, течеше си така, че трябваше да се свършва това, което живота го поставя като нужда. Аз ви казвам - туристите си вървяха, трябваше да ги обслужваш, нищо че ти нямаше някъде да кажем около една трета от персонала и с останалите трябваше да береш тютюна, да гледаш кравите и ред други неща, които възникнаха вследствие на нямането ги на тези хора. Изобщо това беше един период, във който, ако едно нещо имаш, десет други неща нямаш. Основната работа на ръководителя беше да намира това, което го няма. Сега просто това не може да се разбере. Човек, който не е живял при социализма не може, особено в края на социализма, когато много от ресурсите вече бяха силно изчерпени или пък друга голяма част зависеха от това да бъдат внесени по така нареченото второ направление, тоест да се плаща с валута, с долари тогава беше валутата. И беше почти невъзможно да, да ги добиеш, а в същото време, нали, конкретно мойта работа в Балкантурист изискваше да има такива работи, които ги няма на друго място.

Това беше един гигантски преход от командната към пазарната икономика, който никой не го беше извършвал, никъде не беше описано в книгите. И този преход лежи на нашите кост - костите на тогавашните директори. Някои от тях успяха да се трансформират в успешни капиталисти, но повечето просто костите им са погребани във тази месомелачка. И досега още няма написани как да стане трансформацията от планово към пазарно стопанство и това, което едно време бях учил, то вече го нямаше, а това, коет трябваше да се научи, нямаше откъде да го учиш, учиш се по метода на пробата и грешката. Затова казвам - всеки е измислил всевъзможни начини, по които да оцелее, да оцелее предприятието му, да плати заплатите на хората, винаги съм смятал, че трябва първо да осигуря заплатите на хората и във 11 години и половина - дейността ми на директор, един единствен път са забавени заплатите със два дена от датата 20-и, която беше обикновената за плащане на заплати. Какво ми е коствало в тия два дена да намеря и как съм ги намерил е друг разказ, той не касае историята, но, така или иначе, хората си получаваха заплатите, а в 97-ма година, във февруари месец им платих заплатите на първо число, като аванс, защото просто имаше период, във който като тръгнахме, има малко по-надолу руски паметник един площад и хотел Мадара го знаете къде е. Като тръгнах отдолу едно нещо струваше 40 лева, като се качих струваше 100 лева - два пъти и половина, няма половин час. Мойта крачка е голяма, тъй че  най-много 15 минути са минали, такъв е бил ръста на инфлацията в тоя период и това, което, аз вече бях прочел обаче достатъчно за инфлацията и още във предната година във лятото бях написла в един шуменски вестник една статия "Един призрак броди из България - призрака на хиперинфлацията." Може да се прочете, вестника Север-изток от 95-та година, може от и 6-та, тъ знаех какво трябва да се прави и още на първо число, значи обикновено заплатите се даваха на 20-то число на следващия месец, но виждах какво става, извиках счетоводителя, и му казах всичко, което е да се начисли като аванс и то още днес, обикновено аванса се даваше към 10-то число. Общо взето той не беше също глупав, знаеше какво и как е и хората си получиха парите със указанията бързо и, колкото може по-бързо да ги изхарчат и да си купят това, което им трябва за следващия месец, то това е единствения начин да се спасяваш от инфлацията. И мога да кажа, че нито в личен план, нито предприятието пострада сериозно от този процес на инфлация просто защото аз четях и се подготвях. Не случайно сега предавам точно пазарна икономика

В един момент вече беше ясно, че не можеш, работейки легално да изкарваш достатъчно пари. Ние като предприятие трябваше всичко да отчитаме, всичко да внасяме като данъци и така нататък, пък частника никой не го пита "Имаш ли данъци, имаш ли осигуровки, имаш ли..." То и досега е така, защото тогава беше създадена основата. Луканов беше човека, който взриви държавата и държавата я няма. За умрелите не се говори лошо, но това е човека, който разгради България. Той я взриви отвътре и тя вече не съществува. И никой не може да я събере. Дори Бойко Борисов. Дай боже той да може! (смеят се) Но аз мисля, че...

 

И: Той пък ми се струва, че най-малко, но както и да е.  

 

Р: Да де, както и да е. Ние вече не можем да я сглобим, защото тя се разхвърча на парчета и някои от парчетата ги няма. Може да сглобим нещо друго, но държава няма да сглобим. Ако не ни накарат по някакъв начин. Аз това разчитах, че Европейския съюз ше направи.

 

И: Да, и аз на това се надявах, но Европейския съюз...

 

Р: Но по-скоро ние ще взривим Европейския съюз, отколкото той да оправи нас. С пълна сила вървим към неговия разпад, все още не знаят какво ги чака, когато отидат нашите роми там.

 

И: Ами, ние не поговорихме за, бяхме тръгнали за вашето участие в политическите събития туак 90-та, Вие казахте, че е имало революция и след това за...

 

Р: Шумен е консервативен град. СДС беше авантюристичната организация, приключенската, рисковата, а Шумен е консервативен град, Шумен е последният (не се разбира) освободен от Турско робство след Санстефанския договор. Просто турците го оставят, след като е подписан договора и се оказва, че той трябва да остане в пределите на княжеството, но не е бил никога освобождаван, камо ли да се е самоосвобождавал, той е еснафски град, консервативен, цялата околност е пълна с тези хора, за които ви казах - каквото им кажат отгоре, това ше направят, не имената ше си сменят, ами ше тръгнат голи по улиците, ако им кажат, въпроса е кой държи. Познавам ги първите лидери на СДС, бяха хора ентусиасти, но без никакъв опит, еснафа иска все пак да види кой тоя, който ще бъде неговия избраник. От тая гледна точка, БСП тогава имаше кадри, най-различни, извади едни дисиденти, едни другояче мислещи. Аз вече след 90-та година се оттеглих, в момента, в който се преименува партията, реших, че аз съм членувал в друга партия, не ми трябва (не се разбира). Защото започна една вътрешна мимикрия и самата партия започна да събира в себе си идейно нееднородна маса - там има и богати бизнесмени с много пари, има и пенсионери, които плащат с последните си стотинки членския внос, но плащат първо членския внос, преди да отидат да си платят тока и водата. На които мога само да свалям шапка.

 

(трети запис, преди записа респондентът употреби приблизително следната алегория за прехода, на която се позовава в интервюто по-долу: Имали сме топка за ръгби, но сме решили, че искаме да играем футбол, и то на Ноу камп, и сме съдрали топката за ръгби, но не можем от нея да направим такава за футбол.)

 

Р: Общо взето винаги съм бил за промените. Когато започнаха, аз бях млад, макар и вече на някакъв номенклатурен пост, беше по-нормално да съм на страната на промяната. Както казах в началото по-кресливите, по, как да кажа, тези, които нямаше какво да правят, те започнаха да правят промяната, поне във Шумен нещата, общо взето, имаха такъв вид. И мисля че това е нормално - революцията правят гладните, безработните, а не нахранените, не семейните. Общо взето гледат да се запази статуквото, не общо ми мисля че персонално не се, промяната не се носеше от подходящи лица, а може би изобщо във цялата страна, щото пък те нямаше откъде да се появят като някаква подготовка и освен от това да желаят промяната, да не се съгласяват със старото, те нямаха никакви други качества.

 

И: Добре де, все пак...

 

Р: Да кажа това. А от качеството да спукаш топката до качеството да съшиеш друга има доста голяма разлика, нали така. Дълги години управленския потенциал продължаваше да остава във старата партия, за която говорехме, че от там, общо взето, е трудно да излезеш, първо беше трудно да се влезе, във старите години, пък по-нататък се оказа, че е трудно да излезеш по чисто психологически причини. Просто, защото ставаш предател в очите на своите колеги, приятели, познати и така нататък и те продължиха да си носят тоя кръст, дори тогава, когато таз партия обединяваше три прослойки всъщност – бабичките, червените бабички, тия, които, както казах, плащат редовно членския си внос преди сметката за парно, тези, които разграбиха част от капитала, натрупан преди промяната и тия, които успяха, благодарение на връзките със тая партия, вече в ново време, да лапнат част от топката за ръгби. Щото има едни, ги получиха по наследство нещата, а другите се докопаха до тях поради по-добрите си лакти. Оттам нататък просто започна голямото разграбване, значи някъде след като падна правителството на Луканов, вече правителството на Беров, на Виденов и всички следващи бяха си... правителствата на възможността да отмъкнеш нещо от парченцата от топката.

 

И: А Вие какво правехте през това време?

 

Р: Ами в това време, една част от това време беше заета със поставената ми научна задача – да видя мога ли да приватизирам по мениджърски път предприятието и едновременно с това опитите да го крепя на, как да кажа, по вълните на пазарната икономика, което не беше съвсем лесно при положение, че всичките бяхме се учили да плуваме по реката, където няма вълни – предишната, плановата икономика беше така или по-скоро може би едно езеро, при което беше казано кой докъде пътува, но можеше да пътуваш по точно определени маршрути и, ако спазваш технологията, пристигаш там, където ти е предписано. И изведнъж сега езерото му махнаха едната страна и го съединиха със, даже не с морето, а с океана. И казаха "Плувайте в океана!" Част от капитаните просто не знаеха как да плуват - потопиха корабите, друга част се опитаха да ги завземат, да ги превърнат в пиратски кораби: някои – успешно, някои – неуспешно. Значи първата част от този период се опитвах да водя кораба. Колко успешно – това вече могат да кажат другите, тези, които работеха там, тез, коит са идвали там, гражданите на Шумен – повечето хора, които не знаят може би биха дали някаква противоречива оценка, но хората, които знаят какво съм правил, най-добре те да кажат. Изобщо политика трябва да го оценява историята, а пък управленеца трябва да го оценяват неговите подчинени.

Андрей Луканов, за мен е демона на целия преход.

 

И: И на него му се случиха някакви събития.

 

Р: Е, случиха се, но, въпреки че за умрелите не се говори лошо, всъщност аз не говоря лошо за него, щото не знам нищо за него, но това, което правеше беше, според мене пагубно за страната и продължава фактически това нещо да е следствие от онези действия - негови и на хората, които са били около него, зад него и така нататък. Той искаше да спука топката. И я спука.

 

И: Какво е направил, за да спука топката.  

 

Р: Всичко направи. Първо, ами първо в икономически план той направи така, да започне разграбването на предприятията. Луканов като беше министър-председател имаше там съответните нормативни документи, сега не си спомням там какво беше и второ създаде възможността за нелоялна конкуренция, за това да застанат фирми на входа и на изхода на предприятията - единия да доставя суровини, другия да изкупува продукцията и да я продава на по-висока цена. От там тръгна спукването на топката, което само по себе си може би беше обективно, нали, че тая топка не ни трябва, но оттам нататък така да я спукаме, че да не й намерим парчетата и да й вземат от тях си беше чисто наш избор. Аз мисля, че спокойно можеше да тръгне по един друг начин да се прави капитализма. Не примерно да се назначат ликвидационни съвети, които да изколят кравите. Сградите ги събориха циганите, техниката, доколкото тогава, имаше техника между другото във тоя период, вземаха приближените на тия, които ликвидираха и т.н. и се стигна до ликвидация на едно нещо, което имахме – имахме едно окрупнено селско стопанство. Не съм специалист по земеделието, но от икономика разбирам – имахме едно окрупнено селско стопанство, ние го разпарчатосахме и сега първата ни задача, която, ако някой разбира и има политика селскостопанска, би трябвало да бъде комасацията, защото не можеш да имаш модерно селско стопанство с парчета ниви.

 

И: То това се случи вече общо взето, да не кажа, че се случи до голяма степен. 

 

Р: Кое?

 

И: Комасацията на земята. 

 

Р: Случва се, но, но защо трябваше да разпарчатосаме, комасацията е съшиване на топката, а спокойно можеше ТКЗС-тата да прераснат във едни акционерни дружества, всички, които са кооператори, сами по себе си, то е много близко до това.

Аз исках просто да кажа, че примерно селското стопанство можеше бързо и лесно да стане, както си беше едро, да продължи да си, стига разбира се да беше намерена формата да се управлява, а не да се разграбва. Част от предприятията имаха пазари, работеха добре. Според мене съвсем логично военно-промишления комплекс, който имахме и е бил един от първите във света, мисля, че може да говорим дори за първите пет, или поне за първите десет, беше умишлено унищожен, за да не пречи на тези, които започнаха да управляват света след промяната със пазарите му, със всичко. Всички арабски армии бяха снабдени с български оръжия. А оръжието си иска и резервните части, и мунициите и т.н. Разбира се там са неща твърде далеко от мене, в смисъл голямата икономика, голямата политика, но започнаха по времето на Луканов. Затова казвам, че...

Аз винаги съм се стремял да постигам консенсус. Малко ще избягам от това: когато тръгнах да правя работническо-мениджърска приватизация, заложих ООД-то, което беше работническо-мениджърското, беше със 50 на сто работниците и 50 на сто на мениджърите, тоест решение можеше да се вземе само при консенсус. И досега смятам, че всичко друго е мошеничество. Ако си направиш дружество с 51 на сто, поначало ти просто на другия нищо не даваш. Това е все едно да си купите автомобил с някой и да кажеш "Аз ше карам, а ти ше се возиш." На кого е автомобила? Не е ли така?

 

И: Общо взето.

 

Р: Иначе е общ. И се плаща от двамата заедно, обаче аз ше карам, където искам. Ми, така е. И тая си позиция, тя ми е, как да кажа, кредо някакво житейско.

Йонков просто беше по-пригодения да приватизира в този момент. Обективно погледнато историята искаше такива, искаше хора, които дават рушвети, които не плащат заплати и осигуровки, държавата им създаде условия, да направят така. Неговата философия при приватизацията беше такава - отива при тия, които приватизират и казва: "Кажете колко дава той, за да дам аз повече." Моята философия беше да седна и да смятам колко мога да изкарам, защото тези пари, които отнякъде ще ги взема, а то тогава беше време, в което нямаше откъде да се вземат, но това е друг въпрос, ако ги взема отнякъде назаем, щото аз нямам откъде да ги взема, как ще ги връщам следващите десет години. Тогава такава беше идеята, за десет години трябваше да се изплати, всъщност не знам дали самата приватизация или някакъв заем, вече не си спомням. Едни сметки, парични потоци, така нататък, като човек, който разбира от икономика и донякъде от мениджмънт, а неговото беше "Кажете колко дава еди-кой си, за да спечеля." Понеже бяхме от съдбата подредени така той да влиза, ние - след него, наш'та оферта е по-добрата. Насрочиха втори тур - наш'та отново е по-добра, насрочиха трети тур, на който той прати телеграма, че е катастрофирал по пътя, защото пътуваше със колата си и със, с (не се разбира) кола и един джип със охрана и куфарче с пари. А аз пътувах със влака и със куфарче със пижамата си вътре и чехлите за хотела. Това беше разликата. И най-накрая тия, които бяха в комисията, му казаха нашата оферта, той даде 10 милиона повече и спечели. Ей това е положението, държавата се разпродаде от тия, които продаваха. И затова сега е така - всички горе, които с това се занимават, те само гледат да вземат комисионната, това е истината. 50 000 хиляди долара ги взема  парламентарния секретар на Жан Виденов. Това също е публична тайна и се знае във Шумен. Сега дали ги взе лично, дали ги даде на Виденов... това да кажат тези, които с това се занимават. Аз нямах 50 000 долара и затова не съм собственик на хотела, но историята малко по-късно показа, защото Йонков купи и хотел Рига...

 

И: Във Русе? 

 

Р: Във Русе. По друга схема, тогава вече тази не беше необходима, по него време вече управляваше Иван Костов, той беше част от тази клика, защото СДС за мене, в началото беше кауза, по-нататък се превърна във клика, група, която да приватизира България. Смениха директора, сложиха дясната ръка на Йонков за директор и след една година извършиха така наречената работническо-мениджърска приватизация. По начина, по който я правеше Иван Костов и народа я нарече разбойническо-ментарджийска, а аз преди това съм се занимавал с това как да стане приватизацията, имам писани статии. Изобщо доста интересни неща и покрай приватизацията, но приватизацията в България беше направена за хора като Йонков. Вследствие на което сега те просто не могат да се оправят с това, което са купили, болшинството от заводите вече ги затриха, болшинството от хотелите са такива, състоянието каквото е хотел Шумен, да не говорим за хотел Мадара, той пък вече е руина.

 

И: А Вие мислите ли, че те искат да се оправят?

 

Р: Кой?

 

И: Йонков примерно.

 

Р: Надявам се, че иска, кой не иска да се оправи, иска но не може, защото освен всичко друго той зависи от тия, които са му го дали това нещо... нали, има едни такива, които седят отзад, зад бушоните. В това отношение Стъклен дом, колкото и да е някаква, не особено интересна за гледане продукция, но разкрива някои от механизмите. Има едни хора, които де факто се водят, тоест де юре се водят собствениците, а де факто собствениците са други, така че и това го има. Надявам се, че техните предприятия поне се управляват по един по-добър начин. Но има и такива, които просто ги вземаха, защото са наши хора и защото трябва, когато има предизборна кампания да осигуряват парите. Пак казвам, беше период, в който просто не можеше, значи, такъв, който работи по правилата не би могъл да оцелее. Отделно че политически би бил сменен лесно, държавния директор се сменя лесно. Частния - още по-лесно, щото или го набиват, или го застрелват.

 

И: А споменахте, че не сте искал да рискувате? 

 

 Р: За да спечелиш, трябва да рискуваш!" Само че можеш да рискуваш това което, можеш да рискуваш това, което е твое. Можеш да си заложиш апартамента, да пробваш нещо и да успееш. Но моята философия не е била, че трябва да рискувам със това, което ми е дала държавата, аз мога да кажа, че съм управлявал предприятието така, както е било мое. Дойде един английски професор от британския ноу-хау фонд, тъй като аз се опитвах да направя тяхната приватизация -  приватизация работническо-мениджърска се наричаше, приватизация бай он, приватизация отвътре. И ноу-хау фонда трябваше да я подкрепи, само че не му разрешиха на фонда и, както и да е, говорим с него и той каза:

- Господин Р., защо искате да купите предприятието? - И аз му казвам:

- От научен интерес. - Той пак пита, мисли, че е грешка на превода и аз му казвам:

- Аз искам да разбера това нещо може ли да стане. Аз нямам с какво да купя, когато купуваш нещо трябва да имаш пари, сега искам да пия уиски, обаче нямам толкова пари и пия сок и така. С какво да купя хотела? Аз съм човек на заплата. Хотела тогава струваше много повече отколкото сега, защото просто, просто се управляваше по друг начин или поне беше по-нов, хайде. И аз искам да разбера тази схема може ли да отработи или не, първо. Второ... аз не мога да го управлявам по-добре, аз мога да управлявам така, хубаво или лошо, толкова съм научил, така мога. Ако е мой, няма да го управлявам по-добре, ще го управлявам пак по същия начин. И той ми каза:

- Няма да успеете, господине. Няма да успеете.

И позна! Не знам какво имаше предвид. Сега си мисля, че може би, че не съм имал достатъчния мотив. Предполагам, че той това е искал да ми каже - не си мотивиран, затова няма да го купиш, но може би той познаваше нещата и знаеше, че няма да се дадат пари на такива като мене. Нали, те дават парите, казват: "Даваме ти, обаче ше дадеш комисионна на този, дет ти ги дава." Банкерите масово забогатяха от комисионни. Кои са богати хора - банкери, митничари, тез, които разполагат с някакъв ресурс.

 

И: Аз си говоря със тебе трети път, защото си ми интересен и ти вярвам, нали, мисля, че си откровен човек...

 

Р: Абсолютно.

 

И: Тоест, нали, винаги го има това "Сега тоя какво ще ме излъже?", нали, като си говориш с някой, сега то никой сигурно не е ангел, нали, но...

 

Р: А не, не, аз не казвам, че съм ангел. Напротив, много грешки съм допуснал. Най-много гршки съм допуснал със хора. Дори веднъж, мислейки си, стигнах до извода, че май нямам правилен кадрови въпрос решен. (смее се) Винаги съм се излъгвал в хората.

 

И: А имало ли е правилно решение?

 

Р: В какъв смисъл?

 

И: Ми, ти казваш, че си избрал грешните хора, имало ли е правилни.

 

Р: О, не, не знам, това не знам, но много хора, които съм ги, как да кажа, развивал или съм създавал възможност да се развиват по-късно са ме предали. А за мене предателството е най-големия грях. Въпреки че истроията показва, че болшинството на практика винаги греши. Прогресът се движи от единиците, нали, болшинството са хората, които по принцип не са тия, които предлагат новото и, как да кажа, прогресивното. Но има много, много жестоки грешки. Не знам, може би защото търся във всеки ангелското, а не дяволското, може би защото не съм прагматичен и тези, които са били около мене са го усетили, а те са искали да извлекат нещо от ситуацията, а аз не съм можел

Аз все пак мисля, че бедата на България е в лошия мениджмънт. И политически, и най-вече икономически. Раздаването на предприятията, щото на практика те се раздадоха на "нашите" хора, ги постави на практика във ръцете на лаици, повтори се 45-та, 6-та година, когато са слагани директори бившите партизани. Само че в онази система...

 

И: И то определени сред тях.

 

Р: Да, сигурно, във онази система те са били успешни директори. Защото онази система е било какво? Да можеш да отидеш при другия, който ти е бил съпартизанин, да ти даде някакъв ресурс. А сега това не е възможно и затова са проблемите, икономическата криза ще свърши, но кризата нашата няма да свърши, напротив - ще се задълбочи, защото проблема у нас не е икономическата криза, то е свръхпроизводство, което е класическото, а е липсата на свежи пари. А къде са парите? Можеш ли да ми кажеш? Не знам колко...

 

И: В Швейцарски банки, предполагам.

 

Р: За съжаление не. Ако са в Швейцарските банки, би било много добре.

 

И: Или в някакви офшорни зони примерно. А къде са парите?

 

Р: Гледай в неделя, 7:30 Битиви Репортерите.

 

И: Тази неделя?

 

Р: Да. Аз гледах анонса, един от Битиви е бил в хеликоптера с данъчните. Нали знаеш, че летят с хеликоптери, да... Не знаеш ли? Данъчните летят с правителствения авиоотряд и снимат отгоре резиденции и къщи на богаташи в софийско, пловдивско, днеска казаха ивайловградско покрай язовира. Палати каквито Бевърли хилс трябва да ти кажа ряпа да яде, защото просто тия са по-нови. Парите са там, парите са в хотели на морето, които нямат възвращаемост никаква, защото с 45 дена сезон не можеш да си ги върнеш тия пари, които са вложени, парите са на улиците на София във вид на мерцедеси, лимузини. Краси Балъков се върна от Щутгарт, където е седалището на Мерцедес и каза "Аз не съм виждал толкова Мерцедеси в Щутгарт, колкото в София." Парите са похарчени, това е лошото. Значи предните, ако беше така, бяха изнесени знам ли от кого, но те се върнаха и участваха в приватизацията, с тях някои си купиха и станаха капиталисти. А тези просто ги няма! С парите от резиденцията не можеш нищо да произведеш, с парите от Мерцедеса не можеш да произведеш детски обувки. Това е голямата беда на България. С това да завършим? Дано съм лош пророк!

AttachmentРазмер
Intervyu_R_Martin-Petrov_Shumen_5-6-7-2010.pdf71.48 KB
Intervyu_R_Martin-Petrov_Shumen_5-6-7-2010.doc160 KB
Intervyu_R_Martin-Petrov_Shumen_5-6-7-2010.odt38.44 KB