ЖИТЕЙСКИ РАЗКАЗ НА ДЖАФЕР АЛИ ИСА, С. ЯБЛАНОВО, 4.10.2010 Г.

 

’85-та година като киномеханик тука, прожектирах филми на хората. Почнаха се да приказват, слухове, тъй щели да сменят на помаците и на циганите имената. Сетне почнаха за нас да закачат тъй. Ний се събрахме тука у съвета, ръководителите и се обадихме на партийния секретар в Котел. Той каа’, че не се отнася за вас, каа’. Този секретар беше пак секретар тогаа’, дето е тука при Шериф (сегашният кмет). Е, мина няколко дена и на 17-ти януари те с едни въоръжени и пожарникари колите дойдоха. Ний не ги пуснахме, такова. Там спирка има, оттатък, на рейсовете, върнахме ги оттам обратно. Там тогава казаха, че този секретарят на партията аз казал ‘ше ви опрая’ с танковете, на прах и пепел каа’ ‘ше напрая’ селото ви. И се върнаха и си отидоха. След това аз бях определен за да сигнализира хората със микрофон и говорител нали има, ванка изкараха говоритела и съобщавам, когато идват, разознавателите ми съобщават и идат. Сигнализира хората като будител. Мина един ден, 19-ти сутринта идват с танковете. Аз пускам тука една, при военно положение дето пускат, сирена има и веднага от селото излизат хората, за да не, да не ни таковат, да не дадем много жертви, да сме на едно, уговорихме. С добро състояние излязоха хората. Обаче преди това, те преди това, преди да идват от 19-ти, хората три дена тука на площада, нямаше парк, нищо тогава, сега тая година го направиха, направиха купчинки, дървета и много хора. Имаше ей толкоз сняг така. Около огъните, запалихме огъни и там денонощно стояхме. И на 19-ти вече те идват с танковете. Аз пускам от тука сирената и хората излизат. Отиват да посрещат да не влизат на селото ни или да нямаме нещо. През това време, аз бях тука, хората отидоха в оня край на селото кат е видях, че идва един самолет се върти горе. През това време от Балкана пуснака един голям зелен – ракета тъй. И после пуснаха оттатък, аз разбрах, че казармата изкарах нали и знам, че зеленият ракет дава напред. И аз изключих всичко тука и скочих от училището, избягах ги и оттатък обиколих ги селото половината, слязох между хората тъй. Обаче кат’ дойдохме насам, нали още видяхме, че от техни коли, тука докараха една антена, тука от горе от тая страна на тая сграда – на съвета, направиха голяма антена пуснаха. За да съобщават сигурно военните. Та тогава оттук нали се вижда една голяма сграда аз седнах там край стъпалата да не ме видят. Обаче един Величко Петров се казваше, партиен секретар. Нали друг път идвахе те тука да направят събрание и аз им отворих вратата на киносалона и ме познават. Той насочи с палката еди кой човек. Взеха ме с шията на палка и айде на рейса. На рейса ме бутнаха вътре. И след това бай Федал се казва, един, упрaвителят на АПК-то, и него бутнаха и една жена Мирем Кюу се казваше. Нея и мене с белезнаците, вътре в рейса. Тогава нали остана във ванкашните дрехи, моите деца нали знаеш, като играят децата едни бомбички, закараха ни, напълниха рейса сутринта. Закараха ни в Сливен. Аз тия бомбичките като отивам на рейса и ги видях, че отиваме в Сливен и аз се уплаших и викам я тез да ги скрия от мене да не се виждат. Обаче с краката нали не можем да работим и нали между седалките има едни милиционери, жандария, това военни хора. Рейсът има и едни релси и със ръката отгоре на туй – релсата и отгоре ги сложих на едни парцалчета, дето почистват. Той човекът нали закара ни в гаражите бил в Сливен, в Сливен гаражите там на милицията и аз още не знам къде се намират гаражите. И шофьорът разтовари нас и той отиде ... Те другите почнаха да ни удрят със автомата. Той като почистил видял, че бомбичката е там и се уплашил шофьорът. Викам тия хора защо ги таковат?! Кой седеше еди коя си седалка, бе? Викам:”Аз.” Я ела тука. Те ме прибраха и айде, нали има едни чакални и отидохме там. Още без да ме питат тука един удар ми направиха, изкривиха ми туй – ченето. Кажи вика кой сложи бомбичките и аз не мога да приказвам и ааа, не мога. С ръка махам ей тъй и викам не може кай. Ритнахаме още един от таз страна и вика виж какъв юрюк съм кай милиционерът. Я кажи кой сложи бомбите, викам аз. Те бяха детска играчка и не бяха редовни бомби, туй онуй. Един бой. От там ме закараха вече в МВР-то, главното управление и там почнаха да разпитват кой какво е направил, кой пуснал сирената, нали аз бях определен, и викам аз пуснах сирената, обаче не е с лошо намерение, за да се съберат хората. Да нямаме много жертви, нали ние чухме, че оттатък се ... нали от Кърджали са направили, че аскерите, нали военните, са бременните жени са разцепвали и не знам какво, тъй приказват слуховете. Ний затуй излязохме с добро отношение. Да нямаме такива жертви. С ръководителите на съвета го решихме, служители сме тука нали, тука у кметството. И оттам вече през ден през два почнаха да ме бият 88 дена. Разсипахаме от бой в Сливен. Те има един Гранчев се казва, следователят, 6 етаж, 611 стая май. То е хубаво да каеж хубаво – хубаво разбира, лошо – лошо разбира. Бой, бой ме разсипаха. Сетне един Кертиков се казва, полковникът, той пише документите, за да ме бутне на затвора. Викам защо да съм виновен аз?! Вий с танковете идвате и ний излизаме с добро отношение, ама трябва да признаеш, че си виновен, ама не съм виновен! Аз ко съм виновен викам! Той тука дава на еди кой си, бият ги там старшините. Като стане, нали, на земята, без да мърда вече, вижда, че умира, отиват, закарат ни в килията там, хвърлят ни. Там кат стоят един два дена пак ни викат да разпитват. Е най – после 6-7 пъти и скъсаха документите и он ми вика тъй: ”Ти жив от тука няма да излезеш!” вика, ако не признаеш, иначе ще те убият тука. И аз подписах най – после. Ме закараха вдругиден в туй, в Бургас. Там са ме бутнали дето са убили хората, туй, онуй. Такива, в такива килии са ме сложили, при тях хора. Абе туй там като стоим от Айтос са дали един за смърт, съд. И сетне щели да ги опраят, колкото можело от наште хора да убият, да го опраяят пак да бъде в затвора. Обаче няма да го дадат на смърт. Докато е жив пак ше стои в затвора. И нощно време нали се води коридор и викам ето тука да кажем ние лежим 6 човека, колко е една тоалетна стая, 6 човека. И бият и викат на сутринта еди кой си се обеси с чаршафи, обявяват ги. Обаче там чаршафи няма, туй няма, нищо няма. Един ден сутринта вика, онзи, дето убива хората, ти турчин ли си кае, каем турчим съм, днеска щяха да те убият тебе, твой ред беше кае вика. Имаш ли пари вика, ми имам, лафка искаш ли? И тъй почнаха ме напраиха лафка, вика човекът щели да ме убият. И от там долу ме преместиха, след 3 месеца на горния етаж в Бургас. И сетне мойта сестра научава, че съм задържан, в Турция имам сестра, то е съобщава на Обединението – Съединени Американски Шати, нали Обединението. И там вече по бюлетините записват ги и искат жив или смърт мойта снимка да бъде в Обединението, да бъде изпратено. И те дойдоха един бръснар и милиционер с фотоапарат. Те викат мама им циганин да еба чак от Обединението те търсят и вика този, който пази там – старшината. И бръснаха ми и направиха снимка и след излязоха те и при нас имаше, 6 човека бяхме там в килията, едно младо дребно момче българин и дойде при мене и вика бай Джафере, тупа на гърба ми, не бой се вика, така не моат те пипнат вече, щяха да те убият тия дни кае вика, онзи счетоводител. От къде е чул не знам. И така стана нашта работа. 24 месеца, 2 години ме лишиха от, как му викате, от свободата. И там лежах 1 година и след това ме вдигнаха към Казичане. Казичане като отидох там свободен терен малко и излизаме. Пак мрежа има, излизаме вънка и имаше един при нас, той от София бил там. С него като приказвам тъй вика ми на мене:”Туй нещо, вика, зарад името сте тука?” Викам да. Мойто вуйчо кай вика е в Станбул военно атеше бил там. Жена му се разболял там и с бърза помощ у Пловдив ги докарват. Обаче не можали да го спасят, умрял жена му. Сетне след няколко дена, ден или година от там вече напуска туй службата и идвал в София военното академия – директор бил. И той човекът е решил тая, такова, тая работа дето за именуването, той ги изпраща танковете. Името забравих го аз, 25 години стана оттогава. И той човек направил тъй. Той тъй ми каза. Та нашта работа така. Като дойде времето нали, свърши, работих малко в, като отидох в туй в Казичане, в София, габъри направихме за дето т’ва хартиите дето са, габъри. Та от там малко печели 2 месеца ли колко. И 19 месеца и 23 дена ми дават като че ли съм бил служил чиновнически работа. Обвиниха ме, ние бяхме нали 6 човека осъдени чл. 209 ли колко беше, ей така не ми идва на ума. Той секретарят знае. От там кат се върнах ’86-та година и дойдох тука бълха вика един кмет една бележка идвам, за да стъпвам пак на работа пак тука като теломеканик. Обаче той, не бях сляп тогава и показвам бележката и той разбра, че съм затворник. Кат стои тъй нали долу кметът през тезгяха прескочи и отиде при момичетата, избяга. Махай се кае, ше те застрелям кае. И аз 2 години ни ми приеха същата работа и аз отидох в горското стопанство и там работници закарвах. И след това малко по рейсовете работих като контрьольор. Е, след известно, няколко години пак същата работа почнах да работя. Тъй стана в живота. Аз не съм, не ме приеха за партиен членовец, само ОФ имаше Отечествен фронт. Само там ме приеха, на друго място не съм членувал. Обаче добре бяхме тогава. Сетне лощо стана. Съветският съюз на България ползва като опитно поле, нали знаеш. Затуй и накараха да измамят шефовете тука в България. Дай да им сменят имената им, за да опитват като опитно поле ползваха туй. Ми аз туй смятам. Сами не могат да таковат, нашите ръководителите. Моят живот се промени, аз самичък останах. Понеже кат бях в затвора жена ми се получава високо кръвно и кат се върна тя почина кат се върнах аз и останах без жена. Като помошничка я имах тука тя работеше тука. И тя също около мене и без нея си останах. Сам живея, самичък. Деца имам, ама отделно, в една барака живея там, ако сте минали там, по пазара. Ама сега свободен е животът, обаче тез, който имат пари, тез, който имат спокойно си такова. Ми аз направих 10 години като, мен ме интернираха ’89-та година, ходих в Турция. Обаче децата – единият като се върне, другите почнаха да мърдат и викам без да пръскам децата и върнахме се. 5 месеца и половина стоях като интерниран там в Турция. Върнах се от там. И туй, от ’92-ра малко магазинер, едно барака бях направил, работих, обаче тогава цените се и сменяваха и печалба нямаше много като сега и слабичко живота така така. И живеех слабо. Децата тука живеят. Те преди мене се върнаха от Турция. Цялото семейство отидохме ний и 5 месеца и половина останахме там. Кат’ се върнахме ... ние не можахме там ... Ний кат’ се върнахме едно изменение се получи тука из България, цялото туй. Понеже ние преди да отидем там, преди да ни интернират, комшията кат’ строи, върви чичото струи къщи и помагахме и работихме, и туй онуй. И кат’ се качваш тогава на кола отиваш пари не питат. Абе сега ний кат’ се върнахме, който строи, тоз другият човек може да няма хляб да яде, ама кат’ не му дадеш 10 лева не работи. Съзнанието изгубило, няма такова ... човешкото, човешко съзнание няма. По-рано пък един на друг помагаха. По-друго беше. Сега кат’ махнеш на кола като такси, плащаш и отиваш. По-рано не беше така. Не знам от къде се получи. Ние преди да отидем в Турция, разбирахме се един на друг. Ма кат’ се върнахме, който има пари строи, плаща на човека. Иначе да отиде някой комшия и да му помогне, не знам. Туй нещо отпадна. В Турция като вас млади хора трябва, да работят, да изкарва пари. Ми като нас с напреднала възраст като отидохме аз кат’ питам на работа и на колко години си – 57, а всичко вика 33 години. Оттука закарах едно кантарче за теглене на хора и малко семки и чувала на гърба си и така изкараме 5 месеца и половина и друго не съм работил. В една барака (са живяли), човекът добитък гледал и почистихме обора и там, докат се опраим нямаше как. И сетне без да им се обада на стопанина хванах кола и само ключовете дадох, Избягахме насам, айде. В Чорлу, наши хора повечето там. Доста бяхме интернираните. Доста хора се върнаха, малко останаха. Кат’ се върнах тука един кмет бяха сложили Балкан му викаха. Той не ми прие на работа. Аз станах контрольор по рейсовете в Котел. 2 години там работих, после 2 години отидох при един горски, залесяване. 4 години след т’ва пак почнах тук като телемеханик и оттам се пенсионирах, от киното. Сега 40 лева ми дават допълнение като затворник, плюс пенсията. Кат’ се върнахме от Турция водихме дело срещу държавата. Те след това изкараха ’91-ва година един вестник пише в него, нали, колкото полагало, толкоз са дали повече. Ако си кай изтървал вика онова вестник, който пише, областният съветник вика туй, да получиш възнаграждението си. 26 000 ли беше от старите, слаба работа. В Страсбург таковахме, ама нищо не стана. Чухме тогава, че на помаците им сменили имената, обаче казали циганите, помаците щели да им сменят. Понеже те нямаха държави и нямало кой да защитава, тъй казаха. Удара за нас удари. Тогава 3 дена огъните горят тука. Хората стоят. Аз 3 дена, може би 1 седмица не съм слязъл долу вкъщи да ям. Хляб тука ми носят понеже другите ми съобщават, разознавателите какво става – идат еди от къде, са минали и аз пускам сирената с микрофона. Викам от коя страна идат, съобщавам на хората, да се съберат, на едно да посрещнат, така с добро отношение, да нямаме жертви. Кат бях в тъй, един от Падарево – танкиста, тогава той бил напред. Величко Петров до него бил. Е, то не е за приказване, ама аз подслушвам ги тъй в килията. В Ябланово кай живи хора не останаха, лъгат там. Казват, че преди именуването съм бил задържан. Обае кат’ карал танка вика преди хората са го видяли трима души, средният по – висок бил. Трима – невидимите хора, от Бога, вярващите, вярват в тия работи. Обаче тоз танкиста тъй го видял и що не караш рекъл Величко Петров. Абе нали виждаш хората – трима души има пред хората. След това извивал танка и чрез дворите минал, хората ги оставили тъй. Обикаляли през плетта минали. 39-тият ден умрял човека от страх като се върнал. Тъй казват, аз подслушвам ги другите като говорят. Абе оръжия къде има – някои с вилици, някои с лопати, с брадви, нали знаеш. Тъй се излезе. Дива работа, дето има една дума. Обаче нали предните вечери, аз съм напуснал там, с две думи, предните вечери ако бяха идвали много хора, може и 10 000 човека бяха тука, околните села бяха тука. И сетне един от нас, от София кат’ се връща видял, че оттам от Кърджали някъде са носили, че сме турче, едни мълви. Същия вечер се събрахме тука нали, преди да идват танковете. 3000 ли колко молба, изкарва ги (по списък). И тях ги изпратика към София, Омуртаг – бой, някои в Белене. Ами тъй стана нашта работа. Филарето, има един човек жертва и един са го ударили с куршума, 3 месеца лежал в болницата. Мен ме нямаше тогава, бях задържан аз. Иначе жертви нямаме. Някои след ден два, нали, от страх, от дигане на кръвта, нали знаеш и умряли, ама ... не е с танковете. След като минал т’ва нещо и селото доносниците, нали в селото, за да останат с добро с хората казват, че еди кой се е скрил. Дай сега бой бой. От селото, които са закарали в Котел, били чупили, ребрата им даже някои. Тука, когато приказвахме ние, кат’ се събрахме нали преди именуването да идват, някой сложил тука под мишнината му магнетофона. Той, който е приказвал всичко записва ги и кат’ ме разпитват пускат там, онзи милиционера, пускат и тоз кой и еди кой. Бой, разсипаха ме тогава. Кат’ се върнахме разбрахме кои бяха. Тука двама души има, когато разгледаха делото от Бургас, ни докараха в Сливен. Сега директорът на училището тоз човек, питат го него – прокурора, това, което си писал заради тия хора потвърждаваш иначе ти ше отидеш вместо тях, вика на него. Потвърждавам каза човека. И освободиха. Има един в Сливен работи сега от нашите в съвета. Той малко по-вътрешен бил на държавата тогава сигурно и той премина отзад, приказваха с прокурора без да чуем и освободиха. И вече против нас, уж защитници излиза, ма те против нас. Сетне тука направиха събрание и стана партии тогава. ДПЦ образуват. И тоз, който писал онова му викам ти дето казаха това дет си писал потвърждаваш ли, иначе ти ше ходиш вместо тях, дай викам този документ, дай на тия хора да четат, тогава да влезеш член на тая партия. Ама то на вашто добро беше, ама викам нищо, че е добро, дай прочети го, нека да чуят или дай на някой да чете. Тъй, такива са те мошеници, има навсякъде. Ами те са станали едно кълбо (предателите). Докат не дойде времето на пенсия не мое да излизат. Колко оплаквания има. Има един учител там все краде, как спи нощно време, понеже да не се обадят един друг, веригата да не се откъсне. Има, такива са те. Понеже големите седят на същите служби, стоят ги в Котел, Сливен, просветните работи и те там ги държат. Иначе те са за убиване хора, ама ... Познавам ги. Аз взех да не виждам вече, много слабо виждам. ’98 – ма година кат’ почина жената почнах да плача, туй онуй притеснението и туй – затвориха окото ми. Едно око му кае стигга на главата. То сетне след 3 години прехвърлих на туй (другото око). Много слабо вижам, не моа да позная хората. С гласа ги познавам хората. Ние ги видяхме, той кметът има имената на доносниците, да прочетох го. А, не близък, ма те са тия кучета. Директорът на училището единият Джамал се казва там у Сливен работи. Те са мръсници, не са за държавата, ама ... Сега пак те таковат ... Пак старите кучета са на местата в Сливен или Котел. Те ги държат тука, не моат да мръднат. Друго е сега, няма на хората фабрика, туй онуй. Младите не моат да ходят на работа.

Тогава (преди 1989 година) хората имаха … аз да кажем имам 50 дкр, за да не плащам голям данък, изкарали са нивата наполовината. Без подписи дадохме на АПК-то. АПК-то цар Симеон тогава. Получават награди не знам какво, друго беше. Ама сега видяха, че фалираха, туй, комунизмата. Управителят краде, директорът краде, домакинът краде и уж нищо не остана, а ето сабори са комунизма. Сега докат се опраи, фабрики докат пуснат… Слабо върви докат се опраят. Фермерите гледат тяхната си и работят по десетина човека и все свои карат, колкото искат, толкоз плащат. Някъде децата като ходят да работят, без да има на кой да оплакват, без да вземат възнаграждението си и се връщат. Тъй става. Да, бавно върви промяната. Иначе хубаво, свободен живот. Като нас, които получават, да кажем, по-малко пари – пенсии, друго е. Обаче, който има 3- 4 деца … по-трудно е, да. Може да няма довечера какво да яде, хляб да купува. Няма с какво. Аз по 10 лева дам на мойто ученици, които отиват в Котел в гимназията, ама 10 лева какво са.

Като тез ше каеш ли да кажем да делиш, деление да има нацията? Тоз циганин, тоз българин?! Иначе много добре се живее тъй кат се разберем. Кат станем едно кълбо хубаво, работа хубаво върви. Ама кат почнат да каем еди кой деление – помак, еди кой турчин, еди кой не знам какъв … Ний сме други турци, не сме от онез турците, да каем. Малко село с нас. От другите от Филарето, от Тупузово. Те са други. Разбираме се с тях. Сега по-рано вземане, даване нямаха, ама сега нали знаеш българи вземаме, турци отиват на българите, цигани вземаме. Смесено, смесено стана. Аз имам даже един син от Градец се оженил. Аз го интернирах. У Градец, туй Грудово живеят. Средец му викат сега. Интернирах ги защо е земал друго (смее се). Не българка, циганка взе, ама … В Градец – каква българка там?! Циганка зема! От черните циганки зема. Религията не му ойдисва. Религия, нали знаеш – ние сме едните невярващи. Да каем младежите не вярват да такова, ама … Все пак нали, от тях кат вземем рано или късно един път напускат. Тъй. Може две деца да има, ама пак напуска ги, зема ги. Те младите българи кат вземат в града гледат да одят. Тука в селото не им остават. Е от онез турчетата като вземат от Филарето или Соколарци те един път гледат да го разделят. Да, тъй правят. А, туй е широка работа. Не мога да превеждам тъй. Нации има, нали знаеш. Затуй не се отнасят за вас много много. Ний сега срещаме, приказваме (с турците сунити), обаче по-рано наште жени се криеха от тях и техните жени криеха, тъй. Носеха едни фережета, черни. Тъй гледаха. Ама сега комплекс стана. Докат дойдоха да сменят имената, хвърлиха наште, нямаха (шалвари). По европейска форма, нали, сега както е. Държвата си сгреши – туй именуването. Те хората сами бяха и щяха да сменят имената си, ама сгрешиха се. Таз работа криво стана. Т’ва нещо не стана от нас.

 

Записала Анастасия Иванчева

 

AttachmentРазмер
Zhiteyski-razkaz_D-A-Isa_Anastasiya-Ivancheva_Yablanovo_4-10-10.pdf63.71 KB
Zhiteyski-razkaz_D-A-Isa_Anastasiya-Ivancheva_Yablanovo_4-10-10.doc89.5 KB
Zhiteyski-razkaz_D-A-Isa_Anastasiya-Ivancheva_Yablanovo_4-10-10.odt38.75 KB